Където тегне мрак

Магнъс въздъхна.

— Много се радвам, че те срещнах, Ингилейф — каза той. Наведе се, целуна я леко по бузата, обърна се и изчезна в мрака.

Арни седна в колата си, паркирана неправилно пред голямата книжарница в центъра на града, и се обади в централата. Магнъс си бе тръгнал. Обади се на мобилния му телефон. Никой не отговори — беше изключен. Тогава се обади на сестра си.

— А, здрасти, Арни — каза Катрин.

— Да си виждала Магнус?

— Тази вечер не. Но може и да е тук. Чакай да проверя.

Арни нервно забарабани с пръсти по волана, докато сестра му отиде до стаята на Магнъс.

— Няма го.

— А да знаеш къде е?

— Че откъде да го знам!? — сопна се Катрин.

— Моля те, Катрин! Къде ходи Магнъс вечер? Не знаеш ли?

— Ами… май си пие бирата в Гранд Рок.

— Мерси! — Арни затвори и засили колата към Гранд Рок. Стигна там за две минути.

Трябваше да говори с Магнъс. Беше проверил. И наистина бе допуснал грешка. Вече знаеше кой е убил Агнар.

Спря колата на улицата пред бара и влетя вътре. Размаха значката си пред бармана и го попита дали е виждал Магнъс. Да, но си тръгнал преди петнайсетина минути.

Арни скочи обратно в колата и тръгна нагоре по хълма към църквата. Спря на едно кръстовище. Един мъж, облечен в раздърпана блуза с качулка, пресече на пътеката пред Арни. Беше над среден ръст, слаб, с кафеникава кожа и вървеше целеустремено. Арни го беше виждал някъде.

Това беше мъжът от летището. Американецът, когото литовският наркопласьор посрещна.

Улицата беше пуста. Мъжът беше ускорил крачка. Вдигна си качулката.

Когато Арни прекоси кръстовището, той видя Магнъс да се тътри нагоре по тротоара, провесил нос, умислен. Арни беше уморен. Отне му няколко секунди да осъзнае какво става. Наби спирачки, включи на задна и засили колата надолу по хълма. Спря аварийно в един паркиран автомобил и изскочи на улицата.

— Магнус! — извика той.

Магнъс се спря. Обърна се. Качулатият — също.

Мъжът беше само на двайсетина метра и държеше нещо в предния джоб на блузата си.

Арни се затича насреща му.

Качулатият се ококори. Арни видя как изважда пистолета си от джоба и го вдига.

Арни се хвърли върху мъжа. Чу се изстрел.

Магнъс се извъртя, когато чу сблъсъка на авто-брони. Видя как Арни изскочи от колата, чу го как му извика и после видя как младият детектив се хвърли върху мъжа с качулката.

Щом видя как Арни повали непознатия, Магнъс се затича към тях. Чу изстрела, приглушен от тялото на Арни. Мъжът се претърколи встрани и се обърна към Магнъс. Прицели се в него от легнало положение.

Магнъс беше на пет-шест метра от него. Нямаше шанс да стигне до мъжа, преди той да дръпне спусъка.

Между две къщи, от лявата му страна, имаше пътечка. Магнъс зави и хукна по нея. Прозвуча още един изстрел, който рикошира в сградата.

Магнъс се озова в задния двор. Напред и вдясно от него имаше други дворове. Той свърна надясно и се прехвърли през двуметровата ограда. В този момент се чу нов изстрел.

Но Магнъс не искаше да бяга от този мъж.

Искаше да го хване.

Един прожектор неочаквано се облещи в лицето на Магнъс и го заслепи. Явно беше в задния двор на по-заможна къща. Магнъс се огледа за възможно скривалище.

Преди фотоклетката да го засече, Магнъс забеляза, че прожекторът е на около метър навътре от оградата със съседния двор. Затича се право натам, стигна до оградата и клекна в плътната сянка. Нападателят не можеше да го види там срещу светлината на прожектора.

Мъжът прескочи оградата, приклекна и се заслуша. Тишина.

Магнъс дишаше тежко. Преглътна и се опита да се успокои, за да не го чуе нападателят.

Мъжът стоеше напълно неподвижно и се взираше в тъмнината. Магнъс осъзна, че е допуснал грешка. Мъжът не беше чул стъпки от тичащ човек.

Той знаеше, че Магнъс е в двора.

Магнъс смяташе да изчака мъжа да изтича покрай него и да му се хвърли в гръб. Но този план нямаше да успее.

За момент мъжът погледна право към Магнъс. Магнъс стоеше неподвижно и се молеше теорията му за светлината да се окаже вярна. И такава се оказа.

Мъжът внимателно провери един храст. После втори. След това спря и се заслуша.

Прожекторът имаше сензор за движение. Без движение нямаше и светлина. Отново стана тъмно.

Магнъс знаеше, че разполага с една-две секунди, преди очите на качулатия да привикнат към тъмнината. Знаеше също и че ако се затича право към него, мъжът ще стреля по слух и вероятно ще го улучи. Затова Магнъс тръгна напред, а после рязко зави вляво като играч на американски футбол, пробиващ през защитата.

Мъжът стреля отново. Огненият език на пистолета за миг освети лицето му. Той се извъртя надясно и насочи оръжието право над главата на Магнъс.

Магнъс се приведе и се хвърли в краката на качулатия. Чу се още един изстрел, пак неточен, и мъжът падна на земята.

Магнъс се вкопчи в ръката, държаща пистолета. Хвана дулото и го извъртя нагоре и към нападателя. Прозвуча нов изстрел и звън на счупено стъкло. Магнъс чу и как пръстът, заклещен в гарда на спусъка, се счупи и мъжът изкрещя. Качулатият посегна със свободната си ръка към очите на Магнъс. Магнъс се претърколи, издърпа му пистолета и се изправи на колене.

Заби дулото на пистолета в лицето на мъжа.

Толкова му се искаше да дръпне спусъка. Но знаеше, че това само ще доведе до нови проблеми.

— Ставай! — извика той на английски. — Ставай или ще ти пръсна тиквата!

Двамата бавно се изправиха на крака. Не откъсваха очи един от друг; дишаха учестено.

— Горе ръцете! Ела тук!

Магнъс чу гласове от къщата.

— Извикайте полиция! — кресна той на исландски.

Избута мъжа покрай къщата до улицата и го притисна към ламаринената стена. Сега обаче имаше проблем. Магнъс искаше да провери как е Арни, но не можеше да остави убиеца без надзор.

Отново се зачуди дали да не му пръсне мозъка. Идеята го изкуши.

Но не беше добра.

— Обърни се! — каза той и когато мъжът се обърна към него, Магнъс прехвърли пистолета в лявата си ръка и закова едно дясно кроше в брадичката на качулатия.

Ръката на Магнъс изтръпна от болка, но нападателят се строполи в несвяст на земята.

Магнъс коленичи до Арни. Беше още жив. Клепачите му потрепваха и дишаше на пресекулки. На гърдите му зееше рана, всичко беше в кръв. Но не се чуваше ужасяващото хриптене, характерно за пробит бял дроб.

— Няма страшно, Арни. Ще се оправиш. Дръж се, приятелче! Не е толкова зле.

Устните на Арни се раздвижиха.

— Не говори — каза му Магнъс. — Сега ще дойде линейката.

Някой бе извикал полицията и сирените вече се чуваха все по-близо.

Но устните на Арни продължиха да се движат.

— Магнус, чуй ме — прошепна той на английски.

Магнъс приближи глава до лицето на Арни, но не успя съвсем да разбере какво се опитва да каже. Чу само последната дума: „алиби“.

— Недей сега да мислиш за работа, Арни! Първо ще оздравееш. Нали си Терминатор?

Арни поклати глава и отново се опита да проговори. Но не успя. Очите се затвориха, устните застинаха.

Глава 31

Магнъс скочи в патрулната кола, която предвождаше линейката към болницата с включени сирени. Стигнаха за по-малко от пет минути. Медиците, които бутаха количката, оставиха Магнъс да чака пред една двойна врата. Последното, което той видя, бяха краката на партньора му върху ръба на количката, засилена към операционната.

Заведоха го в малка чакалня, където той започна нервно да крачи напред-назад, без да обръща внимание на гърмящия телевизор. Наоколо се лутаха униформени полицаи.

Една жена попита Магнъс кой е най-близкият роднина на Арни. Магнъс написа адреса на Катрин. След това ѝ се обади.

— А, здрасти, Магнус. Арни намери ли те? — попита тя на английски.

— Намери ме, да.

По тона му Катрин разбра, че нещо не е наред.

— Какво става?

— Обаждам се от болницата. Простреляха Арни.

— Е как ще го прострелят? Че това е Исландия!

— Е да, но се случи. Раниха го в гърдите.

— Той как е?

— Не е добре. Но поне е жив. Още не знам колко е сериозно. Сега го оперират.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

— Да, имам — каза Магнъс.

След като затвори, Магнъс се замисли точно колко общо имаше той с инцидента. Той беше виновен, че Арни се размина на косъм със смъртта. Той бе довел доминиканския убиец в Исландия.

Той трябваше сега да е на операционната маса.

— Мамка му, Арни! — Магнъс удари с юмрук по стената. Веднага го проряза остра болка — юмрукът още го болеше от срещата си с брадичката на онази отрепка. Да, Арни не беше свикнал да се занимава с въоръжени престъпници, но едно бостънско ченге никога не би постъпило като него. Имаше много други варианти. Можеше да спре до Магнъс и така колата да се окаже между тях и убиеца. Можеше просто да надуе клаксона и да му извика през прозореца. Все щеше да е по-добре от това да се втурнеш с главата напред срещу въоръжен човек.

Разбира се, ако се намираха в нормална страна, Арни щеше да има пистолет, с който би могъл направо да обезвреди нападателя.

Макар да не беше изключително умен, Арни бе смел. Ако убиецът се бе забавил само за миг, планът на Арни щеше да успее. Но доминиканецът беше бърз и Арни пострада заради Магнъс.

Полицейският комисар беше извикал Магнъс в Рейкявик, за да му помогне да държи под контрол агресията, типична за големите градове. А Магнъс доведе тази агресия право до сърцето на Рейкявик, до сърцето на полицейското му управление.

От друга страна, тук Магнъс се натъкна на редица загадъчни смъртни случаи: доктор Асгримур, Агнар, пастрокът на Ингилейф.

В чакалнята влезе Катрин.

— Как е?

— Не знам. Засега нищо не казват.

— Обадих се на мама и татко. Пътуват насам.

— Съжалявам — каза Магнъс.

Катрин беше висока жена. Погледна Магнъс право в очите.

— Ти ли го застреля?

— Не.

— Тогава няма за какво да съжаляваш.

Магнъс ѝ се усмихна тъжно и сви рамене. Не възнамеряваше да започва спор с исландка точно в този момент.

Появи се една лекарка. Беше на четирийсет и нещо, изглеждаше уверена и компетентна, но и загрижена.

— Вие роднина ли сте? — попита тя Катрин.

— Аз съм сестрата на Арни, да.

— Изгубил е много кръв. Куршумът още е в тялото, точно до сърцето. Ще отворим, за да го извадим, но това ще отнеме време.

— Ще се оправи ли?

Лекарката погледна Катрин в очите, както Катрин бе погледнала Магнъс.

— Не знам — каза тя. — Има шанс. Голям шанс. Но повече не мога да кажа.

— Добре, не искам да ви бавя — каза Катрин. — Отивайте да оперирате.

Магнъс беше сигурен, че исландските лекари са компетентни, но не знаеше колко опит имат с огнестрелни рани. В Бостън например, повечето медици прекарваха петъчните и съботните нощи предимно в запушване на дупки от куршуми.

Нямаше смисъл да казва това на Катрин.

Пред вратата на чакалнята се разнесе глъчка и след миг вътре влезе Балдур. Магнъс знаеше как изглежда Балдур, когато е ядосан, но никога не го бе виждал толкова вбесен.

— Как е той? — попита Балдур.

— В момента го оперират — каза Магнъс. — Куршумът е още вътре и се опитват да го извадят.

— Ще оживее ли?

— Имало надежда — отговори Магнъс.

— А дано — каза Балдур. — Сега искам да си поговоря с теб. — Обърна се към Катрин. По лицето му бе изписано неодобрение, макар че Катрин не беше напълно окичена: по лицето ѝ имаше само няколко метални аксесоара. — Ще ни оставиш ли насаме?

Катрин свъси вежди. Магнъс усети, че полицаят веднага ѝ стана антипатичен, а и тя не беше в настроение да я командват.

— Хайде да излезем — каза Магнъс. — Тя има пълно право да е тук. Ела да поговорим отвън.

Балдур и Катрин обмениха хладни погледи и двамата мъже излязоха в коридора.

— Знаеш ли защо един от моите служители е прострелян? — попита Балдур. Лицето му беше само на сантиметри от Магнъс.

— Да.

— Да чуем?

— Аз съм свидетел по едно голямо дело за корупция в Бостън. Там има хора, които искат да ме убият. Доминикански наркопласьори. Затова се крия тук. Но ме намериха.

— И защо не си ми казвал това?

— Според полицейския комисар, колкото по-малко хора знаят за това, толкова е по-малък рискът от изтичане на информация.

— Значи той е знаел?

— Разбира се.

— Ако Арни умре, направо ще те… — Балдур се опита да измисли някаква убедителна заплаха.

— Вече се извиних на сестра му, сега ще се извиня и на теб — каза Магнъс. — Съжалявам, че доведох убиеца тук. Аз нося само неприятности. Трябва да се махна оттук.

— Трябва, да. И то веднага. Няма какво повече да правиш в болницата. Върни се в участъка и напиши доклад. Там те очакват.

Магнъс нямаше сили да спори. Много му се искаше да остане и да види какво става с Арни, но Балдур беше прав. Магнъс пречеше на всички и трябваше да си тръгне.

Подаде глава в чакалнята.

— Аз трябва да тръгвам — каза той на Катрин. — Обади ми се, като разбереш нещо. Каквото и да е.

— Плешивият гестаповец те изфъшка, а?

Магнъс кимна.

— Малко е изнервен. Разбираемо е.

— Хм… — Катрин не се впечатли особено. — Ще ти се обадя, добре.

Магнъс спа много зле. Слава богу, не сънува, но все чакаше телефонът да звънне. Напразно.

Стана в шест часа и се обади в болницата. Не искаше да звъни на мобилния на Катрин, за да не я събуди, ако изобщо е успяла да заспи. Операцията бе свършила, куршумът беше изваден. Арни бе загубил много кръв, но го стабилизираха. Лекарите бяха плахо оптимистични, като наблягаха на плахостта. Арни все още беше в безсъзнание.

Магнъс слезе пеша по хълма до полицейския участък. Беше сив, ветровит, гаден, типичен за Рейкявик ден. Студен, но не мразовит.

В стаята на отдел „Убийства“ имаше няколко детектива. Магнъс им кимна и те му отвърнаха с усмивки. Макар да беше подготвен за враждебно отношение от колегите си, Магнъс се зарадва, че това му се размина.

Вигдис дойде при него с чаша кафе.

— Имаш нужда от това, предполагам — каза тя.

— Благодаря — отвърна Магнъс с усмивка. След това добави: — Съжалявам за Арни.

— Ти не си виновен — каза Вигдис.

— Разбрахме ли кой е стрелецът?

— Не. Има американски паспорт, но сме почти сигурен, че е фалшив. Отказва да говори.

— Той е професионалист. Няма да пропее. — Магнъс бе казал всичко, което знаеше на детектива, който взе показанията му миналата вечер, включително и на кого да се обади в бостънската полиция. Дадоха му да разбере, че Балдур не иска Магнъс да разпитва доминиканеца.

— Може да изпратят друг обаче — каза Вигдис. — Друг убиец.

— Ще мине известно време, преди да разберат, че този не е успял и да изпратят друг. А аз скоро си тръгвам.

— Отваряй си очите — каза Вигдис. — Арни вече го няма да ти пази гърба.

Магнъс се усмихна.

— Дадено. — Вигдис имаше право. Той можеше да си позволи един-два дни спокойствие, но трябваше да измисли къде да се покрие след това, до заминаването си обратно за щатите.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи.

— Добре. Благодаря.

Вигдис излезе и Магнъс се обърна към компютъра си. Трябваше сам да докладва на ФБР и Уилямс какво се бе случило. Но преди да започне да пише, Магнъс прочете едно писмо, изпратено направо, а не през ФБР.

Здрасти, Магнъс!

Има нещо, което може би трябва да ти кажа. Преди два дни един тип влезе в апартамента ми и ми набута пистолет в устата. Искаше да му кажа къде си. И аз като да му казах, че си в Рейкявик, съдейки по домейна на имейлите ти.

Много ми е гузно. Още не съм казал на шефовете, но реших да те предупредя — бъди нащрек!

Джони Ю

Магнъс усети как гневът го заслепява. Започна да пише отговор, но след няколко думи се спря. Не можеше да вини Джони. Пистолетът е бил истински, опасността е била реална, ако Джони не беше пропял пред убиеца, сега щеше да е мъртъв.

Но можеше да предупреди Магнъс по-рано.

Магнъс бе ядосан главно на себе си. Не биваше да нарушава простия протокол на ФБР. Федералните му бяха казали да не изпраща директно имейли до никого в Щатите. И това не беше случайно.

Изтри недовършеното писмо и изпрати на Джони само едно „Мерси, че ми каза“. Джони и без това щеше да си има големи неприятности. Не защото бе издал къде е Магнъс, а защото не бе докладвал за това незабавно. Всичко с времето си.

Магнъс написа един имейл до Уилямс. Разказа му какво се е случило миналата вечер, но пропусна да спомене, че Джони Ю е насочил доминиканците към Исландия.

С периферното си зрение Магнъс забеляза една фигура, която се намести в стола на Арни. Снори Гудмундссон, Комисарят на националната исландска полиция. Голямата Сьомга.

Магнъс очакваше да бъде привикан в кабинета на комисаря. Но не беше подготвен за лично посещение.

— Как я караш, Магнус? — попита Комисарят.

— Не мога да ти опиша — каза Магнъс. — Чувствам се виновен, заради Арни.

— Не бива — каза Комисарят. — Аз знаех, че животът ти е в опасност. Знаех, че е възможно враговете ти да стигнат дотук. Не очаквах, че мой служител може да пострада, но това беше моя грешка и аз ще поема отговорността за нея, а не ти. — Снори въздъхна. — Слава богу, че ще оживее!

— Сигурни ли са? — попита Магнъс.

— Не напълно, но състоянието му се подобрява с всеки изминал час.

— Арни е голям смелчага — каза Магнъс.

— Така е.

— Виж, Снори, исках да ти кажа… онзи ден говорих с Шефа. Делото в Бостън е насрочено за следващата седмица. Ще трябва да се прибера да дам показания.

— Много добре.

— И предполагам, няма да се върна.

— А според мен, ще се върнеш — сините очи на Комисаря проблеснаха.

Магнъс вдигна вежди учудено.

— Казах ти още в началото. Искам да останеш тук поне две години.

— Да, но след всичко, което стана…

— Разрешихме случая „Агнар“. Знаем кой е убиецът, въпросът е само да го заловим. Чух, че ти си бил решаващ фактор в това разследване.

— Едва ли си чул това от устата на Балдур.

— Не. Торкел ми каза.

— Той едва ли се е зарадвал, че са стреляли по племенника му.

— Ядосан е, да. Но не обвинява теб. А ако смята, че аз съм виновен, не ми е казал.

— Ами Балдур? Той много би се зарадвал, ако си замина за Щатите и никога повече не се върна тук.

— Остави Балдур на мен.

— Не знам — каза Магнъс. Вече се бе настроил да приключи с Исландия след няколко дни и тази мисъл му се струваше много приятна.

— Ще се върнеш — каза Комисарят и стана от стола. — Имаш морално задължение. Това е важно за мен, и мисля, че е важно за теб.

Комисарят излезе от стаята, а в главата на Магнъс се завъртяха две мисли.

Първата, по-натрапчивата, беше дали все пак да не остане в Исландия.

Втората, която не му даваше мира, беше дали наистина случаят „Агнар“ е разрешен.

Десет минути по-късно в стаята нахлу Балдур.

— Ти какво правиш тук? — изръмжа той, когато видя Магнъс.

— Тук работя. Поне засега.

— Нямаме нужда от туристи. Даде ли показания?

— Още снощи.

— Тогава се прибери у вас и стой там на повикване, ако искаме да добавиш нещо към тях.

— Заловихте ли пастора Хакон?

— Още не. Но ще го хванем. Не може да напусне страната.

— Проверихте ли в Стьонг или Алфабрека?

— Какво да търсим там?

— Знаем, че пръстенът има огромно влияние върху Хакон. Той е странен човек, романтик по свой си начин. Къде би избягал? Сигурен съм, че сте завардили всички логични места: аерогари, роднини и така нататък. Но той може би е отишъл на място, което има значение за пръстена. Например в Стьонг. Или пещерата, в която са намерили пръстена. Мисля, че картата на доктор Асгримур е още в колата.

Балдур само поклати глава.

— Ако си въобразяваш, че ще изпратя ценните си кадри из пущинаците, заради малоумните ти догадки какво може да „мисли“ някакъв пръстен… — Балдур не успя да довърши от яд. — Забрави. Прибери се у вас.

Глава 32

Но Магнъс не се прибра. Взе една служебна кола и тръгна към изоставения имот на Гаукур в Стьонг. Колкото пò на изток отиваше, толкова по-лошо ставаше времето. Над Исландия се бе спуснал сив дъждовен облак и Магнъс цепеше през него. Дори след като слезе от полетата от лава в широката равнина край Селфос, видимостта остана минимална. Коне гледаха измъчено от прогизналите ниви към пътя. Тук-там в мъглата се мяркаше по някоя църквичка, кацнала на своето хълмче.

Хекла не се виждаше, дори когато Магнъс хвана пътя по брега на река Тьорса.

Нямаше представа дали ще намери нещо в Стьонг или Алфабрека. Но със сигурност не искаше да стои без работа в Рейкявик. Опита се да си представи какви мисли се въртят в странната глава на пастора. Не беше лесно. Магнъс нямаше претенции, че разбира пастора, но пък предчувствията му често се оказваха верни.

Замисли се за молбата на Комисаря да остане в Исландия. Всъщност беше по-скоро заповед.

Магнъс знаеше, че когато се върне в Щатите, ще успее да убеди Уилямс да го задържи в Бостън. Апелът към чувството за дълг на Магнъс беше умел ход от страна на комисаря. Исландската полиция бе дала подслон на Магнъс. Един от служителите ѝ едва не се прости с живота си заради него. Комисарят имаше право: Магнъс им бе задължен.

Когато пристигна в Исландия, Магнъс веднага почувства нужда да се върне на бостънските улици. Но може би Колби бе права — що за живот бе това? Хващаш един убиец, погваш следващия. Едно хаотично, непрекъснато търсене на самоличността ти, на някакъв смисъл в миналото ти, на убиеца на баща ти, търсене на самия теб.

Имаше голям шанс отговорите на тези въпроси да не се крият в Бостън, а тук, в Исландия. Магнъс можеше да продължи да бяга от исландското си минало и от семейството си. Но така той бягаше и от себе си. Щеше да прекара целия си живот в бягство, от един труп на друг в Саут Енд. Може би ако останеше в Исландия две години, щеше да започне да отговаря на тези въпроси, щеше да разбере кой е той наистина.

И дори кой е бил баща му. През последните няколко дни Магнъс успешно потискаше информацията от Сигурбьорг, че баща му е изневерявал на майка му. Но тази мисъл рано или късно щеше да изплува на повърхността. Сега той вече знаеше. И това знание, както убийството на баща му, щеше да го преследва.

Макар да се движеше по права отсечка от пътя, Магнъс наби спирачки.

Убийството на баща му.

Тази загадка не му даваше мира, където и да беше, с каквото и да се занимаваше. Полицията не успя да разкрие убиеца. Магнъс също, независимо от усилията, които положи. Но може би не бяха търсили на правилното място. Може би той трябваше да търси в Исландия.

В момента, в който тази мисъл се оформи, Магнъс се опита да я пропъди. Знаеше колко ще се изтерзае, ако отново се вглъби изцяло в едно обречено разследване. Но мисълта вече беше в главата му, нямаше мърдане.

Семейството на майка му ненавиждаше баща му и сега Магнъс знаеше защо. Сигурбьорг му каза. Те го виняха, че е съсипал дъщеря им. И искаха отмъщение.

Отговорът беше в Исландия. Всички отговори бяха тук.

Петур наблюдаваше как малък екип поляци четкат, мият и лъскат колата му. Превъзмогна желанието си да им плати двойно: не искаше да го запомнят. Белият цвят на БМВ-то се оказа полезен, защото по него веднага се забелязваха дори най-малките петънца, останали след поляците. Петур реши, че и той ще измие колата още веднъж, когато те свършат.

Петур никога не губеше самообладание, но за малко да забрави за калта по гумите. Ако полицаите бяха дошли в дома му предишната вечер и бяха огледали джипа, лаборантите им веднага щяха да разберат къде е ходил миналия следобед.

А проблемът беше, че бял джип БМВ се забелязва, дори в страната на скъпите джипове. Инга със сигурност го видя — погледите им се срещнаха за миг, когато се разминаха на пътя предишния ден.

Точно затова Петур веднага ѝ се обади и я помоли да не казва, че го е видяла.

Надяваше се да не го е издала. Молеше се да не го е издала.

Търсейки утеха, ръката му се затвори около предмета, скътан във вътрешния джоб на якето му.

Беше пръстен.

Пръстенът.

Ингилейф не бе казала на никого. Изненада се, когато видя Песи на пътя за Хруни, почуди се каква работа може да има там. Но инстинктът й подсказа да не споменава за това пред Магнус. Не знаеше защо.

Каза си, че не е нищо важно. И защо пък да е важно? Но не направи и следващата стъпка: не се запита защо, след като не е важно, не е казала нищо на Магнус.

Поведението на Магнус много я жегна. Винаги бе смятала, че има много практично отношение към секса и връзките. Въпреки импликациите на Магнус, тя не скачаше в леглото с всеки мъж, който ѝ хареса. Да, от време на време преспиваше с Ларус, но всички знаеха, че това с Ларус е само за една нощ. Или поне всички в Рейкявик.

Магнус ѝ харесваше. И тя му се бе доверила. Но изведнъж той извади някакво гадже незнайно откъде, и заяви, че Ингилейф е един вид лека жена.

Тъпак.

Проблемът с техните внезапно влошили се отношения беше, че сега Ингилейф не можеше да разбере от Магнъс дали Хакон е убил баща ѝ, или все пак е бил Томас. Не вярваше да е Томас, но не беше и сигурна.

Сети се кой щеше да знае със сигурност. Майката на Томас.

Казваше се Ерна и Ингилейф ѝ имаше доверие. Беше дребна жена с руса къдрава коса, родена в Западните Фиорди, където бе срещнала Хакон като млад пастор. Ингилейф помнеше възхищението, което Ерна изпитваше към мъжа си, тя сякаш се поддаваше на волята му. Но Ерна беше почтена, добра и чувствителна жена, която се погрижи Томас да не се превърне в емоционална развалина. Сигурно и бе коствало ужасно много да се раздели с мъжа си, но това определено бе разумно решение.

Тя щеше да знае дали синът ѝ или мъжът ѝ са убили доктора. Тя щеше да знае.

Ингилейф се качи в стария си Фолксваген Поло и тръгна към Хела, град на петдесетина километра южно от Флудир, където Ерна живееше с втория си съпруг.

Шофирането в мъглата беше неприятно, но поне нямаше много движение. Ингилейф си пусна новините по радиото с надеждата да чуе нещо ново за Томас или за пастор Хакон. Не казаха нищо такова. Но имаше новина за престрелка в центъра на Рейкявик, при която един полицай бил ранен и откаран в болница, а един американец — арестуван.

За един ужасяващ миг Ингилейф си помисли, че полицаят е Магнъс. Но после казаха, че става дума за детектив Арни Холм и тя въздъхна облекчено.

Обаче беше напълно сигурна, че Магнъс е замесен по някакъв начин в престрелката. Може би той беше арестуваният американец.

Хела беше модерно селище, разположено по бреговете на река Ранга, успоредна на Тьорса. Ингилейф намери адреса на Ерна в националния онлайн телефонен указател: къщата ѝ бе едноетажна, само на трийсетина метра от реката, със зелена градина. Ингилейф не знаеше дали Ерна няма да е на работа — все пак, повечето исландки работят — но когато позвъни на вратата, Ерна й отвори.

Разпозна Ингилейф веднага и я покани вътре. Русата коса на Ерна още си беше руса, но вече боядисана, тя самата бе напълняла.

Сините ѝ очи заблестяха, когато видя Ингилейф, но почти веднага помътняха от грижа.

— Чу ли ужасната новина за Томас? — попита тя, докато правеше кафе в кухнята.

— Да — каза Ингилейф. — Няма как да не разбере човек. Всички вестници писаха. Виждала ли си се с него?

— Не. Полицията не дава. Говорих с адвокатката му по телефона. Тя каза, че полицаите не разполагат с достатъчно доказателства. Аз дори не знаех, че се познават с този Агнар. Защо му е на Томас да го убива? Адвокатката каза, че било свързано с някакъв ръкопис, който професорът се опитвал да продаде. Ела да седнем оттатък, Ингилейф.

В хола имаше голям панорамен прозорец с гледка към реката, почти невидима в тази мъгла. Ингилейф си спомни, че мъжът на Ерна е управител на банков клон. Явно припечелваше добре. Ингилейф се замисли, както правеха много исландци от кредитната криза насам, дали и той не си е отпуснал заем, който не смята да изплаща.

— Искам да поговорим за нашето семейство, Ерна. И за съпруга ти.

— Да, така и предположих.

— Въпросният ръкопис е стара сага, която семейството ми пази от векове. Сагата за Гаукур. Хакон казвал ли ти е за нея?

— Не направо. Но явно за това са говорели толкова много с баща ти, нали?

— Да. И когато мама умря миналата година…

— О, да. Моите съболезнования. Исках да дойда на погребението, но не успях.

— Така де, след като тя умря, аз реших да продам сагата, с помощта на професор Агнар. Полицията мисли, че той е бил убит заради тази сага.

— Ясно. Но не разбирам какво общо има това с Томас.

Но Ингилейф видя в очите ѝ, че започва да се досеща.

— Интересува ме нещо от времето покрай татковата смърт.

— Да. Така и предположих — Ерна беше нащрек.

— Сигурна съм, че и полицаите ще те разпитат в най-скоро време. Може би още днес — каза Ингилейф. — И обещавам, че няма да им кажа какво си споделила с мен. — Сега ѝ бе по-лесно да даде това обещание, след като Магнъс се бе държал като идиот. — Но трябва да разбера какво е станало с баща ми. Имам нужда да знам.

— Беше нещастен случай — каза Ерна. — Хакон стана свидетел. Ужасен инцидент. Имаше и разследване, и всичко.

— Мъжът ти каза ли ти какво са правели с баща ми през онзи уикенд?

— Не. Беше много потаен на тази тема, пък и аз не се интересувах. Сбираха данни за някакво изследване. Само това знам.

— Да е казвал нещо за някакъв пръстен?

— Пръстен ли? Не. Какъв пръстен?

Ерна изглеждаше искрено учудена. Ингилейф пое дълбоко въздух. Въпросите щяха да стават все по-болезнени, но нямаше как да ги избегне.

— Пръстен, описан в Сагата за Гаукур — ръкописът, заради който убиха професора. Полицията смята, че баща ми и мъжът ти са намерили пръстена през онзи уикенд.

Ерна свъси вежди.

— Не ми е казвал нищо такова. И не съм виждала пръстен. Но да, той много се увлича по такива неща. И май все пак имаше нещо. Нещо, скрито в олтара на църквата. Виждала съм го да се промъква там понякога.

— А отваряла ли си олтара да видиш какво има вътре? — попита Ингилейф.

— Не. Казвах си, че това не ми е работа. — Ерна потръпна. — Истината е, че не исках да погледна, не исках да зная. Хакон имаше доста необичайни интереси. Беше ме страх от това, което можех да намеря в олтара.

— Полицията смята, че е възможно да са убили баща ми заради пръстена — каза Ингилейф.

— Но кой да го е убил? — попита Ерна. — Не Хакон, нали?

— Така смятат — Ингилейф преглътна. — Така смятам и аз.

Ерна изглеждаше потресена. Потресът премина в гняв.

— Знам, че бившият ми съпруг е ексцентричен. Знам какви зловещи истории разказват за него в селото. Но съм напълно сигурна, че не е убил баща ти. Той се интересува от дявола, да, но никога не би убил човек. И…

Очите на Ерна се наляха със сълзи.

— И?

— Баща ти беше единственият истински приятел на Хакон. Понякога си мисля… всъщност, сигурна съм, че Хакон бе по-привързан към него, отколкото към мен. Смъртта на баща ти го съкруши. Едва не го уби. — Ерна подсмръкна и обърса окото си с пръст. — Оттогава започна да се държи още по-странно. Занемари работата си в църквата, прослуша дяволските музики на Томас… Беше невъзможно да се живее с него. Невъзможно.

Ингилейф разбра, че няма да разбере нищо повече за Хакон. Полицаите щяха да разпитат Ерна по-подробно. Ингилейф все още смяташе, че Хакон е убил баща ѝ, но бе убедена, че Ерна не мисли така, а нямаше никакъв смисъл да спори с нея.

— Но какво общо има това с Томас? — попита Ерна.

— Полицията смята, че и той е бил там с Хакон и баща ми. Фермерите, които Хакон е извикал на помощ, са го видели. Видели са някакво момче. Според полицаите, това е бил Томас. — Ингилейф не искаше да я обърква допълнително с приказки за скрити хора и елфи.

— Това е пълен абсурд! — каза Ерна. — Да не мислят, че Томас е убил доктор Асгримур!? Че той е бил само на дванайсет години!

— На тринайсет — поправи я Ингилейф. — И да, мислят, че и той е бил там. Ако не друго, може би поне е видял какво се е случило.

— Изключено! Трябва да е бил някой друг. — Очите на Ерна отново се озариха. — Я чакай! Не може да е бил Томас!

— Защо?

— Защото той беше с мен през онзи уикенд. В Рейкявик. Щеше да пее в голямата църква с хора на селото. Аз отидох да гледам. Съботата бяхме у сестра ми в Рейкявик.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Върнахме се чак неделя вечерта. Спомням си как ни посрещна Хакон, когато се прибрахме. Току-що се бе върнал от пущинаците. Беше в ужасно състояние. — Тя се усмихна на Ингилейф. — Както виждаш, синът ми е невинен.

Тримата мъже се бяха натъпкали в колата на Аксел, паркирана на стотина метра от къщата, в която бе влязла Ингилейф. Аксел седеше зад волана, Гимли — до него, а Исилдур — отзад. Върху коленете на Гимли беше отворен лаптоп. Аксел бе сложил четири бръмбара из вещите на Ингилейф, когато влезе в апартамента ѝ миналата нощ. Един в чантата ѝ, един в палтото, един в спалнята — той беше най-труден — и един в колата. Бръмбарът в колата действаше и като проследяващо устройство и местонахождението ѝ бе обозначено с червена точка върху екрана на компютъра.

По този начин те успяха да проследят Ингилейф на безопасно разстояние от Рейкявик чак до Хела. Подминаха къщата, където влезе тя, и спряха малко след нея, за да не ги видят. Бръмбарът в палтото предаваше ясен сигнал, но на исландски, с помощта на приемник, включен в лаптопа. Аксел превеждаше по някоя дума, докато слушаше, но това само раздразваше любопитството на двамата чужденци.

Когато Аксел започна да мънка нещо за пръстена, Исилдур вече изгуби всякакво търпение, но Аксел отказа да навлиза в подробности, за да не пропусне разговора.

Щом Ингилейф излезе от къщата, Исилдур помоли Аксел да му преведе.

— Нали искаше да я следим? — попита Аксел.

— После ще я настигнем. Ще я видим на компютъра. Искам пълен превод на разговора и то веднага!

Аксел взе компютъра от Гимли и натисна няколко клавиша. Разговорът бе записан на твърдия диск. Аксел го преведе методично от начало до край.

Исилдур щеше да се пръсне от вълнение.

— Къде е тази църква!? — попита той. — Къде е скрит пръстенът!?

— Не знам — каза Аксел. — Най-близката църква до Хела е в Оди. Не е далеч.

— Явно са били съседи, когато Ингилейф е била малка — каза Гимли. — Този пастор Хакон очевидно е баща на Томас Хаконарссон. Знаем ли къде е роден, къде е израснал? Къде е живяла Ингилейф като малка? Може би не в Хела. Тази жена, Ерна, според мен се е преместила, или е избягала.

— Провери го в Гугъл — каза Исилдур. — Нали има Гугъл в Исландия?

— Кого да проверя?

— Томас Хаконарссон. Щом е такава знаменитост, трябва да има биографична справка за него в интернет.

Аксел влезе в търсачката, написа няколко думи и хвърли бърз поглед на резултатите.

— Ето го. Роден е в Западните Фиорди, но е отраснал във Флудир.

Това е наблизо.

— Тогава, напред към флудирската църква! — викна Исилдур. — И дай газ!

Аксел върна лаптопа на Гимли и запали колата.

— Най-близката църква до Флудир е в Хруни — каза Аксел. — Да не би да търсим Пастора на Хруни? — Аксел се захили.

— Защо? Какво?

— Нищо. Всичко си пасва.

Глава 33

Докато Магнъс се движеше нагоре по течението на Тьорса към Хекла, който се криеше зад облаците на югоизток, пейзажът ставаше все по-неприветлив. Тревата отстъпваше място на черна сгурия и купища пясък — останките на огромна изоставена мина за въглища. Реката минаваше край голямо скално образувание, наречено Бурфел, където живееха легендарните тролове. След това пътят пресичаше друга река — един от пълноводните притоци на Тьорса. Магнъс стигна до разклон с две табели: на едната пишеше „Стьонг“, а на другата: „Пътят затворен“.

Магнъс зави и тръгна по нещо, което не беше дори черен път: пълен с чупки, завои, стръмнини и дупки. На места настилката се състоеше само от черен пясък. Колата цепеше през лепкавата мъгла върху черната сгурия. От лявата страна на пътя течаха буйните води на Фоса. Планинските върхове наоколо протягаха снежни пръсти надолу. Допреди две седмици, преди снегът да се стопи, пътят със сигурност е бил затворен. Магнъс на няколко места се замисли дали да не обърне и да се върне. Естествено, джипът на Хакон можеше да мине оттук без проблем.

Но на излизане от един завой, Магнъс видя червеното Сузуки на пастора. Беше паркирано на малка отбивка, двайсетина метра над реката. Магнъс спря до джипа и провери номера му. Със сигурност беше на пастора.

Изключи двигателя и излезе от колата.

Влажният въздух го удари в ноздрите. След воя на служебната кола и тракането на чакъла по шасито, Магнъс се наслади на момент пълна тишина. После чу тътена на реката.

Някъде в мъглата изкряка патица. Странно беше да чуеш звук от живо същество на това мъртво място.

Магнъс отиде до Сузукито. Беше празно и отключено. На таблото нямаше ключове.

Магнъс се огледа. Видимостта беше не повече от шейсетина метра и нямаше и следа от Хакон. Мъглата се вълнуваше около върховете от застинала лава и им придаваше странни форми, подобни на вулканични водоливници. Под краката на Магнъс имаше само черна сгурия и обсидианови отломки — скала, стопена на стъкло в земните ядра, а после избълвана обратно на повърхността.

Може би Хакон бе оставил колата тук и бе тръгнал пеша към Стьонг? Не беше изключено, но Магнъс не виждаше достатъчно надалеч, за да може да прецени. Но Хакон беше исландец и караше джип. Едва ли се бе отказал толкова лесно.

Пасторът беше луд, Магнъс не се съмняваше в това. Можеше да е тръгнал и на дълга разходка до незнайно къде из чукарите. Може би към Алфабрека? Или към Хекла? Пасторът бе способен да се лута с дни из пущинаците.

Магнъс огледа земята около джипа за следи. Откри няколко, но бяха разкаляни. Започна да обикаля в спирала около колата, но теренът бе прекалено твърд, за да му подскаже накъде е тръгнал Хакон. Все пак, Магнъс откри нещо интересно.

Следи от гуми. Бяха на около десет метра от джипа, върху един по-мек участък. Тук бе спирала и друга кола. Но кога?

Магнъс нямаше представа кога е валяло за последно тук. Предишният ден, когато двамата с Ингилейф ходиха до Алфабрека, времето беше прекрасно. Възможно беше да не е валял дъжд оттогава. Но можеше и да е валяло преди двайсет минути.

Магнъс се замисли дали да продължи към Стьонг. Спомни си изоставената ферма от детството си. Тя беше на брега на един поток, заобиколена от зелена морава. Но първо трябваше да докладва на Балдур какво е видял.

Затова реши да тръгне обратно към главния път, докато намери място с покритие, откъдето да се обади.

След едни незабравими два километра, телефонът му започна да звъни.

Магнъс отби и го вдигна. Не можеше да кара с една ръка по този път.

— Здрасти, Магнус, Ингилейф се обажда.

— Здравей — каза Магнъс предпазливо, макар че се зарадва да я чуе.

— Как си?

— Добре.

— Тази сутрин чух по радиото за престрелката, затова питам. Един полицай е в болница и са арестували някакъв американец. Предположих, че ти си един от двамата.

— Да, стана снощи, точно след като си тръгнах от вас. Простреляха партньора ми Арни. Аз залових извършителя.

— А всъщност е преследвал теб, така ли?

— Мен, да.

Последва момент на мълчание. После Ингилейф отново заговори.

— Видях се с Ерна, майката на Томас. Тя живее в Хела.

— Така ли?

— Сигурна е, че Томас не е убил баща ми. Просто не е бил там. През онзи уикенд е бил на концерт с детския хор на селото в Халгримскиркя, голямата църква в Рейкявик.

— Или тя така твърди. Не забравяй, че му е майка.

— Това може да се провери, нали? Дори седемнайсет години по-късно?

— Може, да — призна Магнъс. Ингилейф имаше право. Ако беше лъжа, би била много плоска. — Какво каза тя за Хакон?

— Сигурна е, че и той не е убил татко. Но няма доказателства.

— Това е без значение — каза Магнъс.

— Предполагам. Но звучеше много убедително. Каза ми също къде Хакон крие пръстена.

— В олтара на църквата?

— Откъде знаеш?

— Томас вчера ми каза.

— Намерихте ли Хакон?

Магнъс погледна назад към пътя.

— Не, но намерих колата му преди няколко минути. На пътя за Стьонг. Сигурно е излязъл на разходка. Или е отишъл на среща с някого. Имаше и следи от друга кола.

В другия край на връзката настъпи тишина. За момент Магнъс реши, че връзката се е разпаднала. Сигналът бе много слаб.

— Ингилейф? Чуваш ли ме?

— Чувам те. Чао, Магнус.

Тя затвори.

Петур лежеше под колата си и забърсваше шасито с един парцал. След като се върна от автомивката, той взе кофа вода паркира на километър от дома си. Не искаше съседите му да видят колко внимателно почиства колата си.

Телефонът му, набутан в джоба на дънките, иззвъня. Петур изпълзя изпод БМВ-то и отговори.

— Песи? Инга съм.

Той се изправи на крака. Трябваше да си събере мислите за този разговор.

— Инга! Здрасти! Как си?

— Защо не трябваше да казвам, че съм те видяла вчера?

— Ти беше с онова, голямото ченге, нали?

— Да. Ходихме да говорим с фермерите, които са тръгнали с Хакон да търсят татко. Песи, почти съм сигурна, че татко е бил убит. Не е било нещастен случай.

Петур усети, че сега е моментът да премине в нападение.

— Нали се разбрахме да не се занимаваме с това? Защо си говорила с ченгетата? Какво се надяваше да постигнеш?

— Песи, къде отиваше вчера?

Петур пое дълбоко въздух.

— Не мога да ти кажа, Инга, съжалявам. Не ме разпитвай повече.

— Не ми увъртай, Песи! Искам да знам какво става. Да не си ходил на среща с Хакон? На пътя за Стьонг?

— Ти къде си в момента?

— В Хела.

— Добре. Права си. Трябва да знаеш. Всичко ще ти обясня.

— Ами хайде.

— Не по телефона. Трябва да се видим лично.

— Хубаво. Следобед ще си бъда в Рейкявик.

— Не, не тук. Помниш ли къде ни водеше татко на пикник? Казваше, че това е любимото му място в Исландия.

— Да.

— Хайде да се видим там, след час и половина.

— Защо точно там?

— Аз често се връщам там, Инга. Там е татко. И аз ходя да си говоря с него. Искам и той да присъства, когато си говоря с теб.

Ингилейф замълча. Ингилейф би се досетила, че Петур не е толкова сантиментален, но пък и знаеше колко тежко преживя той смъртта на баща им.

— Добре. След час и половина.

— Хайде. Но ми обещай да не казваш нищо на полицията. Поне ми дай шанс да ти обясня.

— Обещавам.

Магнъс се обади на Балдур.

— Намерих колата на Хакон — каза той, преди инспекторът да успее да му затвори.

— Къде?

— На пътя за Стьонг. От пастора няма и следа. И е прекалено мъгливо да огледам.

— Там ли си в момента? — излая Балдур.

— Не. Върнах се няколко километра по пътя, докато намеря обхват, за да ти се обадя.

— Ще изпратя екип да огледа колата.

— И да потърси Хакон — добави Магнъс.

— Няма нужда.

— Защо? Да не сте го намерили?

— Да. На дъното на Хялпарфос. Преди половин час един служител на централата намерил тялото. Едър мъж с брада и свещеническа якичка.

Хялпарфос беше водопад, само на километър и нещо от разклона за Стьонг. Магнъс бе виждал табелата. Голямата река под него, Фоса, стигаше до водопада.

— Може да е скочил — каза Балдур.

— Съмнявам се — отвърна Магнъс. — Видях следи от гуми до Сузукито. Някой го е бутнал.

— Добре, но ти не се връщай там. Не искам да взимаш повече участие в това разследване. Аз тръгвам към водопада и не искам да те виждам, когато стигна там.

Магнъс бе на път да му отговори доста пикантно: той сам се бе сетил, че Хакон може да е тръгнал към Стьонг, той сам бе намерил колата. Все пак си затрая.

— Радвам се, че успях да помогна — каза той и затвори.

Е, почти си затрая.

Балдур щеше да пътува повече от час от Рейкявик до Хялпарфос. Магнъс имаше доста време.

Подкара бавно обратно към главния път. Основата на Бурфел зловещо изникна пред очите му от мъглата. Черният път към Хялпарфос беше в много по-добро състояние, макар и той да бе неравен и песъчлив. След няколкостотин метра се появи и самият водопад: две мощни струи, разцепени от базалтова скала, които се изливаха в дълбок вир. На брега на реката, до водопада, бе паркирана полицейска кола с присветващи сирени. Няколко човека се бяха събрали около нещо на земята.

Магнъс паркира до патрулната кола и се представи. Полицаите услужливо му направиха място да огледа тялото.

Мъртвият беше Хакон. Тялото му бе доста наранено от падането.

Магнъс огледа пръстите на пастора на Хруни.

По тях нямаше нищо.

Глава 34

Магнъс тръгна обратно към Рейкявик. Тьорса, която предишния ден блестеше, сега течеше сива и злокобна към Атлантическия океан.

Това променяше нещата. Определено ги променяше.

Изглеждаше сякаш някой бе убил Хакон. Не е бил Томас — той бе затворен в ареста. Но кой тогава?

Стив Джъб и Лорънс Фелдман?

Откакто пристигна в Исландия, Магнъс чу за не един случай на внезапна смърт. Не само Агнар и сега Хакон. Но и доктор Асгримур. Дори и пастрока на Ингилейф.

В такава мирна и тиха страна, това не можеше да е случайно.

Поредното падане. Поредното удавяне.

Доктор Асгримур бе умрял при падане. Предполагаше се, че е било нещастен случай. Агнар бе ударен по главата, а после удавен. Дори пастрокът на Ингилейф бе паднал на пристанището в Рейкявик, бе ударил главата си и се бе удавил.

Точно така! Именно неговата смърт бе събудила съмнения в съзнанието на Магнъс, докато говореше с комисаря.

Това беше класически случай на модус операнди — убиецът си имаше предпочитан похват. Дори най-умните престъпници често се придържаха към един и същи метод на действие.

Имаше само двама души, пряко свързани с всички тези смъртни случаи. Бяха брат и сестра. Петур и Ингилейф.

Магнъс не подозираше Ингилейф. Но Петур?

Той имаше алиби. Когато баща му е умрял, Петур е бил гимназист в Рейкявик. Но може би се бе измъкнал незабелязано за един уикенд. Може би той е бил елфът, когото фермерите са видели. Когато пастрокът му е бил убит, Петур е бил в Лондон, но може би се бе върнал незабелязано в Рейкявик за един уикенд. Ако е разбрал какво е извършил пастрокът със сестра му, Петур е имал мотив да си отмъсти. Особено ако това не е било първото му убийство.

Но каква бе връзката с убийството на Агнар? Петур имаше алиби за онази вечер. Цяла нощ бе прекарал в клубовете си, Арни бе проверил.

Магнъс удари с ръка по волана. Арни! Това се бе опитал да му каже, преди да изпадне в безсъзнание след престрелката! Алиби! Алибито на Петур!

Магнъс си представяше какво се бе случило. Арни бе обиколил клубовете на Петур и бе получил потвърждение, че са го видели там в някой момент от вечерта. Арни обаче не бе направил съпоставка на часовете, за да установи точно какво е правил Петур и къде. Типична грешка като за Арни. Грешка, заради която Арни би се обвинявал в последствие.

Петур бе направил така, че много хора да го видят в ранните часове на вечерта, а после бе отишъл до езерото Тингвелир около девет и половина, след като Стив Джъб си е тръгнал оттам. Може би бе изчакал около час, след като е ударил Агнар, докато се стъмни напълно, и чак тогава го бе завлачил до езерото. Това обясняваше следите от мухи в лятната къща. След това, разбира се, Петур е имал предостатъчно време да се върне в някой от клубовете си, където купонът е продължавал.

Четири убийства. И Петур бе отговорен за всичките.

Магнъс натисна газта към Рейкявик. Искаше да се обади на Ингилейф. Тя беше сестра на Петур, щеше да се опита да го защити. Но би ли защитила един убиец?

Магнъс набра номера ѝ.

— Ингилейф? Аз съм, Магнус.

— О…

— Къде си?

— Пътувам към Флудир.

Пътят от Хела към Флудир минаваше недалеч от долината на Тьорса, където се намираше Магнъс.

— Трябва да говоря с теб. Много съм наблизо. Ако спреш и ми кажеш къде си, ще те намеря.

— Не мога, Магнус. Имам среща.

— Важно е!

— Не, съжалявам, Магнус.

— Много е важно!

— Виж, ако искаш да ме арестуваш, давай. Ако не — остави ме да си гледам работата.

Магнъс усети, че явно е бил твърде настоятелен, но и се изненада, че Ингилейф му се сопна така.

— Ингилейф, къде е Петур?

— Не знам. — Гласът й изведнъж притихна, вече не беше толкова войнствен. Ингилейф лъжеше.

— Накъде си тръгнала? — попита Магнъс.

Никакъв отговор.

— С него ли ще се срещаш?

Ингилейф затвори.

Покрай Магнъс профуча полицейска кола, на път към водопада и полицаите, зяпащи тялото на пастора.

Магнъс се сети как Ингилейф изведнъж се бе вдървила на този същия път, предишния ден. Сякаш бе видяла нещо. Може би шофьор на минаваща кола? Петур?

Ако бе видяла брат си, информацията, че са намерили колата на пастора, би накарала Ингилейф да се замисли. И да стигне до извода, който си направи и Магнъс — че трябва да говори с Петур. В момента тя отиваше на среща с него.

Във Флудир. Ако не бе излъгала и за това.

Магнъс пак избра номера ѝ. Както очакваше, Ингилейф не вдигна. Но той ѝ остави съобщение, че трупът на Хакон е бил открит в реката, недалеч от колата му. Ако тя отиваше на среща с брат си, трябваше да знае това.

Магнъс продължи с колата. Оставаха няколко километра до разклона, където можеше да завие наляво към Рейкявик, или надясно, към Флудир. Но първо трябваше да каже на Балдур за Петур.

Обади се на мобилния му телефон. Нищо. Копелето не му вдигаше!

Опита да се свърже с Вигдис. Тя поне щеше да го изслуша.

— Вигдис, къде си?

— В централата.

— Трябва да арестуваш Петур Асгримссон.

— Защо?

Магнъс ѝ обясни. Вигдис го изслуша внимателно, задавайки няколко уместни въпроса.

— Звучи логично — каза тя. — Каза ли на Балдур?

— Не ми вдига.

— Аз ще говоря с него.

Телефонът на Магнъс звънна след минута.

— Не дава — чу се гласът на Вигдис.

— Какво не дава?

— Не разрешава да арестувам Петур.

— Моля!?

— Каза, че било рано да си правим заключения. Дори още не е видял трупа. В това разследване имало твърде много прибързани арести.

— Не дава, защото предложението идва от мен — каза Магнъс ядно.

— Това не знам — каза Вигдис. — Но не мога да извърша арест без позволение от шефа си.

— Разбира се, Вигдис. Знам, че те поставям в трудно положение.

— Така е.

— Работата е там, че Петур ще се срещне със сестра си. Според мен, тя е надушила нещо. Опасявам се, че ако наистина се срещнат, той може да се опита да й затвори устата. Завинаги.

— А това не е ли малко прибързано заключение?

Магнъс свъси вежди. Притесняваше се за Ингилейф. Може би Вигдис имаше право — изводът беше прибързан, но след това, което се случи с Колби, Магнъс бе загрижен за безопасността на Ингилейф. Много загрижен.

— Може би — призна той. — Но страх лозе пази.

— Виж, ще се опитам да намеря Петур у дома или в клубовете и ще го проследя, ако тръгна нанякъде. Става ли?

Магнъс знаеше, че Балдур няма да се зарадва, когато разбере с какво се занимава Вигдис.

— Благодаря — каза Магнъс. — Задължен съм ти.

Магнъс приближи разклона. Вигдис щеше да търси Петур в Рейкявик, което означаваше, че Магнъс може да си позволи да се съсредоточи върху Ингилейф.

На разклона зави вдясно, към Флудир.

Петур едва виждаше езерото Тингвелир в мъглата пред себе си. Последно беше ходил там едва преди една седмица, през която се случиха много неща. През тази седмица, положението започна да става неконтролируемо.

Той бе опитал да се откъсне. От цялата история покрай Сагата за Гаукур, от Исландия като цяло. И донякъде бе успял, макар че никога не би могъл да изчисти сърцето и душата си от смъртта на баща си. Всеки ден мислеше за това. От седемнайсет години мислеше за това всеки шибан ден.

Въпреки терзанията си, Петур бе успял да поддържа някакво емоционално равновесие, докато Инга отново не разчепка въпроса за сагата. Беше се опитал да ѝ каже да не я продава. Трябваше да бъде по-убедителен, много по-убедителен. Дори за момент не бе повярвал на гаранциите на Агнар и Инга, че сделката ще се запази в тайна.

Инга беше виновна.

Притесняваше се от предстоящата среща с нея. Щеше всичко да ѝ обясни и то така, че да го разбере. Тя го уважаваше и го слушаше: като малка сестра — батко си. Точно затова му бе толкова ядосана, когато той изостави нея, майка им и цялото семейство. Може би щеше да разбере защо е убил Сигурстейн. Той заслужаваше да умре, заради това, което причини на сестра им Бирна.

По-трудно щеше да обясни убийството на Агнар. И на Хакон. Но Петур нямаше избор. Нямаше друг начин. Инга беше умна, тя щеше да разбере това.

Но Петур изтърваше юздите. С Агнар се бе справил добре. С Хакон — не чак толкова. А Инга?

Молеше се да го разбере. Да се съгласи да си мълчи. Защото иначе… Какво?

Петур напипа пръстена в джоба си. Изведнъж го обзе силно желание да го разгледа. Отби отстрани на пътя и угаси двигателя.

Тишина. Отдясно се виждаше дълбокото, сиво езеро. Островчето в средата се криеше в мъгла, а върховете на отсрещния бряг се губеха в облаците. Някъде в далечината се чу шум от приближаваща се кола. Тя премина със свистене и отново стана тихо.

Петур разгледа пръстена. Хакон се бе грижил за него много добре. Изобщо не изглеждаше на хиляда години, но това бе характерно свойство на златото. Вгледа се в надписа отвътре. Руните още се виждаха. Какво пишеше? Андваранаутур. Пръстенът на Андвари.

Пръстенът. Точно той разби семейството на Петур. Намирайки го, Хьогни бе обрекъл целия род.

Пръстенът бе заинтригувал дядо му, Хьогни, и го бе убил. За момент бе заинтересувал Петур, преди той да реши да не се занимава с него. Бе заинтересувал Агнар и чуждестранните фенове на „Властелинът“. Бе заинтересувал и Хакон. Не. Пръстенът бе поробил Хакон.

Единствен дядо му Хьогни бе събрал достатъчно смелост да върне пръстена на мястото му — извън обсега на простосмъртните.

Петур цял живот се бе борил срещу силата на пръстена. Но сега трябваше да приеме, че е изгубил. Пръстенът го бе надвил.

Петур го сложи на пръста си.

Ако Инга не искаше да си трае, тя щеше да умре. Нямаше друг вариант.

Петур погледна часовника си. Оставаше един час. Запали БМВ-то и тръгна към срещата със сестра си.

Магнъс настъпи газта до Флудир. Колата на Ингилейф не беше пред къщата ѝ. Той изтича до врата и позвъни. Нямаше никой. Отдръпна се и огледа прозорците — никакви признаци на живот. Денят беше мрачен и ако вътре имаше някой, поне една от лампите щеше да свети.

По дяволите! Къде бе изчезнала сега!?

Магнъс се огледа в търсене на някакъв ориентир. В съседната градина един старец с гащеризон засаждаше някакви цветя.

— Добро утро! — поздрави го Магнъс.

— Добър ден — поправи го старецът.

— Да си виждал Ингилейф? — Магнъс бе сигурен, че в малко селце като Флудир, човекът ще знае коя е Ингилейф, макар да не я е виждал от години.

— Точно замина!

— Преди колко време?

Старецът се изправи. Протегна се. Свали си шапката, под която се показа рядка посивяла коса. Измери Магнъс с очи. Пак нахлупи шапката. Почеса се по брадата. Не беше чак толкова стар, но лицето му изглеждаше сякаш е прекарал много десетилетия навън, на дъжда и студа. Градинарят явно се двоумеше дали да отговори на Магнъс.

— Преди колко време замина? — повтори Магнъс.

— Да, чух те, не съм глух.

Магнъс го дари с една насилена усмивка.

— Аз съм неин приятел. Търся я по спешна работа.

— Преди десетина минути — мъжът след известно време. — Само мина през къщата.

— Накъде тръгна?

— Не мога да ти кажа.

— Тя каква кола кара? — попита Магнъс, защото не знаеше.

— Струва ми се, — каза старецът, — че ако си й приятел, би трябвало да знаеш.

Магнъс с усилие успя да запази спокойствие.

— Може да ти прозвучи мелодраматично, но мисля, че тя е в опасност. Трябва да я намеря веднага.

Мъжът само изсумтя и се обърна към градината си.

Магнъс прескочи оградата, сграбчи ръката на стареца и я извъртя зад гърба му.

— Кажи каква кола кара, или ще я счупя!

Мъжът изпъшка от болка.

— Нищо няма да ти кажа! Доктор Асгримур ми беше добър приятел и няма да ти позволя да тормозиш дъщеря му!

— Проклети исландци! — измърмори Магнъс на английски и блъсна стареца на земята. Всичките бяха такива инати!

Качи се обратно в колата. Накъде? Ако Ингилейф бе тръгнала обратно към Рейкявик на среща с Петур, Магнъс щеше да я види по пътя — бе оглеждал внимателно шофьорите на всички коли, с които се размина на идване. На север от Флудир нямаше нищо особено. Но на изток се намираше Хруни. Може би бе отишла там? Или на среща с Петур, или за да търси пръстена.

Разклонът за Хруни беше в южния край на селото. Магнъс измина трите километра дотам за две минути. Както очакваше, на паркинга пред църквата бе паркирана полицейска кола. В нея седеше полицай и четеше книга.

„Престъпление и наказание.“ Полицаят беше вече към края.

Той разпозна Магнъс и го поздрави.

— Виждал ли си Ингилейф Асгримсдотир? — попита Магнъс. — Руса жена, няма трийсет години?

— Не. Тук съм от осем сутринта.

— Мамка му!

— Чу ли, че май са намерили тялото на Хакон? — каза полицаят.

— Да, дори го видях на дъното на Хялпарфос. Мъртъв е, това е сигурно. Но се притеснявам за Ингилейф. Мисля, че убиецът на пастора е нарочил и нея.

— Ще се обадя по станцията, ако я видя.

— Може ли направо на мобилния? — попита Магнъс и му подаде номера си.

— Питай и онези момчета там.

Магнъс се обърна. На пътя бе паркирана кола, обърната към църквата и къщата.

— Те какви са?

— Трима са. Един исландец и двама чужденци. Попитах ги какво правят тук, но не ми дадоха никакъв смислен отговор.

Фелдман и Джъб, помисли си Магнъс.

— Чакат те да си тръгнеш, за да претърсят църквата — каза Магнъс. — Благодаря ти, ще ида да поговоря с тях.

Магнъс се приближи до колата. Отпред седяха дребничък исландец и Стив Джъб, а Фелдман беше отзад. И тримата гледаха гузно как Магнъс се приближава към тях.

Исландецът отвори прозореца си.

— Здравейте, Лорънс, Стив — каза Магнъс на английски и кимна на двамата чужденци.

— Добър ден, детектив — отговори Лорънс от задната седалка.

— А ти си…? — попита Магнъс шофьора.

— Аксел Бярнассон. Аз съм частен детектив и работя за господин Фелдман.

— С цел?

Аксел сви рамене.

— Помага ни с едно проучване — каза Фелдман.

Магнъс бе на път да им каже, че си губят времето, че църквата вече е била претърсена и пръстенът не е там, но после се отказа. Щеше да ги остави един ден да киснат на това забравено от бога място.

— Виждали ли сте Ингилейф Асгримсдотир? — попита той.

Лицето на Аксел запази изражението си на търпелива незаинтересованост. Но той не отговори на въпроса. Джъб свъси вежди.

— Не, не сме — каза Фелдман. — Поне не днес. Вчера се опитахме да говорим с нея, но тя не ни се зарадва особено.

— Не съм изненадан — каза Магнъс. — Ако я видите, обадете ми се. — Той надраска номера си на един лист от тефтерчето си и го подаде на Фелдман. — Тази сутрин са намерили пастора. Бил е убит. Почти съм сигурен, че престъпникът в момента е по петите на Ингилейф.

Фелдман взе листчето.

— Задължително ще ви се обадим.

Магнъс погледна към църквата, клекнала под скалната си козирка в мъглата. От небето се спусна гарван и кацна на пътя, на няколко метра от Магнъс. Заподскача, оглеждайки двата автомобила.

— Приятен ден — каза Магнъс и се качи в колата си. Тръгна надолу по хълма, обратно към главния път.

Сигурно се бе разминал с нея на идване. Рейкявик. Там беше най-вероятно да я намери.

Глава 35

Стив Джъб изпрати колата на ченгето с поглед, докато тя се скри зад хълма.

— Това не е редно, да знаеш!

— Кое не е редно, Гимли? — попита Фелдман.

— Първо, името ми не е Гимли, а Стив. Ти не се казваш Исилдур, а Лорънс. Тук не сме в Средната земя, а в Исландия. Властелинът на пръстените не е историческа личност, а измислен герой. Герой от най-великия роман, но все пак измислен.

— Ама, Гимли! Пръстенът може да е в тази църква! Пръстенът от Сагата за Волсунгите! Пръстенът, за който е писал Толкин! Не разбираш ли колко е яко това!?

— Честно казано, хич не ми пука. Професорът, с когото говорих само преди седмица, сега е мъртъв. Някаква откачалка е още на свобода и се кани да убие едно момиче. Живо, истинско момиче, Лорънс, не разбираш ли?

— Виж сега, това няма нищо общо с нас — каза Фелдман. Погледна Джъб подозрително. — Или нещо бъркам?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, ти ли уби професора? — попита Фелдман.

— Не се излагай! Естествено, че не съм го убил!

— Ти така твърдиш, но аз няма как да разбера дали казваш истината.

— Онова ченге търсеше Ингилейф. Ние знаем къде е тя. Трябва да му кажем — Джъб извади мобилния си телефон. — Дай ми номера.

— Не, Гимли. Не.

— Мамка ти! — ядоса се Джъб. Изскочи от колата, отвори задната врата и издърпа Фелдман навън, въпреки неговите опити да се вкопчи в предпазния колан. Джъб сви юмрук пред лицето му. — Дай ми номера, или ще ти смачкам мутрата!

Фелдман се присви и подаде на едрия англичанин листчето с номера на Магнъс.

Джъб заобиколи до страната на шофьора.

— Ти с мен ли си? — попита той Аксел.

— Проблемът е, че е незаконно да се поставят подслушващи устройства, Стив.

Джъб не възнамеряваше да спори. Пресегна се, изхвърли частния детектив на пътя, седна на мястото му и запали колата. Докато Фелдман и Аксел блъскаха с юмруци по колата, Джъб направи бърза маневра и се засили след ченгето, като леко закачи Фелдман с бронята.

Магнъс намали, когато стигна до разклона на главния път при Флудир. Телефонът му иззвъня.

— Ало?

— Обажда се Стив Джъб. Изчакай ме. Сега ще те настигна.

— Добре — каза Магнъс. Беше сигурен, че Фелдман и Джъб не му бяха казали всичко, което знаят, но и се изненада, че бяха решили все пак да му се обадят. — Чакам те.

Магнъс отби до пътя. След две минути се появи колата на частния детектив. Тя спря зад неговата и от нея изскочи Стив Джъб, с лаптоп под мишница. Беше сам.

Качи се на пасажерската седалка до Магнъс.

— Чакай сега — каза Джъб. Включи компютъра и някакъв приемник, прикачен към него. — Тази джаджа ще ни каже къде е Ингилейф.

— Чудесно! — Магнъс включи на скорост и тръгна наляво, към Рейкявик. Това беше най-вероятната им дестинация и той искаше да навакса с времето. — Къде са твоите хора?

— Хм, келемета! — промърмори Джъб, докато се занимаваше с компютъра.

Магнъс не беше сигурен какво точно е келеме, но бе склонен да приеме мнението на Джъб.

— Благодаря, че дойде.

— Трябваше да се обадя още при църквата — каза Джъб. — Трябваше всичко да ти кажа, още когато ме арестувахте. — Натисна няколко клавиша. — Хайде де! — избоботи на компютъра.

— Значи следите колата ѝ?

Джъб само изсумтя и продължи да борави с клавиатурата.

— Ето. Тя е на север от нас. Много на север. Трябва да обърнеш.

— Сигурен ли си?

— Много ясно, че съм сигурен! Виж и ти!

Магнъс намали и се вгледа в компютърния екран в скута на Джъб. На него се виждаше картата на югозападна Исландия, по която една червена точка се движеше по пътя от другата страна на Флудир.

— Къде отива, по дяволите? — попита Магнъс. — Натам няма нищо, нали? Дай картата. В жабката е.

Джъб извади пътна карта и я разтвори.

— Прав си, на север оттук няма почти нищо. Един-два глетчера… май са глетчери, да. Този път цепи през пущинака.

— Вероятно още е затворен по това време на годината — каза Магнъс.

— Чакай малко! Тук има нещо. Гулфос? Знаеш ли какво е това?

— Водопад — каза Магнъс. — Гулфос е огромен водопад.

Петур спря на големия паркинг. Толкова рано на пролет и при това гадно време, той бе напълно пуст, с изключение на един автобус.

Слезе от БМВ-то. Величественият водопад още не се виждаше, но тътенът му се носеше мощно чак до другата страна на гишето за информация. Няколко туриста се появиха по пътеката от водопада. Споделяха един с друг възхитата си от току-що видяното. След пет минути щяха да ги подкарат към следващата спирка от обиколката им — най-вероятно гейзерите или Алтингът в Тингвелир.

Това устройваше Петур.

Вместо да се насочи право надолу към водопада, той тръгна вляво, срещу течението. Алеята нагоре по малкото възвишение вече бе покрита с настилка. От детството си Петур я помнеше като едва забележима козя пътечка.

Точно след върха на хълма следваше малка падина. Точно там доктор Асгримур обичаше да води семейството си на пикник в слънчев ден. Туристите обикновено слизаха до вира на водопада, или се качваха малко нагоре, или пък разглеждаха клисурата още по-надолу. Падинката над водопада предлагаше известна уединеност дори в разгара на летния сезон. Тревата и мъхът бяха удобни за сядане при сухо време.

Но в мъглата на ранния май, всичко бе подгизнало и нямаше жива душа. Падината бе само на двестатина метра от паркинга, но никой не можеше да види, че Петур е там, или да го чуе над грохота на водопада.

Петур вървеше към реката. Глухият тътен премина в кресчендо, когато величественият водопад се разкри пред очите му. Мощта му беше изключителна. Река Хвита се спускаше в клисурата на две каскади, всяка от които вдигаше завеса от капчици. Мястото на тази стихия се наричаше Гулфос — в превод, Златният водопад, заради сиянието, което ниското слънце придаваше на надвисналите над скалите изпарения. При подходящи условия из клисурата просветваха златни и виолетови дъги.

В ясен ден оттук се виждаше Лангьокул, Дългият глетчер, от който се стичаше всичката тази вода, приклекнал между два планински върха на трийсет километра северно. Но не и днес. Днес всичко бе покрито със сива влажна пелена от влага и облаци, смесени в едно.

Това също устройваше Петур.

Той чакаше Ингилейф, изправен на брега.

Беше горд, че избра такова подходящо място за среща. Както и по пътя за Стьонг. Петур бе примамил Хакон на онова усамотено място под фантастичния претекст, че е открил къде е скрит шлемът на Фафнир. Спомни си колко развълнуван изглеждаше пасторът, когато се появи на онзи склон над Фоса. Петур бе повел пастора надолу към реката и в един момент се бе спрял, за да го пусне пред себе си. Един удар по тила с голям камък и пасторът се бе свлякъл във водата. Петур едва бе удържал тялото в силното течение, докато свали пръстена от ръката му. После го остави на реката. Щяха да минат седмици, преди да го намерят.

Това бе една от силите на пръстена — той потискаше трезвата мисъл у хората и ги караше да вярват в невъзможното. Петур се усмихна. Харесваше му иронията в това, че пасторът повярва на същата лъжа, която бе коствала и живота на Гаукур, преди хиляда години.

Докато гледаше водопада, Петур се замисли за баща си. Това място събуждаше спомени от слънчевите години, преди всичко да се обърка. Може би това, което каза на Инга, беше вярно. Може би баща им наистина беше тук.

Петур потръпна. Надяваше се да не е така. Не искаше баща му да става свидетел на това, което можеше да се случи на Инга, ако не обещаеше да си затваря устата.

Петур се зачуди какво ще си помисли полицията, когато намери тялото на пастора и колата му. Нещастен случай? Може би самоубийство?

Това беше добра идея. В най-лошия случай, ако Инга станеше жертва на водопада, Петур щеше да каже на полицията, че се е самоубила. Че му се е обадила, била много разстроена и се разкайвала, задето се е опитала да продаде Сагата за Гаукур. Че му е казала, че отива към Гулфос. Той се уплашил, че тя ще направи някоя глупост и тръгнал натам, за да я спре. Но закъснял. Само я видял как скача.

Това щеше да обясни и неговото присъствие на водопада. И би било достатъчно близо до истината, за да му се размине.

Завъртя пръстена около пръста си. Със сигурност щяха да го арестуват и нямаше да му е лесно да обясни как пръстенът се е оказал в негови ръце. Трябваше да го скрие някъде преди да извика полицаите.

Но това беше в краен случай. Ако успееше добре да обясни всичко на Инга, тя може би щеше да го разбере, да приеме, че не е имал друг избор.

Нали така?

Магнъс и Стив Джъб прелетяха през Флудир и навлязоха сред обработваемите земи след селото, където бяха подредени парници, издишащи спирали вулканична пара. Пътят тръгна успоредно на пълноводната Хвита.

— Много тъпо се държах — каза Джъб. — Някак си мислех, че цялата дандания покрай Агнар няма нищо общо с мен. Знаех, че съм невинен, но се надявах да запазя сагата и пръстена в тайна. Това беше най-важното.

— Аз мислех, че ти си убил професора — каза Магнъс.

— Знам. Но знаех и че не съм го убил. Предполагах, че и ти ще стигнеш до този извод.

— Някога имал ли си вземане-даване с Петур?

— Никога — каза Джъб. — Не го бях виждал до оня ден, когато отидохме при него с Лорънс Фелдман. Той, между другото, е доста странен. Умен е, богат е, но е странен.

— А ти не си ли? — попита Магнъс.

— Няма нищо лошо в това да си фен на „Властелинът“ — оправда се Джъб. — Лошото е когато това ти затвори очите за истинския свят. — Той се загледа в красивия пейзаж навън. — Макар че от време на време се чудя дали тази страна е част от истинския свят.

— Напълно те разбирам.

Телефонът на Магнъс иззвъня. Вигдис.

— Не открих Петур нито у тях, нито в Неон. Не са го виждали днес и не знаят къде е. Отивам да проверя и в другите два клуба.

— Няма нужда — каза Магнъс. — Тръгнал е към Гулфос. Там ще се срещне със сестра си. И ще я убие.

— Сигурен ли си?

Магнъс се поколеба. Доколко беше сигурен? Вече бе направил няколко гафа в това разследване.

— Да, сигурен съм. Можеш ли да изпратиш командоси? Как им викахте… бригада Викинг? Много е облачно за хеликоптер, но колкото по-бързо дойдат, толкова по-добре.

— Изключено е да получим разрешение за бригада Викинг — каза Вигдис. — Ще се обадя на Балдур. Но и двамата знаем какво ще каже той.

— Мамка му! — Магнъс бе сигурен, че Балдур ще пренебрегне искането му. — А ти можеш ли да дойдеш, Вигдис?

— Добре. Тръгвам — каза тя след кратко замисляне.

— Донеси оръжие.

— Ще дойда възможно най-бързо. Невъоръжена — каза Вигдис и затвори.

— Леко! — Стив Джъб се стегна в седалката си.

Магнъс за малко не излезе от пътя, когато взе един завой твърде бързо, държейки волана само с една ръка. На север, състоянието на пътя се влошаваше все повече. По шасито на колата тропаха камъчета като малокалибрени куршуми.

— Спря при Гулфос! — каза Джъб, вторачен в екрана.

След като пребориха още няколко хълма, двамата стигнаха до малко мостче, което ги изведе на по-хубав път. Сега се движеха по-бързо сред мъгливите равни пространства.

Глава 36

Петур видя как позната фигура на сестра му се появява от мъглата над върха на хълмчето. Ходеше така, както когато беше малка. Дори палтото ѝ беше същият цвят. Петур си спомни за семейните пикници, преди всичко да тръгне надолу. На дванайсет години, Инга беше наистина много хубава, дори когато носеше очила, но винаги бе оставала в сянката на прелестната Бирна. Изведнъж го обзе тръпка на обич към по-малката му сестра.

Тя нямаше да го предаде. Не можеше да го предаде.

Петур вдигна ръка за поздрав.

— И от какъв зор ме извика чак дотук? — попита тя, треперейки от студ.

— Това е подходящото място — каза Петур с гробовен глас. — Мястото, където да говорим за татко.

Разговорът не потръгваше добре.

— Искам да ми кажеш какво прави в Стьонг вчера. Намерили са колата на Хакон. Както и тялото му на дъното на Хялпарфос.

— И за това ще ти кажа. Но първо за татко.

— Божичко! — възкликна Ингилейф. — Значи знаеш как е умрял, така ли!?

Петур кимна и я погледна в очите. В тях се четеше безпокойство, любопитство, но и яд.

— Аз бях с тях през онзи уикенд. С пастора и татко.

— Мислех, че си бил на училище.

— Знам. Но татко искаше да отида с тях на този поход. Беше убеден, че ще намерят пръстена. Аз бях раздвоен. Както съм ти казвал, изобщо не исках да пипат пръстена, защото помнех предупреждението на дядо. Но в крайна сметка татко ме убеди. Проблемът беше, че мама ми бе забранила да ходя с тях. Затова не й казахме. Взех автобуса от Рейкявик до Хела и те ме взеха оттам.

— И мама не разбра?

— Не — Петур поклати глава. — Пренощувахме на палатка, а на другия ден стигнахме до пещерата. Не беше точно пещера, а по-скоро дупка в лавата. Три часа я търсихме и татко най-накрая я намери. Щеше да се пръсне от вълнение!

Петур се усмихна при този спомен.

— Пък и можеш ли да го виниш? Беше невероятно. Намерихме пръстен, покрит с тънък слой прах. Нито блестеше, нито нищо; трябваше да го избършеш, за да разбереш, че е златен. Но това бе доказателство за автентичността на Сагата за Гаукур, която родът ни е пазил толкова време.

— Но вие с татко винаги сте знаели, че сагата е истинска, не е ли така?

— Ние вярвахме в това — каза Петур. — Но когато само вярваш, без да знаеш, винаги се появяват съмнения. А да разсееш тези съмнения е невероятно усещане… И така, аз също попаднах под магията на пръстена. Но след няколко минути казах на татко, че трябва да го върнем на мястото му. Казах му, че пръстенът ще донесе само нещастие и че дядо ме е заставил да не позволявам на татко да го взима. Скарахме се много жестоко. Татко се обърна към пастора за подкрепа и я получи. Аз дори опитах да изтръгна пръстена от ръката му, но Хакон просто ме бутна встрани… В известен смисъл, аз развалих всичко — каза Петур. — Когато си тръгнахме, те вървяха заедно, а аз ги следвах на двайсетина метра отзад, силно намусен. Тогава времето се влоши. Уж беше слънчево, а изведнъж заваля сняг… Това бе моят шанс. Татко и пасторът вървяха пред мен. Аз се прокраднах край пастора и се опитах да измъкна пръстена от татко: знаех в кой джоб го е сложил. Планът ми беше да избягам с пръстена в снежната виелица и да го върна в пещерата. Бях сигурен, че няма как да ме настигнат в бурята… С татко се сборичкахме, аз го бутнах, той падна и си удари главата на един камък — Петур преглътна. Очите му се напълниха със сълзи. — Помислих, че е в безсъзнание, а всъщност бе мъртъв. Ей така, от нищо!

— Какви ми ги говориш!? Та ти си го бутнал от скалата! Намерили са тялото му долу!

— Не съм го бутал, кълна се. Той падна от много ниско, може би метър-два. Но явно се удари лошо. По слепоочието, тук — Петур почука по обръснатата си глава.

— Тогава защо са го намерили под скалата?

— Пасторът Хакон видя какво стана и взе нещата в свои ръце. Аз бях напълно съкрушен от това, което бях направил. Бях се парализирал, не можех да измисля нищо. Хакон знаеше, че това беше нещастен случай. Каза ми да бягам, да изчезна, сякаш никога не съм бил там. И аз побягнах… Той е бутнал татко от скалата. Със сигурност беше мъртъв, лекарите се объркаха, като казаха, че е бил жив няколко минути. Но Хакон не ме издаде.

Ингилейф прикри устата си с ръка. Челото й се сбърчи от ужас.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Значи ти си бил елфът, когото е видял старият овчар?

— Елф ли? — свъси вежди Петур.

— Няма значение.

Петур се усмихна на сестра си.

— Вярно е, аз убих татко, но това беше грешка. Една ужасна грешка. Ако Хакон беше жив, щеше да потвърди това. — Петур пристъпи напред и хвана сестра си за ръцете. Погледна я в очите — беше уплашена, потресена, объркана. — Можеш ли да ми простиш, Инга?

За момент Ингилейф остана в ступор, но после се отдръпна от брат си.

— Това не беше убийство, Инга, повярвай ми.

— Ами Аги? И пастора? И тях си убил, нали?

— Не разбираш ли, че нямах друг избор?

— Как така си нямал друг избор!?

— Вече знаеш, че Хакон взе пръстена. Когато Агнар го навестил, подозирал, че пръстенът е у него. Обвинил Хакон, че е убил татко и е откраднал златната халка. Хакон, разбира се, го изхвърлил от дома си, но тогава Агнар се свързал с Томас и се опитал да го привлече като посредник. Искал да изнуди Хакон чрез него.

— И какво общо имаш ти с това?

— Хакон бе направил много за мен. По никакъв начин не ме замеси в разследването. До този момент нямах представа какво е станало с пръстена. Бях се опитвал да го забравя, да не мисля и да не питам за него, но не бях изненадан, че пасторът го е взел от татко. В крайна сметка, Хакон ми се обади. Обясни ми какво става — щяло да се наложи да каже истината, ако аз не направя нещо по въпроса.

— Какво да направиш?

— Не каза. Но и двамата знаехме.

— Божичко! И си убил Аги!

— Наложи се. Не разбираш ли, че нямах друг избор?

Ингилейф поклати глава.

— Имал си, разбира се! А после и Хакон, така ли?

Петур кимна.

— Когато арестуваха сина му и полицията започна да души, аз разбрах, че истината ще излезе наяве.

— Как можа!?

— Що за въпрос!? — възнегодува Петур с гневна нотка в гласа. — Ти настояваше да продадем Сагата за Гаукур. Ако не беше така, всичко щеше да си е наред.

— Глупости! Признавам, направих грешка, но нямах представа какво ще последва. Ти си виновен! Ти си ги убил! — Ингилейф отстъпи назад. — С татко е било нещастен случай, а с другите двама? Всъщност… ти си убил и Сигурстейн, нали?

Петур кимна.

— Трябва да признаеш, че го заслужаваше, след всичко, което причини на Бирна. Взех самолета от Лондон, срещнахме се в Рейкявик, черпих го няколко питиета…

— И вечерта му завърши на пристана?

— Да.

— Кой си ти? — попита Ингилейф с очи, разширени от ужас. — Ти не си брат ми. Кой си ти?

Петур затвори очи.

— Права си. Всичко е заради това. — Извади ръката от джоба си и й показа пръстена. — Ето. Виж го.

Петур го свали от пръста си и го подаде на Ингилейф. Това беше последният му шанс. Може би пръстенът щеше да поквари сестра му, както бе покварил него самия, баща му, Хакон и всички останали.

Ингилейф се загледа в пръстена.

— Това ли е то?

— Да.

Тя го стисна в ръката си. На Петур за момент му се прииска да си го вземе обратно, но устоя на този порив. Нека пръстенът остане в нея, нека хвърли върху Ингилейф злата си магия.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

— Отивам в полицията — каза Ингилейф. — Ти какво очакваше!?

— Сигурна ли си? Напълно ли си сигурна?

— Естествено! — каза Ингилейф. Освен страх и потрес, в очите ѝ вече имаше и омраза.

Петур посърна. Затвори очи. Е, така да бъде. Волята на пръстена щеше да се изпълни. Петур наивно се бе надявал, че нещата могат да свършат по друг начин.

Той пристъпи напред.

Глава 37

Магнъс се размина с един туристически автобус, който излизаше от комплекса, и наби спирачки на паркинга. На него имаше само две коли, паркирани една до друга — голям джип и малко купе.

— Тази е на Ингилейф — каза Джъб, сочейки към купето.

— Стой тук! — извика Магнъс и изскочи от колата.

Прекоси паркинга и тръгна по някакви дървени стълби надолу. Водопадът се разкри пред очите му — казан от бумтяща вода. Пътеката стигаше до тераса за наблюдение някъде по средата на водопада.

Нямаше никой. Само вода. Невъобразими количества вода.

Магнъс погледна нагоре към водопада. Пътеката стигаше почти до самия връх и той успя да я огледа. Но надолу стълбите продължаваха, имаше още един паркинг, клисура… Много места, където можеш да се скриеш от чужди погледи.

Магнъс се затича надолу по стълбите към клисурата.

— Песи? Какво правиш? — очите на Ингилейф се разшириха, но гневът бе по-силен от страха. Петур знаеше, че го очаква трудна схватка. Сестра му нямаше да се даде току-така. Съжали, че не се е подготвил с някакъв тъп предмет, или поне камък. Ако я удареше достатъчно силно с юмрук, можеше да я свали.

Петур преглътна. Щеше да му е много трудно да удари Ингилейф.

Но… нямаше друг избор.

Направи още една крачка напред. Но тогава периферното му зрение засече някакво движение. Иззад хълмчето се появи възрастна двойка с фото статив. Жената им помаха. Петур не отвърна на поздрава, а се обърна към Ингилейф, която дори не ги бе забелязала.

Петур трябваше да печели време, докато двойката си тръгне.

— Искаш ли да се предам на полицията? — попита той сестра си.

— Да — каза тя.

— И защо да го правя?

Разговорът продължи на пресекулки още две-три минути, през които Петур следеше туристите с крайчеца на окото си. Видя как поставят статива, местят го, а после го сгъват пак. Не разбра дали са снимали водопада, или композицията не им е харесала. Но си отдъхна, когато видя как изчезват зад билото на хълма.

Петур пристъпи още по-близо до сестра си.

Джъб не остана в колата. Огледа паркинга и се насочи към гишето за информация. Жената вътре го поздрави на английски, след като прецени, че е чужденец.

— Да сте виждали двама души тук? — попита Джъб. — Мъж и жена. Мъжът е с гола глава, а жената е руса. Исландци са.

— Не съм забелязала. Но говорих с една немска двойка. Мъжът беше с шапка, така че не видях дали е плешив. Но жената бе тъмнокоса, сигурна съм. Искаха да снимат водопада.

— Но няма исландци, така ли?

— Не, съжалявам. Разбира се, аз не мога да видя всичко оттук.

— Благодаря — каза Джъб.

Обърна се и видя немците, които бе описала жената. Слизаха към паркинга от хълма отгоре, сгушени един в друг заради студа. На рамото на мъжа висеше статив.

Джъб се забърза към тях.

— Здравейте! — викна той. — Говорите ли английски?

— Аз да — каза жената.

— Видяхте ли един мъж и една жена горе на хълма? Мъжът е плешив, а жената — руса.

— Да — каза немкинята. — Точно зад билото са.

Джъб се замисли за момент. Да хукне нагоре, или да извика Магнъс?

Магнъс.

Джъб се затича към водопада.

Петур реши на първо време да не удря Ингилейф. Обърна се и бавно тръгна към ръба на клисурата.

— Къде отиваш? — викна му Ингилейф.

— Да погледам водопада.

— Слушаш ли ме изобщо!?

— Слушам, да.

Както Петур се надяваше, Ингилейф тръгна след него. Продължаваше да го убеждава да се предаде. Но стоеше на безопасно разстояние от брат си.

Петур се спря, изломоти нещо и пак тръгна. Това свърши работа. Най-сетне Ингилейф се оказа на метър-два от ръба на пропастта. Трябваше да викат, за да се чуят.

Ингилейф се бе заковала на място. Явно нямаше да пристъпи още малко напред.

Тогава Петур видя в очите ѝ, че тя знае какво се опитва да направи той — да я подмами към собствената ѝ смърт. Ингилейф отстъпи няколко крачки назад, обърна се и побягна. Петур се хвърли след нея. Той имаше по-дълги крака и беше по-силен, така че я догони без проблем и я свали на земята.

Тя извика, но викът ѝ бе заглушен от грохота на водопада. Петур я притисна към тревата, но тя вдигна ръка и го одраска по лицето.

По дяволите! Как да обясни това на ченгетата? Щеше да измисли нещо.

Удари я в лицето. Тя изпищя, но продължи да се съпротивлява. Той я удари пак, по-силно. Ингилейф застина.

Петур преглътна. Очите му пареха от сълзи. Но той нямаше избор. Никога не бе имал избор.

Довлачи Ингилейф до ръба на клисурата. Мястото не беше подходящо. Под скалния ръб започваше полегато тревисто склонче, което не бе достатъчно стръмно. Трябваше да се качи нагоре по течението.

Помъкна тялото на Ингилейф нагоре по пътеката. Краката и ръцете ѝ се блъскаха в камъните. Бе на път да се свести. Но Петур стигна до място, каквото търсеше: ръбът на скалата се издаваше над пропастта, а под него почти отвесният склон се спускаше към реката, засилена към водопада.

Пръстенът! Пръстенът беше у нея! Мамка му! Може би го бе изпуснала, докато се боричкаха? Или го бе прибрала в джоба си?

Положи я на земята. Ингилейф простена. Той започна да рови из джобовете ѝ.

Но тогава, като гръм от ясно небе, една едра фигура прелетя във въздуха и го повали на земята.

Магнъс не чу виковете на Стив Джъб заради шума от водопада. Но се спря и погледна назад.

Тогава видя внушителната фигура на Джъб да се подрусва надолу по пътеката с размахани ръце.

Магнъс се затича. Баирът беше стръмен, но това не го забави.

Обикновено гледаше да се поддържа във форма, тичаше по няколко километра на ден, когато имаше възможност. Но в Исландия такава възможност не се появи и Магнъс се бе поотпуснал. Сърцето му блъскаше тежко, едва си поемаше дъх. Макар да беше стръмно, Магнъс взе баира за отрицателно време.

— Там, горе! — викна Джъб. — Над водопада!

Магнъс не изчака да чуе подробностите, а продължи да бяга нагоре.

Когато стигна до билото, гърдите му щяха да се пръснат.

И тогава ги видя. Две фигури, на метър от ръба на пропастта, едната легнала на земята, а другата надвесена над нея.

Магнъс се затича към тях, вече надолу и още по-бързо. Нямаше шанс Петур да чуе стъпките му, а и той бе твърде зает със сестра си, за да види, че Магнъс се приближава.

Магнъс се хвърли върху Петур и двамата се затъркаляха към ръба на скалата.

Петур се откопчи и се изправи на крака. Олюля се на ръба на пропастта над реката.

Магнъс го гледаше, без да се приближава. Нямаше желание да се хвърли в смъртоносен скок в пропастта, заедно с Петур. Но и щеше да му е трудно да го арестува. Най-малкото, нямаше белезници в себе си. Не знаеше какво да прави, ако успее да надвие Петур. Може би щеше да накара Джъб да седне върху него за час-два, докато дойдеше Вигдис. Разбира се, ако се намираше в нормална страна, щеше да има пистолет и тогава нещата щяха да са много по-прости. Но тук…

Магнъс видя, че Петур се опитва да го премери с поглед. Петур бе висок и жилав. Но Магнъс беше едър и знаеше, че не изглежда беззащитен. Хората обикновено избягваха да се заяждат с него.

Магнъс чу простенване зад гърба си. Ингилейф. Добре, че поне беше жива.

— Хайде, Петур — каза Магнъс с равен глас. — По-добре се предай. Няма друг изход. Ела с мен.

Петур се поколеба. После погледна зад себе си, към речната стихия и зъберите над нея. В следващия момент, Петур се обърна и изчезна зад ръба.

Магнъс се приближи до пропастта и погледна надолу. Там имаше нещо като пътечка, или по-скоро стъпалца, които стигаха до една скала, издадена над реката. Магнъс видя, че може да слезе до водата по пътечката и да се качи обратно малко по-нагоре по течението.

Магнъс слезе след Петур. Камъните бяха изключително хлъзгави от водните пръски и беше трудно да се пази равновесие. Петур не внимаваше чак толкова къде стъпва и трупаше преднина. Магнъс осъзна, че щеше да е много по-добре да остане горе. Със сигурност би стигнал преди Петур до мястото, към което се беше прицелил. Но беше твърде късно.

Магнъс се подхлъзна и сграбчи един камък. Под него, реката бързаше към ръба на водопада. Водата имаше зловещ синьо-зелен цвят.

Цвят на смърт.

Магнъс се вкопчи в скалата и остана там задъхан. Видя как Петур прескочи три камъка, само на метър над водата. Възхити се на координацията му.

Но тогава Петур се подхлъзна. Подобно на Магнъс, и той се вкопчи в скалата с една ръка и остана на място. Но за разлика от Магнъс, Петур не успя да намери хватка за другата си ръка. Увисна и се залюля над водата, свил крака, за да не се натопят в реката и течението да го отнесе.

Магнъс скочи на един камък. После на втори. Не можеше да пази равновесие като Петур. Сега се намираше над самата река, на три метра от брега.

Това беше глупаво.

Петур го погледна. Лицето му бе изкривено от усилие да се задържи с една ръка, а голата му глава блестеше от влагата.

Нямаше да издържи още дълго.

Магнъс се обърна. Видя, че Ингилейф нещо вика и ръкомаха от ръба на скалата. Викаше го да се качи при нея. Магнъс не чуваше думите ѝ, но се ориентира по устните: „Остави го!“.

Магнъс се обърна пак към Петур. Ингилейф имаше право. Магнъс видя как човекът, който бе убил четирима, включително и собствения си баща, и който се бе опитал да убие сестра си, се бори за живота си.

Погледите на Петур и Магнъс се срещнаха. Петур разбра, че Магнъс се е отказал да го гони.

Петур затвори очи, пусна се от скалата и падна без да издаде и звук. Тялото му се понесе в реката и изчезна зад ръба на водопада.

След две секунди от него нямаше и следа.

Глава 38

Магнъс видя Ингилейф до бялото БМВ на брат ѝ, на фона на заснежените планински върхове.

Паркира до нея и излезе от колата.

— Закъсняваш — каза тя. Лицето ѝ бе розово от студа, очите ѝ светеха.

— Съжалявам.

— Нищо де. Радвам се, че дойде.

Магнъс се усмихна.

— А аз се радвам, че ме извика.

— Мислех, че си заминал за Америка.

— Утре. Макар че всички полицаи тук мислят, че вече съм заминал.

— Къде спиш?

— Не мога да ти кажа.

Ингилейф свъси вежди.

— Мислех, че вече ми имаш доверие.

— О, не, не е това. Да кажем, че си научих урока — колкото по-малко хора знаят къде съм, толкова по-добре.

Не беше изключено Сото да изпрати заместник на убиеца, който простреля Арни и затова полицейският комисар бе решил да каже на всички, че Магнъс е заминал за Бостън. А всъщност го бе настанил в къщата на брат си, на час и половина път северно от Рейкявик. Мястото беше красиво, на ръба на един фиорд, с ослепителна панорамна гледка. А и братът на комисаря и семейството му бяха много гостоприемни.

Никой не знаеше нищо за Колби. Това беше добре. Трябваше просто да се покрие за още два дни.

— Е? Какво ще правим сега? — попита Магнъс и погледна към Хекла, надвиснал над тях.

— Ще го изкачим, разбира се.

— Мога ли да попитам защо?

— Ама ти що за исландец си? — подкачи го Ингилейф. — Времето е хубаво и ще се разходим в планината. Не искаш ли?

— О, напротив — каза Магнъс. — Трудно ли е? — Беше взел назаем чифт пионерки от домакина си и в общи линии бе подходящо екипиран.

— През лятото е лесно. Сега е по-така. Още има много сняг, но ще успеем. Хайде!

Тръгнаха нагоре по склона на вулкана. Денят бе прекрасен, небето бе чисто и студено, а гледката зад тях — главозамайваща. Лавата и пемзата бяха покрити със сняг, което всъщност улесняваше ходенето. Магнъс се чувстваше добре. Въздухът бе чист, разходката — ободряваща, а и му бе приятно да ходи редом с Ингилейф. Или по-скоро зад нея. Тя зададе бързо темпо, което Магнъс с радост поддържаше.

— Как е твоят приятел? — попита тя, когато спряха да си поемат дъх и да се насладят на гледката. — Ще се оправи ли?

— Арни е добре, слава богу. Казват, че ще се възстанови напълно.

— Радвам се — каза Ингилейф. Пред тях се простираше долината на река Тьорса, а зад нея — широката равнина, през която течеше Хвита. А отвъд всичко това — още планини.

— Значи утре заминаваш? — попита Ингилейф.

— Да.

— А ще се върнеш ли? — имаше нещо колебливо във въпроса ѝ.

— Не знам — каза Магнъс. — Първоначално изобщо не исках. Но комисарят ме помоли да остана. И съм се замислил.

Наистина се беше замислил и то сериозно. Отчасти се чувстваше задължен и благодарен за това, което комисарят и Арни направиха за него. Но го глождеше и зрънцето съмнение, което сам си вкара в главата три дни по-рано на път към Тьорсардалур. Магнъс подозираше, че истината за убийството на баща му се крие тук, в Исландия, а не по улиците на Бостън.

Както бе очаквал, зрънцето хвана корен. Сега растеше и скоро нямаше да изчезне.

— Ако има някакво значение, и аз искам да останеш — каза Ингилейф.

Тя го погледна и му се усмихна свенливо. Магнъс ѝ се захили. Забеляза вече добре познатия му белег на веждата ѝ. Имаше странното чувство, че познава Ингилейф от години, а не от десет дни, когато я бе разпитал за първи път в галерията.

— Да. Има значение.

Тя се приближи към него, надигна се на пръсти и го целуна. Дълго, чувствено. После се отдръпна.

— Хайде, че още път ни чака.

Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-странно изглеждаше планината. На върха ѝ нямаше един голям кратер, а няколко по-малки, останали от предишни изригвания. Серни изпарения излизаха от тесни пукнатини в скалната маса. Снегът ставаше все по-малко, а оголените места — все повече. Магнъс сложи ръка върху черната лава и разбра защо. Беше топла. Някъде не много дълбоко под тях, вулканът продължаваше да бълбука.

Когато стигнаха върха, пред тях се разкри Исландия в цялата си прелест: големи реки, скалисти планини, мудни, мощни глетчери.

— Странно е като се замислиш: тримата братя са изкачили тази планина преди хиляда години — каза Магнъс. — Исилдур, Гаукур и Асгримур, за тях говоря.

— Аха…

Магнъс се огледа.

— Чудя се в кой ли кратер са искали да хвърлят пръстена.

— Кой знае? — отвърна Ингилейф. — Баща ми все за това мислеше. Както се досещаш, той ме доведе тук за първи път. Планината се е променила много през последните хиляда години.

— Какво ще правиш със сагата? Ще я продадеш ли?

Ингилейф поклати глава.

— Ще я дарим на института Арни Магнуссон. Но преди това ще я оставя на Лорънс Фелдман за една година, а той ще ми даде да оправя галерията. Бирна ще получи своя дял, разбира се.

— Идеално!

— Да. Лорънс се сети за този вариант, но явно така всички са доволни. Мисля, че той се чувства виновен.

— Има защо — Магнъс се замисли за всичко, което се бе случило през последните две седмици. Зачуди се дали изобщо някога ще намерят пръстена. Още не бяха открили тялото на Петур — явно водопадът все още не го бе изплюл. Магнъс се надяваше пръстенът да си остане там — на дъното на Гулфос.

Но не можеше да сподели това с Ингилейф. Ставаше дума за брат й, все пак.

— Хайде — каза Ингилейф и тръгна надолу, успоредно на пътеката, по която се бяха качили. Тук нямаше почти никакъв сняг и земята бе топла. Тя заобиколи един стар кратер и спря пред струя пара, излизаща от цепнатина в земята.

— Внимавай! — подвикна ѝ Магнъс. Снегът и лавата под краката на Ингилейф изглеждаха сякаш всеки момент ще пропаднат. Силен мирис на сяра се носеше из въздуха.

Ингилейф извади нещо от джоба си.

— Какво е това? — попита Магнъс.

— Пръстенът.

— Пръстенът!? Мислех, че е у Петур!

— Той ми го даде. Може би за да ме накара да размисля.

— Но това не си го казала на никого!

— Не.

Магнъс беше само на два метра от Ингилейф. Приближи се към нея, за да огледа причината за всички нещастия от последните две седмици. Какви две седмици!? Последното хилядолетие!

— Какво ще го правиш?

— Ти как мислиш? — каза Ингилейф. — Ще го хвърля в бездната, както Толкин е посъветвал дядо. И както е искал Исилдур.

— Недей — каза Магнъс.

— Защо? Така ще бъде най-добре.

— Как защо!? Това е едно от най-значимите археологически открития в тази страна! Истински ли е? Не искаш ли да разбереш? Колко е стар? Кой го е скрил преди осемдесет години? Дали е фалшификат, или наистина е бил изкован още по времето на Атила? Не разбираш ли? Това са все интересни въпроси, дори ако нямат нищо общо с Толкин. А археолозите ще намерят отговорите им.

— Интересни въпроси, да — каза Ингилейф. — Ето, аз ще ти кажа: пръстенът е златен. Отвътре има рунически надпис, но не съм се опитвала да го разчета. Но това е без значение: пръстенът е въплъщение на злото и е нанесъл достатъчно поражения върху семейството ми. Затова искам да се отърва от него.

— Не, Ингилейф, чакай! — Магнъс усети непреодолимо желание да грабне пръстена от ръката й.

Ингилейф се усмихна.

— Исках да дойдеш с мен, за да съм сигурна, че няма да размисля в последния момент. А виж как се обърнаха нещата.

Магнъс виждаше пръстена между палеца и показалеца на Ингилейф. Не знаеше точно какъв е той — дали е на десет години, или на хиляда, но знаеше, че Ингилейф е права.

Той кимна.

Ингилейф приклекна и хвърли пръстена в цепнатината.

Не последва нищо: нито гръм, нито светкавици. Слънцето продължи да свети на бледото исландско небе.

Ингилейф отиде до Магнъс и бързо го целуна по устните.

— Хайде — каза тя. — Да се прибираме. Ако утре заминаваш за Бостън, имаме да правим много неща за малко време.

Широко ухилен, Магнъс я последва надолу.

Бележка от автора

Хората, които прочетат тази книга, ще се запитат колко от нея е истина и колко — измислица. Този въпрос заслужава отговор.

Гаукур наистина е съществувал. Живял е в Стьонг — просперираща ферма, изчезнала под лавата при изригването на Хекла през 1104 г. Останките от първия имот и от реконструкцията, на няколко километра от него по пътя Тьорсардалур, са изключително интересна гледка. Смъртта на Гаукур от ръката на млечния му брат Асгримур е спомената в Сагата за Нял. Имало е и сага за Гаукур, но последните следи от нея са от четиринайсети век и тя никога не е била превеждана. Историята, описана в нея, остава неизвестна.

Дж. Р. Р. Толкин е преподавал средноанглийски в университета в Лийдс между 1920 и 1925 г., където е учредил клуб „Викинг“ с неговите бири и исландски пиянски песнички. От писмата му се знае, че след като е завършил първата глава от „Властелинът на пръстените“ в края на 1937-ма, той е агонизирал няколко месеца в опит да измисли как да продължи историята и да я свърже с по-ранната си творба, „Хобитът“. „Където тегне мрак“ предлага едно възможно решение на този проблем.

Исландия е малка страна, където сякаш всички се познават. Възможно е някои от героите в тази книга да приличат на някого, но подобна прилика е напълно случайна.

Благодарен съм на покойните Олафур Рагнарссон и Петур Мар Олафссон, които ми отвориха очите за Исландия. Именно след посещението ми при тях, аз реших да напиша книга, чието действие се развива в тази страна — една амбиция, която ми отне петнайсет години. Искам също да благодаря на Свейн Х. Гудмарссон, Сигридур Гудмарсдотир, старши лейтенант Карл Стейнар Валссон от полицията в Рейкявик, Арман Якобссон от Исландския университет, Рага Олафсдотир, Дагмар Торстейнсдотир, Гаутур Стурлуссон, Бринар Арнассон и Хелена Панг за отделеното време и помощта им. На Райкенда Тод, Джанет Уофиндин, Вирджиния Манцер, Тоби Уайлс, Стефани Уокъл и Хилма Роест, за полезните коментари по ръкописа. Благодаря и на агентите си Каръл Блейк и Оли Мунссон, на издателите Никълъс Чийтъм в Корвус и Петур Мар Олафссон в Бяртур-Верьолд за оказаната помощ. Благодаря и на жена си Барбара за търпението и подкрепата.

Notes

[

←1

]

¹ Brookline - градче в околностите на Бостън. — Б.пр.

[

←2

]

² Beacon Hill — скъп квартал на Бостън. — Б.пр.

[

←3

]

¹ Hells Angels — международна рокерска и престъпна организация. — Б.пр.