Кукла на верига

Глава II

В частния си живот обикновено не отсядам в хотели с пет звездички по простата причина, че нямам средства да си позволя този лукс, но когато пътувам в чужбина по служба, на практика разполагам с неограничена банкова сметка и понеже служебните ми пътувания винаги са крайно изтощителни, не виждах причина да се лишавам от възможността да прекарам откъслечните мигове на отдих и спокойствие в най-комфортните и скъпи хотели.

От този тип несъмнено беше и хотел „Рембранд“. Представляваше великолепна, макар и малко претрупана стилно постройка, кацнала в периферията на най-вътрешния пръстен от канали, опасващи стария град. В действителност изящно изваяните балкони на хотела надвисваха над самата вода, тъй че невнимателните сомнамбули поне можеха да бъдат сигурни, че няма да си счупят врата, ако се прекатурят — разбира се, стига да нямат нещастието да уцелят някоя остъклена излетна лодка, които доста начесто кръстосват канала. Отличен изглед към същите тези лодки предлагаше приземният ресторант, който имаше претенциите — с известно основание — да бъде най-добрият в Холандия.

Жълтото такси, марка „Мерцедес“, спря пред главния вход на хотела и докато чаках портиера да плати на шофьора и да се погрижи за багажа, до ушите ми достигнаха звуците на „Валсът на кънкьорите“, изпълняван така дразнещо фалшиво, неритмично и пискливо, както никога не го бях чувал досега. Мелодията струеше от една голяма, висока, натруфено изрисувана и очевидно много стара латерна, поставена на такова място отсреща, че допълнително да затруднява интензивното движение по тая тясна улица. Под платнището на латерната, което, изглежда, бе съшито от останките на неизчислим брой избелели плажни чадъри, висяха ред кукли, чудесно изработени и облечени, според непретенциозното ми мнение в изящни, най-разнообразни холандски национални костюми, които подскачаха нагоре-надолу, окачени на гумирани върви — тези неравномерни движения като че ли се предизвикваха единствено от вибрациите при въртенето на античната латерна.

Собственикът, или механикът, на тази истинска машина за изтезания беше някакъв възстар и силно прегърбен човек с няколко сплъстени кичура посивяла коса по главата си. Изглеждаше достатъчно стар, та да е построил собственоръчно латерната, когато е бил в разцвета на силите си, ала, види се, тогава не е бил музикант в стихията. В ръката си държеше дълга пръчка с прикрепена в края металическа кутия, която непрекъснато подрънкваше и също непрекъснато бе пренебрегвана от минувачите. И тъй като се сетих за неизчерпаемата си банкова сметка, пресякох улицата и пуснах две монети в кутията. Не бих казал, че латернаджията ми се усмихна признателно, по-скоро ми се ухили беззъбо в знак на благодарност, превключи инструмента си на по-бързи обороти и подхвана едно кошмарно изпълнение на „Веселата вдовица“. Отстъпих бързешком, последван от носача с куфара ми, заизкачвах се по стълбите към преддверието, на последното стъпало се обърнах и забелязах, че старецът ме наблюдава с някаква старомодна почтителност — за да отвърна на вежливостта му, погледнах го по същия начин и влязох в хотела.

Помощник-управителят на хотела беше висок, мургав мъж, с тънки мустачки и безупречен фрак, а широката му усмивка притежаваше всичката топлота и искреност на гладен крокодил — една от ония усмивки, за която можете да бъдете уверени, че веднага ще изчезне, щом обърнете гърба си, но моментално пак ще се появи и ще изглежда по-непринудена отвсякога, колкото и незабавно да погледнете притежателя й отново в очите.

— Добре дошъл в Амстердам, мистър Шерман — рече той. — Надявам се, ще прекарате приятно.

Не ми хрумна нищо подходящо в отговор на този нелеп оптимизъм, затова замълчах и се заех да попълвам адресната карта. Помощник-управителят така я пое, сякаш му подавах Кулинанския диамант и даде знак на едно пиколо, което заситни към нас с куфара ми в ръка, като се огъваше повече от двайсет градуса встрани под тежестта му.

— Момче! Стая 616 за мистър Шерман. Посегнах и прибрах куфара си от не особено разочарованото от постъпката ми „момче“. В най-добрия случай той спокойно би могъл да бъде по-малък брат на латернаджията отвън.

— Благодаря ви — казах аз и подадох една монета на пиколото. — Нататък ще се справя и сам.

— Но, мистър Шерман, куфарът ви изглежда много тежък.

Загрижените протести на помощник-управителя бяха дори по-искрени от сърдечното му посрещане. А куфарът ми действително беше много тежък — пистолетите, амунициите, разните шперцове и тям подобни, взети заедно, образуваха доста внушително тегло, но аз не исках да позволя на някой ловък господин с находчиви идеи и още по-находчиви инструменти да отвори и прерови съдържанието на куфара ми. В хотелските стаи има твърде ограничен брой места, където могат да се скрият малки предмети при незначителен риск да бъдат открити, и ако някой реши да претърсва, рядко се престарава, стига куфарът да бъде солидно заключен преди всичко…

Поблагодарих на помощник-управителя за неговата загриженост, влязох в близкия асансьор и натиснах бутона за шестия етаж. Точно когато асансьорът тръгна, погледнах през една от малките овални шпионки, вградени във вратата. Помощник-управителят, сега от усмивката му не бе останала и следа, със сериозен вид разговаряше по телефона.

Слязох на шестия етаж. В някаква тясна ниша, непосредствено срещу вратите на асансьора, забелязах масичка с телефон отгоре, а зад нея — стол, на който седеше млад мъж във везана със злато ливрея. Той беше един от онези непредразполагащи с нищо към себе си младежи, с чиято непоправима леност и безочие е невъзможно да се излезе наглава, а оплачеш ли се, само ще се почувствуваш смешен — такива хлапаци обикновено са несравними специалисти в изкуството да симулират накърнена невинност.

— Шестстотин и шестнайста? — попитах аз. Както си и очаквах, оня мързеливо повдигна палец.

— Втората врата оттук.

Няма нито „сър“, нито опит да се изправи на крака. Надмогнах изкушението да наложа масата върху главата му, но си дадох дума да не се отказвам от дребното удоволствие да се позанимая с него, преди да напусна хотела.

— Вие ли сте стюардът на етажа? — попитах отново.

— Да, сър — отговори младежът и стана. Изпитах известно разочарование.

— Донесете ми чаша кафе.

Прекрачвайки прага на №616, не бих могъл да бъда недоволен от нищо. Това не беше каква да е стая, а направо изискан апартамент. Състоеше се от хол, малка, но удобна кухня, всекидневна, спалня и баня. И от всекидневната, и от спалнята се излизаше на един просторен балкон. Тръгнах нататък.

С изключение на една крещяща на цвят и ужасно грозна, извисена в небесата реклама за някакви иначе съвсем безвредни цигари сиянието на светлините, полегнало над мрачните амстердамски улици, напомняше на картина от вълшебна приказка, ала моите шефове не ми плащат заплата, нито ми разрешават тия неограничени разходи само заради привилегията да съзерцавам градските пейзажи, независимо колко са красиви.

Реалността, в която живеех, бе толкова далеч от вълшебните приказки, колкото е отдалечена най-затънтената галактика от Земята. Насочих вниманието си към по-належащи въпроси.

Погледнах надолу, откъдето долиташе оглушителен шум от улично движение и изпълваше въздуха наоколо. Широкото шосе, което минаваше на около двайсет метра точно под мен, сякаш бе неспасяемо задръстено от дрънчащи трамваи, автомобили с могъщи клаксони, стотици мотоциклети и велосипеди — имах чувството, че всичките тия хора се готвят всеки момент да се само убият. Струваше ми се абсурдно, че някой от тези гладиатори на две колела може с основание да очаква животът му в тази обстановка да продължи повече от пет минути, но те се отнасяха към тегнещата над главите им гибел с равнодушно предизвикателство, което вината е смайвало гостите на Амстердам. Впоследствие си казах, че ако някой трябва да падне или да бъде блъснат от този балкон, надявам се, това няма да бъда аз.

Погледнах нагоре. Както вече бях установил, моят етаж очевидно бе последният на хотела. Над тухлената стена, отделяща моя балкон от съседния, се забелязваше някаква барокова декоративна скулптура, закрепена на постамент, издялан от камък. Още по-нагоре, може би осемдесет сантиметра по-високо, минаваше бетонният перваз на покрива. Прибрах се вътре.

Измъкнах от куфара всички неща, които не бих искал да бъдат разкрити от чужди ръце. Нагласих пол мишницата си кобура от подплатена с филц кожа, който изобщо не се забелязва през сакото, ако, разбира се, ползвате услугите на подходящ шивач, и пъхнах един резервен пълнител в задния джоб на панталоните си. С този пистолет никога не бе ми се налагало да стрелям повече от веднъж, още по-малко — да прибягвам до резервен пълнител, но човек вече не може да бъде сигурен в нищо — нещата вървят от лошо към по-лошо. След това разгънах брезентовия калъф с касоразбиваческите инструменти — с помощта на колан и пак на умел шивач целият комплект се прикрепя към кръста без въобще да се вижда. Измежду тази богата железария подбрах една обикновена, ала много полезна отвертка. С нея отвинтих капака на портативния хладилник в кухнята — изненадващо е да се види колко голямо празно пространство има във вътрешността дори на миниатюрен хладилник — и там скрих всичко, каквото смятах, че е за предпочитане да скрия. После отворих вратата към коридора. Стюардът продължаваше да седи на мястото си.

— Какво стана с кафето? — попитах аз. Не чак с гневен тон, но почти.

Този път стюардът се изправи на часа.

— Дойде по кухненския асансьор. Тогава донеса.

— Добре ще е да го донесеш по-скоро.

Хлопнах вратата. Някои хора никога не успяват да проумеят ценните страни на простотата и рисковете на престараването. Фалшивите опити на тоя тип да говори развален английски бяха както банални, така и безсмислени.

Извадих от джоба си връзка ключове с доста странна форма и се залових да ги изпробвам на външната врата. Третият поред стана — много щях да се изненадам, ако никой от тях не бе станал. Прибрах ключовете, влязох в банята и тъкмо пуснах душа да тече с все сила, когато външният звънец иззвъня и се чу шум от отваряне на врата. Спрях душа, извиках на стюарда да остави кафето на масата и отново пуснах водата. Надявах се, че съчетанието от душ и кафе сигурно ще убеди всеки, който има нужда да бъде убеждаван, че тук е отседнал благопристоен гост и в момента спокойно се приготовлява да прекара приятно предстоящата вечер, ала, разбира се, много-много не разчитах на този трик. Все пак нищо не пречи на човек да опита.

Чух външната врата да се затваря, но оставих душа да тече, в случай че стюардът подслушва на вратата — имаше вид на човек, който прекарва голяма част от времето си в подслушване по врати и надничане през ключалки. Отидох до входната врата и се наведох. Специално през тази ключалка не надничаше. Натиснах бравата и се отдръпнах, ала никакъв подслушвач не влетя в преддверието, което означаваше, че или никой не храни подозрения към мен, или някой знае толкова много за мен, че не би рискувал да бъде разкрит — еднакво важно откритие и в двата случая. Затворих полека вратата, заключих, прибрах масивния хотелски ключ в джоба си, излях кафето в кухненската мивка, спрях душа и излязох през балконската врата — трябваше да я оставя широко отворена, подпряна с един тежък стол — по понятни причини, малко са хотелите, чиито балконски врати са снабдени с дръжки отвън.

Хвърлих бегъл поглед надолу към улицата, огледах прозорците на отсрещната постройка, после се надвесих над перилата да проверя да не би случайно някой от обитателите на съседните стаи да гледа в моята посока. Зрители нямаше. Покачих се на перилата и достигнах декоративната скулптура, която бе така грубовато изваяна, че предлагаше отлични хватки, сетне се добрах до бетонния перваз на покрива и се прехвърлих отгоре. Не бих казал, че тая маневра ми хареса, но друг избор нямах.

Доколкото можех да видя, плоският тревясал покрив беше пуст. Надигнах се и тръгнах към другия му край, като заобикалях телевизионни антени, вентилационни шахти и ония чудновати, зелени колибки, които в Амстердам изпълняват ролята на капандури. Когато стигнах от другата страна, предпазливо надзърнах надолу. Пред погледа ми се разкри тясна и неосветена уличка, поне засега безлюдна. Няколко метра вляво открих пожарния изход и по него се спуснах до втория етаж. Вратата беше заключена, както можеше и да се очаква за врата от този тип, а бравата беше с двойно действие, но не представляваше проблем за разнообразната железария, опасана на кръста ми.

Коридорът беше пуст. Слязох на партера по главното стълбище, защото би било трудно да излезеш незабелязано от асансьора, който се отваря пред очите на администрацията. Предпазливостта ми обаче се оказа излишна. Нямаше и следа от помощник-управителя, нито от пиколото или следобедния портиер, още повече фоайето бе претъпкано от новопристигнали посетители, обсадили рецепцията. Смесих се с тълпата, учтиво отместих няколко рамена, протегнах ръка и оставих ключа си от стаята, после, без да бързам, отидох до бара, без да бързам преминах през него и излязох през страничния вход.

Проливен дъжд бе паднал в следобедните часове и улиците още бяха мокри, но иначе бе топло, затова преметнах палтото си през ръка и се заразхождах надолу по улицата, гледах ту в една посока, ту в друга, спирах се тук или там — където ми хрумне, изобщо гледах да създам впечатление, че единственият ми пътеводител е любопитството — обикновен турист, надявах се, тръгнал да се запознае с гледките и звуците на нощния Амстердам.

Тъкмо се шляех по Харенграат, възхищавайки се прилежно на къщите, строени от прочутите търговци на седемнайсети век, когато за пръв път усетих със сигурност онова странно чувство отзад на тила. Нито продължителната тренировка, нито богатият опит не е в състояние да създаде и усъвършенствува това чувство. Може би има нещо общо с телепатията. А може би не. Човек или го притежава по рождение, или не — аз го притежавам.

Бях следен.

Жителите на Амстердам, които иначе са забележително гостоприемни, необяснимо защо са подценили необходимостта да поставят пейки покрай каналите за своите уморени гости, или — съответно — съграждани. Ако изпитате желание да помечтаете на спокойствие край мрачните блестящи води на каналите вечер, най-подходящо е да се облегнете на някое дърво, както в случая сторих аз, след като си избрах едно не дотам ръбато стебло, и запалих цигара.

Постоях там няколко минути, общувайки — поне вярвах, че така изглежда отдалеч — със себе си, като от време на време поднасях цигарата до устата си, но иначе бях абсолютно неподвижен. Никой не стреля по мен със заглушител, никой не се прокрадна зад гърба ми с пясъчна торба в ръка, готов да ме отпрати благовъзпитано в канала. Бях му дал пълен карт бланш, ала той не се възползува. Мургавият мъж от „Схипсхол“ също ме имаше на мушка, ала не дръпна спусъка. Явно нямаше желаещи да се отърват от мен. Добавка — засега. Ако не друго, това ми даваше поне частица успокоение.

Отделих се от дървото, протегнах се и шумно се прозях, докато небрежно се оглеждах — човек, който се пробужда от романтично мечтание. Разбира се, той беше там — не беше се облегнал на дървото с гръб като мен, а с рамо, тъй че оставаше прикрит, но стволът бе твърде тънък и аз отчетливо успях да различа издадените очертания на силуета му.

Раздвижих се и свих надясно по Лейдещраат, продължих нататък с бавна крачка, като обхождах с разсеян поглед витрините. На едно място се пъхнах в преддверието на някакво магазинче, за да разгледам по-отблизо едни живописни реклами, чийто художествен характер беше такъв, че ако бяхме в Англия, собственикът им като нищо щеше да отиде зад решетките. Ала още по-интересното бе, че витрината на същото магазинче представляваше почти идеално огледало. Човекът в момента се намираше на около двайсетина метра зад мен и усърдно заничаше между ролетката на един магазин, където би могло да продават, да речем, плодове. Беше облечен в сив костюм, отдолу със сив пуловер, с нищо друго не можеше да се отличи — просто един сив, безличен непознат.

При следващия ъгъл отново свих вдясно и се заразхождах из пазара за цветя, разположен край бреговете на канала Зингел. Някъде по средата спрях пред една сергия, разгледах стоката и купих стрък карамфил. Трийсет метра встрани от мен сивият мъж също спря да разглежда сергия, но или беше скъперник, или не разполагаше с банкова сметка като моята, защото не купи нищо — само зяпаше.

Имах трийсет метра преднина и щом завих по Вийзелщраат, рязко усилих ход, докато се озовах пред входа на някакъв индонезийски ресторант. Вмъкнах се вътре и затворих вратата след себе си. Портиерът — явно пенсионер — ме поздрави почтително, но не направи опит да се вдигне от стола.

Останах да наблюдавам през остъклената врата и след секунди зърнах сивия човек да отминава нататък. Сега установих, че е по-възрастен, отколкото предполагах — във всеки случай над шейсетте, — и трябва да призная, че за годините си се движеше със забележителна скорост. Изглеждаше доста обезпокоен.

Облякох палтото си и промърморих някакво извинение на портиера. Той се усмихна и ми пожела „лека нощ“ така вежливо, както бе ми казал „добър вечер“. И без това заведението сигурно беше препълнено. Излязох навън, застоях се в преддверието, извадих от единия си джоб сгъната мека шапка, а от другия — чифт телени очила, и ги поставих. Шерман, само че видоизменен — надявах се.

Сивият непознат вече се бе отдалечил на около трийсетина метра и продължаваше напред все със същия забързан ход, спирайки тук и там да надзърне в някой вход. Освободен най-сетне от присъствието му зад гърба си, пресякох улицата и закрачих по отсрещния тротоар — непокътнат, но явно нежелан. Като гледах да поддържам известна дистанция, изминах нови сто метра успоредно със сивия мъж, когато изведнъж той спря. Поколеба се за момент, сетне рязко се обърна и се втурна назад по следите си, вече почти на бегом, но този път влизаше във всяка отворена врата, изпречила се пред очите му. Пъхна се и в ресторанта, където бях престоял за кратко, и след десет секунди изскочи навън. После влезе през страничния вход на хотел „Карлтън“ и излезе през главния — един обход, който едва ли е бил посрещнат равнодушно от администрацията на хотела, понеже там не остават във възторг, когато одърпани старци с пуловери минават през фоайето им за по-напряко. На края се вмъкна в още един индонезийски ресторант в края на улицата и се появи отново със сконфузен вид на човек, когото са изгонили. Хвърли се в близката телефонна будка и излезе оттам по-съсипан отвсякога. След това отиде да чака при главната трамвайна спирка на Мунтплейн. Присъединих се към опашката.

Първият трамвай, спрял на спирката, се състоеше от три вагона, имаше номер „16“ и на маршрутната му табела пишеше, че отива до Централна гара. Сивият мъж се качи в първия вагон. Аз се метнах във втория и се придвижих напред, откъдето можех да го наблюдавам непрекъснато, като същевременно застанах така, че да бъда колкото е възможно по-малко изложен на погледите му, ако случайно реши да проявява интерес към околните пътници. Ала тревогите ми бяха напразни — сивият мъж не удостои с абсолютно никакво внимание хората край себе си. От неспокойния и нещастен израз на лицето му, както и от постоянните нервни движения на ръцете му ставаше ясно, че този човек го занимават други, по-важни неща и не на последно място сред тях до каква степен може да очаква съчувствие и разбиране от страна на своите работодатели.

Мъжът в сиво слезе на Дам. Така се казва главният площад на Амстердам — една наситена с исторически паметници площ, като например Кралският дворец и Новата църква, която е толкова стара, че се налага да я укрепяват непрекъснато, та да не се срути съвсем. Ала тази вечер забележителностите не получиха дори бегъл поглед от сивия мъж, който забърза надолу по една странична улица покрай хотел „Краснаполски“, сви вляво по посока на кейовете, наредени по канала Оудезийц Воорбургвал, после сви отново, този път вдясно, и потъна сред лабиринта от малки улички, които очевидно проникваха все по-дълбоко в складовата част на града — един от малкото райони, нефигуриращи сред туристическите атракции на Амстердам. Сивият мъж се оказа най-лесният субект за следене, на когото бях попадал. Не се озърташе нито наляво, нито надясно, камо ли назад. Бих могъл да се приближа на десет крачки зад него и пак нямаше да ме забележи.

Спрях зад един ъгъл и го проследих как напредва по тясна, зле осветена и подчертано неприветлива улица, застроена и от двете страни предимно със складове — високи, пететажни постройки, чиито островърхи покриви надвисваха отгоре, като създаваха някакво чувство на клаустрофобия и заплаха, на мрачни догадки и потайна бдителност, но всичко това не ме смути особено.

От факта, че сивият мъж сега тромаво почна да подтичва, заключих, че тази странна демонстрация на усърдие може да означава само едно — наближаваше крайната си цел. Оказах се прав. Щом стигна средата на уличката, изкачи няколко стъпала с перила отстрани, извади ключ, отвори вратата пред себе си и хлътна в сградата на един склад. Последвах го с умерен ход, но не съвсем бавен, и хвърлих безучастен поглед към фирмата, окачена над вратата на склада — „Моргенщерн и Мюгенталер“ гласеше надписът. Никога не бях чувал за такава фирма, но едва ли щях да забравя това име. Отминах, без да забавям крачка.

Признавам, наистина не беше кой знае каква стая, ала тогава трябва първо да се каже, че самият хотел не беше кой знае какъв. Каквато беше неговата външност, безцветна и откъртена мазилка и общ неприветлив вид, такава беше и вътрешността на стаята. Оскъдната мебелировка, която включваше единично легло и кушетка, очевидно превърната в легло, представляваше тъжни останки от отдавна повехнало великолепие, ако изобщо някога са изглеждали великолепни. Килимът беше овехтял, но все пак не бе в състояние да конкурира пердетата и ковьора над леглото; банята, непосредствено свързана със стаята, имаше площ на телефонна кабина. Ала тази печална гледка щеше да бъде съвсем непоносима, ако не бе освежителното въздействие на нечие присъствие, което би придало чар дори и на най-мрачната затворническа килия. Меги и Белинда, седнали на ръба на леглото, унило ме наблюдаваха, докато аз уморено се отпуснах на кушетката.

— Сламените вдовици, а? — рекох аз. — Сам-самички в коварния Амстердам. Всичко наред ли е?

— Не. — В гласа на Белинда прозвуча категорична нотка.

— Така ли? — Дадох воля на изненадата си.

Тя посочи стаята с жест.

— Погледнете наоколо, това е мисълта ми.

Погледнах наоколо.

— Е?

— Вие бихте ли живели тук?

— Откровено казано, не. Но хотелите с пет звездички са за съсловието на босовете като мен. За едва свързващи двата края машинописки тая квартира съответствува напълно. За млади момичета, които всъщност не са едва свързващи двата края машинописки, както изглежда, този хотел осигурява максималната анонимност, която може да се надявате да имате въобще. — Направих пауза. — Най-малкото аз се надявам да е така. Предполагам, че и двете сте извън всякакво подозрение. Някого да разпознахте в самолета?

— Не. — Говореха едновременно и в такт поклащаха глава.

— На „Схипсхол“ да познахте някого?

— Не.

— Някой да прояви особен интерес към вас на „Схипсхол“?

— Не.

— Има ли дървеници в стаята?

— Не.

— Излизахте ли?

— Да.

— Бяхте ли проследени?

— Не.

— Някой да е претърсил във ваше отсъствие стаята?

— Не.

— Изглеждаш учудена, Белинда — забелязах аз. Не че се подсмихваше, просто трудно удържаше лицевите си мускули спокойни. — Хайде, кажи. Необходимо ми е да се поободря.

— А… — Изведнъж стана сериозна, навярно си припомни, че твърде отскоро ме познава. — Не, нищо. Извинете.

— За какво се извиняваш, Белинда? — Един благ и насърчителен тон, който интересно защо я накара смутено да се раздвижи в дрехите си.

— Ами цялата тая тайнственост и предпазливост за две момичета като нас. Просто не виждам защо е нужно…

— Моля те да мълчиш, Белинда!

А това вече бе Меги — както винаги, гледаше светкавично да се притече в защита на стария, бог знае защо. Взети поотделно, професионалните ми успехи можеха да изпълнят доста внушителен списък, ала в сравнение със списъка на провалите ми броят им изглеждаше направо нищожен.

— Майор Шерман — продължи остро Меги — винаги знае какво върши.

— Майор Шерман — казах чистосърдечно аз — би жертвувал кътните си зъби само и само да се увери в това. — Замислено се загледах в тях. — Не искам да отклонявам разговора, но няма ли да проявите поне малко загриженост към ранения си шеф?

— Знаем си работата — отвърна Меги важно. Стана, погледна челото ми и седна обратно. — Интересното е, че парчето лейкопласт изглежда твърде малко за количеството кръв, което личеше да е изтекло от раната ти.

— Хората от началническото съсловие кървят обилно. Доколкото знам, така е, защото имат много фина кожа. Разбрахте ли какво се случи?

Меги кимна.

— Да, това ужасно убийство… Чухме, че си се опитал…

— Да се намеся. Опитах се, съвсем точно го каза. — Погледнах Белинда. — Наистина впечатлението трябва да е смайващо, щом още първия работен ден с новия ти шеф, едва стъпил в чужда страна, него го просват на земята.

Белинда машинално отправи поглед към Меги, изчерви се — платиненорусите хора, стига да са почтени, изключително лесно се изчервяват — и каза примирително:

— Какво да се прави, противникът ви е бил по-бърз от вас.

— Така е — съгласих се. — Също беше по-бърз и от Джими Дюкло.

— Джими Дюкло? — Действително притежаваха талант да говорят в хор.

— Така се казва убитият. Един от нашите най-способни агенти и мой личен приятел от дълги години. Беше дошъл на „Схипсхол“ лично да ми предаде някаква спешна и както предполагам, изключително важна информация. Аз бях единственият човек в Англия, който знаеше, че Дюкло ще ме чака на летището. Ала явно и тук някой е знаел. Срещата ми с него бе уговорена по два различни канала без абсолютно никаква връзка помежду си, при все това този някой не само е знаел, че пристигам, но също е знаел с кой самолет и часа на кацането му, благодарение на което успя с лекота да се добере до Дюкло, преди той да размени и дума с мен. Нали ще се съгласиш сега, Белинда, че всъщност не отклонявам разговора? Ще се съгласиш също така, че щом тия хора разполагат с толкова сведения за мен и за един от колегите ми, нищо не им пречи да са не по-зле информирани и за някои други от моите колеги.

Двете се спогледаха за момент, после Белинда се обади едва чуто:

— Дюкло беше един от нас?

— Да не си глуха? — отвърнах раздразнено.

— И ние… Меги и аз сме…

— Точно така.

По всичко личеше, че приемат загатнатата заплаха за живота си със завидно спокойствие, пък и не би могло да бъде другояче — те бяха специално обучени и бяха изпратени тук работа да вършат, а не да кършат пръсти.

— Съжалявам за приятеля ти — обади се Меги. Кимнах.

— А аз съжалявам, че се държах така глупаво — каза Белинда. В гласа и звучеше искрено разкаяние, но това беше само за случая. По принцип не беше такъв човек. Погледна ме изпод вежди с изумителните си зелени очи и натъртено каза:

— Те са подире ви, нали?

— Гледай ти какво момиче! — възкликнах аз одобрително. — Загрижено за своя шеф. Дали са подире ми? Хм, ако не са, то най-малко половината персонал от хотел „Рембранд“ има инструкции да не изпуска от очи неудобния гост. Дори страничните изходи са под наблюдение — когато излязох тая вечер, за мен се лепна някакъв тип.

— Не е успял да те следва дълго. — Лоялността на Меги понякога ставаше подчертано досадна.

— Не беше никак ловък и биеше на очи. Такива са и останалите. Често това е характерно за дребните риби в царството на наркотика. От друга страна, нищо чудно нарочно да се издават, за да провокират някаква реакция. Ако такива са им намеренията, ще имат страхотен успех.

— С провокации? — Гласът на Меги прозвуча печално и обезсърчено. Меги ме познаваше.

— Да, които могат да продължат до безкрай. Ходиш насам-натам, обикаляш, натъкваш се на какво ли не, обаче държиш очите си здраво затворени.

— Не намирам, че тоя начин на разследване е особено изобретателен или изкусен — заяви Белинда със съмнение. Разкаянието й бързо отстъпваше място на други чувства.

— Джими Дюкло беше изобретателен. Най-изобретателният от всички нас. Беше и изкусен. Сега е в градската морга.

Белинда ме погледна озадачено.

— Значи, ще си скриете главата зад дръвника?

— Ще си я сложи на дръвника, скъпа — забеляза равнодушно Меги. — И престани да даваш акъл на новия си шеф какво да прави. — Ала думите й не бяха казани от сърце, в очите й се четеше тревога.

— Та това е чисто самоубийство — продължи да упорствува Белинда.

— Мислиш ли? Да се пресичат улиците на Амстердам значи е самоубийство — или поне изглежда така. Десетки хиляди хора го правят всеки ден.

Не споделих каква е причината да вярвам, че засега скоропостижната ми смърт не заема челно място в списъка на най-належащите престъпни действия, но не с цел да позакърпя героичния си ореол пред момичетата, а защото това щеше да доведе до многобройни обяснения, в които нямах желание да се впускам в момента.

— Все пак не си ни довел тук за нищо — подметна Меги.

— Така е. Но моето задължение е да си пъхам носа тук и там. Вие засега стойте настрана. Тази вечер сте свободни. Също и утре, само вечерта искам Белинда да се поразходи с мен. А след това, ако сте добри момичета, ще ви заведа в един пикантен нощен клуб.

— Затова ли бих целия тоя път от Париж до тук, за да отида в пикантен нощен клуб? — Белинда отново ме гледаше учудено. — Защо трябва да ходим там?

— Ще ви кажа защо. Ще ви кажа някои неща за нощните клубове, които не знаете. Ще ви кажа защо сме тук. Всъщност — обобщих великодушно аз — ще ви кажа всичко.

Под „всичко“ разбирах това, което смятах, че е необходимо да знаят, не всичко, каквото имаше да се каже — разликата е съществена. Белинда смени недоумението си с очакване. Меги ме изгледа скептично и малко отегчено, но все пак тя ме познаваше.

— Обаче първо да пийнем по чашка „скоч“.

— Нямаме „скоч“, майоре. — Понякога Меги проявяваше крайно пуритански маниери.

— Даже не сте на „ти“ с основните принципи на умствената дейност. Трябва да се научите на някои неща. — Кимнах към Белинда. — Ето телефона. Поръчай да донесат. Дори и началническото съсловие чат-пат има нужда да се отпусне.

Белинда стана, приглади гънките по тъмната си рокля и ме погледна с особен израз на озадачено неодобрение. После бавно каза:

— Наблюдавах ви, когато говорехте за вашия приятел в моргата, лицето ви не трепна. Той все още е там, а вие сега сте толкова… как да кажа… толкова безгрижен. Отпускате се, казвате. Как успявате да постигнете това?

— С практика. И не забравяй сода.