Купата на небесата

ПрологПоследното тържество

Клиф загърби хората, с които се сбогуваше, и погледна, може би за последен път към света, който нямаше да види повече.

Празненството кипеше с пълна сила. Смях, викове, твърдите баси на музиката. Смехът беше малко прекалено гръмък, а музиката твърде шумна, пресилено приповдигнатото настроение подклаждаше оживени разговори. Вече се бяха сбогували с роднините си на Земята. Сега екипажът и пасажерите на „Слънцетърсач“ се прощаваха с конструкторите на космическия кораб, обучаващия персонал и обединените политически и икономически сили, които се готвеха да ги изстрелят в необятния космос.

Гледката беше изключително ясна, но всъщност представляваше екран, нагласен да компенсира гравитационното въртене на станцията. Така че Земята стоеше на едно място и се виждаха малките сребристи проблясъци от пратките, насочени към комплекса на „Слънцетърсач“. Идваха от изстрелващите установки на Луната, а друга вълна от точки сочеше към производствените комплекси в по-висока орбита. Един нов астероид се плъзгаше през десетилетното си пътуване. Виждаха се заобикалящите го рояци от робофабрики, които дълбаеха ядрото му — за леярната колония. Покритите със стъкло биофабрики очакваха екипите, които щяха да разкъсат астероидната си плячка. Течната им вътрешност бе скрита под замъглените куполи, преди слънчевата светлина да ги огрее.

Беше поразително как машините в космоса приличаха на произведения на изкуството. Тук не страдаха от ограниченията на гравитацията и изглеждаха като абстракции от Евклидовата геометрия, кубове, елипси и притъпени цилиндри, задвижени без жици, плъзгащи се грациозно през бледите проблясъци на преливащата звездна светлина.

Не можеше да види сателитите в геостационарна орбита, въпреки че опита да увеличи приближението на екрана. Там имаше луксозни хотели на повече от два века. Религиозните колонии бяха повече, но пък бяха доста спартански. Поради цъфтящата търговия навсякъде се виждаха светлинки на кораби. Земята също бе обгърната от безкраен рояк от машини.

Извъртя се и погледна фреснеловите лещи в точка L1, прозрачен кръг, който се падаше почти в ръба на картината. Висеше между Земята и Слънцето и отразяваше директната светлина от все още твърде нагорещената планета. Променящите се петна блещукаха в бавно великолепие.

— Всичко ще бъде оправено още преди да се събудим — прозвуча зад гърба му нежният глас на Бет.

Клиф се обърна и очите му грейнаха.

— А ние ще сме на същата възраст.

Тя се усмихна и го целуна.

— Трудно е да не обичаш оптимистите.

— Ако не бях убеден, че ще се събудим, нямаше да тръгна.

Бет носеше рокля, която определено нямаше да е подходяща на Слава. Беше увита около стройното ѝ тяло и врата ѝ и бе закрепена с кехлибарени гривни към китките ѝ. Дясната ѝ страна показваше гола кожа с цвят на шардоне. Вероятно коприната имаше различни степени на прозрачност и оцветяване, които се управляваха от гривните. Клиф се надяваше, че представлението е само за него. Поне стоящите наоколо се стараеха максимално да не забелязват нищо. Както игнорираха и дълбоките деколтета, вградените сутиени с подплънки, пайетите, перата и цепките. Плюс мускулестите ризи, издутите чатали и острите шапки, които правеха мъжете да изглеждат като хищници.

— Тази вечер има доста явни сигнали, а? — каза сухо Бет.

Това не беше в стила му.

— Повече намирисва на перчене.

Така че просто я прегърна и целуна. Отдавна знаеше, че това е най-добрият ход. Особено ако не можеш да измислиш нещо остроумно, както бе в повечето случаи. Зелените ѝ очи примигнаха.

Околните продължаваха да не им обръщат внимание. В крайна сметка с голяма част от тях нямаше да се види никога повече.

Тази мисъл се потвърди, когато по тавана на помещението се плъзна надпис. Беше от сглобяващите екипи, които от години работеха с екипажа по „Слънцетърсач“.

„Надяваме се, че сте щастливи, че ни осигурихте работа, така както ние сме щастливи да ви осигурим превоз“.

Тери и Фред се приближиха към тях на път към бара и се засмяха на надписа.

— Забавно — каза Тери. — Ние заминаваме за Слава, а те от утре ще подхванат следващия кораб. Но купонясват по-здраво и от нас.

— Да — отвърна замислено Фред. — Странно е. Те са не по-малко доволни от нас, че тръгваме.

— Ние сме избраници — каза Тери. — Така твърдят психолозите. Кой не би приел шанс да започне на чисто нов свят?

— Вместо да остане и да оправя този, който сами сме прецакали? — попита Клиф. Това беше стар спор, който още го тормозеше.

Бет сви рамене.

— Ние променяме климата и той променя нас.

— По принцип да — отвърна Тери. — Предишните поколения си тераформирали Земята. Сега е наш ред с чисто нова планета.

Покрай тях пропълзя поднос — летящите не можеха да се ползват при ниска гравитация. Беше отрупан с екзотични ястия и заобиколен от хора, които никога вече нямаше да се хранят така добре. Фред се присъедини към тях, а след него и Тери, като разбута безцеремонно навалицата.

— Е? — попита Бет. — Дали да не си ходим вече?

Клиф огледа тълпата. Някакъв бюрократ държеше на каишка куче, което поразително приличаше на сандвич с козина. Кучето лочеше нечия повърня. Трима души се смееха на гледката. Явно повечето хора си прекарваха по-добре от него.

Нямаше значение. Това със сигурност бе последният път, в който ги виждаше — строителите, безкрайните бюрократи, които се преструваха, че помагат, психолозите, инженерите и пробните екипажи, които никога нямаше да видят друго слънце… Намръщи се и опита да се наслади на преминаващия момент. Естествено, всички моменти преминават. Някои повече от други.

— Сърцето ми е пълно, но чашата ми е празна.

Бет кимна тъжно.

— На „Слънцетърсач“ няма да има алкохол.

— По време на полета ли? Да, капитан Редуинг не би го одобрил.

— Според мен ще ни вкара директно в тъмница. В окови.

Шеговитата ѝ забележка показваше, че и двамата имат нужда от разпускане. За да разсеят колебанията, страховете и… емоциите, за които нямаше думи. „Така да е“.

Стояха прегърнати и гледаха мълчаливото величествено въртене на Земята. Далече встрани се виждаше „Слънцетърсач“ — приличаше на гладна акула.

Да, акула, чакаща да се гмурне в океана на нощта. Голямата уста бе магнитна фуния, която очакваше да бъде включена и да започне бавното ускоряване извън слънчевата система. Корабът първо щеше да се гмурне близо до Слънцето, за да загребе слънчев вятър. Зад носа се виждаше закривеният обръч на контролната палуба, по която още блещукаха работниците. Клиф виждаше работните капсули, които продължаваха да довършват продълговатия цилиндър, където бяха жизнените помещения и криоскладът, натикан между товарните сектори. Следваха набръчканите бели кибер умни радиатори, засланящи двигателната система. Цилиндричните шахти водеха към реакторните камери — наръбени цилиндри, които захранваха ускоряващите дюзи. Около тях бяха големите жълти горивни капсули, които щяха да хранят акулата, докато тя ускори в дълбокия мрак, и след това щяха да бъдат изхвърлени. Оттам нататък корабът щеше да се носи през вековете в магнитна обвивка, предпазваща го от протонната виелица. „Слънцетърсач“ бе акула, която се хранеше със светлинни години.

Вече го бяха изкарвали в облака на Оорт, за да пробват двигателите и да отстранят откритите в предишните четиринайсет кораба проблеми. Тестваха ИИ системите и ги подобряваха. През първите няколко поколения от междузвездното пътуване всеки нов кораб беше експеримент. Всеки се учеше от предишния, а инженерите и учените се раздаваха максимално, за да изградят по-добър кораб. Директна еволюция по бързата процедура.

— Красив е, нали — чу се мъжки глас зад тях.

Беше Карл, длъгнестият главен корабен инженер. Беше прегърнал Мей Линг и изглеждаше леко опиянен и зачервен. Може би се бе пръснал със сног. Мей Линг изглеждаше необичайно оживена и с блеснал поглед.

— Да. И разчитаме на теб да поддържаш щастието — подхвърли Бет.

— О, естествено. — Карл явно не схвана намека. — Корабът е страхотен.

Мей Линг явно се усети и повдигна вежда, преди да кимне.

— Сбогувате се със света ли? Как ли ще мислят за нас, когато пристигнем?

— Искам да ме запомнят като най-възрастната жена — отвърна Бет.

Засмяха се. Мей Линг се обърна към Карл.

— Трудно е да се сбогуваш с всичко, нали? Стоиш пред тази гледка почти цяла вечер.

Винаги успяваше да разчете бързо хората. Разбираше, че той има нужда от развеселяване. Както и всички останали.

— Аха. Явно принадлежа на света. Бедата е, че се опитвам да разбера на кой свят.

И четиримата кимнаха малко тъжно. Карл се усмихна и им показа най-новия си номер в ниската гравитация: изля червено вино от бутилката и го разряза с нож точно преди да докосне чашата му. Последваха още три разрязвания към подложените от Мей Линг чаши.

— Впечатляващо! — възкликна Бет и всички отпиха.

— Имам новини — продължи Карл. — Помните ли гравитационните вълни край Слава? В тях няма сигнал. Само шум.

— Това как ни помага? — попита Бет. От изражението ѝ Клиф долавяше, че Карл не е неин тип, но той явно не можеше да се досети.

— За начало, показва, че на Слава няма някаква суперцивилизация.

— Вече знаем, че там няма електромагнитни сигнали — каза Мей Линг.

— Е, да — отвърна Карл. — Но може наистина развитите цивилизации да не се занимават с примитивни…

— Ей, това е празненство! — прекъсна го Бет. Този път Карл схвана намека, сви рамене и се отдалечи с Мей Линг, която определено имаше проблеми с ходенето.

— Малко си жестока — каза Клиф.

— Няма да го видим няколко века.

— Но за нас ще е като следващата седмица.

— Така твърдят. А ти какво мислиш за гравитационните вълни?

В този момент един секционен ръководител се докопа до микрофона и успя да заглуши шума от празненството.

— Приятели, току-що получихме поздравления за изстрелването от Алфа Центавър! Пожелават ви лек път.

Последваха ръкопляскания, след които глъчката се възобнови с още по-голяма сила.

— Мил жест — каза Бет. — Сигурно са пуснали съобщението преди четири години.

— И вероятно е дошло миналата година, но са го пазили за този случай — каза зад Клиф Тананарийв Къртис.

Не бе забелязал кога се е приближила. Беше по-облечена от останалите жени, но не по-малко великолепна, експлозия от кафяво и оранжево, в контраст с черната ѝ кожа. Беше с Хауард Блеър, някогашен собственик на зоологическа градина и фитнес ентусиаст.

Бет кимна.

— Щом излетим, забавянето във времето ще означава, че ще говорим с други поколения. Плашещо е. Та какво казваше за гравитационните вълни?

Хауард присви устни.

— „Слънцетърсач“ бе почти построен, когато LIGO22 засече вълните. По време на полевите изпитания успяха да ги потвърдят. После им трябваше още време, за да видят дали във вълните има нещо — а явно няма. Няма сигнали, просто шумове. Отиваме на Слава, защото там има биосфера. Един от астрономите ми каза, че гравитационните вълни вероятно се получават заради случайно суперпозициониране. Има шанс от другата страна на галактиката да има чифт орбитиращи черни дупки, но системата на Слава е на пътя на…

— И аз мисля така — обади се познат глас. Обърнаха се и видяха Фред, който се бе върнал, а лицето му бе още по-зачервено. — Не може да получим добра резолюция на зоната, а Слава се пада в единия ъгъл. Гравитационните вълни може да идват отвсякъде от онази посока. Може дори да са от друга галактика.

Бет погледна крадешком към Клиф и превъртя очи в смисъл: „Аз лично съм биотип“.

Фред беше малко скован или „фокусиран“, както се изразяваха психолозите. Някои се разбираха трудно с него, но той бе успял да разреши един от сериозните проблеми в системните технологии и Клиф бе склонен да му прости странностите. Всички в екипажа трябваше да имат взаимозаменяеми способности, но някои, като Фред, разбираха от всичко. Естествено, той не вникваше в тези нюанси. Сега посочи екрана и възкликна:

— Трудно е да не я гледаш — съчетание от красота и важност! Мона Лиза на планетите!

Бет промърмори одобрително и той продължи забързано:

— Дори сега имаме стотици биосветове с възможност за атмосфера, но не сме успели да открием по-добър.

Ирма Майкълсън мина покрай тях, без съпруга си, и се извърна при коментара на Фред.

— За новите данни от последната сонда ли говорите?

— А, не…

— „Форуард 5“ току-що ги изпрати — каза Ирма. — Още е далеч и не може да изготви карта на повърхността. Вижда се гъста облачност и част от океана. Разбрах, че има и добри данни от атмосферната температура. Успяхме да разположим тяснолъчевото реле точно навреме! Може да се наложи да свършим малко работа с атмосферата, за да стане както трябва.

— Каква работа? — попита Бет.

— Казват, че може да ни трябва повече въглероден диоксид. Слава е малко бедна откъм парникови газове. — Фред говореше толкова бързо, че едва смогваше да произнесе думите. — Температурите на повърхността са повече като тези в Канада. Тамошните тропици са като нашия умерен пояс.

„След като успяхме да тераформираме Земята обратно, до нивата от двайсети век, се залавяме с цял нов свят“, помисли Клиф.

Заряза тези мисли и заслуша Фред, който продължаваше да бърбори с блеснал поглед.

— Като се научим как да засмукваме въглерод от въздуха достатъчно добре, ще може да оформим по-добър климат от този, в който сме родени. Може би дори по-добър от климата в цялата човешка история.

Вече изнасяше цяла лекция за малката си публика. Осъзна го, усмихна се криво и се отдалечи в тълпата.

— Тук се долавя доста трескава енергия — каза Бет.

— Емоционална баня — отвърна Клиф замислено и кимна към Земята. — Големият проблем долу е, че все по-умните машини искат заплащане. Как ли би се пенсионирал един мултикапилярен ДНК синтезатор?

Бет се засмя.

— Трябва да отговоря на ССК коя актриса ще ме изобрази най-добре в предстоящия сериал за нас.

— Поне няма да се наложи да го гледаме.

Тя се обърна към екрана.

— Все си мисля, че никога вече няма да видя бели завеси, пропускащи топла светлина в стаята в мързелив летен следобед. Още не сме тръгнали, а вече усещам носталгия.

— На мен ще ми липсва сърфингът.

— На Слава има океани. И луна също. Може би ще има и вълни.

— Не съм си взел дъската.

Виждаше се поне малко арктически лед — успокояващ симптом, че планетата постепенно се възстановява от Горещата епоха. Огромната част от Антарктика, която се бе откъснала преди век и бе причинила наводненията, също се възстановяваше. Тихоокеанските острови бяха изчезнали и може би нямаше да се покажат повече, пометени от вълните. Там едва ли някога щеше да има сърфинг.

Видя как група офицери със сини униформи и златисти еполети се строяват. Повечето бяха от екипажа, летял в облака на Оорт, и нямаше да тръгнат със „Слънцетърсач“, така че бяха тук чисто формално. Екипът, заминаващ за Слава, стоеше зад високия си грубоват лейтенант, който премигваше под прожектора.

— Капитан Редуинг ще говори — прогърмя гласът на лейтенанта по говорителите и офицерите застанаха мирно под друг надпис, който гласеше: „Лудо прощаване със звездните маниаци“.

Червендалестият Редуинг беше с пълна парадна униформа с медали. Клиф бе чул, че се е развел с жената, която трябваше да тръгне с него на Слава, но не знаеше подробностите. Редуинг кимаше с учтива усмивка, но все пак изглеждаше заплашително.

— Чудесен момент за изнасяне — прошепна Клиф и се запъти небрежно към вратата. Хвърли последен продължителен поглед към Земята.

— Последната вечер, в която имаме отделни стаи — каза Бет. — Искаш ли да останеш при мен?

— О, да, мадам.

— Смятам, че е задължително.

— Задължително къде?

— Навсякъде, където има събота вечер.

Промъкнаха се през тълпата, но чувството продължаваше да го тормози. Шумът и блъскащата музика, питиетата и аерозолите за вдишване, бързите целувки, лицата, тъжни и обнадеждени, всичко минаваше покрай него, но някак си му се искаше да може да ги замрази в кехлибар.

Имаше странното усещане, че участва в призрачна история. Скоро всички от подкрепящите екипи, симпатични и дразнещи, суховати и сексапилни, скоро всички щяха да са мъртви. Останали назад. Когато екипажът се събудеше в орбита около Слава, повечето от тези хора щяха да са мъртви от векове. Въпреки че стандартната продължителност на живота вече наближаваше 160 години.

Досега не го бе осъзнавал. Не го знаеше, но го усещаше. Цялото това величие, човешката перспектива, щеше да е далеч зад тях, когато се събудеха.

Усмихна се криво. „Това е последният път, който виждам Земята“. Обърна се към величествената гледка, въздъхна с тежко предчувствие и последва Бет.