Купата на небесата

1.

Тананарийв погледна люшкащото се същество, което се извисяваше над нея, и се постара да не потръпне.

„Дръж главата си високо“, продължаваше да нашепва духът на майка ѝ. Всъщност нямаше голям избор, защото извънземното беше като подвижна планина.

Освен това миришеше. Острият аромат насълзяваше очите ѝ и я караше да киха.

Мемор пак беше донесла нещо странно, сякаш направено от гъвкава пластмаса. Остави го на земята и стъпи отгоре му. Нещото изсъска, изписука и се изправи на къси крачета. Дали беше форма на живот? След това побягна със залитане, сякаш го бе страх.

„Точно както се чувствам и аз“. Всеки път Мемор носеше нещо, което я изненадваше. Но какво означаваше това? Визитна картичка?

Мемор издаде серия от ръмжене, пухтене и чуруликане. Плюс очевидно задължителното разперване на перата и многоцветната синхронизация. Шумът на перата беше като далечен тътен на барабан. Тананарийв усети, че ѝ се завива свят — будна ли беше?

— Разбира се — каза тя на глас, макар че думите ѝ звучаха като ръмжене. Това явно задоволи извънземното. Всяка среща започваше по този начин и Тананарийв още не можеше да схване защо. Нито пък проумяваше визитните картички.

Помоли Мемор за помощ в откриването на храна, която могат да ядат. Имаше леко комично усещане, докато наподобяваше извънземното пухтене и басово звучене с по-високия си глас. Но по някакъв начин успяваше да предаде значението.

Мемор се поклони в знак на разбирателство, заклати се и даде заповеди на подчинените си да съберат листа, които хората да опитат. Тананарийв долови комбинация от груби съгласни, които сякаш значеха „храна за ядящи месо и растения“. Явно Мемор имаше поне основна представа от органична химия.

Тананарийв се придържаше към лозите, които Бет бе натрупала, за да е по-удобно — чувстваше се по-безопасно, излегната сред тях. Тъмната ѝ кожа се сливаше със сенките.

Всичко бе по-добро от дрънчащия контейнер, с който бяха пристигнали тук. Чувстваше се по-добре от мига, в който годзилоподобните птици ги освободиха.

Гората бе странно успокояваща. Растенията се бяха адаптирали към почти нулевата гравитация и изглеждаха необичайно. Нормалните дебели стъбла липсваха и огромните листа висяха от тънки клонки. Повечето нямаха паралел със земната флора. Приличаха на крехка паяжина, изпъстрена с мицел.

Слугите, както ги наричаха Астрономите, бяха заети със строене на ограда в Оранжерията. Работеха усърдно, но избягваха хората. Може би се притесняваха, че ще смачкат доста по-дребните човеци.

Атмосферата сякаш лепнеше по дробовете, гъста и сладникава. След филтрирания корабен въздух беше приятно влажна и приятно топла. Но все още бяха в ниска гравитация. В тази част на Купата имаше достатъчно въртене, колкото нещо, хвърлено към земята, в някакъв момент да падне.

Извънземните мислеха в големи мащаби. Заграждението бе много по-голямо от нужното. Разбира се, цялата Купа надхвърляше представите за ограничения. Може би това трябваше да им подскаже нещо за психологията на строителите ѝ?

Лау Пин ставаше все по-неспокоен. Обикаляше, катереше се по тънките дървета и започваше да спори сякаш просто от скука. След няколко дни заяви, че ще проучи околностите. И не искаше компания. Бет не беше съгласна, но нямаше реална власт. Освен това не можеше да тръгне с него, защото трябваше да се грижи за ранената Тананарийв.

Докато се опитваше да убеди Абдус да отиде с Лау Пин, той просто закрачи, без да чака. Бет сви рамене и повдигна вежди към останалите.

— Явно просто не ни харесва.

Но Тананарийв виждаше, че е разтревожена.

Лау Пин се върна след около ден. Призна, че е поел на обратно, когато се притеснил, че няма да открие пътя назад въпреки маркировката по дърветата. Не беше открил нищо различно — само безкрайна растителност. Нямало хълмове по-високи от петдесет метра, колкото да помагат на потоците да текат. Според него беше странно как широките потоци се спускат по скали без характерния шум, който би се получил на Земята. Ниската гравитация водеше до множество мънички промени. Така ѝ не бе успял да стигне до края на заграждението. Дори при 0,1 g стената бе твърде висока за прескачане, а гладката повърхност бе невъзможна за катерене. Според него Слугите я бяха издигнали с помощта на летателни апарати.

— Тази клетка е гигантска, с диаметър поне десетки километри.

— Може би не искат да се чувстваме клаустрофобично? — предположи Абдус. — Може би в Купата са еволюирали да харесват пространството.

— И от нас ли се очаква същото? — изсумтя Лау Пин.

— Стига де, Астрономите са огромни. Те имат нужда от пространство — намеси се Майра. — Фред, какво… — Фред се взираше в едно от небесните очи, които кръжаха наоколо. — Няма значение.

Фред Оджама не възприемаше добре пленничеството. Беше намусен и затворен. В някои отношения беше по-зле от Тананарийв.

Бет се обърна към Лау Пин.

— Там имаше ли летящи сензори?

Инженерът направи гримаса.

— Два ме следяха непрекъснато.

Никой не харесваше постоянно присъстващите сфери с размерите на човешка глава. Те сякаш се задвижваха от леки струи. Лау Пин бе открил, че около тях има силно магнитно поле. Магнитно задвижване? Наистина, тук имаше магнитно поле стотици пъти по-голямо по площ от земното. Абдус смяташе, че е свързано с управлението на Купата и помага за стабилизирането ѝ.

Тананарийв слушаше, леко замаяна от лекарствата. Беше доволна да лежи и да наблюдава. Лозите не се извиваха в ниската гравитация, а растяха право нагоре и се свързваха с гъстите листа. Листата бяха големи колкото Тананарийв и здраво закрепени към клоните. Бяха толкова големи, че почти не се виждаше къде свършва постепенното удебеляване на тъмнокафявата дървесина. Сред листака подскачаха множество дребни животни — движеха се по странни продълговати перлени израстъци, дебели колкото ръката ѝ. Израстъците се свързваха над откритите пространства и образуваха пътеки през зелената паяжина. Тананарийв не можеше да определи какви са белите нишки, освен ако не бяха част от някакво огромно растение, чиито детайли се губеха сред растителността и огромните тунели, през които влизаше въздух и светлина.

Осъзна, че цялата ѝ нагласа е погрешна. Това не беше земна гора. „Целият този пейзаж е направен. Програмиран. Прилича на нашите резервати“.

Мемор изпрати един от дребните си подчинени в гъсталака. Съществото — приличаше на пор с голяма глава и шаващи очи — скочи от едно листо на друго, хлъзна се по трето и падна върху едно приличащо на котка животно — използва го като възглавница. Плячката потръпна и умря, а Тананарийв изпита лека вина. Котката имаше крила и гладка оранжева кожа. Сърцето я заболя от красивото ѝ излъчване.

Мемор изръмжа одобрително. С острите си нокти порът с няколко движения одра котката, отдели късове месо и дойде при Тананарийв. Тя прехапа устни от вонята на кървавите късове и посочи към останалите, които се бяха събрали около огъня.

Гледаше как подчинените на Мемор събират продълговати насекоми с наслада и ги мачкат на кайма. Особено се радваха, когато разкъсваха големи шушулки и вадеха набъбналите червени семена. Тананарийв ги снимаше, гледаше и се учеше.

Един от поровете ѝ донесе червени зърна, които растяха на гроздове. Мемор разпери пера и я увери, че са годни за ядене. Тя посегна и откъсна няколко зърна — а те изсъскаха сърдито. Но не реагираха по никакъв начин, когато ги захапа. Бяха вкусни и определено подобри от корабната храна.

Вкусът им надделя над блудкавата сухота на успокоителните. Тя преживяваше най-страхотния и ужасен момент в живота си, а бе контузена и упоена. Удържа се да не докосне спуканите ребра и счупената си китка, която пулсираше тежко. За ребрата не можеше да направи нищо, освен да не мърда, за да не си пробие дробовете. Бет бе успяла да шинира ръката ѝ доста кадърно. Аптечката, с която разполагаха, ѝ помагаше за болката, но не можеше да направи нищо за притесненията ѝ.

Знаеше, че няма да е от полза за екипа доста време въпреки лечебната паста, с която Абдус мажеше ръката ѝ. Лежеше отпуснато сред лозите и се чудеше как този сложен живот е еволюирал при почти нулева гравитация. Но поне можеше да гледа и да учи така наречения трансезик на извънземните.

Езиците ѝ се удаваха и в университета бе научила френски и руски. Втората ѝ специалност в експедицията бяха контактите с извънземни. Затова сега задачата ѝ бе да комуникира с гигантското създание, което се наричаше Мемор — името бе приблизително и звучеше като басово гърлено ръмжене. Преди си представяше, че ако се натъкнат на извънземни, ще има културна размяна на текстове и записи и въобще… някакъв метод. Нещо като съобщения и кабинет, в който да работи. Но това сега…

Останалите от екипа бяха заети: подбираха храна, строяха заслон и класифицираха разновидностите на Птичите хора — които продължаваха да се появяват, за да работят, да ги зяпат и час по час да сменят цветове на перушината си. Освен това грачеха на някакъв език, за който Мемор бе изръмжала, че не е важен.

Бет дойде да види как е и да ѝ смени превръзката на ръката.

— Странно. Онзи храст ей там мирише на готвено месо.

Двете го погледнаха неспокойно. Някакво приличащо на плъх животно с размерите на куче и голяма глава мина наблизо. Въобще не се притесняваше от хората. Бет бе забелязала, че местната фауна не се бои от тях, вероятно защото нямаше опит с хора. Плъхът долови миризмата и забави ход. Приближи се и храстът изведнъж сякаш разцъфна — и острите му семена се забиха в животното. То изписка и закуцука настрани.

— Победа за растенията — каза Бет. — Обзалагам се, че плъхът ще носи семената, докато не умре.

— И от тялото му ще покълне нов храст. Хитро — отвърна Тананарийв.

Мемор се приближи с пухтене и двете се опитаха да не потръпнат от размера ѝ. Тя заговори и Тананарийв преведе:

— И аз като вас обичам месо.

— Очарователно! — отвърна Бет.

— Опитваме да ви намерим храна — преведе пак Тананарийв. После благодари и планината от плът и перушина сякаш се поклони, навеждайки глава и ръце.

Мемор ги поведе на разходка и започна да им обяснява с жестове. Разходката бе приятна. Освен това помагаше на Тананарийв да подобри уменията си в контактуването.

Минаха покрай растителни колонии, които очевидно имаха социален живот и комуникираха чрез цветен прашец.

Тананарийв прехапа устна и събра кураж да попита:

— Как… управлявате всичко това? Вашия… свят-кораб?

Мемор спря и ги изгледа с големите си сериозни очи. Заговори с дълги изречения и на Тананарийв ѝ беше трудно да я разбира и да превежда поне приблизително.

— Бързо учене, бавно забравяне. Бързите малки дават информация на бавните големи чрез промените. Големите бавни имат подтик — да му се не види — да кажем упорство и постоянство. Бързите привличат внимание, бавните имат могъщество. Системата има нужда от двойно… тоест и от двете. Има един основен завет: „Най-важна е стабилността“.

Гласът на Мемор звучеше като камъни, тракащи в кофа. Много големи камъни, цели скали в огромна кофа.

— Колко стар е… този свят? — попита Бет.

Тананарийв попита Мемор, после сви рамене и каза:

— Те измерват времето по различен начин… но е стар. Имам чувството, че Мемор не иска да отговори ясно.

— А какво прави… тя?

Тананарийв вдигна поглед и видя, че Мемор е наклонила глава и е изпаднала в един от обичайните си трансове.

— Не знам. Казва, че… говори с друга част на съзнанието си. Ако схващам правилно думите ѝ.

Мемор се отдалечи, все така потънала в транса си. Бет се усмихна.

— Всички сме изумени колко бързо се учиш.

Тананарийв я изгледа косо.

— Аз също. Кой би помислил, че извънземният език ще има изречения като нашите? Да не говорим за линейна конфигурация със структури и система!

— А те дори не са бозайници — каза Бет. — Поне така мисля.

— И аз. Но не можем да знаем със сигурност. Темата е малко деликатна. — Тананарийв се намръщи. — Беше доста лесно да се уча от Мемор чрез сочене и жестове. Явно в езика има съществени елементи. Не само в речника и граматичните правила, а и на семантично равнище. Но…

— Но ти успя — каза Бет.

Тананарийв сви рамене.

— Мемор казва, че използва „изработен интелект“, за да си помага. Сигурно има предвид, че е свързана към компютърна система.

— Ние не разполагаме с подобно нещо — отвърна Бет. — Може би им е необходимо, за да управляват този огромен комплекс.

— Дали дори най-талантливите ни програмисти биха разгадали древноегипетския само чрез символи и цифри без Розетския камък? Съмнявам се.

— Може би са срещали други извънземни и са научили как говори цялата галактика.

„Всъщност да“.

— Това значи, че контактуваме със същества, разполагащи с неизмерими ресурси — продължи Бет.

— Е, дори измеримите им ресурси са невероятни! Да, това може да обясни как Мемор успява да ме научи толкова добре. Тя е гъвкава. Почти всички човешки езици използват подлог-глагол-допълнение или подлог-допълнение-глагол. Мемор казва, че използва двете, плюс допълнение-глагол-подлог, и може да се адаптира лесно към нас.

Бет се надигна рязко.

— Нещо става!

От близката растителност се разбягаха пискащи животни. Някакво насекомо прелетя над главите им — приличаше на водно конче. Един дългокрак плъх изскочи отнякъде, използва главата на Бет като трамплин и изчезна.

А след това чуха продължителен басов звук. Някои от дългите бели нишки затрепериха. Нещо ги дърпаше и изпращаше по тях нискочестотни импулси.

— Залегни и не мърдай — прошепна Тананарийв.

Басовият звук се усилваше. А може би изглеждаше така, защото всичко наоколо внезапно бе притихнало.

Дългите нишки се простираха през растителността, почти като тунел във въздуха. На всеки стотина метра бяха прикачени към някой от дебелите стволове.

В далечината се показа едро космато същество. Бързо. Сферично и ръждиво на цвят, с шест дълги крака или ръце, които се движеха с плавна грация. Носеше се по побелелите нишки, сякаш плуваше, използваше дългите си крака, за да се засилва. Не издаваше никакви звуци. Според Тананарийв беше поне десетина метра в диаметър. Цяла летяща къща!

Двете с Бет се сгушиха в листата. Гигантското същество се приближаваше с бързи движения. Мина над тях и усетиха лек полъх и натрапчиво остра миризма.

След него се появи още едно. Изглеждаше същото, може би малко по-дребно, но също толкова бързо.

Беше се възцарила мъртвешка тишина. Нищо не помръдваше. После, съвсем бавно, започнаха да се чуват шумове. Постепенно гората се завърна към живота.

— Какво беше това? — попита Бет.

— Паяк в стил ар деко.

— Мислех, че Мемор е върховният хищник в тази биосфера.

— И аз. Но дори при нас има мечки и акули.

— Какво ще правим?

„Не питай за кого бият камбаните. Просто бягай“.

— По-добре да се скрием.

Бет кимна. Беше пребледняла. Тананарийв се изненада, че Бет, която сякаш винаги имаше желязно самообладание, е уплашена.

2.

Топлата влага беше толкова гъста, че сякаш можеше да я нарежеш на кубчета и да иззидаш стена. Бет беше доволна, че я усеща. Скоро дрехите им щяха да се износят. Поне наблизо имаше поток, в който можеха да се къпят и от който да пият вода. А и Астрономите им позволяваха да палят огън. Чудеше се дали Мемор ще им позволи да използват инструментите, с които разполагаха, но очевидно гигантските извънземни не вярваха, че дребните човеци могат да им навредят.

Да навредят едва ли. Но може би можеха да избягат.

Минаха няколко дни след преминаването на огромните паякоподобни същества. Бет не спеше добре. Останалите отбелязаха, че огромните същества, които Абдус нарече паяри, не им бяха обърнали внимание и че може би не са хищници. Но Бет бе видяла колко бързо се движеха острите им крайници по здравите нишки. Това разпалваше фобията ѝ от паяци и я караше да потръпва.

Тананарийв се възстановяваше добре. Но всички бяха станали неспокойни, след като вече разполагаха с храна и елементарни удобства.

Майра се качи на едно особено голямо дърво и се върза за ствола на височина стотина метра. Видя пернати гущери, които имаха разкошна окраска и можеха да летят между дърветата. Очевидно бяха еволюирали към маймунски живот. Нарече едната разновидност мамутски маймуни. И те по подобие на повечето тукашни животни бяха големи, но не приличаха на горили. Бяха срамежливи, с издължени ръце и торсове, и гъвкави като змии. Обичаха да се люлеят на лианите, очевидно за забавление.

Майра и Лау Пин прекарваха много време заедно и измисляха схема след схема за бягство. Дори включиха Фред. Неговите идеи бяха още по-налудничави, но в крайна сметка нищо не вършеше работа.

Да открият някакъв ключ и да го откраднат. Само че не разбираха точно как и с какви инструменти Слугите преминават през оградата.

Да открият как да отлетят, което не би трябвало да е трудно при ниската гравитация. Но това нямаше да ги измъкне от топлия затвор. Просто щяха да са сами, без помощта на Слугите, които им осигуряваха храна.

Да се примирят. Вече се прокрадваха дори и такива идеи.

Лау Пин беше твърдо против подобни възгледи.

— Защо да стоим тук като пленници? Навън има огромен свят за проучване!

— Ами паярите? — попита спокойно Тананарийв.

Това ги отрезви. Бет остави дискусията да продължи. Това ги разсейваше, а и можеше да излезе добра идея. Надигна се да вземе малко вода от растителната цистерна, пригодена от Лау Пин. Над короните, сред сивото облачно небе, се виждаха оранжеви проблясъци. Само преди малко облаците си бяха бели и пухкави. Сега приличаха на сърдити тъмни чудовища. Тя усети как настръхва в топлия ветрец — сигурен знак, че въздухът е наситен с електричество. Обърна се да каже нещо…

… и я помете ударна вълна. Все едно я удариха с бухалка. Заслепи я ярка жълта светкавица. Разтърси глава и се огледа.

Миришеше на озон. По земята лежаха дребни животни. Някои се гърчеха, други бяха очевидно мъртви. Никой от хората обаче не беше пострадал.

Не бе имало никакво предупреждение освен краткия миг, в който бе усетила как настръхва.

Беше си мислила, че светкавиците удрят играчи на голф, които размахват железните си стикове, или фермери в трактори насред полето. На Земята светкавиците се спускаха към обекти, които бяха по-високи от пейзажа, като яхта в морето. Но тук тя бе защитена от масивните дървесни корони.

— Ти беше единствената, която стоеше права — каза Абдус.

— Е, и? — намръщи се Бет.

— Лау Пин измери силно магнитно поле. Намираме се на въртящ се проводник, който притежава силно поле.

Лау Пин щракна с пръсти.

— Също като при генератора — въртящо се магнитно поле, което създава ток. При Купата е същото като на Земята.

Абдус се усмихна. Винаги изглеждаше най-доволен, когато разрешаваше някоя загадка.

— Светкавицата е небесният пазител и балансира между свръхзаряда на земята и йонизирания горен слой на атмосферата.

— Но този удар дойде от почвата — каза Бет.

— Да, обратна светкавица. — Абдус се замисли. — Противоположно на опита ни на Земята.

— И на обратно може да те убие — обади се Тананарийв.

Продължиха с дискусията. Тананарийв повтори забележката си са паярите.

— Те влизат в заграждението по някакъв начин — отвърна Бет. — Ако избягаме, може да стоим настрана от тунелите в короните на дърветата. Да избягваме нишките, по които се движат.

Останалите кимнаха, но тя виждаше, че не са убедени. Абдус отбеляза, че вече са се установили, разполагат с храна, вода и помощ от подчинените на Мемор.

— А и не знаем нищо за Клиф и за останалите на „Слънцетърсач“. Може вече да преговарят с местните. Да изчакаме. Да им дадем шанс да постигнат някакъв прогрес.

Поговориха още, докато ядяха от сферичния месест плод. Консенсусът се заформи около мнението на Абдус. Бет трябваше да признае, че в него има известна логика.

— Но и ние можем да преговаряме.

— Ставам все по-добра в превеждането — каза Тананарийв. — Ще поговоря с Мемор за сделка. Но какво всъщност ще искаме?

Това бе сигнал за зарязване на плановете за бягство. Всички бяха заинтересувани от преговаряне с Мемор. По лицата им си личеше, че са доволни да спечелят време. Бягането беше плашещо, а вече бяха предостатъчно изплашени.

3.

Дребният примат се учеше бързо. Мемор нареди на слугите да донесат мозъчен скенер, по-компактна версия на древното устройство — техниците работеха усилено, за да го пригодят за тези дребни двукраки.

В Оранжерията, огромна градина с размерите на старите континенти, живееха множество различни същества. Астрономите ги изучаваха още от отдавна отминалите ери на Пътуването. Мозъчните скенери показваха бавния ход на еволюцията дори при постоянните условия на Света. А сега тези устройства щяха да помогнат за комуникацията с пришълците — идея, която Мемор бе получила, щом разгърна напълно подсъзнанието си.

Тя убеди превеждащия примат да влезе в машината. То, тоест тя, определено харесваше възможността да излезе от заграждението. Слугите бяха издигнали сканиращия тунел близо до входа на оградата и приматът гледаше с остър интерес сглобяването на уредите.

Мемор говореше топло и успокоително и разперваше окуражително пера. Слугите се суетяха около предпазливата пришълка, бърбореха на нисшите езици — и скоро всичко беше готово.

Устройството проработи изненадващо добре. Слугите го бяха изпробвали на дървесните маймуни, прости форми на живот, относително близки до пришълците. Женският примат прие експеримента, след като ѝ бе обяснено, че това ще помогне на превеждането. Лъжа, разбира се. Но полезна, като повечето илюзии, когато ставаше дума за общуване с по-неразвитите. Мемор въздъхна, бавна и задоволителна вибрация, която използваше, за да може съзнанието ѝ да обработи информацията.

Скенерът разкри странно различен мозък. Наистина странен, но подсъзнанието на Мемор виждаше структурните връзки и макар и примитивните прилики със съзнанията на Астрономите, развити за безброй цикли.

Женската не харесваше магнитното напрежение на скенера. Стана неспокойна и докато слугите се суетяха, Мемор можеше да види притесненията ѝ, които се разклоняваха като светкавици в замъгленото и забулено мистериозно съзнание. Което беше… разделено.

Мемор изпита острата тръпка на прозрението. От подсъзнанието ѝ се появи прясна и напълваща идея.

Тези странни и слаби извънземни живееха в среден мащаб. Сетивата им бяха еволюирали, за да възприемат нещата от собствената им жалка гледна точка. Разбира се, те не можеха да виждат бактериите, но имаха усет за дребните измерения. По-широките мащаби на света бяха отвъд възможностите им. Несъмнено бяха еволюирали на някоя гравитационна маса, по подобие на предците на Мемор. Хоризонтът на възприятията им бе ограничен от извивката на примитивните светове, видени от собствената им височина. Тук сигурно се чувстваха в капан.

Усетът им за време беше още по-свит. Те възприемаха орбиталните цикли, сезоните, постоянното редуване на ден и нощ, грубите действия на планетите. Живееха сред циклична механика, а спането и размножаването им зависеха от моментния ход на планетарния часовник. Бяха роби на времето.

Мемор накара Слугите да проверят вътрешните времеви мащаби на съзнанието на примата и те се заловиха за работа с инструментите си. Резултатът беше отчайващо ясен.

Съществото използваше за обмисляне време, равно на няколко от примигванията му, незначителен интервал. Използваше този мащаб за интегрирането на информация. Това означаваше, че не може да възложи на по-нисшите части на съзнанието си скучната задача да се поддържа живо. Вместо това трябваше да внимава и да бди постоянно.

Беше трудно да се повярва. Народът бе изоставил монотонния ритъм на късите цикли много отдавна. Това беше идеята зад преследването на постоянството — да се освободят от тиктакането на ранния си произход. Вместо това Народът се бе съсредоточил върху вечното търсене — чрез Пътуването.

Това дребно напрегнато създание трябваше да се притеснява за подслон, храносмилане, отделяне, дори поемането и изпускането на въздух. Възможно ли бе да е толкова ненужно заето? Беше трудно да се разбере и депресиращо да се обмисли.

Краткото време за обработка значеше, че рядко би могло да отдели мощност за проблеми отвъд собствения си пулс. Живееше жалък мимолетен живот. Но въпреки това расата бе успяла да построи звезден кораб!

Дали въобще усещаше движението на еволюцията? Или на Света?

Мемор се замисли. Подсъзнанието ѝ заработи, трескаво и настойчиво, както винаги, но не предложи нищо. Тя провери отново процесите и зарови в по-дълбоките слоеве. Отново нищо. Подсъзнанието ѝ с право беше озадачено. Имаше толкова много въпроси!

Дали косматите двукраки можеха да осъзнаят защо робуването на денонощния цикъл ги прави примитивни? Едно време дори Народът е бил податлив на този безкраен капан. Но те се бяха научили и в зората на времето бяха построили Света, за да се освободят от оковите на примитивните цикли. Тези дребни създания в известен смисъл представляваха древното минало — и поради обстоятелствата бяха попаднали под грижите на Мемор.

След като женската излезе от скенера, Мемор се опита да я заговори. Създанието леко залиташе и размахваше малките си ръце, за да запази равновесие.

— Виждам, че нашата машина за прозрения те е изтощила.

— Да не се опитвате да ми изчоплите мозъка? — извика то, тоест тя. Беше трудно да запомни. Как въобще се различаваха?

— Анализирах възможностите ти — отвърна Мемор, което беше вярно до известна степен.

— Проклета миризлива огромна птица! Нямаш право…

Думите на съществото носеха малко информация. Очите му излъчваха жар, а крайниците се замятаха още по-забавно, сякаш разлюлени от вятъра. Ефектът беше комичен. Мемор беше забелязала, че това същество е по-тъмно от останалите, което можеше да значи, че е прекарало повече време под светлината на звездата и е по-старо и по-мъдро. Точно затова го бе избрала — с надеждата, че ще открие частица мъдрост. Може би напразно. Но все още не знаеше достатъчно.

Затова накара слугите да го — я — върнат в скенера. Съществото се разпищя, естествено.

„Аха“. Прозрението се надигна от подсъзнанието ѝ. Новата информация потече в Мемор и тя можеше да види как работят нисшите части на съзнанието ѝ. Можеше да подскача между собствения си ментален капацитет и този на примата. Уникално преживяване, макар и странно замъглено.

Така… можеше ли да разпитва женската, докато тя още беше в скенера? Досега не бе опитвано в историята на Астрономите. Но подсъзнанието ѝ избутваше тази концепция от блатото и Мемор я оцени. Напред тогава!

Слугите се спряха смаяно, когато тя призова образите и започна да ги изучава с бързи тласъци. Остави подсъзнанието си да се люшка. Слугите не можеха да разберат, защото, като почти всички създадени, разполагаха с линейни съзнания. Обединени, но със съвсем малко подсъзнание. Използваха вариация на линейното мислене, подобно на новите пришълци, но явно извънземните имаха повече сила от тях. Никой Слуга нямаше да се измъкне от капаните, поставени за първичните нашественици.

Мемор изучи внимателно мозъчния скенер на извънземното. Съществата се управляваха от наследствена нервна система. Наистина примитивно. Съзнанията им бяха разделени! Много ясно и право през средата. Повечето от създадените имаха подобна конфигурация. Явно еволюцията използваше често този механизъм, вероятно като начална предпазна мярка. Народът имаше същото устройство — то бе популярно в тази част на проучената галактика.

Но тук имаше и нови черти. Простите животни разделяха функциите, така че да не се смесват с основните и да не ги прекъсват. По-нагоре в еволюционната пирамида различните животоподдържащи системи — храносмилане, пулс и прочие — се изолираха в съзнанието и работата им продължаваше непрекъснато, освен в извънредни ситуации.

Но някои фундаментални черти на напредналите умове бяха отвъд възможностите на тези нашественици. Висшите форми на интелект нямаха нужда само от поддържащи модули, а и от креативни. Източникът на кръстосано асоцииране и пораждане на идеи трябваше да е достъпен. Подсъзнанието бе обща черта при разумните същества — а тези примати нямаха достъп до своето! Само съзнание, обединено в горните слоеве, отвъд телесните функции, можеше да поражда дълбоки идеи, нали? След това съзнанието можеше да ги манипулира, да ги прекара през двойните наковални на разума и интуицията и да ги развие.

Тези извънземни нямаха подобна способност. Най-силните им импулси, асоциации и интуиции оставаха скрити от съзнанието, изпълнителната и контролна част на мислещата личност. Те бяха примитивни.

И все пак бяха построили космически кораб.

Мемор беше шокирана. Подсъзнанието ѝ не предлагаше отговори. Може би трябваше да го остави да си почине. Сънят често пораждаше идеи.

4.

Бет слушаше разказа на Тананарийв със сбърчени вежди. Беше по-добре да чуе всичко сега и да го обмисли, преди да свика групова среща.

— Невероятно! Значи те вкараха в някакво устройство и те караха да мислиш за разни неща?

Тананарийв сви рамене.

— Мисля, че беше някакъв вид скенер. Мислех си за астрономия, за „Слънцетърсач“, за това какво прави лявата ми ръка, докато поливат дясната със студена вода. Мисля, че на Мемор ѝ беше интересно.

Бет осъзна, че инстинктивно действа като лидер. „Обмисляй, преценявай, действай“. Знаеше, че това дразни Лау Пин. Но усещаше, че останалите не искат импулсивния, емоционален и доста млад инженер начело. Жалко, че самият той не се усещаше.

— И не са се занимавали с други части на тялото ти? — попита Абдус напрегнато. — Никакви медицински прегледи?

— Не, просто задушаваща кутия с отвратителна миризма. Имаше нещо подобно в обучението ни, помните ли? — Тананарийв потръпна. — Но този път… Беше гадно, сякаш по черепа ми пълзяха змии.

Майра я прегърна.

— Може би се опитват да подобрят превеждането?

— Съмнявам се — изсумтя Тананарийв.

— Какво все пак беше чувството?

Тананарийв присви очи.

— Сякаш ми бърникаха в главата. Замислях се за нещо и го усещах как се изпълва, сякаш нещо… го опипва.

— Наистина гадно.

— Именно. Ако Мемор пак опита нещо такова, ще си мисля за нещо гнусно. Да я подразня.

— Знам как се чувстваш, но това може да провокира… — започна Бет.

— Ей! — извика Лау Пин и дотича при тях. Очите му шареха трескаво. — Получих сигнал! Съобщение!

— От „Ерос“ ли? — попита Тананарийв.

— Не — и точно това е странното. От „Слънцетърсач“. В момента се зарежда.

Бет усети как пулсът ѝ се ускорява. Малкият излъчвател на Лау Пин избръмча и той го вдигна до ухото си. След това се намръщи и го подаде на Бет.

— Капитан Редуинг. За теб.

Редуинг говореше трескаво бързо, с обичайното си ръмжене, сякаш се боеше, че връзката ще изчезне. Бет пусна записаното съобщение отначало.

— Видяхме големите електрически импулси близо до горния край на Купата. Филтрирахме шума и открихме честотата на този излъчвател. Ако приемането е успешно, чуйте каква е ситуацията. Не можем да постигнем много в комуникацията с извънземните. Въобще не бързат да ни отговарят, когато излъчваме. Настояхме да ви върнат. Казаха, че изучават езика ни на място и че е по-ефикасно да ви задържат. Говорят само за вас, Бет. Не казват нищо за групата на Клиф. Опитайте да изпратите отговор. Излъчвателите не могат да се фокусират, но сега сме вдясно от звездата им, на около трийсет градуса. Фокусирал съм всички високогигахерцови антени над мястото, откъдето дойдоха електрическите изригвания. Видяхме светкавици с размерите на континенти. Надявам се, че не са ви изпекли! Край.

Бет се усмихна. За своя изненада изпита привързаност към стария твърдоглавец. Ако не друго, той си блъскаше главата над проблемите, докато не ги разреши.

Погледна Лау Пин и реши, че е време за сдобряване.

— Опитай да излъчиш съобщение. Кажи му, че сме добре, но сме пленници. Опитваме да говорим с извънземните. Питай има ли шанс да ни пратят провизии с някоя от автоматичните капсули?

Лау Пин кимна и раздразнението от лицето му изчезна.

— Ще му пратя и видеоданни. Майра? Майра! Дай и твоите снимки. Ще ги пратя с моите.

— Естествено — Майра му подаде комуникатора си. — Не виждам обаче как ще са му от полза.

— Не на него. — Лау Пин се обърна към Бет. — Рано или късно ще се свържат с Клиф. Ние сме заснели какво става за ядене и какво не. Групата на Клиф трябва да знае това. — Усмивката му сякаш казваше: „Ти не се сети, а?“.

Клиф вече можеше да е умрял от глад. Бет тръгна към малката полянка, която използваха за събирания, и извика с пресилена радост:

— Ей, хора! Имаме напредък.

5.

Мемор беше озадачена. Само нисшите зверове използваха разделено съзнание. Това бе известен метод да се оставят отделни части да работят самостоятелно, за да се постигне по-голям ефект чрез специализация. Но означаваше също, че съзнанието не може да функционира при толкова омешани части. Това бе стандартна еволюционна теория, потвърдена при контакти с множество планети.

Мозъкът на пришълците беше разделен на две полукълба, които не взаимодействаха постоянно. И въпреки това бяха развили напреднали технологии! Шокиращо. А някои от тях продължаваха да се изплъзват на Народа — не по-малко шокиращо. Тези прекрачвания на опита и логиката изискваха обяснение.

Мемор призова женската, която бе изследвала преди. Нима бе пропуснала някаква основна следа? Може би нов поглед върху работата на разделеното съзнание, плюс активната употреба на собственото ѝ подсъзнание, щеше да разкрие нещо.

За да осъществи този проект, първо трябваше да извърши необходимата мисловна дейност. Тя се изолира внимателно от бъбренето на Слугите. Затвори се в себе си, абстрахира се от зрението и слуха. Вътрешният мир се зароди постепенно. Светът изчезна. Мемор отвори вътрешния си взор, като внимаваше да не стресне работещите елементи на съзнанието си.

В по-висшите слоеве имаше изобилие от мисли. Някои се смесваха с чувства, както често се случваше с непослушното подсъзнание. Течните кехлибарени светкавици се стрелкаха с остра миризма и Мемор знаеше, че е навлязла сред химичното тресавище на асоциациите. Бръмчащите червени завеси се отдръпваха и разкриваха пътища.

Беше готова. Започна да разучава менталния пейзаж на двукракото. По коридорите му се носеше звън на аларма.

Мемор се съсредоточи върху това и почувства нещо друго… някакъв спомен. Беше натоварен с копнеж, влажно очакване и ярки ухания. Видя женската сякаш в огледало и — да, тя беше прегърната с едър мъжки екземпляр. Телата им се търкаха едно в друго.

Мемор хвърли поглед към женската, която продължаваше да лежи в уреда. Беше неспокойна и мърдаше ръце и крака…

Мемор осъзна, че съществото ѝ показва как се размножава.

След това чу как крякането ѝ се увеличава. Очевидно беше смях. Двукракото ѝ се подиграваше.

Мемор се отдръпна и почервеня от гняв. Това дребно създание ѝ се присмиваше, използваше съзнанието си, за да я обиди.

Остави подсъзнанието си да се занимава с това събитие. Скоро навлезе в успокоителен ритъм, потапяйки острото раздразнение в по-умерените течения. Видя, че и двукракото се е върнало към нормалното си състояние. Може би то — тя, — бе решило, че е успяло, и сега се успокояваше.

Добре. Мемор щеше да направи същото. Беше научила основен урок — въпреки ограниченията си — двукраките бяха съобразителни. Трябваше да не забравя, че имат не по-малък мозък от нея.

Двукракото се обърна директно към нея.

— Искам да се върна при приятелите ми.

Разбира се. Това бяха социални същества и Мемор усещаше — можеше да види директно — тревожните емоции в подсъзнанието на това. Женската пришълка не го усещаше ясно, защото нямаше директен поглед към съзнанието си.

Вместо това изпитваше неясна тревога. Очевидно в такива моменти търсеше компанията на собствения си вид. Мемор го видя и разбра смисъла със съзнанието си. На всеки свят еволюцията се съсредоточаваше върху социалните връзки. Най-често най-доброто, за да оцелееш и да се размножиш, бе да проявяваш сътрудничество и алтруизъм. Това знание беше абсолютно, доказано с времето и често срещано в древната история на Купата. Дори при толкова константен свят еволюцията не спеше.

Мемор ѝ отвърна топло, като се постара да обезвреди вътрешните си бури. Тези извънземни показваха сериозна ментална еволюция. Не можеше да определи дали това е естествено, или е въпрос на генетични манипулации. Скритите им подсъзнания се адаптираха и им позволяваха да възприемат света бързо, да си поставят цели и да решават. Разбира се, тези двукраки бяха еволюирали на място, където скоростта бе жизненоважна. За разлика от тях, Народът ценеше дългосрочната преценка, защото планираше в по-широки времеви мащаби. Тези примати бяха млад и неопитен вид.

Методите им работеха дори на базисно химично ниво. Умът им работеше извън погледа, повърхностното съзнание смяташе, че е начело, само защото не виждаше подчинените си отдолу. Мемор си спомни, че женската бе използвала израза „хрумна ми“.

Това значеше, че мислите просто се появяваха в съзнанието им. Нямаха концепция откъде идват идеите. Още по-лошо, не можеха да стигнат до мястото, където се изработваха идеите им. Голяма част от съзнанието им беше недостъпна за тях.

Поразително! И все пак работеше.

Но опасността от този метод се състоеше в липсата на истинско осъзнаване. Тези създания не се познаваха. Вземаха решения, без да знаят истинските елементи зад тях. Може би дори не знаеха защо си избират партньори за чифтосване!

Това я наведе на нова мисъл.

Дали имаха повече ментална свобода от Народа, или по-малко? Скриването на подсъзнанието от поглед — дали в това имаше някаква полза? Въпреки че беше очевидно и опасно дестабилизиращо явление, както показваше историята на собствената ѝ раса? Подсъзнанието можеше да развихри силни страсти, които помитаха цели общества. Освен ако дълбоките причини не бъдеха открити и регулирани.

Никога не беше размишлявала за друг разум — че би могло да има предимство от скриването на подсъзнанието. Въпросът опираше до ограниченията на Народа, до неговото превъзходство — и дори до свободата му.

Знаеше, че въпреки възможността съзнанието да се анализира детайлно трябва да се вярва в свободната воля. Това правило важеше дори за тези извънземни. Логиката му бе проста. Ако свободната воля е реалност, то се прави правилният избор. Ако свободната воля не съществува, не се прави правилен избор. Всъщност не правиш никакъв избор, защото не разполагаш със свободна воля.

В това отношение Народът и Пришълците бяха равнопоставени.

Тези дребни създания имаха богат мисловен живот, по-дълбок, отколкото бе предполагала. Нямаха обаче гледна точка, от която да видят огромните континенти на адаптивното подсъзнание. Не виждаха впечатляващия пейзаж на съзнанието в цялото му великолепие.

Те пътешестваха в корабна среда, която сигурно нямаше нищо общо с естествения им свят. Може би въобще не бяха помислили да построят Звезден кораб за правилно изследване на галактиката. Или по-скоро дори не можеха да опитат и затова бяха тръгнали с простите машини. Бяха млади и незрели, склонни да страдат.

Значи ситуацията им беше трагична. Бяха полетели сред звездите, а мозъците им бяха еволюирали да се борят със свят, носещ бегла прилика с огромните объркани купища информация в настоящия им странен мисловен процес.

Може би смъртта им щеше да е истинско облекчение от тези неестествени мъчения.

6.

Съобщението от Редуинг повдигна духа им. Но настроението скоро спадна пред настойчивия въпрос: „А сега какво?“.

Излъчвателят на Лау Пин не можеше да достигне до „Слънцетърсач“. Редуинг можеше да фокусира един мегават от 14,4-гигахерцовата си енергия към тях, но излъчвателят, дори напълно зареден, можеше да изкара само двуватов нефокусиран сигнал.

Значи бяха заклещени. Бет наблюдаваше реакциите им. И в този момент, насред скучните дневни грижи, Абдус направи истинско чудо.

— Нося ви малко радост — заяви той. Държеше една от манерките, които им бяха дали Слугите. След като бяха установили ежедневен ритъм в събирането и приготвянето на храна и останалите подробности на уседналия живот, вече имаха време и за други неща.

Абдус им раздаде малките чаши, изработени от Слугите, и им наля някаква мътна течност. После каза въодушевено:

— Наздраве!

Всички отпиха.

— Първак! — възкликна Фред.

Абдус го погледна обидено.

— Вино. Направих го от остатъците от плодовете.

— Менте — извикаха едновременно Майра и Лау Пин. Майра дори се хвана за корема в комично повръщане.

Въпреки това им хареса. Бет отказа втора чаша и продължи да наблюдава останалите. Те гримасничеха, но това не ги спираше да пият. Нито пречеше на все по-силния смях, мръсните истории, очевидните лъжи и блесналите погледи. След всичко случило се имаха нужда от разпускане. Алкохолът им предоставяше лесен начин. „Остави ги на мира“. Наблюдаваше обаче Фред Оджама, който ставаше все по-унил и след известно време заяви, че не бива да пие повече, и остави чашата си.

На другата сутрин всички бяха махмурлии и главите ги цепеха. Свършиха със задачите и се отпуснаха. Слугите с гладко оперение им донесоха цилиндрични контейнери и ги оставиха в краката на Майра. Тя отвори един и внимателно го подуши.

— Мирише на… алкохол.

Бет направи гримаса. Извънземните се бяха усетили бързо. Ако искаш затворниците да са кротки, дай им от древното химическо съединение, което утешава, но и замъглява ума. Хитро, но и опасно.

Със следващото си изявление Лау Пин се издигна в очите ѝ.

— Не ми харесва, че ни наблюдават. Доказва, че се опитват… — Не довърши мисълта си.

— Какво? — попита Бет. — Да ни държат упоени ли?

— Просто се грижат за нас — възрази Майра.

Лау Пин изви иронично устни.

— По-лошо. Ясно е, че разбират от органична химия. И че ние не сме гости, а опитни животни. Експериментират с алкохол, за да видят как ще реагираме.

Бет беше съгласна.

Беше време за обяд — съгласно часовниците им, а не според постоянната слънчева светлина. Лау Пин се зае да разшири тоалетната яма, а останалите се заловиха да пекат рибата и зеленчуците, които бяха събрали от близката околност. Дори простите задачи изискваха усвояване, защото работа при 0,1 g променяше всичко, с което бяха свикнали. Справяха се, но им липсваше живец.

Бет беше притеснена. Нямаше нова вест от Редуинг и започваха да установяват рутина.

Лау Пин извика и се появи тичешком откъм определеното за тоалетна място.

— Елате да видите! Почвата е дълбока само метър.

Наистина бе така и това бе напълно естествено. Купата беше тънък слой, построен да гледа към централната звезда и да улавя светлината. Не можеше да е много дебела, без да причинява сериозни проблеми дори само с масата си. Почвата бе дълбока колкото за нуждите на екологията. Лау Пин беше разкрил метални плочи и тръби — основите на тази странна конструкция, по-голяма от всеки свят.

По време на обяда обсъдиха открилите се възможности.

— Ако издълбаем тунел? — попита Майра. — Как можем да се възползваме?

Фред се усмихна.

— И да бъдем засмукани от вакуума? Предполагам, че извънземните имат бързи методи за запушване, но не и преди да загинем.

Всички кимнаха. Бет огледа унилите им изражения. „Трябва ни цел. В противен случай се превръщаме в пасивни пленници“. Беше обучена какво да прави. Трябваше да ги обедини за постигането на някаква цел. „Заеми се със следващата задача. Веднага“.

Знаеше, че е вярно. В трудна ситуация не трябваше да се бездейства само защото е по-лесно и удобно. Не биваше да зациклят в пасивно състояние. Хората, които се предаваха, загиваха.

Абдус каза нещо, което я откъсна от размишленията.

— Намерих тези нишки от паярска мрежа. Сигурно са паднали по време на поправката. Те отделят тази материя, точно както предполагаше Бет. Видях един. Наистина са страховити! Както и да е, успях да свържа нишките…

— Как? — прекъсна го Бет.

— С лазер. Загрях двата края и ги снадих. — Абдус се усмихна, очевидно доволен, че е намерил с какво да се занимава, и извади от торбата си двете еднометрови бели нишки, от които бе изградена мрежата. — Виждаш ли, могат да се свържат със загряване. Предполагам, че са били откъснати…

— Значи можем да си направим въжета — заяви Лау Пин. — И да ги използваме…

Бет се усмихна.

— За да се махнем оттук.

7.

Тананарийв никога не бе желала толкова отчаяно да е нощ.

Бяха се приспособили, макар и бавно, към спането на постоянната светлина. Увиваха се в продълговатите влажни гъвкави листа на гигантските растения. Майра им беше направила маски, които помагаха донякъде. Въпреки това сънят беше неспокоен и Тананарийв често се будеше от някой животински крясък. Затова, когато се надигнаха в уреченото време, беше сънлива и замаяна.

Трябваше да се измъкнат, без да привличат вниманието на Слугите. Не беше лесно. Лау Пин ги поведе крадешком по предварително проучения маршрут. Тананарийв бе настояла да тръгне, въпреки че имаше проблеми по осеяния с корени терен. Тънката почва караше дърветата да разпростират корените си по повърхността и това правеше ходенето трудно.

Абдус беше рискувал живота си за дългите въжета, които носеха. Беше обикалял с километри из гористата тераса, в която бяха затворени, за да се отдалечи от останалите. Проста предпазна мярка в случай, че бъде открит. Отрязваше сегменти от мрежата и ги отнасяше, преди някой паяр да се появи да я поправи. Беше въпрос на минути. Разрязването на нишките изпращаше сигнал по мрежата и огромните създания се юрваха да я поправят. Изглеждаха като среднощни кошмари, наблъскани с кофеин.

— Време е да драсваме към териториите! — обяви Тананарийв доволно, когато бяха готови. Фред се ухили. Останалите не схванаха, че е цитат от „Хъкълбери Фин“. Бяха напрегнати и готови.

Време беше. Но темпото я изтощаваше.

Тананарийв се мъчеше да не изостава от Фред и Лау Пин, които мъкнеха намотките на раменете си, разделени с листа, за да не се слепват. Ръката ѝ беше почти излекувана, но я болеше, а потта, която се стичаше от челото ѝ на едри капки, щипеше на очите ѝ.

Изпълзяха тихо от лагера. Слугите не спяха едновременно и Тананарийв от известно време ги наблюдаваше, за да прецени кога има най-малко будни. По нейни сметки сънят им траеше около три земни дни.

Хората се измъкнаха тихо, като оставиха чучела от дърво, увити в листата. Никой от Слугите не вдигна тревога.

Безшумното предвижване изискваше концентрация. Въздухът сякаш се събираше в носа ѝ и изпълваше дробовете с гъста мъгла. Когато стигнаха до оградата, Тананарийв вече се чувстваше замаяна. Ръката я болеше. Лау Пин смяташе, че на това място гладката ограда е малко по-ниска. Едно голямо дърво бе паднало от другата страна и я натискаше. Неприятно наблизо минаваше коридор на паярите.

Чевръсто развиха намотките. Лау Пин и Абдус започнаха да ги снаждат с бързи лазерни импулси и се разнесе миризма на прегоряло мляко. Бяха се упражнявали и можеха да свържат краищата за секунди.

Тананарийв зае позиция до бариерата, както бяха тренирали. Стената беше прозрачна и гладка, вероятно за да не могат животните да се катерят по нея. Беше висока поне сто метра. Тя погледна към джунглата от другата страна. Стената сякаш беше от древно стъкло с шупли и набраздявания, които разваляха гледката. Осъзна, че е точно това, стъкло, което бавно се бе стекло надолу. Сигурно бе стандартна ограда, използвана за отделянето на животни. Но очевидно не на разумни животни.

Абдус и Лау Пин вързаха единия край на намотките за парче дърво, което Лау Пин беше премерил и отрязал преди няколко дни. Беше се оказал доста сръчен. Бе сглобил и нещо като балиста от жилавите лози, с извити подпори и кош за изстрелване.

Започнаха да опъват системата. Бяха го оттренирали и изглеждаха уверени. Щом бяха готови, Лау Пин започна да отброява.

Тананарийв се възхищаваше на устройството — приличаше на средновековна машина и го бяха построили буквално от нищото.

— Огън! — не можа да се сдържи Лау Пин. Енергията на опънатите лози изстреля снаряда на Абдус във висините, той мина над оградата и започна да пада от другата страна. При 0,1 g изстрелът им имаше десеторно по-голям обхват, отколкото на Земята. Простата физика бе довела до множество комични инциденти, докато се учеха да ходят, но сега им се отплащаше. Трупчето — теглеше нишката от намотките — тупна от другата страна с едва доловим звук.

— Готово! — заяви Лау Пин.

Бет започна да се набира. Бледата нишка бе здрава и достатъчно лепкава, че да може да се задържи. Изкачваше се доста бързо в ниската гравитация.

Нещо зад тях се разшава.

Тананарийв се обърна и видя два паяра — движеха се по мрежата си на стотина метра от тях. „Как са разбрали? Вибрациите? Или по миризмата?“

Паярите се спуснаха към тях.

Абдус се обърна и стреля с лазера си. Създанията не спряха. Той уцели едното в четирите издадени очи и то трепна, отвори уста и се видяха черни зъби като щипци. Създанията не издадоха звук, но раненото се надигна, сякаш да ги стресне с размера си. Тананарийв го простреля в корема и то рухна с трясък и не помръдна.

Но партньорът му не забави ход. Отмяташе големите дървета, сякаш бяха фиданки, и даже изкореняваше някои. Абдус остана на място, а останалите се занабираха по въжето. Тя стреля отново, но вторият паяр изглеждаше неуязвим. Започна да издава тънък писък.

— Тръгвай! — подвикна Абдус. — Хайде!

Тя стреля за последен път. Създанието вече се движеше по-бавно, но бе само на двайсетина метра. Тананарийв пъхна лазера в колана си и подскочи към въжето. Веднага усети остра болка в ръката. Въпреки това се закатери, като опираше крака в стената.

Разбира се, паярите можеха да се изкачат по въжето. Не бяха помислили за това. Основните им притеснения идваха от слугите и Мемор, но в момента заплахата идваше от паярите.

Беше стигнала до средата, когато чу писък. Не издържа и погледна надолу.

Абдус беше под съществото. Чу се гъргорене и писъкът спря. Паярът не се поколеба и сграбчи въжето. Крайниците му бяха дълги и гъвкави и се движеха невероятно бързо.

Създанието започна да се катери. Абдус изглеждаше като носна кърпичка, смачкана и захвърлена, след като на някой му е текла кръв от носа.

Паярът я настигаше. Тънкият остър писък ставаше по-силен.

Тананарийв се закатери трескаво. Чуваше как грамадното същество си поема дъх, продължително и шумно.

Тя погледна нагоре и видя Лау Пин — прицелваше се от върха на оградата. Лъчът проряза въздуха до главата ѝ. Пред очите ѝ заиграха светлинки. Ново избръмчаване. Дъхът ѝ свистеше, но тя не обръщаше внимание на болката в рамото.

Лау Пин ѝ подаде ръка, изтегли я на ръба и тя се изви, за да не му пречи.

— Няма начин… — извика той. Ново остро избръмчаване до ръката ѝ. Нишката се отпусна.

Тананарийв увисна през ръба, изписка и се превъртя с лице към стената. Сиво-кафявият паяр беше точно под нея. Тя се притисна към стената и си смачка носа. Потече ѝ кръв.

Огледа се. Лау Пин падаше надолу. Беше прерязал въжето с лазера. Паярът също падаше. Вече не пищеше.

Тананарийв висеше и го гледаше. Съществото се приземи бързо и грациозно като котка. Раздвижи крака и нададе нисък тъжен звук. А след това подскочи към нея.

Падна, но щеше да пробва отново.

Тя погледна надолу.

Въжето беше паднало. Всички я гледаха. Разстоянието беше повече от сто метра и тя не чуваше какво ѝ викат.

Паярът идваше. Може би си имаше начин да се задържа за стената. Тя изобщо не искаше да мисли как.

На петдесетина метра под нея имаше дърво. Листата изглеждаха дебели, виждаха се и няколко клона. При тази ниска гравитация — не, нямаше време за пресмятания.

И Тананарийв скочи.

Превъртя се и опита да падне на крака. Клоните изпращяха под ботушите ѝ, един я удари в лицето. Един по-голям закачи ребрата ѝ и тя усети остра болка. Полетя надолу с главата, но в последния момент успя да се превърти.

Падна тежко, претърколи се и се огледа.

Паярът се стовари през дървото — трошеше даже дебелите клони и пръскаше листа — и скочи точно до нея.

Бет го простреля в огромната многоока глава. Той трепна, изписка тихо и застина.

Тананарийв погледна през стената. Абдус бе също така неподвижен, както и паярът.