Кръвта на елфите

Четвърта глава

Нещастието дойде в съответствие с отколешния навик на нещастията и ястребите — вися над тях известно време, изчаквайки удобния момент, за да ги атакува. Момента, в който се бяха отдалечили от малобройните поселища край Гвенлех и Горна Буина, бяха прехвърлили Ард Карайг и се бяха озовали в безлюдното, набраздено с дерета преддверие на пустошта.

Подобно на атакуващите ястреби, нещастието не пропусна целта си. То се стовари безпогрешно върху жертвата си, а жертвата се оказа Трис.

Отначало всичко изглеждаше неприятно, но не особено опасно — нещо като обикновено стомашно разстройство. Гералт и Цири тактично се стараеха да не обръщат внимание на принудителните спирания, предизвикани от неразположението на магьосницата. Трис, бледа като смъртта, обляна в пот и болезнено намръщена, опита да се държи още няколко часа, но около пладне, след като прекара в храстите край пътя необичайно дълго време, вече не беше в състояние да се качи на коня. Цири искаше да й помогне, но безуспешно — магьосницата не успя да се задържи за гривата на коня, плъзна се встрани и падна на земята.

Вдигнаха я и я положиха върху наметалото й. Гералт безмълвно развърза една от дисагите й, намери сандъчето с магически еликсири, отвори го и изруга — всичките шишенца изглеждаха еднакво, а тайнствените знаци върху печатите им не му говореха нищо.

— Кое, Трис?

— Нито едно — изстена тя, хванала се с двете си ръце за корема. — Аз не мога… Не мога да пия от тях.

— Какво? Защо?

— Чувствителна съм към тях…

— Ти? Магьосницата?

— Алергична съм! — Тя се разплака от безсилен гняв и отчаяние. — Винаги е било така! Еликсирите не ми понасят. С тях лекувам само другите, себе си мога единствено с амулети!

— А къде ти е амулетът?

— Не знам — изскърца тя със зъби. — Вероятно е останал в Каер Морхен. Или съм го загубила…

— Проклятие. Как да ти помогна? Може би със заклинание?

— Опитвах се. Виждаш какъв е резултатът. Заради спазмите не мога да се концентрирам…

— Не плачи.

— Лесно ти е да го кажеш!

Вещерът се изправи, свали своите дисаги от гърба на Плотка и започна да се рови в тях. Трис се сви на кълбо, болката изкриви лицето й и устата й.

— Цири…

— Какво, Трис?

— Ти добре ли се чувстваш? Нещо… неочаквано?

Момичето поклати глава в знак на отрицание.

— Може би е отравяне? Какво съм яла? Но ние всички ядохме едно и също… Гералт! Мийте си ръцете. Гледай Цири да си мие ръцете…

— Лежи спокойно. Изпий това.

— Какво е това?

— Обикновена успокояваща билка. Няма почти никаква магия, не би трябвало да ти навреди. А спазмите ще отслабнат.

— Гералт, спазмите… са дребна работа. Но ако ми се вдигне температурата… Това може да е… дизентерия. Или паратиф.

— Нямаш ли имунитет?

Трис не отговори, извърна се, започна да хапе устни, сви се още повече. Вещерът не продължи да любопитства.

След като я остави да почине малко, той качи магьосницата на седлото на Плотка. После седна зад гърба й и я хвана с двете си ръце, а Цири улови юздите на коня на Трис и го поведе до своя. Не изминаха дори и миля. Магьосницата се изплъзваше от ръцете на Гералт, не можеше да се задържи на седлото. Изведнъж започна да я тресе, температурата й веднага се покачи. Коремните й болки се усилиха.

На Гералт му се искаше да вярва, че това е резултат от алергична реакция против остатъчната магия във вещерския му еликсир. Искаше му се. Но не вярваше.

— Ох, господине — каза стотникът. — Не уцелихте подходящ момент. Струва ми се, че не можехте да уцелите по-лош.

Стотникът беше прав. Гералт не можеше нито да възрази, нито да спори.

Заставата при моста, в която обикновено стояха трима войници, коняр, митничар и само няколко пътници, сега беше пълна с народ. Вещерът изброи повече от трийсет лековъоръжени войници с цветовете на Каедвен и поне петдесет щитоносци, лагеруващи край ниската палисада. Повечето от тях бяха налягали около огньовете, съгласно стария войнишки принцип, гласящ: „Спи, когато можеш, ставай, когато те будят.“ През широко отворените порти се виждаше суетене — в двора на заставата също беше пълно с хора и коне. На върха на наклонената стражева кула стояха на пост двама войници със заредени за стрелба арбалети. Върху разбитото и разрито от копитата предмостие имаше шест селски каруци и два търговски фургона, а в заграденото място встрани стояха над десет вола, тъжно навели глави над влажната кал.

— Имаше нападение. Над заставата. Снощи — изпревари стотникът въпроса на Гералт. — В последния момент успяхме да се притечем на помощ, иначе щяхме да заварим тук само изпепелена земя.

— Кои бяха нападателите? Разбойници? Мародери?

Войникът поклати глава, изплю се и погледна към Цири и свилата се в седлото Трис.

— Влезте в двора — каза той, — защото магьосницата ви всеки момент ще се стовари от седлото. Вече имаме няколко ранени, няма голяма разлика дали ще са с един повече.

В двора, на открито, под навес, лежаха няколко души с окървавени превръзки. Малко по-надалеч, между оградата и дървен кладенец с геранило, Гералт забеляза шест неподвижни тела, покрити с платнище, изпод което се подаваха само стъпала, обути с мръсни, изпокъсани ботуши.

— Сложете магьосницата там, при ранените. — Войникът посочи навеса. — Наистина, господин вещер, много лош късмет е, че е болна. Няколко от нашите ги раниха по време на битката, нямаше да ни е излишна малко магическа помощ. На един, на когото му измъкнахме стрелата, връхчето й остана вътре в него. Момчето ще умре до сутринта, като нищо ще умре… А магьосницата, която би могла да го спаси, има треска, самата тя очаква помощ от нас. Лош момент, както казах, лош момент…

Млъкна, виждайки, че вещерът не откъсва поглед от покритите с платнище тела.

— Двама от местната стража, двама наши и двама… техни — каза войникът, повдигайки края на втвърдилата се тъкан. — Погледнете, ако искате.

— Цири, отдръпни се.

— И аз искам да видя! — момичето се подаде иззад гърба му и зяпна труповете с отворена уста.

— Отдръпни се, моля те. Заеми се с Трис.

Цири изсумтя, но го послуша. Гералт се приближи към труповете.

— Елфи — каза той, без да крие учудването си.

— Елфи — потвърди войникът. — Scoia’tael.

— Какво?

— Scoia’tael — повтори войникът. — Горските банди.

— Странно наименование. Ако не се лъжа, означава „катерици“.

— Да, господине. Точно катерици. Така се наричат самите те на елфически. Някои казват, че това е, защото понякога носят катеричи опашки на калпаците и шапките си. Според други е, защото живеят в гората и се хранят с орехи. Все по-големи ядове си имаме с тях, казвам ви.

Гералт поклати глава. Войникът покри труповете с платнището и избърса ръце в кафтана си.

— Да вървим — каза той. — Няма какво да стоим повече тук, ще ви отведа при коменданта. А с болната ще се заеме нашият десетник, ако е по силите му. Умее да пречиства рани с огън и да ги зашива, да намества кости и някои лекове може да прави — способен селянин, планинец. Да вървим, господин вещер.

В същото време в задименото и тъмно помещение на митничаря имаше оживен и шумен спор. Късо подстриган рицар с броня и жълта туника крещеше на двама търговци и един иконом, а митничарят, чиято глава беше превързана, наблюдаваше сцената равнодушно и навъсено.

— Казах — не! — Рицарят удари с юмрук раздрънканата маса и се изправи, като нагласи бронята на гърдите си. — Докато не се върнат разездите, никой няма да потегля оттук. Няма какво да се мотаете по пътищата.

— След два дни трябва да бъда в Даевон! — развика се икономът, пъхайки под носа на рицаря къс, резбован жезъл с изографисан на него знак. — Имам си причина! Ако закъснея, съдебният изпълнител ще ми откъсне главата! Ще се оплача на началника ви!

— Оплачи се, оплачи се — изрече подигравателно рицарят. — Но те съветвам първо да си натъпчеш панталоните със слама, защото началникът ни раздава здрави ритници. Но в момента аз командвам тук, защото началникът ни е далече, и твоят съдебен изпълнител изобщо не ме интересува. О, Унист! Кого водиш, стотник? Още един търговец?

— Не — отговори стотникът след кратко колебание. — Това е вещер, господине. Казва се Гералт от Ривия.

За учудване на Гералт рицарят се усмихна широко, приближи се и му подаде ръка.

— Гералт от Ривия — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Слушал съм за вас, и то не от кого и да е. Какво ви води насам?

Гералт отговори на въпроса му. Рицарят престана да се усмихва.

— Не идвате в подходящ момент. И на подходящото място. Тук се води война, господин вещер. Из горите вилнеят бандите на Scoia’tael, само преди ден се сблъскахме с тях. Чакам подкрепление и ще се хвърлим да ги преследваме.

— Воювате с елфите?

— Не само с елфите. Какво, вещерю, не сте ли чували за „катериците“?

— Не, не съм чувал.

— Къде сте били през последните две години? Отвъд моретата? Защото тук, при нас, в Каедвен, Scoia’tael се постараха да се говори за тях, добре се постараха. Първите банди се появиха веднага след избухването на войната с Нилфгард. Възползваха се от проблемите ни, проклетите нехора. Ние се биехме на юг, а те започнаха набези в тила ни. Разчитаха на това, че Нилфгард ще ни разбие, и започнаха да говорят за края на човешкото господство, за връщане на старите порядки. „Хората — в морето!“ Това е техният лозунг, с него на уста убиват, палят и грабят!

— Това е по ваша вина и сега е ваша грижа — отбеляза мрачно икономът, удряйки се по бедрото с резбования жезъл, символ на неговата длъжност. — На вас, велможите и рицарите. Вие потискахте нехората, не им давахте да живеят и вижте какво стана сега. А ние винаги сме прекарвали стоки оттук и никой не ни е закачал. Не сме имали нужда от войска.

— Което си е вярно — вярно си е — каза един от търговците, който до момента седеше мълчаливо на пейката в помещението. — „Катериците“ са не по-страшни от разбойниците, които вилнееха по тукашните пътища. А с кого се захванаха елфите най-отначало? Именно с разбойниците.

— А каква разлика има кой ще ме уцели със стрела от храстите, разбойник или елф? — обади се изведнъж митничарят с бинтованата глава. — Покривът над главата ми, който ще запалят през нощта, гори еднакво, без значение чия ръка държи главнята. Казвате, господин търговец, че Scoia’tael не са по-лоши от разбойниците? Лъжете. Разбойниците жадуваха плячка, а елфите — човешка кръв. Не всеки има дукати, но кръв тече във вените на всеки. Казвате, че това е грижа на велможите, господин икономе? Това е още по-голяма лъжа. А дърварите, покосени, докато секат в гората, а катранджиите, посечени при Буките, жителите на опожарените селища — с какво са виновни те пред нехората? Живееха си, работеха заедно, по съседски, и изведнъж — стрела в гърба… А аз? През живота си не съм навредил на нито един нечовек, а вижте — главата ми е посечена от сабя на джуджетата. И ако не бяха воините, по които плюете, сега щеше да е свършено с мен…

— Именно! — рицарят с жълтата туника отново удари с юмрук по масата. — Пазим жалките ви кожи, уважаеми господин икономе, от онези, както се изразихте, угнетени елфи, на които, както твърдите, не сме давали да живеят. Но аз твърдя, че напротив — прекалено ги разглезихме. Толерирахме ги, отнасяхме се с тях като с хора, като с равни, и за благодарност получихме удар в гърба. Нилфгард им плаща за това, залагам си главата, а дивите елфи от планините ги снабдяват с оръжие. Но истинската им опора са онези, които живеят постоянно сред нас: елфи, полуелфи, джуджета, гноми и полуръстове. Те ги укриват, хранят ги, осигуряват им доброволци…

— Не всички — обади се вторият търговец, слаб, с нежно, благородно лице, съвсем неподхождащо на професията му. — Повечето нехора осъждат „катериците“, господин рицарю, и не искат да имат нищо общо с тях. Повечето са лоялни на хората и понякога плащат висока цена за тази лоялност. Спомнете си за кастелана от Бан Ард. Беше полуелф, а призоваваше за мир и сътрудничество. Загина от предателска стрела.

— Която вероятно е изстреляна от съседа му, полуръст или джудже, който също се е правел на лоялен — подхвърли подигравателно рицарят. — Според мен нито един от тях не е лоялен! Всеки от тях… Ей! А това кой е?

Гералт се обърна. Точно зад гърба му стоеше Цири и гледаше всички с огромните си изумрудени очи. Що се отнася до умението да се придвижва безшумно, там наистина беше постигнала значителни успехи.

— Тя е с мен — каза вещерът.

— Хммм… — Рицарят измери Цири с поглед, после отново се обърна към търговеца с благородното лице, явно виждайки в него най-сериозния опонент. — Да, господине, не ми говорете за лоялни нехора. Всички те са наши врагове, просто някои се прикриват по-успешно, а други — по-неуспешно. Полуръстовете, джуджетата и гномите живееха сред нас от векове и както изглеждаше — в относително съгласие. Но достатъчно беше елфите да надигнат глава, и те също се хванаха за оръжията и тръгнаха по горите. Казвам ви, беше грешка да оставим елфите и дриадите да правят каквото си искат в техните пущинаци и горски анклави. Не им стигаше това, ами сега започнаха да разправят: „Това е нашият свят, махайте се оттук, натрапници!“. В името на боговете, ще им покажем кой ще се махне оттук, от кого няма да остане нито следа. Като съдерем кожата на нилфгардците, ще се заемем с бандите.

— Не е лесно да нападнеш елфи в гората — подхвърли вещерът. — Не бих преследвал също и джуджетата или гномите в планините. Колко големи са отрядите им?

— Бандите им — поправи го рицарят. — Банди, господин вещерю. До двайсет души, понякога повече. Наричат такива шайки „ударен отряд“. Това е фраза от езика на гномите. А в това, че не е лесно да бъдат нападнати, сте прав; личи си, че сте специалист по въпроса. Преследването им по горите и камънаците е безсмислено. Единственият начин е да ги отрежем от тила им, да ги изолираме, да ги лишим от храна. Да хванем за гушата тези нехора, които им помагат. Които живеят по градовете, селищата и фермите…

— Проблемът е там — каза търговецът с благородните черти на лицето, — че все още не се знае кой от нехората им помага и кой — не.

— Значи трябва да хванем за гушата всички наред!

— Аха — усмихна се търговецът. — Разбирам. Това вече съм го слушал някъде. Всички за гушата — и в рудниците, в заградените лагери, в каменоломните. Всичките. Невинните също. Жените, децата. Нали така?

Рицарят вдигна рязко глава и сложи длан върху дръжката на меча.

— Точно така, не иначе! — изрече остро. — Жал ви е за децата, а самият вие сте като малко дете, господине. Примирието с Нилфгард е крехко като черупката на яйце, ако не днес, то утре войната може да избухне отново, а на война какво ли не се случва. Ако ни победят, какво си мислите, че ще стане? Аз ще ви кажа — тези „ударни отряди“ на елфите ще излязат от горите, при това накуп, силни, а тези ваши „лоялни“ веднага ще се присъединят към тях. Всички тези ваши лоялни джуджета и дружелюбни полуръстове, да не мислите, че ще започнат да говорят за мир и дружба? Не, господине. Ще започнат да ни разпорват коремите, именно чрез тях Нилфгард ще се разправи с нас. И ще ни удавят в морето, както се заканват. Не, господине, не бива да се церемоним с тях. Или те, или ние. Няма трета възможност!

Вратата на помещението изскърца и на прага застана войник със зацапана престилка.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — изкашля се той. — Кой от вас доведе болната жена?

— Аз — обади се вещерът. — Защо?

— Бихте ли дошли с мен?

Излязоха на двора.

— Тя е зле, господине — каза войникът, посочвайки Трис. — Дадох й вино с пипер и селитра, но не помогна особено много…

Гералт не каза нищо — нямаше и какво да каже. Точно в момента магьосницата се беше свила и доказваше нагледно, че виното с пипер не е нещо, което стомахът й е в състояние да понесе.

— Това може да е някаква зараза — намръщи се войникът. — Или, как се казваше… Зентерия. Ако се разнесе по хората…

— Тя е магьосница — възрази вещерът. — Магьосниците не боледуват…

— Явно — вметна цинично рицарят, който беше излязъл след тях. — Вашата магьосница, както виждам, направо пращи от здраве. Господин Гералт, послушайте ме. Жената се нуждае от помощ, а ние не можем да й я окажем. Нали разбирате, че не мога да рискувам епидемия сред войската?

— Разбирам. Ще си тръгна веднага. Нямам избор, трябва да свърна през Даевон или Ард Карайг.

— Няма да стигнете далеч. Разездите имат заповед да задържат всички. Освен това не е безопасно. Scoia’tael се оттеглиха точно в тази посока.

— Ще се справя някак.

— След това, което съм чувал за вас — сви устни рицарят, — не се съмнявам, че ще се справите. Но имайте предвид, че не сте сам. Нали на врата ви висят тежко болна жена и онази сополанка…

Цири, която в момента се опитваше да изчисти в ръба на стълбите изкаляните си обувки, вдигна глава. Рицарят се изкашля и наведе поглед. Гералт леко се усмихна. През последните две години Цири почти беше забравила за произхода си и почти напълно се беше избавила от маниерите си на принцеса, но когато поискаше, погледът й много заприличваше на този на баба й. Заприличваше до такава степен, че кралица Каланте сигурно би се гордяла с внучката си.

— Та за какво говорех… — зачуди се рицарят, подръпвайки смутено колана си. — А, господин Гералт, знам какво трябва да направите. Тръгнете на юг, оттатък реката. Догонете кервана, който се движи по пътя. Скоро ще се стъмни, керванът ще спре да пренощува, ще ги настигнете преди съмване.

— Какъв е този керван?

— Не знам — сви рамене рицарят. — Но не са търговци и не е обикновен керван. Прекалено голям ред, еднакви фургони… сигурно са кралски съдебни изпълнители. Пуснах ги през моста, защото се движеха на юг, сигурно към брода през Ликсела.

— Хммм… — замисли се вещерът, гледайки към Трис. — Това би ми свършило работа. Но ще намеря ли там помощ?

— Може би — отвърна студено рицарят. — А може би не. Но тук няма да намерите със сигурност.

Залисани в разговори, не го чуха и не усетиха как се приближава. Огънят, около който седяха, хвърляше бледожълта светлина върху платнищата на наредените в кръг фургони. Гералт леко подръпна юздата и накара кобилата да изцвили. Искаше да предупреди лагеруващите за присъствието си и по този начин да избегне изненадата и нервните движения. От опит знаеше, че механизмите за стрелба на арбалетите не обичат нервните движения.

Лагеруващите наскачаха, като при това, въпреки предупреждението направиха множество нервни движения. Гералт веднага забеляза, че повечето са джуджета. Това го успокои — джуджетата, макар и лесно избухливи, в такива моменти обикновено първо питаха, а после стреляха с арбалетите.

— Кой е? — извика хрипливо едно от джуджетата, като с бързо, енергично движение хвана брадвата си, забита в лежащ до огъня пън. — Кой идва?

— Приятел. — Вещерът слезе от коня.

— Интересно чий? — промърмори джуджето. — Приближи се. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме.

Гералт се приближи, като държеше ръцете така, че да ги виждат дори онези, които страдат от кокоша слепота.

— По-близо.

Приближи се още повече. Джуджето отпусна брадвата и леко наведе глава.

— Или ме лъжат очите — каза той, — или това е вещерът на име Гералт от Ривия. Или някой, който адски много прилича на Гералт.

— Ярпен Зигрин? — констатира Гералт смаяно. — Самият Ярпен Зигрин в пълното си брадато великолепие!

— Ха! — Джуджето метна брадвата така, сякаш беше клонка от лоза. Острието изсвистя във въздуха и се заби в пъна с тъп удар. — Тревогата се отменя. Това наистина е приятел!

Всички явно се успокоиха, на Гералт дори му се стори, че чува дълбоки въздишки на облекчение. Джуджето се приближи, протегна ръка. Ръкостискането му смело можеше да се сравни с железни клещи.

— Здравей, чародею — каза той. — Откъдето и да идваш и накъдето и да отиваш — си добре дошъл. Момчета! Насам! Помниш ли момчетата ми, вещерю? Това е Яник Брас, този е Ксавиер Моран, а тези са Поли Далберг и брат му Реган.

Гералт не помнеше нито един от тях, впрочем всички изглеждаха еднакво — брадати, ниски и набити, почти квадратни в своите груби, стегнати салтамарки.

— Бяхте шестима — каза той, докато стискаше поред жилавите им, грапави длани. — Ако си спомням правилно.

— Имаш добра памет — разсмя се Ярпен Зигрин. — Бяхме шестима, точно така. Но Лукас Корто се ожени, засели се в Махакам и отпадна от компанията, глупчото. Засега не се е намерил някой подходящ да заеме мястото му. Което е жалко — шест е подходящото число, нито повече, нито по-малко. Точно колкото са необходими, за да се изяде едно теле и да се изпие една бъчва…

— Както виждам — Гералт посочи с глава останалите, застанали нерешително край фургоните, — тук сте достатъчно, за да се справите с три телета, да не казвам колко пилета можете да изядете. Що за дружина командваш, Ярпен?

— Не съм аз този, който командва тук. Позволи ми да те представя. Извинявайте, че не го направих веднага, господин Венцк, но аз и моите момчета познаваме Гералт от Ривия не от вчера, имаме някои общи спомени. Гералт, това е господин комисарят Вилфрид Венцк, който служи на крал Хенсен от Ард Карайг, милостивият владетел на Каедвен.

Вилфрид Венцк беше висок — по-висок от Гералт и двойно по-висок от джуджето. Беше облечен с обикновена униформа, каквато носят селските кметове, съдебните изпълнители или конните куриери, но в движенията му имаше рязкост, суровост и увереност, каквито вещерът беше виждал и можеше да разпознае безпогрешно дори нощем, дори под оскъдната светлина на огъня. Така се държаха хората, свикнали с ризницата и оръжието. Венцк беше професионален воин — Гералт беше готов да се обзаложи за това на всякаква сума. Той стисна подадената му ръка и леко се поклони.

— Да седнем. — Ярпен Зигрин посочи пъна, в който все още беше забита внушителната му брадва. — Кажи какво правиш в тези земи, Гералт?

— Търся помощ. Пътувам само с една жена и малко момиче. Жената е болна. Много сериозно. Догоних ви, за да помоля за помощ.

— По дяволите, тук нямаме лекар. — Джуджето се изплю в огъня. — Къде ги остави?

— На петдесетина крачки оттук, на главния път.

— Ще покажеш пътя. Хей, вие там! Трима на конете и оседлайте още един. Гералт, тази твоя болна ще се задържи ли върху коня?

— Едва ли. Затова се наложи да я оставя.

— Вземете горна дреха, одеяло и два пръта от фургона. По-бързо!

Вилфрид Венцк, скръстил ръце на гърдите си, се изкашля.

— Ние сме на пътя — изрече рязко Ярпен Зигрин, без да го поглежда. — На пътя не се отказва помощ.

— Проклятие! — Ярпен отдръпна длан от челото на Трис. — Пари като печка. Не ми харесва тази работа. А ако е тиф или дизентерия?

— Това не може да бъде нито тиф, нито дизентерия — излъга убедително Гералт, докато покриваше болната с чергилото. — Магьосниците имат имунитет против тези болести. Това сигурно е хранително отравяне, нищо заразно.

— Хмм… Е, добре. Ще отида да се поровя в чантите. Някога имах хубав лек против разстройство, може да ми е останало още малко.

— Цири — промърмори вещерът, подавайки на момичето сваления от коня кожух, — отиди да спиш, едвам се държиш на краката си. Не, не във фургона. Там ще сложим Трис. Ти легни до огъня.

— Не — възрази тихо Цири, гледайки отдалечаващото се джудже. — Ще легна до нея. Когато видят, че ме отделяш от нея, няма да ти повярват. Ще помислят, че е нещо заразно, и ще ни изгонят, като от заставата.

— Гералт — прошепна изведнъж магьосницата. — Къде… сме?

— Сред приятели.

— Аз съм тук — каза Цири и погали кестенявите й коси. — С теб съм. Не се бой. Усещаш ли колко топло е тук? Гори огън, а джуджето сега ще донесе лекарство за… За стомах.

— Гералт — изстена Трис, опитвайки се да се подаде изпод чула. — Никакви… никакви магически еликсири, не забравяй…

— Няма да забравя. Лежи спокойно.

— Трябва да… Ооох…

Вещерът се наведе безмълвно, вдигна магьосницата заедно с увития като пашкул около нея чул и я понесе към гората, към тъмнината. Цири въздъхна.

Чу зад гърба си тежки крачки и се обърна. Иззад фургона излезе джуджето. Стискаше под мишницата си голям вързоп. Пламъците от лагерния огън се отразяваха в острието на брадвата, закачена на колана му, проблясваха от копчетата на тежката му кожена салтамарка.

— Къде е болната? — промърмори той. — Отлетя с метлата?

Цири посочи към мрака.

— Ясно — кимна джуджето. — Позната ми е тази болка и тази отвратителна слабост. Когато бях по-млад, ядях всичко, което успеех да намеря или открадна, така че съм се тровил неведнъж. Коя е тя, тази магьосница?

— Трис Мериголд.

— Не я познавам, не съм чувал за нея. Но аз рядко имам вземане-даване с Братството. Впрочем редно е да се представя. Аз се казвам Ярпен Зигрин. А ти как се казваш, пиленце?

— Иначе — промърмори Цири, а очите й припламнаха.

Джуджето се закикоти, показвайки зъбите си.

— Ах — поклони се той подигравателно. — Моля за извинение. Не видях в тъмното. Това не било никакво пиленце, а благородна госпожица. Падам на колене пред вас. Как се казвате, ако не е тайна?

— Не е тайна. Цири.

— Цири. Аха. А каква сте вие?

— А това — Цири гордо вдигна нос — вече е тайна.

Ярпен се засмя отново.

— Езикът ви е остър като оса. Не се сърдете. Донесох лекарства и малко ядене. Ще ги приемете ли, или ще отпратите стария грубиян Ярпен Зигрин?

— Извинявайте… — Цири се смути, наведе глава. — Трис наистина се нуждае от помощ, господин… Зигрин. Тя е много болна. Благодаря за лекарството.

— Няма за какво — джуджето отново показа зъбите си и я потупа приятелски по рамото. — Ела да ми помогнеш, Цири. Лекарството трябва да се приготви. Ще го смачкаме на топчета по рецептата на баба ми. И никаква зараза в червата няма да може да се опре на тези топчета.

Той разви вързопа и извади оттам нещо, подобно на парче торф, и малко глинено канче. Цири се приближи, стана й интересно.

— Трябва да знаеш, мила Цири — каза Ярпен, — че баба ми разбираше от лечителство както никой друг. За съжаление смяташе, че източник на повечето болести е безделието, а то се лекува най-добре чрез налагане с пръчка. Тя прилагаше това лечение на мен и братята и сестрите ми главно профилактично. Тупаше ни редовно със и без повод. Голяма фурия беше. А веднъж, когато без никакъв повод ми даде филия хляб с мас и захар, така ме изненада, че от учудване изпуснах филията с маста надолу. Естествено, тя ме напердаши, старата проклетница. А после ми даде друга филия, но този път без захар.

— Моята баба — кимна Цири с разбиране — също ме напердаши веднъж. С пръчка.

— С пръчка? — засмя се джуджето. — Моята ме наложи веднъж с дръжка от лопата. Е, стига спомени, хайде да направим топчетата. Късай от тези и ги мачкай на кълбенца.

— Какво е това? Лепне и цапа… Пфууу… А как вони само!

— Това е специален хляб от ярма. Отлично лекарство. Мачкай го на кълбенца. По-малки, по-малки — те са за магьосница, а не за крава. Дай едно. Добре. Сега да наваляме топчетата в лекарството.

— Пфууу…

— Засмърдя ли ти? — Джуджето приближи своя наподобяващ картоф нос до глиненото канче. — Невъзможно. Стритият чесън със сол не би трябвало да смърди така, дори и да е престоял сто години.

— Ама че гадост! Трис няма да яде от това!

— А ние ще направим като баба ми. Ти ще й запушиш носа, а аз ще й ги пъхам в устата.

— Ярпен — изсъска Гералт, който внезапно се бе появил от тъмнината с магьосницата в ръце. — Внимавай аз да не ти пъхна нещо някъде.

— Това е лекарство! — възмути се джуджето. — Помага! Плесен, чесън…

— Да — простена тихо Трис от дълбините на пашкула си. — Вярно е. Гералт, това наистина би трябвало да ми помогне…

— Виждаш ли? — Ярпен побутна Цири с лакът, като при това вирна гордо глава и посочи Трис, която гълташе топчетата с изражение на мъченица. — Мъдра магьосница. Знае кое е добро за нея.

— Какво казваш, Трис? — наведе се вещерът към нея. — А, разбирам. Ярпен, може би имаш и лечебна пищялка? Или шафран?

— Ще потърся, ще поразпитам. Донесох ви вода и малко ядене.

— Благодаря. Но те се нуждаят най-вече от почивка. Лягай, Цири.

— Ще направя и компрес за Трис…

— Аз ще направя. Ярпен, искам да поговорим.

— Да отидем при огъня. Ще отворим една бъчонка…

— Искам да говоря само с теб. Не ми трябва по-голяма публика. Даже напротив.

— Ясно. Слушам те.

— Какъв е този конвой?

Джуджето го погледна с дребните си проницателни очи.

— Кралска служба — изрече бавно и натъртено.

— За това и сам се досетих — вещерът издържа погледа му. — Ярпен, не питам просто от любопитство.

— Знам. Знам също и от какво се нуждаеш. Но това е конвой с… хм… специално предназначение.

— И какво толкова конвоирате?

— Солена риба — отговори спокойно Ярпен, след което продължи да лъже, без да му трепне окото. — Фураж, инструменти, хамути, най-различни принадлежности за войската. Венцк е интендант на кралската армия.

— Той е толкова интендант, колкото аз съм друид — усмихна се Гералт. — Впрочем ваша си работа, не съм свикнал да си пъхам носа в чужди тайни. Но нали видя в какво състояние е Трис? Позволи ни да се присъединим към вас, Ярпен, и ми позволи да я сложа в един от фургоните. За няколко дни. Не питам накъде сте тръгнали, защото този път води право на юг, завива чак след Ликсела, а до Ликсела има десет дни път. През това време треската й ще отмине и Трис ще е в състояние да пътува на кон, а дори и още да не е, аз ще спра в града след реката. Разбираш ли, десет дни във фургон, добре завита, топла храна… Моля те.

— Не командвам аз тук, а Венцк.

— Не вярвам, че нямаш влияние над него — та нали конвоят се състои предимно от джуджета. Разбира се, че той трябва да се съобразява с теб.

— Каква ти е тази Трис?

— А какво значение има това? В конкретната ситуация?

— В конкретната ситуация — никакво. Питам просто от любопитство, за да мога после да клюкарствам около огъня. Впрочем тебе си те привличат магьосничките, Гералт.

Вещерът се усмихна тъжно.

— А момичето? — Ярпен посочи с глава Цири, която се опитваше да се намести под кожуха. — Твое дете ли е?

— Да — отговори Гералт, без да се замисля. — Мое дете е, Зигрин.

Изгревът беше сив и мокър, с аромат на нощен дъжд и утринна мъгла. Цири имаше усещането, че е спала само няколко минути и са я събудили веднага след като е долепила глава към натрупаните във фургона чували.

В този момент Гералт слагаше до нея Трис, която беше донесъл след поредната принудителна разходка до гората. Одеялата, в които беше увита магьосницата, искряха от росата. Гералт имаше сенки под очите. Цири знаеше, че не е мигнал дори — Трис я тресеше през цялата нощ, страдаше ужасно.

— Събудих ли те? Извинявай. Спи, Цири. Още е рано.

— Какво става с Трис? Как се чувства?

— По-добре — простена магьосницата. — По-добре, но… Гералт, чуй ме… Искам ти…

— Да? — Вещерът се наведе над нея, но Трис вече спеше.

Той се изправи и се протегна.

— Гералт — прошепна Цири, — ще ни позволят ли… да пътуваме с фургона?

— Ще видим. — Той прехапа устната си. — Докато можеш — спи. Почивай си.

Той скочи от фургона. Цири чу звуци, свидетелстващи, че започват да събират лагера — тропот на коне, звънтене на хомоти, скърцане на тегличи, дрънкане на юзди, разговори и ругатни. А после, съвсем наблизо — хрипливия глас на Ярпен Зигрин и спокойния глас на високия мъж на име Венцк. И студения глас на Гералт. Тя се надигна и погледна предпазливо иззад платнището на фургона.

— Нямам категорични забрани в това отношение — каза Венцк.

— Прекрасно — развесели се джуджето. — Значи въпросът е разрешен?

Комисарят вдигна леко длан, показвайки, че още не е приключил. Помълча известно време. Гералт и Ярпен чакаха търпеливо.

— И все пак — обади се най-накрая Венцк — отговарям с главата си за това керванът да достигне до местоназначението си.

Той замълча отново. Този път никой не се обади. Беше ясно, че който иска да разговаря с комисаря, трябва да се примири с дългите паузи между изреченията.

— Да достигне безопасно — довърши той след малко. — И в необходимия срок. А грижата за болната може да ни забави.

— Ние изпреварваме графика — увери го Ярпен, след като почака малко. — Няма да пропуснем срока, господин Венцк. А що се отнася до безопасността… Струва ми се, че вещерът няма да ни навреди. Пътят върви през горите, чак до Лискела от двете страни на пътя е пълен пущинак. А по пущинаците, както се говори, бродят разни лоши същества.

— Наистина — съгласи се комисарят. Гледаше вещера право в очите и сякаш претегляше всяка дума. — В последно време в каедвенските гори бродят някои лоши същества, подстрекавани от други лоши същества. Те може да заплашат нашата безопасност. Крал Хенселт, знаейки за това, ми даде правото да вербувам доброволци във въоръжения ескорт. Господин Гералт? Това би разрешило нашия проблем.

Вещерът мълча дълго, по-дълго, отколкото трая цялата реч на Венцк, преплетена с чести, продължителни паузи.

— Не — каза той най-накрая. — Не, господин Венцк. Да си кажем всичко ясно. Готов съм да платя за помощта, оказана на госпожа Мериголд, но не в такава форма. Мога да се грижа за конете, да нося вода и дърва, дори да готвя. Но няма да постъпя на кралска служба като наемен войник. Моля да не разчитате на моя меч. Нямам намерение да избивам онези, както се изразихте, лоши същества, подстрекавани от други същества, които съвсем не смятам за по-добри.

Цири чу как Ярпен Зигрин изсъска на висок глас и се изкашля в свития си юмрук. Венцк гледаше спокойно вещера.

— Разбирам — подхвърли той сухо. — Обичам ясните ситуации. Добре тогава. Господин Зигрин, моля, погрижете се скоростта ни на придвижване да не спада. Що се отнася до вас, господин Гералт… Вярвам, че ще се окажете полезен за нас по начин, който сметнете за уместен. Би било обидно и за вас, и за мен, ако разглеждам вашата полезност като заплащане за помощта, оказана на една страдаща жена. Тя по-добре ли се чувства днес?

В знак за потвърждение вещерът наведе глава — както се стори на Цири, малко по-ниско и учтиво от обикновено. Изражението на лицето на Венцк не се промени.

— Радвам се — каза той след обичайната вече пауза. — Взимайки госпожица Мериголд в един от фургоните на моя конвой, аз поемам отговорност за нейното здраве, удобство и безопасност. Господин Зигрин, моля, предайте нареждането ми да потегляме.

— Господин Венцк.

— Да, господин Гералт?

— Благодаря.

Комисарят наведе глава. Както се стори на Цири, също по-ниско и по-учтиво, отколкото изискваха обикновените правила за приличие.

Ярпен Зигрин притича покрай колоната, раздавайки гръмки заповеди и разпореждания. След това скочи на капрата на своя фургон, нададе вик и подкара конете. Фургонът се разтресе и потегли с тропане по горския път. Разтърсването събуди Трис, но Цири я успокои и смени компреса на челото й. Потрепването действаше успокояващо. Магьосницата скоро заспа, Цири също се унесе в дрямка.

Когато се събуди, слънцето вече се бе издигнало високо в небето. Тя надникна иззад бъчвите и сандъците. Фургонът, в който се намираше, беше начело на колоната. Следващият се управляваше от джудже със завързана червена кърпа около шията. От разговорите, които джуджетата водеха помежду си, Цири разбра, че той се казва Поли Далберг. До Поли седеше брат му Реган. Виждаше се и Венцк, който яздеше, съпровождан от двама съдебни изпълнители.

Плотка, кобилата на Гералт, завързана за фургона, я поздрави с тихо цвилене. Не виждаше никъде своя кафяв кон и скопеца на Трис. Вероятно вървяха отзад заедно с неоседланите коне на конвоя.

Гералт седеше на капрата до Ярпен. Разговаряха тихо, като от време на време си пийваха бира от сложената между тях бъчонка. Цири наостри уши, но скоро й стана скучно — двамата говореха за политика, най-вече за плановете на крал Хенсел и някакви специални служби и специални задачи, свеждащи се до тайна помощ за заплашения от война съсед, крал Демавенд от Аедирн. Ярпен, без да обръща внимание на насмешливите нотки в гласа на вещера, обясни, че някои видове риби са толкова ценни, че са достатъчни няколко фургона, за да покрият годишната нужда от брони за една рота, а броните на една рота — това вече е значителна помощ. Гералт с учудване се поинтересува защо такава помощ трябва да бъде тайна, на което джуджето отговори, че точно в това се състои тайната.

Трис се преобърна в съня си, при което компресът й падна. Тя промърмори нещо шепнешком. Поиска от някакъв Колин да не дава воля на ръцете си и веднага добави, че никой не може да избяга от предопределението си. Накрая констатира, че всички, абсолютно всички са в някаква степен мутанти, и заспа спокойно.

Цири също почувства сънливост, но дойде на себе си от силния смях на Ярпен, който, както се оказа, припомняше на Гералт техни стари приключения. Ставаше въпрос за някакъв лов на златен дракон, който, вместо да позволи да бъде заловен, потрошил костите на ловците си, а обущаря, на име Козояд, просто изял. Цири се заслуша с голям интерес.

Гералт се поинтересува за съдбата на Секачите, но Ярпен не знаеше нищо за тях. На свой ред Ярпен се поинтересува за жена на име Йенефер, а Гералт стана необичайно мълчалив. Ярпен отпи от бирата и започна да се оплаква, че Йенефер още му е сърдита, макар оттогава да са минали няколко години.

— Натъкнах се на нея на панаира в Горс Велен — продължи той. — Веднага щом ме зърна, нададе котешки писък и изреди някои обидни неща за покойната ми майка. Офейках по най-бързия начин оттам, а тя извика подире ми, че някой ден ще й падна в ръцете и такъв бой ще ми хвърли, че пушек ще се вдига.

Цири се изкикоти, представяйки си Ярпен, от когото излиза пушек. Гералт промърмори нещо за жените и неуравновесените им характери, а джуджето сметна това за твърде меко определение на женската злоба, жестокост и отмъстителност. Вещерът се отклони от темата и Цири отново задряма.

Този път я събудиха възбудени гласове. И по-точно гласът на Ярпен, който крещеше:

— Да! Точно така! Решил съм го!

— Тихо — отговори спокойно вещерът. — Във фургона има болна жена. Разбери, аз не критикувам решенията ти…

— Не, разбира се — прекъсна го язвително джуджето. — Само се усмихваш многозначително.

— Ярпен, предупреждавам те приятелски. Тези, които седят отгоре на палисадата, мразят и двете страни или в най-добрия случай се отнасят с недоверие към тях.

— Аз не седя отгоре. Придържам се твърдо към една от страните…

— За тази страна ти винаги ще си останеш джудже. Някой различен. Чужд. А за противоположната…

Той млъкна.

— Е? — промърмори джуджето, извръщайки се. — Хайде, какво чакаш? Кажи, че съм предател и куче, водено на каишка от хората, и че за шепа сребро и паница гадна храна съм готов да се хвърля срещу побратимите си, които са въстанали против вас и се бият за свободата си. Хайде, изплюй го. Не обичам недомлъвките.

— Не, Ярпен — каза тихо Гералт. — Нищо няма да изплювам.

— Ах, няма, така ли? — Джуджето удари конете с камшика. — Не ти се иска? Предпочиташ да гледаш и да се усмихваш? На мен не можеш да кажеш нито дума, а? Обаче на Венцк можеш! „Моля, не разчитайте на моя меч!“ Ах, колко възвишено, благородно и гордо! Върви по дяволите с твоята възвишеност! И с проклетата си гордост!

— Просто искам да съм честен. Не искам да се намесвам в този конфликт. Искам да запазя неутралитет.

— Няма да се получи! — извика Ярпен. — Няма да успееш да запазиш неутралитет, разбираш ли? Не, нищо не разбираш. Слушай, слизай от фургона ми и се качи на коня си. Махай ми се от погледа, надут неутрален. Нервираш ме.

Гералт се извърна. Цири затаи дъх в очакване. Но Гералт не изрече нито дума. Просто скочи от фургона — бързо, меко, ловко. Ярпен го изчака да отвърже кобилата си и отново пришпори конете, като си мърмореше някакви неразбираеми, но застрашително звучащи думи.

Цири също се надигна, за да скочи и да намери коня си. Ярпен се извърна и я изгледа с неприязън.

— С теб също само ядове, госпожичке — изфуча ядосано той. — Притрябвали са ни тук дами и девойки, по дяволите, дори не мога да се изпикая от капрата, трябва да спирам конете и да ходя в храстите!

Цири сложи юмруци на кръста си, тръсна пепеливите си коси и вирна носле.

— Така ли? — попита тя ядосано. — Пийте по-малко бира, господин Зигрин, и няма да имате чак толкова голям зор.

— На тебе какво ти влиза в работата колко бира пия, сополанке!

— Не викайте, Трис току-що заспа!

— Фургонът си е мой! Ако ми се вика, ще викам!

— Пън!

— Какво?! Ах ти, нагла коза!

— Пън!!!

— Сега ще ти дам да се разбереш… О, по дяволите! Пъъън!!!

Джуджето рязко се наведе назад и дръпна юздите в последния момент, когато двата коня вече се канеха да прекрачат през препречил пътя пън. Ярпен се изправи на капрата, ругаейки на човешки и на езика на джуджетата. Със съскане и викове спря фургона. От другите фургони притичаха хора и джуджета, за да отведат конете встрани, където пътят е свободен за преминаване.

— Ти да не задряма, Ярпен? — измрънка приближаващият се Поли Далберг. — Проклятие, ако беше налетял на това, оста и колелата щяха да отидат по дяволите. Какво ти става, да го…

— Разкарай се оттук, Поли! — изрева Ярпен Зигрин и злобно изплющя с юздите по конските гърбове.

— Извадихте късмет — рече мило Цири, докато сядаше на капрата до джуджето. — Както виждате, по-добре е да имате във фургона си магьосница, отколкото да пътувате сами. Предупредих ви точно навреме. А ако се бяхте натъкнали на този пън, докато пикаехте от капрата? Страх ме е да си помисля какво можеше да ви се случи…

— Няма ли да млъкнеш?

— Млъквам. Нито дума повече.

Не издържа дори минута.

— Господин Зигрин?

— Не съм никакъв господин. — Джуджето я сръга с лакът и се усмихна, показвайки зъбите си. — Аз съм Ярпен. Ясно ли е? Искаш ли да поводим фургона заедно?

— Ясно. Може ли да подържа юздите?

— Разбира се. Чакай, не така. Сложи я върху показалеца си и притисни отгоре с палеца, по този начин. А сега по същия начин и с лявата ръка. Не дърпай, не опъвай прекалено много.

— Така добре ли е?

— Добре е.

— Ярпен?

— А?

— Какво означава „да запазиш неутралитет“?

— Да бъдеш равнодушен — промърмори неохотно джуджето. — Не позволявай на юздата да увисне. Дръпни повече с лявата ръка!

— Как така равнодушен? Равнодушен към какво?

Джуджето се наведе силно встрани и се изплю под фургона.

— Ако Scoia’tael ни нападнат, твоят Гералт има намерение да стои и да гледа спокойно как ни прерязват гърлата. Ти сигурно ще стоиш до него — нали това ще е нагледен урок. Тема на занятието: поведение на вещерите при конфликт между разумни раси.

— Не разбирам.

— Това изобщо не ме учудва.

— Затова ли с него така се скарахте и се разсърдихте един на друг? Кои са всъщност тези Scoia’tael? Онези… „Катерици“?

— Цири — Ярпен яростно дръпна брадата си. — Това не е за малки момиченца.

— Ето, сега се сърдиш на мен. Аз изобщо не съм малка. Чух какво говориха за „катериците“ войниците на заставата. Видях… Видях двама убити елфи. А рицарят каза, че те… също убиват. И че сред „катериците“ има не само елфи. Има и джуджета.

— Знам — изрече сухо Ярпен.

— А ти нали също си джудже.

— Безспорно.

— Защо тогава те е страх от „катериците“? Нали те се бият само с хората?

— Нещата не са толкова прости — навъси се той. — За съжаление.

Цири мълча дълго, хапейки долната си устна и сбърчила нос.

— Сещам се — обади се тя най-накрая. — „Катериците“ се борят за свобода. А ти, макар че си джудже, си на специална секретна служба при крал Хенселт и си като куче на каишка за хората.

Ярпен прихна, избърса носа си с ръкав и се надигна от капрата, за да провери дали Венцк не се е приближил прекалено. Но комисарят беше далеч, улисан в разговор с Гералт.

— Слухът ти е остър като на мармот — усмихна се той широко. — И си доста съобразителна за някоя, на която е съдено да ражда деца, да готви ядене и да преде. Струва ти се, че знаеш всичко, така ли? Това е, защото все още си малка сополанка. Не прави глупави физиономии. Физиономиите няма да те направят да изглеждаш по-голяма, само те загрозяват. Признавам, правилно си разбрала Scoia’tael, призивът им ти харесва. Знаеш ли защо толкова добре ги разбираш? Защото Scoia’tael също са като малки деца. Сополанковци, които не разбират, че ги манипулират, че някой се възползва от детската им глупост, като ги подхранва с лозунги за свобода.

— Но нали те наистина се борят за свободата си! — Цири вдигна глава и погледна джуджето с широко отворените си зелени очи. — Както и дриадите в гората Брокилон. Те убиват хора, защото хората… някои хора им причиняват зло. Защото някога това е било ваша земя, на джуджетата и на хората, и на онези… полуръстовете, гномите и другите… А сега тук живеят хората, така че елфите…

— Елфите! — изсумтя Ярпен. — Ако трябва да сме точни, те самите са същите пришълци тук, каквито сте и вие, хората, макар и да са дошли на своите бели кораби поне хиляда години преди вас. Сега на всички натрапват приятелството си, сега сме братя, сега се усмихват, показвайки зъбите си, и разправят: „Ние сме побратими“ и „Ние сме Стария народ.“ А някога… Хм, хм… някога стрелите им са свистели около ушите ни, когато ние…

— Значи първи на света са се появили джуджетата?

— Гномите, ако трябва да сме честни. В тази част на света. Защото светът е невъобразимо огромен, Цири.

— Знам. Виждала съм карта…

— Не може да си виждала. Никой още не е нарисувал такава карта и се съмнявам, че ще нарисуват скоро. Никой не знае какво има там, отвъд Огнените планини и Голямото море. Дори и елфите, макар и да се хвалят, че знаят всичко. Нищо не знаят, казвам ти.

— Хмм… Но сега… Хората са много повече от… от вас.

— Защото се множите като зайци — изскърца със зъби джуджето. — Нищо не ви трябва, само се чифтосвате наоколо, без да подбирате, където ви падне и с когото ви падне. А на вашите жени им е достатъчно да седнат на мъжки панталони и коремът им се издува… Какво така стана червена като мак? Искаше да разбереш, нали? Ето ти самата истина и истинската история на света — той се владее от онзи, който умее най-добре да разбива черепите на останалите и да надува корема на жена си в най-бързо темпо. А с вас, хората, е трудно да се конкурираме — както в убийството, така и в съешаването…

— Ярпен — изрече студено Гералт, докато се приближаваше с Плотка, — бъди така добър да внимаваш какви думи използваш. А ти, Цири, престани да си играеш на кочияш, виж какво прави Трис, провери дали не се е събудила и дали не й трябва нещо.

— Събудих се отдавна — обади се със слаб глас магьосницата от вътрешността на фургона. — Но не исках… да прекъсвам този толкова интересен разговор. Не пречи, Гералт. Искам… да узная повече за влиянието на съешаването върху развитието на обществото.

— Може ли да загрея малко вода? Трис иска да се изкъпе.

— Загрей — съгласи се Ярпен Зигрин. — Ксавиер, свали шиша от огъня, нашият заек вече е готов. Дай котела, Цири. Охо, виж ти, пълен до ръба! Сама ли донесе от ручея дотук такава тежест?

— Аз съм силна.

Най-старият от братята Далберг се изкикоти.

— Не съди по външността й, Поли — каза сериозно Ярпен, докато ловко разкъсваше изпечения заек. — Няма на какво да се смееш. Вярно, че изглежда слабичка, но е здраво и издръжливо момиче. Тя е като кожен колан: тънък, но не можеш да го скъсаш с ръце. И да се обесиш на него — пак ще издържи.

Никой не се засмя. Цири се приближи до насядалите около огъня джуджета. Този път Ярпен и четиримата негови „момчета“ бяха напалили свой собствен огън, защото нямаха намерение да делят с никого заека, уловен от Ксавиер Моран. Дори и за тях самите имаше най-много по една-две хапки.

— Сложи го в огъня — каза Ярпен, облизвайки пръстите си. — Водата бързо ще кипне.

— Глупаво е да се къпе — отбеляза Реган Далберг, докато изплюваше една костица. — Водата само може да навреди на болния. Впрочем и на здравия. Помните ли стария Шрадер? Жена му веднъж го накара да се изкъпе и скоро след това Шрадер умря.

— Защото го ухапа бясно куче.

— Ако не се беше изкъпал, кучето нямаше да го ухапе.

— Аз също мисля — отбеляза Цири, докато проверяваше с пръст температурата на водата в котела, — че е прекалено да се къпеш всеки ден. Но Трис много ни се моли, а веднъж даже се разплака… Така че ние с Гералт…

— Знаем — кимна най-старият Далберг. — Но това, че вещерът… Не мога да спра да се чудя. Хей, Зигрин, ако ти имаше жена, щеше ли да я къпеш и да я решиш? Щеше ли да я носиш на ръце в храстите, за да може тя…

— Млъкни, Поли — прекъсна го Ярпен. — Не говори нищо за вещера, защото той е добър човек.

— Да съм казал нещо? Просто се чудя…

— Трис изобщо не е негова жена — вметна войнствено Цири.

— Тогава ми е още по-чудно.

— Значи си голям тъпак — обобщи Ярпен. — Цири, отсипи малко от врялата вода, ще направим на магьосницата чай с шафран и мак. Днес май се чувства по-добре, а?

— Като че ли — промърмори Яник Брас. — Наложи се да спираме конвоя само шест пъти заради нея. Аз знам, че не бива да се отказва помощ на пътя, който мисли иначе, е глупак. А който откаже, е два пъти глупак и подъл кучи син. Но твърде дълго се мотаем из тези гори, казвам ви, твърде дълго. Изкушаваме съдбата, да го вземат дяволите, прекалено я изкушаваме. Тук не е безопасно. Scoia’tael…

— Изплюй се, да не ги повикаш, Яник.

— Пфу, пфу. Ярпен, не ме е страх от битки и няма да ми е за първи път да проливам кръв, но… Ако се наложи да се бием със своите… Мамка му! Защо се падна точно на нас? Този скапан товар трябваше да го конвоират скапани сто конници, не ние! Дяволите да ги вземат тези умници от Ард Карайг, да ги…

— Млъкни, казвам ти. По-добре дай гърнето с кашата. Зайчето само ни възбуди апетита, а сега трябва да хапнем нещо. Цири, ще хапнеш ли с нас?

— Е, как.

Дълго време се чуваха само мляскане и удряне на дървените лъжици в гърнетата.

— Проклятие — изхленчи Поли Далберг и измляска. — Бих хапнал още нещо.

— Аз също — подкрепи го Цири и също измляска, възхитена от непретенциозните маниери на джуджетата.

— Само не и каша — каза Ксавиер Моран. — Вече ми присяда от нея. От соленото месо — също.

— Тогава се напаси с трева, щом имаш толкова деликатен вкус.

— Или изгризи кората на някоя бреза. Бобрите така правят и са си живи.

— Предпочитам да изям някой бобър.

— А аз предпочитам риба — размечта се Поли, докато хрупаше изваден от пазвата си сухар. — Хапва ми се рибка, казвам ви.

— Да си наловим риба.

— Къде? — промърмори Яник Брас. — В храстите?

— В ручея.

— И това ако е ручей. Можеш да се изпикаеш през него. Каква риба може да има там?

— Има риба. — Цири облиза лъжицата и я пъхна в джоба на ботуша си. — Видях, когато ходих за вода. Но са болни риби. Имат някакъв обрив. Черни и червени петна…

— Пъстърви! — изрева Поли, плюейки парченца от сухара. — Хайде, момчета, бързо към ручея! Реган! Сваляй панталоните! Ще направим кепче от тях.

— Защо от моите?

— Сваляй ги веднага да не ти шляпна един зад врата, смотаняк. Не ти ли каза мама да ме слушаш?

— Ако искате да ловите риба, побързайте, защото ще се стъмни всеки момент — каза Ярпен. — Цири, завря ли водата? Остави, остави, ще се попариш, знам, че си силна, но нека аз да го отнеса.

Гералт вече ги чакаше. Тя забеляза отдалеч неговите развяващи се бели коси в отвора на платнището на фургона. Джуджето преля водата в малко ведро.

— Имаш ли нужда от помощ, вещерю?

— Не, благодаря, Ярпен. Цири ще ми помогне.

Температурата на Трис вече беше спаднала, но магьосницата беше чудовищно отслабнала. Гералт и Цири вече бяха свикнали да я събличат и да я мият, бяха се научили да сдържат нейните честолюбиви, но засега непосилни пориви за самостоятелност. Работата вървеше удивително леко — той държеше магьосницата в ръце, Цири я миеше и я бършеше. Само едно нещо учудваше и дразнеше Цири — според нея Трис прекалено силно се притискаше към Гералт. Този път дори се опита да го целуне.

Гералт с движение на главата посочи дисагите на магьосницата. Цири веднага се изправи, защото това също влизаше в ритуала — Трис винаги искаше да я решат. Момичето намери гребена, застана на колене. Трис се наведе към нея и прегърна вещера. Според Цири — прекалено силно.

— Ох, Гералт — изхлипа магьосницата. — Толкова ми е жал… Толкова ми е жал, че това, което го имаше между нас…

— Трис, моля те…

— … Не се случва сега… Когато оздравея… Всичко би било различно… Аз бих могла… Бих могла дори…

— Трис.

— Завиждам на Йенефер… Ревнувам те от нея…

— Цири, излез.

— Но…

— Моля те, излез.

Тя скочи от фургона и налетя право на Ярпен, който чакаше, опрян на колелото, гризейки замислено дълъг стрък трева. Той я хвана. Дори не му се наложи да се навежда като Гералт. Не беше по-висок от нея.

— Никога не прави подобна грешка, малка вещерке — прошепна той, посочвайки с поглед фургона. — Ако някой прояви към теб съчувствие, симпатия и самоотверженост, ако те удиви с благородството на характера си, оцени това, но не го бъркай с… нещо друго.

— Не е хубаво да се подслушва.

— Знам. И не е безопасно. Едвам успях да отскоча, когато изхвърли водата от миенето. Да отидем да видим колко пъстърви са се уловили в панталоните на Реган.

— Ярпен?

— Да?

— Аз те харесвам.

— И аз теб, козичке.

— Но ти си джудже. А аз — не.

— А какво общо има… Аха. Scoia’tael. Мислиш си за „катериците“, нали? Това не ти дава покой, а?

Цири се освободи от тежката му ръка.

— И на теб не ти дава покой — каза тя. — И на другите също. Нали виждам.

Джуджето мълчеше.

— Ярпен?

— Да?

— Кой е прав? „Катериците“ или вие? Гералт иска да бъде… неутрален. Ти служиш на крал Хенселт, макар че си джудже. А рицарят на заставата крещеше, че всички са наши врагове и всички трябва… Всички. Дори децата. Защо, Ярпен? Кой е прав?

— Не знам — изрече джуджето с усилие. — Аз не съм от най-мъдрите. Правя това, което сметна за добро. „Катериците“ взеха оръжията, тръгнаха по горите. Крещят: „Хората — в морето“, без да знаят, че дори този заразителен лозунг им е подхвърлен от нилфгардските емисари. Без да разбират, че този лозунг не е адресиран до тях, а до хората, че има за цел да събуди омраза у хората, а не да повдигне бойния дух на младите елфи. Аз разбрах това и затова смятам вършеното от Scoia’tael за престъпна глупост. Какво пък, заради това може след няколко години да ме наричат изменник и продажник, а тях да наричат герои… Нашата история, историята на този свят, познава подобни случаи.

Той замълча и почеса брадата си. Цири също мълчеше.

— Елирена… — възкликна той неочаквано. — Ако Елирена е героиня, ако това, което е направила, се нарича геройство, то нека да ме наричат предател и страхливец. Защото аз, Ярпен Зигрин, страхливец, предател и ренегат, твърдя, че не бива да се избиваме помежду си. Твърдя, че трябва да живеем. Да живеем така, че после да не се налага да молим никого за прошка. Героинята Елирена… На нея й се наложило. „Простете ми — молила тя, — простете ми!“ Сто дяволи! По-добре да загинеш, отколкото да живееш със съзнанието, че си направил нещо, за което трябва да молиш да ти простят.

Той замълча отново. Цири не зададе въпросите, които напираха вътре в нея. Инстинктивно усещаше, че не бива да го прави.

— Трябва да живеем заедно — продължи да говори Ярпен. — Ние и вие, хората. Защото просто нямаме друг изход. От двеста години знаем това и повече от сто години работим за това. Искаш ли да знаеш защо постъпих на служба при Хенселт, защо взех такова решение? Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра. От сто години се опитваме да живеем заедно с хората. Полуръстовете, гномите, ние, дори елфите. Не говоря за русалките, нимфите или силфидите, те винаги са били диви, дори когато вас още не ви е имало тук. Сто дяволи, това продължи сто години, но някак успяхме да започнем да живеем заедно, някак успяхме да убедим хората, че се различаваме много малко едни от други.

— Ние изобщо не се различаваме, Ярпен.

Джуджето се обърна рязко.

— Изобщо не се различаваме — повтори Цири. — Та нали ти мислиш и чувстваш по същия начин като Гералт. И като… като мен. Ние ядем едно и също, от един и същ казан. Ти помагаш на Трис, аз също. Ти си имал баба, аз също… Моята баба я убиха нилфгардците. В Цинтра.

— А моята — хората — изрече джуджето с усилие. — В Бруге. По време на погрома.

— Конници! — извика някой от хората на Венцк, яздещи като охрана отпред. — Конници пред нас!

Комисарят тръгна към фургона на Ярпен. Гералт се приближи от другата страна.

— Отзад, Цири! — изрече той рязко. — Слез от капрата и отиди отзад. Стой при Трис.

— Оттам нищо не се вижда!

— Недей да спориш! — скара й се Ярпен. — Бързо отзад. И ми подай наджака. Под кожуха е.

— Това ли? — Цири вдигна някакъв тежък, отвратително изглеждащ предмет, наподобяващ чук, като по-дългата част на желязото беше остра и леко извита.

— Това — потвърди джуджето. Мушна дръжката на наджака в джоба на ботуша си, а брадвата сложи на коленете си. Венцк, външно спокоен, гледаше към пътя, сложил длан над очите си.

— Лека кавалерия от Бан Глеан — каза той след малко. — Така наречената Кафява рота, разпознаваща се по наметалата и бобровите калпаци. Моля, запазете спокойствие. А също така и бдителност. Наметалата и бобровите калпаци доста лесно сменят притежателите си.

Конниците се приближаваха бързо. Бяха около десет. Цири видя как на задния фургон Поли Далберг слага на коленете си два заредени арбалета, а Реган ги покрива с наметалото си. Тя тихо се измъкна изпод платнището, обаче се скри зад широките рамене на Ярпен. Трис се опита да се изправи, изруга и се отпусна върху постелята.

— Стой! — извика първият от конниците, несъмнено командирът им. — Кои сте вие? Откъде идвате и накъде сте тръгнали?

— А кой пита? — Венцк спокойно се изправи в седлото си. — И с какво право?

— Армията на крал Хенселт, любопитни ми господине. Пита десетникът Зивик и няма да пита за втори път. Отговорете веднага! Кои сте вие?

— Интендантската служба на кралската армия.

— Всеки може да го каже. Не виждам никого в кралските цветове!

— Приближи се, десетнико, и погледни внимателно този пръстен.

— Какви са тия пръстени, дето ми блестите с тях? — развика се войникът. — Да не познавам всички пръстени на света? Всеки може да има такъв пръстен. И това ми било важен знак!

Ярпен Зигрин се изправи на капрата, вдигна брадвата си и рязко я пъхна под носа на войника.

— А този знак познат ли ти е? — изръмжа той. — Помириши го и запомни миризмата.

Десетникът дръпна юздите, обърна коня.

— Да ме уплашите ли сте решили? — изрева той. — Мен? Аз съм на кралска служба!

— Ние също — изрече тихо Венцк. — И сигурно по-отдавна от теб. Не се изнервяй, войнико, съветвам те най-доброжелателно.

— Аз съм тук на стража! Откъде да знам какви сте вие?

— Видя пръстена — процеди комисарят. — Ако знакът на скъпоценния камък не ти е познат, то започвам да се питам какъв си ти. На знамето на Кафявата рота е нарисуван същият знак, трябва да ти е познат.

Войникът явно се укроти, за което вероятно изиграха роля в равна степен както спокойните думи на Венцк, така и навъсените, ядосани лица, гледащи от фургоните на конвоя.

— Хмм… — каза той, премествайки калпака си към лявото ухо. — Добре. Ако наистина сте тези, за които се представяте, то сигурно няма да имате нищо против да погледна какво има във фургоните.

— Ще имаме — смръщи вежди Венцк. — И то ще имаме много против. Нашата стока изобщо не ти влиза в работата, десетник. Всъщност не разбирам какво очакваш да намериш там.

— Не разбирате — поклати глава войникът, като сложи ръка на дръжката на меча. — Тогава ще ви кажа. Търговията с хора е забранена, а са се навъдили разни злодеи, които продават роби на Нилфгард. Ако намеря хора с окови във фургоните, не се опитвайте да ми обяснявате, че служите на краля. Ако ще и дузина пръстени да ми извадите.

— Добре — каза сухо Венцк. — Ако става въпрос за роби — търси. За това — разрешавам.

Войникът се приближи до фургона в средата на кервана, наведе се в седлото и вдигна платнището.

— Какво има в тези бъчви?

— А какво трябва да има? Роби? — попита язвително Ярпен Зигрин, отпуснал се върху капрата.

— Питам какво има! Така че ми отговорете!

— Солена риба.

— А в тези сандъци? — Войникът се приближи до следващия фургон и побутна платнището му.

— Подкови — измънка Поли Далберг. — А това там, отзад, са биволски кожи.

— Виждам — махна с ръка десетникът, даде команда на коня, тръгна към предната част на конвоя и надникна във фургона на Ярпен Зигрин.

— А каква е тази жена, която лежи там?

Трис Мериголд се усмихна леко, надигна се на лакътя си и направи кратък сложен жест с ръката си.

— Кой, аз ли? — попита тихо тя. — Ти изобщо не ме виждаш.

Войникът замига нервно и леко потрепери.

— Солени риби — изрече той уверено, пускайки платнището. — Всичко е наред. А това дете?

— Сушени гъби — каза Цири, гледайки го нагло.

Войникът млъкна и я зяпна с отворена уста.

— А? — попита той след малко, смръщил чело. — Какво, какво?

— Приключи ли с огледа, боецо? — поинтересува се студено Венцк, който се приближи от другата страна на фургона. Войникът с усилие откъсна поглед от зелените очи на Цири.

— Приключих. Вървете и боговете да са с вас. Но внимавайте. Преди два дни Scoia’tael изклаха конния патрул при Язовичния дол. Били са силен, многоброен ударен отряд. Разбира се, Язовичният дол е далеч оттук, но елфът се движи в гората по-бързо от вятъра. Наредено ни е да затворим обсадата около тях, но може ли да уловиш елфи? Все едно да се опитваш да уловиш вятъра…

— Достатъчно, ние не любопитстваме — прекъсна го грубо комисарят. — Времето си тече, чака ни дълъг път.

— На добър път тогава. Хей, след мен!

— Чу ли, Гералт? — промърмори Ярпен Зигрин, гледайки след отдалечаващия се патрул. — Проклетите „катерици“ са в околността. Усещах го. През цялото време тръпки ме побиваха, сякаш някой се е прицелил с лък в мен. Не, по дяволите, не можем постоянно да се движим така, на сляпо, да подсвиркаме, да дремем и да похъркваме. Трябва да знаем какво има пред нас. Чуй, имам една идея.

Цири дръпна рязко кафявия си кон, потегли в галоп, ниско наведена към седлото. Гералт, улисан в разговор с Венцк, веднага вдигна глава.

— Не ставай глупава! — извика той. — Без номера, момиче! Врата ли искаш да си строшиш? И не се отдалечавай много…

Тя не успя да чуе нищо повече — твърде бързо се отдалечи напред. Направи го нарочно, нямаше никакво желание да слуша ежедневните поучения. „Не толкова бързо, не толкова рязко, Цири!“ Дъра-дъра. „Не се отдалечавай!“ Дъра-дъра-дъра. „Бъди внимателна!“ Дъра-дъра. „Като че ли съм малко дете — помисли си тя. — А аз вече съм почти на тринайсет, имам бърз кон и остър меч на раменете си. И не се страхувам от нищо. И е пролет!“

— Хей, внимавай, ще си протриеш задника!

Ярпен Зигрин. Още един многознайко. Дъра-дъра.

По-надалеч и още по-надалеч, в галоп, през зелените треви и храсти, през сребристите ливади, през златистия влажен пясък, през перестите папрати. Изплашен елен бяга в гората, като подскачащата му черно-бяла задница просветва като фар в полумрака. От дърветата излитат птици — шарени сойки и пчелояди, черни кресливи свраки със смешни опашки. Водата в локвите и в пукнатините пръска под копитата на коня.

По-надалеч и още по-надалеч! Конят, който твърде дълго се е тътрил лениво зад фургоните, се носи радостно и бързо, щастлив от скоростта си; тича отпуснато, мускулите на бедрата му играят, влажната грива удря Цири по лицето. Конят изпъва шия, Цири отпуска юздите. По-надалеч, конче, без да усещаш юздата и мундщука, по-надалеч, в галоп, в галоп, по-бързо, по-бързо! Пролет!

Цири кара коня да забави ход, оглежда се. Е, най-накрая е сама. Най-накрая е далеч. Вече никой няма да й вика, да й прави забележки, да й забранява да прави такива разходки. Най-накрая е сама, свободна и самостоятелна.

По-бавно. Лек тръс. В края на краищата това не е просто разходка заради удоволствието, тя има и някои задължения. Сега тя е конно разузнаване, патрул, предна охрана. „Ха — мисли Цири, оглеждайки се, — безопасността на целия конвой сега зависи от мен. Всички чакат с нетърпение да се върна и да кажа: «Пътят е свободен и проходим, никого не видях, няма следи нито от фургони, нито от копита.» Ще доложа, а тогава мършавият господин Венцк със студените сини очи ще кимне сериозно с глава, Ярпен Зигрин ще се усмихне и ще покаже жълтите си конски зъби, Поли Далберг ще извика: «Бива си те, малката!», а Гералт лекичко ще се усмихне. Ще се усмихне, макар че в последно време се усмихва толкова рядко.“

Цири се огледа, записвайки всичко в паметта си. Две повалени брезички — никакъв проблем. Купчина клонки — нищо, фургоните ще минат. Издълбана от дъжда вдлъбнатина — това не е никаква преграда; колелата на първия фургон ще преминат, следващите фургони ще се движат по коловоза. Голяма поляна — хубаво място за почивка…

Следи? Какви следи може да има тук? Тук няма никого. Има гора. Има птици, врещящи сред свежите, зелени листа. Червеникавокафява лисица претичва през пътя, без да бърза… И мирише на пролет.

Пътят прекъсваше насред хълма, пропадаше в песъчлива падина, скриваше се под кривите борчета. Цири се отклони от пътя, изкачи се по склона, за да отгледа отгоре околността. И да докосне мокрите, ароматни листа…

Слезе от коня, закачи юздата за един чеп, тръгна бавно сред избуялите нависоко хвойнови храсти. От другата страна на хълма се виждаше открито пространство, зеещо в гъстата гора като изгризано — вероятно следа от пожар, който е бушувал тук много отдавна, защото никъде не се виждаха пепелища, навсякъде се зеленееха ниски брези и елички. Докъдето стигаше погледът, пътят беше свободен и проходим. И безопасен.

„От какво ги е страх? — помисли си тя. — От Scoia’tael? А защо ги е страх? Мен не ме е страх от елфите. Нищо не съм им направила.

Елфите. «Катериците». Scoia’tael.“

Тогава, в заставата, преди Гералт да й нареди да се отдръпне, Цири беше да разгледа труповете. Особено запомни един — с лице, покрито със слепилата се от кафявата кръв коса, с неестествено извит и счупен врат. Застиналата в напрегната гримаса горна устна разкриваше уста с много бели и много дребни зъби. Нечовешки…

Тя запомни ботушите на елфа — износени и протрити, дълги до коленете, прошнуровани в долната си част и закопчани горе с многобройни ковани катарами.

Елфите, които убиват хора и които на свой ред загиват в борбата. Гералт казва, че трябва да се запази неутралитет… А Ярпен — че трябва да се постъпи така, че после да не се налага да молиш за прошка…

Тя изрита попадналата на пътя й къртичина, замислено прекара върха на обувката си по пясъка.

Кой, на кого и за какво е длъжен да иска извинение? „Катериците“ убиват хора. А Нилфгард им плаща за това. Използва ги. Подстрекава ги. Нилфгард.

Не, Цири не беше забравила това, което се беше случило в Цинтра, макар и много да й се искаше да го забрави. Скитничеството, отчаянието, страха, глада и болката. Изтощението и вцепенението, които настъпиха по-късно, много по-късно, когато я намериха и я приютиха друидите от Заречие. Тя помнеше всичко това като в мъгла, а искаше да го забрави.

Но то винаги се връщаше. Връщаше се в мислите й и в сънищата й. Цинтра. Тропот на коне и диви крясъци, трупове, пожар… И Черния рицар с крилатия шлем… А после… Селските къщи в Заречие… Почерняла пукнатина насред пепелището… Наблизо, до недокоснатия кладенец, черен котарак лиже страшно изгаряне на хълбока си. Кладенецът… Геранилото… Ведро…

Ведро, пълно с кръв.

Цири потърка лицето си и погледна дланта си изумено. Дланта й беше мокра. Момичето подсмръкна, избърса сълзите си с ръкав.

„Неутралитет? Равнодушие? — Искаше й се да крещи. — Вещер, гледащ равнодушно? Не! Вещерът е длъжен да защитава хората. От горските духове, вампирите, върколаците. И не само от тях. Трябва да ги защитава от всякакво зло. А в Заречие аз видях какво е зло.

Вещерът е длъжен да защитава и спасява. Да защитава мъжете, за да не бъдат овесени за ръцете по дърветата и да не бъдат набивани на колове. Да защитава светлокосите девойки, за да не бъдат разпъвани между забити в земята колчета. Да защитава децата, за да не ги колят и да не ги хвърлят в кладенци. Защита заслужава дори котката, обгорена в подпалената плевня. Затова аз ще стана вещерка, затова имам този меч — за да защитавам хора като тези от Соден и Заречие; защото те нямат мечове, не знаят никакви стойки, полуобороти, финтове и пируети, никой не ги е научил как да се бият, те са безсилни и беззащитни срещу върколака и срещу нилфгардския мародер. Мен ме учат да се бия. За да мога да защитавам беззащитните. И аз ще го правя. Винаги. Никога няма да съм неутрална. Никога!“

Не знаеше какво я предупреди — дали тишината, внезапно паднала върху гората като студена сянка, или движението, уловено с крайчеца на окото. Но тя реагира мигновено — рефлекс, придобит и отработен в горите на Заречие, когато, докато бягаше от Цинтра, тя се надбягваше със смъртта. Просна се на земята, изпълзя под един хвойнов храст и застина. „Само да не изцвили конят“ — помисли си.

На склона на отсрещния хълм нещо отново се помръдна, тя забеляза призрачен силует, размиващ се сред листака. Елфът надникна предпазливо от храстите. Свали качулката от главата си, няколко секунди се оглеждаше и се вслушваше, после бързо и безшумно тръгна по склона. Още двамина излязоха от гъсталака и поеха подире му. А след тях тръгнаха и останалите. Бяха много. Вървяха в дълга редица, около половината бяха с коне — те се движеха бавно, изправени в седлата си, напрегнати, бдителни. За кратко време виждаше всички отчетливо и ясно, докато се придвижваха в пълна тишина на фона на небето, в светъл процеп сред стената от дървета, а после изчезнаха, разтвориха се сред трепкащите сенки на гъсталака. Изчезнаха без никакъв звук, като духове. Не изтропа нито едно копито, не изпръхтя нито един кон, не изпука нито едно клонче под крак или подкова. Не издрънча нито едно от оръжията, окачени по тях.

Елфите изчезнаха, но Цири не помръдна — лежеше притисната към земята под хвойновия храст, стараейки се да диша колкото се може по-тихо. Знаеше, че може да я издаде някоя подплашена птица или зверче, а птиците и зверчетата можеха да се уплашат от всяко шумолене и всяко движение — дори най-малкото, най-предпазливото. Тя се надигна едва когато гората се успокои напълно, а сред дърветата, между които бяха изчезнали елфите, заврякаха свраките.

Надигна се само защото се озова в нечия силна прегръдка. Някаква черна кожена ръкавица запуши устата й, заглушавайки вика на уплаха.

— Тихо!

— Гералт?

— Тихо, ти казвам!

— Видя ли?

— Видях.

— Това са те — прошепна тя. — Scoia’tael. Нали?

— Да. Бързо, на коня. Гледай си в краката.

Те се спуснаха бавно и тихо от хълма, но не се върнаха на пътя, а останаха в гъсталака. Гералт се оглеждаше внимателно, не й разреши да язди самостоятелно, не й подаде юздата, а той самият поведе коня й.

— Цири — изрече той изведнъж, — нито дума за това, което видяхме. Нито на Ярпен, нито на Венцк. На никого. Разбираш ли?

— Не — промърмори тя, навеждайки глава. — Не разбирам. Защо трябва да мълча? Та нали трябва да ги предупредим! С кого сме, Гералт? Против кого? Кой ни е приятел и кой — враг?

— Утре ще се отделим от конвоя — каза той след кратко мълчание. — Трис вече е почти здрава. Ще си вземем довиждане и ще тръгнем по своя път. Ще имаме свои собствени проблеми, собствени тревоги и собствени трудности. Тогава, надявам се, най-накрая ще разбереш, че не бива да делим обитателите на нашия свят на приятели и врагове.

— Трябва да сме… неутрални? Равнодушни, нали? А ако ни нападнат…

— Няма да ни нападнат.

— А ако…

— Чуй ме — обърна се той към нея. — Как мислиш, защо керван с толкова голямо значение, превозващ злато и сребро, тайна помощ на крал Хенсел за Аердин, се конвоира от джуджета, а не от хора? Още вчера видях един елф, който ни наблюдаваше от дърветата. Чух как през нощта преминаха покрай кервана. Scoia’tael няма да нападнат джуджетата, Цири.

— Но те са тук — промърмори тя. — Обикалят, обкръжават ни.

— Знам защо са тук. Ще ти покажа.

Той рязко обърна кобилата си, подаде й юздата. Тя пришпори с пети коня си, той тръгна по-бързо, но Гералт с жест й показа да се придържа зад него. Те пресякоха пътя и отново навлязоха в гъсталака. Гералт водеше, а Цири го следваше. Двамата мълчаха. Дълго време.

— Погледни. — Гералт спря коня — Погледни, Цири.

— Какво е това.

— Шаеравед.

Пред тях, докъдето гората позволяваше да стигне погледът им, се издигаха гладко изсечени гранитни и мраморни блокове с притъпени, изгладени от вятъра ръбове, украсени с промити от дъжда рисунки, напукани от студовете, разкъсани от корените на дърветата. Между стеблата се виждаха счупени колони, арки, остатъци от фризове, оплетени от бръшлян и обвити от плътен килим от зелен мъх.

— Тук е имало… крепост?

— Дворец. Елфите не са строили крепости. Слез. Конете няма да могат да минат през развалините.

— Кой е унищожил всичко това? Хората?

— Не. Самите елфи. А след това са си отишли.

— Защо?

— Знаели са, че повече няма да се върнат тук. Това се е случило след второто стълкновение между тях и хората, преди повече от двеста години. Преди това, когато напускали градовете си, ги оставяли недокоснати. Хората строели върху основите на постройките на елфите. Така са се появили Новиград, Оксенфурт, Визима, Третогор, Марибор, Цидарис. И Цинтра.

— И Цинтра ли?

Той кимна утвърдително, без да откъсва поглед от руините.

— Отишли са си — прошепна Цири. — Но сега се връщат. Защо?

— За да видят.

— Какво?

Той безмълвно сложи ръка на рамото й и леко я побутна. Тя скочи от мраморните стъпала, спусна се по-надолу, придържайки се за гъвкавите клони на лещака, които се промъкваха през всяка пукнатина, през всеки процеп в обраслите с мъх, напукани плочи.

— Тук е бил центърът на двореца. Неговото сърце. Фонтанът.

— Тук? — учуди се Цири, гледайки заобиколените от храсталак елхи и белите стебла на брезите сред безформените парчета и блокове.

— Върви нататък.

Потокът, подхранващ с вода фонтана, явно често беше сменял коритото си, при което търпеливо и неуморно беше дълбал мраморните блокове и алабастровите плочи, а те се бяха слягали, образувайки бентове, и насочвайки отново водата в друга посока. В резултат цялата местност се беше оказала изсечена от плитки ями. На места водата се стичаше в каскади по остатъците от сградите, като отмиваше от тях листата и пясъка — на тези места мраморът, мозайката и теракотата все още искряха цветни и свежи, сякаш лежат тук от три дни, а не от два века.

Гералт прескочи през ручея и тръгна между остатъците от някакви колони. Цири го последва. Спуснаха се по ронещи се стъпала, наведоха глави и влязоха под недокоснатия свод на една арка, наполовина зарита от земен насип. Вещерът се спря, посочи с ръка. Цири въздъхна шумно.

Върху многоцветния от раздробената теракота насип беше израснал огромен розов храст, обсипан с десетки прелестни бяло-лилави цветя. Върху листенцата проблясваха капчици роса, блестящи като сребро. Храстът беше оплел голяма плоча от бял камък. А от плочата ги гледаше тъжно красиво лице, чиито деликатни и благородни черти дъждовете и снеговете не бяха успели да заличат и размият. Лице, което не бяха съумели да обезобразят длетата на грабителите, изчегъртали от барелефа златните орнаменти, мозайката и скъпоценните камъни.

— Аелирен — каза Гералт след дълго мълчание.

— Колко е красива — прошепна Цири, хващайки го за ръката.

Вещерът сякаш не забеляза това. Той гледаше барелефа и в този момент беше далече, далече, в друг свят и друго време.

— Аелирен — повтори той след малко. — Която джуджетата и хората наричат Елирена. Тя е предвождала елфите в битката преди двеста години. Старейшините били против. Те знаели, че нямат шансове да победят. Разбирали, че може повече да не се надигнат след поражението. Искали да спасят своя народ, искали да оцелеят. И решили да разрушат града, да се оттеглят в непристъпните диви планини… и да чакат. Елфите са дълголетни, Цири. По нашите мерки са почти безсмъртни. Хората им се стрували като нещо, което ще отмине като суша, като свирепа зима, като нашествие на скакалци, а после отново ще завали дъжд, ще дойде пролетта, ще поникне новата реколта. Искали да надживеят хората. Да изчакат гибелта им. Решили да унищожат града и двореца. Включително и своята гордост — Шаеравед. Искали да надживеят хората, но Елирена… Елирена накарала младите да се надигнат. Те взели оръжията си и тръгнали след нея на последна отчаяна битка. И били избити. Безмилостно избити.

Цири мълчеше, без да откъсва поглед от прекрасното мъртво лице.

— Умирали с нейното име на устата — продължи тихо вещерът. — Повтаряли нейния призив, нейния вик и умирали за Шаеравед. Защото Шаеравед бил символ. Загинали, биейки се за камъните и мрамора… и за Аелирен. Умирали така, както им била обещала — достойно, геройски и с чест. Опазили честта си, но загубили — обрекли на гибел собствената си раса. Собствения си народ. Помниш ли какво ти каза Ярпен? Кой владее света и кой измира? Той ти обясни всичко грубо, но правилно. Елфите са дълголетни, но само младежите им са плодовити, само младежите им могат да имат потомство, а почти всички млади хора тогава тръгнали след Елирена. След Аелирен, след Бялата роза на Шаеравед. Ние стоим сред руините на нейния дворец, до фонтана, чийто плясък тя е слушала вечер. А това… това са били нейните цветя.

Цири мълчеше. Гералт я придърпа до себе си, прегърна я.

— Е, вече знаеш защо Scoia’tael бяха тук и какво са искали да видят. Нали си наясно, че не бива да се допуска младите елфи и джуджета отново да се самоунищожат? И нали разбираш, че нито ти, нито аз имаме право да участваме в това унищожение? Тези рози цъфтят през цялата година. Би трябвало да подивеят, а те са по-прекрасни, отколкото онези в градините. В Шаеравед постоянно идват елфи, Цири. Най-различни елфи. И буйни, глупави — за които символ е напуканият камък; и разумни — за които символ са тези безсмъртни, вечно възраждащи се цветя. Елфи, които разбират, че ако се откъсне този храст и се подпали земята, то розите от Шаеравед никога няма да разцъфнат отново. Нали разбираш това?

Тя кимна.

— Сега вече разбираш ли какво представлява този неутралитет, който толкова те развълнува? Да бъдеш неутрален не означава да бъдеш равнодушен и безчувствен. И за целта не е необходимо да убиваш чувствата в себе си. Достатъчно е да убиеш омразата в себе си. Разбра ли?

— Да — прошепна тя. — Сега разбрах. Гералт, аз… искам да взема една… Една от тези рози. За спомен. Може ли?

— Вземи си — каза той след кратко колебание. — Вземи си, за да помниш. Хайде, да вървим. Да се връщаме при конвоя.

Цири закрепи розата за шнурчето на салтамарката си. Изведнъж изохка тихо и вдигна ръката си. От пръста към дланта й се спускаше струйка кръв.

— Убоде ли се?

— Ярпен… — прошепна момичето, гледайки кръвта, изпълваща линията на живота й. — Венцк… Поли…

— Какво?

— Трис! — извика тя с пронизващ, променен глас. — По-бързо, Гералт! Ние трябва… да им помогнем! На коня, Гералт!

— Цири! Какво ти става?

— Те умират!

Носеше се в галоп, почти притиснала глава към гривата на коня, като го пришпорваше с викове и удари с петите. Пясъкът на горския път пръскаше под копитата. Още отдалеч тя чу виковете, усети дима.

Срещу нея, заели цялата ширина на пътя, се носеха два коня, които влачеха след себе си хамута, юздите и отчупената ос. Цири не направи опит да сдържи коня си, профуча покрай тях на пълна скорост, при което върху лицето й пръснаха капки пяна. Чу зад себе си цвиленето на Плотка и ругатните на Гералт, на когото му се наложи да забави скоростта.

Следващият завой на пътя я изведе на широка поляна.

Керванът гореше. От храстите като огнени птици към фургоните летяха пламтящи стрели, които разкъсваха платнищата, врязваха се в дъските. Scoia’tael нападаха, надавайки крясъци.

Цири, без да обръща внимание на достигащите отзад викове на Гералт, насочи коня право към първите два малко откъснали се напред фургона. Единият беше паднал настрани, до него стоеше Ярпен Зигрин с брадва в едната си ръка и арбалет в другата. До краката му, неподвижна и безсилна, със синя, вдигнала се до средата на бедрата рокля, лежеше…

— Трииис!!! — Цири се изправи в седлото, пришпори коня с пети. Scoia’tael се обърнаха при вида й, покрай лицето й засвистяха стрели. Тя отклоняваше главата си встрани, без да забавя галопа. Чуваше виковете на Гералт, който й нареждаше да отиде в гората. И през ум не й минаваше да го послуша. Наведе се и се понесе право към целещите се в нея стрелци. Неочаквано усети миризмата на бялата роза, закрепена за салтамарката й.

— Трииис!!!

Елфите отскочиха от носещия се срещу тях кон. Тя закачи леко единия със стремето. Чу рязко свистене, конят се занесе, изцвили, хвърли се встрани. Цири видя, че под седлото е забита стреля — точно до бедрото й. Тя измъкна крака от стремената, притисна се към седлото, отблъсна се силно и скочи.

Падна меко върху преобърнатия фургон, запази равновесие с разперени ръце, скочи отново и се приземи с присвити крака близо до Ярпен, който крещеше и размахваше брадвата си.

Наблизо, на другата каруца, се биеше Поли Далберг, а Реган, легнал назад и опрял крака в дъските, с мъка удържаше впряга. Конете цвилеха диво, подскачаха, дърпаха ока, ужасени от пламтящото платнище.

Цири се хвърли към Трис, която лежеше сред изсипалите се бурета и сандъци, хвана я за дрехите и започна да я влачи към преобърнатия фургон. Магьосницата стенеше, хванала се за главата, над ухото. След миг близо до Цири затропаха копита, захриптяха коне — двама елфи, размахващи мечове, изтласкваха Ярпен Зигрин към нея. Джуджето се въртеше като пумпал, ловко отбивайки с брадвата посипващите се върху него удари. Цири чуваше проклятия, стонове и звънтенето на метал от метал.

Следващият фургон се отдели от горящия керван и се понесе към тях, влачейки след себе си дим и пламък, сеейки пламтящи парцали. Кочияшът му висеше безсилно от капрата, до него стоеше Яник Брас и с усилие успяваше да запази равновесие. С едната си ръка държеше юздата, а с другата се отбраняваше от двама елфи, галопиращи от двете страни на фургона. Третият Scoia’tael бягаше заедно с конете и изпращаше стрела след стрела в хълбоците им.

— Скачай! — изрева Ярпен, надвиквайки глъчката. — Скачай, Яник!

Цири видя как Гералт се приближава в галоп до носещия се неуправляемо фургон, как с къс, икономичен удар на меча помита от седлото единия елф, а Венцк, подскачайки от срещуположната страна, посича другия — онзи, който стреляше в конете. Яник хвърли юздата и скочи — право под коня на третия Scoia’tael. Елфът се надигна в стремената и го посече с меча си. Джуджето падна. В този момент горящият фургон се вряза между биещите се противници и ги разпръсна в противоположни посоки; Цири в последния момент успя да издърпа Трис изпод копитата на побеснелите коне. Металната част на юздата се отчупи с трясък, фургонът подскочи, загуби едно от колелата си и се преобърна. Навсякъде се разхвърчаха части от товара му и тлеещи дъски.

Цири издърпа магьосницата в преобърнатия фургон на Ярпен. Помогна й Поли Далберг, който изведнъж се озова до нея. Гералт прикри двамата, като изправи Плотка между тях и нападащите Scoia’tael. Около фургона закипя бой. Цири слушаше ударите на остриетата, виковете, хриптенето на конете, тропота на копитата. Ярпен, Венцк и Гералт, обградени от елфи от всички страни, се биеха като обезумели дяволи.

Неочаквано биещите се бяха разделени от впряга на Реган, който се бореше на капрата с дебел полуръст с кафтан от рисова кожа. Полуръстът беше седнал върху Реган и се опитваше да го заколи с дълъг нож.

Ярпен ловко скочи на фургона, хвана полуръста за шията и го изхвърли зад борда. Реган извика пронизващо, хвана юздите, шибна конете. Те потеглиха рязко и фургонът се разклати, мигновено набирайки скорост.

— В кръг, Реган! — извика Ярпен. — В кръг! Завий!

Фургонът зави и отново налетя върху елфите, разпръсквайки ги.

Единият от тях подскочи и хвана повода на десния кон, но не успя да го задържи — инерцията го хвърли под копитата и колелата. Цири чу вик на ужас.

Втори елф, подскачащ наблизо, замахна с меча. Ярпен финтира, мечът звънко удари поддържащия платнището обръч, инерцията накара елфа да залитне напред. Джуджето изведнъж замахна рязко с ръка. Елфът изкрещя, напрегна се в седлото и рухна на земята. Между плешките му стърчеше наджакът.

— Е, хайде, кучи синове!!! — крещеше Ярпен, размахвайки брадвата. — Кой е следващият? Карай в кръг, Реган! В кръг!

Реган тръскаше окървавения си перчем и седеше свит на капрата под свистенето на стрелите, виеше като обезумял и безмилостно удряше конете. Конете се носеха в тесен кръг, създавайки подвижна огнена и димна стена около преобърнатия фургон, под който Цири беше издърпала почти изгубилата съзнание магьосница.

Недалеч от тях танцуваше мускулестият жребец на Венцк. Комисарят се беше прегърбил, Цири виждаше белите пера на стрелата, забита в хълбока му. Въпреки раните той се защитаваше ловко от двамата елфи, които го нападаха от земята, от двете му страни. Пред очите на Цири втора стрела го улучи в гърба. Венцк рухна с гърди върху коня, но се задържа върху седлото. Поли Далберг се втурна да му помогне.

Цири остана сама.

Хвана се за меча. Въпреки че по времето на тренировките той изскачаше мълниеносно иззад гърба й, сега по никакъв начин не искаше да излиза, съпротивляваше се, лепеше се за ножницата, сякаш е в смола. Сред кипящия водовъртеж от тела наоколо, сред движенията на оръжията, толкова бързи, че се размазваха пред очите й, нейният меч й изглеждаше неестествено бавен, струваше й се, че ще минат векове, преди да успее да го извади изцяло. Земята се тресеше и трепереше. Цири изведнъж осъзна, че трепери не земята, а собствените й колене.

Поли Далберг влачеше по земята ранения Венцк, като се бранеше с брадвата в другата си ръка от нападащия го елф. Покрай фургона профуча Плотка, Гералт налетя върху елфа. Беше изгубил някъде превръзката си, бялата му коса се развяваше като на вятър. Чу се удар на срещащи се мечове.

Друг Scoia’tael, без кон, изскочи иззад фургона. Поли остави Венцк, изправи се, замахна с брадвата си. И застина.

Пред него стоеше джудже с шапка, украсена с катерича опашка, и с дълга брада, сплетена в две плитки. Поли се поколеба.

Но чернобрадият не се замисли дори за секунда. Нанесе удар и с двете си ръце. Острието на брадвата му изсвистя и се вряза в ключицата на Поли с отвратително хрущене. Поли падна моментално, без да издаде нито звук. Сякаш силата на удара му беше строшила коленете.

Цири започна да пищи.

Ярпен Зигрин скочи от фургона. Чернобрадото джудже се завъртя, нанесе удар. Ярпен го избегна с ловко завъртане, изкрещя страшно, нанесе удар отдолу нагоре и раздроби черната брада, гръкляна, челюстта и лицето на противника си — чак до носа. „Катерицата“ се преви и рухна по гръб, пръскайки кръв, като мяташе ръце и разравяше с токовете на ботушите си земята.

— Герааалт!!! — извика Цири, чувствайки зад гърба си движение. Чувствайки зад гърба си смъртта.

Това беше неясна фигура, която Цири усети по средата на движението й. Само силует и движение, но момичето реагира моментално със скосен удар и финт, които беше научила в Каер Морхен. Парира удара, но беше прекалено нестабилна, прекалено наведена встрани, за да успее да набере инерция. Силата на удара я запрати в стената на фургона. Мечът се изплъзна от ръцете й.

Стоящата пред нея красива дългокрака елфка с високи ботуши смръщи лице, вдигна меча си, тръсна глава, отметна назад качулката си и дългите й коси се разпиляха по раменете й. Мечът проблесна ослепително, гривните върху китките на „катерицата“ пламнаха.

Цири не беше в състояние да се помръдне.

Но не стана нищо. Мечът остана горе, не нанесе удар. Защото елфката гледаше не в нея, а в бялата роза, закрепена за салтамарката й.

— Аелирин! — извика „катерицата“ — високо, сякаш искаше да пребори колебанието си с вика. Но не успя. Гералт, който се беше появил зад Цири, отблъсна момичето встрани и с широк замах посече елфката през гърдите. Кръвта пръсна по лицето и по дрехите й, червените петна покриха белите цветчета на розата.

— Аелирин… — изстена мъчително елфката и падна на колене. Преди да рухне изцяло на земята, успя да извика още веднъж. Високо, протяжно, отчаяно:

— Шаеравееед!!!

Реалността се появи така неочаквано, както и беше изчезнала. През изпълващия слуха й монотонен приглушен шум Цири започна да различава гласове. През блещукащата и мокра завеса от сълзи се очертаха контурите на убитите и живите.

— Цири — прошепна застаналият на колене до нея Гералт. — Събуди се.

— Битката… — простена тя, докато се надигаше и сядаше. — Гералт, какво…

— Вече всичко свърши. Благодарение на войската от Бан Глеан, която ни се притече на помощ.

— Ти не беше… — прошепна тя, затваряйки очи. — Не беше неутрален…

— Не бях. Но ти си жива. И Трис също.

— Как е тя?

— Ударила си е главата при падането от фургона, който Ярпен се е опитвал да спаси. Но вече е добре. Лекува ранените.

Цири се огледа. Сред дима на догарящите фургони се мяркаха силуети на въоръжени хора. Наоколо бяха нападали сандъци и бурета. Някои от тях се бяха разбили и съдържанието им се беше разсипало. Най-обикновени сиви камъни. Цири се вторачи в тях смаяно.

— Помощта за Демавенд от Аедирн — изскърца със зъби застаналият наблизо Ярпен Зигрин. — Тайна и невероятно важна помощ. Специален конвой!

— Капан ли е било това?

Джуджето се обърна, погледна към нея и Гералт. После отново се обърна към изсипалите се от буретата камъни и се изплю.

— Да — отговори той. — Капан.

— За „катериците“?

— Не.

Положиха убитите в редица. Лежаха един до друг — елфи, хора и джуджета. Сред тях беше и Яник Брас. И тъмнокосата елфка с високите ботуши. И джуджето с черна, блестяща от спеклата се от кръв брада, сплетена в плитки. А до тях…

— Поли! — ридаеше Реган Далберг, положил върху коленете си главата на брат си. — Поли! Защо?

Всички мълчаха. Дори онези, които знаеха защо. Реган обърна към тях своето изкривено от болка, мокро от сълзите лице.

— Какво да кажа сега на мама? — простена той. — Какво да й кажа?

Всички мълчаха.

Наблизо, заобиколено от войници с черно-златистите цветове на Каедвен, лежеше Венцк. Дишаше тежко и при всяко издишване от устните му излизаха кървави мехури. До него беше клекнала Трис, а над тях беше рицарят с блестяща броня.

— Е, какво? — попита рицарят. — Госпожице магьоснице? Ще оцелее ли?

— Направих всичко, каквото можех. — Трис се изправи, стисна устни. — Но…

— Какво?

— Те са използвали ето това. — Тя показа стрела със странен накрайник и удари с нея една паднала наблизо бъчва. Накрайникът на стрелата се разтвори, раздели се на четири остри игли.

Рицарят изруга.

— Фредегард… — произнесе с усилие Венцк. — Чуй ме, Фредегард…

— Не бива да говориш! — изрече рязко Трис. — Нито пък да мърдаш. Заклинанието едва действа!

— Фредегард — повтори комисарят. Кървавият мехур на устните му се пръсна, на мястото му се образува нов. — Сбъркахме… Всички ние сбъркахме. Не е Ярпен… Подозирахме го несправедливо. Гарантирам за него. Ярпен не ни е предал… Не е пре…

— Мълчи! — извика рицарят. — Мълчи, Вилфрид! Хей, бързо, дайте тук носилка! Носилка!

— Късно е вече — каза тихо магьосницата, гледайки устните на Венцк, върху които спряха да се появяват мехури. Цири се извърна и притисна лице към Гералт.

Фредегард се изправи. Ярпен Зигрин не гледаше към него. Гледаше към убитите. Към Реган Далберг, който продължаваше да стои на колене до трупа на брат си.

— Това беше необходимо, господин Зигрин — каза рицарят. — Във война сме. Имаше заповед. Трябваше да се убедим…

Ярпен мълчеше. Рицарят наведе глава.

— Простете — прошепна той.

Джуджето бавно обърна глава и погледна към него. Към Гералт. Към Цири. Към всички хора.

— Какво направихте с нас? — попита той с горчивина. — Какво направихте с нас? В какво… ни превърнахте?

Никой не отговори.

Очите на дългокраката елфка бяха стъклени и матови. Върху изкривените й устни беше застинал вик.

Гералт прегърна Цири. Бавно откачи от салтамарката й бялата роза, покрита с тъмни петънца кръв, и безмълвно я хвърли върху тялото на „катерицата“.

— Сбогом — прошепна Цири. — Сбогом, Роза от Шаеравед. Сбогом и…

— … И ни прости — довърши Гералт.