Кукла на верига

Глава IX

Кръгозорът от върха на извисения над пристанището небостъргач „Хавенгебоу“ безспорно е най-угледният в Амстердам. Ала днес предлаганата гледка не ме вълнуваше, единствено се интересувах доколко удобна за наблюдение е тази позиция. Слънцето грееше ярко, но на тая височина бе ветровито и хладно. И на морското равнище вятърът не бе особено слаб — сегиз-тогиз по синьосивата водна повърхност изскачаха рошави бели „зайчета“ пяна.

Терасата на небостъргача бе претъпкана от туристи — повечето с разчорлени от вятъра коси, бинокли и фотоапарати в ръце и макар да нямах фотоапарат, не мисля, че се различавах по нещо от тях, ако, разбира се, изключим повода да се кача тук.

Подпрях се на лакти и заоглеждах морето. Наистина можех да се гордея с бинокъла, даден ми от де Грааф — при почти идеалната видимост днес по-силна оптика изобщо не бе ми необходима.

Скоро улових един крайбрежен параход с водоизместимост около хиляда тона, който тъкмо влизаше в пристанището. Още щом го забелязах, успях да съзра, че корпусът му е обшит с големи поръждавели кръпки, а на кърмата различих да се вее белгийският флаг. Часът също съвпадаше — оставаха минути до пладне. Проследих по-нататъшния курс на кораба и ми се стори, че направи по-голям обход в сравнение с другите съдове, които преди него видях да влизат в пристанището; също така се придържаше много близо до шамандурите, маркиращи прохода, ала може би тъкмо там дълбочината бе най-безопасна.

Не го изпуснах от очи през цялото време и когато наближи кея, вече успях да прочета доста олющения надпис на ръждивия нос. „Мариане“ — гласеше името. Види се, капитанът й педантично спазваше разписанието, но дали също така педантично съблюдаваше законите, бе отделен въпрос.

Слязох в ресторанта и си поръчах обяд. Не бях гладен, но предпочетох да се нахраня, тъй като в Амстердам досега ми вървеше да ям рядко и нередовно. Качеството на храната в „Хавенресторант“ е добре известно и аз ни най-малко не се усъмних в достойнствата на заведението, само че не си спомням какво точно обядвах този ден.

В един и половина пристигнах в хотел „Туринг“. Както и очаквах, Меги и Белинда още не се бяха върнали. Казах на рецепцията, че ще почакам във фоайето, но по начало нямам голяма слабост към хотелските фоайета, още по-малко когато имам да преглеждам книжа като тези в папката, взета от склада на Моргенщерн и Мюгенталер, затова поседях, додето администраторът напусне за момент мястото си, качих се с асансьора на четвъртия етаж и влязох в стаята на момичетата. Тук беше малко по-приятно в сравнение с предишната им стая и кушетката, която незабавно опитах, се оказа малко по-мека, ала това съвсем не бе достатъчен повод за Меги и Белинда да се премятат презглава от радост, още повече че при първото кълбо, накъдето и да е, щяха да се натъкнат на стена.

Останах изтегнат на кушетката повече от час, прелиствайки складовите фактури, които излязоха страшно безинтересни. Ала между всичките имена на доставчици едно се повтаряше удивително често и стоките му се връзваха логически с моите подозрения. Записах си името и адреса.

В ключалката се превъртя ключ и Меги и Белинда се появиха на прага. Щом ме видяха, на лицата им се изписа облекчение, моментално последвано от очебийно раздразнение.

— Нещо случило ли се е? — попитах спокойно.

— Така ни разтревожи — отвърна хладно Меги. — Администраторът ни каза, че ни чакаш във фоайето, а тебе никакъв те няма.

— Чакахме половина час. — Белинда направо бе гневна от този факт. — Помислихме, че си си отишъл.

— Бях много уморен и исках да полегна. Добре, да приемем, че съм се извинил, как мина при вас сутринта?

— Как… — Меги не изглеждаше особено помирена. — Не успяхме да намерим Астрид…

— Знам. Администраторът ми предаде съобщението ви. Можем да престанем да се безпокоим за Астрид. Тя замина.

— Замина?! — възкликнаха едновременно.

— Да. Извън страната.

— Извън страната?!

— Атина.

— Атина?!

— Вижте — не се сдържах аз, — нека оставим водевила за после. Двамата с Джордж са излетели от „Схипсхол“ тази сутрин, това е.

— Но защо? — попита Белинда.

— От страх. Лошите я теглят от едната страна, а добрият — аз — от другата. Ето защо тя решава да офейка.

— А откъде знаеш, че е заминала? — Многозначителен въпрос от страна на Меги.

— Един човек от „Балинова“ ми каза. — Повече нищо не добавих: ако изобщо им бяха останали някакви илюзии за техния мил и деликатен шеф, исках да ги запазят. — Плюс това проверих и на летището.

— Аха. — Меги не бе никак впечатлена от сутрешната ми дейност, още повече сигурно мислеше, че аз съм виновен Астрид да замине, и както винаги, имаше право. — Кой ще почва първи, Белинда или аз?

— Най-напред виж това. — Подадох й листчето с цифрите 910020. — Говори ли ти нещо?

— Нищо — отвърна Меги, след като огледа внимателно написаното и не пропусна да погледне от обратната страна на листа.

— Я дай на мен — предложи непретенциозно Белинда. — Добра съм по анаграми и всякакви кръстосани съчетания.

Действително. Почти веднага рече:

— Обърни го. Става 020019 — два часа след полунощ на 19-и, тоест утре сутринта.

— Общо взето, така е — снизходително казах аз. Половин час бях си блъскал главата, докато се сетя.

— И какво ще има тогава? — попита подозрително Меги.

— Който е написал цифрите, е забравил да обясни — отвърнах уклончиво, понеже вече почна да ми омръзва да лъжа. — Е, хайде, Меги, давай първо ти.

— Добре. — Седна на леглото и приглади светлозелената си памучна рокля, която й стоеше така, сякаш се бе събрала от многократно пране. — Сложих си тази рокля за парка, понеже Труди не ме е виждала с нея, на главата си вързах шал и…

— Носеше тъмни очила.

— Точно така. — Не беше лесно да объркаш Меги. — Помотах се около половин час, предимно между пенсионери и детски колички. После я забелязах, по-точно забелязах тази невероятно дебела стара… стара…

— Вещица?

— Вещица. Беше облечена, както ми описа. След това съзрях и Труди. Носеше бяла памучна рокля с дълъг ръкав и не се спираше на едно място, припкаше наоколо като агне. — Меги замълча за момент и добави замислено: — Много е хубава, наистина.

— Много си великодушна, Меги. Схвана намека.

— Не след дълго седнаха на една пейка. Аз заех позиция на около трийсетина метра от тях, наблюдавах ги прикрита зад едно списание. Холандско списание.

— Умно — одобрих аз.

— После Труди взе да сплита косите на куклата си…

— Каква кукла?

— Куклата, която носеше със себе си — обясни търпеливо Меги. — Ако продължаваш да ме прекъсваш, ще ми бъде трудно да си припомня всички подробности. Докато се занимаваше с това, някакъв мъж приближи и седна до тях. Едър мъж в тъмен костюм и с яка на свещеник, бели мустаци и прекрасна бяла коса. Въобще имаше много приятен вид.

— Положително — казах механично аз. Добре можех да си представя грабващото очарование на отец Тадеус Гудбоди, стига човек да не го срещне в три и половина сутринта.

— Труди изглеждаше много доволна от присъствието му. След минута-две обви ръка около врата му и зашепна нещо в ухото му. Той си даде вид, че уж е страшно поразен от чутото, но можеше да се види, че всъщност не е, защото спокойно бръкна в джоба си и тикна нещо в ръката на Труди. Пари, предполагам. — Готов бях да задам заядливия въпрос, откъде е толкова сигурна, че не е било спринцовка, ала Меги не ми даде възможност. — Тогава тя стана и без да оставя куклата си, заподскача към близкия сладоледчийски фургон. Купи си рогче сладолед и… тръгна право към мен.

— И ти си обра крушите?

— Вдигнах списанието по-високо — отвърна Меги с достойнство. — Ала беше излишно. Тя мина доста встрани от мен и отиде при един друг открит фургон, отдалечен на двайсетина метра.

— За да се порадва на куклите?

— Откъде знаеш? — Меги бе явно разочарована.

— Всеки втори фургон в Амстердам комай продава кукли.

— Точно така направи. Почна да си играе с тях, да ги милва. Продавачът — някакъв старец — се опита да си придаде недоволен вид, но кой може да се разсърди на такова момиче? После Труди обиколи веднъж фургона и се върна на пейката. През цялото време предлагаше сладолед на куклата си.

— И не изглеждаше много обезпокоена, че куклата й не иска. А междувременно пасторът и старата госпожа какво правеха?

— Разговаряха Като че ли имаха много неща да си кажат. Когато Труди се върна при тях, продължиха още известно време, след това пасторът потупа Труди по гърба, всички станаха, той свали шапката си и се поклони на старата госпожа, както я нарече, и си тръгнаха.

— Идилична сцена. Заедно ли тръгнаха?

— Не. Пасторът се отдели.

— Опита ли да го проследиш?

— Не.

— Много добре. А тебе следиха ли те?

— Не ми се вярва.

— Не ти се вярва?!

— Ти знаеш ли колко народ излизаше от парка по същото време, когато и аз си тръгвах? Може би петдесет-шейсет души, ако не и повече. Глупаво би било да твърдя, че никой от тях не ме е наблюдавал. Но във всеки случай дотук никой не ме проследи.

— Белинда, ти?

— Има едно кафене точно срещу това общежитие „Париж“. Много момичета влизаха и излизаха оттам, ала вече пиех четвъртата си чаша кафе, когато най-сетне разпознах една, която бе в църквата снощи. Висока, с кестенява коса, фрапантна, предполагам, че би я нарекъл…

— Откъде знаеш как бих я нарекъл? Снощи беше облечена като монахиня, нали?

— Да.

— Тогава как си видяла, че косата й е кестенява?

— Познах я по бенката на лявата буза.

— И по черните вежди — добави Меги.

— Именно — съгласи се Белинда.

Отказах се от повече възражения. Излишно бе да се съмнявам. Когато една красива жена разучава друга красива жена, очите й се превръщат в могъщи телескопи.

— Проследих я до Калверщраат — продължи Белинда. — Там влезе в един голям магазин. Уж тръгна наслуки из партера, ала никак не бе наслуки, защото твърде скоро се приближи към щанда с надпис: „СУВЕНИРИ — САМО ЗА ИЗПРАЩАНЕ В ЧУЖБИНА“. Момичето заразглежда отгоре-отгоре изложените сувенири, но аз знаех, че най-много от всичко я интересуват куклите.

— Гледай ти — казах аз, — пак кукли. Но откъде знаеше, че тъкмо те я интересуват?

— Просто знаех — отвърна Белинда с тон на човек, който се мъчи да опише как изглеждат отделните цветове на слепец по рождение. — След малко заразглежда много внимателно една специфична група кукли. След кратко колебание направи своя избор, ала аз знаех, че изобщо не се колебае. — Замълчах благоразумно. — Заговори с продавача и той си записа нещо на лист хартия.

— Адреса, на който…

— Адреса, на който да се изпрати пратката. — Продължи с равен глас, сякаш изобщо не бе ме чула. — На края плати и излезе.

— Последва ли я?

— Не. Добре ли съм направила и аз?

— Да.

— Никой не ме проследи.

— А не те ли наблюдава някой? В магазина имам пред вид. Например някой едър дебеланко на средна възраст.

Белинда се разсмя.

— Сума едри…

— Добре, добре. Знам, че сума едри дебеланковци на средна възраст жертвуват сума време, за да те зяпат. А не бих се учудил, ако и слабите млади мъже не са по-малко на брой… — Замълчах замислено. — Двете ми момичета, обичам ви.

Спогледаха се.

— Ами — рече Белинда — много мило.

— Професионално казано, момичета, професионално казано. Чудесни рапорти и от двете, трябва да призная. Белинда, успя ли да видиш куклата, която момичето избра в магазина?

— Плащат ми, за да виждам едно или друго — отвърна чинно.

Измерих я с поглед, но не възразих.

— Точно така. Куклата е била с носия от остров Хюйлер. Същата като ония, дето видяхме в склада.

— Как успя да познаеш?!

— Бих могъл да ви излъжа, че съм медиум или гений. Но всъщност чисто и просто имам достъп до сведения, които на вас не са известни.

— Тогава кажи ги и на нас. — Това каза Белинда, разбира се.

— Не.

— Защо не?

— Защото в Амстердам има хора, които могат да ви хванат и да ви натикат в някоя тъмна, пуста стая и да ви накарат да проговорите.

Последва дълга пауза, сетне Белинда се обади:

— Ас теб не може ли да се случи същото?

— Може — признах аз. — Само че няма да им е толкова лесно да ме натикат в тъмната, пуста стая, първо на първо. — Извадих сноп фактури. — Да сте чували за Кастел Линден? Не? И аз не съм. По всичко изглежда обаче, че оттам снабдяват нашите приятели Моргенщерн и Мюгенталер с голямо количество стенни часовници.

— Но защо именно стенни часовници? — учуди се Меги.

— Не знам — излъгах откровено. — Може да има някаква връзка. Бях помолил Астрид да види дали няма да може да установи източника на един от видовете часовници — нали знаете, тя имаше доста познати от „подземния“ свят, от които искаше иначе да се отърве. Но ето че сега замина. Утре ще намина нататък.

— Ние можем да отидем още днес — заяви Белинда. — Какво ни пречи…

— Идете и със следващия самолет отлитате обратно в Англия. А ако не отлетите, нямам намерение да си губя времето да търся труповете ви. Ясно ли е?

— Да, сър — казаха кротко и в хор.

Колкото и да е неприятно, все по-ясно взе да става на сътрудничките ми, че аз далеч не хапя толкова лошо, колкото лая.

Събрах книжата и станах.

— Останалият ден е на ваше разположение. Ще се видим утре сутринта.

Изненадващо, двете като че не останаха особено очаровани от перспективата да имат остатъка от деня на свое разположение.

— А ти? — попита Меги.

— Ще се поразходя с колата из околността. Да ми се поизбистри главата. После ще поспя, а вечерта ще направя едно плаване с кораб.

— От ония романтични нощни обиколки по каналите? — Белинда се помъчи да вложи порядъчна доза фриволност в гласа си, ала нищо не излезе. Сякаш двете с Меги бяха надушили нещо, което на мен бе убягнало. — Нали ще трябва някой да пази гърба ти. Ще дойда с теб.

— Друг път. И запомнете, недейте да ходите при каналите. Изобщо не се доближавайте до тях, нито до разни нощни клубове. И най-вече кракът ви да не е стъпил на пристанището или близо до оня склад.

— А ти недей да ходиш никъде тая вечер. — Не повярвах на ушите си. За пет години никога не бях чувал Меги да говори така страстно, дори яростно, да оставим настрана, че никога не бе ми давала съвети какво да правя. Улови ръката ми, още един небивал досега момент. — Моля те.

— Меги!

— Толкова ли е наложително да правиш това плаване довечера?

— Виж, Меги…

— В два часа през нощта, нали?

— Какво ти става, Меги? Сякаш не си…

— Не знам. Впрочем знам много добре. Просто ледени тръпки лазят по гърба ми.

— Заповядай им да не лазят.

— Меги е права. — Белинда пристъпи крачка към мен. — Не трябва да излизаш тая вечер. — Лицето й бе изопнато от напрежение.

— И ти ли, Белинда?

— Моля те.

В стаята владееше някаква странна тягостна атмосфера, която ни на йота не успявах да проумея. Лицата им умоляваха, очите им гледаха почти отчаяно, сякаш току-що бях съобщил, че ще се хвърля от някоя скала в морето.

— Идеята на Меги е да останеш при нас — каза Белинда.

— Да — кимна Меги, — не ходи никъде и остани при нас.

— О, по дяволите! — отвърнах аз. — Следващия път, когато ми потрябват помощници, ще гледам да си подбера по-големи момичета.

Тръгнах към вратата, но Меги препречи пътя ми, повдигна се и ме целуна. Миг по-късно Белинда етери същото.

— Това е много лошо за дисциплината — казах аз. Шерман без почва под краката си. — Наистина много лошо.

Отворих вратата и от прага се обърнах да видя дали поне са съгласни с мен. Ала те мълчаха, просто стояха като вкаменени на местата си с някакво необикновено безнадеждно изражение. Тръснах гневно глава и излязох.

На връщане към „Рембранд“ спрях да купя малко кафяв табак и канап, с чиято помощ в стаята си пакетирах комплекта дрехи, които горе-долу бяха изсъхнали от снощната „баня“, написах отгоре някакво фиктивно име и адрес и слязох на рецепцията. Помощник-управителят беше на мястото си.

— Къде се намира най-близкият пощенски клон? — попитах.

— О, излишни грижи, мистър Шерман. — Педантичната доброжелателност се задействуваше автоматично, но усмивката вече бе изчезнала. — Ние ще изпратим пакета ви.

— Благодаря ви, предпочитам да го пусна лично.

— А, разбирам.

Нищо не разбираше, просто не исках да има сбърчени чела и повдигнати вежди при вида на Шерман с тайнствен кафяв пакет под мишницата. Даде ми адрес, който изобщо не бе ми нужен.

Пъхнах пакета в багажника на полицейското такси и подкарах към края на града, пресякох предградията и продължих да напредвам на север. Не след дълго си дадох сметка, че се движа по брега на Зуйдер Зее, но погледът ми не стигаше до водата, понеже вдясно от пътя се издигаше висока защитна дига. Отляво също нямаше какво толкова да се гледа — холандският пейзаж трудно може да предизвика изблик на опиянение у туриста.

Скоро достигнах един пътепоказалец с надпис „Хюйлер, 5 км“, а няколкостотин метра по-нататък свих вляво от главното шосе и след минута-две спрях сред малкия площад на едно миниатюрно живописно селце. На площада имаше поща, отвън — обществен телефон. Заключих колата и я оставих там.

Върнах се пеша на магистралата и се закатерих по тревистия склон на дигата отсреща, докато набрах достатъчно височина, за да надникна отвъд, към Зуйдер Зее. Свеж бриз полъхваше над сините води, изпъстрени с лъчисти отблясъци от късното следобедно слънце, и с това като че се изчерпваха впечатленията от пейзажа — околната суша бе толкова ниска, че се очертаваше едва забележимо на хоризонта, подобно на плоска тъмна черта. Накъдето и да погледне човек, над равното пространство единствено се открояваше един остров в североизточна посока, на около миля от брега.

Това бе остров Хюйлер, който всъщност е остров само по име. Инженерите са построили изкуствен провлак до него с цел да улеснят достъпа на жителите му до благата на цивилизацията и да стимулират курортното дело. Върху провлака бе прокарано асфалтирано шосе.

Впрочем няма да е точно да се каже, че островът действително се открояваше на общия фон, защото повърхността му бе толкова заравнена и ниска, че всяка вълна с умерена големина положително би преминала безпрепятствено през него. Все пак плоският му релеф бе разнообразен от пръснати тук-таме ферми, няколко големи, типично холандски плевни, а на западния бряг, обърнато към сушата, бе разположено малко селце, струпано около пристанището. Също така островът имаше своите канали, разбира се. Друго нямаше какво да се види, затова слязох от дигата, продължих по магистралата до близката автобусна спирка и с първия автобус се върнах в Амстердам.

Реших да вечерям рано, тъй като не очаквах да имам друга такава възможност в по-късните часове, при това смятах, че каквото и да ми готви съдбата тази нощ, по-добре ще е да го посрещна сит. После легнах да спя, тъй като още по-малко очаквах да имам друга възможност и за сън.

Пътническият будилник зазвъня в дванайсет и половина. Събудих се, без да се чувствувам особено отпочинал. Облякох се грижливо: тъмен костюм, отдолу моряшко поло, най-отгоре — тъмно брезентово яке; обух леки обувки с гумени подметки. Пистолета си поставих в непромокаем калъф и го върнах в кобура под мишницата. В кесия от същата материя сложих два резервни пълнителя, пъхнах я в джоба на якето и дръпнах ципа. Хвърлих копнеещ поглед към бутилката уиски в шкафа, но тъй или инак не се изкуших да я взема: Тръгнах.

Както вече имах навик, превърнал се, кажи-речи, във втора моя природа, излязох през пожарния изход. Улицата долу беше безлюдна, което никак не ме изненада — предварително знаех, че никой няма да ме проследи, като напускам хотела. Просто не бе необходимо, защото тези, които ми желаеха злото, знаеха къде отивам и къде могат да ме намерят. Бях уверен, че знаят. Надеждата ми бе никой да не подозира, че знам какво знаят те.

Предпочетох да вървя пеша, защото едно, че не разполагах с полицейската кола в момента, и друго — станал бях алергичен към таксиметровите услуги в Амстердам. Улиците бяха пусти, поне улиците, които подбирах. Градът изглеждаше много спокоен и мирен.

Достигнах района на пристанището, ориентирах се и продължих, додето намерих прикритие в сянката под навеса на някакъв склад. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми показваше два без двайсет. Вятърът се бе усилил, а и въобще бе застудяло доста, ала не валеше, независимо че дъждът се усещаше във въздуха. Надушвах го въпреки силната носталгична миризма на море, катран, въжета и всичко останало, което кара пристанищата навред по света да изпускат една и съща миризма. Накъсани облаци бягаха по мрачното небе, като сегиз-тогиз откриваха бледия лик на непълната луна, по-често я закриваха, но дори и тогава тъмнината нито за миг не ставаше непроницаема, защото в звездната синева непрекъснато просветляваха бързо променящи се пролуки.

Възползувах се от временните прояснения, за да огледам пристанището, което се разпростираше напред в мрака и после преминаваше в безкрая. Тук можеше да се изброят буквално стотици шлепове и нищо чудно — амстердамското пристанище е едно от най-големите за шлепове в света. По размери те са най-различни, от малки седемметрови съдове до масивните рейнски шлепове, и всичките са така плътно наблъскани един до друг, сякаш е невъзможно да се измъкнат от тази плетеница. Ала знаех, че хаосът е по-скоро привиден, отколкото действителен. Независимо че са подредени прекалено на гъсто, всеки шлеп, макар и след изключително сложни маневри, има осигурен тесен проход, който извежда до два-три по-широки канала, откъдето се достига свободно водно пространство. Със сушата шлеповете са свързани посредством поредица от дълги понтонни мостове, от които перпендикулярно се разклоняват по-тесни и къси продължения.

Луната се скри зад облак. Измъкнах се от сянката и тръгнах по един от централните понтони, гумените ми обувки съвсем безшумно стъпваха по мокрото дърво, но дори и да тропотех с подковани обуща, въпрос бе дали някой — изключвам, естествено, тия със зли намерения спрямо мен — щеше да обърне внимание, понеже между стотиците съдове, навързани тук само в две-три каюти, се забелязваше светлина, независимо че във всички шлепове почти сигурно имаше хора — екипажа, а както често се случва, и семействата на екипажа. С изключение на протяжния шепот на вятъра и на слабото проскърцване и стържене, издавано от шлеповете при допира им един о друг, тишината бе направо гробна. Пристанището на шлеповете представляваше един малък град и този град в момента спеше.

Бях преодолял около една трета от дължината на централния понтон, когато луната проблесна. Спрях и погледнах назад.

На петдесетина метра двама души решително и тихо приближаваха към мен. Различавах ги просто като сенки, силуети, ала успях все пак да забележа, че десните ръце на тези силуети са по-издължени в сравнение с левите. Държаха нещо в десниците си. Не се изненадах, познавайки какво е това „нещо“, както не се изненадах да видя самите силуети.

За миг отклоних поглед вдясно. Двама други напредваха неотклонно откъм сушата по съседния успореден понтон. Бяха на една линия със силуетите директно срещу мен.

Завъртях глава вляво. И там двама, още два движещи се силуета. Искрено се възхитих на координацията им.

Обърнах се и продължих напред. Щом тръгнах, измъкнах пистолета, свалих непромокаемия калъф и го прибрах в джоба. Луната отново се скри. Затичах се, същевременно хвърлих поглед през рамо. Трите двойки не закъсняха да преминат в бяг. След пет метра пак погледнах назад. Двата силуета по моя понтон бяха спрели и тъкмо се прицелваха в мен или поне така ми се стори, защото на звездна светлина е трудно да се разбере със сигурност, но миг по-късно вече нямаше никакво съмнение — къси червени езичета проблеснаха в мрака, без да бъдат последвани от гърмежи, което бе съвсем понятно, понеже надали някой с нормален разсъдък би дръзнал да смути съня на стотици яки холандски, немски и белгийски моряци, стига да може да го избегне, разбира се. Ала тези хора, види се, нямаха нищо против да смущават мен. Луната се показа отново и аз продължих да тичам.

Куршумът, който ме засегна, увреди повече дрехите ми, отколкото мен, въпреки че рязката палеща болка в горната част на дясната ръка ме застави неволно да посегна и притисна удареното място. Толкова засега ми стигаше. Отклоних се незабавно от централния понтон, скочих на носа на някакъв шлеп, пристанал край малко странично мостче, и безшумно се прокраднах по палубата, додето стигна прикритието на щурвалската кабина. Щом се заслоних, надзърнах предпазливо иззад ъгъла.

Двамата мъже на централния понтон стояха на едно място и правеха настойчиви знаци на своите приятели вдясно, с които указваха, че трябва да ме заобиколят и — вероятността никак не бе малка — да ме застрелят в гръб. Помислих си колко невежи са относно изискванията на честната игра и спортсменството, ала другите им способности не бяха под съмнение. Съвършено ясно бе, че ако изобщо успеят да ме пипнат — а според мен имаха големи шансове, — това ще стане само посредством обход и обкръжение отвсякъде, и най-доброто противодействие от моя страна бе да им покажа колкото е възможно по-скоро, че няма да им се удаде лесно да осъществят замисъла си. Затова временно отклоних вниманието си от двойката на централния понтон, като предполагах, и то основателно, надявах се, че те ще останат да изчакат от сегашната си позиция резултата от обхода на приятелите си, и се обърнах по посока на левия понтон.

Пет секунди и ето ги, двамата се появиха, без да тичат, но с уверен ход, взирайки се зад щурвалски кабини и каюти, което бе безразсъдно смело от тяхна страна, дори глупаво, защото допускаха почти брутално да бъдат изложени на лунните лъчи, докато аз бях укрит във възможно най-плътна сянка, тъй че ги видях много преди те да ме забележат. Съмнявам се дали изобщо успяха да разберат къде съм. За единия съм сигурен, че не ме видя, понеже не би могъл да види каквото и да било — навярно издъхна, преди да се удари о моста и да се плъзне необикновено беззвучно във водата, просто едва чуто цопна. Прицелих се за втори изстрел, но другият реагира наистина мълниеносно и плонжира назад, далеч от мушката ми, преди да опъна повторно спусъка. Не знам откъде ми хрумна, че моето спортсменско май дори е на по-ниско ниво и от тяхното, ала тази вечер бях в настроение да бия патици от пусия.

Обърнах гръб, придвижих се няколко крачки напред и отново надникнах иззад ъгъла на щурвалската кабина.

Двамата на централния понтон не бяха мръднали. Вероятно не бяха разбрали какво се е случило. Разстоянието бе прекалено голямо за точен пистолетен изстрел на тъмно, все пак внимателно се прицелих и опитах. Но тази патица наистина бе твърде далеч. Чух как единият от двамата извика, сетне сграбчи крака си, ала от бързината, с която последва приятеля си и скочи от понтона в един шлеп, можеше да се отсъди, че не е ударен лошо. Луната пак се скри зад облак, много малък облак беше, но друг не виждах да се задава в близките две-три минути, а дотогава лесно щяха да разберат къде съм. Затова бързо прибягах по шлепа, върнах се на централния понтон и продължих да бягам навътре в пристанището.

Не бях изминал и десет метра, когато проклетата луна отново се подаде. Хвърлих се по очи, като се приземих тъй, че да съм с лице към брега. Вляво понтонът бе пуст, което не бе учудващо, понеже самоувереността на оцелелия от тази двойка положително бе сериозно разклатена. Огледах се вдясно. Двата силуета бяха се приближили чувствително повече в сравнение с приятелите им, благоразумно опразнили току-що централния понтон, и от факта, че продължаваха да се движат решително и смело напред, ставаше ясно, че все още не са узнали, че един от групата им се намира на дъното на пристанището. Ала и те бързо се увериха каква добродетел е благоразумието, защото моментално се ометоха от понтона, след като отправих към тях два последователни и неточни изстрела. Междувременно двойката от централния понтон предпазливо се опитваше да възвърне предишната си позиция, ала те бяха прекалено далеч, за да ме обезпокоят, както и аз тях.

Нови пет минути продължи тази смъртоносна „криеница“ — бягай, търси прикритие, стреляй веднъж, после отново бягай, — като през цялото време противниците ми бавно и неумолимо настъпваха все по-близо и по-близо към мен. Вече действуваха крайно разумно, гледаха почти да не рискуват и съобразително използваха численото си превъзходство — един или двама задържаха вниманието ми, докато останалите се промъкваха от едно прикритие до друго. Трезво и хладнокръвно си давах сметка, че ако в най-скоро време не измисля нещо, тази игра ще има един-единствен изход, който няма да закъснее много.

Колкото и неуместно да изглежда, на няколко пъти в кратките секунди, прекарани в прикритие по шлеповете, мислите ми се насочваха към Меги и Белинда. Защо ли не могат да ме видят отнякъде сега — казвах си, — за да намерят обяснението на странното си поведение към мен вчера следобед? Дали не бяха предположили, или доловили с помощта на някаква неповторима женска интуиция, че тъкмо това ще ми се случи, като са знаели какъв ще бъде краят, и са се бояли да ми кажат? И по-добре, че не ми казаха, но вярата им в непогрешимостта на техния шеф ще бъде печално разбита. Бе ме обзело отчаяние, а, вярвам, и видът ми го е издавал. Очаквах наистина да се натъкна на някой изкусен стрелец или на още по-изкусен жонгльор с нож, с когото бих могъл да се справя, при малко късмет — дори и с двама, ала не предполагах, че ще налетя на цяла хайка. А какво бях казал на Белинда там, пред склада? — „Който от борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.“ Но вече нямах накъде да бягам — до края на централния понтон оставаха само още двайсет метра. Действително бе кошмарно да чувствуваш, че си като в капан и смъртта ти е неизбежна, когато стотици хора спят навред около теб и единственото, което е необходимо да сториш, за да се спасиш, е да отвиеш заглушителя и да гръмнеш два пъти във въздуха — за секунди цялото пристанище щеше да се оживи от спасителна врява. Ала аз не можех да си позволя този изход — каквото имах да правя, трябваше да го свърша тази нощ, при това много добре знаех, че втора такава възможност не ще ми се отвори. Изпусна ли момента днес, от утре присъствието ми в Амстердам нямаше да струва и пукнат грош. Не бих си позволил да вдигна на крак пристанището дори да ми бе останал и най-нищожен шанс. А вече не вярвах, че имам и такъв, във всеки случай шансовете според разбирането на всеки здравомислещ бяха изчерпани. Но не смятам, че бях особено здравомислещ тогава.

Погледнах часовника си. Два без шест минути. Времето минаваше бързо. Вдигнах очи към небето. Малко облаче плавно се носеше към луната и несъмнено щом я закриеше, преследвачите ми щяха да се втурнат в своя пореден и почти сигурно последен щурм, докато за мен този момент щеше да предостави поредната и почти сигурно последна възможност за бягство. Огледах се — товарът на този шлеп се състоеше от старо желязо и аз подбрах един къс метал. Отново прецених движението на малкото тъмно облаче, което като че се бе смалило още повече. Нямаше да закрие с най-плътната си част луната, но и така трябваше да свърши работа.

Във втория пълнител имах останали пет патрона — изстрелях ги бързо един след друг, където предполагах, че се крият преследвачите ми. Надявах се по този начин да ги задържа за няколко секунди, ала всъщност не вярвах, че дори и за толкова кратко ще успея да ги възпра. Без да се бавя, върнах пистолета в непромокаемия калъф и за по-сигурно не го прибрах пак в кобура, а го пъхнах в джоба на якето, дръпнах ципа, сетне пробягах по шлепа, отскочих от планшира и се хвърлих с цялата си дължина на централния понтон. Докато отчаяно драсках да се изправя на крака, осъзнах, че проклетият облак е подминал луната изобщо.

Внезапно ме обхвана необикновено спокойствие — никакъв избор вече нямах. Тичах, защото нищо друго не бе ми останало, при това тичах като пиян, на зигзаг, за да избягам от мушката на моите екзекутори по намерения. За по-малко от три секунди пет или шест пъти дочух мекия притъпен звук — куршумите прелитаха дяволски близо край мен, — а на два пъти усетих как яки мъжки ръце, които не можех да видя, яростно теглят дрехите ми. Изведнъж отметнах глава назад, поривисто разперих ръце, като същевременно запокитих парчето метал във водата, и тежко се строполих на понтона даже още преди да чуя плясъка. Вдигнах се клатешком на крака, задържах се секунда, хванах се за гърлото и с гръб напред се хвърлих във водата. Поех си максимално дълбоко въздух, като се постарах да не го изпусна при удара о водната повърхност.

Водата бе студена, но не чак ледена, прозрачна и не много дълбока. Ходилата ми докоснаха тиня и аз останах така, забит в тинята. Почнах да издишам поетия въздух крайно бавно и внимателно, пестейки запаса си, който вероятно не бе особено голям, понеже да се гмуркам не ми се бе налагало често. Ако не бях преценил погрешно нетърпението на моите преследвачи час по-скоро да си разчистят сметките с мен — впрочем очакванията ми излязоха верни, — двойката от централния понтон до пет секунди трябваше да дойде и да надникне с надежда над мястото, където потънах. Надявах се, че от нищожното количество мехурчета, излизащи на повърхността, двамата няма да се сдържат да не си извадят невярното заключение, и то бързо, защото не бих могъл още дълго да играя тази роля.

След близо пет минути, както ми се стори, ала всъщност едва ли бяха минали повече от трийсет секунди, престанах да издишам и съответно да изпращам мехурчета на повърхността по простата причина, че повече въздух в дробовете си нямах. Гърдите започнаха да ме преболяват слабо. Усещах, дори почти чувах, как сърцето ми кънти в празните дробове, междувременно ушите ми забучаха. Освободих се от тинята и заплувах вдясно с горещата молба ориентацията ми да е правилна. Оказа се, че не съм сбъркал. Ръката ми напипа кила на някакъв шлеп, използвах тази хватка да се провра бързо под него и сетне изплувах на повърхността.

Не мисля, че бих могъл да издържа отдолу още дори броени секунди, без да нагълтам вода. Тъй че когато излязох на повърхността, трябваше да проявя голямо самообладание и воля, за да се въздържа да не поема въздух с шумно свистене, което щеше да се чуе най-малко на петдесет метра, все пак при особени обстоятелства, когато животът му е поставен на карта, човек е в състояние да демонстрира неподозирана сила на волята, и аз сега се задоволих с няколко наистина дълбоки, но безшумни вдишвания.

Отначало не виждах нищо около себе си, но това се дължеше на масления слой, покрил повърхността на водата, който за момент бе слепнал клепачите ми. Очистих ги, ала се оказа, че няма какво толкова да се види — освен шлепа, зад чийто мрачен корпус се криех, още различавах централния понтон точно насреща и някакъв друг шлеп на десетина метра встрани. Успявах да доловя човешки гласове, монотонен и тих говор. Безшумно преплувах до кърмата на шлепа, закрепих се за руля и предпазливо надигнах глава. Двама мъже, единият от които с фенерче, приведени, се взираха в мястото, където току-що бях изчезнал — водата бе достатъчно тъмна и спокойна.

Изправиха се. Единият сви рамене и обърна дланите си с жест, сякаш поднасяше тепсия, вторият кимна в съгласие и нежно потри крака си. Първият вдигна на два пъти ръце над главата си и ги кръстоса — веднъж вляво и втори път вдясно. Почти едновременно с тези движения някъде отблизо долетя отсеченото, пропукващо хриптене, издавано от корабните дизели при запалване. Очевидно и двамата бяха безучастни към това ново събитие — мъжът, който даде сигнала, на часа сграбчи ръката на другаря си — а той куцаше наистина лошо — и го поведе към брега с възможно най-бързата за него скорост.

Добрах се до борда на шлепа. Звучи действително като просто гимнастическо упражнение, ала когато отвесният корпус се извисява четири стъпки над водата, тази елементарна гимнастика може да се превърне в почти неосъществима операция, както се оказа за мен. В края на краищата успях да се изтегля с помощта на въжето, висящо от кърмата, прехвърлих се на планшира и останах да лежа там в продължение на близо половин минута, дишайки като кит на сухо, докато на края известен прилив на сили, както и съзнанието, че трябва да се бърза, ме извадиха от това състояние на пълно изтощение, станах на крака и поех към носа на шлепа и централния понтон.

Двамата мъже, които допреди малко така настървено искаха да ми видят сметката и няма съмнение, сега бяха изпълнени с честното задоволство на хора, свършили добре една полезна работа, в момента се различаваха само като две смътни очертания и се претапяха в дълбоките сенки на складовете по брега. Излязох на понтона, замръзнах, свит на мястото си за секунда, колкото да се ориентирам откъде идва шумът на дизеловия мотор, после се приведох и затичах бързо към сушата, додето стигнах страничния понтон, където бе пристанал търсеният шлеп. Отначало на четири крака, сетне пълзешком на лакти и колене, сантиметър по сантиметър напредвах, докато видях на края и самия шлеп.

На дължина имаше най-малко двайсет метра, в широчина бе масивен, а по конструкция едва ли би могъл да бъде по-грозен и грубоват. Три четвърти от предната му част бе изцяло заета от дъсчени трюмове, отзад идваше ред на щурвалската кабина, а вдясно, долепени до нея, се намираха помещенията за екипажа. През пердетата на прозорците прозираше жълта светлина. Едър мъж с тъмна островърха шапка разговаряше от прозореца на щурвалската кабина с един моряк, който се готвеше да се покатери на страничния понтон, за да отвърже въжетата.

Кърмата на шлепа плътно опираше о централния понтон, където бях залегнал. Изчаках моряка да се качи на страничния понтон и да тръгне към носа да го освободи, тогава се прехвърлих на кърмата и останах свит зад кабината, докато не чух изтропването на въжетата върху палубата, последвано от топуркането на човешки ходила, когато морякът се завърна на борда. После тихо се запромъквах напред, напипах някаква метална стълба, закрепена в челната част на кабината, изкатерих се по нея и се проснах по очи върху неравния щурвалски покрив. Навигационните светлини бяха запалени, ала нямаше защо да се тревожа — те бяха така разположени от двете страни на покрива, че избраната от мен позиция оставаше в сравнително най-плътна сянка.

Звукът на мотора се задълбочи, страничният понтон бавно се заотдалечава назад. Запитах се мрачно дали не се надянах от трън, та на глог.