Kadeto tegne mrak

— Пълни глупости! — мъжът се засмя и вдигна халбата си.

Едва сега Магнъс забеляза, че шахматните дъски бяха залепени на тавана с лице надолу. Хм… Хитро.

Огледа се наоколо. Клиентите на бара бяха от всякакви възрасти и ръстове. Водеха безсмислени разговори, насечени от креслив кикот. Много от тях едва се крепяха на крака, движеха се некоординирано и се потупваха по гърбовете. В единия край на бара седяха две млади американки и отбиваха върволицата словоохотливи исландци. В другия край един слаб мъж с посивяла, рошава коса под шапката си, изведнъж запя „Самъртайм“ с мелодичния си баритон.

Добре пееха тези исландци!

Още една бира. Още едно малко. Гневът започна да се стапя, а Магнъс — да се отпуска. Завърза разговори с мъжете от двете си страни. Както и с американките. Говореше им със силен исландски акцент, за тяхно огромно удоволствие. Това му се стори много смешно. Всъщност, той самият беше много смешен. Изигра партия шах и загуби.

Още бира. Още ликьор. Два ликьора! Колко ликьора станаха? И колко бири? Нямаше представа.

По някое време Магнъс реши, че трябва да си ходи. Повдигна се от стола си и се сбогува прочувствено с новите си приятели. Помещението рязко се завъртя. Мъжът с шапката за малко се раздвои и после пак се събра в една фигура.

Ама как се беше натряскал! Магнъс не се беше напивал така много отдавна. Но се чувстваше добре.

Излезе от бара и се поосвести на хладния нощен въздух. Беше много след полунощ. Небето бе чисто, а звездите блещукаха ледено над главата му. Сърпът на луната се отразяваше в залива долу. Магнъс пое дълбоко въздух.

Рейкявик му харесваше. Беше спокоен малък град, което много допадаше на Магнъс. Той щеше да направи всичко възможно, за да го запази такъв.

Беше горд, че е полицай в Рейкявик.

По улиците нямаше никой. Разликата между съботната и неделната нощ в Рейкявик беше огромна. Но докато се прибираше към квартирата нагоре по баира, Магнъс забеляза групичка от трима души в една уличка. Сцената му бе толкова позната.

Наркотици.

Магнъс се намръщи. Отрепки в града-играчка.

Сега щеше да им покаже.

— Хей! — викна той и тръгна към уличката. — Хей! Какво правите там?

Дилърът беше дребен и смугъл, може би дори не беше исландец. Купувачът бе по-висок и здрав и носеше плетена шапка. Той имаше приятел — огромен северняк с къса руса коса и малка руса брадичка. Беше по-едър дори и от Магнъс. Бицепсите му се открояваха под черната тениска в студената нощ.

— Теб какво те засяга? — отвърна дилърът. Каза го на английски, както Магнъс се бе обърнал към тях.

— Дай стоката! — каза Магнъс и протегна ръка. — Аз съм ченге.

— Я се гръмни бе! — отвърна дилърът.

Магнъс му се нахвърли. Онзи се наведе и удари Магнъс в гърдите. Но в удара му нямаше сила и Магнъс просна дилъра на земята с един удар в ченето. Севернякът сграбчи Магнъс и се опита да го повали, но Магнъс се откопчи от хватката му. За няколко мига адреналинът надви алкохола и Магнъс удари два пъти мъжагата, преди да му извие ръката.

— Арестуван си! — извика Магнъс, все още на английски.

Дилърът лежеше на земята и стенеше. Хърбавият с плетената шапка си плю на петите.

— Пусни ме бе! — изхъхри севернякът на исландски.

Извъртя се и се блъсна в стената, притискайки Магнъс. Магнъс го пусна. Севернякът се обърна и удари Магнъс два пъти: веднъж в главата и веднъж в корема, но Магнъс избегна третия удар и му нанесе ъперкът.

Големият се олюля. Още един добре пласиран удар го свали на земята.

Магнъс погледна към дилъра, който се опитваше да се изправи.

— Ти също си арестуван.

Но в този момент уличката започна отново да се люлее и върти. Ударът в корема на Магнъс си каза думата и той се преви да повърне. Опита се да се изправи, но не успя. Залитна и едва остана на крака.

Дребничкият беше тръгнал да бяга, но когато видя в какво състояние е Магнъс се изсмя и му заби една глава в лицето.

Магнъс падна.

Полежа малко на студения асфалт. Но дали бяха минали секунди или минути, не знаеше.

Чу сирени. Добре. Идваше помощ.

Две силни ръце го изправиха на крака. Той се опита да фокусира върху лицето пред себе си. Беше ченге в униформа от полицията в Рейкявик.

— Натам избягаха — каза Магнъс на английски, махвайки в неопределена посока.

— Елате с нас — каза ченгето и дръпна Магнъс към колата, която чакаше със запалени светлини.

— Аз съм полицай — каза Магнъс. — Ето, ще ти покажа значката си. — Всичко това на английски.

Ченгето изчака Магнъс да извади американската шофьорска книжка от портфейла.

— Хайде — подкани го ченгето.

И тогава Магнъс повърна върху обувките му.

Глава 16

Диего светна лампата. Двете голи тела, вплетени върху леглото, застинаха, но само за миг.

След това мъжът се отдели от жената, извъртя се и седна с бързо атлетично движение. Жената отвори уста, за да изпищи, но се спря, когато видя револвера.

За голяма радост на Диего, никой от двамата не знаеше, че в барабана има само един патрон.

Диего се изкиска.

Беше доста смешно. Той бе седнал в едно кресло в хола, с изваден револвер и без видимост към входната врата. Беше чакал там цяла вечер. И изведнъж се появиха двама души.

Диего реши да изчака и да ги изненада, когато се обърнат към него. Но така и не успя.

Мъжът се нахвърли на момичето още от вратата. А и тя не му се дърпаше. За един момент Диего помисли, че ще му устроят представление направо на пода, но тогава жената поведе мъжа към спалнята. Нито един от двамата не видя Диего.

Той реши да изчака, докато младите се съблекат. Голотата не го притесняваше. След това се промъкна в спалнята през открехнатата врата и погледа малко боричкането върху спалнята на бледата светлина от улицата.

Сега двамата мигаха срещу току-що запалената лампа.

— Ти! — Диего посочи с револвера към мъжа. — В банята! Веднага! Само да си гъкнал и ще ти напълня задника с олово!

Мъжът не се нуждаеше от повече покани. Само за миг изхвръкна от леглото и се затвори в банята.

Диего се приближи към жената. Колби.

Хубаво тяло. Малко кльощава, но с хубави, стегнати цици.

Тя го видя къде гледа и каза:

— Прави каквото искаш. Давай!

— Ама аз искам само да си поговорим! — отговори Диего. — Няма дори да те докосна, ако си поприказваш с мен.

Колби преглътна. Очите ѝ бяха ококорени от страх.

С едно бързо движение, Диего я сграбчи за косата и натика дулото на револвера си в устата ѝ.

— Къде е Магнъс?

— Кой? — гласът на жената едва се чуваше.

— Магнъс Джонсън, гаджето ти. — Усмихна се и се огледа из спалнята. — Едно от гаджетата ти. Явно ти си от момичетата, на които един мъж не им стига.

— Аз… не знам.

Диего дръпна спусъка. Щрак.

Колби изстена сподавено.

Диего ѝ обясни правилата на собствената си версия на руската рулетка. Много обичаше този момент. Обичаше да гледа очите на жертвите. Страх, несигурност — идеално.

— Добре, пак ще те питам: къде е Магнъс?

— Не знам — каза Колби. — Заклевам се! Щеше да ходи някъде, но не ми каза къде.

— Ти не се ли сети?

Колби поклати глава.

Диего забеляза колебанието ѝ.

— Сетила си се, нали?

— Н-не. Не, заклевам се!

— Това добре, само дето не ти вярвам.

Дръпна спусъка отново.

Щрак.

— Божичко! — Колби се отпусна назад. Опита се да заплаче с револвер, натикан в устата.

Диего обичаше тази игра.

— Сетила си се. Добре. А сега аз ще налучкам — каза Диего. — В този щат ли е?

Колби се поколеба, поклати глава.

— Добре. А поне в страната ли е?

— Не.

— В Мексико?

Колби пак поклати глава.

— Канада?

Ново мълчаливо отрицание.

На Диего му беше забавно.

— Поне ми кажи: топло или студено?

Никакъв отговор.

Той дръпна спусъка.

Щрак.

— Студено! Отиде някъде на студено!

— Браво на момичето! Но аз се предавам. Много съм зле по география. Къде точно е Магнъс?

Още едно щракване. Тази игра не беше честна. Макар Колби да нямаше представа къде е патронът, Диего знаеше, че е в последното гнездо. Той играеше по тези правила. Пък и нямаше да е добре ако ѝ пръсне мозъка, преди да му е отговорила.

— Добре! Добре, ще ти кажа! В Швеция е! Не знам къде точно. Сигурно в Стокхолм, това е в Швеция!

— Ти си просто един упорит исландски пияница, така ли?

С големи усилия Магнъс успя да фокусира поглед върху червеното лице на полицейския комисар пред себе си. Устата му бе суха, главата му пулсираше, а стомахът къркореше.

— Съжалявам, сър. — Магнъс наричаше „сър“ всички висшестоящи. Майната му на исландския етикет!

— Често ли се случва? Веднъж седмично, или целуваш бутилката всеки ден? Това не го пишеше в досието ти. Нарушаваш по някое правило от време на време, но никога не си се появявал пиян на работа.

— Така е, сър. От години не се бях напивал така.

— А защо го направи?

— Не знам — каза Магнъс. — Казаха ми лоша вест. Семейни проблеми. Няма да се повтори.

— Надявам се — отвърна комисарят. — Имам важна задача за теб, но за да я изпълниш, колегите ти тук трябва да те уважават. А ти само за три дни успя да станеш за смях!

Нощта му се губеше, но Магнъс си спомняше смеха. Дежурният полицай бе чул за новия тарикат, пристигнал от Америка, и му се стори изключително забавно, че вече е попаднал в килията за изтрезняване. Радостта му бе споделена и от патрулните полицаи, които бяха прибрали Магнъс. Както и от хората, приключващи смяна. И от новата смяна.

Проявиха достатъчно човечност да го закарат до квартирата му. В колата Магнъс бе заспал, но смътно си спомняше как Катрин го съблича и го слага да си легне.

Събуди се след няколко часа с ужасен главобол, пресъхнала уста и препълнен мехур. Довлачи се до полицейската централа към десет часа. Докато отиваше към бюрото си, чу другите детективи да си шушукат и да се подсмиват. Минута по-късно Балдур му каза, с ехидна усмивчица, че Голямата Сьомга го вика в кабинета си.

— Съжалявам, че ви разочаровах, господин Комисар — повтори Магнъс. — Оценявам това, което правите за мен, и съм сигурен, че ще ви бъда от полза.

Комисарят изсумтя.

— Торкел смята, че вършиш добра работа. Как върви разследването на убийството? Разбрах, че сте открили сагата. Истинска ли е?

— Възможно е, но още не знаем със сигурност. Изглежда англичанинът Стив Джъб се е опитвал да я купи от Агнар. Възникнал е проблем, спречкали са се и Джъб го е убил.

— Той все още ли мълчи?

— Да. Но има един човек, Лорънс Фелдман, известен в интернет с прякора си Исилдур, който явно е финансирал сделката. Знаем къде живее. Ако го натисна малко, ще пропее.

— Е какво чакаш?

— Той е в Калифорния. Балдур на ме пуска.

Комисарят кимна.

— Днес ще можеш ли да работиш, или ще боледуваш?

Магнъс се досещаше, че това не е мил въпрос от загрижен началник, а директна проверка на неговата отдаденост към работата.

— Днес съм на линия.

— Добре. И това да не се повтаря! Иначе те пращам обратно в Бостън и не ми пука кой е по петите ти.

Ингилейф наблюдаваше как професор Мориц внимателно отнася плика с парчетата от стария пергамент към колата си, а една негова колежка прибра по-обемистото копие от седемнайсети век. Двама униформени полицаи и младият детектив на име Арни се суетяха наоколо.

Тя очакваше да ѝ олекне, когато се отърве от сагата, но това не се случи. Ингилейф се давеше в чувство за вина.

Тайната, която семейството бе пазило в продължение на векове, в момента изчезваше през входната ѝ врата. Беше невероятно, че са успели да я опазят толкова дълго време. Ингилейф си представяше как предшествениците ѝ, сгушени около огъня в селската си къща, четат сагата отново и отново през дългите зимни нощи. Сигурно е било много трудно да опазят сагата от зетьове, снахи, братовчеди и съседи. Но бяха успели. И не я бяха продали. През последните три века, животът на фермерите в Исландия е бил извънредно труден. Но дори в моменти на непоносим недоимък и глад, те не бяха избрали по-лесния път. А са се нуждаели от пари повече от нея.

Какво право имаше тя да продава сагата?

Брат ѝ Петур бе прав, когато я посъветва да не я продава. А той ненавиждаше сагата най-много от всички.

Огледа се из галерията. Стоките на витрината — вазите, чантите от рибешка кожа, свещниците и картините — бяха много хубави, но наистина ли си заслужаваха?

Полицаите казаха, че искат сагата като доказателство. Щяха да я пазят в тайна до приключване на разследването. Но рано или късно всички щяха да чуят за нея. Не само в Исландия, а по целия свят. Феновете на Толкин от Америка, Англия и изобщо цяла Европа щяха да се нахвърлят върху тази творба. По всяка улица щяха да заблестят гръмки реклами.

В крайна сметка, вероятно щяха да ѝ позволят да продаде сагата. От публично оповестена сделка щяха да паднат много пари, стига исландското правителство да не успееше някак да конфискува сагата. Ако Ингилейф успееше да закрепи галерията още няколко месеца, вероятно нямаше да стигне до фалит.

Преди смъртта на Агнар, галерията беше най-важното нещо в живота на Ингилейф. Сега обаче тя си даваше сметка че не е трябвало да бъде така.

Галерията бе на път да фалира, защото тя вземаше лоши делови решения. „Крепа“ само влошаваше нещата, но Ингилейф никога не биваше да се захваща с Нордидеа. Сама си беше виновна и сама трябваше да понесе последствията.

Отвън професорът и полицаите се качиха по колите и заминаваха. Ингилейф се почувства като в капан в малката галерия. Взе си чантата, угаси светлините и затвори. Голяма работа, ако загубеше няколко клиента тази сутрин.

Докато вървеше надолу по хълма, в главата ѝ бушуваха най-различни мисли. Скоро стигна до залива и тръгна по алеята за колоездачи, успоредно на брега. Движеше се на изток, към масивните скали на Еся, забулени в облаци. Бризът, който навяваше откъм водата, охлади лицето ѝ. Шумът от трафика в Рейкявик се смеси с крясъците на чайките. Двойка патици плуваха в кръгчета на няколко метра от вулканичната пемза, служеща за вълнолом.

Чувстваше се сама. Майка ѝ бе починала преди няколко месеца, а баща ѝ — когато беше дванайсетгодишна. Сестра ѝ Бирна не можеше да я разбере. Проявяваше съчувствие за минута-две, но бе твърде погълната от собствените си проблеми: хубавата ѝ къща, лошият ѝ брак и шишетата с водка. Бирна никога не се бе интересувала от Сагата за Гаукур, а след смъртта на баща им тя наследи майчината си омраза към семейната легенда. Дори каза на Ингилейф, че не ѝ пука какво ще стане със сагата.

Ингилейф знаеше, че трябва да говори с Петур, но не можеше да се накани. Той ненавиждаше сагата, заради това, което бе сторила с баща им. И все пак, дори Петур смяташе, че продажбата е грешен ход. Ингилейф го бе убедила, че Агнар ще намери купувач и сделката ще се запази в тайна. Чак тогава Петур се бе съгласил. Сега щеше много да ѝ се ядоса. И с право. От него също не можеше да очаква съчувствие.

Сигурно вече бе разбрал за убийството на Агнар от вестниците, но още не ѝ се бе обадил. Слава богу!

Това беше ирония на съдбата. Ингилейф бе твърдо решена да не позволява на сагата да ѝ влияе, както влияеше на всички от семейството. Защото Ингилейф беше нормалната и практичната в рода. Или поне така си мислеше.

Сега горкият Аги бе убит. Тя бе сглупила, като се опита да скрие сагата от полицаите. Този план бе обречен на провал. И дори сега, Ингилейф продължаваше да крие информация от тях.

Погледна в чантата си, където бе мушнала плика, точно преди полицията да дойде за сагата. Другият плик.

Сети се за едрия червенокос детектив с лек американски акцент. Той се опитваше да залови убиеца на Агнар, а Ингилейф разполагаше с информация, която можеше много да му помогне. Вече бе късно да я пази в тайна, полицаите рано или късно щяха да разберат. Предателството бе извършено, грешката бе извършена, а сега беше ред на последиците. Ингилейф не можеше по никакъв начин да върне сагата обратно в сейфа.

Спря пред резиденцията Хьофди — елегантна бяла постройка, където Горбачов и Рейгън се бяха срещали, когато Ингилейф бе на шест години.

Изрови номера на детектива от чантата си и го набра на мобилния си телефон.

Колби изчака пред входа банката да отвори. Нареди се първа пред гишето на касата и изтегли дванайсет хиляди долара в брой. След това отиде в един спортен магазин и си накупи екипировка за къмпинг.

Когато онзи изверг си тръгна от апартамента ѝ, Колби бе прекалено уплашена, за да се разпищи. Ричард не ѝ помогна особено: изтича от банята, мърморейки, че адвокатската му кариера е твърде важна, за да я рискува заради някакви мутри и че Колби трябва да избира приятелите си по-внимателно. Забрави си сакото.

Кофти.

Колби беше доволна, че не каза на мутрата за Исландия. Едва устиска обаче: беше толкова уплашена, че за малко да му каже къде е Магнъс. Възхищаваше се на себе си как ѝ е хрумнало да каже Швеция в последния момент. Магнъс ѝ бе казвал, че колегите му викат „Швед“ и това бе останало в главата ѝ.

Мутрата и повярва, беше сигурна в това.

Надяваше се да мине известно време, преди той и приятелите му да разберат, че са на фалшива следа, и Колби не възнамеряваше да ги чака със скръстени ръце. Със сигурност нямаше да отиде при Магнъс. Но вече възприемаше предупрежденията му сериозно. Нямаше да рискува с кредитни карти, хотели или приятели. Никой нямаше да знае къде е тя.

Колби щеше да изчезне.

От спортния магазин отиде в един супермаркет. След това, с багажник пълен с провизии, Колби се насочи на запад. Планът ѝ беше по някое време да тръгне на север, към Мейн или Ню Хампшир, и да изчезне някъде в гората. Но първо трябваше да свърши едно нещо. Слезе от магистралата и спря в предградието Уелсли. Намери един интернет клуб и си поръча кафе.

Първият имейл беше до шефа ѝ: че няма да отиде на работа и че не може да му обясни защо, но да не се притеснява. Вторият бе до майка ѝ, с почти същото съдържание. Беше невъзможно да убеди майка си, че няма нищо страшно, затова и не опита.

Третият имейл беше до Магнъс.

Глава 17

Полицейската централа беше на десетина минути пеша от резиденцията Хьофди, където Ингилейф се бе разбрала с Магнъс да се срещнат. Чувстваше се малко по-добре след наденичката, която си купи от автогарата на връщане от кабинета на Комисаря, но главата му все още не се беше избистрила.

Чувстваше се и глупав. Извинението му пред Комисаря на националната полиция беше искрено; Магнъс оценяваше всичко, което човекът бе направил за него, но го разочарова. Другите детективи първоначално гледаха Магнъс със страхопочитание, а сега вече го имаха за пълен смешник. Недобро начало.

Магнъс беше уплашен. Алкохолизмът е наследствен и ако за него съществуваше ген, Магнъс го имаше. В университета се бе разминал на косъм. Новината за аферата на баща му го жегна много дълбоко. Дори сега, когато ушите му пищяха след снощната му глупост, част от него се изкушаваше да свърне към Гранд Рок и да си вземе една бира. А после и още една. Това, разбира се, би развалило всичко. Добра причина, за да го направи.

Тези мисли бяха опасни. Магнъс трябваше някак да се абстрахира от това, което му каза Сигурбьорг.

Един вариант беше да се посвети изцяло на разследването. Почуди се за какво ли иска Ингилейф да говори с него. Звучеше напрегната по телефона.

Магнъс не й вярваше. Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно му се струваше сагата да е фалшификат, направен от Агнар. Ингилейф бе негов съучастник, за достоверност. Връзката между тях може би още продължаваше, независимо от балерината-студентка на Агнар.

Резиденцията Хьофди стоеше самотна на затревена площ между две натоварени улици, успоредни на брега. Една фигура бе приседнала на ниския зид до бялата сграда.

— Благодаря, че дойде — каза Ингилейф.

— Няма проблем — отговори Магнъс. — Нали затова ти дадох номера си?

Магнъс седна до Ингилейф на зида. Гледаха към залива. Бризът търкаляше малки облачета по бледосиньото небе, а сенките им се плъзгаха по блещукащата сива вода. В далечината, като бяло петно над океана, се мержелееше ледникът на полуостров Снаефелснес.

Ингилейф беше напрегната. Седеше изправена на зида, а бръчките по умисленото ѝ чело подчертаваха белега над веждата ѝ. Приличаше на много момичета в Рейкявик: слаба, руса, с високи скули. Но и се различаваше от тях. Беше решителна и целеустремена. Въпреки всички неща, които очевидно я тревожеха, тя знаеше какво иска и щеше да го постигне. На Магнъс това му харесваше. Ингилейф явно се двоумеше дали да му каже нещо.

Той седеше и мълчеше. Чакаше. Забеляза малък белег и на лявата ѝ буза. Не го бе видял преди това.

В крайна сметка, тя отвори уста. Все някой трябваше да го направи.

— Знаеш ли, че тази сграда е обитавана от дух?

— Резиденцията Хьофди ли? — Магнъс погледна зад гърба си към елегантната бяла постройка.

— Да. Духът на девойка, която се отровила, след като я обвинили в кръвосмешение с брат ѝ. Местните се страхували от нея.

— Исландците вземат духовете много на сериозно — каза Магнъс.

— Не само исландците. Резиденцията е била британско консулство. Консулът бил толкова уплашен, че помолил британското външно министерство да смени адреса на консулството. Казват, че девойката продължава да светва и гаси лампите в къщата. — Ингилейф въздъхна. — Много ми е мъчно за нея.

Магнъс долови потрепване в гласа ѝ. Странно. Повечето духове бяха страдали приживе, но все пак…

— За това ли искаше да поговорим? — попита я той. — Да проверя ли какво става? Лампите не светят в момента.

— А, не — тихо отговори тя. — Просто исках да разбера как върви разследването.

— Напредваме — каза Магнъс. — Трябва да стигнем до съучастника на Стив Джъб. И още не сме проверили дали сагата е автентична.

— О, автентична е.

— Така ли? А не е ли хитроумна измама, замислена от Агнар? Затова ли са го убили? Стив Джъб е разбрал, че са го преметнали.

Ингилейф се разсмя. Напрежението сякаш изтече от тялото ѝ. Магнъс я изчака да се успокои.

— Е? — попита той.

— Де да беше! — каза тя. — Разбирам защо мислиш така. Но аз съм сигурна, че сагата е истинска. Тя превърна живота на целия ми род в ад.

— Ти така казваш.

— Не ми ли вярваш?

— Не — отговори Магнъс. — Откакто се познаваме, не спираш да ме лъжеш.

Усмивката изчезна. Ингилейф въздъхна.

— Така е, да. И разбирам твоята гледна точка — не можеш да си сигурен, че сагата е истинска. Но вашите лаборанти ще ѝ направят тестове, въглерод-14 или както се казваше, и ще разберат колко е стар пергаментът. Ще проверят и копието от седемнайсети век.

— Може би — каза Магнъс.

Ингилейф го погледна право в очите. Магнъс се притесни за момент, но устоя на погледа.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя.

Изрови от чантата си пожълтяващ пощенски плик.

Даде го на Магнъс. Английска марка — същият крал, същият почерк.

— Ето за това те повиках. Трябваше да ти го покажа още вчера, но не го направих.

Магнъс отвори плика. Вътре имаше един лист от тетрадка.

Оксфорд

12 октомври 1948

Драги Исилдссон,

Благодаря ти за изключителното писмо. Каква поразителна история! Най-силно ме впечатли моментът с руническия надпис „Пръстенът на Андвари“. Тези исландски саги са пълни с изненади! Толкова са реалистични, а учените гледат на тях като на измислица. Но ето че пръстенът от Сагата за Гаукур наистина съществува и то от хиляда години! След като остатъците от чифлика на Гаукур бяха открити под цялата тази пепел, аз вече съм убеден, че историята е достоверна.

Много ми се иска да видя пръстена, да го подържа, да го докосна. Но мисля, че си постъпил правилно, като си го скрил отново. В противен случай, трябваше ти лично да го хвърлиш в пастта на Хекла! Би било нередно злите магически сили на пръстена да се подлагат на научни опити. И не се тревожи, на никого няма да кажа за твоята находка.

Най-накрая завърших „Властелинът на пръстените“ след дванайсет години тежка работа. Книгата е огромна, поне 1200 страници, и съм много доволен от нея. Трудно ще е да я отпечатат при тази криза с хартията, но издателите ми са оптимисти. Когато книгата излезе, както се надявам, че ще стане, ще ти изпратя едно копие.

С най-добри пожелания,

Дж. Р. Р. Толкин

— Тук пише, че дядо ти е намерил пръстена — каза Магнъс.

Ингилейф кимна.

— Така пише, да.

Магнъс поклати глава.

— Това е невероятно.

— Напротив. — Ингилейф въздъхна. — Това обяснява всичко.

— Какво толкова обяснява?

— Манията на баща ми. Как е умрял.

— За какво говориш?

Ингилейф се загледа към океана. Магнъс наблюдаваше лицето ѝ: явно се мъчеше да надвие емоциите си. Когато тя се обърна към него, в очите ѝ проблясваха сълзи.

— Нали ти казах, че баща ми умря, когато бях на дванайсет години?

— Да.

— Той търсеше пръстена. Винаги ми се е струвало абсурдно образован човек да вярва, че пръстенът още съществува. Но той не вярваше, а знаеше. Сигурно неговият баща му е казал.

— Но без да опише къде точно е скрит, така ли?

— Точно. Баща ми започна да го търси веднага след смъртта на дядо. Предполагам, че дядо му е забранил, но татко тършуваше с дни из долината на Тьорса, независимо от времето. И един ден просто не се върна.

Ингилейф прехапа устна.

— Кога намери писмото? — попита Магнъс.

— Съвсем наскоро. След като се свързах с Агнар. Вече разполагаше с първото писмо от Толкин, от 1938-ма, което ти показах вчера. Но ме попита дали няма и други доказателства и аз се върнах във Флудир и прерових документите на татко. Намерих няколко писма от Толкин до дядо. Това е едно от тях.

— Каза ли на Агнар?

— Да.

— Сигурно се е развълнувал.

— Веднага дойде във Флудир да ме види. Мен и писмото.

Магнъс извади тефтерчето си.

— Кой ден беше това?

— Миналата неделя. — Ингилейф набързо пресметна датите. — Деветнайсети.

— Четири дни преди да го убият — каза Магнъс. Сети се за имейла от Агнар до Джъб, в който професорът пишеше, че е намерил и нещо друго. Както и за съобщението от Джъб до Исилдур с подобно съдържание. Явно беше нещо ценно. Може би пръстенът?

— Имаш ли представа къде е пръстенът?

Ингилейф поклати глава.

— Не. В сагата пише, че пръстенът е скрит под главата на някакво куче. Тук е пълно със скални образувания, които приличат на кучета, ако ги погледнеш под определен ъгъл. Това търсеше баща ми. Предполагам, че дядо е намерил пещерата, а татко — не.

— Ами Агнар? Той не знаеше ли къде може да е пръстенът?

— Не. Попита ме, естествено. Беше много настъпателен. Казах му да си върви.

— Значи, доколкото ти е известно, пръстенът все още е скрит в незнайна пещера?

— Мисля, че да — каза Ингилейф. — Но ти пак не ми вярваш, нали?

Магнъс огледа подредения почерк на писмото. Изглеждаше истинско. Разбира се, ако го беше правил талантлив фалшификатор, така и трябваше да изглежда. Погледна към Ингилейф. Май този път говореше истината, въпреки неуспешните ѝ опити да го излъже при двата им разговора досега. А може би се бе преструвала на неизпечена лъжкиня, за да може Магнъс да ѝ повярва сега, но с такъв номер можеше да се справи само много опитна и хитра актриса.

Можеше ли Магнъс да повярва, че пръстенът от Сагата за Гаукур наистина е оцелял?

Тази мисъл го изкушаваше. Учените водеха горещи спорове относно историческата достоверност на исландските саги. Повечето от героите и случките в тях не бяха измислица, но пък имаше и пасажи, които явно бяха плод на нечие въображение. Когато Магнъс четеше сагите, прозаичният им стил и реалистичните им персонажи го караха да забрави, че това са митове и да се чувства сякаш се намира в средновековна Исландия.

Детективът в него устоя на това изкушение. Първо, Магнъс не беше сигурен дали сагата изобщо е истинска. Дори и да беше, може би пръстенът беше измислица. Ако наистина бе имало такъв златен пръстен, той вероятно бе погребан под тонове пепел, или пък отдавна намерен и продаден от някой беден пастир. Разказът на Ингилейф не звучеше правдоподобно. Но нямаше смисъл да се спекулира. Беше без значение какво мисли Магнъс; единственото важно нещо беше какво са вярвали Агнар, Стив Джъб и Исилдур.

Ако един истински фен на „Властелинът“ получи възможност да сложи ръка на пръстена, на Единствения пръстен, това беше достатъчен мотив за убийство.

— Не знам какво да мисля вече — каза Магнъс. — Но благодаря, че все пак ми каза това.

Ингилейф сви рамене.

— Разбира се, щеше да е по-добре, ако ми беше казала още първия път.

Ингилейф въздъхна.

— А най-добре щеше да е ако изобщо не бях вадила проклетата сага от сейфа.

Глава 18

Столовата бе почти пълна. Пати Лийнахан се огледа за някой познат и видя Шанън Крейчик от „Пътна полиция“ — седеше сама на маса в дъното до група гении от компютърния отдел. Пати се насочи с таблата си към нея.

— Как си, Шанън?

— Бива. Само дето тъпият сержант ми дава зор, щото не сме си изпълнили квотата за месеца. Все едно от нас зависи! Какво да направя, ако всички жители на Бостън изведнъж решат да спазват ограничението на скоростта?

Пати и Шанън си обмениха по още някое дежурно оплакване, след което Шанън стана от масата и остави Пати сама с недоядената си салата.

Компютърджиите си говореха за един случай от миналата година. Пати си го спомняше. Една жена в Бруклайн бе отвлечена от собствения си съсед; всички вестници писаха за това, а клюките в полицейския участък не секнаха в продължение на седмици.

— Скоро не съм виждал Джонсън — каза единият програмист.

— Ти не разбра ли? Покрили са го. Той е свидетел по делото срещу Лийнахан.

— И сега е в програмата за защита на свидетели, така ли?

— Сигурно.

— Онзи ден се чух с него. — Пати стрелна бърз поглед към говорещия. Беше от китайски произход, дребничък и говореше бързо. — Изпрати ми един имейл. Искаше да проверя къде е бил написан, като в Бруклайнското разследване.

— И успя ли?

— Да. Изобщо не беше толкова трудно. Написал го е някакъв човек в Калифорния. Дори не се е опитал да прикрие IP-адреса си.

Разговорът премина към друга тема и Пати си довърши салатата. Взе си едно кафе и се върна на работното си място.

Арестуването на чичо ѝ Шон бе разбунило духовете в семейството. Целият род бяха наследствени полицаи, вече трето поколение, и никой не беше лошо ченге, особено чичо ѝ Шон. Но полицията имаше един основен проблем: всичко зависеше от правилника и от това дали някое ченге ще изпорти колегите си. Ченге като Магнъс Джонсън.

Пати не поддържаше напълно мнението на семейството си. Доколкото знаеше, чичо Шон бе арестуван за нещо много сериозно. Никога не му бе имала пълно доверие; винаги го бе намирала за твърде приказлив, твърде хитър. Пати знаеше само едно нещо със сигурност: никога не бива да доносничиш за колегите си полицаи. Никога.

Трябваше ли да каже на баща си какво е чула? Той поне беше честен; щеше да знае как да постъпи, дали да каже на някого.

Освен това, ако не му кажеше и той разбереше от другаде, щеше да й одере кожата.

Най-добре да му каже.

Врявата бе непоносима. Магнъс и Арни седяха в дъното на дълго подземно помещение и слушаха група некадърни тийнейджъри, наречена „Шринк рапт“. Свиреха някаква смесица от реге и рап с исландски мотиви. Беше оригинално, но и болезнено. Особено в комбинация с махмурлийския главобол на Магнъс. За момент бе решил, че храната и свежият въздух са решили проблема, но болката се завърна с пълна сила.

Магнъс най-старателно бе отишъл до централата, за да докладва на Балдур за разговора с Ингилейф. Балдур също не вярваше, че пръстенът на Исилдур наистина съществува, но поне разбираше гледната точка на Магнъс, че дори само слухът за такъв пръстен е достатъчна мотивация за Стив Джъб, съвременния Исилдур и Агнар.

Балдур бе изпратил един детектив в Йоркшир да претърси къщата и компютъра на Стив Джъб, макар че британските власти се бавеха с издаването на заповедта за обиск. Отнякъде изведнъж се появи изпечен лондонски криминален адвокат, който започна да отправя най-различни възражения.

Още един признак, че в този случай бяха замесени големи пари.

— Такава музика ли слушаш, Арни? — попита Магнъс.

Арни го изгледа презрително. На Магнъс му олекна. Момчето поне имаше вкус. Самият Магнъс не разбираше много от исландска музика, но напоследък се бе привързал към мелодичните звуци на групата Сигур Рос — нищо общо с тези момчетии.

Песента свърши. Настъпи блажена тишина.

Петур Асгримссон стана от стола в средата на помещението и се приближи към групата.

— Благодаря ви, но няма да стане — каза той.

Петимата млади, руси реге-рапъри нададоха вопъл на недоволство.

— Елате пак догодина. Трябва малко да изчистите звученето — каза Петур. — И сменете барабаниста.

Обърна се към посетителите си и дръпна един стол от дъното на залата. Петур беше висок и жилест, но широкоплещест и имаше високи скули, като на Ингилейф. Гладко обръснатият му череп лъщеше над издълженото му лице. Сивите му интелигентни очи набързо прецениха двамата полицаи.

— Искате да говорим за Агнар Харалдссон, така ли?

— Изненадан ли си? — попита Магнъс.

— Очаквах ви по-рано. — В този коментар се усети нотка на обвинение, че полицаите са прекалено мудни.

— Нямаше да се забавим, ако сестра ти ни беше казала цялата истина още от началото. Или ако ти ни беше потърсил.

Петур повдигна русите си вежди.

— И защо да ви търся?

— Знаеш ли, че Ингилейф се е опитвала да продаде Сагата за Гаукур с помощта на Агнар?

Петур кимна.

— Да, въпреки че аз не исках.

— Срещал ли си се с него?

— Не. Или поне не наскоро. Мисля, че сме се засичали няколко пъти, докато Ингилейф беше негова студентка. Но след това — не. Казах на Ингилейф, че не желая да имам нищо общо с преговорите по продажбата на сагата.

— Но щеше да прибереш част от парите, нали? — попита Арни.

— Да — отговори Петур. Огледа се наоколо из нощния си клуб. — Такива са времената. Банките нищо не дават. И аз, като всички, съм затънал в заеми.

— Само на този клуб ли си собственик? — Намираха се в недрата на „Неон“, на търговската уличка Аустурстрати в центъра на града.

— Не, този ми е третият. Първи беше „Тийм“ на Лаугавегур.

— Съжалявам, не го знам — каза Магнъс. — Отдавна не съм бил в Исландия.

— По акцента познах, че си американец — каза Петур. — Преди няколко години, това беше най-оборотното място в Рейкявик. Поживях малко в Лондон, запознах се с музиканти… научих занаята, както се казва. Но когато Рейкявик започна да се превръща в Ибиса на Севера, реших, че е по-добре да се върна тук. „Тийм“ беше просто кафене, но аз успях да сместя и дансинг вътре и извадих късмет. „Тийм“ се превърна в най-популярното заведение в града и понеже беше малко, хората се редяха отпред на опашка. Няма по-щастлив човек от едно седемнайсетгодишно момиче с голо пъпче, което мръзне в три сутринта на снега пред клуба.

— Какво стана с „Тийм“?

— Още работи, но вече не е номер едно. И понеже очаквах да стане така, отворих „Сохо“, а сега и „Неон“. — Петур се усмихна. — Рейкявик непрестанно се променя. Ако не мислиш един ход напред, някой ще те смачка.

Петур излъчваше увереност. Него никой нямаше да смачка.

— Чел ли си Сагата за Гаукур? — попита Магнъс.

— Дали съм я чел!? Че аз я знаех наизуст! Поне до едно време.

— Сестра ти каза, че не проявяваш интерес.

Петур се усмихна.

— Вече не. Но като малък… За баща ми и дядо ми, това беше мания. Аз я наследих от тях. Вие четохте ли я?

Магнъс и Арни кимнаха.

— Обожавах дядо си. Обичах историите за Исилдур, Гаукур и Асгримур, които ми разказваше, когато бях малък. Той ме подготвяше за пазител на сагата, пазител на тайната. Но аз не се интересувах само от Сагата за Гаукур, а и от всички останали.

— Знаеш ли, че дядо ти е намерил пръстена? — попита Магнъс.

Петур се намръщи.

— Сестра ми ли ти каза? Мислех, че не знае.

Магнъс кимна.

— Намерила е писмо от Толкин до дядо ви Хьогни, в което се споменава, че Хьогни е намерил пръстена.

— И го е върнал — каза Петур. — Оставил го е в скривалището.

— Да, и това го пишеше — Магнъс наблюдаваше Петур. Без съмнение, споменаването на пръстена го бе притеснило. — И защо вече не се интересуваш от сагата?

Петур пое дълбоко въздух.

— С баща ми се скарахме за нея, или по-скоро за пръстена, малко преди да умре. Татко вече нямаше доверие в дядо, след като той разкри сагата пред цялото семейство. Не биваше да го прави. Трябваше да я прочете само на мен, първородния син.

В гласа на Петур се усети озлобление.

— И така, дядо реши да ми каже за пръстена, няколко месеца преди да умре. Втълпи ми колко е важно никой да не пипа пръстена. Направо си глътнах езика от страх. Убеждаваше ме, че ако аз или баща ми вземем пръстена от скривалището му, ужасно зло ще плъзне по цялата земя.

— Какво зло по-точно? — попита Магнъс.

— Не знам. Не ми каза. Аз си го представях като някаква ядрена война. Току-що бях прочел „На плажа“ от Невил Шут, за хора, оцеляващи след ядрена война в Австралия. Много ме беше страх. Но в деня след смъртта на дядо, татко тръгна към Тьорсардалур да търси пръстена. Бях побеснял. Казвах му да не ходи, но той не ме послуша.

— Ти не отиде ли с него?

— Не. По това време учех в една гимназия в Рейкявик. Но и да можех, не бих отишъл. Баща ми беше добър приятел с местния пастор. Щом дядо ми умря, баща ми каза на пастора за сагата и пръстена. Това ме ядоса още повече. Той издаде тайната на човек извън семейството. Пасторът разбираше много от фолклор и митология и двамата умуваха къде може да е скрит пръстенът. Заедно излизаха на походи да го търсят…

— Майка ми също беше против това. За нея цялата история за Исилдур, Гаукур и пръстена беше доста странна. Мисля, че баща ми й е казал за тайната, чак след като са се оженили и е било твърде късно тя да размисли.

Петур се усмихна.

— Естествено, така и не го намериха.

— Според теб, той съществува ли? — попита Арни с ококорени очи.

— До един момент си мислех, че да — каза Петур. — Но вече не съм толкова сигурен. — В гласа му се появи ядна нотка. — Вече изобщо не мисля за пръстена и проклетата сага. Глупавият ми баща тръгна към хълмовете, въпреки прогнозата за снежна виелица, и се преби от една скала. За това са виновни Гаукур и неговия пръстен. Той го погуби, без дори да съществува.

— А сестра ти Ингилейф беше ли замесена в това? — попита Магнъс.

— Не — каза Петур. — Тя знаеше за сагата, но не и за пръстена.

— Често ли се виждате?

— Не, от време на време. След смъртта на татко, аз се откъснах от семейството. По-скоро избягах. Не исках дори да чувам за пръстена. Вярвах, че той е убил баща ми. И се обвинявах, че не съм го спрял, както бе заръчал дядо. Нищо не можех да направя, разбира се. Бях на петнайсет години. Но на тази възраст понякога се мислиш за по-силен, отколкото си…

— Зарязах гимназията и заминах за Лондон. След като се върнах, започнах да се виждам с Ингилейф. Тя ми беше ядосана: смяташе, че съм изоставил майка ни. — Лицето на Петур се изкриви. — И с право.

— Знаеш ли дали връзката им с Агнар е продължавала?

— Съмнявам се — каза Петур. — Но той беше човекът, към когото да се обърне във връзка с продажбата на сагата. — Очите му се присвиха. — Да не би да е заподозряна?

Магнъс сви рамене.

— Всичко е възможно. Не беше напълно откровена с нас при първия ни разговор.

— Просто е искала да прикрие грешката си. Не биваше да се опитва да продава сагата и тя знаеше това. Но Ингилейф е честна до мозъка на костите си. Невъзможно е да е убила някого, просто не е способна. Винаги много съм я обичал. Готова е на всичко за семейството и приятелите си. Само тя от трима ни остана да се грижи за мама накрая, когато ракът я повали. Знаеш ли, че галерията е пред фалит?

Магнъс кимна.

— Затова ѝ трябваха парите от сагата: да се разплати с партньорите си. За всичко обвинява себе си. Казах ѝ да не се косѝ толкова, че това е само бизнес, че когато една работа не потръгне, просто трябва да се захванеш с друга. Но тя не разбира нещата така. В наши дни, всички в Исландия са пред фалит.

Вратата на клуба се отвори и вътре влязоха нови трима музиканти, натоварени с инструменти и оборудване. Тази група беше малко по-възрастна, малко по-окосмена.

— Сега идвам — каза им Петур. Обърна се към Магнъс и Арни. — Животът на Ингилейф беше много тежък. Първо умря баща ѝ, после пастрокът ѝ, после и майка ѝ, а сега ще загуби и галерията.

— Какъв пастрок? — попита Магнъс.

— Мама се омъжи повторно. За един пропит задник на име Сигурстейн. Аз не съм го виждал. Тогава бях в Лондон.

— Развели ли са се?

— Не. Той се напил в Рейкявик. Паднал от вълнолома и се пребил. Доколкото знам, никой не е тъгувал за него. Само мама не успя да го преживее.

Магнъс кимна.

— Не ѝ е било леко. На вас също.

Петур сви рамене.

— Аз просто избягах от всичко това. А Ингилейф остана да помогне. Както винаги.

— А другата ти сестра? Бирна?

Петур поклати глава.

— На нея не може да се разчита.

— Благодаря, Петур — каза Магнъс и се изправи. — Един последен въпрос: къде беше в нощта на убийството?

В първия момент Петур сякаш се сепна от този въпрос, но после се усмихна.

— Предполагам, че си длъжен да ме питаш, нали?

Магнъс не отговори.

— Кой ден беше това?

— Четвъртък, двайсет и трети. Първият ден на лятото.

— Клубовете бяха пълни. Цяла вечер кръстосвах между тях. А сега, ще ме извините, но трябва да послушам малко музика. Дано поне тези да могат да свирят.

Глава 19

Арни караше Магнъс към къщата на Бирна Асгримсдотир в Гардабаер — едно предградие на Рейкявик.

Главоболът на Магнъс се влошаваше.

— Провери алибито на Петур, Арни — каза той.

— Той заподозрян ли е? — попита Арни изненадан.

— Всички са заподозрени — отговори Магнъс.

— Нали уж беше сигурен, че Стив Джъб е убил Агнар?

— Просто го направи! — озъби му се Магнъс.

Пътуваха през сивите предградия.

— Между другото, получих отговор от австралийския експерт по елфски, — каза Арни. — Сетил се е какво означава „kallisarvoinen“.

— Какво?

— На финландски е. Явно Толкин е харесвал този език, намирал го е за интересен. Много от думите в Куеня са взети от финландския, както и част от граматиката. Нашият човек се сетил, че Джъб и Исилдур най-вероятно използват думи на финландски, когато те нямат съответствие на Куеня. Проверил думата „kallisarvoinen“ във финландски речник.

— И?

— Означава „безценен“.

— Безценен? Така Ам-гъл нарича пръстена във „Властелинът“.

— Да.

Магнъс си спомни съобщението от Стив Джъб. Видях се с Агнар. Kallisarvoinen е у него.

— Значи Стив Джъб е мислел, че пръстенът е бил у Агнар — каза той. — Затова са били петте милиона долара.

— Не намерихме стар пръстен сред нещата на Агнар — каза Арни.

— Може Стив Джъб да го е взел, след като го е убил.

— И какво е направил с него? В хотелската му стая го нямаше.

— Скрил го е.

— Къде?

Магнъс въздъхна.

— Бог знае къде. Може и да го е изпратил на Исилдур в Калифорния. Никой в пощата не си спомня Джъб да е изпращал колет, но може просто да е сложил пръстена в пощенски плик и да го е пуснал в някоя кутия.

— Но Джъб е изпратил съобщението, след като се е върнал от срещата с Агнар. Това означава, че пръстенът още е бил у Агнар, или поне Джъб така е мислел.

Арни имаше право.

— Наистина ли смяташ, че Агнар е намерил пръстена? — попита той? — Той е научил за него чак в неделя. Имейлът е изпратен във вторник. Някои хора цял живот търсят пръстена и пак не го намират. Освен да е бил фалшификат?

— Това също не може да се уреди набързо. Дори е още по-трудно. Да фалшифицираш пръстен на хиляда години не е лесна работа. А и бас държа, че Исилдур не е извадил петте милиона, без да провери покупката.

— Е какво? Да не искаш да кажеш, че пръстенът е истински!? — каза Арни. — Че пръстенът, който Гаукур е взел от Исилдур, е оцелял?

— Не, разбира се! — отговори раздразнено Магнъс. От друга страна, както сам бе отбелязал, пръстенът не можеше да е фалшив. Може да е бил стар фалшификат, правен от дядото на Ингилейф, защо не? Търпение му е майката. Всичко щеше да се изясни рано или късно.

След като Магнъс го скастри, Арни помълча известно време.

— И сега какво? — попита той.

— Кажи на Балдур. Помисли къде може да го е скрил. Виж дали не сме пропуснали някой детайл. — Магнъс погледна гневно към Арни. — Защо не ми каза по-рано!?

— Получих отговора чак тази сутрин.

— Можеше да ми кажеш още в участъка.

— Съжалявам.

Магнъс се извърна и се загледа през прозореца в сивите сгради. Бяха му дали пълен идиот за помощник. А и главата не спираше да го цепи.

Бирна Асгримсдотир живееше в бетонна постройка с яркочервен ламаринен покрив в един от новите квартали. Всяка къща си имаше собствена лехичка, оптимистично засадена с млади дръвчета. Пред входовете бяха паркирани различни скъпи джипове. Богат квартал. Комфортен. И бездушен.

Бирна беше по-закръглена и по-възрастна от Ингилейф. Имаше големи сини очи и нацупени устни. Би могла да бъде привлекателна, ако в излъчването ѝ нямаше нещо отпуснато и мърляво. Две бръчки се спускаха надолу от ъгълчетата на устата ѝ. Беше облечена в тесни до пръсване дънки и ярко оранжева блузка.

Когато видя Магнъс, тя се усмихна. Очите ѝ бавно обходиха тялото му, преди да стигнат до лицето.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей — отговори Магнъс, смутен от погледа ѝ. — Ние сме от полицията. Искаме да ти зададем няколко въпроса във връзка с убийството на професор Агнар Харалдссон.

— Чудесно — каза Бирна. — Влезте. Нещо за пиене?

— Само кафе — каза Магнъс.

— И за мен — обади се Арни с малко по-басов глас: жената определено имаше присъствие.

Седнаха в хола, докато им донесат кафето. Мебелите бяха нови и безлични, а като господар на стаята се мъдреше огромен телевизор, по който вървеше някакво дневно американско предаване на английски, което Магнъс май бе гледал. Сателитна телевизия.

По стените на хола бяха набодени снимки. Повечето бяха на руса, осемнайсетгодишна красавица по бански, с най-различни шарфове. Бирна. Младата Бирна. Имаше и две снимки на изискан чернокос млад мъж в пилотска униформа.

Бирна се върна с кафето.

— Съжалявам. Съмнявам се, че ще ви бъда от полза, но ще опитам.

— Познаваш ли Агнар?

— Не, не съм го виждала. Явно сте разбрали за семейната сага.

— Разбрахме, да.

— Ингилейф се занимаваше с преговорите по сделката. Пита ме дали имам нещо против да продаде сагата и аз ѝ казах, че изобщо не ми дреме.

— Каза ли ти докъде са стигнали преговорите?

— Не. Всъщност, оттогава не съм говорила с нея.

— Каза ли нещо за някакъв пръстен?

Бирна се изсмя.

— Пръстенът на Исилдур ли!?

— Изглежда дядо ви го е намерил преди шейсет години и отново го е скрил. Агнар сигурно също е стигнал до пръстена наскоро, или поне така е твърдял.

— Не се излагай! — каза Бирна. — Ако изобщо е имало такъв пръстен, той е изгубен преди векове. Виж сега — тя се наведе към Магнъс. Той усети мириса на алкохол в дъха ѝ и едва успя да не се отдръпне. — Пръстенът и сагата не водят до нищо добро. А и всичко това са пълни глупости. Аз не вярвам в такива измишльотини. Ингилейф трябваше да продаде проклетата сага, особено ако можеше да го направи тайно.

— Близки ли сте с Ингилейф?

Бирна се облегна назад.

— Добър въпрос. Едно време бяхме. Много. След смъртта на татко, майка ни се омъжи повторно и аз си имах неприятности с пастрока ни. Ингилейф много ми помогна, нищо че е с две години по-малка от мен. Направо ме спаси. Но след това всяка от нас хвана своя път. Аз се омъжих за един скапаняк, а тя се занимава с дизайнерски работи.

— Какви неприятности имаше с пастрока си?

Бирна отново погледна Магнъс, този път в очите, сякаш искаше да прецени дали може да му се довери.

— Това свързано ли е с разследването?

Магнъс сви рамене.

— Може би. Не мога да знам, преди да ми разкажеш.

Бирна извади пакет цигари, предложи на Магнъс и Арни, и запали.

— Когато татко умря, аз бях на четиринайсет години. Красавица — тя кимна към снимките на стената. — Майка ми си втълпи, че ще ме прави Мис Исландия. Вманиачи се на тази тема. Толкова, колкото татко със сагата. Може би това е бил нейният начин да приеме смъртта му, да се разсее. Естествено, не успя. — Бирна се усмихна. — Най-голямото ми постижение беше трето място, но с мама се трудихме много. Някъде по това време, тя се омъжи за Сигурстейн — продавач на коли от Селфос. От самото начало ми стана ясно, че Сигурстейн ми е хвърлил око. Само месец след сватбата, той… — дръпна силно от цигарата. — Ами, той направо си ме изнасили. Тогава не ми се стори така, но това си беше изнасилване. Искаше да прави секс с мен. Аз се страхувах. После се случи. Много пъти…

— Ингилейф разбра, хвана ни на калъп, и направо побесня. Нахвърли се срещу него с една счупена бутилка, но в крайна сметка се поряза тя. Забелязал ли си, че има белег на веждата? И на бузата?

Магнъс кимна.

— Е, такъв беше Сигурстейн. Ингилейф каза на мама, но тя не ѝ повярва. Стана страхотен скандал. Изгониха Ингилейф от къщата, а аз бях прекалено уплашена, за да кажа каквото и да било. Три месеца по-късно, Сигурстейн отиде на командировка в Рейкявик и се преби на пристанището. Толкова ми олекна!

— А как реагира майка ти?

— Напълно се побърка. Дори стигна дотам да обвини Ингилейф, че го е убила, което беше просто тъпо. Тогава ѝ казах какво точно ми е направил Сигурстейн и тя най-накрая повярва. — Бирна беше забила поглед напред, големите ѝ сини очи дори не мигваха. — Тази история напълно ни разби семейството.

— Предполагам — каза Магнъс.

— Ингилейф се премести в Рейкявик. Последните години започна да говори пак с мама. Беше плътно до нея, преди да умре.

— А ти?

Бирна премигна.

— Аз се омъжих за Матиас и оттогава си живея живота.

Магнъс не обърна внимание на сарказма в гласа ѝ.

— А Петур?

— Той не беше тук. Върна се в Рейкявик две години след това. От време на време се виждаме. Но когато съм с него, все имам чувството, че ме съжалява. Не знам защо.

„Боже, какво семейство!“, помисли си Магнъс. Не че неговото беше цвете за мирисане. Сети се как се разтрепери гласът на Ингилейф, когато му разказваше за духа на девойката, обвинена в кръвосмешение в резиденцията Хьофди. Нищо чудно, че Ингилейф я съжаляваше — тя си мислеше за Бирна.

— Последен въпрос. Къде беше миналия четвъртък вечерта? На първия ден от лятото.

Бирна се изсмя отново.

— Ама ти сериозно ли!? Не ми казвай, че ме подозираш в убийството на бедния човечец!

— Просто отговори на въпроса.

Бирна се поколеба.

— Налага ли се?

Магнъс знаеше какво ще последва. Вече започваше да свиква със сексуалния живот на исландците.

— Налага се, да. И ще трябва да проверим алибито ти. Но ще го направим дискретно, обещавам. И това няма да излезе наяве в някое дело, освен ако не е пряко свързано със случая.

Бирна въздъхна.

— Матиас беше в Ню Йорк, сигурно в леглото на някоя стюардеса.

— А ти?

— Аз бях с един приятел на име Дагур Томассон. Той също е женен. Прекарахме нощта в един хотел в Копавогур. Там са много дискретни и не ти искат лични данни на рецепцията.

— Кой е хотелът?

— „Мерлин“.

— А адресът на Дагур?

— Мога да ти дам телефона му — каза Бирна. — Връзката ни не е сериозна — погледна Магнъс право в очите, а ъгълчетата на устните ѝ мръднаха леко нагоре. — Не обичам да се ограничавам само с един мъж.

— Според мен ти е навита — каза Арни пет минути по-късно, докато караше Магнъс към участъка.

— Млъкни! — изръмжа Магнъс. — И се обади в хотела. Нещо ми подсказва, че точно нейното алиби е желязно.

Глава 20

Балдур внимателно изслуша хипотезата на Магнъс, че Агнар се е опитвал да продаде пръстена от Сагата за Гаукур на съвременния Исилдур и Стив Джъб.

— И какво предлагаш да направим!? — каза Балдур, след края на доклада. — Да преровим къщата на Агнар за някакъв пръстен, който е изчезнал преди хиляда години? Не си ли даваш сметка колко абсурдно звучи това!? — Изражението по лицето на Балдур граничеше с презрение. — Ти си тук, за да ни предадеш опита на ченге от големия град. Но вместо това, сега ми дуднеш за елфи и пръстени като някаква исландска бабичка! Остана само да кажеш и че елфите са убили Агнар!

Настроението на Магнъс се влоши още повече. Знаеше, че Балдур само го чака да се издъни и положи усилия да овладее гнева си.

— Аз, разбира се, не вярвам, че пръстенът е на хиляда години — каза Магнъс. — Виж сега… Знаем, че Стив Джъб е убил Агнар. Но понеже той не ни казва защо го е направил, трябва сами да разберем. Знаем също и че Агнар се е опитвал да продаде сагата — нея сме я виждали, тя съществува.

Балдур поклати глава.

— Видяхме само едни сто и двайсет страници, напечатани на компютър преди няколко седмици.

Магнъс се облегна в стола си.

— Добре. Може би сагата е фалшификат. Може би има някакъв пръстен, който също е фалшив. Това, ако не друго, е добър мотив за Джъб да убие Агнар. Все пак трябва да го намерим.

— Работата е там, че аз не съм сигурен, че Джъб е убиецът.

Магнъс изсумтя.

— Току-що го разпитах отново. Не ми каза нищо за сагата или пръстена, но отрече да е убивал Агнар.

— И ти му повярва?

— Всъщност, да. Имам чувството, че казва истината.

— Чувство!?

Балдур извади един лист от купчината на бюрото си.

— Ето ти заключението на лаборантите.

Магнъс го прегледа. Беше от изследванията на калта по големите обувки на Стив Джъб.

— Тук пише, че не са открити следи от калта по пътечката към езерото, нито от калта по брега.

Магнъс препрочете доклада. Мозъкът му заработи трескаво.

— Може би Джъб е почистил обувките си и то добре.

— По подметките му имаше кал, но от предната страна на вилата. Значи през онази вечер е бил отпред, но не и в задния двор. И не си е изчистил обувките.

— Може да е обул ботуши, които после да е изхвърлил.

— Щяхме да намерим следи около къщата — каза Балдур. — Пък и не е много вероятно, не мислиш ли?

Магнъс заби поглед в листа. Вече не четеше думите, а се чудеше как Джъб е успял да завлече тялото до езерото, без да си оцапа обувките с кал. Не можеше да повярва, че визитата на Джъб до лятната къща през онази вечер е просто съвпадение.

— Някой друг е пренесъл Агнар — каза Балдур. — След като Стив Джъб си е тръгнал. Както и най-вероятно някой друг го е убил.

— Открихте ли някакви следи близо до езерото?

Балдур поклати глава.

— Нищо, което да ни свърши работа. През нощта беше валяло. Дъждът е заличил всичко. Пък и децата, баща им, медиците и полицаите от Селфос са оставили следи навсякъде.

— Значи е имал съучастник — каза Магнъс.

— Кой например? — засече го Балдур.

— Исилдур. Онзи, Лорънс Фелдман — Магнъс на момента съжали, че е казал това.

Балдур веднага забеляза грешката.

— Ти си се свързал с Исилдур два дни по-късно, а той ти е отговорил от компютъра си в Калифорния.

— Съучастникът е бил исландец. Тук също има почитатели на „Властелинът на пръстените“.

— Стив Джъб е говорил само с един исландски номер от мобилния си телефон — този на Агнар. Знаем, че Джъб не е напускал хотела от пристигането си в Рейкявик сутринта до разходката до езерото Тингвелир следобед. Никой в хотела не е забелязал да е имал посетители.

— Може някой да е отишъл право в стаята му, без да минава през рецепцията.

Балдур само повдигна вежди.

— Не ми казвай, че ще го пуснеш! — каза Магнъс.

— Не още. И не го изключвам от списъка със заподозрените. Но трябва да разширим спектъра на това разследване, да се замислим за нефантастичните обстоятелства. — Балдур започна да ги изброява на пръсти. — През седмиците преди смъртта си, Агнар се е виждал с настоящата си любовница, както и с бившата. Жена му е била бясна, задето ѝ изневерява. Имал е големи парични проблеми. Купувал си е дрога. Може би е имал и борчове, за които не знаем? Може би е дължал пари на дилъра си? През онази вечер в къщата е дошъл и друг човек. Трябва да разберем кой.

— Значи е чисто съвпадение, че точно по това време Агнар е водел преговори с Джъб и Исилдур, така ли?

— Защо не? — отвърна Балдур. — Виж, няма да отписваме сделката за сагата като възможен мотив. Ако искаш, ти се заеми с нея. Но има и много други неща, които колегите ти трябва да проверят.

— Сигурен съм, че ако отида в Калифорния, ще накарам Исилдур да…

— Не! — отсече Балдур.

Няколко часови зони на запад, в Северна Калифорния, слънцето изгряваше над горите на област Тринити. Исилдур погледна от кабинета си към долинката, водеща до водопада отсреща. Сутрешната светлина блещукаше по измитата от дъжда растителност. В градинката стояха статуи в реален размер на Гандалф, Леголас и Елронд — бронзови скулптури, които бе поръчал на солена цена от един артист в Сан Франсиско.

Имотът беше много красив. Беше го купил преди година с част от парите от продажбата на акциите си в 4Portal. Търсеше скришно място в гората, където да се съсредоточи върху работата си и намери най-подходящото възможно: планини от три страни и малко, виещо се пътче от четвъртата, което минаваше през гората и стигаше до най-близкото градче, на петнайсетина километра от имота.

Тук той можеше да мисли.

Естествено, кръсти имението Ломидол, като мястото, където Задругата на пръстена се подслонява. Помнеше как на седемнайсет години за първи път прочете за Ломидол и си го представи ясно: място, обградено от гори, планини и реки, мирно и спокойно.

Това беше мястото.

Работеше по два проекта. Единият, който отнемаше голяма част от времето му, беше опит да координира съставянето на онлайн речник на два от толкиновите елфски езици: Куеня и Синдарин. Проектът се оказа много по-затормозяващ, отколкото очакваше. Толкин не бе задал конкретни граматически правила и имаше много различни интерпретации на двата езика. Исилдур знаеше само едно: целият смисъл на този речник беше той да бъде достатъчно гъвкав, за да обхване диалектите, които се бяха появили с течение на годините. Проблемът беше, че сътрудниците му не бяха с подобна настройка.

Беше се стигнало до злъчни забележки и обиди. Исилдур се надяваше, че като основен спонсор, той ще има последната дума. Оказа се, че Исилдур наистина е обединяваща фигура — всички го мразеха заедно.

Другият му проект беше свързан с намирането на Сагата за Гаукур. Бе разбрал за нея преди няколко години, от един форум в интернет. Исилдур събра под крилото си един датски учен, който откри препратки към изгубената сага в едно писмо от осемнайсети век, и Гимли — англичанин, чийто дядо бе учил в Лийдс при Толкин. Подробностите бяха изнервящо неясни, но Исилдур беше готов да похарчи много пари, за да стигне до истината.

С всичко това, той се занимаваше от компютъра си в Ломидол.

Никога не бе пътувал зад граница. Беше роден в Ню Джърси и като малък прекарваше ваканциите си на тамошния бряг. Бе завършил електротехника в Станфорд, Калифорния, и бе направил кариера в Силиконовата долина. Исилдур беше талантлив програмист, интуитивен, съсредоточен и контактен. 4Portal беше втората му фирма и разработваше програми за рекламни портали в мобилната мрежа. Беше възхитително успешна и шестте процента, които Исилдур притежаваше от нея, се превърнаха в много милиони, когато той и по-практично настроените му партньори решиха да продадат дяловете си.

Планът беше да остане около година в Ломидол, а после да опита нещо ново в Силиконовата долина.

Но след като се добереше до Сагата за Гаукур. И пръстена.

Последните няколко седмици бяха поредица от очаквания и разочарования. Първо пристигна съобщението от Агнар, че е намерил сагата. Две седмици по-късно беше открил и пръстена на Исилдур. После Гимли развълнуван му докладва, че сагата май наистина е автентична и е за продан. Но накрая всичко се бе развалило.

Агнар бе мъртъв, Гимли бе в затвора, а сагата — в полицията.

Пръстенът бе скрит някъде там, в Исландия, но нямаше как да разбере къде.

Исилдур направи каквото можа от Ломидол. Намери най-добрия адвокат за Гимли. Но вече му ставаше ясно, че ако иска да намери пръстена, ще трябва лично да отиде в Исландия.

Имаше паспорт — беше го поръчал преди една екскурзия до Нова Зеландия, където беше сниман „Властелинът“. Отказа се от екскурзията в последния момент, достраша го. Беше стигнал чак до летището, но така и не се качи на самолета.

Трябваше да преодолее този страх.

Обърна се към монитора и отвори сайта на една туристическа агенция.

Магнъс прекара остатъка от деня, разпитвайки полицаите, които бяха претърсили вилата на Агнар и хотелската стая на Стив Джъб. Не бяха забелязали никакъв пръстен.

Отиде да се види с Линда, жената на Агнар, в къщата ѝ в Селтярнарнес. Тя изтърпя присъствието му със зле прикрито раздразнение. Беше висока и слаба, с руса коса и изопнато лице. Грижеше се за бебе и проходилче — не ѝ беше лесно.

Беше много ядосана. На мъжа си, на полицаите, на банката, на адвокатите, на вратата на хладилника, която все не се затваряше, на счупения прозорец, който Агнар така и не сменил… Беше ядосана на огромната дупка, появила се в живота ѝ.

Магнъс ѝ съчувстваше, на нея и на двете ѝ деца. Независимо от греховете на Агнар, той не заслужаваше да умре.

Още едно семейство, покосено от убийство. Магнъс бе виждал много такива през кариерата си. И правеше всичко възможно да помогне на всяко едно.

Тя естествено не беше виждала никакъв шибан пръстен. Той претърси къщата за възможни скривалища, но нищо не откри. В осем си тръгна и взе автобус обратно към центъра на Рейкявик. Още не му бяха отпуснали служебна кола, а с Арни вече се бяха разделили.

Разговорът с Балдур го бе разклатил. Магнъс разбираше гледната му точка, в това беше проблемът. Но не можеше да си представи как Стив Джъб е успял да убие Агнар и да се отърве от трупа му, без да си оцапа обувките.

Магнъс не искаше да приеме, че Джъб е отишъл във вилата на Агнар да обсъждат тайна сделка за милиони и че след това, някой друг е убил Агнар по различни причини.

Интуицията му подсказваше, че в това няма смисъл. Подобно на Балдур, Магнъс също вярваше на интуицията си.

Отби се в магазина срещу голямата църква и си купи тайландско къри за вкъщи. Когато се прибра в дома на Катрин го сложи в микровълновата.

— Как си?

Магнъс се обърна и видя стопанката да се приближава към хладилника. Говореше му на английски. Извади си едно кисело млекце и го отвори.

— Горе-долу.

— Тежка вечер снощи, а?

— Благодаря ти, че ме сложи да си легна — каза Магнъс. И беше искрен, макар да се чувстваше неудобно от тази тема. Стигаше му толкова унижение за един ден.

— Няма проблем — усмихна се Катрин. — Много беше сладък. Точно преди да заспиш ми се усмихна и каза: „Арестувам те!“. И после откърти.

— Стига бе…

— Не се притеснявай. Може да ти се наложи да ми върнеш услугата.

Тя се облегна на хладилника с млекцето си. По лицето ѝ имаше по-малко обеци, отколкото когато Магнъс я видя за първи път. Бе облечена в черни джинси и тениска с рисунка на вълчи челюсти. Микровълновата печка изпиука и Магнъс извади вечерята си, пресипа я в една чиния и започна да яде.

— Обикновено не се напивам чак толкова.

— Аз нямам нищо против. Само внимавай къде повръщаш. И после си чисти.

Магнъс направи кисела физиономия.

— Добре. Обещавам.

Катрин се вгледа в него.

— Ти наистина ли си полицай?

— В интерес на истината — да.

— И какво правиш в Исландия?

— Помагам.

Катрин хапна още малко мляко.

— Въпросът е, че не обичам брат ми да ме шпионира.

— Нормално — каза Магнъс. — Не се притеснявай, аз не съм редовен служител на исландската полиция. На никого няма да кажа какво правиш.

— Добре — отговори Катрин. — Вчера те видях да влизаш в галерията на Ингилейф.

— Познаваш ли я?

— Бегло. Тя да не е заподозрян?

— Не мога да ти отговоря.

— Извинявай, много съм любопитна — размаха лъжичката. — Сетих се! За убийството на Агнар, нали?

— Наистина нямам право да говоря за това — каза Магнъс.

— Значи да! Една моя приятелка ходеше с него, докато беше студентка. Онзи ден го видях в едно кафе. Кафе „Париж“. Говореше с Томас Хаконарссон.

— Кой е той? — попита Магнъс.

— Той има телевизионно шоу — „Острие“. Прави политиците на дреб. Много е смешен.

За момент продължиха мълчаливо да се хранят. Магнъс знаеше, че трябва да запише това име, но беше толкова грохнал, че го домързя.

— Какво мислиш за нея? — попита той.

Катрин остави млякото и си наля портокалов сок. Магнъс забеляза капчица мляко върху обецата на устната ѝ.

— Ингилейф ли? Тя е точна. Но брат и е тъпо копеле.

— Защо? Какво?

— Вече не ме пуска да пея в клубовете му, това! — каза ядно Катрин. — А той държи най-добрите клубове в града. Не е честно!

— Защо не те пуска?

— Не знам. Някои мои парчета много се харчеха, но понеже съм пропуснала да се явя веднъж-дваж, и ето!

— Аха. — След срещата му с Петур, Магнъс не се учуди, че е наказал така певица, на която не може да разчита.

— Тя обаче ми харесва.

— Ингилейф ли?

— Да. — Катрин запали цигара и седна срещу него. — Дори съм си купувала неща от галерията. Онази ваза, например — тя посочи към малка вазичка от вито стъкло с мръсна дървена лъжица в нея. — Струваше майка си и баща си, но ми харесва.

— Смяташ ли, че Ингилейф е честна? — попита Магнъс.

— Това полицейски въпрос ли е?

Магнъс сви рамене.

— Да, честна е. Хората я харесват. Защо? Какво е направила?

— Нищо — каза Магнъс. — Познаваш ли Ларус Торвалдссон?

— Художникът? Да, знам го. Той също е приятел на Ингилейф.

— Добър приятел ли?

— Нищо сериозно. Ларус се среща с много момичета. С него винаги ти е спокойно, ако ме разбираш. Без драми.

— Мисля, че разбирам — каза Магнъс. Беше напълно ясно, че Катрин се познава с Ларус по същия начин, както и Ингилейф.

Катрин го изгледа внимателно.

— Ти като ченге ли питаш, или имаш някакъв друг интерес?

Магнъс остави вилицата и разтърка очи.

— Не знам вече. — Взе чинията си, изплакна я на мивката и я остави в съдомиялната. — Трябва да се наспя. Ще си лягам.

Глава 21

Балдур изглеждаше сякаш е получил нов прилив на енергия, докато раздаваше задачи на детективите си по време на сутрешното събрание. Разказа им какво са открили лаборантите по обувките на Стив Джъб и ги призова да разширят спектъра на разследването. Да разпитат всички замесени още веднъж. Да разпитат и нови хора — всички, които може да са видели някой да отива при Агнар: студентите му, приятелите му, приятелите на жена му, съседите, всички.

Поговориха с Ранвейг относно документите, които трябваше да изпратят на британската полиция, за да получат разрешение за обиск на къщата и компютъра на Стив Джъб. Детективът, когото Балдур изпрати в Йоркшир, бе говорил със съседите на Джъб. Джъб бил самотник и често пътувал с камиона си. Всички знаели, че е горещ почитател на „Властелинът на пръстените“. Бивша негова приятелка, понастоящем омъжена за друг, го определила като интелигентен човек, маниак, но не и агресивен. Това не беше от полза за разследването.

През цялото време, Балдур не погледна към Магнъс нито веднъж.

След края на съвещанието той повика Магнъс в кабинета си и затръшна вратата зад него.

— Не обичам да ме заобикалят!

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми харесва, че си отишъл при Комисаря зад гърба ми и си го убеждавал да изпрати някого до Калифорния.

— Той поиска мнението ми и аз му го дадох — каза Магнъс.

— Това е най-неподходящият момент да отклоняваме ресурси от основния поток на разследването.

— Кога заминавам? — попита Магнъс.

Балдур поклати глава.

— Ти няма да ходиш. Арни вече пътува, тръгна снощи.

— Арни!? Сам ли!?

— Да. Не мога да си позволя да командировам повече детективи.

— Ами аз?

— О, ти си ни прекалено ценен — каза Балдур с подчертана ирония. — Освен това Арни е завършил в щатите и говори английски добре.

— А аз какво да правя?

— Ти търси пръстена — каза Балдур със злобна усмивка. — Това ще ти запълни времето.

Когато се върна на бюрото си, Магнъс се обади на Арни. Младият детектив беше на летище Кенеди и чакаше да се прекачи на самолет за Сан Франсиско. Макар в Ню Йорк да беше ранна сутрин, Арни звучеше бодро. Беше много развълнуван. Магнъс успя да го успокои достатъчно, че да му предложи тактика за разпита на Исилдур: да го заплаши със съучастничество в убийство, ако Исилдур не му каже какво точно прави Стив Джъб в Рейкявик.

Арни сякаш разбра, но Магнъс много се съмняваше, че той е способен да изкопчи каквото и да било от Исилдур.

— Между другото, — каза Магнъс, — провери ли алибитата на Бирна и Петур вчера?

— Валидни са — отговори Арни. — Говорих с любовника на Бирна и с хотела в Копавогур. Срещнах се и с управителите на трите клуба на Петур. По време на убийството е бил на работа.

Магнъс не се изненада. Но той знаеше колко е важно в едно разследване всичко да се проверява по два пъти.

— Ами, успех тогава — каза Магнъс.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Да, Арни. Пълно признание от Лорънс Фелдман.

Магнъс се обърна към компютъра си и влезе в интернет. Беше убеден, че Балдур греши, като подценява ролята на Исилдур в този случай. Щеше да продължи да търси пръстена, или някакъв пръстен, и да се надява, че Арни ще се върне с някаква полезна информация. Провери пощата си.

Имаше имейл от Колби.

Магнъс,

Снощи едно от уродливите ти приятелчета нахлу в дома ми и ме нападна. Натика пистолета си в устата ми и ме пита къде си. Казах му, че си в Швеция и той си тръгна.

Уплаши ме до смърт!

Аз изчезвам. Няма да ме намерят. Ти също. Никой не знае къде съм, нито нашите, нито приятелите, нито колегите, нито ченгетата, а пък на теб със сигурност няма да ти кажа.

Магнъс, ти провали живота ми и ме постави в смъртна опасност.

Върви по дяволите, където и да си! И НИКОГА не ми се обаждай повече!

К.

Към това писмо бе прикачено друго, по-кратко.

Здравей, Магнъс,

Съжалявам, че не ти препратих това писмо по-рано, но вчера не бях в кабинета си.

Агент Хендрикс

Магнъс заби празен поглед в монитора. Обливаха го всякакви емоции. Задушаваха го.

Изпитваше гняв към отрепката, която бе нападнала Колби. Към Уилямс, който не я беше защитил. Към самата Колби, задето не разбираше, че Магнъс не е виновен.

Гняв към себе си, защото позволи да се стигне дотук.

Вина, защото, в крайна сметка, точно Магнъс беше виновен за всичко.

Безпомощност — беше заточен в Рейкявик, на хиляди километри от щатите.

Пак вина, защото през последното денонощие почти не се бе сещал за Колби, почти я бе забравил, а я грозеше смъртна опасност.

Удари силно с юмрук по бюрото си. В стаята имаше само двама детективи и те се обърнаха да видят какво става.

Поне Колби не беше издала къде наистина е Магнъс. Макар че в този момент изобщо не му пукаше. В този момент той искаше да хване първия самолет до Бостън, да отиде лично при Педро Сото и да му пръсне мозъка. Защо да се крие в Исландия? Той не беше страхливец!

Натрака един гневен имейл до старши лейтенант Уилямс и го изпрати през агент Хендрикс. Разказа какво се е случило и го попита къде по дяволите е била охраната, която Уилямс е обещал за Колби.

Ако бостънската полиция не можеше да опази Колби, Магнъс щеше да се заеме лично с това. И без това в Исландия не му гласуваха особено доверие.

Ингилейф чакаше в кафе „Мока“ и пийваше капучино. Обичаше това заведение — едно от най-старите в Рейкявик, на ъгъла на Сколавьордустигур и Лаугавегур. Беше малко и уютно, с дървена ламперия и се славеше с клиентелата си: артисти, поети и романисти. Стените бяха окичени с произведения на местни художници, които се сменяха веднъж месечно. Една от приятелките ѝ в галерията бе изложила картините си там през март.

На масата имаше вестник, но Ингилейф не го зачете. Следобедът ѝ бе много успешен: продаде шест вази на стойност стотици хиляди крони. Проведе обаче и неприятен разговор с един от партньорите си за забавените плащания от Нордидеа.

Не го беше излъгала. Не му каза и истината.

Цялата история със сагата и смъртта на Агнар я бе накарала да се замисли за баща си. Ясно си спомняше последната сутрин, когато го видя. На излизане от къщата с раница на рамо, баща ѝ се бе спрял и я бе целунал за сбогом. Помнеше с какво беше облечен: синият анорак и новите, олекотени туристически обувки. Помнеше и миризмата му — на ментовите бонбони, които непрестанно смучеше. Помнеше и колко му бе ядосана, когато ѝ забрани да отиде на гости с преспиване у една приятелка предишната вечер. През онази трагична сутрин, тя още не му бе простила.

Сега, покрай смъртта на Агнар, се повдигаха всякакви въпроси, а никой не питаше нищо, когато баща ѝ умря. В Исландия хората често намираха смъртта си в снежни виелици, това беше част от местния бит.

Може би трябваше да се зададат повече въпроси, след като баща ѝ умря. Може би и сега въпросите не бяха достатъчно.

— Здрасти, Инга!

Другите клиенти на заведението се извърнаха да видят източника на този поздрав, но само за малко, след което продължиха с разговорите и четивата си. Исландците се гордееха със способността си да не се натрапват на известни личности на обществени места. Разбира се, имаше само една наистина голяма исландска звезда и това беше Бьорк, но жителите на Рейкявик я оставяха да си живее спокойно.

— Томас! Радвам се да те видя! — Ингилейф се изправи и го целуна по бузата.

— Сега идвам — каза мъжът. — Само да си взема едно кафе. Ти искаш ли?

Ингилейф поклати глава и Томас си поръча двойно еспресо от бара.

Чертите му бяха добре познати на Ингилейф: кръглите очила, конските зъби, месестите бузи и оредяващата миша косица, вчесана назад. Това отчасти се дължеше на факта, че го вижда всяка седмица по телевизията, но също и на детските години, които бяха прекарали заедно.

Той се върна при нея на масата.

— Как е животът? — попита той. — Онзи ден ходих до твоята галерия. Не те заварих, но пък разгледах нещата вътре. Много са хубави. Сигурно се продават като топъл хляб.

— Това да — каза Ингилейф.

— Но…? — Томас долови колебанието в гласа ѝ. Беше много схватлив.

— Проблемът е, че най-големият ни клиент фалира миналия месец и ни дължи много пари.

— А в банката не искат да помогнат?

— Точно така. Допреди две години ни засипваха с пари, а сега не могат да си ги избият достатъчно бързо. Отпуснаха ни заем в евро, който става все по-голям.

— Ами, желая ти успех — каза Томас. — Сигурен съм, че ще се оправиш.

— Благодаря — усмихна се Ингилейф. — А ти как си? Шоуто май добре върви. Много ми хареса как прецака британския посланик миналата седмица.

Томас се усмихна широко, а бузите му се издуха като на катерица.

— Сам си го изпроси. Позоваваше се на антитерористични закони, за да завземе най-голямата банка в Исландия. Това си е чист тормоз! Ще им хареса ли на британците, ако американците постъпят така с тях?

— Миналата седмица гледах и за онзи банкер, който сам си изплатил бонус от четири милиона долара, три месеца преди банката му да фалира.

— Той поне прояви достатъчно благоприличие да се върне в Исландия и да си поеме отговорността — каза Томас. — Проблемът е, че за известно време в шоуто ми няма да се появяват банкери, както и посланици. Длъжен съм да вървя по тънка линия: да проявявам неуважение към госта за радост на зрителите, но и да не бъде толкова агресивен, че гостите ми да се подплашат.

Томас пийна от кафето си. Славата му прилягаше, реши Ингилейф. Винаги го бе харесвала. Той имаше страхотно чувство за хумор, но като малък беше много стеснителен и неуверен. Сега беше знаменитост и част от тази стеснителност бе изчезнала. Но не цялата. И това му придаваше чар.

— Чу ли за Агнар Харалдссон? — попита Томас и я погледна сериозно през очилата си.

— Да — отговори простичко тя.

— Вие с него имахте някаква закачка май?

— Имахме — призна Ингилейф. — Голяма грешка. Всъщност не беше толкова голяма, но все пак си е грешка.

— Сигурно си потресена от смъртта му. Аз се потресох, при положение, че дори не го познавах.

— Да — каза Ингилейф приглушено.

— Полицията свърза ли се с теб?

— Защо да го правят? — попита Ингилейф и усети как се изчервява.

— Това е голямо разследване. Разпитали са те, нали?

Ингилейф кимна.

— Докъде са стигнали? Арестували ли са някого?

— Да, един англичанин. Подозират, че е бил замесен в някаква тъмна сделка с Агнар. Но май нямат достатъчно доказателства.

— Беше ли го виждала наскоро?

Ингилейф отново кимна. Когато видя повдигнатите вежди на Томас, реши да поясни:

— Не, не е това. Той е семеен, а е и голям женкар. Не е по моя вкус.

— Радвам се — каза Томас. — Не е заслужавал жена като теб.

— О, много си мил — каза Ингилейф с престорена учтивост.

— И за какво си говорихте с него?

За момент Ингилейф се замисли дали да не разкаже на Томас за сагата. И без това всички щеше да се разчуе рано или късно, пък и Томас й беше стар приятел. Но само за момент.

— Защо питаш?

— От любопитство. Всички вестници писаха за това.

— Не е нещо за шоуто, нали?

— Боже, не! — Томас усети, че не е много убедителен. — Честна дума! Виж, извинявай, че те разпитвам така. Станало ми е навик.

— Сигурно — каза Ингилейф. Томас винаги бе предразполагал хората да му се доверяват. Изглеждаше безобиден и заинтересован. Но нещо подсказа на Ингилейф, че трябва да внимава. — Просто решихме да се видим, ей така.

Томас се усмихна.

— Аз трябва да бягам. В събота ще правя купон. Ела!

— Див купон, като едно време ли? — попита Ингилейф.

— Още по-див. Ето, ще ти дам адреса. Живея там от няколко месеца — Томас извади визитна картичка с логото на националната телевизия и написа върху нея адреса си.

Когато Томас си тръгна от кафето, съпроводен от любопитните погледи на клиентите, Ингилейф си зададе един-единствен въпрос: Каква беше целта на тази среща?

Вигдис пое чашата кафе и отпи от нея. Това ѝ беше петото за деня. Разпитите в Исландия винаги бяха съпроводени от много кафе.

Жената срещу нея нямаше четирийсет години и беше облечена в сини дънки и пуловер. Лицето ѝ бе интелигентно, а усмивката ѝ — искрена. Седяха в хубава къща във Вестурбаер — един от скъпите квартали на Рейкявик, близо до центъра на града. Семейният Рейндж Роувър закриваше гледката към тихата уличка отпред.

— Съжалявам, че пак ти отнемам от времето, Хелена — каза Вигдис. — Знам, че колегите ми вече са ти задали един куп въпроси. Но искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш от деня на убийството и от дните преди него. Всяка подробност може да се окаже важна.

Именно Хелена и семейството ѝ бяха отседнали в другата вила на брега на езерото Тингвелир и нейните деца бяха открили трупа на Агнар. След разговора с нея, Вигдис смяташе да посети и мъжа ѝ в офиса на застрахователната му компания.

— Разбира се. Но не знам дали ще мога да се сетя за нещо друго.

Хелена се смръщи в края на това изречение. Вигдис забеляза това.

— Какво?

— Ами… нищо. Не е важно.

Вигдис се усмихна.

— Не се притеснявай — каза мило тя. После показа на Хелена страниците в тефтера си, изписани с ясен почерк. — Всичко това са неважни неща. Но някое от тях ще се окаже от огромно значение.

— Според мъжа ми, не бива да ти казвам.

— Защо? — попита Вигдис.

Хелена се усмихна.

— Е, добре де, ти ще си прецениш. Петгодишната ни дъщеричка, Сара-Рос, ни разказа това вчера на закуска. Мъжът ми е убеден, че е сънувала.

— И какво ви разказа?

— Видяла двама мъже да си играят във водата през нощта.

— В езерото Тингвелир?

— Да.

— Звучи интересно.

— Работата е там, че Сара-Рос обича да си измисля разни истории. Понякога го прави, за да ѝ обърнем внимание, а други пъти — просто за удоволствие.

— Разбирам. Мисля, че трябва да поговоря с нея. С твое разрешение, разбира се.

— Добре. Но имай едно наум, че това може да е пълна измислица. Ще трябва да изчакаш да се върне от детската градина.

— Не — каза Вигдис. — Мисля, че е най-добре да говоря с нея още сега.

Детската градина на Сара-Рос беше само на двеста метра от къщата. Директорката с нежелание отстъпи кабинета си на Вигдис и Хелена отиде да доведе момичето.

Тя беше типично петгодишно исландче със светлосини очи, розови бузки и къдрава, руса до бяло коса.

Личицето ѝ грейна, когато видя майка си. Сара-Рос се сгуши до нея на дивана в кабинета на директорката.

— Здравей — каза Вигдис. — Аз се казвам Вигдис и съм от полицията.

— Не приличаш на полицайка — отвърна Сара-Рос.

— Да, защото съм детектив и не нося униформа.

— Ти от Африка ли си?

— Сара-Рос! — намеси се майка ѝ.

Вигдис се усмихна.

— Не. Аз съм от Кефлавик.

Момиченцето се разсмя.

— Че това не е в Африка! Това е при летището, когато отиваме на ваканция!

— Точно така — каза Вигдис. — Виж сега, мама ми каза, че си видяла нещо миналата седмица на вилата при езерото. Можеш ли да ми разкажеш?

— Тати вика, че съм го измислила и не ми вярва.

— Аз ти вярвам.

— Е как ми вярваш, като още не съм ти разказала?

Вигдис се усмихна.

— Добре тогава. Ти ми разкажи, а после аз ще ти кажа дали ти вярвам, или не. Става ли?

Момиченцето погледна към майка си. Тя кимна.

— Събудих се през нощта, да отида до тоалетната. Върнах се в стаята и погледнах през прозореца и видях двама чичковци да си играят във водата точно при къщата на професора. Пляскаха и се пръскаха. После единият чичко се умори и заспа.

— И двамата ли пляскаха във водата?

— Ами… — момиченцето се замисли, — не. Единият чичко пляскаше, а другият беше по-мързелив.

— А той във водата ли заспа, или на брега?

— Във водата.

— Добре. Какво направи другият чичко?

— Излезе от езерото и се качи в колата и си тръгна.

— Ти видя ли го как изглежда?

— Не, разбира се! Нали беше тъмно! Но май беше облечен с дрехи, а не с бански.

— Ами колата? Какъв цвят беше колата?

Сара-Рос се изкиска.

— Ама тъмно беше! През нощта! В тъмното не се виждат цветове!

— Не ме послъгваш нещо, нали?

— Не! Сигурна съм! И знам, защото на другата сутрин, като отидохме с Йон да си играем, пак видях заспалия чичко. Само дето беше умрял — момиченцето млъкна.

— Каза ли на някого за това? — попита Вигдис.

— Не.

— Защо?

— Никой не ме е питал — погледна право към Вигдис със светлосините си очи. — Ето, разказах ти. Вярваш ли ми?

— Да — каза Вигдис, — вярвам ти.

Глава 22

Магнъс огледа за последно стая 208, опитвайки се да се постави на мястото на Стив Джъб — къде можеше да се скрие нещо дребно, например пръстен?

Не откри никакво скривалище. Прерови всеки сантиметър от хотелската стая и я направи на кочина, но не му пукаше. Взаимоотношенията между полицията в Рейкявик и хотел Борг се бяха влошили значително през последните два-три часа. Управителят се ядоса, че Магнъс настоя настоящият наемател на стаята — германски бизнесмен — да бъде преместен в друга, без да му оставят време да си събере багажа. Бизнесменът също не остана доволен.

Чистачката — млада полякиня — беше по-отзивчива. Тя беше сигурна, че в стаята не е имало пръстен или кутийка за пръстен. Но полицията вече знаеше това. За съжаление, чистачката изглеждаше като надеждно и наблюдателно момиче.

Пръстенът определено не беше тук. Може би Арни правилно тълкуваше съобщението на Джъб до Исилдур — Джъб не беше взел пръстена и мислеше, че той е у Агнар.

Следваща спирка — езерото Тингвелир. Още веднъж.

Магнъс слезе до лобито по стълбите. Мислите му се завръщаха към Колби. Но наистина ли смяташе да замине за Бостън?

Там поне щеше да свърши нещо полезно. Но нямаше да е лесно да открие Педро Сото. А още по-трудно — да го убие. По-вероятно Магнъс просто щеше да предостави на Сото възможност да го довърши и така да разреши всичките му проблеми: делото срещу Лийнахан щеше да се проточи, а бизнесът с наркотици — да процъфти.

Но нали трябваше да намери Колби, за да я предпази? Това също щеше да е трудно. Колби явно бе решила да изчезне. Тя беше много оправна: наумеше ли си нещо, постигаше го. Магнъс нямаше да я открие лесно. Нито пък доминиканците. Но ако Магнъс се появеше и започнеше да я издирва, можеше да заведе доминиканците право при нея.

Колкото и да не му се искаше, най-добрият начин да нарани Сото беше да се покрива тук, в Исландия, и да свидетелства на делото.

Предаде ключа от стаята на рецепцията. На излизане от хотела, Магнъс се размина с дребен мъж с рядка брада, който влизаше, влачейки голям куфар след себе си. Мъжът носеше зелена бейзболна шапка с надпис „Фродо е жив“.

Магнъс му отвори вратата.

— О, много благодаря, господине — каза мъжът. Езикът беше английски, а акцентът — американски.

— За нищо — отвърна Магнъс.

Хотел Борг делеше един площад със сградата на парламента. Там се провеждаха съботните демонстрации през зимата. Докато Магнъс прекосяваше площада към сребристата полицейска Шкода, която му отпуснаха сутринта, той се замисли за шапката на онзи мъж. Досега не се бе сещал, че с „Властелинът“ са свързани най-различни рекламни продукти. И сега какво? Нима щеше да се спира пред всяка тениска с лика на Гандалф или Ам-гъл? Толкова много ли бяха феновете?

Не, не бяха.

Обърна се кръгом и се върна в лобито точно на време да види как вратите на асансьора се затварят зад големия куфар.

— Как се казваше господинът, който току-що се регистрира? — попита той на рецепцията.

— Господин Фелдман — отговори момичето. После погледна към монитора си: — Лорънс Фелдман.

— В коя стая е?

— 310.

— Благодаря.

Магнъс остави на Фелдман минута да се настани в стаята си, после взе асансьора до третия етаж. Почука на вратата с номер 310.

Мъжът отвори.

— Исилдур? — каза Магнъс.

Фелдман примигна.

— Кой сте вие?

— Аз съм детектив Магнъс Джонсън от полицията в Рейкявик. Може ли да вляза?

— Ами… добре — каза Фелдман. Куфарът и сакото му бяха върху леглото, заедно с бейзболната шапка. Магнъс чу шума от казанчето на тоалетната, което се пълнеше.

— Моля, седни — каза Магнъс и посочи към леглото. Фелдман седна върху него, а Магнъс придърпа стола от бюрото.

Фелдман изглеждаше уморен. Кафявите му очи излъчваха интелигентност, но бяха кърваво червени. Под рехавата брада се виждаше восъчно бледа кожа.

— Сега ли пристигаш?

— Проследили сте ме от летището — каза Фелдман. — Сигурно сте предполагали, че ще отседна в хотел Борг.

Магнъс само изсумтя. Фелдман беше прав — трябваше да се досетят, че Исилдур ще се появи в Исландия рано или късно. Трябваше да държат летището под око. А и хотел Борг беше най-логичното място, където Исилдур би отседнал. Но Магнъс реши да не обяснява на Фелдман, че го е открил по чиста случайност.

Сети се за Арни, който в момента летеше над Средния Запад на път за Калифорния. Едва се сдържа да не се усмихне.

— Ще ми трябва ли адвокат? — попита Фелдман.

— Добър въпрос — каза Магнъс. — Много си загазил, това е ясно. И ако бяхме в щатите, бих те посъветвал да си наемеш адвокат, но тук — не знам.

— Как така?

— Тук могат да те затворят за три седмици, ако си заподозрян. Както се случи със Стив Джъб. Той е в строгоохранявания затвор в Литла Хрун. Ако не ни сътрудничиш, и теб мога да те изпратя там. Ще те обвиним в съучастничество в убийство.

Фелдман само примигна.

— Исландските пандизи са кофти работа. Пълни са с огромни, руси, здрави викинги. Няма страшно, те ще те харесат. Те си падат по миньончета. — Фелдман неспокойно се намести върху леглото. — Много от тях са овчари, по цял живот висят сами на някой баир със стадото. И нарушават закона: изнасилване, кръвосмешение, неприлични действия с тревопасни, такива работи. После ги хващат и ги пращат в затвора. А там няма нито жени, нито овце. И какво правят огромните руси викинги тогава? — Магнъс се усмихна. — Забавляват се с такива като теб.

За момент Магнъс си помисли, че е прекалил, но Фелдман явно му вярваше. Той беше уморен, объркан и в чужда страна.

Магнъс разбира се нямаше никаква представа какви са условията в Литла Хрун. Доколкото познаваше исландските порядки, по-скоро подозираше, че вечер надзирателите сервират на затворниците горещ шоколад и им дават топли чехли, докато гледат сапунки по телевизията и плетат вълнени шалове.

— Значи ако отговоря на въпросите ви, ще ми обещаете да не ме изпращате там?

Магнъс погледна Исилдур право в очите.

— Зависи какво ще ми кажеш.

Фелдман преглътна.

— Нямам нищо общо с убийството на Агнар. Според мен, и Гимли е невинен.

— Добре. Да започнем от началото. Разкажи ми за пръстена на Гаукур.

— Аз го наричам пръстенът на Исилдур — каза Фелдман. — Промених си псевдонима в интернет, когато чух за тази история.

— Как се наричаше преди? — попита Магнъс.

— Елронд, господарят на Ломидол.

— Добре. Разкажи ми за пръстена на Исилдур.

— За пръв път чух за него преди три години. Един датчанин, Йенс Педерсен, се появи отнякъде в един форум и каза, че е намерил писмо от един поет, който бил стар приятел на Арни Магнуссон в Копенхаген. Поетът бил чел Сагата за Гаукур. На две места се споменава пътуването на Исилдур към Хекла, където трябвало да хвърли пръстена…

— Този датчанин беше учен, пишеше труд за въпросния поет. Включи се във форума, за да провери дали има някаква връзка между Сагата за Гаукур и „Властелинът на пръстените“. Ние разбира се направо се побъркахме, а той не разбра за какво е цялата врява. Опитах се да се свържа с него и да му предложа пари, за да продължи изследването си върху сагата. Първоначално май го изкуших — каза, че е обменил кореспонденция с един професор по исландски от Исландския университет на име Агнар Харалдссон, който му дал малко информация за Гаукур и изгубената му сага. Но после се покри. — Фелдман въздъхна. — Май ме помисли за някакъв откаченяк.

Магнъс се въздържа от коментар.

— Говорил ли си с него наскоро?

Фелдман поклати глава.

— Не, но знам къде е.

Магнъс повдигна вежди.

Фелдман обясни:

— След като защити докторат, започна да преподава история в една гимназия в Дания. Поддържам връзка с един от учениците му.

— С гимназист!? Че той на колко е години?

— На седемнайсет, мисля. Но е голям фен на „Властелинът“.

Имаше нещо много зловещо в това, че Лорънс Фелдман е вербувал някакъв датски ученик по интернет, за да шпионира от негово име. Всъщност, имаше нещо много зловещо в самия Лорънс Фелдман.

— А каква роля играе Стив Джъб във всичко това? — попита Магнъс.

— Гимли ли? Запознахме се в същия форум. Спомена за някаква история, която му разказал дядо му. Той бил студент в университета в Лийдс през двайсетте години. Преподавал му Толкин, който по това време бил професор там. Една вечер дядото на Гимли, един негов колега от Исландия и Толкин седнали да пият бира. Исландецът се понапил и започнал да разказва на Толкин за Сагата за Гаукур, за пръстена на Андвари, намерен от викинг на име Исилдур и за това как Исилдур трябвало да го хвърли в недрата на Хекла. Явно и дядото на Гимли, и Толкин много се впечатлили от този разказ…

— Трийсет години по-късно, когато прочел „Властелинът на пръстените“, дядото бил изумен от приликите между двете истории.

— Записал ли е поне част от историята?

— Не. Разказал я на Гимли, когато той прочел „Хобитът“. Гимли много я харесал и заради нея станал такъв фен на „Властелинът“. Аз събрах информация за дядото. Казвал се е Артър Джъб и е бил студент в Лийдс през двайсетте години на миналия век. По това време Толкин е преподавал там. Той основал Клуба на викингите, в който предимно се леела бира и се пеели песни. Но в публикуваната кореспонденция на Толкин не се споменава нищо за сагата. Видяхте ли двете писма до Хьогни Исилдссон?

— Да.

— Тогава знаете защо. Толкин е обещал да пази семейната сага в тайна.

Магнъс кимна.

— И така с Гимли станахме тандем. Аз не обичам да пътувам. В интерес на истината, това ми е първото излизане от Щатите. Гимли е умен човек, освен това е шофьор и постоянно пътува с камиона си. Разбрахме се: парите от мен, а ходенето от него. Така щяхме да намерим Сагата за Гаукур…

— Дядото на Гимли не му беше казал името на исландския студент, така че Гимли се насочи първо към Лийдс да разбере кой е бил той. Обаче не успя.

— В университета не пазят ли архиви?

— Изгорели са при бомбардировка през Втората световна война. После Гимли отиде в Исландия. Срещна се с професор Харалдссон, който проявил интерес, но не могъл да помогне кой знае колко. Бяхме стигнали до задънена улица. Но преди около месец, професор Харалдссон се свърза с Гимли. Бивша студентка на професора му се обадила и казала, че иска да продаде Сагата за Гаукур. Можете да си представите колко се развълнувахме с Гимли. Но трябваше да изчакаме, докато професорът я преведе на английски.

— Колко пари ви поиска?

— Само два милиона долара, но с уговорката, че сагата ще се пази в тайна. На мен тази идея ми допадна. И така, насрочихме пътуването на Гимли до Исландия, където щеше да се срещне с Харалдссон. Видели се във вилата на професора на езерото Тингвелир и там Гимли прочел сагата. Но понеже не успели да се договорят за крайната цена, а и професорът не носел оригинала, Гимли се върнал в хотела.

— Откъдето ти е изпратил съобщение?

— Точно така. Аз му се обадих и измислихме стратегия за преговорите по сделката. На другия ден Гимли трябваше да се срещне пак с професора, но изведнъж се оказа, че професорът е мъртъв, а Гимли е заподозрян в убийство.

— Ами пръстенът?

— Пръстен ли? — възкликна Фелдман. Опита се да се направи на искрено изненадан, но не успя.

— Пръстен, да! — каза Магнъс. — „Kallisarvoinen“. Безценният. Това е финска дума. Разгадахме я. Агнар е поискал пет милиона за него.

Фелдман въздъхна.

— Да, пръстенът. Професорът каза, че знае къде е и че може да ни го донесе, но срещу сумата от пет милиона.

— Значи пръстенът не е бил при него във вилата?

— Не. И с нищо не издал къде може да бъде. Но гарантирал, че ще ни го даде, ако ние си платим.

— Повярвахте ли му?

Фелдман се поколеба.

— Искахме да му повярваме, разбира се. Това би било най-великото откритие в историята. Но знаехме и че има голям риск да ни измамят. Затова започнах да търся експерт, който да провери пръстена, когато го вземем, без да вдига шумотевица около него.

— Значи Джъб не е виждал пръстена?

— Не — каза Фелдман.

Магнъс се облегна в стола си и заби поглед в очите на Фелдман.

— Джъб ли уби професора?

— Не — отговори веднага Фелдман.

— Сигурен ли си?

Фелдман се подвоуми.

— Ами… да.

— Но не напълно, така ли?

Фелдман сви рамене.

— Планът не беше такъв. Но пък не съм бил там, че да ви кажа.

Това беше валиден отговор за Магнъс.

— Колко добре познаваш Джъб?

Фелдман извърна поглед и се загледа през прозореца към голите вейки на дърветата на площада и към паметника на велик исландец от деветнайсети век.

— Трудно ми е да ви отговоря. Никога не съм се виждал с него, не сме и говорили. Не знам как изглежда, какъв е гласът му. От друга страна си комуникираме по интернет вече две години. Знам много неща за него.

— Имаш ли му доверие?

— Преди — да — каза Фелдман.

— Но вече не ли?

Фелдман поклати глава.

— Струва ми се напълно невероятно Гимли да е убил професора. Нямал е причина да го прави и никога не сме говорили за такъв вариант. Според мен, Гимли не е агресивен. Агресията излиза наяве в интернет, защото комуникациите са анонимни, но Гимли никога не се е изтървал. Смяташе, че грубостите в интернет са признак на простащина. Но не съм сто процента сигурен, че е невинен, не.

— И сега си тук, за да му помогнеш? — попита Магнъс.

— Да. Ще видя какво мога да направя. Поддържахме връзка чрез адвоката, Кристиян Гилфассон, но аз исках да съм тук лично.

— И да потърсиш пръстена — добави Магнъс.

— Аз не знам дали този пръстен изобщо съществува — каза Фелдман.

— Но искаш да разбереш.

— Ще ме арестувате ли? — попита Фелдман.

— Засега не — отговори Магнъс. — Но ще ти взема паспорта. Няма да напускаш Исландия. Едно ще ти кажа: ако все пак намериш пръстен, фалшив или не, искам веднага да ми кажеш, нали ме разбираш? Защото това е доказателство.

Фелдман се стресна от погледа на Магнъс.

— А ако те хвана да укриваш доказателства, ще нощуваш в исландски затвор.

Глава 23

Ингилейф беше напълно погълната от скицата, която правеше. Очите ѝ се стрелкаха между белия лист с кройката и боядисаната рибешка кожа до него. Беше от нилски костур — с по-едри люспи, отколкото сьомгата, която Ингилейф обикновено използваше, и с по-грапава повърхност. Кожата бе красиво оцветена в полупрозрачно бледосиньо. От нея Ингилейф щеше да направи класьор за кредитни карти — винаги търсена стока.

Ингилейф обикновено не ходеше в галерията във вторник следобед. Тогава зад щанда стоеше партньорката ѝ Суна, художничката. Ингилейф си имаше много грижи, но ѝ беше приятно да се откъсне от тях за един-два часа и да потъне в скиците си. След като завърши университета, тя бе прекарала една година във Флоренция, където се научи да обработва кожа. Когато се върна в Исландия се записа в Художествената академия, където започна да експериментира с рибешка кожа. Всяка кожа бе различна. Колкото повече работеше с този материал, толкова повече варианти ѝ хрумваха за неговото приложение.

На вратата се позвъни. Ингилейф живееше в малка гарсониера по високите етажи на центъра, недалеч от галерията. Спалнята бе превърната в ателие и, в някои случаи, гостна, а Ингилейф спеше в холчето. Апартаментът беше почти празен, решен в исландски минималистичен стил, с бели стени, много дърво и малко мебели. Въпреки това беше тесничко, но Ингилейф не можеше да си позволи нищо по-голямо в центъра на Рейкявик. А и не ѝ се живееше в някой безличен апартамент в предградията.

Слезе до входната врата, където я чакаше Петур.

— Песи! — изведнъж ѝ се прииска да се хвърли в прегръдките на брат си. Той я гушна и я помилва по косата.

Когато Ингилейф се отдръпна, Петур я погледна сконфузено — беше изненадан от този неочакван пристъп на обич.

— Ела горе — каза му тя.

— Съжалявам, че не съм ти се обаждал — каза Петур.

— Откакто Агнар умря ли? — Ингилейф седна на спалнята и се облегна на стената. Петур взе една от двете хромирани табуретки.

Той кимна.

— В известен смисъл се радвам, че не се обади — каза Ингилейф. — Сигурно си ми много ядосан.

— Казах ти, че не бива да продаваш сагата.

Ингилейф погледна брат си. В очите му имаше колкото съчувствие, толкова и гняв.

— Каза ми, да. И съжалявам. Но ми трябват пари.

— Е, сега ще си ги получиш — каза Петур. — Предполагам, че все пак ще успееш да продадеш сагата?

— Не знам — отговори тя. — Не съм питала. Вече не ми пука за парите. Всичко това беше една огромна грешка.

— Полицията идва ли?

— Да. Много пъти. А при теб?

— Веднъж — каза Петур. — Не успях да им кажа кой знае какво.

— Те смятат, че Агнар е бил убит от един англичанин — пратеникът на американския фен на „Властелинът“, който искаше да купи сагата.

— По новините не казаха нищо за нея.

— Да. Полицията ще запази сагата в тайна до края на разследването. Взеха я да я изследват. Детективът, с когото говорих, смята, че е фалшификат, а това е абсурдно.

— Не е фалшификат — каза Петур и въздъхна. — Но все някога ще издадат тайната, нали? И тогава световната преса ще ни смачка. Ще даваме интервюта, ще правим изказвания, ще ни снимат по всички списания.

— Знам — каза Ингилейф. — Аз ще се заема с това, ако искаш. Знам колко мразиш тази сага. А и вината за всичко е моя.

— Благодаря за предложението — отговори Петур. — Ще видим.

— Има още нещо, което искам да ти покажа — каза Ингилейф. Взе чантата си от закачалката и подаде на Петур писмото от Толкин. Второто, от 1948 г.

Той го отвори и започна да чете, свил вежди.

Ингилейф бе очаквала по-силна реакция.

— Това доказва, че дядо наистина е намерил пръстена.

Петур погледна сестра си.

— Това го знаех.

— Е как така!? Откъде?

— Дядо ми каза. Каза и че искал пръстенът да остане скрит. Притесняваше се, че след смъртта му татко ще тръгне да го търси, и искаше аз да го разубедя.

— Защо не си ми казал? — попита Ингилейф.

— Това беше поредната семейна тайна — каза Петур. — А след като татко умря, вече не ми се говореше за нищо такова.

— Трябваше да го разубедиш!

Очите на Петур блеснаха гневно.

— Да не мислиш, че не съм опитал! Години наред се самообвинявах! Но какво трябваше да направя? Учех в Рейкявик, а и му бях син — не можех да му казвам какво може и какво не може.

— Да, разбира се — бързо каза Ингилейф. — Извинявай!

Помълчаха известно време. Петур се поуспокои.

— Откакто намерих това писмо, все си мисля за смъртта на татко — каза тя.

— Какво по-точно?

— Ами, той отиде с пастора да търсят пръстена. Може ли да са го намерили?

— Не. Нямаме основание да мислим, че са успели.

— Трябва да го питам.

— Кого? Пастора ли? Не смяташ ли, че щеше да ни каже, ако бяха открили нещо?

— Може би не.

Петур затвори очи. Когато ги отвори, в тях имаше сълзи.

— Инга, не знам защо, но мисълта за смъртта на татко винаги ми действа така. Искам да забравя за това; от години се опитвам, но не мога. Все си мисля, че аз съм виновен за всичко.

— Естествено, че не си виновен, Песи! — каза Ингилейф.

— Знам. Знам. — Петур обърса очите си с пръст. За Ингилейф беше странно да види брат си — този сдържан човек — толкова разстроен. Той подсмръкна и разклати глава. — Тогава е виновен проклетият пръстен. Като малък бях обсебен от мисълта за него, страхувах се от пръстена. После, след смъртта на татко, аз реших, че това са пълни измишльотини и не исках да имам нищо общо с тях. — Петур погледна гневно към сестра си. — А сега? Сега се чудя дали този пръстен не развали семейството ни. Сякаш е проточил дълго пипало: от момента, когато Гаукур го е взел от Исилдур, чак до днес, за да отрови живота на татко, на мама, на Бирна, моя, твоя…

Наведе се напред. Просълзените му очи блестяха.

— Достатъчно е пръстенът да съществува тук — почука с пръст по слепоочието си. — Загнездил се е в главите на всички от семейството и оттам идват всички злини.

Вигдис паркира на една от малките улички, стигащи до залива, и двамата с Балдур изскочиха от колата. Втората вълна разпити в университета бе довела до едно ново откритие. Един униформен полицай бе говорил със студент на Агнар — отвеяно двайсетгодишно момче, което си спомни, че някакъв човек разпитвал за Агнар из университета, ден преди професорът да умре. Студентът казал на мъжа, че Агнар има вила на езерото Тингвелир и често ходи там. Нито студентът, нито полицията бяха наясно защо тази подробност не е излязла наяве по-рано. Той не можа да обясни и какво прави в двора на университета в почивен ден, но полицаите си затвориха очите за това.

Не, мъжът не се беше представил. Но студентът го бе разпознал. От телевизията.

Томас Хаконарссон.

Той живееше на осмия етаж в една от новите луксозни кооперации, изникнали като гъби в Квартала на сенките до брега. Появи се на вратата с подпухнали очи, сякаш току-що го бяха събудили.

Балдур представи себе си и Вигдис и нахлу вътре.

— За какво става въпрос? — попита Томас, примигвайки.

— За убийството на Агнар Харалдссон.

— Аха. Седнете тогава.

Мебелите бяха от скъпа кремава кожа. Гледката към залива бе възхитителна, макар че точно в този момент един тъмен облак се беше спуснал над още по-тъмната вода. Виждаше се само долната част на Еся, а пък ледникът Снаефелснес бе напълно скрит в мъгла. От лявата страна, високи кранове се трудеха над недовършената национална концертна зала — една от жертвите на кредитната криза.

— Какво знаете към момента? — попита Томас.

— По-скоро вие ни кажете какво знаете — каза Балдур. — Какво правихте в четвъртък, двайсет и трети?

Томас започна да си припомня:

— Спах до късно. Излязох за сандвич и кафе, след това отидох с колата до университета.

— Защо?

— За да намеря Агнар Харалдссон. Питах един студент и той ми каза, че Агнар сигурно е в лятната си къща на езерото Тингвелир. Тръгнах натам.

— По кое време стана това? — попита Вигдис. Тефтерчето ѝ бе отворено, а химикалката — в готовност.

— Стигнах там към четири. Така мисля, но не съм сигурен, не си спомням точно. Може да е било малко след четири.

— Агнар беше ли там?

— Да. Пих едно кафе, поприказвахме си и после си тръгнах.

— Ясно. В колко часа си тръгнахте?

— Не знам, не си погледнах часовника. Но бях във вилата по-малко от час.

— До пет без нещо значи?

— Там някъде.

Балдур мълчеше. Томас — също. Вигдис знаеше тази игра. Седеше неподвижно, готова да записва. Но Томас не каза нищо повече.

— За какво си говорихте? — попита накрая Балдур.

— Исках да обсъдим един мой телевизионен проект за исландските саги.

— Какъв проект?

— Там е работата, че още нямах конкретна идея. Надявах се Агнар да ми подскаже нещо, но и това не стана.

— И вие си тръгнахте?

— Да.

— Какво правихте след това?

— Прибрах се вкъщи. Пуснах си един филм и изпих няколко питиета.

— Сам ли?

— Да — каза Томас.

— Често ли пиете сам?

Томас пое дълбоко въздух.

— Да — повтори той.

Вигдис се огледа из апартамента и забеляза празна бутилка от уиски в кошчето, „Дюърс“.

— Тогава ли се срещнахте с Агнар за първи път? — попита Балдур.

— Не — каза Томас. — И преди се бяхме засичали. За консултации по сагите, може да се каже.

Издълженото лице на Балдур остана безизразно, но Вигдис усети вълнението на шефа си. Томас говореше глупости и Балдур го знаеше.

— Защо не ни казахте това по-рано? — попита благо Балдур.

— Ами… във вестниците не пишеше нищо за убийството.

— Е, хайде сега, Томас! Вашата работа включва преглед на печата. Всички вестници писаха за това!

— И… не исках да се замесвам. Реших, че няма връзка със случая.

Тук вече Балдур не успя да се сдържи и се изсмя.

— Щом е така, Томас, ще дойдете с нас в участъка. Там ще трябва да измислите по-смислена версия от глупостите, които ни наговорихте. Моят съвет е да кажете истината — обикновено така е най-добре. Но първо искам да видя дрехите, с които сте били в четвъртък. И обувките.

Глава 24

— Не можеш да освободиш Стив Джъб! — почти извика Магнъс.

Балдур стоеше пред него в коридора при стаята за разпити.

— Мога и ще го направя. Не разполагаме с достатъчно улики да го задържим. Знаем със сигурност, че във вилата е дошъл някой друг, след като Джъб се е върнал в Рейкявик. Някой, който е хвърлил тялото на Агнар във водата, след като се е стъмнило.

— Това са думи на четиригодишно дете!

— Тя е на пет. Въпросът е, че и лабораторните изследвания потвърждават това. Вече имаме нов заподозрян. — Балдур кимна към вратата, зад която Томас Хаконарссон бе в началото на дълъг разпит.

Магнъс погледна вътре. Един мъж с кръгли очила, рядка коса и големи бузи седеше и пушеше цигара, а Вигдис го наблюдаваше. Известният телевизионен водещ.

— Да не би да е признал?

— Въпрос на време — каза Балдур. — Неидентифицираните пръстови отпечатъци във вилата се оказаха негови. В момента правят анализ на дрехите и обувките му. Версията му засега е, че е бил във вилата преди Стив Джъб да се появи. Джъб е пристигнал там към седем и половина, а съседите ги е нямало цял следобед, така че е възможно никой да не е отбелязал идването на Томас. Ако мислиш, че Джъб лъже, трябва да го видиш този! Версията му е пълна измишльотина. Ще го пречупим.

— Вече знаем, че Лорънс Фелдман и Стив Джъб са искали да купят пръстена от Агнар. Това не променя ли нещата, според теб?

— Не — каза Балдур. — А сега ме чака работа.

Магнъс се върна на бюрото си силно потиснат. Това, което го тормозеше беше, че може би Балдур е прав, а той — не. Балдур беше добро ченге и се доверяваше на интуицията си, но същото важеше и за Магнъс. Ето защо щеше да е особено неприятно, ако предчувствията на Балдур се окажеха верни, а на Магнъс — не.

Знаеше, че трябва да запази спокойствие, да не действа по презумпция и да остави разследването да следва собствения си ход в зависимост от наличните улики. Проблемът беше, че колкото повече се вторачваше в сделката със сагата и пръстена, толкова по-тъмна му се струваше тя. И толкова по-високи ставаха залозите за всички, замесени в нея.

Реално погледнато, Томас бе имал възможност да извърши убийството, но засега не знаеха с какъв мотив. Исилдур и Гимли, както те сами се наричаха, имаха мотиви, колкото щеш.

Столът срещу Магнъс бе празен — Арни още пътуваше. Магнъс се обади на мобилния му телефон и му остави гласово съобщение, че Исилдур е в Рейкявик и е време Арни да се връща.

Горкият.

Магнъс включи компютъра и провери електронната си поща. Беше пристигнал имейл от старши лейтенант Уилямс — доста дълъг по неговите стандарти.

Уилямс се извиняваше, че не е успял да предпази Колби. Твърдеше, че пред дома ѝ цяла нощ е имало патрулна кола, но никой нищо не е видял. От самата Колби нямаше и следа. Бе казала на шефа и на родителите си, че заминава за известно време.

В отдел „Убийства“ на бостънската полиция разни хора разпитвали за Магнъс. Задавали въпроси, замаскирани като клюки. Хора — приятели на Лийнахан, приятели на приятели на Сото. Уилямс беше сигурен, че бандата на Сото е по петите на Магнъс.

Хлапето, което Магнъс простреля, беше умряло. Следствието по престрелката щеше да започне след делото срещу Лийнахан.

Но голямата новина беше свързана със самото дело. На съдията най-накрая му бе писнало от протакането на адвокатите от защитата. Той бе отказал молбата им за преглед на хилядите имейли, изпратени от полицейската централа през последните месеци. Това, в комбинация с изненадващото прекратяване на едно друго криминално дело, освобождаваше графика на съдията и означаваше, че делото срещу Лийнахан може да започне още следващата седмица. Щяха да призоват Магнъс като свидетел възможно най-скоро: ФБР се надяваше, че щом Магнъс даде показания, Лийнахан ще проговори. Федералните щяха да изпратят детайли относно полета на Магнъс към Бостън. Още не се знаеше на кое летище ще кацне, но нямаше да е Логан. Агентите щяха да го посрещнат и да го откарат на сигурно място.

Магнъс отговори, че с радост би се прибрал вкъщи. И това беше вярно. Имаше чувството, че с нищо не помага на исландската полиция. А според Балдур, дори ѝ пречеше.