Кръвни братя

Първа глава

Хокинс Холоу

Мериленд, 06.07.1987 г.

В уютната кухня на кокетната къща на Плезънт авеню Кейлъб Хокинс едва се сдържаше да не нервничи, докато майка му опаковаше своята представа за провизии за пикник.

Според нейните разбирания десетгодишните момчета се нуждаеха от пресни плодове, домашни сладки от овесено брашно (не бяха толкова лоши), пет-шест варени яйца, пакет бисквити „Риц“, слепени на сандвичи с фъстъчено масло, няколко моркова и стръкове целина (ужас!) и огромни сандвичи със сирене и шунка.

После пъхна в кошницата термос с лимонада, купчина салфетки и две кутии плодови пасти.

— Мамо, няма да умрем от глад — промърмори Кал, докато тя стоеше срещу отворения шкаф и размишляваше. — Ще сме съвсем близо, в задния двор на Фокс.

Лъжата запари на езика му, но майка му никога нямаше да го пусне, ако знаеше истината. А вече бе на десет, по дяволите.

Щеше да ги навърши на следващия ден.

Франи Хокинс сложи ръце на кръста си — дребничка, привлекателна блондинка с ясни сини очи и стилна накъдрена прическа, майка на три деца, от които Кал бе най-малкото и единственото момче.

— Е, нека проверим раницата още веднъж.

— Мамо!

— Скъпи, искам само да съм сигурна, че няма да забравиш нещо. — Безкомпромисна по свой неустоим и пленителен начин, Франи разтвори ципа на тъмносинята раница. — Бельо за смяна, чиста риза, чорапи… добре, добре, къси панталони, четка за зъби. Кал, къде са лепенките, които ти казах да сложиш, и лосионът против насекоми?

— Ох, не отиваме в Африка.

— Все едно — каза Франи и направи познат жест, с който го изпрати да ги донесе. Докато момчето се отдалечаваше, тя извади от джоба си картичка, която пъхна в раницата.

Беше се появил на бял свят — след осем часа и дванадесет минути родилни мъки — точно минута след полунощ. Всяка година тя пристъпваше към леглото му в тази минута и го гледаше как спи, а после го целуваше по бузата.

Сега, когато синът й навършваше десет, щеше да бъде лишена от този ритуал. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Обърна се и си даде вид, че забърсва безупречно чистия кухненски плот, когато чу пъргавите му стъпки.

— Всичко е готово. Какво ще кажеш?

С лъчезарна усмивка Франи се обърна към него.

— Добре.

Приближи се и погали късо подстриганите му меки коси. Доскоро бе малкото й русо момченце, помисли си тя, а сега косата му потъмняваше и навярно щеше да стане светлокафява.

Такава бе и нейната, без помощта на „Борн Блонд“.

Франи по навик побутна очилата с тъмни рамки нагоре над носа му.

— Не забравяй да благодариш на госпожа Бари и господин О’Дел, когато стигнеш.

— Няма.

— И отново, когато си тръгваш утре.

— Да, госпожо.

Жената обхвана лицето му с длани и погледна през дебелите стъкла в очите със същия спокоен сив цвят като на баща му.

— Бъди послушен — каза тя и го целуна по бузата. — Забавлявай се. — Целуна го и по другата. — Честит рожден ден, миличко.

Обикновено му бе адски обидно да го нарича „миличко“, но незнайно защо, този път изпита странно вълнение.

— Благодаря, мамо.

Момчето сложи раницата на гърба си и повдигна тежката кошница за пикник от пода. Как щеше да измине целия път до Хокинс Холоу с половин бакалия на колелото си?

Приятелите му щяха да го посрещнат с жестоки подигравки.

Нямаше избор. Затътри крака към гаража, където колелото стоеше старателно закрепено — по нареждане на майка му — на метална стойка на стената. За всеки случай взе назаем две от ластичните въжета на баща си, за да върже кошницата към багажника на колелото.

Най-сетне се метна на седалката и пое по прекия път.

Фокс довърши плевенето на своя участък от зеленчуковата градина, после вдигна лейката със сместа, която майка му приготвяше всяка седмица да пропъжда елени и зайци, дръзнали да влязат, за да се натъпчат до насита като от шведска маса. Комбинацията от чесън, сурово яйце и лют пипер вонеше така ужасно, че затаи дъх, докато пръскаше от нея между лехите със зелен фасул, перуански боб, картофи, моркови и репички.

Отдалечи се, вдиша дълбоко и погледна резултата от работата си. Майка му бе ужасно строга по отношение на градинарството. Било въпрос на уважение към земята, постигане на хармония с природата и прочие.

Освен това Фокс знаеше, че това осигурява прехраната на шестчленното семейство… и всеки, който намине. Затова баща му и по-голямата му сестра Сейдж продаваха на градския пазар пресни яйца, козе мляко, мед и от домашните сладка на майка му.

Погледна натам, където по-малкият му брат Ридж се бе изтегнал между лехите и си играеше с плевелите, вместо да ги отскубва. Докато в къщата майка му слагаше малката им сестричка Спероу в бебешкото й креватче, Фокс имаше задължението да наглежда Ридж.

— Хайде, Ридж, скуби проклетите треви. Трябва да тръгвам.

Ридж лениво вдигна глава и впери сънен поглед в лицето на брат си.

— Защо да не дойда с теб?

— Защото си на осем години и не можеш дори да оплевиш някакви скапани домати.

Ядосан, Фокс прекрачи лехите до участъка на Ридж, приклекна и започна да изтръгва плевели.

— А аз мога.

Както се бе надявал Фокс, обидата накара Ридж да се залови с плевенето, за да му покаже. Изправи се и изтри ръце в дънките си — високо момче, с хилаво тяло и чупливи кафяви коси, вечно разрошени около скулестото му лице. Очите му бяха жълтеникави и сега издадоха задоволство.

Фокс стовари лейката до Ридж.

— Не забравяй да напръскаш от тази гадост.

После прекоси двора и заобиколи останките на старата каменна къща — три ниски стени и част от комин — в края на зеленчуковата градина. Бяха обрасли с орлови нокти и диви грамофончета, майка му ги харесваше много.

Мина покрай курника и кокошките, които кълвяха наоколо, покрай кошарата, в която двете кози стояха приведени и сънени, и покрай билковата градина на майка си. Отправи се към вратата за кухнята на къщата, построена от родителите му. Беше голяма кухня, с плотове, отрупани с принадлежности за различни занимания — буркани, капачки, кутии с восък за свещи и купички с фитили.

Знаеше, че повечето жители на Хокинс Холоу и околността смятат семейството му за откачени хипита. Не се срамуваше от това. Разбираха се почти с всички и хората с радост купуваха яйцата и продукцията от градината им, бродериите, ръчно изработените свещи и сувенири на майка му или наемаха баща му на работа в строителството.

Фокс се изми на чешмата, преди да претършува шкафовете и да надникне в големия килер за нещо, което не е здравословна храна.

Никакъв шанс.

Щеше да отскочи с колелото си до пазара — онзи в покрайнините на града — и да похарчи част от спестяванията си за „Литъл Дебис“ и „Нътър Бътърс“.

Майка му влезе и отметна дългата кестенява плитка от голото си рамо, около презрамките на тънката лятна рокля.

— Свърши ли?

— Да. А Ридж — почти.

Джоан застана до прозореца и машинално приглади косите на Фокс, докато гледаше по-малкия си син.

— Има малко пълнозърнести кексчета и зеленчукови сандвичи, ако искаш да вземеш.

— Ааа… — Гадост. — Не, благодаря. Няма нужда.

Знаеше, че тя знае, че от време на време похапва месни продукти и рафинирана захар. И знаеше, че тя знае, че той знае. Но нямаше да го смъмри. Изборът бе важно нещо за майка му.

— Приятно прекарване.

— Благодаря.

— Фокс? — Жената остана на мястото си до мивката, на фона на нахлуващата светлина, която очертаваше косите й като ореол. — Честит рожден ден.

— Благодаря, мамо.

С мисълта за „Литъл Дебис“ той се втурна навън, за да грабне колелото си и да започне приключението.

Старият все още спеше, когато Гейдж натъпка малко провизии в раницата си. Чуваше хъркането му през тънките скапани стени на малкия мизерен апартамент срещу боулинг клуба. Старият работеше там, чистеше пода, тоалетните или каквото му намереше бащата на Кал.

Макар и да бе на десет години без един ден, Гейдж знаеше защо господин Хокинс държи баща му на работа и не иска наем за жилището, уж срещу поддръжка на сградата. Господин Хокинс изпитваше съжаление към тях, и особено към Гейдж, защото бе останал без майка и бе син на пропаднал пияница.

И други хора го съжаляваха, а това дразнеше Гейдж. Но не и господин Хокинс. Той никога не показваше явно съжалението си. И всеки път, когато момчето свършеше някаква дребна работа за боулинг клуба, допълнително му плащаше в брой. Със заговорническо намигване.

Знаеше, за бога, всички знаеха, че понякога Бил Търнър пребива хлапето си. Но единствено господин Хокинс бе седнал с Гейдж и го бе попитал какво иска. Дали да дойдат полицаите и социалните служби, или да погостува на него и семейството му за известно време.

Гейдж не искаше нито полицията, нито онези, които се правеха на благодетели. Те само влошаваха положението. И, въпреки че би дал всичко, за да поживее в онази хубава къща с хора, които водят сносен живот, само бе отправил гореща молба към господин Хокинс да не уволнява неговия старец.

По-рядко отнасяше бой, когато господин Хокинс уплътняваше времето на баща му с работа. Иначе, разбира се, добрият стар Бил се напиваше като смок.

Ако господин Хокинс знаеше колко страшно става в тези моменти, веднага би повикал полицията.

Затова Гейдж не му казваше и умело прикриваше контузиите, като онези, които бе получил предишната вечер.

Момчето се придвижи безшумно и грабна три охладени бири от запасите на баща си. Пресните рани по гърба и задника му все още пареха като огън. Бе очаквал побоя. Винаги отнасяше по един около рождения си ден и друг — около годишнините от смъртта на майка си.

Това бяха големите, традиционните два. Останалите идваха неочаквано. Но когато старият бе плътно зает с работа, имаше само по някой нехаен шамар или сритване.

Не си направи труда да пристъпва безшумно, когато сви към спалнята на баща си. Само въздушна атака би могла да събуди Бил Търнър от пиянския му сън.

Стаята вонеше на бира, пот и застоял дим, което накара Гейдж да смръщи чаровното си лице. Взе половин кутия „Марлборо“ от тоалетката. Старият нямаше да помни, че е имал цигари, така че никакъв проблем.

Без колебание отвори портфейла на баща си и взе три банкноти от един долар и една от пет.

Погледна баща си, докато пъхаше парите в джоба си. Бил бе изтегнат на леглото, разсъблечен по боксерки, с отворена уста, и огласяше стаята с хъркането си.

Коланът, с който бе налагал сина си вечерта, се въргаляше на пода, наред с мръсни ризи, чорапи и дънки.

За миг, само за миг, Гейдж със злорадство си представи как взема този колан, вдига го високо и с дива ярост го стоварва върху голия, увиснал корем на баща си.

Да видим дали ще ти хареса.

Но там, на масата, до препълнения пепелник и празната бутилка стоеше снимката на майка му, която му се усмихваше.

Хората казваха, че прилича на нея — тъмните коси, замъглените зелени очи, плътните устни. Преди време се срамуваше, че го оприличават на жена. Но напоследък, откакто всичко свързано с нея, освен тази единствена снимка бе избледняло в паметта му и вече нито чуваше гласа й в главата си, нито помнеше уханието й, тя му вдъхваше надежда.

Той приличаше на майка си.

Понякога си въобразяваше, че мъжът, който се напива до забрава почти всяка вечер, не е негов баща.

Баща му бе умен, смел и може би малко безразсъден.

Но поглеждаше към стария и осъзнаваше, че всичко това са пълни глупости.

Направи неприличен жест към спящия гадняр, преди да излезе от спалнята. Трябваше да носи раницата си в ръка. Не можеше да я сложи на гърба си с тези рани от колана.

Слезе по стъпалата отвън и отиде в задния двор, където бе заключил колелото си, купено трета ръка.

Въпреки болката се усмихна широко, докато го възсядаше.

За следващите двадесет и четири часа бе свободен.

Бяха се уговорили да се срещнат до западния край на града, където горите стигаха до завоя на шосето. Момчето от средната класа, хипарското хлапе и синът на пияницата.

Имаха рожден ден на една и съща дата — седми юли. Кал бе проплакал за първи път в родилната зала на болницата в Уошингтън Каунти, докато майка му се задъхваше, а баща му плачеше. Фокс бе влязъл в света и в очакващите ръце на ухиления си баща в спалнята на малката странна къща, под звуците на „Лейди Лей“ на Боб Дилън от касетофона, на светлината на лавандулови свещи. А Гейдж бе излязъл от утробата на ужасената си майка в линейката на път за Мериленд по маршрут шестдесет и пет.

Сега Гейдж пристигна пръв, слезе от колелото си и навлезе сред дърветата, където никой минаващ по шосето нямаше да го забележи.

Най-сетне седна на тревата с първата си цигара за следобеда. Винаги усещаше слабост в стомаха от тях, но дързостта да запали си струваше да изтърпи гаденето.

Пушейки в сенките на гората, си представи как пристъпва по планинска пътека в Колорадо или през знойната южноамериканска джунгла.

Където и да е, само не тук.

При третото дръпване и първото плахо вдъхване чу триене на гуми в пръстта и камъните.

Фокс се появи измежду дърветата на своята „Светкавица“, както наричаше колелото си, защото баща му бе нарисувал светкавици на кормилото.

Имаше страхотен татко.

— Здрасти, Търнър.

— Здрасти, О’Дел.

Гейдж му подаде цигарата.

И двамата знаеха, че Фокс я прие, само за да не се изложи. Затова той бързо дръпна и я подаде обратно на приятеля си. Гейдж кимна към торбичката, вързана за дръжките на „Светкавицата“.

— Какво носиш?

— „Литъл Дебис“, „Нътър Бътърс“, няколко пая — ябълкови и черешови.

— Супер. Аз отмъкнах три кутии „Бъд“ за довечера.

Очите на Фокс едва не изскочиха.

— Без майтап?

— Без майтап. Старият беше мъртвопиян. Няма да усети, че липсват. Донесох и още нещо. Броя на „Пентхаус“ от миналия месец. Крие ги под купчина боклуци в банята.

— Дай да видя.

— После, с бирата.

И двамата извърнаха глави, зървайки Кал да тътри колелото си по неравната пътека.

— Здравей, тъпако — поздрави го Фокс.

— Здрасти, скапаняци.

След тези мили братски реплики, бутайки колелетата си, навлязоха още по-дълбоко сред дърветата, а после се отклониха от тясната пътека.

Щом скриха велосипедите на сигурно място, започна преразпределянето на багажа.

— За бога, Хокинс, какво ти е сложило мамчето?

— Няма да мърморите, докато го ядете. — Ръцете на Кал вече едва издържаха тежестта, когато се намръщи срещу Гейдж. — Защо не метнеш раницата на гръб и не ми помогнеш?

— Защото я влача на ръце. — Момчето повдигна капака на кошницата, нададе радостен вик при вида на пълните пластмасови кутии и пъхна две в раницата си. — И ти сложи нещо в своята, О’Дел, или ще ни трябва цял ден, за да се довлечем до Хестърс Пул.

— Шибана работа. — Фокс извади термоса и го прибра в раницата си. — Достатъчно лека ли е вече, бебчо?

— Мамка ти. Имам и раница, и кошница.

— И аз нося покупки от пазара, освен раницата. — Фокс свали най-ценния товар от колелото си. — Ти ще носиш този сандък, Търнър.

Гейдж сви рамене и взе радиото.

— Тогава аз ще избирам музиката.

— Никакъв рап — в един глас казаха Кал и Фокс, но Гейдж само се захили, докато търсеше станция в движение и накрая попадна на парче точно на „Рън Ди Ем Си“.

С много мърморене и препирни започнаха похода.

Листата, гъсти и зелени, спираха жаркото слънце и лятната жега. Сред високите тополи и дъбове едва надничаха ивици гълъбовосиньо небе. Насочиха се към криволичещия поток, докато рапърът и „Аеросмит“ ги подканваха: „Елате насам“.

— Гейдж има „Пентхаус“ — разгласи Фокс. — Голото списание, тъпчо — каза той, щом срещна празния поглед на Кал.

— Аха. Хайде, Търнър, извади го.

— Не преди да се настаним и да отворим бирите.

— Бира! — Кал инстинктивно хвърли поглед назад през рамо, в случай че по някакво чудо майка му се е озовала зад него. — Донесъл си бира?

— Три кутии пенлива течност — потвърди Гейдж, крачейки с важна походка. — И цигари.

— Какво ще кажеш? — Фокс побутна Кал с юмрук. — Това е най-страхотният рожден ден.

— Да — съгласи се Кал, но тайничко потръпна.

Бира, цигари и снимки на голи жени. Ако майка му разбереше, щеше да го държи наказан в стаята му, докато навърши тридесет години. Дори без да брои факта, че е излъгал. Или че вървят през Хокинс Ууд, за да си устроят бивак на изрично забранено място, до Свещения камък.

Щеше да остане наказан до края на живота си.

— Стига си се шашкал. — Гейдж премести раницата от едната си ръка в другата с дяволит блясък в очите, който казваше: „Да не ти пука“. — Всичко е върхът.

— Не се шашкам.

Но Кал подскочи, когато от гъсталака с гневен крясък излетя тлъста сойка.