Кръвта на елфите

Втора глава

Трис Мериголд духна замръзналите си ръце, раздвижи пръсти и промърмори магическата формула. Конят й, сиво-кафяв скопец, моментално реагира на заклинанието, изпръхтя, обърна глава назад и погледна магьосницата със сълзящо от студа и вятъра око.

— Имаш два изхода, старче — каза Трис, докато си слагаше ръкавиците. — Или ще свикнеш с магиите, или ще те продам на селяните да те впрегнат в някой плуг.

Конят подви уши, издиша пара от ноздрите си и послушно тръгна надолу по гористия склон. Магьосницата се наведе върху седлото, избягвайки ударите на покритите със скреж клони.

Заклинанието подейства бързо, тя престана да усеща убожданията на мраза в лактите и във врата, изчезна неприятното усещане за студ, каращо я да се прегърбва и да сгушва глава между раменете си. Магията, която я беше затоплила, потисна и глада, който от няколко часа стържеше стомаха й. Трис се развесели, настани се по-удобно в седлото и се зае да оглежда околността по-съсредоточено от преди.

Откакто свърна от главния път, се ориентираше по сиво-бялата стена на планините, чиито заснежени върхове проблясваха златисто в редките моменти, когато слънцето се показваше измежду облаците — най-често сутрин и точно преди залез. Сега, когато планинската верига вече беше по-близо, се налагаше да бъде по-внимателна. Околностите на Каер Морхен се славеха със своята дивост и непроходимост, а щърбината в гранитната стена, по която трябваше да се ръководи, не беше лесна за намиране за непривикнало с нея око. Достатъчно беше човек да свърне в някоя от многобройните клисури или дерета, за да я изгуби от поглед. Дори Трис, която познаваше местността, познаваше пътя и знаеше къде да търси седловината, не можеше да си позволи да се разконцентрира дори за миг.

Гората свърши. Пред магьосницата се разкри широка, осеяна с камъчета долина, чиято противоположна страна стигаше до стръмните склонове. През средата на долината минаваше Гвенлех, Реката на Белите камъни, която се пенеше сред скалите и донесените от течението дънери. Тук, в планинската си част, Гвенлех беше само плитък, макар и широк ручей, и можеше да бъде прекосен без проблеми. По-надолу, в Каедвен, в средното си течение, реката се превръщаше в непреодолимо препятствие — пропадаше с рев в дълбоки пропасти.

Когато стъпи във водата, конят ускори крачка, явно желаейки да стигне колкото се може по-бързо до другия бряг. Трис леко дръпна юздите — ручеят беше малък, не стигаше дори до свивката на краката на коня, но камъните на дъното бяха хлъзгави, а течението беше бързо и бурно. Водата се разбиваше в краката на коня и се пенеше около тях.

Магьосницата погледна към небето. Усилващият се вятър и студ тук, в планините, можеха да предвещават виелица, а перспективата да прекара поредна нощ в пещера или в скална цепнатина не я привличаше особено. Е, ако се наложеше, можеше да продължи пътя си дори сред виелицата, можеше да намира пътя чрез телепатия, можеше да се защити от студа чрез магия. Можеше, ако се наложи. Но предпочиташе да не се налага.

За щастие Каер Морхен вече беше близо. Трис накара коня да излезе на плосък насип — огромна каменна призма, измита от ледовете и водния поток — и навлезе в тесен проход между скалните блокове. Стените на каньона се издигаха отвесно и като че ли се събираха високо горе, разделени само от тънка ивица небе. Стана по-топло, защото виещият над скалите вятър не я достигаше, не биеше в нея и не я хапеше.

Проходът се разшири, прерасна в клисура, а после в долина — огромна, кръгла и изпълнена с дървета котловина, ширнала се между зъбестите скали. Магьосницата пренебрегна полегатите, лесно достъпни покрайнини на котловината, а се спусна направо в гората, в гъсталака. Сухите клони запукаха под копитата. Конят, принуден да престъпва през повалените дънери, започна да пръхти, да подскача, да тропа с крак. Трис опъна повода, дръпна скопеца за косматото ухо и изруга грозно, припомняйки му злорадо за физическия му недостатък. Конят като че ли наистина се засрами и тръгна по-плавно и по-бодро, като избираше сам пътя си сред гъсталака.

Скоро излязоха под открито небе, тръгнаха по коритото на ручейче, което едва-едва се процеждаше по дъното. Магьосницата се огледа внимателно и намери онова, което търсеше. Над дерето, облегнат на огромни камъни, лежеше огромен дънер — тъмен, гол, обрасъл със зелен мъх. Трис се приближи, за да се увери, че това наистина е Пътят, а не някое случайно повалено от вятъра дърво. Откри почти незабележима тясна пътека, скриваща се в гората. Не можеше да бърка — това със сигурност беше Пътят, обикалящата около замъка Каер Морхен пътека, изпълнена с препятствия, с помощта на които вещерите някога са тренирали скоростта си на тичане и контрола върху дишането си. Пътеката се казваше Пътят, но Трис знаеше, че младите вещери са я наричали помежду си „Мъчилището“.

Тя се прилепи към гривата на коня и бавно премина под дънера. Веднага чу хрущенето на камъчета и бързите, леки стъпки на бягащ човек.

Тя се обърна в седлото, дръпна юздите. Изчака вещерът да излезе на дънера.

Вещерът излезе на дънера и се понесе по него като стрела, без да забавя ход, без дори да балансира с ръце, леко, ловко, умело, с невероятна грация. Само се мярна и веднага изчезна сред дърветата, без да докосне нито един клон. Трис въздъхна шумно и недоверчиво поклати глава.

Защото вещерът, ако се съди по ръста и телосложението му, беше на около дванайсет години.

Чародейката пришпори коня, отпусна юздите и се понесе в тръс нагоре по течението. Знаеше, че Пътят пресича дерето още веднъж, на мястото, наричано Гърлото. Искаше да погледне пак малкия вещер. Защото знаеше, че в Каер Морхен не обучават деца от близо четвърт век.

Не бързаше особено. Мъчилището се виеше и описваше сложни фигури между боровете, на вещерчето му беше необходимо значително повече време, за да я преодолее, отколкото на нея, която минаваше напряко. Но не можеше и да се бави много. След Гърлото Пътят свърваше към гората, водеше право към крепостта. Ако не изненадаше момчето при пропастта, изобщо можеше да не го види.

Трис беше идвала вече няколко пъти в Каер Морхен и беше наясно, че там може да види само онова, което вещерите решат да й покажат. А те биха й показали само нищожна част от нещата, които могат да се видят в Каер Морхен.

След няколко минути езда по каменистото корито на потока тя видя Гърлото — пропаст над дерето, образувана от високи скали, обрасли с мъх и дребни, изродени дръвчета. Тя отпусна юздите. Конят изпръхтя и наведе глава към водата, струяща между камъчетата.

Не чака дълго. Силуетът на вещера се мярна на скалата, момчето скочи, без да забавя скоростта си. Магьосницата чу мекия плясък от приземяването, а миг след това грохота от свличащи се камъни, глух звук от падане и тих вик. По-скоро писък.

Без да мисли, Трис скочи от седлото, хвърли шубата от рамене си и се закатери по склона, хващайки се за корените и клоните на дърветата. Стремително се изкачи на скалата, но се подхлъзна и падна на колене до проснатото върху камъните тяло. При вида й юношата скочи като пружина, мълниеносно отстъпи назад и се хвана за меча, препасан през рамото му, но се спъна и падна сред хвойновите храсти и борчетата. Магьосницата не ставаше, а продължаваше да стои на колене и гледаше момчето, отворила уста от смайване.

Защото това изобщо не беше момче.

Изпод пепеливия, неравно и грозно подстриган бретон я гледаха огромни изумруденозелени очи, най-впечатляващото нещо в малкото личице с тясна брадичка и леко чипо носле. В очите имаше уплаха.

— Не се бой — изрече Трис неуверено.

Момичето отвори очите си още по-широко. Тя почти не се беше задъхала и не изглеждаше изпотена. Ясно беше, че не тича по Мъчилището за първи ден.

— Лошо ли се удари?

Вместо отговор момичето бързо се изправи, изсъска от болка, пренесе цялата тежест на тялото си върху левия си крак и се наведе, за да помасажира коляното си. Облечена беше с нещо, подобно на кожена туника, ушито, или по-точно закърпено, по начин, при вида на който всеки уважаващ себе си шивач би започнал да вие от отчаяние и ужас. Единственото в екипировката й, което изглеждаше донякъде ново и подходящо, бяха високите до коленете й ботуши, ремъкът за меча и самият меч. По-точно мечлето.

— Не се бой — повтори Трис, все още седяща на колене. — Чух как падна, уплаших се, защото ти така тичаше…

— Подхлъзнах се — промърмори момичето.

— Нищо ли ти няма?

— Не. А на теб?

Магьосницата се разсмя, опита се да се изправи, намръщи се от болка, изруга. Седна, внимателно изправи крака си. Отново изруга.

— Ела тук, малката, и ми помогни да се изправя.

— Не съм малка.

— Да допуснем. А каква си в такъв случай.

— Вещерка!

— Ха! Тогава ела и ми помогни да стана, вещерке.

Момичето не помръдна от мястото си. Пристъпи от крак на крак, а дланта й, облечена във вълнената ръкавичка без дупки за пръстите, си играеше с ремъка на меча. Тя гледаше Трис с подозрение.

— Не се страхувай — усмихна се магьосницата. — Не съм разбойница или някой чужд човек. Казвам се Трис Мериголд и отивам в Каер Морхен. Вещерите ме познават. Недей да ми се пулиш така. Одобрявам бдителността ти, но бъди разумна. Бих ли се добрала дотук, ако не знаех пътя? Ти срещала ли си някога човешко същество на Пътя?

Момичето преодоля съмненията си, приближи се и протегна ръка. Трис се изправи, като само в малка степен се възползва от помощта. Защото не помощта беше важното в случая. Тя искаше да разгледа момичето отблизо. И да я докосне.

В зелените очи на малката вещерка нямаше никакви признаци за мутация, докосването на малката ръчичка също не предизвикваше лекото приятно потръпване, толкова характерно за вещерите. Сивокосото дете, макар и да тичаше по Мъчилището с меч на рамо, не беше подложено на Изпитанието с Треви и Трансформацията. Трис беше сигурна в това.

— Покажи ми коляното си, малката.

— Не съм малка!

— Извинявай. Сигурно си имаш някакво име?

— Имам. Аз съм… Цири.

— Приятно ми е. Ела по-близо, Цири.

— Нищо ми няма.

— Искам да видя как изглежда това „нищо“. Да, точно както и очаквах. „Нищото“ страшно ми прилича на скъсани дрехи и съдрана до кръв кожа. Стой спокойно и не се бой.

— Не се боя… Ааа!

Магьосницата се изкикоти и потърка в бедрото си своята схваната от заклинанието длан. Момичето се наведе и погледна коляното си.

— О! — възкликна тя. — Вече не ме боли! И нямам рана… Това магия ли е?

— Позна.

— Значи ти си вълшебница?

— Пак позна. Макар че предпочитам да ме наричат магьосница. За да не сбъркаш, можеш да използваш името ми. Трис. Просто Трис. Да вървим, Цири. Долу чака конят ми, да отидем заедно в Каер Морхен.

— Трябва да тичам — поклати глава Цири. — Не бива да спирам да бягам, защото тогава в мускулите се образува мляко. Гералт казва…

— Гералт в крепостта ли е?

Цири се нацупи, стисна устни, погледна магьосницата изпод пепеливия си бретон. Трис отново се разсмя.

— Добре — каза тя. — Няма да те питам. Тайната си е тайна, правилно постъпваш, че не я издаваш пред някого, когото не познаваш добре. Да вървим. Ще видим на място кой е в замъка и кого го няма. А за мускулите не се безпокой — знам как да се справя с млечната киселина. А, ето го и конят ми. Нека да ти помогна…

Тя протегна ръка, но Цири не се нуждаеше от помощ. Скочи на седлото умело, с лекота, почти без да се отблъсква от земята. Конят потрепна изумено, пристъпи на място, но момичето бързо хвана юздата и го успокои.

— Както виждам, се справяш с конете.

— С всичко се справям.

— Седни по-напред в седлото. — Трис пъхна крак в стремето, улови го за гривата. — Направи ми малко място. И гледай да не ми извадиш очите с този меч.

Тя подкара коня и той тръгна бавно по коритото на ручея. Пресякоха поредното дере и се озоваха на кръгло възвишение. Оттам вече се виждаха прилепените към каменния пейзаж руини на Каер Морхен — частично разрушеният трапец на защитната крепостна стена, остатъците от барбикана4 и портите, закръгленият и тъп отгоре стълб на донжона5.

Конят изпръхтя и дръпна рязко глава, докато преминаваше над рова по остатъка от моста. Трис дръпна юздите. Тя самата не се впечатляваше от покрилите дъното на рова стари черепи и кости. Вече беше виждала такива неща.

— Не обичам това — обади се изведнъж момичето. — Не трябва да бъде така. Мъртвите трябва да се закопават в земята. Под могила. Нали?

— Да — потвърди спокойно магьосницата. — И аз така мисля. Но вещерите гледат на това гробище като на… напомняне.

— Напомняне за какво?

— Каер Морхен е бил нападнат. — Трис поведе коня към порутените арки. — Тук се е разразила кървава битка, в която са загинали почти всички вещери. Оцелели са само тези, които не са били в крепостта тогава.

— Кой ги е нападнал? И защо?

— Не знам — излъга тя. — Това е било страшно отдавна, Цири. Попитай вещерите.

— Питала съм ги — измънка момичето. — Но не поискаха да ми отговорят.

„Разбирам ги — помисли си магьосницата. — На дете, обучавано за вещер, при това момиче, не се говори за такива неща. На такова дете не се разказва за кланета. Не бива да го плашат с перспективата, че някой ден и то може да чуе за себе си думите, които са крещели тогава крачещите към Каер Морхен фанатици. Мутант. Чудовище. Изрод. Проклето от боговете, противно на природата същество! Не, не се учудвам, че вещерите не са ти разказали за това, малка Цири. И аз също няма да ти разкажа. Аз, малка Цири, имам още повече причини да мълча. Нали съм магьосница, а без помощта на магьосниците тези фанатици не биха завзели тогава замъка. А и се говори, че онзи отвратителен пасквил, широко разпространеният «Монструм», който разбунил фанатиците и ги подтикнал да извършат престъплението, също е дело на някакъв магьосник, останал анонимен. Но аз, малка Цири, не признавам колективната отговорност и не чувствам потребност да се разкайвам за събития, станали около половин век преди раждането ми. А скелетите, които е трябвало да се превърнат във вечно напомняне, в края на краищата ще изгният, ще се превърнат в прах и ще бъдат забравени, ще ги отнесе вятърът, който непрестанно духа по склона…“

— Те не искат да лежат така — обади се неочаквано Цири. — Не искат да са символ, угризение на съвестта или предупреждение. Не искат и вятърът да развява прахта им.

Трис вдигна глава, усетила промяната в гласа на момичето. Моментално усети магическата аура, пулсирането и шума на кръвта в слепоочията. Напрегна се, но не промълви нито дума, страхувайки се да не прекъсне и пресече случващото се.

— Съвсем обикновена могила. — Гласът на Цири ставаше все по-неестествен, металически, студен и зъл. — Купчина пръст, която ще обрасне с коприва. Смъртта има сини и студени очи, а височината на обелиска няма значение, нямат значение и надписите, изсечени на него. Кой може да знае това по-добре от теб, Трис Мериголд, четиринайсетата от Хълма?

Магьосницата се вцепени. Тя видя как дланите на момичето стискат гривата на коня.

— Ти умря на Хълма, Трис Мериголд — обади се отново злият, чужд глас. — Защо си дошла тук? Връщай се, връщай се незабавно и вземи със себе си това дете, Дете на Старата кръв, за да го дадеш на онези, на които принадлежи. Направи го, Четиринайсета. Защото ако не го направиш, ще умреш още веднъж. Ще дойде ден, в който Хълмът ще си спомни за теб. Ще си спомнят за теб колективният гроб и обелискът, на който е издълбано името ти…

Конят зацвили шумно, тръсна глава. Цири изведнъж се дръпна рязко, разтрепери се.

— Какво стана? — попита Трис, опитвайки се да овладее гласа си.

Цири се изкашля, оправи косите си с двете си ръце, потърка лицето си.

— Нн… нищо… — изрече тя неуверено. — Уморена съм и затова… Затова задрямах. Трябва да тичам…

Магическата аура изчезна. Трис почувства как внезапна вълна от студенина обхваща цялото й тяло. Опита се да убеди себе си, че това е ефект от угасването на защитното заклинание, но знаеше, че не е така. Погледна нагоре, към каменното здание на замъка, към облещените срещу нея черни дупки на бойниците. Побиха я тръпки.

Конят зазвъня с подковите си по плочките на двора. Магьосницата бързо скочи от седлото, подаде ръка на Цири. Възползвайки се от съприкосновението на дланите им, внимателно изпрати магически импулс. И остана изумена. Защото не почувства нищо. Никаква реакция, никакъв отговор. И никаква съпротива. В момичето, което преди малко беше създало изключително силна аура, нямаше дори следа от магия. Сега това беше едно обикновено, лошо подстригано и зле облечено дете.

Но това дете преди мъничко съвсем не беше обикновено дете.

Трис нямаше време да размишлява за странното събитие. Чу скърцането на обковани с желязо врати, долитащо от тъмната дупка на коридора, зееща зад порутения портал. Смъкна от раменете си кожената пелерина, свали шапката от лисича кожа, с бързо движение на главата разпусна косите си — нейната гордост и опознавателен знак, дългите й, проблясващи в златисто, меки светлокестеняви къдрици.

Цири въздъхна смаяно. Трис се усмихна, наслаждавайки се на ефекта. Красивите дълги и разпуснати коси бяха рядкост, признак на положение и статус, знак на свободна жена, която сама си е господарка. Знак на необикновена жена, защото обикновените девойки носеха плитки, а обикновените омъжени жени покриваха косите си с шапчици или забрадки. Дамите със знатен произход, включително и кралиците, къдреха и фризираха косите си. Жените войни се подстригваха късо. Само друидките и магьосниците — и проститутките — носеха естествените си гриви, за да подчертаят своята независимост и свобода.

Вещерите се появиха както винаги неочаквано, както винаги — безшумно, както винаги — неясно откъде. Застанаха пред нея — високи, стройни, със скръстени на гърдите ръце, с тежест на тялото, прехвърлена върху левия крак, в поза, от която — тя знаеше — може да се атакува за част от секундата. Цири застана до тях в същата поза. С карикатурното си облекло изглеждаше страшно забавно.

— Добре дошла в Каер Морхен, Трис.

— Здравей, Гералт.

Той се беше променил. Сякаш беше остарял. Трис знаеше, че това е биологически невъзможно — вещерите остаряваха, разбира се, но твърде бавно, за да могат обикновен смъртен или толкова млада магьосница като нея да забележат промените. Но беше достатъчен един поглед, за да се разбере, че мутацията може да забавя физическото стареене, но не и психическото. Изсеченото с бръчки лице на Гералт беше най-доброто доказателство за това. С много тягостно чувство Трис откъсна поглед от очите на вещера. Очи, които явно бяха видели прекалено много. Освен това тя не видя в тези очи нищо от това, което се надяваше да види.

— Здравей — повтори той. — Радваме се, че си решила да се отбиеш.

До Гералт стоеше Ескел, приличащ си с Вълка, сякаш му е брат, ако не се броят цветът на косите му и дългият белег, обезобразил лицето му. И най-младият от вещерите в Каер Морхен, Ламберт, както винаги — с неприятна, подигравателна усмивка на лицето. Весемир го нямаше.

— Добре дошла и заповядай вътре — каза Ескел. — Студено е и вятърът направо пронизва. Цири, а ти къде? Поканата не се отнася за теб. Слънцето още е високо, макар и да не се вижда. Може да потренираш още.

— Така ли? — тръсна коси магьосницата. — Явно учтивостта е изгубила своята стойност във Вещерското седалище. Цири ме посрещна първа, доведе ме до крепостта. Редно е да ме съпровожда…

— Тя се обучава тук, Мериголд — изкриви лице Ламберт в пародия на усмивка. Той винаги я наричаше „Мериголд“, без титла, без малко име. Трис не обичаше това. — Ученичка е, а не майордом. Посрещането на гостите, дори и да са толкова приятни като теб, не влиза в задълженията й. Да вървим, Цири.

Трис леко сви рамене, правейки се, че не вижда обезпокоените погледи на Гералт и Ескел. Премълча си. Не искаше да ги смущава още повече. И най-вече не искаше да забележат колко я интересува и впечатлява това момиче.

— Ще отведа коня ти — предложи Гералт, посягайки към юздите. Трис крадешком премести ръката си и дланите им се срещнаха. Погледите също.

— Ще дойда с теб — каза тя нехайно. — В дисагите имам няколко дреболии, които ще ми трябват.

— Неотдавна ми осигури не особено приятно преживяване — промърмори той веднага след като влязоха в конюшнята. — Видях със собствените си очи внушителния ти надгробен камък. Обелиска, увековечаващ геройската ти смърт в битката за Соден. Едва наскоро до мен достигнаха слухове, че това е грешка. Не разбирам как са могли да те сбъркат с някого, Трис.

— Дълга история — отговори тя. — При първа възможност ще ти я разкажа. Моля те да ми простиш за неприятното преживяване.

— Няма за какво да ти прощавам. В последно време имам малко поводи за радост, а радостта, която изпитах при вестта, че си жива, трудно може да се сравни с някаква друга. Навярно само с тази, която изпитвам в този момент, когато те гледам.

Трис се почувства, сякаш нещо в нея се къса. Страхът от срещата с белокосия вещер през целия път се беше борил в нея с надеждата да го види. А после — видът на това измъчено, изтощено лице, тези всевиждащи, болни очи, студени и преценяващи, неестествено спокойни, но изпълнени с такава емоция…

Тя се хвърли на шията му, веднага, без да мисли. Хвана дланта му, с рязко движение я сложи на шията си, под косите. Раменете й се разтрепериха, прониза я такава наслада, че тя едва не закрещя. За да сдържи и потисне вика си, тя намери устните му със своята уста, долепи я до тях. Трепереше, силно притисната в него, възбуждаше се все повече и повече, изпадаше в забрава.

Но Гералт я погледна.

— Трис… Моля те…

— Ох, Гералт… Толкова много…

— Трис. — Той деликатно я отдръпна от себе си. — Не сме сами… Идват насам.

Тя погледна към входа. Забеляза сенките на приближаващите се вещери едва след малко, чу шума от стъпките им още по-късно. Е, слухът й, който тя смяташе за остър, не можеше да се конкурира с този на вещерите.

— Трис, детето ми!

— Весемире.

Да, Весемир беше наистина стар. Кой знае дали не беше по-стар дори от самия Каер Морхен. Но вървеше към нея с бърза, енергична и пружинираща крачка, ръкостискането му беше здраво, а дланите — силни.

— Радвам се, че те виждам отново, дядо.

— Целуни ме. Не, не по ръката, малка вещице. Ще ми целуваш ръката, когато легна на смъртния си одър. Което сигурно ще се случи скоро. Ох, Трис, добре че дойде… Кой ще ме излекува, ако не ти?

— Да те излекувам? От какво? Сигурно от вдетиняването ти? Махни си ръката от задника ми, старче, за да не ти подпаля сивата брада!

— Прости ми. Все забравям, че вече си пораснала и не мога да те слагам на колене и да те пошляпвам. Що се отнася до здравето ми… Ох, Трис, старост нерадост. Така ме болят костите, че ми се вие. Ще помогнеш ли на стареца, дете?

— Ще помогна. — Магьосницата се освободи от мечите обятия и хвърли поглед към съпровождащия Весемир вещер. Той беше млад, изглеждаше връстник на Ламберт. Беше с къса черна брада, която обаче не можеше да скрие белезите от едра шарка. Това беше доста необичайно, защото вещерите обикновено имаха висок имунитет против заразни болести.

— Трис Мериголд, Коен — представи ги един на друг Гералт. — Коен прекарва първа зима с нас. Той е от север, от Повис.

Младият вещер се поклони. Имаше необичайно светли жълто-зелени ириси, а прорязаните с червени нишки очни лещи говореха за тежко, проблемно протичане на мутацията на очите.

— Да вървим, дете — каза Весемир, като я хвана за ръката. — Конюшнята не е място за посрещане на гости. Но нямах търпение да чакам.

На двора, на завет между порутените крепостни стени, Цири тренираше под ръководството на Ламберт. Балансирайки ловко върху закачена на вериги греда, тя с меч в ръка нападаше кожен чувал, привързан с ремъци така, че да наподобява човешко тяло. Трис застана да погледа.

— Лошо! — съскаше Ламберт. — Прекалено се приближаваш. И не удряй където ти падне! Нали ти казах, със самия връх на меча — в сънната артерия. Къде се намира сънната артерия на хуманоидите? Върху темето ли? Какво ти става? Съсредоточи се, принцесо!

„Ха! — помисли си Трис. — Значи това е истина, не е легенда. Това е тя. Правилно предположих.“

Реши да атакува незабавно, без да позволи на вещера да извърта.

— Прочутото Дете на изненадата? — възкликна тя, сочейки Цири. — Изглежда, сериозно сте се заели да изпълнявате повелите на съдбата и предопределението? Но май сте объркали приказките, момчета. В приказките, които са ми разказвали на мен, просякините и сирачетата стават принцеси. А тук, както виждам, се опитвате да превърнете принцеса във вещерка. Не ви ли се струва, че това е малко рисковано?

Весемир погледна Гералт. Белокосият вещер мълчеше, лицето му не изразяваше нищо, той не реагира дори с трепване на клепачите на безгласната молба за подкрепа.

— Не е така, както си мислиш — отговори старецът. — Гералт я доведе тук миналата есен. Тя няма никого освен… Трис, как да не повярваш в предопределението, когато…

— Какво общо имат предопределението и размахването с меча?

— Учим я да владее меча — отговори тихо Гералт, като се обърна към магьосницата и я погледна право в очите, — защото на какво друго можем да я научим? Не умеем нищо друго. Предопределение или не, Каер Морхен сега е неин дом. Поне за известно време. Тренировките и фехтовката я забавляват, поддържат я в добро здраве и добра форма. Помагат й да забрави преживяната трагедия. Сега това е неин дом, Трис. Тя няма друг.

Трис издържа на погледа на Гералт.

— Множество цинтрийци — отвърна тя — след поражението избягаха във Верден, в Бруге, в Темерия, на остров Скелиге. Сред тях има велможи, барони, рицари. Приятели, роднини… както и настоящи… поданици на това момиче.

— Приятелите и роднините не я потърсиха след войната. Не я издириха.

— Защото не е била предопределена за тях? — усмихна се Трис на Гералт. Не съвсем искрено, но много мило. Така мило, както само тя умееше. Не й се искаше той да й говори с такъв тон.

Вещерът сви рамене. Трис, която го познаваше поне донякъде, веднага смени тактиката, като се отказа от аргументите.

Погледна отново към Цири. Момичето, стъпвайки ловко по гредата, се завъртя бързо, мушна леко с меча и веднага отскочи назад. Удареното чучело се залюля леко на въжето.

— Е, най-накрая! — извика Ламберт. — Най-накрая разбра! Върни се назад и го направи още веднъж. Искам да се уверя, че не е по случайност!

— Този меч — обърна се Трис към вещерите, — изглежда, е остър. А гредата май е хлъзгава и неустойчива. И учителят изглежда като идиот, който обезкуражава момичето с виковете си. Не се ли боите, че може да стане някой нещастен случай? Или разчитате на това, че предопределението ще предпази детето?

— Цири тренираше почти половин година без меч — каза Коен. — Умее да се движи. А ние я наблюдаваме внимателно, защото…

— Защото това е нейният дом — довърши Гералт тихо, но решително. Много решително. С тон, който слага край на дискусията.

— Точно в това е работата — въздъхна дълбоко Весемир. — Трис, сигурно си уморена. Гладна ли си?

— Не отричам — въздъхна тя, отказвайки се да търси повече погледа на Гералт. — Честно казано, едва се държа на краката си. Прекарах последната нощ от пътуването в полуразрушена овчарска колиба, зарита в слама и стърготини. Уплътних дупките в стените с помощта на магия, иначе сигурно щях да измръзна. Мечтая си за чиста постеля.

— Ще вечеряш с нас. Веднага. А после добре ще се наспиш и ще си починеш. Приготвили сме ти най-хубавата стая, тази в кулата. В най-хубавото легло, което може да се намери в Каер Морхен.

— Благодаря — усмихна се леко Трис. „В кулата — помисли си. — Добре, Весемире. Днес може и в кулата, ако за теб е толкова важно да спазваш приличието. Мога да спя и в кулата, в най-хубавото легло, което може да се намери в Каер Морхен. Макар и да предпочитам да съм в най-лошото, но с Гералт.“

— Да вървим, Трис.

— Да вървим.

Вятърът почукваше капаците на прозореца, поклащаше покриващия стъклото остатък от разядения от молците гоблен. Трис лежеше в най-хубавото легло в Каер Морхен сред абсолютна тишина. Не можеше да заспи. И работата не беше там, че най-хубавото легло в Каер Морхен се оказа полуразпаднал се паметник на отминалите времена. Трис размишляваше интензивно. И всичките пропъждащи съня мисли се въртяха около един основен въпрос.

Защо я бяха извикали в крепостта? Кой я беше извикал? С каква цел? Болестта на Весемир не можеше да е друго освен претекст. Весемир беше вещер. Това, че същевременно беше невероятно стар, не променяше факта, че много младоци можеха да завидят на здравето му. Ако се беше оказало например, че старецът го е ужилил мантикор или го е ухапал върколак, Трис можеше да повярва, че са я извикали заради това. Но „болка в костите“? Смешна работа. От „болката в костите“ — не особено оригинално неразположение, като се имат предвид страшно студените стени на Каер Морхен — Весемир би се излекувал с вещерски еликсир или, което беше още по-добре, със силна домашна ракия, като я прилага в равни количества външно и вътрешно. Нямаше да се нуждае от магьосница с нейните заклинания, филтри и амулети.

Тогава кой я е извикал? Гералт?

Трис се въртеше в леглото, чувствайки как през тялото й преминават топли вълни. Усещаше и възбуда, подсилена от ярост. Изруга тихо, удари с ръка по юргана, обърна се настрани. Старинното легло се разтресе и заскърца. „Не се владея — помисли си тя. — Държа се като глупаво девойче. Или — което е още по-лошо — като пренебрегвана стара мома. Не мога дори да мисля логично.“

Изруга отново.

„Разбира се, че не е Гералт. Без емоции, малката, без емоции, спомни си физиономията му там, в конюшнята. Виждала си вече такива изражения, малката, не се самозалъгвай. Глупавите, разкаяни, сконфузени изражения на мъже, които искат да забравят, които съжаляват, които не искат да си спомнят случилото се, не искат да се връщат към него. За бога, малката, не се заблуждавай, че този път е различно. Винаги е така. И ти много добре го знаеш. Защото вече имаш достатъчно голям опит, малката.“

Що се отнася до еротичната страна на живота, Трис Мериголд имаше право да се счита за типична магьосница. Всичко започна с киселия вкус на забранения плод, особено привлекателен заради суровите правила на академията и строгите забрани на преподавателката й. После дойдоха самостоятелността, свободата и безразборните връзки, завършили, както обикновено се случва, с горчивина и затваряне в себе си. Настъпи дълъг период на самота и последва откритието, че за снемането на стреса и напрежението не е необходимо непременно да има някой, който иска да се счита за неин господар и повелител веднага след като легне по гръб и избърше потта от челото си. Че съществуват доста по-безпроблемни начини за успокояване на нервите; начини, при които освен всичко останало не се цапат кърпичките с кръв, не се изпускат газове под одеялото и никой не настоява да му се поднесе закуска. После дойде краткият и забавен период на задоволяване със собствения пол, завършил с извода, че цапането, газовете и лакомията не са присъщи само на мъжете. Накрая, не без помощта на малко магия, Трис се прехвърли на приключения с други магьосници, спорадични и изнервящи с тяхната студенина и механичното им и обикновено ритуално протичане.

И тогава се появи Гералт от Ривия. Водещият неспокоен живот вещер, свързан със странни, неспокойни и бурни отношения с Йенефер, нейната сърдечна приятелка.

Трис наблюдаваше двамата и завиждаше, макар че, като изглеждаше, нямаше за какво да се завижда. Връзката явно носеше нещастие и на двамата, водеше просто към изтощение, беше болезнена и противно на всякаква логика… продължаваше. Трис не разбираше това. И беше заинтригувана. Заинтригувана до такава степен, че…

Съблазни вещера почти без да използва магия. Просто избра подходящ момент. Момент, в който двамата с Йенефер за пореден път се бяха сдърпали и се бяха разделили след бурен скандал. Гералт се нуждаеше от топлина и искаше да забрави за всичко.

Не, Трис не се стремеше да го отнеме от Йенефер. Всъщност тя се нуждаеше много повече от приятелката си, отколкото от него. Но кратката връзка с вещера не я разочарова. Тя намери това, което търсеше — емоции като чувство за вина, страх и болка. Неговата болка. Трис преживя тези емоции — те я възбуждаха и тя не можа да ги забрави, след като се разделиха. А какво е собствена болка беше разбрала наскоро. В момента, в който неистово пожела да бъде отново с него. Дори за малко, за миг — но да бъде с него.

А сега той беше толкова близо…

Трис стисна длан в юмрук и удари възглавницата. „Не — помисли си, — не ставай глупава, малката. Не мисли за това. Мисли си за…“

За Цири? Нима…

Да. Това беше истинската причина за посещението й в Каер Морхен. Сивокосото момиче, което в Каер Морхен искат да превърнат във вещерка. Истинска вещерка. Мутантка. Машина за убиване, същата като тях.

„Това е ясно — помисли си тя изведнъж, чувствайки отново силна възбуда, но този път от съвсем различен вид. — Това е ясно. Искат да накарат момичето да мутира, да я подложат на Изпитанието с Треви и на Трансформацията, но не знаят как да го направят. От старите вещери не е жив никой освен Весемир, а Весемир е бил само учител по фехтовка. Скритата в подземията на Каер Морхен лаборатория, покритите с прах бутилки с легендарните еликсири, печки, съдове за дестилация и реторти… Никой от тях не знае как се използва всичко това. Защото е безспорен факт, че мутагенните еликсири са създадени в незапомнени времена от някакъв магьосник ренегат, а наследниците му са ги усъвършенствали през годините, години наред са контролирали с помощта на магии процеса на Трансформация, на който са подлагани децата. И в един момент веригата се е прекъснала. Не са достигали магически знания и способности. Вещерите имат билки и треви, имат лаборатория. Знаят, рецептурата. Но нямат магьосник.

Кой знае, може да са опитвали? Да са давали на децата отвари, приготвени без участието на магия?“

Потрепери при мисълта какво може да се е случило с тези деца.

„А сега — продължи да размишлява тя — искат да накарат момичето да мутира, но не могат. А това може да означава… Това може да означава, че очакват помощ от мен. Следователно сигурно ще видя нещо, което не е виждал нито един жив в момента магьосник, ще науча неща, които нито един жив магьосник не знае. Прочутите треви и билки, съхраняващите се в дълбока тайна вирусни образци, знаменитите загадъчни рецептури…

И именно аз ще приложа на сивокосото дете серията от еликсири, ще наблюдавам мутационната Трансформация, със собствените си очи ще видя как…

Как сивокосото дете умира!

О, не! — потрепна Трис. — Никога! За нищо на света!

Впрочем може би отново се вълнувам преждевременно. Сигурно все пак не става въпрос за това. По време на вечерята разговаряхме, поклюкарствахме за това-онова. Няколко пъти се опитах да насоча разговора към Детето на изненадата, но безрезултатно. Веднага сменяха темата.

Наблюдавах ги. Весемир беше сдържан и загрижен, Гералт — неспокоен, Ламберт и Ескел — прекалено весели и бъбриви, Коен — толкова естествен, че чак изглеждаше неестествено. Искрена и открита беше само Цири — поруменяла от студа, разрошена, щастлива и адски лакома.“

Ядоха попара с препечени парчета хляб и сирене, а Цири се учуди, че няма гъби. Пиха ябълков квас, но момичето получи вода и явно беше учудена и разочарована. „Къде е салатата?“ — извика тя внезапно, а Ламбърт я скастри рязко и й нареди да си свали лактите от масата.

Гъби и салата? През декември?

„Ясно — помисли си Трис. — Хранят я с легендарните пещерни сапрофити6 и с неизвестна на науката планинска растителност, поят я с прочути екстракти от тайнствени билки. Момичето се развива бързо, навлиза в сатанинска, вещерска форма. По естествен път, без мутации, без риск, без хормонална революция. Но магьосницата не бива да узнава това. Нищо няма да ми кажат, нищо няма да ми покажат.

Видях как тича това момиче. Видях как танцуваше с меча върху гредата, ловка и бърза, по котешки грациозна, движеща се като акробатка.

Трябва, непременно трябва да прегледам тялото й, да видя как се е развила под влияние на нещата, с които я тъпчат тук. А ако ми се удаде да открадна и да измъкна оттук образци от «гъбите» и «салатата»? Виж ти…

А доверието? Плюя на доверието ви, вещери. На света има рак, едра шарка, тетанус и левкемия, алергии, синдром на внезапна смърт при новородените. А вие криете от света вашите «гъби», от които вероятно могат да се дестилират животоспасяващи лекарства. Държите ги в тайна дори от мен, към която твърдите, че изпитвате приятелство, уважение и доверие. Дори аз не мога да видя не само лабораторията, но и проклетите гъби!

Защо ме накарахте да дойда тук? Мен, магьосницата?

Магия!“

Трис се изкикоти.

„Е — помисли си, — вещери, хванах ви! Цири е уплашила и вас така, както уплаши мен. Потънала е в сън наяве, започнала е да предсказва, да пророкува, около нея се е появила аурата, която вие усещате почти толкова добре, колкото и аз. Неволно е «хванала» нещо с психокинетичните си сили или е огънала със силата на волята си калайдисаната лъжица, която й е попаднала пред погледа по време на обяд. Отговаряла е на въпросите, които сте й задавали мислено, а може би дори на онези, които се боите да зададете дори в мислите си. И ви е страх.

Открили сте, че вашата Изненада е много по-изненадваща, отколкото сте очаквали. Открили сте, че имате в Каер Морхен Извор.

Че няма да се справите без магьосница.

И няма нито една магьосница, с която да сте в приятелски отношения и на която бихте могли да се доверите. Освен мен и…

И Йенефер.“

Вятърът изви, удари капаците, разлюля гоблена. Трис Мериголд се обърна по гръб и замислено загриза нокътя на палеца си.

„Гералт не е поканил Йенефер. Покани мен. В такъв случай нима…

Кой знае. Може би. Но ако е така, както си го мисля, тогава защо…

Защо…“

— Защо не дойде тук, при мен? — извика тихо тя в тъмнината, възбудено и сърдито.

Отговори й вятърът, виещ сред руините.

Сутринта беше слънчева, но адски студена. Трис се събуди премръзнала и недоспала, но успокоена и решителна. Слезе в залата последна. С удоволствие срещна погледите, награждаващи усилията й — беше сменила дрехите, с които бе пътувала, с простичка, но ефектна рокля; беше употребила по блестящ начин магическите си ароматизатори и немагическа, но приказно скъпа козметика. Похапна овесена каша, като разговаряше с вещерите на маловажни и банални теми.

— Пак вода? — възмути се изведнъж Цири, гледайки в чашата си. — От водата ме болят зъбите! Искам сок! От оня, синия!

— Не се прегърбвай — каза Ламберт, като погледна Трис с крайчеца на окото си. — И не се бърши с ръкава! Приключвай с яденето, време е за тренировки! Дните са все по-къси.

— Гералт. — Трис довърши овесената каша. — Вчера Цири падна на Пътя. Нищо страшно, виновна е тази шутовска дреха. Лошо е направена и й пречи да се движи.

Весемир се изкашля, извърна поглед. „Аха — помисли си магьосницата, — значи това е твоя работа, майсторе на меча. Факт — кафтанчето на Цири изглежда, сякаш е кроено с меч и шито със стрела.“

— Дните наистина са все по-къси — започна тя, без да изчаква коментарите. — Но днешният ден ще го съкратим още повече. Готова ли си, Цири? Ела с мен. Ще направим необходимите поправки в оборудването ти.

— Тя тича с него вече от година, Мериголд — каза ядосано Ламберт. — И всичко беше наред, докато…

— … Докато не се появи една жена, която не може да понася грозни и неудобни дрехи? Прав си, Ламберт. Но жената се появи и редът рухна, дойде времето на големите промени. Да вървим, Цири.

Момичето се поколеба, погледна към Гералт. Той кимна и се усмихна. Приятно. Така, както умееше да се усмихва преди, когато…

Трис извърна поглед. Усмивката му не беше предназначена за нея.

Стаята на Цири беше точно копие на жилищата на вещерите. Подобно на тях, и тя беше лишена от вещи и мебели. В нея на практика нямаше нищо освен сковани от дъски легло, масичка и ракла. Вещерите украсяваха стените и вратите на жилищата си с кожите на убити по време на лов животни — елени, рисове, вълци, дори росомахи. На вратата на стаята на Цири висеше кожата на огромен плъх с отвратителна люспеста опашка. Трис потисна желанието си да изтръгне вонящата гадост и да я изхвърли през прозореца.

Момичето, застанало до леглото, я гледаше с очакване.

— Да се опитаме да пооправим тази твоя… туника — каза магьосницата. — Винаги са ми се удавали кройката и шиенето, мисля, че ще се справя и с тази козя кожа. А ти, вещерке, държала ли си някога в ръката си игла? Научили ли са те на нещо друго, освен да ръчкаш с меча чували със сено?

— Когато бях в Заречие, в Каген, се наложи да преда — промърмори неохотно Цири. — Не ми даваха да шия, защото само късах лена и прахосвах конеца, после всичко трябваше да се разшива. Преденето е ужасно скучно, пфу!

— Факт — изкикоти се Трис. — Няма по-скучно нещо. И аз не обичам да преда.

— А налагало ли ти се е? На мен ми се наложи, защото… Но ти нали можеш да използваш магия… Магьосница си. Можеш да омагьосаш всичко. А тази красива рокля… и нея ли си измагьосала за себе си?

— Не — усмихна се Трис. — Но и не съм я шила сама. Не съм толкова способна.

— А на мен как ще ми направиш дрехи? Ще ги измагьосаш?

— Не е необходимо. Достатъчно е да има магическа игла, която ще подсилим с помощта на заклинание, а ако се наложи…

Трис прекара бавно длан над раздърпаната дупка на ръкава на кафтанчето и изрече заклинание, като в същото време активира амулета. От дупката не остана и следа. Цири изписка от радост.

— Това е магия! Сега ще имам омагьосано кафтанче! Ха!

— Докато не ти ушия обикновено, но съвсем прилично. А сега събличай всичко, госпожичке, ще облечеш нещо друго. Надявам се, че това не е единствената ти дреха?

Цири поклати глава, вдигна капака на раклата и показа на Трис избеляла широка рокличка, тъмнокафяво кафтанче, ленена ризка и вълнена блузка, наподобяваща окаяна торба.

— Това е мое — каза тя. — Дойдох тук, облечена с него.

— Разбирам — усмихна се подигравателно Трис. — Бабешки или не, засега ще трябва да ги облечеш. Хайде, по-живо, събличай се. Дай да ти помогна… Проклятие! Какво е това? Цири?

Ръцете на момичето бяха покрити с огромни синини от вътрешни кръвоизливи. Повечето вече бяха пожълтели, но една част бяха пресни.

— Какво е това, по дяволите? — повтори разгневено магьосницата. — Кой те подреди така?

— Това? — Цири погледна ръцете си, сякаш беше учудена от количеството синини. — А, това ли… от вятърната мелница е. Бях прекалено бавна.

— Каква вятърна мелница, мамка му?

— Вятърна мелница — повтори Цири, като погледна магьосницата с огромните си очи. — Това е едно такова… Ами… На него се уча да се изплъзвам от нападения. То има лапи, направени от тояги, и се върти и размахва тези лапи. Трябва да се скача много бързо и да се правят финтове. Трябва да имаш лефрекс. Ако нямаш лефрекс, вятърната мелница те удря с тоягата. Отначало тази вятърна мелница здравата ме млатеше. Но сега…

— Сваляй гамашите и ризата. О, богове! Момиче! Как изобщо можеш да ходиш? Да тичаш?

Двете й бедра и левият хълбок бяха тъмносини от кръвоизливи и отоци. Цири потрепери, изсъска от болка и отстъпи назад от дланта на магьосницата. Трис изруга грозно на езика на джуджетата.

— И това ли е от „мелницата“? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Това ли? Не? Ето това е от мелницата. — Цири равнодушно посочи внушителна синина под лявото си коляно. — А тези са от друго… Те са от махалото. На махалото упражнявам стъпките с меч. Гералт казва, че вече съм много добра на махалото. Казва, че имам такова, ъъъ… Усет. Имам усет.

— А ако усетът ти не е достатъчен — изскърца със зъби Трис, — тогава, предполагам, махалото те удря?

— Естествено — съгласи се момичето, като гледаше магьосницата и явно се чудеше на невежеството й. — Удря ме, и то как!

— А тук? На хълбока? Какво беше това? Ковашки чук?

Цири изсъска от болка и поруменя.

— Паднах от гребена…

— … И гребенът те измлати — довърши Трис, на която й беше все по-трудно да се овладее.

— Как гребенът може да ме измлати, след като е закопан в земята? Не може! Просто паднах. Тренирах пирует по време на скок и не се получи. И от това ми е синината. Защото се ударих от стълба.

— И лежа два дни? Имаше ли трудности с дишането? Боли ли те?

— Не, никак. Коен ме масажира и отново ме качи на гребена. Така трябва, разбираш ли? Иначе страхът те лови.

— Какво?

— Страхът те лови — повтори гордо Цири и отметна пепеливия си бретон от челото. — Не знаеш ли? Дори ако ти се случи нещо, трябва веднага отново да се върнеш на уреда, иначе ще започнеш да се страхуваш, а ако започнеш да се страхуваш, то никаква полза от тренировките. Не бива да се отказваш. Така каза Гералт.

— Трябва да запомня тази максима — процеди магьосницата. — Както и това, че авторът й е точно Гералт. Едно добро предписание за начин на живот, само че не съм сигурна дали е приложимо при всякакви обстоятелства. Но е много лесно да се реализира на чужд гръб. Значи не бива да се отказваш? Дори и да те повалят и започнат да те бият както им падне, не бива да се отказваш?

— Разбира се. Вещерът не се бои от нищо.

— Сериозно? А ти, Цири? Също ли не се боиш от нищо? Отговори ми искрено.

Момичето се извърна, прехапа устни.

— Нали няма да кажеш на никого?

— Няма да кажа.

— Най-много се боя от две махала. Две едновременно. И от вятърната мелница, но само когато я пускат на голяма скорост. Още има и едни дълги везни, на които все още трябва да се качвам с такова, ъъъ… с оси… Осигурително въже. Ламберт казва, че съм некадърна и непохватна, но това изобщо не е така. Гералт ми каза, че имам малко различен център на тежестта, защото нали съм момиче. Просто трябва да се занимавам повече, освен ако… Исках да те попитам нещо. Може ли?

— Може.

— Щом разбираш от магии и заклинания… Щом умееш да омагьосваш… Можеш ли да направиш така, че да стана момче?

— Не — отговори Трис с леден тон. — Не мога.

— Хм… — явно се разстрои малката вещерка. — А не можеш ли поне…

— Поне какво?

— Не може ли да направиш така, че да не ми се налага… — Цири се изчерви. — Ще ти го кажа на ухото.

— Казвай. — Трис се наведе напред. — Слушам те.

Цири се изчерви още повече и доближи устни до кестенявите коси на магьосницата.

Трис се изправи рязко, с пламък в очите си.

— Днес? Сега?

— Аха.

— Проклятие! — изрева магьосницата и изрита масичката така, че тя се удари с трясък във вратата и кожата от плъх падна на пода. — По дяволите! Ще ги избия тези проклети глупаци!

— Успокой се, Мериголд — каза Ламберт. — Не е здравословно да се вълнуваш, освен това няма причина.

— Не ме учи! И престани да ме наричаш „Мериголд“! А най-добре ще е, ако изобщо млъкнеш. Не говоря с теб. Весемире, Гералт, някой от вас знае ли колко ужасно изтерзано е това дете? На тялото й няма нито едно здраво място!

— Дете — изрече сериозно Весемир, — не позволявай на емоциите да те овладеят. Ти си възпитана по друг начин, виждала си как децата се възпитават по друг начин. Цири е родена на юг, там момчетата и момичетата ги възпитават абсолютно еднакво, без никаква разлика — като при елфите. Качили са я на пони, когато е била на пет години, а когато е станала на осем, вече е яздила с охота. Учили са я да си служи с лък, копие и меч. Синините не са нещо ново за Цири…

— Не ми разправяй врели-некипели — възмути се Трис. — Не се правете на глупаци. Това тук не са понита, разходки или возене на шейни. Това е Каер Морхен! На вашите вятърни мелници и махала, на вашето Мъчилище са чупили кости и са си строшили вратовете десетки момчета, сурови и закалени скитници, също като вас събирани от пътищата и изваждани от канавките. Жилави, с немалък опит от краткия си живот на лудетини и хаймани. А какъв шанс има Цири? Дори и възпитана на юг, дори и по елфически, дори и от такава властна баба като Лъвицата Каланте, това мъниче е било и си остава принцеса. Нежна кожа, изящно телосложение, леки кости… Това е момиче! Какво искате да направите от нея? Вещерка?

— Това момиче — изрече Гералт тихо и спокойно, — тази нежна и изящна принцеса е преживяла клането в Цинтра. Без ничия помощ се е промъкнала покрай ноктите на Нилфгард. Успяла е да се изплъзне от върлуващите из селата мародери, които са грабели и убивали всичко живо. Оцеляла е две седмици в горите на Заречие съвсем сама. Бродила е един месец с група бежанци, вършила е тежка работа наравно с останалите и е гладувала наравно с всички. Почти половин година е работила на полето, когато я е приютило едно селско семейство. Повярвай ми, Трис, животът я е закалил и научил на не по-малко неща, отколкото подобните на нас скитници, събрани в Каер Морхен от пътищата. Цири не е по-слаба от подобните на нас — нежелани, извънбрачно родени, подхвърляни на вещерите в кръчмите в плетени кошници, сякаш са котета. А нейният пол? Какво значение има той?

— И питаш? Смееш да питаш за това? — извика магьосницата. — Какво значение има? А това, че момичетата са различни от вас и имат свои собствени дни? И тя понася изключително тежко това? А вие искате да изповръща дробовете си на Мъчилището и на някакви проклети вятърни мелници!

Макар и разгневена, Трис изпита огромно задоволство при вида на шашардисаните физиономии на младите вещери и увисналото чене на Весемир.

— Вие даже не знаехте — поклати глава тя вече по-спокойно, но с лек упрек. — Какви опекуни сте? Тя се стеснява да ви говори за това, защото са я учили да не говори за такова неразположение с мъже. И се срамува от слабостта си, от болката, от това, че не е толкова ловка, както обикновено. Поне един от вас помисли ли си за това? Заинтересува ли се? Опита ли се да се досети какво й пречи? А може би тя за пръв път в живота си е имала кръвотечение тук, в Каер Морхен? И е плакала нощем, без да намери у никого не само съчувствие, но дори и разбиране? Помисли ли си някой от всички вас за това?

— Престани, Трис — изохка тихо Гералт. — Достатъчно. Постигна това, което искаше. А може би и повече, отколкото искаше.

— Дявол да го вземе — изруга Коен. — Направо се проявихме като глупаци, няма що. Весемире, но ти…

— Млъкни — изръмжа старият вещер. — Нищо не казвай.

По най-неочакван начин се прояви Ескел — той стана, приближи се до магьосницата, поклони се ниско, взе й ръката и я целуна с уважение. Тя бързо отдръпна ръката си. Не за да демонстрира яд и раздразнение, а за да прекрати приятната, пронизваща я вибрация, предизвикана от съприкосновението с вещера. Ескел Излъчваше силно. По-силно от Гералт.

— Трис — каза той, смутено потърквайки отвратителния белег на бузата си. — Помогни ни. Умоляваме те. Помогни ни, Трис.

Магьосницата го погледна в очите, стисна устни.

— В какво? В какво трябва да ви помогна, Ескел?

Ескел отново потри белега си и погледна към Гералт. Белокосият вещер наведе глава, прикри очите си с длан. Весемир се изкашля шумно.

В този момент вратата изскърца и в залата влезе Цири. Кашлицата на Весемир премина в нещо като хрипливо, шумно вдишване. Ламбърт отвори уста. Трис сдържа кикота си.

Цири, подстригана и сресана, вървеше към тях със ситни стъпки, внимателно придържайки тъмносинята си рокличка, скъсена и преправена според фигурата й, но все още носеща следите от престоя си в дисагите. На шията на момичето блестеше вторият подарък от магьосницата — черна змия с лакирана кожа, рубинени очи и златна катарама.

Цири се спря пред Весемир. Не знаеше много добре какво да прави с ръцете си, затова мушна палците си в колана.

— Не мога да тренирам днес — изрече тя бавно и ясно сред настъпилата пълна тишина. — Защото съм…

Тя погледна магьосницата. Трис й намигна с изражението на доволен от белята си немирник и помръдна устни, подсказвайки й заучената реплика.

— Неразположена! — довърши Цири високо и гордо, вирвайки носа си почти до тавана.

Весемир отново се закашля. Но Ескел, милият Ескел не загуби самообладание и отново се прояви както трябва.

— Разбира се — каза той, усмихвайки се. — То се знае, че ще отложим упражненията, докато неразположението ти отмине. Ще съкратим и теоретичните занимания, а ако се почувстваш зле, ще ги отложим. Ако ти потрябват медикаменти или…

— Аз ще се заема с това — намеси се Трис със същата лекота.

— Аха… — Едва сега Цири леко се изчерви и погледна стария вещер. — Чичо Весемире, аз помолих Трис… Тоест госпожа Мериголд, да… Понеже… Ами да остане с нас. За повече. За дълго. Но Трис каза, че ти трябва да се съгласиш на това. Чичо Весемире! Съгласи се!

— Съгласен съм… — изхриптя Весемир. — Разбира се, че съм съгласен…

— Много се радваме. — Гералт едва сега махна длан от очите си. — Страшно ни е приятно, Трис.

Магьосницата леко му кимна и невинно изпърха с мигли, навивайки на пръста си една от кестенявите си къдрици. Гералт запази каменно изражение.

— Цири — каза той, — ти постъпи много правилно и учтиво, като покани госпожица Мериголд да гостува по-дълго в Каер Морхен. Гордея се с теб.

Цири се изчерви и се усмихна широко. Магьосницата й направи следващия уговорен знак.

— А сега — каза момичето, вирвайки още повече нос — ви оставям сами, защото сигурно искате да обсъдите с Трис различни важни въпроси. Госпожице Мериголд, чичо Весемире, господа… Оставям ви. Засега.

Тя направи изящен реверанс, излезе от залата и бавно и с достойнство започна да се изкачва по стълбите.

— Проклятие — прекъсна тишината Ламберт. — Само като си помисля, че не вярвах, че наистина е принцеса!

— Разбрахте ли, заплеси? — Весемир огледа останалите вещери. — Ако сутрин облече рокличката… Никакви тренировки… Ясно ли е?

Ескел и Коен хвърлиха на стареца погледи, изцяло лишени от уважение. Ламберт открито изсумтя. Гералт погледна магьосницата — тя се усмихваше.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти, Трис.

— Условия? — явно се разтревожи Ескел. — Трис, та нали вече обещахме да облекчим тренировките на Цири. Какви още условия искаш да ни поставиш?

— Е, може би условия не е най-точната дума. Да ги наречем съвети. Ще ви дам три съвета, които ще следвате с удоволствие. Ако, разбира се, държите да остана и да ви помагам във възпитанието на малката.

— Слушаме те — каза Гералт. — Говори, Трис.

— Преди всичко — каза тя, усмихвайки се злорадо, — трябва да се разнообрази менюто на Цири. И най-вече да се ограничи присъствието на тайнствени гъби и мистериозна растителност в него.

Гералт и Коен владееха прекрасно израженията си. Ламберт и Ескел — не чак толкова. А Весемир изобщо не успяваше. „Какво пък — помисли си тя, гледайки неговата смешно-смутена физиономия, — в неговите времена светът е бил по-добър. Лицемерието се е смятало за порок, от който хората е трябвало да се срамуват. Искреността не е била нещо срамно.“

— По-малко отвари от разни тайнствени билки — продължи тя, стараейки се да сдържи смеха си, — й повече мляко. Тук имате кози. Доенето не е кой знае какво изкуство, Ламберт, ще се научиш веднага.

— Трис — започна Гералт, — чуй ме…

— Не, ти ме чуй. Вие не сте подложили Цири на рязка мутация, не сте пипали хормоните й, не сте пробвали еликсирите и Тревите. И браво на вас за това. Това е било разумно, отговорно, човешко. Не сте й нанесли вреда с отровите, така че недейте да го правите и отсега нататък.

— За какво говориш?

— Гъбите, чиято тайна толкова пазите — поясни тя, — наистина държат момичето в прекрасна форма и укрепват мускулите й. Билките осигуряват идеален обмен на веществата и ускоряват развитието й. Обаче всичко това, събрано накуп и допълнено с убийствените тренировки, води до определени изменения в строежа на тялото. В мастните тъкани. Тя е жена. Щом не сте я осакатили хормонално, не я осакатявайте физически. Може някой ден да ви се разсърди, че сте я лишили безвъзвратно от женските й… атрибути. Разбирате ли за какво говоря?

— Че как — промърмори Ламберт, зяпайки безсрамно бюста на Трис, опънал тъканта на роклята. Ескел се изкашля и изгледа убийствено младия вещер.

— Надявам се — изрече бавно Гералт, като също хвърли гневен поглед към Ламберт, — че в настоящия момент не си открила в нея някакви необратими изменения?

— Не — усмихна се тя. — За щастие — не. Тя се развива нормална и здрава, с телосложението на млада дриада, приятно е да се гледа. Но, моля ви, спазвайте мярка в използването на стимуланти.

— Ще спазваме — обеща Весемир. — Благодарим за предупреждението, дете. Какво още? Ти говореше за три… съвета.

— Точно така. Ето го и втория: не бива да допускате Цири да подивява тук. Тя трябва да има контакт със света. С връстниците си. Трябва да получи прилично образование и да се подготви за нормален живот. Засега нека да размахва меча. Така или иначе без мутация от нея няма да се получи вещерка, но вещерските тренировки няма да й навредят. Времената сега са трудни и опасни, ще може да се защити, ако се наложи. Като елфка. Но не можете да я погребвате жива тук, в тази пустош. Тя трябва да се приобщи към нормалния живот.

— Нейният нормален живот е изгорял заедно с Цинтра — промърмори Гералт. — Обаче, Трис, ти както винаги си права. Вече сме мислили за това. Когато дойде пролетта, ще я отведем в храмово училище. При Ненеке, в Еландер.

— Много добра идея и мъдро решение. Ненеке е необикновена жена, а храмът на богинята Мелителе — необикновено място. Безопасно, сигурно, гарантиращо необходимото за едно момиче образование. Цири вече знае ли?

— Знае. Вдига скандали няколко дни, но накрая се примири. Сега даже чака с нетърпение пролетта, перспективата за пътуване до Темерия я ободрява. Светът й е интересен.

— Както и на мен в нейната възраст — усмихна се Трис. — А това сравнение ни приближава опасно до третия съвет, най-важния. И вие знаете какъв е той. Не правете глупави физиономии. Аз съм магьосница, забравихте ли? Не знам колко време ви е отнело да разпознаете магическите способности на Цири. На мен ми трябваше по-малко от половин час. След това вече знаех кое е, или по-точно — какво представлява това момиче.

— И какво представлява?

— Извор!

— Невъзможно!

— Възможно е! Даже е сигурно. Цири е Извор, има способности на медиум. Нещо повече — тези способности са много, много обезпокоителни. И вие, драги вещери, добре знаете това. Вие сте забелязали тези способности и те са обезпокоили и вас. Заради тях и само заради тях ме извикахте в Каер Морхен, нали? Права ли съм? Заради тях и само заради тях?

— Да — отговори Весемир след кратко мълчание.

Незабележимо за останалите, Трис въздъхна с облекчение. За момент се беше притеснила, че този, който ще потвърди, ще бъде Гералт.

На следващия ден заваля първият сняг — отначало беше слаб, но после премина във виелица. Валя цяла нощ, а на сутринта стените на Каер Морхен бяха затънали в преспи. И дума не можеше да става за бягане по Мъчилището, още повече, че Цири все още не се чувстваше добре. Трис подозираше, че вещерските „стимуланти“ може да са причина за менструални разстройства. Обаче не можеше да е сигурна — не знаеше практически нищо за тези вещества, а и Цири със сигурност беше единственото момиче на света, на което даваха такива неща. Не сподели подозренията си с вещерите. Не искаше да ги безпокои или да ги дразни, предпочиташе да използва своите методи. Натъпка Цири с еликсири, завърза на талията й под роклята връвчица с активни ясписи и й забрани каквото и да било натоварване, особено пък да гони плъхове с меча.

Цири скучаеше, бродеше сънливо из замъка, а най-накрая поради липсата на други развлечения се присъедини към Коен, който чистеше конюшнята, грижеше се за конете и поправяше хамутите.

Гералт вбеси магьосницата, като изчезна някъде и се появи едва вечерта, мъкнейки простреляно козле. Трис му помогна да одере плячката. Макар и ужасно да се гнусеше от мириса на месо и кръв, искаше да е близо до вещера. Колкото се може по-близо. В нея нарастваше някаква студена, ожесточена решителност. Тя не искаше повече да спи сама.

— Трис! — извика изведнъж Цири, бягайки с тропот по стълбите. — Може ли днес да спя при теб? Трис, много те моля да ми разрешиш! Моля те, Трис!

Снегът валеше и валеше. Проясни се едва когато дойде Мидинваерн — Денят на Зимното слънцестоене…