Кучетата на войната

20.

През останалата част от пътя Шанън не даде на хората си и една свободна минута. Само африканецът, когото наричаше „доктора“, беше освободен от общата работа. Другите бяха разделени на групи и получиха конкретни задачи.

Марк Вламенк и Курт Семлер избиха фалшивите дъна на петте варела с масло „Кастрол“ и извадиха отвътре обемистите пакети с по двайсет шмайзера и сто пълнителя. Маслото изляха в по-малки бидони и ги оставиха в склада за нуждите на кораба.

После с помощта на шестимата африкански бойци развиха широкия скоч от стоте автомата и един по един ги почистиха от обилната смазка. Към края на тази операция африканците вече боравеха доста добре с механизмите на шмайзерите. Един специален курс на обучение едва ли би ги запознал по-успешно с новото оръжие.

След това двамата бели наемници и техните черни помощници отвориха първите десет кутии с 9-милиметрови патрони, насядаха по палубата и започнаха да зареждат пълнителите. Всеки побираше по трийсет патрона. Така първите 15 000 броя влязоха в петстотинте пълнителя. Осемдесет шмайзера бяха отделени настрана. През това време Жан-Баптист Лангароти подготвяше униформите. Във всеки комплект влизаха по две фланелки, два чифта гащета, два чифта чорапи, един чифт ботуши, един чифт панталони, една барета, едно бойно яке и един спален чувал. След като тези вещи бяха подредени на купчини, корсиканецът добави към тях по един автомат и пет пълнителя, предварително увити в мазен парцал и вкарани в полиетиленова торба. Накрая всичко това бе напъхано в спалния чувал. Така всеки спален чувал, грижливо завързан отгоре, побра личното снаряжение на бъдещия боец.

Заделиха двайсет от общия брой комплекти. Те бяха предназначени за щурмовия отряд. Той щеше да наброява единайсет души, но за всеки случай предвидиха снаряжение и за екипажа. Лангароти, който в армията и в затвора се бе научил да държи игла и конец, префасонира единайсет униформи, така че да паснат по мярка на всеки боец.

Дюпре и Сиприани, който се оказа доста добър дърводелец, взеха дъските от няколко сандъка, които преди това съдържаха муниции, и се заеха да подготвят извънбордовите двигатели. Те бяха марка „Джонсън“ с мощност шейсет конски сили. Наемникът и матросът сковаха дървени кутии, които точно пасваха върху всеки двигател. Отвътре ги облицоваха със стиропор от матраците. Така подводните ауспуси щяха да заглушават шума от отделянето на газовете, а дървените похлупаци, които двамата измайсториха, щяха да сведат до минимум механичния шум на самите двигатели.

Когато Вламенк и Дюпре приключиха с тези задачи, всеки от тях се зае с оръжието, което щеше да използва в нощта на щурма. Дюпре извади двете минохвъргачки и внимателно огледа мерниците. Той не беше стрелял с югославска минохвъргачка, но със задоволство установи, че моделът е съвсем опростен. Южноафриканецът си приготви седемдесет мини, като провери и нагласи запалките им.

После отново постави готовите мини обратно в сандъците, положи два сандъка един върху друг и ги привърза към рамката, която бе изработена от презрамките на раниците.

Вламенк се зае с двете базуки. В нощта на щурма той щеше да използва само една, защото базуките са доста тежко оръжие, а бойците от щурмовия отряд трябваше да носят всичко на гръб. Белгиецът застана на форпика, прицели се в пръта на знамето над кърмата, улови в окото си мушката в предния край на базуката и нагласи мерника така, че да разпердушини всяка мишена на двеста метра с не повече от два изстрела. Той вече си беше избрал Патрик за носач. Двамата бяха доказали в предишни сражения, че са добър тандем. Африканецът щеше да носи десет снаряда, плюс личния си шмайзер. Вламенк добави два снаряда към собствения си товар, за които Сиприани приши към колана му два джоба.

Шанън се залови с помощното оборудване. Прегледа магнезиевите сигнални ракети и обясни на Дюпре как се работи с тях. Ирландецът раздаде на всички наемници по един компас, а после изпробва захранваната с газ сирена и провери портативните радиостанции.

Тъй като разполагаха с много време, Шанън остави „Тоскана“ два дни на дрейф доста навътре в морето. Според радара в обсег от двайсет мили нямаше други съдове. Корабът лежеше почти неподвижен и вълните съвсем леко го полюшваха. Условията бяха добри за стрелба и всички бойци изпробваха личните си шмайзери. Белите нямаха проблеми. Те бяха стреляли с десетина различни модели автомати, а те си приличат в много отношения. На африканците им трябваше повече време да свикнат, понеже те имаха опит със 7,92-милиметрови маузери и със стандартните 7,62-милиметрови карабини на НАТО. Един от автоматите засече на няколко пъти. Шанън го изхвърли през борда и го смени с друг. Всички африканци изстреляха по деветстотин патрона, за да усетят шмайзерите в ръцете си. В процеса на стрелбата се опитваха да изкоренят и досадния навик, характерен по принцип за африканските войници, да затворят очи, когато натискат спусъка.

Петте празни варела също влязоха в употреба. Хвърлиха ги зад кърмата и ги използваха като мишени. Преди течението да ги отнесе на сто метра, всички бойци, черни и бели, успяха да улучат поне по един варел. Така бяха потопени четири, а петият остана за Марк Вламенк. Той остави разстоянието да се увеличи до двеста метра, застана на кърмата, разкрачи крака и ги подпря в парапета. Базуката лежеше на дясното му рамо, а дясното му око визираше мерника. Отчитайки лекото повдигане на кораба, белгиецът изчака, докато се увери, че е хванал целта, и изстреля първия си снаряд. Той се извиси във въздуха, премина ниско над варела и вдигна мощен фонтан. Вторият снаряд улучи целта точно в центъра. Чу се трясък и тътенът от експлозията се върна при кораба. На мястото, където преди беше варелът, се посипаха парчета ламарина. Вламенк се ухили широко, свали защитните си очила, избърса нагара от лицето си и се обърна към Шанън:

— Нали каза, че искаш да срутим някаква врата, Кат?

— Да, огромен държавен портал, Малкия.

— Обещавам ти, че ще го направя на тресчици.

Тъй като вдигнаха доста голям шум, на другия ден Шанън заповяда на капитана да потегли, а два дни по-късно поиска второто спиране. Докато корабът се движеше, наемниците разопаковаха лодките и ги надуха. Трите лежаха една до друга на главната палуба. Бяха тъмносиви на цвят, но на носовете им имаше ярко оранжево петно, а отстрани със същия крещящ цвят бяха изписани инициалите на производителя. Оранжевите петна изчезнаха под слой черна боя от склада на кораба.

Когато за втори път оставиха кораба на дрейф, изпробваха и трите лодки. Без дървените похлупаци бръмченето на двигателите се чуваше на четиристотин метра от „Тоскана“. Но с кутиите и при обороти, намалени до една четвърт от максималните, дори и на трийсет метра не се долавяше почти никакъв шум. Похлупени отгоре, двигателите загряваха за двайсет минути при работа на половин мощност, но този срок можеше да се удължи до половин час, ако бъдат намалени оборотите. Шанън обикаля с едната лодка цели два часа, докато установи оптималната комбинация между скорост и безшумност. Двигателите бяха доста мощни и той реши, че няма смисъл да се форсират с повече от една трета от максималните обороти. А като се върна на борда, посъветва колегите си по време на щурма да намалят оборотите до една четвърт от максималните през последните двеста метра преди брега.

Радиотелефоните бяха изпробвани в обсег от четири мили. Въпреки смущенията в заредения със статично електричество зноен въздух при ясен и бавен изговор всички думи се разбираха. Шанън качи в лодката и африканците и ги повози при различни скорости, денем и нощем, за да се адаптират към реалните условия на щурма.

Най-важни бяха нощните занятия. При едно от тях ирландецът изведе четиримата бели и шестимата африканци на три мили от „Тоскана“. На кораба светеше само една лампа, високо горе на мачтата. При отдалечаването очите на десетимата бяха вързани. Когато си сваляха превръзките, Шанън им даде десет минути да се ориентират в обстановката, а после потеглиха обратно. С намалени обороти и при гробно мълчание лодката се приближи безшумно към светлината, която обозначаваше „Тоскана“. Шанън държеше румпела и поддържаше оборотите на една трета, като през последните метри ги снижи до една четвърт от максималните. През цялото време той усещаше напрежението у своите спътници. Те знаеха, че точно така ще изглежда щурмът, и бяха наясно, че тогава всички грешки ще бъдат фатални.

Когато се качиха на борда, Валденберг се приближи до Шанън. Екипажът тъкмо вдигаше лодката на светлината на няколко фенерчета.

— Нищо не се чу — каза капитанът. — Долових някакъв шум едва когато се приближихте на стотина метра. А здраво бях наострил уши. Няма начин да не слезете на този бряг, който и да е той. Освен ако охраната не е изключително бдителна. Между другото, към кой бряг сме се запътили? Трябват ми още карти, за да продължа нататък.

— Май че стана време да кажа на всички ви — обяви Шанън. — Тази нощ ще изложа пред вас целия план.

Екипажът (с изключение на механика, който не се разделяше с машинното), седемте африканци и четиримата наемници се събраха в салона, за да изслушат всички подробности по предстоящия щурм. Шанън илюстрираше разказа си с диапозитиви.

Когато приключи, в душното помещение настъпи гробна тишина. През отворените илюминатори се изнизваха синкави кълбета цигарен дим, които се смесваха с лепкавия нощен въздух.

Накрая Валденберг изрече: „Gott in Himmel“!42

В този момент всички започнаха да говорят. През следващия един час Шанън отговаряше на въпроси. Валденберг искаше да се увери, че ако нещо се обърка, оцелелите ще се върнат на борда и „Тоскана“ ще успее да се скрие зад хоризонта далеч преди изгрев слънце. Шанън го убеди, че точно така и ще стане.

— Всъщност имаме само вашата дума за това, че те не разполагат с бойни кораби — каза капитанът.

— Моята дума е достатъчна — отвърна Шанън. — Казвам ви, че нямат бойни кораби.

— Това, че вие не сте ги видели…

— Сигурен съм, че нямат — отсече Шанън. — Разговарях с хора, които са там от години. Нямат никаква военна флота.

Шестимата африканци не попитаха нищо. Всеки от тях щеше да се държи плътно за наемника, който го води, с пълната убеденост, че той знае какво върши. Седмият, докторът, попита къде ще бъде по време на щурма и се съгласи да остане на кораба. Четиримата наемници поставиха някои чисто технически въпроси, на които Шанън отговори с технически термини.

Когато призори се качиха отново на палубата, шестимата африканци се изтегнаха върху спалните си чували и бързо заспаха. Шанън винаги завиждаше на способността им да заспиват по всяко време, на всяко място и при почти всякакви обстоятелства. Докторът се оттегли в каютата си. Същото стори и първият помощник Норбиато, който след няколко часа застъпваше на вахта. Валденберг се прибра в щурманската кабина и „Тоскана“ започна отново да плава към крайната си цел. Оставаха само три дни.

Петимата наемници се скупчиха на задната палуба и продължиха да говорят почти до обед. Те одобриха плана на атаката и оцениха предварителното разузнаване на Шанън като точно и акуратно. Ако нещо се беше променило от неговото посещение насам, ако охраната ненадейно беше подсилена, съществуваше реален риск да загинат и те го съзнаваха. Бяха малко, отчайващо малко, и всичко висеше на косъм. Уговориха се, че ако не успеят да победят за двайсет минути, ще се изтеглят обратно при лодките и бързо ще се върнат на кораба. Поне онези от тях, които могат да го направят. Наемниците разбираха, че никой няма да се занимава с ранените и в случай, че някой бъде обездвижен, той може да се надява на един последен подарък от колегите си — бързия край, който е за предпочитане пред залавянето и мъчителната смърт. Това беше част от правилата на играта, а на тях неведнъж им се бе налагало да ги спазват.

Малко преди дванайсет часа се разделиха и отидоха да си легнат.

На сутринта на ден Деветдесет и девети всички се събудиха рано. Шанън не мигна до среднощ. Остана на мостика. Двамата с Валденберг наблюдаваха малкия екран на радара, който вече хващаше в периметъра си бреговата ивица.

— Искам да се доближите до брега на един бинокъл разстояние южно от столицата — каза наемникът. — Сутринта ще поемем на север. По обяд трябва да сме ето тук.

Пръстът му посочи шелфа на съседната на Зангаро република. През тези двайсет дни Шанън започна постепенно да вярва на германския капитан. След като получи парите си в Плоче, Валденберг даваше всичко от себе си за успешния изход на операцията. Ирландецът беше уверен, че докато трае сражението, капитанът ще държи кораба в готовност на четири мили от брега, малко на юг от Кларънс, и ако по радиостанцията долети сигнал за опасност, ще изчака оцелелите да се приберат на „Тоскана“ със своите лодки и едва тогава ще се отправи с пълна пара към открито море. Шанън не можеше да си позволи да остави на борда някой от своите хора и затова трябваше да вярва на Валденберг.

Наемникът вече бе нагласил корабната радиостанция на уговорената с Ендийн честота. Първото съобщение трябваше да предаде по обед.

Утрото се нижеше бавно. Шанън гледаше през корабния телескоп устието на река Зангаро. На хоризонта се виждаше дългата зелена линия на мангровите гори. Някъде към десет часа ирландецът забеляза, че линията прекъсва. На това място се намираше Кларънс. Вламенк, Лангароти, Дюпре и Семлер се изредиха пред телескопа. И четиримата разгледаха белезникавото петно в далечината. Всички пушеха цигара след цигара и се шляеха насам-натам по палубата, напрегнати и отегчени от дългото чакане. Сега, когато бяха толкова близко, им се щеше час по-скоро да влязат в бой.

По обяд Шанън започна да предава съобщението. Изрече го ясно в микрофона на радиостанцията. То се състоеше от една-единствена дума: „Плантен“. Той продължи да излъчва тази дума на всеки десет секунди в продължение на пет минути. През следващия половин час на три пъти повтори същата процедура. Надяваше се, че някъде на сушата Ендийн го е чул. Думата означаваше, че Шанън и хората му са пристигнали навреме, заели са позиция и ще щурмуват двореца на Кимба в малките часове на следващата нощ.

Ендийн се намираше на двайсет и две мили от кораба. Той чу думата по своята радиостанция „Браун“, прибра сгъваемата антена и влезе от балкона в хотелската стая.

После започна бавно и внимателно да обяснява на бившия полковник от зангарийската армия, че след двадесет и четири часа той, Антоан Боби, ще бъде президент на Зангаро. В четири часа полковникът вече потриваше ръце и злорадстваше при мисълта за твърдите мерки, които ще предприеме спрямо хората, които го бяха прогонили. Новият президент скрепи сделката си с Ендийн. Той подписа документа, който гарантираше на „Бормак Трейдинг Къмпани“ изключителни права върху рудодобива за срок от десет години. Зангарийското правителство щеше да получава фиксирана годишна сума и нищожен дял от печалбата. След подписването на договора Ендийн пъхна в един плик чек за половин милион долара на сметката на Антоан Боби в една швейцарска банка.

През това време в Кларънс с пълна пара вървяха приготовленията за честването на Празника на Независимостта. Шестима затворници, които лежаха смазани от бой в мазето на бившия колониален полицейски участък, слушаха скандиранията на маршируващите отряди на патриотичната младежка организация и бяха сигурни, че в един момент от утрешната церемония ще ги претрепят насред площада. По всички обществени здания висяха огромни портрети на президента, а съпругите на дипломатите обмисляха как с мигрената си да извинят своето отсъствие от тържествата.

В залостения дворец, обграден от верните си стражи, президентът Жан Кимба седеше зад бюрото си и очакваше да настъпи шестата годишнина от идването му на власт.

Същия следобед „Тоскана“ обърна курса и започна бавно да се спуска със смъртоносния си товар на юг към крайбрежието на Зангаро.

Шанън стоеше на мостика, отпиваше от кафето си и обясняваше на Валденберг каква точно позиция трябва да заеме корабът.

— До залез слънце ще го задържите на дрейф леко на север от границата — каза наемникът. — Към девет часа вечерта ще потеглите отново и ще поемете диагонално към брега. Между залез слънце и девет часа ще трябва да пуснем три лодки зад кърмата, напълно снаряжени. Хората също ще слязат в тях. Това ще стане на светлината на фенерчетата, но далеч от сушата. Поне на десет мили навътре в морето. Когато към девет часа отново потеглите, ще гледате да поддържате съвсем малка скорост, за да стигнете към два часа след полунощ на една миля северно от полуострова и на четири мили навътре в морето. В тази позиция корабът няма да се вижда от града, при положение че светлините ви са загасени. Доколкото знам, в Кларънс няма радар, освен ако някой кораб не е акостирал в пристанището.

— Дори и да е така, той може да няма радар — каза Валденберг. Той се беше надвесил над морската карта на крайбрежието и измерваше разстоянията с пергел и линийка. — Кога ще тръгне първата лодка?

— В два часа. В нея ще бъде групата на Дюпре с минохвъргачките. Другите две лодки ще се отправят към брега един час след първата. Добре ли е така?

— Добре е — каза Валденберг. — Ще ви закарам точно на място.

— Трябва да е съвсем точно — наблегна Шанън. — Ако в Кларънс въобще има някакви светлини, ще ги видим едва когато заобиколим полуострова. Така че ще трябва да се ориентираме на сляпо по компасите и по скоростта, докато видим очертанията на брега, а това ще стане навярно на стотина метра от него. Всичко зависи от небето. Зависи дали ще ни поднесе облаци или луна и звезди.

Валденберг кимна. Останалата част от плана му беше ясна. След като чуе началото на стрелбата, той трябваше да пусне „Тоскана“ към входа на пристанището и отново да я остави на дрейф на две мили южно от Кларънс и на четири мили навътре от края на полуострова. Оттам нататък трябваше да чака сигнали по радиостанцията. Ако всичко се развива нормално, щеше да остане на място до изгрев слънце. Ако нещата са тръгнали зле, трябваше да запали светлините на мачтата, на форпика и на кърмата, за да насочи към „Тоскана“ оттеглящите се бойци.

Тази вечер се стъмни рано, защото небето беше облачно и луната щеше да се покаже едва в малките часове на нощта. Вече беше започнал сезонът на дъждовете и през последните три дни небето на два пъти се продъни. Прогнозата за времето по радиото, която всички изслушаха с притаен дъх, предвиждаше вихрушки на някои места по крайбрежието, но не и ураганни ветрове. Оставаше им да се молят да не завали пороен дъжд, докато са на открито в лодките си или по време на битката за двореца.

Малко преди залез слънце извадиха мушамите и ги струпаха в редици по главната палуба. А когато се стъмни, Шанън и Нобиато започнаха да организират прехвърлянето на лодките зад кърмата. Първа мина през борда лодката на Дюпре. Нямаше смисъл да се използва кранът. Най-ниската точка на кораба беше само на около два метра и половина от водата. Шанън и първият помощник спуснаха лодката на ръка, а Семлер и Дюпре скочиха в нея.

Двамата хванаха тежкия двигател и заедно го положиха на мястото му, като здраво го завинтиха на задната дъска. Преди да е поставил дървения похлупак, Семлер запали „Джонсън“ и го остави да работи две минути. Механикът беше прегледал основно трите двигателя. Машината работеше като часовник. Когато сложиха отгоре заглушителната кутия, шумът се превърна в тихо жужене.

Семлер отново се качи на кораба и започна да спуска снаряжението в протегнатите ръце на Дюпре. Първо слязоха подпорните плочи и мерниците на двете минохвъргачки, а после и самите минохвъргачки. Дюпре беше предвидил четиридесет мини за двореца и още двайсет за бараките. В лодката влязоха шейсет мини, заредени и готови да детонират при попадение.

Южноафриканецът взе със себе си и двата ракетни пистолета, десет магнезиеви ракети, една от захранваните с газ сирени, един радиотелефон и бинокъл. През рамото му беше преметнат личният му шмайзер, а на колана му висяха пет пълни пълнителя. В лодката се смъкнаха и двамата африканци, които се числяха към групата му — Тимъти и Сънди.

Когато всичко беше готово, Шанън хвърли поглед през парапета към трите лица, които го гледаха на слабата светлина на фенерчетата.

— Късмет! — окуражи ги той тихо.

Вместо отговор Дюпре вдигна палеца и кимна. Семлер, който държеше въжето на лодката, тръгна към кърмата. Долу Дюпре оттласкваше лодката от корпуса на кораба. Когато гуменият съд потъна в пълен мрак зад кърмата, Дюпре върза въжето за парапета и остави трима бойци да се полюшкват сред вълните.

Втората лодка свалиха доста по-бързо, защото вече знаеха чалъма. Марк Вламенк и Семлер слязоха да нагласят двигателя. Това беше тяхната лодка. Вламенк вземаше със себе си една базука с единайсет снаряда, два от които щеше да носи лично, а останалите щяха да са у неговия носач Патрик. Семлер държеше личния си шмайзер, а на колана му имаше сумка с пет пълнителя. На врата му висеше бинокъл, а за единия му крак с каишка беше прикачен радиотелефонът. Семлер беше единственият в групата, който говореше немски, френски и нелош английски и по тази причина щеше да бъде свръзката на щурмовия отряд. Когато двамата бели се настаниха в лодката, Патрик и Джинджа (човекът на Семлер) се спуснаха по въжената стълба и заеха местата си.

Втората лодка също беше изтеглена зад кърмата, а въжето на Дюпре мина в ръцете на Семлер, който го завърза за собствената си лодка. Двете надуваеми моторници се полюшкваха една след друга зад корпуса на „Тоскана“. Разделяше ги само дължината на въжето, но новите им обитатели не си размениха и една дума.

За Лангароти и Шанън остана третата лодка. Към тяхната група се числяха Бартоломю и Джони. Джони беше едър и вечно ухилен боец. Когато за последен път се биха заедно, той бе повишен в чин капитан по настояване на Шанън, но отказа да поеме собствена рота, както повеляваше новият му чин, и предпочете да остане при ирландеца и да му помага.

Шанън, който се задържа последен на борда на „Тоскана“, тъкмо се канеше да слезе по стълбата, когато Валденберг се приближи откъм мостика и дръпна наемника за ръкава. Изтегли го встрани и тихо каза:

— Май че се появи един проблем.

Шанън замръзна при мисълта, че се е случило нещо наистина сериозно.

— Какъв проблем?

— Друг кораб. Хвърлил е котва точно срещу Кларънс, малко по-навътре от нас.

— Кога го забелязахте?

— Преди доста време — каза Валденберг. — Но мислех, че се движи на юг като нас или пък в обратна посока. Оказа се обаче, че не е така.

— Абсолютно ли сте сигурен?

— Абсолютно. Когато се спускахме към Зангаро, се движехме толкова бавно, че ако този кораб плаваше в същата посока, отдавна щеше да ни е задминал. Ако вървеше на север, също трябваше да се е загубил. Явно е неподвижен.

— Разбрахте ли какъв е и откъде е?

Германецът поклати глава.

— На радара изглежда като товарен кораб. Нищо друго не мога да кажа, освен ако не се свържем с тях.

Шанън помисли няколко минути.

— Ако е товарен кораб, който иска да влезе в пристанището, не е ли най-вероятно да изчака до сутринта?

Валденберг кимна.

— Твърде възможно. Малките пристанища по африканското крайбрежие обикновено не приемат кораби през нощта. Така че възможно е да остане закотвен до сутринта и едва тогава да поиска разрешение за влизане в пристанището.

— Щом вие сте ги забелязали, значи и те са ви видели — каза Шанън.

— Няма начин. Радарът им със сигурност ни е хванал.

— А дали може да хване лодките?

— Едва ли — отговори капитанът. — Твърде ниски са за него.

— Продължаваме — каза Шанън. — Вече е късно за други решения. Остава ни да се надяваме, че това е товарен кораб, който ще изчака утрото извън пристанището.

— Няма начин да не чуят стрелбата — каза Валденберг.

— И какво от това?

Германецът се ухили.

— Нищо. Само че ако щурмът се провали и не можем да се измъкнем оттук преди изгрев слънце, те ще видят името на кораба ни с биноклите си.

— Значи щурмът не бива да се проваля. Продължавайте да действате според заповедите!

Валденберг се върна на мостика. Черният доктор, който досега мълчаливо стоеше отстрани, се приближи към наемника.

— Успех, майоре каза той с перфектно английско произношение. — Бог да ви пази.

Шанън се готвеше да отговори, че предпочита да го пази някой добър автомат, но се въздържа. Той знаеше, че тези хора приемат религията много навътре. Наемникът кимна, каза „благодаря“ и мина през борда.

Той се настани в мрака и погледна нагоре към силуета на кърмата. Тишината беше пълна. Нарушаваше я само плисъкът на вълните по гумения корпус на лодките. От време на време при руля на „Тоскана“ излизаше слабо клокочене. Откъм сушата не се чуваше никакъв шум, защото наемниците се намираха достатъчно далеч от града. А по времето, когато щяха да се приближат на такова разстояние, че да могат да чуват гълчава и смях, вече щеше да е късно след полунощ и би следвало всички да са заспали. Всъщност в Кларънс едва ли често се смееха, но Шанън много добре знаеше на какво огромно разстояние се разпространява един изолиран звук през нощта. Затова всичките му хора както в лодките, така и на „Тоскана“ се бяха заклели да мълчат и да не пушат.

Ирландецът си погледна часовника. Беше девет без четвърт. Той се облегна назад и зачака.

Точно в девет „Тоскана“ започна да боботи и водата зад кърмата и се разпени. Светлата бяла диря плисна вирнатия нос на лодката на Шанън. Корабът потегли, а ирландецът потопи ръката във водата и усети напористата й милувка. Имаха пет часа, за да изминат двайсет и осем морски мили.

Небето все още беше облачно, а въздухът като в парник, но през една дупка проникваше бледата светлина на звездите. Зад себе си Шанън виждаше Вламенк и Семлер на другия край на шестметровото въже, а някъде зад тях и Джони Дюпре следваше дирята на „Тоскана“.

Тези пет часа бяха кошмарни. Пълно бездействие. Можеха само да гледат и да слушат. Но всъщност не се виждаше нищо освен тъмнината и нищо не се чуваше освен тътен на буталата, които работеха някъде в корпуса на „Тоскана“. Въпреки приспивното полюшкване на лодките никой не мигна, защото напрежението с всеки изминал миг нарастваше.

Накрая тези часове все пак се изнизаха. Часовникът на Шанън показваше два и пет, когато двигателите на „Тоскана“ спряха и корабът легна кротко върху водата. Откъм кърмата се чу леко изсвирване. Това беше Валденберг, който даваше сигнал на Шанън, че са стигнали до мястото за отделяне на лодките. Шанън извърна глава, за да предаде на Семлер, но Дюпре очевидно беше чул сигнала на капитана, защото след няколко секунди го чуха да форсира двигателя си. Въобще не виждаха отдалечаващата се лодка. Чуваха само бръмченето на заглушения двигател.

Големия Джони Дюпре стискаше румпела в дясната си ръка, а с лявата държеше компаса близо до очите си. Той знаеше, че трябва да измине четири мили и половина диагонално към брега и да се опита да изведе лодката от външната страна на северния рог, който огражда пристанището на Кларънс. С оборотите, които поддържаше, и при този курс се надяваше да стигне до мястото за трийсет минути. На двайсет и петата минута щеше съвсем да намали оборотите на двигателя и да се ориентира къде се намира. Разполагаше с един час да разположи минохвъргачките и ракетните установки. След това останалите също щяха да слязат на брега. Но през този един час той щеше да е сам с двамата африканци. Така че бяха длъжни безшумно и незабелязано да подготвят малката си батарея.

Двайсет и две минути след като се отделиха от „Тоскана“, Дюпре чу едно тихо „пст“. Това беше Тимъти, който бе заел наблюдателен пост на носа. Дюпре вдигна поглед от компаса и видя нещо, което го накара моментално да отпусне газта. Намираха се съвсем близо до бреговата ивица, на не повече от триста метра. На слабата звездна светлина, която проникваше през дупката в облаците, се очертаваше една непрекъсната тъмна линия. Присвил очи, Дюпре се взираше в мрака. Придвижи лодката още двеста метра към брега. Едва тогава различи мангровите дървета и чу плясъка на водата между корените им. Далеч надясно се виждаше краят на този растителен пояс, а още по-нататък небето и морето се съединяваха в линията на хоризонта. Намираха се от северната страна на полуострова, на три мили от основната брегова линия.

Южноафриканецът извъртя лодката обратно и на съвсем ниски обороти, почти напълно безшумно, пое отново към морето. Нагласи румпела така, че да държи курс успоредно на полуострова, който се виждаше на половин миля разстояние. В един момент лодката стигна до края, където се намираше Кларънс, и бавно се насочи към брега. След около двеста метра наемникът различи дългия, нисък пясъчен рог, който търсеше, и на трийсет и осмата минута след отделянето на „Тоскана“ той загаси двигателя и остави лодката да се доближи по инерция до сушата. Чу се лекото пристъргване на гуменото дъно върху едрозърнестия пясък.

Дюпре внимателно се изправи, прескочи няколко купчини снаряжение, прехвърли крак през борда и стъпи на пясъка. Намери въжето и го хвана, за да не позволи на прибоя да изтласка лодката от брега. В продължение на пет минути тримата бойци останаха неподвижни и напрягаха слух да доловят някакъв звук откъм града, който се намираше на около четиристотин метра вляво по склона, който се извисяваше пред очите им. Нищо не чуха. Явно никой не беше ги забелязал.

Когато се увери, че всичко е спокойно, Дюпре измъкна от колана си един клин, заби го дълбоко в пясъка и здраво привърза въжето за него. После изтича приведен и пъргаво се изкатери по склона. Той се издигаше на не повече от петнайсет метра над морското равнище и беше обрасъл с храсталаци, които шумоляха между краката на наемника. Но прибоят заглушаваше това шумолене, а то и бездруго беше прекалено тихо, за да го чуят в града. Дюпре приклекна на билото на възвишението, което затваряше пристанището от едната страна, и се огледа. Наляво пясъчният рог се губеше в мрака. Точно пред погледа му се простираше огледално гладката вода на пристанището. На десетина метра вдясно се виждаше краят на възвишението.

Дюпре се върна в лодката и шепнешком заповяда на двамата африканци да разтоварват. Самият той започна да поема една по една частите на снаряжението и да ги пренася горе на билото. Металните части бяха увити в брезент, за да се избегне дрънченето при допира им.

Когато прехвърли целия комплект, наемникът се захвана да подготви минохвъргачките за стрелба. Работеше бързо и тихо. Шанън му беше казал, че към края на възвишението има уширен, равен участък. Именно там разположи първата, основна минохвъргачка. Ако изчисленията на Шанън бяха точни, а Дюпре вярваше, че това е така, центърът на двора на двореца трябваше да се намира на 721 метра от това място. С помощта на компаса той насочи цевта в направлението, което също му беше дал Шанън. Накрая нагласи мерника в положение, което трябваше да изпрати първата ориентировъчна мина максимално близо до целта.

Дюпре знаеше, че от това положение няма да вижда целия дворец, а само последния етаж. Попаденията на мините щяха да останат извън полезрението му. Но от това място щеше да вижда експлозиите зад склада в другия край на пристанището, а това беше достатъчно.

Когато приготви първата минохвъргачка, наемникът се залови с втората. Постави подпорните й плочи на десетина метра по-близко до града и насочи цевта към казармите. Пак Шанън му бе съобщил разстоянието и направлението. Точността на втората минохвъргачка не беше от решаващо значение, защото нейната цел бе да посипе огън и жупел в района на бившия колониален полицейски участък и да разпръсне паникьосаните зангарийски войници. С нея щеше да стреля Тимъти, който при последното сражение служеше като сержант при южноафриканеца.

Дюпре струпа една дузина мини при втората минохвъргачка, постави Тимъти до нея и му прошепна няколко последни указания.

Между двете минохвъргачки разположи ракетните установки и натъпка в двете цеви по една ракета, а други осем остави наблизо. Знаеше, че ракетите имат живот двайсет секунди, което означаваше, че за да успее да се справи както с тях, така и с минохвъргачките, ще трябва да действа доста чевръсто. Сънди щеше да му подава мини от купчината до първата минохвъргачка.

Когато нагласи всичко, наемникът си погледна часовника. Три и двайсет и две след полунощ. Помисли си, че Шанън и другите трябва вече да наближават брега. После взе радиотелефона, опъна изцяло антената, включи комутатора и изчака трийсет секунди, докато загрее. Оттук нататък нямаше да се налага да го изключва. Дюпре натисна сигналния бутон три пъти на интервали от по една секунда.

На около миля от брега Шанън държеше румпела на първата лодка и се взираше напред в тъмнината. Вляво от него Семлер държеше втората лодка на постоянна дистанция. Именно германецът чу трите кратки сигнала, които излязоха от приемника на коляното му. Той сви плавно и прилепи лодката си до борда на Шанън. Ирландецът погледна към другата лодка. Семлер подсвирна тихо и отново се отдалечи на предишните два метра дистанция. Шанън се успокои. Разбра, че Семлер е чул сигнала на Дюпре, което означаваше, че огромният южноафриканец е подготвил всичко и ги очаква. Две минути по-късно, на около хиляда метра от брега, Шанън съзря малката премигваща точица на фенерчето на Дюпре. Падаше се леко надясно и това му показа, че се движи много на север. Двете лодки заедно промениха курса. Шанън се опитваше да си спомни откъде точно е дошла светлината, за да се насочи на сто метра вдясно от тази точка. Там би трябвало да се намира входът на пристанището. Когато двете лодки приближиха на триста метра от края на възвишението, Дюпре долови приглушеното бръмчене на двигателите и отново пресветна. Шанън забеляза светлината и коригира курса с няколко градуса.

Две минути по-късно лодките, тихи като пчелички, минаха покрай мястото, където клечеше Дюпре, на петдесет метра навътре в морето. Южноафриканецът видя бялата диря и мехурите от бълбукащите под водата ауспуси. После лодките се отдалечиха и през тихите води на пристанището се отправиха към склада на отсрещния край.

На брега всичко изглеждаше спокойно. Шанън съзря контурите на склада, които се очертаваха на фона на леко просветлелия небосклон. Той насочи лодката си малко вдясно и я спря на рибарския плаж сред канута и провесени мрежи.

След малко и Семлер изведе лодката си на брега, на няколко метра встрани. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Наемниците, също като Дюпре, останаха неподвижни в продължение на няколко минути, за да се уверят, че не ги очакват изненади. Взираха се в изкорубените скелети на рибарските канута и се опитваха да различат сред тях фигурите на скрити войници. Засада нямаше. Шанън и Семлер слязоха на пясъка, забиха два клина и привързаха лодките за тях. Останалите също наскачаха. Шанън прошепна „Хайде, след мен“ и поведе отряда към стръмния склон на широкото двеста метра плато между пристанището и заспалия дворец на президента Жан Кимба.

21.

Осемте бойци пресякоха плажа ниско приведени, изкачиха се по обраслия с храсталаци склон и излязоха горе на равното. Минаваше три и половина. Всички прозорци на двореца бяха тъмни. Шанън знаеше, че по средата между ръба на платото и двореца, който се намираше на двеста метра разстояние, ще стигнат до крайбрежния път, а там, на кръстовището, задължително щеше да има поне двама постови от охраната на двореца. Той се опасяваше, че няма да успеят безшумно да се оправят и с двамата и че след първия изстрел ще се наложи да пропълзят оставащите метри до стената на двореца. Опасенията му се оказаха основателни.

На другия край на залива Джони Дюпре очакваше да чуе първия изстрел, за да пусне в действие смъртоносното си оръжие. Според заповедта първият изстрел, независимо от коя страна е произведен и от колко други е последван, щеше да бъде сигнал за него. Той клечеше до ракетните установки и беше готов всеки момент да освети небето. В дясната си ръка държеше първата мина.

Шанън и Лангароти изпревариха останалите шестима и първи излязоха на кръстовището. И двамата бяха плувнали в пот. По лицата им, намазани със сепия43, се стичаха мръсни струйки. Дупката в облаците се беше уголемила. Отгоре надничаха повече звезди и макар че луната все още оставаше скрита, откритото пространство пред двореца беше относително добре осветено. На сто метра от двореца Шанън различи силуета на покрива, но постовия, който беше под носа му, забеляза едва когато се спъна в него. Зангариецът седеше на земята и сладко спеше.

Шанън не задейства достатъчно бързо и сръчно ножа в дясната си ръка. След като се спъна, той почти веднага се изправи, но виндуският войник също тъй пъргаво скочи на крака и нададе учуден вик. Това събуди другаря му, който също спеше на няколко метра встрани сред избуялата трева. Вторият постови се надигна, но не успя и да гъкне, защото ножът на корсиканеца преряза гърлото му от сънната артерия до югуларните вени. Нещастникът се строполи обратно на земята в предсмъртна агония. Ножът на Шанън обаче попадна в рамото на неговия противник. Зангариецът изкрещя и отново побягна.

От портала на двореца, до който оставаха още сто метра, долетя друг вик и се чу прещракване на затвор. Така и не стана ясно кой стреля пръв. Зле прицеленият изстрел откъм двореца се сля с поразяващия кратък откос на Шанън, който съсече бягащата фигура. В този момент над главите им се разнесе силно свистене и след по-малко от две секунди ослепителна бяла светлина озари небето. Шанън съзря за миг двореца, видя двете фигури пред портала и по-скоро почувства присъствието на другарите си, които се бяха разгънали вляво и вдясно от него. После осмината се хвърлиха на тревата и запълзяха напред.

Джони Дюпре отстъпи от ракетната установка веднага щом изтегли връвта на първата ракета и докато тя още пищеше във въздуха, се върна при минохвъргачката и я зареди. Грохотът на мината, която се отправи по своята траектория към двореца, се смеси с трясъка при експлозията на магнезиевата ракета някъде върху сушата, близо до точката, където би трябвало да са неговите колеги. Той взе втора мина и изчака да види къде ще падне първата. Беше предвидил четири пробни изстрела, изчислявайки по петнайсет секунди полет за всяка мина. После трябваше да поддържа ритъм от една мина на всеки две секунди и беше сигурен, че ще успее, стига Сънди да му подава мунициите достатъчно бързо и ритмично.

Първата пробна мина улучи предния десен корниз на покрива на двореца. Експлодира достатъчно високо, за да може Дюпре да види попадението. Не проникна вътре, но събори керемидите точно над водосточната тръба. Южноафриканецът се наведе, премести мерника с няколко милиметра и изстреля втората мина, докато новата ракета, която междувременно бе успял да пусне от другата ракетна установка, още свистеше във въздуха. Втората ракета се възпламени над двореца, а след по-малко от четири секунди експлодира мината. Този път удари точно в центъра, но не й достигна малко дължина. Попадна върху керемидите над входната врата.

Дюпре също беше потънал в пот. С лепкавите си пръсти той наклони цевта на минохвъргачката съвсем малко към земята, като по този начин намали вертикалния ъгъл, за да постигне по-голяма далекобойност. За разлика от оръдията минохвъргачките стрелят по-надалеч, когато се наведат надолу. Третата мина пое по траекторията си, преди още ракетата да е изгаснала, и той имаше петнайсет секунди, през които успя да пусне третата ракета, после да притича до сирената и да я задейства й накрая да се върне, за да проследи експлозията на мината. Тя прехвърли покрива на двореца и падна някъде в задния двор. Дюпре видя за миг как се възпламени. Сега беше сигурен, че точно е определил направлението и разстоянието. Нямаше да има къси попадения, които да застрашат живота на другарите му пред стените на двореца.

Шанън и бойците около него бяха залегнали плътно в тревата, докато над главите им прелитаха трите ракети и пробните мини на Дюпре. Никой не посмя да шавне.

Шанън все пак надигна глава между втората и третата експлозия. Той знаеше, че разполага с петнайсет секунди, преди следващата мина да се извиси във въздуха. Видя осветения от третата ракета дворец. Две от стаите на последния етаж светеха. След като отшумя тътенът на втората мина, Шанън дочу откъм крепостта пронизителни викове и писъци. Това бяха първите и последните звуци, които защитниците успяха да произведат, преди следващата серия от експлозии да е изпепелила всичко наоколо.

След не повече от пет секунди започна да вие сирената. Воят и прехвърляше пристанището и сякаш изпълваше африканската нощ с хиляди вещаещи смърт духове. Тътенът на мината, която попадна в двора на двореца, почти не се чу, а виковете потънаха вдън земя. Когато отново надигна глава, Шанън видя, че по двореца няма нови щети, и реши, че Дюпре е пратил мината отвъд сградата. Бяха се уговорили, след като налучка точното разстояние, да прекрати пробните изстрели и да премине към ускорения ритъм. В този момент мините започнаха да тътнат откъм морето. Отекваха непрестанно, равномерно като пулса на човешко сърце. Допълваше ги басовият монотонен вой на сирената, която беше заредена с газ за седемдесет секунди.

За да изстреля четиридесет мини, на Дюпре му трябваха осемдесет секунди. Предварително се уточниха, че ако някъде по средата допусне пауза, по-дълга от десет секунди, ще прекрати стрелбата, за да не се случи другарите му да се впуснат напред и да бъдат застигнати от някоя закъсняла мина. Шанън въобще не се съмняваше, че Дюпре ще изпълни всичко, както се полага.

Когато започна голямата канонада, пред осмината бойци, които бяха залегнали в тревата, се разкри великолепна гледка. Вече нямаше нужда от сигнални ракети. Трещящите мини попадаха в каменния двор оттатък двореца и червени пламъци озаряваха сградата на всеки две секунди. Работа имаше само Малкия Марк Вламенк.

Той беше на левия фланг на редицата и се намираше почти фронтално срещу портала. Застанал с лице към двореца, той внимателно се прицели и изстреля първия си снаряд. Отзад се показа шестметров огнен език и голямото колкото ананас олово се устреми към портала. Взриви се в горния десен ъгъл, откъсна една панта и проби огромна дупка в дървото на двукрилата врата.

Патрик беше коленичил до Марк. Той вземаше снаряди от прострения на земята самар и ги подаваше нагоре в ръцете на стрелеца. Вторият снаряд се извиси във въздуха и експлодира в каменната арка над портала. Третият удари точно в центъра, където са бравите. Двете врати сякаш изригнаха под напора на метала, а после се отпуснаха върху изметналите си панти и се сгромолясаха навътре.

Дюпре вече преполовяваше своята канонада и пламъците зад покрива на двореца въобще не угасваха. В двора нещо гореше. Шанън предположи, че са се запалили бараките на охраната. Порталът вече не закриваше гледката и бойците виждаха червеното зарево през сводестия проход, който очевидно водеше към задния двор. При вратата се появиха две фигури, които се опитаха да излязат от двора, но бяха покосени, преди да са прекрачили навън.

Марк изпрати още четири снаряда право през отворения портал в огнения пъкъл зад прохода. Шанън за пръв път видя какво се крие зад портала.

Командирът на наемниците извика на Марк да прекрати стрелбата, защото вече бяха отишли седем от дванайсетте снаряда, а Шанън се опасяваше въпреки твърдението на Гомес, че някъде в града може да има бронирана машина. Но белгиецът се забавляваше. Той изстреля още четири снаряда по фасадата на двореца на нивото на първия етаж, а после въодушевено размаха базуката и последния си снаряд, сочейки радостно към съборения портал. Мините на Дюпре продължаваха да се сипят над главата му.

В този момент воят на сирената отслабна и постепенно заглъхна. Без да обръща внимание на Вламенк, Шанън поведе останалите в атака. Първи тръгнаха той, Семлер и Лангароти. Придвижваха се на прибежки с насочени напред автомати. Предпазителите бяха спуснати, а пръстите чакаха на спусъка. Последваха ги Джони, Джинджа, Бартоломю и Патрик, който, след като се освободи от товара си, грабна шмайзера и се присъедини към останалите.

След двайсет метра Шанън спря и изчака да паднат последните мини на Дюпре. Вече им беше загубил бройката и не знаеше още колко остават, но внезапната тишина след последната бомба беше ясно доказателство, че канонадата е свършила. В продължение на няколко секунди самата тишина беше оглушителна. След воя на сирената, след тътена на мините, след грохота на базуката в отсъствието на всякакъв звук наистина имаше нещо свръхестествено. Никой не си даваше сметка, че от началото на стрелбата са изминали само пет минути.

Шанън се замисли за момент дали Тимъти е изстрелял своите мини по казармите и дали войниците са се разпръснали, както се очакваше, и се попита какво ли са преживели мирните жители на града. От размислите му го извадиха следващите две ракети, които експлодираха една след друга. Без повече да чака, той скочи на крака, извика „След мен!“ и тичешком взе оставащите двайсет метра до тлеещия портал.

Откри огън още щом стъпи в двора. Вляво от себе си по-скоро усещаше, отколкото виждаше фигурата на Жан-Баптист Лангароти. Семлер покриваше десния му фланг. Пред гледката в двора всеки би се стъписал. Сводестият проход минаваше през средата на сградата и излизаше в задния двор. Ракетите още осветяваха небето на двореца и студеното им сияние придаваше на цялата сцена пъклени измерения.

Пробните мини бяха заварили войниците от охраната на Кимба по бели гащи. След първите две експлозии те бяха наизскачали от бараките си и се бяха скупчили в центъра на задния двор. Именно там ги беше намерила третата мина и последвалата серия от четиридесет. На една от оградните стени имаше желязна стълба. На стъпалата висяха четири обезобразени тела, улучени в гърба, докато са се опитвали да се прехвърлят отвън. Останалите бяха получили полагаемата им се порция смъртоносни метални шрапнели.

Целият двор беше осеян с трупове. Някои още мърдаха, но повечето бяха мъртви отдавна. Два военни камиона и няколко цивилни автомобила, между които и мерцедесът на президента, стояха напълно разпердушинени до задната оградна стена. Няколко души от прислугата на двореца, опитвайки се да избягат от ужаса в задния двор, очевидно се бяха скупчили край портала и базуката на Вламенк ги беше помела.

Вляво и вдясно се виждаха сводести входове, които водеха към стълбищата за горните етажи. Без да чакат заповед, Семлер и Лангароти поеха съответно лявото и дясното крило. Скоро и от двете страни се чуха автоматни откоси. Двамата наемници прочистваха втория етаж.

Точно зад стълбищата имаше две врати, които водеха към помещенията на приземния етаж. Шанън надвика стоновете на ранените виндуси и автоматните откоси на Семлер и заповяда на четиримата африканци да се заемат с приземния етаж. Те не чакаха второ нареждане. Кипяха от желание да изпълнят задачата. Очите им светеха, а гърдите им се повдигаха от вълнение.

Бавно и внимателно Шанън прекоси сводестия проход и се приближи до задния двор. Ако виндусите се бяха приготвили да окажат някаква съпротива, тя трябваше да се очаква от тази страна. Наемникът тъкмо стъпи навън и отляво изскочи някакъв крещящ човек с пушка в ръце. Може би беше обезумял от паника африкански войник, който търсеше спасение. Но време за мислене нямаше. Шанън се извъртя и натисна спусъка. Другият се преви и от устата му рукна пенлива кръв, която опръска бойното яке на Шанън. Целият дворец миришеше на кръв и на страх, на пот и на смърт, а над всичко се носеше най-опияняващата за наемниците миризма — острата миризма на кордит.

Със седмото си чувство Шанън усети тътрене на стъпки зад гърба си и рязко се обърна. От една от страничните врати, през която преди малко мина негърът Джони, за да започне прочистването на останалите живи виндуси, се появи някакъв човек. По-късно Шанън си спомни като калейдоскоп от преливащи образи онова, което се случи, когато непознатият се приближи към средата на покрития проход. Той съзря Шанън и в същия миг стреля с пистолета, който стискаше в дясната си ръка ниско при хълбока.

Ирландецът усети как куршумът одраска бузата му. Той натисна спусъка след по-малко от секунда, но нападателят беше чевръст. След първия си изстрел непознатият се хвърли на земята, претърколи се и отново застана в позиция за стрелба. Междувременно автоматът на Шанън изстреля пет куршума, които минаха над тялото на противника му и попаднаха в каменните плочи. В този момент пълнителят свърши. Преди непознатият да успее да стреля отново, Шанън отстъпи встрани и се скри зад една колона. Там смени пълнителя, а после изскочи и откри огън. Но другия вече го нямаше.

Едва тогава Шанън осъзна, че голият до кръста човек, който стреля по него, не е африканец. Дори и на слабото осветление в покрития проход кожата му изглеждаше бяла, а косата му беше тъмна и права.

Шанън изпсува и се завтече към портала. Пристигна твърде късно.

Когато непознатият стрелец изскочи от порутения дворец, Малкия Марк Вламенк вървеше към сводестия проход за задния двор. Беше гушнал базуката пред гърдите си, а последният снаряд се намираше в цевта. Непознатият въобще не спря. Продължавайки да тича навън към портала, той изстреля последните си два куршума. По-късно намериха пистолета му в тревата. Беше 9-милиметров „Макаров“. Пълнителят му беше празен.

Двата куршума попаднаха в гърдите на белгиеца. Единият прониза дробовете му. Непознатият го подмина и отцепи направо през тревата, за да избяга от светлината на ракетите, които Дюпре продължаваше да праща във въздуха. Шанън видя как Вламенк бавно се обръща. После белгиецът вдигна базуката, положи я на дясното си рамо, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Не се случва всеки ден снаряд с размерите на тези, с които стреля югославската РПГ–7, да улучи човек точно в тила. После откриха в тревата само няколко парчета от панталоните на непознатия нападател.

При изстрела на базуката Шанън се хвърли на земята, за да не го изпепели реактивният пламък. Още не беше станал, когато Малкия Марк изпусна оръжието си, политна напред с протегнати ръце, и се строполи върху твърдите каменни плочи при портала.

В този момент излетя последната сигнална ракета.

След като изстреля последната от десетте магнезиеви ракети, Големия Джони Дюпре се изправи и изкрещя: „Сънди!“

Наложи се да извика три пъти, преди африканецът, който беше на десет метра от него, да го чуе. Минохвъргачките и сирената бяха проглушили ушите и на тримата. Дюпре нареди на Сънди да остане да наглежда минохвъргачките и лодката. После даде знак на Тимъти да го последва и започна да препуска през тревата и храсталаците по посока на града. Макар че Дюпре изсипа повече жупел, отколкото четиримата други наемници, взети заедно, той не искаше да се лиши от боя лице в лице с врага.

Освен това задачата му беше да се оправи с казармите, а той си спомняше разположението им на картата, която видя на борда на „Тоскана“. Двамата тичаха в продължение на десет минути, преди да излязат на пътя, който пресича напреки полуострова. Вместо да свият надясно към двореца, Дюпре пое наляво към казармите. Тук спряха да тичат и тръгнаха от двете страни на пътя с насочени напред шмайзери, готови да стрелят в момента, в който се появи някаква опасност.

Опасността се появи още след първия завой. Преди двайсет минути канонадата на Тимъти бе заставила всичките двеста войници от армията на Кимба да изскочат от помещенията и да се разбягат в нощта. Но дванайсет от тях се бяха събрали отново и сега стояха край пътя и нещо си шушукаха. Ако не бяха с проглушени уши, Дюпре и Тимъти щяха да ги чуят. Но в това състояние те забелязаха групата едва когато различиха тъмните силуети под сянката на палмите. Десет от войниците бяха голи. Явно канонадата ги бе заварила в леглата. Другите двама, които очевидно са били на пост, бяха облечени и въоръжени.

Изсипалият се предната нощ проливен дъжд бе разкалял земята и мините на Тимъти бяха потънали в меката почва, без да постигнат напълно разрушителния си ефект. В очите на виндуските войници, които стояха край пътя, имаше някаква доза самообладание. А един от тях имаше ръчна граната.

Когато видяха бялото лице на Дюпре, от което потта отдавна беше измила боята, виндусите внезапно се раздвижиха и това предизвика южноафриканеца. Той изкрещя „Огън!“ и натисна спусъка. Четирима бяха посечени на място от откоса на шмайзера. Останалите осем тръгнаха да бягат. Огънят на Дюпре повали още двама между дърветата. Както тичаше, един от виндусите се обърна и хвърли предмета, който държеше в ръката си. Той не знаеше как се борави с този предмет, но беше горд, че го притежава, и отдавна мечтаеше да дойде денят, в който ще го използва.

Гранатата се издигна високо във въздуха и при падането си удари Тимъти право в гърдите. Ветеранът хвана предмета, седна на земята, разгледа го и разбра какво представлява. Забеляза също, че глупакът, който беше хвърлил тази граната, бе забравил да свали предпазителя. Тимъти бе виждал веднъж как един наемник улавя граната и я хвърля обратно по врага. Той се изправи, махна предпазителя на гранатата и я запрати към оттеглящите се виндуски войници.

Тя за втори път се вдигна във въздуха, но този път улучи едно дърво. Чу се тъп звук и гранатата падна, преди да е достигнала целта си. В този момент Дюпре смени пълнителя на шмайзера си и се спусна да преследва виндусите. Тимъти извика да го спре, но южноафриканецът явно помисли, че помощникът му вика от радост. Наемникът притича осем крачки напред между дърветата, стреляйки от хълбок, и се озова на два метра от гранатата, когато тя експлодира.

Оттам насетне не помнеше почти нищо. Спомняше си само усещането, че нещо го грабва и го мята като парцалена кукла. После явно беше припаднал. Когато отново дойде в съзнание, видя, че лежи на пътя, а някой е коленичил до него и държи главата му. В гърлото му се разливаше приятна топлина, която го приспиваше. Чуваше някакъв глас, който настойчиво повтаряше нещо, но думите „Съжалявам, Джони, много съжалявам…“ не стигнаха до съзнанието му.

Разбра само собственото си име. Този език беше различен, не беше неговият език, а някакъв друг. Той извърна очи към човека, който го придържаше, и различи едно черно лице под сянката на дърветата. Усмихна се и съвсем ясно каза на южноафрикански диалект: „Здравей, Питър.“

После се загледа към небето, което прозираше през листата на дърветата. В един момент облаците се отдръпнаха и разкриха луната. Тя изглеждаше огромна, както винаги изглежда в Африка, и светеше ослепително ярко. Дюпре вдишваше влажния мирис на палмите и се взираше в луната, която блестеше като гигантска перла, също като Паарлската скала след дъжд. „Хубаво е да си бъдеш у дома“ — мислеше си той. Джони Дюпре беше щастлив в момента, когато отново затвори очи и умря.

Към пет и половина започна да просветлява и бойците в двореца загасиха фенерчетата си. На дневна светлина обстановката в двора изглеждаше не по-малко зловеща. Но задачата беше изпълнена.

Още преди зазоряване пренесоха вътре тялото на Марк Вламенк и го поставиха в една от страничните стаи на приземния етаж. До него лежеше Дюпре, чийто труп трима от африканците донесоха от крайбрежния път. Негърът Джони също беше мъртъв. Изненадал го беше явно белият бодигард, който секунди по-късно изчезна под снаряда на Вламенк. И той лежеше до двамата си другари.

По едно време Семлер извика Шанън в голямата спалня на първия етаж и на светлината на фенерчето си му показа трупа на човека, когото беше застрелял при опит за бягство през прозореца.

— Той е — каза Шанън.

Бяха оцелели шестима души от прислугата на президента. Откриха ги в едно от помещенията на подземието, където не съвсем рационално се бяха укрили от оловния порой. Тези слуги се заеха с почистването на двореца. Те прегледаха всички стаи, събраха разпилените из цялото здание трупове на хората на Кимба и ги изхвърлиха в задния двор. Вратата не можеше да се поправи и затова взеха един килим от официалната приемна и го провесиха на входа, за да затворят гледката към двора.

В пет часа Семлер отиде на „Тоскана“ с една от лодките, теглейки другите две зад кърмата си. Преди да тръгне, той се свърза с кораба по радиостанцията, за да предаде кодовата дума, която означаваше, че всичко е наред.

Върна се в шест и половина заедно с африканския доктор и отново с другите две лодки зад кърмата, само че този път натоварени с боеприпаси — останалите мини, осемдесет шмайзера и почти един тон 9-милиметрови патрони.

Точно в шест, изпълнявайки указанията в писмото, което му бе изпратил Шанън, капитан Валденберг започна да излъчва три думи на уточнената с Ендийн честота. А именно думите „По-по“, „Касава“ и „Манго“, които съответно означаваха: операцията мина според плана, успехът е пълен, Кимба е мъртъв.

Когато африканският доктор видя касапницата в двора на двореца, той въздъхна и каза:

— Ще ми се да вярвам, че това не можеше да се избегне.

— Не можеше — потвърди Шанън и помоли доктора да се заеме със задачата, за която е дошъл.

Към девет часа всичко в града беше спокойно, а разчистването беше приключило. Погребението на виндусите можеше и да почака. Две от лодките потънаха обратно в трюма на „Тоскана“, а третата скриха в едно заливче недалеч от пристанището. После заличиха всички следи от стрелбата на минохвъргачките. Самите минохвъргачки и подпорните плочи внесоха в двореца, а ракетните установки и сандъците изхвърлиха в морето. Никой и нищо не остана извън стените на двореца, който, макар и доста порутен отвътре, отвън изглеждаше съвсем прилично. Само строшените керемиди край корниза, три счупени прозореца отпред и разбитият портал показваха, че сградата е била обстрелвана.

В десет часа Семлер и Лангароти влязоха в трапезарията при Шанън. Ирландецът тъкмо закусваше с хляб и конфитюр, които намери в кухнята на президента. Двамата доложиха за своите находки. Семлер каза на Шанън, че помещението на националната радиостанция не е засегнато. Имало няколко дупки от куршуми по стените, но предавателят бил в пълна изправност. Вратата на личния бункер на Кимба се предала пред аргументите на няколко пълнителя. Националната хазна се намирала в един сейф в дъното на помещението, а арсеналите били струпани покрай стените. Имало достатъчно оръжие и муниции за армия от двеста-триста души.

— И сега какво ще правим? — попита Семлер, след като Шанън го изслуша.

— Ами ще чакаме — каза Шанън.

— Какво ще чакаме?

Шанън си чистеше зъбите с една изгоряла кибритена клечка. Мислеше си за Дюпре и Малкия Марк, които лежаха безжизнени на долния етаж, а също и за негъра Джони, който вече нямаше да освобождава козите от стопаните им, за да си осигури вечерята. Лангароти методично си точеше ножа върху увитата около левия юмрук каишка.

— Ще чакаме новото правителство — каза Шанън.

Еднотонният камион американско производство, който караше Саймън Ендийн към Кларънс, пристигна малко след един часа. Шофьорът беше европеец, а Ендийн седеше до него и държеше в скута си голяма ловна пушка.

Шанън чу ръмженето на двигателя, когато камионът стигна до кръстовището и се насочи към портала, на който безжизнено висеше масивният килим. Шанън наблюдаваше действията на Ендийн от един прозорец на първия етаж. Помощникът на сър Джеймс слезе недоверчиво, огледа килима и другите рани по фасадата на двореца, а накрая се спря пред осмината черни войници, които стояха мирно до портала.

Пътуването на Ендийн не мина без инциденти. След като сутринта чу радиограмата на „Тоскана“, той загуби цели два часа, докато убеди полковник Боби, че ще пристигнат в Зангаро няколко часа след успешния край на преврата. Негърът очевидно не беше станал полковник заради храбростта си. А самият Ендийн имаше много сериозен мотив да прояви мъжество, защото щеше да получи цяла торба с жълтици, когато след два-три месеца геолозите „открият“ богато находище на платина в Кристалната планина.

Тръгнаха от столицата на съседната република в девет и половина. До Кларънс ги чакаха сто мили път. В Европа това разстояние може да се вземе за два часа. В Африка за значително повече. Пристигнаха на границата към единайсет часа и започнаха с подкупи да си пробиват път през зангарийските граничари, които още не бяха чули за преврата в столицата. Полковник Боби, скрит зад чифт големи и много тъмни очила, надянал широка роба, която приличаше по-скоро на нощница, минаваше за личен прислужник на Ендийн. В Африка граничните власти не се интересуваха от документите на прислугата. Документите на Ендийн бяха редовни. Нямаше проблеми с документите и човекът, когото Ендийн водеше със себе си — огромен здравеняк от лондонския Ийст Енд. Беше му препоръчан като един от най-страховитите биячи в Уайтчапъл и една от основните фигури в бандата на Крей. Ърни Лок получи доста тлъст хонорар, за да се грижи за живота и здравето на Ендийн. Бодигардът носеше под ризата си пистолет, който помощникът на сър Джеймс издейства от геоложкото предприятие на „МанКон“ в съседната република. Изкушен от добрите пари, Ърни Лок бе допуснал една основна грешка. Той мислеше също като Ендийн, че щом си бабаит в Ийст Енд, задължително ще бъдеш бабаит и в Африка.

След като прекосиха границата, камионът продължи със сравнително добра скорост, но на десет мили преди Кларънс спука гума. Ендийн застана да пази отпред с пушката, а Лок смени гумата. През това време полковник Боби се скатаваше под брезентовото покривало на каросерията. Когато потеглиха, отново се натъкнаха на проблеми. Няколко виндуски войници, които бягаха от столицата, ги забелязаха и изстреляха десетина куршуми. Те попаднаха далеч от целта с изключение на един, който улучи гумата, която Лок тъкмо беше сменил. Наложи се да влязат в Кларънс на първа скорост и със спукана гума.

Шанън се наведе през прозореца и подвикна на Ендийн. Помощникът на сър Джеймс погледна нагоре.

— Всичко наред ли е? — извика той.

— Естествено — отговори Шанън. — Само че по-бързо влизайте вътре. Още никой не се е разшавал, но сигурно скоро ще започнат да слухтят и да надничат.

Ендийн, полковник Боби и Лок минаха през завесата и се качиха на първия етаж, където ги чакаше Шанън. Когато се настаниха в президентската трапезария, Ендийн поиска пълен доклад за снощната битка. Шанън изложи всички подробности.

— А охраната на Кимба? — попита Ендийн.

Вместо отговор Шанън го заведе при един от задните прозорци, отвори дървения капак и посочи към двора, в който яростно бръмчаха рояци мухи. Ендийн погледна и веднага се отдръпна.

— Всичките ли? — попита той.

— Всичките — каза Шанън. — Очистихме ги.

— А армията?

— Двайсет убити, останалите се разпръснаха. Почти всички се разбягаха без оръжието си. Взети са само десетина маузери. Цялото въоръжение прибрахме в двореца.

— А националните арсенали?

— Те са в подземието. Под наш контрол.

— Националната радиостанция?

— Долу, на приземния етаж. Не е засегната. Още не сме изпробвали електрическата инсталация, но радиото разполага със собствен дизелов генератор.

Ендийн кимна в знак на задоволство.

— В такъв случай остава само новият президент да обяви успеха на преврата, да състави новото правителство и да поеме властта в свои ръце.

— Трябва да помислим за сигурността — предупреди Шанън. — Армията е разпръсната и ще мине доста време, докато се събере отново. А и не се знае дали всички виндуси ще бъдат готови да служат за новия президент.

Ендийн се ухили.

— Ще се съберат веднага щом се разнесе мълвата, че на власт е нов човек, и ще му служат, защото той ще е шеф. В това няма никакво съмнение. Междувременно тази група, която сте набрали, ще свърши работа. Важното е, че са черни. Европейските дипломати трудно правят разлика между две черни лица.

— А вие правите ли? — попита Шанън.

Ендийн повдигна рамене.

— Не — каза той. — Но това няма значение. Между другото, да ви представя новия президент на Зангаро.

Той посочи към зангарийския полковник, който беше ухилен до уши и оглеждаше стаята, която твърде добре познаваше.

— Бивш главнокомандващ на зангарийската армия, организатор на успешен преврат или поне така ще пише в световната преса, и нов президент на Зангаро. Полковник Антоан Боби.

Шанън се изправи, приближи се до полковника и се поклони. Боби се ухили още по-широко.

— Може би президентът ще пожелае да види новия си кабинет — каза наемникът.

Ендийн преведе. Боби кимна и тромаво се понесе към вратата. Мина през нея. Тя се затвори зад гърба му. Пет секунди по-късно отвътре се чу един-единствен изстрел.

Когато Шанън се появи отново, Ендийн се вторачи в него.

— Какво беше това? — попита той неуместно.

— Изстрел — каза Шанън.

Ендийн скочи на крака, бързо пресече стаята и застана пред отворената врата на кабинета. После се обърна. Лицето му беше восъчнобяло. Думите му се губеха.

— Застрелял си го — прошепна той. — Толкова усилия ни костваше, а ти си го застрелял.

В гласа му се набраха яростни нотки.

— Ти въобще разбираш ли какво си направил? Тъп, смотан маниак, скапан наемник… нещастник такъв!

Шанън седеше удобно облегнат в креслото зад масата и наблюдаваше Ендийн, без да проявява особен интерес към думите му. С периферното си зрение забеляза, че бодигардът прокарва ръка под широката си риза. Последвалият втори изстрел проглуши ушите на Ендийн, защото дойде по-отблизо. Ърни Лок се катурна заедно със стола и се просна върху плочките, допълвайки шарките на старата колониална мозайка с тънка ивичка кръв, която извираше от диафрагмата му. Шанън измъкна ръката си изпод дъбовата маса и постави 9-милиметровия „Макаров“ върху плота. От цевта се виеше синкав дим.

Ендийн някак се смали в раменете. Сякаш съзнанието за това, че е загубил богатството, обещано му от сър Джеймс Мансън, след като Боби поеме властта, изведнъж се беше примесило с осенението, че Шанън е най-опасният човек, когото е срещал. Това прозрение обаче идваше твърде късно.

Семлер се появи на вратата на кабинета зад гърба на Шанън, а след малко и Лангароти безшумно се вмъкна в трапезарията от коридора. Шмайзерите и на двамата бяха насочени към Ендийн. Предпазителите им бяха спуснати. Шанън стана.

— Хайде — каза той. — Ще ви откарам обратно до границата. Оттам нататък можете да продължите и пеш.

Единствената здрава гума от двата зангарийски камиона бе поставена на камиона, с който пристигна Ендийн. Брезентовото покривало бе свалено и в каросерията седнаха трима африкански войници, въоръжени с автомати. Други двайсет, униформени и въоръжени, напуснаха под строй двора на двореца.

Близо до портала срещнаха доктора. Беше с цивилни дрехи. Шанън му кимна и размени няколко думи с него.

— Всичко наред ли е, докторе?

— Да. Поне засега. Петдесет доброволци от моя народ ще дойдат да разчистят двореца. Други петдесет ще бъдат тук днес следобед, за да получат униформи и оръжие. Вече влязох във връзка със седем от видните личности на Зангаро. Всички приеха да работят за нас. Ще имат събрание довечера.

— Чудесно. Няма да е лошо да изготвите първия бюлетин на новото правителство. Трябва да го излъчим в най-скоро време. Помолете мистър Семлер да задейства предавателя. Ако не успее, ще използваме радиостанцията на кораба. Нещо друго?

— Да, има още нещо — каза докторът. — Мистър Семлер твърди, че корабът в шелфа е руски. Казва се „Комаров“ и от няколко часа постоянно излъчва молби за разрешение да влезе в пристанището.

Шанън помисли малко.

— Помолете мистър Семлер да изпрати на „Комаров“ радиограма със следния текст: МОЛБА ОТКАЗАНА ТОЧКА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ ТОЧКА — каза наемникът.

После се разделиха и Шанън отведе Ендийн при камиона. Ирландецът седна зад волана и насочи возилото по пътя към границата.

— Кой беше този? — мрачно попита Ендийн, докато камионът минаваше покрай бараките на черните пришълци, които работеха в Зангаро.

Навсякъде в този район цареше бурно оживление. Ендийн с учудване забеляза, че на всички кръстовища са разположени въоръжени постове.

— Човекът при портала ли? — попита Шанън.

— Да.

— Това беше доктор Окойе.

— Доктор по окултните науки, предполагам.

— Е, има докторат от Оксфорд.

— Приятел ли ти е?

— Да.

Разговорът се поднови едва когато излязоха на пътя, който води на север.

— Така — наруши мълчанието Ендийн. — Аз знам точно какво направи преди малко. Ти провали един от най-крупните и най-скъпите преврати от години насам. Ти естествено не го разбираш. Прекалено си тъп. Но това, което искам да разбера, е, защо? Защо, за Бога?

Шанън се замисли, като едновременно внимаваше да следи неравния път.

— Ти направи две грешки, Ендийн — спокойно каза Шанън.

Ендийн трепна при произнасянето на истинското му име.

— Ти прие, че щом съм наемник, задължително съм и глупак. И за миг не ти мина през ум, че и двамата с теб сме наемници. Наемник е и сър Джеймс Мансън, както и повечето хора на този свят, които разполагат с власт. Втората ти грешка беше, че прие всички черни хора за еднакви само защото на теб ти изглеждат еднакви.

— Не те разбирам.

— Ти направи задълбочено проучване на Зангаро. Дори установи, че тук живеят десетки хиляди пришълци, които вършат цялата работа в страната. Но въобще не ти мина през ум, че тези хора са оформили своя общност. Те са трето племе. Най-интелигентното и най-трудолюбивото племе в тази страна. Ако им се даде шанс, те могат да играят роля в политическия живот на Зангаро. Освен това ти не проумя, че сред тези хора ще се набира бъдещата зангарийска армия, а следователно тяхна ще бъде и властта. Войниците, които видя, не бяха нито виндуси, нито каджи. Сега бяха петдесет, а довечера ще се увеличат с още толкова. Тоест в Кларънс ще има сто нови униформени и въоръжени войници. Необучени, разбира се, но достатъчно авторитетни, за да поддържат реда и закона. Отсега нататък те ще упражняват реалната власт в тази страна. Снощи наистина се състоя преврат, само че той не беше извършен заради полковник Боби.

— А заради кого?

— Заради генерала.

— Кой генерал?

Шанън съобщи името му. Ендийн остана с отворена уста.

— Не може да бъде. Нали му разбиха армията? Нали беше в изгнание?

— Да, засега ще управлява той. Не завинаги, разбира се. Тези пришълци са неговият народ. Наричат ги евреите на Африка. Наброяват милион и половина души и са пръснати из целия континент. На повечето места те вършат цялата работа и имат най-много ум в главите си. Тук, в Зангаро, живеят в бараките край Кларънс.

— Този тъп идеалист… Това смотано копеле…

— Внимавай! — предупреди го Шанън.

— Защо?

Шанън погледна назад към каросерията.

— Те също са войници на генерала.

Ендийн се обърна и се взря в безстрастните лица на дулата над шмайзерите.

— Не се оправят много с английския, нали?

— Този по средата — спокойно отговори Шанън — преди е бил химик. После е станал военен. Жена му и четирите му деца са били премазани от една бронирана кола „Саладин“. Нали знаеш, че ги правят в Ковънтри? Фирмата „Алвис“. Той никак не обича народа, който стои зад убийството на семейството му.

През следващите няколко мили Ендийн въобще не продума. В един момент попита:

— Какво точно става сега в столицата?

— Комитетът за национално помирение поема властта — каза Шанън. — Изграден е от четирима виндуси, трима каджи и двама представители на третата общност. Но армията ще се набира от племето на хората, които са зад нас. Тази страна ще се използва като база и щаб. Оттук един ден ще тръгнат нови обучени бойци, които ще се върнат да отмъстят за злините, които са сторени на народа им. Може би генералът сам ще се установи в Кларънс, за да управлява лично страната.

— И очакваш ли да измъкнеш нещо от цялата тази работа?

— Вие очаквахте да измъкнете големия пай, като наложите на власт онази тромава маймуна Боби. Новото правителство поне ще е доста по-сносно. Всъщност аз отдавна знам, че в Кристалната планина има платина. Един ден новото правителство със сигурност ще го открие и ще го разработи. Само че ако го искате, ще трябва да си платите. Ще го купите на реална, пазарна цена. Кажи го на сър Джеймс, като се прибереш.

Пред камиона се показа граничният пункт. Макар и да няма телефони, в Африка новините се разпространяват бързо. Виндуските граничари бяха напуснали поста си. Шанън спря камиона и посочи пътя напред.

— Вече можеш да продължиш и пеша — каза той.

Ендийн слезе. Обърна се към Шанън и го изгледа с неподправена омраза.

— Така и не ми обясни защо — каза той. — Обясни ми какво и как, но не и защо.

Шанън се загледа напред.

— В продължение на две години — каза той замислено — наблюдавах как между половин и един милион дечица измират заради хора като теб и Мансън. За да могат да извличат все по-големи печалби, хората от твоето тесто поставяха на власт жестоки и корумпирани диктатори. И при това всичко се правеше в името на реда и закона, в името на Конституцията. Аз може да съм боец, може да съм убиец, но в никакъв случай не съм садист. Опитах се да изясня как и защо се прави всичко това и кой стои зад цялата тази игра. Отпред са наредени шайка политици и контета от Форин Офис. Но те са само позиращи маймуни, които се интересуват единствено от ежбите между разните отдели и гледат как да бъдат преизбрани. Зад тях обаче стоят невидимите пирати от рода на скъпия Джеймс Мансън. Затова го направих. Кажи го на Мансън, като се прибереш. Държа да го знае. Предай му го лично. От мен. А сега тръгвай!

След десет метра Ендийн се обърна.

— Гледай да не стъпваш повече в Лондон, Шанън — извика той. — Ние знаем как да се оправяме с хора като теб.

— Няма да идвам — извика в отговор Шанън и тихичко добави на себе си: — Няма и да се наложи.

После обърна камиона обратно и се отправи към Кларънс.