Кучетата на войната

1.

Джек Мълруни размърда туловището си върху платненото походно легло под защитната мрежа против комари и се загледа на изток към просветляващия небосвод. Мракът отстъпи съвсем леко, но достатъчно да се различат дърветата, които се извисяваха край поляната. Джек дръпна от цигарата си и отправи една ругатня към праисторическата джунгла, която го обграждаше, а после като всички стари пришълци в Африка се попита за пореден път защо въобще се е върнал на този проклет континент.

Ако се бе заел сериозно да анализира този въпрос, щеше да признае, че не би могъл да живее никъде другаде. Със сигурност не и в Лондон или на друго място във Великобритания. Той не можеше да понася градовете, рамките и правилата, данъците, студа. Като всички стари пришълци, Джек ту обичаше, ту ненавиждаше Африка, но приемаше, че през последния четвърт век тя се е просмукала в кръвта му заедно с маларията, уискито и милионите ужилвания и ухапвания на всевъзможни насекоми.

Той дойде от Англия на двайсет и пет годишна възраст, след като пет години работи като монтьор в Кралските военновъздушни сили. Част от този срок прекара в Такоради, където подготвяше разнебитени самолети „Спитфайър“ за следващите им полети по дългия маршрут до Източна Африка, Близкия изток и обратно. Тогава за първи път видя Африка и когато през декември 1945 се уволни от армията и си получи възнаграждението, той се сбогува с мразовития купонен Лондон и се качи на един кораб за Западна Африка. Бяха му казали, че в Африка човек може да натрупа състояние.

Там не намери несметни богатства, но след като обходи континента, придоби малка концесия за добив на калай в платото Бенуе на осемдесет мили от нигерийския град Джос. Цените бяха добри, докато течеше малайската криза, и калаят се продаваше скъпо. Джек се трудеше редом със своите работници африканци и в английския клуб, където белите дами бъбреха до насита за последните дни на империята, се говореше, че се е превърнал в „дивак“ и че проявява „дяволски лош вкус“. Истината бе, че Мълруни предпочиташе африканския начин на живот. Обичаше джунглата, обичаше африканците, които сякаш не му се сърдеха, когато ги хока, ругае и бие, за да ги накара да свършат повече работа. Пиеше с тях палмово вино и съблюдаваше племенните табута. Не се отнасяше надменно с тях. Срокът на калаената му концесия изтече през 1960, малко преди да бъде обявена Независимостта, и той отиде да работи като търсач в една компания, която притежаваше по-голяма и по-доходоносна концесия. Наричаше се „Мансън Консолидейтид“. Когато през 1962 тази концесия също приключи, Джек постъпи като щатен служител на компанията.

На петдесет години той все още беше голям, здрав мъж с едър кокал и як като бик. Имаше огромни ръце, нацепени и набраздени от годините, прекарани в рудниците. Джек прокара едната от тях през своята буйна чуплива бяла коса, а с другата изгаси цигарата си в мократа червена пръст под леглото. Сега вече беше по-светло. Скоро щеше да се разсъмне. Чуваше се как готвачът раздухва огъня на другия край на поляната.

Мълруни наричаше себе си минен инженер, макар че нямаше диплома нито по минно дело, нито по инженерство. Беше изкарал курсове и по двете специалности, а към тях бе добавил онова, което не може да се научи в нито един университет — опита от двайсет и пет години усилен труд. Беше копал за злато по река Ранд и за мед край Ндола. Бе дълбал за скъпоценната вода в Сомалия и за диаманти в Сиера Леоне. Можеше инстинктивно да разбере, че една шахта не е добре укрепена, а наличието на руда усещаше с носа си. Или поне така твърдеше той, а след като Джек е поел обикновената си вечерна доза от осемнайсет бири, никой във временното геоложко селище не би се заел да оспорва подобно изхвърляне. В действителност той беше един от последните стари търсачи. Знаеше, че „МанКон“, както съкратено се наричаше компанията, му поверява дребните задачи, свързани с навлизане навътре в джунглата и дивата пустош, която бе отдалечена на мили от цивилизацията и все още не беше проучена. Но на него това му харесваше. Той предпочиташе да работи сам. Така беше свикнал да живее.

Последната му задача отговаряше изцяло на тези условия. От три месеца търсеше находища в подножието на една планинска верига, наречена Кристалната планина, която се намираше във вътрешността на Република Зангаро — малка територия на западноафриканското крайбрежие.

Бяха му казали къде да съсредоточи проучванията си — в района на самата Кристална планина. Веригата от големи масиви и върхове със заоблени била, високи между 1 000 и 1 500 метра, пресичаше републиката от единия край до другия, успоредно на крайбрежието и на четиридесет мили навътре от него. Планината разделяше крайбрежната равнина от вътрешността на страната. Веригата беше прекъсната само на едно място и през този проход минаваше единственият път. Това беше тесен черен път, изпечен като бетон през лятото и мек като блато през зимата. Отвъд планината живееше племето винду, чийто стадий на развитие отговаряше на желязната ера, ако не се вземе под внимание фактът, че използваха дървени оръдия на труда. Джек беше обиколил доста диви места, но се кълнеше, че никога не е виждал нищо по-назадничаво от вътрешността на Зангаро.

От обратната страна на веригата се намираше масивът, който бе дал името си на цялата планина. Преди четиридесет години някакъв самотен мисионер проникнал навътре в планината, отклонил се на юг, тръгнал по прохода и след двайсет мили съзрял едно възвишение, отделено от останалите. Предната нощ се излял пороен дъжд, един от многото, които довеждат годишната сума на валежите до 300 инча през петте дъждовни месеца. Когато свещеникът погледнал към планината, му се сторило, че тя блести под утринното слънце, и я нарекъл Кристалната планина. Отбелязал името в своя дневник. След два дни го пречукали и го изяли. Дневникът бил открит след година от патрул на колониалната армия. Служел за талисман на хората от едно местно село. Войниците изпълнили дълга си и опустошили селото, а после се върнали на крайбрежието и предали дневника на мисионерското общество. Така името, което свещеникът дал на масива, останало, макар че всичко друго, сътворено от него за този неблагодарен свят, било забравено.

Онова, което мисионерът видял на утринната светлина, не било кристал, а хиляди поточета, изпълнени с водата на нощния дъжд, които се спускали по склона на планината. Дъжд се стичал и по другите склонове, но не се виждал под гъстата растителност, която, гледана отдалеч, прилича на дебело зелено одеяло, а когато човек навлезе в нея, се оказва ад, наситен с изпарения. Онова възвишение блестяло със своите хиляди ручейчета, растителността по неговите склонове била значително по-рядка. На свещеника, а и на десетина други бели, които не били виждали масива, не им минало през ум да се попитат защо е така.

След като живя в продължение на три месеца сред ада от изпарения на джунглата, която заобикаляше Кристалната планина, Мълруни разбра защо.

В началото той обходи цялата планина и установи, че между склона, обърнат към морето, и останалата част от веригата съществува значително разстояние. Така Кристалната планина бе разположена като самотен масив на изток от основната верига. Понеже беше по-ниска от най-високите върхове откъм морето, тя не се виждаше от другата страна. Нито пък се открояваше с нещо особено освен с факта, че по нея се стичаха повече потоци, изчислено пропорционално на базата на миля разстояние, отколкото по другите склонове на север и на юг.

Мълруни преброи всички потоци както по Кристалната планина, така и по съседните възвишения. Нямаше никакво съмнение. След дъжд вода се стичаше и по другите хълмове, но голяма част от нея попиваше в почвата. Почвеният слой по околните хълмове беше дебел шест метра, а върху скалната основа на Кристалната планина почти нямаше почва. Джек накара своите работници, хора от племето винду, да пробият серия от дупки с ръчната сонда, която носеше със себе си, и потвърди разликата в дълбочината на почвения слой на двайсет места. След пробите се замисли на какво се дължи тази разлика.

В продължение на милиони години пръстта се е образувала при разлагането на скалната маса и от праха, който вятърът разнасял. И макар че част от този слой се свличал след всеки дъжд заедно с потоците, от тях попадал в реките, а оттам в плитките тинести устия, известно количество пръст оставало отложено в малки пукнатини, незасегнато от водата, която дълбаела дупки в меката скала. А тези дупки се превръщали в отводнителни системи, така че част от дъждовната вода се стичала по склона, изравяйки все по-дълбоки и по-дълбоки канали, а част от нея попивала в земята. Тези два процеса оставяли непокътната по малко почва. Така почвеният слой се натрупвал, ставал все по-дебел и по-дебел с всеки изминат ден и хилядолетие. Птиците и вятърът пренасяли семена, които намирали ниши от пръст и се развивали на тези места, като корените им подпомагали процеса на задържане на почвата върху планинските склонове. Когато Мълруни видя тези възвишения, пръстта по тях беше достатъчно обилна, за да изхрани мощни дървета и оплетени пълзящи растения, които покриваха склоновете и билата на всички хълмове. На всички хълмове с изключение на един.

По него водата не бе успяла да издълбае канали, които да се превърнат в потоци, нито пък бе успяла да попие в скалната маса. Това се отнасяше особено за най-стръмната страна, която гледаше на изток, към вътрешността. Тук пръстта се бе натрупала в падини и върху тях бяха израснали островчета от храсти, трева и папрат. За да се заловят едно за друго, растенията се бяха разтегнали от ниша до ниша, оплитайки тънка мрежа от пипала и лиани над голата скала, подмивана постоянно от стичащата се през сезона на дъждовете вода. Именно тези блещукащи водни петна сред зеленината беше видял мисионерът, преди да умре. Причината за различието беше проста. Обособеният масив беше изграден от скала с друг състав. Стара скала, твърда като гранит, за разлика от меката по-млада скална основа на главната планинска верига.

Мълруни завърши обиколката на планината и установи с пълна сигурност този факт. Това му отне две седмици. Откри също, че по Кристалната планина се стичат не по-малко от седемдесет ручея. Повечето от тях се вливаха в трите главни потока, които се оттичаха на изток към една дълбока долина в подножието. Забеляза и нещо друго. Покрай бреговете на потоците, които се стичаха по този масив, цветът на почвата беше различен. Различна беше и растителността. Някои от растенията имаха същия вид, но други въобще не бяха представени, макар че се развиваха по съседните хълмове и край бреговете на техните потоци. Общо взето, растителността край потоците на Кристалната планина беше по-рядка. Това не можеше да се обясни с липса на почва, защото пръст имаше предостатъчно.

Тя криеше нещо друго, нещо, което спираше растежа на видовете край бреговете на потоците.

Мълруни се зае да картографира седемдесетте потока, които привлякоха вниманието му. Съставяше картата в движение. Взе и пясъчни проби от коритата на потоците, като започна с повърхностния слой, а после задълба до основата. При всяка процедура той изваждаше две пълни кофи с пясък, изсипваше ги върху една мушама и се залавяше с оформянето на конуси и четвъртинки. Такъв е процесът на вземане на проби. Джек струпваше пясъка на конусовидна купчинка, после го разделяше на четвъртинки с острието на лопатата, вземаше двете крайни четвъртинки и ги смесваше отново, за да направи нов конус. След това разделяше и този конус на четвъртинки. Продължаваше по същия начин, докато получи профил на пробата с тегло от килограм до килограм и половина. След сушене пясъкът се изсипваше в обшита с полиетилен брезентова торба. После на торбата грижливо се поставяха печат и етикет. За един месец той събра в шестстотин торби 750 килограма дребнозърнест и едрозърнест пясък от коритата на седемдесетте потока. След това се зае със самата планина.

Вече знаеше, че лабораторното изследване ще установи, че в пясъка от чувалите се съдържат определени количества алувиален12 калай, дребни частици, отмивани в продължение на десетки хиляди години, а това би доказало, че в недрата на Кристалната планина има каситерит (калаена руда).

Той раздели лицата на масива на отделни секции, опитвайки се да открие изворите на потоците и скалните основи, които го подхранваха през влажния сезон. Към края на седмицата разбра, че в скалата няма основна жила, и предположи наличието на това, което геолозите наричат разсеяно отлагане. Навсякъде имаше белези на минерализация. Под разпрострелите се пипала на растенията Джек намери скални отломъци, пронизани от жилки, широки около сантиметър вени от млечнобял кварц, подобни на капилярите на носа на алкохолик. Преплитаха се в огромна мрежа по лицето на скалата.

Всичко, което виждаше около себе си, му казваше: „Калай.“ Той обиколи цялата планина още три пъти и наблюденията му потвърдиха разсеяното отлагане. Белите жилки присъстваха навсякъде в тъмносивата скала. Издълба дупки с чук и длето навътре в скалата и видя същата картина. Няколко пъти му се стори, че съзира в кварца тъмни петънца, потвърждаващи наличието на калай.

След това започна да дълбае сериозно, като маркираше находките си на всеки етап. Събра проби от чисто белите кварцови жилки и за да се подсигури, взе проби и от основната скала — скалата между вените. Три месеца след като навлезе в девствената гора на изток от планината, той приключи. Събра нови 750 килограма скална маса, които щеше да отнесе със себе си до крайбрежието. На всеки три дни порции от този тон и половина скала и алувиални проби се пренасяха от неговия работен лагер до базовия лагер, където той сега се излежаваше в очакване на утрото. Всички проби бяха подредени в конуси и покрити с мушама.

След закуска носачите, с които се бе договорил за заплащането още предния ден, щяха да дойдат от селото, за да занесат трофеите му до пътеката, наричана път, която свързваше вътрешността с крайбрежието. Там, в едно крайпътно село, го чакаше неговият двутонен камион, спрян от движение поради липсата на ключа и дистрибутора, които се намираха в раницата на Джек. Камионът би трябвало да е още в изправност, ако местните жители не бяха го нацепили на парчета. Мълруни бе платил на вожда достатъчно, за да го пази. С двайсет носачи отпред, които да дърпат клатушкащия се камион по наклоните и да го измъкват от ямите, той щеше да пристигне в столицата с товара от проби за три дни. След телеграмата до Лондон щеше да му се наложи да изчака няколко дни, докато дойде да го прибере чартърният кораб на компанията. Искаше му се да завие на север по крайбрежната магистрала, да измине стоте мили до съседната република, където имаше подходящо летище, и да изпрати пробите по въздуха. Но в договора между „МанКон“ и зангарското правителство бе записано, че трябва да върне товара си в столицата.

Джек Мълруни се надигна от походното си легло, отметна настрани мрежата и изрева на готвача:

— Хей, Дингалинг, какво стана с това проклето кафе?

Готвачът от племето винду, който разбра единствено думата „кафе“, се ухили, както си беше до огъня, и махна доволно с ръка.

Мълруни тръгна през поляната към брезентовия умивалник и започна да се чеше, понеже комарите нападнаха потното му тяло.

— Проклета Африка — измърмори той, докато си обливаше лицето.

Беше убеден, че е открил както наносен калай, така и скала със съдържание на калай. Оставаше само въпросът колко калай има в тон скала. Като се вземе предвид, че калаят върви по около 3 300 долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до крайбрежието чрез теснолинейка, чието изграждане би започнало от нула. Мястото наистина си беше затънтено и недостъпно. Както обикновено, предстоеше всичко добре да се обмисли, да се приеме или да се отхвърли на базата на изчисления, свързани с лири, шилинги и пенита. Така вървяха нещата на този свят. Той шляпна още един комар на ръката си и навлече фланелката.

След шест дни Джек Мълруни се бе надвесил над парапета на малкия кораб, нает от неговата компания, плюеше през борда и гледаше как се отдалечава зангарийският бряг.

— Гадни копелета — процеди той разярено.

По гърдите и гърба му имаше няколко синини, а на бузата му личеше пресен белег, получен от приклад, когато войниците нападнаха хотела.

Трябваха му два дни да пренесе пробите от дебрите на джунглата до пътеката и още едно изпълнено с пъшкане и пот денонощие, за да се изтегли камионът по изровения черен път от вътрешността до крайбрежието. През сезона на дъждовете въобще не би успял да го направи, а през сухия сезон, който щеше да продължи още месец, твърдите като бетон дупки и бабуни разпердушиниха мерцедеса. Преди три дни той плати на хората от племето винду и ги освободи, а после домъкна разскърцания камион до макадамовата отсечка, която започваше едва на четиринайсет мили от столицата. Оттам му оставаше около час до града и до хотела.

Всъщност „хотел“ не беше точната дума. След извоюването на Независимостта най-големият хотел в града се бе превърнал в долен приют, но поне разполагаше с паркинг. Именно там Джек паркира и заключи камиона, а после пусна телеграма. Направи го точно навреме. Шест часа след като я изпрати, настана страхотна суматоха. Пристанището и летището бяха затворени, а всички съобщения бяха прекъснати по заповед на президента.

Мълруни разбра за това положение, когато група войници, облечени като скитници и размахващи приклади, нахлуха в хотела и започнаха да претърсват стаите. Нямаше смисъл да ги пита какво искат, защото те крещяха на някакво наречие, което не означаваше нищо за него, макар и да му се стори, че различава някои думи от диалекта винду, който работниците му употребяваха през последните три месеца.

Понеже си беше Мълруни, той получи два тупаника с приклад, а после отговори с юмрук. Ударът отпрати най-близкия войник по гръб в коридора, а останалите побесняха. Това, че не последва стрелба, се дължеше на Божията милост, но също и на факта, че войниците предпочитаха да си служат с пушките като с тояги, вместо да търсят сложни механизми като спусъци и предпазители.

Отмъкнаха го в най-близкия полицейски участък, където в продължение на два дни ту го привикваха и крещяха насреща му, ту го изоставяха в една подземна килия. Ако знаеше само какъв късмет е извадил! Някакъв швейцарски бизнесмен, един от малкото чуждестранни гости в републиката, станал свидетел на арестуването му и се уплашил за живота му. Обадил се в едно от шестте европейски и северноамерикански посолства в града. Дипломатите влезли във връзка с „МанКон“, чието име им съобщил бизнесменът, който разгледал личните вещи на Мълруни.

След два дни повиканият кораб пристигнал от едно пристанище малко по-нагоре по крайбрежието и швейцарският консул издействал освобождаването на Мълруни. Без съмнение е бил платен подкуп, а „МанКон“ със сигурност щеше да покрие този разход. Но въпреки това Джек Мълруни не беше на себе си. Когато го освободиха, той намери камиона си разбит, а пробите разпръснати из целия паркинг. Всички скални отломъци бяха маркирани и можеха да бъдат събрани отново, но пясъчните проби се бяха смесили. За щастие, половината от съдържанието на разкъсаните торби, всичко петдесет, бе останало непокътнато. Джек ги запечата отново и ги занесе на кораба. И тук група митничари, полицаи и войници претърсиха целия кораб от кърмата до носа. Крещяха ядосано на хората от екипажа, без въобще да кажат какво търсят.

Ужасеният служител на швейцарското посолство, който придружи Мълруни от участъка до хотела, му каза, че се разнесъл слух за покушение над президента и военните търсели някакъв висш офицер, който според твърденията бил виновен.

Четири дни след като напусна пристанище Кларънс, Джек Мълруни, все още в ролята на бавачка на скалните проби, се завърна в Лутън, Англия, на борда на чартърен самолет. Един камион откара пробите му за анализ в Уотфорд и след медицински преглед при доктора на компанията му разрешиха да излезе в триседмичен отпуск. Отиде да го прекара при сестра си в Дълуич и след по-малко от седмица вече се бе отегчил до смърт.

Точно три седмици след завръщането на Мълруни сър Джеймс Мансън, почетен командор на Британската империя, председател и генерален директор на „Мансън Консолидейтид Майнинг Къмпани Лимитид“, се отпусна в коженото си кресло, разположено насред кабинета му на десетия, последен етаж в лондонската централа на неговата компания. Погледна още веднъж доклада пред себе си и възкликна:

— Боже мой!

Никой не отговори.

Той се надигна иззад масивното бюро, пресече стаята, отиде до цветните прозорци, обърнати на юг, и се загледа към прострялото се под него лондонско Сити. Тази квадратна миля площ в центъра на старата столица, която беше сърцето на мощна финансова империя, все още с влияние по целия свят, независимо от приказките на нейните зложелатели. За някои забързани тъмносиви буболечки с черни бомбета на главите Сити навярно беше само работно място — досадно и изтощително. Място, което прибира своя данък, като отнема на човека неговата младост, зрелите му мъжки години, средната му възраст и така чак до пенсия. За други, младите и напористите, Сити представляваше храм на възможностите, в който дарбата и трудът се заплащат с издигане в обществото и осигуреност. За романтиците то беше обиталище на великите търговци авантюристи, за прагматика — най-големият пазар в света, а за левия трейдюнионист — място, на което безделниците и презрените богаташи, родени с пари и привилегии, се къпят в удобствата на лукса. Джеймс Мансън беше циник и реалист. Той знаеше какво представлява Сити. То бе чисто и просто една джунгла, а в нея той беше един от тигрите.

Хищник по рождение, Мансън все пак отдавна бе разбрал, че съществуват определени правила, които следва да се спазват публично и да се превръщат на пух и прах в частните дела. Тоест в политиката съществуваше само една заповед, единайсетата: „Не се оставяй да те разкрият.“ Придържайки се именно към първото изискване, той получи преди месец кавалерската си титла, включена в новогодишния списък за удостояване с почетни звания. Предложението излезе от Консервативната партия (официално заради принос към развитието на индустрията, но в действителност заради тайните попълнения в партийния бюджет за общите избори), а бе прието от правителството на Уилсън, защото Мансън подкрепяше политиката му в Нигерия. Изпълнявайки второто изискване, той натрупа своето състояние, като сега притежаваше двайсет и пет процента от акциите на собствената си компания, помещаваше се на последния етаж и имаше няколко пъти по няколко милиона.

Мансън беше шейсет и една годишен, нисък, агресивен, с телосложение на танк. Притежаваше пробивна мощ и пиратска безмилостност, които привличаха жените и плашеха конкурентите му. Беше достатъчно изкусен, за да симулира уважение към двете институции на търговския и политическия живот — Сити и Кралството, — макар да си даваше сметка, че тези два органа биват разяждани от хора, надарени с почти пълна морална безкрупулност, прикривана зад публичния им имидж. Беше прибрал няколко от тях в своя съвет на директорите, включително и двама бивши министри от предишните консервативни правителства. И двамата не отказваха по някой тлъст допълнителен хонорар, далеч надхвърлящ директорските им заплати, с който си плащаха пътешествията до Каймановите или до Бахамските острови. А единият си устройвал интимното забавление да сервира на три-четири облечени в кожа проститутки, самият той пременен със слугинска шапчица, престилка и с лъчезарна усмивка на лицето. Мансън ги намираше за полезни, понеже притежаваха значително влияние и превъзходни връзки, без да имат проблеми със съвестта си. Останалата част от обществото считаше двамата мъже за изявени държавни служители. Така че Джеймс Мансън беше почтен в рамките на правилата, установени в Сити. Правила, които нямаха нищо общо със света на другите хора.

Но в началото, когато започваше, нещата стояха по различен начин и именно затова любопитните да се доберат до неговата биография се изправяха пред поредица от празнини. Много малко се знаеше за първите му стъпки в живота и той беше достатъчно умен, за да запази това положение непроменено. Позволяваше да се разбере, че е син на родезийски машинист, че е израснал недалеч от медните рудници в Ндола, Северна Родезия, днешна Замбия. Дори нямаше нищо против да се знае, че като момче е започнал работа на забоя, а по-късно е натрупал началното си състояние от добив на мед. Но никога не казваше как го е натрупал.

Всъщност той напусна мините твърде млад, още преди да навърши двайсет години. Разбра, че хората, които рискуват живота си под земята сред грохота на машините, никога няма да направят пари. Или поне големи пари. Големите пари се намираха над земята, при това не и в дирекцията на рудниците. Като юноша Мансън се бе занимавал с финанси, изкуство да се използват и обръщат парите, и нощните му бдения над книгите го бяха научили, че от акции в медодобива за една седмица могат да се спечелят повече пари, отколкото един миньор печели за цял живот.

Започна като борсов посредник на рудниците „Ранд“. Навреме пласира няколко незаконно придобити диаманта, пусна няколко слуха, които накараха играчите на борсата да се бръкнат в джобовете, а после продаде няколко концесии с изтекъл срок на лековерни купувачи. Именно по този начин натрупа началното си състояние. Непосредствено след Втората световна война, трийсет и пет годишен, той се озова в Лондон. Разполагаше с подходящите карти в ситуацията на една гладна за мед Великобритания, която се опитваше да изправи на крака своята индустрия. Така през 1943 основа собствена рудодобивна компания. През средата на петдесетте тя стана акционерно дружество, а след петнайсет години вече имаше интереси по целия свят. Мансън беше един от първите, които усетиха предречения от Харолд Макмилан вятър на промените, който скоро щеше да докара независимостта на черните африкански републики, и си направи труда да се срещне и да се запознае с повечето нови, жадни за власт африкански политици, докато преобладаващата част от бизнесмените в Сити все още скърбяха за бившите колонии.

Новите политически мъже откриха в него подходящ партньор. Те разчетоха истината зад историята за неговия успех, а той разчете истината зад прокламираната от тях загриженост за черните им събратя. Те знаеха какво иска той, а той знаеше какво искат те. Така че Мансън им откри сметки в швейцарски банки, а те дадоха на „Мансън Консолидейтид“ рудодобивни концесии на цени, далеч под средните за момента. „МанКон“ процъфтяваше.

Джеймс Мансън натрупа и няколко странични състояния. Последният му удар беше с акциите на австралийската компания за добив на никел „Посейдон“. Когато през късното лято на 1969 акциите на „Посейдон“ стояха на четири шилинга, той дочу, че един екип от проучватели може би е открил нещо на място, върху което „Посейдон“ имаше право да извършва рудодобив. Мансън хвърли заровете и заплати солидна сума, за да разгледа тайно първите доклади на геолозите. В докладите се говореше за никел, при това за много никел. Всъщност на световния пазар не се чувстваше недостиг на никел, но такива факти никога не възпираха борсовите агенти, именно те, а не инвеститорите отпускаха възходящата спирала на акциите.

Той се свърза със своята швейцарска банка — толкова дискретна институция, че единственият знак, с който заявяваше присъствието си, беше една златна табелка, не по-голяма от визитна картичка, закрепена на стената до солидна дъбова врата на една малка уличка в Цюрих. В Швейцария няма брокери. Банките се занимават с всички инвестиции. Мансън възложи на доктор Мартин Щайнхофер, началник на отдел „Инвестиции“ към банката „Цвингли“, да закупи на негово име 5 000 акции на „Посейдон“. Швейцарският банкер влезе във връзка с престижната лондонска фирма на Джоузеф Сибаг и сие и като използва името на „Цвингли“, направи покупката. „Посейдон“ все още държеше на пет шилинга за акция, когато сделката беше осъществена.

Бурята се разрази към края на септември, когато станаха известни размерите на австралийското никелово находище. Акциите започнаха да се покачват и подпомагана от уместни слухове, възходящата спирала се развъртя с шеметна скорост. Сър Джеймс Мансън възнамеряваше да започне да продава при 50 лири за акция, но покачването беше толкова бурно, че той реши да изчака. Накрая прецени, че пикът ще дойде при 115 лири, и нареди на доктор Щайнхофер да започне да продава при сто лири за акция. Дискретният швейцарски банкер така и стори и изчисти целия обем на средна цена по 103 лири за акция. В действителност пикът бе достигнат при 120 лири, след което здравият разум надделя и акциите паднаха до десет лири. Мансън не съжаляваше за разликата от 20 лири, защото знаеше, че трябва да се продава непосредствено преди пика, когато купувачите са все още многобройни. След като изплати всички хонорари, той прибра чисти 500 000 лири, които и досега се съхраняваха в банка „Цвингли“.

Не е съвсем законно един британски гражданин да има сметка в чужда банка, без да уведоми Министерството на финансите, нито пък е законно да получиш за шейсет дни половин милион лири печалба, без да платиш данък върху нея. Но доктор Щайнхофер беше швейцарски гражданин, а и знаеше да си държи устата затворена. Именно за това служеха швейцарските банки.

През онзи февруарски следобед сър Джеймс Мансън се върна при бюрото си, потъна в мекия кожен стол и отново се загледа в доклада, който лежеше върху папката с документи. Беше пристигнал в голям плик, запечатан с восък и маркиран с надпис „лично“. Отдолу се четеше подписът на доктор Гордън Чалмърс, ръководител на отдела за изследвания, проучвания, геокартография и лабораторни анализи, който се намираше извън Лондон. Докладът се отнасяше до тестовете, извършени върху пробите, които човек на име Мълруни донесъл преди три седмици от някаква страна, наречена Зангаро.

Доктор Чалмърс не си служеше с излишни думи. Информацията беше сбита и смислена, Мълруни бе открил някакъв планински масив или възвишение с връх около 1 000 метра над морското равнище и с диаметър при основата близо до 900 метра. Масивът бил леко отделен от планинската верига във вътрешността на Зангаро. Съдържал разсеяно на широка площ минерално находище с равно разпределена концентрация по цялата скална маса, която била от вулканичен тип и милиони години по-млада от пясъчниците по околните хълмове.

Мълруни беше открил многобройни и повсеместни кварцови жилки и предположил наличието на калай. Той се върнал с кварцовите проби върху множество скални отломъци, а донесъл също и пясък от коритата на потоците, които се оттичали по хълма.

Кварцовите жилки наистина съдържали малки количества калай. Но интерес представлявала самата скала. Многократните и разнообразни тестове доказали, че скалата съдържа малки количества никел с ниска концентрация. Скалните отломъци съдържали и значителни количества платина. Наличието й било установено във всички проби и съдържанието било доста равно разпределено. Най-богатата на платина скална маса в света се намирала в рудниците „Рустенберг“ в Южна Африка. Там концентрациите, или „градусите“, достигат до 0,25 от унция на тон скала. Средната концентрация в пробите на Мълруни била 0,8. „Имам честта, сър, да бъда ваш… и т.н.“

Сър Джеймс Мансън знаеше не по-зле от всеки, който се занимава с рудодобив, че платината е третият по скъпоценност метал в света. Знаеше също, че докато сега си седи в стола, тя се котира на пазара по 130 долара за унция. Освен това си даваше сметка, че с нарастващия глад за този метал цената му ще се покачи поне до 150 долара за унция през следващите три години, а след пет години би могла да достигне 200 долара. Не беше много вероятно да се повтори 300-доларовият пик от 1968, защото той беше смехотворен.

Мансън направи някои изчисления в бележника си. Двеста и петдесет кубически метра скала при два тона на кубически метър правеше петстотин милиона тона. Дори и при половин унция на тон скална маса количеството възлизаше на двеста и петдесет милиона унции. Ако разкриването на нов източник на платина снижеше цената до деветдесет долара за унция и ако недостъпността на мястото доведеше разходите по извличането и рафинирането на рудата до петдесет долара на унция, това пак означаваше…

Сър Джеймс Мансън отново се отпусна в стола си и тихо подсвирна.

— Боже мой! В тази планина има десет милиарда.

2.

Платината е метал и като всеки метал тя си има цена. Цената се определя от два основни фактора. Първият е положението на метала в определени процеси, осъществявани в индустриалните предприятия по света, а вторият е редкостта на метала. Платината е много рядък метал. Съвкупното световно годишно производство, без да се смятат запасите, които производителите пазят в тайна, едва надхвърля милион и половина унции.

Преобладаваща част от това количество, може би над деветдесет и пет процента, идват от три източника: Южна Африка, Канада и Русия. Русия, както обикновено, е несговорчивият член в групата. Производителите искат да задържат световната цена на стабилно равнище, за да могат да осъществяват дългосрочно планиране за инвестиции в ново оборудване и разкриване на нови рудници, с идеята слабите предприятия да не изпадат от пазара, в случай че се пусне в обращение голямо количество складирана платина. Руснаците, които държат на склад неизвестни количества и са в състояние да пуснат във всеки момент много платина, предизвикват трусове на пазара, когато им се отдаде сгоден случай.

Всяка година Русия пуска в обръщение около 350 000 унции от всичко 1 500 000, които се продават на световния пазар — дял, който й осигурява едно значително влияние. Руската платина се пласира от „Союзпромекспорт“. Канада изкарва на пазара около 200 000 унции годишно. Основното й производство идва от никеловите рудници на „Интернешънъл Никел“ и почти цялото количество се изкупува всяка година от американската компания „Енгелхард Индъстрийз“. Но ако търсенето на платина на американския пазар изведнъж нарасне рязко, Канада едва ли би могла да го задоволи.

Третият източник е Южна Африка, която добива близо 950 000 унции годишно и доминира на пазара. Освен рудниците в Импала, открити наскоро преди деня, в който сър Джеймс Мансън преценяваше позициите на платината на пазара, и добили вече определено влияние, платиненият гигант си остават рудниците „Рустенберг“, на който се пада много над половината от световното производство. Те се контролират от компанията „Йоханесбург Консолидейтид“, която притежава достатъчно голям дял от акциите, за да ги управлява самостоятелно. Както преди, така и сега производството на „Рустенберг“ се рафинира и се пласира по света от фирмата „Джонсън-Мати“ със седалище в Лондон.

Джеймс Мансън знаеше това не по-зле от който и да е било друг. Макар че не беше се интересувал от платината, когато докладът на Чалмърс се озова на бюрото му, той познаваше позициите й на пазара толкова добре, колкото един специалист по мозъчна хирургия познава дейността на сърцето. Знаеше и защо в същия този момент шефът на „Енгелхард индъстрийз ъв Америка“ — колоритният Чарли Енгелхард, познат на широката публика като собственик на приказния състезателен кон Нижински — купува южноафриканската платина. Правеше го, защото към средата на седемдесетте Америка щеше да има нужда от много по-големи количества, отколкото Канада можеше да достави. Мансън беше сигурен в това.

А отговорът на въпроса защо потреблението на платина в Америка щеше да нарасне и дори да се утрои към средата и края на седемдесетте се криеше в едно парче метал, известно под името ауспух.

В края на шейсетте години смогът започна да се превръща в национален проблем за американците. Думи като „замърсяване на въздуха“, „екология“, „околна среда“, непознати допреди десет години, се появиха в устата на всеки политик и придобиха модно звучене. Общественият натиск за приемане на законодателство, което да ограничи, контролира, а после и да намали замърсяването, постоянно нарастваше. И благодарение на мистър Ралф Надър13 автомобилът стана мишена номер едно. Мансън беше уверен, че тенденцията ще набира сила през началото на седемдесетте и че най-късно до 1975–1976 година всеки собственик на кола в Америка ще бъде задължен със закон да снабди колата си с устройство, което пречиства изгорелите газове от техните отровни съставки. Той предполагаше освен това, че рано или късно градове като Токио, Мадрид и Рим ще предприемат същата мярка. Но големият залък беше Калифорния.

Изгорелите газови на колите се състоят от три компонента и всички те могат да станат безвредни. Два от тях чрез химически процес, наречен оксидация, а третият чрез друг процес, наречен редукция. За процеса на редукция е необходим катализатор, а оксидацията може да се осъществи или чрез изгаряне на газовете при висока температура, каквато е тази в ауспуха. За изгарянето при ниска температура също е необходим катализатор. Единственият познат надежден катализатор се нарича платина.

Сър Джеймс Мансън направи два извода. Макар че се работеше, а и през седемдесетте щеше да продължава да се работи над устройство, което да използва за катализатор нескъпоценен метал, едва ли някой щеше да изобрети сполучлив вариант преди 1980. Така че устройството за пречистване на изгорелите газове с платинен катализатор щеше да си остане единственото разрешение на проблема, а за всяко устройство щеше да е необходима една десета унция чиста платина.

Вторият извод беше, че когато американците приемат законодателство, изискващо на всички нови коли да се поставя щателно изпробвано пречистващо устройство, а Мансън предвиждаше, че това ще стане най-късно до 1975 година, щеше да възникне търсене от още милион и половина унции платина годишно. Това означаваше удвояване на световното производство и американците нямаше да знаят откъде да вземат нужните им количества.

Джеймс Мансън си мислеше, че се сеща откъде ще ги вземат. Винаги можеше да ги купят от него. И при положение, че абсолютната необходимост от платина във всяко пречистващо устройство щеше да съществува цяло десетилетие при едно търсене, което далеч надвишава предлагането, цената щеше да бъде добра. Даже доста добра.

Съществуваше само един проблем. Мансън трябваше да е сигурен, че само той и никой друг ще контролира правата върху рудодобива в Кристалната планина. Въпросът беше как да го направи.

Нормалният начин беше да се посети републиката, в която се намира планината, да поиска среща с президента, да му покаже доклада от проучванията и да му предложи сделка, при която „МанКон“ получава правата върху рудодобива, правителството си осигурява участие в печалбата, което ще пълни хазната им, а президентът печели тлъста и постоянна вноска в швейцарската си банкова сметка. Това щеше да е нормалният начин.

Но освен факта, че всяка рудодобивна компания, ако научеше какво се крие в недрата на Кристалната планина, би започнала да наддава за същите права и по този начин би качила дела на правителството и би смъкнала процента на Мансън, имаше три страни, които повече от всеки друг биха пожелали да овладеят находището, за да започнат производството или да го прекратят завинаги. Тези страни бяха Южна Африка, Канада и най-вече Русия. Защото появата на световния пазар на нов крупен източник би смалила съветския дял до незначително равнище, отнемайки на руснаците силата, влиянието и възможността да печелят от добива на платина.

Мансън смътно си спомняше, че е чувал името Зангаро, но мястото беше толкова забутано, че той не знаеше нищо за него. Очевидно първото изискване беше да се образова. Той се наведе напред и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Мис Кук, бихте ли дошли за малко?

През всичките седем години, откакто стана негова лична секретарка, я беше наричал мис Кук. А и през десетте години преди това, които тя прослужи като обикновена секретарка в компанията, издигайки се от залата на машинописките до десетия етаж, никой не беше се сетил, че тази жена може да има първо име. Тя все пак имаше. Казваше се Марджъри. Но видът й не предразполагаше човек да я нарече така.

Със сигурност е имало мъже, които са я наричали Марджъри. Преди много години, преди войната, когато е била младо момиче. Навярно дори са се опитвали да флиртуват с нея, да я пощипват по дупето в онова далечно време преди трийсет и пет години. Но това беше минало. Петте години война, през които влачела една линейка по горещите, засипани с отломъци улици, опитвайки се да забрави гвардееца, който така и не се върнал от Дюнкерк, а после двайсетте години, преминали в грижи за нейната саката капризна майка — прикована към леглото тиранка, чието оръжие били сълзите, — всичко това бе отнело младостта и апетитните данни на мис Марджъри Кук. Петдесет и четири годишна, облечена семпло, изпълнителна и строга, тя живееше едва ли не единствено за работата си в „МанКон“. Десетият етаж беше нейният живот, а териерът, който споделяше кокетния й апартамент в крайния квартал „Чигуел“, беше нейното дете и любовник.

И тъй, никой не я наричаше Марджъри. Младите директори й викаха „спаружена ябълка“, а секретарките — „онзи дърт прилеп“. Останалите, включително и работодателят й сър Джеймс Мансън, за когото знаеше повече, отколкото би си признала пред него или пред друг човек, я наричаха мис Кук. Тя влезе през вратата, която в затворено положение изглеждаше като част от облицованата с букови плочки стена.

— Мис Кук, направи ми впечатление, че през последните няколко месеца сме имали някакво малко проучване само с един човек, струва ми се, в Република Зангаро.

— Да, сър Джеймс. Така е.

— О, вие знаете за него.

Разбира се, че знаеше. Мис Кук никога не забравяше нещата, които са минали през бюрото й.

— Да, сър Джеймс.

— Добре. Тогава разберете, ако обичате, кой е издействал разрешение от правителството за това проучване.

— Трябва да го има в документацията, сър Джеймс. Ще отида да видя.

Тя се върна след десет минути. Бе проверила първо в дневника с графика на всекидневните срещи. После засече две графи — едната с имена, а другата — с теми — и накрая потвърди информацията в отдел „Кадри“.

— Бил е мистър Брайънт, сър Джеймс. — Тя погледна някакво картонче в ръката си. — Ричард Брайънт от отдел „Задгранични договори“.

— Той е предал някакъв доклад, надявам се — предположи сър Джеймс.

— Навярно го е направил. Такава е обикновената процедура в компанията.

— Бихте ли ми донесли неговия доклад, мис Кук?

Тя излезе отново, а шефът на „МанКон“ насочи поглед през прозорците срещу бюрото му към следобедния здрач, който се спускаше над лондонското Сити. Светваха лампи по средните етажи — на долните етажи светеха по цял ден, — но на нивото на небосвода все още се виждаше на светлината на земното слънце. Не можеше да се чете. Сър Джеймс Мансън включи настолната лампа на бюрото си, а мис Кук се върна, остави доклада върху папката и се оттегли пак към стената.

Докладът, който беше предал Ричард Брайънт, носеше дата отпреди шест месеца и беше издържан в стегнатия стил, поощряван от компанията. В него се казваше, че изпълнявайки нарежданията на директора на „Задгранични договори“, той кацнал в Кларънс, столицата на Зангаро, и там след една потискаща седмица в хотела успял да си уреди среща с министъра на природните ресурси. Състояли се три срещи за шест дни и накрая било постигнато споразумение, че само един представител на „МанКон“ може да влезе в републиката, за да проведе проучване за полезни изкопаеми във вътрешността на страната, отвъд планинската верига. Компанията умишлено не определила с точност района на проучването, за да може екипът да се движи повече или по-малко свободно. При последвалите пазарлъци на министъра било ясно заявено, че компанията не е готова да заплати исканата от него сума и че няма данни за наличието на полезни изкопаеми. Накрая двамата се договорили за финансовата страна. Естествено сумата, записана в договора, съставлявала половината от дадените пари, като остатъкът попълнил личната банкова сметка на министъра.

Това беше всичко. Единствената информация за особеностите на страната се съдържаше в описанието на един корумпиран министър. И какво от това, помисли си сър Джеймс Мансън. В наши дни Брайънт би могъл да напише подобен доклад и във Вашингтон. Само че тарифите там са различни.

Той отново се наведе към вътрешната телефонна уредба.

— Бихте ли повикали при мен мистър Брайънт от „Задгранични договори“, мис Кук?

Той пусна бутона и натисна друг.

— Мартин, ела за минутка, ако обичаш.

На Мартин Торп му трябваха две минути да се качи от кабинета си на деветия етаж. Той нямаше вид на финансовото генийче и протеже на един от най-безмилостните хищници в една традиционно безмилостна и хищническа индустрия. Изглеждаше по-скоро като капитан на спортния отбор на някое добро частно училище. Спретнат, с чаровно момчешко излъчване, с тъмна начупена коса и дълбоки сини очи. Секретарките го наричаха сладуран, а директорите, които виждаха как твърдо техни борсови позиции се изплъзват под носа им или пък откриваха, че техните компании минават под контрола на акционери, прикриващи Мартин Торп, го назоваваха с не особено приятни епитети.

Въпреки вида си Торп никога не беше учил в частно училище, нито пък беше спортист, а още по-малко капитан на отбора. Той не правеше разлика между средно силен удар в бейзбола и средната температура на въздуха, но можеше през целия ден да задържи в главата си ежечасното движение на цените на акциите по цялата верига от клонове на „МанКон“. На двайсет и девет години той си имаше своите амбиции и възнамеряваше да ги осъществи. „МанКон“ и сър Джеймс Мансън можеха да осигурят средствата за постигането на тази цел. Лоялността му се крепеше върху изключително високата заплата, върху възможностите за връзки с хората от Сити, която тази работа му предоставяше, и върху съзнанието, че от поста си може отблизо да наблюдава онова, което наричаше „голямата игра“.

Преди Тори да влезе, сър Джеймс Мансън пъхна доклада на Зангаро в чекмеджето и остави върху бюрото само доклада на Брайънт.

Той посрещна протежето си с предразполагаща усмивка.

— Мартин, имам за теб една задача, която искам да се изпълни дискретно. Трябва да стане бързо и може да ти отнеме половината от нощта.

Не беше в стила на сър Джеймс да пита Торп дали същата вечер няма никакъв ангажимент. Торп знаеше, че отсъствието на този въпрос влиза във високата заплата.

— Ще го направя, сър Джеймс. Имах нещо за тази вечер, но ще го отменя по телефона.

— Добре. Виж, преглеждах някои стари доклади и попаднах на този тук. Преди шест месеца един от нашите хора от „Задгранични договори“ е бил изпратен в една страна, наречена Зангаро. Не знам защо, но ми се ще да разбера. Той е осигурил разрешение от местното правителство наш малък екип да направи проучване за евентуално находище на полезни изкопаеми в неизследваната зона зад планинската верига, наречена Кристалната планина. Това, което искам да знам, е следното: посещението стигнало ли е в някакъв момент до знанието на Съвета?

— На съвета ли?

— Точно така. Доведено ли е до знанието на Съвета на директорите, че сме извършвали такова проучване? Ето това искам да разбера. Не е задължително да е било включено в дневния ред. Ще трябва да прегледаш всички детайли. А в случай, че съобщението е минало под графата „разни дейности“, прерови протоколите от заседанията на Съвета през последните дванайсет месеца. Освен това разбери кой е разрешил пътуването на Брайънт преди шест месеца и защо. А също и кой е изпратил там геолога и защо. Човекът, който е направил проучването, се казва Мълруни. Искам да знам и някои неща за него, които можеш да вземеш от досието му в отдел „Кадри“. Ясно ли е?

Торп беше изненадан. Тази дейност беше далеч извън неговата територия.

— Да, сър Джеймс, но мис Кук би могла да свърши за два пъти по-кратко време или би могла да намери някой друг…

— Да, би могла. Но аз искам ти да го свършиш. Ако ти поискаш досие от отдел „Кадри“ или се ровиш в протоколите на съвета, всички ще решат, че става дума за финансови въпроси. Следователно ще се запази пълна дискретност.

На Мартин Торп започна да му просветва.

— Искате да кажете, че… на онова място са открили нещо?

Мансън гледаше вторачено навън към вече мастилено-синьото небе и към искрящото море от светлини под него, в което брокери и посредници, чиновници и търговци, банкери и експерти, застрахователи и комисионери, купувачи и продавачи, адвокати и, със сигурност поне в някои кабинети, закононарушители се трепеха в зимния следобед и се стремяха към омагьосания час пет и половина.

— Това не е важно — каза той троснато към младежа зад гърба си. — Просто направи каквото ти казах.

Мартин Торп продължи да се хили по пътя към задния изход на кабинета, а после и надолу по стълбите към своята стая.

— Хитро копеле — каза си той по стълбите.

Сър Джеймс Мансън се обърна, когато вътрешният телефон наруши двойно остъкленото, звукоизолирано спокойствие на закътаното светилище.

— Мистър Брайънт е тук, сър Джеймс.

Мансън пресече стаята, мина покрай ключа на стената и включи основното осветление. Когато стигна до бюрото си, освободи бутона.

— Пуснете го да влезе, мис Кук.

Съществуваха три повода, при които чиновниците от средните етажи можеха да бъдат привикани в светилището на десетия етаж. Първият беше свързан с получаването на нареждания или с предаването на доклад, който сър Джеймс искаше да подпише или да изслуша лично, и това беше привикване по служба. Във втория случай на човек му триеха сол на главата и това беше същински ад. Третият повод възникваше, когато генералният директор решаваше да влезе в ролята на любещия вуйчо спрямо своите подчинени, и това беше успокояващо.

Застанал на прага, Ричард Брайънт, трийсет и девет годишен чиновник от средните етажи, който си вършеше работата компетентно и държеше да я запази, беше съвсем убеден, че не първият от трите повода го е довел тук. Страхуваше се да не е вторият и изпита страхотно облекчение, когато разбра, че става дума за третия.

От средата на кабинета сър Джеймс се приближи към него с приветлива усмивка.

— Ах, влезте, Брайънт. Заповядайте.

Мис Кук затвори вратата зад гърба на Брайънт и се оттегли към бюрото си.

Сър Джеймс Мансън посочи на своя служител едно от креслата, разположени доста далеч от бюрото, в къта за разговори на просторния кабинет. Брайънт, който все още се чудеше за какво са го повикали, седна в посоченото кресло и потъна в неговите възглавници от шведска кожа. Мансън се приближи към стената и отвори две врати, които разкриха добре заредено барче.

— Ще пийнете ли нещо, Брайънт? Слънцето май вече залезе.

— Благодаря ви, сър… ъ-ъ… скоч, ако обичате.

— Юнак. Любимата ми отрова. И аз ще пийна с вас.

Брайънт погледна часовника си. Беше пет без четвърт, а тропическата максима, че се пие само след залез-слънце, едва ли се отнасяше за лондонските зимни следобеди. Но той си спомни за едно тържество, на което сър Джеймс изрази насмешката си към всички пиячи на шери и други подобни напитки, и цяла вечер се наливаше със скоч. Струва си да се забелязват такива неща, мислеше си Брайънт, докато шефът сипваше в две хубави стари кристални чаши от своето специално „Гленливет“. Разбира се, и не помисли да се докосне до шейкъра с лед.

— Вода? Малко сода? — обади се той от барчето.

Брайънт извъртя врат и погледна бутилката.

— Малцово ли е, сър Джеймс? Не, благодаря ви. Така както си е.

Мансън кимна няколко пъти одобрително и донесе чашите. Казаха си „наздраве“ и отпиха от уискито. Брайънт все още очакваше разговорът да започне. Мансън забеляза това и го удостои със строгия поглед на вуйчото.

— Не се притеснявайте, че ви повиках тук по този начин — започна той. — Просто преглеждах една папка със стари доклади и попаднах на вашите. По-точно на един от тях. Сигурно навремето съм го прочел и съм забравил да го върна на мис Кук, за да го заведе в архивите…

— Мой доклад ли? — попита Брайънт.

— А? Да, да, докладът, който сте предали след завръщането си от онази страна… как се казваше? Зангаро? Така ли беше?

— О, да, сър. Зангаро. Това беше преди шест месеца.

— Точно така. Преди шест месеца. Направи ми впечатление, че сте имали доста проблеми с онзи министър.

Брайънт започна да се отпуска. Стаята беше топла, креслото изключително удобно, а и уискито му действаше като стар приятел. Спомни си онези дни и се усмихна.

— Но все пак получих разрешение за проучване.

— Получили сте го и още как! — поздрави го сър Джеймс и се усмихна, сякаш в главата му нахлуха мили спомени. — Едно време и аз се занимавах с тези неща. Ходех на трудни мисии и се връщах с плячката у дома. Само че никога не съм ходил в Западна Африка. По онова време. По-късно, разбира се, отидох. Но след като потръгна това тук.

За да посочи „това тук“, той обходи с ръка луксозния кабинет.

— Тъй че днес прекарвам прекалено много време заровен сред бумаги — продължи сър Джеймс. — Дори ви завиждам на вас, младите, че пътувате и ловите сделки с методите от доброто старо време. Е, разкажете ми за вашето пътешествие до Зангаро.

— Ами там наистина трябваше да се действа като в доброто старо време. След като прекарах няколко часа в страната, едва ли не очаквах да срещна хора с прокарани през носовете кокали — каза Брайънт.

— Наистина ли? Боже Господи! Значи това Зангаро е диво място, така ли?

Сър Джеймс Мансън бе отдръпнал главата си назад в сянката, а и Брайънт беше достатъчно отпуснат, за да долови искриците в съсредоточения поглед, които не хармонираха с насърчителния тон.

— Съвсем вярно, сър Джеймс. Там цари пълен безпорядък и страната упорито се движи към Средновековието, след като преди пет години е извоювала Независимостта си.

Той си спомни още нещо, което шефът му бе вметнал в кръга на група директори.

— Това е класически пример, потвърждаващ идеята, че повечето африкански републики днес изхвърлиха на върха политически групировки, които упражняват властта по начин, който ги прави негодни да управляват дори депото за отпадъци на една корпорация. В резултат на това, разбира се, страдат обикновените хора.

Сър Джеймс, който като всеки друг можеше да разпознава собствените си думи, даде знак за това, усмихна се, стана, отиде до прозореца и погледна надолу към гъмжащите улици.

— И кой управлява парада? — попита той тихо.

— Президентът. Или по-точно диктаторът — обади се Брайънт от креслото. Чашата му беше празна. — Човек на име Жан Кимба. Той спечелил първите и единствени избори малко преди обявяването на Независимостта. Спечелил ги против волята на колониалните власти. Някои казват, че прилагал терор и вуду-техники над избирателите. Те са много назадничави, нали разбирате? Повечето не са знаели какво значи да гласуваш. Сега не им и трябва да знаят.

— Твърда ръка има този Кимба, така ли? — попита сър Джеймс.

— Не само твърда ръка, сър. Той чисто и просто е луд. Бленуващ мегаломан, а навярно и параноик. Управлява съвсем сам, заобиколен от клика безгръбначни политици. Ако загубят благоволението му или по някакъв начин събудят подозренията му, те попадат в килиите на старото колониално здание на полицията. Носят се слухове, че самият Кимба ръководел мъченията. Никой не е излязъл жив оттам.

— Хм, в какъв свят живеем, Брайънт. И тази държава има същия брой гласове в Обединените нации като Великобритания и Америка. В чии съвети се вслушва?

— Не слуша никого от приближените си. Чувал някакви гласове. Така казват местните бели, които са имали куража да останат.

— Гласове ли? — попита сър Джеймс.

— Да, сър. Той твърди пред народа, че го водят божествени гласове. Казва, че разговарял с Бога. Държал цяла реч в този смисъл пред населението и пред дипломатическия корпус.

— О, Боже, още един ли? — замислено каза Мансън, все още загледан надолу към улицата. — Понякога си мисля, че е било грешка да се приобщават африканците към Бога. Сега половината от водачите им са на „ти“ с него.

— Освен това той управлява и с хипноза. Хората мислят, че притежава някакъв всевластен талисман или вуду-заклинание, или магия, или нещо от сорта. Вселил е у тях страхопочитание към собствената си персона.

— А чуждите посолства?

— Ами те, сър, не се месят много. Изглежда, и те като местните жители са стреснати от ексцесиите на този маниак. Той е нещо като кръстоска между шейх Абеид Каруме в Занзибар, папа Док Дювалие в Хаити и Секу Туре в Гвинея.

Сър Джеймс се извърна леко от прозореца и попита подмамващо тихо:

— Защо е като Секу Туре?

Брайънт се намери в собствени води и започна да излага своите старателно натрупвани познания за политическия живот в Африка, доволен от възможността да демонстрира пред работодателя си, че добре се е потрудил.

— Той е почти пълен комунист, сър Джеймс. Неговият политически идеал е Лумумба. Ето защо руснаците са толкова силни. Имат огромно за мащабите на страната посолство. Сега, когато плантациите са в упадък поради некадърното управление, за да припечелят чужда валута, те продават почти цялата си продукция на руските траулери, които акостират. Разбира се, тези траулери са или кораби за електронен шпионаж, или продоволствени кораби, които снабдяват с пресни продукти подводниците в открито море. А парите, които получават от продажбите, не отиват при народа, а попадат в банковата сметка на Кимба.

— Не е съвсем по марксистки — пошегува се Мансън.

Брайънт се ухили широко.

— Марксизмът свършва, щом заработят парите и подкупите — отговори той. — Както обикновено.

— Но руснаците са силни, така ли? Имат ли голямо влияние? Още едно уиски, Брайънт?

Докато Брайънт отговаряше, шефът на „МанКон“ наля още две чаши „Гленливет“.

— Да, сър Джеймс. На практика Кимба не разбира нищо от нещата, които са извън непосредствения му опит, а той е прекарал целия си живот в Зангаро, като се изключат няколко посещения в съседни африкански държави. Така че понякога се съветва по някои външно-политически въпроси. Тогава си служи с един от тримата си съветници, които произлизат от неговото племе. Двамата са учили в Москва, а единият в Пекин. Или влиза в пряка връзка с руснаците. Една вечер разговарях в бара на хотела с един френски търговец. Той ми каза, че руският посланик или някой от заместниците му са почти всеки ден в двореца.

Брайънт остана още десет минути, но Мансън вече знаеше почти всичко, което му трябва. В пет и двайсет той отведе Брайънт до вратата, също тъй внимателно, както го и посрещна. Когато по-младият мъж излезе, Мансън направи знак на мис Кук да влезе.

— При нас работи един инженер, който се занимава с проучването на нови находища — каза той. — Върнал се е от тримесечна експедиция в Африка, където е живял в трудните условия на джунглата. Така че навярно още е в отпуск. Опитайте се да го откриете в дома му. Бих искал да се срещна с него утре сутринта в десет часа. Второ, доктор Гордън Чалмърс, ръководителят на химическата лаборатория. Можете да го хванете в Уотфорд, преди да е излязъл от лабораторията. Ако не, търсете го вкъщи. Бих искал да бъде тук утре в дванайсет. Отменете всички сутрешни ангажименти и ми оставете време да заведа Чалмърс някъде на обяд. Най-добре ми запазете маса в ресторант „Уилтън“ на „Бери Стрийт“. Това е всичко. Благодаря ви. Ще изляза след пет минути. След десет минути отпред да ме чака кола.

Когато мис Кук се оттегли, Мансън натисна един от бутоните на телефонната уредба и измърмори:

— Саймън, би ли се качил за минутка?

Саймън Ендийн беше двулик като Мартин Торп, но по различен начин. Неговият произход беше безупречен, но зад външното лустро се криеше моралът на хулиган от Ийст Енд. Заедно с блясъка и безмилостността той притежаваше и известна хитрост. Саймън имаше нужда от човек като Джеймс Мансън, на когото да служи, както и самият Джеймс Мансън по пътя си към върха и в борбата си да остане сред крупните капиталисти рано или късно щеше да има нужда от човек като Саймън Ендийн.

Такива като Ендийн се срещаха под път и над път в най-изисканите комарджийски клубове в лондонския Уест Енд. Омайници с дар слово, които не оставяха нито един милионер без поклон и нито една танцьорка без натъртване. Разликата се състоеше в това, че интелигентността на Ендийн го бе издигнала до директорско положение. Сега той беше помощник на шефа на един много престижен комарджийски клуб.

За разлика от Торп Ендийн нямаше амбиции да става мултимилионер. Смяташе, че един милион ще му свърши работа, а дотогава му стигаше и сянката на Мансън. Тя му плащаше шестстайния апартамент, автомобила „Корвет“, момичетата. Той също дойде от долния етаж и влезе от вътрешното стълбище през облицованата с бук врата точно срещу вратата, през която излезе мис Кук.

— Сър Джеймс!

— Саймън, утре ще обядвам с един човек, който се казва Гордън Чалмърс. Работи в тила. Ръководител на научния екип и на лабораторията в Уотфорд. Ще бъде тук в дванайсет. Преди този час искам сведения за него. Кадровото му досие, разбира се, но добре ще е да разбереш и някои други неща. Как върви семейният му живот, някакви неблагополучия. Преди всичко дали има належаща нужда от пари, които надхвърлят заплатата му. Политическите му убеждения, ако има такива. Тези учени обикновено са леви. Но има и изключения. Можеш да поговориш с Ерингтън от отдел „Кадри“ довечера, преди да си тръгне. Прегледай досието му и ми го остави да го видя утре сутринта. Още утре започни с проучването на семейната обстановка. Звънни ми не по-късно от 11,45. Ясно ли е? Знам, че ти идва малко изневиделица, но информацията може да се окаже важна.

Ендийн изслуша нарежданията, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Запамети всичко. Той знаеше каква е работата. Сър Джеймс Мансън често искаше информация, понеже никога не заставаше пред един човек, бил той приятел или враг, без лично сведение, включително и за частния му живот. Неведнъж беше разколебавал съперниците си с добрата си подготовка. Ендийн кимна и се оттегли. Отправи се директно към отдел „Кадри“, откъдето по съвпадение преди малко бе излязъл Мартин Торп. Но не се засякоха с него.

Докато ролс-ройсът плавно напускаше паркинга пред сградата на „МанКон“, отвеждайки своя обитател към неговия апартамент на третия етаж в „Арлингтън Хауз“ зад хотел „Риц“, където му предстоеше продължителна топла вана и вечеря, донесена от ресторант „Каприз“, сър Джеймс Мансън се изтегна назад и запали първата си пура за вечерта. Шофьорът му подаде един късен „Ивнинг Стандарт“. Колата минаваше покрай гара „Черинг Крос“, когато малка информация в раздела „Кратки вести“ прикова погледа му. Беше вмъкната между резултатите от надбягванията. Той я погледна отново, а после я прочете няколко пъти. Загледа се през прозореца в прелитащите коли и сгушените пешеходци, които се тътреха към гарата или крачеха към автобусите под февруарския дъждец, устремени към домовете си в Ийдънбридж и Севъноукс след поредния вълнуващ ден в Сити.

Докато гледаше навън, в главата му започна да се заражда една идея. Някой друг би я подминал с усмивка. Сър Джеймс Мансън не беше някой друг. Той беше съвременен пират и се гордееше с това. Ситното заглавие над сбутаната информация се отнасяше за някаква африканска република. Не беше Зангаро. И за нея не знаеше почти нищо. Не беше известна с полезните си изкопаеми. Заглавието гласеше:

3.

Мартин Торп чакаше в приемната пред кабинета на шефа си. Сър Джеймс се появи в девет без пет и веднага го покани вътре.

— Какво научи? — попита сър Джеймс Мансън, докато сваляше палтото си от вълна на викуня14 и го закачаше във вградения гардероб.

Торп разтвори един бележник, който извади от джоба си, и започна да излага резултатите от среднощното разследване.

— Преди година сме имали екип в републиката, която се намира на североизток от Зангаро. Към него е била прикрепена група за наблюдения от въздуха. Наели я от една френска фирма. Зоната за проучването била разположена до самата граница със Зангаро. За съжаление топографските карти на тази територия са малко, а въздушни карти въобще няма. Без да разполага с километраж или някакъв друг индикатор, пилотът използвал скоростта и времето при определяне на разстоянието. Един ден вятърът в попътна посока бил по-силен от прогнозирания. Летецът кръстосал надлъж и нашир цялото пространство над зоната за проучване и доволен се завърнал в базата. Той не знаел, че с помощта на вятъра е преминал границата и е навлязъл четиридесет мили навътре в Зангаро. Когато проявили филма с въздушните снимки, се видяло че полетът е излязъл далеч извън зоната за проучване.

— Кой го е установил пръв? Френската компания ли? — попита Мансън.

— Не, сър. Те проявили филма и ни го предали. Такава била клаузата в договора. Хората от нашия отдел за проучвания от въздуха трябвало да определят разположението на зоните, представени на снимките. Те установили, че на края на всеки отрязък е заснета територия извън зоната за проучване. Отделили тези снимки и ги оставили настрана. На тях се появявала планинска верига, която не можела да бъде в нашата зона, защото в тази й част нямало планини. После някой се сетил да хвърли още един поглед на излишните снимки и забелязал, че част от планинската зона, малко на изток от основната верига, се отличава с различна по гъстота и вид растителност. Подобна разлика не може да се установи на земята, но на една въздушна снимка от височина три мили тя си личи като върху билярдна маса.

— Това ми е ясно — изръмжа сър Джеймс. — Давай нататък.

— Съжалявам, сър. На мен не ми беше ясно. Сега го научих. Но както и да е. Значи пет-шест снимки били предадени на човек от отдела по фотогеология и той след съответното увеличение потвърдил, че растителността е различна върху съвсем малка територия на един висок около 1 000 метра масив с почти конусовидна форма. Двата отдела подготвили доклад, който отишъл при началника на топографския отдел. Той установил, че веригата е Кристалната планина, а масивът навярно е онзи, който е дал, името си на цялата верига. После материалите попаднали в „Задгранични договори“ и Уилоуби, началникът на отдела, изпратил Брайънт в Африка да получи разрешение за проучване.

— Не ме е уведомявал за това — каза Мансън, разположен вече зад бюрото си.

— Изпратил е докладна записка, сър. Ето я тук. По това време сте били в Канада и се е очаквало да отсъствате цял месец. Уилоуби пояснява, че проучването на тази зона е съвсем непредвидено, но тъй като сме имали шанса да проведем безплатно въздушно наблюдение и понеже фотогеолозите считат, че трябва да има някаква причина за разликата в растителността, разходите може би са оправдани. Освен това решил, че ще е добре този Брайънт да понатрупа малко опит в една самостоятелна мисия. До тогава винаги придружавал Уилоуби.

— Това ли е всичко?

— Почти. Брайънт си извадил виза и отишъл на онова място преди шест месеца. Сдобил се с разрешение и се върнал след три седмици. Преди четири седмици отдел „Сондажи“ се съгласил да отдели от работата му в Гана един нискоквалифициран търсач на име Джек Мълруни и да го изпрати в Кристалната планина при положение, че разходите няма да са високи. Те се оказали ниски. Той се завърнал преди три седмици с тон и половина проби, които все още се намират в лабораторията на Уотфорд.

— Много добре — каза сър Джеймс Мансън след известна пауза. — Така, а това стигнало ли е до Съвета?

— Не, сър — убедено каза Торп. — Биха сметнали въпроса за незначителен. Прегледах протоколите от всички заседания на Съвета през последните дванайсет месеца, както и всички внесени документи. Включително всички докладни записки и писма, изпратени до членове на Съвета през същия период. Никъде нищо не се споменава. Бюджетът на цялата операция тъй или иначе би потънал сред дребните разходи. А и нещата не са тръгнали от отдел „Проекти“, понеже въздушните снимки са ни били подарени от френската фирма и от немарливия пилот. Всичко е било съвсем ad hoc15 и въобще не е стигнало до равнището на Съвета.

Джеймс Мансън кимаше с очевидно задоволство.

— Така. А сега Мълруни. Сече ли му пипето?

Вместо отговор Торп подаде досието от отдел „Кадри“.

— Не е квалифициран, но има голям практически опит, сър. Стара кримка. От добрите търсачи в Африка.

Мансън прехвърли досието. Спря поглед на биографичните данни и на трудовата биография на Мълруни от постъпването му в компанията.

— Наистина има опит — изръмжа Мансън. — Не трябва да се подценяват старите търсачи в Африка. И аз съм започнал от рудниците „Ранд“. Мълруни просто не се е качил по-нагоре. Така че не се подигравай, момчето ми. Такива хора са много полезни. А понякога са и наблюдателни.

Той освободи Мартин Торп и си каза полугласно:

— Да видим сега колко наблюдателен е мистър Мълруни.

Освободи бутона на секретарската уредба и се обърна към мис Кук:

— Мистър Мълруни там ли е още, мис Кук?

— Да, сър Джеймс. Тук е и чака.

— Поканете го да влезе, ако обичате.

Мансън вече беше тръгнал към вратата, когато неговият служител се появи. Посрещна го сърдечно и го отведе при креслата, където предната вечер настани Брайънт. Преди да излезе, мис Кук получи молба да направи кафе за двамата. Пристрастеността на Мълруни към кафето фигурираше в досието му.

В този кабинет на последния етаж на една бизнес-сграда в Лондон Джек Мълруни изглеждаше също тъй неадекватно, както Мартин Торп би изглеждал сред гъсталаците на джунглата. Ръцете му се подаваха целите от ръкавите на палтото и той очевидно не знаеше какво да прави с тях. Бялата му коса беше пригладена с много вода, а при бръсненето се беше порязал. За първи път се срещаше с човека, когото наричаше „дядката“. Сър Джеймс положи всички възможни усилия, за да го предразположи.

Когато мис Кук влезе с един поднос, на който имаше порцеланови чашки, каничка за кафе, каничка за сметана, захарница и обилно количество бисквити „Фортнъм и Мейсън“, тя чу работодателя си да казва на ирландеца:

— … точно там е работата, драги. Вие имате това, на което нито аз, нито някой друг може да научи младоците. Двайсет и пет години с пот на челото сте вадили рудата от земята и сте я пълнили в кофите. Това е опит.

Хората винаги се радват, когато оценяват труда им. Джек Мълруни не правеше изключение. Той кимаше със светнало лице. След като мис Кук излезе, сър Джеймс Мансън посочи чашките.

— Погледнете тези мижави чашчици. Едно време си пиех кафето в онези големи чаши. Сега ми го сервират в напръстници. Помня, че в края на трийсетте рудниците „Ранд“… Ама това трябва да е било преди вашето време…

Мълруни остана цял час. На излизане той си мислеше, че „дядката“ е страшно хубав човек въпреки всичко, което се говореше за него. Сър Джеймс Мансън мислеше, че Мълруни е страшно хубав човек — или поне добър в работата си, а тя беше и винаги щеше да бъде свързана със събирането на скални отломъци по планините, без да се задават въпроси.

Малко преди да излезе, Мълруни за пореден път изложи становището си.

— Там има калай, сър Джеймс. Живота си залагам. Работата е дали ще може да се извлича на приемлива цена.

Сър Джеймс го потупа по рамото.

— Не се притеснявайте за това. Ще разберем, когато получим доклада от Уотфорд. И не се безпокойте. Ако мога да закарам и една унция до брега под пазарната й стойност, ще разработим находището. А сега ми кажете какво мислите да правите. Какво е следващото ви приключение.

— Не знам, сър. Остават ми още три дни отпуск, а после ще се явя в кантората.

— Искате ли пак да отидете в чужбина? — усмихнат попита сър Джеймс.

— Да, сър. Честно казано, не мога да понасям този град. Заради климата и куп други неща.

— Ще ви се пак да се попечете на слънце, а? Чух, че обичате дивите места.

— Да, така е. Там човек може да разполага със себе си.

— Наистина може — усмихна се Мансън. — Наистина. Почти ви завиждам. Не, по дяволите, аз наистина ви завиждам. Добре, ще видим какво може да се направи.

След две минути Джек Мълруни излезе. Мансън поръча на мис Кук да занесе досието му в отдел „Кадри“, звънна на счетоводството и им нареди да отпуснат на Мълруни премия в размер на 1 000 лири, като направят всичко възможно да я получи преди идния понеделник. После се обади на началника на отдел „Земни проучвания“.

— Какви проучвания предстои да започнат в близките няколко дни? — попита той без въведения.

Имаше три проекта, единият от които в някакво забутано кътче в най-северната част на Кения, близо до границата със Сомалия. На това място обедното слънце изпържва мозъка ти като джумерка, а през нощта костният ти мозък изстива като камък. Да не говорим за разбойниците, които дебнат наоколо. Командировката щеше да бъде дълга. Почти цяла година. Двама души без малко да си подадат оставките, когато се опита да ги изпрати там за толкова време.

— Пратете Мълруни! — каза сър Джеймс и затвори телефона.

Погледна часовника. Беше единайсет. Взе кадровата справка за доктор Гордън Чалмърс, която Ендийн остави на бюрото му предната вечер.

Чалмърс беше завършил с отличие Лондонския минногеоложки институт, който е навярно най-доброто учебно заведение от този род в света, макар че „Уитуотърсранд“16 би оспорил подобно твърдение. Получил диплом за геолог, после специализирал химия, а на двайсет и четири-пет години започнал да работи върху докторат. След петгодишна научна работа постъпил в изследователската секция на „Рио Калай Цинк“. Преди шест години „МанКон“ го бяха откраднали с по-добро възнаграждение. През последните четири години оглавяваше научния отдел на компанията, разположен в покрайнините на Уотфорд, област Хертфордшър. Паспортната снимка в досието изобразяваше човек, който клони към четиридесетте. Очите му се блещеха срещу обектива малко над червеникавата гъста брада. Вълнено сако и морава риза. Вратовръзката му беше плетена и висеше накриво.

В 11,35 иззвъня прекият телефон и сър Джеймс Мансън чу равномерното пиукане на уличен автомат. После монетата издрънча в процепа и се появи гласът на Ендийн. Обаждаше се от гарата в Уотфорд и говори не повече от две минути. Когато приключи, Мансън изсумтя доволно.

— Това е полезна информация — каза той. — Връщай се сега в Лондон. Имам още една задача за теб. Искам да ми изготвиш пълна справка за Република Зангаро. Искам да знам всичко. Да, Зангаро.

Мансън повтори името буква по буква.

— Започни с времето, когато е била открита, и карай до наши дни. Нужни са ми данни за историята, географията, релефа, икономиката, селскостопанското производство, полезните изкопаеми (ако има такива), политическата ситуация и степента на развитие. Съсредоточи вниманието си върху десетте години, предшестващи Независимостта, и най-вече върху периода оттогава насам. Искам да знам всичко, което е известно за президента, за кабинета му, за парламента (ако има такъв), за администрацията, за съдебната система и политическите партии. Три пункта са по-важни от всичко останало. Първо, въпросът за руско или китайско присъствие и влияние, а също данни за местно комунистическо влияние над президента. Второ, никой, който има макар и далечна връзка със страната, не бива да разбере за твоите въпроси. Затова недей сам да ходиш там. И, трето, при никакви обстоятелства не заявявай, че си служител на „МанКон“. Така че използвай чуждо име. Ясно ли е? Добре, ще ми докладваш веднага щом станеш готов. Но не по-късно от двайсет дни. Пари от счетоводството ще теглиш единствено срещу моя подпис. Действай дискретно. Що се отнася до присъствената книга, смятай се в отпуск. После ще уредим нещата.

Мансън затвори и повика Торп, за да му даде понататъшни нареждания. След три минути Торп се качи на десетия етаж и остави на бюрото листа хартия, който шефът му бе поискал. Беше направено с индиго копие на някакво писмо.

Десет етажа по-надолу доктор Гордън Чалмърс слезе от таксито на ъгъла на булевард „Муъргейт“ и плати на шофьора. Чувстваше се неловко в това палто и този тъмен костюм, но Пеги му каза, че е необходимо да се облече така за един разговор и обяд с председателя на Съвета.

Докато изминаваше последните метри към стълбите на „МанКон Хаус“, погледът му се спря на едно заглавие, което бе залепено върху стъклото на будката за вестници.

Продаваха се „Ивнинг Нюз“ и „Ивнинг Стандарт“. Заглавието го накара да свие устни в горчива усмивка, но все пак си купи и двата вестника. Материалът беше поместен на една от вътрешните страници. Заглавието гласеше:

Статията развиваше заглавието в по-големи подробности, макар че не беше дълга. В нея се казваше, че след нови продължителни преговори между представители на родителите на повече от 400 деца, които преди десет години са получили увреждания вследствие употребата на препарата таледомид, и представители на компанията производителка отново се е стигнало до задънена улица. Преговорите били отложени „за неопределено време“.

Мислите на Гордън Чалмърс се върнаха към къщата в покрайнините на Уотфорд, от която излезе сутринта, към съпругата му Пеги, която скоро навърши трийсет, а изглеждаше на четиридесет. И накрая към Маргарет — детето без два крака и една ръка, което щеше да навърши девет години и което се нуждаеше от специални протези и от специално построена къща. Най-после живееха в такава къща, но ипотеката му струваше цяло състояние.

— За неопределено време — сопна се той, без да има на кого, и напъха вестниците в едно кошче.

Чалмърс въобще рядко четеше вечерните вестници. Предпочиташе „Гардиън“, „Прайвит Ай“ и левия „Трибюн“. След като почти десет години следеше как група безпарични родители се опитваха да получат обезщетение от гигантската фармацевтична компания, в главата му се загнездиха лоши мисли за крупните капиталисти. Десет минути по-късно се изправи пред един от най-крупните.

Сър Джеймс Мансън не успя да предразположи Чалмърс, както това му се отдаде с Брайънт и Мълруни. Ученият здраво стискаше чашата с бира и го гледаше право в очите. Мансън бързо овладя положението и след като мис Кук му подаде уискито и се оттегли, той пристъпи към темата:

— Предполагам, че се досещате защо съм ви повикал, доктор Чалмърс.

— Досещам се, сър Джеймс. Доклада за Кристалната планина.

— Точно така. Между другото, постъпили сте много добре, като сте го изпратил лично на мен в запечатан плик. Съвсем правилно.

Чалмърс сви рамене. Той постъпи така, защото му беше ясно, че правилата в компанията изискват всички съществени резултати от анализите да попадат директно при председателя. Съвсем обичайно решение, като се има предвид, че беше установил какво се съдържа в пробите.

— Ще ви задам два въпроса и очаквам конкретни отговори — каза сър Джеймс. — Напълно ли сте сигурен в тези резултати? Възможно ли е да има друго обяснение за тях?

Чалмърс нито се изненада, нито се обиди. Той знаеше, че лаиците рядко възприемат труда на учения като нещо различно от света на черната магия. Отдавна се беше отказал да обяснява точността на своя занаят.

— Напълно съм сигурен. Първо, съществуват няколко различни теста за установяване наличието на платина и тези проби показаха едни и същи резултати във всички случаи. Освен това аз не само приложих всички известни тестове върху всяка една от пробите, но и повторих цялата процедура. Теоретически е възможно някой да е бърникал алувиалните проби, но той не би стигнал до вътрешната структура на самата скала. Докладът ми е научно издържан и не подлежи на съмнение.

Сър Джеймс Мансън изслуша лекцията, чинно навел глава. Накрая кимна в знак на възхищение.

— Вторият ми въпрос е, колко още хора от вашата лаборатория знаят за резултатите от анализа на пробите?

— Никой не знае — твърдо заяви Чалмърс.

— Никой ли? — веднага реагира Мансън. — Ех, все някой от асистентите ви…

Чалмърс отпи от бирата си и поклати глава.

— Сър Джеймс, когато пробите дойдоха, както обикновено ги сложихме в сандъци и ги оставихме на склад. Съпътстващият доклад на Мълруни предполагаше наличие на калай в неизвестни количества. Тъй като ставаше дума за незначително проучване, аз го поверих на един младши асистент. Съвсем неопитен, той тръгнал от допускането „калай или нищо“ и направил съответните тестове. Не стигнал до положителен резултат. Повика ме и ме уведоми за това. Аз предложих да му покажа как се процедира и отново се получи отрицателен резултат. Тогава му изнесох лекция за това как не бива да се хипнотизираме пред мнението на геолога и заедно направихме още няколко теста. Те също излязоха отрицателни. Затвориха лабораторията, но аз останах. Така че когато се появиха първите положителни резултати, бях съвсем сам. Към полунощ вече знаех, че пясъчната проба от коритото на потока, от която използвах по-малко от 250 грама, съдържа малки количества платина. След това се заключих и останах цяла нощ. На другия ден снех младши асистента от тази задача и му поверих друга. Сам се захванах с работата. Още 600 торби с пясък и 750 килограма камъни — над 300 отделни скални отломъка от различни места в планината. Снимките на Мълруни ми дадоха представа за този масив. Разсеяното отлагане присъства във всички части на формацията. Така и посочих в доклада си.

Той пресуши бирата си с леко пренебрежение.

Сър Джеймс Мансън продължаваше да кима. Гледаше учения с добре симулирано благоговение.

— Това е невероятно — каза той накрая. — Знам, че вие, учените, предпочитате да оставате безпристрастни, но мисля, че вие също сте се развълнували. Може би тук става дума за нов световен източник на платина. Знаете ли на колко години се случва това с редките метали? Веднъж на десетилетие, а понякога и веднъж за цял един човешки живот…

Чалмърс наистина се развълнува от откритието си и работи до късно през нощта в продължение на три седмици, но не му се щеше да го признае. Той само повдигна рамене и каза:

— Това със сигурност ще донесе големи печалби на „МанКон“.

— Не е съвсем ясно — тихо каза Джеймс Мансън.

С тази фраза за пръв път разтърси Чалмърс.

— Не е ли? — попита химикът. — Но това е цяло състояние!

— Да, състояние, заровено в земята — каза сър Джеймс, който се изправи и отиде до прозореца. — Зависи кой ще се добере до него и дали въобще някой ще успее. Разбирате ли, има опасност находището да остане неразработено с години или добивите да бъдат складирани. Нека ви въведа в ситуацията, скъпи мой докторе…

През следващите трийсет минути той въведе доктор Чалмърс в ситуацията. Говореше за политика и финанси, които не бяха силните области на химика.

— Ето това е — завърши сър Джеймс. — Съществува опасност руското правителство да получи находището на тепсия, ако незабавно разгласим новината.

Доктор Чалмърс, който нямаше нищо против руското правителство, леко сви рамене.

— Аз не мога да променя фактите, сър Джеймс.

Веждите на Мансън ужасено подскочиха нагоре.

— Боже мой, докторе. Разбира се, че не можете. — Той изненадано погледна часовника си. — Наближава един. Вие навярно сте гладен. Съдя по себе си. Хайде да отидем да хапнем някъде.

Отначало беше решил да вземе ролс-ройса, но след като Ендийн се обади от Уотфорд с информация от местното разпространение на печата, че докторът е абониран за „Трибюн“, сър Джеймс се спря на варианта с обикновено такси.

„Хапването“ се оказа pate17, омлет с трюфели, задушен заек в сос от червено вино и плодова салата с бишкоти и крем. Както се очакваше, Чалмърс не одобри това чревоугодничество, но в същото време се хранеше с добър апетит. А дори и той не бе в състояние да преобърне простите естествени закони, според които добрата храна поражда чувство на задоволеност и блаженство. После предизвиква еуфория и сваля моралните задръжки. Мансън беше предвидил също, че си има работа с пияч на бира, несвикнал със силните червени вина, и две бутилки „Кот дю Рон“ предразположиха Чалмърс да се отприщи на теми, които интересуваха шефа му — работата, семейството, мирогледа.

В момента, когато започна да говори за семейството си и за новата къща, сър Джеймс Мансън с подобаващо угрижено изражение вметна, че преди година е гледал по телевизията заснето на улицата интервю с Чалмърс.

— Моля ви да ми простите — каза той. — Преди това не знаех… Искам да кажа… не знаех за дъщеричката ви… Каква трагедия!

Чалмърс кимаше, забил поглед в покривката. Отначало бавно, а после с все по-голяма увереност започна да разказва на началника си за Маргарет.

— Вие няма да го разберете — каза той в един момент.

— Ще се опитам — тихо отговори сър Джеймс. — И аз имам дъщеря. По-голяма, разбира се.

След десет минути в разговора настъпи пауза. Сър Джеймс Мансън извади от вътрешния си джоб един сгънат лист хартия.

— Не знам точно как да се изразя…, — каза той, леко притеснен. — Значи, на мен ми е пределно ясно колко време и усилия ви коства работата в компанията. Знам, че работите страшно много, а тази лична драма също ви се отразява доста тежко. Както и на мисис Чалмърс, без съмнение. Затова сутринта издадох това платежно нареждане до банката, в която държа капиталите си.

Той подаде на Чалмърс копието от писмото. Текстът беше кратък и ясен. Задължаваше управителя на банката „Котс“ на всяко първо число от месеца да превежда с препоръчан запис на домашния адрес на доктор Гордън Чалмърс по петнайсет банкноти с единична стойност 10 лири. Сумите щяха да се превеждат за срок от десет години при положение, че не се получат нови разпореждания.

Чалмърс вдигна поглед от листа. Лицето на работодателя му изразяваше загриженост, примесена с притеснение.

— Благодаря ви — тихо каза Чалмърс.

Сър Джеймс го хвана малко под лакътя и разтърси ръката му.

— Хайде стига по този въпрос. Пийнете едно бренди.

В таксито на връщане Мансън предложи да остави Чалмърс на гарата, откъдето би могъл да вземе влака за Уотфорд.

— Аз трябва да се върна в кабинета си, за да се заема със Зангаро и с вашия доклад — каза той.

Чалмърс гледаше навън колите, които излизаха от Лондон през този петъчен следобед.

— Какво смятате да правите с него? — попита той.

— Всъщност не знам. Разбира се, ще ми се да не го изпращам. Би било жалко всичко това да попадне в чужди ръце, а именно това ще се случи, ако докладът ви стигне до Зангаро. Но рано или късно ще трябва да им изпратя нещо.

Настъпи нова дълга пауза, когато таксито зави към площада пред гарата.

— Аз мога ли нещо да помогна? — попита ученият.

Сър Джеймс изпусна продължителна въздишка.

— Да — каза той с добре премерена интонация. — Изхвърлете пробите на Мълруни, както бихте постъпили с някакви други камъни или торби с пясък. Унищожете записките си от анализа. Изгответе точно копие на доклада с една-единствена разлика — посочете, че тестовете доказват недвусмислено наличието на минимални количества нискокачествен калай, който не може да се извлече на икономически разумна цена. Изгорете вашето копие от оригиналния доклад. А после пред никого не казвайте и дума по въпроса.

Таксито спря и понеже никой от пътниците не помръдна, шофьорът надникна през преградата в задното отделение.

— Стигнахме, господа.

— Обещавам ви съвсем официално — промълви сър Джеймс. — Рано или късно политическата ситуация навярно ще се измени и тогава „МанКон“ ще внесе нужната сума за придобиване на концесия в пълно съответствие с правилата на нормалния бизнес.

Доктор Чалмърс слезе от таксито и загледа през рамо работодателя си.

— Не съм сигурен, че ще мога да го направя — каза той. — Трябва да си помисля.

Мансън кимна.

— Разбира се, че ще си помислите. Знам, че искам прекалено много. Вижте, защо не се посъветвате с жена си. Сигурен съм, че тя ще разбере.

После придърпа вратата и каза на шофьора да го откара до Сити.

Същата вечер сър Джеймс вечеря с един служител на Форин Офис18. Заведе го в своя клуб. Той не беше сред най-елитните в Лондон, защото Мансън нямаше намерение да кандидатства в някой от бастионите на старите традиции, за да не се окаже отритнат. Освен това не му оставаше време да се катери по йерархичната стълбица, а и трудно понасяше префърцунените идиоти, с които човек се сблъсква на върха. Беше оставил обществените изяви в ръцете на жена си. Кавалерската титла беше полезна и това му стигаше.

Той презираше Ейдриън Гул, когото смяташе за педантичен глупак. Именно затова го покани на вечеря. Покани го и заради службата му в отдела по икономическо разузнаване на Форин Офис.

Преди години, когато дейността на компанията му в Гана и Нигерия стигна до определено равнище, Мансън прие да участва в затворения кръг на основания в Сити Западноафрикански комитет (ЗАК). Този орган беше и все още е нещо като профсъюз на всички големи лондонски фирми, които имат инвестиции в Западна Африка. Отделяйки далеч по-голямо внимание на търговията и следователно на парите в сравнение, да речем, с източноафриканския комитет, ЗАК периодично разглеждаше търговската и политическата ситуация в Западна Африка (двата аспекта в крайна сметка се оказваха взаимно свързани) и препоръчваше на Форин Офис онези действия, които биха оформили една изгодна за британските интереси политическа линия.

Сър Джеймс би го формулирал по различен начин. Той би казал, че комитетът съществува, за да внушава на правителството какво да прави за повишаване на печалбите в тази част на света. И щеше да е съвсем прав. Той участваше в комитета по време на гражданската война в Нигерия и чу как представители на различни банки, рудници, петролни и търговски фирми се произнасят за бързо приключване на войната, което явно означаваше ускорена победа за правителствените сили.

Естествено комитетът посъветва британските власти да подкрепят войските на правителството при положение, че те могат да докажат способността си да победят бързо, и ако това се потвърди от сведенията на местни британски източници. После членовете на комитета се отдръпнаха и гледаха отстрани как правителството забърква по съвет на Форин Офис поредната африканска каша. Вместо шест войната продължи трийсет месеца. А Харолд Уилсън, обвързал се веднъж с определена политика, бе по-скоро готов да се качи на луната, отколкото да признае, че любимите му съветници са сбъркали.

Мансън загуби големи суми от прекъснатия рудодобив и поради невъзможността да транспортира рудата до крайбрежието по нередовните военновременни железници. Но Макфаздийн от „Шел“ загуби още повече от проваленото производство на петрол.

Почти през цялото време Ейдриън Гул беше пълномощник на Форин Офис в комитета. Сега той седеше в сепарето срещу Джеймс Мансън с маншети, които се показваха от ръкавите на сакото на приетите три сантиметра и нещо, и с лице, което изразяваше неподправена съсредоточеност.

Мансън му каза част от истината, не се спомена и дума за платината. Придържаше се към историята с калая, но този път завиши количествата. Рудодобивът щял да бъде възможен, но той бил сериозно обезпокоен от пряката обвързаност на президента с руските съветници. Участието в печалбата би могло да осигури на зангарийското правителство една солидна сума, която би го направила по-влиятелно. И понеже президентът бил марионетка в ръцете на руснаците, възниквал въпросът кой би имал интерес да увеличи богатството и силата на републиката. Гул внимателно изслуша всичко. На лицето си бе надянал официалната маска на искрена съпричастност.

— Адски труден проблем — каза той със загрижен тон. — Аз наистина се възхищавам на политическия ви усет. В момента Зангаро е разорена и изостанала държава. Но ако забогатее… да, имате право. Същинска дилема. Кога трябва да изпратите доклада за проучването и резултатите от анализа?

— Рано или късно — каза Мансън. — Въпросът е как да постъпя. Ако покажат доклада в руското посолство, търговският експерт със сигурност ще разбере, че находището може да се разработи. Тогава ще предложат концесията на пазара. Ще я спечели някой, който тъй или иначе ще помогне на диктатора да забогатее, а после въобще не се знае какви проблеми за Запада може да предизвика този човек. И се връщаме в изходно положение.

Гул се замисли.

— Реших, че ще е по-добре да уведомя вашето министерство — каза Мансън.

— Да, да, благодаря ви. — Гул беше потънал в мислите си. — Кажете ми — проговори той накрая, — какво би станало, ако съкратите цифрите от доклада наполовина?

— Наполовина ли?

— Да. Ако намалите наполовина цифрите, които отразяват съдържанието на калай на тон скална маса.

— Ами наличното количество калай би направило находището нерентабилно.

— А възможно ли е пробите да са били взети от друго място? Да речем, на миля встрани.

— Да, мисля, че е възможно. Но моят проучвател е открил най-богатите проби.

— Но в случай че не беше го направил… — продължи Гул. — Ако беше взел пробите си на миля разстояние от мястото, където действително е работил. Съдържанието би ли могло да се окаже с петдесет процента по-малко?

— Възможно е. Навярно би било даже още по-малко. — Но той е работил именно на това място.

— Под нечий надзор ли?

— Не. Сам.

— И не съществуват някакви следи от работата му?

— Не — отговори Мансън. — Няколко одялани скали, които отдавна са обраснали. Освен това там никой не се качва. Мястото е отдалечено.

Той направи пауза, за да запали пурата си.

— Знаете ли, Гул, вие сте страшно умно момче. Келнер, още едно бренди, ако обичате.

Разделиха се с приповдигнато настроение на стъпалата пред клуба. Портиерът повика за Гул такси, което щеше да го отведе в „Холанд Парк“ при мисис Гул.

— И още нещо — каза служителят на Форин Офис, отваряйки вратата на таксито. — Пред никого нито дума по този въпрос. Аз ще трябва да го заведа в секретната картотека на отдела. Но всичко си остава между вас и Форин Офис.

— Разбира се — каза Мансън.

— Много съм ви благодарен, че сметнахте за необходимо да ме уведомите. Навярно не си представяте колко се улеснява работата ни на икономическия фронт, когато сме в течение на нещата. Аз ще наглеждам Зангаро и ако настъпи някаква промяна на политическата сцена, вие пръв ще узнаете за нея. Лека нощ.

Сър Джеймс Мансън изгледа отдалечаващото се такси и направи знак на ролс-ройса, паркиран малко по-нагоре.

— Вие пръв ще узнаете за нея — изимитира той събеседника си. — Няма начин да не узная, момчето ми. Та нали аз ще задвижа нещата.

Показа си главата през дясното прозорче. На волана беше Крадък, неговият шофьор.

— Ако такива нещастни недоносчета трябваше да изграждат империята, Крадък, досега навярно щяхме да сме завладели само остров Уайт.

— Напълно сте прав, сър Джеймс — каза Крадък.

Работодателят му се качи отзад и той плъзна прозорчето на преградата.

— Към Глостършър ли да карам, сър?

— Към Глостършър, Крадък.

Отново започваше да вали. Лъскавата лимузина се спусна по „Пикадили“, а после пое по „Парк Лейн“ и се насочи към шосето А–40, което щеше да отведе сър Джеймс Мансън в къщата с десет спални, купена за него преди десет години от една благодарна компания срещу 250 000 лири. В тази къща живееха съпругата му и деветнайсетгодишната му дъщеря. Само че тях двете си ги беше спечелил сам.

Един час по-късно Гордън Чалмърс лежеше до жена си, изтощен и ядосан от кавгата, която се разрази между тях през последните два часа. Пеги Чалмърс лежеше по гръб и се взираше в тавана.

— Не мога да го направя — заяви Чалмърс за хиляден път. — Не мога просто ей така да фалшифицирам един доклад, за да помогна на Джеймс Гад Мансън да натрупа още парички.

Последва дълго мълчание. Повтаряха все същите неща, откакто Пеги прочете писмото на Мансън до банкера и научи от съпруга си какво е условието за тяхната бъдеща финансова осигуреност.

— Какво значение има? — обади се тя с тих глас от мрака до него. — Какво значение има всичко това в крайна сметка? Дали той ще получи концесията, дали ще я получат руснаците, или пък никой друг няма да я получи? Дали цената ще се вдигне, или ще падне? Какво значение има? Става дума за някакви камъни и късчета метал.

Пеги Чалмърс се обърна върху тялото на мъжа си и се вторачи в неясния контур на лицето му. Навън нощният вятър друсаше клоните на стария бряст, до който построиха новата къща, снабдена със специални удобства за сакатата им дъщеричка.

Когато Пеги Чалмърс проговори отново, в гласа й звучеше необуздано вълнение:

— Но Маргарет не е камък, а аз не съм късче метал. Имаме нужда от тези пари, Гордън. Имаме нужда от тях точно сега. Ще ни трябват и през следващите десет години. Моля те, скъпи. Моля те, поне за малко забрави за това писмо до „Трибюн“ или „Прайвит Ай“. Направи каквото иска от теб.

Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в цепката между пердетата. През полупритворения прозорец проникваше глътка въздух.

— Добре — каза той накрая.

— Ще го направиш ли? — попита тя.

— Да, ще го направя, по дяволите.

— Заклеваш ли се, скъпи? Ще ми дадеш ли честна дума?

Настъпи продължителна пауза.

— Давам ти честна дума — обади се тихият глас, който излезе от лицето под нея.

Тя зарови глава сред космите на гърдите му.

— Благодаря ти, скъпи. Само не се притеснявай. След месец всичко ще си забравил. Ще видиш.

След десет минути вече беше заспала, изтощена от къпането и приспиването на Маргарет и от обичайната свада със съпруга си. Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в мрака.

— Винаги те побеждават — промълви той с горчивина. — Гадни копелета! Винаги те.

На другия ден, в събота, той отиде в лабораторията и написа съвсем нов доклад за Република Зангаро. Изгори записките си и оригиналния доклад. После стовари пробите върху купчината за боклук, от която щеше да ги вземе някой местен строител, за да ги вложи в бетона на нечии градски алеи. Пусна новия доклад с препоръчано писмо, адресирано лично до сър Джеймс Мансън, прибра се вкъщи и се опита да забрави случилото се.

В понеделник докладът се получи в Лондон и писмото до банкера тръгна по пощата. Докладът бе изпратен в отдел „Задгранични договори“ за сведение на Уилоуби и Брайънт. Последният получи нареждане да замине на другия ден, за да предаде доклада на министъра на природните ресурси в Кларънс. Приложено беше писмо от компанията, в което се изразяваше съответното съжаление.

Във вторник вечерта Ричард Брайънт се озова в първия терминал на лондонското летище „Хийтроу“. Той чакаше полета на „Бритиш Еъруейз“ до Париж. Оттам щеше да си извади нужната виза и да продължи със самолет на „Ер Африк“. На около триста метра по-нататък, в трети терминал, Джек Мълруни бързаше да се провре през паспортния контрол, за да хване нощния „Джъмбо“ на „Бритиш Оувърсийз“ до Найроби. Не се чувстваше нещастен. Беше му писнало от Лондон. Очакваха го Кения, слънцето, джунглата и рисковани срещи с лъвовете.

В края на седмицата само двама души пазеха в главите си информацията за истинското съдържание в недрата на Кристалната планина. Единият беше дал обет пред жена си да остане безмълвен завинаги, а другият обмисляше следващия си ход.

4.

Саймън Ендийн влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън с една обемиста папка, която съдържаше доклад от сто страници за Зангаро, фотодосие и няколко карти. Каза на шефа си какво е донесъл. Мансън кимна одобрително.

— Докато подготвяше тези материали, някой разбра ли кой си и за кого работиш? — попита той.

— Не, сър Джеймс. Използвах псевдоним и никой не се усъмни в него.

— А възможно ли е някой в Зангаро да е разбрал, че се събират данни за страната им?

— Не. Служих си само със съществуващите архиви, макар че те са доста оскъдни. Черпих данни от някои университетски библиотеки у нас и в Европа, от стандартните справочници, а също и от единствения туристически справочник, публикуван в самата република. Само че той е останал от колониално време и е с петгодишна давност. Във всички случаи казвах, че събирам информация за моята дисертация върху цялостната колониална и постколониална ситуация в Африка. Изключени са каквито и да е било възражения.

— Много добре — каза Мансън. — После ще прочета доклада. Сега ми дай основните факти.

Преди да отговори, Ендийн извади една от картите и я разгърна върху бюрото. Тя изобразяваше част от африканското крайбрежие. Отбелязан беше участъкът на Зангаро.

— Както виждате, сър Джеймс, територията се врязва ето тук в тази част на брега. На север и на изток граничи с тази република, а късата южна граница е с тази тук. Четвъртата граница, разбира се, е морето. Има формата на кибритена кутийка. Късата страна е по протежение на бреговата ивица, а дългите влизат навътре. Границите са били съвсем условно очертани още по времето на колониалните борби за разпределянето на Африка и не са нищо повече от линия върху географската карта. Границата по суша не се охранява, но поради почти пълната липса на пътища тя може да се пресече само на едно място — тук, на пътя, който продължава на север в съседната държава. Цялото движение по суша преминава оттам.

Сър Джеймс Мансън разгледа територията и изсумтя.

— Какво е положението на източната и на южната граница?

— Няма пътища, сър. Няма никакъв достъп, освен ако не решите да цепите направо през джунглата, а тя в по-голямата си част е непроходима. Така, площта е 7000 квадратни мили — 70 мили по брега и 100 мили навътре в сушата. Столицата Кларънс, наречена на името на капитана, който пръв преди двеста години спрял на това място за прясна вода, се намира ето тук — на средата на бреговата линия, по на трийсет и пет мили от северната и южната граница. Зад нея се простира тясна равнинна ивица, която е единствената обработваема земя, като се изключат полянките на диваците в джунглата. Зад равнината тече река Зангаро, после е подножието на Кристалната планина, самата планинска верига, а отвъд нея следват мили наред джунгла чак до източната граница.

— Съществуват ли други транспортни връзки? — попита Мансън.

— На практика няма никакви пътища — каза Ендийн. — Река Зангаро тръгва от северната граница и тече съвсем близо до морския бряг, пресичайки почти цялата територия на републиката. Влива се в морето малко преди южната граница. На устието са разхвърляни няколко кейчета и бараки, които оформят малко пристанище за износ на дървесина. Но истински кейове няма, а и дърводобивът на практика е бил прекратен след обявяването на независимостта. Река Зангаро тече почти успоредно на брега, като леко се приближава към него, и всъщност разделя страната на две. Тази равнина, разположена откъм морето, завършва с блатиста мангрова гора, което прави крайбрежната ивица недостъпна за големи и малки кораби. Другата част е вътрешността отвъд. На изток от реката е планината, а отвъд нея — вътрешността. По реката могат да плават баржи, но никой не проявява интерес към това. Северната съседка има модерна столица с дълбоководно пристанище. Самата река Зангаро завършва с плитко затлачено устие.

— Кажи ми нещо за износа на дървесина. Как са го осъществявали?

Ендийн извади от папката една карта на републиката с по-голям мащаб и я постави върху масата. Посочи с молив устието на Зангаро в южната част на страната.

— Добивали са дървесината по горното течение. Покрай речния бряг или в подножието на планината. Там все още има доста хубава дървесина, но след обявяването на Независимостта никой не проявява интерес към нея. Смъквали трупите по реката до устието и ги складирали там. Корабите пускали котва навътре в морето, а трупите били изтегляни до тях с влекачи. После ги вдигали на борда със собствените си кранове. Въобще не става дума за мащабна операция.

Мансън съсредоточено се взираше в картата. Погледът му спираше последователно на седемдесетте мили крайбрежна ивица, на реката, която течеше почти успоредно с нея, на непроходимата блатиста мангрова гора между сушата и морето и на планинската верига отвъд реката. Той успя да различи масива, който го интересува, но не каза нищо по този повод.

— Какво е състоянието на главните пътища? Трябва да има такива.

Ендийн се подготви за ново обяснение.

— Столицата е забита ето тук, на края на този сплескан полуостров, по средата на крайбрежната ивица. Обърната е към открито море. Разполага с малко пристанище — единственото истинско пристанище в страната. Малко извън града полуостровът се свързва с основната суша. Има един път, който следва гръбнака на полуострова и влиза на шест мили навътре в източна посока. Ето на това място се разклонява. Едното отклонение завива надясно, в южна посока. Има седем мили макадамова настилка. Следват двайсет мили черен път, който се губи някъде по бреговете на устието. Другото отклонение завива наляво и поема в северна посока през равнината на запад от реката и стига до северната граница. На това място има пропускателен пункт, охраняван от десетина заспали и корумпирани войници. Няколко души ми казаха, че те въобще не можели да четат и нямало как да разберат дали към паспорта е приложена виза. Подкупваш ги с няколко лири и преминаваш.

— А пътят, който води към вътрешността? — попита сър Джеймс.

Ендийн посочи с пръст.

— Дори не е отбелязан на картата. Толкова е малък. Всъщност, ако след разклонението поемете на север, след няколко мили ще стигнете до отклонение вдясно, което води към вътрешността. Пътят е черен. Той пресича останалата част от равнината, а после и река Зангаро по един паянтов дървен мост…

— Значи този мост е единствената връзка между двете части на страната? — попита Мансън учудено.

Ендийн сви рамене.

— Това е единственият брод за моторни превозни средства. Но такива почти няма. Местните жители пресичат реката с канута.

Мансън смени темата, макар че очите му си останаха залепени в картата.

— Кажи ми нещо за племената, които живеят там.

— Те са две — каза Ендийн. — На изток от реката е територията на племето винду. Всъщност по-голямата част от племето живее отвъд източната граница. Вече казах, че границите са условни. Равнината на запад от реката и към морето, включително и полуостровът, на който се намира столицата, влиза в територията на племето каджа. Двете племена се мразят взаимно.

— Население?

— Във вътрешността е почти невъзможно да се преброи. Официалната цифра е 220 000 жители в цялата страна. 3 000 души от племето каджа и някъде около 190 000 души от племето винду. Но тези цифри се базират на догадки. Всъщност само племето каджа може да бъде преброено с някаква точност.

— Как тогава въобще са провели избори? — попита Мансън.

— Това си остава една от догадките на сътворението — каза Ендийн. — Във всички случаи са били фарс. Половината от хората не знаят какво е да гласуваш или пък за какво гласуват.

— А икономиката?

— Почти нищо не е останало от нея — отговори Ендийн. — На територията на винду не се произвежда нищо. Едва се изхранват с това, което изкарват от нивите с тропически картофи и тапиока, отвоювани от джунглата с труда на жените. Именно жените вършат цялата работа, а тя не е чак толкова много. Ако им платиш добре, ще ти пренесат багажа. Мъжете ходят на лов. Децата страдат от малария, трахома, треска и недохранване. По колониално време в крайбрежната равнина е имало плантации е какао, кафе, памук и банани. Продукцията не е била висококачествена, но при гарантирания европейски пазар в метрополията носела достатъчно твърда валута, за да се покриват минималните разходи по вноса. След обявяването на независимостта президентът национализирал плантациите, изгонил белите и раздал земята на свои хора. В момента всичко е обрасло с бурени.

— Имаш ли някакви цифри?

— Да, сър. През последната година преди Независимостта производството на какао, това е била основната култура, е възлязло на 30 000 тона. Миналата година са произведени 1 000 тона, за които не са се намерили купувачи. Реколтата и сега гние на полето.

— А другите култури? Кафето, памукът, бананите?

— Производството на банани и кафе е напълно занемарено. Памукът е нападнат от паразити, а инсектициди няма.

— Какво е икономическото положение в момента?

— Пълна разруха. Разорена хазна. Парите са ненужни хартийки. Износът е сведен до минимум. Получили са някои помощи от ООН, от руснаците и от бившата метрополия, но тъй като правителството продава получените стоки и прибира парите, и тези помощи са прекратени.

— Истинска бананова република, а? — промълви сър Джеймс.

— Във всяко отношение. Корупция, разложение, брутални нрави. Шелфът им е богат на риба, но те не могат да я ловят. Двата им риболовни кораба са били управлявани от бели капитани. Единия го пребили военните, след което и двамата напуснали страната. Корабите така си и ръждясали. Сега местните жители страдат от недостиг на протеин. Козите и пилетата не стигат за всички.

— Как са с медицинското обслужване?

— В Кларънс има една болница на ООН. Тя е единствена в страната.

— Лекари?

— Имало двама квалифицирани лекари зангарийци. Единия го арестували и умрял в затвора. Другият емигрирал. Мисионерите били прогонени от президента като проводници на империалистическо влияние. Били са главно медицински работници, но имало и няколко проповедници. Преди монахините обучавали медицински сестри, но и те били прогонени.

— Колко са европейците?

— Във вътрешността навярно няма нито един. В крайбрежната равнина живеят няколко агрономи и монтьори, изпратени от ООН. В столицата има около четиридесет дипломати, двайсет от които руснаци. Останалите са разпределени между посолствата на Франция, Швейцария, Щатите, Западна Германия, Източна Германия, Чехословакия и Китай, ако китайците могат да минат за бели. Освен това в болницата на ООН работят пет души, а други пет специалисти се грижат за електроцентралата, контролната кула на летището, за водопроводната мрежа и т.н. Трябва да има и около петдесет търговци, мениджъри и бизнесмени, които са останали с надеждата, че нещата се оправят. Всъщност преди шест седмици е имало стълкновения и един от хората на ООН е бил пребит почти до смърт. Петимата специалисти по техническата част са заплашили, че ще напуснат, и са потърсили убежище в съответните посолства. Може вече да са си заминали, а това означава, че водопроводът, електрическата мрежа и летището скоро ще излязат от строя.

— Къде се намира летището?

— Ето тук, извън столицата, в основата на полуострова. Не отговаря на международните стандарти. Така че ако човек иска да стигне до него, трябва да вземе полет на „Ер Африк“ до северната съседка на Зангаро, а оттам да се прехвърли на малък двумоторен самолет, който лети до Кларънс три пъти седмично. Линията се обслужва от френска фирма, макар че в настоящия момент едва ли е много рентабилна.

— Кои са приятелите на страната във външнополитически план?

Ендийн поклати глава.

— Нямат приятели. Никой не го е грижа за тази разпаднала се държава. Дори Организацията за африканско единство е вдигнала ръце от тях. Мястото е толкова затънтено, че и ред не се появява за него. Журналистите въобще не стъпват там. Правителството води ожесточена антиевропейска политика, така че никой не би се наел да изпрати в страната работници и да основе някакво предприятие. Липсват инвестиции, защото всеки прошляк с партиен билет би могъл да конфискува собствеността. Към партията има младежка организация, чиито членове могат да пребият когото си поискат. Цялото население живее в страх.

— Как стоят нещата с руснаците?

— Тяхното посолство е най-голямото и навярно имат известно влияние върху президента по въпросите на външната политика, от която той нищо не разбира. Съветниците му са главно зангарийци, завършили образованието си в Москва. Но самият той не е учил в Москва.

— Разполагат ли въобще с някакъв потенциал? — попита сър Джеймс.

Ендийн бавно кимна с глава.

— Мисля, че разполагат с достатъчен потенциал, който при положение, че се разработи и се управлява добре, би им осигурил един приличен жизнен стандарт. Населението е малобройно, нуждите му са ограничени. На базата на една добра местна икономика биха могли да се самозадоволяват с храна и дрехи. Ще им трябва и малко твърда валута за належащи допълнителни разходи. Това би могло да стане, но дори и сега нуждите са толкова нищожни, че благотворителните хуманитарни агенции са в състояние да ги задоволяват изцяло. Само че хората им постоянно биват нападани, техниката им бива разбивана и разграбвана, а даренията се крадат и се продават за лична облага на управниците.

— Казваш, че племето винду не е много работливо. А племето каджа?

— И те не са — каза Ендийн. — Седят по цял ден, а когато някой им се стори опасен, се потулват в джунглата. Плодородната равнина ражда достатъчно, за да ги изхранва. Това напълно ги задоволява.

— Кой тогава е обработвал плантациите по колониално време?

— Ами губернаторът докарал около 20 000 негри от някъде другаде. Те се заселили в страната и досега живеят там. Заедно със семействата си наброяват около 50 000 души. Но колониалните власти така и не им дали избирателни права и затова не са участвали в изборите при обявяването на независимостта. Ако има някаква работа, именно те я вършат.

— Къде живеят? — попита Мансън.

— Около 15 000 все още живеят по колибите си насред плантациите, макар че сега, когато цялата техника е съсипана, не се намира особено много работа. Останалите са се преместили в Кларънс и преживяват кой както може. Живеят в няколко гета, пръснати покрай пътя, който свързва столицата с летището.

В продължение на пет минути сър Джеймс Мансън не вдигна поглед от картата. Мислеше съсредоточено за един планински масив, за един луд президент, за една клика обучени в Москва съветници и за едно руско посолство. Накрая въздъхна.

— Каква дивашка държава!

— Това е меко казано — откликна Ендийн. — Те още извършват ритуални публични екзекуции на централния площад. Смърт чрез накълцване на парчета. За целта си служат с мачете. При това доста често.

— И кой по-точно е творецът на този земен рай?

Вместо отговор Ендийн извади една снимка и я постави върху картата.

Сър Джеймс Мансън се озова лице в лице с африканец на средна възраст. На главата му бе надянат копринен цилиндър. Надолу беше облечен в черен редингот и провиснали панталони. Сцената очевидно отразяваше провъзгласяването на Независимостта, защото отзад, при стълбите на доста голяма сграда, стояха няколко представители на колониалните власти. Лицето под лъскавата черна коприна не беше кръгло, а дълго и изпито, с дълбоки бръчки от двете страни на носа. В ъгълчетата устните се закривяваха надолу и това създаваше впечатление за дълбока неудовлетвореност. Но очите приковаваха вниманието на наблюдателя. В тях имаше някаква стъклена неподвижност, характерна за очите на фанатиците.

— Това е той — каза Ендийн. — Главата му е пълна с бръмбари. Долен е и в червата. Западноафриканският папа Док. Ясновидец, медиум, освободител от бялото иго, спасител на своя народ, мошеник, крадец, шеф на полицията и инквизитор, който измъква признания. Човекът, който чува гласа на Всевишния и има видения. Негово Преосвещеновисокопревъзходителство президентът Жан Кимба.

Сър Джеймс Мансън продължи да се взира в лицето на човека, който, без дори да съзнава, седеше върху планина от платина на стойност десет милиарда долара.

„Интересно — помисли си той, — дали светът би забелязал неговата кончина?“

Не каза нищо на глас, но след като изслуша Ендийн, взе решение да подготви именно това събитие.

Преди шест години държавата, която владеела колонията, наречена сега Зангаро, решила под нарастващия натиск на световното обществено мнение да предостави независимост на тази територия. Стъкмили набързо една подготвителна кампания сред населението, което нямало никакъв опит в самоуправлението, и насрочили общите избори и обявяването на Независимостта за следващата година.

От хаоса възникнали пет политически партии. Двете били изградени изцяло на племенна основа. Едната защитавала интересите на племето винду, а другата — на племето каджа. Останалите три партии си изработили собствени политически платформи, опитвайки се да хвърлят мост между двете племенни общности. Една от тези партии била консервативната групировка, оглавявана от човек, който бил на служба при колониалистите и се ползвал с благоволението им. Той заявявал, че ще продължи тесните връзки с метрополията, която освен всичко друго била гарант на местната валута и основен купувач на експортните стоки. Втората партия, съвсем малка и слаба, заемала центъра. Оглавявал я един професор с европейско образование. Третата партия била радикална. Ръководел я човек, който няколко пъти бил лежал в затвора по обвинения в противодържавни действия. Този човек бил Жан Кимба.

Далеч преди изборите двама от неговите помощници, които имали връзки с руснаците още през студентските си години в Европа (руснаците ги открили сред участниците в антиколониалните демонстрации и им отпускали стипендии за института „Патрис Лумумба“ край Москва), тайно напуснали Зангаро и пристигнали в Европа. Там се срещнали с московски емисари и в резултат на проведените разговори получили известна парична сума и значителен брой съвети от съвсем практическо естество.

Кимба и хората му използвали парите, за да сформират отряди за политическа агитация. Набрали бабаити от племето винду. Напълно загърбили малцинството от другото племе. Отрядите се заловили за работа в неохраняваните от полицията вътрешни части на страната. Повечето агенти на другите партии ударили на камък в тази зона. А отрядите обиколили вождовете на всички кланове от племето винду.

След няколко публично изгорени тела и избодени очи вождовете схванали смисъла на нещата. Когато дошли изборите, те действали според простата и ефикасна логика, че човек прави това, което му каже силният (способен по-късно да си отмъсти), и не обръща внимание или пък се подиграва на слабия. Така вождовете заповядали на хората си да гласуват за Кимба. Той спечелил на територията на племето винду с голямо мнозинство и общият брой на неговите гласове се оказал по-голям от гласовете на цялата опозиция. Този резултат бил подпомогнат и от факта, че вождовете от племето винду получили инструкции да завишават цифрата на живеещите в селата им. Примитивното преброяване, осъществено от колониалните власти, се базирало на декларации на вождовете за населението в техните села.

Колониалната държава съвсем оплела конците. Вместо да се запознаят с тази страница от френския опит и да направят така, че на първите, решаващи избори да спечели тяхното протеже, а после да подпишат договор за военна взаимопомощ и да разположат в страната отряд бели войници, който би крепил прозападния президент на власт, колонизаторите позволили на най-опасния си враг да победи. Месец след изборите Кимба бил провъзгласен за първия президент на Зангаро.

После нещата се развили по традиционния сценарий. Другите четири партии били забранени като „разцепнически сили“. Четиримата лидери били арестувани по скалъпени обвинения. Те умрели след жестоки мъчения в затвора, но преди това прехвърлили партийните фондове на освободителя Кимба. Колониалната армия и полиция били разпуснати, щом се сформирала армията, набрана изцяло сред племето винду. Войниците от племето каджа, които съставлявали жандармерията при колониалната власт, били разпуснати по същото време. Дошли камиони да ги отведат по домовете им. След като излезли от столицата, шестте камиона се насочили към едно тихо местенце край река Зангаро и там заговорили картечниците. Така дошъл краят на тези обучени във военното дело момчета.

Полицаите и митничарите в столицата запазили постовете си, но им отнели мунициите. Властта преминала в ръцете на новата армия и се възцарил страшен терор. Всичко това станало за осемнайсет месеца. После започнала конфискация на всички имоти, авоари и предприятия на колонизаторите. Икономиката тръгнала рязко надолу. Сред племето винду нямало обучени хора, които биха могли да ръководят малобройните предприятия, а земите били раздадени на партийните активисти. Когато колонизаторите си заминали, ООН изпратила няколко инженери, които се заели с най-основните сфери, но след като станали свидетели на всички ексцесии, те започнали да подават молби за напускане пред правителствата си.

След няколко кратки, сгъстени епизода на насилие населението на племето каджа било напълно подчинено. Били предприети дори няколко жестоки акции в територията отвъд реката спрямо някои вождове, които мърморели по повод на предизборните обещания. След тези акции хората от племето винду просто свивали рамене и потънали обратно в джунглата. Събитията в столицата тъй или иначе малко ги засягали и нищо не им пречело да свиват рамене. Кимба и неговото обкръжение, подкрепяни от новата армия и от неуравноресените опасни тийнейджъри, числящи се към младежкото партийно движение, дърпали конците от Кларънс, преследвайки единствено собственото си облагодетелстване.

Някои от методите им бяха умопомрачителни. Докладът на Ендийн съдържаше документация по един случай, в който Кимба, вбесен, че не е получил своя дял от някаква сделка, арестувал европейски бизнесмен и го хвърлил в затвора. После пратил до жена му емисар със заявлението, че тя ще получи по пощата пръстите и ушите на съпруга си, ако не заплати съответния откуп. Било приложено писмо от мъжа й и жената събрала половин милион долара от неговите съдружници. Човекът бил освободен, но родното му правителство, уплашено от реакцията на африканските страни в ООН, го посъветвало да запази мълчание. Пресата така и не научила за станалото. В друг един случай били задържани двама поданици на бившата метрополия. Пребили ги в старата сграда на полицията, превърната в армейска казарма. Накрая ги освободили, след като заплатили солиден подкуп на правосъдието. Очевидно част от сумата била предназначена за Кимба. Провинението им се състояло в това, че не се поклонили, когато колата на президента минавала покрай тях.

През петте години след обявяването на Независимостта Кимба прочистил или прогонил (последните имали късмет) всички потенциални опозиционери. В резултат на това в страната не останали лекари, инженери и други квалифицирани кадри. Те поначало били малко, а и Кимба виждал във всички образовани люде възможни опоненти. През годините той развил параноичен страх от покушение и въобще не излизал от страната. Рядко напускал и двореца, а когато го правел, охраната била внушителна. Огнестрелните оръжия от всички известни разновидности били описани и иззети. Включително и ловните пушки, което допринасяло за липсата на храна с протеиново съдържание. Вносът на патрони и барут бил преустановен. Така че ловците от вътрешността, които идвали в столицата да си купят барут, се връщали с празни ръце и накрая окачили на стената ненужните пушки. Забранено било дори носенето на мачете в чертите на града. Носенето на каквото и да било оръжие се наказвало със смърт.

Сър Джеймс Мансън внимателно прочете дългия доклад, разгледа снимките на столицата, на двореца, на Кимба, задълбочено проучи картите и отново повика Саймън Ендийн. Любопитството на последния по повод на този интерес от страна на неговия шеф към една забутана държава се разгаряше и той попита Мартин Торп в съседния кабинет на десетия етаж за какво става дума. Торп само се ухили и се потупа с пръст по носа.

Торп също не беше съвсем сигурен, но мислеше, че се досеща. И двамата бяха наясно, че не бива да задават въпроси, когато работодателят им си има някаква идея в главата и иска информация.

Докато Ендийн докладваше на Мансън, последният бе заел любимата си позиция до прозорците на високия си кабинет, откъдето наблюдаваше улицата с нейните забързани по делата си пигмеи.

— Има още две неща, които искам да знам, Саймън — каза сър Джеймс без въведения и се върна при бюрото, на което лежеше докладът. — Твърдиш, че преди около шест седмици в столицата е имало сблъсъци. Един друг човек, който е бил там, ми разказа същото. Той спомена, че бил тръгнал слух за опит за покушение върху Кимба. Каква е истината?

Ендийн си отдъхна. И той беше научил тази история, от своите източници, но му се стори твърде дребна, за да я включва в доклада.

— Всеки път, когато президентът сънува лош сън, следват арести и слухове за заговори срещу него. Обикновено това означава, че търси основания да задържи и да екзекутира някого. При този случай в края на януари ставало дума за командващия армията полковник Боби. Подшушнаха ми, че в основата на търканията между двамата стояла една сделка, осъществена от Боби. Кимба не получил достатъчно голям процент от печалбата. В столицата пристигнал кораб с лекарства за болницата на ООН. Армията ги задържала на пристанището и задигнала половината. Под ръководството на Боби откраднатият дял бил продаден на черния пазар. Тази търговска операция трябвало да мине през Кимба. Когато подавал своя протест и оставката си, шефът на болницата споменал пред Кимба истинската стойност на липсващите медикаменти. Цифрата се оказала далеч по-висока от тази, която Боби бил съобщил. Президентът побеснял и изпратил няколко души от собствената си охрана да доведат Боби. Те претърсили града и задържали всеки, който им се бил изпречил на пътя.

— Какво станало с Боби? — попита Мансън.

— Избягал. Измъкнал се към границата с един джип и преминал пеш през джунглата покрай граничния пропускателен пункт.

— От кое племе е?

— Колкото и да е странно, той има смесена кръв. Вероятно е заченат при някои от набезите на племето винду срещу село на каджите. Това е станало преди четиридесет години.

— От новата армия ли е, или е служил в старата?

— Бил е ефрейтор в колониалната жандармерия, което значи, че има някаква зачатъчна военна подготовка. Малко преди обявяването на Независимостта го уволнили за пиянство и неподчинение. Когато Кимба дошъл на власт, го върнал на служба, защото в началото имал нужда поне от един човек, който да различава цевта от приклада на пушката. По колониално време Боби с гордост твърдял, че е каджа, но щом Кимба завзел властта, взел да се кълне, че истинското му потекло е от племето винду.

— Кимба защо го е задържал на служба? Той влизал ли е в първоначалното му обкръжение?

— Веднага щом усетил накъде духа вятърът, Боби отишъл при Кимба и заявил верността си към него. Това било далеч по-умно от ходовете на губернатора, който повярвал, че Кимба е спечелил изборите едва след като цифрите го доказали. Кимба го оставил на служба и дори го назначил за командващ армията, понеже един човек със смесена кръв придавал по-друг вид на гоненията срещу опонентите на режима от племето каджа.

— Що за човек е? — попита Мансън замислено.

— Същински бабаит — каза Ендийн. — Човек с облик на горила. Мозък няма, но притежава някаква животинска хитрост. В конфликта му с президента се решавало всъщност кой от двамата крадци ще прекара другия.

— Но все пак е със западна закваска. Не е ли комунист? — настойчиво попита Мансън.

— Не, сър. Не е комунист. Не е обвързан политически.

— Приема ли подкупи? Готов ли е да сътрудничи за пари?

— Със сигурност. Сега навярно живее доста скромно. Едва ли е успял да скъта крупна сума извън Зангаро. Големият пай винаги се е падал на президента.

— Къде се намира сега? — попита Мансън.

— Не знам, сър. Някъде в изгнание.

— Така — каза Мансън. — Намери го, където и да се намира.

Ендийн кимна.

— Да се срещна ли с него?

— Още не — каза Мансън. — Остана един последен въпрос. Докладът е много изчерпателен, но не засяга военния аспект. Нужна ми е цялата схема на въоръжената охрана в и около двореца, а също и в цялата столица. Колко войници, колко полицаи, дали има специални бодигардове на президента, къде са разположени, добри ли са, ниво на подготовка и опит, каква съпротива биха оказали в случай на нападение, с какви оръжия разполагат, могат ли да си служат с тях, дали има някакви резерви, къде се намират складовете с боеприпаси, дали се охраняват добре, има ли бронетранспортьори и артилерия, от руснаци ли се обучава армията, има ли военни лагери извън Кларънс. С една дума, абсолютно всичко.

Ендийн гледаше шефа си с учудване. Фразата „в случай на нападение“ се загнезди в главата му. Какво ли е намислил старецът, попита се той, но лицето му остана безизразно.

— За това ще е нужно лично да посетя страната, сър Джеймс.

— Да, направи го. Имаш ли паспорт с чуждо име?

— Не, сър. Във всеки случай аз не бих могъл да събера подобна информация. Необходимо е човек добре да познава военните въпроси и в частност особеностите на африканските въоръжени сили. На мен ми е късно да ставам военен. Нямам представа от никакви войски и въоръжения.

Мансън се върна при прозореца и впери поглед в очертанията на Сити.

— Знам — каза той тихо. — Само военен може да изготви такъв доклад.

— Само че, сър Джеймс, ще бъде трудно да се намери военен, който да се заеме с подобна мисия. Срещу каквато и да е било сума. А освен това в паспортите на военните е отбелязана професията им. Къде бих могъл да открия човек, който ще се съгласи да отиде в Кларънс, за да събере информация от такъв род?

— Има един специален вид военни — каза Мансън, — наричат ги наемници. Те се бият за всеки, който им плати добре. Аз съм готов да го направя. Значи ще ми намериш един отракан и умен наемник. Най-добрия в Европа.

Кат Шанън се излежаваше в малкия хотел на „Монмартр“ и гледаше как димът от цигарата му се вие нагоре към тавана. Беше отегчен. През изминалите няколко седмици след завръщането си от Африка той похарчи голяма част от възнаграждението си, обикаляйки цяла Европа в търсене на работа.

В Рим се срещна със свещеници от един католически орден във връзка с мисия в Южен Судан. Тя предвиждаше изграждането на временно летище във вътрешността на страната, което щеше да поеме доставките на храна и медикаменти. Знаеше, че в Южен Судан действат три отделни групи наемници, които помагат на негрите в гражданската война срещу арабския Север. В Бахр-ел-Азар други двама британски наемници, Рон Грегъри и Рип Кърби, ръководеха малка операция с войници от племето динка. Поставяха мини по пътищата, използвани от суданската армия, опитвайки се да унищожат британските й бронетранспортьори. На юг, в провинция Екватория, Ролф Щайнер имаше лагер за военно обучение, но от месеци никой не бе чувал нищо за него. На изток, в горното течение Нил, действаше много по-добър лагер, в който четирима израелци обучаваха местното племе и го снабдяваха с руско оръжие, задигнато от египтяните през 1967 г. Военните операции в трите провинции на Южен Судан задържаха основната част от суданските сухопътни и военновъздушни сили в този район. Затова пет ескадрили египетски изтребители бяха дислоцирани около Хартум и стояха настрана от израелския фронт на Суецкия канал.

Шанън посети израелското посолство в Париж и в продължение на четиридесет минути разговаря с военния аташе. Последният го изслуша внимателно, благодари му учтиво и също тъй учтиво го изпрати до вратата. Единственото нещо, което повтаряше дипломатът, бе, че в Южен Судан няма израелски инструктори в лагера на бунтовниците и затова не може с нищо да бъде полезен. Шанън не се съмняваше, че разговорът е бил записан и изпратен в Тел Авив, но знаеше много добре, че до края ще слуша все същата песен. Той признаваше, че израелците са първокласни бойци и добри разузнавачи, но мислеше, че не знаят нищо за черна Африка и вървят към провал в Уганда, а навярно и на други места.

Освен за Судан другите предложения бяха малобройни. Витаеха слухове, че ЦРУ търсело наемници за обучение на антикомунистически бунтовници в Камбоджа и че от шейховете от Персийския залив им било писнало да зависят от британските военни съветници и затова набирали наемници, които биха зависели от самите тях. Разправяха, че имало работа за хора, които са готови да се бият за шейховете или да се наемат с охраната на дворците им. Шанън не вярваше на тези истории. Думата на ЦРУ не струваше за него пукнат грош, а и арабите не бяха много по-различни, щом работата опреше до вземане на решения.

Като оставим настрана Залива, Камбоджа и Судан, пространството за действие беше съвсем ограничено. Не вървяха добри войни. Всъщност той предвиждаше в близко бъдеще установяването на отвратителен мирен период. Оставаше му възможността да работи като бодигард при някой европейски търговец на оръжия. В Париж с него се свърза един такъв човек, който се чувстваше заплашен и имаше нужда от добра охрана.

Търговецът, който знаеше за уменията и бързината на Шанън, чул, че той е в града, и изпрати емисар с предложение за работа. Без да го отхвърля, Кат не прояви особен интерес. Търговецът бе изпаднал в затруднение поради глупост. Първо изпратил кораб с оръжие на Ирландската републиканска армия (ИРА), а после информирал британците къде ще пристигне пратката. Няколко души били арестувани и революционерите побеснели. След това в официално извинение на Белфаст пред органите за сигурност се появили някои факти и сега хората на ИРА бяха готови на всичко. Наемането на бодигард имаше за цел да сплаши терористите, докато страстите се поуталожат и аферата потъне в забвение. Присъствието на Шанън би принудило повечето професионалисти да се приберат по домовете си, докато са още живи, но тези ирландци бяха луди глави и сигурно нямаше да проявят достатъчно разум. Значи щеше да се стигне до престрелка и френската полиция щеше да намери една от парижките улици зарита с окървавени ирландски бойци. Като се има предвид, че Шанън беше протестант от Ълстър, полицаите едва ли биха повярвали, че просто си е вършил работата. И все пак предложението оставаше открито.

Бяха изминали десет дена от март, но времето продължаваше да бъде влажно и студено. Всеки ден валеше и това правеше Париж недружелюбен. Пребиваването навън предполагаше хубаво време, а пребиваването вътре струваше много пари. Шанън къташе колкото може доларите, които му оставаха. Затова даде телефонния си номер на десетина души, които можеха да му предложат нещо интересно, и се захвана да чете романчета в хотелската си стая.

Сега лежеше загледан в тавана и мислеше за родния си дом. Всъщност той вече нямаше истински дом, но поради липса на по-добра дума все още наричаше така дивата шир, покрита с трева и недорасли дървета, която се простираше по границата между областите Тироун и Донегал.

Шанън беше роден и отрасна в близост до селцето Кесълдерг, разположено в Тироун на самата граница с Донегал. Къщата на родителите му се намираше на един хълм на около миля разстояние от селото. От нея се откриваше гледка на запад към Донегал.

Донегал бе името на областта, която Бог бе забравил да облагороди. Малобройните дървета се превиваха на изток, постоянно брулени от северноатлантическите ветрове.

Баща му притежаваше текстилна фабричка, която изкарваше хубав ирландски лен, и беше най-богатият човек в околността. Беше протестант, а почти всички работници и местни фермери бяха католици. В Ълстър двете религии никога няма да се спогодят и затова момченцата не си играеха с малкия Карло. Приятели му станаха конете, които бяха в изобилие по тези места. Научи се да язди, преди да може да възседне дори велосипед, а на пет години вече имаше собствено пони. И сега помнеше как отива с него до селото да си купи шербет за половин пени от сладкарницата на стария мистър Сам Гейли.

На осем години го пратиха да учи в един пансион в Англия. Това стана по настояване на майка му, която беше англичанка и произлизаше от имотен род. Така че през следващите десет години той се научи да бъде англичанин и заличи печата на Ълстър както в речта, така и в поведението си. През ваканциите се връщаше у дома при тревите и конете, но тъй като не познаваше нито един свой връстник в Кесълбърг, тези периоди преминаваха в здравословно усамотение, изпълнено с буйно галопиране срещу вятъра.

Беше на двайсет и две години и служеше като сержант в Кралската флота, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа по пътя за Белфаст. Той се прибра за погребението с колоритния си черен колан и гамаши, увенчани със зелената барета на командосите. Продаде грохналата текстилна фабричка, залости къщата и се върна в Портсмут.

Това се случи преди единайсет години. Шанън прослужи оставащите пет години от срока му във флотата и се върна към цивилния живот. Започна да скача от работа на работа, докато накрая една лондонска търговска къща със силно присъствие в Африка го нае като чиновник. По време на пробната си година в Лондон той разбра някои тънкости от структурата на компанията. Научи как се правят сделки, как се реализира печалба, как се основават холдингови дружества. Разбра и каква е стойността на една дискретна сметка в швейцарска банка. След края на тази година го назначиха за заместник-директор на филиала в Уганда. Той напусна, без да пророни дума, и се отправи към Конго. И така от шест месеца насам Шанън водеше живот на наемник, нерядко извън закона. В най-добрия случай го смятаха за наемен войник, а в най-лошия за платен убиец. Лошото беше, че щом веднъж влезеш в списъка на наемниците, връщане назад нямаше. Не ставаше дума за това, че не можеш да си намериш работа в някоя фирма. Това в края на краищата можеше да се направи, пък било то и под чуждо име. Но дори без подобни усилия човек би могъл винаги да си намери работа като шофьор на камион, бодигард или да се хване с някакъв физически труд, ако нещата се развият толкова зле. Истинският проблем беше да издържиш. Да си седиш в кабинета под заповедите на някой дребосък с тъмносив костюм, да гледаш през прозореца и да си спомняш джунглата, накъдрените палми, миризмата на пот и кордит19, пъшканията на войниците, които бутат джиповете през речните бродове, онзи страх с метален привкус на мед преди атака и дивата радост, че си останал жив след нея. Да си спомняш всичко това, а после да се връщаш към папките и вагоните на електричката. Ето това беше невъзможно. Шанън знаеше, че сърцето му би се окъсало, ако го сполетеше такава участ. Защото Африка хапе като мухата цеце и проникне ли веднъж отровата, вече трудно може да бъде прогонена от кръвта ти.

Шанън лежеше, дърпаше по малко от цигарата си и се питаше откъде ще изникне следващият ангажимент.

5.

Саймън Ендийн си даваше сметка, че в Лондон може да се открие ключ към почти всички загадки, известни на човешкия разум, включително и към името и адреса на един първокласен наемник. Проблемът понякога е, че трябва да знаеш откъде ще започнеш да търсиш и кого първо да питаш.

След един час, прекаран в размисли над чашка кафе в кабинета, той излезе и взе такси до „Флийт Стрийт“. С помощта на стар приятел, който работеше в един от най-големите лондонски всекидневници, Саймън получи достъп до тематичната документация на вестника. Даде поръчка за папките, които го интересуваха. През следващите два часа остана надвесен над архивното досие, което съдържаше всички изрезки за наемниците в цялата британска преса от последните десет години. Имаше статии за Катанга, Конго, Йемен, Виетнам, Камбоджа, Лаос, Судан, Нигерия и Руанда. Съобщения, коментари, уводни статии, очерци и снимки. Той изчете всичко, като обръщаше специално внимание на авторите.

На този етап не търсеше конкретно име на наемник. Материалите гъмжаха от псевдоними, noms de guerre20, прякори. Саймън бе сигурен, че някои от тези имена са фалшиви. Той искаше да открие специалист по темата за наемниците. Някой журналист или репортер, чиито статии звучат достатъчно авторитетно, за да оставят чувството, че авторът владее материята, в състояние е да се ориентира сред заплетения лабиринт от противоположни изказвания и приписвани подвизи и може да предложи някаква умерена гледна точка. След два часа се спря на едно име, което никога преди не беше чувал.

През последните три години бяха публикувани три статии от един и същ автор. Очевидно англичанин или американец. Журналистът познаваше добре темата и говореше за наемници от десетина националности, без да си позволява да сипе хвалебствия или да борави с онези сензационни детайли, от които косата може да ти настръхне. Ендийн си записа името. Статиите бяха отпечатани в три различни вестника, което подсказваше, че авторът работи на свободна практика.

След още един разговор с приятеля си от всекидневника вече разполагаше с адреса на журналиста. Беше малка кооперация в северната част на Лондон.

Мракът се бе спуснал, когато Ендийн излезе от сградата на „МанКон“, изкара своя корвет от подземния паркинг и се насочи на север към жилището на журналиста. Намери прозорците тъмни. Никой не отговори на звънеца. Усъмни се, че човекът може да е заминал някъде, но жената, която живееше на партера, разсея съмненията му. Ендийн с радост установи, че сградата не представлява нищо особено. Помисли си, че репортерът навярно има остра нужда от пари. Като всички журналисти на свободна практика. Реши сутринта да дойде отново.

Саймън Ендийн натисна звънеца до табелката с името на журналиста точно в осем часа на другата сутрин. След трийсетина секунди от металната решетка на домофона проехтя „Да, моля!“

— Добро утро — каза Ендийн, като се наведе към решетката. — Казвам се Харис. Уолтър Харис. Бизнесмен съм. Дали е възможно да поговорим?

Входната врата се отвори и той се качи на четвъртия етаж, където в рамката на вратата го чакаше човекът, когото търсеше. Веднага щом се настаниха във всекидневната, Ендийн премина към въпроса.

— Аз съм бизнесмен от Сити — ловко излъга той. — В известен смисъл тук представлявам няколко мои влиятелни приятели. Това, което ни обединява, е, че всички имаме бизнесинтереси в една западноафриканска държава.

Журналистът кимаше предпазливо и отпиваше от кафето си.

— В последно време зачестиха донесенията за възможността от държавен преврат. Президентът е умерен и разумен (по тамошните критерии) човек, а освен това се ползва с доверието на народа. Един от моите приятели е получил сведения от свой сътрудник, че превратът, ако въобще се осъществи, най-вероятно ще бъде организиран от комунистите. Ясно ли се изразявам?

— Да. Продължавайте.

— Така. Имаме основания да вярваме, че съвсем малка част от армията би подкрепила преврата, освен ако бързото му развитие не я хвърли в смут. С други думи, ако бъде поставена пред свършен факт, войската би могла да приеме новата власт. Но в случай, че превратът не успее отведнъж, според нас армията би подкрепила президента. Както навярно знаете, практиката е установила, че първите двайсет часа са най-важните.

— Но какво ме засяга всичко това? — попита журналистът.

— Ще стигнем и дотам — каза Ендийн. — Нашето общо убеждение е, че ако искат превратът да успее, заговорниците ще трябва първо да убият президента. В противен случай заговорът би се провалил още в зародиш. Ето защо въпросът за охраната на двореца добива все по-голямо значение. Ние разговаряхме с някои приятели от Форин Офис и те са на мнение, че е немислимо да се командирова професионален британски офицер, който да поеме охраната в самия дворец и в района около него.

— Тогава?

Журналистът отново отпи от кафето и си запали цигара. Струваше му се, че гостът прекалено замазва нещата.

— Президентът би се съгласил да ползва услугите на професионален военен, който да го съветва по въпроси, свързани с личната му безопасност. Нужен му е човек, който да проучи цялостно и задълбочено охраната на двореца и да поправи всички евентуални пропуски. Мисля, че тези хора, добрите войници, които не винаги се бият под знамената на родината си, се наричат наемници.

Журналистът кимна няколко пъти. Той въобще не се съмняваше, че историята, която чу от този Харис, е твърде далеч от истината. Първо, ако действително се отнасяше за охраната на двореца, британското правителство не би имало нищо против командироването на военен съветник. Освен това на „Слоун Стрийт“ 22 в Лондон се помещаваше първокласната фирма „Уочгард Интернешънъл“, специализирана именно в такива дейности.

След още няколко изречения той изтъкна тези факти пред Харис, но това въобще не го смути.

— Ах — каза гостът, — очевидно ще трябва да говоря малко по-открито.

— Няма да е лошо — каза журналистът.

— Виждате ли, работата е там, че правителството е готово да изпрати човек, който ще изпълнява единствено функциите на съветник. Ако обаче в работата му влиза обучението на охраната, при това по интензивна програма, това би било политически нецелесъобразно. Още повече, ако президентът реши да му предложи дългосрочен договор. Що се отнася до „Уочгард“, някой от техните бивши десантчици би свършил чудесна работа, но ако такъв човек влезе в охраната на двореца и въпреки неговото присъствие преврат все пак се състои, може да се стигне до сражение. Ясно ви е как ще реагира цяла Африка, като научи за платения боец от фирмата „Уочгард“, която черните смятат за тясно свързана с Форин Офис. А присъствието на един напълно необвързан наемник, макар и не дотам чистоплътно, ще бъде поне разбираемо и няма да изложи президента на обвиненията, че се е превърнал в маша на мръсните империалисти.

— Какво искате от мен? — попита журналистът.

— Името на добър наемник — каза Ендийн. — Умен и отракан войник, който работи професионално и си заслужава парите.

— Защо дойдохте точно при мен?

— Един от приятелите ми си спомни, че е чел ваша статия преди няколко месеца. Сторила му се доста добре изпипана.

— Аз си вадя хляба с писане — каза журналистът.

С плавно движение Ендийн извади от джоба си двайсет банкноти от по десет лири и ги постави на масата.

— Тогава напишете нещо по моя поръчка — каза той.

— Какво? Статия ли?

— Не, сведение. Списък с имена и биографични данни. Ако искате, може и устно.

— Ще го напиша — каза журналистът.

После отиде в работния ъгъл на едностайния апартамент. Там се намираха бюрото, пишещата машина и топче бяла хартия. Той вкара лист в машината и поглеждайки от време на време в папките до бюрото, писа непрекъснато в продължение на петдесет минути. След това стана, върна се при Ендийн с три листа машинописен формат и му ги подаде.

— Тези са най-добрите към днешна дата. Старото поколение от войната в Конго преди шест години и новите попълнения. Не съм вписал хората, които не знаят как се командва взвод. Едва ли са ви нужни обикновени здравеняци.

Ендийн пое листите и се взря в тях.

Съдържанието им беше следното:

Ендийн прочете всичко и вдигна поглед от листа.

— Мислите ли, че всички тези хора са готови да се заловят с такава задача?

Журналистът поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Включил съм всички, които са в състояние да изпълнят такава задача. Дали ще се захванат с нея, е съвсем друг въпрос. Зависи от мащабите на операцията, от броя на хората под тяхно командване. За старите престижът е важно нещо. Не е без значение също дали им е нужна работа. Някои от старите са в предпенсионна възраст и са добре осигурени.

— Да ги разгледаме един по един — подкани го Ендийн.

Журналистът се наведе напред и прокара пръст по списъка.

— Да започнем със старото поколение. До Ламулин не можете да се доберете. Той винаги е служил само на интересите на белгийското правителство. Жилав ветеран, боготворен от подчинените си. Сега е в пенсия. Другият белгиец, Жак Шрам, си има птицеферма в Португалия и се занимава само с нея. Да погледнем французите. Роже Фолк е навярно най-отличният офицер във френската армия. Той също е на голяма почит сред онези, които са служили при него както в Чуждестранния легион, така и извън него. Немалко хора го смятат за истински джентълмен. Фолк и бездруго е почти инвалид и последният му договор завърши с неуспех, защото той повери командването на свой подчинен, който се провали. Но присъствието и на самия полковник едва ли би променило нещата. Денар имаше добри прояви в Конго, но в Стенливил получи тежка рана в главата. Вече оздравя. Френските наемници, които търсят работа, още поддържат връзка с него, но никой не му е поверявал командването или организирането на операция след провала в Дилоло. Това никак не е за чудене. От англосаксонците Майк Хоър е в пенсия и е добре осигурен. Може да го изкуши проект за един милион лири, но и това не е съвсем сигурно. Последната му инициатива беше свързана с Нигерия. Отправи предложения към двете страни за сума от половин милион. Те не бяха приети. Джон Питърс също се е оттеглил от активна дейност и си има фабрика в Сингапур. И шестимата направиха добри пари през златните си дни. Но никой от тях не се нагоди към по-дребните технически мисии, от които има нужда в днешно време. Навярно защото не искат, а може би и защото не могат!

— А останалите петима? — попита Ендийн.

— Едно време Щайнер беше добър, но тръгна надолу. Заля го рекламната вълна на пресата, а това винаги влияе пагубно на наемниците. Започват да вярват, че са толкова страховити, колкото ги представят неделните вестници. Ру се озлоби, когато се размина с командирския пост след раняването на Денар. Сега твърди, че е начело на всички френски наемници, но никой не го е наемал след битката при Букаву. Последните двама са по-добри. И двамата са по на трийсет години, интелигентни, образовани и достатъчно смели в боя, за да командват отряд от наемници. Между другото наемниците винаги сами си избират командира. Така че ако един некадърен наемник се захване да набира хора, няма да стигне доникъде, защото никой не иска да служи при човек, който веднъж се е издънил. Затова бойната биография е много важна. Люсиен Брюн с псевдоним Пол Лерой може да ви свърши работа. Проблемът е, че с него няма да сте сигурни дали не предава информация на френските тайни служби. Това има ли значение?

— Да, огромно — кратко отговори Ендийн. — Пропуснахте Шрьодер, южноафриканеца. Какво мислите за него? Споменахте, че е командвал Пети отряд в Конго.

— Да — каза журналистът. — На края, съвсем на края. Освен това отрядът се разпадна под негово командване. Той е първокласен военен, но в точно определени граници. Би се справил чудесно например с батальон от наемници, който е в състава на бригада с добър щаб. Добър боец е, но мисли стандартно. Няма почти никакво въображение. Не е от хората, които са в състояние да изградят една операция от нула. Не може да мине без съветите на щабните офицери.

— А Шанън? Британец ли е?

— Англо-ирландец. Той е от новите. Едва миналата година се добра за първи път до командирски пост, но се справи успешно. Умее да мисли нетрадиционно и е много дързък. Притежава и организаторски талант.

Ендийн стана да си върви.

— Ще ми се да знам — каза той на вратата. — Ако вие организирахте… ако търсехте човек, който да изпълни мисия, свързана с преценка на ситуацията, кого бихте избрали?

Журналистът прибра листите от масата.

— Кат Шанън — каза той без колебание. — Ако аз търсех човек или организирах тази операция, щях да се спра на Кат.

— Къде е той? — попита Ендийн.

Журналистът назова бар и хотел в Париж.

— Пробвайте и на двете места.

— А ако не можем да открием този Шанън или по някаква друга причина не успеем да го наемем, кой е на второ място в списъка?

Журналистът се замисли.

— Щом не е Люсиен Брюн, единственият опитен човек, който остава, е Ру. Него със сигурност ще го откриете.

— Имате ли адреса му? — попита Ендийн.

Журналистът взе да прехвърля листите на малък бележник, който извади от чекмеджето на бюрото си.

— Ру има апартамент в Париж — каза той и даде адреса на Ендийн.

След няколко секунди чу тропота на обувките му надолу по стълбите. Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Кари? Здравей, аз съм. Ще вечеряме навън. На някое скъпо място. Току-що ми платиха за един очерк.

Кат Шанън вървеше бавно и замислено по улица „Бланс“ към площад „Клиши“. Малките барчета и по двата тротоара бяха вече отворени и енергичните собственици се опитваха да го убедят да влезе да види най-красивите момичета в Париж. Момичетата, които бяха всичко друго, но не и красиви, надничаха иззад дантелените пердета на потъващите в мрак прозорци. Беше малко след пет часа и мартенската вечер влизаше в правата си. Духаше студен вятър. Времето беше в унисон с настроението на Шанън.

Той пресече площада и се вмъкна в една странична уличка към хотела, който нямаше особени достойнства освен хубавата гледка от горните етажи, понеже се намираше близо до върха на Монмартр. Мислеше си за доктор Дюнуа, който миналата седмица му направи общ медицински преглед. Бивш десантчик и военен лекар, Дюнуа участвал в две експедиции на френски алпинисти в Хималаите и Андите. Отговарял за здравословното състояние на отборите.

После се записал като доброволец в няколко тежки мисии на Френския Червен кръст в Африка. Все временни ангажименти, които приключвали с края на критичната ситуация. Именно там се запозна с наемниците и му се наложи да кърпи мнозина от тях. Стана известен дори и в Париж като доктора на наемниците и неведнъж му се случваше да вади от телата им куршуми и късчета от шрапнели. Винаги когато имаха проблеми със здравето или искаха да се прегледат, отиваха при него в парижкия му кабинет. В случай, че са фрашкани с пари, му плащаха в долари на момента. Ако ли не, той забравяше да им праща сметките, а това се случва рядко с френските лекари.

Шанън влезе в хотела и се отправи към рецепцията за ключа си. Дежурен беше един старец.

— Ах, господине, търси ви някакъв човек от Лондон. Звъня през целия ден. Остави съобщение.

Старецът пъхна през процепа малка бележка. Листчето беше изписано с неговия разкривен почерк. Очевидно му бяха диктували буква по буква. Текстът гласеше просто „Внимавай, Харис“ и носеше подписа на един журналист, когото Шанън познаваше от Африка и за когото знаеше, че живее в Лондон.

— Търси ви още един човек, господине. Той ви чака в салона.

Старецът посочи към малкото помещение встрани от фоайето и Шанън съзря през сводестата врата фигурата на мъж, горе-долу на негова възраст, облечен в тъмносивите тонове, характерни за лондонските бизнесмени. Непознатият гледаше към него. Пъргавината, с която скочи на крака, когато Шанън влезе в салона, и структурата на раменете му го отдалечаваха от образа на лондонски бизнесмен. Шанън неведнъж беше виждал такива личности. Те винаги представляваха по-стари и по-богати люде.

— Мистър Шанън?

— Да.

— Казвам се Харис. Уолтър Харис.

— Искали сте да ме видите?

— Именно с тази цел ви чакам от няколко часа. Може ли да поговорим тук или в стаята ви?

— Тук е добре. Старецът не разбира английски.

Двамата седнаха един срещу друг. Ендийн се отпусна и прехвърли крак връз крак. Извади пакет цигари и го поднесе към Шанън. Той поклати глава и бръкна в джоба на сакото си за своите, но после промени решението си.

— Казаха ми, че сте наемник, мистър Шанън.

— Така е.

— Всъщност вас вече ви препоръчаха. Аз представлявам група лондонски бизнесмени. Искаме да се изпълни една задача. Нещо като мисия. Нужен ни е човек, който има познания по военно дело и може да влезе в дадена чужда страна, без да събуди никакви подозрения. Освен това той трябва да е в състояние да изготви интелигентен доклад за всичко, което се случва в тази страна, да анализира военната ситуация, а после да си държи езика зад зъбите.

— Аз не убивам по договор — отсече Шанън.

— Ние не искаме от вас да убивате — каза Ендийн.

— Добре тогава, каква е мисията? И какво е заплащането?

Шанън не виждаше смисъл да хаби излишни думи. Човекът срещу него едва ли би се шокирал от истинските имена на нещата. Ендийн пусна кратка усмивка.

— Първо ще трябва да дойдете в Лондон за инструктаж. Ще ви платим пътните и всички други разноски дори ако не приемете предложението ни.

— Защо в Лондон? Защо не го направим тук? — попита Шанън.

Ендийн изпусна голямо кълбо дим.

— Работата е свързана с карти и някои други документи — каза той. — Не ми се щеше да ги разнасям със себе си. Освен това трябва да се посъветвам с моите партньори и да им докладвам дали сте приели или не.

Настъпи мълчание, докато Ендийн изваждаше от джоба си пачка банкноти от по сто френски франка.

— Хиляда и петстотин франка — каза той. — Около 120 лири. Това е за самолетния ви билет до Лондон. Еднопосочен или двупосочен, както решите. В сумата са включени и дневните ви разходи. В случай че след като се запознаете с предложението, го отхвърлите, ще получите още 100 лири компенсация за усилията ви. Ако приемете, заедно ще обсъдим заплащането.

Шанън кимна.

— Добре. Ще ви изслушам. В Лондон. Кога?

— Утре — каза Ендийн и се надигна. — Можете да пристигнете по всяко време. Настанете се в хотел „Поуст Хаус“ на Хейвърик Хил. Аз ще ви запазя стая, като се прибера довечера. Вдругиден ще ви позвъня в девет часа и ще си уговорим среща за по-късно. Ясно ли е?

Шанън кимна и взе франковете.

— Запазете стаята на името на Браун. Кийт Браун — каза той.

Човекът, който наричаше себе си Харис, излезе от хотела и тръгна надолу по улицата да намери такси. Той не сметна за необходимо да уведоми Шанън, че три часа по-рано е разговарял с един друг наемник, който се казваше Шарл Ру. Нито пък спомена за преценката си, че Ру въпреки очевидната му готовност не е човекът за тази мисия. Ендийн се раздели с французина с мъглявото обещание, че ще го потърси и ще му съобщи решението си.

Двайсет и четири часа по-късно Шанън стоеше пред прозореца на стаята си в хотел „Поуст Хаус“. Гледаше дъжда и потока от коли, който идваше от Камдън Таун и се изкачваше по хълма Хайвърик Хил, за да поеме към Хампстед и околните предградия.

Той пристигна с първия самолет сутринта. Представи паспорта на името на Кийт Браун. Много отдавна му се наложи да си извади фалшив паспорт по нормалната процедура, която се прилага в средите на наемниците. В края на 1967 отрядът на Черния Жак Шрам беше обкръжен от конгоанската армия край Букаву. След неколкомесечна обсада, без да бъдат победени, но и без да разполагат с муниции, наемниците напуснаха града и преминаха по моста през езерото в съседна Руанда. Там се съгласиха след съответни гаранции от Червения кръст, които тази организация по никакъв начин не би могла да устои, да предадат оръжието си.

От този момент нататък прекараха почти шест месеца затворени в един лагер в Кигали, докато правителството на Руанда и Червеният кръст се разправяха с проблема за репатрирането им в Европа. Конгоанският президент Мобуту искаше да му бъдат върнати за екзекуция, но наемниците заплашиха, че ако се стигне до такова решение, ще издебнат охраната, ще си възвърнат оръжието и сами ще си проправят пътя до дома. Правителството на Руанда повярва, при това не без основание, че могат да го сторят.

Когато накрая бе взето решение да ги върнат в Европа, британският консул посети лагера и спокойно заяви на шестимата британски наемници, че се налага да им отнеме паспортите. Те също тъй спокойно му отговориха, че са ги загубили оттатък езерото в Букаву. В самолета за Лондон Шанън и колегите му бяха уведомени от Форин Офис, че дължат по 350 лири за път и че никога вече няма да получат нови паспорти.

Преди да напуснат лагера, им направиха снимки, взеха им отпечатъци и записаха имената им. Освен това трябваше да подпишат декларация, че повече няма да стъпят на африканския континент. Копие от тези документи щяха да получат всички африкански правителства.

Реакцията на наемниците беше съвсем логична. Всички си бяха пуснали дълги бради и мустаци, а косите им не бяха подстригвани с месеци поради опасността ножиците в лагера да се превърнат в оръжие. Така че лицата на снимките имаха неузнаваем вид. После всеки от тях представи собствените си отпечатъци за отпечатъците на някой друг. Накрая си размениха имената. В резултат на това документите за самоличността им съдържаха името на един, отпечатъците на друг и снимката на трети. А декларацията, че завинаги ще напуснат Африка подписаха с имена като Себастиан Уитабикс и Неди Сийгун.

Реакцията на Шанън спрямо искането на Форин Офис не беше по-малко зловредна. Тъй като все още притежаваше „изгубения“ си паспорт, той го запази и пътуваше с него навсякъде, докато му изтече срокът. После предприе необходимите стъпки да си осигури нов паспорт, отново издаден от Паспортния отдел, но на базата на кръщелно свидетелство, набавено от архива на областния съвет в Съмърсет срещу обичайната сума от пет шилинга. Това свидетелство принадлежеше на бебе, починало в Ярмут от менингит горе-долу по времето, когато Шанън беше роден.

При пристигането си в Лондон тази сутрин той се обади на журналиста, с когото се бе запознал в Африка, и разбра по какъв начин се е свързал с него Харис. Благодари му, че го е препоръчал, и го попита дали знае някоя добра частна детективска агенция. Следобед отиде в агенцията и плати капаро от двайсет лири, като обеща да се обади на другия ден сутринта, за да им даде нови разпореждания.

Ендийн позвъни точно на секундата в девет часа, както бе обещал. Свързаха го със стаята на мистър Браун.

— На „Слоун авеню“ има един блок с апартаменти под наем. Казва се „Челси Клоистърс“ — каза той без въведения. — Запазил съм апартамент 317. Там ще поговорим. Елате, моля ви, точно в единайсет. Изчакайте ме във фоайето, понеже ключът е у мен.

След тези думи затвори. Шанън извади адреса от телефонния указател, който лежеше на нощното шкафче, и позвъни в детективската агенция.

— Искам вашият човек да бъде в 10,15 във фоайето на „Челси Клоистърс“ на „Слоун авеню“. Задължително е да разполага със собствен транспорт.

— Ще дойде с мотопед — каза шефът на агенцията.

Час по-късно Шанън се срещна във фоайето на блока с човека от агенцията. За негово учудване той беше младок с дълга коса. Нямаше и двайсет години. Шанън го огледа недоверчиво.

— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита той.

Момчето кимна. Изглеждаше заредено с ентусиазъм, който в най-добрия случай би трябвало да е подплатен с поне малко умение.

— Добре, закачи тази каска на мотопеда си. Тук не се влиза с каски. Седни ей там и започни да четеш вестник.

Младежът нямаше вестник и Шанън му даде своя.

— Аз ще седна отсреща. Към единайсет часа ще дойде един човек, ще ми кимне и двамата ще се качим в асансьора. Запомни го добре, защото после ще трябва да го познаеш. Той ще излезе след около час. В този момент ти трябва да си вече при мотопеда с надяната каска. Прави се, че поправяш нещо. Разбра ли?

— Да, ясно.

— Човекът или ще се качи на собствената си кола някъде наблизо, като в този случай ще запомниш номера й, или ще вземе такси. И в двата случая се лепваш зад него и гледаш къде отива. Ще го следиш, докато решиш, че е стигнал там, закъдето е тръгнал.

Младежът попи всичко, зае позиция в далечния ъгъл на фоайето и се скри зад вестника си.

Пиколото се начумери, но остави момчето на мира. Беше присъствал на не една среща в пространството пред рецепцията.

Четиридесет минути по-късно във фоайето влезе Саймън Ендийн. Шанън видя как освободи таксито и се попита дали и момчето е забелязало тази сцена. Той стана и кимна към новодошлия, но Ендийн мина покрай него и натисна бутона на асансьора. Шанън също се запъти към асансьора и мярна младежа, който надничаше над вестника.

„Не сега, за Бога“ — мислеше си Шанън, докато пускаше дежурните фрази за лошото време.

Страхуваше се, че човекът с името Харис може точно в този момент да огледа фоайето.

След като се настани на едно кресло в апартамент 317, Ендийн отвори куфарчето си и извади карта. Разстла я върху леглото и повика Шанън да погледне. На него му бяха нужни три минути, за да запамети и най-малката подробност. После Ендийн започна разказа си.

Той представляваше добре премерена амалгама от факти и измислици. Ендийн и сега излезе с твърдението, че представлява група британски бизнесмени, които имат някакъв бизнес в Зангаро. Всичките им предприятия, сред тях и някои напълно закрити, били пострадали след идването на власт на президента Кимба.

После се впусна в историята на републиката в периода след обявяването на Независимостта. Всичко, което каза, беше вярно и присъстваше в доклада му до сър Джеймс Мансън. Ефектният удар в целта остана за финала.

— Група офицери от армията влезли в контакт с група местни бизнесмени, които между другото са отмиращ вид, и им съобщили, че обмислят възможността за свалянето на Кимба чрез преврат. Един от тези местни бизнесмени се свърза с мой приятел и по този начин се запознахме с техния проблем. Работата е там, че те на практика нямат военна подготовка въпреки офицерските си звания и не знаят как да осъществят преврата, защото президентът рядко напуска добре охраняваната зона на двореца. Честно казано, ние не бихме съжалявали, ако Кимба падне. Не би съжалявал и народът му. Едно ново правителство би укрепило икономиката и устоите на държавата. Нужен ни е човек, който да отиде на място и да направи обстоен анализ на военната и охранителната обстановка в района на двореца и другите важни учреждения. Трябва ни подробен доклад за военната сила на Кимба.

— За да го предаде на вашите офицери, така ли?

— Не са наши офицери. Те са зангарийски офицери. Но ако въобще се решат да опитат, добре ще е да са наясно какво вършат.

Шанън повярва на първата, но не и на втората част от разказа. Ако офицерите не бяха в състояние да оценят обстановката в страната си, те не биха могли да извършат и преврат. Но не каза нищо на глас.

— Ще трябва да вляза в страната като турист — обяви той. — Другите версии не работят.

— Точно така.

— Там навярно не ходят особено много туристи. Защо не ме пратите като представител на компанията на някой от вашите приятели?

— Няма да е възможно — каза Ендийн. — Ако нещо се обърка, ще настане голяма суматоха.

„Тоест, ако ме хванат“ — помисли си Шанън, но нищо не каза. За тази работа щеше да получи пари и бе длъжен да поеме всички рискове. Освен за знанията му плащаха и за това.

— Остава въпросът със заплащането — каза той.

— Значи приемате?

— Да, ако парите са достатъчно.

Ендийн кимна в знак на одобрение.

— Утре сутринта в хотелската ви стая ще донеса двупосочен билет от Лондон до столицата на съседната африканска република — каза той. — Ще трябва да се върнете в Париж и да си извадите виза за тази страна. Зангаро е толкова бедна държава, че има само едно посолство в Европа, което също е в Париж. Но за зангарийска виза се чака цял месец. В столицата на съседната африканска република има зангарийско консулство. Там можете да получите виза срещу заплащане. Ще излезе за около час, ако подкупите консула. Познавате процедурата.

Шанън кимна. Познаваше я много добре.

— Значи ще си извадите виза в Париж и ще вземете самолета на „Ер Африк“. Там на място ще се сдобиете със зангарийска виза и ще се качите на самолета за Кларънс. Навсякъде ще плащате в брой. Заедно с билетите в хотела ще ви донесат и 300 лири във френски франкове за всекидневни разходи.

— Ще ми трябват петстотин — каза Шанън. — Ще бъда там най-малко десет дни. Може и повече, ако визите и връзките се забавят. Триста лири няма да покрият някои непредвидени подкупи и евентуално удължаване на срока.

— Добре. Петстотин във френски франкове. Плюс петстотин за самия вас — каза Ендийн.

— Хиляда — каза Шанън.

— Долара ли? Чух, че наемниците боравели с долари.

— Лири — каза Шанън. — Това прави 2 500 долара, което ще рече двумесечна чиста заплата при нормален договор.

— Но това са само десет дни — възрази Ендийн.

— Десет дни, изпълнени с риск — засече го Шанън. — Ако поне половината от нещата, които ми разказахте, са верни, то залавянето ще означава сигурна смърт, при това страшно болезнена смърт. Щом искате аз да поема риска вместо вас, трябва да ми платите.

— Окей. Хиляда лири. Петстотин сега и петстотин, като се върнете.

— Как мога да съм сигурен, че ще ме потърсите, като се върна?

— А аз как мога да съм сигурен, че въобще ще заминете? — отговори Ендийн.

Шанън помисли малко и кимна.

— Добре. Половината сега, другата половина после.

След десет минути Ендийн си тръгна. Каза на Шанън да изчака пет минути, преди да излезе.

В три часа шефът на детективската агенция се върна от обяд. Шанън позвъни в три и петнайсет.

— Ах, да, мистър Браун — обади се гласът отсреща. — Говорих с моя човек. Той е изчакал, както сте му наредили, и след като обектът излязъл, го проследил. Обектът взел такси и се насочил към Сити. Там освободил таксито и влязъл в една сграда.

— В коя сграда?

— „МанКон Хаус“. В нея се помещава дирекцията на „Мансън Консолидейтид Майнинг“.

— Знаете ли дали работи там? — попита Шанън.

— Предполагам — каза шефът на агенцията. — Моят човек не е успял да го проследи вътре в сградата, но е забелязал, че портиерът му сваля шапка и държи вратата пред него отворена. Не постъпил така с група секретарки и очевидно редови чиновници, които отивали на обяд.

— Вашето момче е по-умно, отколкото изглежда — каза Шанън.

Младежът бе свършил добра работа. Шанън даде още няколко разпореждания, а после изпрати до детективската агенция запис от 50 лири. Същия следобед си откри и банкова сметка, в която депозира 10 лири. На следващата сутрин внесе нови 500 лири, а вечерта отпътува за Париж.

Доктор Гордън Чалмърс не беше привърженик на алкохола. Рядко му се случваше да близне нещо по-силно от бира и когато го стореше, ставаше разговорлив, както имаше възможност да се убеди и сър Джеймс Мансън по време на обяда им в ресторант „Уилтън“. Същата вечер, когато Кат Шанън правеше смяна на летище „Бурже“, откъдето хвана самолета ДС–8 на „Ер Африк“ за Западна Африка, доктор Чалмърс вечеряше със свой стар приятел от колежа, който също се занимаваше с приложни научни изследвания.

Нямаше никакъв специален повод. Срещнаха се съвсем случайно на улицата преди няколко дни и се уговориха да вечерят заедно.

Преди петнайсет години двамата бяха още студенти, млади и неженени. Учеха здраво и като много други млади учени бяха искрено загрижени за света около тях. В средата на петдесетте злободневните проблеми бяха атомната бомба и колониализмът. Те се включиха в кампанията за ядрено разоръжаване и участваха в различни движения, които се обявяваха за край на империите и за свобода не в бъдеще време, а сега. И двамата бяха разярени, сериозни, ангажирани. И двамата нищо не промениха. Но в това свое негодувание срещу света постепенно се забъркаха с младежкото комунистическо движение. Чалмърс надрасна тази обвързаност, ожени се, създаде семейство, сдоби се с ипотека за къщата си и започна да се влива в редовете на средната класа.

Купищата неприятности, които му се струпаха през последните две седмици, го накараха да не се ограничи с обичайната чаша вино на вечеря. Изпи значително повече. Приятелят му, благ човек с меки кафяви очи, забеляза безпокойството му и попита дали може да му помогне.

Погълнал известно количество бренди, доктор Чалмърс усети, че трябва да сподели с някого притесненията си. При това с човек, който за разлика от жена му също беше учен и щеше да разбере проблема. Ставаше дума за нещо крайно поверително и приятелят му прояви нужната загриженост и състрадание.

Когато научи за сакатата дъщеричка и за парите, необходими за инвалидно оборудване, очите му се просълзиха и той хвана през масата ръката на доктор Чалмърс.

— Не се измъчвай, Гордън. Всеки на твое място би направил същото.

Чалмърс се почувства по-добре, когато излязоха от ресторанта и се разделиха. Стана му по-леко, след като по някакъв начин сподели проблема си.

Макар че по време на вечерята попита стария си приятел с какво се е занимавал след завършването им, той така и не отговори съвсем точно. Чалмърс, притиснат от собствените си грижи и със замъглено от виното съзнание, не прояви интерес към подробностите. Но дори и да го беше направил, приятелят едва ли щеше да му каже, че съвсем не се е влял в буржоазията, а си е останал верен член на партията.

6.

Двумоторният „Корвеър 440“, който летеше по линията до Кларънс, заби нос над залива и започна да се спуска към летището. Умишлено заел място отляво, Шанън наблюдаваше града, докато самолетът прелиташе над него. От триста метра височина се виждаше цялата столица на Зангаро, разположена на края на полуострова и оградена от три страни от очертаните с палми води на океана. От четвъртата страна я ограничаваше парчето суша, дълго едва осем мили, което се сливаше с основната брегова линия.

Полуостровът беше три мили широк в основата си, вместена между блатистите мангрови пояси край брега, и една миля широк на върха, където беше разположена столицата. Периферията на върха също бе обрасла с мангрови дървета, които едва към края отстъпваха пред няколко пясъчни плажа.

Градът заемаше напреки върха на полуострова от край до край и се простираше на около миля навътре по дължината му. През оставащите седем мили до основната суша минаваше един-единствен път, който пресичаше обработваемите земи.

Очевидно най-хубавите сгради се намираха откъм морето, където се усеща полъхът на вятъра. Отвисоко се виждаше, че към всяка сграда има прилежащ парцел с площ от пет декара. Районът откъм сушата бе явно най-бедният, тъй като там се побираха хиляди ламаринени бараки, насечени от тесни разкаляни улички. Шанън спря погледа си върху богатите квартали на Кларънс, обитавани преди от колонизаторите, понеже именно там бяха възловите здания, а от този ъгъл щеше да ги наблюдава само още няколко секунди.

На самия край на полуострова имаше малко пристанище, изградено на мястото, където без никаква геологическа логика в морето се врязваха две дълги извити пясъчни ивици, наподобяващи роговете на елен или щипките на рак. Пристанището беше разположено в дъгата на образувалия се залив. Шанън виждаше накъдрената от вятъра вода извън залива и идеално гладката повърхност вътре в него. Без съмнение именно този естествен пристан, прилепен към полуострова като закачка на природата, бе привлякъл първите мореплаватели.

В центъра на пристанището, точно срещу открито море, се виждаше един-единствен бетонен кей и някакъв склад. Към кея не беше привързан нито един кораб. Вляво от него очевидно се намираше рибарската зона. Пясъчна ивица, затрупана с дълги канута и прострени мрежи. Вдясно беше старото пристанище с няколко разнебитени дървени пристана.

Зад склада имаше около двеста метра избуяла трева, която стигаше до крайбрежния път, а оттатък пътя започваха сградите. Шанън зърна една бяла църква в колониален стил и бившата вероятно резиденция на губернатора, която беше оградена със стена. Във вътрешното пространство освен основните сгради имаше и голям двор, осеян с множество бараки, лепнати очевидно в по-късно време.

В този момент самолетът се изправи хоризонтално и градът се скри от погледа на Шанън. Наближаваше кацането.

Шанън за първи път се сблъска със зангарийската действителност, когато предния ден подаваше документи за туристическа виза. Консулът в столицата на съседната държава го прие с известно учудване, тъй като не беше свикнал с подобни молби. Трябваше да попълни формуляр от пет страници, в който се искаха първите имена на родителите му (понеже въобще не знаеше как се казват родителите на Кийт Браун, той си измисли имената) и всевъзможни други данни.

Шанън подаде паспорта си с една прилична банкнота, небрежно вмъкната между първа и втора страница. Тя попадна в джоба на консула. След това консулът огледа паспорта му от всички възможни ъгли, прочете всяка една страница, вдигна го към светлината, провери печатите на гърба. След пет минути Шанън започна да си мисли, че нещо не е наред. Дали пък във Форин Офис не са допуснали грешка точно в този паспорт? Накрая консулът го погледна и каза:

— Вие сте американец.

Шанън разбра с облекчение, че човекът срещу него е неграмотен. След още пет минути визата му беше готова. Но на летището в Кларънс майтапите свършиха.

Той имаше само ръчен багаж. Жегата в основния (и единствен) пасажерски терминал беше непоносима. Вътре гъмжеше от мухи. Десетина войници и още толкова полицаи се размотаваха наоколо. Очевидно бяха от различни племена. Полицаите бяха необщителни, почти не говореха дори помежду си. Стояха облегнати по стените. Погледът на Шанън се спря върху войниците. Той ги наблюдаваше с половин око, докато попълваше още един безкрайно дълъг формуляр (същия като онзи в консулството). После премина през медицински и паспортен контрол, обслужвани от лица, които, както и полицаите, бяха според него каджи.

Неприятностите започнаха, когато стигна до митницата. Там го очакваше цивилен служител, който с отсечен жест го отклони към една стая. Той влезе в нея заедно с багажа си и четирима войници се намъкнаха след него. Едва тогава в паметта му изникна познат образ.

Преди много години в Конго Шанън бе виждал същото изчистено изражение на заплаха в очите на африканец с почти праисторически манталитет. Въоръжен, поставен във властно положение, напълно непредвидим, с абсолютно нелогични реакции. Очи, които цъкат като бомба с часовников механизъм. Непосредствено преди най-жестоките кланета, устройвани от конгоанци върху жители от Катанга, от племето симба върху мисионери или от конгоанската армия върху племето симба. Шанън съзираше същото заплашително безразсъдство, същата неподвластна на разума сила, която внезапно и без видимо обяснение прерастваше в налудничава жажда за насилие. Войниците от племето винду на президента Кимба имаха това изражение.

Цивилният митничар нареди на Шанън да остави чантата си на паянтова маса и започна да я претърсва. Търсеше старателно, сякаш очакваше да намери скрито оръжие. Накрая забеляза електрическата самобръсначка, извади я от калъфката й, разгледа я, щракна ключа. Понеже беше „Ремингтън Електроник“ с нови батерии, тя забръмча неистово. Митничарят съвсем механично я постави в джоба си.

След като приключи с чантата, той подкани Шанън да изпразни джобовете си върху масата. Изскочиха ключовете му, носната му кърпичка, няколко монети, портфейлът и паспортът. Митничарят се захвана с портфейла. Измъкна пътническите чекове, погледна ги, изсумтя и ги върна обратно. Събра с шепа монетите и ги постави в джоба си. Банкнотите бяха две по 5 000 френско-африкански франка и няколко стотачки. Войниците се скупчиха край масата с нарастващо любопитство. Единственият звук, който издаваха, беше дишането им в нажежената атмосфера. Оръжията си държаха като тояги. Цивилният прибра двете банкноти по 5 000 франка, а един от войниците взе по-дребните.

Шанън погледна към митничаря. Той отвърна на погледа му. После вдигна фланелката си и показа затъкнатия в колана му деветмилиметров браунинг или може би пистолет модел „765“. Потупа го леко.

— Полиция — каза той, без да отмества погледа си.

Шанън го сърбяха юмруците да му размаже физиономията. Не спираше да повтаря наум: „Спокойно, моето момче, спокойно.“

Той вдигна бавно ръка към остатъка от личните си вещи и въпросително сви вежди. Цивилният кимна и Шанън започна да прибира нещата си. Усети как войниците зад гърба му се отдръпнаха, макар че продължаваха да стискат с две ръце пушките си, готови да удрят и да мушкат според моментното им настроение.

Мина цяла вечност, преди митничарят да кимне към вратата. Шанън излезе от стаята. По гърба му потта се стичаше на ручеи към колана на панталоните.

В пасажерския салон един католически свещеник посрещаше единствената освен Шанън бяла туристка в самолета — една американска девойка. С обстоятелствените си обяснения на местния диалект отецът си бе спестил някои усложнения. Той отмести очи и улови погледа на Шанън. Наемникът леко повдигна вежди. Отчето хвърли поглед зад гърба на Шанън към стаята, от която беше излязъл, и кимна едва забележимо.

Навън сред жегата на малкия площад пред летището нямаше никакъв транспорт. Шанън остана да чака. След пет минути чу зад себе си тих ирландско-американски глас:

— Искаш ли да те откарам до града, синко?

Тръгнаха с колата на свещеника, фолксваген костенурка, която той беше скрил на безопасно място в една палмова горичка край летището. Американката изразяваше яростта си на висок глас. Бяха претърсили дамската й чантичка. Шанън си мълчеше, защото знаеше, че съвсем малко оставаше да ги пребият. Отецът работеше в болницата на ООН. Съвместяваше длъжностите на свещеник, разпределител на помощи и лекар. Той погледна към Шанън с разбиране.

— Навярно са ти изтърсили всичко?

— Абсолютно всичко — каза Шанън.

Петнайсет лири не бяха от значение. Важното бе, че и двамата са забелязали настроението на военните.

— Тук човек трябва много да внимава — тихо каза свещеникът. — Имаш ли стая в хотела?

Шанън отговори, че няма, и отецът го закара до „Независимост“, единствения хотел, в който европейците имаха право да отсядат.

— Управителят се казва Гомес. Много хубав човек — каза свещеникът.

Обикновено, щом в някой африкански град се появи ново лице, другите европейци го канят да посети клуба, да се отбие в бунгалото им, да пийне нещо някъде, да се появи на някое парти още същата вечер. Свещеникът въпреки цялата си учтивост не спомена нищо такова. Шанън веднага схвана този аспект на живота в Зангаро. Настроението беше засегнало и белите. Предстоеше му да научи още много, най-вече от Гомес.

Още същата вечер се запозна с Жул Гомес, предишен собственик и настоящ управител на хотел „Независимост“. Гомес беше петдесетгодишен pied noir21, французин от Алжир. Преди десет години, през последните дни на френски Алжир, той продал своето процъфтяващо предприятие за земеделска техника. Сторил го малко преди тоталния срив, който направил немислим всякакви продажби. С парите се върнал във Франция, но след една години разбрал, че не може да живее в европейска среда, и започнал да търси къде да отиде. Установил се в Зангаро пет години преди обявяването на Независимостта, когато и дума не можело да става за нея. Със спестяванията си купил хотела и всяка година внасял подобрения.

След обявяването на Независимостта нещата се променили. Три години, преди да пристигне Шанън, Гомес бил грубо уведомен, че хотелът подлежи на национализация и ще получи за него местна валута. Така и не му платили, но местните пари и бездруго били безполезни хартийки. Той все пак останал като управител с безумната надежда, че някой ден нещата ще се оправят и с остатъците от собствеността си на тази планета ще осигури старините си. Като управител той отговаряше за рецепцията и за бара. Шанън го откри в бара.

Би могъл лесно да спечели приятелството на Гомес, като му разкаже за приятелите и познатите си от ОАС, от Легиона и от отряда на парашутистите, които се биха в Конго. Но така би свалил прикритието на обикновен английски турист, който, разполагайки с пет свободни дни и воден единствено от любопитството си, е дошъл от север, за да види затънтената република Зангаро. Шанън запази тази роля.

По-късно, когато барът затвори, той покани Гомес да пийнат по чашка в неговата стая. По необясними причини войниците не взеха бутилката уиски, която беше в багажа му. Очите на Гомес се оцъклиха, като я видя. Уискито спадаше към стоките, чийто внос страната не можеше да си позволи. Шанън внимаваше Гомес да пие повече от него. Когато спомена, че е дошъл в Зангаро от любопитство, Гомес изсумтя.

— Любопитство ли? Ха, тук има любопитни неща. Даже зловещи.

Макар че разговаряха на френски и бяха сами в стаята, Гомес сниши глас и се наведе напред. Шанън отново долови неестествения страх, който бе завладял всички, които срещна, с изключение на военните бабаити и цивилния полицай, който играеше ролята на митничар. Гомес пресуши половината бутилка и езикът му се поотпусна. Шанън започна деликатно да измъква информация. Събеседникът му потвърди голяма част от данните, които му даде човекът на име Уолтър Харис. Добави и свои анекдотични детайли, някои от които звучаха ужасяващо.

Той потвърди, че президентът се намира в града и че го напуска само в случаите, когато посещава родното си село отвъд реката в зоната на племето винду. Каза също, че Кимба живее в президентската резиденция — голямата, оградена сграда, която Шанън бе видял от въздуха.

Когато в два часа след полунощ Гомес каза довиждане и тръгна на зигзаг към своята стая, Шанън бе наредил доста кюлчета информация. Трите подразделения, известни като граждански отряди, жандармерията и митничарите носели пистолети, но както убедено заяви Гомес, нямали муниции. Тъй като били от племето каджа, те не се ползвали с доверието на Кимба, който в параноичния си страх от въстание не им позволявал да носят и един патрон. Той знаел, че те никога няма да се бият за него, и не им давал възможност да се бият срещу него. Пистолетите служели само за парлама.

Гомес го увери също, че властта в столицата е изцяло в ръцете на виндусите на Кимба. Страховитите полицаи от тайните служби носели цивилни дрехи и автоматични пистолети, войниците от армията имали карабини, каквито Шанън видя на летището, а личната преторианска гвардия на президента разполагала с автомати. Гвардейците пребивавали само на територията на резиденцията, били суперлоялни към Кимба и той не правел и стъпка без охраната на поне едно отделение.

На другата сутрин Шанън излезе да се поразходи. Само след секунда забеляза едно десет-единадесетгодишно момченце, което подтичваше край него. Беше го пратил Гомес. Едва после разбра защо. Отначало помисли, че момчето ще го развежда из града, и не виждаше никакъв смисъл, тъй като не можеше и дума да размени с него. Но истинската му задача беше друга. Става дума за услуга, която Гомес предлагаше на всички свои гости, без да чака да го помолят. Ако по някаква причина туристът попаднеше зад решетките, момчето бързо се връщаше в хотела да съобщи на Гомес. Той уведомяваше швейцарското или западногерманското посолство, за да може някой да започне да преговаря за освобождаването на туриста, преди да са го пребили от бой. Момчето се казваше Бонифас.

Шанън обикаля цяла сутрин. Изминаваше миля след миля, а момченцето припкаше по петите му. Никой не ги спря. Почти не се движеха превозни средства, а в жилищните райони улиците бяха съвсем пусти. Шанън взе от Гомес една малка карта на града, останала от колониално време, и с нейна помощ откри възловите сгради в Кларънс. Пред стъпалата на единствената банка, единствената поща, няколкото министерства, пристанището и болницата на ООН се разхождаха по пет-шест войници. Във фоайето на банката, където влезе да осребри един пътнически чек, Шанън забеляза походни легла, а в обедните часове на два пъти видя как един войник внася баки с храна. Той предположи, че охраната е разквартирувана в самите сгради. Вечерта Гомес потвърди това предположение.

Шанън забеляза по един постови пред всяко от шестте посолства. Трима от тях спяха в прахта. До обяд преброи общо стотина войници, пръснати из централната част на града. Отбеляза и с какво са въоръжени. Носеха 7,92-милиметрови маузери, повечето от които бяха ръждясали и зацапани. Униформата на войниците се състоеше от тънкозелени панталони, брезентови ботуши, колан от груб плат и кепе, което много приличаше на американска бейзболна шапка. Всички те без изключение бяха раздърпани, неизгладени, немити и непривлекателни. Шанън прецени, че по военна подготовка, учение да боравят с оръжието, организираност и боеспособност са на нулево равнище. Те представляваха сбирщина от недисциплинирани бабаити, които съумяваха да тероризират кротките каджи със своите оръжия и бруталност, но навярно не бяха стреляли истински, а и със сигурност по тях не бяха стреляли хора, които знаят как да го правят. Целта им очевидно беше да не допускат евентуални граждански размирици, но според Шанън при едно истинско сражение те биха се разбягали.

Най-интересно беше състоянието на сумките им за муниции. В тях нямаше пълнители. На всяка пушка беше поставен по един пълнител, но маузерите побират само пет патрона.

Следобед Шанън обиколи пристанището. От земята изглеждаше различно. Двете пясъчни ивици, които се врязваха във водата и образуваха естествения пристан, се издигаха на шест метра над водата при основата и на два метра при върха. Той мина и по двете до самия им край. Бяха покрити с високи до коленете и до кръста храсталаци, изпепелени в края на дългия сух сезон. Тази растителност не се виждаше от въздуха. И двете ивици бяха около четиридесет метра широки при върха и приблизително толкова при основата. От върховете и на двата рога се откриваше панорамна гледка към крайбрежието.

Бетонираният кей се намираше точно в центъра на залива. Зад него беше складът. На север от склада се крепяха старите дървени пристани. Подпорите им стърчаха от водата като счупени зъби. На юг се простираше пясъчният плаж с рибарските лодки. От върха на единия рог не се виждаше резиденцията на президента. Оставаше скрита зад склада. Но от другия ясно се различаваше последният етаж на голямата сграда. Шанън се върна на пристанището и огледа рибарския плаж. „Добро място за дебаркиране“, помисли си той между другото. Брегът плавно се спускаше към водата.

Зад склада бетонът свършваше и започваше стръмен склон, покрит с висок до кръста гъсталак и прорязан от множество пътеки. По него се изкачваше и макадамов път за камиони, който водеше към резиденцията. Шанън пое по пътя. Когато стигна до върха на склона, пред него се откри гледка към цялата фасада на старата колониална сграда. Беше на не повече от сто метра разстояние. Той повървя още петдесетина метра и видя пресечката, която следваше успоредно брега. На кръстовището пазеха четирима войници. По-изрядни и по-добре облечени от обикновената войска. Въоръжени с автомати „Калашников АК–47“. Следяха го мълчаливо, докато завиваше по пътя към хотела. Кимна им, но те просто продължиха да го гледат втренчено. Очевидно охраната на резиденцията.

Както вървеше, Шанън гледаше наляво и попиваше всички детайли по сградата на резиденцията. Широка около трийсет метра. Прозорците на приземния етаж бяха зазидани и боядисани със същата мръснобяла боя като останалата част от стените. На приземно равнище център на сградата беше висока, масивна, здраво залостена дървена врата най-вероятно добавена в по-ново време. Пред зазиданите прозорци излизаше тераса, която не можеше да се използва, тъй като до нея нямаше достъп. На първия етаж, от край до край по фасадата, бяха наредени седем прозореца — три отляво, три отдясно и един над главния вход. На последния етаж имаше десет много по-малки прозореца. Над тях започваха водосточната тръба и стръмният керемиден покрив.

Шанън забеляза още няколко войници, които се разтъпкваха пред входната врата. Видя също, че прозорците на първия етаж са със спуснати, навярно стоманени (беше твърде далеч, за да прецени) капаци. Очевидно само при официални посещения се допускаха хора отвъд кръстовището.

Той приключи деня си малко преди залез слънце с една обиколка на резиденцията от почтено разстояние. Видя, че от двете страни навътре към сушата се издигат високи около три и дълги около осемдесет метра стени. Отзад ги съединяваше четвърта стена. За негова изненада единственият вход към целия комплекс се намираше отпред. Стената беше висока три метра във всички участъци (Шанън я съпоставяше с ръста на стражите), а отгоре й бяха набити парчета стъкло. Той знаеше, че няма да му се удаде случай да надникне отвътре, но в съзнанието си пазеше образа от въздуха. Цялата гледка му се стори много смешна.

Той погледна към Бонифас и се ухили.

— Ех, момченце, този тъпанар си мисли, че е на сигурно място зад тази голяма стена. Оставил е само един вход и я е наблъскал със стъкло. Всъщност се е заклещил в един тухлен капан, в една огромна, затворена касапница.

Момчето пусна широка усмивка, без да е разбрало и дума, и посочи с ръка, че иска да се прибере у дома, защото е гладно. Шанън кимна и двамата се запътиха към хотела с натежали нозе.

Без да записва нищо, Шанън запечата всичко в главата си. Той върна картата на Гомес, а след вечеря отиде при французина в бара.

На една от задните маси двама китайци от посолството тихо си пиеха бирата. Освен това и прозорците бяха отворени. Така че европейците не можаха да си поговорят на воля. По-късно обаче Гомес, който бе зажаднял за компания, покани Шанън в своята стая на последния етаж. Двамата седнаха на балкона и се загледаха към спящия град, потънал в мрак поради поредната електрическа авария.

Шанън се колебаеше дали да не се довери на Гомес. Накрая реши да не го прави. Каза, че е открил банката и му е отнело доста време да осребри чек за петдесет лири.

— Нищо чудно — каза Гомес. — Тук отдавна не са виждали чужда валута, а още по-малко пътнически чекове.

— В банката не може да не са виждали.

— Много отдавна не са. Кимба държи цялата хазна на републиката в своята резиденция.

Това силно заинтригува Шанън. Нужни му бяха още два часа, за да научи малко по малко, че Кимба съхранява под ключ в бившата винарска изба на губернатора и военните арсенали на държавата. Националната радиостанция също била преместена в резиденцията, за да може президентът да излъчва за страната и за света от собственото си студио, без никой друг да е в състояние да го завладее. Националните радиостанции играят съществена роля при всички преврати. Шанън разбра също, че Кимба не разполага с бронирани коли и артилерия и че освен стоте войници, пръснати из столицата, има още сто извън града. Двайсет от тях се намирали в кварталите край пътя за летището, а останалите били разпределени по селата на племето каджа отвъд полуострова по посока на моста над река Зангаро. Тези двеста души представлявали половината от армията. Другата половина се намирала в казармите на около триста метра от резиденцията. Това не били истински казарми, а ниски ламаринени бараки, оградени с тръстиков плет. В тях преди се помещавала старата колониална полиция. Цялата армия се състояла от тези четиристотин войници, а личната охрана на президента наброявала между четиридесет и шестдесет души, които живеели в бараките насред двора на резиденцията.

На третия ден от престоя си в Зангаро Шанън разгледа бившия полицейски участък, в който живееха свободните от караул двеста войници. Както каза Гомес, мястото беше оградено с тръстиков плет, но при посещението си в близката църква Шанън успя да се промъкне незабелязано до камбанарията. Оттам хвърли един поглед към района. Виждаха се два реда бараки, украсени отпред със съхнещо пране. От единия край имаше няколко ниски тухлени пещи, над които вряха казани с чорба. Около четиридесет войници се разкарваха наоколо, в различна степен налегнати от скуката. Никой не носеше оръжие. Може би бяха оставили пушките си в помещенията, но Шанън реши, че те най-вероятно се намират в малкия каменен бункер встрани от бараките. Условията на лагера бяха изключително примитивни.

Същата вечер Шанън излезе без Бонифас и се сблъска с войника. Първо цял час обикаля из тъмните улици, които за щастие не познаваха благото на осветлението. Това улесняваше опитите му да се добере по-близо до резиденцията.

Той бе обходил задната и страничните стени и бе успял да се увери, че в тези участъци няма постове. Когато се приближи отпред, двама войници от охраната го спряха и грубо го отпратиха към къщи. Шанън обаче установи, че кръстовището, разположено по средата между върха на склона и входа на резиденцията, се охранява от трима души. И което е още по-важно, установи, че хоризонтът на войниците минаваше над върха на склона и се съединява с морето отвъд края на пясъчните рогове. А на петстотин метра освен при ярка луна не можеше да се различи даже и водата. Разбира се, ако там се появеше светлинка, стражите биха я забелязали.

В мрака край кръстовището Шанън не виждаше портала на резиденцията, който беше на стотина метра по-нататък, но предполагаше, че както обикновено го охраняват двама души. Той даде пакети цигари на войниците, които го доближиха, и си тръгна.

На връщане към хотела мина покрай няколко осветени с парафинови лампи кръчми и продължи по тъмния път. Около сто метра по-нататък го спря войникът. Той очевидно беше пиян и току-що се бе изпикал в канавката. Запъти се към Шанън, здраво стиснал маузера си за приклада и за цевта. В този момент се показа луната и Шанън видя ясно приближаващата се фигура. Войникът изръмжа нещо. Шанън не разбра и дума, но предположи, че става дума за пари.

На няколко пъти различи думата „бира“, последвана от други неразбираеми звуци. Изведнъж, преди да успее да бръкне за пари или да го заобиколи, войникът се озъби и го мушна с цевта на пушката си. Оттук нататък нещата се развиха бързо и безшумно: Шанън хвана цевта и я отстрани от корема си, след което с енергично движение извади войника от равновесие. Той явно бе изненадан от тази необичайна реакция. Щом се посъвзе, нададе яростен вой, обърна пушката, сграбчи я за цевта и замахна с нея като с тояга. Шанън пристъпи напред, блокира удара, като стисна войника за бицепсите и въведе в действие коляното си.

След това вече беше късно за отстъпление. Когато пушката падна, Шанън замахна с дясната си ръка, свита под прав ъгъл, с мускули, твърди като камък, и повдигна с юмрук челюстта на противника си. Вратът на войника изпращя, а по ръката и рамото на Шанън премина остра болка. После разбра, че е скъсал един от раменните си мускули. Зангариецът се стовари на земята като чувал с картофи.

Шанън се огледа и в двете посоки, но не видя никого. Претърколи тялото в канавката и разгледа пушката. Извади един по един патроните от пълнителя. След третия спряха да излизат. Цевта беше празна. Той извади затвора, насочи пушката към лунната светлина и погледна в цевта. Окото му се сблъска с прах, ръжда, песъчинки и всякакви мръсни частици. Той върна затвора на мястото му, постави обратно трите патрона, захвърли пушката върху трупа и се отправи към хотела.

— Много добър си станал — промълви той, докато се качваше по тъмните стълби към стаята си.

Беше почти сигурен, че няма да има полицейско разследване. Счупения врат щяха да отдадат на падането в канавката, а за отпечатъци от пръсти тук едва ли бяха чували.

Въпреки това на другия ден той заяви, че има главоболие, остана в хотела и прекара времето си в разговори с Гомес. На следващата сутрин отиде на летището и отлетя с двумоторния „Корвеър 440“ в северна посока. Докато седеше в самолета и гледаше как Зангаро се губи под дясното крило, в главата му упорито се въртеше едно изречение, което Гомес бе вметнал мимоходом.

„В Зангаро няма и никога не е имало рудодобив.“

Четиридесет часа по-късно Шанън пристигна в Лондон.

Посланик Леонид Доброволски винаги се чувстваше неловко при ежеседмичните си разговори с президента Кимба. Както и много други, които се бяха срещали с диктатора, той въобще не се съмняваше в лудостта му. За разлика от другите обаче той имаше заповед от началниците си в Москва да полага върховни усилия за установяване на приятелски отношения със своенравния африканец. Сега стоеше пред махагоновото бюро в президентския кабинет на първия етаж в резиденцията и очакваше реакцията на Кимба.

От близко разстояние президентът Кимба не беше нито толкова величествен, нито толкова красив, колкото го представяха по портретите. Зад огромното бюро той изглеждаше по-скоро като джудже, сгушено и напълно застинало в креслото си. Доброволски очакваше края на това неподвижно състояние. Знаеше, че то ще бъде прекъснато по един от два възможни начина. Първият мъж на Зангаро щеше или да заговори отмерено и ясно, като съвсем нормален човек, или почти кататоничното му вцепенение щеше да отстъпи пред буйна ярост, изпълнена с брътвежите на обладан от духове, за какъвто в крайна сметка се смяташе Кимба.

Президентът бавно кимна с глава.

— Продължете, моля ви — каза той.

Доброволски въздъхна с облекчение. Очевидно Кимба беше готов да го изслуша. Но знаеше, че лошата новина предстои, а тя би могла да промени ситуацията.

— Моето правителство ме уведоми, господин президент, че е получило информация за доклада на една британска компания по повод на геоложко проучване, проведено наскоро в Зангаро. Изглежда, докладът не е съвсем прецизен. Става дума за проучването, осъществено преди няколко седмици от лондонска фирма, наречена „Мансън Консолидейтид“.

Очите на президента, леко оцъклени, останаха вперени в посланика, без да изразят нещо конкретно. А от устата му не излезе и дума, която да подскаже, че си спомня въпроса, довел Доброволски в резиденцията.

Посланикът продължи да говори за геоложкото проучване, проведено от „МанКон“, и за доклада, предаден от министъра на природните ресурси от някой си Брайънт.

— Накратко казано, Ваше превъзходителство, аз съм упълномощен да ви уведомя, че моето правителство смята, че докладът не представя вярно истинските находки в проучваната област, а именно Кристалната планина.

Той замълча, тъй като нямаше какво повече да каже. Когато най-после Кимба проговори, тонът му беше спокоен и разумен. Едва тогава Доброволски си пое дъх отново.

— В какъв смисъл този доклад не е прецизен? — промълви президентът.

— Не сме сигурни за подробностите, Ваше превъзходителство, но имаме основания да предполагаме, че след като британската компания не е направила постъпки пред вас за рудодобивна концесия, в доклада навярно е било посочено, че в района няма минерални залежи, които си струва да бъдат разработени. Най-вероятно докладът не е прецизен именно в това отношение. С други думи, каквото и да е било съдържанието на пробите, то е било по-ценно, отколкото сочат данните в доклада на британците.

Настъпи нова дълга пауза, по време на която Доброволски очакваше изблик на ярост. Той не се състоя.

— Измамили са ме — тихо каза Кимба.

— Естествено, Ваше превъзходителство — веднага се намеси Доброволски, — можем да сме напълно сигурни в това само ако изпратим нов проучвателен екип, който да вземе проби от скалите и почвата в същия район. С тази именно цел съм упълномощен от моето правителство да помоля ваше превъзходителство да позволи на екип от Геологическия институт в Свердловск да посети Зангаро и да проучи района, в който е работил британският геолог.

Кимба внимателно обмисли предложението. Накрая кимна.

— Позволявам — каза той.

Доброволски се поклони. Стоящият до него Волков, официално секретар на посолството, но най-вероятно резидент на КГБ, го стрелна с поглед.

— Вторият въпрос се отнася до вашата лична безопасност — каза Доброволски.

Най-после изтръгна някаква реакция от страна на диктатора. Кимба се отнасяше особено сериозно към този въпрос. Той вдигна рязко глава и нервно се огледа във всички посоки. Тримата зангарийци от свитата му, които стояха зад руснаците, трепнаха.

— Моята безопасност ли? — каза Кимба с обичайния тих глас.

— Бихме си позволили отново да напомним мнението на съветското посолство, че е изключително важно именно Ваше превъзходителство да продължи да води Зангаро по пътя на прогреса и мира, който Ваше превъзходителство тъй уверено следва — каза Доброволски.

Морето от ласкателства не създаде нелепа ситуация. Кимба постоянно получаваше такава доза от подобни думи.

— За да се гарантира сигурността на безценната личност на Ваше превъзходителство и предвид на неотдавнашното твърде опасно предателство от страна на един от вашите военни ние отново бихме си позволили да предложим представител на нашето посолство да получи разрешение да пребивава на територията на резиденцията, за да бъде в помощ на вашата охрана.

Споменаването на „предателството“ на полковник Боби извади Кимба от неговия транс. Той се разтрепера неудържимо. Дали от страх или от ярост, руснаците така и не разбраха. После започна да говори, отначало бавно, с обичайния си шепот, а после все по-бързо. Гласът му се повиши, а очите му мятаха мълнии към зангарийците в другия край на стаята. След няколко изречения премина към диалекта на племето винду, който само зангарийците разбираха. Но руснаците бяха успели да схванат смисъла на словото му: увереността на Кимба, че постоянно е застрашен от предателство, предупрежденията на духовете за заговори от всички посоки, убедеността му, че знае кой не е лоялен и кой таи лоши помисли, намеренията му да очисти всички тези хора и описание на разправата му с тях. Тази реч продължи половин час. Едва тогава президентът се успокои и се върна към европейския език, който разбираха руснаците.

Когато излязоха на слънце и се качиха в колата на посолството, двамата мъже бяха облени в пот. Както поради жегата (климатичната инсталация в резиденцията отново бе развалена), така и заради обичайното въздействие, което им оказваха срещите с Кимба.

— Добре, че свърши — каза Волков по пътя към посолството. — Важното е, че получихме разрешение. Още утре ще внедря моя човек.

— А аз ще гледам геолозите да дойдат възможно най-скоро — каза Доброволски. — Да се надяваме, че в доклада на британците наистина има някаква измама. Ако не е така, не знам какво ще обяснявам на президента.

Волков изсумтя.

— Не бих искал да съм на твое място — каза той.

Шанън се настани в хотел „Лаундс“ близо до моста „Найтсбридж“, както се бяха уговорили с Уолтър Харис, преди да отпътува от Лондон. Според уговорката щеше да отсъства около десет дни, а Харис щеше да звъни в хотела всяка сутрин в девет часа и да търси Кийт Браун. Шанън пристигна по обяд и разбра, че са го търсили в девет часа сутринта. Това означаваше, че има цял ден на разположение.

След ваната се преоблече, обядва и се обади в детективската агенция. Шефът й помисли малко и се сети за името Кийт Браун. Шанън чуваше как рови из някакви папки. Накрая очевидно откри тази, която му трябва.

— Да, мистър Браун. Открих материала. Да ви го изпратя ли по пощата?

— По-добре недейте — каза Шанън. — Дълъг ли е?

— Около страница. Да ви го прочета ли по телефона?

— Да, моля ви.

Детективът се покашля и започна:

— На следващата сутрин след постъпването на молбата на клиента моят сътрудник е заел позиция до входа на подземния паркинг на „МанКон Хаус“. Имал е късмет, защото обектът, който предния ден се върнал с такси в тази сграда след разговора си на „Слоун Авеню“, сега дошъл с кола. Сътрудникът го видял съвсем ясно, когато завивал към входа на паркинга. Няма съмнение, че е бил същият обект. Карал е шевролет „Корвет“. Моят човек е записал номера на колата. След проверка чрез посредник в отдела за регистрация на МПС в Областния съвет е установено, че колата е регистрирана на името на Саймън Джон Ендийн, живеещ в Кенсигтън. — Детективът замълча за момент. — Искате ли адреса, мистър Браун?

— Не — каза Шанън. — Знаете ли каква е длъжността на този Саймън Ендийн?

— Да — каза шефът на агенцията. — Направих справка с един приятел журналист от Сити. Този човек е личен помощник и дясна ръка на сър Джеймс Мансън, председател и директор на „Мансън Консолидейтид“.

— Благодаря ви — каза Шанън и затвори телефона. — Става все по-любопитно — промълви той, след което излезе от хотела и се запъти към „Джърмин Стрийт“, за да осребри един чек и да си купи няколко ризи. Беше първи април, денят на лъжата, слънцето грееше, а тревата в „Хайд Парк“ беше осеяна с нарциси.

Саймън Ендийн не беше си губил времето през тези десет дни. Днес следобед той представи плодовете на усилията си пред сър Джеймс Мансън в кабинета на последния етаж.

— Полковник Боби — каза Ендийн още с влизането си.

Шефът му сбърчи чело.

— Кой?

— Полковник Боби. Бившият командващ армията на Зангаро. В момента изгнаник, прогонен завинаги от президента Жан Кимба, който между другото го е осъдил на смърт за държавна измяна с президентски указ. Искахте да знаете къде се намира.

Мансън отиде зад бюрото си и с кимане показа, че си спомня. Още не беше забравил за Кристалната планина.

— Добре, къде се намира?

— Живее в Дахомей — каза Ендийн. — Доста усилия ми костваше да го открия, без да привлека внимание върху себе си. Установил се е в столицата на Дахомей. Град Котону. Навярно не разполага с много пари, защото иначе би се настанил в кокетна малка вила край Женева като другите богати изгнаници. Държи под наем малка вила и живее съвсем скромно. Сигурно защото се плаши да не би правителството на Дахомей да го помоли да напусне страната. Говори се, че Кимба е поискал екстрадирането му, но нищо не е предприето по въпроса. А и сега е достатъчно далеч, за да не представлява заплаха за Кимба.

— А Шанън, наемникът? — попита Мансън.

— Трябва да се върне днес или утре. Направих му резервация в хотел „Лаундс“ с вчерашна дата. Тази сутрин в девет не беше пристигнал. Ще го потърся утре по същото време.

— Опитай сега — каза Мансън.

От хотела потвърдиха, че Мистър Браун е пристигнал, но в момента го нямало. Сър Джеймс Мансън слушаше на деривата.

— Остави съобщение, че ще му звъннеш довечера в седем — изръмжа той.

Ендийн остави съобщението, след което и двамата затвориха слушалките.

— Искам доклада му колкото е възможно по-скоро — каза Мансън. — Да е готов най-късно утре по обед. Първо ще се срещнеш с него и ще прочетеш доклада. Гледай да съдържа всички точки, които ме интересуват. После ще ми го донесеш. Задръж Шанън настрана за два дни, за да имам време да помисля над нещата.

Шанън получи съобщението на Ендийн малко след пет часа и се прибра в стаята си за разговора в седем. През останалото време между вечерята и съня се захвана да прегледа бележките си и колекцията, която бе донесъл от Зангаро — няколко свободни скици върху един бележник, който си купи на парижкото летище, докато чакаше полета си, няколко рисунки в мащаб, направени според разстоянията между определени точки в Кларънс, които бе измерил стъпка по стъпка, един местен туристически справочник от 1969 с някои „забележителности“, единствен интерес сред които представляваше „Резиденцията на Негово превъзходителство, губернатора на колонията“, и един официален, твърде изкуствен портрет на Кимба (една от малкото стоки на пазара в републиката).

На другия ден се спусна по „Найтсбридж“ тъкмо когато магазините отваряха, купи си пишеща машина и топче хартия и прекара утрото в писане на доклада си. Той се състоеше от три части: последователен разказ за посещението му, подробно описание на столицата, придружено от скици на всяко отделно здание, и също тъй подробно описание на военната ситуация. Упоменаваше се фактът, че няма признаци за съществуването на военновъздушни и военноморски сили, и се привеждаше твърдението на Гомес, че такива наистина няма. Шанън не разказа в доклада за разходката си из крайните квартали, в които бяха струпани бараките на бедните каджи, а отвъд тях копторите на хилядите работници пришълци, които бяха се преселили тук заедно със семействата си от много мили разстояние.

Завърши доклада си със следното обобщение:

„Проблемът по свалянето на президента Кимба е опростен от самия него. Във всички отношения основната част от територията на републиката, зоната на племето винду отвъд реката, няма никакво политическо и икономическо значение. Ако по някакъв начин Кимба загуби контрол над крайбрежната равнина, в която се намират почти всички производствени ресурси, той би загубил цялата страна. В този ред на мисли, ако президентът загуби полуострова, той няма да успее да удържи равнината, защото ще се изправи пред ненавистта на цялото племе каджа, което, макар и парализирано от страх, има своя потенциал. А въоръжените виндуси не могат да удържат полуострова, ако падне столицата Кларънс. А накрая, президентът няма да разполага със сили вътре в столицата, ако загуби резиденцията. Накратко, тоталната централизация е свела броя на целите, които трябва да се овладеят, за да се превземе държавата, до една-единствена — комплекса на резиденцията, в който се намират самият Кимба, охраната му, арсеналите, хазната и радиостанцията. Що се отнася до резиденцията и комплекса около нея, те представляват една цел, тъй като целият район е ограден със стена. Тя трябва да се щурмува. Главният портал може да се събори с много тежък камион или булдозер, управляван от човек, който е готов да жертва живота си. Не забелязах признаци на такава готовност нито сред населението, нито сред армията. Не видях и подходящ камион. Възможно е също стотици смелчаци да прехвърлят стената с помощта на стълби. Но едва ли ще се намерят такива доброволци. По-реалистичният и свързан с по-малко жертви план е резиденцията да се превземе след минометен обстрел. В този случай защитната стена ще се превърне в смъртен капан. Една изстреляна от базука ракета може да разпердушини портала. Не видях никакви подобни оръжия, нито пък човек, който би могъл да си служи с тях. Заключението, което се налага от гореказаното, е следното: Всяка групировка вътре в страната, която цели да свали Кимба и да завземе властта, трябва да унищожи него и преторианската му гвардия между стените на резиденцията. За тази операция местните военни не са технически подготвени и затова е нужна помощ, която трябва да пристигне, комплектована със съответното въоръжение, от чужбина. При тези условия Кимба може да бъде унищожен и свален само с едно сражение, което няма да продължи повече от час.“

— Шанън знае ли, че не съществува групировка в Зангаро, която да е изявила желание да свали Кимба? — попита сър Джеймс Мансън на следващата сутрин, след като прочете доклада.

— Не съм казвал подобно нещо — каза Ендийн. — При инструктажа се придържах към вашите указания. Казах му, че в страната има група военни заговорници и че заинтересованите бизнесмени, които представлявам, са готови да платят за една оценка на шансовете за успех на преврата. Но той не е глупак. Сигурно се е убедил на място, че там няма човек, способен да извърши такова нещо.

— Харесва ми стилът на този Шанън — каза Мансън, затваряйки доклада. — Явно е куражлия, щом така се е справил с онзи войник. Много добре пише. Кратко и ясно. Въпросът е дали сам ще може да свърши тази работа.

— Той спомена нещо много важно — сети се Ендийн. — Когато го попитах за числеността на зангарийската армия, ми каза, че тя е съвсем нищожна и външните подкрепления ще трябва да свършат на практика цялата работа, като след това предадат нещата в ръцете на новата власт.

— Така ли каза наистина? — Мансън се замисли. — Значи подозира, че пътуването му е свързано с някаква друга причина.

Той беше все още умислен, когато Ендийн се намеси:

— Може ли да задам един въпрос, сър Джеймс?

— Какъв въпрос? — попита Мансън.

— Само това: той за какво отиде в тази страна? Защо ви е нужен военен доклад за възможността Кимба да бъде свален и убит?

Сър Джеймс Мансън остана известно време загледан навън през прозореца. Накрая каза:

— Мартин Торп да се качи горе.

Докато търсеха Торп, Мансън се приближи до прозореца, насочи поглед към улицата, както правеше винаги, когато искаше да се съсредоточи.

Той съзнаваше, че сам е издигнал Ендийн и Торп до постове и заплати, които не отговаряха на годините им. Не го стори просто заради тяхната интелигентност, макар че от нея си имаха достатъчно. Направи го, защото съзря и у двамата онази характерна за самия него безскрупулност, онази готовност да се потъпкват тъй наречените морални принципи в името на единствената цел — успеха. Точно като Шанън, като него самия, те бяха наемници. Той ги направи свои момчета, свои черноработници, които получаваха пари от компанията, но служеха само на него. Въпросът беше дали може да им се довери при тази операция — най-голямата от всички. Когато Торп влезе в кабинета, Мансън реши, че трябва да го направи. Мислеше, че знае как да гарантира лоялността им.

Той каза и на двамата да седнат и обърнат с гръб към прозореца, им каза:

— Искам първо да помислите много внимателно и чак тогава да ми отговорите. Какво сте готови да направите, за да си осигурите личен влог в швейцарска банка в размер на пет милиона лири?

Десет етажа по-надолу потокът от коли жужеше като пчела и този звук подчертаваше тишината в стаята. Ендийн погледна шефа си в очите и бавно кимна с глава.

— Страшно много неща — каза той тихо.

Торп не отговори. Та нали затова бе дошъл в Сити, затова бе постъпил при Мансън, затова бе трупал енциклопедичните си познания в областта на бизнескомпаниите. За големия шлем, който се пада веднъж на десет години. Той кимна в знак на съгласие.

— Как? — промълви Ендийн.

Вместо отговор Мансън отиде при сейфа в стената и извади два доклада. Третият, този на Шанън, лежеше на бюрото му.

Мансън седна зад бюрото и говори непрекъснато в продължение на един час. Започна отначало и скоро стигна до шестте последни параграфа на доклада на доктор Чалмърс, които се отнасяха до пробите от Кристалната планина. Торп тихо подсвирна и промълви: „Боже мой!“

За да улови смисъла, на Ендийн му трябваше десетминутна лекция на тема платина. След края й той изпусна дълга въздишка.

После Мансън разказа как е изолирал Мълруни в Северна Кения и как е подкупил Чалмърс. Разказа също за второто посещение на Брайънт в Кларънс и за фалшивия доклад, предаден на министъра. Спря се на руското влияние върху Кимба и на неотдавнашното бягство на полковник Боби, който при определени обстоятелства би могъл да замести президента.

Прочете заради Торп голяма част от общия доклад на Ендийн и завърши със заключението от доклада на Шанън.

— За да се получи нещо, трябва да организираме две успоредни строго секретни операции — каза Мансън накрая. — При първата Шанън под режисурата на Саймън ще разработи проект за превземането на резиденцията и унищожаването на всички в нея, а после полковник Боби ще поеме властта на следващата сутрин и ще стане новият президент. При другата операция Мартин ще трябва да закупи някоя „фиктивна“ компания, без да разкрива кой я завладява и защо.

Ендийн сбърчи вежди.

— Първата операция ми е ясна, но не виждам защо ни е втората.

— Обясни му, Мартин — каза Мансън.

Торп се хилеше доволно, защото острият му ум беше уловил мисълта на Мансън.

— „Фиктивните“ компании, Саймън, обикновено са много стари и разполагат с незначителни авоари. На практика пласментът на продукцията им е преустановен, а акциите им са много евтини. Да речем, по един шилинг.

— Тогава защо ще купуваме такава компания?

— Да кажем, че сър Джеймс има контрол над една компания, закупена тайно чрез неизвестни посредници. Всичко се прикрива съвсем легално зад някоя швейцарска банка. Компанията има милион акции, оценени на по един шилинг. Без знанието на акционерите, на Съвета на директорите и на фондовата борса сър Джеймс посредством швейцарската банка става притежател на 600 000 от тези един милион акции. После полковник — извинявам се, — президентът Боби продава на компанията за срок от десет години изключителните права върху рудодобива в една област във вътрешността на Зангаро. Там отива нов проучвателен екип от високоуважавана компания и открива Кристалната планина. Какво става с акциите на компанията X, когато новината стигне до борсата?

Ендийн схвана за какво става дума.

— Скачат — ухили се той.

— При това рязко — каза Торп. — С малко помощ могат да се качат от един шилинг до над 100 лири за акция. Останалото е аритметика. Шестстотин хиляди акции по един шилинг се купуват за 30 000 лири. Продаваш 600 000 акции по сто лири всяка, като това ще е минималната им цена, и какво остава за теб? Чисти шестдесет милиона лири в швейцарска банка. Нали така, сър Джеймс?

— Точно така — кимна Мансън със сериозен глас. — Разбира се, ако продадеш половината от акциите на малки пакети на голям брой хора, контролът върху компанията, която притежава концесията, ще си остане в същите ръце. Но някоя по-крупна компания би могла да закупи наведнъж всичките 600 000 акции.

Торп кимна замислено.

— Да, контролът над подобна компания, завоюван срещу шестдесет милиона лири, би представлявал добра сделка. Но чие предложение за покупка бихте приели?

— Моето — каза Мансън.

Торп зяпна.

— Вашето ли?

— Предложението на „МанКон“ — ще бъде единствено приемливото. По този начин компанията ще остане твърдо британска, а „МанКон“ ще реализира добър актив.

— Но тези шестдесет милиона лири сам на себе си ли ще ги платите? — попита Ендийн.

— Не — тихо каза Торп. — Акционерите на „МанКон“ ще ги платят на сър Джеймс, без да подозират.

— Това как се нарича с финансови термини? — попита Ендийн.

— Има си някаква дума на фондовата борса.

Сър Джеймс Мансън им подаде по чаша уиски. После се пресегна и взе своята.

— Влизате ли в играта, господа? — попита той тихо.

Двамата млади мъже се спогледаха и кимнаха.

— Тогава да пием за Кристалната планина.

Всички опитаха от уискито.

— Утре се явете при мен точно в девет — каза Мансън и се надигна.

На вратата за задното стълбище Торп се обърна.

— Знаете ли, сър Джеймс, ще бъде адски рисковано. Ако излезе и една дума…

Сър Джеймс Мансън отново стоеше с гръб към прозореца. Залязващото слънце шареше килима до краката му. Той беше разкрачен, с юмруци на хълбоците.

— Превземането на банка или на камион с оръжия е просташка работа — каза той. — В превземането на една цяла република има, струва ми се, някакъв стил.

7.

— Това, което всъщност твърдите, е, че доколкото вие знаете, в армията не съществува недоволна групировка, която крои планове за свалянето на президента Кимба. Така ли?

Кат Шанън и Саймън Ендийн седяха в хотелската стая на Шанън и пиеха сутрешното си кафе. Ендийн позвъни точно в девет според уговорката и каза на Шанън, че ще се обади отново. После получи указания от сър Джеймс Мансън и при повторния разговор с Шанън си определиха среща в единайсет часа.

Ендийн кимна.

— Точно така. Информацията се промени само в този детайл. Не виждам никаква разлика. Вие сам казахте, че числеността на армията е незначителна и външните подкрепления ще трябва сами да свършат работата.

— Разликата е огромна — каза Шанън. — Едно е да се атакува и да се овладее резиденцията. Друго е да се задържи. Ако Кимба бъде унищожен, ще се появи вакуум във висшата власт. Някой трябва да го запълни. Никой не бива да вижда наемниците посред бял ден. Кой ще поеме властта?

Ендийн кимна отново. Той не очакваше, че един наемник ще прояви такъв политически усет.

— Имаме предвид един човек — каза той предпазливо.

— В републиката ли живее или в изгнание?

— В изгнание.

— Добре. Той ще трябва да се установи в резиденцията и да излъчи съобщение по радиото, че е оглавил военния преврат и е завзел властта в страната най-късно по обед на следващия ден след щурма.

— Това може да се уреди.

— Има и още нещо.

— Какво е то? — попита Ендийн.

— Трябва да се намерят лоялни към новия режим подразделения, които според официалната версия ще са осъществили преврата през нощта. На разсъмване те трябва да се появят и да поемат охраната на резиденцията. Ако това не стане, ние ще загазим. Група бели наемници, заклещени вътре, защото не могат да излязат по политически причини, и с отрязан път за отстъпление в случай на контраатака. Та значи вашият човек, изгнаникът, разполага ли с подкрепата на такива сили, които би привел в действие. Или в състояние ли е да ги събере бързо, щом пристигне в столицата?

— Мисля, че трябва да оставите това на нас — каза Ендийн твърдо. — От вас искаме само да изработите военен план за атаката и да я осъществите.

— Това мога да го направя — каза Шанън без колебание. — Но къде остава подготовката на операцията — набиране на хора, осигуряване на оръжие и муниции?

— И това трябва да се включи в плана. Започвате от нула и стигате до завладяването на резиденцията и смъртта на Кимба.

— Значи главата на Кимба ще падне, така ли?

— Разбира се — каза Ендийн. — За щастие, той отдавна е унищожил всички умни хора, за да се спаси от потенциални противници. Следователно той е единственият човек, който би могъл да прегрупира силите си и да контраатакува. Със смъртта му ще си отиде и неговата хипнотизаторска способност да подчинява околните.

— Да, да. Талисманът умира заедно с човека.

— Какво, какво?

— Нищо. Няма да го разберете.

— Защо не опитате? — хладно каза Ендийн.

— Този човек си има свещен талисман — каза Шанън. — Или поне народът вярва, че е така. Това е мощна защита, дадена му от духовете. Талисманът го брани от враговете му, гарантира неговата непобедимост, охранява го от нападение, спасява го от смъртта. В Конго племето симба вярваше, че техният вожд Пиер Мулеле притежава подобен талисман. Той им казваше, че всеки, който го докосне, става безсмъртен. А те му вярваха. Мислеха, че куршумите ще се оттичат по тях като вода. Хвърляха се срещу нас на талази, със замъглени от уиски и дага22 мозъци. Измираха като мухи, но продължаваха да прииждат. Същото е и с Кимба. Докато вярват, че е безсмъртен, той наистина е безсмъртен. Защото никой не ще посмее да го докосне. Щом видят трупа му, човекът, който го е убил, става вожд. Той притежава по-силния талисман.

Ендийн гледаше със зяпнала уста.

— Наистина ли са толкова изостанали?

— Не са изостанали. Ние също си имаме нашите молитви и свещени реликви. Вярваме, че Бог бди именно над нашата кауза. Само че нашето го наричаме религия, а тяхното — дивашко суеверие.

— Както и да е — отсече Ендийн. — Щом нещата стоят по този начин, Кимба съвсем задължително трябва да умре.

— Което означава, че когато щурмуваме резиденцията, той трябва да е вътре. Ако е в провинцията, всичко пропада. Никой няма да подкрепи вашия човек, ако Кимба е още жив.

— Както разбрах, той обикновено си стои в резиденцията.

— Да — каза Шанън, — но ние трябва да сме сигурни. Има един ден, който Кимба не пропуска. Деня на Независимостта. Че в навечерието на този ден ще спи в резиденцията, е сигурно като две и две четири.

— Кога е това?

— След три месеца и половина.

— Ще можем ли дотогава да подготвим проекта? — попита Ендийн.

— Да, с малко повече късмет. Ще ми трябват поне още няколко седмици.

— Проектът още не е приет — отбеляза Ендийн.

— Така е, но ако искате да настаните в тази резиденция нов човек, щурмът отвън е единственият начин да го сторите. Искате ли да изготвя пълен проект, от начало до край, с предполагаемите разходи и срокове?

— Да. Разходите са много важни. Моите… ъъ… съдружници ще искат да знаят за каква сума става дума.

— Добре — каза Шанън. — Проектът ще ви струва 500 лири.

— Но ние вече ви платихме — хладно каза Ендийн.

— Платихте ми за мисията в Зангаро и за доклада относно военната ситуация там — отговори Шанън. — Сега искате от мен нов доклад, далеч надхвърлящ рамките на информацията, която ми дадохте.

— Петстотин е множко за няколко изписани листа хартия.

— Глупости. Знаете великолепно, че вашата фирма плаща консултантски хонорари на адвокати, архитекти, счетоводители или технически експерти. Аз съм технически експерт по военно дело. Плащате ми за знанията и за опита — как да се намерят най-добрите войници, най-добрите оръжия, как да се транспортират и прочие. Ето това струва 500 лири, а същите знания биха ви стрували дванайсет месеца и двойно повече пари, ако се опитате сам да ги натрупате. Но вие не можете да го направите, защото нямате нужните връзки.

Ендийн се надигна.

— Добре. Парите ще бъдат тук днес следобед. Ще ги донесе специален куриер. Утре е петък. Моите партньори искат да прочетат доклада ви пред уикенда. Моля ви да го завършите най-късно утре в три часа. Ще дойда да го взема оттук.

Той излезе и когато вратата се затвори зад гърба му, Шанън вдигна подигравателен тост с кафето си.

— До скоро виждане, мистър Уолтър Харис, известен като Саймън Ендийн — промълви той.

Не за пръв път Шанън имаше повод да благодари на звездите, че са го срещнали с любезния и приказлив Гомес. По време на един от дългите им нощни разговори Гомес спомена за случая с полковник Боби, който живеел в изгнание. Каза му също, че Боби не представлявал нищо без Кимба, защото каджите го мразели заради изстъпленията на армията, а над войниците от племето винду нямал реална власт. Значи Шанън трябваше да разреши проблема с черните подразделения, които щяха да се включат на сутринта след щурма.

Кафявият плик, в който се намираха петдесет банкноти от по десет лири, пристигна малко след три часа с едно такси и беше предаден на рецепцията на хотел „Лаундс“. Шанън преброи банкнотите, пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си и се залови за работа. Продължи до късно през нощта.

Работеше на писалището в стаята си, надвесен над диаграмите и картите на Кларънс с пристанището и прилежащата му зона, с жилищния район, в който влизаха резиденцията и казармите.

Класическият военен подход изискваше отрядът да дебаркира в основата на полуострова, да извърви краткото разстояние навътре в сушата и да завземе пътя от Кларънс към вътрешността на страната, като на кръстовището се остави охрана. Това би лишило полуострова и столицата от подкрепления. Но би лишило и плана от елемента на изненадата.

Талантът на Шанън се състоеше в това, че той познаваше добре Африка и африканския войник, а мисленето му беше неконвенционално — същия тип мислене, който спечели на Хоър прякора Лудия Майк, макар че тактиката на този наемник в Конго бе напълно съобразена с африканския терен и начин на отпор, които нямаха почти нищо общо с европейските представи.

Ако някой европейски военен капацитет видеше плановете на Шанън, с конвенционалното си мислене той би ги оценил като безразсъдни и безнадеждни. Шанън разчиташе на факта, че сър Джеймс Мансън не е служил в британската армия (в „Кой кой е“ не се споменаваше такъв момент в биографията му) и затова ще приеме плана. Наемникът беше убеден, че това е единственият смислен план.

Той се основаваше на три факта за военните действия в Африка, които Шанън беше научил след много сражения. Първият беше, че европеецът се бие добре в тъмното при положение, че му е ясно какъв терен го очаква, докато африканецът, дори и на собствен терен, често изпада в паника пред скритите някъде в мрака врагове. Вторият факт бе свързан със скоростта на реакциите на африканския войник. Веднъж объркан, на него му трябваше много повече време, отколкото на европееца, за да се съвземе, да се организира и да контраатакува. При африканците изненадата действаше много по-силно. Третият факт беше, че пукотът на огнестрелните оръжия може да предизвика у африканските войници страх, паника и да ги принуди да побягнат, без въобще да мислят за малката численост на противника.

Така че Шанън предвиди в плана абсолютно изненадваща нощна атака, съпроводена с оглушаваща огнестрелна канонада.

Работеше бавно и методично и тъй като беше слаб машинописец, удряше по клавишите с два пръста. В два часа след полунощ обитателят на съседната стая не издържа и затропа по стената. След пет минути Шанън приключи с печатането и се приготви да си ляга. Освен тракането на машината имаше и още един шум, който смущаваше покоя на съседа. Докато работеше, а и после, докато отиваше към леглото си, наемникът си подсвиркваше една жална мелодийка. Ако обладаният от безсъние съсед познаваше по-добре музиката, той щеше да разпознае „Испански Харлем“.

Мартин Торп също прекара безсънна нощ. Той знаеше, че го чака дълъг уикенд — цели два дена и половина, изпълнени с монотонно и изтощително ровене из безброй картони, всеки от които съдържа данни за една от регистрираните в „Къмпанис Хаус“23 в лондонското Сити 4 500 акционерни компании.

В Лондон има две агенции, които предоставят на абонатите си информация за британските компании. Това са „Мудис“ и „Ексейндж Телеграф“, известна като „Екстел“. В кабинета си в „МанКон Хаус“ Торп разполагаше с картотека на „Екстел“, чиито услуги „МанКон“ приемаше за неотделима част от търговската си дейност. Но в този случай реши да купи информация за домашно ползване от „Мудис“. Това решение се дължеше отчасти на убеждението му, че „Мудис“ разполага с по-качествена информация за дребните фирми в Обединеното кралство, но то бе свързано и с мотиви за сигурност.

В четвъртък той изслуша нарежданията на сър Джеймс Мансън и отиде направо в една адвокатска фирма. Тя влезе в ролята на посредник и запазвайки в тайна името на Торп, поръча пълната картотека на „Мудис“. Той плати на адвоката 260 лири за картоните, 50 лири за сивите кутии, в които щяха да пристигнат, а накрая добави и адвокатския му хонорар. После направи поръчка в една фирма за товарни таксита да изпратят пред „Мудис“ камионетка, след като в петък следобед бъдат уведомени, че картотеката е готова.

Торп лежеше в спалнята на своята самостоятелна елегантна къща в предградието „Хемпстед Гардън“ и също планираше операцията си. Не в подробности като Шанън, а в общи линии. Липсваше му достатъчно информация. За разлика от Шанън не мислеше за автомати и минохвъргачки, а за мними акционери и контролни пакети акции.

Шанън предаде завършения проект на Ендийн в петък следобед точно в три часа. Състоеше се от четиринайсет страници, четири от които с диаграми, а две със списъци на необходимото снаряжение. Дописа доклада след закуска, за да е сигурен, че няма да има проблеми с безсънния си съсед. Постави го в една кафява папка. Изкушаваше се да напише „За лично ползване на сър Джеймс Мансън“, но устоя на изкушението. Нямаше защо да раздухва огъня, понеже надушваше добър договор, ако баронът на рудодобива възложеше работата именно на него.

Затова продължи да нарича Ендийн „Харис“ и не спря да говори за „вашите съдружници“, вместо за „вашия шеф“. Ендийн взе папката и му каза да не напуска града през уикенда и да бъде на разположение от неделя в полунощ нататък.

След това Шанън излезе по магазините, но през цялото време мислеше за биографичните данни в „Кой кой е“, отнасящи се до човека, който, както вече стана ясно, беше негов работодател — сър Джеймс Мансън, първо поколение милионер и магнат.

Нещо го подтикваше (може би любопитството, а може би чувството, че един ден тази информация може да му потрябва) да научи повече за сър Джеймс Мансън, както за самия човек, така и за мотивите му да потърси наемник, който да организира военни действия в Зангаро.

В главата му се бе загнездило едно изречение от справката в „Кой кой е“. То съобщаваше, че Мансън има дъщеря, която скоро щеше да навърши или беше навършила двайсет години. В късните следобедни часове Шанън влезе в една телефонна кабина близо до „Джърмин Стрийт“ и набра номера на частната детективска агенция, която проследи Ендийн след първата им среща в Челси и установи, че той е помощник на Мансън.

Шефът на агенцията стана сърдечен, когато чу гласа на бившия си клиент. Помнеше, че Шанън плати навреме и в брой. Такива клиенти трябваше да се тачат. Това, че контактуваше само по телефона, си беше негова работа.

— Имате ли достъп до някоя богата библиотека за извадки от пресата?

— Може да имам — каза детективът.

— Искам да получа кратко сведение за една млада дама, която навярно се е появявала в жълтите страници на някой от лондонските вестници. Трябва ми съвсем малко информация, просто с какво се занимава и къде живее. Но ми трябва спешно.

Последва мълчание.

— Ако някъде има такива сведения, ще мога вероятно да ги получа и по телефона — каза шефът на агенцията. — Как се казва?

— Мис Джулия Мансън, дъщеря на сър Джеймс Мансън.

Детективът помисли малко. Сети се, че предишната поръчка на този клиент беше свързана с човек, който се оказа помощник на сър Джеймс Мансън. Беше сигурен, че за един час ще може да открие какво точно е искал да знае мистър Браун.

Уговориха се за хонорара, съвсем скромна сума, и Шанън обеща, че ще го изпрати със запис най-много след час.

Детективът реши да повярва на обещанието и помоли клиента да му се обади към пет часа.

Шанън завърши обиколката си по магазините и точно в пет позвъни в агенцията. След няколко секунди вече имаше информацията, която искаше. По пътя към хотела вървеше дълбоко замислен и в един момент се обади на журналиста, който първоначално го беше представил на „мистър Харис“.

— Здрасти — дрезгаво каза той по телефона. — Аз съм, Кат Шанън.

— О, здравей, Кат — прозвуча учуденият глас. — Къде се губиш?

— Ходя насам-натам — каза Шанън. — Исках просто да ти благодаря, че си ме препоръчал на този Харис.

— Няма защо. Той предложи ли ти работа?

Шанън беше предпазлив.

— Да, за няколко дни. Вече свърши. Но се опаричих. Ще вечеряме ли заедно?

— Защо не? — каза журналистът.

— Виж какво — подхвърли Шанън, — още ли ходиш с онова момиче, с което те срещнах последния път?

— Да. Защо?

— Тя е фотомодел, нали?

— Да.

— Виж — каза Шанън, — може да ти се стори глупаво, но много искам да се срещна с онова момиче, което също е модел. Само че не мога да се добера до нея. Казва се Джули Мансън. Би ли попитал приятелката си дали не я познава?

Журналистът помисли малко.

— Добре. Ще се обадя на Кари да я питам. Къде се намираш в момента?

— В една телефонна кабина. Ще ти завъртя пак след половин час.

Шанън имаше късмет. Научи от приятеля си, че двете момичета се познават и заедно са ходили на курсове за модели. И двете работеха за една и съща агенция. Мина цял час, преди Шанън да чуе (той говореше вече с приятелката на журналиста), че Джули Мансън е приела поканата за вечеря при условие, че Кари и приятелят й също ще присъстват. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Кари малко след осем. Джули щеше да дойде там.

Шанън и журналистът се появиха почти заедно в апартамента на Кари близо до улица „Мейда Вейл“ и четиримата заедно тръгнаха на вечеря. Журналистът беше запазил маса в една механа в Мерилбоун. Казваше се „Бейкър ен Авън“. Яденето беше по вкуса на Шанън — огромни порции печено и зеленчуци, а за преглъщане — две бутилки френско божоле. Храната му харесваше, Джули също.

Тя беше доста ниска, малко над метър и петдесет. За да се повдигне, ходеше с високи токчета и стъпваше много красиво. Каза, че е на деветнайсет години. Имаше кръгло закачливо лице, на което налагаше невинно ангелско изражение, сменяно от сексапилно излъчване, когато си мислеше, че никой не я гледа.

Беше очевидно глезла и обичаше да налага мнението си, вероятно в резултат, предположи Шанън, на едно прекалено свободно възпитание. Но момичето имаше чар и беше забавно, а Шанън не търсеше други неща у жените. Кестенявата й коса се спускаше чак до кръста, а под роклята и изпъкваха доста закръглени форми. Изглеждаше заинтригувана от ненадейния си компаньон.

Макар че Шанън помоли приятеля си да не казва с какво си изкарва хляба, Кари се беше изпуснала, но по време на вечерята не стана дума за занаята му. Както обикновено, Шанън говореше по-малко от останалите, а това не бе никак трудно, защото Джули и чернокосата Кари бъбреха достатъчно и за четиримата.

Когато излязоха от ресторанта и се гмурнаха в хладния нощен въздух на лондонските улици, журналистът каза, че той и приятелката му ще се приберат в апартамента с колата. После повика такси за Шанън и го помоли да изпрати Джули до вкъщи, преди да се отправи към хотела. Докато наемникът се качваше в колата, журналистът му смигна.

— Мисля, че напредваш — прошепна той.

Шанън изсумтя.

Пред дома си в Мейфеър Джули му предложи да се качат за чашка кафе. Той плати таксито и тръгна след нея по стълбите към очевидно скъпия апартамент. Едва когато се настаниха на канапето и отпиха от отвратителното кафе, което Джули приготви, тя повдигна въпроса за занаята му.

Той седеше облегнат в ъгъла на канапето, а тя едва се докосваше до ръба му. Гледаше към Шанън.

— Убивал ли си хора?

— Да.

— В сражение ли?

— Понякога. Най-често.

— Колко?

— Не знам. Не съм ги броил.

Тя попи информацията и преглътна няколко пъти.

— Не съм се запознавала с човек, който е убивал хора.

— Не бъди толкова сигурна — контрира я Шанън. — Всеки, който е бил на война, е убивал хора.

— Имаш ли белези от рани?

Още един обичаен въпрос. Шанън имаше повече от двайсет белега по гърба и по гърдите си, оставени от куршуми, шрапнели и гранати. Той кимна.

— Имам няколко.

— Покажи ми ги — каза тя.

— Не.

— Хайде покажи ми ги. Докажи ми, че ги имаш.

Тя се изправи. Той се ухили насреща й.

— Покажи ми, да ти ги покажа — отговори той заядливо с това ехо от детския рефрен.

— Аз нямам белези — ядосано каза Джули.

— Докажи — отсече Шанън и се обърна да остави чашката си на масичката до канапето.

Чу прошумоляване на плат. Когато се обърна, едва не се задави с последната глътка кафе. За по-малко от секунда тя беше свалила ципа откъм гърба на роклята си и цялото й одеяние се разстилаше на нивото на глезените. Отдолу имаше чифт найлонови чорапи и тънък златен колан.

— Видя ли? — тихо каза Джули. — Няма и следа от белег.

Беше права. Върху нейното крехко, разцъфващо, юношеско тяло млечнобелият цвят властваше от петите чак до тъмната грива, която падаше по раменете й и почти докосваше колана. Шанън преглътна.

— Аз си мислех, че ти си доброто малко момиченце на тати.

Тя се изкиска.

— Всички така си мислят. Най-вече татко. Твой ред е.

По същото време сър Джеймс Мансън седеше в библиотеката на провинциалното си имение, недалеч от селцето Нотгроув сред хълмистата област Глостършър. На коленете му лежеше папката на Шанън, до лакътя му се мъдреше чаша бренди със сода. Наближаваше полунощ и лейди Мансън отдавна си беше легнала. Той остави доклада на Шанън за спокойната обстановка на библиотеката, устоявайки на желанието да го отвори още в колата или веднага след вечеря. Когато искаше да се съсредоточи, Мансън предпочиташе нощните часове. А над този документ наистина искаше да се съсредоточи.

Той отвори папката и отдели настрана картите и диаграмите. Започна да чете текста. Съдържанието му беше следното:

Следваха още шест страници, в които Шанън излагаше подробности по организацията на проекта — как да се наберат хора, как да се набавят оръжия, муниции, радиостанции, лодки, извънбордови двигатели, сигнални ракети, униформи, колани, храна, провизии; как да се изчислят разходите и накрая как да се превземе дворецът и да се разпръсне армията.

По въпроса за кораба, който ще транспортира отряда, Шанън пишеше:

Шанън подчертаваше също необходимостта от пълна секретност на всички етапи. Посочваше изрично:

Докато четеше, сър Джеймс Мансън на няколко пъти кимаше и сумтеше доволно. В един след полунощ той си сипа още бренди и се загледа в разходите и сроковете, които бяха на различни страници. Ето съдържанието им:

Втората страница съдържаше ориентировъчните срокове.

Сър Джеймс Мансън прочете доклада, а в следващия един час погледът му се раздвояваше между пурата „Ъпман Корона“ в устата му и пищните, подвързани с марокен24 книги, които опасваха стените край него. Накрая заключи папката в сейфа и отиде горе да си легне.

Кат Шанън лежеше по гръб в полутъмната спалня и шареше с пръсти по тялото на момичето, което се бе проснало напреки върху него. Тялото й беше крехко, но страшно секси и той успя да се убеди в това за изминалия час. През тези две години след завършване на училище Джули бе учила всичко друго, но не и нещо сродно със стенографията. Нейният апетит и вкус към сексуално разнообразие можеха да се сравнят само с енергията на бликащите от устата й словесни потоци по време на вечерята.

Както я галеше, тя се размърда и започна да го опипва.

— Интересно — каза той замислено, — това сигурно е характерно за днешното време. Почти цяла нощ се чукаме, а аз все още не знам абсолютно нищо за теб.

Тя спря за момент и каза:

— Какво например искаш да знаеш?

— Къде живееш — каза той. — Като оставим това леговище.

— В Глостършър — промълви Джули.

— С какво се занимава баща ти? — тихо попита Шанън.

Не последва отговор. Той хвана един кичур и извъртя главата й към себе си.

— Ох, боли. Работи в Сити. Защо питаш?

— Банкер ли е?

— Не, управлява някаква рудодобивна компания. Това е неговата специалност, а сега ще ти покажа моята. Гледай.

След половин час Джули слезе от него и попита:

— Хареса ли ти, скъпи?

Шанън се засмя и тя съзря за миг в тъмното белите му зъби.

— Да — прошепна той. — Страшно ми хареса. Разкажи ми нещо за баща си.

— За баща ми ли? Той е един скучен стар бизнесмен. По цял ден кисне в душния си кабинет в Сити.

— Аз се интересувам от бизнесмени. Така че разкажи ми що за човек е той…

Сър Джеймс Мансън седеше на огряната от слънцето тераса откъм южната страна на своята къща и се наслаждаваше на първото си съботно кафе, когато по телефона се обади Ейдриън Гул. Служителят на Форин Офис звънеше от дома си в Кент.

— Дано само не ми се разсърдите, че ви търся през уикенда — каза той.

— Не, в никакъв случай, скъпи приятелю — излъга Мансън. — Готов съм да ви чуя по всяко време.

— Щях да ви се обадя снощи в кабинета, но се забавих на една среща. Спомних си нашия разговор преди известно време за резултатите от ваше проучване в една африканска държава. Сещате ли се?

Мансън реши, че Гул се чувства задължен да спазва условностите на секретността по телефона.

— Да, да — каза той. — Аз взех предвид вашето предложение. Занижихме леко съответните цифри, така че разкритите количества да изглеждат нерентабилни от икономическа гледна точка. Докладът замина, разбрах, че е бил приет, и оттогава нищо не съм чувал за него.

Следващите думи на Гул като с ръжен извадиха Мансън от спокойствието на съботното утро.

— Ние обаче чухме някои неща — каза гласът отсреща. — Не особено обезпокояващи, но все пак странни неща. Нашият посланик в региона, макар че е акредитиран в тази страна и в няколко други малки държави, не живее там, както сам знаете. Но той редовно ни изпраща доклади, които почиват на информация от най-различни източници, включително сведения от приятелски настроени дипломати. Вчера на бюрото ми попадна една част от последния му доклад, който се отнася до икономическото положение в региона. Там очевидно се разпространява някакъв слух, че съветското правителство е получило разрешение да изпрати свой геоложки екип в страната. Разбира се, те може би ще проучват в друг район…

Сър Джеймс Мансън втренчено съзерцаваше телефона, а гласът на Гул продължаваше да цвърчи. Лявото слепоочие на магната започна да пулсира.

— Просто си помислих, сър Джеймс, че ако тези руски геолози се заловят със същата зона, в която е работил вашият човек, техните резултати могат да се окажат малко по-различни. За щастие, става дума за минимални количества калай. Въпреки това реших, че е добре да знаете. Ало? Чувате ли ме?

Мансън изскочи от опиянението си. С огромно усилие на волята запази нормалната интонация на гласа си:

— Да, така е. Съжалявам, бях се замислил. Много се радвам, че ми се обадихте, Гул. Те едва ли ще изследват същата зона. Но въпреки това информацията ви е адски полезна.

Той мина през всички ритуални фрази, преди да затвори, а после бавно се върна на слънчевата тераса. Мозъкът му бушуваше. Съвпадение? Възможно, напълно възможно. Ако съветският екип отиваше да проучва отдалечен от Кристалната планина район, не би имало съмнение, че се касае за съвпадение. Но ако се насочеха направо към Кристалната планина, без предварителни въздушни наблюдения, които биха им позволили да забележат разликите в растителността, тогава съвпадението би било изключено. Това би означавало долен саботаж. И нямаше никакъв начин да провери съмненията си, без да накърни собствените си дългосрочни интереси. А това вече щеше да е фатално.

Сети се за Чалмърс, на когото толкова надеждно беше запушил устата с пари. Дали е проговорил? Съзнателно ли го е направил, или без да иска? За момент реши да възложи на Ендийн или на някой от приятелите му да се заеме с доктор Чалмърс. Но това нищо не би променило. А и нямаше доказателства, че е изтекла информация.

Можеше като нищо да погребе плановете си и въобще да не се връща към тях. Помисли си за този вариант, но после отново се сети за гърнето със злато, което го очакваше в края точно на тази дъга. Джеймс Мансън не беше мекушав човек. Едва ли би стигнал до сегашното си положение, ако се отдръпнеше пред лицето на риска, още повече преди да се е убедил в съществуването му.

Той седна в шезлонга до каничката с изстинало кафе и се потопи в мислите си. Възнамеряваше да продължи според плана, но трябваше да отчете възможността руският екип да се насочи именно към зоната на Мълруни, при което съществуваше вероятност проучвателите да забележат измененията в растителността. Следователно в плана се появяваше нов момент — ограничение във времето. Мансън направи някои изчисления и стигна до цифрата три месеца. Ако руснаците узнаеха за състава на почвата в Кристалната планина, те със сигурност щяха да изпратят в района група за „техническа помощ“. Поне половината от членовете й щяха да са хора на КГБ.

Сгъстеният график на Шанън предвиждаше сто дни за подготовка, но в началото той бе споменал пред Ендийн, че ще му трябват две допълнителни седмици, за да изпипа проекта в детайли. Сега нямаше да разполага с тези две седмици. Дори ако руснаците действаха по-бързо, отколкото обикновено, и сто дни щяха да са много.

Мансън се върна при телефона и позвъни на Саймън Ендийн. Шефът не виждаше защо да не поразбута подчинения си, след като собственият му уикенд пропадна.

В понеделник сутринта Ендийн се обади на Шанън и уреди среща за два часа следобед в един блок в „Сейнт Джонс Ууд“. Той нае апартамента по указание на сър Джеймс Мансън, чиито дълги наставления изслуша в неделя следобед в провинциалното му имение. Запази апартамента за два месеца на името на Харис. Плати в брой и остави фалшив адрес, от който никой не се заинтересува. Спря се на този избор по съвсем проста причина: апартаментът разполагаше с директен телефон.

Шанън пристигна навреме и откри, че човекът, когото все още наричаше Харис, вече се е настанил. Телефонът беше свързан с микрофонно устройство, което позволяваше да се води разговор между един или повече души в стаята и човека от другия край на линията.

— Шефът на нашата група прочете доклада ви — каза Ендийн — и иска да поговори с вас.

В 2,30 звънна телефонът. Ендийн натисна бутона върху устройството и в стаята се разнесе гласът на сър Джеймс Мансън. Шанън знаеше с кого ще разговаря, но не го показа.

— Чувате ли ме, мистър Шанън?

— Да, сър.

— Аз прочетох доклада ви. Одобрявам вашите оценки и заключения. Ако ви предложа договор, бихте ли се заели с изпълнението на задачата?

— Да, сър — каза Шанън.

— Има няколко момента, които искам да обсъдим. Забелязах, че в бюджета сте предвидили за себе си сума от десет хиляди лири.

— Да, сър. Честно казано, не мисля, че някой ще се съгласи за по-малко. Много хора биха искали повече. Дори ако докладът беше изготвен от друг човек, който би посочил по-ниска сума, той също би прибрал минимум десет процента за себе си чрез надуване на цените, което не би могло да бъде установено.

Настъпи пауза, след което гласът отсреща каза:

— Добре. Съгласен съм. Какво ми предлагате срещу тази заплата?

— Моите знания, връзки, познанства в света на търговците на оръжие, контрабандистите и наемниците. Освен това с тези пари си купувате моето мълчание в случай, че нещо се обърка. Плащате ми за тримесечен къртовски труд при постоянен риск да попадна зад решетките. И накрая срещу тези пари ще подложа на риск живота си по време на атаката.

Мансън изсумтя.

— Звучи убедително. А сега по финансовите въпроси. Сумата от 100 000 лири ще бъде прехвърлена в швейцарска банка на сметка, която Харис ще открие още тази седмица. Той ще ви отпуска пари за всяка отделна покупка през следващите два месеца. За целта ще трябва да установите помежду си система за свръзка. Ще изразходвате пари в негово присъствие или после ще му давате фактури.

— Това няма да е винаги възможно. В бизнеса с оръжие не се издават фактури. Още по-малко на черния пазар. А повечето от хората, с които ще контактувам, не биха приели присъствието на мистър Харис. Той не е от техния свят. Предлагам ви да ползваме пътнически чекове и кредитни карти. Но ако мистър Харис ще трябва да приподписва всеки чек за 1 000 лири, ще се наложи той да ме придружава навсякъде, с което не бих се съгласил по съображения, касаещи личната ми сигурност. В противен случай не бихме се поместили в рамките на сто дни.

Настъпи нова дълга пауза.

— Какви са тези съображения, касаещи личната ви сигурност?

— Ами аз не познавам мистър Харис. Не мога да приема условия, при които той ще е в състояние да ме предаде на властите в някой европейски град. Вие предприемате вашите мерки за сигурност. Позволете ми и аз да направя същото. Искам да пътувам и да работя сам и без надзор.

— Предпазлив човек сте, мистър Шанън.

— Трябва да се пазя. Нали още съм жив?

Чу се зловещ кикот.

— А как да бъда сигурен, че мога да ви поверя големи парични суми?

— Няма как да сте сигурен. До определен момент Харис може да ми отпуска ограничени средства. Но оръжието се плаща в брой, при това пари се вземат единствено от купувача. Другите възможности са да възложите операцията лично на мистър Харис или да наемете друг професионалист. Но в него също няма да имате пълно доверие.

— Много убедително, мистър Шанън. Мистър Харис…

— Сър? — веднага откликна Ендийн.

— Моля ви да дойдете при мен веднага след като си тръгнете. Мистър Шанън, работата е ваша. Разполагате със сто дни, мистър Шанън, за да отмъкнете една държава. Точно сто дни.