Купата на небесата

1.

Дори Тананарийв се справяше и вървеше стабилно, макар и потна и намръщена. За разлика от Майра, която не издържаше на темпото след последния сън. Вървеше като в треска и устните ѝ се движеха във вътрешен диалог. Бет разбираше, че загубата на съпруга ѝ я е съкрушила.

Ето за това трябваше да мисли. За оцеляването. Дръж групата заедно и преодолей станалото. По време на обучението го наричаха лидерство. Всеки член на екипажа трябваше да е готов да поеме лидерството в случай на нужда. Тоест ако предишният лидер бъде убит или се пречупи пред лицето на непредставимото. Лидерство.

Лау Пин се шмугна в листака и изчезна.

Бет прехапа устни. Нямаше да вика след него. Бяха бегълци и бе най-добре да са тихи.

Майра зарида и се просна в меките листа.

Бет погледна след Лау Пин и я докосна по рамото.

— Майра…

— Той е мъртъв, и за какво? Ние просто бягаме. А и без това ще умрем от отслабване на костите в тази гравитация…

— О, Майра, съжалявам. — Беше най-добре да се възползва от момента и да си кажат всичко. Беше въпрос на емоционални, а не на здравни проблеми. Човечеството имаше доста опит при ниска гравитация, а този регион беше с около 0,3 g. Може би не толкова зле — ако не се задържаха тук с месеци.

— И къде отиваме, че е толкова важно?

— Трябваше да избягаме — каза Бет меко. — Всички се съгласихме. Той беше чудесен мъж и се справи брилянтно с паяра. Храбро. — Бет я потупа по ръката. Съзнаваше колко е безполезно съчувствието ѝ.

Майра кимна и сълзите ѝ рукнаха.

— Беше толкова, толкова…

— Знам. — Това бе всичко, което можеше да каже. Съчувствието наистина беше безполезно, но въпреки това бе важно. Ако съкрушените се почувстваха изолирани, нещата щяха да станат още по-зле. — Наистина съжалявам.

Спомни си собствените си чувства. Съществото буквално бе смазало Абдус и вътрешностите му се бяха изсипали. Кръвта течеше на червеникавокафяви струи, а лицето му бе смачкано и неузнаваемо.

Всеки сблъсък със смъртта я потрисаше, но този случай определено заставаше начело.

Зачуди се дали Клиф е оцелял на това странно място. Насили се да спре да мисли, приседна до подсмърчащата Майра и я прегърна.

— И аз съжалявам, Майра — каза Фред, бавно и равнодушно. После се огледа. — Накъдето и да решим да тръгнем, трябва да се придържаме към хребета.

Бет се сепна. Фред понякога не говореше с дни. И ето, и сега пак млъкна.

Лау Пин — тъкмо се бе върнал — каза:

— Фред! Не бива. Така може да ни видят.

— Няма да вървим по самия хребет — сряза го Фред. — Просто ще го следваме. Да ни ориентира. Вижте. — Ръцете му нарисуваха крива линия. — Помните ли като ни докараха, как минахме покрай онези куполи? Хребетът продължи още трийсет-четирийсет километра и стигнахме до стената и Градината. Не разбирате ли, че това под пръстта и камъните е структурна решетка? Колко плитка е почвата? Ако ще строиш тук, трябва да застопориш важните неща към широките… — Той млъкна, но ръцете му продължиха да махат.

Бет кимаше. Надяваше се, че това ще ги разсее от мъката на Майра.

— Тогава да вървим покрай хребета. Ще стоим от едната страна и няма да се доближаваме до паярите. Ако сме внимателни, ще избегнем коридорите им.

Фред кимна и тя продължи:

— Вече знаем част от ядливите неща. Ще ги печем с лазерите, за да не вдигаме дим. Тук растителността е сурова и ще пуши. Трябва да внимаваме да не ни заловят. Вече няма да газим из гъсталака. Ще се движим по дърветата. Трудно е, но можем да се справим.

Лау Пин се намръщи.

— Опасно е и ще ни забави.

— Но е по-сигурно. — Майра излезе от вцепенението си. — Колко от паярското въже ни остана? Лау Пин…

— Мисля, че ще е достатъчно. — Инженерът посочи намотките около кръста си. Бет осъзна, че това е шансът да отвличат вниманието на Майра, като я карат да участва във вземането на решения. Да я държат в групата.

— Мисля, че Бет е права — заяви твърдо Тананарийв. — А и става дума за кратко разстояние. Е, Фред, накъде?

— Онази линия куполи трябва да е космодрум — намеси се Лау Пин. — Беше мъгливо и не ги видях ясно. Но трябва да е космодрум, нали? Със складове и така нататък.

— Може. — Майра примигна и видимо се стегна. — Но пък сигурно точно там ще ни търсят.

— Права си — каза Фред. — Но ако следваме хребета в обратна посока, ще открием нещо важно.

— Като какво? — попита Тананарийв.

— Нещо, което иска стабилна подпора.

От дървото, на което се покатериха, видяха, че хребетът е на няколко километра от тях. Намираха се в началото на издигащия се към него склон.

Движението по дърветата приличаше повече на плуване, отколкото на катерене. Ниската гравитация помагаше и придаваше бавна грация на движенията им, докато се прехвърляха по гъвкавите клони.

Виждаха на голямо разстояние. Пейзажът тук бе вдлъбнат, а не като на Земята. Високите обекти в далечината се забелязваха лесно. Хребетът особено, с безразборно струпаните скали на върха. Отвъд него беше небето с розовеещото слънце и безспирното бяло изригване. Струята се охлаждаше в червено и кехлибарено, когато достигнеше Купата. Нишките се увиваха една в друга и танцуваха в кръгове, като змии на бавна музика.

Когато доближиха хребета, спряха и Бет каза:

— Трябва да открием път обратно към гравитацията. Как сме с ориентацията? Фред, накъде са онези куполи?

Фред се огледа и кимна наляво.

— Да. Би трябвало да са натам. Наляво — потвърди Лау Пин.

— Ето там са — каза Тананарийв. — Като тъмна черта в онази посока. Точно както каза Лау Пин.

— А какво има надясно?

Те погледнаха. Хребетът се виеше, виеше… И нищо друго.

— Към космодрума — нареди Бет твърдо. — Жалко, че сме толкова лесно забележими.

Една черна птица с яркожълт гребен се сниши над тях, без да се бои, нададе писък и отлетя.

— Ех, обяд — каза Фред.

Лау Пин се засмя, после каза:

— Птиците ни помагат. Астрономите не могат да ни открият по топлината, защото небето е пълно с големи птици. Ако успеем да уловим няколко за вечеря, може да използваме перата им за камуфлаж.

Ако не идеха в космодрума, нямаха шанс да намерят превозни средства, които да ги върнат в гравитацията. Лау Пин беше прав. Космодрумът бе очевидната им цел.

Твърде очевидна.

Птицата имаше вкус на хищник, а месото ѝ бе тъмно и жилаво, малко като лъвското. Бет беше яла веднъж лъв в специален ресторант, преди векове. Прогони мисълта, че от всичките ѝ познати — родители, приятели, любовници — сега е жив само екипажът на „Слънцетърсач“.

Примлясна и се съсредоточи върху месото. Изяждаха съвестно всичко — мазнина, сухожилия, дори чупеха костите и изсмукваха мозъка. Не се знаеше кога ще успеят да уловят още нещо. Бяха хванали само четири от пуйкоподобните птици, преди другите да се усетят. Сега трябваше да се спускат в гората, за да открият нещо за ядене. Намираха вода по листата. Поне беше лесно да стрелят от дърветата — животните явно не се страхуваха от небето и просто си обикаляха наоколо.

Използваха черните пера, за да се маскират, и се усмихваха, сякаш са на маскарад. Придвижваха се с къси скокове, като летящи катерици.

Пукот и пращене. Вляво се мърдаха някакви клони, макар че нямаше вятър. Лау Пин им махна да изчакат. Фред посегна, не за оръжие, а за камерата на комуникатора си. Изчакаха няколко дълги секунди. Тананарийв изстреля слаб лазерен лъч към шумолящите клони.

И те паднаха, като се мятаха диво, докато летяха надолу. Клони ли?

— Дървесни октоподи — каза Лау Пин. — Кълна се, приличат точно на това.

— Две змии, които се чифтосват — каза Майра.

— Според мен изглеждаха повече — отвърна Бет.

Фред превърташе видеото на бавен кадър.

— Змии с две или три опашки. Много странно. — Показа им комуникатора. — Виждате ли? На опашките има… нещо като нокти или като прешлените на гърмящите змии. Хванаха се за някои от долните клони.

Всички се заслушаха и чуха шумоленето отдолу.

— Да идем да погледнем? — предложи Лау Пин.

Фред започна да се спуска, без да чака.

— Фред! — извика Бет. — Трябва да продължаваме.

— Виждам нещо.

— Може да се отровни!

Фред не отговори. Майра го снимаше, докато не се скри от поглед.

Той се върна след няколко мига. Размахваше нещо с размерите на възглавница и формата на наденица.

— Изпуснаха го — каза, когато стигна до другите. — Вижте, широко е колкото тях, около трийсет сантиметра, с размер на змия. Има колани и…

— Не го късай? — извика Лау Пин.

Храс.

— Велкро.

Бет посегна и извади съдържанието. Парче месо, увито в плат. Нож със странна дръжка. Инструмент с едно копче: фенер? Комуникатор? И двете? Смееха ли да го пробват.

— Трябва да продължаваме — настоя Тананарийв.

Бет беше съгласна. Продължиха с подскачането по клоните. Новопридобитата чанта бе вързана за колана на Фред.

2.

— Ами ако се наложи да излезем от гората? — попита Лау Пин. Бяха спрели да си починат на някакви листа с размерите на главната палуба на „Слънцетърсач“.

Бет нямаше отговор. Отвъд гората се простираше вертикален пейзаж. Можеше да няма удобни места за изкачване. Но пък зеленината се простираше чак до редицата точки, които бяха започнали да се превръщат в полусфери с различна големина и цвят.

Решиха да тръгнат към тях.

Дърветата ставаха по-редки, растителността — по-ниска. Големите птици ги отбягваха. Стомахът на Бет изръмжа.

Слязоха от дърветата и тръгнаха през ниските храсти. При всеки шум замръзваха.

Напредваха бавно и методично. Нямаше сенки да се крият и небето изглеждаше по-горещо.

Първият купол беше сфера, висока десет етажа — извисяваше се от джунглата, сякаш стъпила на един крак. Обграждаха я папрати и тръстики, от онези, с които се хранеха Птичите хора.

Бет наблюдаваше внимателно далечните фигури, които се движеха с поклащане и ленива грация между по-далечните сгради. Целият комплекс ѝ заприлича на градина, пълна с наслади.

Промъкнаха се предпазливо до купола. Въздухът бе пълен с ухания и Бет се ослушваше за съмнителни шумове, но такива нямаше.

Какъв беше този купол? Тя го огледа по-внимателно. Кафяви петна със следи от бяло, като всяко бе обградено от тъмносиньо. Почти като…

— Това е глобус — прошепна Тананарийв в ухото ѝ. — Карта.

— Дявол да го вземе, права си! Тази градина е някаква… галерия за планети? — Бет погледна към по-далечните глобуси и действително, по всички имаше континенти и морета. Но бяха относително малки, не по-големи от вагон или от най-едрите Птичи хора.

— Значи тази… може би е родната им планета? — предположи Тананарийв.

— Или някоя, която са проучили.

— Нали се движат в същата посока като нас! Може да е Слава. От това разстояние може телескопите им да са различили континентите. Виж, в другия край на редицата има друга голяма.

Бет погледна натам.

— Едната да е домът им, а другите да са зададените цели — да, може. Логично е родната планета да бъде отбелязана специално. — Астрономите можеше да знаят очертанията на континентите на Слава или пък това просто бе планета, която бяха проучили по време на пътуването си. Ако светът не беше интересен, сигурно въобще не кацаха.

— Какво става? — прошепна Лау Пин зад тях и те му казаха до какво заключение са стигнали.

Бет отиде до сферата и започна да я обикаля обратно на часовниковата стрелка. Останалите я последваха.

Наистина изобразяваше планета. Но нямаше ледени шапки; къде ли бяха полюсите? Сферата не се въртеше достатъчно бързо, за да се каже. Може би не се въртеше изобщо, макар че бе закрепена на ос. Океаните бяха в тъмносиньо, а земята в кафяво и червено. Земните маси бяха назъбени и белите ивици показваха снежните планини. Беше леко стилизирано. Континентите и островите бяха оцветени, малко като скъпоценности, а океаните, които представляваха три четвърти от повърхността, бяха прозрачни. Виждаха се по-дълбоките зони и подводните хребети. Ако се вгледаше достатъчно силно, виждаше сенки, които се движеха вътре. Форми на живот с размерите на планини? Вече бе ясно, че системата се върти, макар и много бавно.

— Някой се приближава — прошепна Тананарийв.

Няколко Птичи хора се движеха към тях.

— Трябва да се скрием — каза Лау Пин.

— Вътре? — обади се Фред.

— Единственият път е през оста, която поддържа сферата — отвърна Лау Пин и отиде до стълба.

— Вътре видях движение — каза неспокойно Бет. — Не искам да се сражаваме с никого.

— Вече огледах — отговори Майра. — Това са холограми. Нещо ги излъчва.

— Има ли публика?

— Не, доколкото видях.

Лау Пин махна с ръка и всички го последваха бързо и мълчаливо.

При нормална гравитация крехката метална колона не би могла да поддържа десететажната сфера. Вътре имаше спирално стълбище. Беше широко — може би бе пригодено за различни видове, а не само за Птичите хора.

Тананарийв предложи да спрат, но не бе особено настоятелна. Горе ги очакваха чудеса.

Влязоха.

Вътре беше още по-просторно. Приличаше на музей: разни неща висяха на жици или бяха поставени на най-различни места. Около извитата стена имаше широка керамичнозелена рампа.

— Внимавайте за движение — изсъска Лау Пин. — Фред, Майра, Тананарийв, в средата. Аз съм отпред. Бет?

— Охранявам тила.

На пода имаше мърдащо възвишение, почти плоско, но с хребети и басейни. Петна с цвят на охра и бледозелено потрепваха и се разпростираха. След минута това се повтаряше. Отначало не можаха да схванат смисъла, но след миг Тананарийв се сети.

— Това е континенталното движение.

— Все още не знаем… — започна Бет.

— Коя е планетата. Вярно.

Минаха покрай модели, които сигурно бяха космически кораби, и внезапно се озоваха в триизмерен филм. Прекрачиха някакъв невидим праг и пространството се изпълни с космически пейзаж, осеян с мърдащи тъмни точки.

Бет бързо отстъпи назад. Точките изчезнаха. Сред движещите се образи можеше да е скрито всичко, но нямаше нищо живо освен собствените ѝ хора, които виждаше, ако стоеше извън холограмата. Те се бяха разпръснали и наблюдаваха за врагове, освен Фред, който стоеше неподвижно, запленен от танцуващите точки.

Тя отново пристъпи вътре. В примигващата светлина край нея заигра хаос. При тези условия можеха да бъдат изненадани от всичко, но тя не можеше да извърне поглед. До нея Фред въздъхна, също толкова омаян.

3.

Гледката се отвори в дълбокия космос. Точно в центъра на картината се виждаше малка жълто-бяла точка. Визуалното поле беше полусфера, толкова голяма, че Бет не можеше да види краищата, без да завърти глава. Небето бе обсипано със звезди, но тя не разпознаваше никакви съзвездия.

Гледната точка започна бавно да се върти. Може би това бе най-близката звезда? Не — вляво се появи ръждивожълт диск. Дискът кипеше от малки бури и тя виждаше магнитните арки, които се стрелкаха над горещата повърхност. Тази звезда беше видимо по-малка и по-червена от Слънцето и бе наситена с тъмни петна. Гледката се измести, звездата остана вдясно и се видяха малки кораби. По средата им имаше сини издутини, може би цистерни за гориво. Влачеха огромни шестоъгълни контейнери. Стотици кораби, насочили се към…

Появи се огромен блед полумесец и Бет видя конструкцията от дълги подпори, които се извиваха към сложния център. Между тях имаше дълги светещи обръчи, като брачни халки. Нещото беше толкова голямо, че хвърляше дълбока сянка върху рояка кораби, суетящи се около него като насекоми работници.

В далечината орбитираха въртящи се скали, оцветени предимно в бяло. По повърхността им танцуваха пламъци, а парите излизаха на сфери. Това бяха огромни леярни системи, работещи в пълен вакуум. От тях се издигаха големи облаци бял и кехлибарен газ, разширяваха се, ставаха прозрачни и изчезваха. Гледката мина покрай по-малка звезда, бяла и по-ярка от останалото небе.

Около минните операции се суетяха още кораби, по-малки. Някои тикаха масивни подпори през цилиндрични конструкции. Дългите греди излизаха с блясък и присветваха на оранжево-червената звездна светлина. Може би беше някакъв процес на закаляване?

В далечината се носеха мръсносиви късове. Бет осъзна, че това са ледени астероиди, като тези, които човечеството експлоатираше в Оортовия облак. Кондензирани при раждането на звездата и богати на изпаряващи се вещества. Корабите около тях обслужваха големи оранжеви балони. Балоните бяха пълни с газ, роден от малките оранжеви огньове под тях. Маса и вещества за строежа.

След това роякът кораби се замъгли. Времето се ускори. Огромната конструкция започна да придобива форма. Подпорите се съединиха на слоеве. Бяха разгънати скелета с напречни тръби и започнаха да се оформят скоби и връзки с размерите на планети. Гигантската геометрия се дооформи. Това беше Купата.

Малки кораби, които не се виждаха добре, започнаха да полагат около полусферата черен слой. Повърхността внезапно проблесна с бяла светлина. От структурата се разнесе газ и постепенно избледня.

„Това е урок по история. Местните искат да запазят знанието откъде се дошли… и затова има такива места, за да не се изгуби посланието. Традиция от древни времена“.

Камерата се приближи. Бет виждаше сложните маневри на сребристите кораби по повърхността на Купата. Те полагаха слоеве и колони, които рамкираха полусферата, и камерата ги следваше. Плъзна се по ръба на Купата… право към рояк кораби, носещи оранжевите балони с летливи вещества, които бе видяла по-рано. В балоните проблясваха светкавици. Корабите ги освободиха над Купата и те се плъзнаха през дупки в почти невидимия външен слой, надолу към повърхността.

Гледната точка се насочи към блестящия слой. Това беше атмосферният щит, който се изду от налягането на освободените газове. По повърхността на Купата се появиха облаци, като изригващи гейзери. Други кораби се плъзгаха и полагаха кафявата и черна почва.

Това беше история за произхода. Малкото червено слънце бе родило съществата, построили Купата. Защо представлението не бе почнало от планетата на строителите? В тъмното небе не се виждаха никакви планети. Може би бяха много малки. А може би светът на строителите беше съвсем далече и орбитираше около първата ярка точка, която бе видяла. Може би строителите бяха от някой далечен съсед на малкото слънце.

Гледката се промени. Роякът работни кораби се движеше като бърза мъгла. Почвата се намести и в атмосферата се надигна синкава мараня. Високите облаци бяха прорязани от светкавици. Назъбените континенти бяха пометени от мусони и моретата се разплискаха.

Системата еволюираше. Над необятните земи бушуваха бури. Един участък от задната стена се изтръгна и роякът го обгради, докато във вакуума се изливаха пръст и газ като от изригващ вулкан. Системата бе закърпена.

Времето потече още по-бързо. Бет не беше сигурна откъде го знае, но знаеше, че е необходимо много време, за да се създаде работеща биосфера. Въздухът започна да се прочиства и сивите облаци се натрупаха на купчини, като палачинки. Зеленината се разпростря като плесен по извит керамичен съд.

Бет вече виждаше Дупката, без проясняващата се атмосфера. Огледалата започнаха да се появяват по Купата, приличаха на намотки прежда. Тъмната повърхност на Дупката бе осеяна с големи сиви конструкции, които сигурно бяха магнитните ядра. Центърът се оформи бавно и вече се виждаха звездите от другата страна.

С наближаването на края полагането на огледалата се забави. Огледалните полета потръпнаха, проблеснаха и оживяха. Гледката се промени и се видя ръбът на Купата, където се оформяха шарнири от полиран метал. Огледалните полета придобиха металически отблясък и по тях заиграха ярки цветове.

Огледалата започнаха да светят в червено и оранжево. Отразяваха малката звезда и се наместваха, фокусираха се. Внезапно се появи тънка линия кипяща плазма, стабилизира се и се промуши през Дупката.

После се удебели. Появиха се нишки и тъмни петна. Едно влакно се отдели и засегна слоя, който предпазваше атмосферата. Струята се прекъсна, но белята беше станала. Атмосферната кожа потъмня и въздухът започна да изтича. Трескав рояк от работни кораби успя да го спре.

Гледката се завъртя към червеникавата звезда. Короната ѝ кипеше от магнитни сили, образуващи високи дъги около нажеженото петно. Това беше фокусът на огледалата и множество кораби се суетяха около него.

Струята се появи отново. Този път се насочи право през Дупката. Поправената атмосферна кожа я отразяваше бледо.

Купата от миналото започна да напомня живата зеленина от настоящето. Гледната точка се отдалечи от нея и постоянно примигващите работни кораби се стопиха.

Системата от звездата, Купата и струята заплава през тъмата. Блестящата струя затъмняваше далечните ледени звезди. Огромната конструкция се отдалечи болезнено бавно от жълто-бялата звезда.

Явно напускаха системата. Не можеха да минат близо до звездата, защото щяха да нарушат орбитите на потенциалните планети. Купата се превърна в кораб, отправен към далечните бели светлини на зовящите звезди.

Остана само космическата гледка.

Лау Пин, Фред, Тананарийв, Майра и Бет изглеждаха така, сякаш бяха взели ЛСД. Бяха пътешествали в далечното чудно минало.

В тъмното Бет можеше да види през опушеното стъкло на глобуса. Отдолу вървяха гигантски Птичи хора.

— Май разбирам — каза Фред.

— Всички разбрахме — отвърна му Майра.

— Сега ми е ясно защо примитивните са загинали, когато са се сблъскали с по-напредналите цивилизации — обади се Тананарийв.

— Очевидно, щом има само един вход, има и само един изход — каза Лау Пин.

— Не можем да излезем — отвърна Бет. — Обградени сме.

— Ако някой влезе тук… — започна Лау Пин.

— Сме мъртви — довърши Майра. — Да продължаваме да проучваме. Тайните са тук. Между другото, Бет, това трябва да е карта на родната им планета.

— О… почти.

През следващия час разгледаха стотици космически инструменти. Повечето бяха твърде загадъчни и дори не можеха да се опишат. Майра снимаше съвестно.

В един момент спряха да си починат и да изядат последните си запаси.

— Според мен Птичите хора се махнаха — каза Бет. — Това поне е хубаво.

— Лошото е, че сме гладни — отвърна Тананарийв. — Как мислите, тук дали има нещо за ядене?

4.

Следващите шест глобуса бяха с диаметър три-четири метра и бяха разположени през половин километър. И те бяха светове, но не като Земята. Единият беше изцяло син, малко по-голям от останалите. Друг беше гол и леденобял, напукан около екватора. Никоя от сферите нямаше врати и прозорци.

Последната, на около час път, беше много голяма и пак стъклена. Птичи хора от вид, който хората не познаваха, се стичаха към голямата арка на входа ѝ и влизаха вътре.

Бет и спътниците ѝ се приближиха отстрани през папратите и Тананарийв пропълзя до стъклото, погледна и каза:

— Танцуват. Това е бална зала.

Лау Пин застана до нея, погледна и добави:

— Ритуал за чифтосване.

— Има ли разлика? — попита Бет.

Смехът, последвал плоската ѝ шега, показваше колко са напрегнати всички.

Бет също погледна през стъклото. Отвътре се чуваше бавна думкаща музика, проста мелодия с натрупващи се акорди, допълнени с множество перкусии. Птичите хора се клатушкаха, вдигнали глави към тавана.

Слънцето и струята бяха зад гърба им и ако не мърдаха, Бет и Тананарийв можеше да изглеждат като папрати. Вътре имаше платформи с… ложета?… гнезда? Хилядите Птичи хора, включително няколко гигантски Астрономи, обръщаха внимание единствено един на друг. Някои танцуваха, други се биеха, трети… глава до опашка… това сигурно бе чифтосването. Астрономите не участваха. Дали бяха тук, за да надзирават? Или воайорстваха?

— Нямаме работа тук — заяви твърдо Майра.

— Майра, това може да е карта на Слава! Това е последният глобус в парка.

— Тогава да направим няколко снимки.

Направиха ги и продължиха към последната сграда — огромен сребрист купол с широк правоъгълен отвор, от който излизаха релси. Непрекъснато влизаха и излизаха въздушни вагони. На тях имаше открити клетки, а вътре…

— Живи животни — каза Тананарийв.

— И растения. Това е склад — каза Лау Пин. — Гладни ли сте?

Минаха от сенчестата страна на един бавно движещ се вагон и прикрити от него стигнаха до зоната за разтоварване.

Имаше Птичи хора от едрите видове. Някои може би бяха пазачи, но повечето товареха и разтоварваха. Товареха познати неща — плодове, растения и животни от градината-затвор. Разтоварваха папрати, тръстики и треви — цели тонове. Явно това беше храна за различните типове Птичи хора.

Работниците сякаш изобщо не обръщаха внимание на храната, но стомасите на хората къркореха от глад. Влязоха в склада и се скриха зад камара тикви и пъпеши с размерите на автомобили, разрязаха един пъпеш и започнаха да се тъпчат.

Фред посочи една вентилаторна решетка в стената и каза:

— Трябва да се скрием там.

— Защо? — попита Бет.

— Защото смърдим — отвърна Фред.

Беше прав. Можеше да ги надушат.

Преместиха се под въздухопровода, като освен резените пъпеш взеха и разни плодове и някакъв мъртъв бозайник.

Вятърът беше освежаващ.

Ядоха, спаха и ядоха пак.

— Най-лесно е да носим храната в себе си — каза Фред съвсем сериозно, докато се тъпчеха.

— Мисля, че разбирам… — продължи той.

Всички го погледнаха.

— Какво? — попита Бет.

— Ще ме помислите за луд, но…

— Живеем като мишки в гигантски извънземен супермаркет, Фред — каза Бет. — В купа с размерите на слънчева система. Никой от нас просто не може да е нормален.

— Много звезди са по двойки — каза Фред. — Може би повечето.

— И какво?

— Мисля, че онази сфера, първата, беше карта на Земята. Отпреди да се оформят континентите.

— Защо им е да правят глобус на Земята? — попита Лау Пин.

— Защото са динозаври.

Лау Пин се засмя.

— Да бе!

— Някои динозаври са станали разумни. Развили са пътуването сред звездите. Започнали са да проучват. Посетили са братската звезда на Слънцето. Не сте ли се чудили как така динозаврите са живели на достатъчно топло? Спомнете си, че Слънцето е било доста по-хладно.

— Стига де. — Лау Пин още се усмихваше.

— Братска звезда — каза Тананарийв. — И са я откраднали?

— Била е тяхна. Както и Земята. Напуснали са Слънчевата система, но може би са взели планетите около звездата Викрамсинг. Като зърно за мелницата.

Бет забеляза, че Майра не се усмихва, което означаваше, че пак мисли за загиналия си съпруг. Прегърна я и продължи да слуша, докато обсъждаха налудничавата идея на Фред.

Опита да я обмисли без насмешка. Бяха видели построяването на Купата. Ако човек не се намираше на нея, щеше да умре от смях. Свят-чаша. По-напредналата версия може би щеше да има нощ и ден от орбитиращи пакетчета чай. А в дръжката щеше да има космодрум. Но Фред беше толкова убедителен…

Интелигентни динозаври. Еволюирали в Птичите хора. Може би вече са имали пера.

— Възможно е — каза тя и опита да се пошегува. — Динозаврите са били големи и сто на сто са мислели мащабно.

Беше добре да се разсеят от ситуацията, поне за миг. Бет започна да се чуди как да ги накара да продължат. Не бяха гладни и в плен, но ниската гравитация щеше да ги разболее, ако останеха тук. Костите им щяха да станат крехки, а неврологичните функции постепенно да ерозират.

Лау Пин и Фред наблюдаваха далечните работници, без да спират да ядат.

— Май са от същия вид, дето ни пазеха — каза Фред.

— И ни хранеха — добави Лау Пин.

— Не. По-различни са. Виждаш ли звездната шарка отстрани? И освен това не разтоварват… просто обикалят?

— Търсят ни.

— Да. И обикалят системно. Ако останем тук, ще ни заловят.

— Не са много добри в издирването, иначе досега щяха да са ни хванали.

— Сигурно им липсва практика — каза Бет и погледна Фред. — Имаш ли някаква идея? Защото аз не виждам как ще се промъкнем покрай тях.

— Може да се скрием в пъпеш — предложи Майра. — Или в два-три. Да изчакаме да ни отминат.

— Стига глупости — каза Фред. — Да се махаме.