Кучетата на войната

8.

В продължение на няколко минути, след като сър Джеймс Мансън затвори телефона, Саймън Ендийн и Кат Шанън останаха вторачени един в друг. Шанън пръв отмести погледа си.

— Тъй като ще трябва да работим заедно — каза той, — нека си изясним нещата. Ако някой, който и да е той, научи за този проект, новината неминуемо ще стигне до тайните служби на една от Великите сили. Ако не до ЦРУ, ще стигне до британската или френската. А те здравата ще объркат работите. Ние с вас няма да сме в състояние да им попречим да опропастят операцията. Така че секретността трябва да бъде абсолютна.

— Вие внимавайте за себе си — сопна се Ендийн. — Моят залог в тази работа е доста по-голям от вашия.

— Добре. Първото нещо са парите. Утре ще отида в Брюксел и ще открия банкова сметка някъде в Белгия. Ще се върна най-късно утре вечер. Потърсете ме тогава и ще ви кажа в коя банка и на чие име съм открил сметката. Ще трябва да ми прехвърлите най-малко 10 000 лири. Утре вечер ще ви представя пълен списък на разходите. Парите ще отидат главно за заплатите на моите помощници, за депозити и т.н.

— Къде да ви търся? — попита Ендийн.

— Това е втората точка — каза Шанън. — Ще ми трябва постоянна база, където да получавам писма и да ме търсят по телефона. Какво ще кажете за този апартамент? Могат ли да ви открият по него?

Ендийн не беше мислил за това. Сега прехвърли вариантите в главата си.

— Наех го на мое име. Платих в брой за един месец — каза той.

— Възможно ли е името Харис да остане в договора за наема? — попита Шанън.

— Не.

— Тогава ще го прехвърля на мое име. Ще живея цял месец, без да плащам. Такова нещо не е за изпускане. После аз ще продължа да плащам наема. Имате ли ключ?

— Естествено. Нали с него влязох.

— Колко са ключовете?

Вместо отговор Ендийн бръкна в джоба си и извади една халка с четири ключа. Двата очевидно бяха за външната врата, а другите два за вратата на апартамента. Шанън ги пое от ръката му.

— Сега за връзката помежду ни — каза той. — Звънете ми в този апартамент по всяко време. Може да съм тук, може да ме няма. Може да съм в чужбина. Понеже предполагам, че не сте склонен да ми оставите вашия телефон, установете си адрес до поискване, който да е близо до дома или до службата ви. Проверявайте за телеграми два пъти дневно. Ако спешно имам нужда от вас, ще ви изпращам телеграми с телефонен номер и време за разговор. Разбрахте ли?

— Да. Утре вечер ще ви дам адреса. Нещо друго?

— Само това, че ще използвам името Кийт Браун по време на цялата операция. Ако някое съобщение носи подписа Кийт, значи е от мен. Когато звъните в хотел, търсете Кийт Браун. Ако ви отговоря „Обажда се мистър Браун“, значи нещо не е наред. Обяснете на централата, че сте набрали грешен номер или че търсите друг Браун, и затворете телефона. Това е всичко засега. Време е да се връщате в службата си. Позвънете ми в осем довечера и ще ви осведомя за хода на нещата.

След няколко минути Ендийн се озова на тротоара и тръгна да търси такси.

За щастие, Шанън не внесе петстотинте лири, които получи преди уикенда от Ендийн за изготвения проект. Оставаха му 450. Трябваше да уреди сметката си в „Найтсбридж“, но това можеше да стане и по-късно.

Той се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази двупосочен билет за втора класа в сутрешния полет до Брюксел. Самолетът се връщаше в 16,00, което щеше да му позволи да се прибере в апартамента към шест. След това пусна четири телеграми в чужбина. Първата до Паарл, Кейп Провинс, Южна Африка, втората до Остенд, третата до Марсилия и четвъртата до Мюнхен. Текстът им беше един и същ:

Накрая повика такси и поръча на шофьора да го откара до хотел „Лаундс“. Освободи стаята, плати сметката и излезе тъй, както беше дошъл — анонимно.

В осем часа позвъни Ендийн и Шанън му съобщи какво е свършил до момента. Уговориха се да се чуят отново в десет часа на другата вечер.

През следващите няколко часа Шанън проучи обстановката в блока и обходи околността. Забеляза няколко ресторантчета, някои от които се намираха съвсем наблизо по главната улица на Сейнт Джонс Ууд. Седна в едно от тях и хапна, без да бърза за никъде. Прибра се в апартамента към единайсет!

Преброи парите си (оставаха му над 400 лири), отдели 300 лири за билет и разходи на другия ден и се залови да прегледа вещите си. В дрехите му нямаше нищо забележително. Сред тях нямаше по-стари от три месеца, а повечето бяха купени през последните десет дни в Лондон. Нямаше пистолет, за който да се кахъри. За по-сигурно унищожи лентата, с която напечата докладите си, и я смени с една от резервните.

Макар че в Лондон се смрачи рано, в Кейп Провинс слънцето още властваше над топлата лятна привечер. Ян Дюпре профуча с колата си покрай Сийпойнт по посока към Кейптаун. И той караше шевролет, по-стар от този на Ендийн, но по-голям и по-лъскав. Купи го на старо с част от доларите, с които преди четири седмици се върна от Париж. Ян прекара целия ден на яхтата на един свой приятел и сега бързаше обратно към дома си в Паарл. Винаги обичаше да се прибира в Паарл след края на поредния договор, но много скоро му ставаше скучно. Именно заради скуката напусна градчето преди десет години.

Ян израсна в Паарлската долина. Предучилищните му години преминаха в гонитби из рехавите лозя, които бяха собственост на хора от чергата на неговите родители. Научи се да лови птици и да стреля. По цял ден скитаха с Питър, който беше в положението на цветнокожото другарче, с което белите момчета си играят, докато пораснат и започнат да разбират какво означава разликата в цвета.

Питър, дете с огромни кафяви очи, гъсти черни къдрици и махагонова кожа, беше с две години по-голям от него и по някакъв начин го покровителстваше. Всъщност двамата бяха равни на ръст, защото Ян се развиваше по-бързо. Той скоро пое тарторската роля. През летните дни преди двайсет години двете боси момчета хващаха автобуса до нос Агубас, където се събират Атлантическият и Индийският океан, и хвърляха въдици за екзотични африкански риби.

След като завърши мъжката гимназия в Паарл, Ян започна да създава купища проблеми. Беше прекалено едър, агресивен, неукротим. Често вкарваше в действие своите огромни, покосяващи юмруци и на два пъти се изправи пред съдията. Можеше да поеме фермата на родителите си, което означаваше да се грижи заедно с баща си за недораслите лозички, които даваха слабо вино. Тази перспектива го отблъскваше. Виждаше се стар и прегърбен в компанията на четири цветнокожи помощници насред малкото лозе, от което зависи прехраната му. На осемнайсет години се записа доброволец в армията. Изкара началното си обучение в Почефструм и се прехвърли при десантчиците в Бльомфонтайн. Именно тук, както и по време на специалната подготовка за потушаване на въстания в суровата пустош край Питърсбург, той откри истинското си призвание. Военните също го смятаха за добър боец, но не приемаха склонността му да води сражения в собствения си лагер. В една от многобройните юмручни схватки с негово участие ефрейтор Дюпре просна в безсъзнание един сержант и командирът на поделението го понижи в чин редник.

Дюпре се ядоса и дезертира. Хванаха го в един бар в източен Лондон. Преди да го усмирят, размаза физиономиите на двама военни полицаи. Прибраха го в затвора за шест месеца. Когато го освободиха, прочете във вечерните вестници една обява, която го отправи в някакво малко посредническо бюро в Дърбан. Два дни по-късно напусна Южна Африка и отлетя към базата „Камина“ в Катанга. Стана наемник на двайсет и две годишна възраст, тоест преди шест години.

Докато караше по криволичещия път през Франшок, си мислеше дали не се е получило съобщение за нов договор от Шанън или от момчетата. Но когато стигна в Паарл, се увери, че в пощата няма нищо за него. Над морето се струпваха облаци и във въздуха висеше предусещането на буря.

Тази вечер щеше да вали. Най-после щеше малко да се захлади. Ян погледна нагоре към Паарлската скала — това чудо на природата, което преди много години, когато дедите му се заселвали по тези места, бе дало името на града и на долината. Като малък той често изпадаше в унес пред скалата. Когато беше суха, тя имаше неутрално сив цвят, но след дъжд заблестяваше като огромна перла под лунната светлина. Тогава ставаше величествена, скъпоценна, гордо извисена над градчето в подножието й. Въпреки че градът на неговото детство не можеше да му предложи живота, който желаеше, той все пак си оставаше родното му място. Винаги когато видеше отблясъците на Паарлската скала, Ян знаеше, че отново си е у дома. Но сега му се щеше да бъде някъде другаде, там, където има война.

Той въобще не предполагаше, че телеграмата на Шанън, която го зовеше на война, щеше да го чака сутринта в Паарлската поща.

Малкия Марк Вламенк стоеше облегнат на бара и пресушаваше поредната халба с пенлива фламандска бира. От прозорците на заведението, което държеше неговата приятелка, се виждаха пустите улици на увеселителния квартал в Остенд. Откъм морето духаше студен вятър и летните туристи още не бяха започнали да се стичат. Марк вече умираше от скука.

През първия месец след завръщането си от тропиците се радваше на домашния уют. Наслаждаваше се на топлите вани и на разговорите с приятели, които се отбиваха да го видят. Дори местните журналисти проявиха интерес към него, но той им каза да се пръждосват. Най-малко имаше нужда от усложнения с властите, а беше сигурен, че ще го оставят на мира, ако се въздържа от действия или изявления, които биха го злепоставили пред африканските посолства в Брюксел.

Но след няколко седмици бездействието си каза думата. Нещо го жегна преди няколко вечери, когато му се наложи да поотупа един моряк, позволил си да погали Ана по задника (територия, която Марк смяташе за своя лична собственост). Споменът за тази сцена събуди една мисъл в главата му. От апартамента на горния етаж, в който живееха с Ана, се чуваше леко трополене. Тя очевидно вършеше някаква домакинска работа. Марк се надигна от високия стол пред бара, пресуши халбата и извика:

— Ако влезе някой клиент, поеми го ти.

После се заизкачва по задното стълбище. Тъкмо стъпваше на третото стъпало, когато на вратата се появи момчето, което разнасяше телеграмите.

Беше ясна пролетна вечер. Хладният въздух едва-едва щипеше, а водите на старото марсилско пристанище наподобяваха гладко стъкло. Точно през средата на тази повърхност, в която допреди малко се оглеждаха околните барчета и кафенета, един самотен траулер оставяше пенлива диря, която се разливаше из цялото пристанище и жизнерадостно се разбиваше в киловете на отдавна привързаните рибарски корабчета. Колите по улица „Каньобиер“ бяха здраво заключени, а от безбройните прозорци се разнасяше мирис на печена риба. Старците отпиваха от своята анисет25. Продавачите на хероин се шляеха насам-натам в търсене на доходни сделки. Съвсем обикновена вечер.

В многонационалния, многоезичен, пълен с кипящи човешки съдби казан, който се наричаше „Льо Пание“, единствено присъствието на полицаите беше незаконно. Именно в този квартал, зад ъгловата маса на едно барче, седеше Жан-Баптист Лангароти и спокойно се наслаждаваше на чашата с изстуден коктейл.

Той не беше отегчен колкото Ян Дюпре и Марк Вламенк. Годините, прекарани в затвора, бяха възпитали у него способността да проявява интерес и към най-дребните житейски факти. Това му позволяваше да надмогва скуката през периодите на бездействие.

Освен това Лангароти успя да си намери работа и спестяванията му си стояха непокътнати. Той пестеше постоянно. Никой не знаеше, че влага парите си в една швейцарска банка. Един ден с тези пари щеше да си купи барчето в Калви, за което отдавна мечтаеше.

Преди месец един добър негов приятел още от войната в Алжир попадна в клопка, пренасяйки в куфара си дребен товар от дванайсет пистолета „Колт 45“. Жан-Баптист получи писмо от затвора „Ле Бомет“, в което приятелят му го молеше да „пази“ момичето, на чийто гръб бе живял, преди да го опандизят. Знаеше, че корсиканецът няма да го подведе. Тя беше добро момиче. Широкоплещеста мъжкарана на име Мари-Клер. В бара, в квартал „Тюбано“, където изпълняваше номера си, я знаеха като Лола. Тя си падна по Лангароти навярно заради ръста му и единственото й оплакване беше, че не я разтърсва като приятеля й затворник. Ниският ръст не му пречеше да играе ролята на „пазител“, защото юначагите от престъпния свят, които биха посегнали на Лола, добре познаваха възможностите на Лангароти.

И така, Лола се радваше, че е най-добре пазеното момиче в града, а Жан-Баптист беше доволен, че си е намерил занимание, докато чака следващия договор. Той поддържаше връзка с няколко души от наемническия бизнес, но се надяваше главно на вести от Шанън. Беше от хората, които чакат да ги потърсят.

Малко след като се завърна от Франция, с него се свърза Ру и му предложи да подпише безсрочен договор, срещу който пръв ще получава информация за всеки новопоявил се ангажимент. Ру говори надълго и нашироко за всичките десетина проекта, в които се печели в момента, но корсиканецът предпочете да не се обвързва. После провери тук-там и разбра, че Ру е въздухар, понеже не бе организирал нито един проект след завръщането си от Букаву през есента на 1967 година.

Лангароти погледна часовника си, въздъхна, довърши питието си и стана да си върви. Беше време да вземе Лола от апартамента й и да я заведе до бара. След това щеше да се отбие в денонощния пощенски клон да провери дали няма телеграма от Шанън с предложение за нова война.

В Мюнхен беше още по-студено, отколкото в Остенд и Курт Семлер с разредена през годините в Далечния изток, Алжир и Африка кръв вървеше към денонощния пощенски клон и трепереше в своето дълго до коленете черно кожено палто. Той редовно проверяваше на гишето всяка сутрин и вечер и все се надяваше да намери писмо или телеграма с някакви вести или с покана за среща, което би му отворило пътя към ангажимент като наемник.

Периодът след завръщането му от Африка носеше печата на безделието и скуката. Като повечето военни ветерани той ненавиждаше цивилния живот. Не знаеше какви дрехи да носи, презираше политиката и копнееше за някакъв строг режим, изпълнен с действие. Родният му град го разочарова. Навсякъде се мотаеха дългокоси младежи. Мърляви и недисциплинирани. Развяваха знамена и бълваха лозунги. Сякаш се бе загубило чувството за целеустременост, за дълг пред великия идеал на родината и нейния вожд, под чийто знак преминаха детството и младостта му. Липсваше му порядъкът, характерен за живота в армията.

Дори животът на бракониер в Средиземно море, макар и доста разюздан, предлагаше поне усещането за активност, мириса на опасността, чувството за планирана акция, която после се осъществява. Спускайки се към италианския бряг с два тона американски цигари на борда, той поне успяваше да си въобрази, че се намира край Меконг и влиза в бой с Легиона срещу бандите по течението на Хоа Бин.

Мюнхен не му даваше нищо. Изпи твърде много алкохол, изпуши твърде много цигари, отби се при няколко курви и изпадна в пълно униние.

И тази вечер в пощата нямаше нищо за него. На сутринта всичко щеше да е различно, защото телеграмата на Шанън пътуваше през нощна Европа.

В полунощ от Остенд се обади Марк Вламенк. Белгийската служба за телеграми беше отлична. Работеше до десет часа вечерта. Шанън му каза да го чака с кола на другата сутрин пред Брюкселското национално летище. Съобщи му номера на полета си.

От гледна точка на онези, които желаят да управляват дискретна, но легална банкова сметка, Белгия предлага далеч по-големи предимства от прехвалената швейцарска банкова система. Без да е въобще богата и мощна като Германия, нито пък неутрална като Швейцария, Белгия допуска неограничени парични суми да влизат и излизат от страната без предварителен контрол или намеса. Банките са също толкова дискретни, колкото и в Швейцария. Именно затова банките в Люксембург и Лихтенщайн постоянно увеличават обема на дейността си за сметка на швейцарските банки.

На другата сутрин Шанън каза на Вламенк да го закара до „Кредитбанк“, която се намираше в Брюге, на около седемдесет минути път с кола от летището.

Големият белгиец очевидно изгаряше от любопитство, но се стремеше да не го показва. Когато излязоха на пътя за Брюге, Шанън разказа накратко, че са му предложили договор, в който има работа за четирима помощници. Попита Вламенк дали е готов да участва.

Малкия Марк не остави никакво съмнение, че е готов. Шанън го предупреди, че не може да му каже нищо за операцията, освен че става дума не просто за бойна задача, а за проект, който трябва да се изпипа от самото начало. Спомена, че е готов да плаща по 1 250 долара месечно плюс всички ежедневни разходи през следващите три месеца. Накрая каза, че задачата, макар и да не изисква отсъствие от дома до края на третия месец, е свързана с определени рискове в границите на Европа. Това наистина не била чисто наемническа работа, но трябвало да се свърши. Марк изсумтя.

— Аз не обичам банки — каза той. — Не и срещу такива пари.

— Не става дума за нищо такова. Искам да качим малко оръжие на един кораб. Ще трябва да го направим сами. После, като отплаваме, ще държим курс само към Африка, където ни чака хубава битка.

Марк се ухили.

— Дълга кампания или светкавична операция?

— Атака — каза Шанън. — Имай предвид, че ако всичко мине добре, има възможности за по-продължителен договор. Не обещавам, но натам вървят нещата. При успех ще има и тлъсти премии.

— Добре. Навит съм — каза Марк точно когато навлизаха в централния площад на Брюге.

Централният офис на „Кредитбанк“ се намира на „Фламингщраат“ № 25. Това е тясна търговска улица с наредени от двете страни къщи в типичния стил на фламандската архитектура от осемнадесети век. Повечето от приземните етажи са превърнати в магазини, но нагоре фасадите наподобяват платната на старите майстори.

Шанън влезе в банката и се представи на началника на отдела за чуждестранни сметки мистър Гесенс. Показа паспорта си, за да удостовери самоличността си като Кийт Браун. След четиридесет минути вече беше открил текуща сметка с депозит до 100 лири стерлинги. Той уведоми мистър Гесенс, че в близките дни от Швейцария ще бъде преведена сума от 10 000 лири, и даде указания 5 000 лири от тази сума да се преведат незабавно на неговата сметка в Лондон. Остави няколко еталонни подписа на Кийт Браун и уточни метода за установяване на самоличността му по телефона чрез изброяване в обратен ред на дванайсетте цифри от банковата му сметка, последвани от вчерашната дата. По този начин щеше да е в състояние да дава устни указания за преводи и тегления, без да се налага да пътува до Брюге. Подписа формуляр за освобождаване от отговорност, който защитаваше банката от всякакви рискове, свързани с този метод на връзка с клиента. Накрая потвърди, че ще изписва с червено мастило точно под подписа си номера на банковата си сметка като доказателство за автентичността на всеки писмен документ до банката.

В дванайсет и половина приключи и излезе навън при Вламенк. Двамата хапнаха солидни порции месо, придружени от неизбежните картофки в „Кафе дез-Ар“ на централния площад срещу Градския съвет. Преди да се разделят, Шанън даде на фламандеца 50 лири в брой и му каза да вземе на другия ден ферибота от Остенд до Дувър и да се появи в Лондон точно в шест вечерта. След един час самолетът му излетя и Шанън се прибра в Лондон за следобедния чай.

И Саймън Ендийн имаше тежък ден. Той взе първия самолет до Цюрих и кацна на летище „Клотен“ малко след десет. Час по-късно вече се намираше в централния офис на цюрихската „Ханделсбанк“ на „Талщрасе“ № 58. Откри текуща сметка на свое име. И той остави няколко еталонни подписа и уточни с банковия служител метод за подписване на всички послания до банката, според който в долната част на писмото трябваше да присъства номерът на сметката, а под него денят от седмицата, в който е написано писмото. Денят щеше да се изписва със зелено мастило, а номерът на сметката задължително с черно. Ендийн депозира петстотинте лири, които имаше у себе си, и уведоми банката, че сумата от 100 000 лири ще бъде преведена на тази сметка до края на седмицата. После даде указания на „Юниън Банк“ веднага след получаването на сумата да прехвърлят 10 000 лири на една сметка в Белгия, за чийто номер щеше да ги уведоми писмено. Подписа дълъг договор, който освобождаваше банката от абсолютно всичко, включително и от отговорност при престъпна небрежност, и не оставяше на клиента никаква възможност за защита пред закона. На Ендийн му беше пределно ясно, че тъй или иначе не би имало смисъл да търси отговорност от швейцарска банка пред швейцарски съд.

Той взе такси от „Талщрасе“, остави един запечатан с восък плик на портала на банка „Цвингли“ и се отправи обратно към летището.

Писмото, което след трийсет минути попадна в ръцете на доктор Мартин Щайнхофер, беше от сър Джеймс Мансън. То носеше предварително уточнена система от подписи, която Мансън използваше в кореспонденцията си с цюрихската банка. Текстът съдържаше молба до доктор Щайнхофер да преведе 100 000 лири на сметката на мистър Саймън Ендийн в „Юниън Банк“. Последното изречение го уведомяваше, че сър Джеймс ще се отбие в кабинета му на другия ден, в сряда.

Саймън Ендийн кацна на лондонското летище малко преди шест часа.

Когато във вторник следобед Мартин Торп влезе в кабинета си, той се чувстваше съсипан от умора. През двата дни от уикенда и в понеделник той методично прехвърли всичките 4 500 картона в предоставения му от „Мудис“ регистър на компаниите, опериращи на Лондонската борса.

Опитваше се да намери подходяща „фиктивна“ компания. Прегледа всички дребни компании, като отделяше специално внимание на основаните преди много години, с рухнала материална база и нищожни авоари. Компании, които през последните три години са търгували на загуба и които или са се разорили, или са реализирали печалба под 10 000 лири. Интересуваха го също компании с пазарна стойност под 200 000 лири.

Мартин Торп извлече имената на две дузини компании, които отговаряха на изискванията. Показа този списък на сър Джеймс Мансън. Беше ги подредил условно от едно до двайсет и четири според първоначалната оценка на пригодността им.

Оставаше му още работа и към три часа той се озова в „Къмпаниз Хаус“ на улица „Сити Роуд“ 2.

Даде поръчка за първите осем компании и плати установената от закона такса за всяко име в списъка. Срещу тази такса имаше право, както и всеки друг гражданин, да прегледа пълната документация на съответната фирма. Докато чакаше обемистите папки да се появят в читалнята, Торп прехвърли последния официален борсов бюлетин и със задоволство констатира, че акциите на нито една от осемте не се котират над три шилинга.

Когато папките пристигнаха, той започна с първата компания в списъка си. Внимателно се взираше в данните. Опитваше се да установи три неща, които не присъстваха в сбитата информация на „Мудис“. Искаше да проучи разпределението на собствеността върху акциите, да се увери, че компанията не се контролира от Обединения съвет на директорите, и да се убеди, че не съществува крупен дял, който да е притежание на външно лице или на група съдружници. Последното би означавало, че и друг хищник от Сити е тръгнал да закусва.

До края на работното време на „Къмпаниз Хаус“ Торп успя да обработи седем от осемте папки. Останалите седемнайсет щеше да прегледа на другия ден. Но третата в списъка привлече вниманието му и събуди у него онова тънко усещане под лъжичката. На хартия всичко изглеждаше добре, от негова гледна точка, разбира се. Даже изглеждаше прекалено добре и именно там беше проблемът. Сделката изглеждаше толкова добра, че Торп се чудеше как никой не я е докопал досега. Навярно някъде нещо куцаше, но изобретателният ум на Мартин би могъл да заобиколи пречките. Ако това беше възможно… компанията беше идеална.

Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Кат Шанън в десет часа вечерта. Шанън докладва какво е свършил, а Ендийн направи резюме на собствените си дела през деня. Каза на Шанън, че необходимите 100 000 лири е трябвало да постъпят в новата му банкова сметка в Швейцария същия следобед до края на работното време. Шанън пък съобщи на Ендийн, че трябва да прати първите 10 000 лири на името на Кийт Браун в „Кредитбанк“ в Брюге, Белгия.

Няколко минути след като затвори телефона, Ендийн написа писмо с указания до „Ханделсбанк“. Отбеляза, че първата част от преведената сума трябва да се изпрати веднага, но името на вложителя в Швейцария не биваше в никакъв случай да се разкрива пред белгийската банка. Преводът трябваше да мине по телекса и в него следваше да фигурира само номерът на сметката. Изпрати писмото с марка за експресна поща малко преди полунощ от денонощния клон на площад „Трафалгар“.

В 11,45 телефонът в апартамента на Шанън отново иззвъня. Обаждаше се Семлер от Мюнхен. Шанън му каза, че може да му предложи работа, но няма възможност да отиде в Мюнхен. Семлер трябваше да си купи еднопосочен билет за самолета до Лондон и да пристигне на другия ден към шест часа. Даде му адреса си и му обеща, че във всички случаи ще покрие всички негови разходи, а в случай че отхвърли предложението, ще му плати обратния билет до Мюнхен. Семлер се съгласи да дойде и Шанън затвори.

Следващият беше Лангароти от Марсилия. Сутринта той погледна в пощенската си кутия до поискване и намери телеграмата на Шанън. Уговориха се да пристигне в Лондон към шест и да се яви в апартамента.

Обаждането на Ян Дюпре дойде късно, някъде към дванайсет и половина. Той също се съгласи да си опакова багажа и да прелети 8 000 мили до Лондон. Само че щеше да пристигне едва след ден и половина. Уредиха си среща в петък вечерта в апартамента на Шанън.

Шанън приключи с този последен разговор, почете около час и загаси лампата. Дойде краят на Ден първи.

Сър Джеймс Мансън никога не летеше във втора класа. В сряда сутринта той закуси стабилно в специалния бизнесменски самолет „Трайдънт 3“ до Цюрих. Малко преди обед секретарката го въведе с подобаващо уважение в облицования с дърво кабинет на доктор Мартин Щайнхофер.

Двамата се познаваха от десет години и през това време банката „Цвингли“ на няколко пъти бе служила за прикритие на Мансън при покупки на акции, които биха утроили стойността си, ако се разчуеше, че неговото име стои зад операцията. Доктор Щайнхофер ценеше своя клиент. Той стана да се здрависа и настани английския джентълмен в едно удобно кресло.

Швейцарецът извади пура, а след малко дойде и кафето, придружено с малки чаши минерална вода. Едва когато секретарката излезе, сър Джеймс отвори дума за бизнес.

— През следващите няколко седмици ще се опитам да овладея контролния пакет от акциите на някоя дребна британска компания. В момента не мога да ви съобщя името й, понеже още не съм открил подходящ обект за моята операция. Но се надявам това да стане в най-скоро време.

Доктор Щайнхофер кимаше мълчаливо и отпиваше от кафето си.

— В началото операцията ще бъде незначителна, с относително малък обем на средствата. Но по-нататък, както, струва ми се, мога да предполагам, до борсата ще стигне една вест, която ще окаже твърде интересно въздействие върху стойността на акциите на тази компания — продължи Мансън.

Нямаше нужда да обяснява на швейцарския банкер правилата, които са валидни при сделките с акции на лондонската борса. Той достатъчно добре познаваше не само тях, но и правилата на всички борси и пазари по света.

Британското законодателство задължава всяко лице, което придобие десет или повече процента от акциите на едно акционерно дружество, да представи самоличността си пред директорите в двуседмичен срок. Целта на закона е да позволи на акционерите да знаят кой какъв дял от акциите притежава.

По тази причина всяка почтена лондонска борсова централа, когато купува акции от името на даден клиент, е длъжна да се съобрази със закона и да уведоми директорите за името на клиента, освен ако покупката не е по-малка от десет процента, в който случай купувачът може да остане анонимен.

Един магнат, който иска да спечели таен контрол върху дадена компания, може да заобиколи това правило, като си послужи с мними купувачи. Но и в този случай всяка почтена борсова фирма би забелязала, че купувачът на голям пакет от акции е всъщност едно лице, което действа под прикритие, и законът отново ще влезе в сила.

Но една швейцарска банка, която не е обвързана с британските закони, а се подчинява единствено на собствените си закони за тайната на влоговете, просто отказва да отговаря на всякакви въпроси за това кой стои зад имената на клиентите й. Швейцарските банкери не биха разкрили абсолютно нищо дори и да подозират, че имената служат за параван.

Двамата мъже в кабинета на доктор Щайнхофер си даваха ясна сметка за деликатните моменти на една такава операция.

— За да се осъществи необходимото придобиване на акции — продължи сър Джеймс, — аз влязох в съдружие с шестима партньори. Те ще закупят акциите от мое име. И шестимата се съгласиха да открият малки сметки в „Цвингли“ и биха искали да ви помолят да извършите покупките от тяхно име.

Доктор Щайнхофер остави чашката с кафе и кимна. Като всеки истински швейцарец той приемаше, че няма смисъл да се нарушават правилата, ако могат да се използват вратичките в тях, при условие, разбира се, че не се касаеше за швейцарски правила. Разбираше също и желанието да не се отпуска безконтролно спиралата на цените на акциите дори и при такава дребна операция. Всички богати хора бяха започнали с няколко спестени пфенинга, които усърдно умножаваха през целия си живот.

— Това няма да е проблем — каза той предпазливо. — Тези господа сами ли ще открият сметките си при нас?

Сър Джеймс изпусна кълбо ароматен дим.

— Много вероятно е да се окаже, че те са прекалено заети, за да ви посетят лично. Аз самият си назначих финансов помощник, който ще ме представя. Така се пести време, нали разбирате. Най-вероятно и другите шестима партньори ще пожелаят да се възползват от тази процедура. Вие имате ли някакви възражения?

— Не, разбира се — тихо каза доктор Щайнхофер. — А кой ще бъде този ваш финансов помощник?

— Мистър Мартин Торп.

Сър Джеймс Мансън извади от джоба си един продълговат плик и го подаде на банкера.

— Това е пълномощното, заверено съответно нотариално пред свидетели и подписано от мен. Вие, разбира се, разполагате с мои подписи за сравнение. В документа е записано пълното име на мистър Торп, както и номерът на паспорта, с който ще удостоверява самоличността си. Той ще дойде в Цюрих през следващата седмица за някои последни доуточнения. Оттам нататък мистър Торп ще се произнася по всички въпроси от мое име и подписът му изцяло ще замества моя. Възможно ли е това?

— Естествено, сър Джеймс. Няма никакви проблеми.

Мансън стана и загаси пурата си.

— В такъв случай се разделям с вас, доктор Щайнхофер, като оставям всички по-нататъшни контакти с вашата банка в ръцете на мистър Торп, който, разбира се, ще се съветва с мен, преди да предприеме някакъв ход.

Двамата си стиснаха ръцете и доктор Щайнхофер изпрати сър Джеймс чак до улицата. Когато масивната дъбова врата почти безшумно се затвори зад гърба му, Мансън вдигна яката си, за да се предпази от все още хладния въздух в този северен швейцарски град. После влезе в наетата лимузина и се отправи за обяд към ресторант „Бор о Лак“. „Тук има добри места за хранене“ — мислеше си той. Но иначе Цюрих беше доста скучен град. Нямаше и един сносен публичен дом.

Помощник-секретарят Сергей Голон не беше в добро настроение тази сутрин. Докато закусваше със семейството си, пристигна писмо от университета, в което се казваше, че синът му не е издържал приемния изпит. Последва семеен скандал. Това възобнови хроничния му гастрит, който явно нямаше да го остави на мира през целия ден. На всичко отгоре и секретарката му беше в отпуск по болест.

От прозореца на малкия му кабинет в западноафриканската секция на външното министерство се виждаше обрулен московски булевард, затрупан с купчини мръсен сняг, които уморено чакаха пролетта да ги разтопи.

— Лош ден — каза преди малко пазачът на паркинга — под сградата на министерството, където Голон остави своя москвич.

Помощник-секретарят измърмори нещо в знак на съгласие и взе асансьора до осмия етаж. Влезе в кабинета си и се залови за работа. Тъй като нямаше секретарка, той започна сам да сортира папките, които бяха пратени за разглеждане от различни части на сградата. В устата му се топеше таблетка антиацид.

Третата папка идваше от кабинета на секретаря. На лицевата страна вишестоящата чиновническа ръка беше написала: „Да се прегледа и да се предприемат необходимите действия.“ Голон мрачно прехвърли страниците. Забеляза, че досието е открито на базата на докладна записка от няколко отдела на външното разузнаване. Министерството след съответно обсъждане беше дало на посланик Доброволски определени указания, които според последната телеграма от Африка бяха изпълнени. Посланикът докладваше, че молбата е удовлетворена, и настояваше за бързи действия.

Голон изсумтя презрително. След като отхвърлиха кандидатурата му за посланически пост, той беше убеден, че дипломатите в чужбина са склонни да преувеличават значението на териториите, за които отговарят.

— Като че ли си нямаме друга работа — промърмори помощник-секретарят.

Погледът му премина към следващата папка. Той знаеше, че тя се отнася за Република Гвинея. Тамошният посланик заливаше министерството с телеграми, в които докладваше за нарастващото китайско влияние в Конакри. „Ето това вече е нещо съществено“ — мислеше си Голон. В сравнение с такъв сериозен въпрос той не можеше да проумее какво значение има дали находището във вътрешността на Зангаро съдържа индустриално количество калай.

Но тъй или иначе отгоре искаха да се действа и като изпълнителен служител той предприе необходимите мерки. Отклони от работа една машинописка и й продиктува писмо до ректора на Свердловския минно-геоложки институт, в което изискваше от него да състави малък екип от геолози за проучване на предполагаемо находище на полезни изкопаеми. Накрая го молеше да информира министерството своевременно, щом екипът е готов да отпътува с необходимото оборудване.

Каза си наум, че ще трябва да реши въпроса с транспортирането им до Западна Африка чрез съответното управление, но бързо отпрати тази мисъл в периферията на съзнанието си. Парещата болка вече заглъхваше и в един момент Голон забеляза, че машинописката има много красиви колене.

Кат Шанън прекара един спокоен ден. Стана късно и отиде до банката в Уест Енд. Изтегли голяма част от хилядата лири в сметката си. Беше уверен, че сумата ще се възстанови и дори ще се увеличи, когато пристигне преводът от Белгия.

След като се наобядва, позвъни на своя приятел журналиста, който като че ли остана изненадан от обаждането му.

— Мислех, че вече не си в града — каза писачът.

— Така ли? Защо? — попита Шанън.

— Ами малката Джули постоянно те търси. Явно си я омагьосал. Кари твърди, че само за теб говорела. Звъняла е в „Лаундс“ и са й казали, че си заминал, без да оставиш адрес.

Шанън обеща, че ще й се обади. Даде телефонния си номер, но не и адреса. След като свършиха с дребните теми, той поиска от приятеля си информацията, която му беше нужна.

— Мисля, че мога — малко неуверено каза журналистът. — Но да ти кажа честно, трябва първо да му звънна и да видя дали ще приеме.

— Добре — каза Шанън. — Кажи му кой съм. Дай му да разбере, че настоявам да го видя и съм готов да отида на място при него да поговорим някой друг час. Кажи му, че не бих го безпокоил, ако не мислех, че става дума за нещо важно.

Журналистът обеща да потърси Шанън отново, за да му съобщи адреса и телефона на човека, с когото искаше да говори, ако другият приемеше.

Следобед Шанън написа писмо до мистър Гесенс, с което го уведомяваше, че в бъдеще ще получава кореспонденция от някои свои бизнеспартньори на адреса на „Кредитбанк“ и затова периодично ще се обажда по телефона, за да проверява дали има поща за него. Освен това възнамеряваше да кореспондира с някои свои съдружници посредством „Кредитбанк“, като за целта щеше да изпраща на мистър Гесенс плик от мястото, където се намира в момента. Молбата му беше мистър Гесенс да извади съдържащия се вътре втори плик, адресиран, но без марки, и да го препраща от Брюге до местоназначението му. Накрая упълномощаваше мистър Гесенс да покрива всички пощенски и банкови такси от неговата сметка.

В пет часа Ендийн се обади в апартамента и Шанън го уведоми за хода на нещата, като пропусна да съобщи за разговора си с журналиста, за приятелството си с когото не беше споменавал пред Ендийн. Каза му обаче, че е избрал четирима помощници, трима от които ще пристигнат в Лондон същата вечер, за да бъдат инструктирани поотделно, а четвъртият ще се появи най-късно в петък вечерта.

Мартин Торп прекара пети поред изтощителен ден, но поне приключи с диренето. Той прегледа документите на следващите седемнайсет компании и състави втори секретен списък, в който влизаха пет дружества. На първо място фигурираше компанията, която привлече погледа му предишния ден. Той излезе от читалнята към три следобед и тъй като сър Джеймс Мансън не беше се върнал от Цюрих, реши да си почине. Сутринта щеше да докладва пред шефа си, а после щеше да се залови с щателно проучване на състоянието на избраната компания, за да разбере защо такава ябълка още виси на дървото. Малко преди смрачаване Торп се прибра в предградието Хемпстед Гардън и се зае да окоси ливадата пред къщата си.

9.

Първи на лондонското летище „Хийтроу“ пристигна Курт Семлер. Долетя със самолета на „Луфтханза“ от Мюнхен. Веднага след като мина през митницата, опита да се свърже с Шанън, но никой не отговори. Имаше още време до уговорения час и той реши да изчака на летището. Седна в ресторанта, който гледаше към пистата пред терминал № 2. Висеше над чашка кафе, гледаше как реактивните гиганти отлитат за Европа и нервно палеше цигара след цигара.

Марк Вламенк позвъни в апартамента на Шанън малко след пет часа. Кат хвърли поглед към списъка с три хотела в околността и прочете на глас името на единия. Белгиецът го записа буква по буква, както стоеше на крак в една телефонна кабина на гара „Виктория“. След няколко минути хвана такси пред гарата и показа бележката на шофьора.

Семлер се обади десет минути след Вламенк. И той получи от Шанън името на един хотел, записа го и хвана такси пред летището.

Лангароти се свърза с Шанън последен. Позвъни от летището на „Кромуел Роуд“ малко преди шест. И той взе такси до своя хотел.

В седем часа Шанън се обади последователно на тримата и ги повика да се съберат в апартамента му след трийсет минути.

Едва когато се здрависаха, всеки от тях разбра, че другите двама са били поканени да участват. Широките им усмивки се дължаха както на удоволствието от срещата с приятели, така и на убедеността, че щом Шанън ги е събрал всичките в Лондон с гаранции да покрие пътните им разноски, значи разполага с пари. Макар и да се чудеха откъде идват тези пари, те бяха достатъчно умни, за да не задават подобни въпроси.

Първоначалното им впечатление се потвърди, когато Шанън им съобщи, че и Дюпре ще пристигне от Южна Африка по същия повод. 500 лири за билет бяха твърде сериозна сума. И тримата се подготвиха да го изслушат.

— Задачата, която получих — каза той, — е проект, който трябва да се организира от начало до край. Сами трябва да изработим всичко. Целта е да изпълним бърза и точна атака в командоски стил срещу един град по африканското крайбрежие. От нас се иска да изтърбушим една сграда с наситен огън, после да я щурмуваме, да превземем, да избием всички вътре и да се оттеглим.

Реакцията оправда очакванията му. Тримата си размениха доволни погледи. Вламенк се ухили широко и се почеса по гърдите. Семлер промълви „Klasse“26 и запали нова цигара от угарката на старата. Предложи цигара и на Шанън, но той го изгледа със съжаление и поклати глава.

Само Лангароти стоеше като истукан. Очите му бяха вперени в Шанън, а острието на ножа се плъзгаше бавно по каишката около левия му юмрук.

Шанън простря на пода една карта и всички се вторачиха в нея. Картата бе начертана на ръка и показваше част от брега и няколко сгради навътре в сушата. Въобще не беше точна, защото на нея ги нямаше двете извити пясъчни ивици, които ограничаваха пристанището на Кларънс. Но тя създаваше достатъчно пълна представа за предстоящата операция.

Командирът на наемниците говори в продължение на двайсет минути. Изложи плана на атаката, който е предложил на възложителя. Обясни, че това е единствено възможният начин да се стигне до целта, и тримата бойци се съгласиха. Никой не попита за конкретното място на операцията. Бяха уверени, че няма да им го каже, а и не им трябваше да го знаят. Тук не ставаше дума за липса на доверие, а за най-елементарна секретност. Ако тайната се пробиеше отнякъде, те предпочитаха да не са в числото на заподозрените.

Шанън говореше на френски в свой собствен силно акцентиран вариант на езика, който научи в Шести отряд по време на войната в Конго. Той знаеше, че Вламенк владее доста добре английски (професията на барман в Остенд го изискваше). Семлер разполагаше с речник от около двеста думи. Но Лангароти не разбираше почти нищо. Така че общият език беше френският. Когато обаче присъстваше Дюпре, всичко трябваше да се превежда.

— Това е всичко — каза Шанън накрая. — Смятано от утре, ще получавате по 1 250 долара месечна заплата плюс пари за всички дневни и пътни разходи в чертите на Европа. Бюджетът на операцията е достатъчно голям. Според плана повечето от дейностите през подготвителния период са законни. Само две задачи са свързани с незаконни дейности. Едната от тях е пресичане на френско-белгийската граница, а другата изисква да се натоварят няколко сандъка на един кораб в Южна Европа. Цялата група ще участва при изпълнението и на двете. И така, получавате гарантирана тримесечна заплата плюс премия от 5 000 долара на човек в случай на успех. Какво ще кажете?

Тримата се спогледаха. Вламенк кимна.

— Аз съм навит — каза той. — Още вчера ти казах. Работата ми харесва.

Лангароти спря да си играе с ножа.

— Да не е против интересите на Франция? — попита той. — Не искам да живея в изгнание.

— Имаш моята дума, че акцията не е насочена против френските интереси в Африка.

— D’accord27 — отсече корсиканецът.

— Курт? — попита Шанън.

— Как стоят нещата със застраховките? — попита немецът. — Мен не ме засяга, защото нямам роднини, но виж Марк…

Белгиецът кимна.

— Да, не ми се ще да оставя Ана без нищо — каза той.

Възложителите, които подписват договори с наемници, обикновено ги застраховат за 20 000 долара при загуба на живот и 6 000 долара при сериозно увреждане.

— Сами ще трябва да си направите застраховки, без да се ограничавате в размера на сумите. Ако с някого се случи нещо, другите ще са длъжни да свидетелстват, че е паднал през борда при нещастен случай. Ако някой бъде тежко ранен и оживее, всички ще се кълнем, че го е затиснала някаква тежест на борда. Ще си направите застраховки за морско пътешествие до Южна Африка с малък товарен кораб. Ясно ли е?

Тримата кимнаха.

— Ще участвам — каза Семлер.

Четиримата си стиснаха ръцете и това беше достатъчно. После Шанън започна да поставя конкретни задачи на всеки.

— Курт, в петък ще получиш първата си заплата и чек за 1 000 лири. Отиваш на Средиземноморското крайбрежие и започваш да търсиш кораб. Трябва ми малък товарен кораб с изрядни документи. Внимавай много, абсолютно изрядни. Ще искаш да го купиш. Гледай да е двеста до тристатонен. Може да е префасониран траулер или каботажен кораб. В краен случай префасониран катер, но по нищо да не прилича на военен. Не ми трябва бърз, а надежден съд, който да може да бъде натоварен, включително и с оръжие, на някое средиземноморско пристанище, без да предизвика нечие внимание. Да е регистриран като обикновен товарен кораб, собственост на малка компания или на самия капитан. Цената да не надхвърля 25 000 лири, включително разходите за евентуален ремонт. Крайна дата на отплаване по посока на Кейптаун, с пълен запас от гориво и продоволствия, най-късно след шестдесет дни, считано от днешна дата. Ясно ли е?

Семлер кимна и веднага започна да прехвърля в главата си всички свои връзки в света на корабоплаването.

— Жан-Баптист. Кой град по Средиземноморското крайбрежие познаваш най-добре?

— Марсилия — каза Лангароти без колебание.

— Така. В петък ще получиш заплатата си и още 500 лири. Отиваш в Марсилия, настаняваш се в някой малък хотел и започваш да търсиш. Искам да ми намериш три големи надуваеми лодки от полутвърд каучук, подобни на тези, които произвежда „Зодиак“. Нещо като спортните лодки, разработени на базата на десантните. Ще ги купиш на различни места и ще ги оставиш в складовете на митницата при някой уважаван спедитор с назначение за Мароко. Цел — водни ски и подводен риболов в крайморски курорт. Цвят черен. Освен това ще са нужни три мощни извънбордови двигателя с акумулаторно захранване. Лодките ще носят до един тон полезен товар. Двигателите трябва да теглят натоварена лодка с не по-малко от десет възела, по-добре с повече. Това значи около 60 конски сили. Нещо много важно — гледай да са снабдени с подводни ауспуси за обезшумяване. Ако не можеш да намериш двигатели с такова приспособление, поръчай на някой монтьор да ти направи три удължени ауспуха със съответните клапи, които да пасват на двигателите. И тях остави при спедитора в склада на митницата. Цел — водни спортове в Мароко. 500 лири няма да ти стигнат. Открий си банкова сметка и ми прати писмо от името на банката и номера на сметката. Ето на този адрес. Аз ще ти преведа пари. Ще купуваш всяко нещо на различно място и ще ми пращаш отчети за разходите. Ясно ли е?

Лангароти кимна и поднови заниманията си с ножа.

— Марк. Помниш ли, че веднъж ми беше споменал за някакъв твой познат в Белгия, който през 1945 разбил немски склад с хиляда чисто нови шмайзера и още съхранявал половината от тях? Искам в петък да се върнеш в Остенд със заплатата си и с още 500 лири и да откриеш този човек. Разбери дали е готов да продава. Трябват ми сто бройки, които да са в пълна изправност. Ще платя по сто долара на автомат. Това е повече от нормалната цена. Ще ми се обадиш с писмо на този адрес, когато намериш човека и ми уредиш среща с него. Ясно ли е?

В девет и половина инструктажът приключи. Тримата разбраха и запаметиха всички указания.

— Така, сега да вземем да хапнем, а? — каза Шанън.

Предложението беше посрещнато с шумно одобрение, защото колегите му не бяха яли нищо друго освен оскъдните закуски в самолета. Шанън ги заведе в ресторанта зад ъгъла. Продължаваха да си говорят на френски, но това не правеше впечатление на никого. Само от време на време събираха погледи с мощния смях, който излизаше от гърлата им. Всички виждаха, че са въодушевени, но никой от вечерящите не можеше да предположи, че приповдигнатото настроение на мъжете в ъгъла се дължи на перспективата за нова война под командването на Кат Шанън.

Оттатък Ламанша Карло Алфред Шанън присъстваше в мислите на още един човек и тези мисли съвсем не бяха благосклонни. Този човек крачеше нервно из всекидневната на своя апартамент близо до площада пред Бастилията и обмисляше информацията, която събра през изминалата седмица, както и краткото сведение, което получи преди няколко часа.

Ако журналистът, който препоръча Шарл Ру като втори кандидат за проекта на Ендийн, познаваше французина по-отблизо, мнението му за него едва ли би било толкова ласкаво. Но той знаеше само основните факти от биографията на наемника и нямаше представа за характера му. Нито пък беше чувал и следователно не можеше да сподели това с Ендийн — за изпепеляващата омраза, която Ру изпитваше към другия препоръчан кандидат — Кат Шанън.

След срещата си с Ендийн французинът очакваше цели две седмици да получи вест от него. Когато това не стана, той реши, че проектът, планиран от човека, който се представи като Уолтър Харис, е бил изоставен. Но съществуваше вероятност някой друг да е получил работата.

Проверявайки именно тази вероятност, Ру се зае да проучи ходовете на другите евентуални кандидати за предложението на английския бизнесмен. Именно по време на тези проучвания, част от които възлагаше на свои хора, научи, че Кат Шанън е бил в Париж и е пребивавал под истинското си име в един малък хотел в Монмартр. Това го шокира, защото не беше чувал нищо за Шанън, откакто се разделиха на летище „Бурже“, и мислеше, че ирландецът е напуснал Париж.

Преди около седмица Ру възложи на един човек, в чиято лоялност вярваше, да направи по-подробно проучване за престоя на Шанън. Този човек се казваше Анри Ален и беше бивш наемник.

За едно денонощие Ален успя да установи, че Шанън е напуснал парижкия си хотел и не се е появявал там отново. Той съобщи на Ру още два факта: че Шанън е заминал същата сутрин, когато Ру е приел английския бизнесмен в апартамента си, и, второ, че в следобедните часове Шанън също е имал посетител. Момичето на рецепцията след скромна парична подкрепа бе успяло да опише госта на Шанън. Ру въобще не се съмняваше, че един и същ човек е бил на Монмартр и в неговия апартамент.

Значи мистър Харис се бе срещнал с двама наемници в Париж, а му трябваше само един. В резултат на срещата Шанън бе заминал, а той, Ру, оставаше на сухо. Фактът, че именно Шанън вероятно е грабнал договора, подклаждаше допълнително яростта му, защото за парижкия наемник нямаше по-омразна персона от ирландеца.

Той накара Ален да наблюдава хотела в продължение на четири дни, но Шанън не се появи. Тогава опита друг подход. Спомни си, че във вестникарските материали за последния конфликт в Африка имената на Шанън и Лангароти се цитираха заедно. Оттук направи извода, че ако Шанън подготвя акция, непременно ще се свърже с Лангароти. Затова изпрати Ален в Марсилия да намери корсиканеца и да разбере къде се намира Шанън. Ален се върна преди малко с новината, че Лангароти е напуснал Марсилия в следобедните часове. Цел на пътуването — Лондон.

Ру се обърна към своя информатор:

— Добре, Ален. Това е всичко. Ще те потърся, когато ми потрябваш. Между другото онова момиче от хотела ще ти се обади ли, ако Шанън се върне?

— Естествено — каза Ален и стана.

— Звънни ми, ако научиш нещо.

Когато Ален си отиде, Ру се залови да подреди фактите в главата си. За него отпътуването на Лангароти, при това именно за Лондон, означаваше, че корсиканецът отива на среща с Шанън. Това от своя страна означаваше, че Шанън набира хора и следователно се беше добрал до някакъв договор. Ру не се съмняваше, че това е договорът на Харис, който по право принадлежеше на него. Ставаше дума за безочливост, към която се прибавяше наемането на французин на френска земя, насред собственото владение на Шарл Ру.

Имаше и още една причина толкова силно да желае този договор. След акцията в Букаву той не беше получавал предложения за работа, а водещата му роля в обществото на френските наемници щеше да се разклати, ако не успееше да им осигури някакъв ангажимент. Ако се случеше така, че Шанън е възпрепятстван да продължи, ако например изчезнеше завинаги, мистър Харис би се върнал при Ру, за да му възложи проекта.

Без повече да се бави, той набра един номер в Париж.

Вечерта в Лондон отиваше към своя край. И четиримата пиеха наливно вино, защото наемниците имат вкус към неподправените неща. Малкия Марк вдигна един типичен за дните в Конго тост:

— Viie la mort, vive la guerre, vive le sacre mercenaire!28

Облегнат назад, с бистра глава за разлика от пияните си колеги, Кат Шанън си мислеше какви ли поразии ще натвори тази глутница кучета в резиденцията на Кимба. Той вдигна мълчаливо чашата си и пи за кучетата на войната.

Шарл Ру беше четиридесет и осем годишен и в много голяма степен луд, макар че между двата факта няма пряка връзка. Едва ли биха му издали удостоверение за лудост, но повечето психиатри със сигурност биха го обявили за психически неуравновесен. За основа на подобна диагноза би могло да послужи наличието на ясно изразена мегаломания, но тя може да се открие у много хора извън стените на лудниците, а за богатите и известните просто се използва по-мекото определение „засилена егоцентричност“.

Същите психиатри биха установили навярно и отсенки на параноя, а някой по-безжалостен лекар би могъл да стигне дотам, че да забележи определени белези на психопатия у френския наемник. Но тъй като Ру никога не беше се преглеждал при кадърен психиатър, а неговата неуравновесеност се криеше зад декор от малко интелигентност и значителна хитрост, никой не повдигаше въпроса за лудостта му.

Психическата му същност намираше външно изражение единствено в склонността му да придава напълно измислен статус и значение на собствената си персона, както и в тенденцията да се самосъжалява и да смята, че е безгрешен. Оттук и дивата омраза към несъгласните с него.

Много често жертвите на неговата омраза почти с нищо не бяха го засегнали, но в случая с Шанън ненавистта почиваше на реална основа.

Ру служеше като главен сержант във френската армия, но малко преди да навърши четиридесет години, го уволниха след една афера с липсващи парични средства.

През 1961, поставен в безизходица, той сам си плати пътя до Катанга и предложи услугите си като висококвалифициран съветник на сепаратисткото движение, оглавявано от катангийския лидер по онова време Моис Чомбе. През онези години настъпи апогеят на борбата за отделянето на богатата на полезни изкопаеми провинция Катанга от нехомогенната, анархична, отскоро независима държава Конго. Мнозина от наемниците, които по-късно станаха командири, започнаха кариерата си именно по време на бунта в Катанга. Сред тях бяха Хоър, Денар, Шрам. Макар и да претендираше за по-велики дела, на Ру бе отредена скромна роля в катангийските събития. А когато мощната Организация на обединените нации накрая успя да победи малките бунтовнически банди с политически средства, защото военните се бяха изчерпали, Ру беше сред хората, които напуснаха региона.

Това стана през 1962. Две години по-късно, когато териториите на Конго започнаха да падат като кегли в ръцете на подкрепяното от комунистите племе симба, Чомбе бе повикан от чужбина, за да застане начело този път на цялата държава. Той от своя страна взе при себе си Хоър. Ру бе сред хората, които долетяха в Конго отново и постъпиха на служба при Хоър. Като французин най-естествено щеше да е да служи във френскоезичния Шести отряд, но по това време той беше дислоциран в Южна Африка. Така Ру попадна в Пети отряд. Тук го направиха командир на рота, а шест месеца по-късно един млад англо-ирландец на име Шанън оглави взвод в тази рота.

Минаха още три месеца и Ру се скара с Хоър. Набрал доста солидна увереност в командирските си качества, Ру получи задача да унищожи една барикада на бунтовниците от племето симба. Той сам състави плана на атаката и провалът беше пълен. Загинаха четирима бели наемници и двайсетина катангийски бойци. Неуспехът се дължеше както на нескопосания план, така и на факта, че Ру беше мъртвопиян. Зад алкохола в този случай прозираше подозрението, че въпреки цялата си напереност Ру не обича особено битките.

Полковник Хоър поиска рапорт от Ру и го получи. Някои части от рапорта не се връзваха с известните факти. Хоър повика единствения оцелял командир на взвод, Карло Шанън, и го разпита подробно. Веднага след този разпит Ру се яви при полковника и беше уволнен.

След тези събития той замина на север и се присъедини в Полис към Шести отряд на Денар. Обясни уволнението си от Пети с омразата на недостойните британци към един великолепен френски командир, а на Денар малко му трябваше да повярва на подобна версия. Той направи Ру помощник-командир на един по-малък отряд, прикрепен към Шести, но на практика почти независим. Това беше дислоцираният в Уотса Четиринадесети отряд, командван от майор Таверние.

През 1966 Хоър се пенсионира и се прибра в Европа. Напусна и Таверние. Командир на Четиринадесети отряд стана майор Вотие, и той — белгиец като Таверние. Ру все още си беше помощник-командир и мразеше Вотие. Не че белгиецът му бе сторил нещо лошо. Омразата на Ру се дължеше на излъганото очакване, че именно той ще поеме командването след оттеглянето на Таверние.

Четиринадесети отряд, попълнен с голям брой катангийски бойци, беше в основата на бунта срещу конгоанското правителство през 1966. Бунтът беше планиран, при това не лошо, от Вотие. Навярно щеше да успее. Черния Жак Шрам държеше своя съставен предимно от катангийци Десети отряд в пълна готовност и чакаше само нещата да се задвижат. Ако Вотие беше възглавил акцията, тя почти сигурно щеше да успее. При успешно начало на атаката Черния Жак би вкарал в действие своя Десети отряд и правителството на Конго навярно щеше да падне. Като изходна точка на бунта Вотие беше избрал Стенливил, където на левия бряг на река Конго се намираше огромният арсенал, съдържащ достатъчно муниции, за да могат силите, които го завладеят, да управляват Централно и Източно Конго в продължение на години.

Два часа преди атаката някой застреля майор Вотие. Обстоятелствата около смъртта му така и не се изясниха напълно. В действителност Ру беше човекът, който простреля майора в тила. Някой по-трезвомислещ военен би отменил атаката. Но Ру държеше да поеме командването и бунтът се провали. Силите му въобще не преминаха на левия бряг, конгоанската армия се мобилизира, като разбра, че още държи складовете с муниции, и отрядът на Ру бе заличен от лицето на земята. Шрам благославяше боговете, които опазиха бойците му от това позорно фиаско. Преследван от конгоанците, изплашеният Ру потърси убежище при Джон Питърс, новия командир на англо-езичния Пети отряд, който също бе останал настрана. Питърс измъкна нелегално от страната отчаяния французин, увит целия в бинтове и скрит под маската на англичанин.

Единственият самолет за чужбина летеше до Южна Африка и Ру прекара там известно време. Десет месеца по-късно той се върна в Конго, в компанията този път на петима южноафриканци. Беше чул за наближаващия бунт от юли 1967 и отиде при Шрам в щаба на Десети отряд близо до Кинду. Озова се повторно в Стенливил, когато бунтът започна, този път с участието на Шрам и Денар. Няколко часа след началото на атаката Денар беше поразен в главата от рикоширал куршум, изстрелян наслуки от негов войник. Командирът на обединените Шести и Десети отряд напусна строя в най-решаващия момент. Ру заяви, че като французин има предимство пред белгиеца Шрам, и поиска командването, твърдейки, че е човекът с най-голямо влияние сред наемниците.

Избраха Шрам не защото имаше влияние сред белите, а защото имаше огромно влияние сред катангийците, а без тези бойци малочислената група европейци беше обречена.

Кандидатурата на Ру се провали по две линии. Катангийците го ненавиждаха и не му вярваха, тъй като помнеха как сънародниците им загинаха масово предната година. А на съвета на наемниците, който се състоя през нощта, когато раненият Денар отлетя за Родезия, един от онези, които се изказаха против Ру, беше Шанън. Той служеше при Денар като командир на рота, след като преди осемнайсет месеца напусна командвания от Питърс Пети отряд.

И този път наемниците не успяха да превземат арсенала. Тогава Шрам предприе дългия поход от Стенливил към Букаву, курортен град край бреговете на езерото Букаву, което преминаваше в съседна Руанда. Така се запазваше възможността за отстъпление в случай, че нещата тръгнеха зле.

По това време Ру вече беше вдигнал мерника на Шанън и за да ги раздели, Шрам възложи на ирландеца рискованата задача да разчиства с ротата си пътя пред колоната от наемници и катангийци, която с бой си проправяше път към езерото. Ру получи задача на самата опашка на конвоя. Така че двамата въобще не се срещнаха по време на похода.

Срещата помежду им се състоя едва в Букаву, където конгоанците обградиха наемниците от всички страни и им оставиха изход само към езерото. Беше септември 1967 и Ру беше пиян. Играеха на карти и той губеше, защото не можеше да се концентрира. В един момент обвини Шанън, че мами. Шанън му отвърна, че провалът в покера и провалът при барикадата се дължали на една и съща причина — липсвал му кураж. След тези думи настъпи мъртва тишина. Всички станаха от масата и се изтеглиха към стените. Само Ру остана на място. Със святкащи от злоба очи той изчака ирландеца да стане и да тръгне към вратата. В момента, в който видя гърба на омразния си противник, той извади своя колт 45-и калибър и се прицели.

Шанън реагира пръв. Той се извърна, измъкна собствения си пистолет и натисна спусъка. Попадението беше добро за изстрел от такова положение. Куршумът уцели Ру в дясното рамо, разкъса бицепса и направи ръката негодна. По пръстите на французина се стичаше кръв, която капеше върху ненужния пистолет в краката му.

— Има още нещо, което няма да забравя — извика Шанън от дъното на стаята. — Няма да забравя какво се случи с Вотие.

След тази престрелка кариерата на Ру тръгна надолу. Той премина през моста в Руанда, придвижи се по някакъв начин до столицата Кигали и оттам взе самолет за Франция. Така той не присъства при падането на Букаву, когато през ноември се свършиха мунициите, и си спести петте месеца лагер в Кигали. Пропусна обаче и шанса да си уреди сметките с Шанън.

Тъй като пръв се завърна в Париж от Букаву, Ру даде множество интервюта, в които изрече бляскави думи за себе си, за бойната си рана и за желанието си отново да поеме командването на своите момчета. След фиаското на зле планираното навлизане в Конго откъм южноанголския град Дилоло, с което едва възстановеният Денар искаше да отклони част от конгоанските сили край Букаву, и след пенсионирането на бившия командир на Шести отряд Ру реши, че на него се пада честта да оглави обществото на френските наемници. В Конго той плячкосваше наред и успя да натрупа доста пари.

С тези пари омагьосваше разни пройдохи, които киснеха по баровете и се фукаха, че са наемници. Те все още пазеха някаква лоялност към него, но лоялност, купена с парични знаци.

Анри Ален беше от тези хора. Към същата група принадлежеше и гостът, който се отзова на телефонното повикване. Той беше наемник, но от по-друг тип.

Реймон Томар беше убиец по инстинкт и по професия. Преди години той попадна в Конго, бягайки от френската полиция. Ру го използваше да стреля вместо него. С няколко дребни подаяния успя да го убеди, че е важна клечка. Томар беше лоялен, доколкото му плащат.

— Имам една работа за теб — каза му Ру. — Договор за пет хиляди долара. Искаш ли я?

Томар се ухили:

— Естествено, шефе. Кой мръсник трябва да се пречука?

— Кат Шанън.

Томар посърна. Ру продължи, преди да е чул отговора му:

— Знам, че е добър. Но ти си по-добър. А и той нищо не подозира. Ще ти дам адреса му, като дойде в Париж. От теб се иска да го причакаш и да го проснеш. Той познава ли те?

Томар поклати глава.

— Никога не сме се виждали — каза той.

Ру го потупа по гърба.

— Значи няма от какво да се плашиш. Обаждай се от време на време. Аз ще ти съобщя, като го открия.

10.

Писмото на Саймън Ендийн, изпратено във вторник вечер, пристигна в цюрихската „Ханделсбанк“ към десет часа в четвъртък сутринта. Според указанията в него те преведоха 10 000 лири на сметката на мистър Кийт Браун в белгийската „Кредитбанк“.

Към обяд мистър Гесенс прочете телекса и прехвърли 5 000 лири на сметката на мистър Браун в лондонския Уест Енд. Малко преди четири следобед Шанън се обади в лондонската банка и разбра, че сумата е пристигнала. Той помоли лично управителя да му осигури възможност да изтегли до 3 500 лири на другата сутрин. Получи уверенията на банкера, че парите ще бъдат в наличност към единайсет и половина.

Малко след девет часа сутринта Мартин Торп се яви в кабинета на сър Джеймс Мансън. Носеше папката с материалите, които бе събрал от събота насам.

Двамата прегледаха заедно краткия списък и внимателно проучиха фотокопията на документите от картотеката на „Къмпъниз Хаус“. След като свършиха, Мансън се облегна назад и се загледа в тавана.

— Няма съмнение, че си прав за „Бормак“, Мартин — каза той. — Но защо никой досега не е купил контролния пакет акции?

От два дена насам Мартин Торп си задаваше същия въпрос.

„Бормак Трейдинг Лимитид“ била основана през 1904 година. Занимавала се с преработка на добива от създадените в края на миналия век големи каучукови плантации, в които при робски условия се трудели китайски работници.

Основателят на тези плантации бил предприемчив и безскрупулен шотландец на име Йън Макалистър, който през 1921 година получил титлата „сър“. Плантациите се намирали в Борнео. Оттук и името на компанията.

По-скоро строител, отколкото бизнесмен, Макалистър приел през 1903 да влезе в съдружие с група лондонски бизнесмени и през следващата година била основана „Бормак“ с една емисия от половин милион обикновени акции. Макалистър, който предната година се бил оженил за седемнайсетгодишно момиче, получил 150 000 акции, място в Съвета на директорите и пожизнената длъжност управител на плантациите.

През първите десет години след основаването на компанията лондонските бизнесмени сключили редица изгодни договори с фирми, които снабдявали по време на войната британската армия с каучук. В резултат на това цената на една акция скочила от четири шилинга на две лири. Военнопромишленият бум продължил до 1918. След края на Първата световна война компанията била сполетяна от рязък срив. Когато обаче през двадесетте автомобилната мания повишила търсенето на гуми, акциите отново се вдигнали. Била пусната още една емисия и общият брой на акциите нараснал на един милион, а пакетът на сър Йън стигнал цифрата 300 000. Това била последната емисия на акции.

После дошла депресията и цените на акциите отново паднали. Започнали да се покачват едва към 1937. През същата година нервите на един от китайските работници не издържали и с помощта на огромен нож той извършил скверно деяние върху тялото на сър Йън. По ирония на съдбата благородникът умрял от отравяне на кръвта. Ръководството на плантациите поел заместник-управителят, но той нямал таланта на мъртвия господар. Производството тръгнало стремително надолу. Втората световна война можела да оправи положението на компанията, но след японското нашествие през 1941 търговската дейност секнала.

Смъртоносен удар на „Бормак“ нанесло индонезийското националистическо движение, което през 1948 си извоювало контрол над холандските колонии Индонезия и Борнео. Когато накрая била прекарана границата между индонезийската част на Борнео и британското Северно Борнео, плантациите се оказали на индонезийска територия и били национализирани без никаква компенсация.

През следващите повече от двайсет години компанията продължавала да крета, опитвайки се да си възвърне поне част от фондовете чрез нескончаеми дела с режима на президента Сукарно, които поглъщали цялата печалба. Цените на акциите непрекъснато спадали. Когато Мартин Торп се заинтересува от документите на компанията, акциите струваха един шилинг, а най-високата им стойност през изминалата година беше шилинг и три пенса.

Съветът се състоеше от петима директори. Според правилника на компанията двама от тях съставляваха кворум за вземане на решения. Оказа се, че „Бормак“ се помещава в сградата на стара адвокатска фирма с добри традиции в Сити, един от съдружниците на която изпълняваше длъжността секретар на компанията и също беше член на Съвета. Стария си офис бяха напуснали отдавна поради непосилно високия наем. Съветът се събираше рядко и заседаваше обикновено в присъствието на председателя — възрастен господин, който живееше в Съсекс. Той беше брат на бившия заместник-управител на плантациите, който бе умрял още при японците по време на войната. Заседателният кворум се допълваше от секретаря на компанията, а понякога присъстваше и някой от останалите трима директори, които живееха далеч от Лондон. Въпросите за обсъждане не бяха много, тъй като основните приходи на компанията зависеха от нередовните компенсационни суми, които сега изплащаше индонезийското правителство на генерал Сухарто.

Заедно петимата директори притежаваха не повече от осемнайсет процента от всичките един милион акции. Петдесет и два процента бяха разпределени между 6 500 акционери, пръснати из цялата страна. Сред тях преобладаваха омъжени жени и вдовици. Със сигурност по банки и адвокатски кантори залежаваха кожени папки с отдавна забравени акции.

Но не това интересуваше Торп и Мансън. Ако тръгнеха да придобиват контролен пакет с явни покупки на пазара, това, първо, би им отнело няколко години и, второ — всички в Сити щяха да разберат, че някой се е захванал с „Бормак“. Погледите им бяха насочени към компактния блок от 300 000 акции, които принадлежаха на лейди Макалистър.

Оставаше обаче загадката защо никой досега не бе купил тези акции от нея, за да овладее прикритието на процъфтяващата в миналото каучукова компания. Тя бе идеална за целта във всяко едно отношение. Документът на учредяването и предвиждаше широк предмет на дейност и позволяваше на компанията да експлоатира природните ресурси на която и да е страна извън Обединеното кралство.

— Сега е някъде на осемдесет и пет години — каза Торп. — Живее в един запуснат стар блок в Кенсигтън заедно с отколешната си компаньонка или… не знам как точно се нарича.

— Не може да не е получавала предложения — размишляваше сър Джеймс. — Защо ги стиска тези акции?

— Може просто да не иска да продава — каза Торп. — Или пък не е харесала никой от кандидат-купувачите. Понякога старите хора имат странни разбирания.

Не само старите хора се държат странно, когато купуват или продават акции. Не един борсов агент е имал срещи с клиенти, които отхвърлят разумни и изгодни предложения само защото не им харесва този, който ги прави.

Сър Джеймс Мансън се попремести напред върху стола и заби лакти върху бюрото.

— Мартин, заеми се с тази старица. Разбери коя е, какво мисли, какво обича и какво мрази, какви са вкусовете й и най-вече — кое е слабото й място. Онова дребничко нещо, което би я изкушило да продаде дела си. Може да не са парите. Сигурно не са, защото пари вече са й предлагали. Но не може да няма слабо място. Открий го.

Торп стана. Мансън го повика при себе си. Извади от чекмеджето шест еднакви формуляра за откриване на сметка в цюрихската банка „Цвингли“. Обясни му накратко какво иска от него. Торп кимна.

— Вземи си билет за сутрешния полет. До вечерта ще можеш да се върнеш — каза Мансън, преди помощникът му да си тръгне.

Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Шанън малко след два часа и получи информация за последните ходове, предприети от наемника. Помощникът на Мансън остана доволен от точността на доклада. Той си водеше записки в един бележник, за да може после да състави собствения си доклад пред сър Джеймс.

Шанън приключи и изложи новите си изисквания.

— Най-късно до понеделник преведете по телекса 5 000 лири от вашата швейцарска банка в моята сметка на името на Кийт Браун в „Банк дьо Люксамбур“ в Люксембург. Освен това искам да преведете до сряда още 5 000 лири на моята сметка в хамбургската „Ландесбанк“.

Обясни накратко, че по-голямата част от петте хиляди лири, които е прехвърлил в Лондон, вече са разпределени по предназначение, а останалите 5 000 остават в Брюге като резерв. Двете еднакви суми в Люксембург и Хамбург му трябваха, за да удостоверява с чек платежоспособността си при предстоящите сделки. По-късно почти всички пари щяха да се върнат в Брюге, а балансът щеше да се отчете надлежно.

— Мога веднага да ви изготвя пълен отчет за направените и за предстоящите разходи — каза Шанън, — но трябва да ми оставите адрес, на който да пратя писмото.

Ендийн му даде номера на една пощенска кутия, която сутринта запази на името на Уолтър Харис, и обеща да се обади незабавно в Цюрих да преведат двете суми от по 5 000 лири на името на Кийт Браун в Люксембург и Хамбург.

Големия Джони Дюпре се обади от лондонското летище в пет часа. Неговият преход беше най-дълъг. Предния ден летя от Кейптаун до Йоханесбург, където преспа в хотел „Холидей Ин“. После взе дългия полет на Южноафриканските авиолинии през Луанда в португалска Ангола със спирка на остров Ила до Сол. Този маршрут избягваше въздушното пространство над всички черни африкански държави. Шанън му нареди да вземе такси до апартамента.

После се обади на останалите трима наемници и също им заповяда да дойдат там.

В шест часа групата се събра за втори път. Прегърнаха се с южноафриканеца и изслушаха мълчаливо същата информация, която Шанън им даде предната вечер. Когато разбра какви са условията, Джони разцъфна.

— Значи пак ще се бием. Пиши ме вътре, Кат.

— Юнак. Виж сега какво искам от теб. Оставаш тук в Лондон и си намираш малък едностаен апартамент. Утре заедно ще потърсим. Ще прегледаме „Ивнинг Стандарт“ и до вечерта ще ти уредим някое местенце. Ти ще купиш дрехите. Трябват ни петдесет фланелки, петдесет чифта долни гащета, петдесет чифта леки найлонови чорапи. Плюс по един резервен чифт за всеки, значи всичко сто. После ще ти дам целия списък. Освен това петдесет чифта бойни панталони. За горнища петдесет бойни якета с цип отпред и със същия маскировъчен цвят като панталоните. Можеш да ги купиш съвсем свободно от някой туристически, спортен магазин или от магазин за военна екипировка. Сега вече и хипитата се разкарват из града с маскировъчни униформи. Да не говорим за ловците в провинцията. Фланелките, чорапите и долните гащета можеш да вземеш от едно и също място, но панталоните и якетата ще купиш от различни магазини. Ще ни трябват също петдесет зелени барети и петдесет чифта ботуши. Панталоните да са размер „L“. Ако трябва, после ще ги скъсим. Половината якета да са размер „L“, другата половина „М“. Ботушите ще купиш от някой магазин за туристически стоки. Не искам да са от тежките армейски ботуши. Трябват ми непромокаеми зелени брезентови с връзки отпред. А сега снаряжението. Ще вземеш петдесет колана, сумки за муниции, раници и туристически самари — от онези с леката тръбна конструкция. Те могат да се пригодят за снарядите на базуките. И накрая петдесет леки найлонови спални чувала. Ясно ли е? После ще ти дам всичко написано.

Дюпре кимна.

— Ясно. Колко ще струва всичко това?

— Около хиляда лири. Сега чуй как точно ще купиш нещата. Ще вземеш телефонния указател „Жълтите страници“ и от раздела „Държавни магазини“ ще си извадиш няколко адреса. Ще купиш якетата, панталоните, коланите, баретите, раниците, самарите и ботушите от различни магазини. Плащаш в брой и веднага прибираш закупената стока. Не давай истинското си име — в случай че някой въобще те попита — и не оставяй истинския си адрес. Когато свършиш с покупките, остави нещата в някой обикновен склад, опаковай ги в сандъци за експедиция и се свържи с четири различни спедиторски фирми, които да работят с пратки по море. Плати им да изпратят товара на четири отделни партиди до един спедитор в Марсилия. Получател Жан-Баптист Лангароти.

— Как се казва спедиторът в Марсилия? — попита Дюпре.

— Още не знам — каза Шанън и се обърна към корсиканеца: — Жан, щом намериш човек, който да превози лодките и двигателите, ще изпратиш в Лондон две съобщения с пълното му име и адрес. Едното до мен тук в апартамента, а другото до Джони Дюпре в пощенския клон на площад „Трафалгар“ до поискване. Разбра ли?

Лангароти си записа адреса, докато Шанън превеждаше на Дюпре последните си думи.

— Значи, Джони, в близките дни ще отидеш на „Трафалгар“ и ще си уредиш нещата с пощата до поискване. После ще се отбиваш там веднъж седмично, докато пристигне писмото на Жан. Като го получиш, ще кажеш на лондонските спедитори да изпратят сандъците на спедитора в Марсилия за транспортиране през митница по море от Марсилия. Като собственик на товара ще бъде записан Лангароти. А сега по въпроса с парите. Преди малко научих, че преводът от Брюксел е пристигнал.

Дюпре подаде на Шанън самолетния си билет, а тримата европейци извадиха от джобовете си малки бележчици. Шанън взе от бюрото си четири писма до мистър Гесенс от „Кредитбанк“. И четирите имаха почти едно и също съдържание. Даваха указания на „Кредитбанк“ да преведе определена парична сума в долари от сметката на мистър Кийт Браун на сметката на мистър X.

В празните пространства Шанън попълни сумата, равна на цената на двупосочен самолетен билет от Лондон съответно до Остенд, Марсилия, Мюнхен и Кейптаун. Освен това писмата задължаваха мистър Гесенс да преведе по 1 250 долара на всеки от посочените господа в посочените банки в деня на получаване на писмото, а после отново на 5 май и на 5 юни. Един по един наемниците продиктуваха имената на банките си, в повечето случаи швейцарски, и Шанън ги напечата в празните пространства.

После всички прочетоха писмата си, Шанън ги подписа на бюрото, постави ги в отделни пликове и раздаде пликовете на четиримата си колеги.

Накрая им даде по петдесет лири в брой, които покриваха двудневния им престой в Лондон, и им каза да го чакат пред входа на неговата лондонска банка в единайсет часа на другия ден.

Когато всички си отидоха, Шанън седна и написа дълго писмо на един човек в Африка. Позвъни на журналиста, който му даде адреса на африканеца, след като бе проверил по телефона дали в това няма нещо нередно. Още същата вечер Шанън пусна писмото с експресна поща и отиде да хапне без никаква компания.

Мартин Торп получи час при доктор Щайнхофер малко преди обяд. Представен вече като помощник на сър Джеймс Мансън, той бе посрещнат в банка „Цвингли“ със същите почести.

Торп предаде на банкера шест попълнени според изискванията и подписани молби за откриване на банкова сметка. На отделни картончета фигурираха по два еталонни подписа на вносителите, а именно господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст.

Към всеки формуляр бяха прикрепени по два документа. Единият от тях беше пълномощно, с което господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст упълномощаваха мистър Мартин Торп да управлява сметките им от тяхно име. Другият документ беше подписано от сър Джеймс Мансън писмо, с което той молеше доктор Щайнхофер да прехвърли от собствената му сметка на сметките на неговите съдружници по 50 000 лири.

Доктор Щайнхофер не бе нито лековерен, нито пък новак в банковото дело, за да не се усъмни в забележителното съвпадение, че имената на шестимата „съдружници“ започват с първите шест букви на латинската азбука. Но той беше в състояние да си внуши, че вероятната фиктивност на шестимата вносители въобще не го засяга. Щом един мастит лондонски бизнесмен бе решил да заобиколи някои норми на британското законодателство, това си беше негова работа. Доктор Щайнхофер знаеше за много бизнесмени от Сити доста любопитни неща, които биха подхранили лондонското Министерство на търговията с материали за разследвания поне до края на века.

Съществуваше и още една причина, поради която бе длъжен да протегне ръка и да поеме формулярите от Торп. Ако акциите на компанията, която сър Джеймс искаше да купи тайно, достигнеха астрономически стойности — а какъв бе иначе смисълът на подобна операция, — нищо не пречеше на швейцарския банкер да купи известен брой акции за себе си.

— Компанията, която имаме предвид, се нарича „Бормак Трейдинг Къмпани“ — тихо каза Торп.

Той очерта състоянието на компанията и изтъкна факта, че лейди Макалистър притежава 300 000 акции, тоест трийсет процента от общия брой.

— Имаме основание да вярваме, че някои хора вече са правили опити да убедят старата дама да продаде своя дял — продължи той. — Очевидно не са успели. Ние също ще опитаме. В случай че не успеем, ще продължим да търсим друга компания-параван.

Доктор Щайнхофер пушеше пура и слушаше мълчаливо.

— Както знаете, доктор Щайнхофер, ако един купувач придобие тези акции, той ще е задължен да декларира самоличността си. Затова се спряхме на четирима купувачи, мистър Адамс, мистър Бол, мистър Картър й мистър Дейвис, всеки от които ще получи седем процента и половина от компанията. Бихме искали вие да действате от името и на четиримата.

Доктор Щайнхофер кимна. Това беше стандартна процедура.

— Разбира се, мистър Торп.

— Аз ще се опитам да убедя старата дама да подпише сертификата за прехвърлянето на акциите без името на купувача. Просто защото някои хора в Англия, особено възрастните жени, смятат швейцарските банки за… как да се изразя… доста потайни организации.

— Сигурен съм, че искахте да кажете зловещи — реагира доктор Щайнхофер. — Напълно ви разбирам. Засега ще оставим нещата така. След като разговаряте с тази дама, ще решим какво точно ще предприемем. Но кажете на сър Джеймс да не се страхува. Покупката ще бъде извършена от четирима купувачи и в пълно съгласие със Закона за компаниите.

Както бе предвидил сър Джеймс Мансън, Торп се върна в Лондон преди смрачаване и се настрои за почивка през уикенда.

Четиримата наемници чакаха Шанън на тротоара пред банката. Той излезе малко преди дванайсет. В ръцете си държеше четири кафяви плика.

— Това е за теб, Марк. Вътре има 500 лири. Понеже ще си живееш вкъщи, твоите разходи ще бъдат най-малки. Така че с тези пари ще трябва да купиш една камионетка и гараж. Има и още няколко неща за купуване. Списъкът е в плика. Открий човека, който продава шмайзерите, и ми уговори среща с него. След десет дни ще те потърся по телефона в твоя бар.

Огромният белгиец кимна и спря едно такси. То щеше да ги откара до гара „Виктория“. Оттам щеше да хване влака, който правеше връзка с ферибота до Остенд.

— Курт, това е твоят плик. В него има 1 000 лири, защото те чака доста път. Трябва да намериш кораб в рамките на четиридесет дни. Поддържай връзка с мен по телефона и с телеграми, но подбирай внимателно думите си. В писмата си до апартамента можеш да пишеш всичко. Ако почнат да следят пощата ми, вече и бездруго ще сме загазили. Жан-Баптист, ето ти 500 лири. Трябва да ти стигнат за четиридесет дни. Като намериш лодките и двигателите, ще ми пишеш. Открий си банкова сметка и ми дай името на банката. Когато ми харесат моделът и цената, ще ти преведа парите. И не забравяй за спедитора. Гледай всичко да е чисто и законно.

Французинът и немецът изслушаха наставленията на Шанън, взеха си парите и хванаха заедно такси до лондонското летище. Оттам Семлер щеше да поеме към Неапол, а Лангароти — към Марсилия.

Шанън хвана Дюпре под мишница и двамата се запътиха към „Пикадили“. В един момент ирландецът подаде плика на колегата си.

— Тук има 1 500 лири, Джони. С хиляда ще покриеш покупките, складирането, опаковането и транспортните разходи до Марсилия. Ще остане и нещо отгоре. С останалите 500 ще живееш през следващия месец или шест седмици. Искам още в понеделник сутринта да се заловиш с покупките. През уикенда ще вземеш „Жълтите страници“ и една карта и ще си направиш списък на магазините и складовете. Трябва да свършиш най-късно след месец, защото след четиридесет и пет дни искам товара в Марсилия.

Шанън спря и купи един вечерен вестник. Отвори го на страницата с обяви за апартаменти под наем и го подаде на Дюпре.

— До довечера трябва да си намериш някой малък апартамент. Утре ще ми кажеш адреса.

Двамата се разделиха малко преди „Хайд Парк“.

Вечерта Шанън написа пълен отчет на Ендийн. Посочи, че досегашните разходи са погълнали основната част от петте хиляди лири, преведени от Брюге. Отбеляза, че остатъкът от неколкостотин ще държи в лондонската сметка като резерв.

Накрая изтъкна, че още не е получил нищо от възнаграждението си, и предложи на Ендийн или да преведе сумата от 10 000 лири направо от швейцарската си сметка на швейцарската сметка на Шанън, или да насочи парите към белгийската банка на името на Кийт Браун.

Пусна писмото още същата вечер.

Тъй като уикендът остана свободен, Шанън се обади на Джули Мансън и я покани да излязат на вечеря. Тя тъкмо се канеше да замине за провинциална къща на родителите си, но им звънна и отмени посещението. Понеже стана доста късно, докато се приготви, Джули дойде да вземе Шанън с колата. Имаше вид на нахакано и разглезено момиченце зад волана на яркочервения си мерцедес.

— Запазил ли си маса някъде?

— Да. Защо?

— Хайде да те заведа в един от любимите ми ресторанти. Така ще можеш да се запознаеш с приятелите ми.

Шанън поклати глава.

— Няма да стане — каза той. — Имам опит с такива компании. Не искам цяла вечер да ме гледат като рядък екземпляр и да ми задават тъпашки въпроси от сорта колко хора съм убил. Гадна история.

Тя се нацупи.

— Моля те, Кат.

— Не.

— Слушай, на никого няма да казвам кой си и с какво се занимаваш. Ще го запазим в тайна. Хайде. Никой няма да те познае по лицето.

Шанън омекна.

— При едно условие — каза той. — Името ми е Кийт Браун. Разбра ли? Кийт Браун. Това е всичко. Нито дума повече за мен. Нито пък за работата ми. Ясно ли е?

Тя се изкиска.

— Страхотно! Жестока идея! Загадъчният принц. Хайде да тръгваме, мистър Кийт Браун.

Заведе го в „Трампс“, където всички очевидно я познаваха. Джони Голд стана от масата си до вратата и лигаво я разцелува по двете бузи. Тя му представи Шанън и двамата се здрависаха.

— Радвам се, че се запознахме, Кийт. Приятно прекарване.

Вечеряха на една от масите, разположени в дълга редица покрай бара. Започнаха с коктейл от раци, сервиран в издълбан ананас. Седнал с лице към салона, Шанън имаше възможност да огледа посетителите. Повечето, ако се съди по дългите коси и небрежното облекло, гравитираха в периферията на шоубизнеса. Имаше и бизнесмени от младото поколение, които се опитваха да изглеждат шик и гледаха да свалят някоя манекенка или актриса. Сред тях Шанън забеляза един човек, когото познаваше. Той седеше в другия край на залата, извън погледа на Джули.

След раците наемникът си поръча печено, после се извини и стана. Измъкна се през вратата и тръгна през фоайето по посока на мъжката тоалетна. Само след секунда усети на рамото си нечия ръка и се извърна. Срещу него беше Саймън Ендийн.

— Да не сте полудели? — изсъска преуспяващото момче от Сити.

Шанън го изгледа с престорено учудване, ококорен като младенец.

— Не, не мисля. Защо? — попита той.

Ендийн беше готов да му отговори, но се овладя навреме. Целият позеленя от яд. Той познаваше добре шефа си, за да му е ясно колко безумно обича Мансън своето уж невинно малко момиченце. Представяше си реакцията му, ако разбере, че Шанън ходи с нея и дори прескача в леглото й.

Но Ендийн беше в матово положение. Той вярваше, че Шанън все още не знае истинското му име и не се досеща за съществуването на Мансън. Ако му се беше скарал за това, че е излязъл на вечеря с момиче на име Джули Мансън, щеше да излезе наяве името на Мансън и ролята му на работодател на ирландеца. Нито пък можеше да му каже да я остави на мира, защото се страхуваше, че Шанън ще говори с момичето и тя ще му разкрие самоличността на Ендийн. Той потисна яда си и някак неуверено попита:

— Какво правите тук?

— Вечерям — каза Шанън, придавайки си смутен вид. — Вижте, Харис, моя работа си е кога и къде ще вечерям. Нямам работа през уикенда. Чакам да стане понеделник, за да отлетя за Люксембург.

Това още повече вбеси Ендийн. Не можеше да обясни, че не нарушението на дисциплината го интересува.

— Кое е това момиче? — попита той.

Шанън сви рамене.

— Казва се Джули. Запознахме се в едно кафене преди два дни.

— Свалихте ли я? — ужасено попита Ендийн.

— Да, може да се каже. Защо?

— А, нищо. Но по принцип внимавайте с жените. По-добре ще е да ги забравите за известно време.

— Харис, не се безпокойте за секретността. От мен няма да излезе информация дори и в леглото. Казал съм й, че името ми е Кийт Браун. За нея съм в петролния бизнес и си карам отпуската в Лондон.

Вместо отговор Ендийн се извъртя, каза троснато на Паоло да съобщи на приятелите му, че са го повикали, и се запъти към изхода, преди Джули Мансън да го е видяла. Шанън го проследи с поглед.

— Сър Гад Джеймс Мансън май здраво ще те скастри — тихо каза той.

Отвън на тротоара Ендийн изпсува през зъби. Оставаше му да се моли Шанън наистина да се е представил като Кийт Браун, а момичето да не разкаже на баща си за новия си приятел.

Шанън и Джули танцуваха докъм три след полунощ. Скараха се още по пътя за неговия апартамент. Той й каза, че ще е най-добре да не говори пред баща си, че ходи с наемник. Предупреди я въобще да не споменава името му.

— От нещата, които ми разказа за него, става ясно, че много държи на теб. Може да те прати някъде или да те вземе официално под своя опека.

След тези думи тя започна да го дразни. С напълно сериозно изражение отговори, че знае как да се оправи с баща си и че животът под негова опека, ако не друго, поне ще й отвори място във всички вестници. Накрая добави, че Шанън би могъл да нападне дома на баща й, да я грабне и да избяга с нея.

Шанън не знаеше докъде свършва шегата в случая и за момент си помисли, че може би е попрекалил с предизвикателствата си към Ендийн, макар че срещата помежду им се състоя, без въобще да я е планирал. Все още се караха, когато влязоха във всекидневната на апартамента.

— Във всеки случай никой не може да ми заповядва какво да правя и какво да не правя — каза момичето, докато оставяше палтото си върху креслото.

— Аз мога — изръмжа Шанън. — Да не си посмяла и дума да обелиш за мен пред баща си. И без повече приказки.

Джули му се изплези.

— Ще правя какво си искам — сопна се тя и за да подсили думите си, тропна с крак.

Шанън я грабна, извъртя я, отмъкна я до креслото, седна и я придърпа върху коленете си. През следващите пет минути в стаята властваха два звука — писъците на момичето и плясъци на шамари. Когато я пусна, тя се завтече с рев към спалнята и тръшна вратата.

Шанън повдигна рамене. Заровете бяха хвърлени и нищо не можеше да се промени. Той отиде в кухнята, направи си кафе и седна да го пие до прозореца. Гледаше гърбовете на тъмните къщи отсреща. Порядъчните жители на „Сейнт Джоунс Ууд“ спяха отдавна.

След малко влезе в спалнята. Вътре беше тъмно. В далечния ъгъл на двойното легло се виждаше малка издутина, от която не излизаше даже и дъх. Кракът му се оплете в захвърлената на пода рокля, а след още две стъпки срита една от обувките на Джули. Той седна на ръба на леглото и когато зениците му свикнаха с мрака, пред погледа му изникна лицето й върху възглавницата. Очите й гледаха към него.

— Много си гаден — промълви тя.

Шанън се наведе към нея и пусна ръка към врата й. Започна бавно и упорито да я гали.

— Никой досега не ме е удрял.

— Затова си станала такава.

— Каква?

— Една малка глезла.

— Не съм. — Последва пауза. — Всъщност такава съм.

Той продължаваше да я гали.

— Кат.

— Кажи.

— Ти наистина ли си помисли, че татко може да ме отнеме от теб, ако му кажа?

— И сега мисля така.

— А мислиш ли, че бих могла да му кажа?

— Стори ми се възможно.

— Затова ли се ядоса?

— Да.

— Значи ме наплеска, защото ме обичаш, така ли?

— Сигурно.

Тя извърна глава и Шанън усети усърдния й език върху дланта си.

— Скачай в леглото, Кат. Толкова съм възбудена, че направо ще се побъркам.

Без да го изчака да се съблече напълно, тя отметна чаршафите, коленичи върху матрака и взе да го гали по гърдите. Между целувките мълвеше: „По-бързо, по-бързо.“

„Ти си един долен мошеник, Шанън“ — мислеше си наемникът, докато лежеше по гръб под страстните ласки на това обезумяло младо момиче.

Два часа по-късно двамата лежаха отпуснати и гледаха как от изток над Камдън Таун се спуска сивкава виделина. На Шанън му се припуши. Джули се гушеше в свивката на ръката му. Гладът й бе уталожен за момента.

— Искам да те питам нещо — каза тя.

— Какво е то?

— Защо живееш по този начин? Защо ти е да бъдеш наемник и да правиш тези войни?

— Аз не правя войни. Светът, в който живеем, прави войни. Замислят ги и ги ръководят хора с претенции за морал и почтеност. Повечето от тях са корумпирани и тарикати. Правят войни, за да увеличат печалбите и властта си. Аз само се бия в тези войни, защото ми харесва този начин на живот.

— Но защо го правиш за пари? Наемниците се бият за пари, нали?

— Не само. Отрепките се бият само за пари, но когато стане напечено, те винаги се разбягват. Истинските наемници се бият главно защото, както вече ти казах, обичат това ежедневие — трудностите, битките.

— Но защо въобще трябва да има войни? Защо тези хора не живеят в мир?

Той се попремести и както гледаше към тавана, се намръщи.

— Защото на този свят има само два вида хора: хищници и тревопасни. Хищниците винаги се изкачват на върха, защото са готови да се бият и да потъпкват хора и ценности, които се изпречват на пътя им към целта. На останалите им липсва решителност, кураж, алчност, а също безскрупулност. Така че светът се управлява от хищниците, които се превръщат във властници. А властниците никога не се задоволяват. Те изпитват нужда постоянно да трупат валута, която боготворят. В комунистическия свят — въобще не се заблуждавай, че комунистическите лидери са миролюбци — валутата е властта. Власт, власт и пак власт, независимо колко хора ще погинат. В капиталистическия свят валутата са парите. Още и още пари. Петрол, злато, ценни книжа, акции. Все повече и повече. Ето това е целта. Можеш да лъжеш, да крадеш, да подкупваш, да мамиш, за да я постигнеш. Така хората правят пари, а с парите се купува власт. Ето че пак се върнахме при жаждата за власт. Ако хищниците решат, че някъде може с война да се пипне прилична порция власт, войната е готова. Останалото, тъй наречените идеали, са празни приказки.

— Но някои хора се бият за идеалите си. Южновиетнамските партизани например. Чела съм във вестниците.

— Да, някои хора наистина се бият за идеалите си, но в деветдесет и девет на сто от случаите те остават измамени. Както и онези, които викат по площадите в подкрепа на войните. Все ние сме добрите, а другите лошите. Така е във Вашингтон и Пекин, в Лондон и Москва. Пълна измама. Да не мислиш, че американчетата във Виетнам загинаха в името на живота, свободата и щастието? Загинаха за индекса Дау Джоунс на „Уолстрийт“. Винаги е било така. А британските войници, които загинаха в Кения, в Кипър, в Аден? Да не мислиш, че са влизали в бой за Бога, краля и отечеството? Били са по онези земи по заповед на полковника, а той е получил заповед от Министерството на войната, което пък на свой ред се подчинява на кабинета. Целта беше да се запази британският контрол върху икономиката на тези държави. И какво стана накрая? Те извоюваха Независимостта си. Някой сети ли се за труповете на британските войници? Всичко е една голяма измама, Джули Мансън, голяма измама. Разликата в моя случай е, че на мен никой не ми казва кога, къде и на чия страна да се бия. Затова политиците и въобще институциите мразят наемниците. Не защото сме по-кръвожадни от тях (всъщност ние сме много по-милостиви), а защото не могат да ни контролират. Ние не изпълняваме техните заповеди. Не стреляме по техните врагове, не започваме и не спираме, когато те ни кажат. Ние сме извън закона. Бием се по договори, които сами си намираме.

Джули се надигна и прокара пръсти по твърдите мускули на гърдите и раменете му. Тя бе израснала в нормална семейна среда и като много други младежи от нейното поколение въобще не разбираше какво става в света наоколо.

— А войните, които са справедливи? — попита момичето. — Войната срещу Хитлер например. Тя беше справедлива, нали?

Шанън въздъхна и кимна.

— Да, справедлива беше. Той си беше гад. Само че до самото избухване на войната западните магнати му продаваха стомана, а после натрупаха още по-големи състояния от производството на стомана, която трябваше да разбие стоманата на Хитлер. Комунистите също не бяха стока. Сталин подписа с него пакт за ненападение и изчака капитализмът и нацизмът да се унищожат взаимно. Едва когато Хитлер удари Русия, идеалистите комунисти се сетиха, че нацизмът е опасен. Освен това убийството на Хитлер костваше трийсет милиона живота. Някой наемник щеше да го убие само с един куршум, който струва по-малко от шилинг.

— Но все пак победихме, нали? Справедливостта беше на наша страна и победихме.

— Победихме, моето момиче, защото руснаците, британците и американците имаха повече оръдия, танкове, самолети и кораби от Адолф. Това е единствената причина. Ако той имаше повече, победата щеше да е негова. А в историята щеше да пише, че Хитлер е бил прав, а ние сме били криви. Победителите винаги имат право. Веднъж чух една много хубава поговорка: „Бог е на страната на големите батальони.“ Това е библията на богатите и на силните, на циниците и на наивниците. Политиците вярват в нея, а тъй наречените авторитетни вестници я проповядват. Истината е, че Властта е на страната на големите батальони, защото именно тя ги е създала и въоръжила. Читателите на тази бълвоч сякаш въобще не се сещат, че Бог, ако има такъв, трябва да се свързва с истината, справедливостта и състраданието, а не с животинската сила. Даже за миг не им хрумва, че истината и справедливостта може би са на страната на малките взводове. Не че това има значение. Големите батальони винаги ще побеждават, „сериозната“ преса ще ги хвали, а тревопасните винаги ще вярват.

— Ти си бунтовник, Кат — промълви тя.

— Разбира се. Винаги съм бил. Не, не винаги. Станах такъв, след като зарових шестима мои другари в Кипър. Тогава започнах да се съмнявам в мъдростта и в почтеността на нашите лидери.

— Но ти не само убиваш хора, а можеш и сам да загинеш. Можеш да си загубиш живота в една от тези безсмислени войни.

— Да, всъщност защо да не живея като пиле в клетка в един от тези безсмислени градове. Да попълвам безсмислени формуляри, да плащам безсмислени данъци, с които безсмислени администратори и политици ще си печелят изборите. Бих могъл да получавам безсмислена заплата в някоя безсмислена кантора и да пътувам безсмислено с метрото, всяка сутрин и вечер, докато стигна до една безсмислена пенсия. Предпочитам да живея и да умра, както аз си знам.

— Мислиш ли някога за смъртта?

— Разбира се. Често. Ти не мислиш ли?

— Мисля. Но не искам да умирам. Не искам и ти да умираш.

— Смъртта не е толкова лошо нещо. Човек свиква с идеята за смъртта, когато много пъти се размине с нея съвсем наблизо. Сетих се нещо. Онзи ден разчиствах чекмеджетата. Едното беше застлано със стар вестник. Видях една статийка и започнах да я чета. Ставаше дума за един старец. Живеел сам в някакъв сутерен. Един ден по-миналата зима го намерили мъртъв. Седмица и нещо, след като починал. Свидетелите казали на следователя, че никой не идвал при него, а и той самият рядко излизал. Според заключението на съдебния лекар старецът не бил се хранил пълноценно поне от една година. Знаеш ли какво са открили в гърлото му? Късчета картон. От глад човекът започнал да гризе някакъв кашон. Ей това не е за мен. Аз ще си тръгна, както си знам. Предпочитам да си отида с куршум в гърдите, с кръв на уста и с пушка в ръцете. Искам накрая да извикам „Майната ви!“, а не да изтлея в някакво мокро мазе със запушена с картон уста. А сега заспивай, мила, че вече съмна.

11.

В понеделник Шанън пристигна в Люксембург малко след един часа и хвана от летището такси до „Банк дьо Кредит“. Представи паспорта с името на Кийт Браун и поиска петте хиляди лири, които трябваше да са преведени в сметката му.

След кратка проверка на телекса преводът бе открит. Току-що беше дошъл от Цюрих. Шанън не изтегли цялата сума в брой. Получи в люксембургски франкове еквивалента на хиляда лири и подписа формуляр, който удостоверяваше баланса от 4 000 лири в банката. Срещу това му издадоха чек за 4 000 лири.

Имаше време да хапне набързо, преди да се отправи към улица „Хугштраат“, където имаше среща в счетоводната фирма „Ланг и Щайн“.

Люксембург, подобно на Белгия и Лихтенщайн, поддържа система, която предлага на инвеститорите строго дискретно и дори тайно обслужване в областта на банковите и бизнесоперации. В тази система чуждестранните полицейски органи проникват с огромни трудности. Общо взето, ако не се потвърди, че една регистрирана в Люксембург компания е нарушила законите на Великото херцогство или ако не се докаже, че е замесена в международни незаконни дейности от силно компрометиращо естество, полицейските опити за разследвания на това кой притежава или контролира компанията се сблъскват със стоически отказ за сътрудничество. Именно такива условия търсеше Шанън.

Разговорът му, насрочен преди три дни по телефона, беше с мистър Емил Щайн, един от партньорите в реномираната фирма. Специално за случая Шанън бе облякъл нов, гълъбовосив костюм, бяла риза и строга вратовръзка. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а в другата държеше вестник „Таймс“. Неизвестно защо вестникът в ръката винаги създава у европейците впечатлението, че си имат работа с порядъчен англичанин.

— През следващите няколко месеца — каза наемникът на побелелия счетоводител — група британски съдружници, към която принадлежа и аз, иска да развие определени търговски дейности в района на Средиземноморието. Навярно в Испания, Франция и Италия. За целта бихме желали да основем холдингова компания в Люксембург. Както добре разбирате, ситуацията на британски граждани и жители на Острова, които се занимават с бизнес в няколко европейски страни с различно финансово законодателство, може да се окаже доста усложнена. От гледна точка на данъците откриването на холдингово дружество в Люксембург ни се струва удачна стъпка.

Мистър Щайн кимна, тъй като молбата не го изненада. В неговата малка страна бяха регистрирани множество холдингови компании от този род, а във фирмата му ежедневно постъпваха подобни поръчки.

— Това няма да е проблем, мистър Браун — каза той на клиента си. — Вие естествено си давате сметка, че ще трябва да се съобразим с всички законни процедури във Великото херцогство Люксембург. Сторим ли това, холдинговото дружество ще има право да държи основния пакет акции на всякакви други компании, регистрирани където и да е било, като при това дейността му ще остава извън погледа на чуждестранните данъчни власти.

— Много съм ви задължен. Бихте ли очертали основните стъпки при откриването на такова дружество в Люксембург?

Счетоводителят започна гладко да излага необходимите изисквания.

— За разлика от Великобритания в Люксембург всички дружества с ограничена отговорност трябва да имат минимум седем акционери и минимум трима директори. Нерядко обаче счетоводителят, който се нагърбва с регистрирането на компанията, поема председателството на Съвета на директорите, двама от партньорите му също влизат в него, а няколко души от персонала на фирмата стават акционери с чисто символичен брой акции. По този начин лицето, което иска да основе компанията, минава на седмо място в списъка на акционерите, макар че именно на него принадлежи контролният пакет. Обикновено акциите се регистрират на името на акционера, но съществува изключението с тъй наречените акции на приносителя, при които не е необходимо да се посочва самоличността на притежателя. Лошото е, че тези акции, както става ясно и от названието им, могат да бъдат предявени от всеки. Ако човек ги загуби или му ги откраднат, новият собственик на контролния пакет автоматично би спечелил контрол над компанията, без да му се налага да доказва по какъв начин е придобил акциите. Следите ли мисълта ми, мистър Браун?

Шанън кимна. Той търсеше именно такъв вариант на регистрация, за да може Семлер да купи кораба под прикритието на трудно уловима компания.

— Едно холдингово дружество — каза мистър Щайн, — както предполага самото му название, не може да се занимава с търговска дейност. То може единствено да държи акции на други компании. Вашата група съдружници притежава ли акции на други компании, които би желала да прехвърли и да държи в Люксембург?

— Не, засега не — каза Шанън. — Възнамеряваме да придобием няколко съществуващи компании или да основем нови дружества с ограничена отговорност, чиито основни пакети от акции ще прехвърлим за сигурност в Люксембург.

След не повече от час стигнаха до споразумение. Шанън доказа платежоспособността си с чека за 4 000 лири и плати в брой първоначална вноска от 500 лири.

Мистър Щайн обеща да се захване веднага с учредяването и регистрацията на холдингово дружество, наречено „Тироун Холдингс“, като преди това провери в обемистите регистри дали не съществува друга компания със същото име. Общият акционерен капитал щеше да възлиза на 40 000 лири, с 1 000 от които незабавно щяха да се пуснат на пазара 1 000 обикновени акции с номинална стойност една лира. Мистър Щайн щеше да закупи една акция и да поеме председателството на Съвета. Мистър Ланг и един от по-младите партньори във фирмата също щяха да придобият по една акция. Още трима души от персонала — по-късно се разбра, че са секретарки — щяха да получат по една акция, а мистър Браун щеше да притежава останалите 994 акции и щеше по този начин да контролира компанията и Съвета на директорите.

Официалното учредяване на дружеството бе насрочено за след двайсет дни или за по-късна дата, съобразена с времето на мистър Браун. За датата на пристигането си в Люксембург трябваше да уведоми фирмата писмено. С тази уговорка Шанън си тръгна.

Малко преди края на работното време се върна в банката и прехвърли четирите хиляди лири на сметката си в Брюге. Настани се в хотел „Екселсиор“. Вече си беше резервирал билет за сутрешния полет до Хамбург и поръча на администраторката в хотела да потвърди резервацията. Следващата му спирка беше Хамбург. Отиваше да търси оръжие.

Търговията със смъртоносни оръжия е най-доходоносната дейност след бизнеса с наркотици и не случайно всички правителства по света са пряко обвързани с нея. След 1945 стана едва ли не въпрос за национална чест всяка страна да има собствена оръжейна индустрия. Производството процъфтяваше и нарастваше, докато се достигна нивото от началото на седемдесетте години, когато бе изчислено, че на всеки един жител на планетата се пада по едно огнестрелно оръжие. Тъй като в мирновременни условия потреблението винаги е по-ниско от предлагането, съществуват два логични изхода — износ на излишъците или участие във война. Тъй като малко правителства са готови да въвлекат във война собствените си страни, а в същото време държат да запазят нивото на военната си промишленост, ударението пада върху износа на оръжие. За тази цел всички Велики сили разполагат с високоплатени екипи от търговци, които обикалят земното кълбо и се опитват да убедят всеки властник, до когото успеят да се доберат, че страната му не е достатъчно добре въоръжена или че притежава стари оръжия, които трябва да се подменят с по-съвременни.

Продавачите въобще не се интересуват от факта, че деветдесет и девет процента от оръжието в Африка, да речем, не се използва за защита на съответните страни от външна агресия, а държи в подчинение местното население. В началото търговията с оръжие представляваше една от зоните на съперничество между конкуриращите се за по-големи печалби западни държави. Когато в оръжейния бизнес навлязоха Русия и Китай, той се превърна в арена и на политическо съперничество.

Сложното взаимодействие между финансови и политически мотиви доведе до изграждането на заплетена система от съображения, която ежедневно се доразвива в столиците на големите държави. Една от тях решава да продава оръжие на република А, но не и на Б. Другата веднага предприема противоположния ход. Това се нарича установяване на баланс между силите с цел да се запази мирът. Финансовата мотивация в търговията с оръжие е постоянна — тази дейност винаги носи печалба. Единствените ограничения се налагат от политическите съображения, които отчитат дали на дадена страна трябва да се предостави оръжие. Именно върху тази нестабилна почва с примеси от политическа целесъобразност и финансова изгода се разви тясната връзка между външните министерства и министерствата на отбраната по целия свят.

Да се изгради местна военна промишленост не е особено трудно при положение, че се произвеждат най-простите оръжия. Производството на пушки, автомати, муниции, ръчни гранати и пистолети е относително елементарен процес, който не е свързан с високи технологии и богата суровинна база. Но малките страни предпочитат да купуват въоръжението си на готово от по-големите, защото техните вътрешни нужди са прекалено дребни, за да оправдаят разходите по изграждане на такава индустрия, а техническото равнище на производството не би ги извело на международния пазар.

Въпреки това през последните две десетилетия нарасна броят на средно големите страни, които откриха собствено, макар и елементарно производство на оръжие. Трудностите набъбват пропорционално със сложността на произвежданото оръжие. Лесно е да се прави леко въоръжение, по-трудно се произвеждат оръдия, бронетранспортьори и танкове, особено трудно е да се създаде корабостроителна индустрия за модерни военни съдове, а най-трудно от всичко е да се изкарат модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Равнището на дадена местна военна промишленост си личи по техническия предел, над който се налага внос на оръжие от други страни.

Основните производители и износители на оръжие в западния свят са Съединените щати, Канада, Великобритания, Франция, Италия, Западна Германия (там определени производства са забранени с Парижкия договор от 1954), Швеция, Швейцария, Испания, Белгия, Израел и Южна Африка. Швеция и Швейцария са неутрални, но въпреки това произвеждат и изнасят много добро въоръжение. Израел и Южна Африка си изградиха собствена военна промишленост поради сложната обстановка, която ги задължава да зависят само от себе си в случай на криза. Тези две страни не изнасят оръжия. Останалите са членки на НАТО и са свързани с обща военна политика. Освен това между външните им министерства съществува определено, макар и не съвсем ясно сътрудничество по въпросите на търговията с оръжие. Така че всяка заявка за оръжие бива внимателно разглеждана, преди да се издаде съответното разрешение. При това купувачът, обикновено някоя малка държава, подписва писмена декларация, че няма да препродаде оръжието без изричното писмено съгласие на доставчика. С други думи, министерството на външните работи задава безбройни въпроси, преди да допусне сделката, и такива сделки се осъществяват почти задължително на правителствено равнище.

Комунистическите оръжия са силно стандартизирани и произлизат главно от Русия и Чехословакия. Новият фактор, Китай, също произвежда въоръжение на достатъчно високо технологично ниво, за да отговаря на теорията на Мао за партизанската война. При комунистите търговията с оръжие е поставена на друга основа. Определящо е политическото влияние, а не парите. Много съветски пратки с оръжие се предоставят като дарения, за да се спечели благоволението на едно или друго правителство. Верни на максимата, че властта се намира на щиковете на пушките, комунистическите държави продават оръжие не само на законни правителства, но и на „освободителни“ организации, които са под тяхно покровителство. В повечето случаи става дума за дарения, а не за продажби. По този начин комунистическите, ултралеви революционни движения са освободени от притеснение, че могат да останат без бойна техника.

По средата на скалата са неутралните швейцарци и шведи, които сами си налагат ограничения при избора на купувачите, залагайки на собствените си морални критерии.

От тази ситуация, при която руското правителство продава на неправителствени организации, а Западът се въздържа, се възползват частните търговци на оръжие. В Русия такива не съществуват и затова тази празнина се попълва на Запад. Търговецът на оръжие е бизнесмен, който е готов да търгува с всякакви купувачи, но за да се задържи в този бизнес, той е длъжен да общува пряко с министерството на отбраната на собствената си страна. В противен случай министерството би го отстранило от играта. Въобще в негов интерес е да се придържа към изискванията на страната си, защото е възможно именно тя да го снабдява със стока, която би престанал да получава, ако създава неприятности. Да не говорим за страха му, че може да го сполети нещо много по-незавидно.

И така, законният търговец на оръжие, който най-често живее в родината си, продава, след като се увери, че сделката е приемлива за правителството. Тези търговци са обикновено големи компании, които разполагат със собствени запаси от оръжие.

Това е най-горното равнище на частната инициатива в оръжейния бизнес. В дълбокото плуват далеч по-съмнителни риби. На следващото стъпало стои законният търговец, който няма собствени запаси, но има официално издадено разрешително да търгува с големите, най-често държавни или контролирани от държавата военнопромишлени предприятия. Той посредничи между тях и клиента, като прибира процент за себе си. Длъжен е постоянно да си връзва гащите пред правителството, защото от това зависи разрешителното му. Това не пречи на някои търговци от този клас да кръшкат понякога, макар че преди време двама от тях бяха разкрити и излязоха от играта.

Тинестото дъно се обитава от хората на черния пазар. Тези търговци са всъщност любители, защото нямат разрешително и следователно не могат законно да притежават оръжейни запаси. Издържат ги неофициални купувачи — лица или организации, които не представляват никое правителство. Това са купувачи, които не биха получили мълчаливото одобрение на нито едно западно правителство. Купувачи, които комунистическите правителства биха отказали да подкрепят по идеологически съображения.

Най-същественият документ при една сделка с оръжие е тъй нареченият сертификат за крайния потребител. Той удостоверява, че покупката се осъществява от или от името на крайния потребител, който в западната практика почти задължително е законно избрано правителство. Въпросът за такъв сертификат не възниква само в случаите, когато някоя от тайните служби предоставя дарение на дадена военна групировка или при сделките на черния пазар. Илюстрация на първия случай е въоръжението, което кубинските антикомунисти в Свинския залив и наемниците в Конго получиха безплатно от ЦРУ. Илюстрация на втория са доставките на оръжие от различни европейски и щатски частни централи за Ирландската републиканска армия.

Сертификатът за крайния потребител е международен документ и няма строго определена форма, размер или текст. Той представлява потвърждение от упълномощен представител на правителството, че или притежателят му, или търговецът мистър X има право да иска от държавата доставчик разрешение за покупка и износ на определено количество оръжие.

Важно е да се знае, че някои страни предприемат възможно най-щателни проверки, за да установят автентичността на сертификата, а други го приемат на доверие. Съвсем очевидно е също, че тези сертификати, както и всичко друго могат да се подправят. Ето в този свят предпазливо навлизаше Шанън с полета си към Хамбург.

Той си даваше сметка, че една директна заявка за закупуване на оръжие, отправена към някое европейско правителство, не би имала успех. Не можеше да се надява и на дарение от комунистическите правителства. Всъщност свалянето на Кимба беше против техните интереси. Освен това всяка директна заявка би разкрила цялата операция, а това значеше пълен провал.

По същите причини Шанън не бе в състояние да се обърне към някой от водещите държавни производители на оръжие, като белгийската „Фабрик Насионал“ например, защото това неминуемо би стигнало до знанието на правителството. Същото се отнасяше и за крупните частни търговци на оръжие като „Когсуел и Харисън“ в Лондон или „Паркър Хейл“ в Бирмингам. Към тяхната категория спадаха още шведската фирма „Бофорс“, швейцарската „Ерликон“, испанската „СЕТМЕ“, чешката „Омнипол“, италианската „Фиат“, „Вернер“ и другите фирми в Германия.

Трябваше да отчете и конкретните финансови обстоятелства. Сумата, с която разполагаше, беше прекалено малка, за да заинтригува големите търговци, които обикновено боравеха с милиони. Не би могъл да привлече вниманието на краля на оръжейния бизнес Сам Къмингс от „Интерармко“, който управляваше частната си империя от комфортния си апартамент в Монако, където се бе оттеглил да се наслаждава на богатството си. Не би заинтригувал нито доктор Стракати от Виена, който държеше правата за задграничните операции на чешката фирма „Омнипол“, нито доктор Лангенщайн в Мюнхен, нито доктор Перети в Рим, нито мистър Камермунт в Брюксел.

Налагаше се да слезе едно стъпало по-надолу при хората, които работеха с по-дребни суми и количества. Знаеше имената на Гюнтер Лайнхаузер (бивш сътрудник на Къмингс), на Пиер Лорес, Морис Ерсю и Пол Фавие. Последните трима живееха в Париж. След като размисли обаче, реши да се свърже с двама души от Хамбург.

Проблемът при тази покупка беше, че целта й прозираше на повърхността — пълен комплект оръжия за конкретна операция. Без да е голям военен капацитет, човек би разбрал, че се касае за превземането на една сграда с еднократна атака. Количествата не бяха достатъчно големи, за да заблудят професионалния военен, че зад поръчката стои някое министерство на отбраната, било то и на малка държава.

Ето защо Шанън реши да разбие комплекта на части, за да купува по един артикул от всеки търговец. Смесеният комплект би издал намеренията на купувача.

От първия човек, с когото може да се срещне в Хамбург, искаше да купи 400 000 броя стандартни 9-милиметрови патрона, които стават както за автоматичните пистолети, така и за автоматите. Подобна тежка и обемиста партида, закупена на черния пазар, щеше да създаде доста усложнения при транспортирането й до кораба. Но, от друга страна, полицията на някоя малка държава би могла да се нуждае точно от такава партида и тъй като в тази част от комплекта нямаше да има автомати, човек би си помислил, че става дума за попълване на запаси.

За тази сделка трябваше да намери законен търговец на оръжие, който би могъл да провре тази малка поръчка през всички процедури, като я постави сред серия по-едри поръчки. Макар и законен, този търговец трябваше да е готов на нередовна сделка с подправен сертификат за краен потребител. Ето къде послужиха знанията за страните с либерално отношение към този документ.

Преди, десет години из много частни домове в Европа се търкаляха „черни“, незаконно притежавани оръжия, които бяха останали от колониалните войни като френската в Алжир и белгийската в Конго.

Но няколкото малки наемнически операции през шейсетте, по-специално войните в Йемен и Нигерия, погълнаха тези оръжия. Така че на Шанън му се налагаше да намери човек, който да използва нередовен сертификат за краен потребител пред някое от правителствата, които не задават въпроси по повод на тези документи. Само преди четири години най-либерално в това отношение беше чешкото правителство, което, макар и комунистическо, продължаваше старата чешка традиция да се продава оръжие на всякакви клиенти. Преди четири години човек можеше просто да отиде в Прага с едно куфарче долари, да посети централата на „Омнипол“, да си избере артикулите и няколко часа по-късно да натовари стоката на чартърния си самолет и спокойно да излети. Съвсем проста работа, но след навлизането на руснаците през 1968 година КГБ взе под свой контрол всички подобни заявки и сега се задаваха твърде много въпроси.

Още две страни си бяха спечелили репутацията на неособено заинтересовани от произхода на сертификата за краен потребител. Едната беше Испания, която имаше традиционен афинитет към чуждата валута. Нейните военни заводи „СЕТМЕ“ произвеждаха богат набор от оръжия, които испанското военно министерство продаваше почти на всички желаещи. Другата, ново име на пазара, беше Югославия.

Югославия бе започнала да произвежда собствено оръжие едва преди няколко години и вече бе успяла да задоволи нуждите на въоръжените си сили. Следваше периодът на свръхпроизводство (такива скъпи заводи не могат да се затворят толкова скоро) и това обуславяше стремежа за износ. Тъй като бяха ново име на оръжейния пазар и никой не познаваше качеството на оръжието им и тъй като, от друга страна, бяха жадни за валута, югославяните бяха възприели подход, който може да се характеризира с фразата „не задавай въпроси, за да не те лъжат“. Произвеждаха един добър модел лека минохвъргачка, както и сносна модификация на чешката базука РПГ–7.

Шанън прецени, че понеже югославското производство не е реномирано, търговецът би могъл да убеди Белград да му продаде минимално количество от горните оръжия, а именно две 60-милиметрови минохвъргачки със 100 мини плюс две базуки с четиридесет снаряда. Размерът на покупката можеше да се оправдае с желанието на клиента да изпробва тези нови оръжия, преди да рискува с по-крупна поръчка.

За първата поръчка Шанън възнамеряваше да се обърне към един търговец, който имаше разрешително да търгува с мадридската фирма „СЕТМЕ“. За него се знаеше, че се гнуси от подправените сертификати за краен потребител. Втората поръчка смяташе да осъществи с помощта на друг един жител на Хамбург, който умело бе извадил югославските производители от пелените и сега поддържаше добри отношения с тях. Той обаче нямаше разрешително за търговия с оръжие.

По принцип контактите с незаконни търговци са безсмислени. Ако не може да изпълни поръчката от свои нелегални запаси, в който случай ще липсва разрешително за износ, единствената заслуга на незаконния търговец може да бъде осигуряването на нередовен, но добре подправен сертификат за краен потребител, като след това убеди някой законен търговец да приеме тази хартийка. Оттук нататък законният търговец може да изпълни поръчката с разрешение на правителството от собствените си законно притежавани запаси, като осигури и разрешително за износ, а може освен това да представи пред някое правителство фалшивия сертификат, гарантирайки го със своето име. Но понякога незаконните търговци имат и едно друго качество. Те познават отблизо пазара и знаят кога, къде и с какъв точно подход да отидат, за да постигнат оптимален резултат. Именно това качество щеше да търси Шанън у втория човек в неговия списък.

Когато пристигна в Хамбург, наемникът се отби в „Ландесбанк“ и откри, че петте хиляди лири са пристигнали. Той получи чек за цялата сума и продължи към хотел „Атлантик“, където имаше запазена стая. Реши да пропусне Репербана29 и тъй като беше много изморен, вечеря рано и си легна.

Йохан Шлинкер, пред когото Шанън застана на другата сутрин в скромния му кабинет, беше нисък, закръглен и бодър. В очите му искреше толкова добродушие и приветливост, че след по-малко от десет секунди наемникът разбра, че на този човек може да се вярва, докато ти види гърба. Говореха на английски за долари — двата неразделни езика на оръжейния пазар.

Шанън благодари на търговеца, че е приел да се срещнат, и му показа паспорта си на името на Кийт Браун. Немецът го разгледа и му го върна.

— Какво ви води насам? — попита той.

— Хер Шлинкер, препоръчаха ви като бизнесмен с безупречна репутация в областта на армейското и полицейското въоръжение.

Шлинкер се усмихна и кимна, но ласкателството не стигна до него.

— Кой ме препоръча, ако мога да попитам?

Шанън спомена името на един човек в Париж, който работеше в африканския отдел на една френска правителствена тайна служба. Запознаха се с него в Африка по време на една от войните, а преди един месец Шанън го потърси в Париж и се срещнаха да си спомнят добрите стари времена. Преди седмица отново му позвъни и французинът наистина му препоръча Шлинкер. Шанън каза на приятеля си, че ще използва името Браун.

Шлинкер повдигна вежди.

— Ще ме извините ли за секунда? — попита той и излезе от стаята.

От съседното помещение се чу тракане на телекс. Немецът се върна едва след тридесет минути.

— Трябваше да се обадя на един приятел в Париж по служебен въпрос — бодро каза той. — Продължавайте, моля.

Шанън беше абсолютно сигурен, че Шлинкер се е свързал със свой колега в Париж с молба да се обади на френския агент и да получи потвърждение, че Шанън е чист. Очевидно потвърждението бе дошло преди малко.

— Искам да купя известно количество 9-милиметрови патрони — каза наемникът направо. — Знам, че поръчката е малка, но съм във връзка с определени хора в Африка, които имат нужда от тези муниции, за да постигнат целите си. Вярвам, че ако това стане, в бъдеще ще им трябват по-големи пратки.

— Какъв е размерът на поръчката? — попита немецът.

— Четиристотин хиляди броя.

Шлинкер направи гримаса.

— Не е много — отсече той.

— Така е. В момента бюджетът не позволява повече. Но човек все се надява, че една малка инвестиция сега може да доведе до по-крупни неща в бъдеще.

Немецът кимна. Не се случваше за пръв път. Първата поръчка обикновено беше малка.

— Защо са се обърнали към вас? Вие не сте търговец на оръжие.

— Наели са ме като съветник по всички военни въпроси. Когато възникна проблемът с мунициите, те ме помолиха да дойда в Европа и да намеря доставчик — каза Шанън.

— И нямате сертификат за краен потребител? — попита немецът.

— Трябва да призная, че нямам. Но мислех, че това може да се уреди.

— О, да, може — каза Шлинкер. — Не е никакъв проблем. Отнема време и струва пари, но може да се направи. Мога да изпълня такава поръчка и от моите запаси, но те са във Виена. В такъв случай би отпаднала необходимостта от сертификат. А бихме могли да извадим такъв документ и да направим нормална заявка по законните канали.

— Предпочитам втория начин — каза Шанън. — Товарът ще се транспортира по море, а да се пренася такова количество от Австрия в Италия, а после до пристанището, би било твърде рисковано. Бихме навлезли в игра с много неизвестни. А при залавяне преносителите влизат в затвора за доста дълго време. Освен това може да се установи, че товарът идва от вашите складове.

Шлинкер се усмихна. Той беше уверен, че няма такава опасност, но за граничните власти Шанън беше прав. Все по-дръзките действия на терористите от „Черния септември“ изостряха чувствителността на австрийските, немските и италианските граничари към всякакви съмнителни товари.

Шанън от своя страна не можеше да е сигурен, че Шлинкер няма да му продаде мунициите, а на другия ден да го предаде. С фалшивия сертификат за краен потребител немецът щеше да е вързан към неговия отбор, защото именно той щеше да представи документа пред властите.

— Май че имате право — каза Шлинкер накрая. — Добре. Мога да ви предложа стандартни 9-милиметрови патрони по шейсет и пет долара за хиляда броя. Ще има и допълнителна десетпроцентна такса за сертификата и още десет процента франко кораба.

Шанън направи бързи изчисления. „Франко кораба“ означаваше товар, снабден с разрешително за износ, минал през митницата, качен на кораба, който щеше да е напуснал пристанището. Цената беше 26 000 долара за мунициите плюс 5 200 долара допълнителни такси.

— Как ще се плаща? — попита наемникът.

— Тези 5 200 долара ще ми трябват, преди да започна работа — каза Шлинкер. — С тях ще платя за сертификата и ще покрия някои пътни и административни разходи. Пълната сума следва да се изплати в този кабинет, след като ви покажа сертификата, но преди получаването на стоката. Като законен търговец аз купувам на моя клиент — правителството, записано в сертификата. След като веднъж стоката бъде закупена, не съществува почти никаква вероятност правителството продавач да си я поиска обратно и да върне парите. Така че държа на пълно авансово плащане. Ще ми трябва освен това името на кораба, за да го впиша в разрешителното за износ. Задължително е корабът да е собственост на регистрирана параходна компания.

Шанън кимна. Условията бяха неблагоприятни, но друг избор нямаше. Ако представляваше законно правителство, нещата щяха да са различни.

— Какъв ще е периодът между плащането и доставката на мунициите на кораба?

— В Мадрид много се бавят. Но не повече от четиридесет дни — каза немецът.

Шанън стана. Показа на Шлинкер чека, за да удостовери платежоспособността си, и обеща да се върне след час с 5 200 долара в брой или еквивалентната сума в марки. Шлинкер предпочете марките и когато Шанън дойде с парите, му издаде стандартна квитанция.

Докато Шлинкер попълваше квитанцията, Шанън разгледа няколко брошури на масичката за кафе. Те представяха търговската листа на една друга компания, която работеше с пиротехнически артикули от типа, който не попада в графата „оръжия“. Представени бяха и голям брой артикули от реквизита за полицията — палки, радиотелефони, газови пистолети, сигнални ракети и други подобни.

Докато Шлинкер му подаваше квитанцията, Шанън го попита:

— Свързан ли сте с тази компания, хер Шлинкер?

— Аз съм неин собственик — каза той. — С това съм известен пред обществото.

„Доста добро прикритие за склада, който е пълен със сандъци с надпис «взривоопасно»“ — помисли си Шанън.

Но нещата го заинтригуваха. Бързо състави един списък и го показа на Шлинкер.

— Можете ли да изпълните тази поръчка за износ от вашите запаси?

Шлинкер погледна списъка. В него влизаха две малки оръдия за изстрелване на сигнални ракети, каквито използва бреговата охрана, десет магнезиеви ракети с максимален интензитет и продължителност на светене (бяха прикрепени към парашути), две корабни сирени, захранвани със сгъстен газ, четири чифта бинокли за нощно виждане, три радиотелефона с обхват най-малко пет мили и пет ръчни компаса.

— Разбира се — каза немецът. — Всички тези неща ги имам на склад.

— Искам да поръчам това, което е в списъка. Надявам се, че няма да има проблеми с износа, понеже тази стока е извън графата на оръжията.

— Абсолютно никакви проблеми. Мога да ги изпратя където си поискам, особено пък на кораб.

— Добре — каза Шанън. — Колко ще струва всичко заедно с транспорта до склада на един спедитор в Марсилия?

Шлинкер погледна в каталога и събра цените на отделните артикули, като прибави десет процента за транспорт.

— Четири хиляди и осемстотин лири — каза той.

— Ще ви се обадя след дванайсет дни — каза Шанън. — Моля ви да подготвите стоката за транспортиране. Ще ви дам името на спедитора в Марсилия и ще ви изпратя чек за 4 800 лири. Надявам се, че в рамките на трийсет дни ще мога да ви дам останалите 26 000 долара за мунициите, както и името на кораба.

На вечеря Шанън се срещна в „Атлантик“ с втория си човек в Хамбург. Алън Бейкър беше канадец, който след войната се установил в Германия и се оженил за германка. Бивш сапьор от войната, той се забъркал през първите следвоенни години в няколко операции край границата със съветската зона. Прехвърлял найлонови чорапи, часовници и бегълци. После започнал да снабдява с оръжие стотиците малки националистически или антикомунистически френски партизански отряди, които след края на войната насочили съпротивата си към Централна и Източна Европа. Само че сега вместо с германците се биели с комунистите.

За основната част от оръжието плащали американците, а Бейкър нямал нищо против да използва знанията си по немски и партизанска тактика, за да пренася товарите до местоназначението, като за тази си дейност получавал солидни американски чекове. Когато тези отряди се разпръснали, в началото на петдесетте той се озовал в Танжер, където придобитите контрабандистки умения му послужили при прехвърлянето в Италия и Испания на парфюми и цигари от свободното по онова време пристанище на северния бряг на Мароко. Накрая излязъл от играта, след като една враждебно настроена банда бомбардирала и потопила кораба му. Върнал се в Германия и се включил напористо в търговията с всякакви стоки, за които има купувач и доставчик. Последният му удар беше сделка с югославско оръжие, предназначено за баските в Северна Испания.

Когато се запознаха с Шанън, Бейкър вкарваше автомати в Етиопия, а ирландецът си търсеше работа след завръщането си от Букаву през април 1968. Бейкър знаеше истинското му име.

Ниският, сух търговец изслуша Шанън мълчаливо. Очите му постоянно скачаха от чинията към лицето на наемника.

— Да, може да стане — каза той, когато Шанън приключи. — Югославяните ще приемат версията, че клиентът иска като мостри две минохвъргачки и две базуки, за да ги изпробва и евентуално по-късно да направи по-голяма поръчка. Звучи правдоподобно. Съвсем лесно мога да получа стоката от тях. Отношенията ми с хората в Белград са отлични. А и те действат много бързо. Трябва обаче да призная, че в момента имам един друг проблем.

— Какъв е той?

— Сертификатът за краен потребител — каза Бейкър. — Имах един човек в Бон, дипломат от Източна Африка, който бе готов да подпише всичко срещу заплащане и няколко по-едрички немски хубавици в апартамента му. Такива жени харесваше. Преди две седмици го върнаха в родината му. В момента ми е малко трудно да му намеря заместник.

— Югославяните интересуват ли се от крайния потребител?

Бейкър поклати глава.

— Не. Щом документацията е наред, повече не се задълбочават. Но трябва да има сертификат, който да носи правителствен печат. Не могат чак дотам да отпускат юздите.

Шанън се замисли. Сети се, че има един познат в Париж, който веднъж му се беше похвалил, че негов приятел дипломат можел да издава сертификати за краен потребител.

— Ще свърши ли работа редовен сертификат от някоя африканска държава?

Бейкър си дръпна от пурата.

— Естествено — каза той. — Що се отнася до цената, една 60-милиметрова минохвъргачка струва 1 100 долара. Значи 2 200 за двете. Мините са по двайсет и четири долара. Проблемът с поръчката ти е, че сумите са прекалено малки. Не можеш ли да качиш мините от сто поне на триста? Това ще опрости нещата. Никой не е готов да ти даде само сто мини дори и за проба.

— Добре — съгласи се Шанън. — Ще взема триста, но нито една повече. Иначе ще надвиша бюджета и ще пострада моят дял.

Неговият дял нямаше да пострада, защото той беше оставил прилична горница за преразходи, а и заплатата му беше договорена. Но знаеше, че този аргумент ще затвори устата на Бейкър.

— Добре — каза Бейкър. — Значи 7 200 долара за мините. Базуките са по хиляда долара, за двете две хиляди. Снарядите са по четиридесет и два долара и петдесет цента. Умножено по четиридесет прави… момент да видим…

— Хиляда и седемстотин долара — каза Шанън. — Целият комплект излиза 13 000 долара.

— Плюс десет процента за доставяне на стоката франко кораба, Кат. Без да броим сертификата. Ако можех да ти намеря сертификат, процентите щяха да са двайсет. Да си го кажем направо. Сделката наистина е малка, а моите разходи са големи. За такава малка поръчка трябва да ти искам петнайсет процента. Значи общо 14 400 долара. Да ги закръглим на петстотин, а?

— Ще ги оставим 14 400 — каза Шанън. — Аз ще взема сертификата и ще ти го пратя по пощата заедно с петдесет процента от сумата. Ще получиш още двайсет и пет процента, когато видя стоката в Югославия — в сандъци и готова за транспортиране. Последните двайсет и пет процента ще ти платя, преди корабът да се отлепи от кея. Пътнически чекове за долари. Добре ли е?

На Бейкър му се искаше да получи цялата сума в аванс, но тъй като не беше търговец с разрешително, той нямаше офиси, складове или официален служебен адрес. Щеше да използва посредничеството на друг търговец, негов познат, за да закупи стоката.

Един от най-старите известни трикове е да обещаеш, че ще изпълниш поръчка за оръжие, да спечелиш доверието на клиента, да го убедиш в неоспоримата си почтеност, да получиш максималната сума в аванс и да офейкаш. Немалко черни и мургави купувачи на оръжие в Европа са изпитвали това на гърба си. Бейкър знаеше, че Шанън няма да се върже на въдицата. А и петдесет процента от 14 400 долара представляваха незначителна сума, за да се прилага този трик.

— Добре. Веднага щом получа сертификата, ще започна да действам.

Двамата станаха и се запътиха към изхода.

— Колко време ще ти трябва да доставиш товара на кораба?

— От трийсет до трийсет и пет дни — каза Бейкър. — Между другото, намерил ли си кораб?

— Още не съм. Искаш да знаеш името му, нали? Ще ти го пратя заедно със сертификата.

— Щом още нямаш кораб, аз знам един, който се дава под наем. Две хиляди марки на ден. В цената влиза екипаж, продоволствия… всичко. Превозва хора и товари до всяка точка при пълна дискретност.

Шанън обмисли варианта. Двайсет дни в Средиземно море, двайсет дни до целта и двайсет дни обратно. Сто и двайсет хиляди марки, или 15 000 лири. По-евтино, отколкото да се купи кораб. Доста съблазнително. Но не му се нравеше това, че някой външен за операцията човек ще контролира част от покупката на оръжие, кораба, а и ще бъде запознат с крайната цел. Това би означавало Бейкър или посредникът, който ще уреди наемането на кораба, да се превърне в партньор.

— Добре — предпазливо каза той. — Как се казва?

— „Сан Андреа“ — отговори Бейкър.

Шанън изстина. Беше чувал от Семлер това име.

— В Кипър ли е регистриран?

— Точно така.

— Не ми трябва — отсече наемникът.

Докато вървяха към вратата, Шанън мярна в едно сепаре Йохан Шлинкер. За миг се усъмни, че германецът го е проследил, но той вечеряше с друг човек, очевидно негов клиент. Шанън извърна глава и продължи. На стъпалата пред хотела с Бейкър си стиснаха ръцете.

— Ще ти се обадя — каза Шанън. — Гледай да не ме преметнеш.

— Не се притеснявай, Кат. Можеш да ми вярваш — каза Бейкър.

После се обърна и пое надолу по улицата.

— Знам аз колко мога да ти вярвам — промълви Шанън и се върна в хотела.

Докато се качваше към стаята си, от главата му не излизаше лицето на човека, който вечеряше с Шлинкер. Някъде беше виждал това лице, но не можеше да се сети къде. Спомни си малко преди да заспи. Този човек беше началник-щаб на Ирландската републиканска армия.

На другата сутрин, в сряда, Шанън хвана самолета за Лондон. Започваше Ден девети.

12.

Мартин Торп влезе в кабинета на сър Джеймс Мансън приблизително по времето, когато Шанън излиташе от Хамбург.

— Лейди Макалистър — бяха първите му думи.

Сър Джеймс го покани да седне.

— Разнищих биографията й до най-малките подробности — продължи Торп. — Както и предполагах, на два пъти са я търсили хора, които са искали да купят трийсетпроцентния й дял в „Бормак Трейдинг“. Очевидно са използвали грешен подход и са получили отказ. Тя е на осемдесет и пет години, почти напълно склерозирала и страшно своенравна. Поне такава слава й се носи. Освен това държи на шотландския си произход и делата й се управляват от един адвокат в Дънди. Ето подробния ми доклад за нея.

Той подаде на сър Джеймс една бежова папка. Шефът на „Мансън Консолидейтид“ отдели на доклада няколко минути. На няколко пъти изсумтя и промърмори веднъж: „Дяволска работа“. Когато свърши, вдигна глава и каза:

— Тези 300 000 акции ми трябват на всяка цена. Казваш, че другите са подходили грешно. Защо?

— Доколкото разбирам, тази старица има една-единствена мания и това не са парите. Тя се смята за богата. Когато се оженила, баща й, шотландският земевладелец, имал повече земя, отколкото пари в наличност. Бракът без съмнение е почивал на договор между двете семейства. След смъртта на баща й лейди Макалистър наследила целия имот — огромна необлагородена пустош. Но през последните двайсет години правата върху лова и риболова й осигурили скромно състояние, а след като продала на индустриалци няколко парцела, средствата й значително се увеличили. Нейният агент в Шотландия ги вложил разумно. Сега старицата разполага с един приличен доход. Подозирам, че другите кандидати са предлагали единствено големи суми пари. Това не би я заинтригувало.

— А какво, по дяволите, би я заинтригувало? — попита сър Джеймс.

— Вижте втория параграф на втора страница, сър Джеймс. Разбирате ли какво имам предвид? Възпоменателните обяви на всяка годишнина от смъртта, идеята да издигне паметник, която била отхвърлена от лондонския градски съвет. Мемориалът, който е построила в родния му град. Мисля, че това е нейната мания — паметта за робовладелеца, който е споделял живота й.

— Да, да, може би си прав. И какво предлагаш?

Торп изложи идеята си. Мансън го изслуша внимателно.

— Може и да стане — каза той. — Случвали са се и по-странни неща. Проблемът е, че ако тя все пак откаже, ще ти се затвори вратата за нови опити. Но, от друга страна, атаката само с пари очевидно ще срещне същата реакция, както предишните две предложения. Добре, действай, както си намислил. Само я накарай да продаде акциите.

След тези думи Торп си тръгна.

Шанън се прибра в лондонския си апартамент малко след дванайсет часа. На изтривалката го чакаше телеграма от Марсилия. Беше подписана „Жан“ и адресирана до Кийт Браун. Текстът съдържаше само адреса на един хотел, леко отдалечен от центъра на града, в който Лангароти се беше регистрирал под името Лавалон. На Шанън му хареса тази предпазна мярка. Регистрацията във френски хотел е свързана с попълване на формуляр, който после попада в полицията. Там биха си задали въпроса защо техният стар познайник Лангароти се е настанил толкова далеч от обичайното си обиталище.

На Шанън му трябваха десет минути да намери номера на хотела в телефонния указател за чужбина. Позвъни веднага. Попита за мосю Лавалон и му отговориха, че господинът е излязъл. Помоли да предадат на мосю Лавалон да се обади на мистър Браун в Лондон. Беше казал телефонния си номер и на четиримата. Накара ги да го запаметят, без да го записват.

После отново вдигна телефона и изпрати телеграма на Ендийн до поискване. Адресира я до Уолтър Харис. В нея съобщаваше на ръководителя на проекта, че се е завърнал в Лондон и би искал да обсъди някои неща с него. Пусна и телеграма до апартамента на Дюпре, с която го викаше незабавно да се яви. Накрая позвъни в швейцарската си банка и разбра, че заплатата му от 10 000 лири, или по-точно половината от нея, е преведена на негово име от сметката на неупоменат вложител в „Ханделсбанк“. Очевидно беше Ендийн. Шанън сви рамене. Нормално беше на този ранен стадий да получи само половината от възнаграждението си. Мащабите на „МанКон“ и силното им желание Кимба да падне от власт го караха да вярва, че останалите 5 000 лири ще му бъдат изплатени в хода на операцията.

След разговора Шанън седна и цял следобед печата подробен доклад за посещенията си в Хамбург и Люксембург. Не посочи само имената на счетоводителите в Люксембург и на търговците на оръжие. Приложи и пълен отчет за разходите.

Когато приключи с доклада, вече минаваше четири, а той не беше хапвал нищо след безплатния сандвич на „Луфтханза“ в самолета от Хамбург. В хладилника намери десетина яйца, забърка един изключително нескопосан омлет, изхвърли го и легна да подремне.

Малко след шест го събуди Дюпре, който почука на вратата. А пет минути след това звънна телефонът. Обаждаше се Ендийн, който бе взел телеграмата от пощенския клон.

Ендийн бързо забеляза, че Шанън не си позволява да говори свободно.

— Има ли някой при вас? — попита той.

— Да.

— По работа ли?

— Да.

— Искате ли да се видим?

— Мисля, че трябва — каза Шанън. — Какво ще кажете за утре сутринта?

— Добре. Към единайсет удобно ли ви е?

— Да.

— Във вашия апартамент?

— Чудесно.

— Ще дойда в единайсет — каза Ендийн и затвори.

Шанън се обърна към южноафриканеца:

— Как вървят нещата, Джони?

Дюпре не беше напреднал много през тези три дни. Стоте чифта чорапи, фланелки и долни гащета бяха поръчани и щяха да са в наличност до петък. Намерил беше и доставчик за петдесетте бойни якета. Същата фирма можеше да ги снабди и с панталони, но следвайки разпорежданията, Дюпре търсеше друго място, откъдето да купи панталоните, за да не може никой доставчик да се досети, че става дума за пълен комплект униформи. Той посочи, че всъщност никой не проявявал особен интерес към покупката, но Шанън реши все пак да запази нещата постарому.

Джони каза, че е ходил в няколко магазина за обувки, но не е намерил брезентови ботуши от тези, които му трябват. Обеща, че до края на седмицата ще продължава да търси, а с баретите, самарите, раниците, коланите и спалните чували ще се залови идната седмица. Шанън го посъветва да се свърже с лондонската спедиторска фирма и възможно най-скоро да изпрати първата партида в Марсилия. Уговориха се в рамките на две денонощия ирландецът да вземе от Лангароти името на спедитора в Марсилия.

Още преди южноафриканецът да си тръгне, Шанън напечата едно писмо до Лангароти и го адресира с истинското му име до централната поща в Марсилия. В писмото припомняше на корсиканеца един разговор преди шест месеца под палмите на Африка. Тогава бе станало дума за закупуване на оръжия и Лангароти бе споменал, че познава в Париж човек, който можел да извади сертификат за краен потребител чрез свой приятел, който бил дипломат в посолството на една африканска република. Шанън искаше името на този познат на Лангароти и адреса, на който може да го открие.

Той даде писмото на Дюпре и му нареди още същата вечер да го пусне с експресна поща от площад „Трафалгар“. Обясни, че би могъл и сам да го пусне, но му се налагало да остане в апартамента, защото очаквал от Марсилия да се обади именно Лангароти.

Шанън беше страшно пребледнял, когато към осем часа Лангароти най-после позвъни. Гласът му едва-едва се чуваше сред пукота и пращенето по линията, която явно бе прокарана лично от създателя на този античен шедьовър — френската телефонна мрежа.

Шанън го попита със съвсем неутрален израз как вървят нещата при него. Още преди наемниците да потеглят по своите задачи, той ги предупреди при никакви обстоятелства да не обсъждат действията си по телефона.

— Настаних се в един хотел и ти пратих телеграма с адреса — каза Лангароти.

— Знам. Получих я — извика Шанън.

— Наех мотопед и обиколих всички магазини, които продават такава стока. Има трима основни производители на лодки. Взех адресите и имената им и писах с молба да ми пратят каталозите си. Надявам се да ги получа след около седмица. Тогава ще поръчам най-подходящите при местните търговци, като посоча името на производителя и съответния модел — каза Лангароти.

— Чудесно — каза Шанън. — А другият артикул?

— Зависи какъв модел ще избера от каталозите. Едното зависи от другото. Но няма страшно. От втората ни стока по всички магазини наоколо има в наличност хиляди бройки от всички възможни модификации. Наближава пролетта и магазините на всички крайморски градове се зареждат с последните модели.

— Добре. Чудесно — отново извика в слушалката Шанън. — Слушай сега. Трябва ми името на добър спедитор в Марсилия. Трябва ми по-скоро, отколкото предполагах. В близките дни оттук ще трябва да изпратим няколко сандъка, ще има и пратка от Хамбург.

— Лесно може да се уреди — обади се Лангароти отсреща. — Но мисля, че Тулон е по-добро място. Сам ще се сетиш защо.

На Шанън му беше ясно защо. В хотела Лангароти можеше да пребивава под чуждо име, но за да изнесе от пристанището стока с малък товарен кораб, задължително трябваше да удостовери самоличността си с паспорт. Освен това през последната година полицията в Марсилия бе засилила бдителността си в района на пристанището, а за началник на митницата бе назначен нов човек, за чиято безкомпромисност се носеха легенди. Целта на този строг контрол беше да се пресече трафикът на наркотици по линията Марсилия — Ню Йорк. Но нищо не пречеше на митничарите вместо наркотици да открият оръжие. Щеше да е абсолютно нелепо да те заловят по повод на нещо, в което даже не си замесен.

— Разбирам. Ти най-добре познаваш тези места — каза Шанън. — Прати ми телеграма с името и адреса на спедитора. Има и още нещо. Тази вечер пуснах писмо, адресирано лично до теб. Ще го получиш в централната поща в Марсилия. Като го прочетеш, ще видиш какво искам. Изпрати ми телеграма с името на човека веднага щом получиш писмото. То навярно ще дойде в петък сутринта.

— Добре — каза Лангароти. — Това ли е всичко?

— Засега да. Щом получиш каталозите, ми ги изпрати с твоите забележки и с цените. Трябва да внимаваме за бюджета.

— Ясно. Чао! — прозвуча отсреща и Шанън затвори телефона.

Вечеря сам в „Буа дьо Сен Жан“ и си легна рано.

На другия ден Ендийн дойде в единайсет. През следващия един час прочете доклада и отчета за разходите и ги обсъди с Шанън.

— Всичко е точно — каза той накрая. — Как вървят нещата?

— Добре — отговори Шанън. — Естествено още сме в началната фаза. Започнах едва преди десет дни. Но доста работа отхвърлихме. Надявам се до двадесетия ден да съм поръчал всички стоки. Така ще останат двайсет дни за изпълнение на поръчките. После трябва да предвидим още двайсет дни, през които ще съберем на едно място всички части на комплекта и ще ги натоварим на кораба. Ако всичко върви по график, трябва да отплаваме на осемдесетия ден. Между другото скоро ще имам нужда от още пари.

— Но сега имате три хиляди и петстотин в Лондон и седем хиляди в Белгия — възрази Ендийн.

— Да, знам. Но предстоят доста големи плащания.

Той обясни, че до дванайсет дни трябва да плати на „Йохан“, търговеца на оръжие от Хамбург, солидната сума от 26 000 долара, за да може той през следващите четиридесет дни да прекара партидата през формалностите в Мадрид и да я подготви за транспортиране. Към това се прибавяха 4 800 долара, които отново „Йохан“ следваше да получи за необходимите при атаката помощни средства. А след като получеше в Париж сертификата за краен потребител, трябваше да го изпрати на „Алън“ заедно с чек за 7 200 долара, което представляваше петдесет процента от цената на югославското оръжие.

— Малко по малко се трупат — каза наемникът. — Разбира се, основните разноски са за оръжието и за кораба. За тях е предвидена над половината от целия бюджет.

— Добре — каза Ендийн. — Ще изготвя платежно нареждане за още 20 000 лири към белгийската ви сметка. Така прехвърлянето ще може да стане с мое евентуално телефонно обаждане в Швейцария. Когато парите ви потрябват, ще можете да ги получите за няколко часа.

Той стана.

— Нещо друго?

— Не — каза Шанън. — През уикенда отново ще ми се наложи да замина. Навярно ще отсъствам през цялата седмица. Искам да видя на място как върви търсенето на кораба и докъде са стигнали нещата с лодките в Марсилия и с автоматите в Белгия.

— При заминаването и при завръщането си ми пратете телеграми на обичайния адрес.

Гостната на просторния апартамент над парка „Котсмор Гардънс“, недалеч от главната улица на Кенсингтън, беше изключително мрачна. Тежките завеси на прозорците спираха лъчите на пролетното слънце. Между четирите натруфени късновикториански стола, които бяха подредени в строга симетрия, се намираха множество масички, отрупани с всевъзможни антикварни дреболии. Копчета от отдавна проядени униформи, медали, спечелени в отдавна отминали битки срещу отдавна ликвидирани племена. Няколко стъклени преспапиета приютяваха кукли от дрезденски кристал, накити на някогашни студени шотландски красавици и ветрила, които бяха разхлаждали лица на балове с музика, която вече никой не свиреше.

По покритите с избелял брокат стени висяха портретите на предците от семействата Монтроуз и Монтийгъл, Фархар и Фрейзър, Мъри и Минтоу. Едва ли един човек можеше да има такова стълпотворение от предци. Макар че знаеш ли ги шотландците.

Най-големият от всички портрети, поставен в масивна рамка над камината, която явно никога не се палеше, изобразяваше мъж в шотландска поличка. Картината изглеждаше по-нова от останалите потъмнели платна, но и нейните цветове бяха поддали на времето. Лицето бе очертано от два гордо настръхнали бакенбарда, между които строго гледаха две очи, сякаш току-що съзрели на другия край на плантацията някой роб, който е имал нахалството да се сгромоляса от преумора на земята. Отдолу пишеше: „Сър Йън Макалистър, командор на Британската империя.“

Мартин Торп сведе поглед към лейди Макалистър. Тя се бе отпуснала в стола насреща и си играеше с жицата на слуховия апарат, която висеше пред гърдите й. Помощникът на Мансън се опитваше да долови смисъла на думите й сред безкрайните мънкания и брътвежи, сред внезапните отклонения и недовършени фрази.

— И други хора са идвали, мистър Мартин — казваше лейди Макалистър.

Тя упорито продължаваше да го нарича мистър Мартин, макар че той на три пъти се представи.

— Само че аз не виждам защо трябва да го продавам. Тази компания беше на мъжа ми. Нали разбирате? Той основа всички тези плантации, от които сега идват парите. И ето че идват разни хора и ми казват, че искат да вземат компанията и да правят какви ли не неща с нея… да строят къщи и други подобни. Аз въобще не разбирам от тези работи и не мога да продавам…

— Но, лейди Макалистър…

Тя продължи да говори, сякаш изобщо не беше го чула, което беше вярно, защото от постоянното мачкане жицата на апарата й се беше откачила. Торп започваше да разбира защо предните кандидати са предпочели да потърсят други „фиктивни“ компании.

— Разбирате ли, моят скъп съпруг, мир на праха му, не ми остави кой знае колко много, мистър Мартин. Когато онези отвратителни китайци го убиха, аз бях на почивка в Шотландия и въобще не се върнах в Борнео. Посъветваха ме да не се връщам. Но ми казаха, че плантациите са част от компанията и че той ми е завещал голям дял от нея. Така че това наследство ми е завещано от него. Разбирате ли? Не мога да продам нещо, което ми е завещано от него…

Торп тъкмо се готвеше да каже, че компанията няма стойност, но навреме осъзна, че това едва ли е най-уместната фраза.

— Лейди Макалистър… — отново започна той.

— Говорете близо до апарата. Глуха е като пън — каза компаньонката на лейди Макалистър.

Торп й благодари с кимване и едва сега истински забеляза присъствието й. Тя преваляше шейсетте и имаше вид на онези угрижени жени, които някога са разполагали със себе си, но след като въртележката на съдбата им е отредила тежки дни, са се принудили да търсят оценяването си при други хора, често пъти при свадливи, опаки, трудни господари, които имат пари да си наемат прислуга.

Торп стана и се приближи до креслото на старицата. Наведе се над слуховия й апарат.

— Лейди Макалистър, хората, които аз представлявам, не искат да променят компанията. Напротив, те искат да вложат в нея много пари и отново да я направят богата и известна. Ние искаме да направим от плантациите онова, което са били по времето на вашия съпруг…

Беше минал един час от началото на разговора и едва сега за пръв път в очите на старицата проблесна някаква светлинка.

— По времето на моя съпруг ли? — попита тя.

— Да, лейди Макалистър — извика Торп и посочи фигурата на тиранина от стената. — Искаме да възстановим делото на неговия живот във вида, в който той би искал да го види. Искаме да превърнем плантациите на Макалистър в паметник на неговия живот и на неговото дело.

Но тя отново бе потънала някъде.

— Така и не му издигнаха паметник — немощно каза старицата. — Знаете ли, аз опитвах. Писах до градската управа. Казах, че аз ще платя за статуята, но те отговориха, че нямало площ. Нямало площ. Толкова статуи издигат, а на моя Йън не поискаха.

— Ако плантациите и компанията забогатеят отново, властите задължително ще му издигнат паметник — извика Торп съвсем близо до апарата. — Няма начин. Ако компанията беше богата, самата тя би могла да настоява за такъв паметник. Би могла да открие стипендия или фондация, която ще носи името на сър Йън Макалистър, за да го помнят хората…

Вече опита веднъж този номер, но тогава тя очевидно или не го чу, или не разбра какво й говори. Сега обаче го чу.

— Това ще струва много пари — каза тя с треперещ глас. — Аз не съм богата жена…

Всъщност старицата беше изключително богата, но навярно не го съзнаваше.

— Няма да се наложи да плащате за това, лейди Макалистър — каза Торп. — Компанията ще плати. Но тя трябва първо да се разрасне отново. А за това са нужни пари. Тези пари ще дойдат от моите приятели…

— Не знам, не знам — прохленчи тя.

Взе да подсмърча и извади от ръкава си една батистена носна кърпичка.

— Не ги разбирам аз тези работи. Да можеше сега моят Йън да е тук. Или пък мистър Далглиш. Винаги се съветвам с него. Той подписва всичките ми книжа. Мисис Бартън, бих искала да се прибера в стаята си.

— Отдавна беше време — отсече икономката-компаньонка. — Хайде, елате. Време е да си подремнете. И да си вземете лекарството.

Тя помогна на старицата да се изправи, изведе я от стаята и продължи да я крепи нататък по коридора. През отворената врата до Торп долиташе деловият й глас, който нареждаше на немощната жена да легне в леглото. Чуваха се и думите на старицата, която се противеше на лекарството.

След малко мисис Бартън се върна в гостната.

— Легна си и няма да стане скоро — каза тя.

Торп пусна най-печалната си усмивка.

— Май че се провалих — тъжно каза той. — Но знаете ли, тези акции нямат никаква стойност, ако в компанията не се влее нова кръв. Нужен е нов стил на управление и доста пари, които моите партньори са готови да вложат.

Тя се канеше да тръгне към вратата.

— Съжалявам, ако с нещо съм ви притеснил.

— Аз съм свикнала с притесненията — каза мисис Бартън с внезапно омекнал глас.

Много отдавна никой не беше й се извинявал по такъв повод.

— Бихте ли пийнали чаша чай? — предложи тя. — Винаги по това време правя чай.

Някакво седмо чувство накара Торп да приеме. Когато седнаха пред чайника в кухнята сред царството на икономката, Торп се почувства като у дома си. Кухнята на майка му в Батърси не беше много по-различна. Мисис Бартън му разказа за лейди Макалистър, за нейните хленчове и капризи, за ината й и за постоянната борба с нейната глухота, която тя използвала според случая.

Торп остана изненадан. Язвителната мисис Бартън имаше свое мнение зад гърба на господарката си.

— Тя май че ви слуша — каза той.

— Искате ли още една чаша? — попита икономката и докато наливаше, продължи тихо: — О, да, слуша ме. Тя зависи от мен и много добре го знае. Ако си тръгна, никога няма да си намери друга компаньонка. Хората не се хващат с такава работа в днешно време.

— Животът ви тук едва ли е много весел, мисис Бартън.

— Не е — отсече тя, — но имам покрив над главата си, имам храна и дрехи. Оправям се някак. Нямам друг изход.

— Защото сте вдовица ли? — с мек глас попита Торп.

— Да.

Върху камината, точно до будилника, беше облегната снимка на младеж в униформата на Кралските военновъздушни сили. Коженото яке се допълваше от шал на точици и широка усмивка. Видян от определен ъгъл, младежът приличаше по нещо на Мартин Торп.

Мисис Бартън кимна и хвърли поглед към снимката.

— Синът ви ли е? — попита финансистът и посочи с глава.

— Да. Свалиха го над Франция през 1943.

— Съжалявам.

— Беше много отдавна. Постепенно се свиква.

— Значи той няма да може да ви гледа, след като тя умре.

— Не.

— Кой тогава ще ви гледа?

— Ще се оправя. Тя сигурно ще ми остави нещо в завещанието си. От шестнадесет години се грижа за нея.

— Да, разбира се. Без съмнение ще го направи.

Торп прекара още цял час в кухнята. Когато излезе оттам, се чувстваше много по-щастлив. Наближаваше краят на работното време, но той се обади от една телефонна будка в централата на „МанКон“ и след десет минути Ендийн изпълни искането на колегата си.

А в лондонския Уест Енд един застрахователен агент се съгласи да остане тази вечер до късно в кантората си, а на другата сутрин в десет часа отново да приеме мистър Торп.

Същата вечер, във вторник, Йохан Шлинкер пристигна в Лондон. Сутринта той се обади от Хамбург в дома, а не в службата на човека, с когото идваше да се срещне.

В девет часа Шлинкер и дипломатът от иракското посолство седнаха да вечерят. Вечерята беше скъпа и цената й се повдигна от плика с еквивалента на 1 000 лири в германски марки, който търговецът подаде през масата. В замяна получи друг плик от арабина и провери съдържанието му. Вътре имаше едно писмо, напечатано на луксозна релефна хартия. То беше адресирано до всички, които това може да засяга, и в него се заявяваше, че долуподписаният в качеството си на дипломат на щатна длъжност в лондонското посолство на Република Ирак е получил искане от Министерството на вътрешните работи на неговата страна да оторизира хер Йохан Шлинкер да осъществи покупка на 400 000 броя 9-милиметрови патрони, които да бъдат доставени в Ирак за попълване арсеналите на иракската полиция. Беше подписано от дипломата и носеше държавния печат на Република Ирак, който в повечето посолства се намира на бюрото на посланика.

По-нататък в писмото се казваше, че доставката ще обслужва единствено и изключително Република Ирак и при никакви обстоятелства няма да се предоставя, в своята цялост или на части, на друга страна. Това беше сертификат за краен потребител.

Когато се разделиха, беше доста късно и германецът остана да преспи в Лондон. Отлетя за Хамбург на другата сутрин.

В петък, към единайсет часа преди обяд, Кат Шанън позвъни на Марк Вламенк в апартамента му над бара в Остенд.

— Намери ли човека, за когото говорихме? — попита той, след като се представи.

Беше предупредил белгиеца много предпазливо да разговаря по телефона.

— Да, намерих го — отговори Малкия Марк.

Той седеше в леглото, а до него похъркваше Ана. Барът отваряше между три и четири след полунощ и затова двамата обикновено спяха до обяд.

— Готов ли е да разговаря за стоката? — попита Шанън.

— Мисля, че да — каза Вламенк. — Още не съм повдигал въпроса пред него, но един приятел тук казва, че нашият човек обикновено е склонен да преговаря при посредничеството на взаимен познат.

— Разполага ли още с онази стока?

— Да — отговори гласът насреща.

— Чудесно — каза Шанън. — Първо ти ще се срещнеш и ще се запознаеш с него. Кажи му, че те е потърсил един клиент, който иска да обсъди с него една сделка. Помоли го за среща през следващия уикенд. Кажи му, че клиентът е англичанин и се казва Браун. Не пропускай да споменеш, че е честен и почтен. Знаеш какво да говориш. Искам да го подготвиш за сделката. Кажи му, че на срещата клиентът би искал да види мостра на стоката и ако е стандартна, е готов да преговаря за условията. Ще ти се обадя към края на седмицата да ти съобщя къде съм и кога ще дойда за срещата. Разбра ли?

— Ясно — каза Марк. — Ще уредя нещата в близките дни. Няма да уговарям твърда дата. Ще оставим срещата за през следващия уикенд.

Размениха си стандартните благопожелания и затвориха.

В два и половина в апартамента пристигна телеграма от Марсилия. Беше подписана с френско име и имаше посочен адрес. Лангароти съобщаваше, че ще телефонира на човека и ще му препоръча Шанън. В последното изречение се казваше, че е започнал да търси спедитор и в рамките на пет дни ще уведоми Шанън за името и адреса му.

Шанън вдигна телефона и се обади в билетния център на „ЮТА ЕЪРУЕЙЗ“ на „Пикадили“. Запази си място за следващата неделя за полета в полунощ до Африка от летище „Льо Бурже“, Париж. В „Бритиш Еъруейз“ си резервира билет за първия полет до Париж на другата сутрин. Малко преди вечеря плати и двата билета в брой.

Наемникът постави в плик 2 000 лири от сумата, която бе донесъл от Германия, и пъхна плика между бельото на дъното на куфарчето си, защото пазителите на хазната на лондонското летище, общо взето, не харесват британски граждани, които напускат страната с повече от позволените 25 лири в брой и 300 лири в пътнически чекове.

Веднага след обедната почивка сър Джеймс Мансън повика Саймън Ендийн в кабинета си. Магнатът прочете доклада на Шанън и остана приятно изненадан от бързината, с която се осъществяваше приетият преди дванайсет дни план на наемника. Прегледа сметките и намери разходите за разумни. Но още повече го зарадва дългият телефонен разговор с Мартин Торп, който до среднощ и през часовете преди обяд бе останал в кантората на един застрахователен агент.

— Казваш, че Шанън ще отсъства през седмицата — каза сър Джеймс на Ендийн, когато помощникът му влезе в кабинета.

— Да, сър Джеймс.

— Добре. Има една работа, която рано или късно трябва да се свърши, и затова по-добре да я свършим сега. Вземи един от стандартните ни трудови договори — онези, които подписваме с представителите в Африка. Ще залепиш едно листче върху надписа „Бормак“. Оформи го като едногодишен договор с Антоан Боби. Длъжност — представител в Западна Африка, заплата — 500 лири месечно. Като го направиш, искам да ми го покажеш.

— Боби ли? — попита Ендийн. — За полковник Боби ли става дума?

— Именно. Не искам бъдещият президент на Зангаро да изчезне някъде. Другата седмица, още в понеделник, ще отидеш в Котону да разговаряш с полковника и да го убедиш, че „Бормак Трейдинг Къмпани“, чийто представител си ти, е толкова впечатлена от неговите интелектуални качества и находчивост, че би желала да го наеме като консултант за западноафриканския регион. Не се притеснявай. Той въобще няма да си направи труда да проверява каква е тази компания и дали ти си неин представител. Мисля, че добре познавам тези приятели. Единственото, което ги интересува, е солидната заплата. Той навярно е позакъсал с парите и това ще му капне като манна небесна. Ще му кажеш, че по-късно ще го уведомим какви ще бъдат задълженията му, но че единственото условие за момента е да не променя местожителството си през следващите три месеца или докато ти не го посетиш отново. Обещай му, че ще получи премия, ако остане в Дахомей. Парите ще се превеждат на местната му банкова сметка в дахомейски франкове. В никакъв случай не бива да получава твърда валута. Може да се изпари. И още нещо. Когато подготвиш договора, направи няколко фотокопия, за да заличиш следите от промяната на името на компанията. Пред него ще представиш само фотокопия. Що се отнася до датата, гледай последната цифра на годината да не си личи съвсем ясно. Просто я зацапай.

Ендийн изслуша внимателно разпорежданията и се оттегли, за да се захване с прикритото зад фалшиви мотиви наемане на полковник Антоан Боби.

Същия петък следобед, малко след четири часа, Торп изскочи от мрачния апартамент в Кенсингтън с четири договора за прехвърляне на акции, надлежно подписани от лейди Макалистър и приподписани от свидетелката мисис Бартън. В ръцете му имаше и официално писмо, подписано от старицата, с което тя разпореждаше на мистър Далглиш, адвоката й в Дънди, да предаде на мистър Торп сертификатите за акциите при представяне на настоящото писмо, удостоверение за самоличност и съответния чек.

Името на новия собственик на акциите не бе попълнено в договорите, но лейди Макалистър не забеляза този пропуск. Тя беше прекалено разстроена от мисълта, че мисис Бартън ще си събере багажа и ще я напусне. Още до края на деня името на фиктивната компания, закупена от банка „Цвингли“ от името на господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис, щеше да бъде изписано в оставеното празно пространство. Идния понеделник след съответно посещение на Торп в Цюрих формулярът щеше да добие завършен вид с подписа на доктор Щайнхофер и печата на банката. А Торп щеше да върне от Швейцария четири чека, изтеглени от сметките на четиримата мними вложители, с които те купуват по седем и половина процента от акциите на „Бормак“.

Сър Джеймс Мансън заплати по два шилинга за всичките 300 000 акции, които в момента се котираха на борсата по един шилинг и едно пени. Общата сума възлезе на 30 000 лири. Наложи му се да заплати още 30 000 лири, отклонени от три различни сметки, изтеглени първо в брой и след един час внесени в нова сметка. Тези пари трябваше да покрият пожизнената рента, която щеше да осигури спокойните старини на една възрастна икономка-компаньонка.

По преценка на Торп всичко излезе много евтино. И което е още по-важно, операцията не можеше да се улови.

Името на Торп не фигурираше в нито един документ. Рентата бе изплатена чрез адвокат, а на адвокатите им плащат, за да си държат езика зад зъбите. Торп въобще не се съмняваше, че мисис Бартън ще бъде достатъчно благоразумна и няма да проговори. А като капак на всичко в цялата работа нямаше нищо незаконно.

13.

Беноа Ламбер, известен сред приятелите си и в полицията като Бени, беше дребна риба в престъпния свят и наемник по-скоро на думи. Всъщност той бе гастролирал на сцената на наемниците един-единствен път. Тогава го търсела парижката полиция и това го принудило да вземе самолета за Африка. Пристигнал в Конго и постъпил в Шести отряд под командването на Денар.

По необясними причини командорът харесал плахия дребен французин и му намерил някаква работа в щаба. Така през цялото време Ламбер стоял настрана от бойното поле. Работата му се удавала, защото му предоставяла възможност да разкрие единствената си дарба — магьосническата способност да прави от нищо нещо. Умеел, както се казва, да накара и върбата да роди грозде. В щаба на всяко поделение има нужда от подобен човек. Той останал в Шести отряд почти цяла година. През май 1967 подушил приближаващите смутни времена. Шрам готвел бунта на своя Десети отряд срещу конгоанското правителство. Ламбер предвидил, а предвиждането му се оказало вярно, че Денар също ще бъде въвлечен в тази суматоха, и тогава всички, дори и щабните плъхове, ще усетят вкуса на боя. Преди да е станало късно, Бени побързал да се изнесе в обратна посока.

За негово учудване никой не му попречил.

Като се върнал във Франция, той започнал да си изгражда образ на наемник, а по-късно взел да се представя и за търговец на оръжие. Наемник той със сигурност не беше, но що се отнася до търговията с оръжие, от време на време успяваше да пробута на престъпния свят някой друг пистолет или сандък с пушки. Освен това се бе запознал с един дипломат, който беше готов срещу заплащане да го снабдява с доста прилични сертификати за краен потребител, изготвени на формуляри от чекмеджето на самия посланик и с официален печат на посолството. Преди осемнайсет месеца той сподели това в някакъв бар с един корсиканец на име Лангароти.

Ламбер доста се изненада, когато в петък вечер същият този корсиканец му се обади някъде от провинцията, за да му съобщи, че на другия ден или в неделя в дома му ще го потърси Кат Шанън. Той беше чувал за Шанън и знаеше за омразата на Шарл Ру към ирландския наемник. А неотдавна до ушите му достигна слухът, че Ру бил готов да плати на всеки, който го осведоми за евентуалното пристигане на ирландеца в Париж. След като размисли, Ламбер прие да се срещне с Шанън.

— Да, мисля, че мога да уредя този сертификат — каза той, когато Шанън му обясни какво иска. — Моят човек е все още в Париж. Даже доста често работим заедно с него.

Това беше лъжа, тъй като Бени много рядко работеше по някаква сделка, но в случая беше сигурен, че ще успее.

— Колко? — отсечено попита Шанън.

— Петнайсет хиляди франка — каза Бени Ламбер.

— Ташак ли си правиш? — реагира Шанън на френски.

Това беше една от многобройните фрази, които бе научил в Конго. Тя едва ли присъстваше и в най-добрия речник „Ларус“.

— Ще ти платя хиляда лири. Имай предвид, че тарифата е още по-ниска.

Ламбер изчисли, че сумата се равнява на малко повече от единайсет хиляди франка по обменния курс за деня.

— Дадено — каза той.

— И само да изпееш нещо, ще ти откъсна гръцмуня като на пиле — каза Шанън. — Всъщност не, ще хвана корсиканеца, а той ще започне много по-надолу.

— Нито дума, обещавам! — заяви Бени. — Даваш ми хиляда лири и след четири дни ще имаш документа. А аз съм пълен гроб.

Шанън остави на масата петстотин лири.

— Ще си получиш парите в стерлинги — каза той. — Половината сега, а другата половина, като ми дадеш документа.

Ламбер се приготви да протестира, но навреме разбра, че няма смисъл. Ирландецът не му вярваше.

— Ще те потърся тук в сряда — каза Шанън. — Даваш ми сертификата и прибираш другите петстотин.

Когато гостът му излезе, Бени Ламбер обмисли какво да предприеме. Накрая реши да уреди сертификата, да си вземе възнаграждението и едва тогава да се обади на Ру.

На следващата вечер Шанън отлетя за Африка със самолета в полунощ. Пристигна по изгрев слънце в понеделник сутринта.

Чакаше го дълъг път с кола. В таксито беше задушно, а двигателят боботеше ужасно. Наближаваше средата на сухия сезон и синьото небе се бе изпружило над палмовите плантации без нито един облак. На Шанън това му харесваше. Дори и след шестте безсънни часа в самолета той усещаше радостта от срещата си с Африка.

Тук се чувстваше много по-свойски, отколкото в градовете на Западна Европа. Близки му бяха звуците и миризмите, селяните, тръгнали на пазар, които се нижеха покрай пътя, жените, които вървяха в индианска нишка с непоколебимо стабилните кошове и вързопи на главата.

Във всяко село, през което минаваше колата, се бе разпрострял обичайният утринен пазар с разнебитените сергии, покрити с палмови клони. Селяните бъбреха и се пазаряха, продаваха и купуваха. Жените подреждаха сергиите, мъжете седяха на сянка и обсъждаха важни въпроси, от които само те отбираха, а голите черни дечица подскачаха из праха и се вряха в краката на родителите си.

Шанън остави и двата прозореца отворени. Седеше удобно облегнат и вдишваше мириса на влага и палми, на пушек и тежки изпарения от реките, които пресичаха. От летището той се обади на номера, който му даде журналистът, и беше сигурен, че го очакват. Най-после по обяд колата стигна до вилата, която беше разположена встрани от пътя сред един частен, макар и малък парк.

Пред портала хората от охраната го претърсиха от глава до пети, преди да му позволят да плати на таксито и да влезе. Когато мина през портала, Шанън разпозна лицето на един от личните адютанти на човека, с когото беше дошъл да се срещне. Адютантът се ухили и леко се поклони. После заведе наемника в една от трите къщи на територията на парка. Покани го в някакъв празен хол. През следващия половин час Шанън остана сам в тази стая.

Той гледаше унесено през прозореца и се наслаждаваше на хладния полъх на климатичната инсталация. Изведнъж чу проскърцване на врата и почти безшумните стъпки на сандали върху керамичните плочки. Обърна се рязко.

Генералът не беше се променил, откакто се разделиха на онова тъмно летище сред джунглата. Брадата му си беше все така пищна, а басовият му глас все така плътен.

— Е, майор Шанън, много малко издържахте. Не можахте ли по-дълго да останете в Европа?

Това беше една от обичайните му задевки. Шанън се ухили и двамата се здрависаха.

— Дойдох тук, защото имам нужда от нещо, сър. И мисля, че трябва да поговорим за това. Става дума за една идея, която ми се върти в главата.

— Един беден изгнаник едва ли може да ви бъде от особена полза — каза генералът, — но аз винаги съм готов да изслушам вашите идеи. Ако добре си спомням, навремето главата ви раждаше добри неща.

Шанън каза:

— Дори и в изгнание, вие разполагате с едно нещо, което може да ми послужи. Вашият народ все още ви вярва. А на мен ми трябват именно хора.

Двамата седнаха да говорят. Пропуснаха обеда и продължиха през следобедните часове. Привечер все още бяха надвесени над диаграмите, които Шанън начерта тук, на място. Той носеше със себе си само чиста бяла хартия и комплект цветни маркери. Опасяваше се да не го претърсят до голо на митницата.

Малко след залез слънце стигнаха до общо становище, а през нощта разработиха плана. Едва към три след полунощ генералът повика колата, която трябваше да откара наемника обратно до крайбрежието, откъдето щеше да хване самолет за Париж.

Разделяйки се на терасата над паркираната кола и застаналия до нея полусънен шофьор, те отново си стиснаха ръцете.

— Ще ви се обадя, сър — каза Шанън.

— А аз ще гледам незабавно да изпратя моите емисари — отговори генералът. — Но най-късно след шейсет дни ще са там.

Шанън беше грохнал от умора. Напрежението от тези непрекъснати пътувания започваше да си казва думата. Безсънните нощи, безкрайната върволица от летища и хотели, разговори и среди го бяха изцедили. В колата той заспа за пръв път от два дни насам, а в самолета за Париж дрямката отново го унесе. Но не можа да заспи дълбоко, защото полетът беше с много прекъсвания. Един час в Угадугу, още час на някакво затънтено летище в Мавритания и последно прекъсване в Марсилия. Самолетът се приземи на „Льо Бурже“ едва към шест часа вечерта. Това беше краят на Ден петнадесети.

Докато Шанън кацаше в Париж, Мартин Торп се качваше в спалния вагон на нощния влак за Глазгоу, Стърлинг и Пърт. Там щеше да направи връзка с влака за Дънди, където се намираше кантората на старата адвокатска фирма „Далглиш и Далглиш“. В куфарчето си Торп носеше документа, подписан от лейди Макалистър и приподписан от мисис Бартън, както и издадените от банка „Цвингли“ четири чека с единична себестойност 7 500 лири. С всеки от тях можеха да се купят 75 000 от акциите на лейди Макалистър в „Бормак“.

„Двайсет и четири часа“ — помисли си Торп и дръпна щорите на прозореца в спалното купе, за да закрие гледката на гъмжащия от хора перон на гара „Кингс Крос“. Двайсет и четири часа и всичко щеше да е приключило по живо по здраво. А след три седмици — нов директор на Съвета на компанията — послушна марионетка с кукловоди Торп и сър Джеймс Мансън. Той се настани удобно на леглото, подложи куфарчето под възглавницата си, наслади се на допира с него и се вторачи в тавана.

Същата вечер, във вторник, Шанън се регистрира в един хотел близо до катедралата „Мадьолен“ в самия център на парижкия Осми район. Бе принуден да се откаже от обичайното си убежище в Монмартр, защото там го знаеха като Карло Шанън, а сега използваше името Кийт Браун. Но „Плаца Сюрен“ също не беше лошо място. Наемникът се избръсна, изкъпа се и се приготви да излезе на вечеря. Преди час си запази маса в своето любимо заведение в този квартал — ресторант „Мазагран“. Мадам Мишел му обеща филе миньон, приготвено по негов вкус, със салата от марули и с бутилка „По дьо Ширубл“ за по-лесно преглъщане.

Шанън бе оставил на рецепцията две поръчки за разговор. Обажданията дойдоха едно след друго. Първо го свързаха с някой си мосю Лавалон, който за Шанън без съмнение беше Жан-Баптист Лангароти.

— Намери ли вече спедитор? — попита Шанън, след като се поздравиха.

— Да — отговори корсиканецът. — Намира се в Тулон. Стабилна фирма. С добро име и работи добре. Разполага със склад на митницата при пристанището.

— Продиктувай ми името буква по буква! — каза Шанън и си приготви молив и хартия.

— АЖАНС МАРИТИМ ДЮПО — произнесе Лангароти буква по буква, а след това продиктува адреса. — Изпрати партидите в агенцията с ясен етикет, че са собственост на мосю Лангароти.

Шанън затвори, а след няма и секунда гласът на момичето от централата обяви, че го търси мистър Дюпре.

— Току-що получих телеграмата ти — изрева Джони отсреща.

Шанън му продиктува буква по буква името и адреса на спедитора в Тулон и Дюпре го записа.

— Разбрано — каза той. — Първите четири сандъка са готови и са складирани на митницата. Ще поръчам на лондонските спедитори да пратят стоката в най-скоро време. О, между другото намерих ботуши.

— Браво! — похвали го Шанън.

Той пусна още една поръчка за разговор. Този път даде номера на един бар в Остенд. Минаха петнайсет минути, преди да чуе гласа на Марк.

— Аз съм в Париж — каза Шанън. — Онзи човек с мострите, които исках да разгледам…

— Да — каза Марк. — Свързах се с него. Готов е да се срещнете и да се договорите за цените и другите условия.

— Чудесно. Ще пристигна в Белгия в четвъртък вечер или в петък сутринта. Кажи му, че в петък го каня на закуска в моята стая в хотел „Холидей Ин“, който е близо до летището.

— Знам къде е — отвърна Марк. — Добре, ще му предам и ще ти се обадя.

— Потърси ме утре между десет и единайсет — каза Шанън и затвори.

Едва тогава си надяна сакото за дългоочакваната вечеря, след която най-после щеше да се наспи.

Докато Шанън спеше, Саймън Ендийн летеше на юг към Африка. Той пристигна в Париж с първия полет в понеделник и веднага взе такси до дахомейското посолство на авеню „Виктор Юго“. Там попълни дълъг розов формуляр — молба за шестдневна виза. Тя беше готова във вторник следобед, малко преди края на работното време на консулския отдел. Успя да хване полета в полунощ до Котону през Ниами. Шанън не би се учудил особено, ако разбереше, че Ендийн заминава за Африка, защото той предполагаше, че прогоненият от страната си полковник Боби задължително играе определена роля в плановете на сър Джеймс, и се досещаше, че бившият главнокомандващ на зангарийската армия се спотайва някъде по обраслото с мангрови дървета крайбрежие и чака сгоден момент да влезе в играта. Но ако Ендийн узнаеше, че Шанън тъкмо се е завърнал от тайно посещение при един генерал в същия район, това щеше сериозно да наруши съня му на борда на самолета ДС–8. Нямаше да му помогне и приспивателното, което взе, за да не се буди по време на полета.

На другия ден в десет и петнайсет Марк Вламенк позвъни на Шанън в хотела.

— Съгласен е да се срещнете. Ще донесе и мострите — каза белгиецът. — Аз да дойда ли?

— Естествено — каза Шанън. — На рецепцията в хотела ще питаш за стаята на мистър Браун. И още нещо. Купи ли камионетката, за която говорихме?

— Да, защо?

— Този господин виждал ли я е?

Настъпи пауза, докато Вламенк се опитваше да си спомни.

— Не.

— Тогава няма да идваш с нея в Брюксел. Наеми кола и мини да вземеш човека. Разбра ли?

— Да — каза обърканият Вламенк. — Както кажеш.

Шанън, който още се излежаваше, но вече се чувстваше значително по-бодър, си поръча закуска по телефона и влезе под душа за обичайните пет минути — четири минути под гореща и шейсет секунди под леденостудена струя. Когато излезе от банята, кафето и кифличките го чакаха на масичката. Шанън взе слушалката на телефона до леглото и поръча два разговора — с Бени Ламбер в Париж и с мистър Щайн от фирмата „Ланг и Щайн“ в Люксембург.

— Уреди ли онзи документ? — попита той Ламбер.

Гласът на дребния мошеник звучеше напрегнато.

— Да. Вчера стана готов. Имах късмет, че моят човек беше на работа в понеделник и се видяхме още същата вечер. Снощи ми даде документа. Кога го искаш?

— Днес следобед — каза Шанън.

— Добре. Приготвил ли си парите?

— Спокойно, при мен са.

— Тогава ще те чакам в моя апартамент към три часа — каза Ламбер.

Шанън помисли и каза:

— Не, ще се срещнем тук.

Той съобщи на Ламбер името на хотела си. Предпочиташе да се види с него на публично място. Остана изненадан, когато французинът с готовност прие предложението му и дори в гласа му прозвучаха радостни нотки. Имаше нещо гнило в цялата тази история, но Шанън не можеше да го напипа. Не се досещаше, че току-що е предоставил на парижкия мошеник информация, която скоро ще бъде продадена на Ру.

От централата му съобщиха, че номерът на мистър Щайн дава заето, и той предпочете да го потърси по-късно. Стори го след един час.

— Обаждам се по повод на срещата за учредяването на моето холдингово дружество „Тироун Холдингс“.

— Ах, да, мистър Браун — чу се гласът на Щайн отсреща. — Всичко върви нормално. Коя дата предлагате?

— Утре следобед — отговори Шанън.

Уточниха срещата за три часа в кабинета на мистър Щайн. Шанън поръча на рецепцията да му запазят място за експреса Париж — Люксембург, който тръгваше малко след девет сутринта.

— Длъжен съм да отбележа, че намирам всичко това за много странно.

Външният вид и маниерите на мистър Дънкан Далглиш бяха в пълен унисон с обстановката в кантората му. А в подобна обстановка преди два века навярно е било прочетено завещанието на сър Уолтър Скот.

Адвокатът внимателно разгледа четирите договора за прехвърляне на акции, подписани от лейди Макалистър и приподписани от мисис Бартън. На няколко пъти изрази разочарованието си с междуметия, а в погледите, които стрелкаше към младия господин от Лондон, се съдържаше явно неодобрение. Очевидно не беше свикнал да работи с чекове на швейцарска банка, защото ги държеше като странна вещ между палеца и показалеца на ръката си. Накрая проговори, без да спира да се вглежда в договорите.

— Разбирате ли, лейди Макалистър е получавала и други предложения за продажба на тези акции. Преди винаги е намирала за удачно да се посъветва с фирмата на Далглиш, а аз във всички тези случаи намирах за удачно да й препоръчам да не продава акциите си.

Торп си помисли, че без съмнение и други клиенти пазят по негов съвет купища бумаги, но тази мисъл не промени учтивия израз на лицето му.

— Мистър Далглиш, ще трябва да се съгласите, че господата, които аз представлявам, платиха на лейди Макалистър близо два пъти повече от номиналната стойност на акциите. Тя от своя страна подписа по своя воля договорите и ми предостави правото да получа акциите при представяне на чек или чекове, възлизащи на 30 000 лири. Именно тези чекове в момента държите в ръцете си.

Старецът въздъхна отново.

— Странно, че първо не се е обадила да се посъветва с мен — тъжно каза той. — Обикновено търси съветите ми по всички финансови въпроси. Имам официално пълномощно да представлявам интересите й.

— Но въпреки това нейният подпис е напълно валиден — подчерта Торп.

— Да, да, моето пълномощно по никакъв начин не обезсилва нейния собствен подпис.

— В такъв случай ще съм ви много благодарен, ако ми предадете сертификатите за акциите, защото трябва да се прибирам в Лондон — каза Торп.

Старецът бавно се надигна.

— Моля ви да ме извините, мистър Торп — каза той с достойнство и се оттегли във вътрешната си стаичка.

Торп знаеше, че той ще телефонира в Лондон, и се молеше слуховият апарат на лейди Макалистър отново да е отказал, за да се наложи мисис Бартън да посредничи при разговора. Старият адвокат се върна чак след половин час. В ръцете си държеше голяма пачка пожълтели сертификати за акции.

— Лейди Макалистър потвърди думите ви, мистър Торп. Не че аз се съмнявах в тях, но сам разбирате, че бях длъжен да разговарям с моята клиентка, преди да дам ход на такава крупна сделка.

— Разбирам ви — каза Торп, след което стана и протегна ръка.

Далглиш се раздели с акциите така, сякаш бяха негова собственост.

Час по-късно Торп седеше във влака и се носеше към Лондон през огрените от пролетното слънце поля на Ангъс Каунти.

На шест хиляди мили от осеяните с пирен шотландски хълмове Саймън Ендийн седеше срещу тромавото туловище на полковник Боби в една малка вила под наем насред жилищната зона на Котону. Той пристигна със сутрешния полет и се настани в близкия до пристанището хотел. Израелецът — управител на хотела — му помогна да открие къщата, в която прогоненият от родината си зангарийски военен търпеше несгодите на изгнанието.

Боби беше непохватен гигант с начумерено скотско лице и огромни ръце. Това съчетание се понрави на Ендийн. Него не го засягаше какви нови беди очакват Зангаро, когато тиранинът Боби смени тиранина Кимба. Той беше дошъл да намери човек, който ще предостави правата върху рудодобива в Кристалната планина на „Бормак Трейдинг Къмпани“ срещу съответен подкуп в личната му банкова сметка. Насреща му седеше именно такъв човек.

Като разбра за заплатата от 500 лири месечно, Боби с охота прие поста консултант на „Бормак“ за западноафриканския регион. Той се направи, че внимателно проучва договора, но англичанинът със задоволство отбеляза, че когато стигна до втора страница, която умишлено бе обърната обратно, зангариецът въобще не реагира. Полковникът беше неграмотен или поне трудно четеше.

Ендийн разясни съвсем бавно клаузите на договора, служейки си с объркания език, на който двамата общуваха — смесица от елементарен френски и развален английски. Боби кимаше със сериозен вид. Очичките му, белязани с мрежа от разширени капиляри, упорито се взираха в договора. Ендийн подчерта, че Боби е длъжен да остане във вилата си и да не напуска околността през следващите два-три месеца. Обеща, че отново ще го посети някъде към края на този срок.

Англичанинът установи, че полковникът още разполага с валиден дипломатически зангарийски паспорт, останал му в наследство от едно посещение зад граница по поръчение на братовчеда на Кимба, който беше министър на отбраната на Зангаро.

Малко преди залез слънце той драсна в долната част на договора някакъв знак, който можеше да мине и за подпис. Всъщност подписът нямаше никакво значение. Едва след време Боби щеше да научи, че „Бормак“ го връща на власт, за да получи права върху рудодобива. Ендийн предполагаше, че ако подкупът бъде достатъчно голям, полковникът няма да се отметне.

На другата сутрин призори Ендийн вече летеше обратно към Париж и Лондон.

Срещата с Бени Ламбер се състоя според уговорката в хотела. Беше кратка и делова. Ламбер предаде един плик. Шанън го отвори, извади два еднакви листа, които носеха релефния знак на хартията, употребявана от посланика на Република Того във Франция.

Единият лист беше празен. Само в долната му част имаше подпис и печат на посолството. Другият беше официално писмо, в което авторът заявяваше, че е бил оторизиран от правителството на своята страна да използва услугите на… за контакти с правителството на… с цел покупка на оръжие, описано на приложената страница. Писмото завършваше с традиционното уверение, че оръжието е предназначено единствено за въоръжените сили на Република Того и няма да се преотстъпва или продава на друга страна. Този лист също беше заверен с подпис и държавния печат на републиката.

Шанън кимна. Той беше уверен, че Алън Бейкър ще успее да попълни своето име като оторизиран посредник и името на Федеративна република Югославия като продавач по такъв начин, че разликата с основния текст да не си личи. Той даде на Ламбер петстотинте лири, които му дължеше, и излезе от кафенето.

Като повечето слабохарактерни хора Ламбер беше нерешителен. Вече от три дни се канеше да позвъни на Шарл Ру и да му каже, че Шанън е в града и търси сертификат за краен потребител. Той знаеше, че френският наемник ще прояви голям интерес към новината, но не знаеше защо. Обясняваше си го с факта, че за Ру Париж и живеещите в него наемници са запазен периметър. Едва ли би му се понравило присъствието на чужденец, който идва да договаря оръжие или хора, без да включи Ру в играта като равностоен партньор или, още по-добре, като шеф на проекта. И през ум не би му минало, че никой няма да му повери нова операция, тъй като вече е опропастил доста начинания, прекалено често е приемал подкупи, които са проваляли цели проекти, и е изиграл твърде много наемници.

Но Ламбер се страхуваше от Ру и знаеше, че в един момент ще трябва да му каже. Едва не позвъни преди няколко часа, но се сети, че Шанън има да му дава още 500 лири. Да предупреди Ру при тези обстоятелства означаваше да загуби 500 лири, а французинът нямаше да му даде такава голяма сума само за едно сведение. Това, което Ламбер не знаеше, беше, че Ру е наел човек да убие ирландеца. От своята позиция на пълно неведение той изработи друг план.

Бени Ламбер не беше особено прозорлив, но сега усещаше, че е намерил идеалното решение. Щеше да прибере хиляда лири от Шанън, а после щеше да съобщи на Ру, че ирландецът го е търсил с молба да му намери сертификат и той е отказал. Имаше само една спънка. Бени беше чувал достатъчно неща за Шанън, за да се страхува и от него. Опасяваше се, че ако Ру потърси ирландеца непосредствено след срещата в хотела, Шанън ще се досети кой го е издал. Затова реши да изчака до сутринта.

Когато най-после се обади на Ру, беше станало късно. Ру телефонира незабавно в хотела, представи се с чуждо име и попита дали при тях е отседнал мистър Шанън. Администраторката отговори напълно достоверно, че човек с такова име не е регистриран в хотела.

Подложен на кръстосан разпит, шашардисаният Ламбер заяви, че не е ходил в хотела, а Шанън му е позвънил и му е казал в кой хотел се намира.

Малко след девет Анри Ален, човекът на Ру, се озова пред рецепцията на „Плаца Сюрен“ и установи, че единственият англичанин или ирландец, който предната нощ е преспал в хотела, отговаря по описание на Кат Шанън. Разбра също, че се е регистрирал под името Кийт Браун и че си е резервирал чрез рецепцията билет за експреса до Люксембург, който тръгва в девет часа. Научи и още нещо. Разказаха му за срещата, която мистър Браун е имал предния следобед във фоайето на хотела, и му описаха французина, с когото е разговарял. На обяд Ален докладва всичко на Ру.

Ру, Анри Ален и Реймон Томар се събраха на военен съвет в апартамента на най-изявения френски наемник. Ру обяви крайното решение.

— Анри, този път го изпуснахме, но много вероятно е той още нищо да не подозира. Така че може да се върне в същия хотел, когато пак му се наложи да преспи в Париж. Трябва ми наш човек, много наш човек сред персонала. Когато следващия път онова копеле се появи в хотела, искам веднага да разбера. Ясно ли е?

Ален кимна.

— Да, шефе. Ще подготвя нещата отвътре, така че да ни се обадят, щом ирландецът позвъни да направи резервация.

Ру се обърна към Томар:

— Реймон, когато отново се появи, ще го сгащиш. Междувременно ти се отваря една друга работа. Онова леке Ламбер лъже като циганин. Можеше да ни снесе новината още снощи и сега всичко щеше да е свършило. Сигурно е получил някакви пари от Шанън, а после се е опитал да измъкне нещо и от мен, като ми пробута остаряла информация. Направи така, че Бени Ламбер да не може да ходи през следващите шест месеца.

Учредяването на дружеството „Тироун Холдингс“ стана по-бързо, отколкото предполагаше Шанън. Почти светкавично. Поканиха го в личния кабинет на мистър Щайн, където вече бяха заели местата си мистър Ланг и един от по-младите партньори. Край стената се бяха наредили три секретарки, работещи, както се оказа, за тримата счетоводители. В присъствието на необходимите седем акционери мистър Щайн учреди компанията за не повече от пет минути. Шанън предаде остатъка от 500 лири и бяха издадени хиляда акции. Всеки от присъстващите получи по една и се подписа. После всички книжа попаднаха при мистър Щайн, който заяви, че ще ги съхранява в сейфа на фирмата. Шанън получи пакет от 994 акции, удостоверени с един-единствен документ, подписа се и прибра сертификата. Протоколът и учредителният акт бяха подписани от председателя на Съвета и от секретаря на дружеството. Копия и от двата документа щяха да бъдат заведени в архива на компаниите на Великото херцогство Люксембург. Трите секретарки бяха освободени, а тримата директори от Съвета останаха да обсъдят целите на дружеството. Те бяха подробно отбелязани на лист хартия, секретарят ги прочете на глас, а председателят се подписа. Това беше всичко. „Тироун Холдингс“ вече съществуваше пред Закона.

Другите двама директори се здрависаха с Шанън и излязоха. Мистър Щайн го съпроводи до вратата.

— Когато вие и вашите съдружници решите да купите някоя компания, чиито акции да станат собственост на „Тироун Холдингс“ — каза счетоводителят, — ще трябва да дойдете тук, да ни представите чек за съответната сума и да закупите новата емисия при цена една лира за акция. Формалностите оставете на нас.

Шанън разбра. Всякакви разследвания по дейността на дружеството щяха да се отнасят до мистър Щайн в качеството му на председател. Два часа по-късно той хвана вечерния самолет за Брюксел и се настани в „Холидей Ин“ малко преди осем часа.

Към десет часа на другата сутрин на вратата на Шанън се почука. Малкия Марк Вламенк представи човека, който стоеше до него на прага, като мосю Буше. Двамата изглеждаха като тандем за клоунада. Марк беше масивен, с няколко глави по-висок от придружителя си. Мускули изпъкваха по цялото му тяло. Другият беше дебел, изключително дебел. Сякаш излизаше от водевил или от панаирджийско представление. Беше почти объл и се крепеше като онези пластмасови детски играчки, които не могат да се прекатурят, защото са сферични. Човек трябваше да се взре по-отблизо, за да забележи две обути в лъснати черни обувки ходилца под туловището и да види, че долницата на месестата маса се разделя на два крака. В неподвижно състояние изглеждаше като едно цяло.

Единствено главата на мосю Буше разваляше изчистения контур на сферичната форма. Тя беше малка и сякаш набита надолу, за да скрие яката му, а плътта, която висеше от челюстите, блажено почиваше върху раменете. След няколко секунди Шанън бе готов да признае, че човекът срещу него има и ръце, в едната от които държеше лъскаво, дебело десетина сантиметра куфарче.

— Заповядайте — каза Шанън и отстъпи встрани.

Буше влезе пръв като голяма сива камгарна топка на колелца. Марк го последва и смигна на Шанън. После се запознаха и се здрависаха. Шанън посочи креслото, но Буше предпочете ръба на леглото. Явно имаше опит. В креслото навярно би потънал завинаги.

Шанън им сипа кафе и пристъпи направо към въпроса. Малкия Марк седна и остави другите двама да говорят.

— Мосю Буше, моят съдружник и приятел навярно вече ви е казал, че името ми е Браун. Англичанин съм по рождение и представлявам група приятели, които биха желали да придобият известно количество бойни автомати. Мосю Вламенк ми спомена, че е в състояние да ме запознае с човек, който предлага подобна стока. Разбрах от него, че вие разполагате с 9-милиметрови шмайзери, произведени през войната, но неупотребявани. Разбрах също, че няма да е възможно да се получи разрешително за износ за вашата стока, но моите приятели са готови да поемат всички рискове в това отношение. Вярно ли изложих нещата?

Буше бавно кимна с глава. Просто не би могъл да кимне бързо.

— В състояние съм да ви доставя известно количество от тези автомати — каза той предпазливо. — Прав сте, че не може да се извади разрешително за износ. По тази причина самоличността на моите хора трябва да се запази в тайна. Всички разплащания ще трябва да се извършват в брой при гарантирана сигурност за моите хора.

„Лъже! — помисли си Шанън. — Няма никакви негови хора. Той е собственик на стоката и работи сам.“

Всъщност по време на войната, когато бил по-млад и по-строен, Буше участвал в белгийските СС-команди. Работел като готвач в поделението на СС в Намюр. Неговата изключителна, едва ли не маниакална привързаност към яденето определила избора му на професия. Преди войната на няколко пъти го уволнявали, защото прекалено често си топял в манджата. В условията на масов глад през войната той решил да си опита късмета в кухнята на белгийското СС-поделение — една от частите на СС, набирани сред населението на окупираните страни. В СС, разсъждавал младият Буше, поне хранят добре. Когато през 1944 германците се изтеглили от Намюр и се насочили на изток към границата, един от камионите с чисто нови шмайзери се развалил по пътя. Нямало време да го поправят и затова прехвърлили оръжието в един бункер наблизо и минирали входа. Буше бил свидетел на сцената. Години по-късно той се върнал, разчистил входа и прибрал всичките хиляда автомата.

Складирал ги в подземието на гаража на вилата си, завещана му от неговите родители, които починали през петдесетте. Буше на няколко пъти продавал големи партиди и „разтоварил“ арсенала си наполовина.

— Ако автоматите са в добро състояние, бих искал да купя сто бройки — каза Шанън. — Ще се разплатим естествено в брой, в каквато валута пожелаете. Готови сме да се съобразим с всички ваши разумни условия по предаването на товара. Ние също държим на сигурността.

— Що се отнася до състоянието им, господине, те са чисто нови. Още са с фабричната си смазка и са опаковани в пергаментова хартия. Дори печатите са си на място. Автоматите не са бутвани, откакто са излезли от завода. Въпреки че са стари, те си остават най-добрите автомати, произвеждани някога.

Шанън не се нуждаеше от лекции за качествата на 9-милиметровите шмайзери. Според него лично израелските „Узи“ бяха по-добри, но и доста тежки. Шмайзерите бяха далеч по-добри от автоматите „Стен“ и със сигурност на нивото на британските автомати „Стърлинг“. Мнението му за американските, съветските и китайските автомати не беше особено високо. Но да се намерят узи или стърлинги, при това чисто нови, бе почти невъзможно.

— Мога ли да погледна? — попита наемникът.

С тежко хъхрене в гърдите Буше придърпа върху коленете си черното куфарче, превъртя шифъра на ключалките и вдигна езичетата. После отвори капака, взе куфарчето в ръце и го протегна напред, без ни най-малък опит да се изправи.

Шанън стана, пресече стаята и пое куфарчето. Остави го на масичката край леглото и взе шмайзера.

Оръжието беше хубаво. Шанън прокара ръце по гладкия синкавочерен метал, хвана автомата за ръкохватката и усети лекотата му. Отвори сгъваемия приклад и прещрака няколко пъти затвора. После надникна в цевта. Вътре нямаше и следа от драскотина.

— Това е мостра — прохъхри Буше. — Затова съм му махнал фабричната смазка и съм го смазал съвсем леко. И другите са като него. Неупотребявани.

Шанън остави автомата в куфарчето.

— Зарежда се с 9-милиметрови патрони, които лесно се намират — допълни Буше.

— Да, знам, благодаря ви — каза Шанън. — А пълнителите? Те не се намират толкова лесно.

— Мога да ви доставя по пет на автомат.

— По пет ли? — попита Шанън с престорено учудване. — Трябват ни повече. Най-малко по десет.

Разговорът навлезе във фазата на пазарлъците. Шанън беше недоволен от броя на пълнителите, белгиецът заяви, че това е максималният брой, който може да осигури, без напълно да си изпразни складовете. Шанън предложи единична цена 75 долара при общ брой — 100 автомата. Буше настояваше, че може да слезе толкова ниско при сделка за 250 шмайзера и че за 100 — единичната цена е 125 долара. След два часа се спряха на 100 шмайзера по 100 долара. Уговориха се да се срещнат отново следващата сряда след смрачаване. Уточниха времето и мястото, а също и подробностите по предаването на стоката. Когато приключиха, Шанън предложи на Буше да се върне с колата на Вламенк, но дебелият търговец предпочете да извика такси до центъра на Брюксел. Той не можеше да е сигурен, че ирландецът, когото смяташе за член на ИРА, няма да го отмъкне на някое тихо местенце и да изтръгне от него адреса на тайния склад. Буше имаше право да се съмнява. На черния пазар за оръжие доверието е проява на излишна слабост.

Вламенк придружи дебелия търговец и смъртоносното му куфарче чак до таксито. Когато се върна в стаята, Шанън си събираше багажа.

— Разбра ли сега каква ми беше мисълта за камионетката? — попита ирландецът.

— Не — отговори Малкия Марк.

— С тази камионетка ще вдигнем стоката в сряда. По-добре Буше да не знае истинския й регистрационен номер. За сряда вечер ще намериш номера за подмяна. Работата е само за един час, но ако все пак Буше реши да снесе пред някого, фалшивите номера ще ги объркат.

— Добре, Кат. Ще го направя. Преди два дни уредих гаража. Всичко върви нормално. Искаш ли да те откарам някъде? Наел съм колата до края на деня.

Вламенк откара Шанън в западна посока до Брюге и седна да почака в едно кафене, а ирландецът влезе в банката. Мистър Гесенс беше излязъл да обядва. Двамата наемници също отидоха да обядват в малкия ресторант на централния площад. Шанън се върна в банката в два и половина.

Бяха останали още 7 000 лири на сметката на Кийт Браун, но в срок от девет дни с 2 000 от тях трябваше да изплати възнагражденията на четиримата си помощници. Той изтегли чек на името на Йохан Шлинкер и го постави в един плик при писмото, което бе написал предната нощ в хотелската си стая. Писмото уведомяваше Шлинкер, че чекът за 4 800 долара покрива изцяло цената на поръчаните преди седмица артикули. По-нататък съобщаваше на германеца името и адреса на спедитора в Тулон, до когото следваше да се изпрати цялата партида с получател Жан-Баптист Лангароти. Накрая заявяваше, че през идната седмица ще го потърси по телефона, за да се осведоми дали всичко е наред със сертификата за 9-милиметровите патрони.

Другото писмо беше адресирано до дома на Алън Бейкър в Хамбург. В плика се съдържаше чек за 7 200 долара на името на Бейкър. В писмото Шанън обясняваше, че тази сума урежда необходимия аванс от петдесет процента за закупуване на стоките, договорени на вечерята в „Атлантик“ предната седмица. Към писмото беше приложен сертификатът за краен потребител от Република Того. В последния параграф Шанън подканваше Бейкър незабавно да се заеме с покупката и заявяваше, че ще му телефонира периодично, за да се осведомява за хода на нещата.

И двете писма пусна от Брюге, препоръчани и с експресна поща. След това каза на Марк да го закара до Остенд. Там изпиха няколко бири в един бар до пристанището и Шанън си купи еднопосочен билет за ферибота до Дувър.

Влакът, който хвана след ферибота, го стовари на гара „Виктория“ в полунощ. Така че наемникът си легна в първия час на настъпващата събота. Преди да си легне обаче, изпрати телеграма до поискване на Ендийн, с която го уведомяваше, че се е върнал и иска да се срещнат.

В събота сутринта дойде едно писмо, изпратено с експресна поща от южноиспанския град Малага. Беше адресирано до Кийт Браун, но започваше със „Скъпи Кат“. Подателят беше Курт Семлер. Той съобщаваше, че е намерил кораб. Префасониран риболовен съд, пуснат на вода преди двайсет години от една британска корабостроителница. Собственикът беше британски гражданин. Корабът бе регистриран в Лондон и плаваше под британски флаг. Дълъг около трийсет метра и с водоизместимост седемдесет тона. Имаше голям трюм в средата и друг по-малък на кърмата. Водеше се за частна яхта, но можеше да се пререгистрира като каботажен кораб.

По-нататък Семлер пишеше, че корабът се продава за 20 000 лири и че двама от членовете на екипажа си струва да останат. Изразяваше увереност, че ще може да намери добри заместници на другите двама.

Накрая уведомяваше Шанън, че е отседнал в хотел „Паласио“ в Малага и очаква ирландецът да му се обади, за да му каже кога ще дойде да види кораба.

Корабът се казваше „Албатрос“.

Шанън позвъни в „Бритиш Еъруейз“ и си резервира двупосочен билет за полета до Малага в понеделник сутринта. Остави отворена датата за завръщане. Таксата за обратния път щеше да плати в брой на летището. После изпрати телеграма на Семлер, с която му съобщаваше часа на пристигането си и номера на полета.

Същия следобед Ейдийн намери телеграмата в пощенската кутия и позвъни на Шанън. Срещнаха се в апартамента в ранните вечерни часове. Шанън представи на Ендийн своя трети поред текущ доклад и финансов отчет за разходите.

— Ще трябва да ми прехвърлите още пари, ако искате да придвижим нещата напред през следващата седмица — каза наемникът. — Наближават най-големите разплащания — за оръжието и за кораба.

— Каква сума ви е необходима?

Шанън започна да изброява:

— Две хиляди за заплати, четири хиляди за лодки и двигатели, четири хиляди за автомати и над десет хиляди за патрони. Това прави двайсет хиляди. По-добре ми отпуснете трийсет, за да не ви търся отново другата седмица.

Ендийн поклати глава.

— Ще ви отпусна двайсет хиляди — каза той. — Винаги можете да ми се обадите, ако не ви стигнат. Между другото, ще ми се вече да видя в наличност тези стоки. За един месец похарчихте 50 000 лири.

— Няма как да ги видите — каза Шанън. — Още нищо не е купено. Нито мунициите, нито лодките и двигателите, нито минохвъргачките и базуките, нито автоматите. Тези сделки се извършват с авансови плащания в брой. Вече обясних това в първия си доклад до вашите съдружници.

Ендийн го изгледа смразяващо.

— Лошо ви се пише, ако тези пари отидат на вятъра — изстреля той.

Шанън присви очи и се вторачи в него.

— Не ме заплашвайте, Харис. Много хора са се опитвали и им е струвало доста скъпо. Между другото, кога ще получа парите за кораба?

Ендийн стана.

— Уведомете ме за името на кораба и от кого го купувате. Ще ви прехвърля сумата направо от моята швейцарска сметка.

— Както заповядате — каза Шанън.

Той вечеря сам и си легна рано. Неделята му оставаше свободна, но разбра, че Джули Мансън е заминала за къщата на родителите си в Глостършър. Преди да заспи, Шанън потъна в мислите си. Съставяше план за предстоящите седмици и се опитваше да си представи визуално атаката срещу двореца на зангарийския президент.

Неделното утро отиваше към средата си, когато Джули Мансън реши да позвъни в апартамента на новия си любовник и да провери дали си е вкъщи. Навън пролетният дъжд спускаше плътна пелена пред прозорците на глостършърската къща. Преди да дойде тук, Джули се надяваше, че ще може да оседлае красивия кон, който преди месец й подари баща й. Представяше си как препуска с него из парка на семейното имение. Но дъждът направи ездата немислима. Джули остана заточена вътре и трябваше да обикаля из старата къща, да слуша приказките на майка си за благотворителни базари и домове за сираци и да гледа през прозореца как дъждът се сипе над градината.

Баща й работеше в кабинета си, но преди няколко минути тя го видя да отива към конюшните да каже нещо на шофьора. Тъй като майка й беше близо до телефона в коридора, тя реши да използва деривата в кабинета.

Джули влезе в празната стая и вдигна слушалката на телефона до бюрото. В този момент погледът й се спря върху разхвърляните по плота листове хартия. Върху тях имаше една-единствена папка. Тя прочете заглавието и небрежно я отвори да види първата страница. На тази страница прочете едно име, което смрази кръвта й. Телефонът упорито продължаваше да писука в ухото й. Името беше Шанън.

Като всички малки момичета, и Джули я бяха спохождали разни фантазии. Както си лежеше примерно сред мрака на пансиона, тя се виждаше като героиня, която минава през опасности и премеждия, за да спаси любимия от ужасна участ и да завоюва неговата вечна и вярна любов. Но за разлика от другите момичета Джули така и не успя да порасне. Шанън твърде настойчиво я разпитваше за баща й и тя се бе вживяла в ролята на агент, който действа в името на любовта. Проблемът беше, че нещата, които знаеше за баща си, бяха или интимни (образът на любимото татенце), или съвсем безинтересни. От работата му нямаше никаква представа. И ето че сега, в това дъждовно неделно утро, съдбата й предлагаше шанс.

Джули прокара поглед по листа, но не разбра нищо. Редяха се цифри и сметки, отново се споменаваше името Шанън, имената на няколко банки и някакъв човек на име Кларънс. Не можа да стигне по-нататък. Някой натисна бравата на вратата.

Тя трепна, бързо остави папката на бюрото и започна да ломоти нещо в безответната слушалка. На вратата се показа баща й.

— Добре, Кристин. Страхотна идея, мила. Значи ще ти се обадя в понеделник. Чао! — изчурулика тя в слушалката и затвори.

Напрегнатото лице на баща й се отпусна, когато видя, че човекът в неговия кабинет е дъщеря му. Той пресече стаята и седна зад бюрото.

— Я да видим сега какво правиш тук — каза той с престорена строгост.

Вместо отговор тя обви изотзад нежните си ръце около врата му и го целуна по бузата.

— Просто исках да се обадя на една приятелка в Лондон, татенце — каза тя с тънкия си гласец на малко момиченце. — Мама обикаляше из коридора и затова дойдох тук.

— Хм. Имаш си телефон в твоята стая. Моля те да използваш него, когато се обаждаш на приятелите си.

— Добре, татенце.

Тя хвърли поглед към листите на бюрото, но шрифтът беше прекалено дребен, а освен това преобладаваха цифрите. Успя да различи само заглавията, под които се изреждаха цените на някаква руда. После баща й вдигна поглед към нея.

— Защо не оставиш тази досадна работа и не дойдеш заедно да оседлаем Тамерлан? — попита го Джули. — Дъждът скоро ще спре и ще мога да пояздя.

Той се усмихна на своето момиче, което ценеше повече от всичко на света.

— Защото тази досадна работа ни храни. Но все пак ще дойда. След няколко минути ще бъда при теб в конюшнята.

Когато излезе от вратата, Джули Мансън се спря и си пое дълбоко въздух. Беше сигурна, че и Мата Хари би й завидяла.

14.

Испанските митнически власти са много по-толерантни към туристите, отколкото се говори. Като се има предвид огромният поток от скандинавци, германци, французи и британци, който се изсипва в Испания през всеки пролетно-летен сезон, и като се вземе под внимание теорията на вероятностите, според която определен процент от тези хора имат нечисти намерения, става ясно, че митничарите са принудени да си затварят очите за много неща. Незначителни нарушения като вноса на два картона цигари вместо разрешения един, за които на лондонското летище биха ви спрели, в Испания се подминават с лека ръка.

Един турист наистина трябва да се потруди, за да си създаде неприятности с испанската митница, но положи ли веднъж такива усилия, испанците му се отблагодаряват и правят всичко възможно здраво да си изпати. Четирите вида стоки, които не са желани в багажа на пътниците, са оръжие и (или) експлозиви, наркотици, порнография и комунистическа пропаганда. В други страни може да ви спрат за две необмитени бутилки бренди, но да ви пуснат със списание „Пентхаус“. Не и в Испания. Тук приоритетите са различни и въобще, както весело ще ви заяви всеки испанец, Испания е различна.

През този слънчев понеделничен следобед митничарят в Малага намери в багажа на Шанън пачка от петдесет стари банкноти по 20 лири. Погледна безизразно парите и повдигна рамене. Дори и да знаеше, че за да ги донесе в Малага, Шанън ги е прекарал през митницата на лондонското летище, а това е забранено, испанският служител не го показа. При всички случаи това си беше проблем на англичаните. В багажа нямаше списания „Секси Гърлс“ и вестници „Совиет Нюз“ и той пропусна туриста.

Курт Семлер беше загорял и изглеждаше в чудесна форма след тези три седмици обиколки из Средиземноморието в търсене на кораби, които се продават. И сега беше сух като вейка и нервно пушеше цигара след цигара — навик, който контрастираше с хладнокръвието му в боя. Но тенът му придаваше вид на човек с добро здраве и подчертаваше късо подстриганата му русолява коса и студените му сини очи.

Докато пътуваха към Малага с таксито, което Семлер бе поръчал на летището, той разказа на Шанън, че е ходил в Неапол, Генуа, Валета, Марсилия, Барселона и Гибралтар. Свързал се със свои приятели моряци, прегледал списъците на всички стабилни търговци и посредници на продавачите на малки кораби и накрая разгледал по пристанищата няколко съда. От двайсетината, които първо видял, нито един не бил подходящ. После научил за десетина други в пристанището, които не бил посетил, но ги отхвърлил, защото капитаните им били доста съмнителни. След всичките си търсения съставил списък от седем кораба, в който „Албатрос“ заемаше трето място. Семлер не каза нищо друго за качествата му, освен че става.

Той беше запазил стая на Шанън в хотел „Паласио“ и ирландецът първо се настани. После двамата минаха през портите на южния край на площад „Асера де ла Марина“ и влязоха в пристанището.

„Албатрос“ стоеше на котва в далечния край на кея. Напълно отговаряше на описанието на Семлер. Бялата му боя лъщеше на слънцето. Наемниците се качиха на борда и Семлер представи Шанън на Жорж Ален, който беше собственик и капитан. Той го разведе из кораба. Много скоро ирландецът стигна до заключението, че този съд е твърде малък за целите на операцията. Имаше една двойна каюта, две единични и салон, в който на пода можеха да се разположат дюшеци и спални чували.

Трюмът при кърмата можеше, макар и трудно, да приюти още шест души. Но с екипаж от четирима плюс петимата наемници от групата на Шанън мястото щеше да е малко. Ирландецът се ядоса на себе си, защото не бе предупредил Семлер, че на борда освен тях ще има още шест души.

Шанън прегледа документацията и установи, че е редовна. Корабът беше регистриран във Великобритания и имаше удостоверение от Министерството на търговията. Наемникът проведе едночасов разговор с капитан Ален. Обсъдиха начина на плащане и разхвърлиха многобройните фактури и квитанции, които доказваха извършените през последните няколко месеца ремонтни работи. Хвърлиха поглед и в бордовия дневник.

Двамата със Семлер слязоха от кораба малко преди шест часа и тръгнаха обратно към хотела. Шанън беше потънал в мислите си.

— Какъв е проблемът? — попита Семлер. — Корабът е чист.

— Не, не е така — каза Шанън. — Много е малък. А и е регистриран като частна яхта. Не е собственост на параходна компания. Опасявам се, че митническите власти няма да допуснат на такъв съд да се натовари оръжие.

Когато се върнаха в хотела, бе станало твърде късно за телефонните разговори, които искаше да проведе. Затова Шанън ги отложи за следващата сутрин. Малко след девет позвъни в лондонската компания „Лойд“ и помоли за справка в регистъра на яхтите. „Албатрос“ фигурираше в този списък като кеч30 с водоизместимост 74 бруторегистър тона. За постоянно пристанище бе посочен Милфорд, а за пристанище на домуване — Ху. И двете пристанища бяха във Великобритания.

— Тогава какво, по дяволите, търси тук? — попита се Шанън и си спомни какъв начин на плащане му беше предложен.

Вторият му разговор, с Хамбург, разреши проблема.

— Nein, никаква частна яхта — каза Йохан Шлинкер отсреща. — Голяма е вероятността да не разрешат да транспортира търговски товар.

— Добре. Кога ще ви трябва името на кораба?

— В най-скоро време. Между другото, получих сумата за артикулите, които поръчахте от моите складове. Сега ще ги опаковам и ще ги изпратя на адреса във Франция. Освен това уредих всички книжа за другата партида и веднага щом получа остатъка от дължимата сума, ще направя поръчката.

— Кога най-късно искате да научите името на кораба? — изкрещя Шанън в слушалката.

Настъпи пауза, докато Шлинкер мислеше.

— Ако получа чека до пет дни, мога веднага да подам молба за разрешение да купя стоката. Името на кораба е нужно за разрешителното за износ. Значи петнайсет дни, след като пристигне чекът.

— Дотогава ще ви го съобщя — каза Шанън и постави обратно слушалката.

Обърна се към Семлер и му обясни какво е станало.

— Съжалявам, Курт. Собственикът трябва да е регистрирана параходна компания, а корабът трябва да има удостоверение за товарен съд, не за частна яхта. Ще се наложи да продължиш да търсиш. Но искам името на кораба най-късно след дванайсет дни, защото до две седмици и половина трябва да го съобщя на търговеца от Хамбург.

Двамата се разделиха вечерта на летището. Шанън се връщаше в Лондон, а Семлер заминаваше за Мадрид и оттам за Рим и Генуа — следващото пристанище по пътя му.

Ирландецът се прибра в апартамента си доста късно. Преди да си легне, се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази билет за обедния полет до Брюксел. След това се свърза с Марк Вламенк и го помоли да го вземе от летището, за да го откара първо до банката в Брюге, а после на срещата с Буше.

Това беше краят на Ден двадесети и втори.

Мистър Харълд Робъртс беше полезен човек. Роден преди шейсет и две години от баща англичанин и майка швейцарка, той рано загубил баща си и израснал в Швейцария в семейството на майка си. По-късно запазил двойното си поданство. Мистър Робъртс навлязъл в банковото дело твърде млад и прекарал двайсет години в цюрихската централа на една от най-големите швейцарски банки, след което го назначили на поста заместник-управител на лондонския клон на същата банка.

Това станало малко след края на войната. През втория двайсет и две годишен период от кариерата си той се издигнал първо до управител на отдела за инвестиране, а по-късно и до управител на целия лондонски клон. На шейсетгодишна възраст се пенсионирал и решил да остане в Англия заедно с пенсията си в швейцарски франкове.

След пенсионирането си мистър Робъртс се бе съгласил да изпълни няколко деликатни задачи, поверени му не само от неговите бивши работодатели, но и от други швейцарски банки. В сряда следобед му възложиха именно такава задача.

Първо банка „Цвингли“ състави официално писмо до председателя и секретаря на „Бормак“, което мистър Робъртс представи като удостоверение, че е упълномощен да представлява банката в Лондон.

После се състояха още две срещи между мистър Робъртс и секретаря на компанията. На втората присъстваше и председателят майор Лутън, брат на починалия помощник-управител на плантациите на сър Йън Макалистър.

Уговориха се за извънредно събрание на Съвета, което се проведе в лондонската кантора на секретаря на „Бормак“. Освен майор Лутън на него присъстваше и един от директорите от провинцията. Двама директори бяха достатъчни за кворум, но трима съставляваха квалифицирано мнозинство. Съветът разгледа изготвената от секретаря резолюция и документите, които той представи. Четиримата неизвестни акционери, чиито интереси представляваше банка „Цвингли“, несъмнено притежаваха в момента общо трийсет процента от акциите на компанията. Не подлежеше на съмнение фактът, че те са упълномощили банка „Цвингли“ да оперира от тяхно име, а банката бе назначила с неоспорими документи мистър Робъртс за свой представител.

Аргументът, който реши изхода на обсъждането, беше съвсем прост. Щом като група бизнесмени са решили да закупят такъв голям обем от акциите на „Бормак“, следваше да се вярва на твърдението на тяхната банка, която заявяваше от тяхно име, че те възнамеряват да инжектират нови капитали в компанията. Подобно действие не би могло да се отрази отрицателно върху цените на акциите, а и тримата директори бяха акционери. Резолюцията бе гласувана на първо и на второ четене и бе приета. Никой не се сети да промени онази клауза в устава на компанията, която определяше, че двама директори съставляват кворум за вземане на решения, въпреки че сега директорите бяха шест, а не пет.

Мистър Кийт Браун се превръщаше в постоянен гост на градчето Брюге и в почитан клиент на „Кредитбанк“. Мистър Гесенс го прие с обичайната учтивост и го уведоми, че сутринта се е получил превод от Швейцария в размер на 20 000 лири. Шанън изтегли 10 000 долара в брой и взе чек за 26 000 долара на името на Йохан Шлинкер от Хамбург.

Отиде в близкия пощенски клон и пусна чека с препоръчано писмо, като добави в плика и няколко реда от себе си, с които подканваше германеца да задвижи испанската сделка.

До срещата с Буше останаха четири часа, два от които Шанън и Вламенк убиха над чаши с чай в спокойната обстановка на едно кафене. Малко преди смрачаване потеглиха за мястото.

Между Брюге и Гент, който се намира на четиридесет и пет мили на изток, има един изоставен път. Тъй като той лъкатуши през равното поле, повечето шофьори предпочитат новата магистрала Брюксел — Остенд, която също минава през двата фламандски града. Наемниците поеха по стария път и някъде по средата на разстоянието откриха пустата ферма, която им бе описал Буше, или по-скоро видяха избелялата табела, която указваше пътя към нея. Самата ферма беше скрита зад една горичка.

Шанън подмина леко отбивката и спря. Марк слезе и отиде да огледа фермата. Върна се след двайсет минути и потвърди, че наоколо наистина е пусто и не се забелязват признаци на човешко присъствие. Нямаше и следи от някакви приготовления за негостоприемно посрещане на двамата купувачи.

— Има ли някой в къщата и в пристройката? — попита Шанън.

— Къщата е заключена и отпред, и отзад. Не си личи някой да е стъпвал скоро. Огледах оборите и конюшнята. Няма никой.

Шанън си погледна часовника. Вече се беше стъмнило. До срещата оставаше един час.

— Скрий се в двора и дръж района под око! — заповяда ирландецът. — Аз ще наблюдавам оттук входната врата.

Когато Марк се отдалечи, Шанън отново огледа камионетката. Тя беше стара и раздрънкана, но все още вършеше работа. Двигателят й бе минал през основен ремонт. Шанън взе двата фалшиви номера и ги залепи с изолирбанд върху истинските. После, на безопасно разстояние от фермата, лесно щеше да ги махне, но сега не виждаше никакви основания да показва на мосю Буше действителната регистрация на камионетката. На двете врати имаше големи рекламни лепенки, които изпъкваха доста ярко, но и те можеха бързо да паднат. В каросерията се намираха шест големи чувала с картофи, които Вламенк бе натоварил по негово нареждане, и широката дъска, която се слагаше като задна преграда. Доволен, Шанън се върна на поста си край пътя.

Камионетката, която очакваше, се появи в осем без пет. Когато намали, за да свие по отклонението към фермата, наемникът различи фигурата на шофьора зад волана, а до него една топка, увенчана с дребна глава, която несъмнено принадлежеше на мосю Буше. Задните габарити на камионетката осветиха отбивката и след малко се скриха зад горичката. Явно Буше играеше чисто.

Шанън изчака три минути и насочи своята камионетка по отклонението. Когато стигна пред фермата, видя, че камионетката на Буше стои със запалени фарове в средата на двора. Той изгаси двигателя и слезе, като също остави фаровете светнати. Предницата му беше на около три метра от задницата на другата камионетка.

— Мосю Буше! — извика Шанън в мрака.

Наемникът също стоеше на тъмно, леко встрани от собствените си фарове.

— Мосю Браун — обади се хъхрещият глас на Буше и дебелият търговец се показа на светлината.

Беше довел и своя „помощник“ — як мъжага, който по преценка на Шанън можеше да вдига тежести, но не и бързо да реагира. Ирландецът знаеше, че при нужда Марк е пъргав като пантера. Така че в случай на спречкване нямаше да имат проблеми.

— Носите ли парите? — попита Буше и се приближи.

Шанън посочи към кабината на камионетката.

— Там са. Вие носите ли шмайзерите?

Буше махна с ръка към своята камионетка.

— В каросерията.

— Предлагам да си разменим нещата тук навън между двете камионетки — каза Шанън.

Буше се обърна и рече нещо на фламандски, което Шанън не разбра. Помощникът му отиде зад камионетката и отвори вратите на каросерията. Шанън се стегна. Ако имаше някакви изненади, те щяха да дойдат с отварянето на вратите. Но нищо не се случи. Фаровете на неговата камионетка осветиха десет плоски квадратни сандъка и един кашон без капак.

— Приятелят ви не е ли тук? — попита Буше.

Шанън изсвири. Малкия Марк изскочи иззад обора. Настъпи мълчание. Шанън се прокашля.

— Хайде да започнем с размяната — каза той, бръкна в кабината и извади обемист кафяв плик. — В брой, както се уговорихме. Двайсетдоларови банкноти. Пачки по петдесет. Десет пачки.

Дебелият белгиец взе да прехвърля банкнотите с изумителна бързина за тези пухкави ръце. Преброените пачки пъхаше в джобовете си. Когато преброи и последната, той отново измъкна всички пачки и изтегли по една случайна банкнота от всяка. На светлината на ръчно фенерче провери внимателно дали не са фалшиви. Банкнотите бяха редовни. Накрая Буше кимна.

— Всичко е наред — каза той и извика нещо на помощника си.

Мъжагата се отстрани от вратите на камионетката. Шанън кимна към Марк. Белгиецът се приближи и свали първия сандък на тревата. Извади от джоба си една автомобилна щанга и напъна капака. После доближи фенерчето си и огледа десетте подредени един до друг шмайзера. Взе един от тях и провери затвора, ударника и цевта. Остави обратно автомата и затръшна капака.

За десет минути успя да провери и десетте сандъка. Докато се занимаваше с това, помощникът на мосю Буше го наглеждаше отблизо. Шанън стоеше на около пет метра встрани от Буше. Накрая Марк надникна в отворения кашон. В него имаше 500 пълнителя. Той изпробва един, за да се увери, че пасва. После се обърна към Шанън и кимна.

— Всичко е точно — обади се Марк.

— Бихте ли помолили вашия приятел да помогне на моя при товаренето? — обърна се Шанън към Буше.

Дебелият търговец разпореди на помощника си. След пет минути десетте плоски сандъка и кашонът с пълнителите бяха в каросерията на камионетката. Преди да го натоварят, двамата яки фламандци свалиха чувалите с картофи, а Марк каза нещо на фламандски и човекът на Буше се засмя.

Когато сандъците отидоха горе, Вламенк нагласи задната преграда, която на височина стигаше до средата на покритата каросерия. После взе един нож, разряза връзката на най-близкия чувал, метна го на рамо и го изсипа в каросерията. Картофите заподскачаха лудо, търсейки си местенце между сандъците и кашона. Другият белгиец отново се засмя и започна да помага на Марк.

Картофите доволно покриха оръжието. Всеки би потвърдил, че в каросерията на тази камионетка има просто куп ранни картофи. Чувалите захвърлиха край оградата.

След като свършиха, двамата товарачи се появиха заедно иззад каросерията.

— Готово. Можем да тръгваме — каза Марк.

— Ако нямате нищо против, ние ще потеглим първи — обърна се Шанън към Буше. — Все пак у нас е нелегалната стока.

Той изчака Марк да запали двигателя и да обърне. Едва тогава скочи в кабината. Някъде по средата на малкото пътче имаше страшно дълбока дупка и камионетката почти спря, за да мине през нея. В този момент Шанън промърмори нещо на Марк, взе му ножа, скочи навън и се скри в храстите.

Две минути по-късно се появи камионетката на Буше. Тя също намали, за да омекоти тръскането. Шанън се измъкна от храстите, притича до камионетката, наведе се ниско и заби ножа в задната дясна гума. Чу се фъстене, а наемникът отново се върна в храстите. Качи се при Марк на главния път. Белгиецът тъкмо беше свалил рекламните лепенки и фалшивите номера. Шанън нямаше нищо против Буше. Просто му трябваше преднина от половин час.

Към десет и половина двамата наемници се прибраха в Остенд. Оставиха натоварената с пролетни картофи камионетка в наетия от Марк гараж, а после заседнаха в бара на Марк на улица „Клайнщраат“ и вдигнаха не един тост с халби пенлива бира, докато Ана им приготвяше вечерята. Шанън за пръв път виждаше добре сложената любовница на приятеля си и според правилата на наемническия етикет се отнасяше към нея с изискана вежливост.

Вламенк му беше запазил стая в един хотел в центъра, но двамата пиха до късно. Поговориха си за стари битки и премеждия, припомниха си случки и хора, трудни ситуации и рисковани акции. Смееха се на неща, които от днешна гледна точка им изглеждаха забавни, и кимаха мрачно при спомени, които още им причиняваха болка. Барът остана отворен, докато на Малкия Марк му се пиеше. Простосмъртните наоколо седяха и го слушаха.

Наближаваше да съмне, когато двамата наемници отидоха да си легнат.

Малкия Марк се отби в хотела на Шанън към десет и двамата закусиха заедно. Шанън обясни на белгиеца, че иска шмайзерите да влязат в подходяща опаковка, за да се прехвърлят през белгийско-френската граница и оттам да се откарат до едно южно френско пристанище.

— Можем да ги изпратим в щайги с картофи — предложи Марк.

Шанън поклати глава.

— Картофите са в чували, а не в щайги — каза той. — А представяш ли си колко красиво ще се получи, ако някоя щайга се преобърне при транспорта или при товаренето? Не, имам по-добра идея.

През следващия половин час ирландецът изложи изискванията си пред Вламенк. Белгиецът само кимаше.

— Добре — каза той, когато разбра съвсем точно какво се иска от него. — Мога да работя в гаража сутрин, преди барът да отвори. Кога ще ги караме на юг?

— Към 15 май — каза Шанън. — Ще използваме маршрута на шампанското. Ще доведа Лангароти тук да ти помага. В Париж ще се прехвърлим на камионетка с френска регистрация. Искам да опаковаш всичко най-късно до 15 май.

Марк го придружи до пристанището. Взеха такси, защото камионетката трябваше да остане в гаража до момента, в който потегли на последното си пътешествие от Остенд до Париж с товар от незаконно оръжие. Макар че не беше с кола, Шанън си купи без проблеми билет за Дувър за ферибота, който пренасяше автомобили. Прибра се в Лондон в ранните вечерни часове.

Седна в апартамента и написа подробен доклад за Ендийн, като пропусна да отбележи от кого е купил автоматите и къде са складирани. Приложи към доклада отчет за разходите и изчисление за остатъка в сметката в Брюге. Изпрати всичко това до поискване, използвайки обичайния канал за комуникация с помощника на сър Джеймс Мансън.

Рано в петък сутринта се получи пакет от Жан-Баптист Лангароти. В него имаше цял сноп каталози на три европейски фирми, произвеждащи каучукови надуваеми полутвърди лодки от типа, който искаше Шанън. В рекламата се изброяваха разнообразните им приложения — като спасителни лодки, скутери за водни ски, лодки за екскурзии, помощни съдове за яхти, изходни бази за подводен риболов и други подобни. Никъде не се споменаваше фактът, че всички те са създадени на базата на един бърз и маневрен модел, който обслужва нуждите на морските пехотинци.

Шанън прочете каталозите с интерес. От трите фирми едната беше италианска, другата — френска, а третата — британска. Италианската фирма имаше мрежа от шест магазина по Лазурния бряг и най-добре отговаряше на изискванията на Шанън. Освен това тя разполагаше с най-много бройки в наличност. От най-големия модел, лодка с дължина пет метра и половина, имаше две, които можеха да бъдат доставени незабавно. Едната се намираше в Марсилия, а другата — в Кан. В каталога на френските производители бе показана снимка на най-голямата им петметрова лодка, която пореше вълните с леко потънала кърма и вирнат нос.

В писмото си Лангароти пишеше, че една бройка от френските лодки може да се купи от магазин за морски стоки в Ница. Отбелязваше също, че британските модели се произвеждат по специална поръчка. После допълваше, че могат да се намерят по няколко бройки от всички модификации в яркооранжев цвят, но той се интересува само от черните. В заключение Лангароти подчертаваше, че всички модели са пригодени за извънбордови двигатели с мощност над петдесет конски сили, и съобщаваше, че в околността има в наличност седем различни модела двигатели, които отговарят на изискванията.

Шанън отговори с дълго писмо, в което разпореждаше на Лангароти да купи двете налични италиански лодки и да попълни бройката с лодката френско производство. Подчертаваше, че веднага след получаване на това писмо корсиканецът следва да телефонира на продавачите и да направи твърда поръчка, като им изпрати със запис десетпроцентно капаро. Освен това трябваше да купи от различни магазини три двигателя от най-добрия модел.

Шанън погледна цените и изчисли, че разходите възлизат на малко повече от 4 000 лири. Това означаваше, че леко ще превиши предвидения бюджет от 5 000 лири за по-мощно оборудване, но това не го обезпокои. Щеше да спести от оръжието и (поне така се надяваше) от кораба. Той писа на Лангароти, че ще прехвърли на негова сметка 4 500 лири, като с остатъка от 500 лири корсиканецът трябваше да купи на старо изправна двутонна камионетка, като внимава да е регистрирана и застрахована.

С нея трябваше да обиколи крайбрежието и да закупи трите опаковани в сандъци надуваеми лодки, както и трите извънбордови двигателя, а после да откара цялата партида в склада на спедитора в Тулон най-късно до 15 май. На същата дата преди обяд корсиканецът трябваше да се срещне с Шанън в парижкия хотел, където обикновено отсядаше командирът на наемниците. На срещата трябваше да дойде с камионетката.

Шанън изпрати още едно писмо. То бе адресирано до „Кредитбанк“ в Брюге и изискваше превод от 2 500 лири във френски франкове на сметката на мистър Жан-Баптист Лангароти в централата на банка „Сосиете Женерал“ в Марсилия. И двете писма пусна с експресна поща още същия следобед.

Когато се върна в апартамента си, Кат Шанън се хвърли на леглото и заби поглед в тавана. Чувстваше се адски уморен. Напрежението през последните трийсет дни започваше да му се отразява. Общо взето, подготовката вървеше по график. Алън Бейкър навярно вече уреждаше покупката на минохвъргачки и базуки от Югославия. Доставката им се очакваше в първите дни на юни. Шлинкер сигурно беше в Испания, за да купи деветмилиметрови патрони, които биха стигнали за цяла година. Шанън поръча такова огромно количество муниции само за да избегне евентуални подозрения от страна на испанските власти. Разрешителното за износ трябваше да е готово между средата и края на юни, при положение че Шанън успее да съобщи на германеца името на кораба и при положение че корабът бъде одобрен от властите в Мадрид.

От Вламенк се изискваше вече да е подготвил автоматите за транспортиране през Белгия и Франция до Марсилия. По график те трябваше да са на кораба до първи юни. Лодките и двигателите следваше да се натоварят по същото време от Тулон заедно с допълнителното помощно оборудване, което Шанън поръча при Шлинкер.

Освен прехвърлянето на шмайзерите през граница всичко друго беше съвсем законно. Това не означаваше, че няма опасност от провали. Възможно беше някое от двете правителства да не одобри представената документация и да забави или да откаже продажбата.

Следващата точка бяха униформите, които Дюпре навярно все още набавяше в Лондон. Те също трябваше да са в склада в Тулон най-късно до края на май.

Но големият проблем си оставаше корабът. От Семлер се искаше да намери най-подходящия съд. Вече цял месец той търсеше без резултат.

Шанън се смъкна от леглото и изпрати по телефона телеграма до апартамента на Дюпре, с която му заповядваше да се обади. Тъкмо остави слушалката, и телефонът звънна.

— Здравей, аз съм.

— Здравей, Джули — каза той.

— Къде ходиш, Кат?

— Бях заминал. В чужбина.

— Ще бъдеш ли в града през уикенда?

— Да, навярно.

Всъщност Шанън не можеше нищо да предприеме, докато не получи вести за кораба от Семлер. Той дори не знаеше къде се намира германецът в момента.

— Чудесно — каза момичето. — Хайде тогава заедно да направим някои работи.

Шанън не включи. Навярно беше от умората.

— Какви работи? — попита той.

Тя започна да му обяснява с точни и чисто телесни термини. В един момент Шанън я прекъсна и каза да идва веднага и да докаже какво може.

Макар че цяла седмица репетираше как ще съобщи новината, сред унеса на любовното преживяване Джули съвсем забрави за нея. Сети се едва към полунощ. Надвеси се над ухото на полузаспалия наемник и изтърси:

— Между другото онзи ден ти видях името.

Шанън изсумтя.

— На един лист — допълни тя.

Ирландецът отново не прояви интерес. Лицето му остана заровено във възглавницата.

— Да ти кажа ли къде?

Реакцията му беше обезсърчителна. Просто отново изсумтя.

— В една папка на татковото бюро.

С друга фраза не би могла повече да го стресне. Той рязко отметна чаршафа, скочи и здраво я стисна за раменете. В погледа му имаше напрегнатост, която я плашеше.

— Причиняваш ми болка — спонтанно реагира тя.

— Каква е тази папка?

— Папка като папка — пророни Джули почти през сълзи. — Искам само да ти помогна.

Той се отпусна и лицето му видимо омекна.

— Какво си търсила в тази папка?

— Ами ти все ме разпитваш за него и когато я видях, просто реших да погледна. Така видях твоето име.

— Разкажи ми сега всичко отначало — каза наемникът със спокоен тон.

Когато свърши разказа си, Джули протегна ръце и ги обви около врата му.

— Обичам те, мистър Кат — промълви тя. — Направих го само защото те обичам. Грешно ли съм постъпила?

Шанън се замисли. Тя вече знаеше твърде много и имаше само два начина да си осигури мълчанието й.

— Наистина ли ме обичаш? — попита той.

— Да, наистина те обичам.

— Би ли казала или направила нещо, което ще ми причини зло?

Тя се отдръпна леко и го изгледа втренчено. Сцената придобиваше чертите на детските й мечти.

— Никога — патетично заяви тя. — Никога няма да проговоря. Каквото и да правят с мен.

Шанън премигна няколко пъти от удивление.

— Никой нищо няма да прави с теб — каза той. — Просто недей да казваш на баща си, че ме познаваш и че си се ровила в книжата му. Той ме е наел да събирам информация за условията на рудодобива в Африка. Ако разбере, че се познаваме, ще ме уволни. Тогава ще трябва да си търся друга работа. Вече ми предложиха една, която е чак в Африка. Така че, разбираш ли, ако баща ти научи за нас, ще се наложи да замина и да те оставя.

Думите му попаднаха точно в целта. Тя го искаше близо до себе си. Той знаеше, че съвсем скоро все пак ще трябва да замине, но още не беше дошъл моментът да й го съобщи.

— Нищо няма да кажа — обеща Джули.

— Имам само няколко въпроса — каза Шанън. — Каза, че си видяла заглавието на листите с цените на някаква руда. Какво беше това заглавие?

Тя сбърчи чело, напрягайки се да си спомни думата.

— Това, дето го слагат в химикалките. Пише го в рекламите на скъпите химикалки.

— Мастило ли? — попита Шанън.

— Платиния — каза тя.

— Платина — поправи я наемникът със замислен поглед. — А какво беше заглавието на папката?

— О, това си го спомням — въодушевено каза Джули. — Сякаш е заглавие на приказка. Кристалната планина.

Шанън въздъхна дълбоко.

— Иди да ми направиш едно кафе, скъпа.

В кухнята задрънчаха чаши. Шанън се облегна на таблата на леглото и се загледа навън през прозореца.

— Хитро копеле — промълви той. — Няма да ви излезе толкова евтино, сър Джеймс, никак няма да ви излезе евтино.

В тъмната стая се разнесе смехът му.

През същата съботна нощ Бени Ламбер се прибираше вкъщи, след като цяла вечер пи с приятели в едно от любимите си заведения. Той беше обърнал във франкове парите, които взе от Шанън, и щедро черпеше всички. Мед му капеше на сърцето, когато говореше за „голямата сделка“, а сервитьорките възхитено го слушаха и отпиваха от шампанското, което той им беше поръчал. Самият Бени се почерпи порядъчно и сега въобще не забелязваше колата, която го следваше бавно на около двеста метра разстояние. Не се стресна и когато колата го настигна насред едно пусто пространство на половин миля от дома му.

Преди да успее да гъкне, от предната седалка изскочи някакъв гигант и започна да го избутва зад една ограда на десетина метра встрани от улицата.

Виковете на Бени секнаха, когато мъжагата го завъртя, сграбчи го за яката и го удари с юмрук в слънчевия сплит. Бени се сви и когато гигантът го пусна, се просна на земята. Лицето на нападателя беше скрито в сянката на оградата. Той измъкна от колана си една половинметрова желязна пръчка и се наведе над нещастника. Сграбчи гърчещото се тяло за левия крак и повдигна коляното. После с все сила стовари желязото върху удобно подложената капачка. Чу се тъп звук и костта стана на сол. Ламбер нададе кратък, пронизителен писък, подобно набучен на шиш плъх, и припадна. Така и не усети как му счупиха другото коляно.

Двайсет минути по-късно Томар позвъни на своя шеф от телефонната кабина на един нощен бар. Ру го слушаше и кимаше доволно.

— Браво! — похвали го той. — Слушай, имам новина за теб. Хотелът на Шанън. Анри Ален току-що ми съобщи, че там се е получило писмо от Кийт Браун. Резервирал си е стая за 15 май. Разбра ли?

— Петнайсети — повтори Томар. — Значи на тази дата ще е там.

— Както и ти — каза гласът отсреща. — Анри ще те свърже с неговия човек в хотела. На 15-ти по обяд ще заемеш позиция някъде в околността.

— А докога ще чакам? — попита Томар.

— Докато излезе. Сам! — каза Ру. — Тогава ще му видиш сметката. За пет хиляди долара.

На излизане от кабината на лицето на Томар се появи лека усмивка. Докато си пиеше бирата на бара, той усещаше хладния допир на пистолета под лявата си мишница. Усмивката му стана по-забележима. Този пистолет щеше да му спечели доста добра сумичка. Само след няколко дни. Нямаше никакво съмнение. Щеше да е съвсем елементарно да се застреля човек, който никога не го е виждал и нищо не подозира. Пък бил той и Кат Шанън.

Към десет часа в неделя сутринта позвъни Курт Семлер. Шанън се излежаваше гол в леглото, а Джули приготвяше закуска в кухнята.

— Мистър Кийт Браун? — обади се гласът на момичето от пощата.

— Да. На телефона.

— Има обаждане за вас. От Генуа ви търси мистър Семолина.

Шанън скочи и приседна на ръба на леглото. Здраво стискаше слушалката.

— Свържете ме — изкомандва той.

Гласът на германеца се чуваше слабо, но всичко се разбираше.

— Карло?

— Да, Курт?

— Аз съм в Генуа.

— Знам. Някакви новини?

— Намерих го. Този път съм сигурен. Точно такъв, какъвто го искаш. Обаче има и друг купувач. Навярно ще се наложи да наддаваме, ако искаме да го купим. А корабът е добър. Идеален е за нас. Ще можеш ли да дойдеш да го видиш?

— Сигурен ли си, че е добър, Курт?

— Да, абсолютно. Регистриран товарен кораб, собственост на една параходна компания със седалище в Генуа. Само за нас е.

Шанън размисли.

— Ще дойда утре. В кой хотел си отседнал?

Семлер му каза.

— Ще пристигна с първия възможен самолет. Не знам точно кога. Гледай следобед да не излизаш. Ще те намеря в хотела. Запази ми стая.

Няколко минути по-късно Шанън вече говореше с билетния център на „Бритиш Еъруейз“. Казаха му, че най-скоро излита самолетът на „АЛИТАЛИЯ“ до Милано в 9,05 на другата сутрин. В Милано имаше връзка за Генуа. Самолетът кацаше в пристанищния град малко след един часа следобед. Шанън си запази билет за този полет.

Когато Джули се върна с кафето, наемникът я посрещна ухилен. Ако корабът се окажеше добър, за двайсет дни Шанън щеше да успее да приключи сделката и на 15-и да отиде в Париж за срещата си с Лангароти, напълно уверен, че Семлер ще намери добър екипаж и ще набави гориво и продоволствия най-късно до 1 юни.

— Кой беше? — попита момичето.

— Един приятел.

— Какъв приятел?

— Мой съдружник.

— Какво искаше?

— Ще трябва да отида да го видя.

— Кога?

— Утре сутринта. В Италия.

— Колко време няма да те има?

— Не знам. Около две седмици. Може и повече.

Тя се нацупи.

— И аз какво ще правя толкова време без теб?

Шанън се ухили.

— Все ще намериш какво да правиш.

— Голямо лайно си — каза Джули завалено. — Но щом казваш, че трябва да заминеш, значи наистина трябва. В такъв случай ни остава съвсем малко време и аз, скъпи мой, въобще не мисля да го пилея.

Кафето му се разля върху възглавницата и Шанън си помисли, че битката за двореца на Кимба ще е песен в сравнение с усилията му да задоволи сладката дъщеричка на сър Джеймс Мансън.

15.

Пристанището на Генуа бе окъпано от светлината на слабото следобедно слънце, когато Кат Шанън и Курт Семлер освободиха таксито и германецът поведе шефа си по кея към мястото, където беше пристигнал корабът „Тоскана“. Старият съд се гушеше между два 3 000-тонни контейнеровоза, но това не променяше нищо. Окото на Шанън прецени, че корабът е точно толкова голям, колкото трябва.

На носа имаше малък форпик, който слизаше на метър и петдесет към главната палуба, по средата на която се намираше квадратният отвор на единствения трюм. На кърмата бе разположен малкият мостик, под който очевидно бяха каютите на екипажа и на капитана. Мачтата беше съвсем къса. За нея беше прикрепен един-единствен кран, изправен почти вертикално. Най-отзад, точно над кърмата, бе закачена единствената спасителна лодка.

Ръжда покриваше целия корпус. Боята се бе олющила под слънцето и солените пръски на много морета. Но макар и малък, стар и неприветлив, този кораб имаше най-важното качество, което интересуваше Шанън — беше анонимен. Има хиляди корабчета от този род, които поддържат каботажните рейсове между Хайфа и Гибралтар, Танжер и Дакар, Монровия и Саймънстаун. Всички те си приличат, не правят никакво впечатление и никой не би заподозрял, че пренасят нещо друго осен дребни товари на кратки разстояния.

Двамата се качиха на борда. Насочиха се към кърмата и стигнаха до стръмни стълби, които водеха надолу към мрака на каютите. Семлер извика и наемниците се спуснаха по стълбите. Долу ги посрещна мускулест мъж на около четиридесет години. Той кимна на Семлер и обърна грубото си лице към Шанън.

Семлер се здрависа с него и го представи на Шанън.

— Карл Валденберг, първи помощник-капитан.

Валденберг кимна отсечено и се здрависа с ирландеца.

— Значи сте дошли да разследвате нашата стара „Тоскана“? — попита той.

Шанън със задоволство отбеляза, че помощникът говори добър, макар и малко завален английски и изглежда като човек, който е готов да приеме на борда не съвсем редовен товар, ако възнаграждението го задоволява. Шанън разбираше интереса на германския моряк към неговата персона. Семлер вече беше уведомил приятеля си, че е казал на екипажа каква е целта на посещението на работодателя му. Естествено беше първият помощник да проявява интерес към новия собственик. Освен за всичко друго Валденберг трябваше да мисли и за собственото си бъдеще.

Механикът, който беше югославянин, се подвизаваше някъде на брега, но наемниците видяха матроса — италиански тийнейджър, който прелистваше някакво порнографско списание върху койката си. Без да чака завръщането на италианския капитан, помощникът ги разведе из кораба.

Шанън се интересуваше от три неща: дали има достатъчно площ за още дванайсет души (хората му можеха да спят, ако трябва, на палубата или в трюма), дали има възможност да се скрият няколко сандъка и, трето, дали двигателите ще издържат на един рейс до Южна Африка.

Валденберг изслуша въпросите му с леко присвити очи, но отговори учтиво. На него му беше ясно, че туристи с редовно платени билети не биха търсили на борда на „Тоскана“ привилегия да спят на палубата под звездното небе. Освен това беше странно да се транспортира товар на такова разстояние с кораб като „Тоскана“. За подобни дълги рейсове обикновено се използват по-големи съдове. Предимството на по-малкия кораб е, че той може много бързо да се натовари и само за два дни да достави товара на стотици мили. Големите кораби губят много време за маневри в пристанището. Но при дълъг рейс като този от Средиземно море до Южна Африка те наваксват изоставането, тъй като развиват по-голяма скорост. Търговците не обръщат никакво внимание на съдове от типа на „Тоскана“ за разстояние над 500 мили.

След като разгледаха кораба, тримата се качиха на палубата и Валденберг ги почерпи с бира. Седнаха да я пият под брезентовия сенник, опънат зад мостика. Именно там започна договарянето. Двамата германци ломотеха на техния език. Помощникът очевидно питаше, а Семлер отговаряше. Накрая Валденберг погледна остро към Шанън, върна погледа си върху лицето на Семлер и бавно кимна с глава.

— Вероятно — каза той на английски.

Семлер се обърна към Шанън и му преведе.

— Валденберг се интересува защо човек като теб, който явно не е добре запознат с морския търговски транспорт, иска да купи кораб за общи товари. Казах му, че ти си по-скоро бизнесмен, отколкото моряк. Той смята, че този бизнес е твърде рискован, за да е нормално един богат човек да реши да вложи пари в него, освен ако няма предвид нещо конкретно.

Шанън кимна.

— Правилно. Курт, искам да поговорим насаме.

Двамата се оттеглиха към кърмата и се надвесиха над парапета. Валденберг продължи да си пие бирата.

— Как ти се струва този тип? — тихо попита Шанън.

— Няма грешка — каза Семлер, без да се колебае. — Капитанът е собственик на кораба. Той е възрастен господин и мисли да се пенсионира. С парите от продажбата иска да си осигури пенсията. Така че мястото на капитана остава вакантно. Смятам, че Валденберг би го приел и аз нямам нищо против. Той има капитанско свидетелство и познава кораба на пръсти. Освен това е опитен моряк. Остава да видим дали е готов да качи на борда товар, който е свързан с рискове. Аз мисля, че ще се съгласи, ако му платим добре.

— Дали подозира нещо? — попита Шанън.

— Естествено. Всъщност той смята, че намерението ти е да прехвърлиш нелегално емигранти в Англия. Не му се ще да го арестуват, но мисля, че ако му предложиш добри пари, ще поеме риска.

— Първата ни грижа все пак е да купим кораба. Той може и после да реши дали да остане. Ако иска да напусне, ще си намерим друг капитан.

Семлер поклати глава.

— Не става. Ще трябва предварително да му обясним в основни линии каква е работата. И ако тогава той реши да напусне, това би нарушило сигурността.

— Ако му кажем каква е работата и реши да напусне, за него има само един път — каза Шанън и посочи мазната вода под кърмата.

— Има и още нещо, Кат. Добре ще е да го привлечем на наша страна. Той познава кораба и ако реши да остане, ще се опита да убеди капитана да продаде „Тоскана“ на нас, а не на местната компания, която си точи зъбите за него. Мнението му има тежест пред капитана, защото старецът му вярва и иска корабът да попадне в добри ръце.

Шанън обмисли логиката на казаното. Тя му хареса. До операцията оставаше малко време и „Тоскана“ му трябваше. Първият помощник можеше да му помогне да купи кораба и със сигурност бе в състояние да го управлява. Освен това съществува едно желязно правило при даването на подкупи. Никога не се опитвай да подкупиш всички. Купи само човека, който има власт над подчинените си, и не бери грижа за другите. Шанън реши да се опита да спечели Валденберг на своя страна. Двамата наемници се върнаха под сенника.

— Ще бъда откровен с вас, мистър Валденберг — каза Шанън. — Истина е, че ако купя кораба, нямам намерение да транспортирам с него фъстъци. Истина е също, че при товаренето на моята стока съществува определен риск. После при разтоварването рискове няма да има, защото корабът ще бъде извън териториални води. Трябва ми добър капитан, а Курт Семлер твърди, че вие сте такъв. Нека поставим нещата съвсем ясно. Ако аз купя „Тоскана“, ще ви предложа капитанския пост. В продължение на шест месеца ще получавате твърда заплата, два пъти по-голяма от сегашната. Освен това ви се полага премия от 5 000 долара за първия рейс, който е предвиден за след десет седмици.

Валденберг изслуша предложението, без да каже нито дума. После се ухили и се изправи. Протегна ръка към Шанън.

— Господине, смятайте, че вече имате капитан.

— Чудесно! — каза Шанън. — Само че първо трябва да купим кораба.

— Няма проблеми — каза Валденберг. — Колко сте готов да платите?

— А колко струва?

— Колкото предложи пазарът — отговори Валденберг. — Конкурентите определиха таван от 25 000 лири и нито пени повече.

— Аз ще кача на 26 000 лири — каза Шанън. — Капитанът ще се съгласи ли с тази цена?

— Разбира се. Говорите ли италиански?

— Не.

— Спинети не говори английски. Така че нека аз да ви превеждам. Няма начин да не убедя стареца. При тази цена, а и още повече щом аз ще съм капитан, той ще даде кораба на вас. Кога можете да се срещнете с него?

— Утре?

— Добре. Утре в десет. Тук на борда.

Двамата отново се здрависаха и наемниците си тръгнаха.

Малкия Марк Вламенк с голямо удоволствие работеше в наетия от него гараж. Заключената камионетка беше паркирана на уличката отпред. Той заключи и вратата на гаража, за да предотврати нежелани посещения, докато работи. Вече прекарваше втори следобед тук и вървеше към края на първия етап от работата.

До задната стена на гаража бе изправена масивна дървена пейка, на която бяха наредени всички необходими инструменти. Марк ги бе купил с част от петстотинте лири, които му даде Шанън (със същите пари беше купена и камионетката). Край една от страничните стени имаше пет големи варела. Те бяха яркозелени и носеха емблемата на петролната компания „Кастрол“. Марк ги бе купил празни на доста изгодна цена от една от големите параходни фирми на пристанището. Бяха предназначени за смазочно масло и оригиналното им съдържание бе отбелязано с ясни букви.

Марк беше изрязал дъното на първия варел от редицата и сега той стоеше обърнат със зеещата дупка нагоре. Горната плоскост, на която се завинтва капачката, лежеше на пода. Около дупката имаше трисантиметров ръб, останал от изрязаното дъно.

Белгиецът беше донесъл от камионетката два сандъка с шмайзери и двайсетте автомата бяха почти готови да влязат в новото си скривалище. Той внимателно уви с широк скоч всеки автомат от край до край. После прилепи към всяка от така приготвените мумии по пет пълнителя. След мумифицирането всеки шмайзер попадна в отделна здрава полиетиленова торба, която след съответно обезвъздушаване бе завързана с канап. Тази торба влизаше във втора, външна, отново полиетиленова торба, която също бе завързана. Марк прецени, че в тази опаковка оръжието ще се запази сухо, докато дойде време отново да излезе на въздух.

Той взе двайсетте пакета и ги привърза заедно с две яки конопени въжета. Този голям вързоп пусна внимателно в дупката на варела. Варелите бяха от обикновения тип с вместимост четиридесет и два галона или двеста литра. Така че за двайсетте автомата и прикрепените към тях пълнители имаше достатъчно място и дори оставаше малък луфт край стената.

Когато първият вързоп влезе вътре, Марк се захвана да възстанови дъното на варела. От един железарски магазин на пристанището си беше набавил нови кръгли тенекиени плоскости. Сега взе една от тях и я нагласи върху дупката. Наложи се половин час да пили, преди да успее да напасне новия кръг, така че да прилепне плътно във всички точки към образувания при изрязването трисантиметров ръб. Марк пусна горелката си, захранвана от газова бутилка, взе парче мека тел за припой и започна да споява двете тенекиени плоскости.

Металът може да се завари с метал и за да се получи възможно най-здрава снадка, се използва именно този метод. Но един варел, в който преди е имало масло или гориво, запазва остатъчен слой по вътрешната си повърхност. Когато се нагорещи, както става при заваряването, този маслен слой започва да се изпарява и може да предизвика опасна експлозия. Спояването на две тенекиени плоскости не дава същата здравина на снадката, но може да се извърши при значително по-ниска температура. При положение, че варелите стоят изправени и не се лашкат рязко (в този случай вътре се получават мощни плисъци), връзката между двете плоскости би се оказала достатъчно дълговечна.

Накрая Марк попълни с припой оставащите малки пукнатини и когато спойката изстина, напръска цялото дъно с боя, която съвсем точно повтаряше цвета на всички варели на фирмата „Кастрол“ по целия свят. После изчака боята да изсъхне и внимателно обърна варела. Развинти капачката, взе едно от предварително приготвените големи канчета и започна да налива смазочно масло.

Яркозелената, плътна, лепкава течност се стичаше през отвора и с бълбукане си проправяше път към дъното. Бавно изпълваше въздушните луфтове между стената на варела и вързопа с оръжие, разливаше се във всяка пролука между отделните торби и обилно напояваше канапа и въжетата. Въпреки че Марк обезвъздуши всички торби, преди да ги завърже, в тях все пак бяха останали въздушни мехурчета, скрити в пълнителите и цевите на автоматите. Този въздух отнемаше част от теглото на метала и с пълненето на варела тежкият вързоп ставаше почти безтегловен. Люшкаше се нагоре-надолу сред плътното масло и накрая бавно потъна под повърхността.

Белгиецът наливаше с две канчета и когато варелът се напълни догоре, той изчисли, че вързопът заема седем десети от обема, а на маслото се падат три десети. Беше налял шейсет литра в двесталитровия варел. Накрая Марк запали ръчното си фенерче и огледа повърхността. Течността хвърляше мазно зелени отблясъци с леко златист нюанс. От съдържанието на дъното нямаше и следа. След един час той опипа варела отдолу. Нямаше никакви течове. Новата плоскост прилепваше плътно.

В добро присъствие на духа Марк отвори вратите на гаража и вкара камионетката вътре. Оставаше му да изгори единия от двата сандъка с немски надписи и да изхвърли на пристанището един вече ненужен тенекиен кръг. Той се увери, че системата работи. Беше сигурен, че ще може да обработва по два варела на ден и да свърши до 15-и, както бе обещал на Шанън. Беше щастлив, че отново се е заловил за работа.

Доктор Иванов беше вбесен. Не му се случваше за пръв път и със сигурност нямаше да му е за последен.

— Каква бюрокрация! — разпалено говореше той на жена си, докато закусваха. — Тъпашка, некомпетентна, умопомрачителна бюрокрация цари в тази абсурдна страна.

— Така е, така е, Михаил Михайлович — опитваше се да го успокои тя и едновременно наливаше още две чаши силен горчив чай, какъвто го обичаше мъжът й.

Улегналата и земна рускиня искаше да внуши на своя вятърничав съпруг, че трябва да внимава какво говори или поне да сдържа изблиците си, когато е сред чужди хора.

— Ако капиталистите знаеха колко време е необходимо, за да се намерят в тази страна най-прости гайки и болтове, щяха да се пръснат от смях.

— По-тихо, скъпи — каза жена му, докато си разбъркваше захарта. — Не се горещи толкова.

Минаха няколко седмици, откакто директорът го повика в облицования с чамови плоскости кабинет, разположен в централната сграда на огромния комплекс от лаборатории и жилищни блокове, който принадлежеше на Минногеоложкия институт в далечен Сибир. Шефът го уведоми, че го командирова в Западна Африка като ръководител на проучвателен екип и му заповядва сам да се заеме с организацията на експедицията.

Това означаваше да се откаже от проекта, в който беше влязъл доста дълбоко, и да принуди други двама свои колеги да направят същото. Той пусна поръчки за необходимата в африкански условия екипировка. Разясни изискванията си на десетина търговски обединения, като си наложи да отговаря учтиво на всички въпроси и въпросчета, и започна да чака екипировката да се получи, за да бъде опакована. Доктор Иванов беше ходил в Гана като член на проучвателен екип по времето, когато Нкрума беше на власт, и знаеше какво означава работа в джунглата. Спомни си как бе казал на тогавашния ръководител на екипа:

— Аз без сняг не мога. Зимен човек съм.

Въпреки негодуванието си той изпълни всички задачи в срок. Екипът му беше готов, а цялата екипировка, до последната таблетка за дезинфекция на вода и последното походно легло, се намираше в дървени сандъци. Иванов си мислеше, че при малко повече късмет ще успее да отиде до Африка, да направи проучването и да се върне с пробите, преди отвратителната есен да е сменила хубавите дни на лятото. И ето че сега държеше в ръката си писмо, което му съобщаваше, че това няма да стане.

Писмото беше от директора, но не то възбуди гнева на учения. Той знаеше, че всичко идва от Москва. Дирекцията на транспорта бе решила, че поверителното естество на проучването не позволява да се използва обществен транспорт, а външното министерство не можеше да накара „Аерофлот“ да предостави специален самолет за екипа. Предвид на обстановката в Близкия изток не можеха да се използват и военните транспортни самолети „Антонов“.

При така създалата се ситуация, отчитайки обема на товара, към който на връщане щяха да се прибавят и пробите, в Москва бяха счели за уместно транспортът да се осъществи по море. Бяха взели решение, че ще е най-добре екипът да се качи на някой съветски товарен кораб, който минава край Западна Африка на път за Далечния изток. След края на проучването геолозите трябваше да се обадят на посланик Доброволски. Той щеше да отклони някой пътуващ към родината кораб, който да поеме тричленния екипаж и сандъците с проби на борда си. Накрая в писмото се казваше, че в близко време ще го уведомят за мястото и датата на заминаване и ще му предоставят разрешително за транспортиране на товара по държавните железници до началното пристанище.

— Отиде ми лятото! — викаше Иванов, докато жена му му подаваше кожуха и кожения калпак. — Цялото ми лято отиде! А там сега започва сезонът на дъждовете.

Кат Шанън и Курт Семлер се върнаха на кораба на следващата сутрин и за пръв път се срещнаха с капитан Алесандро Спинети. Той беше жилав старец с костеливо като орех лице. Бяла фланелка покриваше все още мускулестата гръд, а на главата му бе кривната бяла фуражка.

Договарянето започна веднага, преди още да са се оттеглили в кантората на адвоката на капитана, човек на име Джулио Понти, който приемаше клиентите си на една от тесните пресечки на шумната и размирна „Виа Грамши“. В защита на синьора трябва да се отбележи, че с приближаването към неговата кантора проститутките ставаха по-скъпи и по-представителни.

В Италия всяка дейност, която трябва да се регламентира пред Закона, се придвижва със скоростта на охлюв, при това охлюв, болен от артрит.

Вече се бяха договорили за условията. Карл Валденберг преведе на италиански предложените от Шанън клаузи и капитан Спинети ги прие. Клаузите предвиждаха 26 000 лири за кораба, изплатени във валута и в страна, посочени от капитана; шестмесечен капитански договор за първия помощник при два пъти по-висока заплата от тази, която получава в момента; избор за другите двама членове на екипажа да останат на работа със сегашната си заплата или да напуснат с обезщетение от 500 лири за юнгата и 1 000 лири за механика.

Шанън вече беше решил да помоли матроса да напусне, но смяташе на всяка цена да задържи механика — навъсен сърбин, който според Валденберг можеше да омагьоса двигателите, та да ги закарат, ако ще, и до ада. Сърбинът малко говореше и още по-малко питаше, а освен това документите му вероятно не бяха съвсем редовни и тази работа му трябваше.

За да укрие част от данъците си, капитанът бе вложил преди много години 100 лири в учредяването на малка частна компания, която се наричаше „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“. Тя имаше 100 обикновени акции, от които Спинети държеше деветдесет и девет. Неговият адвокат синьор Понти притежаваше една акция и беше секретар на компанията. Продажбата на „Тоскана“, единственият актив на компанията, следваше да се осъществи чрез продажба на самата компания „Спинети Маритимо“. Това напълно устройваше Шанън.

Това, което не го устройваше обаче, беше, че за да се уточнят всички детайли по договора, трябваше в пет поредни дни да се срещат с адвоката. И това беше само първият етап.

Започваше втората седмица на май и Ден трийсет и първи от стодневния график на Шанън, когато Понти се зае да изготви крайния вариант на договорите. Тъй като сделката се осъществяваше в Италия и тъй като „Тоскана“ имаше италианска регистрация, договорът трябваше да се съобрази с италианското законодателство, което е много сложно. Бяха необходими три договора — единият уреждаше продажбата на „Спинети Маритимо“ и всичките й активи на „Тироун Холдингс“ от Люксембург, другият задължаваше „Тироун Холдингс“ да предложи на Карл Валденберг капитанския пост за шест месеца при съответната заплата и третият гарантираше на другите членове на екипажа настоящите им заплати или обезщетение при напускане. Целият процес отне четири дни, а Понти мислеше, че е счупил всички рекорди, макар че и двете страни имаха интерес да приключат сделката във възможно най-кратки срокове.

Големият Джони Дюпре беше доволен от живота през това слънчево майско утро. Той току-що излезе от магазина за туристически стоки, в които направи последната си поръчка. Остави капаро за необходимия брой самари и спални чували. Обещаха му да ги доставят на другия ден. Следобед му предстоеше да вземе два големи кашона с раници и барети от един склад в източната част на Лондон.

На път за Тулон вече бяха три обемисти партиди с екипировка. По негови изчисления първата трябваше да е пристигнала, а втората навярно още пътуваше. На другия ден следобед щеше да опакова четвъртата и да я предаде на спедитора. Така му оставаше цяла седмица на разположение. Предния ден той получи писмо от Шанън, с което ирландецът му заповядваше на 15 май да напусне апартамента си и да отлети за Марсилия. Там трябваше да се настани в един посочен в писмото хотел и да чака да го потърсят. Дюпре обичаше точните разпореждания. Те не оставяха място за грешки и дори в случай на провал вината нямаше да е негова. Той си купи билет за самолета и с нетърпение очакваше да изтече тази седмица, за да се изнесе. Усещането, че боят наближава, изпълваше душата му.

Когато синьор Понти най-после състави всички бумаги, Кат Шанън изпрати няколко писма. Първото беше до Йохан Шлинкер. Шанън уведомяваше германеца, че корабът, който ще вземе мунициите от Испания, се казва „Тоскана“ и е собственост на „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“ от Генуа. Освен това го молеше да му съобщи точното местоназначение на пратката с оръжие, за да може капитанът да състави необходимата митническа декларация.

Писмото съдържаше и пълно описание на документацията на „Тоскана“ и посочваше факта, че името на кораба фигурира в регистъра на „Лойд“ (Шанън намери този регистър при британския вицеконсул в Генуа). Накрая наемникът уведомяваше Шлинкер, че ще го потърси през следващите петнайсет дни.

Второто писмо предоставяше на Алън Бейкър информация за името и документите на кораба, която югославските власти изискваха при издаването на разрешително за износ. Шанън знаеше как ще изглежда митническата декларация в този случай. В нея щеше да пише, че корабът пътува от началното югославско пристанище за Ломо, столицата на Того.

Наемникът написа дълго писмо до мистър Щайн. В него молеше председателя на „Тироун Холдингс“ да подготви документите за събрание на Съвета на компанията след четири дни в кабинета на председателя. В дневния ред трябваше да има две точки. Първата се отнасяше до покупката на „Спинети Маритимо“ с всичките й активи за сума от 26 000 лири, а другата засягаше въпроса за нова емисия от 26 000 акции на приносителя с единична цена една лира, които мистър Кийт Браун щеше да получи срещу чек за 26 000 лири.

Той драсна няколко реда на Марк Вламенк, с които му съобщаваше, че прибирането на товара от Остенд се отлага за 20-и, а после с кратко писъмце до Лангароти отложи срещата им в Париж за 19-и.

Накрая изпрати писмо на Саймън Ендийн в Лондон с молба да се срещнат след четири дни в Люксембург. Помощникът на сър Джеймс трябваше да разполага със сума, възлизаща на 26 000 лири, предназначена за закупуване на кораба, който ще пренесе цялата операция до целта.

Вечерта на 13 май беше свежа и прохладна. На неколкостотин мили разстояние по крайбрежието на същото море Жан-Баптист Лангароти се движеше със своята камионетка на запад от Хиер и навлизаше в последния пътен участък преди Тулон. Прозорецът му беше спуснат и той вдишваше мириса на бор и клек, който се носеше от околните хълмове. Също като Дюпре в Лондон, който се готвеше същата вечер да отлети за Марсилия, като Вламенк в Остенд, който доизкусуряваше последния варел с масло и автомати, Лангароти беше доволен от живота.

В каросерията на камионетката бяха последните два извънбордови двигателя. И двата имаха подводни ауспуси за обезшумяване. Сега отиваше в Тулон да ги остави в склада на спедитора. В склада на „Маритим Дюпо“ вече се намираха трите опаковани в сандъци черни надуваеми лодки, а също и третият двигател. Там бяха и четирите сандъка с униформи, които пристигаха на части от Лондон през последните две седмици. И четирите се получиха на негово име. Лангароти също щеше да приключи в срок.

Съжаляваше, че се наложи да се премести в друг хотел. Една случайна среща пред стълбите със стар приятел от престъпния свят го принуди бързо да си събере багажа и да се изнесе. Сега беше на нов адрес и трябваше да го съобщи на Шанън, само че не знаеше къде се намира ирландецът. Но това нямаше значение. След четиридесет и осем часа, на 15 май, му предстоеше среща с шефа в парижкия хотел „Плаца Сюрен“.

Събранието в Люксембург на 14 май беше изненадващо кратко. Шанън не присъства на него. Преди началото му той се срещна с мистър Щайн в неговия кабинет и му предаде документите за продажбата на „Спинети Шипинг Къмпани“ и нейния кораб „Тоскана“ заедно с чек за 26 000 лири, дължим на „Тироун Холдингс“.

Половин час по-късно мистър Щайн излезе от събранието и предаде на Шанън 26 000 обикновени акции в дружеството „Тироун Холдингс“. Освен това му показа един плик, който съдържаше документите, отнасящи се до преминаването на кораба в собственост на „Тироун“, и издаден от „Тироун Холдингс“ чек за 26 000 лири на името на сеньор Алесандро Спинети. Щайн запечата плика и го адресира до кантората на синьор Джулио Понти в Генуа. След това даде плика на Шанън. Последният документ, който получи наемникът, беше решение на Съвета, с което хер Курт Семлер се назначаваше за директор на „Спинети Маритимо Шипинг Къмпани“.

Два дни по-късно сделката беше скрепена в кантората на италианския адвокат. Чекът, дължим за покупката на „Тоскана“, бе прехвърлен по сметка на продавача и „Тироун Холдингс“ притежаваше по закон сто процента от „Спинети Маритимо“. Предвид на това синьор Понти изпрати с препоръчано писмо на адреса на компанията „Тироун“ в Люксембург стоте акции на „Спинети Маритимо“. Вече извън сделката той прие на съхранение в сейфа си един пакет, който му даде Шанън. Взе два еталонни подписа на наемника (подписи на Кийт Браун), за да е в състояние да удостоверява автентичността на писмата, касаещи пакета. Понти не знаеше, че този пакет съдържа контролния пакет от 26 994 акции на „Тироун“.

Карл Валденберг получи капитанския пост за шест месеца. Шестмесечен договор подписа и механикът. И двамата прибраха едномесечната си заплата в брой, а възнаграждението им за останалите пет месеца бе официално депозирано при синьор Понти.

Италианският тийнейджър се съгласи без много уговорки да си вземе обезщетението от 500 лири плюс надбавка от 100 лири и да напусне кораба. Семлер получи назначението си като директор на компанията.

Шанън бе прехвърлил още 5 000 лири от Брюге на сметката си в Генуа. С тези пари изплати двете заплати на членовете на екипажа, които оставаха на кораба. Преди да напусне Генуа на 18 май, той даде остатъка от тази сума на Семлер и го инструктира подробно.

— Как върви търсенето на нови двама моряци?

— Валденберг вече се е заел с това — каза Семлер. — Той твърди, че пристанището е фрашкано с хора, които търсят работа по корабите. Това място го знае на пръсти. Знае и какво ни трябва. Корави мъже, които не задават много въпроси и правят каквото им се нареди, особено ако накрая ги чака някаква премия. Няма страшно. До края на седмицата Валденберг ще намери подходяща двойка.

— Добре. Чудесно. Виж сега какво искам от теб. Трябва да подготвя „Тоскана“ за път. Основен преглед на двигателя и отстраняване на повредите. Платени пристанищни такси. В документите да се впише новият капитан. Да се изготви митническа декларация за Тулон. Ще пишеш товар за Мароко. Корабът да се зареди с гориво и продоволствия. Гледай всичко да стигне за дванайсет души плюс екипажа. Да има достатъчно питейна вода, бира, вино, цигари. Когато свършиш, ще откарате кораба в Тулон. Трябва да си там най-късно до първи юни. Марк, Жан-Баптист, Джони и аз също ще бъдем там. Ще се свържеш с мен чрез спедиторската фирма „Ажанс Маритим Дюпо“. Намира се в района на пристанището. Довиждане и късмет.

16.

Ако Жан-Баптист Лангароти беше все още жив, това поне донякъде се дължеше на умението му да предугажда опасността. Когато пристигна в Париж, той се яви в хотела на Шанън в уречения час, седна си кротко във фоайето и взе да прелиства някакво списание. Почака два часа, но Шанън не се появи.

За всеки случай корсиканецът попита на рецепцията, защото, макар и да не беше споменал, че ще преспи в Париж, беше възможно ирландецът да е пристигнал по-рано и вече да си е взел стая. Момичето на рецепцията погледна в книгата и каза, че в хотела няма гост от Лондон на име Кийт Браун. Лангароти сметна, че Шанън се е забавил, и реши да се яви отново в същия час на следващия ден.

Така че на 16-и в същия час корсиканецът отново седеше във фоайето. Шанън пак го нямаше, но този път имаше нещо друго. На два пъти някакъв тип от персонала на хотела надничаше във фоайето и моментално изчезваше, щом Лангароти го погледне. След като отново почака два часа и Шанън не се появи, наемникът си тръгна. Както си вървеше по улицата, забеляза един човек, който проявяваше странен интерес към една витрина. На тази витрина, в която втренчено се взираше непознатият, бяха изложени дамски корсети. Лангароти си помисли, че този тип някак не се връзва с пролетната утринна атмосфера на тихата пресечка.

През следващото денонощие той пусна ухо в някои парижки барове, известни като сборища на наемниците. Поговори със стари приятели от Корсиканския съюз на парижките престъпници. Всяка сутрин продължаваше да ходи в хотела и на петия ден, на 19-и, Шанън се появи.

Той пристигна предната вечер със самолет от Генуа през Милано и преспа в хотела. Изглеждаше в добро настроение и докато си пиеха кафето във фоайето, каза на колегата си, че е купил кораб за операцията.

— Някакви проблеми? — попита Лангароти.

Шанън поклати глава.

— Никакви.

— Тук, в Париж, обаче си имаме проблем.

На такова публично място корсиканецът не можеше да си точи ножа и затова ръцете му бездействаха върху скута. Шанън остави чашката си върху масичката. Той знаеше, че щом Лангароти говори за проблем, значи става дума за нещо сериозно.

— Какъв по-точно? — тихо попита той.

— По следите ти е наемен убиец — каза Лангароти.

В настъпилото мълчание Шанън се опитваше да осмисли новината. Приятелят му също мълчеше. Той предпочиташе да отговаря на въпроси само когато го питат.

— Знаеш ли кой го е наел? — попита Шанън.

— Не. Не знам и кой е убиецът. Но цената е висока, към 5 000 долара.

— Скоро ли са го наели?

— Говори се, че убийството е поръчано преди около шест седмици. Човекът, който е наел убиеца, явно живее в Париж. Но не е ясно дали не действа от името на някой друг. Всички казват, че или много добър, или много глупав убиец може да излезе срещу Кат Шанън. Но някой е приел договора. Разни хора разпитват за теб.

Шанън изпсува през зъби. Той въобще не се съмняваше, че корсиканецът е прав. Лангароти беше прекалено акуратен човек, за да си позволи да подмята непроверена информация. Опитваше се да си спомни някакъв инцидент, който би предизвикал някого да поиска главата му. Проблемът беше, че такива мотиви имаше колкото щеш, и дори беше сигурен, че за някои от тях никога не би се сетил.

Той започна систематично да прехвърля в главата си различните вероятности. Тази работа можеше да е свързана или с настоящата операция, или да произлиза от някакъв по-отдавнашен мотив. Той се зае с първата версия.

Дали не беше изтекла информация? Възможно ли беше някоя от тайните служби да е получила сведение, че той организира преврат в Африка, и да е решила да го предотврати, като унищожи командира на операцията? Дори му мина през ум, че сър Джеймс Мансън е научил за обезчестяването — ако това беше точната дума за една опитна Лолита — на дъщеря му. Шанън отхвърли всички тези предположения. Възможно беше да е разсърдил някого в тъмния свят на нелегалния оръжеен бизнес, който да е решил да си уреди сметките с него, като сам остане в сянка. Но такъв ход щеше да е предшестван от конфликт по повод на сделка, пререкания за пари, сбиване или заплахи. Нищо такова нямаше.

Той се върна назад към отминалите войни и битки. Проблемът беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали, без да иска, не е разсърдил някоя от големите организации. Може би някой от хората, които той беше застрелял, е бил агент на ЦРУ или на КГБ. И двете организации не прощаваха лесно и тъй като бяха населени с най-дивашки безпринципните хора на тази планета, не пропускаха да си разчистят сметките дори при липса на прагматичен мотив. Отмъщението беше достатъчен мотив. Шанън знаеше, че ЦРУ още държи на присъдата си срещу Брус Роситър, който бе застрелял един американец в някакъв бар в Леополдвил само защото онзи го гледал втренчено. Оказало се, че този американец е от местните агенти на ЦРУ. Макар че Роситър не е знаел, това не промени нещата в негова полза. Той продължаваше да е на мушка и продължаваше да бяга.

КГБ действаше по същия начин. Те пращаха убийци на другия край на света да ликвидират чужди агенти, завербувани от самите тях, но после разкрити и по тази причина загубили закрилата на собствените си работодатели. Руснаците не търсеха прагматични мотиви от рода на това да предотвратят изтичането на информация от нечия глава. Правеха го само за отмъщение.

Оставаха френската и британската тайна служба. Французите можеха да го застрелят хиляди пъти още преди години, при това в дебрите на африканската джунгла. Освен това те не биха наели убиец чрез човек в Париж, защото съществуваше риск да се разчуе. Те си имаха свои добри професионалисти. От британците още по-малко можеха да се очакват такива действия. Верни докрай на Закона, те бяха длъжни да искат разрешение за подобно убийство едва ли не на правителствено равнище. Те прибягваха до такива методи само в най-краен случай — за да предотвратят изтичане на жизненоважна информация, понякога за назидание и в редки случаи — за да си разчистят сметките с доказания убиец на някой от техните хора. Шанън беше сигурен, че никога не е убивал британски агент. Оставаше мотивът за предотвратяване на нежелателно действие. Руснаците и французите биха убили с такава мотивация, но не и британците. Те оставиха жив Стивън Уорд и му позволиха да се яви на процес и да разсипе правителството на Макмилан. Оставиха жив и Филби, след като го разкриха, а също и Блейк. В Русия или Франция тези двама предатели биха влезли в статистиката на автомобилните катастрофи.

Оставаше да е някоя неправителствена организация. Корсиканският съюз? Не, Лангароти нямаше да е още с него, ако беше замесен Съюзът. Доколкото се сещаше, не беше и американския синдикат. Това прехвърляше нещата на личностна основа. Щом не бяха нито тайните служби, нито неправителствени организации, значи беше някоя персона, която му има зъб. Но кой, по дяволите?

Лангароти мълчеше и очакваше реакцията му. Лицето на Шанън оставаше спокойно, с леко отегчено изражение.

— Те знаят ли, че съм в Париж?

— Така ми се струва. Мисля, че знаят и за този хотел. Защо винаги отсядаш тук? Това е грешка. Аз дойдох тук преди четири дни, защото ти беше казал…

— Но аз ти писах, че срещата се отлага за днес. Не получи ли писмото ми?

— Не. Преди седмица се наложи да напусна моя хотел в Марсилия.

— Така, продължавай.

— Когато дойдох втория път, забелязах, че ме наблюдават. Вече бях попитал за мистър Браун. Мисля, че имат човек в хотела. Вчера и днес ме наблюдаваше.

— Значи трябва да се преместя в друг хотел — каза Шанън.

— Така може и да го заблудиш. Но може и да не стане. Някой явно знае кой стои зад името Кийт Браун. Могат да те намерят и на друго място. Често ли ще идваш в Париж през следващите няколко седмици?

— Доста често — призна Шанън. — Имам да уреждам разни неща, а след два дни с Марк трябва да прекараме стоката от Белгия до Тулон през Париж.

Лангароти повдигна рамене.

— Може и да не те намерят. Не знаем дали са добри и колко са. Нито пък кои са. Но ако втори път те открият, може да се намеси и полицията.

— Това не бива да става. Не и сега, когато партидата е в камионетката на Марк — каза Шанън.

Той беше разумен човек и нямаше нищо против да преговаря с човека, който е пратил убиец по следите му. Но другият явно бе избрал различен подход.

Въпреки това Шанън искаше да опита да поговори с този човек, но първо трябваше да установи кой е. Само едно лице можеше да го насочи към него. Човекът, който беше нает да го убие. Шанън сподели това с корсиканеца и той кимна с мрачно изражение.

— Да, mon ami31, мисля, че си прав. Трябва да спипаме убиеца. Но първо трябва да го подмамим.

— Ще ми помогнеш ли, Жан-Баптист?

— Разбира се — каза Лангароти. — Който и да е този тип, със сигурност не е от Съюза. Не са моите хора и значи аз си оставам твой човек.

Двамата прекараха около час над една карта на Париж, разгъната на масичката пред тях. После Лангароти излезе. По някое време той паркира своята камионетка с марсилска регистрация на едно уречено място. В късния следобед Шанън слезе на рецепцията и попита главния администратор как може да стигне до един известен ресторант на около миля разстояние. Човекът от персонала, когото Лангароти му описа, беше достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Може ли да се отиде пеш? — попита Шанън.

— Разбира се, мосю. Не е на повече от петнайсет-двайсет минути.

Шанън благодари и от телефона на рецепцията си резервира маса на името на Кийт Браун за десет часа същата вечер. После се прибра в стаята си.

Точно в девет и четиридесет с куфарче в едната ръка и шлифер, преметнат през другата, той излезе от хотела и пое по посока на ресторанта. Тръгна по обиколен маршрут. Пътят му минаваше през още по-малки улички от тази, на която се намираше хотелът. Шанън подмина няколко души и влезе в слабо осветените улици на Първи район, където престана да среща други минувачи. Умишлено се шляеше. Спираше пред някои витрини и дълго гледаше, за да убие времето. Часът на резервацията му в ресторанта отдавна отмина. Наемникът нито веднъж не се обърна. От време на време му се струваше, че дочува в тишината приглушеното шляпане на нечии мокасини, някъде зад гърба му. Човекът отзад би могъл да е всеки друг, но не и Лангароти. Корсиканецът стъпваше, без да вдигне и прашинка от пътя.

Вече минаваше единайсет, когато ирландецът стигна до тъмната уличка, която търсеше. Тя се падаше отляво и нито една лампа не я осветяваше. На другия й край бяха забити няколко железни стълбчета. Уличката беше без изход. От двете страни се издигаха високи голи стени. Всякаква светлина, която би могла да идва от другия край, потъваше в паркираната точно там камионетка. В нея нямаше никой, но задните й врати бяха отворени. Шанън се приближи до зеещата каросерия и когато стигна до вратите, се обърна.

Като всички бойци той предпочиташе да е обърнат с лице към опасността, а не да я усеща зад гърба си. От минал опит знаеше, че макар и да се движиш заднишком, по-безопасно е да си с лице към нападателя. Така поне го виждаш. Докато вървеше по уличката с гръб към входа й, косата му се изправи. Ако психологията не играеше никаква роля, Шанън отдавна щеше да е мъртъв. Но в случая тя беше важна. Преследвачът през цялото време вървеше на почетно разстояние зад него и изчакваше сгоден момент като този.

Шанън хвърли куфарчето и шлифера на земята и впери поглед в огромната тъмна фигура, която спираше светлината откъм входа на уличката. Наемникът изчака търпеливо. Надяваше се, че тук, в центъра на Париж, убиецът няма да стреля без заглушител. Човекът отсреща спря и се огледа. Взря се в Шанън очевидно, за да разбере дали има оръжие. Но отворената камионетка успокои убиеца. Той реши, че Шанън просто я е паркирал на това тайно място и е излязъл от хотела, за да дойде при нея.

Тъмната фигура започна бавно да се приближава. Ирландецът виждаше ясно дясната ръка, която сега беше извън джоба на шлифера и бе протегната напред, Държеше някакъв предмет. Лицето беше в сянка, цялата фигура представляваше един силует. Огромен силует. Убиецът застана точно в средата на малката задънена уличка. Замръзна за няколко секунди, докато се целеше, а после ръката му, както си беше опъната в лакътя, увисна надолу. Сякаш изведнъж се беше отказал да стреля.

Без да отмества невидимите си очи от Шанън, нападателят политна напред и падна на колене. Някои стрелци предпочитат тази поза. Но в случая стрелецът се изкашля, отново политна напред и положи свитите си в юмрук ръце на паважа. Колтът издрънча върху камъните. Съвсем бавно, подобно на мюсюлманин, който ляга да се моли на Аллаха, убиецът сведе глава и за пръв път през последните двайсет секунди впери поглед в паветата, а не в Шанън. Чуваше се леко шуртене на някаква течност. Накрая ръцете и краката на непознатия поддадоха и той се строполи в локва от кръвта на собствената си аорта. Заспа кротко като дете.

Шанън още стоеше до вратите на камионетката. Вече нямаше какво да закрива светлината откъм входа за уличката. Лампата освети лъскавочерната широка кокалена дръжка на нож. Тя стърчеше от гърба на трупа, малко вляво, между четвъртото и петото ребро.

Кат погледна към края на уличката. На светлината на лампата сега се виждаше друга фигура. Малка, крехка и неподвижна. Стоеше на около десет метра от тялото на нападателя, в точката, от която бе дошъл ножът. Шанън подсвирна и Лангароти запристъпя безшумно по паветата.

— Мислех, че ще закъснееш — изръмжа Шанън.

— Non. Никога не закъснявам. От хотела дотук нямаше и един момент, в който той да може да натисне спусъка.

Каросерията на камионетката беше застлана с голямо парче дебел найлон, а под него имаше брезент с дупки по краищата, през които при опаковане минаваше връвта. В дъното бяха струпани въжета и тухли. Двамата наемници грабнаха трупа за ръцете и краката и го хвърлиха в каросерията. Лангароти влезе да си прибере ножа, а Шанън затвори вратите. Отвътре се чу прещракването на ключалката.

Лангароти прескочи на предната седалка и запали двигателя. Даде на задна и бавно излезе на осветената улица. Докато правеше маневра, за да насочи камионетката, Шанън се приближи до шофьорското прозорче.

— Разгледа ли го?

— Разбира се.

— Познаваш ли го?

— Да. Казва се Томар. Реймон Томар. Бил е за малко в Конго. Подвизава се главно тук в града. Професионален убиец. Но не струва. Не би го наел влиятелен човек. Най-вероятно работи за шефа си.

— Кой е той? — попита Шанън.

— Ру — каза Лангароти. — Шарл Ру.

Шанън изпсува тихо и злобно.

— Глупаво, тъпо, неграмотно копеле. Щеше да провали цяла една операция само защото не са го поканили да участва.

Той замълча и се замисли. Трябваше да сплашат Ру, но по такъв начин, че веднъж завинаги да си избие от главата зангарийския проект.

— Хайде, качвай се — каза корсиканецът. — Искам да оставя този приятел в леглото, преди някой да се е появил.

Шанън беше намислил нещо и през следващите няколко секунди засипа приятеля си с порой от думи. Лангароти кимна.

— Добре. Идеята ми допадна. Това дълго ще му държи влага на тоя мръсник. Само че ще струва пари. Пет хиляди франка.

— Имаш ги — каза Шанън. — Тръгвай и след три часа ще те чакам пред станцията на метрото „Порт дьо ла Шапел“.

Тримата с Марк Вламенк обядваха заедно в малкия южнобелгийски град Динан. Шанън се обади на белгиеца предния ден, за да му даде инструкции и да си уговорят среща. Тази сутрин Марк Вламенк целуна Ана за сбогом. Тя му даде грижливо подредения куфар и една пластмасова кутийка с половин хляб, малко масло и парче сирене за из път. Накрая, както винаги, му поръча да се пази.

Той прекоси с камионетката Белгия, без никой да го спре. Отзад возеше петте двесталитрови варела с масло „Кастрол“. Но всъщност нямаше и за какво да го спират. Шофьорската му книжка си беше в ред, регистрационният и застрахователният талон на камионетката — също.

Докато обядваха в едно ресторантче на главната улица, Шанън попита белгиеца:

— Кога ще минем оттатък?

— Утре сутринта. Преди изгрев слънце. Това е най-спокойното време. Вие двамата успяхте ли да поспите снощи?

— Не.

— Тогава идете да си легнете. Аз ще наглеждам двете камионетки. Давам ви време до полунощ.

През този ден още един човек имаше нужда от сън. След като предната вечер получи телеграмата на Анди Ален, в която се казваше, че Шанън ще ходи на ресторант, Шарл Ру започна да чака новини. Към полунощ още нищо не беше дошло, а трябваше вече Томар да се е обадил, за да съобщи, че всичко е свършило. Той стоя буден до съмване, но не получи никаква вест.

На сутринта Ру се разхождаше из апартамента си небръснат и изнервен. Той знаеше, че Томар не може да се мери с Шанън, но беше сигурен, че неговият човек ще застреля ирландеца в гръб на някоя тиха уличка по пътя към ресторанта.

Към десет часа, когато Лангароти и Шанън прекосяваха с празната си камионетка белгийската граница на север от Валансиен, Ру най-после надяна една риза и панталони, качи се на асансьора и се спусна пет етажа надолу да види пощенската си кутия.

Не си личеше някой да е бърникал ключалката. Пощенската кутия представляваше сандъче, високо около трийсет сантиметра, широко около двайсет и също толкова в дълбочина. Беше завинтена за стената, както и десетината други кутии на съседите.

По вратичката нямаше следи от взлом. Ако някой я беше отварял, значи беше успял да превърти секрета. А вратичката беше отваряна и още как.

Ру отключи и отвори.

Замръзна за около десет секунди. В изражението му не настъпи видима промяна, но червендалестото му лице стана тебеширенобяло. Без да отмества вцепенения си поглед от кутията, той започна да мълви: „Mon Dieu! О, mon Dieu…“32 Повтаряше го отново и отново като магически напев. В корема му нещо се преобърна. Изпитваше същото чувство, както в онзи момент, когато Джон Питърс го прехвърляше през граница, за да го спаси от сигурна смърт. Тогава Ру лежеше на носилката, а конгоанските войници разпитваха кой е човекът под превръзките. Тогава, както и сега, щеше да се напикае. Искаше му се да избяга, но стоеше и го обливаше студена пот. С отпуснато тъжно изражение, с полупритворени очи, с прилепнали устни, от кутията го гледаше главата на Реймон Томар.

Ру не беше гнуслив, но сърцето му не беше особено кораво. Той затвори кутията, качи се в апартамента си и отвори една бутилка бренди. С медицинска цел, но дозата щеше да е доста голяма.

Алън Бейкър излезе от централата на югославската държавна военнопромишлена компания. Посрещна го яркото белградско слънце. Той беше доволен от хода на нещата. След като получи от Шанън сумата от 7 200 долара и сертификата за краен получател, той отиде при един законен търговец на оръжие, за когото преди време беше работил като подизпълнител. Също като Шлинкер неговият познат заяви, че обемът на сделката е смехотворен, но прие аргумента на Бейкър, че ако купувачите останат доволни от стоката, ще се върнат с далеч по-крупна поръчка.

Той даде на Бейкър ключ от апартамента си в Белград. В югославската столица Бейкър щеше да поиска разрешение за покупка на оръжие, като представи сертификата от Република Того, надлежно попълнен със съответните имена, а също и официално писмо от търговеца, с което той го упълномощаваше да го представлява.

По този начин Бейкър щеше да загуби част от дела си, но иначе в Белград въобще нямаше да го приемат. Освен това той беше отчел скромния размер на сделката и беше надул цените със сто процента.

Петдневните разговори с мистър Павлович се оказаха плодотворни. Един от тези разговори включваше и посещение в склада на компанията, където Бейкър сам си избра две минохвъргачки и две базуки. Мунициите бяха стандартни и се предлагаха в сандъци с по десет снаряда за базука и десет мини.

Югославяните приеха сертификата без никакви възражения. Макар че Бейкър, неговият познат търговец, а навярно и мистър Павлович бяха наясно, че сертификатът е просто една хартийка, всички те си придаваха вид на хора убедени, че правителството на Того иска спешно да изпробва качествата на югославското оръжие. Мистър Павлович поиска цялата сума да се изплати в аванс и Бейкър даде онова, което беше останало от 7 200 долара след пътните му разходи, плюс хиляда долара от себе си. Но щеше да си ги върне от другите 7 200 долара, които му дължеше Шанън. По негови изчисления, дори след като изплати дела на своя познат, в джоба му щяха да влязат 4 000 долара.

На разговорите тази сутрин бе уточнено, че стоката ще получи разрешително за износ и ще бъде транспортирана с военни камиони до северозападното пристанище Плоче, близо до курортите Дубровник и Сплит.

След 10 юни „Тоскана“ трябваше да акостира в това пристанище и да прибере товара на борда си. В отлично настроение Бейкър хвана самолета за Мюнхен и Хамбург.

Същата сутрин, на 20 май, Йохан Шлинкер беше в Мадрид. Още преди месец той изпрати на своя мадридски партньор, испанец по рождение, пълно описание на сделката с 9-милиметрови патрони. Веднага щом получи от Шанън сумата от 26 000 долара, той долетя в испанската столица със сертификата за краен получател, издаден от посолството на Ирак.

В Мадрид го чакаха далеч по-сложни формалности, отколкото Алън Бейкър в Белград. Бяха необходими две молби — едната за покупка на оръжие, другата за износа му. Молбата за покупка бе подадена преди три седмици и вече беше преминала през трите министерства, които имат отношение към подобни сделки. Първо Министерството на финансите трябваше да потвърди, че пълната продажна цена от 18 000 долара е постъпила в твърда валута в съответната банка. Допреди няколко години испанците приемаха само щатски долари, но от известно време насам предпочитаха германските марки.

После трябваше да се произнесе Министерството на външните работи. Задължението му беше да потвърди, че страната купувач е в нормални отношения с Испания. В случая с Ирак нямаше проблем, тъй като огромната част от испанския износ на оръжие е насочена към арабските страни, с които Мадрид поддържа близки приятелски отношения. Министерството на външните работи без колебание одобри Ирак като получател на испански 9-милиметрови патрони.

Накрая Министерството на отбраната трябваше да потвърди, че нищо от предлаганата сделка не спада към секретните производства или към забранените за износ категории оръжие. Тъй като в случая ставаше дума за обикновени муниции, проблеми също нямаше.

Макар че партидата не беше свързана със сложни решения, прехвърлянето на документите от министерство в министерство отне осемнайсет дни. Всяко учреждение трупаше към преписката нови бумаги, докато накрая все пак се появи окончателният документ, носещ печата на одобрението. След това сандъците с патрони бяха взети от заводите „СЕТМЕ“ и бяха оставени в един военен склад край Мадрид. От този момент нататък за тях отговаряше Министерството на отбраната и по-специално началникът на отдела за износ на оръжие полковник Антонио Салазар.

Тази сутрин Шлинкер пристигна, за да подаде лично молба за разрешително за износ. Той разполагаше с пълно описание на кораба „Тоскана“ и отговори на всички въпроси във формуляра от седем страници. Сега в стаята си в хотел „Минданао“ той си мислеше, че особени проблеми едва ли ще възникнат. „Тоскана“ беше кораб с редовна документация. Принадлежеше на регистрираната параходна компания „Спинети Маритимо“ и това личеше от регистъра на „Лойд“. Шлинкер вписа в молбата, че корабът следва да акостира във Валенсия между 16 и 20 юни. След като вземе товара от това пристанище, корабът трябваше да се отправи директно към сирийския град Латакия, където партидата ще бъде предадена на иракчаните за транспортиране до Багдад. Разрешителното за износ би следвало да излезе за не повече от две седмици. След това трябваше да се подаде молба за заповед за придвижване, която разрешаваше сандъците с муниции да се вземат от военния склад и да се транспортират под охраната на един офицер и десет войници до пристанище Валенсия. Тази предпазна мярка, въведена преди три години, целеше да предотврати риска от нападения на баските терористи. Правителството на Каудильо никак не искаше полицаите на „Гуардия Сивил“ в Коруня да загиват от произведени в Мадрид куршуми.

Докато се готвеше да замине за Хамбург, Шлинкер си мислеше, че неговият партньор ще съумее да поддържа приятелските връзки с Министерството на отбраната, за да могат сандъците да пристигнат навреме във Валенсия.

В Лондон се състоя една друга среща, която на пръв поглед нямаше връзка с горните две. През последните три седмици мистър Харълд Робъртс, новоназначеният директор на „Бормак Трейдинг Къмпани“, контролиращ трийсет процента от акциите на компанията, постоянно обработваше председателя майор Лутън. Двамата няколко пъти обядваха заедно, а веднъж мистър Робъртс посети майора в неговия дом в Гилфорд. Отношенията им бяха доста близки.

По време на разговорите Робъртс разясняваше на събеседника си, че ако компанията иска да се отлепи от дъното и да се върне в света на бизнеса, независимо дали в каучукопроизводството или в някаква друга област, е необходима мощна инжекция от нови капитали. Майор Лутън беше съгласен с това твърдение. Когато моментът узря, мистър Робъртс предложи на председателя да пуснат нова емисия, която да увеличи акциите с петдесет процента или иначе казано — новите акции да бъдат общо половин милион.

Отначало майорът се стъписа от дързостта на такъв ход, но мистър Робъртс го увери, че банката, която той представлява, ще осигури необходимите финансови средства. Директорът допълни, че ако част от новите акции не бъдат купени от стари или нови акционери, банка „Цвингли“ ще бъде готова да ги купи от името на свои клиенти, като заплати за тях пълната им цена.

Решаващият аргумент беше, че когато новината за новата емисия стигне до пазара, цената на акциите на „Бормак“ задължително ще се покачи и може би ще стане два пъти по-висока от сегашната им стойност, която беше шилинг и три пенса. Майор Лутън се сети за своите 100 000 акции и се съгласи. Както често се случва на бойното поле на аргументите, веднъж отстъпилият после приема всичко без възражения.

Новият директор изтъкна, че те двамата могат да образуват кворум и да проведат заседание на Съвета, което има право да взема задължителни за компанията решения. По настояване на майора разпратиха съобщения до другите четирима директори. Просто ги уведомиха, че се предвижда заседание на Съвета, на което ще се обсъдят някои въпроси от дейността на компанията, включително и възможността за пускане на нова емисия от акции.

На заседанието се яви само лондонският адвокат, който беше секретар на компанията. Решението бе гласувано и веднага беше пусната обява за новата емисия. Не се налагаше да се свиква общо събрание на акционерите, понеже в далечното минало вече беше гласувано увеличение на капитала, което така и не се осъществило.

Настоящите акционери получиха предимство при закупуването на акции. Изпратени им бяха писма с предложения за съответните дялове. Те получаваха и правото да кандидатстват за акции, които не са закупени от хората, на които първоначално са били предложени.

След една седмица в ръцете на секретаря на компанията попаднаха документи и чекове, изпратени от банка „Цвингли“ и подписани от господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис. Всеки от тях кандидатстваше за 50 000 от новите акции, като в тази цифра влизаха и акциите, които им се полагаха по силата на дяловете им в компанията.

Акциите бяха пуснати по номиналната им стойност, която беше четири шилинга. При положение че старите акции се продаваха на една трета от тази цена, офертата изглеждаше непривлекателна. Двама дилъри от Сити забелязаха обявата в пресата и се опитаха да ангажират непродадените акции. И щяха да успеят, ако не беше мистър Робъртс. Той вече беше внесъл от името на банка „Цвингли“ предложение, което ангажираше всички непродадени на настоящи акционери акции след изтичане на срока на офертата.

Някакъв идиот в Уелс купи хиляда акции въпреки прекалено високата им цена, а други три хиляди бяха купени от осемнайсет различни акционери, пръснати из цялата страна, които или не можеха да смятат, или бяха ясновидци. Мистър Робъртс, който беше директор, представляващ банка „Цвингли“, нямаше право да купува от свое име, тъй като той не притежаваше акции. Но в три часа следобед на 20 май, крайната дата на офертата, той закупи всичките 296 000 непродадени акции от името на банка „Цвингли“, която на свой ред ги купуваше от името на двама свои клиенти. Имената им бяха Едуардс и Фрост. И този път банката използва съответните сметки на поверената и компания.

Не бе нарушен нито един параграф на Закона за компаниите. Господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис бяха придобили по 75 000 акции при първата покупка, а сега придобиха нови 50 000. Но тъй като общият брой на акциите в обращение вече не беше един милион, а милион и половина, всеки от тях притежаваше по-малко от десет процента и имаше право да остане анонимен. Господата Едуардс и Фрост притежаваха по 148 000 акции и се вместваха малко под десетпроцентната граница.

Това, което остана скрито за обществото и дори за директорите, беше, че сър Джеймс Мансън притежава контролния пакет от 796 000 акции на „Бормак“. Той контролираше чрез Мартин Торп шестимата несъществуващи акционери, които закупиха такива големи дялове. Те можеха чрез Мартин Торп да направляват операциите на банка „Цвингли“ с компанията, а банката контролираше служителя мистър Робъртс. Използвайки своите пълномощия, шестимата невидими господа, прикрити зад банка „Цвингли“, можеха чрез мистър Робъртс да правят с компанията каквото пожелаят.

Сър Джеймс Мансън похарчи 60 000 лири за първоначалните 300 000 акции и 100 000 лири за новата емисия от половин милион. Но когато цената достигнеше 100 лири за акция, а това със сигурност щеше да стане след ненадейното „откритие“ в Кристалната планина насред рудодобивния район на „Бормак“, той се надяваше да спечели 80 милиона лири.

След като научи какъв дял се пада на представляваните от неговата банка шестима акционери, мистър Робъртс напусна доволен кантората на „Бормак“. Той знаеше, че когато предаде на доктор Щайнхофер сертификатите за акциите, го очаква добро възнаграждение. Мистър Робъртс и така не беше беден човек, но сега старините му щяха да бъдат напълно осигурени.

В Динан тъкмо се беше смрачило, когато Шанън и Лангароти излязоха от дълбокия си сън и съзряха пред себе си Марк, който ги ръчкаше да стават.

— Време е да тръгваме — каза белгиецът.

Шанън си погледна часовника.

— Нали каза преди изгрев слънце? — промърмори той.

— Тогава ще минем границата — отговори Марк. — Но сега трябва да махнем оттук тези камионетки, преди да са започнали да бият на очи. Ще ги паркираме някъде край пътя и ще изчакаме да съмне.

Така и сториха, но до сутринта никой повече не мигна. Пушеха цигара след цигара и направиха няколко игри на карти с тестето, което Марк държеше в жабката на камионетката. Седяха в мрака под дърветата край това белгийско шосе и очакваха утрото. Нощният полъх галеше лицата им. Постепенно те почти се пренесоха в африканската джунгла, в онези последни часове преди атаката. Към действителността ги връщаха само фаровете на колите, които отиваха на юг към Франция.

Нижеха са последните часове на нощта и наемниците, вече отегчени от картите, но прекалено напрегнати, за да заспят, се отдадоха на старите си навици. Малкия Марк дъвчеше остатъците от хляба и сиренето, които Ана му беше приготвила. Лангароти упорито точеше ножа си. Шанън гледаше звездите и тихо си подсвиркваше.

17.

От техническа гледна точка не е особено сложно да се прехвърли нелегална партида през белгийско-френската граница и в двете посоки. А закупеното на черния пазар оръжие несъмнено спада към нелегалните партиди.

Границата между Белгия и Франция започва от крайморския град Ла Пан и се спуска на юг до Лингви, където е пресечната точка с Люксембург. Югоизточният участък на тази граница е почти изцяло обрасъл с гъста гора, която се използва за лов. Тук стотици пътчета и пътеки пресичат границата и е немислимо всички да се охраняват.

За да установят все пак някакъв контрол, двете правителства прибягват до тъй наречената „Douanes Volantes“, или прелитаща митница. Това са групи от митничари, които избират наслуки някой път в гората и организират временни пропускателни пунктове. Ако човек реши да пресече границата по един от постоянно охраняваните пътища, вероятността да го спрат е едно към десет. Ако избере някое от неохраняваните пътчета и попадне на пост на прелитащата митница, задължително ще бъде спрян, защото тук митничарите спират всяко превозно средство, преминаващо границата. Така че има възможност за избор.

Третата алтернатива е да се тръгне по път, на който със сигурност няма митнически постове. Този именно вариант предпочитат контрабандистите, които прехвърлят френско шампанско, тъй като не виждат никакви основания тази развеселяваща напитка да бъде облагана с доста тъжното белгийско импортно мито. Като собственик на бар Марк Вламенк познаваше този маршрут. Той се наричаше „Пътят на шампанското“.

На юг от Намюр, старата гранична крепост на Белгия, пътят се спуска по течението на река Мьоз и първият град, през който минава, е Денан. Оттам продължава почти право на юг и пресича границата близо до френския град Живе. На това място в корема на Белгия се вбива един френски пръст. Френският коридор е обграден от три страни с белгийска територия. И тук районът е обрасъл с гора, в която се ловува, и е насечен от стотици пътчета и пътеки. На главния път от Динан за Живе има митнически пост. Всъщност постовете са два — по един от френска и от белгийска страна. Намират се на около четиристотин метра един от друг и помежду им има пряка видимост.

Малко преди изгрев слънце Марк извади карта на местността и обясни на Шанън и на Жан-Баптист какво трябва да направят, за да преминат границата незабелязано. Двамата разбраха и камионетките потеглиха. Марк караше белгийската камионетка отпред, а другите го следваха с френската на около двеста метра разстояние.

На юг от Динан пътят е доста широк. Край него са наредени множество селца, които почти преминават едно в друго. В тези ранни утринни часове къщичките бяха тихи и тъмни. На шестия километър южно от Динан има едно отклонение вдясно. Марк пое по него. Тук загубиха от погледа си река Мьоз. Следващите четири километра и половина минаваха през хълмиста местност, потънала в пищна майска зеленина. Пътят вървеше успоредно на границата през територията на едно ловно стопанство. Съвсем ненадейно Марк обърна и отново пое по посока на границата. След триста-четиристотин метра спря встрани. Слезе и отиде при френската камионетка.

— Не се мотайте много — каза той. — Не ми се ще да оставам тук много дълго. С тези остендски номера на всеки ще му стане ясно накъде съм се запътил.

Той посочи надолу по пътя.

— Границата е ей там. Точно на километър и половина. Давам ви двайсет минути. През това време ще се правя, че сменям гума. После ще тръгна към Динан. Ще се срещнем при ресторантчето.

Корсиканецът кимна. Системата е следната. Празната камионетка минава първа. Ако белгийските или френските митничари са организирали временен пост, те я спират и я проверяват. След като не открият нищо, я пускат да мине. Камионетката продължава на юг, излиза на главния път и тръгва към Живе. После обръща отново на север и през постоянния пост се връща към Динан. Ако на един от двата поста има хора, значи другият е свободен, тъй като митничарите имат двайсет минути път между двата.

След километър и половина Шанън и Лангароти видяха белгийския пропускателен пункт. От двете страни на пътя бяха бетонирани стоманени стълбове. До десния имаше малка дървена будка. През прозорчето митничарите явно проверяваха документите на колите. Ако вътре имаше някой, през пътя щеше да е спусната бариера на бели и червени ивици. Тя беше вдигната.

Лангароти бавно подмина будката и Шанън я огледа. Нямаше жива душа. От другата страна нещата бяха по-сложни. Около петстотин метра пътят лъкатушеше между хълмовете и после идваше френската граница. Не се виждаше нито бариера, нито будка. Само едно уширение, на което очевидно паркираше камионетката на френските митничари. Сега я нямаше. Бяха минали пет минути, откакто Шанън и Лангароти се разделиха с Марк. Ирландецът даде знак на Жан-Баптист да продължи още малко, но нищо не се виждаше. Над дърветата изгряваше утринното сияние.

— Обръщай! — заповяда Шанън. — Allez.33

Лангароти свърна рязко наляво, не успя от първия път, даде на задна и се изстреля към Белгия като коркова тапа на най-доброто шампанско. От този момент времето беше ценно. Те минаха покрай френския паркинг, покрай белгийската бариера и 1 500 метра по-нататък видяха камионетката на Марк. Лангароти премигна с фаровете — два пъти къси, един път дълги — и Марк запали двигателя. След по-малко от секунда мина край тях и отпраши към Франция.

Този път Жан-Баптист обърна не толкова рязко и го последва. С повече газ Марк можеше да премине през опасната зона за четири минути, дори и с един тон товар в каросерията. Ако през тези решаващи пет минути случайно изникнеха някакви митничари, щеше да се опита да лавира, щеше да каже, че е объркал пътя с надеждата да не се стигне до по-щателна проверка на варелите.

Но митничари въобще не се появиха. На юг от френския паркинг следваше прав петкилометров участък. Понякога тук вардеше френската жандармерия, но тази сутрин беше чисто. Лангароти настигна белгийската камионетка и започна да поддържа дистанция от около двеста метра. Пет километра по-нататък Марк сви в една отбивка и двете камионетки дълго се друсаха по черни пътчета, докато накрая излязоха на някакво доста широко главно шосе. Край канавката имаше табела. Шанън видя Марк да подава ръка от прозореца и да сочи към знака. В посоката, от която идваше, пишеше „Живе“, а в обратната „Рем“. От предната камионетка се чу радостен възглас, заглушен от шума на двигателите.

Прехвърлиха варелите на един паркинг пред малко крайпътно ресторантче южно от Соасон. Отвориха вратите и плътно доближиха една до друга задниците на двете камионетки. Марк внимателно претърколи петте варела от белгийската във френската. Шанън и Лангароти дори и заедно доста щяха да се озорят. Освен че варелите бяха тежки, натоварената камионетка беше клекнала и между двете каросерии се получаваше двайсетсантиметрово стъпало. Марк се справи сам без особени затруднения.

Жан-Баптист отиде в ресторантчето и се върна с няколко франзели, парче сирене, плодове и кафе. Шанън нямаше нож и всички използваха ножа на Марк. Лангароти никога не би позволил неговият нож да влезе в такава употреба. Той изпитваше към него специални чувства. Би било под достойнството на този нож да бели портокали.

Малко след десет часа потеглиха отново. Предстоеше им още една операция. Закараха старата и изнемогваща белгийска камионетка в една каменна кариера и я изоставиха. Свалиха номерата и лепенката на предното стъкло и ги захвърлиха в близката рекичка. Така тя остана без отличителни знаци. Тримата продължиха заедно. Караше Лангароти. Камионетката беше регистрирана на негово име. В случай че някой го спре, той щеше да каже, че кара смазочно масло на приятеля си, който има три трактора и ферма край Тулон. Другите двама е взел на стоп.

Те излязоха на магистралата А–1, поеха по околовръстното шосе на Париж и тръгнаха по А–6 на юг към Лион, Авиньон и Тулон.

На няколко километра южно от Париж една табела сочеше надясно към летище „Орли“.

Шанън слезе и се здрависа с двамата си приятели.

— Знаете ли какво да правите? — попита той.

Те кимнаха.

— Ще я покрием някъде, докато ти дойдеш в Тулон. Няма страшно. Бъди сигурен, че никой няма да я намери. Нали аз съм се заел да я скрия? — каза Лангароти.

— „Тоскана“ трябва да пристигне най-късно до 1 юни. Може и по-рано. Аз ще дойда при вас преди кораба. Знаете ли явката? Късмет тогава.

Той си взе куфарчето и тръгна, а камионетката се отправи на юг. От близката бензиностанция Шанън си поръча по телефона такси до летището и се озова там след един час. Плати билета си до Лондон в брой. Прибра се в апартамента си в Сейнт Джонс Ууд преди залез слънце. Изтичаше Четиридесет и шестият от стоте дни.

Веднага щом пристигна, Шанън пусна телеграма на Ендийн. Но тъй като беше неделя, помощникът на сър Джеймс позвъни едва след едно денонощие. Уговориха се да се срещнат във вторник сутринта.

На ирландеца му трябваше цял час, за да обясни на Ендийн какво се е случило след последната им среща. Докладва му също, че е похарчил всички пари. Както сумата в брой, която държеше в Лондон, така и парите в белгийската сметка.

— Какъв е следващият етап? — попита Ендийн.

— До пет дни трябва да се върна във Франция, за да организирам товаренето на първата част от екипировката — каза Шанън. — Товарът е напълно законен с изключение на варелите с масло. Четирите сандъка с униформи и снаряжение ще минат без проблеми, дори и митничарите да ги отворят. Същото се отнася за помощните средства, които купих от Хамбург. Това са все неща, които се използват на един кораб — сигнални ракети, очила за нощно виждане и тъй нататък. Надуваемите лодки и извънбордовите двигатели са с местоназначение Мароко. Поне така пише в митническата декларация. При тях също всичко е законно. Петте варела ще трябва да минат като масло за нуждите на кораба. Количеството е малко голямо, но въпреки това се надявам, че няма да имаме проблеми.

— А ако все пак се появят проблеми? — попита Ендийн. — Какво ще стане, ако тулонските митничари се заемат щателно да проверят тези варели?

— Тогава сме капут — каза Шанън. — Ще конфискуват кораба, освен ако капитанът не докаже, че не е знаел за вида на товара. Мен ще ме арестуват. Операцията отива по дяволите.

— Доста скъпо би ни струвало — отбеляза Ендийн.

— А вие какво очаквате? Автоматите трябва по някакъв начин да се качат на борда. Аз не виждам по-добър начин от варелите. Риск при всички случаи съществува.

— Можехте да купите автоматите законно. В Испания.

— Можех — съгласи се Шанън, — но имаше голяма вероятност да откажат да изпълнят поръчката. Автоматите и мунициите заедно представляват комплект, който чудесно би въоръжил малък боен отряд. С други думи, малка операция. По тази причина в Мадрид можеха да откажат поръчката или пък да се задълбочат в сертификата за краен потребител. Можех наистина да поръчам автоматите от Испания, а мунициите да купя на черно. Но тогава щеше да се наложи да товаря нелегално патроните, а те са доста по-обемиста партида. Така че и в двата случая рискът не може да се избегне. Освен това, ако нещо се обърка, ще загазим аз и моите хора, а не вие. Вие сте надеждно прикрити.

— И все пак тази работа не ми харесва — троснато каза Ендийн.

— Какво ви става? — подигравателно попита Шанън. — Май започвате да си губите нервите.

— Няма такова нещо.

— Успокойте се тогава. Най-много да загубите малко пари.

Ендийн се готвеше да каже на Шанън колко биха загубили той и неговият работодател, но промени решението си. Логично бе да се предполага, че щом рискува затвор, наемникът и бездруго ще внимава много.

Още цял час говориха по финансови въпроси. Шанън обясни, че плащанията на Шлинкер и на Алън Бейкър, заплатите на наемниците за втория месец, петте хиляди лири, които е прехвърлил за оборудване на „Тоскана“ и неговите собствени пътни разноски са изпразнили сметката в Брюге.

— Освен това — допълни той — искам си втората половина от заплатата.

— Защо точно сега? — попита Ендийн.

— Защото от следващия понеделник нататък съществува риск да ме заловят. А и няма повече да се връщам в Лондон. Ако товаренето на кораба мине без проблеми, той ще отплава към Бриндизи, а аз ще отида да уредя вземането на югославското оръжие. После Валенсия и испанските муниции. Оттам се насочваме към целта. Ако изпреварим графика, предпочитам да се помотая някъде в открито море, отколкото да чакам в някое пристанище. Щом качим на борда оръжието, ще гледам колкото може по-малко да се застоявам по пристанищата.

Ендийн обмисли аргументите на наемника.

— Ще предам на моите съдружници — каза той.

— Искам парите да са в швейцарската ми сметка до края на седмицата — отвърна Шанън. — А останалата част от бюджета да се прехвърли в Брюге.

Изчислиха, че след изплащането на втората половина от възнаграждението на Шанън в бюджета остават 20 000 лири.

Шанън обясни защо му е необходима цялата сума.

— Оттук нататък ще трябва постоянно да разполагам с пачка големи пътнически чекове в долари, за да раздавам подкупи, ако нещо се обърка. Искам всичко да е чисто, за да може, ако ни спипат, да не са останали никакви следи. Може да ми се наложи да раздам и малки премии на екипажа, за да останат на борда, когато разберат каква всъщност е работата. А те неминуемо ще разберат, когато излезем в открито море. Като прибавим и плащането, което ми остава за югославските оръжия, 20 000 лири тъкмо ще ми стигнат.

Ендийн обеща да докладва на своите „съдружници“ и да уведоми Шанън за решението им.

На другия ден той позвъни и съобщи, че и двата превода са одобрени и вече са изпратени писма до швейцарската банка.

Шанън си запази билет до Брюксел за петък, а също и място за полета в събота сутринта от Брюксел през Париж за Марсилия.

Вечерта прекара с Джули. Тя преспа при него и в четвъртък. После Шанън си събра багажа, изпрати по пощата ключовете от апартамента на собствениците и напусна.

Джули го закара до летището с червения си мерцедес.

— Кога ще се върнеш? — попита тя на вратата пред митническата зона на терминал № 2.

— Няма да се връщам — каза той и я целуна.

— Тогава нека да дойда с теб.

— Не може.

— Ти ще се върнеш. Не съм те питала къде отиваш, но знам, че работата ти е опасна. Не е просто обикновена работа. Но съм сигурна, че ще се върнеш. Трябва да се върнеш.

— Няма да се върна, Джули — тихо каза той. — Намери си някой друг.

Тя започна да подсмърча.

— Не ми трябва друг. Аз обичам теб. Но ти не ме обичаш. Затова казваш, че вече няма да се видим. Имаш си друга жена. Там е цялата работа. Отиваш при друга жена…

— Нямам друга жена — каза той и я погали по главата.

Един полицай дискретно отмести поглед. Сълзите са често срещано явление по всички летища. Шанън знаеше, че не отива в прегръдките на друга жена. Очакваха го хладните успокояващи милувки на стоманата до гърдите му. Джули продължаваше да плаче. Наемникът я целуна по челото и се отправи към паспортния контрол.

Трийсет минути по-късно самолетът на „Сабена“ направи последен завой над южен Лондон и се насочи към Брюксел. Под дясното крило се ширеше огряната от слънцето земя на областта Кент. Тази година месец май предлагаше хубаво време. През илюминатора се виждаше розовобелият килим на безкрайните овощни градини.

Покрай пътечките, които насичат полето на местността Уийлд, навярно вече бяха цъфнали игликите, дивите кестени бяха облечени в зелено и бяло, а в шумата на дъбовете гукаха гълъби. Шанън познаваше добре тези места. Преди години частта им беше разквартирувана в Чатъм. Той си купи един стар мотоциклет и с него обиколи всички кръчми между Ламбърхърст и Смардън. Хубав район. Човек би могъл да се засели по тези места. Ако беше от хората, които водят уседнал живот.

Десет минути по-късно един от пасажерите на задните седалки се оплака на стюардесата, че отпред някой постоянно си подсвирква някаква монотонна мелодийка.

В петък следобед Кат Шанън загуби два часа, докато изтегли парите, прехвърлени от Швейцария. Той приключи сметката си. Взе два банкови чека за по 5 000 лири, които можеха отново да се внесат на сметка някъде другаде, а после отново да се обърнат в чекове. Останалите десет хиляди лири подучи в петстотиндоларови пътнически чекове, които трябваше само да се подпишат, за да се използват вместо пари в брой.

Наемникът преспа в Брюксел, а на другата сутрин отлетя за Париж и Марсилия.

На летището в Марсилия взе такси, което го откара до малкия хотел в покрайнините на града, в който преди живееше Лангароти под името Лавалон и в който сега по заповед на ирландеца се беше настанил Джони Дюпре. Джони беше излязъл. Върна се вечерта и двамата потеглиха за Тулон с наетата от Шанън кола. Отиваше си Ден петдесет и втори. Френското пристанище се къпеше в топлите лъчи на майското слънце.

Кантората на спедитора беше затворена в неделя, но това нямаше значение. Явката беше на тротоара пред кантората. Марк Вламенк и Лангароти се появиха на това място точно в девет часа. За пръв път от седмици се събираха всички заедно. Липсваше само Семлер. Той беше на стотина мили разстояние и трябваше вече да пътува с „Тоскана“ към Тулон.

По предложение на Шанън Лангароти отиде в близкото кафене и телефонира в дирекцията на пристанището, за да провери дали се е получила телеграма от Генуа, която да запазва за понеделник сутринта място на кея за „Тоскана“.

До края на деня нямаха друга работа. Четиримата отидоха в рибарското градче Синари. Въпреки топлото време и курортната атмосфера на живописното градче Шанън не можа да се отпусне. Само Дюпре си купи бански и се хвърли от вълнолома на яхтеното пристанище. Когато излезе, каза, че водата е адски студена. Тя щеше да се стопли по-нататък, към края на юни и в началото на юли, когато от Париж щяха да започнат да се стичат туристи. По това време наемниците щяха да са пред щурма на един друг пристанищен град, не много по-голям, но на много мили разстояние.

Шанън прекара почти целия ден заедно с белгиеца и корсиканеца на терасата на бар „По д’Етен“. Приличаше се на слънцето и си мислеше за утрешния ден. Югославската и испанската пратка можеха да не пристигнат на пристанището или да се забавят, или да срещнат някакви бюрократични спънки, но в Испания и Югославия поне нямаше опасност да ги арестуват. Възможно бе да задържат кораба за няколко дни, докато го претърсят, и с това всичко щеше да се размине. Но на следващата сутрин ги очакваше нещо различно. Ако някой митничар проявеше интерес към съдържанието на варелите, на всички им предстояха усилни месеци, а може би и години в затвора „Ле Бомет“ — огромната потискаща крепост, край която Шанън и Дюпре минаха в събота на път от Марсилия за Тулон.

„Чакането е най-трудно от всичко“ — мислеше си Шанън. Той плати сметката и подкани тримата си колеги да стават.

Всичко мина много по-гладко, отколкото очакваха. Тулон е известен като голяма военноморска база. Хоризонтът на пристанището се закриваше от високите мачти на френските бойни кораби. Този понеделник централната атракция за туристите и за местните жители беше крайцерът „Жан Барт“, завърнал се от плаване до френските територии в Карибския басейн. Всички моряци на борда бяха с пълни джобове и с жадни за любов тела.

Обърнатите към пристанището за яхти кафенета по широката крайморска алея бяха пълни с хора, които се забавляваха по предпочитания във всички средиземноморски страни начин — просто гледаха как животът тече. Тези пъстри тълпи се наслаждаваха изпод сенниците на многобройните полюшкващи се яхти, които варираха от малки скутерчета с извънбордови двигатели до големите лъскави платноходи на богаташите.

В източната част на кея бяха привързани няколко рибарски лодки, които днес бяха решили да не излизат в морето, а зад тях се намираха дългите ниски навеси и складовете на митницата. Там беше и дирекцията на пристанището.

Малко преди обяд „Тоскана“ се шмугна зад гърбовете на тези сгради в малкото, едва забележимо търговско пристанище.

Шанън изчака да привържат кораба за кея. Той седеше на една колонка на около петдесет метра разстояние и виждаше как Семлер и Валденберг се разхождат по палубата. Сръбският механик не се мяркаше. Навярно се беше усамотил в любимото си машинно отделение. Но на палубата имаше още двама души, които в момента стягаха въжетата. Това очевидно бяха двамата нови членове на екипажа, които Валденберг бе наел.

Едно малко рено избръмча по кея и спря пред стълбичката на кораба. От него излезе закръглен французин в тъмен костюм. Той се качи на борда. Това беше представителят на „Ажанс Дюпо Маритим“. Не след дълго французинът слезе от кораба, следван от Валденберг. Двамата се отправиха към митническите складове. Мина почти цял час, преди отново да се появят. Спедиторът се върна при колата си и потегли към града, а немският капитан се насочи към „Тоскана“.

Шанън изчака още половин час и сам се качи на борда. Семлер го повика с пръст при стълбите, които водеха надолу към салона за екипажа.

— Е, как върви? — попита Шанън, когато двамата седнаха долу.

Семлер се ухили.

— По мед и масло — каза той. — Вписах името на капитана в новите документи, механикът прегледа основно двигателя. Купих огромно количество одеяла и няколко стиропорни матрака. Никой нищо не ме е питал. Капитанът още мисли, че ще караме емигранти в Англия. Чрез спедитора в Генуа, който работи с „Тоскана“, предупредих тукашните пристанищни власти за пристигането ни. В митническата декларация пише, че ще товарим спортни стоки и туристическа екипировка с цел оборудване на къмпинг по мароканското крайбрежие.

— А маслото?

Семлер се ухили.

— Капитанът го беше поръчал. Аз се обадих и отмених поръчката. Той настояваше да чакаме, докато се получи, но аз му казах, че ще вземем масло от Тулон.

— Чудесно — каза Шанън. — Не му давай да поръчва. Кажи му, че вече си платил, за да не се изненада, като дойдат варелите. А този човек, който се качи на борда…

— Спедиторът. Цялата стока е в склада му. Документите са готови. Утре следобед ще изпрати нещата с две камионетки. Сандъците не са големи и ще можем да ги качим с корабния кран.

— Добре. Валденберг и спедиторът да оправят документацията. Един час след като натоварим първата партида, ще се появи камионетката на компанията за петролни продукти. Ще я кара Лангароти. Имаш ли достатъчно пари да платиш за маслото?

— Да.

— Ще платиш в брой и ще вземеш квитанция. Гледай варелите да не се лашкат много-много при товаренето. Никак не ми се ще някое дъно да изпадне. Ще заринем целия кей с шмайзери.

— Хората кога ще се качат на борда?

— Довечера. След смрачаване. Един по един. Всъщност само Марк и Джони. Жан-Баптист ще остане тук още малко. Има да свърши още една работа с камионетката. Кога ще можеш да отплаваш?

— По всяко време. Ако трябва, и довечера може да стане. Знаеш ли, тази директорска работа взе да ми харесва.

— Гледай да не свикнеш. Това е само за прикритие.

— Знам, Кат. Между другото накъде ще отплаваме?

— Към Бриндизи. Знаеш ли го?

— Естествено, че го знам. Аз съм прекарал толкова цигари от Югославия в Италия, колкото не си и сънувал. Какво ще вземем оттам?

— Нищо. Ще чакаш телеграма от мен. Аз ще бъда в Германия. Ще ти пратя телеграма до пристанището в Бриндизи. В нея ще ти съобщя накъде трябва да тръгнеш и датата, на която трябва да пристигнеш. Ти ще хванеш някой местен търговски посредник да ти запази място на кея във въпросното югославско пристанище. Ще имаш ли някакви проблеми в Югославия?

— Не, не мисля. Пък и няма да слизам от кораба. Оръжие ли ще товарим?

— Да. Поне такъв е планът. Да се надяваме, че търговецът и югославските власти няма да ни извъртят някой номер. Имаш ли на борда необходимите морски карти?

— Да, купих си ги в Генуа, както ми нареди. Знаеш ли, в Югославия няма начин Валденберг да не разбере какво товарим. Тогава ще му стане ясно, че не превозваме незаконни емигранти. Лодките, двигателите, радиотелефоните и униформите не му правят особено впечатление. Но оръжието е нещо съвсем различно.

— Така е — каза Шанън. — Ще трябва да му платим нещо. Мисля, че схвана правилата на играта. На борда ще сме аз, ти, Джони и Марк. Освен това вече ще сме му казали какво има във варелите. Ще е влязъл много навътре, за да се опитва да се измъкне. Що за хора са новите двама моряци?

Семлер кимна и загаси с петата си цигара. В малкия салон едва се дишаше.

— Стават. Италианци са. Оперени момчета, но се подчиняват. Мисля, че и двамата ги търсят карабинерите. Страшно се радваха, че най-после са се скрили на кораба. Настояваха час по-скоро да отплаваме.

— Чудесно. Значи няма да искат да слизат на брега, защото ще ги хванат без документи и ще ги предадат право в ръцете на родната им полиция.

Валденберг беше избрал подходящи хора. Шанън се срещна с тях и си размениха по едно кимване. Семлер го представи като човек от управлението. Двамата италианци — първият помощник Норбиато и матросът Сиприани — не поискаха да узнаят нищо повече. Шанън даде някои указания на Валденберг и си тръгна.

Към три часа следобед пред „Тоскана“ спряха двете камионетки на „Ажанс Маритим Дюпо“ и колата на човека, който се появи сутринта. От сградата на митницата излезе един френски митничар с папка в ръка. Застана при сандъците и кранът започна да ги вдига на борда. Четири сандъка с дрехи, колани, ботуши и шапки за мароканските работници в къмпинга; три сандъка с големи надуваеми лодки за спортни и туристически цели плюс три извънбордови двигателя към тях; два сандъка с най-различни сигнални ракети, корабни сирени, бинокли, радиотелефони и магнитни компаси. Последните три сандъка бяха за нуждите на кораба.

Митничарят отмяташе сандъците един по един, докато кранът ги вдигаше. Попита спедитора за произхода на стоките. Той отговори, че част от тях са обмитени за реекспорт, тъй като са пристигнали от Великобритания и от Германия, а останалите са закупени в страната и не подлежат на обмитяване. Митничарят не пожела да разгледа съдържанието на сандъците. Той работеше всеки ден със спедитора и му имаше доверие.

Когато всичко беше на борда, митничарят подпечата митническата декларация. Валденберг каза на Семлер нещо на немски и той го преведе. Обясни на спедитора, че капитанът има нужда от смазочно масло за двигателите. Било поръчано в Генуа, но не било достатъчно навреме.

Спедиторът си записа.

— Колко ви трябва?

— Пет варела — каза Семлер.

Валденберг не разбираше френски.

— За какво ви е толкова много? — попита спедиторът.

Семлер се засмя.

— Това корито гълта почти толкова масло, колкото и нафта. Освен това искаме да заредим повече, за да ни изкара по-дълго време.

— Кога го искате? — попита французинът.

— Към пет часа добре ли е? — попита Семлер.

— Хайде да бъде в шест — каза спедиторът и записа в бележника си количеството, марката и часа на доставяне.

После погледна към митничаря. Служителят му кимна. Новата поръчка не го заинтригува и той се отдалечи. Не след дълго спедиторът се качи на колата си и си замина, следван от двете камионетки.

В пет часа Семлер слезе от „Тоскана“, отиде в едно кафене при вълнолома, позвъни в спедиторската фирма и отмени поръчката. Каза, че капитанът е открил един пълен варел в дъното на трюма и скоро няма да му трябва масло. Спедиторът не остана особено доволен, но прие отказа.

В шест часа една камионетка бавно се приближи по кея и спря пред „Тоскана“. Караше я Жан-Баптист Лангароти, облечен в яркозелен гащеризон с надпис „Кастрол“ на гърба.

Той отвори задните врати и внимателно спусна варелите по дъската, която предварително бе опрял на задното стъпало. Митничарят надникна през прозореца на кантората си.

Валденберг улови погледа му и махна с ръка. Посочи първо варелите и после кораба.

— Може ли? — извика той и добави с ужасно произношение: — Ca va?34

Митничарят кимна и се оттегли да отметне стоката в папката си. По заповед на Валденберг двамата италианци мушнаха по една шина под всеки варел и кранът започна да ги качва на борда. Докато минаваха над парапета, Семлер ги прикрепяше с особено усърдие и крещеше на капитана да ги спуска внимателно. Един по един варелите потънаха в дълбокия прохладен трюм на „Тоскана“, а малко след това капакът на трюма прилепна плътно на мястото си.

Лангароти отдавна се беше изнесъл. Минути по-късно гащеризонът попадна в една боклукчийска кофа в центъра на града. А Шанън през цялото време с притаен дъх наблюдаваше товаренето от своята колонка на другия край на кея. Щеше му се да е на мястото на Семлер, защото бездействието му причиняваше почти физическа болка.

Когато всичко свърши, атмосферата на борда се успокои. Капитанът и другите трима моряци слязоха долу. Механикът се бе появил на палубата да глътне малко морски въздух и пак се върна при своите нефтени изпарения. Семлер изчака половин час, слезе на кея и се запъти към Шанън. Срещнаха се през три пресечки, когато загубиха от поглед пристанището.

Семлер беше ухилен.

— Нали ти казах? Никакви проблеми.

Шанън кимна и също се ухили. Най-после можеше да се отпусне. Той по-добре от Семлер съзнаваше какво бе заложено на карта, а и за разлика от германеца не беше съвсем наясно с митническите процедури.

— Кога ще можеш да вземеш хората на борда?

— Митницата затваря в девет. Момчетата трябва да дойдат между дванайсет и един. В пет сутринта ще отплаваме. Всичко е уредено.

— Добре — каза Шанън. — Хайде да отидем да ги намерим и да пийнем по нещо. Искам бързо да се върнеш на кораба, защото може да има още някакви проверки.

— Няма да има.

— Все едно. Длъжни сме да бъдем предпазливи. Ще бдиш над тези варели като квачка над яйцата си. На никого няма да даваш да се приближава до тях, докато аз не разреша, а това ще стане в едно югославско пристанище. Тогава ще кажем на Валденберг какво пренасяме.

Срещнаха се с останалите трима наемници в уреченото ресторантче и обърнаха по няколко бири за отпускане на нервите. Слънцето залязваше и съвсем лек бриз къдреше водата в Тулонския залив. Няколко яхти правеха пируети подобно на балерини, докато екипажите им се опитваха да уловят новата посока на вятъра. В осем часа Семлер излезе от ресторантчето и се върна на „Тоскана“.

Джони Дюпре и Марк Вламенк се промъкнаха безшумно на кораба между дванайсет и един след полунощ, а в пет сутринта „Тоскана“ се отправи към открито море. Шанън и Лангароти останаха на кея.

Към десет часа Жан-Баптист закара ирландеца до летището. На закуска Шанън му даде последните си указания и достатъчно пари, за да ги изпълни.

— Щеше ми се да тръгна с теб — каза корсиканецът — или с кораба.

— Знам — отговори Шанън. — Но за тази работа ми трябва стабилен човек. Задачата е много важна. Без нея не можем да продължим. Искам да съм сигурен в човека, а ти имаш и допълнително предимство, че си французин. Освен това добре познаваш двама от тях, а единият едва се оправя с френския. Джони не може да отиде, защото е с южноафрикански паспорт. Марк ми трябва на борда да усмирява екипажа, ако реши да се разбунтува. Знам, че ти действаш по-добре с ножа, отколкото той с ръцете си, но аз не искам да се стига до бой. Трябва ми някой, който само с вида си да ги вкара в правия път. А Курт ще трябва да поеме навигацията, ако Валденберг се изметне. Всъщност, ако нещата се развият по най-лошия сценарий и Валденберг полети през борда, ще се наложи Курт да стане капитан. Така че не остава никой освен теб.

Лангароти прие да изпълни задачата.

— Те са добри момчета — каза той с малко по-бодър тон. — Ще се радвам да ги видя отново.

Когато се разделиха на летището, Шанън му напомни:

— Всичко може да се провали, ако останем без подкрепления. Така че нямаш право да допускаш фалове. Нещата са уредени. Просто прави каквото ти казах. Ако възникнат някакви дребни проблеми, оправяй се сам. Ще се видим след месец.

Той остави корсиканеца, мина през митницата и се качи на самолета за Париж и Хамбург.

18.

— Според информацията, която имам, след 10 юни ще можете да натоварите базуките и минохвъргачките. Вчера се получи ново потвърждение по телекса — каза Алън Бейкър.

Шанън пристигна в Хамбург предния ден. Сега двамата обядваха в един ресторант, след като сутринта си уговориха среща по телефона.

— От кое пристанище? — попита Шанън.

— Плоче.

— Кое?

— Плоче. П-Л-О-Ч-Е. Това е малко пристанище почти по средата между Сплит и Дубровник.

Шанън се замисли. Той бе поръчал на Семлер да купи от Генуа необходимите морски карти на югославското крайбрежие, но тогава предполагаше, че ще товарят на някое от по-големите пристанища. Ако и Валденберг нямаше карта, на която да са отбелязани подстъпите към Плоче, можеха да набавят такава карта в Бриндизи.

— Колко малко е това пристанище?

— Съвсем малко и закътано. Пет-шест кейчета и два големи склада. Югославяните обикновено го използват за износ на оръжие. Последната пратка, която обработих, мина по въздуха, но тогава ми казаха, че най-добрият вариант по море е Плоче. Малките пристанища са за предпочитане. Кейовете обикновено са свободни, а и товаренето става по-бързо. Освен това митническото отделение ще е навярно съвсем малобройно. Шефът сигурно е някой дребен чиновник и ако му пробутаме малко подкупче, ще се погрижи товарът час по-скоро да мине по реда си.

— Добре тогава. Плоче. На 11 юни — каза Шанън.

Бейкър си записа датата.

— Доволен ли си от кораба? — попита той.

Бейкър още съжаляваше, че не успя да уреди сделката със „Сан Андреа“, кораба на приятеля му, но в същото време гледаше да държи под око „Тоскана“, защото беше сигурен, че след края на тази операция Шанън няма да има нужда от кораба. А на него му трябваше добър съд, с който да пренася незаконните си товари до никому неизвестни заливчета.

— Идеален е — каза Шанън. — Сега плава за едно италианско пристанище. Трябва да изпратя телекс или писмо и да съобщя на капитана новия курс. При тебе има ли някакви проблеми?

Бейкър стана малко нервен.

— Само един — каза той. — Цената.

— Какво й е на цената?

— Виж, тогава ти казах, че всичко възлиза на 14 400 долара. Но през последните шест месеца нещата в Югославия са се променили. За да оправя документацията навреме, се наложи да наема един югославски партньор. Или поне така се води, защото всъщност той е посредникът.

— И? — попита Шанън.

— Ами и той ще трябва да получи някакво възнаграждение за това, че е прокарал документите през белградската администрация. Прецених, че ще е добре да избегнем всякакви бюрократични спънки, за да сме сигурни, че товарът ще е готов навреме. Затова го наех. Той е баджанак на един от шефовете в Министерството на търговията. Нали знаеш, Балканите са си все същите. Само дето хората са позахитрели.

— Колко пари иска?

— Хиляда лири стерлинги.

— В динари или в долари?

— В долари.

Шанън размисли. Възможно беше всичко това да е истина, но не беше изключено Бейкър да се опитва да измъкне още пари за себе си. Ако казваше истината наемникът беше длъжен да му даде исканата сума, защото иначе търговецът щеше да е принуден да плати на югославския си партньор от дела си, а това би свело собственото му възнаграждение до минимум и той можеше да загуби интерес към сделката. Шанън щеше да има нужда от Бейкър чак до момента, когато белият корпус на „Тоскана“ излезе от пристанището на Плоче и се насочи към Испания.

— Добре — каза той. — Кой е този партньор?

— Казва се Зилжак. Сега е в Югославия и урежда транспортирането на товара до складовете в Плоче. Когато пристигне корабът, той ще прекара стоката през митницата.

— Мислех, че ти ще свършиш тази работа.

— Аз трябваше да я свърша, но се наложи да наема югославски партньор. Честно ти казвам, Кат, нямах друг изход.

— В такъв случай ще му платя лично. В пътнически чекове.

— Аз не бих постъпил така — каза Бейкър.

— Защо?

— Купувачите на тази стока по документи са от Того, нали? Значи са черни. И ето че се появява някакъв бял, който явно държи парите. Властите могат да надушат нещо. Можем заедно да отидем в Плоче, а мога да отида и сам. Но ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да те представя като мой помощник. Освен това, за да осребриш пътнически чек в югославска банка, е необходим паспорт. На югославяните в банката им задават много въпроси. Зилжак поиска да му се плати в брой.

— Добре. Ще осребря няколко чека тук, в Хамбург, и ще му платя в долари — каза Шанън. — Но ти ще си получиш парите в чекове. Не ми се ще да нося със себе си големи суми в брой. Не и в Югославия. Там са особено чувствителни към такива неща. Ще събудим интереса на специалните служби. Ще вземат да си помислят, че финансирам шпионска операция. Затова искам да влезем в Югославия като туристи с пътнически чекове.

— Нямам нищо против — каза Бейкър. — Кога мислиш да тръгнем?

Шанън си погледна часовника. На следващия ден беше първи юни.

— Вдругиден — каза той. — Първо ще вземем самолета до Дубровник и ще се попечем една седмица на плажа. И без това имам нужда от почивка. Всъщност ти можеш да дойдеш и после. Но не по-късно от осми или девети. Ще наема кола и на десети ще се спуснем до Плоче. „Тоскана“ ще пристигне същата вечер или рано сутринта на единадесети.

— Иди сам — каза Бейкър. — Аз трябва да уредя някои неща тук, в Хамбург. Ще дойда при теб на осми.

— Твърдо — каза Шанън. — Ако не се появиш, ще тръгна да те търся. И ще бъда страшно бесен.

— Няма да те подведа — каза Бейкър. — Но не забравяй, че ми дължиш още пари. Вече влязох вътре покрай тази сделка. Така че и аз съм заинтересован не по-малко от теб всичко да приключи успешно.

Тъкмо това искаше да чуе Шанън.

— Надявам се, че имаш с какво да ми платиш — допълни Бейкър и взе да прехвърля една бучка захар между пръстите си.

Шанън извади пачка доларови чекове и я размаха пред носа на търговеца. Той се усмихна.

Двамата станаха от масата и на излизане ирландецът се обади в една туристическа фирма, която организира летуването на хилядите немци, които почиват по Адриатическото крайбрежие. Попита за имената на трите най-добри хотела в югославския курорт и каза на Бейкър да го търси в един от тях под името Кийт Браун.

Йохан Шлинкер беше не по-малко уверен от Бейкър в успеха на своята сделка. Той въобще нямаше представа, че Шанън работи с Бейкър. Двамата търговци несъмнено бяха чували един за друг, дори се познаваха, но никога не обсъждаха делови въпроси помежду си.

— Пристанището ще бъде Валенсия, макар че още не е съвсем уточнено. Тъй или иначе, това пристанище избраха испанските власти — каза Шлинкер на ирландеца. — От Мадрид ми съобщиха, че очакват товаренето да стане между 16 и 20 юни.

— Предпочитам да е на 20-и — каза Шанън. — Добре ще е, ако „Тоскана“ пристигне през нощта на 19-и и приеме товара на сутринта.

— Чудесно! — каза Шлинкер. — Ще уведомя моя мадридски партньор. Той обикновено урежда транспортирането и товаренето. Работи с един първокласен спедитор във Валенсия, който е в много близки отношения с персонала на митницата. Така че не вярвам да има някакви проблеми.

— В никакъв случай не трябва да има проблеми — рязко отвърна Шанън. — Вече ни забавиха веднъж и ако не натоварим на 20-и, ще си просрочим договора.

Това не беше вярно, но Шлинкер едва ли би могъл да го знае.

— Искам и аз да присъствам на товаренето — каза наемникът.

Шлинкер сви устни.

— Не мога да ви спра, но ще трябва да гледате отдалеч — каза той. — По документи клиентът е арабско правителство и затова не можете да се представите като купувач на стоката.

— Освен това искам във Валенсия да се кача на борда — каза Шанън.

— Това ще е още по-трудно. Цялото пристанище е оградено с телена мрежа. Влиза се само с пропуск. За да се качите на кораба, ще трябва да минете през паспортен контрол. А тъй като на борда ще има муниции, пред стълбичката ще бъде поставен пост на „Гуардия Сивил“.

— Ако предположим, че капитанът има нужда от още един моряк? Не би ли могъл да си наеме човек от града?

Шлинкер се замисли.

— Мисля, че е възможно. Свързан ли сте с компанията собственичка на кораба?

— Не и по документи — каза Шанън.

— Ако след пристигането капитанът уведоми спедитора, че на предното пристанище е освободил един от членовете на екипажа, за да отиде на погребението на майка си, и очаква този моряк да се завърне на борда във Валенсия, мисля, че няма да има възражения. Но за целта ще трябва да си извадите моряшка карта, за да удостоверите, че сте моряк. При това на вашето име, мистър Браун.

Шанън помисли няколко минути.

— Добре. Ще го уредим — каза той.

Шлинкер погледна в дневника си.

— Значи аз ще бъда в Мадрид на 19-и и на 20-и. Имам още една сделка там. Можете да ме намерите в хотел „Минданао“. Щом датата на товаренето ще е 20-и, по всяка вероятност военният конвой ще потегли през нощта на 19-и и ще достави партидата на пристанището призори. Ако ще се качвате на кораба, най-добре е да го сторите, преди конвоят да е пристигнал.

— Аз ще отида в Мадрид на 19-и — каза Шанън. — Ще ви се обадя, за да разбера дали конвоят е потеглил навреме. Ако карам бързо до Валенсия, ще мога да изпреваря военните.

— Това си е ваша работа — каза Шлинкер. — Аз ще намеря хора, които да уредят транспортирането и товаренето за сутринта на 20 юни. Това са моите задължения. Не мога да отговарям за рисковете, които ще поемете при качването си на кораба. Вие сам ще си берете грижата за това. Мога само да ви предупредя, че корабите, които пренасят оръжие, са под строгото наблюдение както на армията, така и на митническите власти. Ако се случи така, че корабът бъде задържан заради вас, аз не нося никаква отговорност. И още нещо. След като един кораб поеме на борда си оръжие, той е длъжен да напусне испанското пристанище в рамките на шест часа и няма право да влиза отново в испански води, преди да е оставил товара. И накрая, митническата декларация трябва да бъде напълно изрядна.

Преди да тръгне от Тулон, Курт Семлер даде на Шанън да пусне едно писмо. То беше адресирано до спедитора в Генуа и го уведомяваше, че са настъпили някои изменения в първоначалния план и че вместо да се отправи директно от Тулон за Мароко, „Тоскана“ ще се отбие първо в Бриндизи, за да натовари нова партида. По-нататък Семлер съобщаваше, че е сключил изгодна сделка в Тулон и се отклонява от маршрута, понеже стоката трябва да се достави спешно, а партидата за Мароко може да почака. Тъй като наемникът беше директор на „Спинети Маритимо“, неговите думи имаха тежестта на заповед. Той изискваше от спедитора в Генуа да запази по телекса място на кея в Бриндизи за седми и осми юни, като освен това помоли пристанищната служба да задържи всички адресирани до „Тоскана“ писма.

Такова именно писмо Шанън написа и изпрати от Хамбург. Адресира го до синьор Курт Семлер, „Тоскана“, чрез пристанището в Бриндизи, Италия.

В това писмо разпореждаше на Семлер да се отправи към пристанището Плоче на югославското Адриатическо крайбрежие, като преди това си набави в Бриндизи необходимите карти, за да преодолее трудните проливи край остров Корчула. По-нататък му пишеше, че трябва да пристигне в Плоче на 10 юни вечерта и че за кораба ще има запазено място на кея. Нямаше нужда да съобщава на спедитора в Генуа за отклонението от Бриндизи до югославското пристанище.

Последното изискване на Шанън беше особено важно. Той искаше от бившия контрабандист да му намери моряшка карта на името на Кийт Браун, издадена и заверена от италианските власти. Другият необходим документ беше митническата декларация, в която да е отразено, че корабът не е спирал на нито едно пристанище между Бриндизи и Валенсия и че след като поеме товара във Валенсия, ще се отправи към сирийското пристанище Латакия. Семлер трябваше да използва старите си познати в Бриндизи, за да се сдобие с тези документи.

Преди да тръгне от Хамбург за Югославия, Шанън прати писмо и на Саймън Ендийн в Лондон. В него настояваше за среща в Рим на шести юни и молеше помощника на сър Джеймс да донесе със себе си съответния набор от морски карти.

По същото време корабът „Тоскана“ пореше вълните на пролива Бонифаций — тясната ивица кристално-бистра вода, която разделя южния връх на Корсика от северния край на Сардиния. Слънцето знойно приличаше, но от време на време подухваше слаб ветрец. Марк лежеше гол до кръста върху капака на главния трюм. Беше постлал под гърба си мокра хавлия и с това лъщящо под плажното масло тяло белгиецът изглеждаше като розов хипопотам. Дюпре, който на слънцето винаги почервеняваше като рак, се беше скрил под сенника и обръщаше десетата си бира от сутринта насам. Сиприани, матросът, боядисваше част от парапета при форпика, а първият помощник Норбиато хъркаше долу след края на нощната си вахта.

Също долу, сред жегата и изпаренията на машинното отделение, механикът Грубич смазваше някаква част, която имаше значение само за него, но без която „Тоскана“ не би поддържала своите постоянни осем възела през Средиземно море. В кабината при щурвала Семлер и Карл Валденберг си разказваха стари спомени.

Жан-Баптист Лангароти щеше да е много щастлив, ако беше на борда. Зад парапета, на няма и четири мили, се виждаше сивкавобелият изпружен под слънцето бряг на неговата родина. Но той беше на хиляди мили, в Западна Африка, където вече бе започнал сезонът на дъждовете и въпреки изпепеляващата жега небето беше оловносиво.

Алън Бейкър влезе в хотела на Шанън в Дубровник тъкмо когато наемникът се прибираше от плажа. Това беше на осми юни вечерта. Бейкър изглеждаше уморен и мръсен.

За разлика от него Кат Шанън имаше доста свеж вид. Той прекара тази седмица в югославския курорт като примерен турист. Печеше се на плажа и плуваше по няколко мили на ден. Изглеждаше отслабнал, но стегнат и загорял. Настроението му беше бодро.

След като се настани в хотела, ирландецът изпрати телеграма на Семлер, за да провери дали корабът е пристигнал в Бриндизи и дали се е получило неговото писмо от Хамбург. Тази сутрин дойде отговорът на германеца. „Тоскана“ бе пристигнала благополучно в италианското пристанище, а писмото също се беше получило и Семлер действаше по задачите. Накрая в телеграмата на Семлер пишеше, че ще тръгнат на девети сутринта, за да достигнат назначението на десети.

Докато седяха на чашка на терасата пред хотела, в който Шанън бе запазил стая и за Бейкър, наемникът съобщи на хамбургския търговец последните новини.

— Чудесно. Аз пък преди четиридесет и осем часа получих телеграма от Зилжак. Сандъците са пристигнали в Плоче и се намират в държавния склад на пристанището.

Двамата преспаха в Дубровник, а на сутринта взеха такси, което ги откара на сто километра по крайбрежието до Плоче. Колата им поразмърда кокалите. Имаха чувството, че се движат върху квадратни колела и чугунени ресори. Но гледката беше приятна. Нищо не нарушаваше девствения крайморски пейзаж. Някъде по средата на пътя спряха в градчето Плано да пийнат по чашка кафе и да се поразтъпчат.

Към обед се настаниха в хотела и изчакаха на терасата да стане четири часа, когато свършваше почивката на пристанищната администрация.

Пристанището бе разположено в дълбок залив, затворен откъм морето от един дълъг полуостров, наречен Пелиесач. Той започваше от бреговата линия южно от Плоче и вървеше на север почти успоредно на брега. Скалистият остров Хвар почти напълно затваряше входа между северния край на полуострова и брега. Корабите имаха достъп през една съвсем тясна водна ивица до лагуната, в която се гушеше Плоче. Тази дълга почти трийсет мили лагуна, заградена в девет десети от периметъра си със земя, представляваше рай за плувците, рибарите и ветроходците.

Шанън и Бейкър вече наближаваха сградата на пристанищната администрация, когато един малък разнебитен фолксваген спря на десетина метра от тях и нададе пронизителен вой с клаксона си. Шанън изстина. Инстинктивно на повърхността излязоха всичките му страхове. Представи си досадната грешка в документацията, забраната върху цялата сделка и продължителните разпити в местния полицейски участък.

Човекът, който излезе от колата и сърдечно им махна с ръка, би могъл да бъде и полицай. Само че уставът забраняваше на полицаите в тоталитарните страни, както на Изток, така и на Запад, да се усмихват. Шанън погледна към Бейкър и видя, че раменете му се отпускат.

— Зилжак — промълви търговецът през събрани устни и се запъти към югославянина.

Той беше масивен човек с рунтава глава. Приличаше на добронамерена чернокоса мечка. Бейкър попадна в здравата му прегръдка. Оказа се, че първото име на югославянина е Кемал, и Шанън различи някои турски черти във вида му. Това го зарадва. Той харесваше хората от този тип. В повечето случаи бяха добри бойци и се отнасяха с неприязън към бюрокрацията.

— Помощникът ми — представи Бейкър наемника.

Зилжак се здрависа с него и промърмори нещо на език, който според Шанън трябваше да е сърбохърватски. Бейкър и Зилжак си говореха на немски, от който повечето югославяни отбират по малко. Кемал не говореше английски. С негова помощ разбудиха началника на митницата и отидоха да огледат склада. Митничарят изстреля няколко думи към пазача на вратата и четиримата влязоха вътре. Сандъците се намираха в ъгъла. Бяха тринайсет на брой. В единия очевидно бяха двете базуки, а в други два имаше по една минохвъргачка заедно с подпорните плочи и мерниците. Останалите бяха пълни с муниции — четири от тях с по десет снаряда за базука, а другите шест с поръчаните триста мини. Сандъците бяха съвсем нови и по тях не се виждаха никакви надписи за съдържанието им. Отбелязани бяха само серийните номера и думата „Тоскана“.

Зилжак и митничарите започнаха да ломотят на техния си диалект, който, за щастие, се оказа общ защото в Югославия освен седемте езика съществуват още десетина диалекти.

Накрая Зилжак се обърна към Бейкър и му каза нещо на своя безподобен немски. Бейкър отговори и Зилжак преведе на митничаря. Той се здрависа с Бейкър и всички заедно излязоха навън. Слънцето ги блъсна като с чук по главите.

— За какво ставаше дума? — попита Шанън.

— Митничарят се интересуваше дали ще има някакво подаръче за него — обясни Бейкър. — Кемал му каза, че ще има, и то доста добро, ако цялата документация се оправи бързо и утре сутринта товарът отиде на кораба.

Шанън вече бе дал на Бейкър първата половина от възнаграждението на Зилжак. Търговецът придърпа югославянина настрана и пусна банкнотите в ръката му. Неговата добросърдечност стана още по-всеобемаща и тримата заедно се запътиха към хотела, за да отпразнуват случая с малко сливовица. Малко беше думата, която употреби Бейкър. Може би и Зилжак беше казал малко. Но намерението му беше точно обратното. Югославяните никога не пият по малко сливовица. С петстотин лири, затъкнати в колана, Зилжак не можеше да не поръча цяла бутилка от огнената течност. А после на масата взеха да идват чинийка след чинийка с бадеми и маслини. Когато слънцето залезе и адриатическата вечер обгърна в плаща си тихите улици, Кемал започна да съживява спомените си от войната. Говореше за годините, прекарани в планината с партизаните на Тито.

Бейкър едва успяваше да превежда, докато темпераментният Кемал разказваше за бойните акции оттатък Дубровник в Черна гора, в планината зад гърба им, по крайбрежието на Херцеговина и в по-прохладните, по-плодородни и залесени босненски области на север от Сплит. Мед му капеше на сърцето, като си помисли, че някога по тези места са го стреляли, а сега можеше да обикаля из тях като господар, защото неговият баджанак е в правителството. Шанън попита дали, след като е партизанин, сега е убеден комунист. Зилжак внимателно изслуша превода. Вместо „убеден“ Бейкър употреби думата „добър“. Югославянинът се потупа по гърдите.

— Guter Kommunist!35 — извика той с облещени очи.

После развали тази ефектна сцена, като смигна, отметна глава назад, пусна гръмогласния си смях и гаврътна поредната чашка сливовица. Сгънатите банкноти издуваха ризата му. Шанън също се засмя и си помисли, че никак няма да е лошо този глиган да дойде с тях в Зангаро. Човекът ставаше за такава работа.

И тримата пропуснаха вечерята, а към полунощ с не особено уверени стъпки се запътиха към кея да посрещнат „Тоскана“. Корабът тъкмо правеше маневра за влизане в пристанището и час по-късно пристана край единствения каменен кей. Семлер се показа на форпика и видя Шанън на слабата светлина на лампите край кея. Двамата си кимнаха. Валденберг стоеше горе при стълбичката и говореше с първия помощник. Той вече беше уведомен за разпореждането на Шанън всички преговори по пристанищата да се водят от Семлер.

След като Бейкър и Зилжак се отправиха към хотела, Шанън се покатери безшумно по стълбичката и влезе в малката каюта на капитана. Никой на кея не забеляза нищо. Семлер вкара Валденберг вътре и заключи вратата.

Бавно и внимателно Шанън обясни на Валденберг какъв товар ще поеме на борда си „Тоскана“ тук, в Плоче. Капитанът изслуша всичко спокойно. Лицето му остана безизразно. Когато Шанън свърши, Валденберг каза:

— Никога преди не съм пренасял оръжие. Казвате, че този товар е законен. В какъв смисъл законен?

— Ами напълно законен — отговори Шанън. — Стоката е купена в Белград, транспортирана е дотук с камиони и властите са наясно какво е съдържанието на сандъците. Иначе не биха издали разрешително за износ. Разрешителното не е подправено, нито пък е получено с подкупи. Според югославското законодателство това е напълно законна партида.

— А според законодателството на страната, за която е предназначена? — попита Валденберг.

— „Тоскана“ въобще няма да влиза във водите на страната, в която ще се използва оръжието — каза Шанън. — След Плоче ще се отбием в още две пристанища. И в двата случая ще качим нов товар. Знаете, че никога не се претърсва кораб, който влиза в едно пристанище само за да вземе още товар. Освен ако властите не са получили някакъв сигнал.

— Случва се и такива кораби да ги проверяват — каза Валденберг. — Ако претърсят „Тоскана“ и открият на борда тези сандъци, които не са записани в митническата декларация, ще конфискуват кораба, а аз ще вляза в затвора. Не сме се пазарили за оръжие. „Черният септември“ и ИРА стават все по-нагли и сега митничарите особено внимателно гледат за оръжие.

— Не и в пристанището, от което се взема нов товар — каза Шанън.

— Не сме се пазарили за оръжие — повтори Валденберг.

— Но сте се пазарили за прехвърляне на незаконни емигранти в Англия — изтъкна Шанън.

— Те стават незаконни едва когато стъпят на британска земя. А дотогава „Тоскана“ отдавна може да е извън териториални води. Емигрантите слизат на брега с лодки. Оръжието е друга работа. Щом не е вписано в декларацията, значи е незаконно. Всъщност защо не го впишем? Ще посочим, че това оръжие се транспортира законно от Плоче до Того. После никой не може да докаже, че сме се отклонили от курса.

— Защото, ако испанските власти разберат, че на борда има оръжие, няма да ни пуснат в пристанището на Валенсия, нито в което и да е друго испанско пристанище. Дори и транзитно. Камо ли да ни позволят да натоварим още оръжие. Затова не бива да упоменаваме сандъците в декларацията.

— И какво ще пишем? Откъде сме тръгнали за Испания?

— От Бриндизи — отговори Шанън. — Там сме чакали за товар, но не е пристигнал навреме. Собствениците са ви наредили да поемете курс към Испания за нов товар, предназначен за Латакия. Вие, разбира се, сте се подчинили.

— А ако испанската полиция претърси кораба?

— Няма защо да го правят — каза Шанън. — Но за всеки случай ще трябва да скрием сандъците долу под трюма.

— Ако все пак го открият там, сме загубени — отбеляза Валденберг. — Ще решат, че пренасяме оръжие за баските терористи. Никога няма да излезем от затвора.

Разговорът продължи до три часа след полунощ. Уговориха се за 5 000 лири, половината преди товаренето, другата половина след отплаването от Валенсия. За спирката в африканското пристанище не се предвиждаше допълнително заплащане. Там нямаше да има никакви рискове.

— Вие ли ще съобщите на екипажа? — попита Шанън.

— Аз ще им съобщя — уверено отговори Валденберг.

Шанън беше сигурен, че ще го направи.

Ирландецът се върна в хотела и плати на Бейкър 3 600 долара — третата четвъртина от цената на оръжието. После се опита да заспи, но сънят не идваше. Нощта беше гореща и потта се стичаше на ручеи по лицето му, а в главата му бе заседнал образът на „Тоскана“, която чака в пристанището на стотина метра от оръжието в склада на митницата. Молеше се всичко да мине гладко. Усещаше, че вече е съвсем близо до целта. Само три кратки церемонии го деляха от точката, в която никой не можеше да го спре с каквито и да било средства.

Товаренето започна в седем часа. Слънцето отдавна беше изгряло. Изкараха сандъците от склада с колички, съпровождани от един въоръжен с автомат митничар, и кранът на „Тоскана“ ги вдигна на борда. Те не бяха много големи и долу в трюма с лекота ги отместваха, преди да ги издърпат с въжета до дъното на помещението. В девет часа всичко беше свършило и капакът на трюма беше затворен.

Валденберг заповяда на механика да се готви за отплаване, а на него не му трябваше второ нареждане. По-късно Шанън научи, че сърбинът бил станал необичайно словоохотлив, когато му казали, че от Бриндизи корабът поема курс към родината му. Явно в Югославия полицията го търсеше. В Плоче той остана през цялото време скрит в машинното отделение и никой не го закачи.

Докато „Тоскана“ напускаше пристанището, Шанън пусна в ръката на Бейкър остатъка от 3 600 долара, а също и петстотинте лири за Зилжак. Преди това, докато кранът още вдигаше сандъците на борда, Вламенк изби капаците на пет от тях, избрани наслуки, и провери съдържанието им. После махна на Семлер, който стоеше на палубата, а германецът си издуха носа, като по този начин даде сигнал на Шанън. Нито Бейкър, нито Зилжак забелязаха тази операция, която имаше за цел да установи дали в сандъците няма старо желязо. В света на оръжието са се случвали и такива неща.

Бейкър плати уж от собствения си джоб петстотинте лири на Зилжак, а югославянинът се погрижи шефът на митницата да не остане без залък. После Алън Бейкър и неговият „помощник“ напуснаха града.

Това беше Ден шейсет й седми от календара на Шанън.

Веднага след като „Тоскана“ излезе в открито море, капитан Валденберг се зае да уреди нещата с екипажа. Един по един тримата моряци бяха привикани в капитанската каюта за кратък разговор. Никой от тях не подозираше, но ако бяха отказали да продължат да служат на борда на „Тоскана“, щяха да се случат доста неприятни инциденти. Едва ли другаде един човек може тъй лесно да изчезне, както на кораб, който плава в открито море през нощта. А Вламенк и Дюпре можеха да пратят всеки от членовете на екипажа да лети доста дълго, преди да се озове във водата. Може би именно тяхното присъствие реши въпроса. Тъй или иначе, нямаше никакви протести.

Валденберг раздаде хиляда от всичките две хиляди и петстотин лири, които бе получил в пътнически чекове от Шанън. Механикът, който беше щастлив, че пак се е махнал от родината си, взе своите 250 лири, пъхна ги в джоба си и се върна в машинното. Излезе, без да каже и една дума. Първият помощник Норбиато се поразпали, когато си представи испанския затвор, но прибра своите 600 лири и се захвана да изчислява колко още му трябват, за да може и той един ден да си купи кораб. Матросът Сиприани едва ли не се зарадва, когато разбра, че на кораба има контрабандна стока. Той взе своите 150 лири, въодушевено каза „Благодаря“ и излезе, мълвейки: „Това е то, животът.“ Той имаше слабо въображение и не знаеше нищо за испанските затвори.

Когато приключи тази церемония, отвориха сандъците, опаковаха оръжието в полиетилен и го складираха дълбоко под трюма в извивката на корпуса. Откованите дъски отново отидоха по местата си, а отгоре струпаха безобидни сандъци с дрехи, надуваеми лодки и извънбордови двигатели.

Накрая Семлер каза на Валденберг, че няма да е лошо да изместят варелите с „Кастрол“ към дъното на складовото помещение, и когато му съобщи каква е причината, сънародникът му най-после загуби самообладание. Загуби и добрия си тон и си послужи с няколко израза, които могат да се окачествят като непристойни.

Семлер го успокои и двамата седнаха над поредните бири, а „Тоскана“ пореше вълните на юг към канала Отранто и Йонийско море. Накрая Валденберг започна да се смее.

— Шмайзери — каза той. — Проклетите шмайзери. Mensch36, светът отдавна ги беше забравил.

— Сега пък ще си ги припомни — каза Семлер.

Валденберг изглеждаше замислен.

— Знаеш ли — каза той след доста дълга пауза. — Ще ми се и аз да сляза с вас на брега.

19.

Когато Шанън пристигна, Саймън Ендийн четеше вестник „Таймс“. Купи си го от Лондон, преди да отпътува за Рим. Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше празно, понеже повечето от гостите пиеха своето късно утринно кафе на терасата, докато гледаха хаотичната върволица от автомобили и се опитваха да надвикат шума на двигателите.

Шанън избра този град за място на срещата, защото се намираше между Дубровник и Мадрид. За първи път идваше в Рим и недоумяваше защо туристическите справочници сипят толкова хвалебствия. В момента вървяха най-малко седем стачки, едната от които беше на боклукчиите. Целият град вонеше, а по улиците се подмятаха смачкани плодове и всякакви други отпадъци.

Наемникът се отпусна в креслото до помощника на сър Джеймс и се наслади на прохладата в това затворено помещение, след като прекара цял час в едно душно такси.

Ендийн го изгледа.

— Отдавна не сте се обаждали. Моите съдружници бяха започнали да си мислят, че сте избягали. Длъжен бяхте да се обадите.

— Нямаше смисъл да ви търся, защото нищо ново не беше се случило. Този кораб все пак не е самолет и му трябва време да стигне от Тулон до Югославия. А през този период нямаше какво да се докладва — каза Шанън. — Между другото, носите ли картите?

— Разбира се.

Ендийн посочи издутото дипломатическо куфарче до креслото си. След като получи писмото на Шанън, той обиколи в продължение на няколко дни трите най-известни картографски фирми на „Ледънхол Стрийт“ в Лондон и купи на части морски карти на цялото африканско крайбрежие от Казабланка до Кейптаун.

— Защо, по дяволите, са ви толкова много карти? — попита той раздразнено. — Една-две щяха да ви свършат работа.

— За сигурност! — отсече Шанън. — Ако ме спрат на митницата или ако претърсят кораба, една-единствена карта би издала крайната цел на пътуването. А така никой, дори и капитанът, няма да е в състояние да разбере коя част от крайбрежието ме интересува. Ще разкрия тайната едва в последния момент, когато ще е късно за всякакви гафове. Надявам се, че носите и диапозитивите.

— Да, разбира се.

Другата задача на Ендийн беше да направи диапозитиви на всички снимки, които Шанън бе донесъл от Зангаро, а също и на картите и скиците на Кларънс и останалата част от зангарийския бряг.

Самият Шанън купи един диапроектор от безмитния магазин на лондонското летище и го изпрати на „Тоскана“ още докато корабът беше в Тулон.

Наемникът даде на Ендийн пълен отчет за хода на подготовката. Отбеляза престоя си в Брюксел, товаренето на шмайзерите и другото оборудване в Тулон, спомена за разговорите си с Шлинкер и Бейкър в Хамбург и за югославската партида, качена на борда преди няколко дни в Плоче.

Ендийн слушаше мълчаливо и си водеше бележки, за да може да изготви собствения си доклад пред сър Джеймс Мансън.

— Къде се намира „Тоскана“ в момента? — попита той накрая.

— Трябва да е на югозапад от Сардиния на път за Валенсия.

По-нататък Шанън му разказа какъв е планът за следващите три дни — товарене на 400 000 броя 9-милиметрови патрони във Валенсия, а после отплаване към крайната цел. Наемникът пропусна факта, че един от неговите хора е вече в Африка.

— А сега имам един въпрос към вас — каза той на Ендийн. — Какво ще стане след щурма? Какво ще стане призори? Ние не можем да останем дълго и затова ще трябва новият режим бързо да поеме властта, да се установи в двореца и да излъчи съобщения за преврата.

— Всичко това е обмислено — спокойно каза Ендийн. — Всъщност новото правителство е целта на мероприятието.

Той извади от куфарчето си няколко листа машинописен формат, запълнени с плътно напечатан текст.

— Това са указанията за действията ви след момента, в който унищожите армията и охраната и завладеете двореца. Прочетете ги и ги запаметете, защото ще се наложи да изгорите листите още преди да сме се разделили. Трябва да задържите цялата информация в главата си.

Шанън прокара поглед по първата страница. Почти нищо не го изненада. Той отдавна подозираше, че човекът, когото Мансън готви за приемник на Кимба, е полковник Боби, и макар че тук новият президент бе назован „X“, наемникът въобще не се съмняваше, че именно Боби е въпросната личност. Планът беше съвсем прост, поне от негова гледна точка.

Той вдигна поглед към Ендийн.

— А вие къде ще бъдете?

— На сто мили северно от вас — отговори Ендийн.

Шанън знаеше, че помощникът на сър Джеймс има предвид столицата на съседната африканска република, която по крайбрежния път имаше пряка връзка с Кларънс.

— Сигурен ли сте, че ще можете да приемете радиограмата ми? — попита наемникът.

— Ще разполагам с портативна радиостанция, която има значителен обхват и мощност. „Браун“, най-добрата марка. В състояние е да приеме всеки сигнал в този обхват, стига излъчването да е на уточнената честота. Корабните радиостанции са достатъчно мощни и обикновено излъчват на двойно по-голямо разстояние.

Шанън кимна и продължи да чете. В един момент свърши и вдигна поглед към Ендийн.

— Всичко изглежда точно — каза той. — Но ще трябва да изясним още един въпрос. Значи аз ще предавам в уречените часове на тази честота от „Тоскана“, която ще лежи на дрейф на пет-шест мили от брега. Но ако не ме чуете, ако има прекалено силни смущения, отговорността за това няма да е моя. От вас зависи да ме чуете.

— А от вас зависи да предавате — каза Ендийн. — Тази честота е изпробвана многократно. При мощността на корабната радиостанция би следвало да мога да приема сигнала на сто мили разстояние. Може би не от първия път, но ако предавате в продължение на половин час, няма начин да не ви чуя.

— Добре — каза Шанън. — Едно последно уточнение. Новината за събитията в Кларънс няма да е стигнала до зангарийските гранични постове. Това значи, че границата ще се охранява от виндуси. Как ще минете през тях, си е ваш проблем. Освен това по пътя към Кларънс навярно ще срещнете групи виндуски войници, които, макар и да бягат към джунглата, могат да окажат някаква съпротива. Какво ще стане, ако не успеете да минете?

— Ще успеем — каза Ендийн. — Ще получим помощ.

Шанън правилно предположи, че тази помощ ще дойде от малкия отряд геолози, които работеха за Мансън в съседната африканска република. За един директор от ранга на Ендийн те бяха длъжни да осигурят камион или джип, а може би и няколко автоматични ловни пушки. За първи път наемникът си помисли, че низостта на Ендийн се крепи и на малко кураж.

Шанън запамети кодовете и честотата, а после заедно с Ендийн изгориха листите в мъжката тоалетна. Час по-късно се разделиха. Нямаше какво повече да си кажат.

Извисен пет етажа над мадридските улици, полковник Антонио Салазар, шефът на експортния отдел на испанското военно министерство, седеше зад бюрото си и прелистваше подредените върху него папки. Той беше човек с побеляла глава и простовато лице. Каузата, в която вярваше, беше ясна и неоспорима. Преди всичко стоеше предаността му към Испания, любимата му Испания, а за него истински испанските ценности намираха въплъщение в един човек — дребния, възрастен генералисимус, който обитаваше двореца „Прадо“. Антонио Салазар беше франкист и в червата.

Скоро навърши петдесет и осем години и само две години го деляха от пенсия. Едно време като млад той бил един от онези, които стъпили заедно с Франциско Франко на пясъчния бряг на Фуенгирола. Тогава бъдещият вожд на съвременна Испания бил още бунтовник и се връщал в нарушение на заповедта, за да обяви война на републиканското правителство. По онова време хората му били малко и до един осъдени на смърт от властите в Мадрид.

Сержант Салазар бил добър войник. Безпрекословно изпълнявал всички заповеди, между битките и екзекуциите ходел на църква и вярвал в Бог, Богородица, Испания и Франко.

В друга армия и по друго време той би се пенсионирал като старшина. Но в Испания след Гражданската война го произвели в чин капитан. Бил от здрав селски произход, а образование нямал никакво. Но принадлежал към най-крайните и най-приближените хора на Франко. Постепенно добутал до полковник и сега беше благодарен на властта. Антонио Салазар отговаряше за една от най-строго секретните дейности в Испания. Нито един обикновен испанец не подозира, че неговата страна продава оръжие почти безогледно, при това в огромни количества. Официално испанското правителство осъжда международната търговия с оръжия като неетична, тъй като чрез нея се подхранва напрежението в един раздиран от военни конфликти свят. Но тайно Испания прави дори пари от тази търговия. Работата на полковник Салазар беше да преглежда документацията и съответно да издава или да отказва разрешителни за износ.

Досието пред него се подмяташе в ръцете му от четири седмици. Отделни документи минаха през Министерството на отбраната, което потвърди, без да разбира защо го питат, че 9-милиметровите патрони не спадат към секретните производства; после Министерството на външните работи потвърди, без да знае защо, че продажбата на 9-милиметрови патрони за Република Ирак не е в разрез с външнополитическата линия на страната; накрая Министерството на финансите потвърди, че съответната сума в долари е приведена на сметка в „Банко Популар“.

Най-горният документ представляваше молба за заповед за придвижване на определен брой сандъци от Мадрид до Валенсия, където следваше да бъдат натоварени за износ на кораб с име „Тоскана“. Под този лист беше разрешителното за износ, скрепено със собствения му подпис.

Полковникът вдигна поглед към служителя, който стоеше пред него.

— Каква е тази промяна? — попита той.

— Господин полковник, просто всички места във Валенсия са заети за две седмици напред. Пристанището се пука по шевовете.

Антонио Салазар изсумтя. Обяснението звучеше правдоподобно. През летните месеци пристанището на Валенсия винаги беше претъпкано с кораби, които изнасяха портокалите от близката област Гансия. Но полковникът не обичаше промените. Той обичаше буквата на закона. А и тази поръчка не му харесваше. Твърде малка беше, твърде малка за цяла една национална полиция. Хиляда полицаи биха изстреляли тези патрони за един час само при обучението си по мишени. Не вярваше и на Шлинкер, когото познаваше добре и който заедно с тази поръчка пробута още десетина, включително и искане за над десет хиляди снаряда за Сирия.

Салазар взе отново да прехвърля документите. В този момент камбаната на близката църква удари един часа. Време за обяд. И все пак документите бяха съвсем редовни, включително и сертификатът за краен потребител. Всичко беше надлежно подпечатано. Щеше му се да намери някакъв кусур в сертификата или компанията собственичка на кораба. Но всичко беше чисто. Той взе окончателно решение, подписа се със замах под заповедта за придвижване и подаде папката на подчинения си.

— Така да бъде — изръмжа полковникът. — Кастелон.

— Наложи се да променим пристанището. Ще товарим в Кастелон, а не във Валенсия — каза Йохан Шлинкер два дни по-късно. — За да спазим датата 20-и, нямахме друг избор. Във Валенсия всичко беше заето за две седмици напред.

Кат Шанън седеше на леглото в стаята на търговеца в хотел „Минданао“.

— Къде се намира Кастелон? — попита наемникът.

— Четиридесет мили на север. Пристанището е малко. Много по-спокойно. Може би за вас е по-добро от Валенсия. По-бързо ще ви натоварят. Предупредил съм спедитора във Валенсия и той лично ще отиде в Кастелон, за да ръководи товаренето. Когато „Тоскана“ обяви пристигането си с радиограма до пристанищната администрация във Валенсия, капитанът ще получи информация за промяната на пристанището. Ако веднага смени курса, до Кастелон са не повече от два-три часа.

— А какво ще стане с моето качване на борда?

— Ами това си е ваш проблем — каза Шлинкер. — Аз обаче уведомих спедитора, че един моряк от „Тоскана“ е слязъл преди десет дни в Бриндизи и се очаква да се завърне. Дадох му и името Кийт Браун. Документите ви наред ли са?

— Наред са — отговори Шанън. — Имам паспорт и моряшка карта.

— Спедиторът ще ви чака пред митницата на 20-и сутринта, малко преди началото на работното време. Казва се сеньор Москар.

— А как се развиват нещата в Мадрид?

— Заповедта за придвижване постановява камионът да се натовари под надзора на военните между осем часа и полунощ на 19-и, тоест утре. Конвоят ще потегли в полунощ с разчет да пристигне на пристанището в Кастелон в шест часа сутринта. Ако „Тоскана“ се движи по график, трябва да пристигне някъде през нощта. Камионът е цивилен, от транспортната фирма, с която обикновено работя. Те са стабилни и опитни хора. Поръчах на директора да ми позвъни тук веднага щом конвоят потегли от склада.

Шанън кимна. Струваше му се, че всичко ще мине гладко.

— Значи довечера ще дойда отново — каза той и излезе.

Следобед нае почти нов мощен мерцедес от една световноизвестна фирма за коли под наем, която има бюро и в Мадрид.

В десет и половина на другата вечер отново се появи в хотел „Минданао“ и двамата с Шлинкер зачакаха телефонното обаждане. Бяха нервни като хора, които са оставили успеха или катастрофалния провал на един внимателно изработен план да зависи от действията на другите. Шлинкер се притесняваше не по-малко от Шанън, но по различни причини. Той знаеше, че ако нещо се обърка, ще последва цялостна проверка на сертификата за краен потребител, а този сертификат не би могъл да издържи такава проверка, която задължително предполагаше сведение от Министерството на вътрешните работи в Багдад. В случай че го спипат при тази сделка, щяха да се провалят други, далеч по-доходоносни договори с Мадрид. За кой ли път Шлинкер се заричаше никога вече да не приема такива поръчки, но като всеки алчен търговец на оръжие той не можеше да подминава шанса да спечели пари. Такива пропуски му причиняваха почти физическа болка.

Наближи полунощ, а никой не се обаждаше. После стана дванайсет и половина. Шанън крачеше из стаята и изливаше яда си върху дебелия търговец, който нервно пиеше уиски. В дванайсет и четиридесет телефонът иззвъня. Шлинкер скочи към него. Каза няколко думи на испански и замълча.

— Какво става? — троснато попита Шанън.

— Момент — отговори Шлинкер и му махна ръка да мълчи.

Последва нов разговор на испански, от който Шанън нищо не разбра. Накрая немецът се ухили и няколко пъти повтори: „Gracias“37.

— Тръгнал е — каза той, след като затвори телефона. — Конвоят е тръгнал от склада преди петнайсет минути.

Но Шанън вече беше излязъл.

Конвоят, разбира се, не можеше да се състезава с мерцедеса, макар че по правата магистрала от Мадрид за Валенсия камионът би могъл да развие и 100 километра в час. Шанън загуби четиридесет минути, докато се измъкне от безкрайните периферни квартали на Мадрид, а шофьорите на конвоя навярно бяха избрали по-кратък път. Но на магистралата ирландецът пришпори мерцедеса и залепи стрелката на 180 километра в час. Внимателно се взираше в камионите, които изпреварваше с тази бясна скорост. Малко след градчето Рекена, на около четиридесет мили западно от Валенсия, забеляза това, което търсеше.

Фаровете му уловиха военния джип, който спазваше постоянна дистанция след един покрит осемтонен камион. Докато го изпреварваше, наемникът видя надписа на фирмата, за която му говореше Шлинкер. Пред камиона се движеше още един военен автомобил, в който очевидно се намираше офицерът. Шанън натисна газта и мерцедесът отпраши към морето.

Когато стигна до Валенсия, Шанън пое по околовръстното шосе и се насочи до главния път Е–26 за Барселона. Пътят минаваше малко на север от Валенсия и мерцедесът трябваше да крета зад подранили трактори и камиони, пълни с портокали. Мина покрай римската цитадела Сугунто, която легионите бяха издълбали направо в скалата и която по-късно маврите бяха превърнали в крепост на исляма. Шанън влезе в Кастелон малко след четири часа и започна да следи табелите, на които пишеше „Puerto“38.

Кастелонското пристанище се намира на пет километра от града и до него се стига по един тесен, прав като струна път. Поеме ли веднъж човек по този път, не може да се обърка, защото той свършва на пристанището.

Както във всички средиземноморски пристанища, и тук има три отделни секции — една за търговските кораби, друга за яхти и туристически лодки и трета за рибарските съдове. В Кастелон търговската секция се пада вляво, когато гледаш към морето, и както във всяко испанско пристанище, тя е оградена с телена мрежа, а порталът й денонощно се охранява от въоръжен пост на „Гуардия Сивил“. В центъра се намира сградата на пристанищната администрация, а до нея се издига прекрасен яхтклуб с ресторант, който в едната посока гледа към търговското пристанище, а в другата към яхтите и рибарските кейове. Зад централната сграда на пристанището, малко към сушата, е разположена дълга редица складове.

Шанън зави наляво и спря встрани. Слезе от колата и продължи пеша. Някъде по средата на оградата забеляза портала. Пред него имаше малка будка, в която дремеше постовият. Порталът беше заключен. Малко по-нататък Шанън надникна през оградата. С въздишка на облекчение съзря „Тоскана“ в далечния край на кея. Подготви се да чака до шест часа.

В шест часа без петнайсет отново се появи пред портала. Усмихна се на постовия, който му отвърна с хладен поглед. Слънцето вече изгряваше и Шанън успя да различи двата военни автомобила и камиона, които бяха паркирани на стотина метра. Край тях обикаляха седем-осем войници. В шест и десет се появи една цивилна кола. Спря пред портала и свирна с клаксона. От нея слезе дребен, енергичен испанец. Шанън се приближи към него.

— Сеньор Москар?

— Si.39

— Казвам се Браун. Аз съм морякът, който трябва да се качи на кораба.

Испанецът сбърчи вежди.

— Por favor? Que?40

— Браун — повтори Шанън. — „Тоскана“.

Лицето на испанеца светна.

— Ah, si. El marinero.41 Елате, моля.

Порталът беше отворен. Москар си показа пропуска. После посочи Шанън и изломоти нещо на постовия и на митничаря, който стоеше до портала. Кат улови на няколко пъти думата „marinero“. Провериха му паспорта и моряшката карта. Москар тръгна към митницата и Шанън го последва. Час по-късно вече беше на борда на „Тоскана“.

Претърсването започна в девет часа. Без предупреждение. Поискаха митническата декларация и внимателно я разгледаха. Тя беше напълно изрядна. На кея точно пред кораба спряха мадридският камион и двата военни автомобила. Командирът на конвоя, кльощав и блед армейски капитан с мавърско лице и тънки устни, размени няколко думи с двама митничари. После митничарите се качиха на борда. Москар ги последва. Провериха товара, за да се уверят, че отговаря на вписаното в декларацията. Надникнаха във всички ъгълчета и нишички, но не и под дъските на главния трюм. Отвориха складовото помещение, огледаха заплетените вериги, варелите с масло, кутиите с боя и отново затвориха вратата. Основният въпрос, който ги интересуваше, беше защо капитан Валденберг е наел седем души за такъв малък кораб. Капитанът им обясни, че Дюпре и Вламенк са моряци, които са изпуснали кораба си в Бриндизи и сега пътуват с „Тоскана“ до Малта. Версията беше, че нямат моряшки карти, защото всичките им вещи са останали на борда на техния кораб. Когато го попитаха за име, Валденберг изтърси името на един кораб, който беше видял в пристанището на Бриндизи. Испанците се спогледаха. После настъпи мълчание. Единият, явно началникът, погледна надолу към капитана, сви рамене и слезе от кораба. Двайсет минути по-късно товаренето започна.

В дванайсет и половина по обед „Тоскана“ напусна кастелонското пристанище и се насочи на юг към нос Сан Антонио. Кат Шанън се почувства отмалял едва сега, когато всичко свърши. Беше сигурен, че оттук нататък вече нищо не може да го спре. Наемникът стоеше подпрян на парапета и гледаше към пищно зелените портокалови плантации южно от Кастелон, които все повече се смаляваха. Зад гърба му се появи Карл Валденберг.

— Това последната спирка ли беше? — попита той.

— Последната, при която трябваше да отваряме трюмовете — каза Шанън. — Остава да вземем няколко души от едно място по африканското крайбрежие, но няма да влизаме в пристанището. Хората ще дойдат от брега с лодки. Няколко хамали. Или поне така ще пише в документите им.

— Имам карти само до пролива Гибралтар — отбеляза Валденберг.

Шанън бръкна в джоба на якето си и извади цял сноп морски карти — половината от онези, които Ендийн му даде в Рим.

— С тези тук — каза той, подавайки ги на капитана, — ще стигнем до Фрийтаун, Сиера Леоне. — Там ще пуснем котва и ще качим новите хора на борда. Моля ви да направите така, че да пристигнем във Фрийтаун на втори юли. На тази дата ще ни чакат.

Когато капитанът се оттегли в каютата си, за да изчисли курса и скоростта, Шанън остана сам при парапета. Край кърмата кръжаха гларуси — преследваха огризките, които Сиприани изхвърляше от камбуза, докато приготвяше обеда. Гладните птици грачеха и се гмуркаха в бялата диря, за да уловят поредното парче хляб или зеленчук.

И най-глухият слушател би доловил сред писъците на чайките още един звук — нечия уста си подсвиркваше мелодията „Испански Харлем“.

Далеч на север един друг кораб вдигна котва и под напътствията на лоцмана се отправи към изхода на пристанището Архангелск. Моторният кораб „Комаров“ беше на десет години и поемаше малко над пет хиляди тона товар.

Атмосферата на мостика беше топла и уютна. Капитанът и лоцманът стояха един до друг и гледаха напред към открито море. И двамата държаха чашки с топло кафе. Рулевият следваше определения от лоцмана курс, а вляво от руля екранът на радара светваше и загасваше в безпределен ритъм. При всяко завъртане дългата му иридесцентна ръка хващаше осеяния с парчета лед океан и далеч отвъд стените на онези ледове, които никога не се размразяват. Дори и през лятото.

Двама души се бяха опрели на парапета при кърмата, точно под знамето със сърпа и чука, и гледаха към отдалечаващото се руско арктическо пристанище. Доктор Иванов лапна смачкания филтър на лютата си цигара и вдъхна щипещия солен морски въздух. И двамата бяха загърнати в топли дрехи, защото дори и през юни късите ръкави не са за препоръчване по тези ширини. Човекът до Иванов беше неговият помощник. Младеж, който се вълнуваше от първото си излизане зад граница.

— Другарю Иванов — обърна се той към шефа си.

Иванов извади угарката от устата си и я захвърли в пенливата диря.

— Виж какво, приятелю — каза той. — Сега сме вече на кораба и можеш да ме наричаш Михаил Михайлович.

— Но в института…

— Сега не сме в института. В близките месеци ще живеем съвсем близко един до друг в затвореното пространство на кораба или в джунглата.

— Разбирам — каза младежът, но ентусиазмът му не спадна. — Ходили ли сте в Зангаро?

— Не — каза началникът му.

— Но в Африка сте били.

— Да, в Гана.

— Какво представлява?

— Джунгли, блата, комари, змии и хора, които не разбират какво им говориш.

— Но те сигурно говорят английски — каза помощникът. — Ние с вас няма да имаме проблеми.

— Не, в Зангаро не говорят английски.

— Така ли?

Младежът бе прочел кратката статия за Зангаро в енциклопедията, която бе взел от библиотеката на института.

— Капитанът ми каза, че ако времето е хубаво, ще стигнем в Кларънс след двайсет и два дни. Точно за техния Празник на Независимостта.

— Какъв късмет — каза Иванов и се отдалечи.

Когато подмина нос Спартел и навлезе от Средиземно море в Атлантическия океан, „Тоскана“ изпрати до Гибралтар радиограма за препредаване в Лондон. Тя бе адресирана до мистър Уолтър Харис. В нея се казваше: „Щастлив обявява вашият брат напълно оздравя.“ Това означаваше, че „Тоскана“ е отплавала и се движи по график. Някои леки изменения в съобщението за здравето на брата на мистър Харис биха означавали, че корабът или е закъснял, или се е натъкнал на проблеми. Липсата на съобщение би означавала, че испанските власти не са позволили на „Тоскана“ да напусне пристанището.

Същия следобед в кабинета на сър Джеймс Мансън се състоя един разговор.

— Чудесно! — каза магнатът, когато Ендийн му съобщи новината. — След колко време ще стигнат до целта?

— След двадесет и два дни, сър Джеймс. Днес тече осемдесет и вторият ден от предвидените в проекта сто дни. Шанън възнамеряваше да тръгне от Европа на осемдесетия ден. В този случай би имал на разположение двайсет дни. Беше изчислил седемнайсет-осемнайсет дни за път със съответен резерв в случай на лошо време или авария. Така че дори и да беше потеглил според графика, щеше да има четири дни аванс.

— По-рано ли ще щурмува?

— Не, сър. Датата на щурма си остава непроменена. Ако се наложи, ще остави кораба на дрейф някъде в открито море.

Сър Джеймс Мансън се разхождаше напред-назад из кабинета.

— А как вървят нещата във вилата? — попита той.

— Всичко е уредено, сър Джеймс.

— Тогава не разбирам какво още правиш в Лондон. Бързо отивай в Париж, извади си виза за Котону и иди да намериш нашия нов служител полковник Боби. Вземи го със себе си в онази съседна на Зангаро република. Ако нещо се опъва, предложи му още пари. Като стигнеш в Африка, подготви камиона и ловните пушки и щом получиш от Шанън сигнала, че през нощта ще атакува, съобщи новината на Боби. Ще го накараш да се подпише под рудодобивната концесия като президента Боби. Ще сложиш дата с един месец напред и ще ми изпратиш трите екземпляра с препоръчана поща в три отделни плика. Докато Шанън ти подаде втори сигнал, че всичко е минало успешно, ще държиш Боби под ключ. В този момент ще се включиш в играта. Между другото този бодигард, когото мислиш да вземеш със себе си, готов ли е?

— Да, сър Джеймс. За тези пари е готов да тръгне във всеки момент.

— Що за птица е той?

— Мръсник и половина. Точно такъв, какъвто ми трябваше.

— Все пак внимавай. Не е изключено да се получат усложнения. Не забравяй, че всичките му хора ще бъдат с него. Може да ти създаде неприятности.

Ендийн се ухили.

— Хората на Шанън се подчиняват на Шанън — каза той. — А аз знам как да се оправя с него. Като всички наемници, и той си има цена. Просто ще му я предложа. Само че в Швейцария. Далеч от Зангаро.

Когато помощникът му излезе, сър Джеймс Мансън се загледа към гъмжащото Сити под себе си и се запита дали съществуват хора, които си нямат цена. Било в пари, било в страх. Той не беше срещал такъв човек.

— Всички можеш да ги купиш, а ако не можеш да ги купиш, можеш да ги разориш — му каза веднъж един от неговите ментори.

След толкова години в големия бизнес, наблюдавайки политици, генерали, журналисти, редактори, бизнесмени, министри, предприемачи и аристократи, работници и профсъюзни босове, черни и бели, той все още споделяше това мнение.

Преди много години един испански мореплавател погледнал към сушата и видял една планина, която, както била огряна от изгряващото слънце, му заприличала на лъвска глава. Той нарекъл тази земя Лъвската планина и отминал. Но името останало и страната станала известна като Сиера Леоне. По-късно друг чужденец видял същата планина в различна светлина или с различни очи и я нарекъл Монт Ореол. Това име също се запазило. Още по-късно някой бял човек, отдал се очевидно на причудливите си фантазии, назовал основания в сянката на планината град Фрийтаун. И до ден днешен градът носи това име. Малко след дванайсет по обед на втори юли, ден осемдесет и осми от личния календар на Шанън, „Тоскана“ хвърли котва на половин миля от Фрийтаун, Сиера Леоне.

По време на пътуването от Испания Шанън нареди товарът да остане по местата си, без въобще да се отваря. Направи го, за да се застрахова срещу евентуална проверка във Фрийтаун, която би била доста необичайна, тъй като корабът нямаше да акостира в пристанището. За всеки случай заличиха с шкурка надписите на сандъците с муниции и написаха с боя нови надписи, според които вътре се съдържаха резервни части за сонди, предназначени за петролните платформи по камерунското крайбрежие.

Командирът на наемниците разреши само една дейност по пътя на юг. Отделиха настрана сандъците с униформи и снаряжение. Отвориха само онези, в които бяха раниците и самарите. После в продължение на няколко дни Сиприани, Вламенк и Дюпре се занимаваха с прекрояването на самарите. Първо нарязаха плата на парчета, а след това с големи губерки и дебели конци превърнаха туристическите самари в огромни сумки, които се носят на гръб. Всяка от тях имаше по двайсет тесни, дълги джоба, в които влизаха снаряди за базука. Тези нови приспособления отидоха в складчето за бои, където стояха и мръсните парцали.

По-малките раници също не минаха без прекрояване. Първо изрязаха самите торби, така че да останат само презрамките и коланите през гърдите и през кръста. После за горния и долния край на всяка от двете презрамки вързаха кожени каишки. В така образувалата се рамка можеше да се постави цял сандък с мини. По този начин един човек щеше да носи двайсет мини на гърба си.

Когато приближи на шест мили от брега, „Тоскана“ изпрати радиограма до пристанищните власти и получи разрешение да влезе в пристанището и да пусне котва в залива. Тъй като нямаше нито да товари, нито да разтоварва, не се налагаше да заема място на знаменития кей „Кралица Елизабет II“. Корабът беше дошъл, за да попълни екипажа си с няколко хамали.

Фрийтаун е едно от пристанищата по западноафриканското крайбрежие, в които корабите спират да наемат тези яки мъжаги, обучени в изкуството на куките и въжетата. Най-често до услугите им прибягват шлеповете, които правят курсове между малките пристанища за дървесина. Качват ги във Фрийтаун, а после отново ги връщат там, но вече с пълни джобове. В хилядите заливчета по това крайбрежие, където пристанищните кранове са голяма рядкост, корабите са принудени да обработват товарите със собствените си кранове. Работата на хамалите е изнурителна в тази тропическа жега, а на белите моряци им плащат да бъдат моряци, а не хамали. И тъй като на място не винаги се намира опитна работна ръка, капитаните предпочитах да приемат на борда си тези здравеняци от Фрийтаун. Те спят на палубата и се хранят с това, което уловят зад кърмата. Така че поводът, по който „Тоскана“ пусна котва в залива, не изненада никого.

Когато корабната верига задрънча по пътя си към дъното, Шанън се загледа към брега, зает в по-голямата си част от бедните квартали на столицата.

Времето беше мрачно, но не валеше. Облаците образуваха парников похлупак. Наемникът усещаше прилепналата за гърба му мокра риза. Оттук нататък щеше да е така. Погледът му се отклони към централната част на града. Там се издигаше голям хотел, обърнат към залива. Някъде там би трябвало да е Лангароти. Може би още не беше пристигнал. Но корабът не можеше да остане тук прекалено дълго. В случай че корсиканецът не се появи до вечерта, щеше да се наложи да измислят някаква причина за удължаване на престоя им. Например повреда в хладилната инсталация. Един кораб не може да отплава с такава повреда. Шанън отмести поглед от хотела и се загледа към пристанищните катерчета, които се въртяха около привързания за кея огромен кораб на „Елдър Демпстър.“

Корсиканецът бе видял „Тоскана“ още преди да пусне котва, а сега тичаше обратно към града. Той прекара във Фрийтаун цяла седмица и събра хората, които искаше Шанън. Те не бяха от племето на местните жители, но това нямаше особено значение. Хамалите по принцип са от различни племена.

Малко след два часа към „Тоскана“ се приближи един катер. На кърмата му стоеше изправен един униформен служител. Оказа се, че това е началникът на митницата. Той се качи на борда със своите безупречно бели чорапи, шорти в цвят каки, прилежно изгладена куртка, лъскави пагони и твърда фуражка, която сочеше право напред. Извън бутафорията оставаха абаносовите колене и лъчезарното черно лице. Шанън го посрещна, заяви, че е представител на собственика, протегна ръка за крепко здрависване и покани митничаря в каютата на капитана.

Там вече чакаха три бутилки уиски и три картона цигари. Митничарят се настани под прохладния полъх на климатичната инсталация и надигна поднесената му бира. После хвърли бегъл поглед на митническата декларация, в която пишеше, че „Тоскана“ пренася резервни части за петролните сонди на компанията АГИП, които са разположени в шелфа на Камерун. Нямаше и дума за Испания или Югославия. Изброяваха се и няколко други артикула от товара — лодки (надуваеми), двигатели (извънбордови) и тропически дрехи, предназначени за работниците на платформите. На връщане корабът щеше да натовари какао и кафе от Сан Педро, Бряг на слоновата кост, а оттам щеше да се отправи обратно към Европа. Митничарят навлажни печата с дъха си и постави знака на одобрението си. Час по-късно си тръгна с подаръците в торбата.

Малко след шест часа, когато се позахлади, Шанън различи една лодка, която идваше откъм брега. По средата гребяха двамата местни жители, които редовно прекарваха хора до закотвените в залива кораби. Зад тях седяха други седем африканци, които държаха вързопи пред коленете си. На носа се виждаше фигурата на единствения бял в групата. Лодката сръчно се долепи до корпуса на „Тоскана“ и Жан-Баптист Лангароти чевръсто се покатери по спуснатата въжена стълба.

Един по един вързопите минаха от люлеещата се лодка на борда на кораба, а след тях се качиха и седмината африканци. Макар че беше малко неразумно да го правят на такова малко разстояние от сушата, Вламенк, Дюпре и Семлер се спуснаха към негрите и взеха да ги потупват по гърбовете и да се здрависват с тях. Африканците бяха ухилени до ушите и изглеждаха не по-малко радостни от наемниците. Валденберг и първият помощник наблюдаваха сцената с изумление. Шанън даде знак на капитана да подготви кораба за отплаване.

След смрачаване, докато всички седяха на групички на палубата и се наслаждаваха на прохладния морски бриз, Шанън представи на Валденберг новите хора. Те бяха стари познати на наемниците. Шестима от африканците бяха съвсем млади. Казваха се Джони, Патрик, Джинджа (по прякор Джинджър), Сънди, Бартоломю и Тимъти.

Всички те се бяха сражавали заедно с наемниците и бяха обучавани от тях. Калени в не една битка, те не биха трепнали и в най-тежкия бой. И шестимата бяха верни на своя вожд. Седмият беше по-възрастен. Той се усмихваше по-малко и се държеше с достойнство. Шанън го наричаше „доктора“. Той също беше верен на своя вожд и на своя народ.

— Как са нещата у вас? — попита го Шанън.

Доктор Окойе тъжно поклати глава.

— Зле — каза той.

— Утре започваме работа — каза му Шанън. — Утре започваме да се готвим.