Кръвта на елфите

Седма глава

— Чуйте какво ще ви кажа — обади се неочаквано Йола Втора, оставяйки кошницата със зърно на бедрото си. — Ще има война. Така каза княжеският иконом, когато дойде за сирене.

— Война? — Цири отметна косите от челото си. — С кого? С Нилфгард?

— Не чух — призна си послушницата. — Но икономът каза, че нашият княз е получил указ от самия крал Фолтест. Разпращат го на всички, а пътищата са черни от войски. Олеле! Какво ли ще става?

— Ако има война — каза Еурнейд, — то със сигурност ще е с Нилфгард. С кой друг? Отново! Богове, това е ужасно!

— А не преувеличаваш ли с тази война, Йола? — Цири отсипа от зърната на кокошките и токачките, щъкащи наоколо в подвижна, шумна маса. — Може би просто е отново хайка за Scoia’tael?

— Майка Ненеке попита същото иконома — съобщи Йола Втора. — А икономът отговори, че този път не става въпрос за „катериците“. Замъците и крепостите май са получили заповеди да трупат запаси от провизии за в случай на обсада. А нали елфите нападат в горите, не обсаждат замъци! Икономът попита дали храмът може да даде повече сирене и други продукти. За да се запасят в замъка. Искаше и гъши пера. Каза, че им трябват много гъши пера — за стрели. За да стрелят с лъкове, разбирате ли? О, богове! Ще имаме много работа! Ще видите! Ще затънем в работа до ушите!

— Не всички! — изрече неодобрително Еурнейд. — Някои от нас не обичат да си цапат ръцете. Някои работят само два пъти седмично. Нямат време за работа, защото уж се учат на изкуството на магията. А всъщност сигурно си играят с пумпала или секат трева с пръчка в парка. Знаеш за кого говоря, Цири, нали?

— Цири сигурно ще отиде да се бие в тази война — разкикоти се Йола Втора. — Нали уж е нещо като рицарска дъщеря! Великата жена войн със страшния меч! Най-накрая ще може да сече глави вместо коприва!

— Не, тя нали е могъща вълшебница! — смръщи носле Еурнейд. — Тя ще превърне всичките си врагове в полски мишки. Цири! Покажи ни някакво страшно вълшебство. Стани невидима или направи така, че морковите да израснат преди всичко останало. Или накарай кокошките да се хранят сами. Хайде, не ни карай да ти се молим! Направи някакво заклинание!

— Магията не е за демонстрации! — отговори ядосано Цири. — Магията не е като фокусите по панаирите!

— Разбира се, разбира се — засмя се послушницата. — Не е за демонстрация. Нали, Йола? Все едно слушаме онази вещица Йенефер!

— Цири все повече и повече заприличва на нея — заключи Йола, като демонстративно подсмръкна. — Дори е започнала да мирише като нея. Ха, това със сигурност е магическо благоухание, приготвено от дивострел или от амбра. Използваш ли магически благовония, Цири?

— Не! Използвам сапун! Нещо, което вие използвате твърде рядко!

— Охо! — намръщи се Еурнейд. — Колко е язвителна, колко е злобна! Как се надува!

— Преди не беше такава — подкрепи я и Йола Втора. — Стана такава, откакто се сприятели с тази вещица. Спи при нея, яде с нея, не се отделя и на крачка от своята Йенефер. Почти престана да идва на занятията в храма, а за нас вече няма абсолютно никакво свободно време!

— А ние трябва да вършим цялата работа вместо нея! И в кухнята, и в градината! Виж, Йола, какви са й ръцете! Като на принцеса!

— Такъв е животът — каза напевно Цири. — Едни имат нещо в главата — и за тях са книгите. На други са им празни главите — за тях са метлите.

— А ти метлите ги използваш само за летене, нали? Проклета вещица!

— Глупачка!

— Ти си глупачка!

— Само че не съм!

— Само че си! Да вървим, Йола, не й обръщай внимание. Магьосничките не са компания за нас.

— Разбира се, че не са за вас! — извика Цири и хвърли на земята кошницата със зърно. — Кокошките са подходяща компания за вас!

Послушничките, вирнали носове, се отдалечиха, заобиколени от шумната маса от птици.

Цири изруга на висок глас, повтаряйки любимия израз на Весемир, значението на който не й беше напълно ясно. После добави още няколко думи, чути от Ярпен Зигрин, значението на които беше пълна загадка за нея. Разгони с ритници квачките, които кълвяха разсипаното зърно. Вдигна кошницата, завъртя я в ръце, а после се завъртя във вещерски пирует и я хвърли като диск над тръстиковите покриви на курниците. Завъртя се на пети и хукна през парка на храма.

Тичаше леко, като умело контролираше дишането си. На всяко второ дърво правеше ловък скок, придружен с полупирует, нанасяше удар с въображаем меч и веднага след това правеше заучен финт. Прескочи с лекота оградата и се приземи уверено върху присвитите си крака.

— Яре! — Тя вдигна глава към прозорчето, зеещо в каменната стена на кулата. — Яре, там ли си? Аз съм!

— Цири? — през прозореца се подаде главата на момче. — Какво правиш тук?

— Може ли да дойда при теб?

— Сега ли? Хммм… Е, моля… Заповядай.

Цири профуча като вихър по стълбите и завари младия послушник трескаво да си оправя дрехите и да реди един върху друг пергаментите на масата. Яре заглади косите си с пръсти, изкашля се и се поклони неловко. Цири мушна палците си в колана и тръсна пепеливата си коса.

— Каква е тази война, за която всички говорят? — попита тя. — Искам да знам!

— Моля, седни.

Тя се огледа. В стаята имаше четири големи маси, затрупани с книги и свитъци. Столът беше само един, и то също затрупан.

— Война? — промърмори Яре. — Да, чувал съм тези слухове… Интересуват ли те? Теб, девой… Не, не сядай на масата, моля те, едва успях да подредя тези документи… седни на стола. Момент, почакай, ще взема книгите… А госпожа Йенефер знае ли, че си тук?

— Не.

— Хммм… А майка Ненеке?

Цири се намръщи. Тя разбираше каква е работата. Шестнайсетгодишният Яре беше възпитан от първожрицата, която го подготвяше за жрец и хроникьор. Той живееше в Еландер, където работеше като писар в градския съд, но прекарваше в храма на Мелителе повече време, отколкото в града, като по цели дни, а понякога и нощи, изучаваше, преписваше и илюстрираше книгите от библиотеката на храма. Цири никога не беше чула това от Ненеке, но беше добре известно, че първожрицата категорично не желае Яре да се върти около младите послушнички. Както и те около него. Послушничките обаче постоянно се заглеждаха в юношата и си шушукаха, обсъждаха предполагаемите възможности, които им се предоставяха поради честото присъствие в храма на съществото, носещо панталони. Цири много им се чудеше, защото според нея Яри беше пълна противоположност на всичко това, което тя смяташе за привлекателен мъж. В Цинтра, доколкото тя си спомняше, за интересни се смятаха мъжете, чиито глави стигаха до тавана, ругаеха като джуджета и от трийсет крачки воняха на коне, пот и бира, независимо от това кое време на денонощието е. Мъжете, които не съответстваха на това описание, не бяха считани от придворните дами на кралица Каланте за заслужаващи да се въздиша по тях и да се сплетничи по техен адрес. Цири достатъчно се беше нагледала на този тип мъже: умните и благи друиди от Ангрен, снажните и мрачни преселници от Соден, вещерите от Каер Морхен. Яре също беше различен. Той беше слаб като тояга, тромав, носеше прекалено големи дрехи, изцапани с мастило и напрашени, косата му винаги беше омазнена, а на брадичката вместо покарала четина имаше седем или осем дълги косъма, половината от които стърчаха от едра брадавица. Цири наистина не разбираше с какво толкова я привлича кулата на Яре. Тя обичаше да разговаря с него, момчето знаеше доста неща, имаше какво да се научи от него. Но напоследък, когато я поглеждаше, очите му придобиваха странно, отнесено и лепкаво изражение.

— Е? — подхвърли тя нетърпеливо. — Ще кажеш ли най-накрая или не?

— Няма какво да ти казвам. Няма да има никаква война. Всичко това са слухове.

— Аха! — изсумтя тя. — Значи князът праща глашатаи за собствено забавление? Войската се разхожда по пътищата от скука? Не извъртай, Яре! Ти ходиш и в града, и в замъка — не може да не знаеш нещо!

— Защо не попиташ госпожа Йенефер?

— Госпожа Йенефер е заета с по-сериозни неща — изсумтя Цири, но веднага започна да се усмихва по-мило и запърха с мигли. — Ох, Яре, кажи ми, моля те! Ти си толкова умен! Говориш толкова красиво и мъдро, мога да те слушам с часове! Моля те, Яре!

Юношата се изчерви, а погледът му стана още по-отнесен и лепкав. Цири въздъхна крадешком.

— Хммм… — Яре пристъпи от крак на крак и размаха неуверено ръце, явно не знаейки какво да прави с тях. — Какво мога да ти кажа? Наистина, хората в града говорят, тях ги вълнува това, което става в Дол Ангра… Но няма да има война, със сигурност. Можеш да ми вярваш.

— Разбира се, че мога — усмихна се тя. — Но искам да знам откъде си толкова сигурен? Както знам, не влизаш в Съвета на княза. А ако вчера са те назначили за воевода, похвали се. Ще те поздравя.

— Изучавал съм исторически трактати — изчерви се Яре. — От тях може да се научи повече, отколкото ако си част от Съвета. Четох „История на войната“, написана от маркиз Пелиграм, „Стратегия“ на дюк Де Руйтер, „Предимствата на леката реданска кавалерия“ на Бронибор… И разбирам достатъчно от настоящата политическа ситуация, за да мога да си направя изводи по аналогия. Знаеш ли какво е това аналогия?

— Разбира се — излъга Цири, махайки стрък трева от катарамата на обувката си.

— Ако историята на предишните войни — момчето заби поглед в тавана — се наложи върху настоящата политическа география, може лесно да се проумее, че дребни погранични инциденти като този, който стана в Дол Ангра, са случайни и не играят роля. Ти, след като изучаваш магия, предполагам, си запозната с политическата география?

Цири не отговори, замислено прехвърляйки сложените на масата пергаменти. Разгърна няколко страници на голяма книга, подвързана с кожа.

— Остави, не пипай! — притесни се Яре. — Това е ужасно ценно, уникално произведение.

— Няма да го изям.

— Ръцете ти са мръсни.

— По-чисти са от твоите. Слушай, имаш ли някакви карти?

— Имам, но са в сандъка — отговори бързо момчето, обаче след като видя гримасата на Цири, въздъхна, махна свитъците пергамент от сандъка, вдигна капака, клекна и започна да рови из съдържанието.

Цири се въртеше на стола, размахваше крака и продължаваше да разлиства книгата. От страниците изведнъж се плъзна лист с картинка, на която беше изобразена жена с навити на спирала къдрици, напълно гола, прегръщаща се страстно с гол брадат мъж. Изплезила език, девойката дълго време въртя рисунката, опитвайки се да разбере коя е горната, и коя — долната й част. Най-накрая откри най-съществената подробност в картинката и се разкикоти. Яре се приближи с огромен брой свитъци под мишницата си, изчерви се, безмълвно взе от нея рисунката и я скри под затрупалите масата пергаменти.

— Страшно ценно и уникално произведение — подигра му се Цири. — Значи такива аналогии изучаваш? И много ли подобни рисунки има там? Интересно, книгата се нарича „Лечение и изцеляване“. Иска ми се да знам какви болести се лекуват по този начин?

— Ти умееш да четеш Старите руни? — смая се момчето и въздъхна сконфузено. — Не знаех.

— Има още много неща, които не знаеш — вирна носле тя. — Какво си мислеше? Аз не съм някаква си послушница, която се занимава с кокошките. Аз съм… магьосница. Е, покажи ми най-накрая тази карта!

Клекнаха, придържайки с ръце и колене непослушния свитък, упорито стремящ се да се навие отново на руло. Най-накрая Цири притисна единия ъгъл с крака на стола, а Яре сложи върху другия тежка книга, озаглавена „Животът и деянията на великия крал Родовид“.

— Хммм… каква неясна е тази карта! Изобщо не мога да се ориентирам в нея… Къде сме ние? Къде е Еландер?

— Тук — посочи той с пръст. — Тук е Темерия. Това е Визима, столицата на нашия крал Фолтест. Тук, в Долината Понтар, е княжество Еландер. А тук… да, ето тук е нашият храм.

— А какво е това езеро? Ние тук нямаме никакви езера.

— Това не е езеро. Това е мастилено петно.

— Аха. А тук… Това е Цинтра. Нали?

— Да. На юг от Заречие и Соден. Ето тук тече река Яруга, която се влива в морето точно при Цинтра. Тази страна, не знам дали ти е известно, сега е превзета от нилфгардците…

— Известно ми е — каза тя, стискайки юмруци. — Даже много добре ми е известно. А къде е самият Нилфгард? Не виждам тук такава страна. Не се е събрал на картата, така ли? Тогава дай по-голяма!

— Хммм… — Яре почеса брадавицата на брадичката си. — Нямам такива карти… Но знам, че Нилфгард е някъде по-далеч на юг… Горе-долу тук. Така мисля.

— Толкова далеч? — учуди се Цири, гледайки към мястото на пода, което той беше посочил. — Значи чак оттам са дошли? А по пътя са завладели другите страни?

— Точно така. Завладели са Метина, Маехт, Назаир, Ебинг, всички кралства на юг от планината Амел. Сега нилфгардците наричат всички тези кралства, както и Цинтра и Горен Соден, провинции. Но не успяха да превземат Долен Соден, Верден и Бруге. Тук, при Яруга, войските на Четирите кралства ги спряха, след като ги победиха в битка…

— Знам, учила съм история. — Цири удари по картата с разперената си длан. — Е, Яре, говори ми за войната. Клекнали сме над политическата география. Хайде, прави изводи и извличай аналогии от каквото поискаш. Слушам те.

Момчето изсумтя, изчерви се и се зае да обяснява, сочейки съответните райони с върха на гъше перо.

— Сега границата между нас и превзетите от Нилфгард територии минава, както виждаш, през река Яруга. Това е на практика непреодолима преграда. Тя почти никога не замръзва, а в дъждовните сезони приижда толкова вода, че тя се разлива на почти миля широчина. В много дълъг участък, ето тук, тя тече между стръмни недостъпни брегове, сред скалите на Махакам…

— Страните на джуджетата и гномите?

— Да. Затова Яруга може да се форсира само тук, в долното течение, в Соден, и тук, в средното течение, в Дол Ангра…

— И точно в Дол Ангра беше този инци… Инцидент?

— Почакай. Сега ти обяснявам защо нито една армия не е в състояние да форсира река Яруга. И двете достъпни долини, през които винаги са минавали армиите, са силно укрепени и защитени както от нас, така и от нилфгардците. Погледни картата. Виж колко крепости има тук. Гледай — тук е Верден, тук е Бруге, тук са островите Скелиге…

— А какво е това? Голямото бяло петно?

Яре се приближи към нея, тя усети топлината на коленете му.

— Гората Брокилон — отвърна той. — Това е забранен район. Кралството на горските дриади. Брокилон също защитава фланга ни. Дриадите няма да пропуснат никого оттам, включително и нилфгардците.

— Хммм… — Цири се наведе над картата. — Това е Аедирн… И град Венгерберг… Яре! Веднага престани!

Момчето бързо отдръпна устните си от косите й и почервеня като пеония.

— Не искам да правиш това с мен!

— Цири, аз…

— Дойдох при теб по сериозна работа, като магьосница при учен — изрече тя със студенина и достойнство, имитирайки точно тона на Йенефер. — Дръж се както подобава!

„Ученият“ се смути още повече, а изражението му беше толкова глупаво, че „магьосницата“ с усилие сдържа смеха си, когато отново се наведе над картата.

— От цялата тази твоя география — каза тя — засега нищо не е ясно. Говориш ми за река Яруга, но нали нилфгардците вече веднъж са минавали на другия бряг? Какво ще им попречи да го направят отново?

— Тогава — изкашля се Яре, бършейки своето внезапно изпотило се чело — против тях са се биели само Бруге, Соден и Темерия. Сега сме се обединили в съюз. Като в битката при Соден. Четирите кралства. Темерия, Редания, Аедирн и Каедвен…

— Каедвен — повтори важно Цири. — Да, знам от какво се състои този съюз. Крал Хенселт от Каедвен оказва специална тайна помощ на крал Демавенд от Аедирн. Тази помощ се превозва в бъчви. А когато крал Демавенд подозира някого в предателство, пълни бъчвите с камъни. Устройва капани…

Сепна се, спомняйки си, че Гералт й беше забранил да разказва за събитията в Каедвен. Яре я погледна подозрително.

— Вярно ли? А откъде знаеш тези неща?

— Четох ги в книгата на маршал Пеликан — изсумтя тя. — И в други аналогии. Разказвай какво е станало в този Дол Ангра, или както там се казва. Но първо ми покажи къде е.

— Тук. Дол Ангра е обширна долина, път, водещ на юг, през кралствата Лирия и Ривия до Аедирн, а по-нататък — до Долината на Блатхан и до Каедвен. А през Долината Понтар — и до нас, до Темерия.

— И какво е станало там?

— Стигнало се е до битка. Като че ли. Не знам много за това. Но така се говореше в замъка.

— Ако се е стигнало до битка — намръщи се Цири, — значи е започнала война! Така че какви ми ги говориш?

— Не за първи път се стига до сблъсъци — поясни Яре, но момичето виждаше, че увереността му постепенно го напуска. — На границата често се случват инциденти. Но те нямат значение.

— И защо нямат значение?

— Има равновесие на силите. Нито ние, нито нилфгардците можем да направим нещо. Така че нито една от страните не бива да дава на противника си повод за война. Разбираш ли? Затова инцидентите в Дол Ангра със сигурност са случайни събития, най-вероятно разбойнически нападения или сблъсъци с контрабандисти… Това в никакъв случай не могат да бъдат действия на редовните войски, нито нашите, нито нилфгардските… Защото в противен случай това би било именно повод за война.

— Аха. Слушай, Яре, а ще ми кажеш ли… — Тя се сепна. Вдигна глава, бързо докосна с пръсти слепоочието си, намръщи се. — Трябва да тръгвам. Госпожа Йенефер ме вика.

— Ти можеш да я чуваш? — заинтересува се момчето. — От разстояние? По какъв начин…

— Трябва да тръгвам — повтори тя, изправи се и изтупа прахта от коленете си. — Чуй ме, Яре. Ние с госпожа Йенефер ще отпътуваме по много важни дела. Не знам кога ще се върнем. Предупреждавам те, че става въпрос за секретни неща, засягащи изключително магьосниците, така че не задавай никакви въпроси.

Яре също се изправи. Оправи дрехите си, но както и преди, не знаеше какво да прави с ръцете си. Очите му станаха непоносимо лепкави.

— Цири…

— Какво?

— Аз… аз…

— Не знам за какво говориш — каза тя нетърпеливо, поглеждайки го с огромните си изумрудени очи. — Явно ти също не знаеш. Тръгвам. Всичко хубаво, Яре.

— Довиждане… Цири. Лек път. Аз… ще си мисля за теб…

Цири въздъхна.

— Тук съм, госпожо Йенефер!

Цири влетя в стаята като снаряд, изстрелян от катапулт; рязко отворената врата се удари от стената. Изпречилото се на пътя на Цири столче заплашваше да й строши краката, но момичето ловко го прескочи, завъртя се в грациозен пирует, разсече въздуха с въображаем меч и се засмя радостно на успешно осъществения номер. Въпреки че беше тичала бързо, дишането й беше спокойно и равномерно. Беше овладяла контрола върху дишането си до съвършенство.

— Тук съм — повтори тя.

— Най-накрая. Събличай се — и в коритото. По-живо.

Магьосницата не се обърна — без да става от масата, тя следеше отражението на момичето в огледалото. С бавни движения сресваше влажните си черни къдрици, които за момент се изправяха под натиска на греба, само за да се извият отново в блестящи вълни.

Момичето веднага откопча катарамите на обувките си, събу се, хвърли дрехите си и скочи с плясък в голямото корито. Хвана сапуна и се зае енергично да търка подмишниците си.

Йенефер седеше неподвижно, гледаше през прозореца и си играеше с гребена. Цири пръхтеше, бълбукаше и плюеше всеки път, когато пяната попаднеше в устата й. Тръсна глава, чудейки се дали съществува такова заклинание, което би й позволило да се къпе, без да използва вода и сапун и без да си губи времето.

Магьосницата остави гребена, но продължи да гледа замислено през прозореца към ятата от гарвани и врани, които с непрекъснато крякане летяха на изток. На масата, до огледалото и внушителната грамада от шишенца с козметика, лежаха няколко писма. Цири знаеше, че Йенефер ги чака отдавна и от тях зависи кога двете ще напуснат храма. Въпреки онова, което девойката беше казала на Яре, тя нямаше никаква представа къде отиват и защо. А в тези писма…

Докато се плискаше с лявата ръка за отвличане на вниманието, тя подреди пръстите на дясната си ръка в Знак, концентрира се върху формулата, вторачи се в писмата и изпрати импулс.

— Дори не си го помечтавай — каза Йенефер, без да се обръща.

— Мислех си… — изкашля се момичето. — Мислех си, че едно от тях е от Гералт…

— Ако беше от Гералт, щях да ти го дам. — Магьосницата се завъртя върху стола и се обърна с лице към нея. — Още дълго ли смяташ да се къпеш?

— Вече съм готова.

— Стани, моля.

Цири се изправи. Йенефер леко се усмихна.

— Да — каза тя. — Детството ти вече е свършило. Закръглила си се там, където трябва. Отпусни ръце надолу. Лактите ти не ме интересуват. Хайде, без номера, без фалшив срам. Това е твоето тяло, най-естественото нещо под слънцето. Това, че съзряваш, също е напълно естествено. Ако съдбата ти се беше развила по друг начин… Ако не беше войната, отдавна да си се омъжила за някой княз или принц. Това ти е ясно, нали? Говорили сме за проблемите, засягащи пола, доста често и достатъчно подробно, за да си осъзнала, че вече си жена. Физиологически, разбира се. Нали не си забравила за какво си говорихме?

— Не. Не съм забравила.

— Надявам се също, че паметта не ти е изневерявала по време на посещенията ти при Яре?

Цири сведе поглед, но само за миг. Йенефер не се усмихна.

— Избърши се и ела тук, при мен — изрече тя студено. — Без да пръскаш вода, моля те.

Цири се загърна с кърпата и седна на столчето до коленете на магьосницата. Йенефер започна да разресва косите й, като от време на време отрязваше с ножиците някое непослушно кичурче.

— Сърдиш ли ми се? — попита неуверено момичето. — За това, че… бях в кулата?

— Не. Но Ненеке не обича това, както знаеш.

— Но аз нищо… Този Яре изобщо не ме интересува. — Цири леко се изчерви. — Аз само…

— Именно — промърмори магьосницата. — Ти „само“. Не се прави на дете, вече не си дете, напомням ти. Когато това момче в кулата те види, му потичат лигите и започва да заеква. Нима не виждаш това?

— Аз не съм виновна. Какво да направя?

Йенефер престана да разрешва момичето и я погледна изпитателно с теменужените си очи.

— Не си играй с него. Това не е хубаво.

— Аз изобщо не си играя! Само си говорим!

— Иска ми се да вярвам — магьосницата щракна с ножичките, отрязвайки поредната къдрица, която не искаше да легне както трябва, — че по време на разговорите ви не си забравила за моята молба.

— Не съм забравила!

— Той е интелигентно и съобразително момче. Една-две непредпазливи думи могат да го наведат на вярната следа, да му подскажат неща, които той не би трябвало да знае. Които никой не би трябвало да знае. Никой, абсолютно никой не бива да се досеща коя си ти.

— Не съм забравила — повтори Цири. — Не съм казала на никого нито дума, можеш да си спокойна. Кажи, защо толкова бързаме да тръгнем? Страх те е, че някой може да узнае, че съм тук? За това ли?

— Не. По други причини.

— Защото… може да има война? Всички говорят за нова война! Всички говорят за това, госпожо Йенефер!

— Вярно е — потвърди студено магьосницата, щракайки с ножичката над ухото на Цири. — Това е една от така наречените вечни теми. За войната се е говорило, говори се и ще се говори. И не без основание — имало е войни и пак ще има. Наведи глава.

— Яре каза… че няма да има война с Нилфгард. Разказа ми за някакви аналогии… показа ми карта. Вече не знам какво да мисля за това. Не знам какво е това „аналогии“, сигурно е нещо страшно умно… Яре чете разни учени книги и се прави на много умен, но аз мисля…

— Интересно ми е да узная какво мислиш, Цири.

— В Цинтра… Тогава… Госпожо Йенефер, баба ми беше много по-умна от Яре. Крал Ейст също беше умен, плуваше по моретата, беше видял всичко, дори нарвал и морска змия. Обзалагам се, че неведнъж е виждал и аналогии. И какво от това? Нилфгардците дойдоха неочаквано…

Цири вдигна глава, неспособна да продължи да говори. Йенефер я прегърна и я притисна силно към себе си.

— За съжаление — каза тя тихо. — За съжаление си права, патенце. Ако умението да се използва опита и да се правят изводи помагаше, вече отдавна да сме забравили какво е това война. Но тези, които се стремят към войната, никога не са били удържани и няма да бъдат удържани от опита и аналогиите.

— Значи все пак… Значи това е истина? Ще има война? Затова трябва да си тръгнем оттук?

— Да не говорим за това. Не се тревожи преждевременно.

Цири подсмръкна.

— Аз вече съм виждала война — прошепна тя. — И не искам да виждам повече. Никога. Не искам отново да остана сама. Не искам да ме е страх. Не искам отново да изгубя всичко, както тогава. Не искам да загубя Гералт… и теб, госпожо Йенефер. Не искам да те загубя. Искам да бъда с теб. И с него. Завинаги.

— Ще бъдеш. — Гласът на магьосницата леко потрепна. — И аз ще бъда с теб, Цири. Завинаги. Обещавам.

Цири отново подсмръкна. Йенефер тихо се изкашля, остави ножиците и гребена, приближи се към прозореца. Гарваните продължаваха да крякат, понесли се към планините.

— Когато дойдох тук — заговори изведнъж магьосницата с обичайния си глас — звучен и леко подигравателен, — когато се срещнахме за първи път… Ти не ме харесваше.

Цири мълчеше.

„Първата ни среща — помисли си тя. — Помня я. Бях с другите момичета в Пещерата, Заричка ни показваше растенията и билките. Тогава влезе Йола Първа и прошепна нещо на ухото на Заричка. Монахинята се намръщи. А Йола Първа се приближи до мен със странно изражение. «Ела в столовата, Цири — каза тя, — майка Ненеке те вика. Някой е дошъл».“

Странни, многозначителни, развълнувани погледи. И шепот. Йенефер. Магьосницата Йенефер. „По-бързо, Цири, побързай. Майка Ненеке чака. И магьосницата също чака.“

„От първия момент знаех, че това е тя — помисли си Цири. — Защото я бях виждала. Предишната нощ. В съня си.

Нея.

Тогава не знаех как се казва. В съня ми тя мълчеше. Само ме гледаше, а зад нея, в мрака, видях затворени врати…“

Цири въздъхна. Йенефер се обърна, а обсидиановата звезда на шията й заискри с хиляди отблясъци.

— Права си — съгласи се със сериозен вид девойката, гледайки право в теменужените очи на магьосницата. — Не те харесвах.

— Цири — каза Ненеке, — ела при нас. Това е госпожа Йенефер от Венгерберг, магистър по магия. Не се бой. Госпожа Йенефер знае коя си ти. Можеш да й се довериш.

Девойката се поклони, събрала длани в изпълнен с уважение жест. Магьосницата, шумолейки с черната си рокля, се приближи, хвана я под брадичката, безцеремонно вдигна главата й, завъртя я наляво и надясно. Цири усети гняв и зараждащ се бунт — не беше свикнала да се отнасят така с нея. И в същото време усети как я пробожда завист. Йенефер беше много красива. В сравнение с нежната, бледа и по-скоро обикновена външност на монахините и послушничките, които Цири виждаше всекидневно, магьосницата блестеше със светска, предизвикателна красота, подчертана от всеки един детайл. Къдриците й с цвят на гарванови криле, падащи в каскади по раменете й, отразяваха светлината като паунови пера и се вълнуваха и извиваха при всяко нейно движение. Цири изведнъж се засрами от издрасканите си лакти, загрубелите длани, счупените нокти, косите, сплъстили се в сиви снопчета. Неочаквано й се прииска страшно много да има всичко, което имаше Йенефер — прекрасна дълга шия, а на нея прелестно черно кадифе и изумително искряща звезда. Равни, подчертани с въгленче вежди и дълги мигли. Горди устни. И две изпъкналости под черната тъкан и бялата дантела, които се повдигаха при всяко вдишване…

— Значи това е прочутата Изненада — леко изкриви устни магьосницата. — Погледни ме в очите, момиче.

Цири потрепна и сви глава между раменете си. Не, за едно нещо не завиждаше на Йенефер, едно нещо предпочиташе да не го притежава и дори да не го вижда. Тези очи, теменужени, дълбоки като бездънни езера, странно блестящи, безстрастни и зли. Страшни.

Магьосницата се обърна към първожрицата. Звездата на шията й пламна от отражението на слънцето, проникващо през прозорците на столовата.

— Да, Ненеке — каза тя. — Несъмнено. Достатъчно е да погледнеш в тези зелени очи, за да разбереш, че в нея има нещо. Високо чело, правилни дъги на веждите, красиво разположени очи. Тънки ноздри. Дълги пръсти. Рядък цвят на косите. Определено кръвта на елфите, макар и да няма много от тази кръв в нея. Прадядо й или прабаба й е елф. Познах ли?

— Не знам какво е родословието й — отговори спокойно първожрицата. — Не съм се интересувала от това.

— Висока е за годините си — продължи магьосницата, все така оценявайки Цири с поглед.

Момичето закипя от ярост и раздразнение. Бореше се с непреодолимото си желание да извика предизвикателно с всички сили, да тропне с крак и да избяга в парка, като по пътя да събори вазата от масата и да тръшне вратата така, че да се посипе мазилка от тавана.

— Не е зле развита. — Йенефер не откъсваше поглед от нея. — Карала ли е някакви заразни болести в детството си? Сигурно и за това не си я питала. При теб боледувала ли е?

— Не.

— Мигрена? Отпадналост? Склонност към простуда? Менструални болки?

— Не. Само тези сънища.

— Знам. — Йенефер отметна косите от бузата си. — Той ми писа. От писмото му следва, че в Каер Морхен не са провеждали никакви… експерименти с нея. Иска ми се да вярвам, че това е истина.

— Истина е. Давали са й само естествени стимулатори.

— Стимулаторите никога не са естествени! — повиши глас магьосницата. — Никога! Точно стимулаторите може да са засилили в нея проявите… По дяволите, не очаквах, че може да е толкова безотговорен!

— Успокой се. — Ненеке погледна Йенефер студено и някак учудващо непочтително. — Казах, че това са били естествени, съвсем безвредни средства. Извинявай, скъпа, но разбирам от тези неща повече от теб. Разбира се, за теб съществува един-единствен авторитет — ти самата, но в дадения случай съм принудена да те разочаровам. И нека да не говорим повече за това.

— Както искаш. — Йенефер стисна устни. — Е, да вървим, момиче. Нямаме много време, ще е грехота да го пилеем напразно.

Цири с усилие сдържа треперенето на ръцете си, преглътна и погледна въпросително Ненеке. Първожрицата имаше сериозно и като че ли тъжно изражение, а усмивката, с която отговори на немия въпрос, беше прекалено изкуствена.

— Върви с госпожа Йенефер — каза тя. — Известно време госпожа Йенефер ще бъде твоя наставница.

Цири стисна зъби и наведе глава.

— Сигурно си учудена, че изведнъж те взима под опеката си магистър по магия — продължи Ненеке. — Но ти си умно момиче, Цири. Досещаш се каква е причината. Ти си наследила от предците си някои… особености. Знаеш какво имам предвид. Ти идваше при мен след онези сънища, след нощните тревоги в общата спалня. Аз не можех да ти помогна. Но госпожа Йенефер…

— Госпожа Йенефер — прекъсна я магьосницата — ще направи каквото трябва. Да вървим, момиче.

— Тръгвай! — кимна Ненеке, старателно опитвайки се да накара усмивката си да изглежда естествена. — Върви, дете. Помни, че е огромна чест да имаш опекун като госпожа Йенефер. Не излагай храма и нас, твоите учители. И бъди послушна.

„Ще избягам още тази нощ — реши Цири. — Ще се върна в Каер Морхен. Ще изведа коня от конюшнята и повече няма да ме видят. Ще избягам!“

— Как ли пък не — прошепна магьосницата.

— Какво? — вдигна глава жрицата. — Какво каза?

— Нищо, нищо — усмихна се Йенефер. — Сторило ти се е. А може и на мен да ми се е сторило? Погледни подопечната си, Ненеке. Зла е като котка. Искри в очите, всеки момент ще изсъска, а ако имаше щръкнали уши, щеше да ги притисне към главата. Вещерка! Ще трябва да я хвана здраво за вратлето и да й подрежа ноктите!

— Бъди снизходителна. — Изражението върху лицето на първожрицата стана сурово. — Моля те, прояви към нея снизходителност и сърдечност. Тя наистина не е тази, за която я вземаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не ти е съперница, Йенефер.

Няколко секунди магьосницата и жрицата се измерваха с погледи, а Цири усети как трепери въздухът и как някаква удивителна, страшна сила застава между тях. Това продължи за част от секундата, а после силата изчезна и Йенефер се засмя свободно и звънко.

— Забравила съм — каза тя. — Винаги вземаш неговата страна, нали, Ненеке? Винаги си изпълнена със загриженост за него. Ти си за него като майката, която никога не е имал.

— А ти винаги си против него — усмихна се жрицата. — Както винаги го даряваш със силни чувства. И се стараеш с всички сили да не наричаш тези чувства с истинските им имена.

Цири отново почувства нарастваща някъде долу в корема й ярост и пулсиращо в слепоочията й упорство и бунт. Спомни си колко пъти и при какви обстоятелства е чувала това име — Йенефер. Име, което пробуждаше в нея безпокойство, име, което беше символ на някаква страшна тайна. Досещаше се каква е тази тайна.

„Разговарят пред мен открито, без притеснения — помисли си тя, усещайки как ръцете й отново започват да треперят от ярост. — Изобщо не се съобразяват с мен. Не ми обръщат никакво внимание. Сякаш съм дете. Разговарят за Гералт пред мен, в мое присъствие, а нали не бива да правят това, защото аз… Аз съм…

Каква съм аз?“

— А ти, Ненеке — възрази магьосницата, — както винаги, обичаш да анализираш чуждите чувства, не стига това, ами и ги интерпретираш, както на теб ти е удобно!

— И си пъхам носа в чуждите работи?

— Не исках да го казвам. — Йенефер тръсна черните си къдрици, които проблеснаха и се извиха като змии. — Благодаря ти, че го направи вместо мен. А сега нека да сменим темата. Защото тази, която подхванахме, е възможно най-глупавата. Чак ме е срам пред нашата млада послушница. Що се отнася до снизходителността, за която ме молиш… Ще бъда снизходителна. Виж, със сърдечността може да възникнат затруднения — защото нали всички казват, че нямам такъв орган. Но ще се справим по някакъв начин. Нали, Изненадке?

Тя се усмихна на Цири, а Цири, въпреки мислите си, въпреки гнева и раздразнението, беше принудена да отвърне с усмивка. Защото усмивката на магьосницата се оказа неочаквано мила, доброжелателна и сърдечна. И много, много красива.

Цири изслуша речта на Йенефер, като се беше извърнала демонстративно и се правеше, че цялото й внимание е погълнато от земната пчела, жужаща в цветчетата на една от растящите до стената на храма ружи.

— Никой не ме е питал — промърмори тя.

— За какво не те е питал?

Цири се завъртя в полупирует и удари ожесточено с юмрук ружата. Земната пчела излетя с гневно бръмчене.

— Никой не ме е питал дали искам да ме обучаваш!

Йенефер опря юмруци на хълбоците си, очите й проблеснаха.

— Какво съвпадение — изсъска тя. — Представи си, и мен никой не ме е питал дали искам да те обучавам. Впрочем, желанието тук няма нищо общо. Аз не вземам за ученици когото и да било, а ти, въпреки всичко, все още може да се окажеш „когото и да било“. Помолиха ме да проверя какво ти има. Да видя какво има в теб и с какво те заплашва. И аз, макар и неохотно, се съгласих.

— Но аз още не съм се съгласила!

Магьосницата вдигна ръка, помръдна пръсти.

Цири почувства как слепоочията й почнаха да пулсират, а ушите й забучаха, както се случва, когато преглътнеш слюнката си, но много по-силно. Почувства сънливост и безсилие, усети как вратът й се схваща от умора, а коленете й омекват.

Йенефер свали дланта си и странностите престанаха веднага.

— Чуй ме внимателно, Изненадке — каза тя. — Мога без усилие да те омагьосам, да те хипнотизирам или да те потопя в транс. Мога да те парализирам, да те упоя насила с еликсири, да те съблека, да те сложа на масата и да те изучавам няколко часа, като си правя почивки, когато огладнея, а ти ще лежиш на масата и ще зяпаш в тавана, без да си в състояние дори да помръднеш очните си ябълки. Бих постъпила така с някоя сополанка. С теб не искам да постъпвам така, защото от пръв поглед се вижда, че си разумно и гордо момиче, с характер. Не искам да поставям в неловко положение пред Гералт нито теб, нито себе си. Защото той ме помоли да изуча способностите ти. Да ти помогна да се ориентираш в тях.

— Той ли те е помолил? Защо? На мен не ми е казвал! Дори не ме е питал…

— Повтаряш това упорито — прекъсна я магьосницата. — Никой не те е попитал, никой не си е направил труда да узнае какво искаш и какво не искаш. Какво, да не желаеш да дадеш основание да те смятат за инатлива, упорита сополанка, на която не си струва да се задават такива въпроси? Но аз все пак ще рискувам да ти задам въпроса, който никой не ти е задавал. Искаш ли да се подложиш на тестовете?

— А какви ще бъдат тези тестове? И защо…

— Вече ти обясних. Ако не си разбрала… Нямам намерение да шлифовам възприятията ти или да работя върху интелекта ти. Еднакво лесно ми е да изследвам и умно, и глупаво момиче.

— Не съм глупава! Разбрах всичко!

— Още по-добре.

— Но аз не ставам за вълшебница! Нямам никакви способности. Никога няма да стана вълшебница и не искам да бъда! Аз съм предопределена за Гера… Предопределена съм да бъда вещерка! Дойдох тук само за малко! Скоро ще се върна в Каер Морхен…

— Упорито гледаш в деколтето ми — каза студено Йенефер, присвивайки леко теменужените си очи. — Виждаш ли там нещо необичайно, или е просто обикновена завист?

— Тази звезда… — измънка Цири. — От какво е тя? Тези камъчета се движат и толкова странно светят…

— Пулсират — усмихна се магьосницата. — Това са активни диаманти, вкарани във вътрешността на обсидиан. Искаш ли да погледнеш по-отблизо? Да го докоснеш?

— Да… Не! — Цири отстъпи назад, гневно тръсна глава, стараейки се да прогони лекия аромат на люляк и касис, който идваше откъм Йенефер. — Не искам! За какво ми е? Това не ме интересува! Никак! Аз съм вещерка! Нямам никакви магически способности! Не ставам за вълшебница, това е ясно, защото аз съм… И изобщо…

Магьосницата седна на каменната пейка до стената на храма и се зае съсредоточено да изучава ноктите си.

— … И изобщо — довърши Цири, — трябва да помисля.

— Ела тук. Седни до мен.

Цири се приближи и седна.

— Трябва ми време, за да помисля — повтори тя неуверено.

— Правилно — кимна Йенефер, продължавайки да се занимава с ноктите си. — Това е сериозна работа. Трябва да се помисли.

Известно време двете мълчаха. Разхождащите се из парка послушнички ги поглеждаха с любопитство, шепнеха си нещо, кикотеха се.

— Е?

— Какво… е?

— Помисли ли?

Цири скочи, изсумтя, тропна с крак.

— Аз… аз… — заекна тя, неспособна да си поеме дъх от ярост. — Подиграваш ли ми се? Трябва ми време! Трябва да помисля! Повече! През целия ден… И през нощта!

Йенефер я погледна в очите и Цири се сви от този поглед.

— Поговорката гласи — изрече бавно магьосницата, — че утрото е по-мъдро от вечерта. Но в твоя случай, Изненадке, преди да дойде утрото, може да настъпи поредният кошмар. Ти отново ще се събудиш от вика и болката, цялата потънала в пот, отново ще те е страх, ще се боиш от това, което си видяла, ще се боиш от това, което не можеш да си спомниш. И тази нощ сънят ти повече няма да се върне. Ще остане само ужас. До разсъмване.

Момичето затрепери, наведе глава.

— Изненадке. — Гласът на Йенефер леко се промени. — Повярвай ми.

Ръката на магьосницата беше топла. Черното кадифе и без това подмамваше Цири да притисне лице към него. Ароматът на люляк и касис я опияняваше приятно. Прегръдката я успокояваше, караше я да се отпусне, смекчаваше възбудата, потискаше гнева и бунта.

— Ще се подложиш на тестовете, Изненадке.

— Ще се подложа — отговори Цири, разбирайки, че не е имало нужда да отговаря. Защото думите на Йенефер изобщо не бяха въпрос.

— Вече нищичко не разбирам — каза Цири. — Твърдиш, че имам способности, защото сънувам тези неща. Но искаш да проведеш опити и тестове. Така че каква е работата? Имам ли способности или не?

— На този въпрос ще отговорят тестовете.

— Тестовете, тестовете — нацупи се Цири. — Нямам никакви способности, казвам ти. Ако имах, би трябвало да знам, нали? Обаче… Ако съвсем случайно имам такива способности, тогава какво?

— Съществуват две възможности — изрече равнодушно магьосницата, отваряйки прозореца. — Ще се наложи или да бъдат потиснати, или да те науча да ги управляваш. Ако притежаваш способности и решиш да се учиш, ще опитам да ти дам някои елементарни знания за магията.

— Какво означава „елементарни“?

— Основни.

Двете бяха сами в голямата стая, която Ненеке беше отделила на магьосницата — до библиотеката, в страничното, необитаемо крило на сградата. Цири знаеше, че тази стая обикновено се заема от гости. Знаеше, че Гералт, когато посещаваше храма, всеки път отсядаше именно тук.

— Ще поискаш ли да ме учиш? — Цири седна на леглото и прекара длан по коприненото одеяло. — И да ме вземеш оттук? Никъде няма да отида с теб!

— Значи ще си отида сама — каза студено Йенефер, развързвайки вързопите си. — И ти гарантирам, че няма да тъгувам. Нали ти казах, че ще те обучавам само в случай, че самата ти пожелаеш това. И мога да го правя тук, на място.

— И колко дълго смяташ да ме обуч… Да ме учиш?

— Толкова дълго, колкото пожелаеш. — Магьосницата се наведе, отвори шкафчето, измъкна оттам стара кожена торба, ремък, две обшити с кожа обувки и глинена дамаджана, облечена с плетена кошница от лозови клонки. Цири я чу как си мърмори под нос. Усмихна се, когато видя, че магьосницата отново прибира находките си в шкафа, и се досети на кого са били. Кой ги е оставил.

— Какво означава колкото пожелая? — попита Цири. — Ако ми доскучае или не ми хареса тази наука…

— Тогава ще приключим с ученето. Достатъчно ще е да ми го кажеш. Или да ми го покажеш.

— Да ти го покажа? Как?

— Ако решим да те обучавам, ще изисквам от теб абсолютно подчинение. Повтарям: абсолютно. Ако след това ученето ти омръзне, ще е достатъчно да проявиш неподчинение. Тогава обучението незабавно ще бъде прекратено. Ясно ли е?

Цири кимна, гледайки магьосницата със зелените си очи.

— И второ — продължи Йенефер, докато разопаковаше дисагите си, — ще изисквам от теб абсолютна искреност. Не бива да скриваш нищо от мен. Нищичко. Ако почувстваш, че ти стига толкова обучение, ще е достатъчно да започнеш да ме лъжеш, да се преструваш или да се затвориш в себе си. Ако те попитам нещо, а ти не отговориш искрено, това също ще означава край на обучението. Разбра ли ме?

— Да — промърмори Цири. — Но тази… искреност… тя задължителна ли е и за двете? Аз ще мога ли… да ти задавам въпроси?

Йенефер я погледна и устните й се изкривиха в странна гримаса.

— Разбира се — отговори тя след кратка пауза. — То си е ясно. На това ще се основават обучението и опекунството ми. Искреността е задължителна и за двете. Можеш да ми задаваш въпроси. Във всеки един момент. А аз ще отговоря. Честно.

— На всякакви въпроси?

— На всякакви.

— От този момент нататък?

— От този момент нататък.

— Какво има между теб и Гералт, госпожо Йенефер?

Цири едва не изгуби съзнание, ужасена от собствената си дързост, и се смрази от тишината, настъпила след въпроса й.

Магьосницата се приближи бавно до нея, сложи ръце на раменете й и погледна я в очите — отблизо, взирайки се надълбоко.

— Тъга — отговори тя сериозно. — Огорчение. Надежда. И страх. Да, изглежда, нищо не пропуснах. Е, а сега можем да пристъпим към тестовете, малко зеленооко змийче. Да проверим какво представляваш. Макар че след твоя въпрос много бих се учудила, ако резултатът от изследването е отрицателен. Да вървим, грозно патенце.

Цири се възмути:

— Защо ме наричаш така?

Йенефер леко се усмихна.

— Защото ти обещах да съм искрена.

Цири се изпъна, развълнувана, и нетърпеливо се завъртя на стола, твърд и убиващ я в задните части след няколкото часа седене.

— Няма да се получи нищо от тази работа! — промърмори тя, изтривайки от масата изцапаните върхове на пръстите си. — Съвсем нищо… нищо не се получава! Не ставам за вълшебница! Знаех го от самото начало, но ти не искаше да ме слушаш! Изобщо не ми обръщаше внимание!

Йенефер вдигна вежди.

— Не съм искала да те слушам, казваш? Интересно. Обикновено обръщам внимание на всяко произнесено в мое присъствие изречение и го запомням. Условието е едно-единствено — в това изречение трябва да има поне мъничко смисъл.

— Постоянно ми се подиграваш — изскърца със зъби Цири. — А аз просто исках да кажа… Е, за тези способности… Разбираш ли, там, в Каер Морхен, в планините… Не можех да направя нито един вещерски Знак. Нито един!

— Знам.

— Знаеш?

— Знам. Но това нищо не означава.

— Как така? Е… Обаче това не е всичко!

— Слушам те внимателно.

— Аз не съм подходяща. Не разбираш ли? Аз съм… прекалено млада.

— Аз бях още по-млада, когато започнах.

— Но сигурно не си била…

— За какво говориш, момиче? Престани да се запъваш! Кажи ми поне едно нормално изречение, много те моля!

— Защото… — Цири наведе глава, изчерви се. — Защото Йола, Мира, Еурнейд и Кати, когато обядвахме, ми се подиграваха и казаха, че не мога и няма да мога да направя нито една магия, защото… Защото съм девственица, което означава…

— Представи си, знам какво означава… — прекъсна я магьосницата. — Може пак да решиш, че ти се подигравам, но със съжаление трябва да отбележа, че плещиш глупости. Да се върнем към тестовете.

— Аз съм девственица! — повтори предизвикателно Цири. — За какво са ми тези тестове? Девствениците не могат да правят магии!

— Да, ситуацията е безизходна. — Йенефер се облегна назад в креслото си. — Иди и се раздели с девствеността си, щом толкова ти пречи. Аз ще те почакам. Но побързай, ако може.

— Подиграваш ли ми се?

— Забеляза ли? — усмихна се леко магьосницата. — Поздравявам те. Издържа предварителния тест за съобразителност. А сега — истинския тест. Съсредоточи се. Погледни: на тази картинка са нарисувани четири борчета. Всяко има различен брой клони. Нарисувай пето, такова, което да съответства на тези четирите и да стои на това празно място.

— Борчетата са глупави — изказа мнението си Цири, като се изплези и нарисува в ъгълчето си леко изкривено дърво. — И скучни! Не мога да разбера какво общо имат борчетата с магията? А? Госпожо Йенефер! Обеща да отговаряш на въпросите ми!

— За жалост — въздъхна магьосницата, докато вдигаше листа и разглеждаше критично рисунката. — Струва ми се, че ще съжалявам за това обещание. Какво общо имат борчетата с магията? Нищо. Но го нарисува правилно и в необходимия срок. Наистина, като за девственица — много добре.

— Надсмиваш ли ми се?

— Не. Рядко се надсмивам. Нужен е наистина сериозен повод, за да ме накара да се надсмивам. Съсредоточи се върху следващия лист, Изненадке. На него са нарисувани редици от звездички, кръгчета, кръстчета и триъгълничета, като във всеки ред има различно количество от дадените елементи. Помисли и отговори: колко звездички трябва да има на последния ред?

— Звездичките са глупави!

— Колко, момиче?

— Три!

Йенефер мълча дълго, вперена в известна само на нея точка от резбованите вратички на шкафа. Язвителната усмивка върху устните на Цири започна да се топи и накрая изчезна съвсем, без следа.

— Предполагам, че те е интересувало — изрече много бавно магьосницата, без да спира да се любува на шкафа, — какво ще стане, ако ми дадеш безсмислен и глупав отговор. Сигурно си решила, че няма да забележа, тъй като твоите отговори изобщо не ме интересуват? Лошо си преценила! Или си решила, че просто ще приема, че не си умна? Също лошо преценено. А може би са ти омръзнали тестовете и за разнообразие си решила да тестваш мен? Е, дали ти се удаде? Така или иначе, с този тест е приключено. Дай ми листа.

— Извинявай, госпожо Йенефер. — Момичето наведе глава. — Там, разбира се, трябва да има… една звездичка. Много извинявай. Моля те, не ми се сърди.

— Погледни ме, Цири.

Цири учудено вдигна поглед. Магьосницата за пръв път се обръщаше към нея по име.

— Цири — каза Йенефер. — Запомни, аз въпреки всичко се сърдя толкова рядко, колкото се и надсмивам. Не си ме ядосала. Но като се извини, доказа, че не съм се излъгала в теб. А сега вземи следващото листче. Както виждаш, на него има пет къщички. Нарисувай шестата…

— Пак ли? Но аз наистина не разбирам защо…

— … Шестата къщичка. — Гласът на магьосницата се промени опасно, а в очите й проблесна виолетов пламък. — Тук, на празното място. Не ме карай да повтарям, моля те.

След ябълките, борчетата, звездичките, рибките и къщичките дойде ред на лабиринтите, от които трябваше да се измъкне колкото се може по-бързо; на вълнообразните линии; на мастилените петна, наподобяващи смачкани хлебарки; на други странни изображения и мозайки, от които очите й се разфокусираха и започваше да й се вие свят. След това последва блестящо кълбо на въженце, в което трябваше дълго да се вглежда. Вглеждането й беше ужасно скучно, при това Цири постоянно задрямваше. Колкото и да беше чудно, Йенефер не се разстройваше от това, макар и няколко дни по-рано да й се беше развикала за опита й да подремне над едно от хлебаркоподобните мастилени петна.

От седенето над тестовете Цири започна да изпитва болки в шията и гърба и тези болки ставаха все по-силни с всеки изминал ден. Започна да тъгува за движението и чистия въздух и в рамките на споразумението за искреност веднага каза на Йенефер за това. Магьосницата прие думите й така, сякаш ги беше чакала от много отдавна.

През следващите два дни тичаха из парка, прескачаха през ровове и огради, съпроводени от веселите или съчувстващи погледи на жриците и послушничките. Правеха гимнастични упражнения, тренираха се да пазят равновесие върху оградата, обикаляща градините и стопанските сгради. За разлика от занятията в Каер Морхен, упражненията с Йенефер винаги бяха придружени от теория. Магьосницата учеше Цири да диша правилно, управлявайки движенията на гърдите и диафрагмата със силен натиск с дланите. Обясняваше й принципите на движение и действие на мускулите и костите, показваше й как да почива, да се отпуска и да възстановява силите си.

По време на една от почивките легналата върху тревата и вперила поглед в небето Цири зададе отдавна вълнуващия я въпрос:

— Госпожо Йенефер? Кога най-накрая ще приключим с тестовете?

— Толкова ли са ти омръзнали?

— Не… Но искам да узная дали ставам за магьосница.

— Ставаш.

— Ти вече знаеш?

— Знаех го от самото начало. Малко са тези, които са способни да забележат активността на звездата ми. Съвсем малко. А ти я забеляза веднага.

— А тестовете?

— Приключиха. Знам за теб всичко, което исках да науча.

— Но някои от задачите… Не се получиха много добре. Ти сама каза, че… Наистина ли си сигурна? Да не се лъжеш? Сигурна ли си, че имам способности?

— Сигурна съм.

— Но…

— Цири. — Магьосницата изглеждаше хем развеселена, хем напрегната. — От момента, в който легнахме на тревата, разговарям с теб, без да използвам гласа си. Това се нарича телепатия, запомни. И, както си забелязала, нямахме затруднения в общуването.

— Според мнението на някои — Йенефер, гледайки в небето над хълмовете, облегна ръцете си върху предната част на седлото — магията представлява олицетворение на Хаоса. Тя е ключ, способен да отваря заключени врати. Врати, зад които е стаен кошмар, заплаха и невъобразим ужас, зад които се крият враждебни, деструктивни сили — сили на чистото Зло, които са в състояние да унищожат целия свят, а не само лицето, отворило вратата. А тъй като желаещите да манипулират такива врати са предостатъчно, все някой някога ще извърши грешка и гибелта на света е предопределена и неизбежна. Следователно магията е оръжие и отмъщение на Хаоса. Това, че след Взаимното проникване на Сферите хората са се научили да използват магията, е станало проклятие и гибел на света. Гибел на човечеството. Това е вярно, Цири. Тези, които смятат магията за Хаос, не грешат.

Магьосницата пришпори с пети врания си кон, той изцвили провлачено и тръгна бавно между калуновите храсталаци. Цири също пришпори коня си и се изравни с магьосницата, Калуните достигаха до стремената.

— Според мнението на някои — продължи Йенефер след малко — магията е изкуство. Могъщо и елитарно изкуство, способно да твори прекрасни и необичайни произведения. Магията е талант, даден на малцина избрани. Лишените от този талант могат единствено да наблюдават със смайване и завист резултата от работата на творците и да се възхищават на създадените произведения, като същевременно чувстват, че без тези произведения и без този талант светът би бил по-беден. Това, че след Взаимното проникване на Сферите някои избрани са открили в себе си таланта и магията, че са открили в себе си изкуството, е благословия на красотата. И това е вярно. Тези, които смятат магията за изкуство, също са прави.

На заобления, гол връх на хълма, подаващ се над калуните като гръб на стаил се хищник, лежеше огромен камък, облегнат на няколко по-малки морени. Магьосницата насочи коня си към него, без да прекъсва лекцията.

— Има и такива, според които магията е наука. За да се овладее, не са достатъчни талантът и вродените способности. Необходими са години прилежно учене и напрегната работа, необходими са упоритост и самодисциплина. Овладяната по този начин магия е знание, познание, границите на което непрекъснато се разширяват от светлите и живи умове чрез опити, експерименти, чрез практиката. Овладяната по този начин магия е прогрес. Като ралото, тъкачния стан, водната мелница, леярните пещи, подемните кранове и полиспаста. Това е прогрес, развитие, промяна. Постоянно движение. Нагоре. Към по-добро. Към звездите. Това, че след Взаимното проникване на Сферите сме открили магията, някой ден ще ни помогне да достигнем звездите. Слез от коня, Цири.

Йенефер се приближи до монолита, положи длан върху грапавата каменна повърхност, внимателно почисти оттам прахта и изсъхналите листа.

— Тези, които смятат магията за наука — каза тя, — също са прави. Запомни това, Цири. А сега ела при мен.

Девойката преглътна, приближи се. Магьосницата я прегърна.

— Запомни — повтори тя. — Магията е Хаос, изкуство и наука. Тя е проклятие, благословия и прогрес. Всичко зависи от това кой, как и с каква цел използва магията. А магията е навсякъде. Навсякъде около нас. Лесно достъпна. Достатъчно е да протегнеш ръка. Виж. Аз протягам ръка.

Кромлехът осезаемо затрепери. Цири чу далечно бучене, идващо изпод земята. Калуновият храсталак се развълнува, беше повален от вихъра, завъртял се внезапно над хълма. Небето потъмня рязко, изпълни се с облаци, носещи се с постоянна скорост. Момичето усети върху лицето си капки дъжд. Зажумя, предпазвайки очите си от блясъка на мълниите, от които изведнъж запламтя хоризонтът. Инстинктивно се притисна към магьосницата, към нейните миришещи на люляк и касис коси.

— Земята, по която вървим; огънят, който не угасва в недрата й; водата, от която е произлязъл животът и без която той би бил невъзможен; въздухът, който дишаме — достатъчно е да протегнеш ръка, за да ги овладееш, да ги накараш да ти се подчиняват. Магията е навсякъде. Тя е във въздуха, във водата, в земята, в огъня. И тя е зад вратите, които е затворило за нас Взаимното проникване на Сферите. Оттам, зад затворените врати, магията понякога протяга ръце към нас. Подир нас. Ти знаеш това, нали? Ти вече си усетила докосването на магията, докосването на ръката иззад затворената врата. Това докосване те изпълва със страх. Това докосване изпълва всекиго със страх. Защото във всеки от нас има Хаос и Ред, Добро и Зло. Но всичко това може да се овладее. Трябва само да се научиш как да го правиш. И ти ще се научиш, Цири. Затова те доведох тук, при камъка, който от незапомнени времена стои на кръстопътя и пулсира със Силата вътре в себе си. Докосни го.

Камъкът трепереше, а заедно с него трепереше и вибрираше целият хълм.

— Магията протяга ръце към теб, Цири. Към тебе, странно момиче, Дете на Изненадата, Дете на Старата кръв, Кръвта на елфите. Странно момиче, вплетено в Движението и Промяната, в Гибелта и Възраждането. Предопределена си и същевременно самата ти си предопределение. Магията протяга към теб ръце от затворените врати, към теб, малка песъчинке в Часовника на съдбата. Към теб протяга ноктите си Хаосът, който все още не е сигурен дали ще станеш негово оръжие, или си пропуск в плановете му. Това, че Хаосът се явява в сънищата ти, е проява на неговата неувереност. Хаосът се бои от теб, Дете на предопределението. И иска да направи така, че ти да изпитваш страх.

Проблесна мълния, проехтя протяжен гръм. Цири трепереше от студ и смайване.

— Хаосът не може да ти покаже какво представлява в действителност. Затова ти показва бъдещето, показва ти това, което ще се случи. Иска да направи така, че да се боиш от настъпващите дни, да се боиш от това, което очаква теб и твоите близки. Иска да започне да те управлява, да те овладее напълно. Затова Хаосът изпраща сънища. Сега ще ми покажеш какво виждаш в сънищата си. Ще бъде страшно. Но след това ще забравиш за страха и ще го победиш. Погледни звездата ми, Цири. Не откъсвай поглед от нея…

Нещо проблесна. Разнесе се гръм.

— Говори! Нареждам ти!

Кръв. Устните на Йенефер, цепнати и разбити, се движат безшумно, от тях пръска кръв. Белите скали ту се показват, ту изчезват в бърз ритъм. Конят цвили. Скок. Пропаст, бездна. Вик. Полет, безкраен полет. Бездна…

От дълбините на бездната се вдига дим. Стъпала, водещи надолу.

Va’esse deireadh aep eigean. „Нещо приключва…“ Какво?

Elanie blath, Feainnewedd… Дете на Старата кръв?

Гласът на Йенефер долита сякаш отдалеч, приглушено, пробужда ехо сред влажните каменни стени…

— Говори!

Теменужените очи блестят, пламтят върху отслабналото, изкривено в спазъма, посърнало от страдание лице, покрито от вихъра на разрошените мръсни черни коси. Мрак. Влага. Зловоние. Ужасяващо студени каменни стени. Студено желязо върху китките и върху глезените на краката…

Бездна. Дим. Стъпала, водещи надолу. Стъпала, по които трябва да слезе. Трябва, защото… защото нещо приключва. Защото настъпва Tedd Deireadh, Времето на Края, Времето на Вълчата виелица. Времето на Белия студ и Бялата светлина…

Лъвчето трябва да умре! Интересите ни го изискват!

Да вървим, казва Гералт. Надолу по стъпалата. Длъжни сме. Така трябва. Няма друг път. Само стъпалата. Надолу!

Устните му не се движат. Посинели са… Кръв, навсякъде кръв… Само да не се подхлъзне… Защото вещерите се подхлъзват само веднъж… Блясък на острие. Вик. Смърт. Надолу. Надолу по стъпалата.

Дим. Огън. Бесен бяг, тропот на копита. Наоколо — пожар. Дръж се! Дръж се, Лъвче от Цинтра!

Черният кон цвили, вдига се на задните си крака. Дръж се!

Черният кон танцува. В процепа на шлема, украсен с криле на хищна птица, блестят и пламтят безмилостни очи.

Широк меч, отразяващ блясъка на пожара, се спуска със свистене. Отскок, Цири! Финт! Пирует, защита! Отскок! Отскок! Твърде бавнооо!!!

Ударът заслепява с блясъка си очите й, разтърсва цялото й тяло, болката за миг я парализира, притъпява усещанията й, а после изведнъж избухва с нова ужасяваща сила, впива се в бузата и с чудовищни остри зъби, разкъсва, прониква надълбоко, разнася се по шията, по тила, в гърдите, в дробовете…

— Цири!

Усещаше с гърба си и тила си грапавата, неприятно неподвижна студенина на камъка. Не помнеше кога е седнала. Йенефер стоеше до нея, на колене. Нежно, но решително изправяше пръстите й, откъсваше ръката й от бузата. Бузата й пулсираше болезнено.

— Майчице… — простена Цири. — Майчице… Колко боли! Майчице моя…

Магьосницата докосна лицето й. Ръката й беше студена като лед. Болката веднага спря.

— Видях… — шепнеше девойката, затворила очите си. — Това, което е в сънищата ми… Черния рицар… Гералт… И още… Теб… Видях теб, госпожо Йенефер.

— Знам.

— Видях те… Видях как…

— Никога повече. Никога повече няма да видиш това. Вече никога няма да го сънуваш. Ще ти дам сила, която ще прогони тези кошмари. Затова те доведох тук, Цири — за да ти покажа тази сила. От утре ще започна да ти я давам.

Настъпиха тежки, изпълнени с труд дни, дни на напрегнато обучение и изтощителна работа. Йенефер беше решителна, взискателна, често строга, понякога плашещо властна. Но никога не беше скучна. По-рано Цири едва успяваше да не заспи в храмовото училище, а понякога даже задрямваше под съпровода на монотонните нежни гласове на Ненеке, Йола Първа, Заричка или другите учителки жрици. Но с Йенефер това беше невъзможно. И не само заради тембъра на гласа на магьосницата и не защото тя говореше с кратки, рязко подчертани изречения. Много по-важно беше съдържанието на знанията. Науката за магията. Увлекателна, възбуждаща, поглъщаща я изцяло.

Цири прекарваше по-голямата част от деня с Йенефер. Връщаше се в общата спалня късно вечерта, падаше на леглото като пън и заспиваше мигновено. Послушничките се оплакваха, че страшно хърка, опитваха се да я събудят. Безуспешно.

Цири спеше дълбоко.

Без да сънува.

— О, богове! — въздъхна отчаяно Йенефер, разроши с двете си ръце черните си къдрици, наведе глава. — Та това е толкова лесно! Ако не можеш да овладееш това движение, какво ще правим тогава с по-сложните?

Цири се извърна, промърмори нещо, изсумтя, разтри изтръпналата си ръка. Магьосницата отново въздъхна.

— Погледни още веднъж гравюрата, виж как трябва да са разположени пръстите. Обърни внимание на пояснителните стрелки и руните, описващи жестовете, които трябва да се направят.

— Вече гледах тази гравюра хиляди пъти! Разбирам руните! Vort, caelme. Ys, veloe. Отдалечаване, бавно. После бързо спускане. Дланта… о, така ли?

— А малкото пръстче?

— Невъзможно е да се задържи така, без да се свие безименният пръст.

— Дай ми ръката си.

— Аууу!

— Тихо, Цири, защото Ненеке пак ще дойде, ще си помисли, че ти одирам кожата или те пържа в масло. Не променяй положението на пръстите. А сега направи жеста. Завъртане, завъртане на китката. Добре. А сега тръсни длан, отпусни пръстите. И повтори всичко. О, не! Знаеш ли какво направи? Ако направиш по този начин истинско заклинание, поне месец ще лекуваш ръката си в шина. Какво, да не би дланите ти да са от дърво?

— Ръцете ми са свикнали да боравят с меча! Това е!

— Глупости. Гералт цял живот е размахвал меча, а пръстите му са толкова ловки и… хммм… много нежни. Продължавай, патенце, опитай още веднъж. Виждаш ли? Достатъчно беше да го поискаш. Достатъчно беше да се постараеш. Още веднъж. Добре. Тръсни дланта си. И още веднъж. Добре. Умори ли се?

— Малко…

— Дай да ти масажирам дланта и ръката. Защо не използваш моя мехлем? Лапичките ти са груби като на корморан… А това какво е? Следа от пръстен, нали? Така ли ми се струва, или наистина ти забраних да носиш украшения?

— Но аз спечелих това пръстенче от Мира при игра на карти! И го носих само половин ден!

— О, половин ден е твърде много! Не го носи повече, моля те!

— Не разбирам защо не мога…

— Няма нужда да разбираш — отсече магьосницата, но гласът й не беше ядосан. — Моля те, не носи никакви украшения от този тип. Ако искаш, си втъкни цвете в косите. Изплети си венец. Но никакъв метал, никакви кристали, никакви камъни. Това е важно, Цири! Когато му дойде времето, ще ти обясня защо. Засега ми повярвай и изпълни молбата ми.

— Ти носиш звезда, обеци и пръстени! А на мен не ми е позволено? Защото съм… девственица?

— Грозно патенце. — Йенефер се усмихна и я погали по косата. — Какви са тези натрапливи мисли на тази тема? Вече ти обясних: няма никакво значение дали си девствена или не. Никакво. Утре си измий косата, виждам, че вече е време.

— Госпожо Йенефер?

— Да?

— А може ли… Нали се договорихме да сме искрени… Може ли да те попитам нещо?

— Можеш. Само че, в името на боговете, нека да не е относно девствеността.

Цири прехапа устни и дълго мълча.

— Какво да се прави — въздъхна Йенефер. — Така да бъде. Питай.

— Разбираш ли… — Цири се изчерви, прехапа устните си. — Момичетата в общата спалня постоянно клюкарят и разказват разни истории… За празника Белетейн и други подобни… А мен ме наричат сополанка, детенце, защото вече е време… Госпожо Йенефер, така ли е наистина? Как да науча дали е дошло времето…

— … Когато можеш да отидеш с мъж в леглото?

Цири се изчерви още повече. Мълча дълго, после вдигна глава и кимна.

— Всичко е много просто — каза безгрижно Йенефер. — Щом си започнала да мислиш за това, значи вече е време.

— Но аз изобщо не искам!

— А това изобщо не е задължително. Като не искаш — няма да го правиш.

— Аха. — Цири отново прехапа устни. — А такова… Мъжът… Как да разбера, че е точно този, с когото…

— … Можеш да отидеш в леглото?

— Аха.

— Ако изобщо имаш избор — усмихна се накриво магьосницата, — но нямаш голям опит, то първо трябва да оцениш леглото, а не мъжа.

Изумрудените очи на Цири се разшириха и се ококориха.

— Как така… леглото?

— Ами ето така. Тези, които изобщо нямат легло, трябва веднага да ги изключиш. След това от останалите ще отхвърлиш онези с мръсните и неподредени легла. А когато останат само онези с чисти чаршафи и оправени легла, ще избереш този, който най-много ти хареса. За съжаление този метод не гарантира стопроцентова сигурност. Можеш да направиш много голяма грешка.

— Шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам. Цири, от следващата нощ ще спиш тук, при мен. Пренеси багажа си. Явно в спалнята на послушничките губиш в празни приказки прекалено много време, което може да бъде използвано за почивка и сън.

След като усвои основните положения на ръцете, движенията и жестовете, Цири започна да учи заклинанията и формулите. Формулите бяха по-лесни. Бяха написани на Старата реч, която момичето познаваше отлично, и се запомняха лесно. Не я затрудняваше и сложната интонация при произнасянето. Йенефер явно беше доволна и от ден на ден ставаше все по-мила и симпатична. Все по-често правеха прекъсвания в обучението и си говореха за какво ли не, дори намираха удоволствие в тънките подигравки с Ненеке, която често посещаваше лекциите и упражненията, наежена като квачка, готова всеки момент да вземе Цири под крилото си и да я спаси от въображаемата строгост на магьосницата и от „нечовешките изтезания“ в процеса на обучение.

Цири изпълни указанията на Йенефер и се прехвърли в стаята й. Сега бяха заедно не само денем, но и нощем. Понякога обучението се провеждаше и през нощта: някои жестове, формули и заклинания не биваше да се прилагат на дневна светлина.

Доволна от успехите на момичето, магьосницата забави темповете на обучение. Вече имаха повече свободно време. Прекарваха вечерите в четене на книги. Цири си проправяше път през дебрите на „Диалози за природата на магията“ от Стамелфорд, „Държавата на стихиите“ от Гиамбатиста, „Естествена магия“ на Рихерт и Монк. Прегледа и произведения, които не беше в състояние да прочете изцяло, като „Невидимият свят“ на Ян Бекер или „Тайната на тайните“ на Агнес от Гланвил. Хвърли поглед и на древните, пожълтели „Кодекс“ от Мирте и „Ard Aercane“, а дори и на знаменитата, страшна „Dhu Dwimmermorc“, пълна с ужасяващи гравюри.

Взимаше и други книги, които не бяха свързани с магиите. Прочете „История на света“ и „Трактат за живота“. Не пропускаше и по-леките книги от библиотеката на храма. С пламнали бузи погълна „Игрички“ на маркиз Ла Креам и „Кралски дами“ на Ана Тилер. Прочете и „Несгодите на любовта“ и „Времето на Месечината“ — сборници от поетични произведения на известния трубадур Лютичето. Поплака над изящните, изпълнени със загадки балади на Еси Давен, събрани в малко, изящно подвързано томче, озаглавено: „Синята перла“.

Често се възползваше от предоставеното й право и задаваше въпроси. И получаваше отговори. Обаче все по-често й се налагаше и самата тя да отговаря на въпроси. Отначало Йенефер като че ли изобщо не се интересуваше от нейната съдба: нито от детството й в Цинтра, нито от събитията от по-късните години, по време на войната. Но постепенно въпросите ставаха все по-конкретни. Цири беше принудена да отговаря — правеше го с голяма неохота, защото всеки въпрос на магьосницата отваряше в паметта й врати, които тя си бе обещала никога повече да не открехва — искаше да си останат затворени завинаги.

След срещата с Гералт в Соден тя реши, че е започнала „нов живот“ и всичко, което е било в Цинтра, е зачеркнато окончателно и безвъзвратно. Вещерите в Каер Морхен никога не я питаха за нищо, а преди идването й в храма Гералт даже поиска от нея да не казва нито дума за това къде е била. Ненеке, която, естествено, знаеше всичко, се постара за пред другите жрици и послушнички Цири да се превърне в най-обикновена извънбрачна дъщеря на рицар и селянка, за която не се е намерило място нито в замъка на баща й, нито в бърлогата на майка й. Половината послушнички в храма на Мелителе бяха именно такива деца.

Йенефер също знаеше тайната. Тя беше от тези, на които Цири можеше да се довери. И Йенефер я разпитваше. За тогава. За Цинтра.

— Как се измъкна от града, Цири? По какъв начин успя да се скриеш от нилфгардците?

Цири не помнеше това. Всичко се беше скъсало, беше потънало в мрак и дим. Тя помнеше обсадата, прощаването й с кралица Каланте, баба й, помнеше бароните и рицарите, които насила я бяха откъснали от одъра, на който лежеше ранената, умираща Лъвица от Цинтра. Помнеше безумното бягство през горящите улички, кървавия бой и падането от коня. Помнеше черния конник с шлем, украсен с крилете на хищна птица.

И нищо повече.

— Не помня. Наистина не помня, госпожо Йенефер.

Йенефер не настояваше. Задаваше други въпроси. Правеше го деликатно и тактично, а Цири се чувстваше все по-свободно пред нея. Най-накрая започна да говори сама. Без да чака въпросите, разказваше за детските си години в Цинтра и на Островите Скелите. За това как е научила за Правото на Изненадата и за това, че присъдата на съдбата я е предопределила за Гералт от Ривия, вещера с бели коси. Разказваше за войната. За скитането из горите на Заречие, за пребиваването й в селото. За това как Гералт я намери там и я взе в Каер Морхен, в Седалището на вещерите, отваряйки по този начин нова глава в краткия й живот.

Една вечер тя по собствена инициатива, без никакви въпроси, свободно, весело и с много преувеличения, разказа на магьосницата за първата си среща с вещера в гората Брокилон, сред дриадите, които я бяха отвлекли и искаха да я задържат насила и да я превърнат в една от тях.

— Ха! — каза Йенефер, след като изслуша разказа. — Много бих дала, за да мога да видя това. Говоря за Гералт. Опитвам се да си представя физиономията му, тогава, в Брокилон, когато е разбрал каква Изненада му е направило предопределението. Мисля, че е имал чудна физиономия, когато е разбрал коя си!

Цири се разкикоти, а в изумрудените й очи пламнаха дяволски огънчета.

— О, да! — прихна тя. — Беше направил физиономия, и то каква! Искаш ли да ти я покажа? Погледни ме в лицето.

Йенефер се разкикоти.

„Този смях — помисли си Цири, гледайки летящите на изток облаци от черни птици. — Този смях, искрен и задружен, той всъщност ни сближи. Разбрахме, че можем да се смеем заедно, когато си говорим за него, за Гералт. Изведнъж станахме близки, макар и прекрасно да знаехме, че Гералт едновременно ни свързва и разделя, и че винаги ще бъде така.

Свърза ни този наш задружен смях.

И това, което се случи два дни по-късно. В гората, на хълма. Тогава тя ми показа как да намирам…“

— Не разбирам защо трябва да търся тези… Пак забравих как се казват…

— Интерсекции — подсказа Йенефер, чистейки залепилите се за ръкава й репеи, докато се провираха през храсталака. — Ще ти покажа как да ги намираш. Това са места, от които може да се черпи сила.

— Но аз вече умея да черпя сила! А и ти самата си ме учила, че силата е навсякъде. Тогава защо да лазим из храсталаците? Нали из храма също е пълно с енергия?

— Вярно, че и там има немалко. Именно затова храмът е построен там, а не на някое друго място. И затова на територията на храма ти се струва, че е толкова лесно да се черпи енергия.

— Вече ме болят краката! Да седнем за минутка, а?

— Добре, патенце.

— Госпожо Йенефер?

— Да?

— Защо винаги черпим сила от водни източници? Нали магическата енергия е навсякъде? Има я и в земята, нали? Във въздуха, в огъня?

— Вярно е.

— А земята… Навсякъде около нас има земя. Под краката ни. И навсякъде има въздух! А ако ни се прииска огън, достатъчно е да си накладем…

— Ти си още твърде слаба, за да извличаш енергия от земята. И знаеш прекалено малко, за да успееш да извлечеш енергия от въздуха. Що се отнася до огъня, категорично ти забранявам да си играеш с него! Казах ти вече: в никакъв случай не бива да се докосваш до енергия от огъня.

— Няма нужда да ми викаш. Спомням си.

Двете седнаха безмълвно върху едно изсъхнало повалено дърво и се заслушаха във вятъра, шумолящ в короните на дърветата, и в кълвача, който почукваше някъде наблизо. Цири беше толкова гладна, че чак й течеше слюнка, но знаеше, че нищо няма да постигне чрез молби. Допреди месец Йенефер реагираше на подобни молби със суха проповед за изкуството да се обуздават примитивните инстинкти, а по-късно премина към пренебрежително мълчание. Да протестира беше толкова безсмислено, колкото и да се обижда на прозвището „грозно патенце“.

Магьосницата изчисти от ръкава си последните репеи.

„Сега ще ме попита нещо — помисли си Цири. — Чувам как мисли. Ще ме попита отново за нещо, което не си спомням. Или не искам да си спомням. Не, от това няма полза. Няма да отговоря. Всичко това е в миналото, а миналото няма да се върне. Самата тя го каза веднъж…“

— Разкажи ми за родителите си, Цири.

— Не ги помня, госпожо Йенефер…

— Тогава си спомни, моля те.

— Татко наистина не го помня — каза Цири тихо, подчинявайки се на нареждането. — Е… почти не го помня… Мама… Мама я помня. Имаше дълги коси, ето такива… И винаги беше тъжна… Помня… Не, нищо не помня…

— Моля те, спомни си.

— Не помня!

— Погледни звездата ми.

Врещяха чайки, пикиращи надолу, между лодките на рибарите, където ловяха отпадъците и изсипаните от сандъците рибени дреболии. Вятърът леко поклащаше спуснатите платна на дракарите, над крайбрежието се стелеше дим, валеше ситен дъжд. В пристанището влизаха триреми от Цинтра — златистите лъвове върху сините знамена проблясваха. Чичо Крах, който седеше наблизо и беше сложил върху рамото й своята огромна като меча лапа ръка, изведнъж се спусна на едното си коляно. Строилите се в редица воини започна да удрят ритмично с мечовете си по щитовете.

По дъсчената площадка към тях вдървеше кралица Каланте. Баба й. Тази, която на Островите Скелиге я наричаха официално Ard Rhena, Върховната кралица. Но чичо Крах ан Крайт, ярлът на Скелиге, който продължаваше да стои приклекнал с присвито коляно и с наведена глава, приветстваше Лъвицата от Цинтра — не толкова официална титла, но считана от островитяните за изпълнена с достойнство.

— Бъди здрава, Модрон.

— Принцесо — каза Каланте студено и властно, без изобщо да поглежда ярла. — Ела тук. Ела при мен, Цири.

Ръката на баба й беше силна и твърда като ръка на мъж. Пръстените на нея бяха ледени.

— Къде е Ейст?

— Кралят… — запъна се Крах. — В морето е, Мордон. Търси останки… и тела. От вчера.

— Защо разреши? — извика кралицата. — Как можа да допуснеш това? Как можа да го допуснеш, Крах? Ти, ярлът на Скелиге! Нито един дракар няма право да излезе в морето без твое позволение! Защо разреши, Крах?

Чичо й наведе още по-ниско червенокосата си глава.

— Коне! — нареди Каланте. — Отиваме във форта. А утре по изгрев слънце ще отплувам. Вземам принцесата в Цинтра. Никога няма да й позволя да се върне тук. А ти… Ти имаш голям дълг пред мен, Крах. Някой ден ще поискам да ми го върнеш.

— Знам, Модрон.

— Ако аз не успея да ти го напомня, ще го направи тя. — Каланте посочи Цири. — На нея ще върнеш дълга си, ярле. Знаеш как.

Крах ан Крайт се изправи, чертите на загорялото му лице станаха сурови. С бързо движение извади от своята лишена от украса ножница обикновен стоманен меч, оголи левия си бицепс, покрит със зараснали бели белези от рани.

— Без театрални жестове — изсумтя кралицата. — Пести си кръвта. Казах — някой ден. Не го забравяй!

— Aen me Glaeddyv, zvaere a’Bloedgeas, Ard Rhena, Lionors aep Xintra! — Крах ан Крайт, ярлът на Островите Скелиге, вдигна ръка, разтърси меча. Воините изреваха, удряйки с оръжията си по щитовете.

— Клетвата е приета. Води ни до форта, ярле.

Цири си спомняше завръщането на крал Ейст, неговото каменно, бледо лице и мълчанието на кралицата. Помнеше мрачния, страшен пир, на който дивите, брадати морски вълци от Скелиге бавно се напиваха в мъчителна тишина. Помнеше шепотите. Geas Muire… Geas Muire!

Помнеше реките от тъмна бира, излети на пода, роговете, разбивани в каменните стени на залата в изблици на отчаян, безсилен, безсмислен гняв. Geas Muire! Павета!

Павета, принцесата на Цинтра, и нейният мъж, княз Дани. Родителите на Цири. Те бяха изчезнали. Загинали. Убило ги беше Geas Muire, Проклятието на морето. Беше ги погълнала буря, която никой не беше предвидил. Буря, която не би трябвало да я има…

Цири извърна глава, за да не види Йенефер сълзите в очите й. „За какво е всичко това? — помисли си тя. — За какво са тези въпроси, тези спомени? Миналото не може да се върне. Вече не ми остана никой от тях. Нито татко, нито мама, нито баба — тази, която беше Ard Rhena, Лъвицата от Цинтра. Чичо Крах ан Крайт сигурно също е загинал. Вече не ми е останал никой и аз не съм същата. Няма връщане назад…“

Магьосницата мълчеше, замислена.

— Тогава ли започнаха сънища ти? — попита тя внезапно.

— Не — замисли се Цири. — Не, не тогава. По-късно.

— Кога?

Момичето смръщи нос.

— През лятото… В годината преди войната…

— Аха. Значи сънищата започнаха след срещата с Гералт в Брокилон?

Цири кимна. „Няма да отговоря на следващите въпроси“ — реши тя. Но Йенефер не й зададе повече въпроси. Изправи се бързо, погледна към слънцето.

— Е, стига сме седели, патенце. Става късно. Да продължим да търсим. Сложи ръката пред себе си, не напрягай пръстите. Напред.

— Накъде да вървя? В коя посока?

— Няма значение.

— Навсякъде ли има източници?

— Почти. Ще се научиш да разпознаваш местата, където се намират. Белязани са с изсъхнали или изродени дървета, всички животни заобикалят тази места. Освен котките.

— Котките?

— Котките обичат да спят и да почиват в интерсекциите. Има много легенди за магически животни, но в действителност котките са единствените същества, ако не броим драконите, които умеят да поглъщат сила. Никой не знае за какво им е на котките силата и как я използват… какво ти стана?

— Ооо… там, в тази посока! Май има нещо. Зад онези дървета!

— Цири, не фантазирай. Интерсекциите могат да се усетят само когато си над тях… Хммм… Интересно. Бих казала — невероятно. Наистина ли усещаш да те тегли насам?

— Наистина!

— Да вървим тогава. Интересно, интересно… Е, локализирай го. Покажи къде е.

— Тук! На това място!

— Браво! Изумително! Усещаш ли леко изтръпване на безименния пръст? Виждаш ли как се свива надолу? Запомни, това е сигнал.

— Мога ли да извлека сила?

— Почакай, ще проверя.

— Госпожо Йенефер? А каква е работата с това извличане? Като натрупам сила, тя може да се окаже недостатъчна там, долу. Може ли така? Майка Ненеке ни учеше, че нищо не бива да се взима просто така, заради каприз. Дори вишните трябва да си останат по дърветата, заради птиците, и по-добре да си окапят сами.

Йенефер я прегърна и я целуна леко по косите на слепоочието.

— Бих искала да могат и други да чуят думите ти — промълви тя. — Вилгефорц, Францеска, Теранова… Тези, които смятат, че притежават изключителни права върху силата и могат да я ползват без ограничения. Иска ми се да могат да чуят малкото грозно патенце от храма на Мелителе. Не се бой, Цири. Хубаво е, че мислиш за това, но повярвай ми — силата в природата е предостатъчно. Няма да й навредиш. Това е все едно да откъснеш една-единствена вишна от градината.

— Може ли вече да извлека сила?

— Почакай. Охо, това е дяволски силно гнездо. Мощна пулсация! Внимавай, патенце. Извличай внимателно и много, много бавно.

— Не ме е страх! Па-па! Аз съм вещерка! Ха! Усещам я! Усещам… Ооох! Госпожо… Йе… неее… фееер…

— Проклятие! Нали те предупредих! Казах ти! Главата горе! Горе, казах! Вземи, сложи си това в носа, защото ще станеш цялата в кръв! Спокойно, спокойно, мъничката ми, само не губи съзнание. Аз съм до теб. До теб съм… детенцето ми. Дръж носната кърпа. Сега ще измагьосам лед…

Заради тези капки кръв, изтекли от носа на Цири, избухна страхотен скандал. Йенефер и Ненеке не си говориха цяла седмица.

През тази седмица Цири бездействаше, четеше книги и скучаеше, защото магьосницата обяви прекъсване на занятията. Момичето не я виждаше по цели дни — по изгрев слънце Йенефер изчезваше някъде и се връщаше вечерта, гледаше я странно и беше странно неразговорлива.

След седмица Цири не издържа. Вечерта, когато магьосницата се върна, тя безмълвно се приближи до нея и силно я прегърна.

Йенефер мълча много дълго. Нямаше нужда да казва нищо. Пръстите й, стиснали раменете на момичето, говореха вместо нея.

А на следващия ден, след многочасов разговор, първожрицата и магьосницата се сдобриха.

И тогава, за огромна радост на Цири, всичко се върна на мястото си.

— Гледай ме в очите, Цири. Малко огънче. Формулата, моля!

— Aine verseos!

— Добре. Гледай ръката ми. Този жест и запали огън във въздуха.

— Aine aen aenye!

— Прекрасно. А сега кой жест? Да, точно този. Много добре. Усили жеста и почерпи сила. Още, още, не прекъсвай!

— Ооох…

— Гърба изправен! Ръцете до тялото! Отпусни китките, никакви ненужни движения с пръстите, всяко движение може да усили многократно ефекта, пожар ли искаш да подпалиш тук? Усилвай, какво чакаш?

— Ооох, не… Не мога…

— Отпусни се и престани да се тресеш! Извличай! Какво правиш? Е, сега е по-добре… Не отслабвай волята си! Прекалено бързо! И твърде много се вълнуваш! По-бавно, патенце, по-спокойно. Знам, че е неприятно. Ще свикнеш.

— Боли ме… В корема… Ето тук.

— Ти си жена, това е типична реакция. С течение на времето ще се закалиш. Но за да придобиеш имунитет, трябва да го тренираш, без да се блокира болката. Това наистина е задължително, Цири. Не се страхувай от нищо, аз те наглеждам, екранирам те. Нищо не може да ти се случи. Но болката трябва да я изтърпиш. Дишай спокойно. Концентрирай се. Жест, моля. Прекрасно! И черпи сила, черпи, извличай… Добре, добре… Още малко…

— О… ооох!

— Е, виждаш ли? Можеш, ако поискаш. Сега гледай дланта ми. Внимателно. Направи точно същия жест. Пръстите! Пръстите, Цири! Гледай в ръката ми, а не в тавана! Сега е добре, да, много добре. Свързвай! А сега разделяй, обърни жеста и излъчи сила във вид на ярка светлина.

— Иии… Иии… Ъъъ…

— Престани да виеш! Овладей се! Това е спазъм! Сега ще мине! Пръстите по-широко, загаси, изтръгни, изтръгни това от себе си! По-бавно, по дяволите, че ще вземат пак да ти се пукнат кръвоносните съдове!

— Иииъъъ!

— Прекалено отривисто, патенце, през цялото време прекалено отривисто. Знам, силата се мъчи да се изтръгне на свобода, но трябва да се научиш да я контролираш. Не бива да допускаш такива изблици като преди малко. Ако не те бях изолирала, кой знае какви щеше да ги забъркаш. Е, още веднъж. От самото начало. Жестът и формулата.

— Не! Стига толкова! Не мога повече!

— Дишай по-бавно, престани да трепериш, концентрирай се и започвай.

— Не, моля те, госпожо Йенефер… Боли ме… Лошо ми е…

— Само без сълзи, Цири. Няма нищо по-отвратително от цивреща магьосница. Нищо не предизвиква по-голямо съжаление. Запомни това! Никога не го забравяй! Още веднъж, отначало. Заклинание и жест. Не, не, сега без да ти подсказвам. Ще го направиш сама. Е, напрегни си паметта!

— Aine verseos… Aine aen aenye… Ооох!

— Лошо! Прекалено бързо!

Магията проникна в нея като желязна стърготина под нокътя. Нарани я дълбоко. Болеше. Изпитваше онзи странен вид болка, който наподобява блаженство.

За разтоварване отново тичаха из парка. Йенефер убеди Ненеке да вземе от хранилището меча на Цири и разреши на момичето да тренира нападения, отскоци и финтове. Разбира се, по такъв начин, че другите жрици и послушничките да не виждат това. Но магията присъстваше винаги и във всичко. Цири се учеше чрез прости заклинания и концентрация на волята да отпуска мускулите си, да прекъсва спазмите, да контролира адреналина, да управлява лабиринта на вътрешното си ухо и блуждаещия нерв, да ускорява или забавя пулса си, да изкарва дълго време без кислород.

Магьосницата знаеше неочаквано много за меча и за вещерския „танц“. Знаеше много от тайните на Каер Морхен. Несъмнено беше ходила в замъка. Познаваше Весемир и Ескел. Не познаваше Ламберт и Коен.

Йенефер беше ходила в Каер Морхен. Цири се досещаше за причините, поради които по време на разговорите за замъка очите на магьосницата ставаха по-топли и губеха гневния блясък и студената, равнодушна, мъдра дълбочина. Ако изобщо такива думи бяха подходящи за Йенефер, в такива моменти Цири би я нарекла замечтана, заслушана в спомените си.

Цири се досещаше за причините.

Имаше една тема, която момичето интуитивно и старателно избягваше. Но веднъж се разсея и я засегна. Това беше темата за Трис Мериголд. Йенефер, сякаш с неохота, сякаш равнодушно, сякаш с банални, премерени въпроси, успя да измъкне всичко от Цири. При това очите й бяха сурови и непроницаеми.

Цири се досещаше за причините. Но колкото и да беше странно, вече не изпитваше раздразнение.

Магията успокояваше.

— Така нареченият Знак Аард, Цири, е много просто заклинание от групата на психокинетичните магии, основаващо се на насочването на енергията в определена посока. Мощността на тласъка зависи от концентрацията на волята на излъчващия и от вложената сила. Тя може да бъде значителна. Вещерите са усвоили заклинанието, възползвайки се от това, че то не изисква да се знае магическа формула — достатъчна е концентрацията и жеста. Затова са нарекли заклинанието Знак. Не знам откъде са взели наименованието, вероятно от Старата реч. Думата „ard“, както знаеш, означава „връх“, „висок“ и „най-висок“. Ако е така, то това наименование е много измамно, защото трудно може да се намери по-леко психокинетично заклинание. Ние, разбира се, няма да губим време и енергия за толкова примитивно нещо като един вещерски Знак. Ще изучаваме истинска психокинеза. Да потренираме със… Ето, с тази кошница под ябълковото дърво. Концентрирай се.

— Готово.

— Бързо се концентрираш. Напомням ти: контролирай изразходването на сила. Можеш да отдадеш толкова, колкото си натрупала. Ако отдадеш дори мъничко повече, това ще бъде за сметка на собствения ти организъм. Такова усилие може да те лиши от съзнание или дори да те убие. Ако отдадеш всичко, което си взела, ще загубиш възможността за повторение и ще трябва да почерпиш сила отново, а ти вече знаеш колко трудно и болезнено е това.

— О, знам!

— Не бива да отслабваш концентрацията си и да позволяваш на енергията да изтича от теб сама. Моята учителка обичаше да казва, че трябва да отдаваш силата си, сякаш изпускаш газове в бална зала: деликатно, икономично и контролирано. И по такъв начин, че околните да не се досетят, че това е твоя работа. Разбираш ли?

— Разбирам!

— Изправи се. Престани да се хилиш. Напомням ти: заклинанието е сериозна работа. Прави се в грациозна, но същевременно и в горда поза. Жестовете се извършват плавно и сдържано. С достойнство. Не правиш глупави физиономии, не се мръщиш, не изплезваш език. Оперираш със силите на природата, така че оказвай уважение на природата.

— Добре, госпожо Йенефер.

— Внимавай, този път няма да те екранирам. Ти си самостоятелна магьосница. Това е твоят дебют, грозно патенце. Видя ли бутилката вино на шкафа? Ако дебютът ти е успешен, учителката ти ще го изпие тази вечер.

— Сама?

— На учениците се разрешава да пият вино чак след като вземат изпита за калфи. Ще ти се наложи да почакаш. Ти си схватлива, така че ти остават само още десет години, не повече. Е, да започваме. Подреди пръстите си. А лявата ръка? Не я размахвай. Отпусни я свободно или я облегни на бедрото си. Пръстите! Добре. Хайде, давай.

— Ааах…

— Помолих те да не издаваш звуци. Отдай енергия. Безмълвно.

— Хааа, ха! Подскочи! Кошницата подскочи! Видя ли?

— Едва потрепна. Цири, икономично не означава слабо. Психокинезата се използва с определена цел. Вещерите използват Знака Аард, за да съборят противника на земята. Енергията, която ти отдаде, няма да свали дори шапката на противника ти! Още веднъж! Малко по-силно. Смело!

— Ха! Полетя! Сега беше добре, нали? Госпожо Йенефер?

— Хммм… После ще притичаш до кухнята и ще отмъкнеш малко сирене за виното ни… Беше почти добре. Почти. Още по-силно, патенце, не се бой. Вдигни кошницата от земята и я удари както трябва в стената на тази барачка, така, че да се разхвърчат трески. Не се прегърбвай. Горе главата. Грациозно и гордо! Посмело, по-смело! О, по дяволите!

— Олеле! Извинявай, госпожо Йенефер… Май… отдадох малко множко…

— Съвсем малко. Не се разстройвай. Ела тук. Спокойно, малката.

— А барачката?

— Случва се. Няма за какво да се тревожиш. Дебютът, общо взето, трябва да се оцени положително. Що се отнася до барачката… Не беше толкова хубава барачка… Не мисля, че ще липсва особено много на някого в пейзажа. Здравейте, уважаеми дами! Спокойно, спокойно, какви са тези вълнения и този шум, нищо не е станало! Без нерви, Ненеке! Нищо не е станало, повтарям. Просто трябва да се съберат дъските. Могат да се използват за подпалки!

В топлите, безветрени следобеди въздухът се сгъстяваше от аромата на цветя и треви, изпълваше се със спокойствие и тишина, прекъсвана от бръмченето на пчелите и едрите бръмбари. В такива часове Йенефер изнасяше в градината креслото от върбови клони на Ненеке, сядаше в него и изпъваше крака пред себе си. Тя с часове изучаваше книги, с часове четеше писма, изпратени й по странни посланици, предимно птици. Понякога просто седеше, загледана в далечината. С едната си ръка замислено разрошваше черните си блестящи къдрици, а с другата галеше по главата Цири, която седеше в тревата, облегната на топлото, мускулесто бедро на магьосницата.

— Госпожо Йенефер?

— Да, грозно патенце?

— Кажи, с помощта на магия всичко ли може да се направи?

— Не.

— Но могат да се направят много неща, нали?

— Да. — Магьосницата за момент затвори очи и докосна с пръсти клепачите си. — Адски много.

— А нещо наистина голямо… Нещо страшно? Много страшно?

— Понякога даже и по-страшно, отколкото ти се иска.

— Хммм… А аз… някога ще мога ли да направя нещо такова?

— Не знам. Може би никога няма да можеш. По-добре да не можеш.

Тишина. Мълчание. Жега. Мирис на цветя и треви.

— Госпожо Йенефер?

— Какво още, патенце?

— На колко години беше, когато стана магьосница?

— Хммм… Когато взех приемните изпити? На тринайсет.

— О! Като мен! А на колко… На колко години беше, когато… Не, няма да те питам за това…

— На шестнайсет.

— Аха… — Цири леко се изчерви и се направи, че проявява интерес към един облак със странна форма, увиснал над храмовите кули. — А на колко години беше… когато се запозна с Гералт?

— На повече, грозно патенце, доста повече.

— Постоянно ме наричаш „грозно патенце“! А знаеш, че никак не обичам това! Защо го правиш?

— Защото съм язвителна. Магьосниците винаги са язвителни.

— Но аз не искам… не искам да съм грозно патенце. Искам да съм красива. Наистина красива, като теб, госпожо Йенефер. Ще мога ли с помощта на магията някога да съм красива като теб?

— Ти… За щастие няма нужда да правиш това… За това няма да ти е необходима магия. Не знаеш какво щастие е това.

— Но аз искам да съм наистина красива!

— Ти си наистина красива. Наистина си красиво лебедче. Моето красиво лебедче…

— О, госпожо Йенефер!

— Цири, ще ми насиниш бедрото.

— Госпожо Йенефер?

— Да?

— Какво гледаш така?

— Онова дърво. Това е липа.

— А какво толкова интересно има в нея?

— Нищо. Просто ми е приятно да я гледам. Радвам се, че… мога да я виждам.

— Не разбирам.

— Хубаво е, че не разбираш.

Тишина. Мълчание. Задух.

— Госпожо Йенефер?

— Какво има пак?

— По крака ти пълзи паяк. Виж какъв е противен!

— Паяк като паяк.

— Убий го!

— Не искам да се навеждам.

— Тогава го убий със заклинание!

— На територията на храма на Мелителе? За да ни изгони Ненеке в порутената кула? Не, благодаря. А сега поседи тихо. Искам да помисля.

— А за какво толкова размишляваш? Добре де, млъквам.

— Не съм на себе си от радост. Вече се опасявах, че ще зададеш един от своите неподражаеми въпроси.

— Защо не? Обичам твоите неподражаеми отговори!

— Ставаш нагла, патенце.

— Аз съм магьосница. Магьосниците са язвителни и нагли.

Мълчание. Тишина. Въздухът е застинал. Задушно е като пред буря. И е тихо. Само крякането на гарваните и враните в далечината нарушава тишината.

— Стават все повече. — Цири вдигна глава. — Летят и летят… Като през есента… Отвратителни птици… Жриците казват, че това е лош знак… Знамение или нещо такова. Какво е това знамение, госпожо Йенефер?

— Прочети в „Dhu Dwimmermorc“. Там има цяла глава, посветена на това.

Мълчание.

— Госпожо Йенефер…

— По дяволите. Какво има пак?

— Защо Гералт толкова дълго… Защо не идва?

— Сигурно те е забравил, грозно патенце. Намерил си е по-красиво момиче.

— О, не! Знам, че не ме е забравил! Не може да ме е забравил! Сигурна съм, госпожо Йенефер!

— Чудесно е, че си сигурна. Ти си една щастливка, патенце.

— Не те харесвах — повтори Цири.

Йенефер не я погледна, а продължи да стои, извърнала се към прозореца и гледайки към тъмнеещите хълмове на изток. Небето над хълмовете беше черно от гарваните и враните.

„Сега ще ме попита защо не съм я харесвала — помисли си Цири. — Не, тя е прекалено умна за такива въпроси. Сухо ще ми обърне внимание на граматичната форма и ще попита откога съм започнала да употребявам минало време. И аз ще й кажа. Ще бъда също толкова суха като нея, ще имитирам нейния тон, нека да знае, че аз също мога да се правя на студена, безчувствена и равнодушна, срамуваща се от чувствата и емоциите. Всичко ще й кажа. Искам, длъжна съм да й кажа всичко. Искам да знае всичко, преди да напуснем храма на Мелителе. Преди да си тръгнем, за да се срещнем най-накрая с този, за когото тъгувам. С този, за когото тъгува тя. С този, който сигурно тъгува за нас двете. Искам да й кажа, че…

Ще й го кажа. Само да ме попита.“

Магьосницата се извърна от прозореца, усмихна се. И не я попита нищо.

Потеглиха на следващата сутрин, по изгрев слънце. И двете бяха облечени с мъжки пътнически дрехи, с наметала, шапки и качулки, прикриващи косите им. И двете бяха въоръжени.

Изпрати ги единствено Ненеке. Тя и Йенефер разговаряха тихо и продължително, после двете, магьосницата и жрицата, си стиснаха ръцете силно, по мъжки. Цири, стиснала юздата на кобилата си, искаше да се прости по същия начин, но Ненеке не й позволи. Прегърна я, притисна я към себе си, целуна я. В очите й имаше сълзи. В очите на Цири — също.

— Е — каза най-накрая първожрицата, изтривайки очи с ръкава си, — тръгвайте вече. Нека Великата Мелителе да ви пази по пътя, скъпи мои. Но богинята си има достатъчно много работа, така че и вие самите също се пазете. Наглеждай я, Йенефер. Пази я като зениците на очите си.

— Надявам се — усмихна се едва забележимо магьосницата, — че ще успея да я опазя по-добре.

В небето, в посока към долината Понтар летяха ята от врани, надавайки силни врясъци. Ненеке не ги погледна.

— Пазете се — повтори тя. — Идват лоши времена. Може да се окаже, че Ithlinne aep Aevenien е знаела какво предсказва. Наближава Времето на Меча и Брадвата. Време на презрение и на Вълчата виелица. Пази я, Йенефер. Не позволявай на никого да й причини зло.

— Ще се върна тук, Майко — каза Цири, докато скачаше на седлото. — Непременно ще се върна. Скоро!

Не знаеше колко много греши.