Кръвта на елфите

Трета глава

— Опасенията ви бяха неоснователни, абсолютно безпочвени — намръщи се Трис, опряла лакти на масата. — Отминали са времената, в които магьосниците са преследвали Извори и магически надарени деца и са ги измъквали насила или с хитрост от ръцете на родителите им или настойниците им. Наистина ли мислехте, че може да поискам да ви отнема Цири?

Ламберт изсумтя и извърна глава. Ескел и Весемир погледнаха Гералт, но той мълчеше. Гледаше встрани, като през цялото време си играеше с вещерския си медальон, изобразяващ главата на вълк с оголени зъби. Трис знаеше, че медальонът реагира на магия. В такава нощ като Мидинваерн, когато въздухът направо вибрира от магия, медальоните на вещерите би трябвало да вибрират постоянно, да дразнят и тревожат.

— Не, дете — обади се най-накрая Весемир. — Знаем, че не би направила това. Но знаем също, че си задължена да уведомиш за нея Капитула. Знаем отдавна, че всеки магьосник и магьосница имат такова задължение. Вече не отнемате надарени деца от родителите и настойниците им. Но наблюдавате такива деца, за да може по-късно, в подходящия момент, да ги подмамите с магия, да ги убедите…

— Не се бойте — прекъсна го тя студено. — Няма да кажа за Цири на никого. Включително и на Капитула. Защо сте ме зяпнали така?

— Учудени сме от лекотата, с която ни обещаваш да пазиш тайна — изрече спокойно Ескел. — Извинявай, Трис, не искам да те обиждам, но какво стана с легендарната ви лоялност към Съвета и Капитула?

— Доста неща станаха. Войната наложи много промени. А битката за Соден още повече. Не искам да ви отегчавам с политика, а някои въпроси и проблеми, с извинение, са тайна, която не мога да разгласявам. Що се отнася до лоялността… Лоялна съм. Но можете да ми повярвате, че в тази работа мога да бъда лоялна и към вас, и към Капитула.

— Такава двойна лоялност — Гералт за пръв път тази вечер я погледна в очите — е адски трудна работа. Тя рядко се удава на някого, Трис…

Магьосницата погледна Цири. Момичето седеше с Коен върху меча кожа в другия край на залата. Двамата играеха на „пържолки“. Играта беше еднообразна, тъй като и двамата бяха невероятно бързи и никой не успяваше по никакъв начин да удари ръката на другия. Обаче това явно не им пречеше и не им разваляше забавлението.

— Гералт — каза Трис, — когато си намерил Цири там, при Яруга, си я взел със себе си. Довел си я в Каер Морхен, скрил си я от света, не искаш дори близките на момичето да узнаят, че е жива. Направил си го, защото нещо, неизвестно на мен, те е накарало да повярваш в съществуването на предопределението и в това, че ние сме в неговата власт и то ни ръководи във всичките ни постъпки. Аз също мисля така, винаги съм го мислела. Ако предопределението пожелае Цири да стане магьосница, тя ще стане. Нито Капитулът, нито Съветът не бива да знаят за нея, не бива да я наблюдават или уговарят. Запазвайки тайната ви, аз изобщо няма да предам Капитула. Но, както сами разбирате, тук има една пречка.

— Де да беше само една — въздъхна Весемир. — Говори, дете.

— Момичето има магически способности, а това не може да се пренебрегне. Прекалено опасно е.

— В какъв смисъл?

— Неконтролируемите способности са опасни. За Извора и за обкръжението му. Изворът може да застраши обкръжението си по много начини. А себе си — по един-единствен. Умствено заболяване. Най-често — кататония.

— По дяволите! — обади се Ламберт след дълго мълчание. — Слушам ви и си мисля, че някой тук вече страда от умствено заболяване и само гледа как да зарази и обкръжението. Предопределение, извори, магии, чудеса невиждани… Не преувеличаваш ли, Мериголд? Тя да не е първото дете, което сме довели в крепостта? Гералт не е намерил никакво предопределение, а поредното осиротяло и бездомно дете. Ние ще я научим да използва меча и ще я пуснем в света, както и другите. Разбира се, съгласен съм, че никога по-рано не сме обучавали в Каер Морхен момичета. Имахме проблеми с Цири, направихме някои грешки и добре че ти ни ги посочи. Но не преувеличавай. Тя не е толкова уникална, че да падаме на колене и да вдигаме погледи към небето. Малко ли жени войни има по света? Уверявам те, Мериголд, Цири ще излезе оттук ловка и здрава, силна и способна да се справя с живота. И, гарантирам, без кататония или епилепсия. Освен ако не й внушиш някаква подобна болест.

— Весемире — Трис се обърна в креслото, — кажи му да млъкне, защото пречи.

— Правиш се на много умна — каза спокойно Ламберт, — но и ти самата не знаеш всичко. Гледай.

Той протегна ръка към огнището, сплел пръстите си по странен начин. В огнището нещо забуча и загърмя, пламъкът изригна, жарта засия, посипаха се искри. Гералт, Весемир и Ескел погледнаха неспокойно Цири, но момичето не обърна внимание на ефектния фойерверк.

Трис скръсти ръце на гърдите си и погледна предизвикателно Ламберт.

— Знакът Аард — констатира спокойно тя. — Да ме смаеш ли искаше? Със същия този знак, но с по-голяма концентрация и сила на волята и със заклинание мога да изхвърля за миг цепениците от огнището и да ги запратя толкова високо, че да си помислиш, че са звезди.

— Ти можеш — съгласи се той. — Но Цири — не. Тя не е способна да направи Знака на Аард. Нито пък някой друг Знак. Опита стотици пъти — и нищо. А ти прекрасно знаеш, че за нашите Знаци са необходими минимум способности. Излиза, че Цири не притежава дори този минимум. Тя е абсолютно нормално дете. Няма и най-нищожни магически способности, тя е типичен антиталант. А ти ни говориш за Извор, опитваш се да ни уплашиш…

— Изворът — обясни студено Трис — не контролира уменията си, те не му се подчиняват. Тя е медиум, нещо като посредник. Контактува с енергията несъзнателно, преобразува я несъзнателно. А когато се опита да поеме контрола над нея, когато полага усилия, като например при опитите да направи Знак, тогава нищо не се получава. И няма да се получи не само след стотици, но и след хиляди опити. Това е типично за Изворите. Но идва момент, когато Изворът не се напряга, не полага усилия, мисли си за бадеми или за салам със зеле, играе на хвърляне на кокалчета, забавлява се с някого в леглото, бърка си в носа… и изведнъж нещо се случва. Например къщата е обхваната от пламъци. Или половината град.

— Преувеличаваш, Мериголд.

— Ламберт — Гералт пусна медальона и сложи ръка на масата, — първо, не наричай Трис „Мериголд“; много пъти те е молила, но продължаваш да го правиш. Второ, Трис не преувеличава. Със собствените си очи съм виждал в действие княгиня Павета, майката на Цири. Казвам ви, имаше какво да се види. Не знам дали тя беше Извор, но никой не подозираше за способностите й, докато тя за малко не разруши кралския дворец в Цинтра.

— Значи трябва да се съгласим — каза Ескел, докато палеше свещ в поредния свещник, — че Цири може да има предадени по генетичен път способности.

— Не само може — каза Весемир, — ами е точно така. От една страна, Ламберт е прав. Цири не е способна да прави Знаци. От друга страна… Всички ние видяхме…

Той замълча, гледайки Цири, която с радостен писък отбелязваше току-що спечелената победа в играта на пържолки. Трис видя усмивката върху лицето на Коен и не се съмняваше, че той я е пуснал да спечели.

— Именно — изрече тя подигравателно. — Всички сте видели. Какво сте видели? При какви обстоятелства? А не ви ли се струва, момчета, че е дошло времето за откровен разговор? По дяволите, повтарям, ще запазя тайната ви. Имате думата ми.

Ламберт погледна Гералт, Гералт кимна в знак на съгласие. Младият вещер стана, свали от един висок рафт голяма, четириъгълна кристална гарафа и по-малко шише. Изсипа съдържанието на шишето в гарафата, разтърси я няколко пъти и наля прозрачната течност в наредените по масата бокали.

— Пий с нас, Трис.

— Нима тайната ви наистина е толкова страшна — попита подигравателно Трис, — че не може да се говори за нея на трезва глава? Трябва ли да се напия, за да я чуя?

— Недей да остроумничиш. Пий. По-лесно ще разбереш.

— А какво е това?

— Бяла чайка.

— Какво?

— Слабодействащо средство за приятни сънища — усмихна се Ескел.

— Мамка му! Вещерски халюциноген? Значи заради него така ви светят очите вечер!

— Бялата чайка е слабодействащо средство. Черната е халюциноген.

— Ако в тази напитка има магия, не бива да я поглъщам!

— Изключително естествени компоненти — успокои я Гералт, но тя забеляза, че е объркан. Явно се притесняваше да не го попита за състава на еликсира. — При това е разтворен в голямо количество вода. Не бихме ти предложили нещо, което може да ти навреди.

Пенливата течност със странен вкус удари със студа си хранопровода, а после по цялото й тяло се разля топлина. Магьосницата прекара език през венците и небцето си. Не можа да разпознае нито един от компонентите.

— Дали сте на Цири да пие от тази… „чайка“? — досети се тя. — И тогава…

— Това беше случайност — побърза да я прекъсне Гералт. — Първата вечер, веднага след пристигането ни. Тя беше жадна, „чайката“ беше на масата. Докато се усетим, я изпи на един дъх. И изпадна в транс.

— Уплашихме се — призна Весемир и въздъхна. — Ох, уплашихме се, дете. Толкова, че няма накъде повече.

— Заговорила е с чужд глас — каза спокойно Трис, гледайки в отразяващите светлината на свещите очи на вещерите. — Започнала е да приказва за неща, които не би могла да знае. Започнала е… да пророкува. Нали? Какво ви каза?

— Глупости — отговори сухо Ламберт. — Безсмислени дрънканици.

— Не се съмнявам — погледна го Трис, — че двамата с нея прекрасно сте се разбрали. Безсмислените дрънканици са твоята специалност, убеждавам се в това всеки път, когато си отвориш устата. Бъди така добър да не си я отваряш известно време, става ли?

— Този път Ламберт е прав, Трис — обади се Ескел, потривайки белега върху бузата си. — Когато изпи „чайката“, Цири наистина заговори така, че не успяхме да разберем нищо. Тогава, първия път, това бяха безсмислици. Обаче после…

Той млъкна. Трис поклати глава.

— Едва втория път е заговорила смислено — досети се тя. — Значи е имало и втори път. Също ли след наркотик, изпит поради разсеяността ви?

— Трис — вдигна глава Гералт, — сега не е подходящ момент за подигравки. На нас това не ни е забавно. То ни тревожи и безпокои. Да, имаше и втори, и трети път. Цири падна много лошо по време на тренировка. Загуби съзнание. Когато дойде на себе си, отново изпадна в транс. И отново бълнуваше. И пак гласът й не беше нейният. И пак всичко беше неразбираемо. Но аз вече съм слушал подобни гласове, подобен начин на говорене. Така говорят онези клети, болни, побъркани жени, наричани оракули. Разбираш ли какво имам предвид?

— Напълно. Това е бил вторият път. Да преминем към третия.

Гералт потри челото си, по което изведнъж беше избила пот.

— Цири често се буди нощем — поде той. — С вик. Преживяла е много неща. Не иска да говори за това, но несъмнено е видяла в Цинтра и в Ангрен неща, които не бива да се виждат от деца. Даже се опасявам, че… някой може да й е причинил нещо лошо. И това се връща в сънищата й… Обикновено я успокояваме лесно, заспива без проблеми… Но веднъж, когато се събуди… отново изпадна в транс. Отново заговори с чужд, неприятен… зъл глас. Говореше ясно и смислено. Предсказваше. Пророкуваше. И ни предсказа…

— Какво? Какво, Гералт?

— Смърт — изрече кротко Весемир. — Смърт, дете.

Трис погледна към Цири, която с пискливо гласче обвиняваше Коен, че я мами в играта. Коен я прегърна и се разсмя. Магьосницата изведнъж осъзна, че никога, никога по-рано не е чувала някой вещер да се смее.

— На кого? — попита тя бързо, гледайки Коен.

— На него — отговори Весемир.

— И на мен — добави Гералт. И се усмихна.

— А когато се събуди…

— Не помнеше нищо. А ние решихме да не я разпитваме.

— И правилно сте постъпили. Що се отнася до пророчеството… беше ли конкретно? С подробности?

— Не. — Гералт я погледна право в очите. — Беше заплетено. Не питай за това, Трис. Тревожи ни не съдържанието на предсказанията и бълнуванията на Цири, тревожи ни това, което става с нея. Не се боим за себе си, а…

— Внимавай — предупреди го Весемир. — Не говори за това пред нея.

Коен се приближи до масата, носейки момичето на конче.

— Кажи лека нощ на всички, Цири — каза той. — Кажи лека нощ на тези нощни птици. Ние отиваме да спим. Полунощ наближава. След малко ще свърши Мидинваерн. От утре с всеки изминал ден пролетта ще е все по-близо!

— Жадна съм. — Цири се наведе от раменете му и посегна към бокала на Ескел. Вещерът ловко издърпа съда изпод протегнатата й ръка и й подаде каната с вода. Трис бързо се изправи.

— Заповядай. — Тя подаде на момичето своя наполовина пълен бокал, като същевременно стискаше многозначително ръката на Гералт и гледаше Весемир в очите. — Пий.

— Трис — прошепна Ескел, гледайки как Цири пие с големи глътки. — Какво правиш? Та нали това…

— Млъкни, ако обичаш.

Не се наложи да чакат дълго ефекта. Цири изведнъж се напрегна, извика тихо, усмихна се широко и щастливо. Зажумя, разпери ръце. Засмя се, направи пирует, затанцува на пръсти. Ламберт с мълниеносно движение махна изпречилото се на пътя й столче, Коен застана между танцуващото момиче и пламъците на огнището.

Трис скочи и измъкна изпод деколтето си амулета — облечен в сребро сапфир на тънка верижка. Стисна го здраво в юмрука си.

— Дете… — изстена Весемир. — Какво правиш?

— Знам какво правя — отговори тя рязко. — Момичето изпадна в транс, а аз ще установя психичен контакт с нея. Ще вляза в нея. Казах ви, че тя е нещо като магически посредник, трябва да знам какво предава, откъде и как извлича аурата си, как я преобразува. Днес е Мидинваерн, подходяща нощ за това начинание…

— Не ми харесва това — намръщи се Гералт. — Изобщо не ми харесва.

— Ако някой от нас получи епилептичен припадък — пренебрегна думите му магьосницата, — знаете какво да направите. Парче дърво между зъбите, държите и чакате. Горе главите, момчета. Правила съм това неведнъж.

Цири престана да танцува, свлече се на колене, протегна ръце, отпусна глава върху коленете си. Трис притисна към слепоочието й топлия вече амулет, прошепна формулата на заклинание. Затвори очи, съсредоточи се и изпрати импулс.

Морето зашумя, вълните с грохот се разбиха в скалистия бряг, сред камъните изригнаха високи гейзери.

Тя размаха криле, ловейки слънчевия вятър. Неописуемо щастлива, пикира надолу, догони ято приятелки, закачи с нокти гребените на вълните, издигна се отново в небето, започна да се рее, носена от вихъра, шумящ в перата й. „Силата на внушението — помисли си тя трезво. — Всичко това е заради силата на внушението. Чайка!“

Трииис! Трииис!

Цири? Къде си?

Трииис!

Крясъците на чайките стихнаха. Магьосницата все още чувстваше върху лицето си мокрите пръски, но под нея вече нямаше море. Всъщност имаше, но това беше море от треви, безкрайна, достигаща до хоризонта равнина. Трис осъзна ужасена, че това, което вижда, е панорамата, обкръжаваща върха на Хълма при Соден. Но това не беше Хълмът. Не можеше да бъде Хълмът.

Изведнъж небето потъмня, наоколо започнаха да се вият сенки. Трис видя дълга редица от размити фигури, бавно спускащи се по склона. Чуваше шепота им, сливащ се в тревожен, неразбираем хор.

Цири стоеше до нея, обърнала й гръб. Вятърът развяваше пепелявите й коси.

Мъгливите, размити силуети се точеха в безкрайно дълга редица. Когато минаваха покрай нея, извръщаха глави. Трис сдържа вика си, докато гледаше равнодушните, спокойни лица и невиждащите, безжизнени очи. Не разпознаваше повечето лица, но някои й бяха познати.

Корал. Ваниеле. Йоел. Раби Аксел…

— Защо ме доведе тук? — прошепна тя. — Защо?

Цири се обърна. Вдигна ръка и магьосницата видя струйка кръв, стичаща се по линията на живота й в посока на китката.

— Това е роза — изрече спокойно момичето. — Роза от Шаеравед. Убодох се. Дреболия. Това е само кръв. Кръвта на елфите…

Небето потъмня още повече, а след малко го прорязаха ослепителни мълнии. Всичко замря в тишина и неподвижност. Трис пристъпи, за да се убеди, че може да се движи. Застана до Цири и видя, че двете стоят на ръба на бездънна пропаст, в която се вие червеникав, сякаш осветен дим. Внезапният блясък на поредната беззвучна мълния разкри водеща към дълбините на пропастта дълга мраморна стълба.

— Така трябва — обади се Цири с треперещ глас. — Няма друг път. Само този. Надолу по стъпалата. Така трябва, защото… Va’esse deireadh аер eigean…

— Говори — прошепна магьосницата. — Говори, дете.

— Дете на Старата кръв… Feainnewedd… Luned аер Hen Ichaer… Deithwen… Белият пламък… Не, не… Не!

— Цири!

— Черният рицар… с пера на шлема… Какво ми е сторил? Какво се случи тогава? Беше ме страх… Все още ме е страх. Това не е свършило, никога няма да свърши. Лъвчето трябва да умре… Държавните интереси го изискват… Не… Не…

— Цири!

— Не! — Момичето се напрегна, стисна клепачи. — Не, не, не искам! Не ме докосвай!

Изражението върху лицето й рязко се промени, напрегна се, гласът й стана металически, студен и зловещ, в него зазвуча зла и жестока насмешка:

— Дошла си дори тук, Трис Мериголд? Дори тук? Стигна прекалено далеч, Четиринайсета. Предупредих те.

— Кой си ти? — Трис потрепери. Но владееше гласа си.

— Ще узнаеш, когато му дойде времето.

— Ще узная сега!

Магьосницата вдигна ръце и ги разпери рязко, влагайки всичките си сили в Магията за разпознаване. Магическата завеса се разкъса, но зад нея имаше втора… Трета… Четвърта…

Трис със стон се отпусна на колене. А реалността продължаваше да се разкъсва, отваряше се врата след врата, безкрайно дълга редица от врати, водеща към небитието. Към пустотата.

— Сбъркала си, Четиринайсета — обади се насмешливият металически глас. — Сбъркала си небето и звездите с нощното им отражение върху повърхността на езерото.

— Не докосвай… Не докосвай това дете!

— Тя не е дете.

Устните на Цири се движеха, но Трис виждаше, че очите на момичето са мъртви, изцъклени, безумни.

— Тя не е дете — повтори гласът. — Тя е Пламък, Белият пламък, от който ще се подпали и ще изгори светът. Това е Старата кръв, Hen Ichaer. Кръвта на елфите. Зърното, което няма да покълне, а ще избухне в пламък. Кръвта, която ще бъде осквернена… Когато дойде Tedd Deireadh, Времето на Края. Va’esse deirdeadh aep eigean!

— Ти предсказваш смърт? — извика Трис. — Само това ли умееш, да предсказваш смърт? На всички? На тях, на нея… На мен?

— На теб? Ти вече си мъртва, Четиринайсета. Вече всичко в теб е мъртво.

— В името на сферите — простена магьосницата, събирайки остатъка от силите си и движейки дланта си във въздуха. — Заклевам те във водата, огъня, земята и въздуха! Заклевам те в мисълта, в съня и смъртта, в това, което е било, и това, което ще бъде. Заклевам те! Кой си ти? Говори!

Цири обърна глава. Водещите към дълбините на пропастта стълби изчезнаха, разтвориха се и на тяхно място се появи сиво оловно море — пенещо се, разбраздено от разбиващите се гребени на вълните. В тишината отново се чуха писъците на чайки.

— Лети — каза гласът от устата на момичето. — Време е вече. Връщай се, откъдето си дошла, Четиринайсета от Хълма. Лети с крилата на чайка и слушай крясъците на другите чайки. Слушай внимателно!

— Заклевам те…

— Не можеш! Лети, чайко!

И изведнъж отново се появи свистящият вихър, влажният и солен вятър и започна полет, полет без начало и край. Чайките надаваха диви крясъци. Надаваха крясъци и нареждаха.

Трис?

Цири?

Забрави за него! Не го мъчи! Забрави! Забрави, Трис!

Забрави!

Трис! Трис! Трииис!

— Трис!

Тя отвори очи, раздвижи глава върху възглавницата, размърда вцепенените си ръце.

— Гералт?

— Тук при теб съм. Как си?

Тя се огледа. Беше в стаята си, лежеше в леглото. В най-хубавото легло в Каер Морхен.

— Как е Цири?

— Спи.

— Колко дълго…

— Твърде дълго — прекъсна я той. Зави я с одеялото, прегърна я. Когато се наведе, медальонът с вълча глава се залюля пред очите й. — Това, което направи, не беше добра идея, Трис.

— Всичко е наред. — Тя потрепери в прегръдките му. „Не е вярно — помисли си. — Нищо не е наред.“ Обърна глава така, че медальонът да не я докосва. Имаше много теории за свойствата на вещерските амулети, но нито една от тях не препоръчваше на магьосничките да ги докосват в дните и нощите на Слънцестоенето.

— Ние… Говорихме ли нещо в транса?

— Ти — не. През цялото време беше в безсъзнание. Цири… Точно преди да се събуди… каза: „Va’esse deirdeadh aep eigean.“

— Тя знае ли Старата реч?

— Не толкова, че да построи пълно изречение.

— Изречението означава: „Нещо приключва.“ — Магьосницата прекара длан през лицето си. — Гералт, това е нещо много важно. Момичето е невероятно силен медиум. Не знам с какво и с кого се свързва, но мисля, че за нея няма ограничения в контакта. Нещо иска да я овладее. Нещо… което е прекалено могъщо за мен. Страхувам се за нея. Поредният транс… може да приключи с психическо заболяване. Това не е в моята власт, не мога да го овладея, не мога… При необходимост не бих могла да блокирам, да потисна способностите й, при липса на друг изход не бих съумяла да ги неутрализирам постоянно. Трябва да се възползваш от помощта на… друга магьосница. По-способна. По-опитна. Знаеш коя имам предвид.

— Знам. — Той извърна глава, стисна устни.

— Не се инати. Не се съпротивлявай. Досещам се защо не си се обърнал към нея, а към мен. Преодолей честолюбието си, огорчението си и озлоблението си. Няма полза от тях, само ще се измъчваш. При това рискуваш живота и здравето на Цири. Това, което най-вероятно ще се случи с нея по време на следващия транс, може да се окаже по-лошо от Изпитанието с Треви. Обърни се за помощ към Йенефер, Гералт.

— А ти, Трис?

— Какво аз? — Тя преглътна с усилие. — Аз не се броя. Аз те разочаровах. Разочаровах те… във всичко. Аз бях… бях твоя грешка. Нищо повече.

— При мен се броят и грешките — изрече бавно той. — Аз не ги зачерквам от живота си и от спомените си. И никога не виня другите заради тях. Ти означаваш много за мен, Трис, и винаги ще означаваш много. Никога не си ме разочаровала. Никога. Повярвай ми.

Трис мълча дълго.

— Ще остана до пролетта — каза тя най-накрая, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. — Ще бъда до Цири… Ще бдя над нея. Ден и нощ. А пролетта… Пролетта ще я отведем в храма на Мелителе в Еландер. Може би това, което иска да поеме власт над нея, няма да успее да го стори в храма. И тогава ти ще се обърнеш към Йенефер за помощ.

— Добре, Трис. Благодаря ти.

— Гералт?

— Слушам те.

— Цири е казала още нещо, нали? Нещо, което си чул само ти. Кажи ми какво е то.

— Не — възрази той, а гласът му потрепери. — Не, Трис.

— Моля те.

— Тя не говореше на мен.

— Знам. Говореше на мен. Кажи ми го, моля те.

— При събуждането й… Когато я вдигнах… Тя прошепна: „Забрави за него. Не го мъчи.“

— Няма — прошепна Трис тихо. — Но не мога да забравя. Прости ми.

— Аз съм този, който трябва да те моли за прошка. И не само теб.

— Колко много я обичаш. — Това не беше въпрос, а констатация.

— Да — призна си той шепнешком след дълго мълчание.

— Гералт…

— Слушам те, Трис.

— Ела при мен тази нощ.

— Трис…

— Просто ела.

— Добре.

Скоро след Мидинваерн спря да вали сняг. Настана мраз.

Трис беше с Цири денем и нощем. Бдеше над нея. Бранеше я от видими и невидими заплахи.

Момичето почти всяка нощ се събуждаше с крясък. Бълнуваше, хванала с ръце главата си, плачеше. Магьосницата я успокояваше със заклинания и еликсири, приспиваше я, като я прегръщаше и я люлееше в ръце. А после самата тя дълго не можеше да заспи, размишлявайки за казаното от Цири насън и след събуждането й. И чувстваше нарастващ страх. Va’esse deirdeadh aep eigean… Нещо приключва…

Това продължи десет дни и нощи. И неочаквано премина. Свърши, изчезна безследно. Цири се успокои, започна да спи кротко, без бълнувания, без кошмари.

Но Трис продължаваше да бди над нея. Не се отдалечаваше дори на крачка от момичето. Бранеше я.

— По-бързо, Цири! Крачка напред, нападаш, отскачаш! Полупирует, удар, отскок. Пази равновесие с лявата ръка, иначе ще паднеш от гребена. И ще си нараниш… женските атрибути!

— Какво?

— Нищо. Не се ли умори вече? Ако искаш, да починем.

— Не, Ламберт! Мога още. Не съм толкова слаба, не си го и помисляй. Може ли да опитам да прескачам всеки втори стълб?

— В никакъв случай! Ще вземеш да паднеш и Мериголд ще ми откъсне… главата.

— Няма да падна!

— Казах вече, няма да повтарям. Без номера! Здраво на краката. И дишането, Цири, дишането! Пъхтиш като умиращ мамут!

— Не е вярно!

— Не викай, а се упражнявай. Нападение, отскок! Защита! Полупирует! Защита, пирует! Стой уверено върху стълбовете, по дяволите! Не се поклащай! Крачка напред, удар! По-бързо! Полупирует! Скачай и сечи! Точно така! Много добре!

— Наистина ли? Наистина ли беше добре, Ламберт?

— Кой ти го каза?

— Ти! Току-що!

— Сигурно съм се объркал. Нападение! Полупирует! Отскок! И още веднъж! Цири, а защитата? Колко пъти трябва да ти повтарям? След отскока винаги трябва да има защита — вдигаш меча, предпазваш главата и шията. Винаги!

— Дори когато се бия само с един противник?

— Никога не знаеш срещу какво се биеш! Никога не знаеш какво има зад теб, откъм гърба ти. Винаги трябва да се предпазваш. Работи с краката и меча! Трябва да си изработиш рефлекс! Рефлекс, разбираш ли? Не бива да забравяш за това. Ако забравиш в истинска битка — свършено е с теб. Още веднъж! Ето! Точно така! Виждаш ли колко добре се защитаваш по този начин? От тази позиция можеш да нанесеш всякакъв удар. Можеше да удариш и назад, ако искаш. Хайде покажи ми пирует и удар назад.

— Хааа!

— Много добре. Разбра ли вече за какво става въпрос? Осъзна ли го?

— Не съм глупачка!

— Момиче си. Момичетата не са много умни.

— Ех, Ламберт, ако можеше да те чуе Трис!

— Ако бабата имаше мустаци, щеше да стане войвода. Достатъчно. Слизай. Почивка.

— Не съм уморена!

— А аз съм уморен. Казах — почивка. Слизай от гребена.

— Със салто ли?

— А ти как мислиш? Както кокошка слиза от пръта си в курника? Хайде, скачай. Не се бой, ще те подхвана.

— Хааа!

— Добре. Като за момиче — даже много добре. Можеш да свалиш превръзката от очите си.

— Трис, може би е достатъчно за днес? А? Да вземем шейната и да се спуснем от хълма? Слънцето свети, снегът искри, чак ме болят очите! Прекрасно време!

— Не се подавай от прозореца, ще паднеш.

— Да отидем за шейната, Трис!

— Кажи ми го на Старата реч. И с това урокът ще приключи. Дръпни се от прозореца, върни се на масата… Цири, колко пъти трябва да те моля? Остави този меч, престани да го размахваш.

— Това е новият ми меч! Истински, вещерски! Направен е от стомана, която е паднала от небето! Наистина! Така каза Гералт, а той никога не лъже, нали знаеш!

— О, да. Знам.

— Трябва да свикна с този меч. Чичо Весемир го е приспособил за моето тегло, ръст и дължина на ръцете. Дланта ми и китката ми трябва да свикнат с него!

— Свиквай колкото си искаш, само че навън. Не тук. Е, слушам те. Струва ми се, искаше да ми предложиш да се пързаляме с шейна. На Старата реч. Е, предлагай.

— Хммм… Как е „шейна“?

— Sledd като предмет. Aesledde като действие.

— Аха… Ясно. Va’en aesledde, ell’ea?

— Не бива да се приключва въпросително изречение по този начин, това е неучтива форма. Въпросът си личи от интонацията.

— Но децата от Островите…

— Ти не изучаваш скелигския жаргон, а класическата Стара реч.

— А защо трябва да уча тази Реч?

— За да я знаеш. Полезно е човек да учи това, което не знае. Този, който не знае езици, все едно е сакат.

— Така или иначе всички говорят на всеобщия език!

— Вярно е. Но някои — не само на него. Уверявам те, Цири, по-добре да се числиш към малцината, отколкото към всички. Е, слушам те. Пълното изречение е: „Времето днес е прекрасно, да отидем да се пързаляме с шейна.“

— Elaine… Хммм… Elaine tedd a’taeghane, a ya’en aesledde?

— Много добре!

— Ха! Е, ще ходим да се пързаляме.

— Отиваме. Само дай да си довърша гримирането.

— А за кого така се гримираш?

— За себе си. Жената подчертава красотата си за собственото си самочувствие.

— Хммм… Знаеш ли какво? Аз също се чувствам зле. Не се смей, Трис!

— Ела тук. Седни ми на коленете. Помолих те да оставиш меча! Благодаря. Сега вземи тази, голямата четчица и си напудри лицето. Не толкова много, момиче, не толкова много! Погледни в огледалото. Виждаш ли колко си красива?

— Не виждам никаква разлика. Ще си гримирам очите, може ли? Защо се смееш? Ти винаги си гримираш очите. Искам и аз!

— Добре. Хайде, нанеси от това върху клепачите си. Цири, не примижавай и с двете очи, така не виждаш нищо, ще си омацаш цялото лице. Вземи мъничко и само докосни клепачите си. Само докосни, казах. Дай да го разнеса малко. Затвори очи. А сега ги отвори.

— Ооо!

— Има ли разлика? Малко сенки няма да навредят дори на толкова красиви очи като твоите. Елфките са знаели какво правят, когато са измисляли сенките за очи.

— Елфките?

— Не знаеше ли? Гримът е изобретение на елфките. Много полезни неща сме заимствали от Стария народ. А в замяна сме им дали адски малко. А сега вземи молива и нарисувай тънка линия върху горния клепач, до самите мигли. Цири, какво правиш?

— Не се смей! Клепачът ми трепери. Затова!

— Отвори малко устата, треперенето ще престане. Виждаш ли? Готово.

— Ооо!

— Е, а сега да отидем да шокираме вещерите с нашата красота. Няма по-приятно зрелище. А после ще вземем шейната и ще размажем целия си грим в дълбоките преспи.

— И ще се гримираме пак!

— Не. Ще кажем на Ламберт да затопли вода в банята и ще се изкъпем.

— Пак ли? Ламберт казва, че хабим прекалено много дърва с нашите къпания.

— Ламберт caen me a’baeth aep arse.

— Какво? Това не го разбрах…

— С течение на времето ще научиш идиомите. До пролетта имаме доста време за учене. А сега… Va’en aesledde, me elaine luned!

— Това, на тази рисунка… Не, по дяволите, не на тази… На тази. Както вече знаеш, това е гул. Да чуем какво знаеш за гуловете, Цири… Ей, погледни ме! Какво имаш на клепачите си, да го вземат дяволите?

— Добро самочувствие.

— Какво? Е, няма значение. Слушам те.

— Хм… Гулът, чичо Весемире, е чудовище, което яде трупове. Може да се срещне на гробища, в околностите на могили, навсякъде, където погребват мъртъвци. В нек… некрополите. Там, където има жертви на природно бедствие, на полесраженията…

— Излиза, че е опасен само за покойниците, така ли?

— Не, не само за тях. Напада и живи хора. Когато е гладен или разярен. Например ако има битка… Много загинали хора…

— Какво ти е, Цири?

— Нищо…

— Цири, чуй ме. Забрави за миналото. То вече няма да се върне.

— Аз видях… В Соден и Заречие… Цели полета… Те лежаха там и ги ръфаха вълци и подивели кучета… Със сигурност е имало и гулове…

— Затова сега учиш за гуловете, Цири. Това, което ти е познато, престава да бъде кошмар. Това, с което умееш да се бориш, вече не е толкова страшно. Как се борим с гуловете, Цири?

— Със сребърни мечове. Гуловете са чувствителни към среброто.

— Към какво още?

— Към ярката светлина. И към огъня.

— Значи можем да се борим срещу тях с помощта на светлината и огъня?

— Може, но е опасно. Вещерът не използва нито светлина, нито огън, защото те му пречат да вижда. Светлината хвърля сенки, а сенките затрудняват ориентацията. Битката с гуловете винаги трябва да става в тъмнина, под звездната светлина.

— Абсолютно вярно. Добре си го запомнила, ти си умно момиче. А сега погледни тази рисунка…

— Аууу…

— Е, тази твар наистина не е от най-красивите. Казва се гравейр. Гравейрът е разновидност на гуловете. Много прилича на гул, но е доста по-едър. Отличава се също и както виждаш, по тези три костни гребена на черепа. Останалото е както при всеки трупояд. Обърни внимание — ноктите му са къси и тъпи, пригодени за разриване на гробове, за изгребване на пръст. Мощни зъби, с които раздробява костите, и дълъг, тънък език, с който изсмуква от тях костния мозък и разложеното месо. Естествено, вмирисаният костен мозък е деликатес за гравейрите… Какво ти е?

— Нннищо.

— Ти си съвсем бледа. И позеленяла. Малко ядеш. Закусва ли?

— Дааа. Закууусвах.

— За какво говорех… А, да. За малко да забравя. Запомни това, важно е. Гравейрите, гуловете и другите чудовища от тяхната група нямат своя собствена екологична ниша. Те са реликти от периода на взаимното проникване на сферите. Когато ги убиваме, ние не разрушаваме системите и връзките, които царуват в природата, сегашната ни сфера. Тези чудовища са чужди на сегашната ни сфера и тук няма място за тях. Разбираш ли, Цири?

— Разбирам, чичо Весемире. Гералт ми обясни. Знам всичко. Екологична ниша — това е…

— Добре, добре. Знам какво е това. Щом Гералт ти го е обяснил, няма нужда да го повтарям. Да се върнем към гравейрите. Те се срещат изключително рядко — за щастие, тъй като това са крайно опасни гадини. Дори най-малката рана, получена при схватка с гравейр, води до зараза с трупна отрова. С какъв еликсир се лекува заразяването с трупна отрова, Цири?

— Авлигов.

— Правилно. Но най-добре да се избягва заразяването. Затова, когато се биеш с гравейр, не бива да се приближаваш до него. Винаги трябва да се държиш на разстояние, а ударът да се нанася с отскок.

— Хммм… А къде е най-добре да се удря?

— Ще стигнем и до това. Гледай…

— Още веднъж, Цири. Да го направим бавно, така че да можеш да овладееш всяко движение. Виж, нападам те от трета позиция, насочвам острието напред… Защо отстъпваш?

— Защото знам, че това е финт! Можеш да замахнеш широко отляво или да нанесеш удар отгоре. А аз отстъпвам и контраатакувам!

— Нима? А ако направя така?

— Аууу! Нали трябваше бавно! Какво не направих както трябва? Кажи, Коен!

— Нищо. Просто съм по-висок и по-силен от теб.

— Това не е честно!

— Няма такова нещо като честен бой. В боя се използват всяко предимство и всяка възможност, която се отвори. Като отстъпи, ти ми даде възможност да вложа повече сила в удара. Вместо да отстъпваш, трябваше да направиш полупирует вляво и да се опиташ да ме уцелиш отдолу, под брадичката, в бузата или в гърлото.

— Като че ли ще ми позволиш! Ще направиш обратен пирует и ще ме намушкаш отляво в шията, преди да успея да се предпазя! Откъде да знам как ще постъпиш?

— Трябва да знаеш. И знаеш.

— Да бе!

— Цири, това, което правим, е водене на бой. Аз съм твоят противник. Искам да те победя и съм длъжен да го направя, защото става въпрос за моя живот. Аз съм по-висок и по-силен от теб, затова ще използвам всяка удобна възможност за удари, които ще те извадят от ритъма ти и ще пробият защитата ти, както току-що ти демонстрирах. За какво ми е да правя пирует? Аз вече мога да те атакувам отляво, виж. Няма нищо по-лесно от това да те ударя от втора позиция под мишницата, от вътрешната страна на ръката. Ако ти скъсам някоя артерия, ще умреш за няколко минути. Отбранявай се!

— Хааа!

— Много добре. Прекрасна, бърза защита. Виждаш ли колко полезно е тренирането на китките? А сега внимавай — много фехтовачи извършват грешката да се защитават статично, застиват за секунда и тогава можеш да ги изненадаш с такъв удар!

— Хааа!

— Прекрасно! Но отскачай, веднага отскачай — и пирует! Може да имам кама в лявата си ръка! Добре! Много добре! А сега, Цири? Какво ще направя сега?

— Откъде да знам?

— Наблюдавай краката ми. Как е разпределена тежестта на тялото ми? Какво може да се направи от тази позиция?

— Всичко!

— Тогава се върти, върти се, накарай ме да се обърна! Защитавай се! Добре! Не гледай меча ми, мога да те подлъжа с меча! Защитавай се! Добре! И още веднъж! Добре! И пак!

— Аууу!

— Лошо.

— Уф! Какво не направих както трябва?

— Нищо. Просто бях по-бърз. Свали си наколенките и налакътниците. Да седнем да починем за минутка. Сигурно си уморена, цяла сутрин бяга по Мъчилището.

— Не съм уморена. Гладна съм.

— По дяволите, аз също. А днес Ламберт е дежурен, той не може да готви нищо освен галушки. Поне тях да ги правеше както трябва…

— Коен? — Да?

— Още не съм достатъчно бърза…

— Много си бърза даже.

— Ще бъда ли някога бърза като теб?

— Съмнявам се.

— Хммм… Добре. А ти ли… Кой е най-добрият фехтовач на света?

— Нямам никаква представа.

— Не познаваш ли някой такъв?

— Познавал съм мнозина, които са се мислели за такива.

— Ха! Какви бяха те? Как се казваха? От какво са умрели?

— По-спокойно, по-спокойно, момиче. Нямам отговори на тези въпроси. Толкова ли е важно?

— Точно така, важно е. Искам да знам… кои са тези фехтовачи. И къде са сега.

— Знам къде са.

— Ха! И къде са?

— В гробищата.

— Внимавай, Цири. Сега ще сложим трето махало, защото вече се справяш с две. Ще правиш същите крачки като и при две махала, но ще направиш едно навеждане повече. Готова ли си?

— Да.

— Концентрирай се. Отпусни се. Вдишване, издишване. Нападай!

— Уф! Аууу… Мамка му!

— Не псувай, моля. Лошо ли се удари?

— Не, само ме закачи… Какво не направих както трябва?

— Тичаше в прекалено равномерен ритъм и прекалено ускори втория пирует, а финта го направи твърде широк. В резултат се озова точно под махалото.

— Ох, Гералт, там изобщо няма място за навеждане и обръщане. Те висят прекалено близо едно до друго!

— Има колкото искаш място, уверявам те! Просто разстоянията между махалата са замислени така, че изискват неритмично движение. Това е бой, Цири, не балет. В боя не бива да се движиш ритмично. С движението си трябва да разконцентрираш противника, да го подлъгваш, да му пречиш да реагира. Готова ли си за следващия опит?

— Готова съм. Разлюлей проклетите неща!

— Не ругай. Отпусни се. Атакувай!

— Ха! Ха! Е, как е? Как е, Гералт? Изобщо не ме докоснаха.

— И ти дори не докосна с меча втория чувал. Повтарям — това е бой, не е балет, не е акробатика… Какво мърмориш там?

— Нищо.

— Отпусни се. Оправи превръзката на китката си. Не стискай така ръкохватката на меча, това те разконцентрира, нарушава равновесието ти. Дишай спокойно. Готова ли си?

— Да!

— Скачай горе!

— Аууу! А, да те… Гералт, не мога да направя това! Има твърде малко място за финтиране и за смяна на местата на краката. А когато ударя с двата крака, без финт…

— Видях какво става, когато удариш без финт. Боли ли те?

— Не. Не много…

— Седни при мен. Почини си.

— Не съм уморена. Гералт, не мога да премина през третото махало, дори и да почивам десет години. Не мога по-бързо…

— Не е и необходимо. Ти и без това си достатъчно бърза.

— Тогава кажи — как да го направя? Едновременно полупирует, навеждане и удар?

— Всичко е много просто. Ти не внимаваше. Нали ти казах преди да започнеш — трябва да направиш едно навеждане повече. Навеждане. Допълнителният пирует е излишен. Втория път направи всичко добре и мина през всички махала.

— Но не ударих чувала, защото… Гералт, без полупирует не мога да го ударя, защото губя скорост, нямам такова… как се казваше…

— Инерция. Вярно е. Ще набереш и инерция и енергия, но не за сметка на пирует и смяна на краката, защото нямаш време за това. Ще удариш махалото с меч.

— Махалото? Трябва да удрям чувалите!

— Това е битка, Цири. Чувалите изобразяват слабите места на твоя противник, които трябва да уцелиш. Махалата, които изобразяват оръжията на противника ти, трябва да ги избягваш, да отскачаш от тях. Ако махалото те докосне, все едно си ранена. В истински бой сигурно няма да можеш да станеш повече. Махалото не бива да те докосва. Но ти можеш да докосваш него… Какво се начумери?

— Аз… Не мога да парирам удар на махалото с меч. Твърде слаба съм… И винаги ще бъда слаба! Защото съм момиче!

— Я ела при мен, момиче. Изтрий си носа. И слушай внимателно. Нито един боец на този свят не може да парира удар, нанесен с опашката на въздушен змей, щипалата на гигаскорпион или ноктите на грифон. А махалата изобразяват точно такива оръжия. Дори не се и опитвай да ги парираш. Няма да отблъснеш махалото, но самата ти ще се отблъснеш от него. Така ще поемеш от него енергията, необходима, за да нанесеш удар. Достатъчно е леко, но много бързо отблъскване и незабавно да нанесеш също толкова бърз удар от противоположния полупирует. Като се отблъснеш, ще придобиеш инерция. Ясно ли е?

— Аха.

— Бързина, Цири, а не сила. Силата е нужна на дърваря, който сече с брадва дърва в гората. Затова рядко момичета стават дървари. Разбра ли какво имам предвид?

— Аха. Разклащай махалата.

— Първо си почини.

— Не съм уморена.

— Разбра ли вече как става? Същите крачки, финт…

— Знам.

— Нападай!

— Хааа! Ха! Хааа! Успях! Уцелих те, грифоне! Герааалт! Видя ли?

— Не викай. Контролирай дишането си.

— Направих го! Наистина го направих! Успях! Похвали ме, Гералт!

— Браво, Цири. Браво, момиче.

В средата на февруари от юг, откъм седловината, задуха топъл вятър и облиза снега.

Вещерите не искаха да знаят какво става по света.

Трис последователно и упорито насочваше към политиката продължителните разговори, които се водеха всяка вечер в тъмната зала, осветена от лумванията на огъня в огромното огнище. Реакцията на вещерите винаги беше една и съща. Гералт мълчеше, сложил длан върху челото си. Весемир кимаше, като от време на време вмяташе по някой коментар, от който ставаше ясно единствено, че „по негово време“ всичко е било по-хубаво, по-логично, по-честно и по-разумно. Ескел слушаше учтиво, не пестеше усмивките си и внимателния поглед, понякога се случваше дори да се заинтересува от някой маловажен въпрос. Коен откровено се прозяваше и гледаше в тавана, а Ламберт не скриваше пренебрежението си.

Не искаха да знаят нищо, не ги интересуваха дилемите, заради които страдаха от безсъние кралете, магьосниците, владетелите и вождовете; не ги вълнуваха проблемите, от които вреше и кипеше в съветите и събранията. За тях не съществуваше нищо отвъд потъналите в сняг седловини, отвъд Гвенлех, носещ късове лед в оловните си води. За тях съществуваше само Каер Морхен — самотен, загубен сред дивите планини.

Тази вечер Трис беше раздразнена и неспокойна — може би причината беше вятърът, виещ сред порутените стени на замъка. Тази вечер всички бяха странно възбудени — вещерите, с изключение на Гералт, бяха станали необичайно приказливи. Разбира се, говореха изключително за едно нещо — за пролетта и за наближаващото пътуване. Както и за това какво ще им донесе пътуването — за вампирите, виверните, горските духове, ликантропите и василиските.

Този път беше ред на Трис да се прозява и да гледа в тавана. Тя мълча, докато Ескел не зададе въпроса, който толкова дълго беше чакала.

— А всъщност какво става на юг, при Яруга? Струва ли си да се насочваме натам? Не ни се иска да се забъркваме в разни авантюри.

— Какво наричаш „авантюри“?

— Ами знаеш… — запъна се той. — Постоянно ни говориш за възможността за нова война. За непрекъснатите сблъсъци по границите, за бунтовете в окупираните от Нилфгард земи. Споменаваш за слуховете, че е възможно Нилфгард отново да премине през Яруга…

— А, какво толкова? — обади се Ламберт. — Там не спират да се бият и да се колят от стотици години. Няма защо да се притесняваме. Аз вече съм решил: ще мина през далечния юг, през Соден, Махакам и Ангрен. Знае се, че там, откъдето е минала войска, винаги се навъждат много чудовища. В такива места може да се заработи добре.

— Факт — подкрепи го Коен. — Местността е опустошена, по селата има само жени, не могат да се справят сами… Наоколо бродят много деца без дом и опека. Лесна плячка, привличаща чудовищата.

— А господа бароните — добави Ескел, — господа комесите и старейшините са заети с войната, нямат достатъчно време, за да защитават поданиците си. Налага се да наемат нас. Всичко това е истина. Но от това, което ни е разказвала Трис по цели вечери тук, излиза, че конфликтът с Нилфгард е сериозна работа, а не някаква там локална война. Нали, Трис?

— Дори и да е така — каза ядосано магьосницата, — това май е изгодно за вас, а? Сериозната, кръвопролитна война още повече ще обезлюди селата, ще се увеличат овдовелите жени, местността ще се напълни с осиротели деца…

— Не разбирам сарказма ти. — Гералт махна ръка от челото си. — Наистина не го разбирам, Трис.

— Нито аз, дете — вдигна глава Весемир. — За какво става въпрос? За тези жени и деца? Ламберт и Коен си говорят така безгрижно, като малки деца, но нали не думите са най-важното. Та нали те…

— … Защитават тези деца — прекъсна го разгневено Трис. — Да, знам. Спасяват ги от върколаци, които за цяла година убиват две или три деца, докато един нилфгардски отряд може за един час да изколи и изпепели цяло селище. Да, вие защитавате сираците. А аз искам сираците да бъдат колкото се може по-малко. Да се боря с причините, а не със следствията. Затова участвам в съвета на Фолтест от Темерия, заседавам там заедно с Феркарт и Кейра Мец. Обсъждаме как да не допуснем война, а ако тя все пак избухне — как да се защитаваме. Защото войната непрекъснато виси над нас, като лешояд. За вас тя е една авантюра. За мен е игра, залогът в която е оцеляването. Аз съм въвлечена в тази игра, така че вашето равнодушие и безгрижие са болезнени и обидни за мен.

Гералт се изправи и я погледна.

— Ние сме вещери, Трис. Нима не разбираш?

— Какво има тук да се разбира? — магьосницата тръсна кестенявите си коси. — Всичко е просто и ясно. Имате определено отношение към заобикалящия ви свят. Това, че този свят може да се разруши само за миг, изобщо не ви тревожи. Мен обаче ме тревожи. И по това се различаваме.

— Не съм сигурен, че само по това.

— Този свят се руши — повтори тя. — На това може да се гледа безучастно. А може и да му се противодейства.

— Как? — усмихна се Гералт подигравателно. — С емоции?

Трис не отговори нищо, а се обърна към огъня, пращящ в огнището.

— Светът се разпада — повтори Коен, клатейки глава в престорена замисленост. — Колко пъти вече съм чувал това.

— Аз също — намръщи се Ламберт. — И нищо чудно, че този израз е станал популярен напоследък. Така говорят кралете, когато стане ясно, че за управлението е необходимо да имаш поне малко ум. Така говорят търговците, когато алчността и глупостта им ги довеждат до фалит. Така говорят магьосниците, когато започват да губят влияние над политиката или над източника си на доходи. А тези, към които е адресирано това изказване, би трябвало да очакват някакви предложения. Хайде, Трис, приключвай с встъплението и ни изложи предложението си.

— Никога не съм била силна в словесните схватки — изгледа го студено магьосницата, — нито пък в цветущите фрази, чиято цел е надсмиване над събеседника. Не мисля да участвам в нещо подобно. Много добре знаете какво имам предвид. Искате да си криете главата в пясъка — ваша си работа. Но ти, Гералт, много ме учудваш.

— Трис — погледна я в очите белокосият вещер, — какво очакваш от мен? Да участвам активно в битката за спасение на разпадащия се свят? Да се запиша в армията и да удържам Нилфгард? Ако започне поредната битка за Соден, да застана рамо до рамо с теб на Хълма и да се бия за свобода?

— Щях да съм горда — изрече тя тихо и наведе глава. — Щях да съм горда и щастлива, ако можех да се бия рамо до рамо с теб.

— Вярвам ти. Но аз не съм достатъчно благороден за това. И не съм достатъчно смел. Не ставам за войник и герой. Безумно ме е страх от болката, страх ме е да не бъда осакатен или убит и това не е единствената причина. Не можеш да накараш войника да не се страхува, но можеш да го въоръжиш с мотивация, която да му помогне да преодолее страха. А аз нямам такава мотивация. И не мога да имам. Аз съм вещер. Изкуствено създаден мутант. Убивам чудовища. За пари. Защитавам деца, ако родителите им ми платят. Ако ми платят нилфгардските родители, ще защитавам и нилфгардските деца. И дори целият свят да се разруши, в което не вярвам, ще убивам чудовища сред руините, докато някое от тях не убие мен. Това е моята съдба, моята мотивация, моят живот и моето отношение към света. Не съм ги избрал аз. Други са го направили вместо мен.

— Ти си озлобен — отбеляза Трис, подръпвайки нервно косата си. — Или се правиш на такъв. Забравяш, че те познавам, не се прави пред мен на безчувствен, безсърдечен, безскрупулен и безволев мутант. Досещам се коя е причината за озлоблението и я разбирам. Пророчеството на Цири, нали?

— Не е вярно — отговори студено той. — Виждам, че все пак слабо ме познаваш. Боя се от смъртта както всеки друг, но съм свикнал отдавна с мисълта за нея, нямам никакви илюзии. Това не е оплакване на съдбата ми, Трис, а най-обикновен студен разчет. Статистика. Все още нито един вещер не е умрял от старост, в леглото си, диктувайки завещанието си. Нито един. Цири не ме изненада и не ме уплаши. Знам, че ще умра в някаква смърдяща на мърша яма, разкъсан от грифон, ламя или мантикор. Но не искам да умирам на война, защото това не е моята война.

— Чудя ти се — отвърна рязко Трис. — Чудя се на думите ти, на отсъствието на мотивация в теб и на това как успя да опишеш научно своето безразличие и равнодушие. Ти си бил в Соден, в Ангрен и в Заречие. Знаеш какво се случи с Цинтра, знаеш какво се случи с Каланте и с повече от десет хиляди души от тамошното население. Знаеш през какъв ад е преминала Цири, знаеш защо тя крещи нощем. Аз също знам, защото и аз бях там. Аз също се страхувам от болката и смъртта, сега ме е страх още повече, отколкото тогава — имам си причини за това. Що се отнася до мотивацията, то тогава ми се струваше, че е не по-голяма от твоята. Какво общо имам аз, магьосницата, със съдбата на Соден, Бруге, Цинтра или останалите кралства? С грижите на повече или по-малко годни владетели? С интересите на търговците и бароните? Бях магьосница и също можех да кажа, че това не е моя война, че дори сред руините на света мога да забърквам еликсири за нилфгардците. Обаче застанах на Хълма до Вилгефорц, до Артауд Теранова, до Феркарт, до Енид Финдабаир и Филипа Ейлхарт, до твоята Йенефер. До тези, които вече ги няма — Корал, Йоел, Ваниеле… Имаше един момент, в който от страх забравих всички заклинания освен едно, с помощта на което можех да се телепортирам от това страшно място вкъщи, в моята малка куличка в Малибор. Имаше моменти, в които започвах да повръщам от ужас, а Йенефер и Корал ме придържаха за шията и косите…

— Престани. Престани, моля те.

— Не, Гералт. Няма да престана. Нали искаш да узнаеш какво е станало там, на Хълма? Тогава слушай — имаше грохот и пламък, имаше горящи стрели и разпадащи се огнени кълба, имаше викове и писъци, а аз внезапно се озовах на земята, върху някаква купчина овъглени, димящи парцали и изведнъж осъзнах, че тази купчина парцали е Йоел, а ужасното нещо до него — тялото без ръце и крака, което толкова ужасено крещи — е Корал. И мислех, че кръвта, върху която лежа, е кръвта на Корал. Но това беше собствената ми кръв. И когато видях какво са ми направили, започнах да вия, да вия като бито куче, като обидено дете… Остави ме! Не се притеснявай, няма да се разплача. Аз отдавна не съм момичето от кулата в Марибор. Мамка му, аз съм Трис Мериголд, Четиринайсетата, загинала при Соден. Под обелиска на Хълма има четиринайсет гроба, но само тринайсет тела. Чудно ли ти е как е могло да се получи такава грешка? Не се ли досещаш? Беше трудно да се разпознаят повечето трупове по парчетата от тях — никой не ги е сортирал. Беше трудно да се разпознаят дори живите. От онези, които ме познаваха добре, остана жива само Йенефер, а тя беше ослепяла. Другите ме познаваха бегло, обикновено ме разпознаваха по разкошните ми коси. А тях вече ги нямаше, по дяволите!

Гералт я прегърна силно. Тя вече не се опитваше да го отблъсне.

— Не пожалиха за нас и най-силните магии, заклинания, еликсири, амулети и артефакти — продължи тя приглушено. — Нямаше нещо, което не биха дали за осакатените герои от Хълма. Закърпиха ни, излекуваха ни и ни върнаха предишната външност, косите и зрението. Почти не се забелязват… следите. Но аз вече никога няма да облека рокля с деколте, Гералт. Никога.

Вещерите мълчаха. Мълчеше и Цири, която безшумно се беше промъкнала в залата и стоеше на прага, свила рамене и скръстила ръце на гърдите си.

— Така че не ми говори за мотивация — каза след малко магьосницата. — Преди да застанем на този Хълм, Капитулът просто ни каза: „Така трябва.“ Чия беше тази война? Какво защитавахме там? Територия? Граници? Хората и техните колиби? Интересите на кралете? Влиянието и доходите на магьосниците? Реда от Хаоса? Не знам. Но се бихме, защото така трябва. И ако се наложи, ще застана на Хълма отново. Защото, ако не го направя, ще означава, че и предишния път е било ненужно и напразно.

— Аз ще застана до теб! — извика пискливо Цири. — Ще видиш, ще застана! Нилфгардците ще ми платят за баба и за всичко… Не съм забравила!

— Тихо! — обади се Ламберт. — Не се намесвай в разговорите на възрастните…

— Как ли пък не! — тропна с крак девойката и в очите й проблеснаха зелени пламъчета. — За какво мислите, че се уча да се бия с меч? Искам да го убия, онзи черен рицар, който беше в Цинтра, онзи с перата на шлема — заради това, което ми направи, заради това, че ме беше страх! И ще го убия! Затова се уча!

— Значи ще престанеш да се учиш — изрече Гералт с глас, по-студен от стените на Каер Морхен. — Докато не разбереш какво е това меч и за какво трябва да служи в ръцете на един вещер, повече няма да го взимаш в ръка. Ти не се учиш, за да убиваш и да бъдеш убита. Учиш се да убиваш не от страх и омраза, а за да можеш да спасяваш живот. Своя и чужд.

Момичето прехапа устни, треперейки от вълнение и гняв.

— Разбра ли?

Цири рязко вдигна глава.

— Не!

— Значи няма да го разбереш никога. Излез.

— Гералт, аз…

— Излез.

Цири се завъртя на пети, постоя няколко секунди в нерешителност, сякаш чакайки нещо. После бързо се затича по стълбите. Чуха как тресна вратата.

— Твърде рязко, Вълко — каза Весемир. — Прекалено рязко. И не биваше да го правиш в присъствието на Трис. Емоционалната връзка…

— Не ми говори за емоции. Писна ми от дрънканици за емоции!

— Защо? — усмихна се магьосницата насмешливо и студено. — Защо, Гералт? Цири е нормално момиче. Чувства нормално, приема емоциите естествено, възприема ги такива, каквито са в действителност. Ти, естествено, не разбираш това и се учудваш. Изумява те и те дразни, че някой може да изпитва нормална любов, нормална омраза, нормален страх, болка и огорчение, нормална радост и нормална тъга. Че именно студенината, отчуждението и равнодушието се смятат за ненормални. О, да, Гералт, това те дразни, дразни те до такава степен, че започваш да мислиш за подземията на Каер Морхен, за лабораторията, за покритите с прах бутилки, пълни с мутагенни отрови…

— Трис! — извика Весемир, гледайки пребледнялото лице на Гералт.

Но магьосницата не позволи да я прекъсне, говореше все по-бързо, все по-високо.

— Кого искаш да излъжеш, Гералт? Мен? Нея? А може би самия себе си? Може би не искаш да допуснеш до себе си истината, която е известна на всички освен на теб? Може би не искаш да приемеш факта, че не еликсирите и Тревите са убили в теб емоциите и човешките чувства! Ти самият си ги убил! Ти самият! Но не се опитвай да ги убиеш и в това дете!

— Млъкни! — извика вещерът, скачайки от стола. — Млъкни, Мериголд!

Извърна се и безсилно отпусна ръце.

— Извинявай — каза тихо. — Прости ми, Трис.

Тръгна бързо към стълбите, но магьосницата мълниеносно го настигна и го прегърна.

— Няма да излезеш сам — прошепна тя. — Няма да ти позволя да оставаш сам. Не и сега.

Те от самото начало знаеха къде е избягала тя — цяла вечер валеше дребен, мокър сняг; той беше застлал двора с тънка, идеално бяла покривка, върху която се виждаха следите от стъпките й.

Цири стоеше на самия връх на порутената стена, неподвижна като статуя. Държеше меча над дясното си рамо така, че предпазителят беше на височината на очите й. Пръстите на лявата й ръка леко докосваха дръжката.

Когато ги видя, момичето скочи, завъртя се в пирует и се приземи меко в същата, но огледално обърната поза.

— Цири — каза вещерът, — моля те, слез.

Изглеждаше, сякаш тя не го чува. Не се помръдна, дори не трепна. Но Трис видя как лунната светлина, отразена от острието върху лицето й, оцветява в сребристо струйките сълзи.

— Никой няма да ми отнеме меча! — извика тя. — Никой! Дори ти!

— Слез — повтори Гералт.

Тя тръсна предизвикателно глава, а в следващия момент скочи отново. Откъртилата се от зида тухла се плъзна шумно под краката й. Цири залитна, опита се да запази равновесие. Не успя.

Вещерът скочи.

Трис протегна ръка, отвори уста, за да произнесе формулата за левитация. Но знаеше, че няма да успее. Знаеше, че и Гералт няма да успее — просто беше невъзможно.

Гералт успя.

Той залитна, падна на колене и настрани. Но не изпусна Цири.

Магьосницата бавно се приближи. Тя чуваше как момичето шепне и подсмърча. Гералт също шептеше. Трис не разпознаваше думите. Но разбираше значението им.

През процепите в стените полъхна топъл вятър. Вещерът вдигна глава.

— Пролетта — прошепна той тихо.

— Да — потвърди Трис и преглътна. — В седловините все още има сняг, но в долините… В долините вече е пролет. Ще потегляме ли, Гералт? Аз, ти и Цири?

— Да. Сега е най-подходящият момент.