Купата на небесата

1.

Един слуга поднесе на Мемор вкусен скриикор, пропит с миризмата на собствения му страх. Тя го изяде с наслада, докато наблюдаваше пришълците.

Скриикорът беше сериозно животно, почти с размера на новите пришълци, но със сигурност бе по-вкусно. Този беше леко пикантен и достатъчно голям за средно хранене, шест или седем хапки. Беше запазен с радиация и макар и сочен, беше леко кисел. Не трепереше — последен жест, че осъзнава естествения ред. Мемор не обръщаше внимание на малките кости. Щеше да ги изчопли после.

Чудеше се дали пришълците владеят магически номера, трикове отвъд познатата наука. Едва ли. Не бяха причинили реални проблеми, макар Птичите хора да бяха реагирали бавно. Засега пришълците изглеждаха сигурно затворени. Единият беше контузен или умираше. Екипировката им беше непозната, но изглеждаше груба. Занимаваха се с нещата си и бърбореха непрекъснато. Типичното поведение на примати, описано в древните архиви от предишните опитомявания на същества с четири крайника. Простата им форма ги правеше по-лесни за лов, но те сякаш никога не го осъзнаваха.

Избягалата група бе показала паника, а не интелект. Само късметът им бе помогнал. Но късметът бе случаен. Какъвто и да бе странният им произход, френетичните им движения показваха, че интелектът им не може да се справя с новите елементи. Или че е неспособен да планира — още по-голям грях. Може би единственият истински грях.

Освен това бяха невзрачни. Нямаха никакви цветно оперение — всъщност въобще нямаха пера. Съответно не разполагаха с камуфлаж. Колко елементарно! От какъв ли странен свят се бяха появили?

Явно бяха неспособни да придават значение на елементарните кожни сигнали и да водят по-нюансен разговор. Очевидно контактуваха с устен говор и грубовати жестове. Женските им показваха типично бозайнически белези, издатини и извивки, както и по-малка маса. Любопитно. Как ли работеше сексуалната селекция? При толкова ограничени методи? Какви ли тесни канали използваха? И колко бяха дребни! Мемор се чудеше как да ги научи на езика си.

От шестимата Астрономи и двойно повечето слуги само Мемор беше обучена на трансезик. Често си мислеше, че няма да има шанс да използва обучението си. Щеше да мине много време, преди светът им да се приближи до следващата цел, където очакваха да срещнат интелигентни същества, за пръв път от милиони цикли. Сега обаче трансезикът и неврологичните ѝ умения щяха да разкрият нови възможности. Пулсът ѝ се учести от задоволство.

Съществата от избраната цел бяха могъщи, което бе очевидно от телескопичните наблюдения. Но не показваха междузвездни амбиции, ако се съдеше по липсата на следи от ядрени двигатели около звездата им, както и на големи конструкции.

Но изненадващата поява на пришълците беше още по-малко вероятна. Такива се споменаваха в архивите, но не бяха срещани от незапомнени времена. До този момент, при това отзад. Хитър подход. Астрономите бяха очевидно смутени от приближаването на съществата. Но сега, когато Мемор беше женска, всичко ѝ се струваше по-ясно. Това беше възможност!

Но не нейна поне засега, защото смяната на Мемор щеше да настъпи след много цикли. А и доскоро беше мъжки и разполагаше с по-слаба преценка. Но бе сграбчила момента сред трескавите мъчения на промяната, присъединявайки се към останалите Танцьори, и сега можеше да демонстрира новопридобитите си способности. Това със сигурност щеше да помогне на кариерата ѝ. Тази възможност я стопляше, носеше ѝ насладата от очакването. Беше сигурна, че е на прага на велика епоха.

Беше надлежно обучена на трансезика. Във всяко поколение трябваше да има един такъв, който да предава знанията нататък. Не се беше надявала, че някога ще приложи сложните методи, създадени в древността за контакт с цели, които можеха да бъдат приобщени. Приближаващият кораб не отговаряше на излъчените съобщения, но това не значеше, че трансезикът се е провалил. Имаше множество възможни причини целта да не отговаря.

А дали… тези същества въобще бяха от Целта? Тази мисъл се появи внезапно, явно от подсъзнанието. Трябваше да проследи произхода ѝ.

Несъмнено можеше да са от избраното слънце, което все още се намираше на десетки светлинни години. Голямото сърце на Мемор изкънтя в съгласие с тази идея. Но корабът им се бе появил отзад. Освен ако не опитваха да прикрият произхода си. Но Мемор беше сигурна, че редовните астрономични проверки биха засекли ядрените показатели на кораба, ако идваше откъм целта.

Значи трябваше да нарече тези бърборещи същества по друг начин, поне засега. Например „новите пришълци“.

Появи се информация от камерите в Сектор 1126 и Мемор я загледа с надеждата да научи повече. Втората група от новите пришълци бе на свобода там, но от пет събуждания не се бяха приближавали до камера. Може би бяха по-умни, отколкото ѝ се бе сторило? Възможност, нищо повече.

В големия кораб сигурно също имаше живи пришълци. Мемор го наблюдаваше на екрана, докато кръжеше около слънцето с помощта на магнитните си нокти, и се чудеше дали ще се върне и ще опита да спаси малките пришълци. Но от пет събуждания корабът само поддържаше полуорбита и от време на време ускоряваше срещу натиска на междузвездния газ. Може би бяха добронамерени. Засега.

Мемор раздвижи перата си и въздухът изсвистя в горда песен в унисон с туптящото ѝ сърце. „Наслада от живота, който носи такива възможности“.

Отвори малък прозорец към подсъзнанието си. Това можеше да освежи мисленето ѝ. Беше като изненадващ лъч червена светлина, стряскащ съзнанието ѝ. Усещаше мислите и емоциите, които се сблъскваха безкрайно, сливаха се и се чифтосваха. Пищно леговище от жизнен мрак. Представяше си тези кипящи процеси като храна за съзнанието ѝ, която потръпваше постоянно. „Толкова е различно и необятно да си женска…“

Потопи се умело. Мислите замъркаха. Звуците се превърнаха във влажна хармония. „Богатство!“ Можеше да се нуждае от нова комбинация на стари идеи, правилно забъркани в бледото сияние на различна гледна точка, за да се справи с тази ситуация. Можеше дори да ѝ се наложи да остави подсъзнанието да работи, докато не измисли нещо ново. Това се случваше рядко, но възможността беше вълнуваща. Тогава щеше да има нужда от талантите на Мемор. Можеше да използва подсъзнанието си и дори да стане Повелител. Това бе възможността Астрономите да се издигнат в социалната пирамида.

Преместването на пришълците щеше да е деликатен процес. Определено имаше нужда от идеи. Мемор се чудеше колко време могат да издържат без храна. Не можеха да се хранят през тези изолирани костюми, нали? Най-добре да ги извади от вакуума.

Слугите спряха поддържащата машина. Работеха внимателно и говореха притеснено, за да не обидят по някакъв начин по-висшите. Както и беше правилно.

Пришълците не се съпротивляваха. Нямаше смисъл. Поведението им показваше наченки на интелект, както и рядкото качество на преценка. В сравнение с избягалите тези може би бяха по-висши примати. Ако въобще такива съществуваха сред косматите същества, които не притежаваха привлекателната комуникация чрез пера.

Трима едри Астрономи ги обградиха и ги подтикнаха напред с тропане на крака. Този сигнал бе универсален. Пришълците тръгнаха, като подкрепяха контузения си другар. Държаха се близо един до друг. Жалки създания, смаяни от размера на Астрономите. Нервните им приматски жестове ги издаваха.

Седем от по-дребните слуги минаха през шлюза първи, носеха екипировката.

Пришълците спряха от другата страна. Очите им бяха опулени — израз на смайване, присъщ за множество видове. Може би бяха изненадани от контраста: трева, големи дървета и ята птици, в микрогравитация. Мемор видя, че слугите са издигнали силова ограда. Чудесно. Пришълците бяха надлежно затворени.

Изпрати един Астроном заедно с ято слуги да донесат храна. Инструктира ги внимателно: трябваше да намерят по нещо от всички видове. Скриикори, косматковци, буболечки, плодове, кора, треви. Не знаеше какво ядат тези същества, макар аминокиселините им да бяха характерни за Купата. Знаеше обаче, че повечето форми на живот са ограничени в диетата, жизнената среда, циклите на спане, чифтосване, температурни поносимости и още хиляди неща, но основно в диетата. Тези същества можеха да умрат от глад, без значение колко се стараеше.

Нямаше търпение да ги нахрани, както и да започне да ги учи. Остави подсъзнанието си да развие идеи как до го направи. Тези бедни същества трябваше да научат нещо от нея, както и тя от тях, преди да загинат в микрогравитацията.

— Майра, успя ли да снимаш онази верига куполи? — попита Фред.

Майра се обърна към него.

— Сгради. Куполи, но не просто полусфери. И ние строим по подобен начин в лунната гравитация. Направих няколко снимки с комуникатора си, но мислех, че ти може да си видял нещо друго…

— Аз бях твърде гладен и изтощен. Не обръщах внимание.

— След като подминахме куполите, продължихме покрай хребета. Видя ли го? Ето там се пада.

— Няма значение — намеси се Бет. — Оградени сме от стена. Дали ще ни оставят да измрем от глад?

— Това е градина. Все трябва да има нещо за ядене. Зайци?

2.

Клиф се събуди и видя, че Ирма е будна и на пост. Намигна му, но не каза нищо.

Беше неприятно да спиш при постоянната дневна светлина. Хората бяха еволюирали при денонощен цикъл и може би най-странното тук беше постоянната светлина. Без преливане от ден в нощ, без видимо преминаване на часовете. Слънцето в небето не помръдваше. Не можеше да се ориентираш по сенките, защото те не се местеха. И му липсваха залезите на калифорнийското крайбрежие. Животът под постоянно светещото слънце беше крайната форма на умора от часова разлика. Проведените експерименти за междузвездно пътуване показваха, че хората, изложени на постоянна светлина, развиват по-продължителни цикли на сън.

Погледна плазмената струя в небето. Можеше да види тънките нишки, които бавно се въртяха и гънеха покрай преминаващите прашинки, горящи с неудържима енергия. Така ли изглеждаше галактическата струя отблизо? Беше най-ярка в близост до звездата и се охлаждаше в посока към дупката. Близката страна беше червеникава и хвърляше сред листата розови сенки. Не чак величествено като залез, но интригуващо и будещо безпокойство.

Язовецът се беше махнал. Решиха да изчакат още час, в случай че се спотайва наблизо.

След това тръгнаха пак, още по-намусени заради неспокойната почивка. Гъстата гора ги обгръщаше като джунгла, листата закриваха небето. Почвата беше мека и глинеста, обрасла с ниски храсталаци. Напомняха му на изсъхналите евкалиптови горички в Калифорния, все още шумолящи и ароматни. Миризмата беше странна и лепкава и нямаше нищо общо с медицинския дъх на евкалипта. Имаше множество утъпкани животински пътеки, осеяни с кафяви екскременти. Клиф подуши няколко. Е, лайната явно имаха универсална миризма. Вероятно се дължеше на общата основна химия.

Но пътеките може би не се ползваха само от дивеч. Около тях може би дебнеха и други същества. Той махна на останалите и се отклониха от най-утъпканите проходи, макар и с известно мрънкане.

— По такива места дебнат хищници — обясни Клиф. — Може да им се сторим апетитна плячка.

— Ние сме примати — възрази Хауард.

— Все едно нищо не яде маймуните в Африка, така ли? — отвърна Клиф.

Когато започна дейността си на терен, не можеше да различи следите на енот от тези на рис. Сега беше експерт в земните следи и изпражнения и се опитваше да каталогизира всичко видяно тук. Извънземните отпечатъци спадаха в същите общи категории — от копита, лапи и птичи крака, но имаше и някакви издължени шестоъгълни, които не можеше да определи. Изпражненията изглеждаха общо взето идентични.

Виждаха и дивеч. Кафеникави силуети сред дърветата, козина с естествен камуфлаж, която се стопяваше сред тишината. Хауард прошепна, че могат да застрелят някое животно.

— И да го мъкнем с нас ли? — отвърна Клиф. — Ще ловуваме, когато си устроим бивак.

— Близо до вода — добави Ирма.

Клиф кимна.

В клоните над тях се разнесе глъчка и те спряха да огледат.

— Маймуни — каза Хауард. — Премятат се и имат големи опашки.

— Наистина ли? — Клиф си спомни шумотевицата в зоологическата градина на Сан Диего и фокусира бинокъла върху едно от бързите животни. Розово гърло, големи жълтеникави зъби, малки червени очи, но… — Да, донякъде приличат на маймуни. Но не бих казал, че са бозайници. Няма очевидни гениталии. Не виждам и гърди.

— Може би тук и приматите еволюират? — подметна Хауард.

— Може би сега започват — отвърна Клиф. Чудеше се дали след няколко милиона години тези протомаймуни биха надделели над извънземните. Едва ли. Щом приматите се превърнеха в забележима конкуренция, разумните извънземни щяха да ги премахнат. Установените видове имаха предимство, а приматите нямаха автоматично превъзходство.

— Вижте там — прошепна Ейби и посочи.

Сред сенчестите дървета проблясваше поток.

Според Клиф тръгнаха натам твърде бързо. Той се опита да задържи останалите — знаеше, че хищниците обичат местата за водопой. А това не беше Земята, където призори и по залез бе естественото време за лов. Тук месоядните можеше да дебнат по всяко време.

Но около потока нямаше нищо опасно.

Водата беше хладна и чиста и Клиф импулсивно натопи глава в нея, доволен да отмие потта и мръсотията от последните… дни? Тук нямаше дни. Трябваше да измисли друга дума.

Спомни си изчисленията на Викрамсингови. Ако Земята се разстелеше в купа с подобни размери, щеше да е дебела около сантиметър. Тук, в набраздените от потоци хълмове, можеше да види напречно сечение на Земята. Почвата беше конгломератна, като зърна от кафе, смесени със сив чакъл. Разбира се, нямаше слоеве — поради липсата на реални геологични процеси.

За да създадат хълмове, високи стотици метри, Строителите (определено си заслужаваха главната буква) вероятно бяха използвали обекти с размерите на Йо. Бяха трансформирали цяла звездна система. Това обясняваше защо около звездата няма астероиди и други обекти. Трябвало е да бъдат премахнати, за да не се сблъскат с Купата и да причинят непоправими повреди, източващи атмосферата.

Трябваше да спре да мисли, че са на планета. Това беше… огромен механизъм. С всякакви странности, живеещи в него. На него.

След като си починаха, тръгнаха надолу покрай потока. По брега имаше още конгломератни скали, заоблени и жълтеникави. Клиф се чудеше как дизайнерите на това място са наслагвали вода и почва на тази огромна неспирна въртележка.

Очевидно се бе налагало да положат метър-два почва или вода за защита от космическите лъчи. Но мащабът… Отново и отново се замисляше за необятността на това място. Цялата идея беше гигантска и сюрреалистична — нямо свидетелство за изцяло извънземната природа на строителите. Кой — какво — би осъществил подобен проект? Тези птици? Нещо се съмняваше. Не му се струваха толкова умни.

Скоро стигнаха до местност с гъста растителност и откриха езеро. Сред дебелите тръстики бръмчаха насекоми и нямаше лесен подход към водата. Клиф се зачуди дали да не поплува. Цялото тяло го сърбеше. Може би по-късно.

Нещо избръмча покрай главата му. Имаше шест крила и бе с размерите на врабче. Може би беше еквивалентът на водно конче. Конвергентна адаптация. По брега имаше дървета, подобни на върби, но по-високи и извити, със спираловидни стволове. Явно конвергентната адаптация бе довела до опрашване. Тичинките бяха по-големи, но стратегията бе същата. Храсти, подобни на лавровите, се смесваха с високи дървета, смътно наподобяващи борове. Други растения бяха странни, с параболични листа и корони, перманентно обърнати към звездата. Имаше мъхове, папрати, лишеи и категории, които спадаха към „други“.

Хауард шепнеше в комуникатора си. Определено се наслаждаваше на всичко това.

Направиха си лагер. Клиф все още смяташе, че паленето на огън е лоша идея. Спаха зле, докато Хауард и Ирма стояха на пост. В гората се носеха звуци — чуруликане, сумтене, тревожно ръмжене, бръмчене, странно приятни извънземни мелодии.

После тръгнаха пак.

Заобиколиха езерото, без да излизат от гъстите храсти. Ставаха по-добри в осигуряването на стрелкови периметър — язовецът ги беше научил. Трима прикриваха, докато двама се движеха, и обратно. Очите им засичаха всяко движение в гъсталака. Подплашваха дивеч, но не стреляха.

Отвсякъде се носеха остри аромати, а странните птици пърхаха шумно. Крясъците им звучаха донякъде като пожарна аларма. Множество дребни птички се стрелкаха между клоните и завираха човки в сладките цветове. Клиф не разпознаваше отделни видове, но моделът беше познат. „Същата стратегия като при колибрито“. Когато бяха застрашени, някои разрошваха перушината си, за да изглеждат по-едри, и надаваха силни крясъци — териториална защита, характерна за повечето хранещи се с нектар. Други имаха остри клюнове и ловяха насекоми, или пък триъгълни човки за семена, като врабците. Това, че еволюцията беше произвела умения, подобни на земните, бе успокояващо. При по-ниската гравитация птиците бяха изпреварили много наземните животни. И бяха едри — охранени и уверени. Явно десетината процента разлика в гравитацията предизвикваха сериозна промяна в баланса на жизнените организми.

Трябваше да обсъди това с Хауард при първа възможност.

Имаше летящи жаби — подскачаха от водата до високите клони, като планираха на къси разстояния с ципите между краката си. Хищниците в небето се носеха по-продължително, преди да нападнат — поддържаха височината си с бавни махове на големите си крила. Насекомите също бяха по-едри по някаква причина и имаха множество крака, подобно на земните. Това наистина беше различно място — просто още не можеха да го осъзнаят напълно.

Плюс това ги имаше и разумните извънземни. Дали не бе подходил тесногледо, предубеден, че не е вероятно да има разумни птици? Разбира се, тези същества бяха огромни и не ги беше виждал да летят. Може би бяха като щраусите, заменили летенето с технологии.

Хауард вдигна ръка и приклекна — ставаха все подобри в даването на сигнали.

На тесния каменист бряг лежаха издути червеникавокафяви същества, подобни на крокодили, и се наслаждаваха на постоянния следобед. Когато помръдваха, издаваха глухо ръмжене. Телата им бяха продълговати и люспести, с къси муцуни. Мързеливите прозевки показваха множество остри жълти зъби.

— Тези са за късане на парчета от едра плячка — прошепна Клиф. — Нашите крокодили се хранят с риба, птици и дребни прасета. Тези ядат по-едри същества.

— Да ги заобиколим по-отдалече тогава — предложи Ирма.

— Какво е това? — Ейби посочи.

Съществото се надигна от дълбоката тъмна вода. Дългият врат се извиси нагоре, от плоската муцуна висяха треволяци. Кафявите очи блестяха с любопитство, докато ги гледаше с умерен интерес, но без да бърза.

— Тревоядно — възкликна смаяно Клиф. — Като…

— Динозавър — допълни Хауард. — Що за място е това?

— Конвергентна еволюция? — Но това не изглеждаше вероятно. Клиф отстъпи, когато съществото се надигна, като хлъзгава планина. Тъмно, със светъл корем, крака като колони, дълъг врат и малка глава. — Това е… динозавър. — Усети как го побиват тръпки. — От Земята. Би трябвало.

— Тези извънземни са спирали на Земята? — попита Ирма.

— Сигурно се пращали кораби. Сигурно се взели част от нашата, земната екология. — Хауард сякаш беше изпаднал в пророчески транс. — Както и ние носим замразени образци, но в по-голям мащаб.

— Май му станахме интересни — каза Ейби и отстъпи назад.

— Сигурни ли сме, че не яде месо? — попита Ирма.

— Не. — Тери се обърна и понечи да се отдалечи.

— Естествената им екология тук е променена от извънземните видове. Клиф, това място е твърде добро, твърде наподобяващо Земята. Явно са внесли от земния живот.

— Може би. — Клиф направи гримаса. — Това е успокояващо, нали? Ако приемем обяснението.

Ирма също отстъпи.

— Да се махаме.

Клиф се усмихна.

— Не пропускайте урока. Бихме могли да ядем някои от нещата тук… и също така да бъдем изядени.

— Може просто да са отмъкнали динозавърски яйца и други форми на живот на минаване покрай нашата система, много отдавна — предположи Ирма.

Клиф кимна. Гледаше смаяно огромния динозавър.

— Значи земните форми са овладели част от Купата и са издържали толкова много…

Огромното същество се затътри към тях, като спираше да изскубне тръстики и лиили от водата. Лекият вятър донесе миризма на кал и тиня. Динозавърът вървеше бавно, но се приближаваше и Клиф каза:

— Да се махаме. Определено е тревопасно, но се интересува от нас.

— Ако не за ядене, тогава защо? — попита Хауард.

— Каква ще е разликата, ако те прегази? — Ейби тръгна забързано и повлече Хауард за колана.

Отдалечиха се. Ирма водеше, в случай че някой хищник им препречи пътя. Това не се случи и скоро се скриха в гората.

Клиф беше притеснен. Осъзнаваше, че досега са възприемали Купата като псевдо-Земя, каквато беше в някои отношения — но някои от животните събуждаха древни страхове. Всички бяха виждали динозаври само по филмите и срещата с истински бе отприщила дълбок резервоар от примитивна бдителност.

— Сега разбираме по-добре траекторията на Купата — обади се Ейби. — Ние също се движехме по права траектория. Може да е била близо до Земята преди шестдесет милиона години.

— Какво значи „близо“? — попита Ирма.

Ейби присви очи, докато изчисляваше, после си намести шапката и сви рамене.

— Да речем, пет светлинни години. Клиф, този динозавър откога е?

— Някъде отпреди сто милиона години. Не си спомням класификацията добре. Все пак съм полеви биолог. — Засмя се малко насила. — Никога не съм мислил, че ще имам истинска полза от часовете по палеонтология.

Стигнаха до една поляна и Ирма се измести на десния фланг.

— Преди сто милиона години Земята не е била на същото място в галактиката. Купата може да следва някаква различна траектория, а не права линия дотук.

— Така е — отвърна Хауард. — Звездите са се преместили доста за толкова време.

Ирма — продължаваше да се оглежда тревожно — каза:

— Вижте, нямаме представа какво правят извънземните. Говоря за разумните. Може би са на бавно туристическо пътешествие през галактиката? Що за разум би се заел с подобно нещо?

— Бавният — отговори Тери. Клиф забелязваше, че той не приказва много и че думите му са винаги добре премислени. — Може би безсмъртен?

— Като биолог, се съмнявам, че нещо живее вечно — каза Клиф. — Щом спреш да се размножаваш, естествената селекция спира да работи. Качествата, които са ти давали краткотрайно предимство, започват да пречат.

— Но ако имаш изобилие от биотехнологии? — попита Ирма.

— Тогава възможностите са безгранични — призна Клиф. — Може би Строителите — така ги наричам — са живеели почти вечно. Все пак Купата пътува от милиони години. Поне от шейсет милиона — тогава са измрели динозаврите.

Продължиха през гората. Клиф си спомни едно обучаващо пътешествие в еквадорската джунгла, когато се подготвяше за доктората си. Инструкторът им беше казал, че трите седмици в горното течение на Амазонка ще ги накарат да опознаят себе си, и това се бе оказало съвсем вярно. Експедициите разкриваха човек по-добре, независимо дали му харесва. „Себепознанието обикновено носи лоши вести…“

Някакво животно с размерите на куче нападна без предупреждение челния им човек, Ейби. Тичаше бързо и сигурно, сякаш беше ловувало същества като тях и преди. Ейби го простреля от един метър — право в челото. Големите жълти очи трепнаха и животното падна и изрита с крайници, изпускайки последен дъх. Приличаше на кръстоска между куче и гущер, люспесто, с широк гръден кош и здрави челюсти.

— Добър изстрел — каза Тери, докато го оглеждаха.

— Да запалим огън и да си опечем месо — предложи оживено Ирма.

Клиф се притесняваше да не ги открият, но не им попречи да съберат дърва. Анализът на аминокиселините показваше сходство със земните. Може би бяха универсални? Спомни си една стара народна мъдрост за готвене на открито. „Не използвай зелено или изгнило дърво, защото ще те спипат по пушека…“

— Не събирайте прясно паднали клони — подвикна той. — Потърсете по-сухи.

Тери се намръщи, но останалите кимнаха. Не всички разполагаха с еднакви умения за живот на открито. Клиф често трябваше да им напомня да не говорят — правило, което бе познато на всеки полеви биолог.

Седнаха около огъня — грижливо накладен под гъстите шубраци, които разпръскваха почти прозрачния сивкав миризлив пушек — и се насладиха на изпеченото месо. Тери се размечта за червено вино и това дори ги разсмя.

След като се нахраниха, решиха, че не им се спи. И тръгнаха отново. Надяваха се да намерят удобен водоизточник с открито пространство за отстрел. Никой не искаше да спи по дърветата. Но каква алтернатива имаха?

— Вижте, трябва да запомним един факт — каза Клиф, докато катереха един стръмен склон под изумрудените корони на дърветата. — Тези същества нямат естествен инстинкт спрямо нас.

— Това не значи ли, че ще ни е по-лесно да ги ловим? — попита Ейби.

Клиф го изгледа намръщено.

— Да. Но също така значи, че хищниците нямат причина да се боят от нас. Запомнете го.

3.

Мемор реши да изолира пленниците от необхватното разнообразие на света. Идеята бе предложена от подсъзнанието ѝ и тя мигновено разбра, че е правилна. Гледаше как логиката се развива сред влажните синьо-зелени връзки и разбираше цялата мисловна верига.

Богатството на света със сигурност щеше да ги порази. Синьо-зеленото великолепие щеше да засрами толкова примитивни същества. При подобно унижение дори можеше да се очаква групово самоубийство. Нареди клетките им да бъдат направени по-приемливи, но нищо повече.

Подчинените ѝ се погрижиха да блокират всички подстъпи за бягство. Изолацията бе най-доброто решение за съществата и за научните изследвания. Беше просто да уреди да бъдат транспортирани надалече от естествения въздух, вода и богата растителност. Според древните архиви подобен подход бе приложен спрямо последните пришълци и бе сработил. Но пък трябваше да измисли как да ги храни.

Успя да намери добро решение. Оранжерията представляваше серия от озеленени ръбове близо до оста на въртене. Струята гореше в небето и сочеше право към звездата. Климатът беше слънчев и умерен. Изобилна среда, която хранеше Астрономите ѝ им предоставяше място за почивка и съзерцание.

Разбира се, като вид, който се грижеше за курса и здравето на света, както и за по-нисшите видове. Астрономите заслужаваха подобно богатство.

От незапомнени времена животните, птиците и растенията на това място бяха променени, за да съществуват в микрогравитация. Това бе дело на мъдростта на Древните.

Сред този пищен рай Мемор позволи на пришълците известна свобода. Не им отне екипировката, защото не знаеше какво може да ги убие. Несъмнено част от странните и груби пособия бяха свещени за тях или се ползваха за забавление. Е, добре — Мемор беше щедра.

Заедно с по-нисшите видове зачака пришълците да махнат скафандрите си. Те съблякоха раненото същество, но не се поучиха от опита. По някаква причина, несъмнено примитивна, останалите продължаваха да стоят екипирани за вакуум дори когато заспаха.

Спаха два пъти по-дълго от Астроном и се събудиха почти по едно и също време. Може би това бе някакъв видов защитен механизъм?

След това се съблякоха по някакъв слой от долни дрехи. Ама че кльощави същества! Мемор се съмняваше, че крият нещо от нея. По-скоро стояха покрити като мярка срещу размножаване, за да потискат първичните си импулси. Или пък използваха материята, за да контролират температурата в по-различната околна среда. По-нисшите видове използваха подобни механизми, както и прости инструменти.

Пришълците подбраха внимателно място за тоалетна и я използваха поред. Не заедно. Може би ритуалът демонстрираше статус? Опитаха от различните храни, които Мемор им бе предложила в широк полукръг, който служеше и като биологично проучване. Не ядяха трева, кора и водорасли, но изпробваха изумителен диапазон от храни с високо съдържание на протеини. Всеядни! Мемор се притесняваше дали въобще биха могли да се хранят. По света съществуваха видове, които не можеха и имаха нужда от слуги, които да обработват и да поднасят храната. Биологията имаше множество странни разклонения.

Съществата разполагаха с миниатюрни камери и записваха видяното. Полагаха сериозни усилия да запишат възможните източници на храна. Когато Мемор разбра, че използват месо и ножове, разпореди да им предоставят цели трупове. Съществата ги снимаха, както и разфасованото и сготвено месо. Сурови и обелени растения. Също като Мемор и слугите.

Подчинените ѝ донесоха резултатите от клетъчните проби на пришълците. Геномът им ѝ беше познат. Дали ДНК-то бе универсално? Мемор знаеше, че това не е така. Но може би идваха от някой от световете, които Древните бяха опитали да заплодят?

Мемор се чудеше дали тези пришълци могат да създават генетични инструменти и машини, които да не се влияят от биосферата. Древните бяха създали ензими, които синтезираха уреди, растящи по света за нуждите на обитателите.

Превръщането на слънчева светлина и вода в машини бе Най-висшият път, но тези пришълци, изглежда, не бяха усвоили методите на величието. Може би можеха да манипулират гените и да ги прехвърлят на други култури — това беше просто. Но уредите им не разполагаха с елегантния вид на отгледана апаратура. Съвсем вероятно бе да ядат проста храна и да живеят според примитивните си нужди. Въпреки това бяха построили магнитен двигател.

Мемор се замисли и реши да изпробва с риба. Нареди да им занесат богат избор от риби с подходящ химичен строеж. Все пак нямаше причина да не е щедра. Трябваше да предложи комфорт на съществата в последните им дни.

4.

Зърнестата влажна и ароматна почва беше положена върху сива метална мрежа. Бет реши, че не може да я нарече земя при почти нулевата гравитация. По-скоро мазилка, на която вирееха растения. Калните плоскости се разпростираха наоколо сякаш на хиляди километри.

Бет се бе покатерила на едно от извитите триъгълни дървета и оглеждаше околността. Оградата беше на няколко десетки километра.

— Сякаш са ни затворили в по-влажна, скучна и кафява версия на Австралия — каза Майра. — Има много място и възможности да се скриеш.

— Също така има вероятност да умрем от глад — изръмжа Абдус.

— Работим по проблема — усмихна се жена му.

— Поне да махнем гадните скафандри — предложи Лау Пин. — Ще може да поставим по-хубава шина на Тананарийв.

Голямото същество им се представи като Астроном — очевидно ранг. Говореше накъсано и определено бе женска, защото имаше цепка, покрита с алена перушина. Използваше звездни карти и снимки, за да им обясни, както и бавно произнесени думи на техния език с ръмжене и чуруликане. Бет кръсти четвъртия вид от местните Носачи. И те бяха покрити с пера като останалите, но приличаха повече на гущери. Крайниците и пръстите им бяха дълги и сръчни. Въпреки почти липсващата гравитация не можеха да летят, но се движеха с големи подскоци. Астрономът, чието „близко име“ бе Мемор, им показа това веднага. Бет реши, че това е демонстрация, която може би цели да предизвика покорство — продължителните викове, които надаваше Мемор, звучаха радостно и доминантно. Повечето от останалите Астрономи бяха екипирани със сбруи за носене.

Едрото същество, което водеше, бе от третия вид и бе ловец. Дали беше мъжки? Къде му бяха гениталиите? Имаше клоака под опашката, подобно на земните птици. Да речем, че беше мъжки — и носеше продълговато цилиндрично оръжие, както и блестящи извити ножове. Изглеждаше опасен.

Така и не минаха през оградата. Носачите се занимаваха с мъкненето — носеха дребни животни и големи късове месо, както и плодове, зърнени растения и клонки, събрани по нареждане на Астронома.

Астрономът имаше големи сръчни ръце с четири пръста, но не ги ползваше много. Носачите вършеха повечето работа и техните ръце също бяха сръчни. Разположиха храната в продълговата арка: растенията отляво, а месото отдясно. Бет ги чакаше да свършат с къркорещ стомах и потекли лиги.

Носачите отстъпиха. Огромният Астроном се заклати напред. Бет беше изумена, че може да хваща толкова малки неща с големите си ръце: шепа зърно, разкъсано трупче на нещо като видра, малък кръгъл плод, който приличаше на пъпеш. Подвижната планина ги взимаше едно по едно, ръмжеше, вдигаше ги към дебелите си устни, след което надаваше остър звук — един и същ всеки път.

— Яж? — зачуди се Бет на глас.

Астрономът издаде басов звук и махна с ръка. Явно ги обучаваха.

Лау Пин изпсува и тръгна напред, протегнал ръце.

Хората замръзнаха. Бет очакваше, че колегата ѝ ще умре.

Астрономът пусна малкия пъпеш.

Лау Пин го хвана и извади нож, достатъчно голям, за да може да се убива с него.

— Пъпеш. Нож. — Сряза пъпеша. — Реже. — Отхапа едно парче. — Вкусно. — След това зарови лице в оранжевия плод. — Яж. — Лау обърна гръб на Астронома и отряза парче за Тананарийв. — Давам. Яж.

Всички започнаха да се хранят лакомо.

Щом Лау Пин проговореше, огромният пернат Астроном повтаряше с ръмжене и жест, а дългите ѝ пръсти се движеха във въздуха. Те може би бяха по-лесни за повтаряне от звуците. Бет забеляза, че Тананарийв наблюдава внимателно. Ръцете ѝ се движеха в отговор на жестономичния език на Астронома.

Някои от Астрономите се наричаха Астронавти и патрулираха в околността. Те бяха едри и тромави и почти не обръщаха внимание на хората. Комуникираха помежду си с продължителни крясъци.

Но най-важен бе фактът, че главният Астроном бе подгънала колене в знак на сбогуване и им бе оставила инструментите.

Бет беше изумена. Лау Пин бе използвал нож и не му го бяха отнели. Това беше успокояващо. Бет опита нещо друго.

Взе парче месо и каза:

— Пържола. — Сложи месото на един камък. — Лазер. — Вдигна микровълновия проектор. Бяха пробвали да пробият с него въздушните шлюзове. Закачи го към захранването на раницата си. Пусна го на минимална мощност и опече месото за секунди. Остави лазера настрани, наряза месото и започнаха да се хранят, като преди това Бет внимателно прикачи лазера към слънчевата батерия.

Месото имаше чудесен вкус и покрай глада си Бет забрави напълно за извънземните.

Майра и Фред записваха всичко с комуникаторите си, Лау Пин също. Добре. Захранването им щеше да издържи с месеци.

Когато привършиха, все още разполагаха с лазера. Плюс няколко ножа, оръжието на Абдус и скафандрите. „Явно изглеждаме съвсем безобидни“. Може би беше въпрос на размери.

Абдус се протегна и се прозина.

— Смазан съм.

След като бе напълнила стомаха си, Бет също усети внезапна вълна на изтощение. „Не бъди глупава, още е само…“ Слънцето сякаш залязваше, беше вертикално на стъклената стена и хоризонтално на влажната почва в металната мрежа. Само че нямаше да залезе. Никога.

Тя се обърна към Астронома и каза:

— Спане. — След това кимна на останалите. — Да лягаме.

Мемор изрече някаква дума. Загледа ги и като видя, че не реагират, се завъртя към шлюза. Бет се прозя. Беше тоооолкова уморена…

Както и останалите. Имаше логика. Бяха затворени и депресирани и намираха убежище в съня. Беше смислено. Можеха да оставят съня и подсъзнанието да се оправят с новото странно и притеснително положение. Нямаше смисъл да се съпротивляват.

5.

Дни наред вървяха през пресечения терен. Без достатъчно познания за този свят нямаха план, нямаха цел. Трябваше да се научат. Но Клиф знаеше, че ако нямат цел, моралът им ще се срине. Дори страхът, който ги тласкаше в момента, щеше да изтлее.

Когато обяви поредната почивка, никой не възрази. Намокриха шапките си, покриха лицата си с тях и заспаха мигновено. Блажено.

Размърдаха се след осем-девет часа. Гладни. Храната беше свършила.

Клиф даде пример и започна да рови в храсталака за ядливи растения. Имаше множество плодове и листа, но опитването на нещо непознато си беше опасно и на Земята.

Но нима имаше избор? Помирисваше ги, лизваше ги и ако изглеждаха наред, ги захапваше. Някои пускаха сладникав сок. Други горчаха неприятно и той веднага си оплакваше устата. Използва този метод няколко пъти и се върна с шапка, пълна с плодове и ароматни листа. Накара всички да запомнят растенията, преди да опитат. Те се зарадваха на прясната храна и даже опитаха да му помогнат в събирането. Най-добре се справяше Ирма.

Мъжете смятаха, че ги бива за ловци. Хауард и Тери твърдяха, че имат известен опит. Клиф ги беше чул да се хвалят, докато обсъждаха оръжията. Той забеляза нещо едро в храсталака — проблясване на кафява козина и лек тропот, сякаш от отдалечаващи се копита. Ако бяха на Земята, щеше да предположи, че е елен.

Хауард и Тери тръгнаха заедно с известно театралничене. За негова изненада се върнаха след час с нещо като едър заек, космато, с плосък череп и големи обърнати нагоре уши. Клиф ги огледа и реши, че вероятно са пригодени за чуване на нападащи хищни птици. Не беше срещал подобна адаптация на Земята. Това бе ново доказателство колко важно е летенето тук.

Одраното животно имаше интересна скелетна конструкция и вътрешни органи. Клиф ги раздели и опита да определи за какво служат. Странно разположени кости и буцести органи без видима функция. В някои имаше смисъл, в други не. Трябваше му истинска лаборатория…

Изпекоха псевдозаека на малък огън, като внимаваха да не дими много. Пушекът не можеше да се издигне над гъстите корони на дърветата и се надяваха, че не се вижда отдалече. Месото беше вкусно и добре дошло.

— Видяхте ли нещо като елен? — попита Клиф. Тери кимна и попита:

— Откъде знаеш? Беше четирикрако и голямо — и с големи зъби.

— И рога — добави Хауард. — Изглеждаше странно. И душеше въздуха като хищник. Видимо не си струваше неприятностите.

— Трябва да си пазим лазерите за защита — каза Ейби. — Според мен трябваше да убием онзи язовец и да го сготвим.

— Изглеждаше труден за убиване — отвърна Клиф. — А и тогава бързахме.

— Е, сега имаме време — сопна се Ейби.

Клиф премълча. Но пък беше по-добре да зачекне тежките теми сега, докато почиваха с пълни стомаси.

— Вижте, в момента не правим нищо. Просто се крием. Имаме нужда от план.

Това породи дискусия, но твърде малко идеи. Клиф го очакваше — всички имаха нужда от изпускане на парата. Имаше нервност, мърморене и раздразнение. Опасността и трудностите бяха лоши за разбирателството, но ако успееше да притъпи раздразнението, щяха да заработят по-добре. Известно време всички спореха какво е трябвало и какво е можело, докато накрая Клиф не взе думата.

— Миналото е минало. Какво да правим сега?

— Да открием другите — предложи Хауард.

— Как? — попита Клиф.

— Може би ако се свържем със „Слънцетърсач“… — почна Хауард. — Може би те имат някаква връзка с Бет.

— Не разполагаме с нищо, което може да достигне „Слънцетърсач“ — каза Клиф внимателно.

— Ами лазерите? — попита Ирма. — Ако успеем да пратим най-обикновено морзово съобщение… — И спря, осъзнала колко ще им е трудно дори да открият кораба в небе, което не потъмнява никога.

Ейби видя накъде отиват нещата и отсече:

— Първо трябва да разберем законите на това откачено място. И чак тогава ще можем да се оправим със ситуацията.

Клиф беше съгласен, но знаеше, че е добре да остави идеите да дойдат от останалите. Те започнаха да обсъждат хрумвания, а той се замисли за това колко бързо се развиват социалните му умения. Кариерата му бе по принцип фокусирана върху техническите — тук всъщност безполезни, — а не върху управленческите. Трябваше да преведе малката си група през незнайни премеждия — много по-трудни от това да опази подчинените си щастливи, задача, която винаги го отегчаваше. Но това тук бе много по-интересно, а и сякаш никой от останалите не искаше да води. А официалните ръководители на експедицията ги нямаше. Но както някой бе отбелязал по време на обучението му, важните умения не могат да се назубрят.

Обсъдиха положението и накрая се съгласиха с очевидното, без да се налага Клиф да казва нещо. Това беше добре, но разговорите отнемаха време, а той се съмняваше, че разполагат с време.

Следващите два земни дни се придвижваха внимателно през странния, но започващ да става познат пейзаж — дървета със спираловидни стволове и ниски хълмове с потоци и плитки дерета. Клиф следеше колко спят и откри, че времето се увеличава.

— На Земята са правени експерименти за живота на космически кораб — обясни Ирма. — При постоянна светлина хората имат все по-дълги цикли на сън и будно състояние. Без слънцето губим представа за времето.

— Точно затова корабното осветление е синхронизирано със слънцето — добави Тери.

— Тогава как се регулират нещата тук? — попита Ейби.

— Не знам — отвърна Клиф. — Нямаме опит с биология, която се развива извън денонощния цикъл.

Направиха си копия и ловуваха, но не успяха да убият нещо по-голямо от псевдозайците. Въпреки това беше забавно и празнуваха редките си успехи с бурни възгласи. Бяха все градски хора и дебненето на животни не им се удаваше лесно. Това, че зайците бяха еволюирали така, че да очакват предимно въздушни, а не земни врагове, им беше от помощ.

Но все някъде трябваше да има и интелигентен живот.

И наистина, скоро забелязаха в далечината обработваеми площи, които се простираха между две речни долини. Клиф предполагаше, че е някаква тревна култура. Приближиха се, като все пак се придържаха към гористите хълмове. Клиф се сепна, когато се озоваха зад няколко тътрещи се фигури, които определено не бяха хора.

— Внимавайте — прошепна Клиф и всички приклекнаха.

Фигурите прекосяваха мъглив склон, от който се носеха силни аромати. Вървяха тихо и бавно се поклащаха. Клиф превключи на инфрачервено, за да изолира движенията на фона на бледата околност, и откри, че съществата са твърде студени, за да бъдат засечени. Призрачни кльощави фигури в мъглата. С крака, но без ръце.

— Фермери? — прошепна Хауард.

— Не. — Ейби се взря във възлестите им тела. — Растения.

— Какво?! — Клиф вече чуваше лекото пльокане от движението на крайниците им.

На слабата светлина се виждаха грубовати капсули, които излизаха от стволовете на големите дървета. Тромавите крайници се отделяха от родителите и заставаха нестабилно на земята. Растенията бяха високи около две педи и тъмнозеленикави. Бавното раждане изпълваше тишината с влажно-лепкави звуци.

Клиф гледаше изумено. Съществата бавно придвижваха прясно извадените си корени към по-влажна почва и по-добра светлина. Въздухът носеше острата миризма на отрова от тръните им. Явно младите имаха нужда от защитни механизми.

Наблюдаваха как живите семена намират нови места и много бавно и внимателно отново пускат корени. Клиф реши, че този метод придава на растенията животинска мобилност и вероятно е улеснен от по-ниската гравитация. Другите гледаха невярващо и неспокойно, но Ирма кимна, когато той сподели предположенията си.

Растенията не изглеждаха опасни, но странността им беше обезпокоителна. Клиф осъзна, че всички мислят за това място като за леко различно. Подобно на свят от филм за динозаври. Достатъчно познат, колкото да ти е комфортно. Трябваше да избягва подобни успокояващи илюзии.

Продължиха внимателно напред. Скоро видяха широкото зелено поле, което се простираше под хълма. Ветрецът носеше тежкия аромат на засетите култури.

— Вижте — посочи Ирма. — Онези същества, които видяхме при шлюза.

Този път имаха време за наблюдение. Някои от крайниците на съществата бяха покрити с кожа, а останалите части с цветна перушина с най-различни сложни шарки. Съществата носеха широки гащеризони и се занимаваха с цилиндрични напоителни системи, които разпръскваха водните струи на доста голямо разстояние. Работеха здраво и използваха четирикраки животни за оране и пренос.

— Като фермерството преди векове — отбеляза Тери. — Тежка работа и съвсем слаба употреба на машини.

— Не е като да имат петролни сонди — отвърна Ейби.

— Но имат достъп до огромно количество слънчева енергия — продължи Тери. — А това би трябвало да е най-технически развитото място във вселената.

— Може да харесват ръчния труд — каза Хауард. Видя скептичните им изражения и сви рамене. — Това, че на нас ни е трудно и смятаме идеята за непривлекателна, не означава, че тези същества мислят същото.

Ирма повдигна скептично вежди.

— Би могло. Но… — Тя фокусира визьора си към полето. — Приближават се.

Клиф погледна натам.

— Не са фермерите. Това са други същества.

— Да. И са бързи.

Тези бяха по-едри, с дълги вратове — приличаха на пернати коне, тичащи на два крака, с дълги ръце, протегнати напред за баланс. Имаха пищна перушина, но и доста мускулест вид, особено в краката. Единствено средата на торсовете им беше облечена и имаха колани, от които висяха неща, подобни на инструменти. Един от тях погледна напред и се взря право в Клиф. Тичаше стремително, но главата му беше фиксирана, а големите очи проблясваха. Определено не бяха фермери.

— Мисля, че са на около километър — каза Тери. — Сигурно сме задействали някакъв детектор.

Клиф се чудеше как на това място са се развили различни разумни видове. Специализация на труд или жизнени ниши? Сигурно разполагаха с генетични технологии и развиваха нови видове от предишни проби. Човечеството още не бе стигнало до такова ниво.

Главата му беше пълна с въпроси, но бе време да спре да мисли. Бегачите вече бяха много по-близо.

— Да тръгваме — нареди Клиф.

Застрашителните преследвачи бяха бързи и достатъчно едри, за да се сражават с тях. Тери поведе. Тичаше бързо, сякаш дяволът го гонеше — и в известен смисъл си беше така. Хората бяха нахлули в тази биосреда без предизвестие. Не се бяха предали покорно, а бяха избягали през шлюза. Без преговори. Сега обикаляха из чужда територия и се изхранваха, като убиваха диви животни. Фермерите изглеждаха простички и миролюбиви, но едва ли всички бяха такива.

Можеха ли да избягат на тези същества?

Докато тичаха задъхани, решиха да не се връщат по предния маршрут. На идване почти не бяха забелязали хубави укрития. Вместо това се спуснаха надолу по следващия склон. Бяха усвоили подскачаща походка, която им помагаше в ниската гравитация.

В гората все още не се чуваха звуци от преследване. Те спряха и се ослушаха.

Някъде зад тях се разнесе чуруликащо пискане. Последвано от друго, по-ниско. Звуците се приближаваха.

— Територията им е позната — прошепна Клиф.

Спогледаха се и хукнаха отново. Никой не предлагаше да преговарят.

Озоваха се в широка долина с извити дървета. Някои имаха плодове и при гледката на потенциалната храна Клиф усети свиване на стомаха. Беше влажно и скоро доловиха шума на вода. Тръгнаха натам и бързо стигнаха до реката. Беше широка и Клиф се зачуди дали ще могат да я прекосят. Огледа се и зърна дълъг извит мост.

— Насам. — Всички хукнаха; пъхтяха тежко.

Тери, който бе стартирал първи, вече беше най-отзад. „Силата му не е в маратона“. Клиф знаеше, че и той няма да издържи още дълго. Опита се да измисли нещо. Каквото и да е.

Огледа моста, докато се приближаваха към него. Вече чуваше високите писъци ясно. Приближаваха.

Мостът беше от камъни и хоросан, конструкция в съвсем древен стил. Но от долната страна имаше метални греди, ръбести и снадени в краищата.

Стигнаха до подножието. Бяха капнали — потенциалното предимство от ниската гравитация беше изчерпано. Клиф забави, мислеше трескаво. Спря. Имаше идея.

— Ей, нека… нека да се скрием.

Ейби го изгледа така, сякаш е откачил. Ирма беше толкова изтощена, че просто се приведе и задиша шумно.

— Ще ни настигнат — обясни Клиф. — Не бих разчитал на лазерите срещу тези същества. Те са едри и изглеждат доста здрави. Освен това… носят дрехи. Колани, инструменти. Може да са въоръжени.

Остави ги да осмислят думите му за миг. Крясъците вече се чуваха съвсем ясно. Всички се спогледаха, продължаваха да дишат тежко.

— Не мога да тичам още много — обяви Ирма. — Да пробваме да се скрием тогава.

Мъжете кимнаха. Добра психология — все още смятаха, че трябва да защитават жената. Клиф изтича до подножието на моста и хвана една от гредите. Не го беше премислил напълно, но установи, че може да се задържи, макар и трудно. Останалите го гледаха. Той се завъртя внимателно с лице към водата, която се вихреше около скалите. С известно усилие можеше да се задържи на гредата.

Другите го гледаха колебливо.

— Трябва да се държим с двете ръце — каза Ейби. — И няма да можем да използваме лазерите оттам.

— Какво друго предлагаш? — отвърна Клиф.

Това ги убеди. Навряха се между подпорните греди и с известно пъшкане си намериха позиции. Не беше лесно и Клиф усещаше как мускулите му започват да се схващат.

— Дръжте се, докато можете. — Чуруликането беше съвсем близо. — Тихо!

Тропане на тежки крака. Ръмжене, диви крясъци и кратки излайвания, като команди. Думтене. Клиф имаше усещането, че тичат по гърба му.

Повечето същества минаха по моста. Но след това Клиф чу отгоре пухтене, тежки продължителни вдишвания. Краката тропаха по камъните наоколо. Носеше се сякаш постоянно ръмжене. Мускулите на ръцете му се бяха схванали и пръстите му трепереха. Нещото отгоре не искаше да се махне. Може би преследвачите бяха оставили един да блокира пътя за бягство.

Това заключение не му харесваше, но времето течеше и той виждаше, че скоро няма да е от значение. Ирма беше почервеняла от напъване, а и той нямаше да издържи дълго.

Не се осмеляваше да прошепне. Вместо това прихвана погледите на останалите, наврени между подпорите, и кимна към речния бряг. Те се намръщиха, но го разбраха. Клиф се вслуша напрегнато в стъпките отгоре — насочваха се към лявата страна на моста.

Плискането на реката щеше да заглуши шумовете им. Той кимна отривисто и скочи на брега колкото можеше по-леко. Измести се надясно и останалите го последваха. Ирма за миг загуби равновесие, но Ейби я хвана, преди да падне в реката. Всички приготвиха лазерите и се измъкнаха от сянката на моста.

Съществото подаде дългата си змийска глава над високия каменен парапет и погледна през реката. Ирма го уцели точно и хладнокръвно с продължителен лъч. Главата трепна, погледна към тях с широките си блестящи очи и падна назад. Хората заобиколиха тичешком и се качиха на моста, за да огледат съществото.

От обгорената дупка на черепа течеше бледа кръв. Клепачите мигаха, но очите не се движеха. Клиф откопча колана от дебелия кръст и си го закачи. Инструментите бяха странни и тежки. Изкушаваше се да ги огледа, но…

— Какво ще го правим? — попита възбудено Ирма.

— Да го зарежем — отвърна Ейби.

— Тялото ще отплува доста бързо, ако го хвърлим в реката — предложи Хауард.

Без повече приказки хванаха трупа. Прехвърлянето през каменния парапет беше по-лесно, отколкото очакваше Клиф. Все пак съществото беше птица, нещо като чудовищен щраус. Метнаха го в реката.

— А кръвта? — попита Ирма. — Много е и не можем да я избършем лесно.

— Да се махаме — настоя Ейби.

— Накъде? — попита Клиф спокойно, докато оглеждаше другия бряг за движение.

— Отсреща — каза Тери. — А, разбирам…

— Оставили са този тук, за да блокира евентуалното ни връщане — продължи Клиф. — Другите сигурно се пробват да ни отрежат от отсрещните хълмове и да ни върнат към моста. Да ни притиснат към реката.

— Значи да останем от тази страна — предложи Ирма. — Да тръгнем надолу по течението. Поне наклонът ще е в наша полза.

Спогледаха се намръщено и кимнаха. Колективните решения бяха по-лесни за приемане, когато нещо се объркаше. Иначе щеше да обвиняват само Клиф.

Затичаха отново.

6.

Лау Пин вдигна осемкилограмовата риба и я огледа. От двете страни на тялото имаше по единайсет перки, които се смаляваха към опашката. Но рибата изглеждаше странно — имаше тесни очи, тъмнозелена кожа и коремни перки.

— Трябва да внимавам — каза той. — Има паразити.

Астрономът му беше оставил двайсетсантиметров нож. Лау Пин изкорми рибата и отдели филетата. Месото беше бледо, но имаше и множество червени петна и Лау Пин ги изряза внимателно.

— Мисля, че махнах всичките — каза той. — Суши ли искаме, или ще палим огън?

— Да я сготвим — отвърна Майра. — Нещо ми е съмнителна. Грозна е.

Опушиха месото на огъня. Беше вкусно, мазно и със странен натрапчив дъх. Настроението им се вдигна и започнаха да разменят шеги какво бяло вино ще върви с ястието. Или пък да си поръчат маргарити? Бет беше доволна да ги види в добро настроение. Срещата с Мемор ги беше възбудила, но суровият факт, че бяха пленници и слушаха лекции, си оставаше. Тръпката, че са установили контакт с истинско извънземно, което им показваше странни нови неща, щеше да изтлее. Те не бяха завеяни учени и философи. Бяха тръгнали да изследват нов свят, да търсят нов дом за човечеството, да плават между звездите. Търпението им беше ограничено.

Лау Пин зачовърка колана с инструменти и извика сепнато:

— Комуникаторът ми работи. Има сигнал.

Всички се опулиха. Той им показа светлинката на устройството.

— Настроен е към системите на „Ерос“. Получавам данни от бордовите компютри.

— Има ли външни сигнали? — попита изтощено Тананарийв.

— Само доклади за състоянието. Всичко изглежда нормално. Системата е на автоматично изчакване.

— Сигурно имаме пряка видимост — отвърна Тананарийв.

Лау Пин се намръщи скептично.

— Би трябвало да сме на повече от една астрономична единица от него. Купата е огромна. Как улавяме сигнала?

Бет усети прилив на надежда.

— Системата е умна. След като не е установил контакт известно време, „Ерос“ е увеличил сигнала, докато получи отговор. Може би групата на Клиф също го прихваща.

— Ако успеем да се измъкнем оттук, може да използваме сигнала, за да открием „Ерос“ — каза Тананарийв.

— Да. — Бет би искала гласът ѝ да прозвучи по-оптимистично. За последно бяха видели как „Ерос“ бе натикан в едно отделение на извънземния съд. — Лау Пин, може ли да използваме комуникатора ти, за да препратим сигнал през „Ерос“ към „Слънцетърсач“?

Лау Пин се заигра с настройките на устройството със слънчево захранване, което не бе по-голямо от палеца му.

— Опитвам 14,4 гигахерцовата връзка, а след това и резервните… Не, не мога да подавам команди отвън. Част от мерките за сигурност.

Абдус изръмжа от гняв. Всички изглеждаха сломени.

Бет не можеше да ги остави така. Трябваше да ги разсее.

— Е, ученици, да си припомним какво научихме днес — каза тя с усмивка. — Майра?

Обичайно тихата жена примигна и кимна.

— Когато Мемор ни показа онези картини — големите конструкции и смайващите перспективи, — според мен го направи донякъде за да ни впечатли. Нали се сещате, да се изфукаме колко сме напред пред гостите.

— Харесва ми, че то — тя, — използва жестове и глас — обади се Лау Пин. — Така е по-лесно за запомняне.

— На мен ми харесаха изображенията на екрана — продължи Майра. — На едното се виждаше макроинженерство в планетарна система. Обзалагам се, че е от тяхната история. Как са построили това място.

— Използва ги, за да привлече вниманието ни — каза Бет. — След това ни показа 3D клавиатурите. Мисля, че иска да се научим да боравим с екраните. Макар че тя ги командва само с глас.

— Може би иска да научим езика им, като използваме проекторите за помагало — предположи Майра.

— Може би — каза Лау Пин. — Но тези изображения може и да са фалшиви. Измислена история, която да ни разсейва. Трябва да избягаме, а не просто да седим и да учим езика.

Бет кимна. Дивият живот наоколо ѝ харесваше и искаше да го проучи. Клиф щеше да е щастлив, може би беше щастлив и в момента. Но…

— Така е. Костите ни се влошават с всеки миг. Трябва да се върнем към гравитацията.

Групата на Клиф не се справяше добре с основните неща: сън и храна. Прекосяваха широки поляни с групи дървета, но не бяха засичали дивеч от около един земен ден. Разполагаха само с горски плодове, както и с вода от един бистър ручей, в който не се виждаше и следа от риба.

Ирма застана нагоре по течението, за да ги прикрива, а четиримата мъже се потопиха в хладната вода. През последните дни всички страдаха от разстройство и къпането беше добро за повдигане на морала. В началото добавяха хлорно хапче към водата за пиене, но сега използваха ултравиолетовия филтър в капачките на манерките за стерилизация.

Нещо широко, рогато и покрито с черупка се шмугна в една дупка на ръба. Според Клиф приличаше на костенурка с остър костен гребен. Дупката вонеше отблъскващо и затова решиха да оставят животното на мира.

Хауард лежеше отпуснато и се усмихваше широко.

— Мислех си… Според мен разстройството ни се дължи на асиметричност.

— Каква асиметричност? — попита Ейби.

Вярно, че той беше инженер.

— Посоката на въртене на молекулите. Когато една молекула не е идентична на огледалния си образ. — Хауард не говореше много и често се сърдеше, което го правеше още по-затворен, така че Клиф се заслуша внимателно. — Повечето биохимици смятат, че е историческа случайност, че всички наши захари са ориентирани надясно, а аминокиселините наляво. Според мен част от живота тук има обратно ориентирани молекули на нашите.

— Как така? — попита Тери.

— Помните ли как преди две спанета всички се радвахме колко са вкусни лилавите плодове?

Ейби изръмжа при спомена.

— А след един час отново бяхме зверски гладни. Както казват — също като при китайската храна. А после всички получихме разстройство.

— Затова ли съм винаги гладен? — попита Клиф. Искаше му се да бяха взели тестовата апаратура от „Слънцетърсач“. Но не можеха да натоварят всичко при първото спускане.

— Както и всички ние — отвърна Хауард. — Движим се през пресечен терен, горим калории, а част от храната преминава директно през нас — и тормози коремите ни.

— Но ние готвим месото — възрази Тери.

— Така е, но биохимията от Земята не може да се справи с микроби, каквито не сме виждали досега. Това е като Отмъщението на Монтесума.

— Става дума за микробни патогени, които са различен проблем — намеси се Клиф. — Прегледах ДНК сравненията. Тази екология използва същата базова двойна спирала, във всички проби.

— Добре, но на други планети еволюцията може да е направила протеините и захарите различни. Ако тази Купа е обикаляла достатъчно и е събирала екологии, може да има цели системи, базирани на леви захари и десни аминокиселини, вместо на десни захари и леви аминокиселини като при нас.

— Разстройството си е разстройство — сви рамене Ейби. Хауард се намръщи.

— Ляво ориентираните захари са интересни, защото са същите на вкус като нашите, но минават през стомашно-чревната система, без да бъдат метаболизирани. Ако двете екологии съществуват тук, то всяко живо същество в хранителната верига трябва да избере една от изометричните биохимии. Същото се отнася за плодовите захари, фруктозата.

Клиф помнеше, че Хауард бе нещо като известна личност. Управляваше получастна зоологическа градина в Сибир след климатичните промени, които бяха довели до изпускането на метан. Нямаше да напусне Земята, ако едно бедствие не я беше унищожило заедно с всички животни. Ръководството на мисията го бе взело, защото „Слънцетърсач“ разполагаше с набор от животни за колонията. Някои от съществата нямаше да оцелеят, а други нямаше да бъдат съживени веднага, но Хауард можеше да се оправя с тях. Двамата с Ейби поспориха още известно време, преди Клиф да попита:

— И това обяснява разстройството? Сигурен ли си? Мислех, че съм видял всички проблеми, когато сравних въздушните проби, след като преминахме през шлюза.

— Биологията никога не е в покой. — Сякаш за да илюстрира, Хауард пропъди мушиците около очите си. — Най-добре да научим кои храни са с нашата ориентация. — Вдигна комуникатора си. — Водя си бележки и вече съм нахвърлил наченки на меню.

Клиф го тупна по гърба.

— Добра работа. Вече си отговорник по храната.

Беше доволен, че изясниха част от проблем, от който се срамуваха. Обсъждането и грубоватите шеги бяха от полза. Ирма се приближи и също се засмя.

— Месото ще е най-добро за нас — заяви Хауард. — Убива доста от неприятните неща. Нека си намерим някакво.

— Къде? — попита Ейби.

— Огледай се във всички посоки на компаса.

— Тук компасите не работят — отбеляза Тери.

Тръгнаха по течението на потока.

След няколко часа спряха до някакви разкривени дървета. Клиф искаше да уловят някакво животно и да поспят. Хауард посочи мълчаливо в далечината и всички се взряха натам.

— Прилича на маймуна — каза Ирма. — Тлъста.

Съществото имаше сива кожа и се придвижваше с полюшване на бедрата, малката глава се оглеждаше внимателно. Приближаваше към тях.

— Високо е поне два метра — прецени Ейби.

— Има достатъчно месо — отвърна Хауард и стомахът му изръмжа.

— Лазерите няма да са от голяма полза при тази дебела кожа — обади се Тери.

— Трудно ще е да го уцелим в главата — каза Ирма. — Черепът е малък. Вижте му само ниското чело.

— Не носи нищо. Ръцете му приличат на ноктести лапи — каза Хауард.

Клиф не искаше да убива примат, но бяха наистина гладни. Реши да не казва нищо.

— Да се възползваме от посоките на компаса на Хауард и да го обградим — каза Ейби. — И да си направим копия, а?

Отрязаха четири относително прави клона, заостриха върховете и ги втвърдиха с помощта на лазерите. Вече се справяха доста бързо с полевата техника и когато се разположиха в кръг между дърветата, сивата маймуна бе стигнала на стотина метра и продължаваше стабилно. Оглеждаше се, но явно не ги забелязваше.

Клиф даде сигнал да я приближат. Плячката беше по-едра от тях и тежеше поне петдесетина килограма повече от човек. Гледаше към земята, докато я приближаваха тихо. Животното изкатери височинката и клекна на тревистия връх. Това им помогна да се приближат незабелязано на двайсетина метра. Вниманието на плячката бе съсредоточено надолу и Тери даде сигнал за атака.

Хукнаха нагоре, размахали примитивните копия, и съществото подскочи уплашено. Тери изкрещя и замахна… и внезапно спря.

— То има колан с инструменти!

— Стойте! — извика Клиф. Останалите спряха, без да смъкват копията.

Съществото извади някакъв тънък инструмент и го насочи към тях.

— Дали е оръжие? — попита Ейби.

— Не ми прилича.

Тишина. Мърдане на нервни крака. Клиф видя, че потенциалната плячка не е покрита със сива кожа, а с плътно изтъкана дреха. Отдалече изглеждаше като козина. Съществото отстъпи, видя, че е обградено, и приклекна. В краката му имаше правоъгълен отвор и люк с широка дръжка. То бе използвало инструмента, за да го отвори, и покритият с трева капак сега бе отметнат.

— Интелигентно е — каза Тери.

Съществото измърмори нещо и направи жест с дългите си кокалести ръце. Пръстите му бяха гъвкави и многоставни.

Клиф хвърли копието си и се приближи. На метър навътре в дупката имаше сложен комплекс от машинни части. Докато се гледаха напрегнато, от земята се разнесе леко бучене. Съществото се наведе надолу и премести два прекъсвача, без да обръща внимание на хората.

„Явно е доста самоуверено“.

Съществото затвори капака и трясъкът прекъсна напрегнатата тишина. То прибра инструмента и вдигна ръцете си нагоре. Дланите и пръстите му бяха два пъти по-дълги от човешките.

— Това знак на мир ли е? — попита Ирма.

Бързо стрелкащите се очи проблясваха интелигентно. Съществото се обърна към Ирма и Хауард, които стояха заедно, и тръгна бавно към тях. Те се спогледаха несигурно и Клиф им каза да се дръпнат.

Съществото мина покрай човеците и продължи пътя си с изключителна самоувереност. Дори не погледна назад, сякаш въобще не бе загрижено дали няма да го последват. Те изчакаха известно време, загледани как се отдалечава с премерена, достойна стъпка.

Ейби повдигна капака и заоглежда конструкцията. Без капак бученето беше по-силно, но скоро премина.

— Интересна механична система — каза Ейби. — Мога да се провра вътре и да…

— Гладен съм — прекъсна го Тери. — Вече си мислех как ще опечем тая маймуна.

— Не можем да ядем разумни извънземни — каза Ирма напрегнато.

— Май не би трябвало — съгласи се Тери.

„Хората на Земята го правят… даже с примати“. Клиф отново не каза нищо.

Върнаха се до потока и успяха да хванат една от кръглите костенурки с костния гребен. Всички бяха в лошо настроение. Убиха я с камък и я изпекоха. След като счупиха черупката, откриха капещото от мазнина месо, от което се носеше божествен аромат. Беше жилаво, но никой не се поколеба.

7.

Надолу по течението се натъкнаха на каменни руини. Просто големи циментирани камъни без следи от напреднали технологии. Изглеждаха отдавна изоставени. Клиф се зачуди колко ли са древни.

Заобиколиха ги и скоро реката се разля в езеро, което миришеше на сяра. За жалост брегът от тяхната страна беше твърде блатист. Тръгнаха по него, но вонящата тиня потъваше при всяка стъпка. След стотина метра се наложи да спрат.

— Отпечатъците в калта ще са по-лесни за проследяване — каза Ирма.

Тери изглеждаше изтощен.

— Не можем да бягаме до безкрай. Не сме подготвени за такова нещо.

Клиф кимна и каза:

— Трябва да има и по-добър начин.

Имаше, но не беше лесно. Събраха дънери и ги вързаха с лиани и кора от загниващите дървета. Отзад не се носеха чуруликащите крясъци, но всички работеха бързо. Дисциплината им беше подобрена — никой не говореше без нужда. „Гората винаги има уши“.

При 0,8% не беше нужно салът да е толкова здрав, колкото на Земята. Клиф и останалите мъже използваха коланите си, за да дозавържат сивите дънери. Тинята вонеше и всички бяха доволни да отплават в плиткото езеро. Не беше лесно да гребат с клони, но скоро се появи ветрец и поне миризмата стана по-поносима. Чак след известно време Клиф се сети за динозавъра, който се бе появил в предишното езеро. Подобно животно можеше да ги преобърне лесно. Но това не се случи. Плясъците на рибите ги стряскаха, но нямаше нищо опасно. Езерото явно не бе достатъчно дълбоко, та подобни същества да могат да живеят в него.

Пристанаха до една рехава горичка на другия бряг, на около километър от блатото. Вятърът се засилваше и люлееше дърветата. Клиф даде заповед — беше свикнал да издава директни, кратки команди, когато беше въпрос на бързина, — и примъкнаха сала навътре сред тънките дървета. След това седнаха да си починат.

Изядоха жалките си запаси, може би по около трийсетина грама на човек. Ирма се пошегува, че ще се втали, и другите се позасмяха тъжно. Скоро нямаше да е смешно. Клиф усещаше, че гащеризонът му е лепкав, защото заради непрекъснатия глад изгаряше натрупаните си мазнини. Искаше му се да имат време да поплуват и да изперат дрехите си. Но кой знаеше какво дебне в мътните води?

Затова продължиха и след няколко минути се натъкнаха на катастрофа. И преди бяха виждали ръждясващи останки, но това бе различно, по-прясно. Лек самолет, направен от сплав. Задната му част бе намачкана. Седалките бяха на два метра разстояние. Двуместен апарат за гиганти. Нямаше тела, а едното крило бе натрошено на парчета. Двигателят бе пробил корпуса и беше полузаровен в песъчливата почва. Голяма част от корпуса беше гладка и незасегната. Може би беше някаква въглеродна сплав.

Клиф отново се зачуди защо не виждат самолети. Катастрофата изглеждаше скорошна. И изведнъж се сети — ако паднеше голям самолет, можеше да пробие дупка в цялата структура и всичко да бъде засмукано във вакуума. Затова явно бяха позволени само леки летателни апарати. При това не много.

След още няколкостотин метра рехавата горичка свърши и се озоваха пред равнина от пясък. В обзоримия хоризонт не се виждаха хълмове, макар че маранята леко изкривяваше перспективата. Топлият кафеникав пясък блещукаше под постоянното слънце. Стабилният вятър отзад сякаш ги тласкаше да навлязат в пустинята.

— Не може да се тътрим през това. — Лицето на Тери бе съвсем унило.

— Но гаднярите зад нас… — Ирма дори не довърши.

— Трябва да натрупаме преднина — каза Хауард.

Клиф ги остави да поговорят, преди да се намеси.

— Не ми харесва идеята да се виждаме ясно и отчетливо на фона на пустинята.

Ейби ритна пясъка, след което клекна, вдигна шепа песъчинки и активира приближението на образа.

— Стори ми се, че има нещо странно. Вижте.

Останалите огледаха песъчинките.

— Всички са кръгли! — възкликна изненадано Клиф.

— Защото са произведени — каза Тери. — Може би от смес на горещ силиций и кислород при нулева гравитация?

— Възможно е — отвърна Ейби. — Ако строиш това място във вакуум, започвайки от нищото, не разполагаш с реки и брегове, за да създадеш пясък.

Клиф погледна ширналата се пустиня, която бе също толкова равна, колкото и езерото.

— Какво се движи… — И се сети. — Пясъкът без ръбове трябва да има по-малко триене.

— И какво? — попита Ирма.

— По-малко съпротива срещу плъзгаща се повърхност. Да си направим… платноходка. Ще използваме вятъра, за да прекосим пустинята.

— Какво?! — опули се Ейби.

Ирма щракна с пръсти.

— Сещате ли се за падналия самолет? Може да използваме парчетата и да сглобим нещо.

Отначало гледаха объркано, после невярващо, а накрая се сетиха за преследвачите и решиха да пробват.

Трябваше да издърпат корпуса на няколкостотин метра. Тери отдели повреденото крило и затъркаляха самолета. Клиф огледа колана с инструментите, които бе взел от тялото на извънземния. Това му се струваше преди много дни. Знак, че доближаваше лимита си. Преценяването кога е отминал един земен ден се превръщаше във все по-голям проблем.

Докато се суетеше замаяно, осъзна, че инструментите представляват гаечни ключове, чукове и петоъгълни отвертки — при това доста големи. Бяха неудобни, но вършеха работа. Едно от по-необяснимите неща се оказа лазер. Разбра го, защото имаше конектори, които се прикачаха към сгъваем слънчев панел. Екипировката беше доста добра.

Лазерът се включи с шумно изпращяване и всички се зарадваха. Изрязаха ненужния метал със синкавия лъч. Работеха внимателно, за да направят от корпуса нещо полезно.

Премоделираха го в пясъчна платноходка и сложиха здравото крило за платно. Успяха да го прикрепят с помощта на новите инструменти.

Късметът продължаваше да е с тях — вятърът се усилваше и все още духаше в гърба им.

Потеглиха, като избутваха дебелите гуми в пясъка и прихващаха вятъра с крилото. Клиф затаи дъх. Ако планът се провалеше, щяха да заседнат в пустинята.

Не проработи. Колелата заседнаха и трябваше да ги откопават от пясъка с ръце. След това отново се покатериха в продълговатия корпус и пак заседнаха. Последваха въздишки и унили погледи.

Тери предложи да отрежат колелата. Да имат истинска лодка, която да се плъзга по корпуса си. Клиф беше толкова уморен, че вече искаше само да спи. Но в крайна сметка позволи на Тери да махне колесника с извънземния лазер.

Слязоха от лодката и започнаха да бутат. Вятърът вееше и постепенно набраха скорост. Тичаха отстрани и бутаха със схванати ръце, докато не се засилиха добре. Чак тогава Клиф нареди да се качват.

Изкатериха се, останали съвсем без дъх. След няколко минути Клиф погледна назад и не видя дърветата. Вятърът свистеше в платното. Носеха се по огромното пясъчно езеро, без да имат представа какво се простира пред тях. Право в непознатото.

„И какво ново?“ Това беше последната мисъл на Клиф, преди да заспи изтощено.