Купата на небесата

1.

Бет стоеше до входа на пещерата и слушаше гръмотевиците, които трещяха в навъсените облаци. Бяха натрупани като пирамида от наковални с лилави основи. Ярките оранжеви стрели на светкавиците се стрелкаха и подскачаха по тях. Едрите дъждовни капки западаха, осветени от проблясъците. Някои от блестящите светкавици се носеха от един мрачен облак на друг, после падаха, избухваха като бомби и разцепваха дърветата.

— Величествено е — каза застаналият до нея Фред.

— Ужасяващо — отвърна тя, но призна: — Но и красиво.

— Вижте. — Майра посочи. На бледата дневна светлина, която се процеждаше през пирамидалните облаци, се виждаха растения, които се движеха с бездушна, но отчетлива грация. Събраха се бавно на мястото, където бе паднала светкавица, и започнаха да гасят пламъците.

— Генетически заложена защита — обади се Тананарийв.

— Сигурни ли сте, че не са животни? — попита Фред.

— Приличат ли ти на животни? — попита тя. — Проверих, като вдигнах едно. В долния край има корени, които се вадят лесно от почвата, когато завали.

— Но дъждът ще изгаси пожарите.

— Може би лекуват нещо друго. Все още не знаем как работи тази екология — отвърна Тананарийв.

— Екология, която е съвсем плитка — отвърна Фред. — На десет метра оттук се намира откритият космос. Може би светкавицата може да повреди подземните конструкции.

Бет се заслуша в шума на дъжда в гъстата гора. Тропащи капки отгоре, ромолящи поточета в ниското, където водата се оттичаше от пищната растителност. Тази симфония я обгръщаше някак си и я въвеждаше в напълно неестествен свят, който ѝ се струваше странен, но бе някак напълно сигурен.

Някъде в този необятен механизъм беше Клиф… Може би още свободен? Или заловен и разпитван? Разпокъсаните комуникации със „Слънцетърсач“ потвърждаваха, че той се свързва с тях понякога и че продължава да бяга в пущинака. Тя знаеше само това и засега трябваше да ѝ е достатъчно.

Дъждът, вятърът и светкавиците донесоха внезапен прилив на емоции, които досега потискаше. Копнееше за него, за докосването му, за шепота му в ухото ѝ, любвеобилно, чудесно, често палаво. Боже, колко ѝ липсваше! Обичаха да правят любов, докато дъждът тропаше по прозорците — преди векове. Даваше им топло и сигурно място, да бъдат себе си, докато светът продължаваше да се занимава с несекващите си дейности. Те не му обръщаха внимание и той отговаряше със същото.

Честна сделка. Но този вихър не можеше да бъде игнориран. Можеше да те убие, ако не внимаваш, както и вероятно щеше да се случи. Сигурно щяха да умрат тук и никой, нито Клиф, Редуинг, Земята — нямаше да научи, още по-малко защо. Малката група на Бет въобще не разбираше това място. Защо въобще се носеше между звездите? С инженерство, което практически правеше всички постигнато от хората на пух и прах. Защо?

— Фред, откъде ти хрумна онази идея?

— Просто се сетих — отвърна той.

— Просто така? Голямо въображение имаш — да мислиш за динозаври…

— Да, просто така… Парчетата напаснаха. Проблесна ми. — Сякаш в потвърждение една голяма жълта светкавица се стрелна от небето и удари скалите под тях.

— Няма никакви доказателства — каза Лау Пин.

— Глобусът, който видяхме — продължи Фред. — Прилича на Земята, но континентите са объркани. Всичките са слети.

— Може би геолозите са объркали континенталните детайли — предположи Бет. — Все пак процесът е продължил седемдесет милиона години.

— Няма значение! — прекъсна я Майра. — Какви фосилни доказателства има за по-ранна цивилизация? Къде са руините?

— За толкова време? — намръщи се Тананарийв. — Нищо не е останало. Изтляло, ръждясало, може би унищожено в някоя динозавърска война. Вижте, границата на креда показва къде е ударил астероидът. Вижда се само на десетина места по света. Защо изобщо очаквате да е останало нещо?

Лау Пин махна с ръка към горящите дървета, подвижните растения и светкавиците, които се сипеха от извисяващите се облаци.

— Как се стига от някакви разумни динозаври до това?

— Не знам. — Фред сви рамене. — Зависи какво мислят разумните динозаври и какви са представите им за света.

— Няма фосилни доказателства за разумни динозаври — каза Лау Пин и се върна в пещерата, за да разпали огъня. Печаха последната част от голямото животно, което бяха отмъкнали от склада, заедно с ядливи корени. Огънят бе почнал, да пуши, може би заради дъжда, и всички се закашляха.

— Не може да се съди за интелигентността по размерите на черепа — каза Бет. — Динозавърските черепи са доста широки. Те са имали сграбчващи нокти, стъпка към ръцете. А по-късно някои са развили пера — откъдето са еволюирали птиците. Има много неща, които не знаем за онази ера.

Фред кимна и продължи тихо:

— Имаше една следа. Когато видях холограмата за построяването на Купата, погледнах към далечната звезда. Приличаше на Слънцето.

Лау Пит изсумтя пренебрежително.

— Накара ме да се замисля — добави Фред.

— Значи са били умни, построили са това и са били унищожени от скала, които дори ние сме можели да отблъснем още преди няколко века? — възкликна Майра. — Стига де!

Фред сви рамене.

— Нямам отговор. Може да са стигнали до културна фаза, в която са спрели да гледат небето. Вижте, това е идея, а не цялостна теория.

Бет наблюдаваше как Майра спори с Фред. Дълбоките бръчки по челото ѝ бяха изчезнали, както и тези около очите. Явно вече бе започнала да приема смъртта на съпруга си и дори понякога се засмиваше. Но Бет беше сигурна, че Абдус не излиза от мислите ѝ. Както Клиф от нейните, разбира се. Никога нямаше да забрави гледката на размазания Абдус.

Разтърси глава, за да прогони образа. Остави ги да спорят и клекна до входа, за да се наслади на миризмата на дъжда. Като малка я обичаше много — свежестта, която я обгръщаше и носеше ухания във въздуха. Не бяха на Земята, но чувството беше същото.

— Тази Купа има много прилики със Земята, нали? Може би истински странните неща, като подвижните растения, идват от други светове.

Фред кимна.

— Или от десетки милиони години насочена еволюция.

— Въпросът е, ако теорията на Фред е вярна, как да се възползваме от нея? — каза Бет. — С какво може да ни помогне?

Лау Пин се протегна и вдиша чистия влажен въздух.

— Аз предлагам да преспим с нея. Фред, как ти хрумват идеите? Като сънуваш ли?

— Не, но идват, когато се събудя. Лягам си, като мисля за някакъв проблем, и като се събудя, идеята е дошла. Може би греша, но все едно… все едно получавам бележка от друга част от себе си.

Бет стана и го потупа по рамото.

— Подозирам, че това е една от причините да те вземат на „Слънцетърсач“. Нали ти измисли високоволтовите колектори за греблото?

— Да. — Той се усмихна. — Беше забавно. Много интересен пъзел.

— Поеми първата смяна и после поспи. Може пък тази част от теб, която винаги будува, да измисли нещо ново.

Бет разгъна постелката от раницата си и я наду. С крайчеца на окото си наблюдаваше стройната фигура на Фред до входа на пещерата. „Чакай малко, харесва ли ти? Ти си възбудена, сама — направи нещо“. Но тя се отказа. „Не усложнявай отношенията в групата, която едва се държи“.

Легна и отново се замисли за Клиф. Той винаги се оправяше по-добре от нея с полевата работа и тя се надяваше, че може би разбира това странно място малко повече. Дали щеше да го открие някога в този огромен свят-машина?

— Лека нощ, Клифи. Където и да си.

Прегърна надуваемата възглавница, помириса дъжда и се замисли за топло и безопасно място някъде много далече оттук.

2.

Мемор винаги се радваше на ведрото пътуване с тези живи превозни средства. Погледна надолу към бавно отминаващия терен и вдъхна богатия сладникав аромат. Голямото животно бе генетично променено, за да носи уникално деликатно ухание. Мирисът успокояваше ума въпреки царящия наоколо хаос. Тя си позволи още една дълбока глътка, след което се обърна и каза строго:

— Това е пълен абсурд. Имаме дузини въздушни риби и множество самолети. Въпреки това плячката продължава да се крие под земята и да ни убягва.

Капитанът на въоръжената въздушна риба отвърна спокойно:

— Ще ги открием. Излезли са от Дългата линия в станцията под нас. Не могат да стигнат много далече. Момент, виждате ли онези сил?

И се завъртя към големия екран на стената. Жълтеникавокафявите скални каньони бяха пълни с дребни форми на живот. Още от приобщените видове, каквито не бе виждала преди, се събираха на тълпи, прииждаха пеша. Добре: земеделска култура с ниски технологии и прост живот.

Капитанът промърмори замислено:

— Скупчили са се в няколко каньона. Няма танци, паради и церемонии. Това не са обичайните им места за събиране.

— Добре ли познавате тези същества?

— Наричаме ги сил. Винаги са били непокорен народ. Не за пръв път се налага да ги дисциплинирам от въздуха, уважаеми Астрономе.

— Значи проблемът е стар?

— Да. И се влошава. Сил са сред най-лошите от Приобщените. Не са много по еволюирали от типичните месоядни, така че сигурно не трябва да се изненадвам. Защо не вземаме повече тревопасни? — Капитанът примигна, сепнат от собственото си избухване.

— Защото тревопасните рядко са интелигентни — отвърна сухо Мемор. — Но са добри за ядене — имаме си такива.

— Разбира се, разбира се. — Капитанът се обърна и даде бързи заповеди на офицерите си.

Обстрелваха все по-силно. Големият звяр, който ги носеше, протестираше с тихо ръмжене, което отекваше сред влажните стени.

Мемор гледаше как по живите опалесцентни стени избиват нервни капки роса — проблясваха и се пръскаха, и миришеха на кисело. Небесните риби се изразяваха чрез химични сигнали, ненадеждно и често неразгадаемо поведение. Но пак бяха може би най-успешният вид от Приобщените. Бяха взети от горната атмосфера на газов гигант, много отдавна. Дълбоката атмосфера на Купата им предлагаше рай, където можеха да кръстосват, да се размножават и да превръщат водата в жизненото си вещество, водород. Великите от ранните времена на Купата бяха накарали тези живи кораби да се впишат в разцъфтяващата екосистема. Да обикаляш небесата с тях бе пътешествие, заслужаващо да влезе в историята.

— Може ли да разпръснем тълпата? — попита Мемор. — Пречи ни да открием приматите.

Капитанът разроши перата си в знак на съгласие.

— Мога да използвам стандартните системи за болка.

— Направи го.

Капитанът даде нови заповеди и големият търбух на небесната риба започна бавно да се извърта. Мемор тръгна по наблюдателната палуба — дребните членове на екипажа ѝ правеха път, — за да огледа сил. Потоци от тях продължаваха да прииждат от всички посоки. Какви тълпи! Мнозина ходеха, други подтичваха ритмично, трети яздеха животни. Гледаха към небесната риба. Някои спираха и се разтърсваха с видим гняв. Защо? Целта им бе станцията на Дългата линия.

— Капитане? Кога се очаква да пристигнат приматите?

— Трябва да се появят скоро. Възможно е. Но не очакваме да следват прост маршрут и да останат на същата линия. Това би било твърде очевидно. — Последното изречение предизвика неволно потръпване в знак на покорство, с кехлибарено и кафяво, тъй като капитанът разбираше изводите.

— Може да разберат, че очакваме опит за измъкване.

— Стратегическото командване не смята за много вероятно…

— Направете ми удоволствието.

— Но сил няма как да знаят…

— Капитане, винаги има предатели. Информацията изтича, колкото и да опитваме да запушим пробойните.

— Астрономе, чудех се на какво дължим оказващото ни чест ваше присъствие. Едва ли приматите нашественици биха избрали толкова прост маршрут…

— Не си въобразявайте, че може да отгатнете рационалността на пришълците. Нито тяхната интелигентна природа.

— Но нали не очаквате…

— Тези сил са се събрали с причина.

— Но как… Разбира се, тези сил ни създават проблеми още от времето на баба ми. Виждат това като нова възможност да…

— Губите време.

Капитанът побърза да промени командите си и небесната риба се спусна по-ниско и се понесе към каменните възвишения, които обозначаваха Дългата линия.

Мемор се възползва от момента, за да провери във вътрешното си съзнание информацията за тези Приобщени, сил. Купата бе минала покрай техния свят още докато те бяха ловци-събирачи. Птичите хора бяха решили, че са обещаващи, и бяха взели много на борда. Ранните сил бяха изчезнали отдавна — в генетичен смисъл. Да, бяха сръчни, но не чак толкова умни. Нещо близко до по-старите примати на Купата, но с амбиции, производство на инструменти и по-добри социални умения, развити от груповия лов. Както бе обичайно, първите им инструменти бяха оръжия. Оръжията винаги подпомагаха интелекта, което можеше да е позитив, но уви, не и при сил. Тези същества вдигаха периодично бунтове и често се налагаше да бъдат реинструктирани, дори генетично.

Първоначално сил бяха еволюирали по дърветата — чест източник на по-нататъшни беди, защото даваше сръчност на крайниците. Птичите хора ги отглеждаха специално за да развият интелекта и употребата на инструменти, като засилваха изкуствената селекция и насочваха чифтосването им, за да ускорят ефектите. Сил бяха опитомени и направени по-умни и пригодни за технологичните работи, които трябваше да се вършат по Купата. Бедите започваха, когато по-чепатите от тях се бунтуваха, или още по-лошо, решаваха да увеличат териториите си. Трагичното разрешение трябваше да се избягва, макар дори то да не вършеше работа винаги.

— Екипаж! Открий огън! — нареди капитанът.

Мемор се напрегна. Това беше неизбежният проблем в употребата на живи същества за летене в атмосферата на Купата. Естествено, не можеха да използват химично гориво за всеки самолет, защото щяха да изтощят земеделските райони, и затова предпочитаха електромагнитните полети. От своя страна, небесните риби можеха да издържат на относително архаичните оръжия, с които разполагаха Приобщените. Освен това можеха да оказват сериозна въздушна поддръжка с огромния си резервоар от водород.

Екипажът започна да обстрелва с огнените оръжия разпръснатите групички сил на склона. Бяха толкова близо, че Мемор можеше да чуе яростните крясъци и писъците на последна агония. Неприятен звук, но успокояващ, да.

Включиха се и излъчвателите на болка. Мемор наблюдаваше как капитанът ръководи нападението и подкарва сил. Тичащите същества приличаха на паникьосано стадо. Импулсите на зеления лазер ги унищожаваха на цели групи. Стрелваха се надолу и ги изпепеляваха.

Но и небесната риба понасяше щети. Сил бяха разположили артилерия с изненадващо ефективни снаряди, чиито шрапнели разкъсваха корема ѝ. Мемор усети как подът вибрира от реакцията ѝ — тя потръпваше от раните. Отекна дълбоко ръмжене. Екипажът засипа противника с още лъчи от болкоизлъчвателите — стандартно оръжие, което беше безшумно и се използваше за пречупване на съпротивата.

Но артилерийският огън не се поколеба дори при максимална сила на излъчвателите.

— Сил не би трябвало да издържат… — Мемор не довърши, защото видя кой стреля.

Нашествениците.

— Капитане, използвайте лазерите.

Мъжкият показа смут с перата на короната си.

— Техният огън е поразил предната ни батарея, Астрономе. Извинявам се…

Небесната риба потръпваше от забиващите се шрапнели. По влажните стени направо течаха вълни. Екипировката започна да пада от поставките. Екипажът се щураше нервно.

— Сигналът не действа на тези примати — каза Мемор. — Те имат различни неврони. Трябва да използвате лазерите с газово захранване.

— Сега ще ги загреем. Още малко.

Нов залп отдолу се заби в огромния звяр и той се разтресе.

Капитанът се обърна към Мемор и се поклони.

— Астрономе, поехме много удари. Може би разчитахме твърде много на болкоизлъчвателите.

— Може би? — Мемор не мислеше, че е нужно да посочва, че небесната риба залита, изпуска течност от множество рани, губи височина и се накланя опасно. — Може би?

— Предлагам да се оттеглим…

— Ако можете.

— Може да се превъоръжим и да извършим поправки на по-голяма височина.

— Ако успеете да я достигнете.

Небесните риби имаха всички предимства на живите технологии, но си имаха и собствен жизнен цикъл. Смесването на живот с материал бе един от великите успехи на древните, спомогнали за създаването на биосферата в Купата, но си имаше и недостатъци. Живите форми имаха нужда от почивка. Можеха да се поправят сами и дори да се репродуцират, с малко помощ, но това изискваше време. В битка познаването на недостатъците означаваше да имаш мъдростта да се оттеглиш.

— Звярът е тежко ранен. Уплашен е, усещате ли? — Подът и стените бяха от здрави мембрани, които обаче трепереха от неврологичен спазъм. Насред дрънчащата дандания се издигаше гъст пушек.

— Може би се предоверихме на болкоизлъчвателите. В бъдеще…

— Вие нямате бъдеще. Бяхме толкова близо до приматите, а те надделяха.

— Мога да…

— Заведете ме при капсулата ми.

— Вярвам, че сме овладели ситуацията, или ще я овладеем съвсем скоро — настоя капитанът. — Екипажът може да подготви бързо лазера…

— Ако водородните хранилища бъдат пробити, ще спрем да спорим завинаги. Заведете ме при капсулата веднага.

Мемор обичаше влажните ухаещи мембрани на небесната риба, но благоразумието изискваше да не рискува себе си, докато звярът страдаше и може би умираше. Така че последва тичащия ескорт надолу по рампа към най-отдалечената от битката част. Там я чакаше капсулата, чийто екипаж се оглеждаше нервно.

— Излитайте — нареди тя. — Бързо.

Докато се отлепяха от търбуха на рибата, Мемор се чудеше какво означават новите събития. Разбира се, и преди бе имало бунтове. Сил следваха древния цикъл — приобщен вид претърпяваше културна или генетична деформация и ставаше труден за управление. Стандартната стратегия предполагаше конфликтът да бъде потушен, като се използват надеждни съседни територии. Подобни борби пораждаха по-мащабни съперничества и с правилни намеси ситуацията се нормализираше. След като местните Дълбокомислещи започваха да настройват фракциите една срещу друга, се установяваше стабилност.

Това трябваше да се направи и тук — освен ако пришълците не променяха обичайното съотношение на силите. Сил бяха коварни същества, относително ново попълнение в Приобщените. Бяха минали само дванайсет тройнокубични цикъла от промяната в гените им, която ги бе опитомила. Може би бе време за по-фундаментално решение — изрязване.

Но приматите бяха твърде дестабилизиращи. Корабът им може би имаше полезни технологии, но трябваше да бъде унищожен. Тези на свобода трябваше да бъдат екзекутирани. Жалко, защото умовете им преливаха от странности и проучванията можеше да разкрият някои от първичните черти на Народа — даже отпреди отварянето на подсъзнанието.

Е, може би Мемор щеше да успее да проведе някои изследвания преди екзекуциите. Това щеше да е справедлива награда след всички досадни неприятности, които се бяха стоварили върху нея.

3.

Клиф седеше на речния бряг до клечащите извънземни и си спомняше как баща му го учеше да лови риба.

Отначало ритъмът — как да замята с лакът, с китката неподвижна, а лявата ръка да води кордата. Една бърза пъстроцветна пъстърва се бе закачила светкавично. Той я остави да поскача и когато я издърпа на брега, усети, че това е свещено и красиво нещо. Пусна я на свобода, воден от някакъв импулс, а баща му се засмя с разбиране.

Този път нямаше такива импулси. Улови голямо пляскащо същество, което го гледаше с огромните си жълти очи, докато го изтегляше на брега. Странно, но след като го извади от водата, то спря да се съпротивлява. Може би очакваше да го пусне? Може би — ако извънземните практикуваха спортен риболов.

Клиф извади кукичката — устите на тукашните риби бяха костеливи, — вдигна рибата и се обърна. Сил поклатиха глави и замъркаха високо. Явно това бе техният начин за одобрение.

Един сил взе рибата и направи нещо впечатляващо: подхвърли я във въздуха и закачи кожата ѝ със светкавично движение на ножа си, след това я преметна, като използваше собствената ѝ тежест, и кожата се отлепи. Одирането беше невероятен трик, а след това той дори я наряза още докато тя се въртеше във въздуха. После предложи на Клиф дебело сурово парче.

Той отхапа от учтивост. Месото беше почти безвкусно.

Тези създания се движеха по-бързо, отколкото реагираха очите му.

Земите им също бяха различни. Обилна зеленина, малко каменисти терени, странни дървета и растения с големи листа и много плодове. Имаше и доста дребен дивеч, чийто лов вероятно бе сред любимите занимания на сил.

Сети се за Бет. Чудеше се къде е тя и какво е научила. Помнеше нежното галене на косата ѝ по гърдите му, когато тя лежеше до него и си тананикаше. Копнееше да я види, да сподели с нея приказните чудеса на този свят. Можеше да има малко неприятности заради Ирма, но… но какво?

Избягваше да мисли за това. Ирма беше убежище от нарастващия стрес, от скитането във враждебна територия. Да… Но имаше ли и нещо повече? Не знаеше.

„Бори се с проблемите, като се появят“. Осъзна, че това се е превърнало в мотото му.

Ирма приседна до него и каза:

— Ако не изпадаш в тези многозначителни мълчания, няма да спя толкова.

Клиф сви рамене.

— Въобще не са многозначителни. Просто се чувствам добре.

Тя се прозя.

— Баща ми винаги казваше… — тя заговори с басов мъжки глас: — „Никога не е късно да имаш щастливо детство“.

— Моето беше щастливо.

— Чу ли какво каза Куерт?

— Че са Приобщени видове ли?

— Да. Който и да управлява този свят, взима същества от световете, покрай които минава.

Клиф сви рамене.

— Имат достатъчно място.

— Идеята не е нова, просто е по-мащабна. Ние сме създали подобна еволюционна ниша, когато сме опитомили вълците.

— Да. И когато сме превърнали кратунките в съдове. Но съответно кучетата и кратунките са се възползвали и са променили човешките ниши.

— Купата предоставя големи възможности с толкова свободна земя.

— Това е подсказка защо са построили това нещо. Невероятно голямо е и използва невероятно здрави материали. Не са позволили на разумните видове да завладеят околната среда обаче.

Тя се обърна и загледа как един сил опитва импровизираната въдица на Клиф. Сил си имаха свои, но бяха любопитни. Съществото заметна кордата с грациозно движение.

— Искаш да кажеш, че не са направили това, което ние причинихме на Земята.

— Да. А и пътуват между звездите.

— Ние сме еволюирали да правим краткосрочни предположения и да вземаме светкавични решения на базата им. Дългосрочната перспектива не е от силите ни. Само виж Епохата на апетита — продължила е повече от два века!

— Сигурно е било забавно.

Силът хвана още по-голяма и по-грозна риба от неговата и Клиф изръкопляска. Шумът накара останалите същества да се обърнат стреснато и да ги изгледат. Той знаеше, че при хората продължителното взиране предполага или сбиване, или правене на любов. При сил очевидно бе по-сложно. Те използваха очите си за сигнализиране, както хората използваха устите си. Явно затварянето на дясното око и пуленето с лявото означаваше учудване.

Той се ограничи само да им махне. Очите им се разшириха оценяващо.

— През двайсет и втори век целта е била да се ограничат щетите и да се стабилизира климатът. Единственият начин е бил да се създаде сериозно присъствие в космоса, експлоатация на астероиди и стабилна икономика в слънчевата система. След това сме се насочили към звездите.

— Сигурно и с тях е било същото.

— Тогава защо просто не пращат кораби като нас?

— Може би са пращали. Може да се идвали на Земята, но да не са оставили следи.

— Видяхме почти земни видове тук, нали?

— Да. Видях доста познати неща. Може да е паралелна еволюция — функцията определя формата и създава общи черти. Като тази риба. Страшно е грозна, но съм виждал подобни в Карибския басейн.

— Обзалагам се, че е вкусна. Стомахът му изръмжа.

— Ще запаля огън. Това е интересна отправна точка — извиването на молекулите и химическите сходства. Достатъчно близки са до нашите, за да не умрем от глад.

Куерт се появи от гъсталака и каза:

— Добре. Ще готвим.

Клиф помириса въздуха.

— Пушек. Явно вече знаят, че съм хванал нещо.

— Умни са. Чудя се защо понесоха такива загуби само да ни свалят от влака.

— Искат да се отърват от управниците на Купата.

— Е, ние едва ли можем да им помогнем.

— Вероятно. Имаме късмет, че изобщо сме живи.

— Мислиш ли, че ще оцелеем?

— Всъщност не. — Клиф си пое дъх и добави. — Не мислех обаче и… че ще станем любовници.

Тя примигна и се взря в течащата река, избягвайки погледа му.

— Ние не сме. Поне аз не те обичам.

— И аз. Как го нарече? Секс по необходимост?

Тя се изкиска нервно.

— Вярно, че казах така.

— С твоя човек стандартен брачен договор ли замисляхте? — попита Клиф просто колкото да каже нещо.

— Да. След като се установим на Слава. Щях да размразя яйцеклетките си и да създадем семейство. Решихме, че двайсет и пет годишен договор ще свърши добра работа.

— С Бет не стигнахме чак дотам. Покрай цялото това обучение нямаше време да…

— Да го премислите ли? Номерът е да го почувствате.

— Хм. „Любовта не е любов, ако всяка промяна я променя“.

— Какво? О, Шекспир. Е, тази промяна, която ни сполетя, е отвъд всичките ми представи.

— Е… — Той почти се зарадва, че най-сетне е успял да приложи наученото в гимназията. Искаше да постигне някаква договорка, но не знаеше как. — Ще продължаваме ли с… необходимостите?

Тя сви рамене.

— Помага. — Усмихна се палаво. — Това е мнението ми, поне засега.

— Може да доведе до неприятности, като се срещнем с другите.

— Ще му мислим, като се срещнем.

Клиф стана и се протегна. Виждаше как прашните облаци се катерят към небето. Атмосферата бе толкова дълбока, че можеше да види огромните тъмни облаци, които висяха като планини в мъгливата далечина.

Дойдоха Ейби, Тери и Хауард. Носеха някакви растения, които бяха събрали със сил.

— Тряааше да додиш, Клиф, щеш да знаиш кви са тез работи и дъл стаат за ядини. Хауард намери цял куп.

— Боже, Тери, ти си пиян!

Клиф взе растенията. Изглеждаха наред. Пак погледна Тери, после Ейби, който също изглеждаше омаян.

— Дадоха ни да си пийнем нещо освежително — призна Тери.

— Имаше вкус на ананасово вино — обясни Хауард. — Блудкаво, но не се подлъгах, шефе. — Тупна се в гърдите. — Алкохол си беше.

— Възможно е. Тукашната химия е доста близка.

Дали етанолът беше универсален? Срещаше се при ниска плътност в звездни и планетни системи, където оформяше цели региони. Проста органична химия. Просто захари, които ферментират и оформят съединение с въглерода. И шимпанзетата го използваха. Може би всички разумни видове имаха нужда понякога да избягат от трезвеността?

— Е? — Ейби говореше като пиян, който с всички сили се опитва да изглежда трезвен. — Какво ще правим сега?

— За главите ни има награда, момчета — каза Ирма. — Предлагам да си починем тук и да се поучим от сил.

— И да ядем — каза Хауард. — Тук поне има ядене.

— Трябва ни план — продължи Ейби.

— Цел без план е просто пожелание — отвърна Ирма. — Но каква е нашата цел?

— Тук има достатъчно място — заяви Тери. — За всички замразени на „Слънцетърсач“.

— Но това е парк, не е планета! — запротестира Ирма.

— Достатъчно голямо е за милион планети. И е пълно със странни извънземни. Има предостатъчно място да се създаде нещо ново.

Очите и ноздрите на Ирма се разшириха.

— Не тръгнахме с целия екипаж, за да се озовем на това място!

— Но така или иначе сме тук — отвърна тъжно Ейби. — Дори не знаем дали ще можем да подкараме „Слънцетърсач“ отново.

— Има дяволски много неща, които не знаем — съгласи се Тери.

Клиф ги огледа и разбра, че тази идея назрява от доста време.

— Вижте, намираме се на откачено място — каза той внимателно. — Не оставяйте тежката реалност да потиска въображението ви. Ние сме тръгнали за Слава.

В звънливия им смях звучеше радост.

4.

Редуинг наричаше обитаемата част от Купата близо до обширния ръб Великите равнини. „Слънцетърсач“ мина полека над ръба и Великите равнини останаха зад него. Далече долу целофаненото небе докосваше едно възвишение от структурата на Купата.

— Внимавай — каза капитанът на Джам. — Не искаме да прогорим дупки в небето им с нашите магнити, нали?

Джам се усмихна, сякаш бе чул шега.

— Да, сър. Не нанасяй дребни щети на врага. — После добави: — Макиавели.

Големият кораб премина над ръба на разстояние стотици хиляди километри. Редуинг гледаше запленено, докато Аяан не го тупна по гърба.

— Капитане! Свързах се с Фред Ояма!

— По дяволите! Свържи ме веднага!… Фред, докладвай за положението ви.

— Не може да говори — отвърна Аяан. — Има разлика от двайсет и три минути. Могат да ни изпращат само текстови съобщения. Кажете какво да им напиша.

— Аха. Фред, ние обикаляме от другата страна на Купата, да видим какво ще открием. При последния ни контакт групата на Бет се бе подслонила в някакви пещери. Тя се притеснява как ниската гравитация ще се отрази на костите им. Иначе са в безопасност. Имат поне два месеца, после ще се наложи да ползват медицинската апаратура на кораба.

— Решихме проблемите с двигателя на „Слънцетърсач“. — Реши да не задълбава в детайлите. Корабът беше достатъчно забавен от насрещния вятър на звездата. Може би можеше да завие покрай Купата и да се ускори към Слава, но това щеше да изразходва запасите им. Всъщност Купата беше по-голяма цел. Невероятен джакпот, стига да оцелееха. Слава можеше да почака.

Видя, че Аяан намества системата от антени, за да не загубят връзка. Технологията беше натоварена до краен предел, за да комуникира с постоянно движещи се цели от такова разстояние.

— Добавихме някои неща към менюто и включихме биохимичен анализ. Сега ще ти пратя ъпдейта. — Аяан кимна и натисна едно копче, за да добави предварително подготвения файл.

— Искам да ви прибера всичките. Трябва поне да планираме среща. Ще е добре да открием подходящо място. Проблемът е, че за да е достатъчно голямо, та да го видя оттук, ще е като да си чукнем среща в Австралия. — Редуинг се засмя, но се сети, че няма да чуе отговор. — Мащабите са твърде големи. Но ако открием нещо като радиостанция, може да се срещнем там. Ще търсим всякакви антени.

Закрачи по палубата. Опитваше се да каже всичко важно, преди да загубят връзката.

— Знам, че от външната страна няма пристан или система за презареждане, която да разбираме. Знам, че загубихме една от совалките. Няма значение — все още разполагаме с „Хокинг“, „Карсън“ и „Лено“. Не сте получавали медицински грижи от четири месеца. Трябва да направим дебрифинг.

Минаването над ръба не беше най-добрият момент за връзка.

— Гледам към външната страна на Купата. Има много структури. Петна, куполи, кръстосани линии. Сега увеличавам над една част… има система от тръби, може би транспорт. Прилича на паяжина… На самия ръб има по-дебели и по-къси тръби. Ръбести сиви структури големи колкото малки луни. Като Церес. Няколко. Виждам, че най-близката се движи. Много е голяма. Твърде голяма, за да е оръжие. От вътрешната част има спирални линии…

Вътрешната му аларма се задейства.

— Карл, какво мислиш?

— Сякаш са обвити с магнитни намотки — отвърна Карл. — Може да е някакво оръжие.

— Или телескоп — предположи Клеър.

Карл поклати глава.

— Астрономия? Не. Нямаше да има нужда от този дълъг цилиндър. Може ли да е някакъв непознат лазер? При всички случаи е огромно.

— Прилича на оръдие — каза Редуинг. — Но е по-голямо, отколкото би имало смисъл.

— Може да се борят с планети — каза Клеър Конуей. — За това им трябва голямо оръдие. Капитане, след около двайсет минути ще минем право покрай цевта.

— Най-близкото се извърта, за да ни прихване, сър — докладва Карл.

Редуинг се намръщи и нареди:

— Джам, извърти ни. Стой далече от фокуса му. Аяан, имаме ли още връзка с Фред? Фред, кажи някаква добра вест.

— Капитане — заговори бързо Джам. — Позволете да ни върна на Великата равнина.

— Действай… Фред, след няколко минути ще загубим връзка. Получихме съобщение от Земята. Сега ще ви го препратя.

Загубиха връзката с Фред. Така нареченото оръдие продължаваше да ги следва. Джам и Клеър маневрираха с кораба. Магнитното гребло се опитваше да докопа колкото се може повече от соларния вятър. След това минаха през ръба на Купата.

— Един телескоп не може да е толкова голям — каза Клеър. — Нали? Капитане?

— Джам, права ли е?

— Спускам се по-ниско — отвърна пилотът, съсредоточен върху траекторията им. — Телескопите нямат нужда от дължина, а от ширина, за да улавят светлината. Виж, за да излъчваш светлина…

Вече бяха над Великата равнина и забавяха, за да отминат ръба.

— Готово — заяви Клеър. — Дългият цилиндър вече не ни следва.

— Не иска да стреля по Великата равнина — каза Редуинг, зарадван от интуицията си. Постара се да скрие облекчението си.

— Може би не могат — обади се Джам. — Ако е оръжие и може да се извърта достатъчно, че да стреля по населените зони… гражданската война би била доста неприятна, нали?

Редуинг не знаеше и не отговори.

— Днес е щастливият ми ден — включи се Аяан. — Получих ново съобщение от групата на Клиф. Малко е накъсано, но софтуерът успя да го възпроизведе. Искате ли да го видите?

И изкара дългото съобщение на всички екрани. Групата на Клиф бе открила транспортна система и се бе научила да я използва. Бяха срещнали извънземни и се бяха съюзили, дори бяха участвали в обща битка. Същите извънземни ги бяха отвели до вътрешността на Купата. Имаше и снимки — с ниско качество. Имало какво да ядат и били благодарни за менюто на Бет.

— Като цяло са живи и в движение — обобщи Редуинг и всички се усмихнаха. — Това са отлични новини.

— Но въпреки че не са заловени, не са стигнали доникъде — добави Аяан.

Редуинг предаде вахтата на Карл и тръгна към тясната си каюта. Бяха получили съобщения от Слънчевата система и изкуственият интелект тъкмо бе успял да ги декодира. Капитанът започна да ги преглежда, докато се хранеше сам — пиле с ориз и ароматен сос. Една от най-големите заплахи за стабилността в космическите кораби бе загубата на сетивност и вкусната храна помагаше доста. Както и сексът, но Редуинг нямаше тази възможност. Имаше една дама, която можеше да събуди, ако обстоятелствата се окажеха подходящи — например когато имаше нужда от по-голям наземен екип. Нямаха нищо официално — нито договор, нито дори уговорка. А и нещата с наземните екипи не се развиваха добре. Той въздъхна, погледна гигантската конструкция, която се въртеше под кораба, после провери теснолъчевите комуникации.

Имаше някои технически новости за гравитационните вълни на Слава. Той ги задели за Карл и зачете обобщението. След векове на Земята не знаеха много повече. Дължината и размерът на вълните продължаваха да намекват за огромни маси, движещи се в сложни траектории. Но предварителните проучвания на системата не показваха такива. Може би гравитационната теория беше неправилна, твърдеше едно от съобщенията. Или пък наблюдаваха източник, който случайно беше на същото място, но всъщност бе много по-далече.

„Финалното сливане на две черни дупки в двойна система освобождава повече енергия от комбинираната светлина на звездите във видимата вселена. Тази огромна енергия се проявява под формата на гравитационни вълни, носещи почерка на сливането“. Бяха твърде мощни, за да носят почерка на Слава, но напомняха на тези от теорията за сливането.

Имаше и други. „Или пък ефектът е измислен, за да ни заблуди“. Измислен? Може би езикът се бе променил. Фактите не трябваше да са правдоподобни — за разлика от фикциите. Редуинг изсумтя.

През последния век съобщенията повтаряха същия рефрен — за славата на мисията им, и ги подканяха. Понякога носеха религиозни мотиви, но това бе по-скоро екоцеремония. Редуинг нареди на софтуера да потърси истинската информация.

Повечето новини се отнасяха до биосферното управление. Въглеродното отделяне, което работеше добре в миналото, показваше странични ефекти. Затоплените разширени океани увеличаваха въглеродите си, продукт на изсипването на отпадъци от земеделието. Сега това започваше да се превръща в проблем. Събирането на CO₂ в океана явно бе достигнало до своя лимит и климатичните инженери не можеха да направят нищо повече.

Всички неща, отложени с няколко века, започваха да се обаждат. Единственото нещо, за което Земята бе планирала с няколко века напред, бяха космическите кораби…

Редуинг се обърна към екрана на стената и погледна далечните пейзажи — ниски планини, покрити със сняг, гъсти гори, речни долини с размерите на земни континенти. Как тези същества успяваха да управляват Купата? Трябваше да е много по-сложно от управлението на проста планета.

Дали Купата не можеше да научи Земята на съществени неща за тераформирането? Дори само за това щеше да си струва да спре тук.

Доразгледа останалите съобщения. Имаше ъпдейти за някои от бордовите интелекти, предложения за ъпгрейд на няколко хардуерни системи. Най-вероятно идваха от работата с други кораби. „Слънцетърсач“ също изпращаше такива доклади с тяснолъчевата система. Редуинг беше сигурен, че известията му за Купата са сред най-странните съобщения.

Той командваше звезден кораб, но това гигантско нещо тук бе звезда, която задвижваше кораба и бе в неговата основа. И вървеше с ядрени реакции, също като „Слънцетърсач“. Това беше… кораб-звезда.

Тогава… кой го караше?