Kadeto tegne mrak

Помисли си за Колби и се усмихна. Браво на нея! Ако бостънската полиция не можеше да я намери, толкова по-добре. Беше решила да се покрие и бе успяла.

Прати ѝ един кратък имейл: да му пише как я кара, ако има възможност. Само на това можеше да се надява.

Мислите му се върнаха към случая. Не му се искаше да го зареже и да остави Балдур сам да се оправя.

Ако Магнъс беше прав, а Балдур — не, значи всичко се въртеше около сагата и пръстена. Особено пръстена. Нямаше никакво значение дали това наистина е пръстен, изкован от джудже, което ловяло риба във формата на щука преди две хиляди години. Това не беше важно. Важното беше, че Агнар е мислел, че знае къде е пръстенът, а Фелдман го е искал повече от всичко друго.

Къде беше пръстенът тогава?

Както бе казал на Арни, Агнар едва ли бе успял да намери убедителен фалшификат на хилядолетен пръстен за два-три дена. Това означаваше, че или пръстенът е у някой друг, например у Ингилейф, или Агнар е разбрал къде е скрит.

Магнъс се съмняваше, че пръстенът е у Ингилейф. Или по-скоро не му се искаше да е у нея, но знаеше, че не бива да изключва това като възможност.

Освен ако пръстенът не беше взет от някой друг. Но кой, Магнъс не знаеше.

Ами ако Агнар беше разбрал къде е скрит? Магнъс бе чел Сагата за Гаукур: в нея нямаше достатъчно указания, за да се намери пръстенът. Но Агнар беше експерт по средновековна исландска литература. Със сигурност е знаел десетки народни сказания и легенди, които да го упътят.

Тогава се сети за едно от местата, вписани в тефтера за срещи на Агнар: Хруни. Не Флудир, а Хруни. Вигдис бе разпитала тамошния пастор, за когото Петур му бе разказал, приятелят на доктор Асгримур. Магнъс си припомни доклада й: пасторът нямал нищо за казване.

Магнъс трябваше да отиде до Хруни. Но първо искаше да говори с Ингилейф, за да разбере нещо повече за пръстена и пастора.

Пък и да, искаше да я види.

Разходи се до галерията и пристигна точно преди да затворят, но Ингилейф не беше там. Колежката ѝ — красива чернокоса жена — му каза, че Ингилейф сигурно работи вкъщи. Магнъс имаше домашния ѝ адрес от първата им среща и за десетина минути стигна дотам пеша.

Първата ѝ реакция, когато го видя на вратата, сякаш беше радост; усмивката ѝ беше широка и приветлива, но след малко се охлади от някакво съмнение. Все пак го покани да влезе.

— Как е животът в Исландия? — попита тя. — Запозна ли се с някое хубаво момиче?

— Още не.

— Обиждаш ме!

— С изключение на тук присъстващите, разбира се.

— Разбира се. Сядай.

Магнъс седна на една хромирана табуретка и прие поканата за чаша вино. На стената бе облегнато едно виолончело, което сякаш запълваше цялата стаичка. Магнъс си помисли, че в апартамент с такива размери, по-добре да свириш на цигулка. Или на пиколо.

— Не знаех, че ви дават да пиете по време на работа — каза Ингилейф и му подаде чашата.

— Не съм сигурен, че съм тук по работа — каза Магнъс.

— Нима? — каза Ингилейф и повдигна вежди. — Значи просто на гости?

— Ами, не дойдох за официален разпит — отговори Магнъс. — Искам да ми помогнеш.

— Аз мислех, че това правя — каза Ингилейф. — Че помагам на полицията с разследването. Но признавам, че не го правя от самото начало.

— Искам да си поговорим за пръстена. Трябва да разбера къде е, кой го пази.

— Нямам представа, вече ти казах. Скрит е в някоя пещера из исландските пущинаци.

— Агнар е мислел, че го е открил — каза Магнъс. — Или поне, че знае къде е. И не искал да продаде на Лорънс Фелдман само сагата, а и пръстена.

Магнъс ѝ разказа за съобщението, което Стив Джъб пратил на Фелдман в нощта на убийството, както и за убеждението на Фелдман, че Агнар знае къде е пръстенът.

— Значи някой го е взел?

— Възможно е — каза Магнъс.

— Кой?

— Най-логично е да си ти.

Ингилейф избухна:

— Е! Нали каза, че искаш помощ! Ако пръстенът беше у мен, щях да ти кажа! Отначало те излъгах, да, но сега вече съм се отказала от сагата и проклетия пръстен! Ако не ми вярваш, арестувай ме и ме разпитай. Или ме изтезавай, нали си американец! Не ти ли се иска да ме подложиш на сухо удавяне!?

Магнъс се сепна от злъчния ѝ отговор.

— Да, живял съм в Америка известно време. Но няма да те изтезавам. Всъщност, само ще те питам: знаеш ли къде е пръстенът?

— Не — каза Ингилейф. — Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Магнъс. Той знаеше, че един професионален детектив би продължил да я подозира, но пък един професионален детектив нямаше да пие вино в къщата ѝ. Беше се отказал от професионализма, поне докато е в Исландия. Просто искаше да разбере кой е убил Агнар.

Ингилейф се поуспокои.

— Извинявай за това със сухото удавяне.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да.

— Брат ти ми каза че баща ви е споделял всичко с местния пастор. Че двамата развивали теории къде може да е пръстенът. Какво можеш да ми кажеш за този пастор?

— Тогава нямах никаква представа, че дядо е намерил пръстена. Знаех само, че татко планира походи из местността с пастора да го търсят. Какво да ти кажа за отец Хакон? — Ингилейф замълча, събирайки мислите си. — Той е особняк. В Исландия е пълно с ексцентрични свещеници, но той е най-странният от всички. Много мои приятели се страхуваха от него. Хем ги плашеше, хем с нещо ги привличаше. Въздействаше на психиката им.

— Но не и на твоята?

— Не. С мен винаги се е държал нормално. Заради баща ми. Умен е, смята се за интелектуалец. Интересува се от живота на Саймундур Мъдрия — онзи, дето постоянно надхитрял дявола, нали се сещаш? И разбира се знае всичко, свързано с легендата за „Хрунския танц“.

— Виждала ли си го наскоро?

— В края на миналата година, когато прочете молитва на погребението на мама. Всъщност, много добре се справи. Определено е човек с присъствие. — Ингилейф допи чашата си. — Искаш ли още вино?

Магнъс кимна. Тя отиде до хладилника и напълни чашите.

— Тази седмица, след случката с Агнар, се замислих за смъртта на татко. Знам, че сега разследваш убийството на Агнар, но се чудя дали знам цялата истина за баща си.

— Разкажи ми.

— Татко и пасторът заминаха на двудневна експедиция до хълмовете от западната страна на река Тьорса. Там е голям пущинак и по това време още имаше сняг по земята. Така и не разбрах къде точно са отишли — най-вероятно до някоя пещера, или канара с формата на куче.

Ингилейф отпи от виното си.

— На втория ден, докато се връщали, изведнъж се разразила снежна виелица. В прогнозата за времето бяха казали за нея, но пък предният ден беше ясен и слънчев, така че бурята изненада всички. Загубили пътя на едно бърдо и татко паднал от петнайсет метра върху камъните долу. Пасторът слязъл при него. Помислил, че татко е много зле, но все още е жив. Втурнал се да търси помощ, но се загубил във виелицата. След шест часа стигнал до една овцеферма и извикал стопанина. Но докато се доберат до скалите, татко бил издъхнал: фрактура на черепа и счупен врат. Всъщност, казват, че най-вероятно е умрял още при самото падане.

— Съжалявам — каза Магнъс. — Баща ми умря, когато бях на двайсет години. Тежко е.

Ингилейф тъжно се усмихна.

— Тежко е, да. И дори да си мислиш, че си се преборил с това, тежкото никога не свършва. Особено когато се случи нещо такова.

— Мислиш ли, че го е бутнал?

— Отец Хакон ли? Да са намерили пръстена заедно и после пасторът да е бутнал баща ми, за да го вземе, така ли?

Магнъс сви рамене.

— Например. Как ти звучи това?

— Не знам — каза Ингилейф. — Пасторът и татко бяха добри приятели. Баща ми имаше много приятели. Отнасяше се добре с хората. За разлика от пастора. Според мен татко беше единственият му истински приятел. След смъртта на баща ми, пасторът се затвори в себе си и стана още по-странен. Две години след това, жена му го напусна. Никой не й се разсърди.

— Или това е била реакцията на човек, току-що убил най-добрия си приятел — каза Магнъс. — Утре ще ида да говоря с този пастор.

— Може ли и аз да дойда? — попита Ингилейф.

Магнъс повдигна вежди.

— Как да ти обясня… — започна Ингилейф. — Трябва да разбера какво наистина се е случило с татко. С годините се опитвах да забравя за тази трагедия, но твърде много въпроси останаха без отговор. Убийството на Агнар ме върна към тях. И просто трябва да стигна до тези отговори, ако искам да живея нормално. Разбираш ли ме?

— О, разбирам, да — каза Магнъс. — Повярвай ми, разбирам те напълно. Понякога си мисля, че всеки божи ден подсъзнателно се опитвам да намеря тези отговори, само че за моя баща.

Замисли се за молбата ѝ. Със сигурност не бе прието да водиш един свидетел при друг, само за да задоволиш любопитството му.

— Да — каза Магнъс с усмивка. — Може да дойдеш с мен.

Ингилейф отвърна на усмивката му. Настъпи мълчание, което хем беше неловко, хем не беше.

— Разкажи ми за баща си — каза Ингилейф.

Магнъс отпи от виното си. Погледна жената пред себе си: сивите ѝ очи вече не бяха студени. Това не беше по правилника. Но той ѝ разказа. За ранните си детски години, за развода на родителите си и преселването в Америка. За мащехата, за убийството на бащата, за неуспешните си опити да намери извършителя. А накрая и за новооткритата изневяра на баща му.

Говориха повече от час, може би два. Говориха много за Магнъс, а после — за Ингилейф. Изпиха бутилката вино и отвориха нова.

По някое време Магнъс се надигна да си ходи.

— Значи утре ще дойдеш с мен до Хруни да говорим с пастора?

— С удоволствие — отвърна Ингилейф с усмивка.

— Чудесно — каза Магнъс и си облече палтото. Но изведнъж замръзна. — Чакай малко!

— Какво?

— Този пастор, отец Хакон, той има ли син?

— Да. В интерес на истината, тази сутрин го видях. Той ми е стар приятел.

— Как се казва?

— Томас. Томас Хаконарссон. Води едно телевизионно предаване. Много е известен, трябва да го знаеш.

— Да — каза Магнъс. — Познаваме се.

Улицата му се стори много студена и влажна след топлия уют в апартамента на Ингилейф. Пръскаше ситен дъжд и вятърът навяваше капките в лицето на Магнъс.

Редно беше да се прибере, но Ингилейф живееше много близо до Гранд Рок.

Само за една бира.

Докато вървеше по плетеницата от улички към бара, Магнъс извади мобилния си телефон. Трябваше да се обади на Балдур и да му каже, че мъжът, когото бяха арестували, е син на пастора, който бе ходил на експедиции в търсене на пръстена с доктора преди седемнайсет години.

Магнъс нямаше домашния телефон на Балдур, нито мобилния му номер. Но можеше да го вземе от участъка.

Майната му. Магнъс прибра телефона обратно в джоба си. Балдур изобщо нямаше да се трогне от тази информация. Всъщност, нямаше да направи нищо с нея. Магнъс щеше да му каже на следващия ден, след като бе говорил с отец Хакон.

Телефонът му иззвъня. Арни.

— Точно пристигнах в Сан Франсиско — каза той. — Получих съобщението ти. — Разочарованието в гласа му се чуваше ясно през хилядите километри, които ги деляха.

— Съжалявам, че стана така, Арни. Тази сутрин видях Исилдур в хотел Борг.

— Каза ли ти нещо полезно?

— Да. Не че на твоя шеф му пука де.

— Защо? Какво става?

— Вече си имаме нов заподозрян. Казва се Томас Хаконарссон.

— Водещият на „Острие“!?

— Същият.

Арни подсвирна в слушалката.

— И какво да правя сега?

— Най-добре да се прибираш. Самолетът ти сигурно ще зареди и ще тръгне обратно за Ню Йорк. Опитай да си запазиш място на него.

— Ех значи! — каза Арни. — Чувствам се сякаш пътувам от сто години. Не мога да тръгна веднага, тялото ми няма да понесе още един такъв курс.

„Голямо си мрънкало!“, помисли си Магнъс. Но после съжали новия си партньор.

— Можеш и да отидеш в някой хотел и да чуеш съобщението ми утре сутринта.

— Добра идея! Така ще направя. Благодаря, Магнус.

— Няма защо.

— Магнус?

— Да?

— Само така! Не се отказвай! Ще го пипнеш!

— Лека нощ, Арни.

Магнъс затвори и се замисли за последните думи на Арни. Радваше се, че се прибира у дома, но не обичаше да се отказва. Не можеше да си представи, че ще напусне Исландия, без да намери убиеца на Агнар. Честно казано, не му се искаше Балдур да разреши случая. Арни беше прав: не биваше да се отказва. Нямаше търпение да замине за Хруни с Ингилейф на следващия ден. Може би щяха да разберат нещо и за смъртта на нейния баща.

Имаше толкова много неизвестни. Пряко волята си, Магнъс отново се замисли за смъртта на баща си.

Спря се пред Гранд Рок и се насочи към светлината, излизаща от бара. Веселите приказки и звънът на чаши се бяха разпрострели и на тротоара пред бара.

Магнъс влезе.

Магнъс беше приклещен. Вече бе гръмнал трима от лошите, но някъде наоколо се криеха поне още двама. Беше въоръжен с пушка Ремингтън и револвер Магнум. На доковете беше тъмно. Зад гърба му нещо изшумоля.

Обърна се, видя пистолет, насочен към него иззад една боклукчийска кофа и стреля два пъти с пушката. Мъртва фигура се строполи на асфалта. Други две фигури му изскочиха в гръб. Той застреля едната и в долния десен ъгъл на екрана се появи съобщение: „Раниха те в рамото“. Трябваше да остави пушката. Появи се ухиленото лице на една отрепка, а след това и дулото на автомат. „Зарадвай ме!“, каза мъжът и екранът проблесна в оранжево, а после потъмня.

Край на играта.

Джони Ю изруга и се отдръпна от компютъра. Беше играл с героя си Магнъс пет часа без прекъсване. „Копс лайф“ беше любимата му игра, а героят му винаги се казваше Магнъс, защото Джони се възхищаваше от него.

Джони се чудеше дали да не се гмурне на дълбокото и да кандидатства за работа в полицията. Със сигурност беше достатъчно умен. Също така смяташе, че работи добре под напрежение. Не беше някоя бабанка, но ако си въоръжен както трябва, какво ти пука?

На домофона се позвъни. Той погледна часовника си: минаваше полунощ. Изведнъж осъзна колко е гладен. Бе поръчал пицата преди четирийсет и пет минути, макар че благодарение на играта му се струваше, че са били десет.

Пусна човека да влезе с копчето на домофона, а после отключи и апартамента си.

Вратата се отвори с шут и Джони изведнъж се оказа притиснат до стената, с револвер, натикан в гърлото. Едно смугло лице със студени очи го гледаше иззад оръжието. Очите на Джони се опитаха да се кръстосат върху дулото в устата му.

— Виж сега, Джони, има един въпрос за теб, — каза мъжът.

Джони се опита да каже нещо, но не успя. Не знаеше дали от страх, или от метала, притискащ езика му.

Мъжът издърпа револвера, но не го свали.

Джони пак се опита да заговори. Не стана. Значи беше от страх.

— Какво викаш?

Този път Джони успя да навърже няколко думи.

— Какъв е въпросът?

— Да си работил с едно ченге на име Магнъс Джонсън?

Джони закима енергично.

— Искал е да му намериш някакъв адрес в Калифорния, нали?

Джони пак закима.

— Искаш ли сега да ми го напишеш? — Мъжът се огледа из стаята. Беше висок, слаб с гладко лице и студени кафяви очи. Очи, които се спряха върху лист и химикалка. — Ей тук.

— Трябва да проверя в компютъра — каза Джони.

— Давай. А пък аз ще те гледам да не драснеш някое писъмце на приятел.

С револвер, насочен към тила му, Джони отиде до бюрото си и седна пред компютъра. Стегна задник в отчаян опит да не се изтърве. Също така му се пикаеше.

За по-малко от минута намери адреса на Лорънс Фелдман. Записа го: ръцете му трепереха толкова силно, че успя от втори опит и пак не се получи четливо.

— Джонсън каза ли къде е? — попита мъжът.

— Не — каза Джони, извъртайки ококорени очи към него. — Не сме говорили. Само ми прати един имейл.

— Откъде го е пратил?

— Не знам.

— От Швеция ли?

— Не знам.

— Ами провери де! — дулото се заби в тила на Джони.

Джони отвори папката със стари имейли в пощата си и намери този от Магнъс. В интерес на истината, изобщо не беше погледнал адреса. Името на домейна беше „Irh.is“. Къде беше това, по дяволите? Коя страна започваше с „IS“?

— Да не е в Исландия?

— Ти кажи!

— Добре, добре, ще проверя. — Джони набързо провери и видя, че наистина става дума за Исландия. И по-точно: исландската полиция.

— Исландия не е Швеция, нали?

— Не — каза Джони.

— А близо ли е до Швеция?

— Не много. Все са скандинавски страни, но Исландия е в средата на Атлантическия океан, на хиляда километра от Швеция, ако не и повече.

— Добре, ясно. — Мъжът с револвера взе листчето с адреса и тръгна заднешком към вратата. — Ти обаче не разбираш от майтап.

С тези думи, мъжът направи нещо много странно. Погледна Джони Ю право в очите, опря револвера в слепоочието си и се усмихна.

После дръпна спусъка.

Глава 25

Пасторът занесе вестника, който току-що бе купил от Флудир, в кабинета си. На пета страница имаше кратка статия за разследването по убийството на Агнар. Явно не бяха напреднали много, откакто арестуваха англичанина. Пасторът се усмихна, като се сети как бе смутил чернокожата полицайка. Но не биваше да злорадства. Полицията бе призовала всички, които са видели някого при езерото в първия ден на лятото, да дадат показания.

Това го притесняваше.

Почуди се дали да не звънне един телефон, но реши, че е най-добре да се скатава и да си мълчи. Нямаше причина полицията да идва пак. Но все пак трябваше да е подготвен за това.

Погледна към купчината книги на бюрото си и към тетрадката, отворена на страницата, докъдето бе стигнал предишната вечер. Трябваше да се върне към живота на Саймундур. Но не можеше да се отърве от неспокойството, което статията му причини. Трябваше да се успокои.

Остави вестника и огледа малката колекция от компактдискове на библиотеката. Избра един диск — Лед Цепелин 4 — пъхна го в гнездото и усили звука.

Усмихна се, когато се сети как преди петнайсет години се караше на сина си, задето слуша „дяволска музика“ и как самият той тайно си я пускаше, докато синът му бе на училище. Харесваше му. Беше някак подходяща. Пасторът затвори очи и остави музиката да го облее.

След няколко минути излезе от къщата и прекоси петдесетината метра до църквата. Тежки, натрапчиви акорди се лееха от къщата зад гърба му и се отразяваха в скалите наоколо.

Отвътре църквата беше светла и просторна. Слънчевата светлина влизаше свободно през неоцветените прозорци. Таванът бе боядисан в светлосиньо и украсен със златни звездички, стените бяха обковани в кремава ламперия, а пейките — розови. Амвонът и малкият електрически орган бяха от бял чам. Пасторът се насочи към олтара, покрит с червено кадифе. Зад него висеше „Тайната вечеря“.

В подобни сутрини вярващите казваха, че усещат божието присъствие в църквата. Но само пасторът знаеше какво всъщност се крие в нея.

Под кадифената си облицовка, олтарът представляваше стар чамов шкаф, в който се пазеха кръщелните свидетелства от последните няколко десетилетия. Пасторът бръкна под купа хартия и пръстите му напипаха познатата кръгла форма.

Пръстенът.

Извади го и го сложи на безименния пръст на дясната си ръка, където пасваше идеално. Пасторът имаше големи ръце — като млад беше добър волейболист — но пръстенът му ставаше. Бе изкован за воински пръсти.

И сега беше в ръцете на пастора на Хруни.

На сутрешното съвещание Балдур не обърна никакво внимание на Магнъс.

Събираше доказателства срещу Томас Хаконарссон. Никой не бе видял Томас да се прибира във вечерта на убийството — нито към шест часа, както самият той твърдеше, нито по-късно. По маратонките, които Томас бе носил, нямаше почти никакви видими следи от кал, но тя може би се бе отмила в събота, когато дъждът бе хванал Томас навън. Лаборантите щяха да анализират маратонките по-подробно и да сравнят чорапите му с власинките, открити в лятната къща.

Томас бе поискал адвокат и се придържаше към първоначалната си версия, отказвайки да признае, че не звучи убедително.

По време на цялото съвещание Балдур нито веднъж не погледна към Магнъс, не поиска мнението му и не му възложи никакви задачи. И всичко това пред очите на Торкел Холм.

Майната му на Балдур!

Магнъс го болеше глава. Миналата нощ не успя да изпие само една бира в Гранд Рок. Но поне не прекали с ликьорчетата. Чувството в главата му беше по-скоро замаяност, отколкото истински махмурлук: достатъчно, че да го направи несговорчив.

Щеше да каже на Балдур за бащата на Томас, когато му дойдеше времето. Първо трябваше да говори със самия пастор.

Лорънс Фелдман седеше отзад в черния джип Мерцедес и наблюдаваше сградата на затвора пред себе си. Намираше се на паркинга на Литла Хрун. Сградата не беше лоша — бяла, функционална и опасана с два реда бодлива тел. Но пейзажът наоколо бе потискащ: равно, пусто поле, което се простираше чак до планинските вериги на север. На юг от затвора се полюшваше сивото туловище на Атлантическия океан. Поне до тази страна на прохода стигаше слънчева светлина.

Пътуването от Рейкявик, макар и кратко, беше много вълнуващо. Докато минаваха през полетата от лава и ниските облаци, Фелдман си представи, че е в Средната земя, може би на ръба на Мордор, домът на Саурон, Господарят на мрака. Нямаше нито трева, нито друга растителност. Или поне растителността, с която беше свикнал в Америка. Странни лишеи и мъхове в различни цветове се бяха вкопчили в камъка. Заснежени петна пълзяха по планинските баири и се губеха в облаците. А от другата страна на пътя земята бълваше струи пара.

Мордор. Където тегне мрак.

Голяма черна птица се спусна от небето и кацна върху оградата на няколко метра от колата. Отвори човка и изграчи обвинително. Килна глава на една страна и сякаш се загледа във Фелдман с едно око. Гарван. Проклетата птица му действаше на нервите.

Фелдман пожела да остане в колата, докато Кристиян Гилфассон, адвокатът, доведе Гимли от затвора. Нещата, които му наговори високият риж детектив за затвора, все още безпокояха Фелдман.

На изхода се появи един мъж. Беше едър, с дълга руса коса, брада и огромен гръден кош, облечен в син гащеризон и се насочи право към Мерцедеса. Сигурно беше от онези лишени овчари, за които Фелдман бе чувал. Исилдур се пресегна към копчето за заключване и му олекна, когато чу тихото изщракване на четирите врати. Човекът с гащеризона го забеляза в колата, махна му и се качи в един пикап Тойота.

Най-накрая на изхода се появи и слабата, костюмирана фигура на Кристиян. Придружаваше го едър мъж със син анцуг и голямо шкембе. Фелдман отключи вратата си и я отвори.

— Гимли!

Гимли се тръсна на задната седалка с въздишка.

— Здрасти — каза той.

Фелдман се поколеба. За първи път виждаше Гимли на живо, но имаше чувството, че го познава от години. Разчувства се. Наведе се неловко напред да го прегърне.

Гимли не помръдна.

— Леко, приятел! — каза той със силен йоркширски акцент.

Фелдман се дръпна.

— Как беше вътре? — попита той. — Много ли е гадно?

— Не е толкова зле. Добре хранят. Обаче телевизията тук за нищо не става.

— А другите затворници? Добре ли се отнасяха с теб?

— Не съм си говорил с тях — каза Гимли. — Кротувах си.

— Най-добре — каза Фелдман. Загледа Гимли, за да провери дали не го лъже. От друга страна, Фелдман можеше да го разбере, ако Гимли не искаше да обсъжда в подробности престоя си в затвора.

Гимли сякаш се притесни от погледа на Фелдман.

— Благодаря за помощта, Лорънс. За Кристиян, за всичко.

— Пак заповядай. И, моля те, наричай ме Исилдур. Аз ще ти викам Гимли.

Гимли се обърна към Исилдур, повдигна вежди и сви рамене.

— Хубаво. Нищо не съм им казал, да знаеш. Макар че сами бяха разбрали почти всичко. Знаят за сагата и пръстена, но не от мен.

— Естествено — каза Фелдман и веднага му стана гузно, че е изпял много повече на полицията и то под по-малко напрежение.

Кристиян запали колата и подкара обратно към Рейкявик. Фелдман изпита облекчение, че си тръгват от затвора. Погледна към съдружника си. Джъб се оказа по-едър, отколкото си го представяше: Фелдман очакваше някой по-нисък да носи името Гимли. Но този Гимли беше толкова корав, колкото и първообразът му от Средната земя. Добър партньор.

— Гимли, може би изтървахме Сагата за Гаукур, но още имаме шанс да намерим пръстена. Искаш ли да ми помогнеш?

— След всичко, което се случи? — попита Гимли.

— Ще те разбера, ако не искаш — каза Фелдман. — Но ако го открием, ще си го делим. Седемдесет и пет на двайсет и пет, какво ще кажеш?

— Как така ще го делим?

— Пръстенът ще стои при теб двайсет и пет процента от времето. Три месеца годишно.

Гимли се загледа през прозореца към кафявата пустош и кимна.

— Вече минах през такива перипетии… Няма да е зле поне нещо да намажа.

— Съгласен? — Фелдман протегна ръка.

Гимли я стисна.

— Откъде започваме?

— Агнар спомена ли нещо за скривалището на пръстена?

— Не. Но беше убеден, че може да го вземе. Сякаш знаеше къде е.

— Отлично. А при разпита полицаите питаха ли те конкретно за някого?

— Питаха, да. Били брат и сестра: Питър и Инги-нещо Асгримссон. Почти съм сигурен, че те са продавачите на сагата.

— Добре. Сега просто трябва да ги открием. Кристиян, можеш ли да ни помогнеш?

— Извинявай, не ви слушах — каза адвокатът.

— Трябва да намерим двама души. Можеш ли да ни помогнеш?

— Няма да е разумно. Ако се наложи да ви защитавам в съда, колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Ясно. А ще ни препоръчаш ли някой добър частен детектив? Някой, който да е склонен да поизкриви правилата, за да постигне резултат.

— Детективите, с които работим, не биха направили подобно нещо — каза Кристиян.

Фелдман свъси вежди.

— Тогава кого не би ни препоръчал? — попита Стив Джъб. — Кажи от кого да се пазим.

— Има един човек на име Аксел Бярнассон — каза Кристиян. — Известен е с това, че не зачита закона кой знае колко. От него бих се пазил. Името му е в указателя, на „А“ — тук се подреждаме по малко име.

Магнъс загуби доста време, докато си уреди служебна кола за пътуването до Хруни. Вече минаваше обед, когато той спря пред галерията, за да вземе Ингилейф. Пътят до Хруни беше по-малко от два часа, но трябваше да предвидят време за среща с пастора и да се върнат същата вечер.

Ингилейф беше облечена в дънки и анорак, а русата ѝ коса бе вързана на опашка. Изглеждаше добре. И сякаш се радваше да го види.

Излязоха от Рейкявик под сянката на голям, тъмен облак и минаха край предградията, бледосиви на тъмносивия фон. Нагоре към югозападния проход, лавата и облаците се сливаха в едно, но щом превалиха билото, пред тях изведнъж се разкри широка долина, озарена от слънцето. Долината бе осеяна с хълмчета и махали, и разделена на две от широка река, която стигаше до океана, минавайки през Селфос. Недалеч се виждаха струите дим, които избълваха комините на геотермалната електроцентрала. До нея бяха залепени зеленчукови парници, подгрявани от водата на гейзерите. Във въздуха се носеше лек мирис на сяра. Усещаше се дори в колата.

Черният облак над главите им беше окантен с тънка бяла ивица. Цветът на небето пред тях беше бледо, свършено синьо.

— Разкажи ми за Томас — каза Магнъс.

— Познавам го, откакто се помня — започна Ингилейф. — Заедно ходехме на училище във Флудир. Родителите му се разделиха, когато беше на четиринайсет години и той се премести да живее с майка си в Хела. Той е пълна противоположност на баща си: пада си шегаджия и е чаровник, макар никога да не ме е привличал. Много е умен. Но баща му беше вечно разочарован от него.

Ингилейф изчака Магнъс да вземе един особено остър завой и да се размине на косъм с камиона в насрещното.

— В Исландия караме от дясната страна — каза Ингилейф.

— Знам. И в щатите е така.

— Но ти явно предпочиташ средата на пътя.

Магнъс не обърна внимание на тази забележка. Владееше колата напълно.

— След университета, Томас се лута известно време — продължи Ингилейф. — После записа да учи журналистика и си направи собствено шоу — „Острие“. Идеален е за тази работа. Продуцентът, който го е забелязал, сигурно е гений.

— Кога стана това?

— Преди две години. Мисля, че малко си е повярвал. Томас винаги е обичал алкохола и дрогата, купоните му са много диви.

— Ти била ли си на негов купон?

— Ами, не. Напоследък не се виждаме много. С изключение на вчера. Покани ме на купон в събота.

— На твое място не бих си купил бална рокля специално за случая.

— Така е — каза Ингилейф. — При Томас се набляга на друго.

— Значи вчера се видяхте?

Ингилейф описа срещата си с Томас в кафе „Мока“ и загадъчните въпроси, които ѝ бе задал относно убийството на Агнар.

— Той как се разбира с баща си? — попита Магнъс.

— Вече не знам, но едно време бяха в класическите взаимоотношения между прекалено взискателен баща и син, който все се мъчи да му угоди, но никога не успява. Томас се опита да се опълчи срещу баща си: спря да учи, започна да прави купони и така нататък. Но така и не успя. Не можа да се отърве от бащиното неодобрение. Мисля, че това му тежи и до днес.

— Значи Томас би направил услуга на баща си? Голяма услуга?

— Като например да убие някого ли?

Магнъс сви рамене.

Ингилейф се замисли.

— Не знам — каза тя притеснено. — Не мога да си го представя. Не мога да си представя как изобщо някой би убил друг човек. Такива неща просто не се случват в Исландия.

— Случват се навсякъде — каза Магнъс. — Случило се е и тук, на Агнар.

Вече бяха слезли в долината и се движеха по правия път, който цепеше сред омачканите кафяви треви. През един-два километра се появяваше ферма или малка бяло-червена църква, кацнала на някое хълмче, обградена от собствено зелено пасище. Виждаха се пасящи овце, все още неостригани, но в долината най-много бяха конете: набити животни, малко по-едри от понита, повечето дорести.

— В Америка сигурно си кораво ченге с пистолет, като по телевизията, нали? — попита Ингилейф. — Сигурно преследваш лошите из града в някоя спортна кола?

— Ченгетата много се дразнят от телевизионните сериали. Изобщо не са реалистични — каза Магнъс. — Но да, имам пистолет. И градът е пълен с лоши хора, или поне аз все на тях попадам.

— Това потиска ли те, или те надъхва?

— Знам ли — каза Магнъс. Трудно беше да се обясни на цивилен какво е да си ченге. Не можеха да го разберат. Колби така и не го разбра.

— Извинявай — каза Ингилейф и се загледа през прозореца.

Продължиха в мълчание. Магнъс трябваше да признае, че Ингилейф се бе опитала да го разбере предишната вечер.

— В университета познавах едно момиче, Ерин. Пътуваше до Провидънс да работи с проблемни деца. Аз ходех с нея, отчасти за да подкрепя доброто ѝ дело, но най-вече защото я смятах за най-красивото момиче в университета и исках да я вкарам в леглото си.

— Много романтично!

— Да. Но тя наистина правеше добро. Разбираше децата. Момчетата точеха лиги по нея, момичетата също я смятаха за готина. Аз й помагах.

— Бас държа, че момичетата са смятали и теб за готин — каза Ингилейф с усмивка.

— Налитаха, но аз бях твърд — каза Магнъс.

— А какво стана с подлия ти план да преспиш с нея?

— Ходихме известно време — Магнъс се усмихна при този спомен. — Тя беше наистина добър човек. Един от най-добрите, които съм срещал, много по-добър от мен.

— Всеки път, когато видеше някое изтървано дете да продава дрога или да размахва нож, тя откриваше в него едно уплашено момченце, нагрубено и изоставено от родителите си и обществото.

— А ти?

— И аз се опитвах да гледам на нещата по този начин. Наистина опитах, но в моя свят има само добри и лоши. В такова дете аз можех да видя само лошото. Според моите разбирания, престъпниците контролираха квартала и покваряваха децата в него. Аз исках само да попреча на малката отрепка да развали нечий чужд живот. Както се срина моят, след като убиха баща ми.

— Затова ли стана ченге?

— Да. А тя стана учителка. — Магнъс се усмихна кисело. — И съм убеден, че тя е направила повече добро за хората, отколкото аз.

— Виждате ли се още?

— Не — каза Магнъс. — Веднъж й бях на гости в Чикаго, две години, след като завършихме. Дотогава вече бяхме станали много различни. Тя все още си беше красива.

— Аз съм по-скоро на твоето мнение — каза Ингилейф и се обърна към него. — За добрите и лошите.

— Сериозно?

— Това изненадва ли те?

— Ами, да. — Ерин определено не споделяше тези негови виждания. Нито пък Колби. Всички полицаи бяха неразбрани в това отношение, сякаш вършеха работа, с която никой не иска да се захване, която никой не признава за необходима.

— Е, да, ти си чел сагите. Исландските жени постоянно опяват на мъжете си да станат от леглото, да отмъстят в името на семейството и да се върнат вкъщи за обяд.

— Така е — каза Магнъс. — Винаги съм харесвал това у една жена. Особено в неделя сутрин.

Продължиха нататък смълчани. Минаха по конзолния мост над река Офлуса и през градчето Селфос.

— Колко смяташ да останеш в Исландия? — попита Ингилейф.

— Уж дойдох за няколко месеца, но се оказва, че май ще се прибирам следващата седмица, за да свидетелствам по едно дело.

— После ще се върнеш ли?

— Ако зависи от мен — не — каза Магнъс.

— О! Не ти ли харесва в Исландия? — Ингилейф звучеше обидена. И това беше нормално: най-лесният начин да засегнеш един исландец е да кажеш нещо против родината му.

— Харесва ми. Но и събужда неприятни спомени. А и работата ми в тукашната полиция не върви. Не се разбирам с шефа.

— В Бостън имаш ли си гадже? — попита Ингилейф.

— Не — каза Магнъс, мислейки за Колби. Тя вече бе в графата „бивши“. Искаше му се да попита Ингилейф защо му е задала този въпрос, но щеше да прозвучи тъпо. Може би просто от любопитство. Исландците задаваха въпросите ребром, когато нещо ги интересуваше.

— Виж! Ето я Хекла!

Ингилейф посочи напред към широката бяла планинска верига — най-известният вулкан в Исландия. Хекла нямаше формата на типичен вулкан, но пък беше много по-опасен от красивия си японски събрат, Фуджи. Хекла бе изригвал четири пъти за последните четирийсет години, през една цепнатина, която минаваше хоризонтално през планината. А на всеки двеста години имаше по едно мощно изригване. Като това от 1104-та, което заличило чифлика на Гаукур в Стьонг.

— Знаеш ли, в Бостън продават едни сладки рулца — каза Магнъс. — Викат им „хекли“, защото са точно със същата форма, като планината.

— А изригват ли ти в лицето на случайни интервали?

— Не ми се е случвало.

— Значи не са истински „хекли“. Трябва да ги правят малко по-опасни. — Ингилейф се усмихна. — Помня как гледах изригването на Хекла през 1991-ва. Бях на десетина години. От Флудир не се вижда добре, но имах приятел, който живееше на няколко километра южно оттам и имаше страхотна гледка. Беше невероятно. Случи се през януари, на тъмно. Вулканът се бе нажежил до червено, а в същото време над него се виждаше северното сияние. Никога няма да го забравя.

Ингилейф преглътна.

— Случи се в годината, преди татко да умре.

— Когато животът беше нормален?

— Точно така — съгласи се Ингилейф. — Когато животът беше нормален.

Вулканът ставаше все по-голям, докато се приближаваха към него, но когато завиха на север го изгубиха от поглед зад хълмовете по краищата на долината. Оставаха два километра до Флудир. Стигнаха до разклонение за Хруни и Магнъс пое по него. Пътят криволичеше няколко километра през хълмовете и стигаше до съседната долина. Бялата църквичка в Хруни се виждаше под скалните си пазители, а до нея имаше къща и някакви селскостопански постройки.

Спряха на празния чакълен паркинг пред църквата. Магнъс слезе от колата. На север се откриваше възхитителна гледка към ледниците в далечината. Над полето с крясъци се суетяха дъждосвирци. Иначе всичко бе тихо и спокойно.

Приближиха се към къщата на пастора. Беше голяма по исландските стандарти, бяла с червен покрив. Позвъниха на вратата. Никой не се обади. Но в гаража бе паркирано едно червено Сузуки.

— Хайде да проверим в църквата — предложи Ингилейф. — Той е пастор, все пак.

Докато прекосяваха древното гробище, Ингилейф кимна към редица по-нови надгробни камъни.

— Тук почива мама.

— Искаш ли да поостанеш? — попита Магнъс. — Ще те изчакам.

— Не — каза Ингилейф. — Не бива. — Усмихна се смутено на Магнъс. — Може да ти прозвучи глупаво, но не искам да я замесвам в тази история.

— Разбирам те — каза Магнъс.

Стигнаха до църквата и влязоха. Вътре бе топло и много красиво. Нямаше никой.

Докато се връщаха към колата, Магнъс зърна едно момче на около шестнайсет години, което се навърташе около плевнята. Извика го.

— Виждал ли си пастора?

— Сутринта го мярнах. — Момчето изглеждаше неспокойно. Магнъс реши да не му казва, че е от полицията, за да не го уплаши още повече.

— А знаеш ли къде може да е отишъл? Има ли друга кола?

Момчето забеляза Сузукито в гаража.

— Не. Може да е на разходка. Това му е навик. Излиза и го няма по цял ден.

— Благодаря — каза Магнъс. Погледна си часовника. Три и половина. Обърна се към Ингилейф. — Сега какво?

— Можеш да дойдеш до нашата къща в селото — каза тя. — Ще ти покажа писмата от Толкин до дядо. Също и бележките на татко за пръстена. Но едва ли ще са ти от полза.

— Добра идея — каза Магнъс. — Ще се върнем тук по-късно.

Глава 26

Аустурстрати беше само на една пресечка от хотел Борг. Исилдур се чувстваше на сигурно с двамата си придружители: едрият шофьор от Англия и сбръчканият бивш исландски полицай. Когато Гимли предложи парите на Аксел Бярнассон, той бе готов да зареже всичко, за да им помогне, макар че Гимли се съмняваше, че е имал нещо за зарязване. Аксел имаше къса сива коса, умни сини очи и почерняло и обветрено лице — приличаше по-скоро на рибар, отколкото на частен детектив. Не че Исилдур бе контактувал с частни детективи.

Явно познаваше града много добре. Веднага се сети кой е Петур Асгримссон и за броени минути провери дали галерията на Ингилейф е още на същия адрес. Върна се в хотел Борг само десетина минути по-късно.

Исилдур беше неспокоен, дори уплашен. Намираше се в чужда страна, а Исландия му беше много чужда. Бе станало убийство и може би убиецът в момента ходеше до него. Исилдур избягваше да мисли за това. Беше решил да не пита Гимли направо дали той е убил професора.

Но опасностите само допринасяха за вълнението. Нямаха големи шансове: вероятно полицията щеше да намери пръстена преди тях. Може би пръстенът беше фалшификат. Може би никой никога нямаше да го намери. Но имаше и шанс, макар и минимален, Исилдур да стане собственик на истинския пръстен, описан от Толкин и пренесен в Исландия преди хиляда години от съименника на Исилдур.

А това си беше яко. Не яко, ами направо супер.

Главният вход на Неон беше малка вратичка на самата улица, но Бярнассон ги прекара отзад. Стигнаха до открехната врата и няколко стека бира. Един младеж пренасяше каси с водка.

Бярнассон го спря и му излая нещо на исландски. Това беше странен език. Исилдур се почуди кой от елфските езици на Средната земя звучи по този начин. Сигурно никой: Куеня имаше финландски основи, а Синдарин беше производен на уелския. Може би исландският се е струвал прекалено лесен на Толкин, твърде скучен.

Момчето ги поведе надолу по стълбището, покрай големия дансинг, и ги въведе в малък офис. Там един висок мъж с обръсната глава водеше оживен разговор с червенокоса жена по дънки и тениска с надпис „Раздран чатал“.

— Давай — каза Бярнассон на Исилдур. — Със сигурност говори английски.

— Господин Асгримссон? — провери Исилдур.

Мъжът с бръснатата глава го погледна.

— Да? — нямаше дори намек за усмивка. Голият му череп блестеше заплашително.

— Казвам се Лорънс Фелдман, а това е съдружникът ми Стив Джъб.

— Какво искате? Ти не си ли в затвора? — каза Асгримссон.

— Стив е невинен — отвърна Исилдур. — Ченгетата най-накрая стигнаха до този извод.

— Ако искаш сагата, полицията я взе. А когато я анализират, няма никакъв шанс да ти я продам.

Асгримссон беше агресивен, но Исилдур не се огъна. Беше свикнал хората да се опитват да го юркат — хора, които подценяваха програмиста, от чиято работа зависеше техният успех.

— Това е тема за друг разговор. Сега искаме да говорим за пръстена. Пръстена на Исилдур. Или на Гаукур, ако предпочитате.

— Махайте се оттук! Веднага! — гласът на Асгримссон не търпеше възражение.

— Ще ви платим добре. Много добре — каза Исилдур.

— Виж какво, — каза Асгримссон с пламнал поглед, — един човек умря заради тъпата сага. Даже двама, ако броим и баща ми. Семейството ми я е пазило в тайна векове наред и това не е случайно. Ако зависеше от мен, никой нямаше да чуе за сагата. И точно ти си причината всичко да излезе наяве: вреш си носа навсякъде и само долари размахваш.

Петур пристъпи към Исилдур.

— И видя докъде се стигна. Професор Агнар Харалдссон е мъртъв! Не изпитваш ли никаква вина за това!? На твое място щях да се махна от Исландия и да отида да се гръмна някъде в Щатите!

— Господин Асгримссон…

— Вън! — изкрещя Петур и посочи към вратата. — Казах да се махате!

Пасторът се потеше на необичайно топлото слънце. Денят беше прекрасен и той беше извървял вече около седем километра. Намираше се в една висока долина, на която нямаше дори овце толкова рано през пролетта. От заснеженото било в единия край на долинката се спускаше малко поточе. Навсякъде около пастора се топеше сняг, капеше, течеше по камъните и изчезваше в земята. На оголените от сняг места тревата беше жълта, но покрай поточето вече избиваше млада зеленина. Пролет. Нова надежда за тази пустош.

Птичките пееха и цвърчаха на слънчевата светлина.

Пасторът пое дълбоко въздух. Спомни си как дойде за първи път в тази долина, още като млад пастор на Хруни — тогава бе почувствал, че Бог живее тук.

В този момент, пасторът пак повярва в това.

Левият склон на долината беше скалист. Пасторът свърна от пътеката, доколкото имаше такава, и тръгна през жълтата трева към канарите. Извади тетрадката си.

Трябваше да намери добро скривалище.

В обедните новини по радиото имаше обширен материал за арестуването на Томас, заподозрян в убийството на Агнар Харалдссон. Водеща новина — все пак Томас бе знаменитост. Веднага щом чу това, пасторът реши, че трябва да намери ново скривалище за пръстена.

Спря се и го огледа на безименния си пръст. Не изглеждаше на хиляда години. Това му е хубавото на златото — независимо колко е старо, ако го излъскаш добре, прилича на ново. Или поне по-ново.

Пръстенът беше поодраскан, но руническият надпис от вътрешната му страна не бе напълно заличен.

Пасторът си спомни как го бяха намерили с Асгримур в онази пещера. Не чак пещера, а по-скоро дупка в скалата. Това беше най-великият, най-значителният момент в живота му. Както и в живота на Асгримур, разбира се. Нищо, че беше един от последните за него.

Дупката като по чудо не бе затрупана от изригванията през последните хиляда години, дори от най-голямото, което бе затрупало имота на Гаукур. Но пръстенът си беше чудодеен.

Пасторът го слагаше и махаше вече двайсетина години. Обичаше го, боготвореше го. Понякога просто сядаше и се заглеждаше в него под звуците на Лед Цепелин или Дийп Пърпъл, и се дивеше на неговата история, на силата му. Андвари, Один, Хрейдмар, Фафнир, Сигурд, Бринхилд, Гуннар, Улф Ногорез, Трандил, Исилдур и Гаукур — всички те бяха притежавали пръстена. А сега той беше негов. На пастора в Хруни.

Изключително.

Но макар пръстенът да го караше да се чувства млад и силен всеки път когато го сложи, с течение на времето пасторът се разочарова от него. Той се смяташе за изключителен човек и мислеше, че пръстенът го е избрал, защото е добре запознат с дявола и Саймундур. Но въпреки всичките опити, които пасторът направи в кабинета си, нищо не се случи. Никаква тайна не се разкри пред него. Не се отвори пътят към мощта и вечната младост.

Но как да се отвори, като пасторът се бе изолирал в хълмовете на Хруни? Той бе приел за свой дълг да пази пръстена близо до Хекла, която беше само на четирийсет километра от дома му. Но за кого го пазеше? Винаги бе считал сина си за пройдоха: твърде повърхностен, за да използва пръстена. Но може би Томас все пак щеше да постигне нещо в живота си. Вече беше известен в Исландия. Нямаше голяма вероятност някой исландец да пробие и в чужбина, но може би Томас щеше да успее.

С помощта на пръстена.

Пасторът заопипва камънаците в опит да намери скривалище, подобно на това, в което бе намерил пръстена преди седемнайсет години. Трябваше много внимателно да запише къде го скрива, иначе пръстенът можеше да изчезне за още десет века.

А може би не биваше да го крие? Пръстенът не бе попаднал в ръцете му, за да изпадне отново в забвение. Той се опитваше да навлезе в живота на простосмъртните.

Той искаше да бъде открит.

Скривалището в олтара на църквата не беше най-доброто възможно. Екип надъхани полицаи или някой крадец можеха да го намерят там. Но пък беше подходящото скривалище.

Пасторът свали пръстена и го стисна в ръката си. Затвори очи и се помъчи да чуе какво му прошепва пръстенът.

Олтарът наистина беше най-подходящ.

Той се обърна и бързо закрачи обратно към Хруни. Погледна си часовника. С малко късмет щеше да се прибере преди да се стъмни.

Къщата на Ингилейф, или по-скоро на нейните родители, беше на брега на реката, която минаваше през Флудир — уредено селце с магазин, хотел, две училища, няколко административни сгради и множество геотермални парници. Ингилейф каза, че това е най-доброто място за фермерска дейност в Исландия. Но нямаше църква — най-близката беше на три километра, в Хруни.

Макар селцето да не се отличаваше с нищо особено, гледката беше прелестна. На запад лежеше долината на ледниковата река Хвита, където бе построена първата катедрала в Исландия, а на север бяха самите глетчери: плътни бели линии, пресичащи хоризонтално планинските върхове.

Хекла не се виждаше, скрит зад хълмовете на югозапад.

Къщата беше едноетажна и уютна, но достатъчно голяма за петчленно семейство. Магнъс и Ингилейф разхвърляха съдържанието на няколко кашона по пода в спалнята на майка ѝ. Сред вещите имаше и дузина писма от Толкин до Хьогни, дядото на Ингилейф, които бяха попаднали в ръцете на баща ѝ едва след смъртта на Хьогни. Ингилейф показа на Магнъс първо издание на „Задругата на пръстена“, първият том от „Властелинът на пръстените“. Магнъс разпозна почерка на надписа отвътре: На Хьогни Исилдарссон. За размяната на хубави истории. С благодарности и най-добри пожелания, Дж. Р. Р. Толкин, септември, 1954.

Разгледаха една папка с бележки и карти, изписани от ръката на доктор Асгримур. Това бяха неговите догадки къде може да е скрит пръстенът. Имаше и бележки и писма от Хакон, пастора. Бяха свързани с различни народни предания, които пасторът бе изследвал. Няколко пасажа разказваха историята на Гиссур и троловете от Бурфел — планина, намираща се близо до имота на Гаукур в Стьонг. Имаше и история за овчарка на име Торгерд, която пристанала на един елф.

— В Америка имате ли елфи? — попита Ингилейф.

— Не точно — каза Магнъс. — Имаме наркопласьори, сводници, мафиоти, корумпирани адвокати и банкери. Но елфи нямаме. Ако някой ден си имаме работа с елфи, вече знам къде да отида за помощ. Ще си направим обмен с исландската полиция.

— Значи не са ти разказвали елфски приказки като малък?

— Напротив. Особено докато живеех с баба и дядо в Исландия. Баща ми предпочиташе сагите пред историите за елфи и тролове. Веднъж обаче го питах за тях — Магнъс се усмихна на този спомен. — Бях на четиринайсет години. Излязохме на поход в планината. Това ми беше най-любимо — походите с татко. Брат ми не пожела да дойде и тръгнахме само двамата. Цяла седмица си говорихме само на исландски. За какво ли не… Спомням си точно къде бяхме — на брега на езерото Ракет. Хапвахме сандвичи, седнали върху един камък, който приличаше на трол. Татко ми каза, че исландците са способни да напишат един куп приказки, посветени на подобен камък. Тогава го попитах дали вярва в елфите.

— И какво отговори?

— Избягна въпроса ми. Но аз се заинатих. Той беше математик, цял живот се бе занимавал с доказателства, но за съществуването на елфите нямаше такова. После ми изнесе лекция как не може да се докаже, че има елфи, но не може да се докаже и че няма. Следователно, науката не може да отговори на този въпрос. Каза ми, че въпреки че не вярва в елфи, той се чувства прекалено свързан с Исландия, за да отрече тяхното съществуване. Каза, че ако аз се преместя да живея тук, ще разбера какво има предвид.

— Е, сега живееш в Исландия. Вярваш ли, че има елфи?

Магнъс се засмя.

— Не. А ти?

— Баба ми ги виждаше постоянно — каза Ингилейф. — Все се навъртали покрай една скала в чифлика, където е родена мама. Всъщност, в нощта преди майка ми да се роди, баба ми била навестена от една елфка. Смятали да кръстят майка ми Богилдур, но елфката казала, че ако баба не кръсти дъщеря си Линей, бебето скоро ще умре. И така кръстили майка ми Линей.

— По-добре от Богилдур — каза Магнъс. — Елфката е имала вкус.

— Ето, виж — Ингилейф посочи една карта, изписана с бележки и стрелки. — Тук са отивали през уикенда, когато татко умря. — На картата бе отбелязана пещера до един извор на десетина километра от изоставената викингска ферма в Стьонг.

Телефонът на Ингилейф иззвъня. Когато тя отговори, отсреща се чу развълнуван мъжки глас, но Магнъс не успя да го разпознае.

— Брат ми се обади — каза Ингилейф, когато затвори. — Двамата чужденци, които искаха да купят сагата, се появили в Неон. Американец и англичанин. Разпитвали за пръстена, но Петур ги отсвирил.

— Предполагах, че ще проявят малко такт и ще ви оставят на мира.

— И Петур на това се надяваше — каза Ингилейф. — Забрани ми да им казвам каквото и да било.

— Ти ще говориш ли с тях?

— Не. И няма да купят сагата на никаква цена, ако изобщо мога да я продам. Петур няма да отстъпи и аз съм съгласна с него. — Ингилейф погледна часовника си. — Стана почти седем. Пасторът трябва да се е прибрал. Хайде да проверим.

Върнаха се в Хруни, но когато звъннаха на вратата, никой не им отвори. Колата на пастора все още беше в гаража. Огледаха околните хълмове с надеждата да видят самотна ходеща фигура. Ниското слънце грееше с мека, чиста светлина, която сякаш подчертаваше всеки детайл от пейзажа и подпалваше снега по далечните била в розови пламъци. В далечината кръжаха два гарвана, а вятърът носеше граченето им над долината. Но никъде нямаше и следа от човешко същество.

— Кога се стъмва? — попита Магнъс. — Към девет и половина?

— Не знам, каза Ингилейф. — Там някъде. Денят вече расте.

— Гладна ли си?

Ингилейф кимна.

— Знам къде ще ни нахранят в селото.

— Хайде, тогава. След това пак ще се върнем.

— А после към Рейкявик, така ли?

Магнъс кимна.

— Може — каза Ингилейф. — А може и… — тя се усмихна. Сивите ѝ очи заиграха под русия бретон. Изглеждаше възхитително.

— Какво?

— Може и да се видим с пастора утре сутринта.

Магнъс се събуди рязко. Потеше се. За момент не успя да се сети къде е. Огледа се из стаята — непознат прозорец и тънки завеси, озарени от луната.

Една ръка докосна неговата.

Обърна се и видя жената в леглото до него — Ингилейф.

— Какво има, Магнус?

— Сънувах нещо.

— Нещо лошо ли?

— Мхм.

— Разкажи ми.

— Не, няма нужда.

— Магнус, искам да знам какви кошмари сънуваш — Ингилейф се подпря на лакти. Гърдите ѝ бяха красиви сенки на слабата лунна светлина. Магнъс видя загрижената полуусмивка на лицето ѝ. Тя докосна бузата му.

И той ѝ разказа. За кошмарите със супермаркета, О’Мали, наркодилъра; за малката уличка, кофите за боклук, плешивия дебелак и хлапето, което бе издъхнало.

Тя го изслуша внимателно.

— Често ли ти се присънват тези неща?

— Не — каза Магнъс. — Поне доскоро. Но след втората престрелка…

— Но тези мъже са се опитали да те убият, нали?

— О, да. За това нямам никакви угризения — каза Магнъс. — Поне докато съм буден. — Той удари с юмрук по леглото. — Това е пълна безсмислица. Не знам защо се връзвам толкова.

— Защото си извършил убийство — каза Ингилейф. — Наложило се е да го направиш, нямал си друг избор, но все пак съвестта те гризе. Ако не беше така, ти нямаше да си човек. А ти си човек, нищо че се мислиш за голямо кораво ченге. В противен случай не бих те харесвала.

Тя сложи глава върху гърдите му. Той я придърпа плътно към себе си.

Целунаха се.

Той се раздвижи.

След това, тя веднага заспа. Но Магнъс не успя. Лежеше неподвижно по гръб, вторачен в тавана.

Ингилейф бе права за сънищата, разбира се. Той трябваше да ги очаква, да ги приеме. Тази идея го унесе.

Но изведнъж се сети за Колби, която се криеше бог знае къде, за да спаси живота си. Не трябваше ли да се чувства виновен и за това?

Погледна към Ингилейф. Очите ѝ бяха затворени; дишаше леко и равномерно. Дори в сумрака на стаята, Магнъс можеше да различи белега на веждата ѝ.

Колби бе категорична, че няма шанс да спасят връзката. Всъщност, една нощ с красива исландка беше съвсем логичен начин за Магнъс да си оправи вкуса. Много по-добре, отколкото да се напие и да нощува в ареста. Проблемът беше, че като погледнеше към Ингилейф, той изобщо нямаше чувството, че става дума само за една нощ. Харесваше я. Много я харесваше.

И по някаква глупава причина, това го караше да се чувства сякаш е предал Колби.

След Хруни бяха отишли в единствения хотел във Флудир. Оказа се, че там готвят отлично. Вечеряха без да бързат и гледаха как долината в краката им изчезва в мрака. След това се бяха прибрали пеша до къщата на Ингилейф, следвайки рекичката, която минаваше през селото. Вечерта им завърши в детската стая на Ингилейф.

Магнъс се усмихна, като се сети.

Твърде много се вживяваше. Беше в Исландия по-малко от седмица, а вече започваше да разбира, че исландците имат по-спокойно отношение към секса, отколкото той. Той беше просто поредният… как се казваше? Художникът, приятелят на Ингилейф? Да, тя го харесваше, но по същия начин, както харесваше киселото мляко и сладоледа. А може би по-малко.

Магнъс трябваше да внимава. Да спиш със свидетел беше пълно табу в Америка и нещо му подсказваше, че Балдур няма да се зарадва, ако разбере. А и беше ли напълно сигурен, че тя е невинна?

Разбира се, че беше.

Но детективът в него му подсказваше нещо друго.

Глава 27

Този път пасторът на Хруни си беше вкъщи.

Появи се на вратата — огромен мъж с голяма рошава брада и гъсти черни вежди, които се свъсиха, когато пасторът видя Магнъс. Изражението му обаче коренно се промени, щом погледна с кого е дошъл той.

— Ингилейф!? Боже мой! Не съм те виждал, откак погребахме бедната ти майка! Как си, дете мое? — гласът на пастора беше приятен, звучен баритон.

— Много съм добре — отговори тя.

— На какво дължа това удоволствие?

Магнъс се обади:

— Казвам се Магнус Рагнарссон и работя с полицията в Рейкявик. Бих искал да ти задам няколко въпроса. Може ли да влезем?

Черните вежди отново се сключиха.

— Да, очаквах да пратят някого — каза пасторът. — Е, ще трябва да ви поканя, няма как.

Магнъс и Ингилейф се събуха и последваха пастора през коридора, който ухаеше на прясно сварено кафе. Въведе ги в кабинет, отрупан с книги. Освен бюро, в стаята имаше диван и кресло с изтъркана тапицерия. Ингилейф и Магнъс седнаха един до друг на дивана, а Хакон се настани в креслото. Магнъс с изненада забеляза колекция от дискове, сред които албуми на Пинк Флойд, Блек Сабат и Лед Цепелин.

Никой обаче не донесе кафе. А това се смяташе за неучтиво в Исландия. Бе прието да предложиш на гостите си сладки с кафе, особено ако джезвето беше на огъня.

Хакон се обърна към Ингилейф:

— Признавам, че очаквах полицията да дойде пак, но не разбирам защо ти си тук.

— Ингилейф иска да разбере нещо повече за смъртта на баща си — каза Магнъс.

— А, ясно. Нормално е да имаш въпроси, ти беше много малка, когато се случи тази трагедия. Но все пак не разбирам защо реши да ги зададеш сега. И то в присъствието на полицай.

— Знаеш ли, че синът ти е в ареста? — попита Магнъс.

— Да, чух по радиото. Но сте се объркали, младежо. Това е огромна грешка — дълбоките му очи проблеснаха към Магнъс. Пасторът беше по-млад, отколкото Магнъс очакваше. Косата му беше прошарена по слепоочията, а по лицето му се виждаха малки бръчици, но той изглеждаше по-скоро на четирийсет, отколкото на шейсет.

— В момента го разпитват в полицейската централа в Рейкявик — каза Магнъс. — И съм сигурен, че колегите ми ще искат да говорят с теб, след като приключат с разпита. Междувременно можеш да ни разкажеш какво стана на похода ви с доктор Асгримур, когато той умря.

Пасторът пое дълбоко въздух.

— Бих могъл да те пратя да четеш показанията ми. Естествено, имаше разследване. Разпитаха ме много подробно. Но ти сигурно не си била там, нали, миличка?

— Не — каза Ингилейф. — Мама отиде, но ние с Бирна бяхме на училище. Петур отказа да се върне от Рейкявик. Не дойде дори на погребението.

— Горкото момче — каза пасторът. — Така, ще отговоря на въпроса ти. Беше рано през май. С баща ти цяла зима бяхме работили по един проект — погледна въпросително към Ингилейф.

— Магнус е чел Сагата за Гаукур — каза тя. — И знае, че дядо ми е твърдял, че е намерил пръстена и пак го е скрил.

Тази нова информация накара пастора да се замисли за момент.

— Е, в такъв случай вие знаете, колкото и аз. С помощта на познанията ми в областта на исландския фолклор и указанията в сагата, доколкото ги има, ние стигнахме до три възможни скривалища за пръстена на Гаукур. Това беше вторият ни поход за сезона и времето беше прекрасно. Дори не проверихме прогнозата, а трябваше да го направим… Няколко години преди това, аз се бях натъкнал на една неизвестна местна легенда за пръстен, скрит в пещера, пазена от трол. Беше просто друг вариант на класическата история за момичето, което избягало с един елф, въпреки забраната на родителите си. Тази тема е типична за тукашния фолклор, но споменаването на пръстена ме изненада. В легендата е описано къде е пещерата и ние взехме една палатка и тръгнахме натам.

Магнъс се сети, че това е историята за Торгерд от записките на пастора, които бяха намерили сред нещата на Асгримур в къщата на Ингилейф.

Пасторът въздъхна.

— Оказа се, че това е по-скоро дупка в скалата, отколкото пещера. И вътре нямаше нищо. Бяхме много разочаровани. Опънахме палатката при един извор на километър от дупката. През нощта заваля сняг — неочаквана майска буря — и още валеше, когато се събудихме. Прибрахме палатката и тръгнахме да се прибираме. Снегът започна да вали на парцали и нямаше никаква видимост. Баща ти ходеше няколко метра пред мен. И двамата бяхме уморени, аз бях забил поглед надолу и си броях крачките. Изведнъж чух вик. Вдигнах глава и той беше изчезнал… Тогава разбрах, че се намираме на ръба на скала и че той явно е паднал от нея. Видях го долу — на двайсетина метра, тялото му беше неестествено изкривено. Наложи се доста да повървя по ръба на скалата, докато намеря как да сляза. Беше трудно, заради снега. Аз също се подхлъзнах, но паднах на меко, не на камък.

Пасторът замълча и вторачи тъмните си очи в Ингилейф.

— Когато стигнах до баща ти, той още беше жив, но в безсъзнание. Имаше рана на главата. Завих го с палтото си да го стопля и тръгнах да търся помощ. Но трябваше да внимавам повече. Загубих се. Чак когато бурята утихна, видях една ферма в далечината. Вече умирах от студ — палтото ми беше при баща ти.

— Фермата Алфабрека?

— Точно така. Там намерих трима души: бащата и синът тръгнаха с мен обратно към Асгримур, а майката се обади на планинските спасители. Но докато се върнем при баща ти, той беше умрял. — Пасторът поклати глава. — Когато спасителите най-после дойдоха, казаха, че бил мъртъв от много време. И все пак, ако не се бях загубил в бурята…

— Полицията откри ли доказателства, че смъртта на доктора не е била злополука? — попита Магнъс.

— Не, разбира се! — възмутено избумтя гласът на пастора. — Можеш да провериш в съдебните архиви. По този въпрос нямаше никакво съмнение — пасторът прикова Магнъс с поглед в опит да наложи мнението си. Магнъс обаче не трепна. Той сам щеше да си направи изводите.

Започваше да разбира какво имаше предвид Ингилейф, когато каза, че много хора се страхуват от пастора. Този човек имаше мощна аура, която заставяше Магнъс да се подчини на волята му.

Но Магнъс бе твърдо решен да ѝ устои.

— Продължи ли да търсиш пръстена, след смъртта на баща ми? — попита Ингилейф.

Пасторът се обърна към нея и сякаш малко се поотпусна.

— Не. Зарязах всичко. Признавам, че ми беше много интересно да редя тази мозайка с баща ти, но след като умря, загубих всякакъв интерес към пръстена. И към сагата.

Магнъс огледа стените. Имаше три картини на изригващ вулкан. Хекла.

— А какви са тези рисунки тогава?

— Правя подробно изследване на ролята на дявола в исландската църковна история, — каза Хакон. — Хекла е била известна в цяла Европа като входа на ада. Както се досещаш, това живо ме интересува.

Пасторът замълча.

— Трябва да призная, че от моя гледна точка, Сагата за Гаукур е крайно интересна. Доколкото знам, това е първата поява на вулкана Хекла в тази роля. Това е и първото описано изкачване на този връх. По-рано се смяташе, че никой не се е осмелявал да покори Хекла преди 1750 г. Разбира се, Исилдур и Гаукур са били на върха преди голямото изригване през 1104-та, така че вулканът явно не им се е струвал толкова страшен.

— Преди няколко дни си казал на моя колежка, че си имал посещение от професор Агнар Харалдссон — намеси се Магнъс.

— Така е.

— За какво искаше професорът да говорите?

Пасторът се усмихна. Лицето му се нацепи от бръчици.

— Аз не бях напълно откровен с твоята колежка. Никога не злоупотребявам с доверието на енориашите си. — Пасторът погледна многозначително към Ингилейф.

— И за какво си говорихте с Агнар?

— За сагата, разбира се. И за пръстена — пасторът подръпна брадата си. — Той ми каза, че Ингилейф го е помолила да уреди продажбата на сагата от името на семейството ѝ. — Хакон я погледна изпод вежди. — Признавам, че бях потресен. Бяха пазили сагата в тайна толкова много години… Не години, а векове.

Ингилейф се изчерви от забележката на пастора си.

— Това го решават те, а не ти — каза Магнъс. — Трябваше да кажеш истината още първия път. Щеше да спестиш много време на много хора.

— Асгримур ми беше добър приятел — каза строго Хакон. — Аз знам как би искал да постъпя.

— Но твоята постъпка е възпрепятстване на криминално разследване — отговори Магнъс. — Кажи сега, Агнар имаше ли някакъв конкретен въпрос?

— Ингилейф точно бе открила писмото от Толкин до дядо ѝ, в което пише, че пръстенът е бил намерен. Агнар дойде при мен и ми зададе същите въпроси, които и ти, днес. Останах с убеждението, че иска сам да се опита да намери пръстена. Но с това разбира се не можех да му помогна.

— Как се държа Агнар? — попита Магнъс.

— Беше развълнуван, превъзбуден. Въпросите му бяха настойчиви.

— Каза ли му нещо, което не си казал на нас?

— Не. Нищо.

Магнъс се загледа в очите на пастора. Хакон явно нямаше какво повече да каже.

— На другия ден, след срещата с теб, Агнар е изпратил съобщение, по което съдим, че е знаел местонахождението на пръстена.

— Е, със сигурност не го знаеше, когато дойде тук.

— Каза ли му къде сте го търсили през 92-ра?

— Не. Той попита, но го уверих, че не помня. А аз помня много добре, разбира се.

Ингилейф показа на пастора картата, която намери сред нещата на баща си.

— Това ли е мястото?

Хакон погледна.

— Да. Ето я и фермата, Алфабрека. Можеше да кажа на Агнар, колкото да го пратя за зелен хайвер. Сигурен съм, че пръстенът не е там. Поне не беше преди седемнайсет години, а се съмнявам някой да го е занесъл оттогава насам.

— Сигурен ли си, че не беше там? — попита Магнъс. — Възможно е Агнар да е намерил друга следа и да е стигнал до пръстена.

— Напълно съм сигурен — каза Хакон. — С Асгримур претърсихме пещерата педя по педя. Не беше голяма.

— Синът ти знае ли нещо по този въпрос? — попита Магнъс.

— Томас ли? Едва ли. Той е бил на тринайсетина години. Не съм му казвал за сагата и пръстена нито тогава, нито след това. А ти, Ингилейф?

— Не — каза тя.

— А защо е говорил с Агнар в деня преди да го убият?

Хакон поклати глава.

— Не знам. Нямах представа, че се познават.

— Интересно съвпадение, нали?

Хакон сви рамене.

— Може би, да — наведе се напред и очите му се впиха в Магнъс. — Синът ми не е убиец, младежо! От мен да знаеш!

— Боже, тръпки ме побиват от този човек — каза Ингилейф по пътя обратно към Рейкявик.

— Винаги ли е бил такъв?

— Винаги е бил странен. Не ходехме често на църква, но когато чуех негова проповед, винаги ме беше страх. Огън и жупел, дяволът дебнел навсякъде, какво ли не. Можеш да си представиш колко ужасяващо звучи това за едно дете, особено в Хруни.

Ингилейф се засмя.

— Един понеделник, след неговата проповед, бързичко върнах гребенчето, което бях „заела“ от една съученичка. Умирах от страх земята да не ме погълне, да не ме удари гръм.

— Представям си.

— Е, господин детектив, той истината ли ни каза според теб?

— Мисля, че не. Знаем, че е излъгал Вигдис за Агнар. Почти съм сигурен, че лъжеше и за Томас. Трябва да му е казал за сагата и пръстена. Защо иначе Томас ще говори с Агнар? Добре, че го накарах да отрече — това беше лош ход от негова страна.

— Защо?

— Когато Томас си признае, че е чувал за пръстена и сагата от баща си, ще хванем пастора в още една лъжа. Оттам нататък той само ще опитва да измисли правдоподобна версия. Ти какво мислиш?

— Според мен, той е убил баща ми. И мисля, че пръстенът е у него. Не можеш ли да претърсиш къщата?

— Трябва ми разрешително за обиск.

— А дали ще ти издадат?

— Възможно е — Магнъс с удоволствие щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да излезе на глава с Балдур, което нямаше да е никак лесно. Не и преди Магнъс да разбере от Томас защо наистина е търсил Агнар. Магнъс нямаше търпение да се върне в полицейската централа, за да го разпита.

— Може ли да се отбием във фермата, където пасторът е отишъл за помощ? — попита Ингилейф. — Някой може да се сети нещо.

— Искам да разпитам Томас възможно най-бързо.

— Добре. Но е вероятно във фермата да ни кажат нещо ново относно смъртта на татко.

Магнъс се поколеба.

— Моля те, Магнус! Знаеш колко е важно това за мен.

— Как се казваше фермата? Алфабрека? Хакон ни я показа на картата.

— Да. Трябва да завием по Тьорсардалур.

— Но това са петдесет километра път!

— Поне.

Магнъс знаеше, че трябва да докладва на Балдур за срещата с Хакон възможно най-бързо. Искаше да го направи лично, а не по телефона, за да не отиде Балдур сам да разпитва Томас.

Погледна към Ингилейф. Така беше, Магнъс знаеше колко е важно това за нея.

— Добре, — каза той с въздишка. — Дай картата и кажи накъде да карам.

Глава 28

Самолетът започна спускането си към летище Кефлавик и Диего заоблизва устни. Беше много неспокоен. Не заради мократа поръчка — очакваше я с нетърпение. И не заради самолета — беше летял много. Но никога не бе стъпвал в Европа. Да отиваше в Испания или Италия — добре. Но чак в Исландия?

Малкото, което знаеше за тази държава, беше че с много странна.

Очакваше да види сняг, ледове, ескимоси и иглута. Студът нямаше да го уплаши. От петнайсетгодишен Диего живееше в град Лорънс, на трийсетина километра северно от Бостън. Там зимите не си поплюваха.

Студът бе първото нещо, което наистина го шокира, когато за първи път стъпи в Америка на седем години. Родителите му бяха от град Сан Франсиско де Макорис в Доминиканската република. След като прекосиха с лодка канала Мона до Пуерто Рико и се сдобиха с фалшиви документи, бяха отлетели към Ню Йорк. Първите няколко години прекараха в северната част на Манхатън, където бащата на Диего работеше като „муле“. Хванаха го и го пратиха в затвора, където след десет години той умря. Майката се премести с Диего и двете му сестри при братовчедка си в Лорънс.

Там Диего започна кариерата си като наркопласьор, а после стана и горила, с което се справяше много успешно. Не беше толкова жесток, колкото другите момчета на Сото, но пък можеше да мисли, а това беше по-важното. Нямаше по-подходящ човек от Диего, който да намери едно бостънско ченге сред ескимосите и да го очисти.

Самолетът кацна и пътниците слязоха за нула време. Имиграционният контрол не беше проблем — погледнаха фалшивия американски паспорт на Диего и му биха един печат. В залата за пристигащи, той бързо се огледа и намери табелка с името на г-н Робъртс. Мъжът, който я държеше, беше набит и късо подстриган с нещо като руски акцент, макар че всъщност беше литовец. Той изведе Диего от летището и двамата се насочиха към един джип Нисан.

Имаха малко време да се подготвят за командировката на Диего, но Сото успя да разбере от доставчиците си кой върти бизнеса с дрога в Исландия и да установи контакт. Оказа се, че това са литовците — от някаква руска държава — и те се съгласиха да помогнат.

Диего се загледа в черната пустош. Сняг нямаше. Както и иглута. Нямаше и пукнато дърво. Вече го побиваха тръпки от това място.

След около половин час в джипа, те спряха на паркинга на един Тако Бел. Страхотно! Диего настоя да си вземе едно бурито, макар да беше още рано. Когато се върна в колата, на задната седалка го чакаше още един мъж. Беше около трийсетгодишен, също късо подстриган, с малки сини очички.

— Казвам се Лукас — представи се той със силен акцент, доста различен от руския, с който Диего бе свикнал в Бостън.

— Джо — каза Диего и се ръкува с него.

— Добре дошъл в Исландия.

— Носиш ли желязото?

Лукас се поколеба, но все пак издърпа един „Уолтър ППК“ от чантата си. Диего огледа оръжието. Приличаше на нормален ППК, но металът имаше синкав оттенък. Явно някакъв европейски модел. Беше в добро състояние, с изпилен сериен номер. Не беше револвер, но Диего смяташе да свърши работата набързо и да изчезне.

— И внимавай — каза литовецът. — В Исландия няма пистолети. Този е купен в Амстердам и вкаран тук.

— Освен ченгетата. Те имат пищови, нали?

— И те нямат. Само на летището.

Диего се усмихна.

— Ей това е работа! Муниции?

Лукас му ги подаде.

— Какъв е планът за бягство?

Лукас извади от чантата мобилен телефон.

— Ето. Първият номер в указателя е на „Карл“. Обади му се, когато искаш да изчезнеш. Ако всичко е точно, кажи: „Искам да говоря с Оскар“. Запомни ли? Иначе ще мислим, че куките са те пипнали и ще трябва да се оправяш сам.

— И после?

— Ще те пресрещнем и ще те изведем от Исландия.

— Колко бързо може да стане?

— Много бързо. Повярвай ми, ние не искаме да те хванат, но ако все пак това стане, не им казвай, че сме ти помогнали. Не искаме да започваме война с полицията.

— Ясно — каза Диего. — А къде да намеря Магнъс Джонсън?

— Знаеш ли как изглежда?

— Да.

— Тогава ти предлагам да почакаш пред полицейската централа, докато го видиш.

— Е, супер! Не можеш ли да поразпиташ малко? Разбери къде живее!

— Не — каза Лукас. — Ако застреляш полицай на улицата в Рейкявик, това ще е голям проблем. Много голям. И ако научат, че ние сме разпитвали за ченгето, големият проблем ще дойде при нас. Разбираш ли?

— Да де… — каза Диего.

— Добре. Сега ще те оставим в хотела, а после ще идеш на малкото летище в центъра да си наемеш кола. Срещу полицията има автобусна спирка. Предлагам ти да го причакаш там.

Арни беше грохнал. Не можеше да повярва колко уморително е да седиш на едно място толкова дълго време. Много се радваше, че се връща в Исландия, макар че биологичният му часовник напълно се обърка.

Беше тръпнал в очакване да разпита Исилдур. Намисли различни хитроумни стратегии, с които да го накара да признае, че Стив Джъб е убил професора. А и се надяваше да поразгледа Калифорния — искаше да види прословутата област Тринити. С малко късмет, щеше да мерне и някоя червена секвоя. В крайна сметка обаче Арни дори не стигна до Сан Франсиско, а прекара нощта на летището в хотел Холидей Ин и на следващата сутрин тръгна обратно към Исландия с прекачване в Торонто.

Никога не бе стъпвал в Канада. Не остана впечатлен.

Поне му остана време да се зачете във „Властелинът“. Беше на 657-ма страница и скоро щеше да я довърши. Велика книга. А след като прочете Сагата за Гаукур, му се струваше още по-интересна.

Летище Кефлавик бе претъпкано. Всички полети от Северна Америка пристигаха в Исландия по едно и също време. Арни остави сънародниците си да пазаруват в безмитния магазин и се насочи право към паспортен контрол. Когато излезе в голямото хале, Арни забеляза едно познато лице, Андриус Юска: набит, късо подстриган мъжага, един от войниците на литовските банди, които продаваха амфетамини в Рейкявик. Арни го разпозна, защото преди два месеца го бе следил във връзка с едно разследване на отдел „Наркотици“.

Жълтата преса, както исландците наричаха популярните си вестници, неуморно раздуваше, че литовците продават дрога и че са завардили всеки ъгъл. В интерес на истината, повечето от наркотиците в Исландия се продаваха от исландци. Но полицейският комисар се тревожеше, че влиянието на чуждестранните наркобанди в Исландия нараства все повече. От една страна бяха скандинавските рокерски банди, а от друга — литовците. Все още нямаше слухове за латиноамериканци или руснаци, но полицаите бяха нащрек.

Юска държеше табела с надпис „г-н Робъртс“. Арни забави крачка. В този момент един слаб мъж с кафеникава кожа се приближи към литовеца. От пестеливите поздрави, които двамата си размениха, беше ясно, че не се познават.

Арни пусна чантата си на земята и се наведе да я вдигне. Двамата мъже си говореха на английски, литовецът — със силен акцент, а другият — с американско произношение. Арни го огледа. Беше на около трийсет години, с черно кожено яке и не изглеждаше беззащитен. Определено не приличаше на типичен турист в Исландия.

Интересно.

В кабинета на пастора звучеше Лед Цепелин, а той слушаше, седнал в креслото си и затворил очи. Пръстенът бе на пръста му, докато музиката го обливаше.

Беше развълнуван. Колкото повече мислеше, толкова повече му се изясняваше ролята, която пръстенът му е определил в своите планове. За съжаление пасторът явно нямаше да бъде човекът, чрез когото пръстенът ще отприщи силата си върху света. Но той все пак бе избран за катализатор, който да извади пръстена от хилядолетно забвение в исландската пустош и да го върне на мястото му в центъра на човешкия свят.

Това беше важна роля.

Убийството на Агнар, арестуването на Томас това бяха ежедневни инциденти. Полицията душеше навсякъде, но пасторът не се притесняваше. Така било писано.

Заслуша се в натрапчивата мандолина: „Чакам ангелите на Авалон…“. Пасторът се замисли кой е избран да носи пръстена след него. Може би Томас? Не беше много вероятно. Ингилейф? Не. Тя беше момиче със силна воля, но пасторът не можеше да си представи пръстенът да поквари точно нея. Високият риж детектив? Възможно. Той говореше с американски акцент и изглеждаше силен и способен.

За момент Хакон се почуди дали направо да не даде пръстена на детектива. Но не беше способен на това.

Телефонът иззвъня. Пасторът намали музиката и вдигна слушалката. Разговорът беше кратък.

Когато затвори, пак се загледа в пръстена. Да го върне в олтара, или да го вземе със себе си?

Примката се затягаше.

Изключи уредбата, взе си палтото и тръгна към гаража. Пръстенът все още бе на ръката му.

На няколко километра южно от Флудир, Магнъс и Ингилейф стигнаха до голямата река Тьорса. Тя беше най-дългата в Исландия и буйното ѝ течение отвеждаше студените води от ледниците в средата на Исландия на юг, до Атлантическия океан. Завиха вляво, следвайки пътя към стария имот на Гаукур в Стьонг.

Реката блестеше на слънцето. По левия й бряг се редяха ферми и църкви, скътани на завет до заснежените скали. Пред очите на Магнъс и Ингилейф се извисяваше Хекла. Тази сутрин върхът бе забулен в облаци: много по-тъмни от белите пухчета, нашарили бледото небе около него.

Следвайки указанията на Ингилейф, Магнъс зави и хвана един черен път, който се виеше между хълмовете и водеше до малка долина. Полицейската Шкода се озори: пътят беше в окаяно състояние, а на места и доста стръмен. След едни разтърсващи осем километра, най-сетне стигнаха до малка бяла ферма с червен покрив, кацнала на един склон. Под фермата, задължителната тучна морава се пускаше до бърз ручей. Жълтите зимни треви наоколо едва се показваха над неразтопения сняг.

Алфабрека.

— „Как хубави са тез баири…“ — каза Ингилейф.

Магнъс се усмихна; разпозна цитата от Сагата за Нял и го довърши:

— „По-хубави, откак съм ги познавал“.

Спряха в двора на фермата и към тях се насочи слаб, жилест мъж на петдесетина години, облечен в син гащеризон.

— Добро утро! — каза приветливо той, а тялото му потреперваше от вълнение, че му идват посетители. — С какво мога да помогна?

Сините му очи грееха на бледото му луничаво лице, а изпод вълнената шапка се подаваха кичури сива коса.

Ингилейф пое инициативата и представи себе си и Магнъс.

— Баща ми беше доктор Асгримур Хьогнассон, може би ще се сетиш. Падна от една скала и умря през 1992-ра, тук наблизо.

— О, да, спомням си много добре — каза фермерът. — Съчувствам ти, макар и на патерица. Ама защо стърчим тука? Я елате вътре да ви черпя по едно кафе!

В къщата Магнъс и Ингилейф се поздравиха и с родителите на фермера. Бащата — съсухрен като стафида старец — се размести в удобното си кресло, докато майката се зае с кафето и сладките. Една печка отопляваше всекидневната, която бе пълна с исландски дрънкулки, в това число и поне четири миниатюрни исландски знамена.

Имаше и огромен плазмен телевизор, колкото да не забравят, че наистина са в Исландия.

По-младият фермер, който ги бе посрещнал, се оказа най-приказлив. Казваше се Адалстейн и преди изобщо да го питат нещо, успя да разкаже за родителите си, за ергенлъка, за старата семейна ферма и най-вече за това колко непосилно трудно е да си фермер в наши дни.

Кафето беше превъзходно. Както и сладките.

— Адалстейн, можеш ли да ми разкажеш какво точно се случи в деня, когато открихте тялото на баща ми? — прекъсна го Ингилейф.

Адалстейн се впусна в подробно описание на премръзналия пастор, който почукал на вратата му и завел него и баща му до мястото, където Асгримур бил паднал. Докторът със сигурност бил мъртъв, толкова бил студен. Нямало признаци на съпротива, ясно било, че е нещастен случай. Полицаите не го питали нищо, по което да съди, че имат подозрения за убийство.

Докато синът говореше, майката доукрасяваше разказа му и поправяше по някоя неточност, а бащата седеше смълчан в креслото си, наблюдаваше и слушаше.

Магнъс и Ингилейф вече се изправяха да си тръгват, когато старецът се обади за първи път.

— Кажи им за скрития човек, Стайни.

— Какъв скрит човек? — Магнъс рязко погледна към бащата, а после към сина.

— Ще му кажа, татко, но отвън.

Адалстейн изведе Магнъс и Ингилейф на двора.

— Какъв скрит човек? — повтори Магнъс.

— Баща ми цял живот все скрити хора вижда, — каза Адалстейн. — Смята, че поне няколко елфа живеят около фермата ни. И това от векове. Нали знаеш как е? — приветливите му очи огледаха лицето на Магнъс за признаци на пренебрежение.

— Знам как е, да — каза Магнъс. Все пак, „Алфабрека“ означаваше „елфски баир“. В Исландия имаше спор каква точно е разликата между Скрития народ и елфите, но тук сигурно гъмжеше от представители и на двете раси. Какво можеше да се очаква? — И какво?

— Ами, той вика, че видял един скрит човек да притичва в другия край на долината, точно час преди пасторът да дойде.

— Скрит човек? Откъде знае, че не е бил простосмъртен?

— С майка решили, че е скрит човек, защото пасторът носел златен пръстен.

— Пръстен?

— Да. Аз не го видях, но пасторът си свалил ръкавиците да се стопли на огъня и нашите зърнали пръстена.

— И каква е връзката със Скрития народ?

Адалстейн пое дълбоко въздух.

— В нашия край се разказва стара легенда за един венчален пръстен. Торгерд, дъщерята на фермера в Алфабрека, пасяла овцете на един висок баир, когато към нея се приближил млад и красив скрит мъж. Тя избягала с него и двамата се оженили. Фермерът обаче се разгневил. Намерил Торгерд и я убил. След това погнал и скрития мъж. Той скрил венчалната си халка в една пещера, охранявана от кучето на трола. Фермерът отишъл да търси пръстена, но тролът го убил и го изял. След това Хекла изригнал и погребал цялата ферма в пепел.

Магнъс бе впечатлен от пътя, който бе изминала Сагата за Гаукур през вековете. Но основните елементи си бяха там: пръстенът, пещерата, кучето на трола.

— Значи баща ти мисли, че скритият човек е търсел пастора?

— Нещо такова.

— А ти какво мислиш?

Фермерът сви рамене.

— Не знам. Той каза на полицаите, ама те не му обърнаха внимание. Никой друг не бе видял мъжа да тича по хълма. Пък и нямаше причина един млад мъж да тича навън на студа. Не знам.

— Имаш ли нещо против да разпитаме баща ти за скрития човек?

— Не, заповядай — каза фермерът.

Старецът още беше в креслото, а жена му раздигаше чашките от кафето.

— Синът ти ми каза, че пасторът носел някакъв пръстен.

— О, да — каза майката.

— Какъв беше?

— Един потъмнял, мръсен, ама си личеше, че отдолу е златен. Много стар ще да е бил.

— Това беше венчалният пръстен на скрития мъж — обади се старецът. — Затова приятелят му умря! Откраднал е пръстена на скрития мъж! Глупец! И какво очакваш после? Аз съм изненадан, че и пасторът не се гътна, макар че като дойде тук, беше почти умрял от студ.

— Ти ясно ли видя скрития човек? — попита Магнъс.

— Не. Валеше сняг. Само го мярнах за малко.

— Но го позна, че е млад?

— Да. По движенията.

Магнъс погледна към Ингилейф.

— Може ли да е бил тринайсетгодишен?

— Не — каза старецът. — Беше доста висок. Пък и нали е бил женен. На тринайсет години е раничко за сватба, дори по онова време — заключи фермерът и изгледа Магнъс, убеден в правотата си.

— Томас беше най-високото момче в класа, когато бяхме на тринайсет — каза Ингилейф. — Поне метър и седемдесет и пет, ако не и повече.

Шкодата летеше обратно към Рейкявик.

— Значи може да е бил с тях тогава — каза Магнъс.

— Но полицията би разбрала за нещо такова, нали?

— Не е сигурно — отвърна Магнъс. — Провинциалната полиция не е имала причина да се съмнява, че е извършено убийство. Но ще проверя архивите. Сигурно ги държат в участъка в Селфос.

— Знаех си, че пръстенът е у Хакон! — каза Ингилейф.

— Така излиза. Макар че все още не мога да повярвам, че пръстенът наистина съществува.

— Фермерите са го видели на пръста му!

— Да. Точно преди да видят и някакъв елф.

— Не знам какво мислиш, но аз съм сигурна, че Хакон е убил баща ми и е взел пръстена. Няма друг вариант.

— Може и Томас да го е убил.

— Той е бил само на тринайсет години — каза Ингилейф. — А и беше добро момче. Виж, Хакон обаче…

— Ако Томас не е убил баща ти, поне е станал свидетел на убийството. Имаме доста да си поговорим с него.

— Не можем ли просто да се върнем в Хруни и да претърсим къщата на Хакон?

— Трябва ни заповед за обиск. Особено ако търсим доказателство, което ще влезе в съда. Но затова трябва да се върна в Рейкявик.

Движеха се много бързо. Пътната настилка беше отлична, но имаше много завои. Магнъс се бе засилил да изкачи едно възвишение и едва не се блъсна челно в бял джип БМВ, който хвърчеше в обратната посока.

— За една бройка! — погледна към Ингилейф да провери дали се е стреснала.

Тя се бе изправила в седалката си, и гледаше с леко свъсени вежди.

Телефонът ѝ иззвъня. Тя го вдигна веднага, погледна към Магнъс, измънка няколко пъти „да?“ и затвори.

— Кой беше? — попита Магнъс.

— От галерията — отговори Ингилейф.

Магнъс закара Ингилейф право в апартамента ѝ.

— Ще се видим ли довечера? — попита тя на слизане от колата. — Ще ти сготвя вечеря — усмихна се.

— Не знам — каза Магнъс. — Сигурно ще се наложи да работя до късно.

— Нищо, можем и късно да вечеряме. Ще очаквам да чуя какво става с разследването. Пък и… — Ингилейф се изчерви, — … ще се радвам да те видя.

— Не знам, Ингилейф…

— Магнус? Какво става?

— Има едно момиче. Колби. В Бостън.

— Нали те питах дали си имаш гадже и ти каза, че нямаш!

— И аз нямам — Магнъс се опита да подреди мислите в главата си. — Тя е бивше гадже. Определено.

— Значи?

— Ами… — Магнъс се оплете. Ингилейф стоеше на улицата и го гледаше как се гърчи. От усмивката й нямаше и следа.

— Да-а?

— Аз като Ларус ли съм?

— Какво!?

— Така де, мъж, с когото се виждаш, когато ти се…

— Когато ми се причука, това ли се опитваш да кажеш?

Магнъс въздъхна.

— Не знам какво се опитвам да кажа.

— Виж сега, Магнус: ти след няколко дни се прибираш в Щатите. Аз искам да прекарам възможно най-много време с теб, преди да си тръгнеш. Не е голяма сложнотия. Ако имаш проблем с това, кажи, да не си губя времето. Имаш ли проблем с това?

— Ами…

— Хич не ми отговаряй, защото като се замисля, аз имам проблем с теб — тя се извъртя и си тръгна.

— Ингилейф!

— Мъжете са такива тъпаци! — промърмори тя, докато отключваше.

Глава 29

— Пак ли някакъв шибан елф!?

Балдур не можеше да повярва. Магнъс го бе изкарал от стаята за разпити, където все още говореше с Томас. Балдур не обичаше да го прекъсват, но все пак склони и заведе Магнъс в кабинета си. Изслуша внимателно доклада му за разговорите с пастора и фермерите, но започна да губи търпение, когато Магнъс спомена за разказа на стареца с троловете, пръстените и скритите хора, които бил виждал.

— Нали уж аз съм от старата школа? Защо всички ме засипват с врели-некипели за разни елфи и тролове!?

— Ясно е, че не е бил елф — каза Магнъс. — Бил е Томас. Тогава е бил висок тринайсетгодишен хлапак.

— А пръстенът? Да не искаш да ми кажеш, че пасторът е носел древен пръстен, изкован от бог Один или Тор, или някой там!?

— Не знам дали пръстенът е истински — каза Магнъс, — а и честно казано, не ми пука. Важното е, че преди седемнайсет години една група хора са вярвали, че пръстенът е от голямо значение. Толкова голямо, че да извършат убийство заради него.

— О, вече разследваме и друго убийство, така ли? Смърт, реколта 92-ра! Само дето не беше убийство, а нещастен случай. Имаше разследване, сигурни сме, че не е било убийство.

Магнъс се облегна в стола си.

— Остави ме да поговоря с Томас.

— Не.

— Вече говорих с баща му.

Балдур поклати глава.

— Вигдис трябваше да се усети, че са баща и син.

— Хакон е често срещано име — каза Магнъс. — Разпитахме десетки свидетели; бас държа, че поне петима от тях имат едни и същи фамилни имена. Вигдис не знаеше, че Томас е отраснал във Флудир, нямаше как да забележи връзката.

— Трябваше да провери — настоя Балдур.

Може би Балдур имаше право, но Магнъс не се замисли за това.

— Мога да кажа на Томас, че фермерите са го видели в снежната виелица. Мога да го убедя, че знаем със сигурност, че е бил там.

— Казах, не!

Известно време се погледаха един друг в мълчание. После Магнъс се усмихна:

— Виж, знам, че още от началото не се сработихме добре…

— Тук си прав.

— Просто ми дай двайсет минути. Ела и ти ако искаш. Така ще видиш как версията на Томас ще се пропука. Ако не успея да измъкна нищо от него, ще сме загубили двайсет минути и това е.

Балдур го гледаше скептично, но слушаше внимателно.

— Добре — каза той с тежка въздишка. — Двайсет минути. Хайде.

Томас Хаконарссон изглеждаше грохнал, както и адвокатката му — дребничка жена на трийсетина години.

Балдур представи Магнъс. Уморените очи на Томас го измериха.

— Спокойно, няма да те разпитвам за Агнар — започна Магнъс.

— Добре — каза Томас.

— Искам да поговорим за едно друго убийство, което се е случило преди седемнайсет години.

Томас изведнъж сякаш се разбуди. Погледът му се съсредоточи върху Магнъс.

— Знаеш ли за кое убийство говоря?

Томас остана неподвижен. Магнъс усети, че той не смее да проговори. Това беше добър знак.

— Точно така, — каза Магнъс, — доктор Асгримур. Преди седемнайсет години баща ти е блъснал доктора от една скала. А ти си станал свидетел.

Томас преглътна.

— Не знам за какво говориш.

— Точно се връщам от Хруни, където говорих с баща ти. Ходих и до Алфабрека и се срещнах с фермерите, които са отишли с него да търсят доктор Асгримур. Те са те видели.

— Не може да бъде.

— Видели са тринайсетгодишно момче да се промъква във фермата през снега.

Томас се смръщи.

— Не съм бил аз.

— Не ли?

— Все едно. Защо му е на татко да убива доктора? Те бяха приятели.

Магнъс се усмихна.

— Заради пръстена.

— Кой пръстен?

— Пръстена, за който си говорил с Агнар.

— Изобщо нямам представа за какво говориш.

Магнъс се наведе напред и бързо зашепна на Томас:

— Виж сега, фермерите са видели баща ти да носи древен пръстен. Ние знаем, че баща ти е бутнал доктор Асгримур от скалата и е взел пръстена. А ти си видял всичко и си избягал.

— Той призна ли си? — попита Томас.

Магнъс видя, че в момента, в който изрече тези думи, Томас съжали за въпроса си — той означаваше, че има нещо за признаване.

— Ще признае. В най-скоро време ще го арестуваме.

Магнъс замълча и се загледа в Томас, който си играеше нервно с празната си чашка от кафе.

— Кажи ни истината, Томас. Няма смисъл да защитаваш баща си. Прекалено е късно за това.

Томас погледна към адвокатката си, която слушаше напрегнато.

— Добре.

— Разкажи ми — подкани го Магнъс.

Томас пое дълбоко въздух.

— Аз не бях там — каза той. — Не знам кого е видял фермерът, но не съм бил аз.

Магнъс бе изкушен да поспори по въпроса, но се сдържа. Първо трябваше да изкопчи цялата версия на Томас, а чак тогава да търси несъответствия.

— Дори не съм сигурен, че баща ми го е убил. Наистина. Но знам, че пръстенът е у него. Пръстенът на Гаукур.

— Откъде знаеш? — попита Магнъс.

— Той ми каза. Четири-пет години след това, бях на осемнайсет. Пазел го за мен. Разказа ми цялата история на пръстена — че бил същият пръстен като в Сагата за Волсунгите, че Исилдур го върнал обратно в Исландия и как Гаукур убил брат си заради него, а после го скрил. Дори веднъж ми го показа.

— Значи ти всъщност си го виждал!?

— Да.

— Пасторът каза ли как се е сдобил с него?

Томас се поколеба.

— Да. Каза, че с доктор Асгримур намерили пръстена по време на похода с бурята и че докторът го носел, когато паднал от скалата. Баща ми го взел от пръста на Асгримур.

— Докато е умирал в подножието на скалата!?

Томас сви рамене.

— Явно. Не знам. Или тогава, или когато се е върнал с фермерите и го е намерил мъртъв. Но едва ли би успял да свали пръстена от ръката му тогава.

— Това не те ли шокира?

— Шокира ме, да — Томас преглътна. — Баща ми винаги е бил особняк. Но стана още по-ексцентричен след като докторът умря. Плашеше ме, изпитвах страхопочитание към него. И все още го изпитвам. Пък и…

— Да?

— Ами, не бих се изненадал ако е направил нещо толкова ужасно, като да издърпа пръстен от ръката на умиращ човек.

— А ако е извършил убийство?

Томас се поколеба. Магнъс погледна към адвокатката му. Тя слушаше внимателно, но оставяше Томас да говори. От нейна гледна точка, положението на клиента ѝ можеше само да се подобрява.

Балдур също слушаше внимателно, без да пречи на Магнъс.

Томас въздъхна дълбоко.

— Да. И това не би ме учудило.

— Той признавал ли е, че е убил доктора?

— Не. Никога.

— Но ти го подозираш?

— Вече да — каза Томас. — Първоначално изобщо не ми хрумна. Винаги съм вярвал на баща си за всичко. Но после започнаха да ме гризат съмнения. Надявах се да не съм прав, но все се питах: „Ами ако наистина е бутнал доктора?“

— А баща си попита ли?

— Не! Изключено! — беше очевидно, че последното нещо, което Томас би направил, е да влезе в пререкания с баща си. — Но един ден дочух нещо. Татко говореше с майка, няколко години, след като се разделиха. На сватбата на Бирна Асгримсдотир. Баща ми бе свещеникът на венчавката. С майка говореха колко била пропаднала Бирна. Татко каза: „Нищо чудно, след като убиха баща й.“ Не знам дали майка се усети. Нищо не каза. Разбрах, че татко е направил гаф по бързия поглед, с който стрелна майка веднага след този коментар. Той не знаеше, че съм там.

— Това не може да послужи като доказателство — каза Магнъс.

— Знам — призна Томас.

И несъмнено точно затова им го разказа. Магнъс все още смяташе, че Томас е станал свидетел на всичко. Но към тази тема щеше да се върне по-късно.

— Добре. А тогава защо отиде при Агнар?

— Може ли малко вода? — попита Томас.

За огромна изненада на Магнъс, самият Балдур отиде до вратата и поръча чаша вода. След минута в стаята влезе униформен полицай с кана и пластмасова чашка.

Томас благодарно утоли жаждата си. Подреди мислите в главата си.

— Агнар се свърза с мен. Познавахме се бегло, виждали сме се по купони, имаме общи приятели, нали знаеш как е в Рейкявик?

Магнъс кимна.

— Срещнахме се в едно кафе.

— Кафе Париж — каза Магнъс. Катрин му бе казала, че ги е видяла там.

Томас се намръщи изненадано.

— И какво? — подкани го Магнъс.

— Агнар каза, че един богат американец се свързал с него. Искал да купи пръстена на Гаукур. Аз се направих на ударен, но той не се отказа. Идвал чак от Хруни, където говорил с татко. Каза, че баща ми отрекъл пръстенът да е у него, но беше сигурен, че е излъгал.

— Каза ли как е разбрал?

— Да. Абсурдно е — Томас се усмихна, сякаш на себе си. — Каза, че татко изглеждал много по-млад, отколкото е. В Сагата за Гаукур, воинът, който носи пръстена, Улф някой си, бил на деветдесет години, но изглеждал много по-млад. Според Агнар, същото се случваше и с татко.

— Разбирам — каза Магнъс. — Наистина звучи абсурдно.

— Да. Проблемът беше, че аз се изсмях. Агнар още на момента разбра, че знам за какво говори.

— Но ти не си признал?

— Не. После ми излезе с теорията, че татко е убил доктор Асгримур. Аз естествено му казах, че греши. Но Агнар настояваше. Изглеждаше много сигурен в себе си. В общи линии, опита се да ме изнуди. Нас.

— Как?

— Каза, че ако татко не му продаде пръстена, за който Агнар щял да плати пребогато, ще отиде в полицията и ще ви разкаже всичко за пръстена и убийството на доктора.

— И ти какво?

— Обадих се на татко. Предадох му думите на Агнар.

— Той как реагира?

— Изобщо не се впечатли. Беше нелепо Агнар да мисли, че татко е убил доктор Асгримур. Но разбира се татко знаеше, че аз знам, че пръстенът е у него. Каза, че няма да се поддадем на блъфа на Агнар. Затова тръгнах да го търся. Отидох първо в университета, където един студент ми каза за вилата на езеро Тингвелир. Аз бях ходил там за едно интервю с бащата на Агнар, три години по-рано. Знаеш ли, че той беше министър?

Магнъс кимна.

— Отидох до езерото. Казах на Агнар, че баща ми няма никаква представа за какво става дума. Призовах го да не ни изнудва.

— Призова го, — прекъсна го Магнъс, — или го заплаши?

— Призовах го. Казах му, че ако продължава да ни изнудва, клиентите му със сигурност няма да се доберат до пръстена. Един вид признах, че пръстенът е у татко.

— Как реагира Агнар?

— Погледа ме замислено няколко секунди, а после каза, че щом татко е толкова упорит и не иска да даде пръстена по свое желание, аз трябва да го открадна от него. По този начин нямаше да го вкарат в затвора.

— Ти какво каза?

— Че ще си помисля.

Магнъс повдигна вежди.

— Агнар имаше право. Аз знаех, че татко никога не би се простил с пръстена, но не исках да отива в затвора. Знаех къде го държи и можех без проблем да го взема и да го продам на Агнар.

— Това ли направи?

— Да открадна пръстена? Не. Прибрах се вкъщи и седнах да помисля. В крайна сметка реших да кажа на татко какво е предложил Агнар и му се обадих.

— Какво каза баща ти?

— Ядоса се. Ама много.

— На теб ли?

— И на Агнар, и на мен. Как съм могъл да призная, че пръстенът е у него! Изобщо не беше благодарен, че съм се застъпил за него, че му се обадих, вместо да открадна пръстена… — гласът на Томас бе изпълнен с гняв. — Направо си изтърва нервите.

— Ти как реагира?

— Аз… посърнах. Пих едно да се поуспокоя — Томас направи кисела гримаса. — Всъщност изпих почти цяла бутилка уиски. На другата сутрин се събудих по обяд, но все още не знаех какво да правя. Тогава чух по радиото, че Агнар е убит.

Томас преглътна.

— За какви часове говорим? — попита Магнъс. — Кога точно се прибра от езерото Тингвелир?

— Някъде към пет и половина, както казах на колегата ти — очите на Томас се стрелнаха към Балдур.

— А кога се обади на баща си?

— Половин-един час по-късно.

— Значи между шест и шест и половина. — Магнъс трябваше да зададе и най-логичния въпрос. — Излиза, че баща ти е имал време да отиде до езерото още същата вечер. И да затвори устата на Агнар. Така ли?

Томас не отговори.

— Кажи де!

— Не знам — отвърна той. Но беше явно, че тази мисъл е минавала и през неговата глава.

— Още един въпрос — каза Магнъс. — Къде е скрит пръстенът?

Глава 30

— Браво! — каза Балдур, докато двамата с Магнъс крачеха бързо към кабинета му след разпита. Не се усмихна, дори не погледна към Магнъс, но той знаеше, че похвалата е искрена.

— Ще арестуваме ли Хакон? — попита Магнъс.

— Полицията в Селфос ще го задържи и ще ни го изпрати тук за разпит — каза Балдур. — Те могат да реагират по-бързо. И ще им кажа да потърсят проклетия пръстен. — Посегна към бравата на кабинета си. — Искам и ти да присъстваш, докато разпитвам Хакон.

— Като се свържеш с полицията в Селфос, можеш ли да ги помолиш да проверят докладите си за смъртта на доктор Асгримур през 92-ра? — попита Магнъс.

Балдур се поколеба, но после кимна.

Когато Магнъс се върна на бюрото си, там го чакаше Арни. Изглеждаше съсипан от умора.

— Как я кара Губернаторът? — закачи го Магнъс.

— Много смешно! Чувам, че тук имаме развитие.

— В момента Балдур говори с полицията в Селфос да арестуват пастора на Хруни.

— Той ли мислиш, че е убил Агнар?

— Или той, или Томас — каза Магнъс. — Много скоро ще разберем.

— Значи Исилдур и Стив Джъб са невинни?

— Така излиза.

Магнъс обясни на Арни какво се е случило, докато той е летял на десет хиляди метра над земята.

Магнъс бе подготвен да чака поне три часа, преди да доведат Хакон, но само след трийсетина минути в стаята влезе Балдур. Лицето му приличаше на буреносен облак.

— Офейкал е! — каза той.

— С колата ли? — попита Магнъс.

— Естествено!

— А пръстенът?

— Ако изобщо го е имало, вече го няма.

Последните двайсет и четири часа бяха изпълнени с разочарования за Исилдур. Започваше да се съмнява в Аксел, частният детектив, когото бе наел. Петур Асгримссон се оказа главозамайващо неуслужлив, сестра му Ингилейф сякаш бе изчезнала вдън земя, а Аксел не бе успял да разбере нищо от тъй наречените си връзки в полицията. Томас Хаконарссон беше арестуван за убийството на Агнар, имаше доказателства, че е бил при езерото в деня на убийството, но полицията отказваше да повярва, че пръстенът не е просто мит.

Тъпаци!

С Гимли чакаха обаждане от Аксел в хотел Борг. Въпреки че се бяха сближили толкова много във виртуалния свят, те нямаха почти нищо общо в реалния. Исилдур препрочиташе Сагата за Волсунгите, а Гимли гледаше повторение на някакъв хандбален мач. Беше обяснил на Исилдур, че когато е в чужбина, винаги гледа местните спортове по телевизията.

Мобилният телефон на Исилдур иззвъня. Аксел.

— Намерих я — каза частният детектив.

— Къде е?

— В апартамента си.

— Страхотно! Хайде да я разпитаме!

— Ще те взема след пет минути.

Исилдур извика Гимли и двамата изчакаха пред хотела. Площадът бе празен, като се изключат гълъбите. В другия му край се намираше сградата на парламента — ниска постройка от потъмнели камъни. Беше малко по-малка от клона на банката на Исилдур в област Тринити, а до нея стоеше може би най-малката катедрала на земята.

Аксел пристигна с таратайката си и двамата се набутаха вътре. Скоро се озоваха пред кооперацията на Ингилейф. Исилдур за пореден път пое инициативата и позвъни на вратата.

Отвори им красива, руса, леко усмихната жена.

— Здрасти — каза Исилдур, вече уверен, че всички млади исландци говорят английски. — Казвам се Лорънс Фелдман. Аз бях на път да купя вашата сага. Може ли да влезем?

Усмивката се стопи.

— Не, не може! — каза Ингилейф. — Махай се оттук! Не искам изобщо да ви виждам!

— Аз все още съм склонен да платя много добра цена, госпожице Асгримсдотир.

— Нямам какво да ви кажа!

Исилдур настоя.

— А ако случайно знаете къде е скрит пръстенът, ще ви платя и за тази информация. Или направо за самия пръстен, ако е у вас.

— Що не се гръмнеш! — каза Ингилейф на чист английски и затръшна вратата в лицето му.

— Ха! И брат й това каза! — обади се Гимли засмян.

Но на Исилдур не му беше смешно. Беше се надявал да направи пробив с Ингилейф. От опит знаеше, че ако размахаш достатъчно много пари пред някого, обикновено получаваш това, което искаш.

Но явно в Исландия не беше така.

Пресякоха улицата обратно към колата.

— Сега какво? — попита Гимли.

— Ти разбираш ли от електронно наблюдение, Аксел? — каза Исилдур.

— Какво имаш предвид?

— Подслушвателни устройства, бръмбари, такива работи.

— Това е незаконно — каза Аксел.

— Както и пресичането на червено, но ние го правим. Въпросът е да те не хванат.

— В интерес на истината, неправилното пресичане не е незаконно в Исландия — каза Аксел.

— Все едно. Искам да разбера какво знае тази жена. И щом тя няма да ни каже, ние ще се оправяме сами.

— Е, да…

— Осъзнавам, че това е рисковано. И ще ти платя допълнително. Заради риска.

— Ще видя какво мога да уредя.

Арни се прибра в апартамента си. Беше прекалено уморен дори да шофира. Едва не се заби в задницата на един ван, който спря по-рязко на светофара.

Мислите му се насочиха към разследването и към това, което му беше казал Магнъс. Нещо не беше както трябва, нещо го човъркаше отвътре. Едва когато стигна вкъщи и започна да си прави кафе, Арни разбра какво е.

Боже, не! Поредният гаф!

Изкуши го мисълта да забрави за всичко, да се просне на леглото и да остави Балдур и Магнъс сами да се оправят.

Но не можеше. Трябваше да поговори с едни хора. И то веднага. Ако извадеше късмет, щеше да се окаже, че греши. А и най-вероятно грешеше, както винаги. Но трябваше да провери.

Първо се нуждаеше от голяма доза кофеин. Арни си изпи кафето, грабна якето си и хукна обратно към колата.

Диего не беше доволен.

Прекара по-голямата част от деня в сенките на автогарата срещу полицейската централа. Не видя Магнъс да влиза или излиза от сградата. Дори не знаеше дали Магнъс изобщо е вътре, защото освен двойния централен вход, със сигурност имаше и заден, към паркинга.

Освен това се открояваше като муха в мляко. В тази страна бяха толкова невъзможно бели. Не просто от бялата раса, не с кремава кожа, а чисто бели като свещенически якички. Хората бяха и толкова руси, че косите им също изглеждаха бели. Никой нямаше тен, камо ли загар.

Диего бе свикнал да се вписва. Хората казваха, че прилича на испанец, но спокойно можеше да е и арабин, турчин, италианец с тен, или мелез от изброените. Той се вписваше идеално във всеки американски град. Дори когато очисти онзи брокер в чистото малко градче Кейп Код, пак никой не го забеляза. Във всяко селище в САЩ имаше някой, който прилича на Диего.

Но не и тук.

Къде бяха проклетите ескимоси? Те поне имаха черни очи и тъмни кожи. Очевидно не живееха в тази страна.

Чувстваше се глупаво. Претегли възможностите си. Беше се обадил в полицията да пита дали при тях работи някой си Магнъс Джонсън. Оказа се, че да, в „Пътна полиция“. Но Диего бе сигурен, че това не е човекът, който му трябва.

Какъв беше следващият му ход? Можеше просто да влезе в централата и да попита дали имат американци на работа при тях. Така със сигурност щеше да получи информация: ако не можеха да му кажат веднага, щяха бързо да разберат от колегите си. Проблемът беше, че Джонсън щеше да чуе, че някой е разпитвал за него. А Диего искаше да изненада жертвата.

Можеше да се върне при литовците. Знаеше, че Сото им е платил добре, за да му помогнат. Разбираше защо в такъв малък град те не искаха да имат нищо общо с убийството на полицай, но поне можеха да свържат Диего с външен човек, който да му помогне. Някой частен детектив, или корумпиран адвокат. Някой, който да говори исландски. Някой от по-беличките.

Диего нямаше много време. Джонсън всеки момент можеше да се качи на самолета за щатите. А стигнеше ли там, федералните щяха да го опазят за няколко дни до делото.

Седеше в кафенето на автогарата, пиеше шестото си кафе, а очите му се стрелкаха между двете врати на главния вход.

От централата излезе едър мъж. Едър мъж с рижа коса.

Това беше той!

Диего остави недоизпитото кафе и едва не изтича навън.

На работа.

Магнъс тръгна нагоре по хълма към кафе Гранд Рок. Беше осем и половина и никой в централата нямаше да го потърси повече тази вечер.

Балдур беше бесен. Леката симпатия, която моментно изпита към Магнъс следобед, бе изчезнала напълно. Защо Магнъс не му се бе обадил, веднага щом е разбрал, че Томас е син на Хакон? Защо не бе останал при пастора в Хруни, докато изчака униформените да го арестуват?

Защо бе позволил на Хакон да им се изплъзне?

Докато останалите детективи от отдел „Убийства“ търчаха напред-назад като луди, Магнъс остана без никакви задачи. Затова си тръгна.

Барманът го позна и веднага му сипа една бира. Няколко от редовните клиенти поздравиха Магнъс. Но той не беше в настроение за приятелско бърборене. Седна сам с бирата си на края на бара.

Балдур имаше право, разбира се. Причината Магнъс да изчака да се прибере в Рейкявик, преди да каже на Балдур какво е разбрал от Хакон, изобщо не беше благородна. Магнъс просто искаше той, а не Балдур, да хване Томас натясно.

И успя да го направи. Магнъс разреши случая. Откри не само кой е убил Агнар, но и какво се е случило с бащата на Ингилейф преди седемнайсет години. Моментът на победа бе сладък, но кратък.

Не беше изключено Хакон просто да е взел колата и да е излязъл по работа в района за няколко часа. Имаше шанс и полицията все пак да го залови. Хакон се открояваше сред хората в тази страна, особено в по-рядко населените ѝ области. Магнъс се почуди дали пасторът ще реши да се укрива в пущинаците, като героите в сагата, и да се прехранва с горски плодове и корени.

Възможно.

Без съмнение, Магнъс се бе издънил.

Това поне означаваше, че националният комисар няма да настоява Магнъс да остане в Исландия за целия период от две години. С удоволствие щяха да се отърват от него.

И той с удоволствие щеше да си тръгне.

Или?

Магнъс не излъга Ингилейф, когато ѝ каза, че Исландия събужда у него болезнени спомени и че раната отново се е отворила от случайната му среща с братовчедка му. Очевидно и с Балдур не се разбираха добре. Но имаше неща, които Магнъс успя да хареса за краткия си престой в страната. Той обичаше Исландия. Нещо повече, искаше да ѝ служи вярно. Гордостта, с която исландците гледаха на страната си, и желанието им да се скъсват от работа в името на родината бяха заразни.

Идеята на Комисаря да повика човек като Магнъс в екипа си не беше лоша. Полицаите, с които Магнъс се запозна, бяха умни, честни и трудолюбиви. Добри хора, включително и Балдур. Просто нямаха опита на ченгетата от големия град, а с това Магнъс можеше да им помогне.

Ингилейф.

Магнъс нямаше желание да се върне при Колби, нито пък тя искаше да се събере с него.

Но Ингилейф…

И с това се беше издънил. Тя имаше право: връзката им бе нещо повече от мимолетно въргаляне в спалнята. Но колко повече, нито Магнъс, нито тя знаеха. И това нямаше значение. Не биваше да го прави на въпрос.

Поръча си още една бира.

Щеше да опита пак. Да се извини. Искаше да я види отново, преди да си тръгне. Тя най-вероятно щеше да го разкара, но си струваше да опита. Нямаше какво да губи.

Изгълта половината бира и излезе от бара.

Диего си намери добро местенце в тентата за пушачи, опъната в двора на Гранд Рок. Влезе там да си вземе бира и тогава забеляза, че ченгето седи на бара сам и потънал в мисли.

Идеално.

Имаше само един проблем: колата на Диего все още бе паркирана на две пресечки от автогарата. Бе проследил Джонсън пеша. Не можеше да го очисти посред бял ден. Трябваше да се стъмни, за да може да избяга.

Но все още беше светло. Погледна си часовника. Почти девет и половина! Какво ѝ има на тази страна!? По това време, през април в щатите отдавна да се е стъмнило!

Оставаше му да следи Джонсън и ако нощта го завари някъде навън, да си свърши работата. В противен случай щеше да го проследи до квартирата му и да влезе там по тъмно.

Голямото ченге излезе с решителна крачка от бара, мина покрай тентата и тръгна по улицата.

Диего го последва.

Най-сетне се стъмваше, или поне се смрачаваше. Но още не беше достатъчно тъмно. Ако Джонсън не живееше наблизо пеша, Диего имаше шанс да направи нещо. Би предпочел да пусне два куршума в главата му на някоя тиха уличка, отколкото да влиза с взлом в непозната къща, където може би живееха и други хора.

Магнъс стигна до къщата на Ингилейф. На горния етаж у тях светеше. Той се поколеба. Тя изобщо щеше ли да го изслуша?

Имаше само един начин да разбере.

Позвъни на страничния вход на къщата, откъдето се влизаше за апартамента на Ингилейф.

Тя се появи на вратата.

— О, ти ли си?

— Идвам да ти се извиня — каза Магнъс. — Държах се като пълен идиот.

— Така е. — Гласът на Ингилейф бе хладен, почти безизразен. Не беше враждебно настроена, но и определено не се радваше да го види.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Не — каза Ингилейф. — Наистина се държа като идиот. Но като изключим това, ти имаше право. След няколко дни си тръгваш от Исландия. Няма никакъв смисъл да продължаваме да се обвързваме емоционално един с друг.

Магнъс премигна объркано.

— Точно така. Това се опитах да ти кажа, но не прозвуча толкова тактично. Обаче…?

Веждите на Ингилейф се повдигнаха.

— Обаче какво?

Магнъс искаше да ѝ каже, че наистина много я харесва, че иска да я опознае по-добре и че дори в това да няма никакъв смисъл, тя трябва да му даде един шанс. Но сивите очи бяха студени. Не, казваха те. Не.