Кървав сняг

1.

Москва, 5 април

Допрял мобилен телефон до ухото си, Джак Макклюр стоеше в хотелския си апартамент и гледаше навън към осветените с дъгови лампи, подобни на луковици куполи на Червения площад. Валеше сняг. Според прогнозите това трябваше да е последният сняг през тази продължителна и мразовита дори и за Русия зима. Червеният площад беше почти пуст. Вятърът вдигаше вихрушки и връхлиташе последните туристи, които вървяха прегърбени и бяха напъхали цифровите си фотоапарати в дългите си палта, за да ги предпазят. Лошото време ги принуждаваше да се върнат в хотелите си, където ги очакваха чаши с горещо кафе, примесено с водка или сливовица. Джак беше пристигнал тук преди една седмица заедно с президентския антураж на пътуване, което беше необходимо от политическа гледна точка, но и културно значимо. По тази причина първата дама и дъщерята на президента също бяха поканени. Пътуването беше уредено — или може би по-точната дума беше „договорено“ — от генерал Ачисън Брент, който беше командвал фланг по време на Войната в Залива. Той беше ветеран с множество награди, а сега, след като се бе пенсионирал, работеше като уважаван военен анализатор за Си Ен Ен и Ей Би Си. Беше на „ти“ с всеки във Вашингтон, който имаше някакво значение. Когато имаше да казва нещо, високопоставените политици и от двете партии го слушаха. Макар че малката студена война с Русия на предишната администрация беше бушувала осем години, генерал Брент беше този, който се бе погрижил да поддържа лична връзка с президента Юкин. Публичната му критика по отношение на твърдата линия на предишната администрация към Русия беше довела до среща на високо ниво между Юкин и бившия президент. Макар от това да не бе произлязло нищо съществено, генерал Брент бе похвален от двете крила в Сената за усилията, които бе положил.

В момента обаче мислите на Джак не бяха посветени на генерал Брент.

През последните минути той не беше произнесъл нито дума по телефона. Шарън също мълчеше. Всеки слушаше дишането на другия, както често правеха, когато лежаха заедно в леглото в къщата на Джак във Вашингтон. Докато Джак продължаваше да слуша на телефона, той си представи как тя се прибира у дома след работа, сваля дрехите си една по една, докато не остане по сутиен и бикини, каквито винаги носеше. Мислено я видя как се мушва в леглото и се дръпва встрани, усещайки със задните си части плитката вдлъбнатина, която отсъстващото му тяло бе оставило върху матрака сякаш за спомен. След това очите й се затварят и тя се унася в сън. Сетне се отпуска още повече. Какво ли сънуваше, когато притворството и слоевете от фалш, изисквани от цивилизацията, се разтопяха в небитието и тя се превръщаше отново в детето, което е била; когато беше сигурна, че никой не я наблюдава или поне че не би могъл да се промъкне зад воала на съня й? Обичаше да си представя, че тя сънува него, но нямаше как да знае дали е така, точно както нямаше как да разбере и коя точно беше тя, макар да познаваше тялото й почти толкова добре, колкото и своето собствено. Въпреки че бе наблюдавал и денем, и нощем дори и най-малките й движения отново и отново.

Знаеше, че всички тези въпроси се появяват в главата му, защото е толкова далеч от дома — пътуваше с новоизбрания президент на Съединените щати и отдавнашен негов приятел, Едуард Харисън Карсън, като негов съветник по стратегическите въпроси.

— Какво точно означава тази титла? — беше попитал той Карсън, когато двамата се бяха срещнали седмица след като президентът беше встъпил в длъжност.

— Не си се променил, Джак — бе се засмял президентът, — пристъпваш направо по същество. Изтеглих те от АТФ4, за да откриеш дъщеря ми. Ти ми върна Али, когато никой друг не успя да го направи. Аз и семейството ми се чувстваме в най-голяма безопасност, когато ти си наблизо.

— С цялото ми дължимо уважение, Едуард, имаш цял взвод от напълно компетентни оперативни работници от Сикрет Сървис, които са по-подходящи да пазят теб и семейството ти.

— Не ме разбра правилно, Джак. Твърде много те уважавам, за да ти предложа работа на бавачка, макар че едва ли има нещо, което би зарадвало Али повече от това. А и от практическа гледна точка такава длъжност е чисто похабяване на специалните ти умения. Не си правя никакви илюзии за това колко трудни и опасни ще бъдат следващите четири години. Както можеш да си представиш, вече има цяла опашка от хора, които настояват да ми дават съвети. Част от работата ми се състои в това да им позволя да го правят, но ти си човекът, когото съм склонен да послушам, защото ти си този, на когото вярвам безрезервно. Това означава „съветник по стратегическите въпроси“.

Шарън зашепна. Според традицията, която бяха възприели в разговорите си по време на седмицата от престоя на Джак в Москва, бе настъпил моментът, когато трябваше да започнат да говорят. Джак се обърна и зашляпа с боси крака покрай масата със снимките на Шарън и Ема, които носеше със себе си където и да отидеше. Мина по килима и се отправи към банята. Готвеше се да пусне водата, за да заглуши разговора за подслушвателните устройства, поставени във всяка стая. Поне четирима представители на руското правителство се заклеха, че в апартамента няма такива устройства. Но още първата нощ тайните служби бяха открили един „бръмбар“ и Джак и всички останали от службата на президента бяха предупредени да вземат предпазни мерки, когато разговарят от стаите си с когото и да е, дори разговорът да изглежда безобиден.

Откъм тръбите за топлата вода зад тоалетната чиния се чуха гласове. През изминалата седмица той от време на време дочуваше гласове от стаята под него, но никога досега не бе успявал да различи и една дума. Този път се чуваха гласове на мъж и жена, които се караха.

— Мразя те! — крещеше жената и от емоцията в гласа й тръбата завибрира. — Винаги съм те мразила!

— Каза ми, че ме обичаш — настоя мъжът с глас, в който нямаше недоволство, а по-скоро гърленото ръмжене на човек с уязвена гордост.

— Дори и тогава те мразех! Винаги съм те мразила!

— А когато те бях натиснал върху матрака?

— Особено тогава.

— Когато те накарах да свършиш?

— И какво мислиш, че крещях на своя език? „Мразя те! Ще се видим в ада! Ще те убия!“

— Джак?

Гласът на Шарън в ухото му го накара да завърти кранчето на водата докрай. Не обичаше да подслушва, но в гласовете и на двамата имаше толкова отмъстителност и режеща като нож острота, че това не само го караше да се заслушва в тях, но и да искаше, не можеше да спре да го прави.

— Джак, да не си на купон?

— В стаята си съм — отвърна той. — Хората от стаята под мен се карат ожесточено. Ти как си?

Въпросът беше достатъчно безобиден, но не и когато бяха разделени от повече от седем хиляди километра. Когато двама души ги разделя такова разстояние, в съзнанието ти винаги възниква въпросът „Какво прави тя в момента?“, последван от „Какво е правила през останалото време?“. Можеше да си каже, че денят й е протекъл по същия начин, както когато и той беше там. Станала е сутринта. Взела си е душ. Закусила е набързо на крак на кухненския плот. Натрупала е чиниите в мивката, защото е имала време или да ги измие, или да се гримира, но не и за двете. Отишла е на работа. Пазарувала е храна. Прибрала се е у дома. Пуснала си е Мъди Уотърс или Стив Ърли, докато е приготвяла вечерята, и след това се е нахранила. Почела е роман на Ан Тайлър или Ричард Прайс или е гледала комедийния сериал „Рокфелер плаза 30“, ако са го давали. След това си е легнала.

Но не можеше да спре да се пита дали денят й не е бил различен по някакъв значим начин, дали нещо не е било добавено в него, дали някой не се е вмъкнал в него или, още по-лошо, в нощта й. Някой красив мъж, който я разбираше и беше там, до нея. В момента не беше сигурен дали тази фантазия е предизвикана от ревност или от подсъзнателно желание. Когато преди три месеца Шарън се бе преместила отново в къщата му, той беше сигурен, че са изгладили различията, които бяха причината да се разделят. Силното физическо желание беше първото нещо, което го бе привлякло към нея, и досега то никога не бе угасвало напълно. Но истината беше, че са си все същите хора. Джак беше посветен на работата си, което възмущаваше Шарън, защото тя самата не бе така отдадена на своята. Беше опитала да гради кариера на няколко различни места, без да изпитва и най-малката привързаност към онова, което правеше. В началото се бе захванала с рисуване, но макар да имаше необходимата техника, й липсваше страст, а без нея не можеше да се получи нищо добро или поне нищо забележително. Типично в свой стил след това тя се бе заела да продава изкуство, като смяташе, че така ще изкарва лесни пари, но отново липсата й на убеденост или дори на интерес бе предопределила нейния провал. Накрая един неин приятел я нае да работи в галерията „Коуркъран“, но след по-малко от година я освободиха. И така сега тя се трудеше безрадостно във фирма за недвижими имоти — работа, която беше обвързана с капризите на икономиката. Той предполагаше, че това на свой ред само увеличава надигащия й се гняв — към него, към света и към живота без дъщеря й. Започваше да си мисли, че Шарън иска всяка вечер той да си е вкъщи за вечеря като някакъв вид отмъщение, задето той харесваше работата си, докато тя очевидно не понасяше своята. Това нейно желание го задушаваше. Винаги се беше чувствал като аутсайдер — като се започне от дислексията му5 и се свърши с нетрадиционното му възпитание, той имаше усещането, че никога няма да успее да се приспособи. Докато накрая не бе признал пред самия себе си, но не и пред другиго освен пред Али Карсън, че всъщност просто не иска да го прави. Едно от нещата, които го свързваха с Али, бе, че и двамата са аутсайдери. В повечето неща Шарън беше като всички останали, в други поведението й силно се различаваше. В началото той я обичаше въпреки различията им. Обичаше миризмата й, гледката на тях двамата голи или облечени, страстния начин, по който се любеше. Сега Ема, или по-точно споменът за Ема, стоеше между тях като необятна, неподвижна сянка, която подчертаваше различията им с болезнена острота.

— Кого чувам да си подсвирква? — Звукът от слушалката го върна към действителността.

— Майка ми. Пристигна вчера.

Майката на Шарън никога не го беше харесвала. Не одобряваше брака им и беше казала на дъщеря си, че той ще свърши със сълзи и, разбира се, така и стана. Този неин триумф по никакъв начин не намаля, когато дъщеря й се върна при него. Тяхната дъщеря и нейната внучка Ема беше мъртва, убита при автомобилна катастрофа на двайсетгодишна възраст. Що се касае до майката на Шарън, всичко беше приключило със сълзи, независимо какво щеше да се случи от този момент нататък.

— Джак, кога ще се прибереш у дома?

— Пита ме същото и вчера, и онзи ден.

— И вчера, и онзи ден ти каза, че ще се опиташ да разбереш. — Тя издаде онзи характерен звук, когато езикът се удряше в небцето й. — Джак, какво става с теб? Не искаш ли да се прибереш у дома?

Той заподозря, че нямаше да е толкова настоятелна, ако майка й не беше пристигнала с целия си досаден багаж.

— Когато започнах да работя при Едуард, ти казах…

— Според майка ми не е трябвало да поемаш тази работа и трябва да призная, че съм съгласна с нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако те беше грижа за мен, ако наистина искаше да поправиш щетите, нанесени на нашия брак, щеше да си намериш работа по-близо до дома.

— Шарън, започвам да имам усещането за дежа вю. Не мога…

— Това е отговорът ти на всеки сериозен въпрос — да се шегуваш, нали? Е, аз не мога повече да продължавам така, Джак.

По линията настъпи мълчание. Той не знаеше какво да каже или по-скоро не искаше да каже нещо, за което после да съжалява. Беше странно как затихват личните разговори — как емоциите остават недоизказани и почти изчезват, когато са предавани на дълги разстояния, сякаш самите телефони водят разговора. Може би причината бе в това, че в момента се намираше в чужда за него обстановка и приоритетите му бяха толкова различни от познатите на Шарън неща.

— Не отговори на въпроса ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво, сякаш междувременно бе плакала.

— Не знам. Нещо възникна.

— Нещо винаги възниква. — Гласът й се изостри като нож, който току-що е бил наточен. — Но ти точно това искаш, нали? Ти…

Останалата част от саркастичния й отговор беше заглушена от настойчивото почукване по вратата, което бе свикнал да свързва със служителите от Сикрет Сървис.

Той махна телефона от ухото си и се върна обратно в спалнята, която беше едновременно анонимна и потискаща — толкова характерно за онова, което минаваше за съвременен руски стил в обзавеждането. Апартаментът се намираше на последния етаж на голям хотел във формата на буквата Н, чиито леко избелели коридори напомняха на Джак за хотела във филма „Сиянието“. Целият етаж беше заделен за президента Карсън, семейството и антуража му.

Дик Бриджис, началникът на групата от Сикрет Сървис на Карсън, стоеше на прага. Той не направи никакъв опит да влезе вътре, а само безмълвно прошепна думата „ПОТУС“ — съкратеното наименование за президента на Съединените щати, използвано от тайните служби. Джак кимна и в отговор вдигна показалеца си, за да покаже, че му трябва минута. „Веднага“, настоя Бриджис, без отново да издаде звук, и Джак се върна в банята, където водата продължаваше да тече.

— Шарън, Едуард има нужда от мен.

— Чу ли поне една дума от онова, което казах?

— Трябва да тръгвам. — Не беше в настроение да се занимава с глупостите, на които я подучваше майка й.

— Джак…

Той прекъсна връзката. Върна се в стаята, нахлузи обувките си и без да завързва връзките им, излезе в коридора. Президентът Карсън, охраняван от двама агенти, стоеше пред металната врата на пожарния изход, водещ към стълбището, блокирано на долния етаж. Изглеждаха като хора, които току-що са разговаряли помежду си, главите им бяха наклонени една към друга, устните им — полуотворени, и разменяха помежду си свойски погледи. Всички тези дребни детайли подсказаха на Джак, че нещо важно се е случило в този късен час.

Затова той вече беше нащрек, когато Бриджис отвори пожарния изход и всички се събраха на небоядисаната бетонна площадка. Усещаше се някаква непозната миризма на минерали, която беше колкото остра, толкова и неприятна, но поне нямаше подслушвателни устройства.

— Джак, Лойд Бърнс е умрял в Капри преди четири дни — съобщи президентът без предисловие.

Лойд Бърнс беше партийният организатор на Карсън в Сената и в качеството му на такъв смъртта му беше сериозен удар върху президента — щеше да му е трудно да прокарва законите, които бяха от решаващо значение за новата администрация.

Сега Джак разбираше защо Карсън и телохранителите му са се събрали на съвещание.

— Какво се е случило?

— Злополука. Някой го е блъснал с кола и е избягал.

— Какво е правил Бърнс в Капри и защо са били нужни четири дни, за да научим, че е умрял?

— Не сме сигурни и точно в това е проблемът — въздъхна Карсън. — Той трябваше да е на обиколка за събиране на информация в Украйна — става дума за преди десет дни. След това е изчезнал. Нашите момчетата от разузнаването предполагат, че е искал да си почине от брака си, който е бил на път да се провали или пък — и това най-вероятно е във връзка с предишното предположение — е бил в Капри с жена. Не е носел лични документи, а в Капри всичко става твърде бавно. Минали са три дни, преди на някой с необходимите пълномощия да му хрумне, че може и да е американец, накрая се свързали с консулството, поискали да изпратят представител и така нататък… — Той енергично потърка ръце. — Каквото и да се е случило, трябва да се върна обратно във Вашингтон, за да оправя бъркотията.

— Веднага ще си опаковам багажа — кимна Джак.

Президентът поклати глава.

— Чудех се дали няма да можеш да останеш със съпругата ми и Али. Знаеш колко важно е това споразумение с Юкин. Веднъж, след като бъде подписано, Русия вече няма да подпомага ядрената програма на Иран и това ще укрепи сигурността на Америка. Това е особено наложително сега, защото нашите въоръжени сили са опасно претоварени и изтощени до предела на възможностите си. Откриването на още един фронт, докато се водят военни действия в Афганистан, Ирак и Сомалия, би било пагубно за тях. Ако семейството ми си тръгне с мен, това може да навреди на и бездруго крехкото разведряване, което успях да постигна с президента Юкин. Не мога да си позволя това да се случи — остават броени дни, докато двамата уточним и подпишем съглашението, а цялата ми първа година като президент зависи от тези подписи.

Изведнъж Карсън му се стори остарял — сякаш беше пет години по-възрастен, откакто Джак го бе видял за последно преди петдесет минути.

— И, Джак, нещо лично и много неприятно. Али отново започна да се държи странно — проявява такова неестествено упорство и желание да противоречи, че понякога ми изглежда направо безразсъдно. — Очите му сякаш сами говореха. — Ти си единственият, който може да я вразуми.

Али беше травматизирана. Фактът, че бе отвлечена, беше достатъчно неприятен, но на всичкото отгоре мъжът, който го бе сторил, бе промил и мозъка й. Откакто Джак я беше върнал у дома, с нея работеше екип от психолози. Но въпреки това тя искаше Джак да е колкото се може по-близо до нея. Между двамата се беше създала близка връзка и подобно на баща си, Али също вярваше на Джак повече, отколкото на всеки друг, включително и на родителите си, с които винаги беше имала трудни и като цяло не особено дружески взаимоотношения.

Естествено, Джак разбираше това. И макар да искаше да се върне във Вашингтон, за да съветва стария си приятел, или ако не, да бъде изпратен в Капри да открие повече подробности за смъртта на Лойд Бърнс, той не възрази срещу предложението на Карсън.

— Добре — съгласи се той.

Президентът кимна и контингентът на Сикрет Сървис ги остави сами на вмирисаната площадка. В този момент Джак осъзна, че тази тайна среща бе старателно планирана.

Когато двамата мъже останаха сами, Карсън пристъпи към Джак и му подаде лист хартия.

— Това е копие от маршрута на Бърнс в Украйна. Градовете, които съм отбелязал, не са част от официалния му маршрут, но Киев е бил последната му спирка. Също така запомни едно име — К. Рочев. Това е последният човек, с когото се е срещнал, преди внезапно да напусне Украйна и да се отправи към Капри.

Джак го погледна.

— С други думи, нямаш никаква представа какво, по дяволите, е правил в Киев.

Карсън кимна утвърдително. Загрижеността в очите му беше очевидна, но той не каза нищо повече.

Внезапно Джак осъзна, че работата му на бавачка бе по-скоро за пред служителите от Сикрет Сървис. Това всъщност беше истинската задача. Той се усмихна. Част от дарбата на Карсън беше да получава онова, което иска, или чрез внушение, или като накара другите да стигнат до заключението, което той желае.

Джак не погледна написаното, тъй като заради дислексията щеше да му се наложи да се съсредоточи сериозно, за да успее да го прочете.

— Предполагам, че ще трябва да замина за Украйна, за да разбера какво е правил там Бърнс и защо си е тръгнал.

— Мисля, че това е най-добрата идея. На „Шереметиево“ те очаква частен самолет с дипломатически привилегии, но можеш да отложиш заминаването за утре сутринта, ако желаеш. — Карсън стисна Джак за рамото. — Оценявам това, което правиш.

— То е част от работата ми. — Джак се намръщи. — Едуард, подозираш ли нещо?

Карсън поклати глава.

— Наречи го предпазливост или параноя — изборът е твой. Във всеки случай, както подробно обясни Денис Пол в последния си брифинг за сигурността, враговете ми от предишната администрация са все още силни и всички те имат много дълга памет особено когато става дума за отмъщение. Бориха се като побеснели кучета срещу моето номиниране и когато спечелих, опитаха всичко, което им дойде наум, за да подкопаят кандидатурата ми. Помирителните им изявления в пресата не ме заблудиха дори и за миг. Искат главата ми и изглежда, че извадиха дяволски голям късмет със смъртта на Бърнс, защото по-добре от всеки друг знаят, че ще ми е адски трудно в Конгреса, в който доминират демократите.

Джак не каза, че убийството на дясната ръка на Карсън е твърде краен начин за отслабване на позициите на президента, защото имаше личен опит с хора от предишната администрация. Той знаеше на какво са способни те, както и че не изключваха убийството като метод. Те бяха уредили отвличането на Али и почти бяха успели с нападението над Карсън по време на тържественото му встъпване в длъжност. И макар извършителите да бяха или мъртви, или зад решетките, хората, които пресметливо бяха планирали атаката в онзи ден, и до днес оставаха в удобна безопасност зад завесата на правдоподобни опровержения, които дори и Карсън, с цялата му власт и могъщество, не успя да обори.

— Джак, няма да те лъжа, това може да се окаже безнадеждна задача — ръката на президента стисна по-силно рамото на Джак, — но ако не е така, ако Бърнс е бил убит или е участвал в нещо, което може да се превърне в скандал, тогава ти си единственият, на когото мога да се доверя. Ти си мой приятел и си аполитичен. Искам да работиш по това, докато не успееш да ми отговориш дали съм прав, или греша. — Очите му потъмняха, което показваше, че е силно разстроен. — И още нещо — никой не бива да знае с какво се занимаваш, дори и Дик.

— Не вярваш ли на Бриджис?

— Вярвам на теб, Джак — отвърна Карсън. — Това е всичко.

2.

Не можеше да заспи след този обезпокоителен разговор. Сложи слушалките на ушите си и наду айпода на Ема, който вземаше със себе си където и да отидеше. Пусна го на случаен избор на песни и изслуша „Наричам гаджето си коте“ на „Фънкаделик“ и „Като да ядеш стъкло“ на „Блок Парти“, преди внезапно да се почувства клаустрофобично сам в апартамента си с музиката на дъщеря си и половин дузина подслушвателни устройства. Затова остави айпода и слезе с асансьора до огромното фоайе в плато и мрамор с меки мебели с кадифена тапицерия, стари самовари и персонал със зорки погледи. Потрепери леко, докато прекосяваше залата, а стъпките му отекваха глухо.

Барът беше вдясно, в помещение, което беше почти толкова внушително, колкото и самото фоайе. Поне осветлението беше по-приглушено и сепаретата във формата на полумесец създаваха илюзията за някаква интимност. Отляво имаше извит барплот от полиран метал, силно осветен отдолу, пред който бяха разположени дванайсет модернистични бар стола. Не толкова отдавна този бар и други като него из цяла Москва бяха пълни с олигарси, които харчеха пари с широки пръсти — бизнесмени, натрупали милиони долари след покупката на огромните корпорации, приватизирани по време на перестройката. След като разграбиха компаниите за жълти стотинки, буквално за една нощ те станаха по-богати, отколкото някога са си мечтали. Юкин прекрати всичко това, когато реши да вземе обратно корпорациите. Сега олигарсите бяха в паника и се бяха втурнали да събират пари, за да платят дълговете, натрупани със заемите за несъществуващия им бизнес по времето на апогея на краткотрайното им могъщество. Ето защо този бар и останалите като него в града бяха празни като вагон на метрото в три сутринта.

Мина покрай барплота и видя един агент на Сикрет Сървис, който държеше чаша със сода. Джак отклони погледа си от празното сепаре, където възнамеряваше да седне, към онова, което агентът държеше под око, и видя Али Карсън. Тя седеше сама близо до прозорец, който гледаше към покрития със сняг площад, заобиколен от сгради с помпозна архитектура и история, напоена с кръв и жажда за власт. Али изглеждаше толкова малка и уязвима, че почти се губеше в сепарето, но той добре знаеше, че не е такава. Изглеждаше по този начин заради базедовата болест — вид нарушена функция на щитовидната жлеза, — от която приличаше на шестнайсетгодишна вместо на двайсет и две годишна. Зад тази привидна външност тя беше твърда като армиран бетон и по-умна от много хора, два пъти по-възрастни от нея. Кожата й изглеждаше бледа на фона на кървавочервения цвят на тапицерията. Ясните й зелени очи под гъстата кестенява коса се открояваха върху овалното й лице. Горната част на носа й беше покрита с цяло съзвездие лунички. Носеше джинси и тениска с надпис „Сексът е мъртъв“. Едва ли можеше да изглежда повече не на място.

— Ще взема от онова, което пие тя — поръча той на сънливия сервитьор, докато сядаше до нея в сепарето.

Пръстите на Али стиснаха чашата.

— Не е „Шърли Темпъл“6 — каза тя.

— Слава богу! Надявах се да не е — ухили се той.

Тя се засмя, което беше и целта му.

— Къде е майка ти?

— В леглото — отвърна Али. — Може да е заспала, а може и да не е. Взе „Ксанакс“ само преди десет минути.

— Все още ли има проблеми със съня?

— Мрази това място. Казва, че рускините са твърде лакоми и дебели, за да се впечатлят от нея.

Сервитьорът донесе напитката на Джак, която се оказа „Уайт Рашън“ — малко сладка за неговия вкус, но той си помисли: „Какво толкова, по дяволите!“

— Ти няма да си тръгваш, нали? — попита Али, докато той вдигаше чашата си.

Още преди време беше научил, че не трябва да се опитва да я лъже — доверието й трябваше да бъде спечелено. Освен това беше твърде умна, за да бъде преметната лесно.

— Не, няма да си тръгна с баща ти.

На пълните й устни се появи лек намек за усмивка.

— Което означава, че отиваш някъде. — Хвърли му кос и лукав поглед. — Каква работа ще вършиш за него?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Каквото и да е, трябва да е по-интересно от това да седиш в тая дупка.

— Мислех, че тук ти харесва.

— Пак ли си говорил с баща ми? Твоят измерител на глупостта не удари ли тавана? Руските момчета са неандерталци, а руските момичета са уличници — какво може да му хареса на човек?

— Тук има много история.

— За която никой не иска да говори, защото е била изцяло пренаписана — сухо възрази тя. — Моля те, Джак, отведи ме далеч от всичко това.

— Иска ми се да можех, Али.

— Шибана работа! И ти се шибай!

— Не се дръж така.

— А как да се държа? — Очите й проблеснаха. — Да бъда послушно, кротко момиченце?

— Нещо май ме бъркаш с баща си.

— Как можеш да си приятел с него?

Джак се замисли, че, от друга страна, тя можеше да бъде и обезпокоително незряла.

— Той е добър човек, но това не го прави непременно добър баща.

Гневът й угасна също толкова бързо, колкото и бе пламнал.

— Шибана работа! — възкликна тя, но сега гласът й беше омекнал. — Мразя тоя живот, Джак. Невероятно гаден е.

— Как мога да го направя по-добър?

— Де да можеше. — Тя нежно го целуна по бузата и след това изсипа в устата си остатъка от коктейла с такъв замах, че ледените кубчета изтракаха по предните й зъби. — Някой ден нещата ще се оправят или пък не, нали така?

Тя се приготви да стане от сепарето.

Макар да беше убеден, че не трябва да го прави, Джак попита:

— Все пак как си иначе?

Али направи пауза, преди да отговори:

— Горе-долу толкова добре, колкото и ти.

Той си помисли, че отговорът й беше остроумен или пък просто безочлив. А може би беше и двете.

— Това би разсмяло Ема. — Ема беше съквартирантката, най-добрата приятелка и довереница на Али, както и най-близката й съюзница срещу родителите й. — Сещаш ли се за онзи път, когато дойдох да те гледам на състезанието по щафетно бягане? Ти беше най-бързата, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Тя ме сложи да седна до нея и макар и да не каза нито дума, видях колко се гордееше с теб. Не се изправи на крака, не ръкопляскаше като всички останали, когато ти дръпна напред и победи.

Али мълча известно време, сякаш потънала в спомените от миналото.

— В онази нощ, когато се прибрах от празненството, стаята беше тъмна и си помислих, че тя спи. Влязох в банята и се съблякох колкото се може по-тихо. Когато се пъхвах в леглото, видях, че върху одеялото лежи една малка кутийка. Преместих я на светлината, която падаше от прозореца. Вътре имаше готвеща се за скок сребърна котка на верижка. Когато я извадих, Ема каза: „Това е гепард, най-бързото шибано животно на четири крака“. — Али се изправи. — Тя винаги ще ми липсва, както и на теб.

Той я гледаше как се отдалечава, но виждаше Ема. Али беше права, дъщеря му винаги щеше да му липсва. Той беше позволил тя да се отчужди от него. Беше му се обадила точно преди да се удари с колата си в едно дърво и да умре на място. Макар да не бе за вярване, на няколко пъти след това се беше появявала пред него, дори му говореше.

Което можеше да означава четири неща: изключително силното му чувство за вина го караше да я призовава от дълбините на подсъзнанието си, както бе предположил психиатърът, до който се бе допитал; бе полудял; засегнатият от дислексията мозък му въртеше номера; или духът на Ема беше оцелял след физическата й смърт. Всеки един от тези сценарии го изпълваше с ужас, макар и по различни причини. Искаше му се да вярва, че в реалността съществува нещо повече от живота и смъртта, които в края на краищата бяха концепции, измислени от човека. Искаше му се да вярва, че Ема все още съществува под някаква форма. За него такова беше определението на вярата — да вярваш в нещо, което науката не може да обясни. Когато дъщеря му загина, той загуби цялата вяра, която някога бе имал. Когато тя се върна при него, вярата му се възроди.

Али и телохранителят й изчезнаха във фоайето и той остана сам в бара. В помещението се настани тишината на мавзолей. Лампите блещукаха като речни камъни в коритото на река. Снегът тихо почукваше върху стъклото на прозореца като прегладнял просяк, който моли да го пуснат вътре. Беше отпил само няколко глътки от сладкия „Уайт Рашън“, но се отказа да го допива. Успя да привлече вниманието на сервитьора, който продължаваше да дреме, и си поръча качествено малцово уиски с чаша вода. След това извади листа с маршрута на Лойд Бърнс в Украйна и се съсредоточи в него.

Дислексията на Джак караше мозъка му да работи хиляди пъти по-бързо от онова, което се считаше за нормално. Не можеше да разбере (поне не и лесно) нещата, които не бяха триизмерни. Това означаваше, че можеше да нареди кубчето на Рубик за деветдесет секунди, но разчитането на писмен текст, който беше двуизмерен, го затрудняваше. Трябваше да го дешифрира, сякаш беше чужд език или някакъв код. Беше научен да се справя с този си недъг от един пастор, който го беше взел при себе си, след като Джак беше избягал от баща си. Той постоянно го биеше, защото не се справяше в училище. Едва по-късно, вече като възрастен, Джак откри, че дислексията му дава смайващо предимство при анализирането на сцените на местопрестъпления и при разбирането на начина на мислене на асоциалните умове и умовете с изкривена представа за реалността.

Преглеждаше списъка на непознатите градове и имена на улици, когато чу един рязък, но познат глас да поръчва водка. Вдигна поглед от листа и видя млада блондинка в черна рокля и с обувки на високи токчета, която се бе настанила на един от столовете край барплота. Косата й беше събрана в конска опашка, спускаща се до плешките й. Макар тази прическа да бе използвана по-често от жени с тънка коса, случаят с блондинката не беше такъв — косата й беше гъста и лъскава. Големите й, леко дръпнати нагоре очи сякаш имаха червеникавия оттенък на халцедон. Устните й бяха плътни и щяха да изглеждат чувствени, ако ъгълчетата им не бяха извити надолу в непривлекателна гримаса.

Седеше до друга жена на приблизително същата възраст, с тъмни очи и коса, облечена в лъскава тъмнозелена рокля на тънки кафяви райета, която беше толкова къса, че по-голямата част от бедрата й се белееше на светлината. Когато блондинката заговори отново, Джак се напрегна да се сети къде е чувал този глас.

— Тогава му казах: „Ще се видим в ада“ — тръсна глава блондинката.

И Джак тутакси се досети, че това беше женският глас от стаята под него.

— Запратих лампата в лицето му и крушката изгори бузата му.

— Шибанякът се е отървал леко — засмя се брюнетката.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — съгласи се блондинката с очи с цвят на халцедон. — Ако го видя отново, кълна се, че ще го ритам по топките до другия край на Червения площад.

— Е, скъпа, май ще имаш възможност да го направиш — изкикоти се приятелката й.

Блондинката завъртя глава към входа и Джак стори същото. Той видя едър, подобен на мечка мъж с тъмна коса, намазана с гел като на американски гангстер от трийсетте години. Върху бузата му имаше яркочервена следа от изгаряне — без съмнение от крушката на лампата. Носеше един от онези ярки копринени костюми, които само руснаците мислят за модерни, както и масивен златен часовник и още по-масивен златен пръстен на кутрето. Държеше се като Тони Сопрано, който се появява тежкарски на сбирка на мафията. Дори и на Джак, който не го познаваше, му се прииска да рита топките му до другия край на Червения площад.

Блондинката се завъртя с лице към любовника си (или бившия си любовник), който я гледаше злобно, докато се приближаваше. На Джак му стана ясно, че се задават неприятности. Прииска му се да си беше тръгнал с Али, защото нямаше желание да се забърква в караница, която не беше негова работа. Освен това, докато имитаторът на Сопрано се движеше, Джак забеляза дръжката на деветмилиметров пистолет в кожен калъф под лявата му мишница. Той се премести към края на сепарето и се извърна встрани, за да има възможност бързо да се изправи на крака, ако се наложи.

Мъжът бавно и спокойно дойде до мястото, където седяха блондинката и нейната приятелка. Блондинката люлееше крака сякаш в такта на някаква музика, която само тя чуваше. Джак видя, че се усмихва, но усмивката й беше злобна, дори убийствена. Мъжът беше самоуверен и въоръжен и, изглежда не осъзнаваше жаждата за кръв у нея или пък се чувстваше неуязвим при срещата с нея на публично място. В края на краищата какво толкова би посмяла да стори тя, с което той — или неговият деветмилиметров пистолет — да не може да се справи?

Тъкмо се готвеше да й каже нещо, когато тя със сила заби върха на обувката си с висок ток в слабините му. Той направи гримаса, която не промени особено злобното му изражение, и се преви почти на две. Тъй като беше от лявата страна на мъжа, Джак видя нещо, което блондинката не можеше да забележи — нейният любовник протегна ръка към пистолета си.

Джак изскочи от сепарето. Направи две големи крачки до барплота и стовари ръката си странично върху косматата китка на мъжа. Оръжието изтрака върху пода, сервитьорът отскочи, а барманът подаде сигнал на охраната.

Любовникът на блондинката замахна тромаво покрай Джак и пръстите на дясната му ръка сграбчиха жената за гърлото и започнаха да я душат. Чу се тихо гъргорене като на пеленаче, което се храни от гръдта на майка си. Джак удари мъжа в гърлото и това беше краят, по-точно краят на желанието на нападателя да се бори. Дотогава вече се бяха появили двама души от охраната на хотела. Единият от тях извлече бившия любовник, а другият вдигна деветмилиметровия пистолет. Изглежда не се безпокоеше, че може да остави своите отпечатъци. Джак си помисли, че очевидно в Москва правят нещата по различен начин, и за миг се зачуди как ли се наричат руските групи за оглед на сцената на местопрестъплението. Тази мисъл отклони вниманието му от убийствения поглед, който му хвърли бившият любовник на блондинката, докато го извличаха навън.

— Добре ли сте? — попита той блондинката, която колебливо опипваше гърлото си.

— Да, благодаря ви.

Той кимна, готов да се отдалечи, когато тя добави:

— Казвам се Аника, а това е Йелена. Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?

— Имах дълъг ден и тъкмо се готвех да се прибера в стаята си.

— Моля ви. Искам да ви се отплатя за вашата добрина. — Тя посочи празния стол до нея. — Поне мога да ви предложа едно питие.

Джак наистина искаше да се прибере в стаята си и да се подготви за задачата, която му бяха възложили, но щеше да е невъзпитано да откаже.

— Едно питие — склони той.

— Само едно питие — потвърди тя. — След това, ако желаете, ще ви придружа до асансьорите. И аз съм отседнала тук.

— Да, трудно можех да пропусна разправията по-рано тази вечер.

— Йелена ми каза, че сигурно всички в хотела са ни чули да се караме с Иван — направи физиономия тя.

Той седна на предложения му стол и кимна към фигурите, които се отдалечаваха.

— Предполагам, че ще трябва да дадем показания в полицията.

И двете жени се засмяха на думите му.

— Виждам, че отскоро сте в Москва — рече Йелена. — Полицията е твърде заета да изнудва бизнесмените и да прибира долари от хора като приятеля на Аника, Иван…

— Бивш приятел — поправи я Аника.

— Както и да е — сви рамене Йелена.

Тя говореше английски без акцент за разлика от Аника, която имаше силен руски акцент.

— Виждам, че нямате проблем при разговорите с чужденци.

— Ако не беше така, щях да остана без работа — отвърна Йелена. — Занимавам се с чуждестранните резервации на хотела.

— Какво ще поръчате… — обади се Аника.

— Джак — представи се той. — Джак Макклюр.

— Каква е вашата отрова, Джак Макклюр? — попита Аника.

— Едно малцово уиски — каза Джак на бармана. — „Оубън“, моля.

— Веднага, господине — отвърна барманът и отиде да вземе бутилката със скоч.

— Надявам се, че имате здрав организъм, господин Макклюр — отбеляза брюнетката.

— Млъкни, Йелена. — Аника хвърли на приятелката си кръвнишки поглед, преди да се обърне отново към Джак. — Не й обръщайте внимание. Има твърде развинтено въображение от четенето на американски трилъри.

— Нямам представа за какво говорите вие двете.

Барманът постави питието пред него, след което отстъпи, сякаш всички те излъчваха плутоний.

— Може би е по-добре да му кажеш, Аника.

— Това ми изглежда добра идея — съгласи се той и отпи от своя „Оубън“.

Аника въздъхна.

— Бившият ми приятел, казва се Иван Гуров, е дребен, подчертавам думата „дребен“, член на руска групировка. — Очите й се втренчиха в неговите. — Знаете ли тази дума?

Джак я знаеше.

— Той е член на московската мафия.

— Той е шибан престъпник! — възкликна Йелена с повече емоция, отколкото беше показвала досега.

— Както виждате, Джак, Йелена не одобряваше връзката ми с Иван.

— Той е кръвопиец! — продължи Йелена, очевидно разгорещена от темата. — Той е като нечистотиите в канализацията и би прерязал гърлото на човек още преди да го е видял. Кръвта със сигурност му доставя повече удоволствие от водката.

— Приятелката ми трябва да се научи да пази мнението си за себе си — добродушно се засмя Аника.

— А ти трябва да се научиш да пазиш гърба си — сериозно отвърна Йелена. — Вие също, господин Макклюр. Видях какъв поглед ви хвърли Иван.

— Предполагам, че това означава, че той няма да бъде пратен в затвора.

— Приятелите му ще се погрижат да излезе от там за нула време — обясни Аника. — Точно затова полицията няма да се занимава с този въпрос.

— По-вероятно е да не им се иска да свършат в някоя уличка с куршум в тила — рече Йелена. — Едва ли ще им е приятно да ги изхвърлят в боклукчийска кофа.

— Същото важи и за мен — отбеляза Джак и отпи още една глътка от скоча си.

— Не се безпокойте — успокои го Аника. — Йелена има навика да преувеличава, когато става дума за Иван. Той е доста надолу в хранителната верига на групировката.

Йелена изсумтя насмешливо.

— Това не му пречи да убива хора.

— Не го знаеш със сигурност.

— Чувам разни неща, Аника, както и ти самата — поклати глава Йелена. — Понякога си толкова наивна.

На Джак му се насъбраха достатъчно зловещи истории за една вечер. Нямаше никакво желание да се среща отново с Иван Гуров, но и не очакваше това да се случи особено след като утре сутринта щеше да лети към Украйна.

Той довърши питието си и се изправи.

— Дами, беше ми много интересно, но май вече дойде време да ви напусна.

— Видя ли какво направи, Йелена? — нацупи се Аника. — Прогони още един мъж. — Тя се изправи и хвърли пари върху барплота. — Обещах да се уверя, че ще стигнете до стаята си.

— Това е вярно — потвърди Йелена с язвителна усмивка. — Оная противна свиня може да се крие в асансьора.

Джак вдигна ръце.

— Дами, харесва ми жените да се карат за мен, но наистина мога и сам да стигна до стаята си.

В асансьора той все още усещаше котешките очи на Аника, които го следваха, и се зачуди дали тя или Йелена го сваляха на сериозно. Може би просто говореше мъжкото му его. От друга страна, възможно беше и двете да флиртуваха с него — нещо, което отдавна присъстваше във фантазиите му, както и във фантазиите на още близо милиард мъже. Едно обаче беше сигурно, техните мозъци и неговият вибрираха на различни честоти. В мислите му, разкъсвани между задачата в Украйна, която се пазеше в тайна дори от служителите на президента, и засилващите се търкания с Шарън, нямаше място за флиртове с рускини, особено пък с такива, които имат гангстер за приятел, бил той бивш, или не.

Слезе от асансьора на последния етаж, кимна на служителите от Сикрет Сървис и влезе в стаята си. Нещо от разговора му с Карсън го тревожеше. Защо беше отпратил телохранителите си, преди да повдигне въпроса за задачата, която му възлагаше? Когато Джак го бе попитал, президентът беше отвърнал: „Вярвам ти, Джак. Това е всичко.“

Дали Денис Пол не подозираше, че в тайните служби на президента има къртица? Ако това беше вярно, щеше да е унищожителен удар върху всички усилия, които Едуард бе положил, за да оглави администрацията. Какво би станало, ако политическите врагове, за които президентът беше казал, че са все още силни, знаеха за всеки негов ход още преди да го е направил? Карсън не беше споменал имена, но Пол го беше направил: Майлс Бенсън, бившия директор на ЦРУ — твърдоглав ветеран, привърженик на политиката да не се вземат пленници, и Морган Томсън, бившия съветник по националната сигурност и последния от внушаващите доверие неоконсерватори — заядлив и раздразнителен мъж, с наскоро разкрити връзки с няколко компании, произвеждащи военно оборудване. Двамата заедно имаха повече ОТ шейсет години служба и множество контакти в Белтуей7, бяха наистина опасни противници. Можеха не само да го поставят в трудно положение, но и да подкопаят репутацията му в страната. В днешно време проучванията на общественото мнение бяха всичко. Един провал беше напълно достатъчен, за да се сгромоляса популярността на Карсън.

Джак се замисли дали да не се обади на Шарън, но преди това се нуждаеше от нещо, с което да се успокои. Може би един горещ душ. Докато сваляше дрехите си и вървеше към банята, той си отбеляза наум да следва своя собствен начин на мислене, със или без одобрението на Карсън.

Пусна душа и зачака да потече топла вода, но преди това да стане, се чу мъжки глас.

— Разхвърляй цялата шибана стая.

Джак се заслуша по-внимателно, спря душа и сложи главата си до тръбата.

— Искам да науча тайните й, трябва ми нещо, което да мога да използвам срещу нея.

Иван говореше на руски — език, който Джак беше научил покрай работата си с терористи към АТФ. Беше използвал софтуера „Розета Стоун“, за да научи руски, арабски и фарси в рамките на осем месеца. Вече говореше перфектно испански. Достатъчно беше да слуша чуждия език и благодарение на дислексията го овладяваше удивително бързо. Можеше да вижда думите, фразите, глаголните времена и изразите в три измерения, докато ги чуваше, и така ги запомняше мигновено, без да се налага да ги повтаря.

Той седна на ръба на ваната и се наведе напред, като се напрягаше да долови всяка отделна дума. Очевидно Иван не бе предаден на полицията. Толкова по въпроса за реда и законността в Русия.

— Мислех, че познаваш добре тази кучка — казваше сега друг мъжки глас.

— Ти толкова ли добре познаваш твоите кучки? — раздразнено го попита Иван.

— Моите кучки са „тьолка“8. Разгорещените млади момичета са непредсказуеми, а и освен това на кой му пука, по дяволите! Всяка вечер в „Горски пожар“ има тонове нови тьолки… Хей, какво е това?

— Какво откри?

— Хъм, просто потни дамски пликчета. Тази кучка е свиня.

— Доколкото я познавам, ги е оставила нарочно там за някой любопитен тип като теб, Милан — рече Иван. — Което означава, че не търсим на правилните места.

— Вече проверих под чекмеджетата и зад тоалетното казанче.

— Там е твърде очевидно.

— Да погледнем сифона на душа.

В отговор се чу пъхтене и малко по-късно Милан каза:

— Намерих нещо. Виж, тънка корда, вързана за сифона, почти не се вижда на тази светлина.

— Какво има в другия й край, Милан Оскович? — попита Иван с приглушен глас, който едва се долавяше по тръбата.

Джак се наведе още по-напред, за да чува по-добре.

Отдолу не долиташе никакъв звук и за момент Джак помисли, че двамата мъже са излезли от банята. След това отново се чу глас.

— Това е огърлица — каза Иван.

— Камея — поправи го Милан.

— Нищо чудно, че я е скрила, сигурно струва много пари, особено на черния пазар.

Съдейки по поведението и стила на Аника, Джак не смяташе, че тя е от типа жени, които биха носили камея.

Очевидно и Милан беше на същото мнение, защото отбеляза:

— Не съм сигурен, че я е скрила, защото е скъпа. Възможно ли е нещо да е скрито вътре?

Отново настъпи тишина и Джак усети как мускулите му се напрягат, сякаш очакваше да се случи нещо неприятно.

— Мамка му! — възкликна Милан. — Това е лична карта.

— Тя е от ФСБ — добави Иван и в гласа му имаше нотка на недоверие.

Джак знаеше, че Федералната служба за безопасност, накратко ФСБ, беше наследникът на КГБ от времената на Съветския съюз.

— Ти, нещастен глупако — засмя се Милан, — чукал си офицер на ФСБ под прикритие.

— Млъквай!

— Не бива да допускаш Арсов да го надуши.

— Затваряй си шибаната уста!

От брифингите преди пътуването Джак знаеше, че Каолин Арсов е главата на Измайловската групировка в Москва.

— Ще ти изпече топките за това.

Джак чу звук от кратко боричкане и си представи как двамата гангстери се търкалят по пода. Защо изобщо слушаше това — то нямаше нищо общо с него. Но после в мислите му внезапно проблесна споменът за Аника с русата й коса, очи с цвят на халцедон и кръстосани един върху друг дълги крака. Чу сребърния звън на смеха й, който се превърна в последната молба на Ема — „Татко, помогни ми!“.

— Успокой се, по дяволите! — задъхано извика Милан. — Можеш да си сигурен, че няма да кажа на никого. Трябва да се безпокоиш за кучката, не за мен.

— Знам това.

Отново настъпи тишина, а след това се чу неразбираем шепот. Джак се зачуди какво ли е измислил Иван.

— Аника? Милан е… Не, за бога, не затваряй! Стреляха по Иван… Да, точно така, простреляха го. Жив е, но… В момента сме в „Горски пожар“ на „Тверская“… Да, близо до Червения площад, само на една пресечка от „Нощен полет“. Не, не съм се обаждал на никого. Иван каза да се обадя… Значи ще дойдеш? Добре, ние сме отзад, в уличката.

— Да тръгваме! — отсече Иван. — Имаме само няколко минути да стигнем дотам преди нея.

3.

Снегът беше спрял и луната се опитваше колебливо да се покаже, но вятърът се бе усилил и сега въртеше и вдигаше снежинките, които се бяха натрупали по улиците или в основите на каменните стени, и ги запращаше право в лицето на Джак с такава сила, сякаш бяха зрънца пясък. С ръце, заврени дълбоко в джобовете на палтото му, и с приведени рамене срещу почти арктическия студ, той пресече по диагонал Червения площад и се отправи към „Горски пожар“, чийто адрес беше получил от злобния портиер на излизане от хотела.

— Пазете си портфейла, господине — бе казал портиерът, докато пишеше върху лист хартия.

— Просто ми кажи адреса — беше настоял Джак, без да обръща внимание на безполезния лист.

Докато вървеше към асансьора на най-горния етаж, беше срещнал погледа на Али, която се бе облегнала на вратата на стаята си и пушеше цигара с карамфил — едно от новите й увлечения.

— Отивай да си лягаш — беше й рекъл той.

В отговор тя бе издишала облак ароматен дим.

— Ще го направя, когато и ти го направиш.

Когато бе проследил погледа й, бе разбрал, че тя гледа към пистолета „Зиг Зауер П250“, затъкнат в колана му, и бе напъхал оръжието по-надолу.

Вратата на асансьора се бе отворила.

— Няма да се бавя — бе я уверил той.

— Ще те изчакам — беше му казала тя, докато той влизаше в асансьора. — Така ще можеш да ми разкажеш къде си ходил.

Вратите се бяха затворили, скривайки от погледа му загадъчната й усмивка. Джак поклати глава и се зачуди какво ли ще е нужно, за да изкара от душата й мрака, оставен от времето, прекарано в затворничество. Може би никога нямаше да преодолее онова, което й бяха сторили. Кой знае какви психически поражения й бе нанесъл умният, но побъркан Морган Хер? Кой можеше да каже колко дълбоко стигаха те? Не и армията от психиатри, които накрая я бяха пуснали под попечителството на родителите й, защото тя или иронизираше терапевтите, които се бяха опитали да я накарат да сподели кошмарното си преживяване в ръцете на Хер, или просто не им обръщаше внимание. Единственото сигурно нещо беше, че за щастие той не я бе изнасилил. Но какво точно й беше сторил? Това беше големият въпрос.

Сградите, осветени отдолу с прожектори, изглеждаха още по-монументални на фона на небето с цвят на мастило, опръскано с мляко. Мракът придаваше на подобните на лукови глави куполи приказен вид, който не съответстваше с мрачната история на постройките. Но пък тази история, както съвсем правилно бе посочила Али, е била пренаписвана отново и отново, едва ли не всеки ден. Той вървеше бързо, но не с наведена надолу глава, както правят повечето хора в такова неприятно време. Вместо това се оглеждаше за Иван и Милан, макар да беше сигурен, че те бяха излезли от хотела още преди той да успее да се облече. По-важното обаче беше да открие Аника, защото тогава можеше да я спре, да й каже за онова, което беше дочул, и да й попречи да влезе в капана, който й бяха приготвили. Но с изключение на една слаба старица с извит гръб като на улична котка той не видя никого.

За момент си зададе въпроса какво, по дяволите, прави. Беше тук по работа. Очакваше го чартърен полет, който да го отведе до Украйна по искане на Карсън. Изглеждаше пълна лудост да върви посред нощ през Червения площад към клопка, поставена от двама убийци на мафията, за агент на ФСБ. Част от него казваше, че Аника може и сама да се грижи за себе си, но една друга, по-дълбока част — онази, която живееше в постоянен страх след смъртта на дъщеря му — настояваше, че ако не се намеси, на сутринта щяха да я намерят мъртва, с куршум в тила. Ако се намираше в Америка, можеше да се обади на полицията, но самата Аника беше подчертала, че това е Русия, а правилата на играта тук често нямат нищо общо със закона. Трябваше да свикне с тази нова реалност за времето, което щеше да прекара тук.

Но в момента имаше по-голям проблем. За Джак настоящето винаги се смесваше с миналото. Какво би станало, ако той не беше твърде зает с обиск за наркотици и бе изслушал Ема, когато тя му се бе обадила за помощ? Дали тогава дъщеря му пак щеше да изгуби контрол над колата си? Щеше ли да излезе от пътя и да се удари в дървото? Естествено, той никога нямаше да разбере това, но можеше да се постарае нищо такова да не се случва отново. Знаеше, че не му влиза в работата да спасява Аника — той едва я познаваше. Знаеше, че онова, което се опитва да направи, най-вероятно е глупаво, и въпреки това не можеше да не го стори. Знаеше, че тя щеше да умре — никога нямаше да може да си прости, ако позволеше това да се случи.

В отсрещния край на Червения площад Джак откри улицата, която се казваше „Тверская“, и веднага забеляза входа на нощния клуб заради тълпата от млади хора и опашката от бомбили — циганските таксита, които обикаляха Москва и задръстваха трафика. Те или едва пълзяха, залепени едно за друго, в очакване някой пътник да се хване на въдицата, или когато вече бяха намерили такъв, профучаваха на път за дестинацията си със скорост, от която можеше да ти се завие свят. В такива моменти бяха като тиктакащи бомби — от там идваше името им.

Той подмина навалицата пред входа, заобиколи сградата и се приближи предпазливо към уличката, където Иван и Милан дебнеха в очакване на Аника. Предположи, че бяха успели да я примамят тук, защото тя вероятно мислеше, че ще може да научи повече от Иван за начина на действие на Измайловската групировка, докато той лежи умиращ. Очевидно това беше причината, иначе тя вече се бе откачала да го използва. Може би беше твърде ниско в йерархията, за да й върши работа. Беше извлякла от него каквото можеше, след като бяха правили секс, и сега беше готова да продължи нататък или, по-точно, нагоре.

В началото на уличката той извади своя зиг зауер и спря за миг, да привикнат очите му към мрака и същевременно да остане скрит за Иван и Милан. Трябваше да ги накара да излязат от тъмнината или ако това не станеше — да разбере къде са се скрили. Докато очите му свикваха с тъмното, мозъкът му започна да си изгражда триизмерна представа за уличката заедно с вратите, прозорците, двата очукани контейнера за боклук, подпрени на стената на сградата, купчините отпадъци, събрани в завързани найлонови торби, покрития с много петна асфалт, осеян с употребявани презервативи и хартиени кърпички измежду малки преспи пожълтял сняг там, където все още не бе покрит с черна кора от сажди.

Настрои слуха си не само за всякакви звуци, издавани от двамата престъпници, но и за тракането на високите токчета на Аника. Внезапно осъзна, че те едва ли щяха да й помогнат много в хлъзгавата уличка. Всъщност щяха само да й пречат. Вече беше запаметил цялата сцена и бе преценил, че най-вероятното място, откъдето Иван и Милан щяха да нападнат, бе пространството между двата контейнера за боклук. Макар да беше тясно — особено за човек с размерите на Иван, — то имаше двойното предимство, че беше изцяло в сянка и не се виждаше и от двата края на уличката.

И точно в това беше проблемът, защото в далечния край на улицата се появи колеблива сянка, която почти веднага изчезна. Джак знаеше, че това най-вероятно е Аника. За момент се зачуди дали да не изтича около сградата и да стигне до нея, преди да е влязла в уличката, но след това я видя да се движи на променливата светлина. За момент благодарение на ярката светлина от улицата зад нея дори различи силуета й, който премина за миг и изчезна, сякаш принадлежеше на дух.

Сега Джак нямаше друг избор, освен да влезе от другия край на уличката и да се надява да привлече вниманието на Аника, преди Иван и Милан да са я нападнали, и така да не му се налага да използва пистолета си. Докато вървеше към контейнерите и Аника, той забеляза парче тръба. Беше пластмасова, а не метална, но щеше да свърши работа. Вдигна и размаха бялата тръба във въздуха, за да привлече вниманието на Аника. Успя да го направи, но тази стратегия се оказа погрешна, защото хем я уплаши, хем отклони вниманието й от Иван и Милан, които изскочиха от мястото си между контейнерите, щом чуха тракането на токчетата й по асфалта.

Джак видя матовия проблясък на деветмилиметровия пистолет на Иван и хвърли по него парчето тръба. То го удари в рамото и той обърна гръб на Аника, като същевременно успя да стреля по нападателя си. Джак бързо се наведе и също стреля. От позицията си той видя, че Аника държи в ръка една от обувките си. Тя стовари върха на токчето върху главата на Милан, малко над мястото, където започваше косата му, и той полетя със сумтене назад към тухлената стена.

Когато чу вика на другаря си, Иван изстреля още един куршум, най-вероятно за да държи Джак на разстояние, и след това се обърна отново към Аника. Тъкмо насочваше пистолета си към нея, когато Джак му се нахвърли. Когато двамата мъже тежко се сгромолясаха върху тротоара, пистолетите им изтракаха на земята. Аника сграбчи оръжието на Джак, но с огромно усилие Иван успя да го избие от ръката й. Деветмилиметровият му пистолет лежеше скрит някъде в сенките.

Джак заби юмрук в диафрагмата на Иван, но едрият мъж сякаш едва усети удара. На свой ред той хвана брадичката на Джак, вдигна я нагоре и така откри врата му. Джак се изви и юмрукът на Иван го халоса отстрани по врата. Ако беше закъснял само със секунда, руснакът щеше да строши гръкляна му. Отблизо мъжът изглеждаше дори още по-едър от него и яростта му беше осезаема. Джак се навеждаше и се извиваше, нанасяше някой и друг удар, но гангстерът го биеше бавно и методично. С крайчеца на окото си той видя как Аника се затича към Иван. Тя го удари, но не последва никакъв ефект. Той замахна към нея с масивната си ръка и тя се дръпна назад и падна на земята. Джак разбра, че не може да очаква повече помощ от нея.

В следващия момент, когато вниманието на Джак се отклони за миг, Иван го обърна към себе си и го стегна в задушаваща хватка. Сега се опитваше да го накара да се извие назад. Джак вложи цялата си енергия в усилието да се придвижи напред, пълзейки агонизиращо бавно по ширината на улицата към мястото в сянката, където предполагаше, че е паднал неговият зиг зауер. В ръкопашен двубой той не можеше да се мери с огромния руснак. Сега пистолетът беше единствената му надежда.

Поемаше си дъх на пресекулки. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си, докато Иван усилваше натиска си върху трахеята му. Виеше му се свят, в съзнанието му се появяваха ослепителни проблясъци светлина, следвани от обширни бездни от мрак, които заплашваха да го погълнат в невъобразимите си дълбини. Уличката се накланяше пред очите му, сякаш всеки момент щеше да се изсипе в ухото му. Вече не можеше да различава горе от долу и ляво от дясно. Силите му да се бори се изчерпваха. Започваше да се отнася, сякаш напускаше един свят на път за друг и тогава чу нейния глас, гласа на Ема, така както го беше чувал няколко пъти след смъртта й. Веднъж дори я беше видял да се мъжделее между дърветата зад къщата му в края на „Уестморленд Авеню“. Това беше неговото убежище, където някога бе живял с Гъс — едрия чернокож собственик на заложен магазин, — след като бе избягал от баща си, който го тормозеше.

— Татко — повика го дъщеря му. — Татко, къде си?

— Ема…?

— Татко, търся те и не мога да те видя. Къде си?

— Тук съм, Ема… Следвай гласа ми. Усещам, че съм много близо до теб.

— Сега те виждам, татко.

Той чу ужасеното й ахване.

— Трябва да се върнеш обратно…

— Къде да се върна?

— Трябва да се върнеш, татко… Съвсем близо си до пистолета…

Тогава той усети как нещо метално се удари в коляното му. Задраска с дясната си ръка и напипа не своя зиг зауер, а деветмилиметровия пистолет на Иван. Сграбчи го и сложи пръст на спусъка. Беше стигнал до стената на уличката и се наведе колкото се може по-рязко. Челото на Иван се удари в стената и хватката му върху трахеята на Джак се охлаби достатъчно, за да му позволи да завърти пистолета.

Стреля два пъти в корема на руснака.

Следващото нещо, за което си даде сметка, бе, че Аника го дърпа изпод неподвижното тежко тяло на Иван.

— Хайде! — подкани го тя задъхано. — Трябва да се махаме от тук!

— Какво?

— Ти застреля член на Измайловската групировка.

— Нали каза, че е дребна риба.

Той дишаше тежко, опитвайки се да изпълни с въздух изгарящите си дробове. Беше полумъртъв, част от него все още се намираше в онова ефирно и несъществуващо място, където се бе отнесъл преди малко. Все още не можеше да осъзнае напълно какво се бе случило.

— Мислиш ли, че това ще има някакво значение за Каолин Арсов? — Изражението на Аника беше мрачно. — Не може да позволи един от неговите хора — независимо кой — да бъде застрелян, без да отмъсти незабавно. Както е с главите на всички фамилии, репутацията му зависи от две неща — дисциплина и отмъщение.

Той пое протегнатата й ръка и препъвайки се, започна да се отдалечава от трупа.

— Хвърли пистолета! — нареди му тя. — За бога! Хвърли го и да се махаме от тук колкото се може по-бързо!

Джак, който ту се опитваше да тича тромаво, ту едва влачеше краката си, пусна оръжието, както толкова много пъти бе виждал да го прави Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“. Спъна се в нечий крак и забеляза проснатия по лице Милан. Той не помръдваше също както Иван. За миг се зачуди дали и двамата са мъртви. След това излязоха отново на ярко осветената улица и Аника махна на бомбила, отвори задната врата, бутна Джак вътре и се качи след него.

— Ще се укриваме в апартамента на Йелена, докато успея да проведа няколко телефонни разговора — обясня тя, докато даваше адреса на шофьора.

— Ема?

— Ема? — повтори като ехо Аника. — Коя е Ема?

Джак извърна лице. В очите му имаше сълзи. Почти беше готов да отговори „дъщеря ми“, но вместо това каза:

— Никоя.

Свали прозореца и подаде лице навън, в тъмнината на нощта. „Ема, Ема, как ми се иска да бях успял да те спася.“

— Хей, измръзна ми задникът — запротестира шофьорът.

Но освежително студеният вятър беше точно онова, от което Джак имаше нужда, за да прочисти главата си. Адреналинът все още пулсираше в него и той знаеше, че ще мине известно време, преди да усети болката от ударите, които му беше нанесъл Иван. Междувременно трябваше да се справи с настоящото положение. Мозъкът му се съвземаше и започваше да работи с обичайната си светкавична скорост.

Той се наведе напред.

— Забрави този адрес — нареди той на шофьора, надвиквайки острото свирене на вятъра. — Закарай ни на „Шереметиево“.

— На летището ли? — учуди се Аника. — Защо ще ходим там?

Джак се облегна назад, докато бомбилата смени посоката и се насочи към околовръстното.

— Както вече спомена, трябва да се отдалечим възможно най-много и най-бързо от онази уличка и точно това и ще направим.

4.

Можеш да загубиш всичко. На това го беше научила смъртта на Ема, както и бракът му. Дори в самото начало, в онези първи възторжени мигове, семената на загубата са били вече посети и предопределени — един безпристрастен поглед назад разкриваше това.

Тези мисли минаваха отново през съзнанието на Джак, докато двамата с Аника се друсаха в бомбилата. След като подминаха околовръстното и се отправиха към „Шереметиево“, Аника извади мобилния си телефон и проведе разговор с някого, за когото Джак предположи, че е началникът й във ФСБ. Но доста бързо стана ясно, че тя не получава отговора, който беше очаквала. След като подробно описа какво се бе случило в уличката зад „Горски пожар“, тя млъкна и заслуша внимателно събеседника си. В началото лицето й беше намръщено и съсредоточено, а после на него се изписа разочарование. Накрая тя повиши глас и започна да изстрелва бързо като картечница фрази на руски и още в началото Джак изгуби нишката на разговора. Внезапно тя прекъсна и захвърли телефона на пода на таксито.

— Какво става? — попита Джак.

След като го попита къде отиват, Аника не му бе казала нищо повече, не му бе благодарила, че е спасил живота й, нищо, нито дума. До телефонния разговор тя изглеждаше потънала в размишления, сякаш беше съвсем сама в бомбилата. Джак предположи, че отдръпването й е реакция на насилието, което се бе наложило да изтърпи, на заплахата, надвиснала над живота й, и на борбата за оцеляване, изискваща всяка частица от енергията и. Беше съвсем нормално да е в състояние на шок. И ако наистина беше така, Джак би предпочел тя да се успокои, преди да започне да я разпитва. Сега към цялата бъркотия се добави нов злокобен елемент.

— Ще ти кажа какво става — отвърна тя. — Прецакани сме — напълно и необратимо прецакани!

— Не виждам защо. Иван беше гангстер от ниско ниво, а ти работиш за ФСБ. Тя извъртя глава толкова рязко, че той чу изщракването на шийните й прешлени.

— Това откъде го чу?

— От същото място, откъдето научих за клопката, която ти бяха устроили. Иван и Милан бяха в стаята ти и търсеха как да си отмъстят. Намериха камеята, която беше скрила в сифона.

— Мамка му!

— Да скриеш личната си карта в камеята беше грешка. Това бижу изобщо не подхожда на твоя стил.

— Беше на майка ми.

Известно време тя гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. После се обърна към него и каза:

— Не Иван е проблемът, а Милан. Иван не знаеше нищо, затова скъсах с него, но той не се отказваше.

— Очевидно си много умела в леглото.

Аника го гледа известно време с блестящите си очи. От толкова близо, дори и на слабата светлина, той можеше да види сребристи точици да проблясват в очите й с цвят на халцедон, докато таксито минаваше покрай уличните лампи.

Очевидно тя реши да не коментира думите му и продължи:

— Исках да стигна до Милан, а щом като е разбрал коя съм в действителност, той е решил да ми постави капан. Разбира се, аз се хванах на въдицата, защото той ми се обади и аз знаех, че ще е там. А след като Иван вече не беше пречка, можех да започна с Милан.

— Май добре са ти скроили шапката.

Тя наклони глава.

— Не ми е познат този любопитен израз, но мисля, че схващам какво искаш да кажеш.

Вече приближаваха летището и тя се наведе да си вземе мобилния телефон.

— Дори Милан не е истинският проблем, макар да е достатъчно зъл. Той беше свързан с мъж на име Батчук. Ориел Йовович Батчук е вицепремиер, близък довереник на президента Юкин. Познават се още от Санкт Петербург, където заедно са работили в общинското управление. Дори и в онези дни Батчук вършел цялата мръсна работа на Юкин. Двамата разработили забележително ефективен начин на действие. Юкин подбирал успешни фирми в Санкт Петербург и изпращал Батчук, снабден с документи, които обвиняват съответната компания — собственика или борда — в злоупотреби, неспазване на някакви неясни закони или каквото и да е друго. Като цяло това нямало значение, защото всички обвинения били фалшиви, но впоследствие фирмата се оказвала затънала в лайната или пък собствениците й се озовавали в съда, където държаните от Юкин съдии произнасяли благоприятни за него присъди. За разлика от Америка тук не можеш да обжалваш или по-точно можеш, но никой съдия няма да ти обърне и най-малко внимание.

Вътрешността на таксито се освети от студения блясък на луминесцентното осветление на „Шереметиево“. Джак се наведе напред и каза на шофьора къде да ги остави.

— Юкин и Батчук забогатели още докато били много млади — продължи Аника. — Сега и двамата се издигнаха до най-високи постове и повтарят същия начин на действие, само че на национално ниво. Юкин използва Батчук и възможностите на федералните съдилища, за да си възвърне най-рентабилните приватизирани компании чрез изнамиране на неясни счетоводни несъответствия или фабрикуване на множество обвинения в злоупотреба с общественото доверие срещу служителите или олигарсите, които стоят зад тях. Много от тях заделиха от печалбите си, за да платят на него и на хората му. Всичко започна с поемането на контрола над „Газпром“ и оттогава нещата само се влошават.

— Но какво прави един вицепремиер с високопоставен член на Измайловската групировка? Нали всички правителствени агенции работят за него?

— Батчук е много повече от вицепремиер — обясни Аника. — Той е в ръководството на призрачна агенция на тайните служби, която е толкова скрита от погледите на всички, че дори няма име, поне досега никой не е могъл да установи нищо друго, освен названието, под което е известна — „Тринадесет“.

— Номер тринайсет, може би тринайсето управление?

— „Тринадесет“ не е част от ФСБ, тя е извън и над ФСБ и всяка друга агенция на тайните служби, контролирана от Кремъл. — Тя направи физиономия. — Затова моето управление не може да ми помогне в тази ситуация и не може да направи нищо за теб. Всички началници са парализирани от страх сега, след като Милан Спиаков е мъртъв. Както казват те, аз съм радиоактивна. Не мога да се върна към работата си или към нормалния си живот, от които бях безцеремонно лишена.

— Съжалявам, Аника, но и аз самият съм в подобно положение.

— Не, не — поклати глава тя, — ти си американец. Вие винаги имате по-голям избор.

„Точно затова сме в тази част на «Шереметиево» — помисли си Джак. — На Едуард ще му е далеч по-лесно да ме измъкне от Украйна, отколкото от тук. Освен това имам да изпълнявам задача.“

Вече виждаше частния самолет, който Карсън беше запазил за него. Светлините в кабината му бяха запалени. Както беше обещал президентът, екипажът го очакваше.

— Искам да изясним нещо — подхвана Джак. — „Тринадесет“ е подчинена единствено на Юкин, така ли?

— На Юкин и на Батчук, да — кимна Аника. — Но може би името й изобщо не е „Тринадесет“. Онова, което е известно, са само предположения, които често си противоречат, но едно нещо изглежда ясно — Батчук е немислимата преди връзка между неизвестен клон на Федералната служба за безопасност и групировката.

— Изглежда Юкин в подсигурил всичките си бази.

— Отново не разбирам израза — поклати глава тя.

— Искам да кажа, че ръководи всички сили, дори и онези, които досега са били традиционни врагове.

— Да, точно така е. Стои начело на един нечестив съюз.

— Но защо? Каква е целта на „Тринадесет“?

Стигнаха до мястото. Джак, който беше направил грешката да не договори предварително цената, получи безобразно надута сметка. Това обаче беше преди Аника да прекара няколко минути в разправия с шофьора и размяна на поредица от ругатни, чийто смисъл беше твърде неясен, за да го схване Джак. Но явно шофьорът ги разбра достатъчно добре, защото Аника договори цена, която беше десет пъти по-малка от първоначално поисканата. Джак плати и те слязоха от пухтящата бомбила.

— Кой знае какво планират Юкин и Батчук — каза тя. — Със сигурност е нещо зловещо.

Нощта се оказа мека. Каквото беше останало от снега, или се топеше, или беше отнасяно от влажния южен вятър. Диадемата от светлини създаваше едно друго небе — ниско, метално и изкуствено, в което липсваха точките на звездите от мекото, истинско и високо небе.

— Сега — рече тя, като се огледа наоколо, — моля те, кажи ми защо сме тук.

— Виждаш ли този самолет пред нас? — посочи с ръка той. — Той ще ни измъкне от тук.

Тя внезапно спря.

— Кой сте вие, господин Макклюр?

— Мислех, че обръщението „господин Макклюр“ остана в бара на хотела.

— Ти имаш собствен самолет. — Очите й бяха изпълнени със съмнение. — Може би си американски олигарх.

— Не, не съм бизнесмен — отвърна Джак, като я подканяше да върви към самолета и очакващата ги подвижна стълба.

Стори му се любопитно, че един агент на ФСБ не знае кой е той и че работи за президента на Съединените щати.

— И самолетът не е мой. На един приятел е.

— Много богат и могъщ приятел. А ти какъв си — да не си неговият вицепрезидент?

На Джак това му се видя забавно, макар че в действителност тяхното положение не беше много за смях.

— Нека просто да кажем, че и аз съм вицепремиер като Ориел Йовович Батчук.

— Америка няма премиер. — Тя го изгледа още по-подозрително.

— Е, поне засега все още няма.

— Наистина ли нямаш представа кой съм и за кого работя? — попита Джак.

— А трябва ли? Ако си някой, който присъства в международните новини на вестниците, си извън моята компетенция и дори извън моя интерес.

След като един подир друг се бяха почистили в малката тоалетна доколкото могат, Джак и Аника седяха в частния реактивен самолет, докато екипажът правеше последни проверки в пилотската кабина. Капитанът беше казал на Джак, че е получил инструкции, предоставил е плана на полета на летищния персонал и, иначе казано, е готов за излитане.

— Чудех се защо беше в онзи хотел по същото време, в което и аз бях там.

— Може би ни е било писано да имаме страстна любовна афера. — Тя го каза с толкова язвителен тон, че Джак не знаеше какво да й отговори.

— Да, точно така — продължи тя със същия режещ тон. — Проследих те чак от — откъде от Америка си по-точно, господин Макклюр?

— Вашингтон — града, не щата.

След като беше показала какво мисли по въпроса и очевидно незаинтересувана от отговора му, Аника се обърна и се загледа в летището през малкия прозорец от перспекс9. Сега между тях се беше появило особено напрежение, сякаш в последните няколко минути се бяха превърнали в противници. Джак умееше необикновено проницателно да преценява характера на хората, но тази жена беше неразгадаема за него, все едно в съзнанието й имаше различни личности, всяка от които настояваше да й обърнат внимание. В това отношение му напомняше за Али.

Най-сетне тя каза с променен глас:

— Целта ми е, или по-точно беше, да проникна в Измайловската групировка и да събера доказателства срещу Арсов. Сега започвам да мисля, че някой се е почувствал заплашен от разследването ми и че са решили да се отърват от мен.

— Могли са да те изпратят в Сибир.

Тя се обърна отново към него. Петънцата в очите й станаха стоманеносиви.

— Един внезапен натиск отвън би предизвикал раздвижване във ФСБ и по този начин би привлякъл нежелано внимание към „Тринадесет“. Не, това е бил по-добрият начин да се справят с мен — да ме превърнат в изгнаник. — Лицето й стана мрачна маска. — Сега собствените ми хора ще ме преследват и най-вероятно ще ме убият.

— Заради смъртта на Милан.

— Почти съм сигурна, че вече има някой, готов да заеме мястото му — сви рамене тя. — Така стоят нещата. Сигурно си наясно, че хората като Милан — и като мен — могат да бъдат пожертвани във всеки момент.

Джак кимна.

— Случва се и в моята страна — призна той и след това, без да се замисля, добави: — Не каза нищо за случилото се в онази уличка.

В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е сбъркал.

Аника се обърна към него. Пълните й устни бяха толкова плътно стиснати, че образуваха линия, права като хоризонта.

— Какво толкова има за казване? Двама мъже умряха, а ние сме живи. Какво очакваш да сторя, Джак Макклюр, да рухна и да се разплача на рамото ти? Имаш ли нужда да ме утешиш? Изглеждам ли като някой, който има нужда от утеха?

— Изглеждаш като човек, който не е бил утешаван често.

В хотелския бар двете с приятелката й Йелена изглеждаха толкова настроени да флиртуват — „Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?“. Но сега изглеждаше твърда като сплав от стомана и титан.

— Всъщност, когато се срещнахме за пръв път, беше по-приятелски настроена.

Той усети как след този коментар тя се успокои, прибра ноктите си и потъна в дълбок размисъл.

— Просто… — Гласът започна да й изневерява и тя се прокашля, не знаейки как да продължи. — Съжалявам, но когато съм уплашена, ставам нападателна.

Докато произнасяше последните думи, тя извърна лице, сякаш засрамена, че е показала достатъчно силни чувства, които да оставят, макар и за кратко, пукнатини в защитната й обвивка.

— Знам, че това е грозна черта на характера, но всъщност не се плаша много често… — Тя отново се обърна и леко се засмя, макар и за кратко.

След това махна с ръка, сякаш с това изтриваше думите от някаква въображаема черна дъска.

— Все още се питам защо дойде да ме спасиш. Защо би направил нещо такова? В края на краищата ние сме двама непознати, между нас няма никакво обвързване или по-скоро досега нямаше. Така или иначе, всеки път, когато си задавам този въпрос, стигам до един и същи отговор. За теб аз не съм непозната, защото вероятно работиш за агенция на американските тайни служби. — Тя се огледа наоколо. — Този самолет на ЦРУ ли е?

— Не, не е — отвърна той. — И аз не съм агент на тайните служби.

Аника го погледна внимателно, сякаш се опитваше да прецени колко истина съдържат думите му.

— Би ли ми казал, ако беше?

— Да, сега бих го направил.

Тя протегна ръка и той видя колко бледи, тънки и остри са пръстите й. Дали не му даваше благословия или пък искаше да му направи загадъчно предсказание на бъдещето?

— Вярвам ти — каза тя, сякаш бе успяла да прочете в него нещо, което не можеше да бъде видяно, но което тя въпреки това бе призовала с бялата си ръка.

След това Аника въздъхна.

— Има нещо друго, нещо под повърхността, ако разбираш какво искам да кажа. — Сложи ръце една върху друга в скута си, сякаш изтощена от онова, което току-що бе сторила. — Предполагам, че моята раздразнителност се дължи на факта, че прекарвам твърде дълго време сама. Йелена е права. Проклета да е! Почти винаги е права и не са срамува да се хвали с това при всяка възможност. Както и да е, не ме бива много в общуването с хора, поне не в личния ми живот.

— Разкажи ми за Йелена.

— Йелена не ми е приятелка, тя ми е като сестра или като свещеник, при когото се изповядваш, и въпреки острия си език изслушва изповедта ми, без да ме съди. — Тя му се усмихна с лека, хладна усмивка. — И точно тази е главната причина човек да не създава приятели. Не е важно какво правиш с живота си, важно е какво другите мислят, че си направил или не си направил с него — какъвто и да е конкретният случай. По този начин истината се превръща в лъжа и накрая тази лъжа заживява свой живот, независимо от теб. Виждаш как губиш контрол над собствения си живот, защото без да знаеш как точно се е случило, си се превърнал в онова, което другите мислят, че си.

Светлината от фаровете на някакво превозно средство, което се движеше отвън по асфалта, за кратко освети лицето на Аника. Тя беше наистина поразителна жена дори когато беше безкомпромисна и твърда, но още повече сега, когато устните й се бяха отпуснали в обичайната за тях форма и върху страните й се бе появил малко цвят.

— Не мислиш ли, че работата ти в тайните служби играе известна роля за това? — предположи Джак. — Тя разрушава усещането ти за теб самия. Превръщаш се в онова, което дресьорите ти искат да бъдеш. Лъжите, които казваш, за да изпълниш мисията си, се превръщат в истина и доста бързо губиш способността си да различаваш едното от другото и вече не знаеш никакъв друг начин, по който да действаш и да реагираш.

— Знаеш за тези трудности. — Лицето й беше помрачено от ново подозрение. — Стори ми се, че каза, че не си агент.

— Не съм, но познавам доста хора, които са, и всички те казват едно и също нещо. Е, дори и да не си го признават, мога да го видя в постъпките им.

— Но в моя случай вредата беше нанесена дълго преди да се присъединя към ФСБ — призна тя, като за пръв път, откакто се бяха срещнали в бара, прояви искрица неподправен интерес.

— Баща ти ли? — предположи той.

— Вариация на онова, което се случва толкова често на жените. — Тя извади цигара от дамската си чанта, която беше успяла да измъкне от калта на уличката, но сетне, като си спомни къде се намира, я пусна обратно и се намръщи. — С брат ми споделяхме една и съща стая, което е доста често срещано в тази страна. След като станах на дванайсет, той ме изнасилваше нощ след нощ с опрян в гърлото ми ловен нож. Когато свършваше и все още беше върху мен и в мен, той не спираше да ми повтаря: „Ако кажеш на някого, ще ти прережа гърлото.“ След това, за да бъде заплахата му реална, правеше резка върху тялото ми и ме караше да вкуся от собствената си кръв. „За да не забравиш никога да си държиш езика зад зъбите“, казваше ми той. Всяка нощ ме порязваше, сякаш бях слабоумна и никога нямаше да го запомня.

Звукът на турбините стана по-силен, а дрънченето и вибрациите в кабината — по-осезаеми, но Джак виждаше, че подвижната стълба е още на мястото си. Вниманието му се насочи отново към Аника. В гласа й нямаше и помен от самосъжаление.

— Къде е той сега? — попита Джак.

— Брат ми ли? Надявам се, че в ада. Не че имам и най-малкото желание да разбера. Аз не съм жертва.

Изрече последната дума с такава сила, сякаш в нея имаше отрова. Джак не можеше да я вини, но той подозираше, че тя греши заради думите на брат й: „Ако кажеш на някого, ще ти прережа гърлото.“ Когато ги беше прошепвал в ухото й, те бяха действали като зловещ опиат, тровещ съзнанието й и принуждаващ я да отхвърля всеки, който е искал да се доближи до нея и да я защити — всеки, който би могъл да навреди на брат й или да попречи на отвратителните му постъпки. Затова тя е продължавала да мълчи и се е затворила за всеки, който би могъл да й помогне — „Ще ти прережа гърлото“. От тази гледна точка тя беше отстъпила пред брат си и все пак беше негова жертва. Силата й, която беше удивителна и с много измерения, беше съсредоточена изцяло в защитната обвивка, която бе изградила, за да запази все още уязвимата си сърцевина.

Както често се случва в живота, общите неща събират хората. Той и Али се бяха сближили, защото и двамата бяха аутсайдери. Джак се зачуди дали би могъл да пробие бронята на Аника и реши, че си струва да опита.

— При мен пък беше баща ми — каза той бавно, като преднамерено поставяше еднаква тежест върху всяка дума, така че тя да обърне внимание, да разбере важността им. — Казваше, че ме бие, защото съм глупав, защото се прибираше пиян всяка вечер и предполагам, защото мразеше самия себе си и живота си. Една нощ ми дойде до гуша и си тръгнах.

— Да, разбира се, защото си мъж. — В тона на Аника имаше по-скоро примирение, отколкото горчивина, сякаш бе размишлявала над тази несправедливост толкова често, че тя се беше превърнала в нещо банално. — Мъжете могат да си тръгнат когато пожелаят, нали? Докато жените — къде могат да отидат те? Дори положението да е отвратително и непоносимо, те имат само този дом и семейство, даже животът в тях да е отровен. Защото на улиците ги очакват робство и смърт.

Тя потрепери сякаш от някакъв личен спомен. След това обърна глава и внезапно отново стана неспокойна.

— Не трябваше ли вече да сме излетели?

В този момент по пътеката към тях се приближи един от помощниците.

— Съжалявам за закъснението, господин Макклюр — извини се той, — но един човек иска да разговаря с вас.

Джак си помисли, че тези помощници на Карсън винаги бяха твърде възпитани и твърде официални или пък просто такива бяха всички служители на президента, за които уважението и протоколът се бяха превърнали в начин на живот.

— Кой…? — Аника изглеждаше разтревожена.

— Успокой се — каза й Джак, докато се изправяше. — За каквото и да става въпрос, аз ще се погрижа.

Той тъкмо се насочваше към вратата, когато Наоми Уайлд, началникът на групата на Сикрет Сървис, отговаряща за Лин Карсън, влезе с енергична стъпка в кабината.

„По дяволите! — помисли си Джак. — Какво прави тя тук? Да не би да се е случило нещо с първата дама?“

Уайлд се усмихваше, макар и доста смутено, сякаш се бе издънила по някакъв непоправим начин. Това беше странно, защото тя беше уверена в себе си и превъзходно обучен агент. Имаше достатъчно вяра в целия си екип, но сега изглеждаше като риба на сухо, като жена, която се е оказала в ситуация, за която няма отговор или, по-скоро, отговорът не й допада. Налагаше й се да диша въздух, вместо да е във водата, където й е мястото.

— Съжалявам, че ви задържах, господин Макклюр — извини се тя, — но както ще разберете, нямах друг избор.

Тя пристъпи навътре в кабината, сякаш някой я побутна и този някой мина покрай нея, все едно тя не съществуваше или пък от нея вече нямаше нужда.

Причината за изключително притеснения вид на Уайлд веднага се изясни на Джак. Помисли си: „О, не, господи!“, защото в момента гледаше ухиленото лице на Али Карсън, дъщерята на президента.

5.

— Здравей, Джак, изненадан ли си да ме видиш? — попита Али, веднага щом влезе в кабината.

Джак се вторачи в Наоми Уайлд, която трепна под погледа му, след това примирено сви рамене. Беше удивително как Али успяваше да подчинява на желанията си хора като Уайлд, която иначе беше прекрасно обучена, лоялна и смела професионалистка. Това беше нейната особена дарба — в промеждутъка между встъпването на баща й в длъжност и онова, което се случи веднага след това, тя се беше научила да използва крехкото си душевно състояние, за да получава каквото иска. Ще ме заведете ли в Русия? Добре. Става ли да си прекарвам времето с Джак, вместо с теб и с мама? Добре, скъпа. Джак можеше само да си представи какъв е бил разговорът между Лин и дъщеря й този път. Дали бе заплашила, че ще избяга, бе изиграла някакво състояние на импулсивно скитничество или бе инсценирала пристъп на тежка депресия, която може да доведе до самоубийство? Всички тези възможни симптоми на онова, през което бе преминала, са й били най-подробно разяснени от докторите, психиатрите и терапевтите в медицинския център „Бетесда“, в който се лекуваха президентите и техните семейства. Очевидно тя беше попила подробностите, така че да може да ги използва като оръжия на семейното бойно поле. Лин беше казала, че дъщеря й е започнала отново да се преструва. Само един господ знаеше какво всъщност е душевното й състояние.

Джак възвърна самообладанието си и застана пред Уайлд, така че Аника да не се вижда. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, бе да отговаря на неудобни въпроси — коя е тя, защо е тук и защо не е проучена.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?

Уайлд трепна забележимо и отвърна:

— Ще пътува с вас.

— Какво? Не може да го направи. Там не е безопасно.

— На мен ли го казвате, господин Макклюр.

Точно в този момент мобилният телефон на Джак иззвъня.

— По-добре се обадете — посъветва го Наоми Уайлд — ФЛОТУС е.

Тя имаше предвид първата дама на Съединените щати.

Джак приближи телефона до ухото си с известно безпокойство. Фактът, че Али предпочиташе да бъде с Джак, бе станал причина за известни търкания между него и Лин Карсън. Онова, което очакваше сега, бе сериозно нахокване, чиято кулминация щеше да е строга заповед да изпрати дъщеря й обратно заедно с Уайлд.

— Здравей, Джак. — Гласът на Лин в слушалката беше хладен.

— Госпожо, ако ми позволите, Али не може да дойде с мен — каза той. — И дума не може да става за това.

— Желая ви успех — обади се Уайлд, като кимна едва забележимо към Али. — Ще чакам отвън, господин Макклюр. Няма да си тръгна, преди да я придружите до лимузината или докато не излетите.

— Опасявам се, че никой от нас няма избор, Джак — призна Лин Карсън. — Колкото и да ми е неприятно да го призная, но тя е по-добре, когато е с теб.

— Едуард никога не би позволил…

— Едуард не е тук — рязко го прекъсна гласът на първата дама. — Той лети за Щатите и не му се налага да се занимава с дъщеря си и нейните заплахи, че ще се изплъзне от охраната си и ще се изгуби из улиците на Москва. Можеш ли да си представиш какъв кошмар би било, ако това се случи? А ти знаеш по-добре от много други защо не смея да я държа заключена.

— Но, госпожо Карсън, не можете да очаквате, че ще я взема сега.

— Мога и ще го направя. Чуй ме, Джак. Знам, че имаме своите различия и може би никога не съм ти казвала колко много оценявам всичко, което си направил — и продължаваш да правиш — за дъщеря ми. Но тази нощ те моля да се погрижиш тя да е в безопасност. През следващата седмица имам важни държавни церемонии, на които трябва да присъствам. Не искам да ходя на нито една от тях, но нямам избор — в момента това ми е работата и аз трябва да я свърша. Същото се отнася и за теб. Нужно ли е да повтарям, че Али заплаши, че „ще напусне резервата“, както цветисто се изрази тя. Познаваш я, Джак, тя не отправя безпочвени заплахи. От американската преса я налитат като мухи на мед от… инцидента по време на встъпването в длъжност насам. Те ще задават твърде много въпроси и когато тя не се появи на церемониите, блоговете в интернет ще гръмнат.

Джак се обърна и видя, че Али се отправи по пътеката към мястото, където седеше Аника, и след това се завъртя, за да се обърне към нея.

— Джак е женен. Казал ти е, нали? — попита тя Аника.

— Не сме говорили по този въпрос — отвърна Аника. — Не че има някакво значение.

— Така ли? — повдигна вежди Али. — А аз си мислех, че има. Изглеждаш като жена, готова да скочи в леглото с първия срещнат мъж.

Джак, който вече се отчайваше, каза:

— Лин, това е много лоша идея.

— Ако имаш по-добра, нека да я чуя — отвърна тя.

— Да скочи в леглото? — повтори объркано Аника.

— Да се чука — натърти Али. — Думата „чукам“ я разбираш, нали?

— Добре, добре. — Джак се чувстваше като попаднал в капан заради необмислената постъпка на Али, както и заради неспособността на майка й да я контролира. — Тя остава с мен.

— Благодаря, Джак. Няма да забравя тази услуга.

— Едва ли може да бъде наречена „услуга“, когато… — Той осъзна, че от другата страна вече няма никой.

Затвори телефона и побърза да се върне в задната част на самолета.

Аника се усмихна на намръщеното лице на Али и попита:

— Джак Макклюр, коя е тази възхитителна палавница?

— Тя е моята сурогатна дъщеря — отвърна Джак, без да се поколебае.

Това изречение, казано на човек, когото Али не познаваше, оказа същия ефект като търкането на вълшебната лампа от Аладин. Истинската Али или по-скоро онази, позната на Джак от спокойните и тихи моменти, които бяха прекарали двамата, се появи като някой джин, надарен със силата да омагьосва всеки, който го погледнеше.

— Казвам се Али. Джак е мой баща — представи се Али, свали тъмносиния си анорак и се тръсна на седалката срещу Аника.

— Аз съм Аника.

Тя погледна Аника критично и изпитателно, сякаш беше Ана Уинтур10, която интервюира потенциална кандидатка за своя асистентка.

— Но всъщност ти наистина го смяташ за своя сексиграчка, нали?

Аника, изглежда, не се засягаше от преднамерените провокации на Али. Поне засега.

— Какво те кара да мислиш така?

— Погледни се само как изглеждаш с тези високи токчета, които сякаш казват „Ела и ме изчукай“. Виж се как си се облякла — циците ти са изхвръкнали навън, устните и ноктите ти са в кървавочервено. И, господи, миришеш на стар бардак.

— С приятелката ми мислехме да ходим по клубове — кротко отвърна Аника.

— О, това обяснява всичко. — Али се наведе и я погледна злобно.

— Знаеш ли, мисля, че това е твой проблем, не мой — заяви Аника. — Държиш се като ревнива любовница.

Али отскочи назад като ухапана, което в известен смисъл си беше вярно.

— Какво, мамка му, искаш да кажеш?

— Да, получаваш две неща едновременно. Имаш баща, който не ти е баща. — Аника се възползва от предимството си по начин, който макар и да не беше съвсем жесток, накара Джак да си помисли, че думите на Али я бяха засегнали или поне я бяха накарали да се защитава. — Няма нищо лошо да си увлечена по този мъж, нали? Да имаш сексуални или други фантазии за него.

— Ти изобщо не ме познаваш — отсече Али вдървено като войник, който се обръща към висшестоящ.

— Напротив — неумолимо отвърна Аника, — познавам те доста добре. За разлика от господин Макклюр истинският ти баща е като постоянно надвиснала над теб сянка. Предпочиташ да го смяташ за чужд човек, като същевременно копнееш за неговото одобрение и любов.

— Здравейте, дами — намеси се Джак и застана между тях и в прекия, и в преносния смисъл. — Опознахте ли се?

— Не, мамка му — заяви Али, докато се изправяше. — Тя е пълна откачалка.

Джак сложи ръка на рамото й.

— Седни, Али. Трябва да поговорим за някои неща.

— Господин Макклюр — обърна се към него Аника с нотка на неотложност в гласа, — не мислите ли, че е благоразумно да тръгваме?

— След малко — с колкото се може по-успокоителен тон каза Джак. — Тази ситуация трябва да бъде изяснена, преди да излетим.

— Каква ситуация? — попита Али. — Да тръгваме. Аз съм готова, смахнатата кучка е готова, какъв е проблемът?

— Ти — отвърна Джак. — Ти няма да идваш с нас.

— О, напротив, ще дойда — отсече Али и скръсти ръце на гърдите си.

— Али, бъди разумна…

— Това не е силната ми страна.

— Не се опитвай да ми играеш номера с момичето с увреждания. — Въпреки желанието си Джак позволи на гнева си да вземе връх.

— Аз съм увредена. Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Твърде умна си, за да си увредена по начина, който безпокои докторите и родителите ти. — Джак се втренчи в нея, някой трябваше да вземе надмощие, иначе нещата щяха да излязат от контрол. — Знаеш това и аз го знам, така че да престанем с глупостите. Правилата са ти ясни. Каквито и игрички да си играеш с останалите, на мен не ми минават тези номера.

Тя не издържа втренчения му поглед и сведе очи към пода.

— Направо умирам в онази хотелска стая, Джак. — Гласът й стана съвсем тих. — Не мога да се върна. Моля те. Умолявам те.

— Там, където отивам, ще бъде твърде опасно…

— Не толкова опасно, че смахнатата кучка да дойде, не е ли така? — кисело отбеляза тя.

— Това няма нищо общо — неумолимо рече Джак. — Али, свикни с мисълта, че се връщаш обратно. Не мога да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя отново се изправи и се обърна към него с умоляващо лице.

— Но не разбираш ли, че ако остана още една нощ в онази хотелска стая, наистина ще ми се случи нещо лошо, Джак. Не се шегувам и не говоря глупости.

Джак се колебаеше и точно тогава Аника допусна тактическа грешка.

— Предполагам, че не й вярвате, господин Макклюр — каза тя. — Не може сериозно да обмисляте възможността да й позволите да остане на борда.

Али замълча и това беше най-умното нещо, което можеше да стори. Всъщност, когато по-късно се замисли, Джак заподозря, че тя беше изиграла майсторски и него, и Аника. Винаги знаеше как да получи онова, което иска. В момента обаче той беше зает с други неща. Познаваше Али добре — по-добре от родителите й и със сигурност по-добре от лекарите й, които тя мамеше с удоволствие. Отчаянието в очите й беше искрено. Беше го виждал преди, когато я беше спасил от къщата на Морган Хер.

Отчаянието в този поглед беше голо, необуздано и стихийно. Беше като един отделен свят и можеше да спре времето или казано с по-прости думи — да накара миналото да се прояви в настоящето. С този поглед тя и Джак бяха запратени обратно във времето до момента, когато той я беше спасил, когато опасността беше така осезаема като нечия ръка, стиснала те за гърлото или дръпнала те за ръкава на улицата през нощта. Между тях имаше негласно разбиране, че в онзи момент нищо не беше безопасно, нищо не беше сигурно, че навсякъде около тях дебнеха опасност и неизвестност. Нищо не създава по-силна интимност и неразрушима връзка от ситуация като тази.

Ето защо сега Джак се обърна към очакващия го помощник и каза:

— Затворете вратата и да тръгваме.

Али не погледна към Аника, нито се опита да злорадства, както спокойно можеше да направи. Вместо това тя невинно целуна Джак по бузата и прошепна „Благодаря ти“ в ухото му, преди да се върне на мястото си и да си сложи колана.

— Не ме карай да съжалявам за онова, което сторих — рече й той на свой ред, макар в действителност част от него вече съжаляваше.

Още докато започваха да се движат по пистата, му се прииска да повика помощника и да му каже да спре самолета. Докато сядаше, си каза, че Уайлд вече трябва да си е тръгнала с лимузината, но така и не разбра дали тази мисъл беше своеобразна утеха, за да намали бремето на вината, която вече изпитваше, или действителен факт, защото нарочно не погледна през прозореца. Така и не узна дали колата наистина е заминала, а заедно с нея и възможността му да постъпи другояче. Беше направил своя избор и трябваше да живее с последствията от него.

6.

— Какво става с теб? — попита Джак.

— Каква е историята със смахнатата кучка?

— Моля те, спри да я наричаш така.

— Ще спра да я наричам смахната кучка, когато спре да се държи като такава — настоя Али. — А това никога няма да стане.

Веднага щом самолетът излетя и набра височина, Джак заведе Али в задната част на кабината.

— Джак, какво прави тя тук? Искам да кажа, коя, за бога е тя?

Джак хвърли поглед над главата й, за да провери дали Аника все още е на мястото си.

— Двамата с нея се забъркахме в неприятности. Затова тя е тук. Не може да се върне към стария си живот в Москва.

— Искаш да кажеш, че след като е прецакала своя живот, сега ще прецака и твоя.

— Не е толкова просто, Али.

— Добре, тогава ми го обясни.

— Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре. Повярвай ми.

— Сега вече говориш като баща ми.

— Това беше удар под кръста — оплака се Джак и двамата се засмяха едновременно. — И все пак — продължи той, като бързо възвърна отрезвяващия си тон — двама мъже, двама престъпници, бяха убити тази нощ.

— Значи това е проблемът? Полицията.

— Това е Русия, Али. На полицията не може да се има доверие. Тя е под влиянието или на руската мафия, или на елементи от правителството, а корупцията е навсякъде. — Той я погледна. — Във всеки случай един от престъпниците има връзки толкова нависоко, че шефовете на Аника й обърнаха гръб. Може дори да изпратят хора подире й.

— За да я върнат обратно ли?

— За да я убият.

— Шегуваш се, нали? Кажи ми, че това е шега — не ме интересува колко извратена шега, — сигурно го заслужавам, но просто ми кажи…

— Не е шега, Али — въздъхна тежко той. — Сега знаеш защо не исках да идваш с мен.

Известно време тя остана безмълвна. Самолетът пропадна във въздушна яма и внезапно се спусна надолу, принуждавайки ги за момент да се хванат за нещо. Джак се протегна към багажното отделение над главата му, а Али се хвана за него и се притисна по-близо.

— Единствената причина да се боря да дойда на това досадно пътуване бе да съм близо до теб — прехапа устни тя.

— Али…

— Чуй ме. Чувствам се в безопасност само когато съм с теб. Няма значение къде отиваш, Джак. Сега не мога да съм сама, не мога да съм с родителите си или с техните служители, нито с лекарите, защото съм изпълнена с безименен ужас. Или пък може би той не е безименен, нали? Ние го познаваме — ти, аз и Ема.

— Морган Хер е мъртъв, Али. Знаеш това.

— И въпреки това мога да го почувствам близо до себе си — да усетя дъха му върху врата си, докато шепне ужасни неща в ухото ми.

— Какви неща? — Джак я прегърна.

— Неща от моето минало — хора и места, неща, които само аз и Ема знаехме, а понякога дори и Ема не знаеше. Неща, от които дълбоко се срамувам, неща, които предпочитам да не си спомням, но той не ми позволява да забравя. Сякаш се е промъкнал в главата ми и някак си, неизвестно как, продължава да е там — жив е, диша и ми шепне отново и отново…

Последните й думи заглъхнаха в мъчителни ридания. Тя притисна лице към гърдите му и той погали врата й, за да я утеши и донякъде да утеши себе си, защото почувства болката й, сякаш беше негова собствена, сякаш в него оживяваше неин двойник. Болките на двамата бяха като два влака на меланхолията, които пътуват по една и съща линия, водеща до Ема — може би само до спомена за нея, а може би не, тя беше най-добрата приятелка за нея и единствената дъщеря за него. Една част от Джак не одобряваше това. Той усещаше, че до голяма степен натрапчивото безпокойство на Али произтича от потискането на точно тези инциденти от миналото й, защото колкото повече тя бягаше от тях, толкова по-силно я разкъсваха те, изостряха тревогата й и подклаждаха страха й. Поне за момента за нея беше по-лесно да вярва, че Морган Хер предизвиква тези мисли, отколкото да признае пред себе си, че нейният собствен разум се бори да се справи с най-опустошителните в емоционално отношение дни и нощи от нейното минало.

— Иска ми се Ема да беше тук — каза тя с мекия си и тих глас на момиче.

Джак разсеяно погали косата й.

— И на мен.

— Понякога не мога да повярвам колко много ми липсва.

Думите бяха изречени от Али, но същото можеше да каже и Джак.

— Тя е в спомените ни, Али, и това е, което прави спомените толкова ценни. — Той се отдръпна, за да я погледне в очите и да разбере дали тя бе усетила, че двамата изпитват едно и също нещо. — В същите тези спомени се съдържат и мрачните ти дни, и тези на Ема, и моите също. И мисля, че и сама можеш да се досетиш, че те всички са едно — мрачните дни и светлите, сияйни дни. Разбира се, и двамата искаме да си спомняме Ема и го правим, но за теб цената да държиш мрачните си дни на разстояние стана твърде висока. Ако ги отблъснеш, рискуваш да загубиш и Ема.

— Не може да е вярно…

— Но е така, Али. Онова, което се е случило с теб, е част от теб. Може да ти се иска да не се беше случвало, но не можеш да отречеш, че е станало.

— Но всеки път, когато помисля за мрачните дни, се обливам в студена пот. Започвам да треперя и чувам в себе си викове, които не мога да заглуша, и тогава съм сигурна, че губя разсъдъка си. Страхът започва да се натрупва, докато не мога да го понасям повече, и си мисля…

Тя се разтрепери и по челото й се появиха ситни капчици пот.

— Знам какво си мислиш, скъпа — Джак отново я приближи към себе си, — но ти никога няма да го направиш. Разбираш това, нали? Няма да се самоубиеш, в теб има твърде много живот.

Изчака, докато тя безмълвно кимна, опряна в гърдите му, и после продължи:

— Каквото и да ти се е случило, ти все още си тази, която винаги си била. Морган Хер не е имал властта да ти отнеме това. Всъщност точно в онези мрачни дни ти си открила своя собствен кураж — разбрала си коя си.

— Но той ме програмира. Правех каквото искаше да направя.

Тя вдигна поглед към него. Отново беше малко момиче без бронята на упорита млада жена, без отраканите приказки — острите като стрели лафове, научени от една култура, която превръщаше децата във възрастни, преди да им е дошло времето, и която се движеше твърде бързо, прикована върху лъскавата повърхностност на нещата. Той я виждаше по начин, по който баща й никога нямаше да може да я види. За Джак, който беше загубил единственото си дете, това беше неизразимо по-голяма трагедия, отколкото за повечето хора.

— Никой не може да предвиди бъдещето — отбеляза той. — Всички ние приемаме това, но всъщност не познаваме много добре и миналото. Знаем само онова, което се е случило на нас, не и онова, което се е случило на хората около нас. Например нямаме представа как онова, което те са направили или не са направили, ни е повлияло. Веднъж, след като човек приеме, че е наясно само с частица от случилото се, той вижда, че нищо не е просто такова, каквото си го спомня. Ние сами създаваме нашето собствено минало, нашата собствена история. Тя е от натрошени парченца, събрани заедно, и все пак тя е онова, в което се превръщаме — несъвършени, но все пак хора.

— Ще се приземим до двайсет минути — усмихна се Аника на Джак. — Доста пъти съм летяла до там.

— Значи познаваш Украйна.

— Отблизо. — Тя се обърна и погледна към спящата Али. — За младо момиче…

— Тя е на двайсет и две.

— Не може да е само седем години по-млада от мен — учуди се Аника. — Изглежда шестнайсетгодишна.

— Али страда от базедова болест, която нарушава функциите на щитовидната жлеза. — Той посочи отстрани на шията си. — Процесът на растежа й е бил повлиян от това.

На лицето на Аника се изписа известна изненада или може би съжаление — беше трудно да се каже при жена като нея, свикнала да бъде предпазлива дори и когато това не се налага.

След това тя сви рамене.

— Е, това няма значение. Ще си тръгна веднага щом кацнем.

— Не мисля, че това е добра идея — каза Джак.

— Не е ли? Защо не? — повдигна вежди тя.

— Ти самата каза, че от ФСБ вероятно ще изпратят хора след теб.

— Мога да се грижа за себе си — рязко отвърна тя.

— Не се съмнявам в това. — Джак замислено сви устни. — От друга страна, ако си сама, по-лесно ще те проследят.

— Имам много приятели в Украйна. — Аника тръсна глава, без да обръща внимание на думите му.

— Приятели или колеги? — Той направи преднамерена пауза. — Вече бивши колеги. И ако Батчук е толкова могъщ колкото твърдиш, и поне наполовина толкова отмъстителен, колкото са повечето руснаци на високи постове, то вече е успял да се договори с някои или с всички твои хора.

В последвалото мълчание и двамата усетиха, че самолетът бавно губи височина. Аника се оказа права за продължителността на полета.

По лицето й се бореха за надмощие различни чувства които преминаваха като облаци, гонени от освежаващ вятър. Изглежда, че тя обмисляше думите му и следващите ходове които трябваше да направи.

— Можеш ли да ми предложиш някаква алтернатива? — бавно попита тя. — Или просто го отбелязваш като факт?

— И двете. — Джак отново кимна към Али. — Може би извадихме късмет с идването й на борда.

Аника изглеждаше готова да му се изсмее в лицето.

— И защо?

— Можем да влезем в Украйна като семейство — майка, баща и дъщеря. Така твоята ФСБ ще изгуби следата поне за известно време.

— Наистина ли? — Аника наклони главата си на една страна. — И какви паспорти ще използваме, господин Макклюр?

— Не се бях замислил над това.

— Не? Така си и знаех — кимна Аника. — Но няма значение. Докато ти и момичето си шушукахте отзад, аз се опитвах да съставя план. Ако предположим, че летим към Киев…

— Така е.

— Поне едно нещо е както трябва тази нощ. Познавам един човек там. — Тя вдигна ръце с дланите нагоре. — Не се безпокой, не е от бившите ми колеги, а някой, когото сама открих. Той е началник на емиграционната служба на летището — човек, който винаги има нужда от пари, за да се отдава на комар. Предполагам, че имаш пари.

— Никога не излизам от къщи без пари.

— Става дума за долари, а не, боже опази, за рубли, които на никого не вършат никаква работа, включително и на нас, руснаците.

Джак кимна.

— Добре тогава. — Тя извади мобилния си телефон. — Да се захващам за работа. Щом моят алчен приятел ни прекара през емиграционната служба, имам друг познат, който ще ни направи фалшиви документи, така че да се превърнем в твоето въображаемо семейство и да се движим из града. Какви да са имената?

Джак се замисли за момент.

— Господин и госпожа Чарлс. Аз съм Никълъс, а ти Нора.

— Нора. — Аника сбърчи нос. — Не мисля, че харесвам това име.

— Би ли предпочела Бранди или може би Тифани?

— Нека да е Нора — съгласи се Аника, докато вече набираше някакъв номер. — А момичето?

— Ема — отвърна Джак, без да се замисля.

Мисленето в този случай можеше да се окаже фатално — то можеше да посочи недостатъците в налудничавия му план, както и да му припомни с болезнена острота ужасния риск, които беше поел в момента, когато реши да се опита да защити Аника от Иван и Милан.

Те седнаха на местата си и закопчаха коланите си, когато светна знакът да го направят. Аника говореше по телефона си, което означаваше, че поне бе успяла да се свърже със своя познат от емиграционната служба. Какво щяха да правят, ако той не беше дежурен или беше в отпуск (макар че кои ли в Украйна взимаше отпуск по това време на годината), или, най-лошото, ако не беше вдигнал телефона си? Но изглежда, резултатът от разговора беше по-благоприятен и Джак се отпусна назад, опитвайки се да огледа положението им от всички възможни ъгли и да намери изход от тази каша.

Първата възможност, с която разполагаше, след като веднъж кацнеха, бе да се обади на Едуард, но не беше сигурен дали това е най-мъдрият или най-глупавият избор. Последното нещо, което би искал да направи, бе да въвлече президента на Съединените щати в нещо, което можеше да се окаже голям международен инцидент. Взаимоотношенията с президента Юкин и без това бяха достатъчно деликатни.

Карсън бе прекарал по-голямата част от изминалата седмица в опити да поправи щетите, които неговият предшественик бе нанесъл на руско-американските отношения през последните осем години. И така, в момент на прозрение Джак реши, че мъжът, способен да му помогне най-много — най-могъщият човек в свободния свят, — беше също така и най-уязвимият и затова трябваше да забрави за него.

Следващият му избор беше да се свърже с Дик Бриджис и да го убеди да използва влиянието си в Министерство на отбраната и да ги измъкне заедно с Али от Киев, като използва някои от агентите под прикритие на Централното разузнавателно управление или на Агенцията за национална сигурност. Този план също криеше своите рискове — не на последно място факта, че Карсън го беше предупредил, че Бриджис не бива да разбира каква е мисията на Джак. Ако Бриджис работеше за враговете на Едуард и Джак му кажеше какво става, това щеше да доведе до края на администрацията на Карсън още преди да е успяла да заработи наистина.

Третата и последна възможност, за която се беше сетил, бе да се обади на Родни Бенет — някогашния му началник в АТФ. Проблемът с него пък беше, че Бенет ръководи регионална агенция. Джак нямаше представа дали бившият му шеф има връзки с хора на достатъчно високо ниво, на които да повери тази толкова взривоопасна информация.

Джак се зачуди точно в кой момент ситуацията бе излязла от контрол. Когато беше дочул разговора между Аника и Иван? Когато Иван дойде в бара при Аника? Когато разбра, че Иван и Милан са се вмъкнали в стаята на Аника? Всяка случка от миналата нощ беше като тънка стъклена плочка със свой собствен цвят, форма и структура — сами по себе си те бяха без особено значение, но събрани заедно, бяха довели до превръщането му в беглец на място, където го очакваше единствено неизвестност.

Самолетът докосна пистата с леко друсване. По това време Аника вече водеше втория си разговор, а Джак бе стигнал до мрачното заключение, че в момента е сам на вражеска територия заедно с дъщерята на президента и руска агентка на тайните служби, която едва познаваше. В същото време убийците на ФСБ и групировката само чакаха от тях да си подадат носовете на погрешното място.

Мъжът, който се качи на борда, беше строен и ходеше с наперената походка на човек с положение. Казваше се Игор Кисин. Не беше човекът на Аника, както бе очаквал Джак, а негов пратеник — по-младо негово копие, упълномощено да вземе парите на Джак за услугата, обещана на Аника.

Той хвърли поглед на Али и за момент Джак се ужаси, че я е разпознал от снимките й в пресата след тържественото встъпване в длъжност на баща й. Но полупритворените очи на мъжа продължиха нататък и подминаха Джак, когото той не беше погледнал направо дори когато беше приел парите му. Изгарящите му черни очи бяха насочени единствено към Аника. Той сякаш я поглъщаше с поглед. Високите му скули и бадемовидните му очи загатваха за азиатския му произход. Кожата му беше тъмна, лъскава като коприна, устата и челюстта му имаха жесток и варварски вид. Джак спокойно можеше да си представи мъжа в ролята на казак, връхлитащ бягащите селяни, след като е подпалил нивите и къщите им.

— Трябва да тръгваме — каза Аника, след като Джак предаде парите.

Али тъкмо обличаше палтото си, когато Игор нареди:

— Почакайте!

Имаше дълбок и дрезгав глас, който отекна в кабината като планинска гръмотевица.

Всички обърнаха погледи към него.

— Има още въпроси за решаване.

— Какви въпроси? — попита Джак.

Игор продължаваше да гледа Аника и когато заговори беше ясно, че се обръща към нея.

— Административни въпроси.

— С Дмитрий имаме уговорка — спокойно, но твърдо рече Аника. — Сделката беше приключена и той получи каквото искаше.

— Той да — отвърна Игор, — но не и аз.

— Няма да ви дам повече пари — заяви Джак и се готвеше да добави още нещо, но вдигнатата ръка на Аника го спря.

— Игор не иска пари — каза тя. — Нали?

Игор продължи безсрамно да оглежда лицето й.

— Като стана въпрос за получаване…

Джак пристъпи между тях и каза:

— Няма да позволя…

— Спри! — обърна се Аника към него. — Спри веднага!

Макар че гласът й беше съвсем тих, в него се долавяше ясната, стоманена нотка на заповед.

— Аника…

Тя му се усмихна печално и когато минаваше покрай него, сложи за миг ръка върху едната му буза. Докосването й сякаш го изгори и беляза по някакъв странен начин.

— Наистина си доста сладък — рече тя и когато хвана ръката на Игор, продължаваше да гледа към Джак. — Остани тук, разбра ли? Остани тук с момичето! Когато се върнем, всичко ще бъде наред.

След това тя поведе Игор по пътеката към задната част на самолета, където те се скриха в тоалетната.

Али застана до него. Изглеждаше чорлава и по-малка от обикновено, сякаш нещастието я беше променило или някак бе смалило присъствието й. Очите й бяха зачервени от плач и под тях вече се бяха настанили тъмни полукръгове. Тя вдигна поглед към него.

— Джак, нали няма да й позволиш да се чука с тая противна гад.

— Това е Русия. Не мога да се намеся.

— Господи! — възкликна Али. — Нима вярваш на тая смахната кучка?

7.

Киев, 6 април

Първото, което видяха от Киев на трепкащата синьо-златна светлина на утрото, бяха широки булеварди, обширни кръгли площади и монументални сгради с дорийски колони или увенчани със синьо-зелени куполи. Златни кубета блестяха под първите лъчи на зората и се издигаха над града, разпрострял се по бреговете на широката синьо-лилава река Днепър. Уличните лампи още светеха. Наскоро беше валял дъжд и паветата изглеждаха гладки и блестящи като змийска кожа.

Таксито от летището ги остави при търговския комплекс „Метроград“ на площад „Бесарабски“, където Аника ги поведе към модерната фасада на заведение от верига ресторанти. По пътя към града тя ги беше уверила, че той ще е отворен за закуска дори в този ранен час. Джак и Али установиха с приятна изненада, че времето тук е далеч по-меко, макар и по-влажно, отколкото в Москва. Али разкопча палтото си и го свали още преди да влязат в ресторанта. Сега, с късо подстриганата си коса, тя изглеждаше различно. След като се бе уплашил, че Игор може да я е разпознал, Джак не искаше да поема никакви рискове и настоя тя да се подстриже, преди да напуснат самолета. В таксито той каза на Аника, че до края на деня трябва да намерят на Али боя за коса.

Интериорът на заведението беше ведър, с ярки балони и анимационни рисунки от „Двете гъски“ — от популярната фолклорна песен, която беше дала името на ресторанта. Те седнаха на столовете край маса от светло дърво и поръчаха първата си храна от дванайсет часа насам.

— Трябва да почакаме няколко часа за документите — паспортите, които Густав ни приготвя.

— Тук мога ли да спя? — попита Али.

Небето отвън постепенно се прочистваше от многослойните сиви облаци, разкривайки лазурния свод, докато градът около тях се протягаше, прозяваше и съживяваше. Буботенето на трафика се усилваше и затихваше като сънлив гигант, който периодично прочиства гърлото си.

Аника си поръча още кафе — този път без мляко. От него се вдигаше пара като от прегрял двигател.

— Спри да ме гледаш по този начин — каза тя.

— Какъв начин? — Гласът на Джак беше унил като на дете, което бяха хванали да бърка в кутията с бисквити.

— Сякаш съм животно в зоологическата градина или експонат от музей на секса.

— Така ли? Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Донякъде тя беше права.

— Не знам… Не знам как можа да го направиш.

— Не ти влиза в работата.

— Това не е отговор.

— Отговор е, но ти не искаш да го приемеш. — Тя сръбна от кафето си така, сякаш вече е изстинало. — Във всеки случай пристигнахме тук безпрепятствено — точно както обещах.

— Но цената…

Тя остави полупразната чаша.

— Ти искаш да съм такава, каквато си ме представяш, и когато не съм, това те разочарова.

— В моята страна жените не правят онова, което току-що направи с Игор.

— Напротив, правят го. Ти просто не знаеш за това.

Джак сведе поглед към остатъците от закуската си. Чуваше спокойното, равномерно дишане на Али, докато тя спеше, и си спомни какво й беше казал за миналото — че знаеш само онова, което се случва на теб самия, не и на другите около теб, и че дори и тогава сякаш всичко е изкривено от ненадеждното огледало на паметта.

— Искаш ли да ти разкажа нещо за този град? — попита Аника с напълно различен тон, сякаш свадливата размяна на реплики преди малко изобщо не се бе състояла или пък в нея бяха участвали други хора, а не те.

— Да — отвърна той, благодарен, че го откъсват от мислите му. — Не знам нищо за Украйна, освен за трудната й история с Русия и за съществуването на тайна военноморска база в Одеса.

— Война — отбеляза Аника, — вие, мъжете, само това знаете.

Тя изрови една цигара от чантата си и я запали с метална запалка. Първото й всмукване беше продължително и след това изпусна дима бавно и с удоволствие.

Известно време наблюдаваше Джак през завесата от дим. Накрая каза:

— Ако искаш вярвай, но Киев, майката на славянските градове, е основан от номади преди петнайсет века. Името идва от един мъж — Кий, княз на поланите, племе на източните славяни. Заедно с двамата си братя и сестра си той решил, че десният, западният бряг на Днепър е много подходящ за населено място по междуконтиненталния търговски път, и се окачал прав. Разбира се, сега градът се простира и на двата бряга, но левият бряг бил застроен едва през двайсети век. — Тя издуха нов облак от дим. — Обстоятелството, че тази история е обвита в легенди, само прави сегашните жители още по-сигурни в произхода на любимия им град.

Точно тогава в ресторанта влязоха двама полицаи. Ръката на Аника замръзна във въздуха. От горящия край на цигарата се издигна тънка като женска мигла струя дим. Джак не смяташе, че трябва да спират да говорят, но тъкмо се готвеше да отвори уста, когато се сети, че в този момент е по-добре да запази акцента си в тайна. Виждаше как Аника следи движенията на ченгетата, които отидоха до една маса и седнаха един срещу друг. Свалиха шапките си, отметнаха мазните коси от челата си така, сякаш единият беше огледално изображение на другия, и започнаха да разглеждат менюто.

Докато сервитьорът се приближаваше до масата на полицаите, за да вземе поръчката им, Джак усети с болезнена яснота колко уязвими са той и двете жени без лични документи и колко крехка е линията между свободата и затвора. Беше достатъчно само единият служител на реда да се приближи спокойно и да поиска паспортите им и това щеше да е краят. Той усети как подмишниците му се обляха в студена пот, как капки от нея плъзнаха по гръбнака, за да се свият накрая като змия на кръста му.

Аника се беше размърдала и сега отново отпиваше от кафето си.

— Не гледай нататък — нареди му тя с усмивка. — Гледай ме в очите, сякаш ме обичаш. Забрави ли, че сме семейство?

Той я послуша, но змията нервно и неспокойно продължаваше да се навива и развива и от това го полазваха тръпки.

Сякаш усетила това, Аника каза:

— Имам ключове за една приятна квартира недалеч от тук. Апартамент, както бихте казали вие, американците. — Усмивката й се разшири, сякаш за да му попречи да не поглежда встрани. — Игор ми ги даде. Знаеш ли, той не беше чак толкова лош.

Джак беше наясно, че вътрешно продължава да осъжда решението, което беше взела на самолета. Това не му харесваше, особено при сегашните обстоятелства, но не можеше да се сдържи.

— Има две спални — продължи тя. — Така че момичето ще има лично пространство.

— Това означава, че за нас двамата остава една спалня.

— Да — потвърди тя, — така е.

Единият полицай разказа на другия мръсен виц и двамата избухнаха в смях, а гласовете им отекнаха в ресторанта. Изправиха се — изглежда бяха влезли само за по едно кафе с паста, които бяха погълнали за рекордно кратко време. Докато излизаха, гласовете им заглъхваха бавно и някак неохотно, сякаш мъжете не искаха да напуснат мястото.

— Събуди момичето — подкани го Аника. — Трябва да тръгваме.

— Полицаите са още отвън, пушат цигари и оглеждат краката на жените.

— Още по-добре — заяви тя и остави пари върху масата, — така ще могат да огледат и моите.

— Иска ми се да не я наричаш „момичето“. Тя си има име.

Аника му хвърли спокоен поглед, в който той не забеляза никаква ирония. Въпреки това тонът й беше весел, когато каза:

— Аз също имам име, но според нея „смахната кучка“ ми отива повече.

Облегнатите на стената ченгета наистина огледаха краката на Аника, докато тя, Джак и Али се отдалечаваха от тях, и тя дори се обърна към тях и им се усмихна сърдечно.

— Това беше ли разумно? — промърмори Джак.

— Флиртуването с полицаи не е нещо подозрително — отбеляза Аника, като ги подкани да вървят по-бързо срещу свежия вятър. — Всъщност е точно обратното.

Джак не направи никакъв коментар, тъй като нямаше опит в тази област. Аника ги отведе в хипермаркета, откъдето си купиха по един чифт дрехи за смяна, както и боя за коса за Али. През цялото време, докато жените пазаруваха, Джак зорко следеше да не се появят полицаи, но видя само начумерени дебели купувачи, които не им обръщаха никакво внимание.

След двайсет минути ходене по многолюдните улици на Киев стигнаха до жълта тухлена сграда с три купола, които се издигаха над покрива от мед като шапки.

Аника избра един звънец от четирите реда край заключената врата и го натисна. Миг по-късно вратата се отключи с жужене и те влязоха в едно преддверие, където се наложи тя да повтори целия процес отново. Слабо осветеният, подобен на катедрала вестибюл миришеше на влажни вълнени дрехи и стари кожени обувки. Стъпките им кънтяха, сякаш ехото от тях недоволстваше за стари несправедливости, извършени спрямо душите, които сградата бе приютявала някога.

Агонизиращото скърцане на асансьора накара Джак да отбележи:

— На връщане ще слезем по стълбите.

— От тук — каза Аника, докато вървяха по прашния коридор на четвъртия етаж, който вероятно в по-добри времена или пък през нощта беше осветяван от голи крушки, завинтени в евтини пластмасови фасонки, поставени в полукръгли ниши в стените.

В края спряха пред една врата, на която тя почука първо два пъти, след това още три и накрая отново два пъти. Нищо не се случи. Гръмките звуци от някакво телевизионно шоу се носеха в коридора като влажна мъгла.

Изведнъж Джак чу драскане от другата страна на вратата, сякаш вътре имаше някакво животно, куче или котка. Вратата рязко се отвори навътре и към тях надникнаха очи зад стъклата на очила с телени рамки. Лицето на човека беше продълговато, бледо и мършаво.

— Здравей, дядя Гурджиев.

Когато възрастният мъж зърна Аника, физиономията му светна като неонова реклама.

— Детето ми! — извика той, докато тя се хвърляше в прегръдките му. — Мина толкова време, малка моя, толкова време!

— Какво става? — попита Али. — Точи Лазар е твърде стар, за да й е баща.

— Тя го нарече „чичо“ — обясни Джак. — Освен това мисля, че ти имаше предвид Матусал. Лазар е просякът, когото се предполага, че Христос е възкресил от царството на мъртвите.

— Трябва да стори същото и с този тип, преди да се е превърнал на прах — прошепна заговорнически Али.

Аника ги представи и помоли дядя Гурджиев да говори на английски, защото момичето не разбира руски.

— То кой ли пък разбира? — каза дядя Гурджиев с печална усмивка, като ги покани да влязат в апартамента.

Джак предполагаше, че вътре ги очаква занемареният и мухлясал безпорядък, типичен за възрастните хора, които живеят сами и заради влошаващото им се зрение и отслабващото внимание към подробностите дори не осъзнават нищетата, която ги заобикаля. Апартаментът ухаеше на лимоново масло и ябълково дърво. Нямаше я неприятната сладникава миризма на близостта на смъртта.

Действително жилището, както и мебелите, бяха стари, от други времена. Но всички дървени повърхности, които се виждаха, бяха щателно полирани. Месинговите и медните лампи лъщяха, а върху пода проблясваше наскоро нанесено восъчно покритие. Докато сядаха, от дебелите възглавници на дивана не се вдигна нито прашинка. През това време дядя Гурджиев се отправи към кухнята, за да запари чай и да донесе огромна тенекиена кутия с домашно приготвени сладки, „изпечени от приятелката ми, която по случайност живее в съседния апартамент“.

Джак прецени, че старецът трябва да е поне деветдесетгодишен, но като се изключи, че беше извънредно слаб и леко прегърбен, което можеше да се дължи на професията му, а не на възрастта, той не проявяваше онази неустойчивост на тялото или отнесеност на съзнанието, които обикновено се свързват с тази преклонна възраст.

Гласът му беше все още силен и звучен, а очите му, които лесно можеха да бъдат разгледани заради стъклата на очилата му, блестяха и искряха както сигурно и преди шейсет години. Но кожата му беше толкова тънка, че изглеждаше синкава от жилестите вени, прозиращи през нея.

Той отрупа Али с внимание, защото като повечето хора реши, че е много по-млада, отколкото е в действителност. На Джак му се стори интересно, че Али не направи нищо, за да го извади от заблуждението му. Може би беше от уважение към преклонната възраст на дядя Гурджиев, но беше също толкова вероятно тя да изпитва нужда да я поглезят по начина, по който, без всякакво колебание и без да иска нищо в замяна, го правеше старецът. Тя се поддаваше на очевидното удоволствие, което това й доставяше.

Когато чаят беше сервиран в чаши в метални поставки с дръжки и Али започна да хрупа от бисквитите, дядя Гурджиев най-после седна на голямото кожено кресло, от което като парфюм се носеха ароматите на сладък тютюн и ланолин.

— Аника, трябва да призная, че винаги водиш със себе си очарователни хора, и то, както би казал някой, при забележителни обстоятелства. — Дядя Гурджиев се засмя под мустак с лек укор в гласа. — Предполагам, че именно затова очаквам с такова нетърпение посещенията ти. — Той се наведе и нежно я потупа по ръката. — Които, макар и изтощителни, са твърде редки за старец като мен.

— Ти не си стар — възрази Аника. — Никога няма да остарееш.

— Ах, младост — каза дядя Гурджиев, обръщайки се към всички, които бяха в стаята, — тя винаги флиртува с идеята за безсмъртието. — Той се засмя, сякаш с това прощаваше на Аника за заблудата й. — Истината е, че когато станеш на моите години, животът се превръща в целенасочен акт на волята. Нищо не работи както трябва. Механизмите на тялото и на ума, които са толкова взаимосвързани, започват да се рушат и въпреки това ние продължаваме. — Той стисна ръката на Аника. — Заради онези, които ни обичат и които ние страстно обичаме. В крайна сметка в живота няма нищо по-важно, нали?

— Така е, дядя Гурджиев — съгласи се Аника със сълзи в очите, — няма нищо по-важно.

Възрастният мъж извади наскоро изпрана, изгладена и старателно сгъната ленена носия кърпичка. Подобно на офталмолог той използва едното й ъгълче, за да попие сълзите на Аника, преди да са се спуснали по страните й.

— Сега, малка моя, ми разкажи в какви неприятности си се забъркала този път.

Преди да се обърне към стареца, Аника хвърли бърз, съучастнически поглед към Джак, вероятно за да го предупреди да мълчи.

— Този път мисля, че ще е най-добре да не ти казвам нищо.

Известно време дядя Гурджиев не отрони нито дума. Докато бяха разговаряли, отпивали от чая си и хапвали бисквити, прозрачните дантелени завеси от двете страни на прозорците улавяха светлината отвън и тя ги очертаваше ясно, придавайки им плътност, каквато те никога не можеха да имат. Сега стаята се беше изпълнила с такова напрежение, че дори времето забави своя ход и започна да пълзи. Всички, дори и Али, очакваха реакцията на дядя Гурджиев, сякаш бяха някакви учени, събрани около вулкан, готов да избухне, след като е дрямал десетилетия наред.

— Това не ми харесва, малка моя — рече той, след като известно време сякаш не можеше да реши какво да й отговори.

Извади дебел плик от кафява хартия и го отвори. Наклони го и изсипа от него три паспорта.

— Сега, когато си американка, малка моя, вече нямаш нужда от виза, за да влезеш в Украйна, но съм ти приготвил една, в случай че решиш отново да бъдеш рускиня.

— Благодаря ти, дядя Гурджиев.

Тя се наведе и започна да събира документите, но когато се готвеше да ги мушне отново в плика, старецът я спря, слагайки ръка върху ръцете й.

— Искам да ми отговориш на следния въпрос, малка моя: мислиш ли, че съм твърде стар, за да ти помогна повече от това, което вече направих?

— Не, съвсем не, дядя Гурджиев — Аника изглеждаше разтревожена, — просто аз…

Джак веднага съзря възможността и се възползва от нея.

— Онова, което Аника се опитва да каже, е, че аз имам нужда от малко помощ, за да открия някого тук, и тя не е сигурна дали трябва да ви помоли за това.

Дядя Гурджиев дръпна ръката си от ръцете на Аника и се облегна назад. Огледа Джак с проницателен, преценяващ поглед, изострен от десетилетията жизнен опит. По лицето му бавно плъзна усмивка, той вдигна показалец и го размаха в насмешливо, приятелско предупреждение.

— Виждам какво искате да направите, млади човече, не мислете, че не виждам, но… — той прониза въздуха с пръста си, — ако говорите сериозно, нека да чуя какво имате да казвате, защото съм сигурен, че моята Аника иска само да ме защити, макар истината да е, че никога досега не съм имал нужда от защитата й.

— Сега нещата са различни, дядя Гурджиев — възрази Аника.

— Тихо, дете! Остави младежът да говори на спокойствие и след това ще решим дали е дошъл на правилното място в Киев, хммм.

Джак се съсредоточи и се опита да не обръща внимание на никого, освен на стареца. Той се зачуди дали онова, което се готвеше да каже, беше нарушение на правилата за сигурност, като се имаше предвид коя е Аника и къде е работила. Но сега не можеше да промени нищо. За момента единственото, което можеше да направи, беше да продължава напред в мрака и да види какво ще се случи след това.

— Преди шест дни един мъж на име Лойд Бърнс бе убит на остров Капри край Неапол.

— Знам къде е остров Капри — рече дядя Гурджиев. — Може и да съм фалшификатор, но, бога ми, не съм простак. Всъщност може да се изненадате, но на младини бях нещо като учен, занимавах се с Рим. Прекарах две седмици на този величествен остров в опити да проследя втората половина от живота на Цезар. — Той махна с ръка ни Джак да продължи.

— Онова, което е важно, е, че Бърнс изобщо не е трябвало да бъде в Капри. По график е трябвало да бъде тук, в Киев. Всъщност той е бил в Киев допреди около десетина дни, когато е отлетял, без да съобщава на никого за това.

— И кой е този Лойд Бърнс, млади човече?

— Той беше важен американски сенатор.

Настъпи задушаваща тишина, каквато човек може да изпита само в най-забутаните ъгълчета на забравени библиотеки или отдавна погребани мощехранителници.

Дядя Гурджиев беше потънал в размишление с поглед, вперен в тавана.

— И така, човек би предположил, че вие също се занимавате с политика, господин Макклюр.

Възрастният мъж за пръв път се обръщаше към него по име.

— Може и така да се каже — отвърна Джак.

Дядя Гурджиев наведе глава и погледът му се съсредоточи върху лицето на Джак.

— Ако случаят е такъв — бавно и с равен глас рече той, — защо сте тук? Защо не сте в Капри?

— Искам да говоря с последния човек, с когото сенатор Бърнс се е срещнал, преди да напусне Киев.

— И за това ви трябва моята помощ?

— Разполагам само с едно име. Всъщност с инициал и фамилия — К. Рочев.

— Рочев, Рочев.

Старецът затвори очи и продължи да повтаря името, сякаш искаше да го усети с върха на езика си. След това бавно отвори очи с лукаво, змийско изражение.

— Познавах един Осип Рочев, но не съм го виждал от много отдавна.

— Той в Киев ли е? — попита Джак.

— Може и още да е тук — сви рамене дядя Гурджиев. — Но не се съмнявам, че в Киев има много хора, които се казват К. Рочев. В края на краищата това не е толкова рядко срещано име. Освен това този мъж може и изобщо да не е жител на Киев.

Около възрастния мъж сякаш се събираше някакъв заплашителен мрак, някакво натрупване на енергия, която се стичаше като лепило или мастило и напомняше какво е представлявал този мъж в разцвета на силите си, когато тялото му е било здраво и мускулесто. Нещо в него се бе променило в мига, в който Джак бе споменал Рочев. Добродушното веселие беше изчезнало, заменено от предпазливостта на професионалния фалшификатор, независимо че Джак беше доведен тук от Аника или пък може би точно поради тази причина. Все пак едно беше ясно — възрастният мъж знаеше много повече за Рочев, отколкото показваше. Джак се запита какво ли го спираше да говори и защо просто направо не беше излъгал и не беше казал, че името му е непознато.

Не се наложи да чака дълго възможния отговор.

— Можеш да се довериш на господин Макклюр, дядя Гурджиев — увери го Аника. — Миналата нощ той спаси живота ми и с това сам се изложи на опасност. Ако знаеш нещо за този мъж, Рочев, това би могло да помогне на господин Макклюр. Моля те, кажи ни!

Джак с интерес отбеляза, че тя беше използвала множествено число — „Моля те, кажи ни“.

Възрастният мъж сплете пръсти и се намръщи още повече. Мракът, призован от него, все още бе във въздуха наоколо и напомняше за едно далечно време, което сега не беше нищо повече от спомен. Тогава никой не е могъл да се мери с него и Джак беше убеден, че никой не можеше да се мери с него и сега. Макар да беше стар, натрупаната в него сила не можеше да бъде свалена дори и с пневматичен чук.

— Трябва да ви призная, че срещата на член на Сената на Съединените американски щати с Карл Рочев ми се вижда много обезпокоителна.

— Ако Карл Рочев е мъжът, когото търся, в което много се съмнявам — отвърна Джак. — Освен това в Киев може да има десетки, дори стотици хора с това име. Вижда ми се твърде голямо съвпадение, че първият човек, при когото Аника ме доведе в Киев, може да идентифицира този К. Рочев.

— Разбирам вашите доводи, млади човече. — Дядя Гурджиев бавно поклати глава. — Всъщност не се съмнявам, че колкото повече разсъждавате над това, толкова по-вероятно ще ви се струва, че Карл не е онзи К. Рочев, когото търсите.

— Така е — потвърди Джак.

— Няма причина да не се съглася с вашия анализ на ситуацията, освен че след няколко минути може и да си промените мнението.

— Не виждам как ще стане това — сви рамене Джак.

— Естествено, че не виждате. Въпреки това ви моля да ми отделите още малко от времето си. — Изражението на дядя Гурджиев стана сериозно. — С Карл Рочев израснахме заедно в едни и същи бедняшки квартали на Киев. И двамата сме били бити много пъти от руските окупатори и заради тези побои сключихме споразумение да си отмъстим. Аз станах фалшификатор и правех документи за самоличност за нелегалното движение. Карл винаги е бил човек на действието. Когато бяхме момчета, той беше този, който ни водеше при набезите срещу руските войници. Дори в лудориите му — преди да станем достатъчно възрастни, за да носим оръжие — имаше нещо садистично. В онези дни той не обмисляше много нещата, беше прекалено нетърпелив и неспокоен. Не е учудващо, че се превърна в убиец в партизанската война срещу руснаците. Приемаше всички задачи, считани за самоубийствени, които никой друг не би изпълнил доброволно. Не мислете, че беше безразсъден — не смятам, че имаше желание да умре. Най-лошото, в което можеше да го обвини човек, бе, че е твърде късоглед. Не мислеше за нищо друго отвъд настоящия момент. С други думи, не се интересуваше от възможните последствия. Възлагаха му да убие руски полковник или генерал. Знаеше, че това е правилно, и го изпълняваше. Нито веднъж не се провали. Нито веднъж.

— Никога ли не е бил раняван? — учуди се Джак.

— Зависи — отвърна дядя Гурджиев — какво разбирате под „раняван“.

Старецът направи пауза, за да си сипе още чай, макар че той вече беше изстинал. Докато отпиваше, не обърна внимание на това или пък то не му пречеше.

— Онези, които не го познаваха добре, а това бяха почти всички, с които работеше, твърдяха, че никога не е бил раняван. И донякъде беше така. Нямаше и драскотина, нито една пролята капка кръв не помрачаваше историята му на убиец. Но аз, който го познавах като свой брат, знаех, че работата му го бе наранила тежко. Човек не може да стане убиец, без това да има сериозни последствия за него. Убиват те или по време на мисия, или пък после, докато лежиш във ваната. Може да кажете, че няма никаква разлика, защото и в двата случая си мъртъв. Е, да, така е, но в единия си проснат в някоя мръсна канавка далеч от дома, а в другия си у дома здрав и читав, поне тялото ти е там. Умряло е съзнанието ти или по-скоро сърцето ти. — Дядя Гурджиев остави чашата си, която вече беше празна, като се изключи тъмната като засъхнала кръв утайка от чаени листа. — Моят стар приятел Карл Рочев спада към втората категория случаи. Някъде беше казано или написано, че когато някой убие човешко същество, част от него също умира. Това са думи на артист или на посредствен тип, който никога не е убивал и затова не знае истината.

Възрастният мъж мълча известно време. Очите му бяха леко разфокусирани. Откъм улицата се надигнаха звуци и плиснаха в стаята като слънчева светлина. После се сгъстиха върху килима под краката им.

Най-сетне дядя Гурджиев въздъхна дълбоко.

— Истината. Чувал съм, че някъде в Азия, може би в делтата на Меконг, има стоножка, която произвежда цианид. Истината е, че убийството на човек вкарва в тялото точно такова създание. С всяка смърт насекомото освобождава все повече от своята отрова, докато сърцето на убиеца не отслабне и не умре. Точно по този начин Карл Рочев се превърна в мъж без съвест, без морален компас. Без сърцето си той престана да различава доброто от злото.

— И така, когато вече нелегалното движение е станало излишно, когато Украйна се е освободила от Съветския съюз, той се е превърнал в престъпник? — предположи Джак.

— В политик — поправи го дядя Гурджиев. — Но, от друга страна, както знаем, между двете няма разлика.

8.

— Ето защо съм сигурен, че Карл е човекът, когото търсите. — Дядя Гурджиев хвана бисквита с два пръста, в които нямаше и помен от изкривяването, причинявано от артрита.

Докато я съзерцаваше, той я обърна и показа горната й част, а след това и долната.

— Политици — рече той. — Вашият сенатор и Карл са двете страни на една монета, привличани неумолимо една към друга дори и от противоположните краища на света.

Възрастният мъж подаде бисквитата на Али, сетне взе още една и я пъхна в устата си цяла, схрусквайки я с удоволствие. След като погълна и последните трохи, той продължи:

— Този ваш сенатор, как му беше името?

— Лойд Бърнс.

— Да, вашият сенатор Бърнс трябва да се е срещнал с Карл, ако е искал да свърши каквато и да е работа в Украйна. — Той наклони глава. — Имате ли някаква представа защо сенаторът е бил в Киев?

— До момента всички мислят, че е бил тук, за да събира информация по поръчение на Сената, но последната му среща е била с Карл Рочев — отвърна Джак — и е била неофициална, ето защо привлече вниманието ми.

Старецът го слушаше внимателно. Може би следеше дали Джак няма да направи някоя погрешна стъпка. Например ако Джак беше казал: „ето защо привлече вниманието ни“, това щеше да осигури на възрастния мъж удобен повод да попита за кого по-точно работи американецът. Тъй като от дълго време беше фалшификатор, той нямаше навика да задава подобни въпроси направо.

— Тогава Карл е човекът, с когото трябва да говорите.

Дядя Гурджиев се изправи и отиде до полираната масичка от палисандър с двойни извити и тънки крака като на млад елен. Известно време тършува из някакви документи, докато накрая не откри тефтерче с адреси с много отбелязани страници. Не приличаше на човек, свикнал да се доверява на компютрите. Проведе два бързи телефонни разговора и след това се върна при гостите си.

— Както подозирах, няма да го откриете във Върховния съвет на Украйна — нашия парламент. Няма смисъл да го търсите и в дома му. Там ще намерите само съпругата и майка му, макар че в действителност ще ви е трудно да ги различите. — Той поклати глава. — Не, ако историята е прелюдия към настоящето, то Карл вероятно е със сегашната си любовница, тъй като днес е петък. Ще бъде с нея през целия уикенд.

— Знаете ли името й и къде може да е? — попита Джак.

— Както казах, с Карл не поддържаме връзка от години. Странно нещо са взаимоотношенията на дългогодишните колеги — когато остареят, понякога се разделят. Нашата раздяла беше доста горчива. За мен той е мъртъв. Все пак не всичко е загубено, господин Макклюр, ако успея да намеря един номер. — Той запрелиства тефтерчето, като често плюнчеше пръста си, за да му е по-лесно. — А, ето я. Мила Тамирова. — Той взе молив и надраска няколко реда в един бележник, откъсна листа, върна се и го подаде на Джак. — Мила Тамирова беше любовница на Карл по времето, когато се разделихме с него. Много се съмнявам, че тя все още е негова любовница, тъй като той сменя момичетата си, както други хора си сменят гумите на колите. Но тя може би знае коя е последната му любовница.

— Откъде? — зачуди се Джак.

— Всички любовници на Карл идват от един и същ бардак.

— Защо си прави труда да плаща? — намеси се Али. — Съдейки по това, което видях досега, изглежда, че в Москва за всеки мъж има стотици благоразположени жени, и предполагам, че и тук е така.

— Имаме си умница — отбеляза възрастният мъж и й размаха пръст. — Разбира се, има си причина за това. Собственицата на бардака обучава всички момичета на различни… ъъъъ… дисциплини.

— Вашият приятел си пада по фетишите — предположи Али, без окото й да мигне.

— Виж ти, виж ти. — За момент дядя Гурджиев не намираше думи или може би преценяваше отново младата жена, която погрешно беше сметнал за невинна девойка. — И какво ви е известно за фетишите, млада госпожице?

— Че има поне по един, който да задоволи всяко психологическо желание.

— Наистина е така. — Дядя Гурджиев се изправи с ръце, сключени зад гърба му. — На Карл му харесваше връзването — сериозно и много неприятно нещо.

— Не е за всеки — отбеляза Али толкова студено, че си навлече остър поглед от Аника.

— Очевидно не — съгласи се Джак, обезпокоен от изказванията на Али по тема, която двамата никога не бяха обсъждали. — Ако ми позволите да използвам телефона, ще й се обадя веднага.

— Не мисля, че това е добра идея — възрази Аника.

— Съгласен съм — кимна дядя Гурджиев. — Жена като нея най-вероятно ще се отнесе много подозрително към мъж като вас.

— Нека аз го направя — предложи Али.

Джак изсумтя.

— Да, бе — рече той и махна с ръка. — Забрави за това. Достатъчно лошо е, че сме тук заедно. — Той вдигна листчето, което старецът му беше дал. — Аника, ти ще се обадиш.

Али грабна хартийката, преди Аника да успее да я вземе. Тя се изправи срещу Джак, здраво стъпила върху килима.

— Чуй ме! Тази жена ще е подозрителна към всеки, който би се опитал да разбере къде е бившият й любовник. Искам да кажа, че изобщо няма да отговори или ще ни даде фалшив адрес, или пък ако все пак ни даде истинския, ще се обади на Рочев в мига, в който си тръгнем.

— Али, спри веднага с тези глупости…

Дядя Гурджиев пристъпи към нея.

— Господин Макклюр, какъв е проблемът да позволим на Али да довърши мисълта си?

— Не искам тя да се въвлича в това.

— На мен ми се струва, че вече е въвлечена — сви рамене възрастният мъж.

Али веднага се възползва от настъпилото мълчание.

— Вижте — развълнувано каза тя, — ще се обадя на Мила Тамирова…

— И какво ще й кажеш? — попита я Джак. — Дори не говориш руски.

— Това няма значение — намеси се дядя Гурджиев. — Мила говори отличен английски. — Той потри палеца си. — И защо не? Английският е езикът на парите.

— Ще й кажа, че съм негова дъщеря и че имам нужда от защита. — Али се приближи до мястото, където беше застанал дядя Гурджиев, сякаш очакваше той да я предпази от по-нататъшните възражения на Джак. — И затова трябва да открия Карл Рочев.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— Закачих мобилния ти телефон към моя — каза Джак. — Така че просто натисни двойката, ако попаднеш в неприятна ситуация.

— Няма да попадна в неприятна ситуация — отвърна Али. — Мога да се грижа за себе си.

Той знаеше, че това не са празни думи. Беше я обучавал на техники за ръкопашен бой. Тя усвояваше бързо, което не го изненадваше, защото в колежа се бе занимавала активно със спорт. Ема го беше водила да я гледа на няколко гимнастически състезания. Джак също така я беше научил да стреля с пистолет. Прекарваха по един час-два пъти седмично на полигона на АТФ във Вирджиния.

— Ако попаднеш в неприятна ситуация — повтори той, — аз ще съм наблизо, на другия етаж.

Той потупа дръжката на пистолета „Маузер“, който дядя Гурджиев му беше дал заедно с кутия патрони.

Намираха се на втория етаж на блока на Мила Тамирова на „Андреевски спуск“ — красива улица, пълна с пазари, островърхи църкви и редици от сгради с формата на сватбена торта, които се простираха от долната част на града, известна като Подил, към горната. Бившата любовница на Рочев заемаше ъглов апартамент на третия етаж. Отказа да разговаря по телефона. Всъщност се готвеше да затвори, но когато Али избухна в сълзи с прочувствено треперещ глас, тя се съгласи да се срещне с нея. Докато Джак наблюдаваше как Али хитро обработва Тамирова, той се запита кога ли се бе научила да плаче така, щом се налага.

— И не се прави на много смела, разбра ли?

— Добре — отговори тя, като издържа на погледа му.

Тъкмо се готвеше да се затича нагоре по стълбището, когато Джак я хвана за лакътя и внимателно я завъртя към себе си.

— Али, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Можем да намерим и друг начин…

— Съвсем сигурна съм, Джак. — В погледа й се четеше искреност. — Освен това вече започнахме — тя му се ухили, — не би искал да провалиш плановете ни.

Този отговор свари Джак неподготвен. За пръв път от смъртта на Ема искрата на живота се бе върнала в Али. Тя беше видимо развълнувана, че се възползват от уменията й, че е част от нещо различно от болката и обидата, които я изпълват. В този момент Джак разбра за нея нещо, което цялата й армия от лекари бе пропуснала — онова, от което тя се нуждаеше повече от всичко, бе да бъде извадена от затворения й свят, да бъде ангажирана със заобикалящата я действителност, да се справя с предизвикателства и отново да се почувства полезна с уменията си. Морган Хер й беше отнел усещането за контрол. Джак видя, че от момента, в който бе съставила този план, тя беше направила първата стъпка към възвръщането на онова, което й бе отнето и което сега имаше най-голямо значение за нея.

Той й кимна и се усмихна. Целуна я по бузата, пусна я и я проследи с поглед, докато тичаше нагоре по стълбите с новооткрита енергия.

— Искрено се надявам, че знаеш какво правиш — каза му Аника.

Погледът на Джак не помръдваше от мястото на стълбите, където Али беше изчезнала.

— Така ставаме двама.

Мила Тамирова отвори в момента, в който Али почука. Явно я беше очаквала на вратата. Беше поредната блондинка със славянски произход, великолепна костна структура, порцеланова кожа, сини като метличина очи и гърди, които нямаше нужда да бъдат помпани със силикон. Имаше от онези груби, хищни лица, които мъжете намират за неустоими — поне в спалнята. Това означаваше, че сексуалността й бе изцяло на показ. Веднага щом я видя, Али изпита презрение към нея.

Въпреки това й се усмихна очарователно, докато стоеше на прага. Беше наясно, че по-възрастната жена я оглежда внимателно, сякаш е жаба, закована върху дъска, с изложени на показ вътрешности за изследване.

— Пожалуйста, заходите — покани я Тамирова и рязко отстъпи назад. — О, простете, забравих, че не говорите руски. Моля, влезте.

Тя продължи да оглежда Али, докато затваряше вратата. Сетне я въведе в обзаведената с вкус стая, пълна със сатен и кретон. Тежки завеси скриваха прозорците до половина. Мебелите за сядане бяха големи и изглеждаха достатъчно дълбоки, че човек да се загуби в тях. Али си помисли, че вероятно целта е била точно такава.

— Намирам за странно, че дете на Карл не говори руски — отбеляза Тамирова, като едва помръдваше начервените си устни.

— Отгледана съм в Америка — отвърна Али с лекота, която я забавляваше почти толкова, колкото и да лъже лекарите си. — Едва наскоро разбрах какъв е произходът ми. Намерих снимка, име, дата и наименование на улица. Потърсих в „Гугъл“ и разбрах, че тази улица се намира в Киев.

Очевидно критичният оглед беше приключил и Тамирова махна с ръка.

— Заповядай, седни.

Тя говореше английски почти толкова добре, колкото и Аника — каза, че това е един от многото езици, които са били част от обучението й, за да обслужва добре клиентите си. Носеше дълъг морскозелен пеньоар от материя, която едновременно прилепваше към стройните й форми и се носеше като пяна около глезените на обутите й в обувки на високи токове крака. Али се запита каква жена би носила обувки на високи токове у дома.

Когато се настаниха удобно, Мила Тамирова каза:

— Имаш ли някаква представа коя е майка ти?

— Никаква — излъга Али без колебание и след това повдигна вежди. — Нали не си ти?

— Господи, не! — засмя се гърлено Мила Тамирова. — Била съм бременна само веднъж и тогава, нали знаеш…

— Никога ли не си представяш какво би било това бебе?

— От мен нямаше да стане добра майка, нямам… как го наричате на английски…?

— Съвест?

— Майчински инстинкт. — На пълните й устни заигра лека усмивка. — Може би един ден ще ме разбереш.

— За бога! Надявам се това никога да не се случи.

— На това ли ви учат в Америка? На религия? — Тя вдигна ръка с нокти, които бяха по-дълги от тези на Аника. — Едва ли си на повече от петнайсет или шестнайсет.

— На двайсет и две съм.

— Господи! — Мила Тамирова я гледаше неразбиращо.

— Трябва да ползвам банята.

— По коридора, втората врата вляво — упъти я по-възрастната жена, сякаш беше в транс или потънала в дълбок размисъл.

Али използва тоалетната, пусна водата, изми си ръцете и ги подсуши. След това проведе малко разузнаване. От отсрещната страна на коридора видя спалнята, която изглеждаше женствена и съблазнителна, но за Али беше отблъскваща. По-нататък, на мястото, където логично трябваше да се намира втората спалня, имаше затворена врата. Али постоя пред нея за момент и след това завъртя дръжката от полирано стъкло. Озова се в тъмница.

По лявата стена бяха подредени всякакви видове камшици и бичове, направени от различни материали. Под тях имаше асортимент от белезници с вериги. Отпред имаше седло със стремена и поводи, сложено върху направено по поръчка дървено магаре. По средата на дясната стена висеше огледало, спускащо се от тавана до пода. От двете му страни имаше три редици с глави на манекени, върху всяка от които имаше цяла маска от кожа или черен латекс. Под всяка маска бяха подредени като малки червени войници топки за запушване на устата. Единственият малък прозорец беше затъмнен и покрит с плътна метална решетка, сякаш взета направо от „Граф Монте Кристо“.

Този парад от експонати сам по себе си беше достатъчно обезпокоителен, но предметът в средата на стаята беше този, който прикова вниманието на Али — масивно дървено кресло, завинтено за пода. На подлакътниците и на предните му крака имаше кожени ремъци с метални токи. Догади й се от вида на този стол — толкова подобен на онзи, на който Морган Хер я бе държал вързана през по-голямата част от седмицата.

— Интересуват ли те инструментите на моя занаят? — Мила Тамирова се беше облегнала на отворената врата.

Беше запалила цигара, докато Али беше в банята, и сега издиша облак от светъл дим към високия таван.

Али не можеше да отдели очите си от стола, който едновременно я отблъскваше и очароваше. Атмосферата сякаш бе наситена с миризма на пот и секс.

— Искам да ми разкажеш за това.

— Принципът на връзването е изключително прост.

— Забрави за принципа. — Али обикаляше стола така, сякаш се движеше по смъртоносна спирала. — Искам да разбера каква е психологията зад него.

Мила Тамирова пушеше бавно и известно време я изучаваше.

— Знаеш ли, тук не става дума за секс.

— Става дума за власт, нали?

— Не — отвърна по-възрастната жена, — става дума за контрол, да го натрупаш в себе си и след това да го освободиш.

Али се обърна и я, погледна.

— Контрол — повтори тя, сякаш Мила Тамирова беше измислила тази дума, която беше едновременно очарователна и неразгадаема за Али.

— Точно така — кимна Тамирова.

— Дай ми пример.

Мила Тамирова сякаш по-скоро се носеше в стаята, а не вървеше.

— Вземи например този стол. Клиентът е вързан към него. Моли да бъде освободен, но аз не му обръщам внимание. Казва ми, че ще направи каквото поискам, и аз го питам: „Всичко ли? Абсолютно всичко?“ Той кимва утвърдително, нетърпелив, дори жаден за наказанието, което ще му отсъдя.

По гръбнака на Али пропълзя тръпка на отвращение. Тя имаше чувството, че присъства на нещастен случай, може би на автомобилна катастрофа, при която две превозни средства се носят право едно срещу друго с висока скорост.

— Защо? — прошепна тя. — Защо го правят?

— Защо някой прави нещо? Защото го кара да се чувства добре. — Мила Тамирова издуха дима през носа си като кон или дракон. — Но ти не питаш за това, нали?

— Не.

— Мммм. — По-възрастната жена обикаляше около стола или може би около Али, сякаш привлечена от желанието да я огледа от всички страни. — Тези мъже са много могъщи. Те прекарват дните си на върха на пирамидата на властта, издавайки заповеди на онези, които пълзят около тях. Странното е, че те намират това за изтощаващо — всички тези хора, които ги питат какво да правят и чакат да получат нареждания от тях, — то изсмуква енергията им. Те идват тук, за да се подмладят. За тях да са в положение, в което не само не им се налага да дават заповеди, но и са принудени да се подчиняват, е сладостно облекчение.

Тя спря и сви пръстите си около облегалката на стола.

— Нали разбираш, че всичко това е театър. В него няма нищо реално освен факта, че съществува в съзнанието им.

— Ти не изпитваш лоши чувства към тях.

— Точно обратното, аз… — Тя внезапно млъкна, отдръпна се от облегалката и се приближи до мястото пред стола, където продължаваше да стои Али. — Какво се е случило с теб, дете?

Али стисна устни, без да откъсва поглед от стола.

По-възрастната жена хвана ръката й в своята, но когато се опита да я поведе към стола, Али се дръпна назад. Тогава Мила Тамирова протегна своята ръка и я сложи върху подлакътника.

— Можеш ли да направиш това, Али?

Али поклати глава.

Мила Тамирова седна на стола и отпусна ръце върху подлакътниците.

— Докосни ръката ми, дете. Само ръката ми.

Али се поколеба.

— Моля те.

Али си пое дълбоко дъх и сложи ръката си върху ръката на Мила Тамирова. Стана й трудно да диша.

— Ще махна ръката си, Али — каза по-възрастната жена. — Разбираш ли ме?

Али кимна с широко отворени от ужас очи.

Мила Тамирова бавно и внимателно издърпа ръката си изпод тази на Али. За момент ръката на Али остана увиснала над лъскавото дърво и кожа. След това тя затвори очи и потръпвайки, отпусна ръка. Когато докосна хладното дърво, в съзнанието й се почви ужасяващата картина на отблъскващо красивото лице на Морган Хер, който шепнеше зли думи в ухото й.

— Али, отвори очи. Сега ме погледни. — Мила Тамирова се усмихна. — Ти си добре. Всичко е наред, нали? Ти си тук, с мен.

Али едва намери сили да кимне.

— Сега… — Мила Тамирова се изправи. — Защо не седнеш там, където седях аз?

Али изпита отвращение. Беше обхваната от паника, която туптеше зад очите й и заплашваше да погълне цялото й същество.

— Али, за теб е важно да седнеш в стола.

— Аз… Аз не мога.

Мила улови погледа й.

— От този момент насетне те управлява страхът ти. Ако не се изправиш срещу него, ако не го победиш, ще живееш в страх през целия си останал живот.

Али се чувстваше парализирана и напълно безсилна. Сякаш отново беше загубила цялата си съзнателна воля.

— И тогава — продължи по-възрастната жена — онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил. — Тя се усмихна. — Не можем да позволим това да се случи, дете. Нали така?

— Това е твърде много — задъхано отвърна Али. — Не мога.

— Не можеш или не искаш? — Мила Тамирова огледа бледото й и запотено лице. — На това място, Али, ти изцяло контролираш нещата. Ти си онази, която решава дали да седне в стола, или не.

— Искам да си тръгна.

Мила Тамирова вдигна ръка.

— Тогава върви си. — Усмивката й беше мрачна. — Никой не може да те накара да направиш онова, което не искаш. — Али беше стигнала до вратата, когато тя добави: — Без да го знаеш, ти си направила от този спомен нещо свято. Трябва да разбереш това.

Али я погледна невиждащо. Очите й наблюдаваха нещо, което вече се беше случило, някой, който вече бе мъртъв.

— Този спомен е нечестив.

— И точно тук религията ни проваля. — Ръката на Мила Тамирова сякаш галеше дебелия подлакътник на противния стол. — Паметта не може да направи разлика между святото и нечестивото, защото тя унищожава усещането за време. Паметта превръща онова, което е било нечестиво в миналото, в нещо свято в настоящето. — Дългите й и силни пръсти с кървавочервени нокти сякаш живееха свой собствен живот, подобно на спомен. — Това е единственото възможно обяснение защо се вкопчваш в страха и не можеш да се освободиш от него.

— Контрол — прошепна Али, — това искам.

— Това искаме всички, дете. — Тя замълча за момент и после се приближи към момичето.

Сякаш бяха като две коли, които се движат една към друга, и в един момент Али мина толкова близо до Мила Тамирова, че усети приятната й животинска миризма.

Али се отпусна в стола и сложи ръце на същите места, където преди мигове бяха стояли ръцете на по-възрастната жена. Сърцето й биеше толкова силно, че почти изпитваше болка. Сякаш беше в пламъци и всеки момент щеше да избухне. Постепенно обаче й стана ясно, че онова, което изпитва, е прилив на енергия, който съвпада или може би е следствие от достигането на връхната точка на ужаса й. Усещаше стола под лактите, китките, бедрата и задните си части. Погледна към ремъците и видя, че бяха просто парчета кожа и метал. Вече не й изглеждаха като помощни средства за вуду или черна магия, принуждаващи я да се върне обратно към онази седмица на отчаяние и страх. Поне засега този спомен беше лесно управляем, а не непреодолим. И все пак тя не можеше да се взира дълго в него, без да изпита усещането, че ослепява или потъва в мрак отвъд всякакво разбиране.

Тя се надигна от стола, защото го искаше и защото можеше да го направи. Все още усещаше леко изтръпване на местата, където дървото я бе докоснало през дрехите й.

— Искаш ли малко чай? — попита я Мила Тамирова с изражение, наподобяващо нежност или дори утеха, която Али не можеше да осмисли напълно. — Или може би нещо по-силно, за да отпразнуваме малката ти победа.

— Къде е баща ми? — попита Али.

— Каза, че се нуждаеш от неговата защита. От какво или — може би трябва да попитам — от кого?

— От нищо — отвърна Али. — Излъгах, защото се страхувах, че иначе няма да пожелаеш да се срещнем.

— Вероятно си била права да мислиш така — намръщи се Мила Тамирова. — Не че това има някакво значение, не мисля, че за теб ще е добра идея…

— Искам да се срещна с него.

— Разбирам — поклати глава Мила Тамирова, — но баща ти е много опасен човек и не се знае как ще реагира на новината, че има незаконородена дъщеря. За теб е за предпочитане да стоиш далеч от него.

— Добре, изпълни дълга си, ще смятаме, че си ме предупредила.

Мила Тамирова затвори вратата към импровизираната тъмница зад тях и те тръгнаха по коридора.

— Току-що направи първата стъпка. Това е всичко. Не мисли, че си намерила магическо решение на проблемите си. Предстои ти дълго и зловещо пътуване.

Али извърна поглед от пронизващите й очи. Искаше й се наистина да я разбира, но по-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че това не е така.

— Ще ми се да последваш съвета ми, макар и да не ме харесваш.

— Това не е вярно — възпротиви се Али. — Или поне вече не е.

— Оценявам искреността ти. — На устните на Мила Тамирова отново заигра мрачна усмивка. — И въпреки това няма да ме послушаш, нали?

Али поклати глава.

— В коя дупка се е скрил?

— Отличен избор на думи. — Мила Тамирова я поведе през всекидневната към входната врата. — В новата си дача, съвсем близо до града. Ето адреса. — Тя отвори вратата. — Върви при него. Може би ще стигнеш навреме за кръщавката.

9.

Джак се запита защо споменът остава дълго след като подробностите от едно събитие или личност станат смътни и неясни. Сърцевината на спомена се превръща в нещо като сън или като петно върху фотография, която бързо избледнява.

Дачата на Карл Рочев се намираше навътре в гъста гора след най-крайните източни предградия на Киев, запълнени с грозни жилищни комплекси от съветската ера, които бяха като живи мъртъвци, маршируващи към далечината. По размери и външност къщата приличаше на стара ферма. Дървената структура беше подсилена и на някои места заменена от масивни камъни, които й придаваха по-безжизнен и военен вид.

Джак седеше заедно с Аника и Али в колата, която бяха взели под наем. Той лесно можеше да си представи каква е била структурата на дачата някога, защото тя зловещо наподобяваше неговата собствена къща. Усети как по тялото му премина тръпка, когато споменът за нея се насложи върху картината, която виждаше в момента.

Дачата се намираше в края на лъкатушеща алея, край която наскоро бяха засадени вечнозелени храсти, но те още не бяха достатъчно високи, за да скрият къщата откъм пътя. Тя беше силно осветена и от всички прозорци струеше ведро масленожълто сияние, което разпръскваше мрака на късния следобед. Хладният вятър разрошваше клоните по върховете на боровете, предизвиквайки успокоителен звук, който доста наподобяваше разбиването на вълни в морски бряг. Като се изключеше този шум, цареше пълна тишина. Заедно с вечерния сумрак бяха придошли облаци, които бяха заличили сенките и бяха накарали птиците да замлъкнат.

Джак изкара колата от пътя към ниско надвисналите клони на канадска ела. След като порови малко, намери в жабката клечка за зъби, която подпря върху лоста на скоростите. Щом като излязоха от автомобила, той провери дали колата може да бъде забелязана от някой, който минава по пътя. Вече беше взел предпазни мерки и бе сменил регистрационния номер с друг, който беше свалил от автомобил, паркиран в съседна странична уличка на предградията. Реши, че е направил всичко, което може, за да защити малката им група. След това се огледа наоколо. Не се виждаше нищо друго, освен преплетените клони на вечнозелените храсти. Наблизо нямаше друга къща и единственото превозно средство беше тяхното.

Когато се готвеха да тръгнат по алеята, Аника каза:

— Този човек е опасен. Може би трябва да оставим момичето в колата.

— Спри да ме наричаш „момиче“ — сряза я Али с остър тон.

— Спри да ме наричаш „смахната кучка“ — отвърна Аника.

Известно време двете жени се гледаха гневно една друга, после Али се обърна и изсумтя отвратено.

— Няма да оставя Али сама тук — рече Джак. — Тя идва с нас.

Аника сви рамене, сякаш искаше да каже: „Това си е нейното погребение“, и двете продължиха по алеята, следвайки Джак, който се стремеше, доколкото е възможно, да се придържат към най-неосветените части покрай високите около метър и осемдесет вечнозелени храсти.

Джак им направи знак да спрат, когато бяха изминали горе-долу три четвърти от пътя до дачата. Той отново се огледа. Като се изключеше една голяма черна врана високо над тях, която пазеше едва забележимото си гнездо, гледката почти не се различаваше от тази в началото на алеята. Усещането за изолираност и запуснатост беше остро и атмосферата бе много по-различна от блъсканицата в Киев. Джак предположи, че целта е била точно такава, особено щом като дачата е била планирана като място за любовни срещи.

Едва когато се качиха на широката веранда, Джак забеляза, че прозорецът в далечния ляв край е широко отворен. Натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Той махна на двете жени да не мърдат от местата си и тръгна по дължината на верандата, докато не стигна до отворения прозорец. Дебелите червени завеси бяха надиплени като платна и отвътре се чуваше стереоуредба или радио, от което долитаха звуците на великолепната „Рапсодия по тема на Паганини“ на Сергей Рахманинов, която го наведе на мисълта за Карл Рочев и новата му любовница в огромно легло, застлано със сатенени чаршафи.

Известно време Джак се ослушваше за други звуци — гласове, стъпки, звънтене на кристал и прибори за хранене, — но освен копринената мелодия на музиката не се чуваше нищо друго. Той наведе глава и се прехвърли през перваза. Щом влезе вътре, все още скрит зад дебелите завеси от погледите на хората, които може би бяха в стаята, Джак извади пистолета. До него достигна мирисът на дим от горящо дърво и острото и сладникаво ухание на парфюм. Той разтвори завесата с леко повдигане на дулото на оръжието и като някой магьосник, появяващ се на сцената, се озова във всекидневна, в която се открояваше масивна каменна камина от онези, които често се срещат в старите ловни хижи. Огънят пропукваше весело и разпръскваше топлината си наоколо. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, и ниска маса между тях. Стаята беше празна, както и съседната трапезария. Той провери и доста голямата кухня със семпла дървена маса и четири стола с кожени облегалки, наредени около нея. Вляво се намираше задната врата. Отдясно, в малкото килерче с прозорец, също нямаше никой. В антрето огромен клон с изсъхнали цветя, украсен с гирлянда от борови шишарки, бе поставен в кълбовидна керамична ваза върху тясна маса от дърво. Джак се приближи до входната врата, отключи я и отвори на двете жени. След това се отправи към стълбището, водещо към втория етаж.

Опрял гръб в стената, той се изкачи, без да издаде никакъв звук. На горния етаж имаше три стаи и баня. Първата стая беше устроена като кабинет, втората — като библиотека, с дървена ламперия по стените. Вътре все още миришеше на коняка, сипан в двете тумбести чаши, и на недопушената кубинска пура „Коиба“ в тежкия кристален пепелник. Джак пристъпи в стаята, взе пурата и помириса върха й. Беше изгаснала съвсем скоро. Върна се в коридора и видя Аника и Али, които предпазливо се качваха нагоре по стълбите. Те го погледнаха въпросително и той поклати глава, като им показа, че отива към последната стая, която без съмнение бе спалнята.

Вратата беше открехната. Рапсодията на Рахманинов доближаваше своя край. Като се възползва от звуковото прикритие, което музиката все още му осигуряваше, той приклекна и отвори вратата с дулото на пистолета си. Зад нея се разкри стая, почти толкова голяма колкото всекидневната, но застлана с килим и доста уютна. От едната страна имаше изящно писалище, върху което бе поставена снимка на мъж, надхвърлил средна възраст, все още привлекателен, макар и по недодялания руски маниер, бе облечен в ловно яке и стоеше пред дачата — Карл Рочев. В единия ъгъл на стаята имаше канапе за двама, обърнато към прозорците, които гледаха към гъстата гора и падащата нощ навън. От двете страни на леглото бяха запалени порцеланови лампи във формата на грациозни жени. Леглото беше дори по-голямо, отколкото Джак си го бе представял. Не че това имаше някакво значение.

Завивките бяха разтворени като пенести морски вълни, за да разкрият смачкания и покрит с петна долен чаршаф, върху който лежеше голото тяло на жена. Тя изглеждаше толкова спокойна и отпусната, че ако не беше стрелата или копието, което стърчеше от средата на лявата й гърда, човек можеше да реши, че просто е заспала.

Джак чу зад гърба си, че жените влизат в стаята. Голото момиче беше много красиво, притежаваше някаква ангелска хубост. Със златистата си коса и сините очи тя можеше да мине за сестра на Аника.

— Изведи Али от тук — нареди той на Аника.

— Твърде късно — отвърна Аника.

Тя влезе в банята на спалнята и когато се върна, каза:

— Няма никой. Къде, по дяволите, е Рочев?

— Може би е избягал, след като я е убил — предположи Али и когато Джак и Аника се обърнаха да я погледнат, добави: — Убийците не правят ли така?

— Ако предположим, че убийството е било предумишлено — отбеляза Аника.

Али се извърна встрани с пребледняло лице и изтича в банята, където я чуха да повръща.

— Тя е права за едно — Рочев го няма — каза Джак. — Колкото по-бързо се махнем от тук, толкова по-добре.

— След малко — рече Аника и коленичи до леглото.

— Какво правиш, по дяволите?

Тя оглеждаше оръжието на убийството, което имаше тънка дръжка, дълга може би около метър или може би малко повече.

— Това нещо изглежда странно.

Джак чу звука от течаща вода, след което Али се появи с побеляло лице и зачервени очи. Тя се доближи до него, протегна треперещи ръце и го прегърна силно. Лицето й беше извърнато встрани от трупа на леглото и тялото й трепереше силно.

— Може ли да си тръгваме? — попита тя с тих и безпомощен глас.

— Разбира се — отговори Джак. — Аника, какво му е странното на това нещо? Не е ли стрела?

— Не — каза тя и докосна края му. — Виждаш ли тук? Няма оперение.

След това тя доста изненадващо сграбчи дръжката с двете си ръце и сумтейки, я издърпа от гърдите на жертвата с такава сила, че за момент тялото се повдигна и белият му гръб се изви като дъга, докато Аника успее да извади смъртоносния връх от плътта.

Аника отстъпи от леглото, занесе оръжието при Джак и вдигна заострения му, изцапан с кръв и вътрешности край, за да му го покаже.

— Виждаш ли, това острие е с формата на ромб. Много необичайно и много отличително.

Али хвърли бърз поглед на оръжието и започна да скимти.

— Да тръгваме — отсече Джак и се отправи към вратата на спалнята.

Той чу как Аника го последва надолу по стълбите. Те прекосиха антрето в пълно мълчание. Рахманинов не свиреше вече и в дачата проникна лепкава и задушаваща тишина. Али бе започнала да диша учестено и Джак настойчиво я подканяше да се успокои. Той отвори вратата и те излязоха на верандата. Засилващият се вятър беше разгонил следобедните облаци и сега, след залеза, небето беше чисто и тъмносиньо. Той вдигна поглед над вечнозелените храсти, търсейки бдителната врана, но тя беше изчезнала от своя клон и бе оставила гнездото незащитено.

— Обратно! — извика той. — Връщайте се обратно в къщата!

Откъм дърветата от двете страни на алеята внезапно блеснаха прожектори, които ги заслепиха. След това се разнесоха гневни викове, последвани от изстрели.

10.

— СБУ — изкрещя Аника под градушката от изстрели, докато отстъпваха към дачата. — Украинската служба за сигурност — първо стрелят, после задават въпроси. Това е техният метод на действие.

— Очаквали са някой да се покаже — рече Джак — и ние им направихме тази услуга.

Аника затръшна вратата и я заключи. Джак продължаваше да държи Али и я предпазваше с тялото си като с щит от куршумите, които можеха да преминат през дървената врата. Той предаде Али, която неохотно се подчини, на Аника и се затича към камината. Грабна машата, взе една горяща цепеница от огъня и я занесе обратно до антрето, където преобърна с един ритник масата. Керамичната ваза се разби на пода, разсипвайки съдържанието си. Дъждът от куршуми беше спрял, но гласовете на агентите на СБУ ставаха все по-силни, докато те се приближаваха към верандата. Джак ритна сушените цветя към предната врата, като се увери, че шишарките се виждат добре.

Сетне пусна горящата цепеница върху леснозапалимата купчина. Смолата в шишарките пламна със свистене и те избухнаха в пламъци. Почти веднага боята по вратата започна да се бели, да пуши и да тлее. Скоро след това дървото се запали. Джак откъсна завесите от най-близкия прозорец и хвърли и тях върху кладата.

— Аника, запалката ти! — извика той. — Трябва ми течността.

Тя кимна, порови в чантата си и извади запалката. Отви винта на дъното й и изсипа газта върху завесите, след което отстъпи, когато пламъците изригнаха нагоре с такава сила, че започнаха да облизват тавана. Горещината беше много силна. Боята навсякъде се белеше и топеше. Масата също гореше.

— Да тръгваме! — извика той, сграбчи ръката на Али и с Аника, която ги следваше по петите, се затича през къщата. В затъмнената кухня нареди на Аника: — Отведи Али в килера и отвори прозорчето. Пред него има висок жив плет.

Аника кимна разбиращо.

— А ти?

— Ще ви последвам — отвърна той и се усмихна окуражаващо на Али. — Тръгвайте! Сега!

Изчака, наблюдавайки през отворената врата на килера как Аника отвори прозореца и се прехвърли през него. След това се обърна и помогна на Али да се качи на перваза. Джак започна да рови из чекмеджетата, докато намери фенерче и ролка черен изолирбанд. Фенерчето беше военен модел — голямо и тежко, с дебело водоустойчиво покритие. Той го закрепи към края на дръжка на метла с помощта на изолирбанда. След това постави два стола срещу вратата и сложи това импровизирано устройство на най-горните летви на облегалките на столовете, на височината, на която според него човек би държал фенерчето, ако влезеше през вратата. Извади щепсела на тостера, след което предпазливо допълзя до вратата и върза края на шнура на тостера за дръжката й. После отключи и внимателно вдигна резето на бравата. Допълзя обратно до фенерчето, като по пътя развиваше кабела.

От предната част на дачата се чуваха трясъци. Или хората от СБУ се опитваха да си пробият път през пламтящата входна врата, или се мъчеха да влязат през същия отворен прозорец, през който се беше прехвърлил и Джак. И в двата случая времето му беше изтекло.

Дръпна шнура, завързан към вратата, която се отвори навътре. Той включи фенерчето и лъчът светлина се изстреля в нощта. Веднага се раздадоха изстрели откъм хората, за които той предполагаше, че са се разположили от задната страна на дачата.

Той пусна кабела и се измъкна през кухнята в килерчето, прекачи се през отворения прозорец към мястото зад плета, където приклекнали го очакваха Аника и Али. Дори иззад прикритието си те усещаха мириса на огъня и ако протегнеха врат, можеха да видят пламъците, които се изстрелваха към притъмнялото небе.

Джак ги поведе през страничната част на плета, която беше най-отдалечена от дачата и от мъжете, които вероятно вече връхлитаха през задната врата с проблясващи оръжия. От тази страна на къщата имаше съвсем малко празно пространство, преди дърветата да се изправят като черна стена, която изглеждаше толкова непроницаема, сякаш беше от камък. Джак метна Али на рамото си и се затича приведен през откритото пространство към вечнозелените храсти. Зад него Аника не изоставаше.

Почти беше стигнала до първите борове, когато някаква черна фигура профуча през откритото пространство и я събори върху земята. На зловещата непостоянна светлина на разрастващия се пожар Джак видя как мъжът се опитва да се качи отгоре й. Той имаше пистолет, но Аника го изби с ръка. Мъжът се беше надвесил ниско над нея, задъхан като ловджийско куче. Светлината от огъня осветяваше издълженото му вълче лице. Джак видя оголените му зъби, здраво стиснати от усилието да я усмири.

Аника ритна нагоре и успя за момент да наруши равновесието му, но не можеше да преодолее тежестта му и той й нанесе силен удар по челюстта. Джак видя да се появяват капчици кръв, които на слабата светлина изглеждаха черни като катран.

— Не мърдай от тук — прошепна той на Али.

— Джак! — извика тя с широко отворени очи.

Той стисна за миг рамото й.

— Каквото и да се случи, стой при дърветата.

Главорезът от СБУ се готвеше да замахне с юмрук, за да нанесе още един силен удар, а Джак тъкмо излизаше измежду дърветата и се отправяше към него, когато Аника заби дълбоко в гърдите на мъжа стрелата или копието, или каквото там оръжие Карл Рочев бе използвал, за да убие любовницата си. Очите на агента се отвориха широко от изненада и болка и вдигнатият му юмрук се отпусна. В следващия миг Джак стигна до него, избута го встрани от Аника и й подаде ръка да се изправи.

— Хайде да вървим — подкани я той, докато тя се навеждаше над тялото.

Видя как пистолетът на мъжа изчезна в джоба й и в следващия миг ръцете й вече бяха заети с друго.

— Какво правиш, по дяволите?

Беше стъпила с единия си крак върху гърдите на мъжа, а ръката й стискаше дръжката на оръжието, забито в него.

— За бога! Остави го!

— Не — отвърна тя. — Трябва да вземем това с нас.

С голямо усилие тя успя да измъкне острието с форма на ромб от плътта и дрехите на убития.

След това те се скриха в гъстите сенки на гората и затичаха далеч от горящата дача и заобикалящия я отряд от агенти на тайните служби.

Благодарение на дислексията си Джак успя да ги преведе безпогрешно през горския лабиринт. На отиване, докато вървяха по алеята, в съзнанието си той беше създал триизмерна карта на пространството, заобикалящо дачата. Колата им беше точно там, където я бяха оставили, скрита под преплетените клони на канадската ела. Джак направи знак на двете жени да се снишат и те приклекнаха, докато той се ослушваше и оглеждаше за нещо необичайно. Именно отсъствието на враната го бе предупредило, че наоколо има хора. Птицата никога не би изоставила гнездото си, освен ако не е била подплашена от потайното придвижване на едри същества по земята.

Въпреки всичко накара Али и Аника да останат по-назад, докато той предпазливо вървеше напред с приведено и напрегнато тяло и пистолет в ръка. Приближи се до колата, отвори задната врата и вкара дулото на оръжието вътре, но там нямаше никой. Той се качи в автомобила и пъхна оръжието зад облегалката на шофьорската седалка. Колата беше празна. Провери скоростния лост и намери клечката за зъби точно както я беше оставил. Въздъхна облекчено. Никой не беше влизал в колата. Все пак провери и багажника, преди да даде сигнал на Али и Аника, че е безопасно да се приближат.

Той прегърна Али и я вкара в колата. Обърна се и отново внимателно огледа гората, докато Аника се надигна и се затича към тях. Той видя слаб отблясък сред дърветата и в същия момент се разнесе изстрел, който накара тялото на Аника да се завърти. Тя падна. Джак стреля в движение три пъти, сграбчи я, изправи я на крака, обгърна с ръка тънката й талия и я довлече до колата. Докато я настаняваше на задната седалка, успя да види раната, която, съдейки по размера, бе причинена от куршум на пушка. Настани се зад волана и в този момент в тесните пролуки между канадските ели и боровете започнаха да проблясват лъчите на прожектори.

Завъртя стартера, включи на скорост и подкара бързо по пътя, без да пуска фаровете. В огледалото за задно виждане видя как фигурите бързо изостават, когато натисна до дупка педала на газта. Проехтяха няколко изстрела, но те или бяха неточни, или колата беше вече извън обсега им. За момент се зачуди защо снайперистът, който беше прострелял Аника, не бе стрелял отново. Със сигурност бяха в обсега му.

— Али — каза той, докато шофираше нагоре по хълма, — виж раната на Аника.

Без да пророни нито дума, Али се премести на задната седалка и се наведе над лежащата там Аника.

— Ранена е в ръката — докладва Али.

Джак хвърли поглед към огледалото. Лицето на Али не трепваше и тя не извърна очи. Когато се изкачиха на възвишението, той включи фаровете и започна да търси отбивка или кръстопът. Пътят се простираше напред без никакво движение. Джак знаеше, че това няма да продължи дълго. Вероятно в този момент СБУ съобщаваха техните координати по радиостанция. Затова беше наложително да се махнат от този път и да сменят посоката веднага щом е възможно.

— Аника — повика я Джак, — как се чувстваш?

— Мисля, че нямам нищо счупено. — Гласът й беше слаб и изтънял, сякаш идваше отдалече. — Раната е само повърхностна.

— Въпреки това трябва да спрем кървенето.

— Познавам един лекар в Киев — отвърна тя и му каза какъв е адресът и в коя част на града се намира.

Джак даде знак на Али и тя се върна на предната седалка.

— Картата, която взех от офиса за коли под наем, се намира в жабката — обясни той.

Нужни й бяха няколко минути, докато открие улицата, която беше посочила Аника. След това проследи пътя им обратно до мястото, на което се намираха в момента. Тъй като Али беше играла ролята на навигатор на излизане от града, сега не й беше трудно да планира откъде да минат.

— Има отклонение някъде през следващите петстотин метра — обяви тя. — Трябва да направиш ляв завой и след това да караш около пет километра. На светофара отново завиваш наляво и тогава ще се насочим обратно към града.

Киевският квартал „Харковски“ се намираше в южния край на левия бряг на река Днепър. Беше сравнително нов квартал, построен едва през осемдесетте години на двайсети век. Имаше много езера и плажове. Заради превъзходната почва от двете страни на улиците имаше по някое и друго дърво. Редиците от сгради бяха съвременни и многоетажни. Доктор Сосименко живееше в един от тези комплекси с апартаменти, построени в западен стил, които на практика не се отличаваха помежду си.

Жилището на Сосименко се намираше на партера, което беше голям късмет, защото Аника бе окървавена като заклано прасе. Али беше откъснала ръкава на ризата си, за да стегне ръката точно над раната, и сега тя кървеше едва-едва, но цялата лява половина на дрехите на Аника вече беше подгизнала от кръв.

При звука от звънеца лекарят отвори вратата. Очите му се разшириха, когато видя облегнатата върху ръката на Джак Аника. Сигурно и преди я беше виждал в подобно състояние, защото след първоначалната му реакция на изненада той им кимна да влязат вътре, без да губи време да се представят един на друг или да задава въпроси какво се е случило. Беше ясно, че онова, което вижда, е огнестрелна рана.

— Нека да я вкарам в кабинета — каза той на руски.

Беше дребен, закръглен мъж, облечен в костюм с вратовръзка въпреки късния час. Имаше топчест нос, румени бузи и малка червена уста. Беше плешив, като се изключи ивицата червеникаво кафява коса над ушите. Той преведе Аника през покритата с килим всекидневна към коридор, водещ към задната част на апартамента.

— Настанете се удобно — извика им той през рамо. — Разбирате ли какво ви казвам?

— Говоря руски — отвърна Джак.

— Добре. В кухнята има храна и напитки. Моля, чувствайте се свободни да се самообслужите.

След тези думи той влезе заедно с Аника в кабинета и затвори вратата след себе си.

— Добре ли си? — обърна се Джак към Али.

— Бих пийнала нещо.

— Какво по-точно? — попита Джак и се отправи към кухнята, която се намираше зад сводеста врата във всекидневната.

— Няма значение — водка, каквото и да е — отвърна Али.

Тя отиде в банята да се почисти и когато се върна, Джак беше сложил две чаши водка с лед върху масичката за кафе до износения кафяв диван във всекидневната. Рафтовете върху две от стените бяха запълнени с дебели учебници, разделени от богато разнообразие от старинни часовници, порцеланови вази и медни чайници. На третата стена бяха окачени картини — портрети на властно изглеждаща жена, може би покойната съпруга на лекаря, и на един юноша, който или беше негов син, или вероятно бе самият той на младини. Тежките завеси бяха дръпнати за през нощта и вътре беше горещо като в сауна. Джак свали палтото си, защото вече се потеше, а Али се тръшна върху дивана.

— Не си ли гладна? — попита той, докато я гледаше как отпива от алкохола.

— Всяко нещо по реда си — отговори тя с възможно най-твърдия тон, на който беше способна.

Той мина по килима, наведе се над нея, взе чашата й и я остави върху масата.

— Как се чувстваш?

Очите й се взряха в лицето му.

— Всъщност има ли някакво значение?

— Защо казваш това?

Тя сви рамене, отпи голяма глътка от водката си и направи гримаса.

— Господи! Това е ужасно, защо изобщо го пият?

— За да премахнат болката.

Тя обърна глава за момент, сякаш си беше спомнила нещо важно.

— „Трябва да създам система или да бъда роб на нечия чужда“ — цитира тя редове от стихотворение на Уилям Блейк, което Ема много обичаше. — „Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“ Когато кажа това, знам, че тя е все още тук, с нас, и че по някаква причина не ни е изоставила. Защо това е така, Джак? Дали защото имаме още какво да научим от нея, или защото тя има какво да научи от нас?

— Може би и двете — отвърна той.

— Виждал ли си я, чувал ли си я? Обеща да ми кажеш, ако се случи.

Джак прехапа устни, припомняйки си звученето на гласа на Ема в главата си, докато изпадаше в безсъзнание.

Обезпокоена от колебанието му, Али настоя:

— Случило се е, нали? Защо не искаш да ми кажеш?

Джак отпи голяма глътка от водката и почувства как тя се стече като течен огън до стомаха му, който започна да гори, сякаш е нажежена фурна.

— Донякъде това е причината Аника да е тук, с нас. Двама души се опитваха да я убият. Намесих се и ме удариха така, че почти загубих съзнание. — Нямаше намерение да й казва, че е застрелял Иван. — Тогава чух Ема, тя ме викаше. Чувствах се толкова близо до нея — по-близо, отколкото някога съм бил. — Джак мъчително си пое въздух. — Мисля, че бях близо до смъртта. Гласът й ми показа обратния път. — До онази опръскана с кръв уличка зад „Горски пожар“, помисли си той, но не го изрече на глас.

— О, Джак! Значи тя наистина е тук с нас.

— Да, но по начин, който не мога да се престоря, че разбирам.

— Тя се грижи за нас и ни защитава — каза Али и от гърдите й се отрони дълга въздишка.

Изпаренията от водката се надигнаха в хранопровода му.

— Не мисля, че е разумно да се осланяме на това.

Али поклати глава, сякаш за да се отърси от думите му.

— Веднъж ти казах, че докато растях, се чувствах като в клетка — имаше толкова много правила и предписания, толкова много неща, които като дъщеря на бързо издигащ се политик ми беше забранено да правя. Единственото, което можех да сторя, бе да гледам с копнеж през решетките и да се опитвам да си представя какъв е истинският свят. И тогава се появи ти и аз започнах да разбирам какъв е той. Започнах да разбирам този цитат от Блейк и защо Ема толкова го обичаше.

Вратата в края на коридора се отвори и се появиха Аника и доктор Сосименко.

— Джак — продължи Али с известна настойчивост в гласа, защото времето им насаме вече изтичаше, — тук, вън от клетката, ми харесва.

— Дори и когато изповръща червата си?

Тя кимна.

— Както и когато се криех в гората или пък когато връзвах ръката на онази. Особено тогава, защото можех да дишам, без да усещам болка в гърдите. Така знам, че съм жива.

Джак, който забеляза, че за пръв път тя не беше нарекла рускинята „смахната кучка“, се изправи да посрещне Аника и да благодари на доктор Сосименко. „Стъпка по стъпка“, помисли си той.

— Раната беше чиста — обяви лекарят веднага щом двамата с пациентката му влязоха във всекидневната. — И благодарение на превръзката количеството загубена кръв беше приемливо. Почистих всичко, превързах раната и бих на Аника инжекция с антибиотици. Освен това й дадох малко болкоуспокояващи и антибиотици, които трябва да взема два пъти дневно през следващите десет дни и нито ден по-малко. — Той се обърна към Аника, чиято лява ръка беше стегната в превръзка през рамото. — Нали разбра какво казах?

Тя кимна, усмихна се и го целуна по бузата.

— Благодаря ти!

Той цъкна с език и се обърна към Джак:

— Моля, грижете се за нея, защото тя самата не се справя особено добре.

— Ще се постарая — отвърна Джак.

— Добре тогава — каза доктор Сосименко и енергично потри ръце.

— Има и още нещо — обади се Аника, като нагласи ръката си в превръзката.

Доктор Сосименко се усмихна тъжно и рече на Джак:

— При милата ми Аника винаги има и още нещо. Тя е като онзи американски детектив, как му беше името — Коломбо. Той ме разсмива и е толкова умен!

— Чудя се дали би имал нещо против да ни дадеш името и адреса на твоя търговец на антики — невъзмутимо продължи Аника.

— Няма проблем — отговори лекарят и отиде в кухнята, където порови в няколко чекмеджета, след което се върна с един малък бележник. — Да не си решила да започнеш да колекционираш чайници?

— Намерих нещо, което може да е старинно руско оръжие. Бих искал някой да го идентифицира.

— Разбира се, че ще е оръжие — кимна той. — Какво друго би могло да те привлече, скъпа моя? — Той се ухили. — В този случай ще ти трябва Богдан Бойер. Той е турчин, но английският е първият му език, което ще улесни нещата. Специалист е по много работи, включително и оръжия.

Той написа с химикалка няколко реда в бележника със стегнат почерк. След това откъсна най-горния лист и го подаде на Аника.

Тя му благодари, сгъна и прибра листчето хартия.

— Отваря в десет сутринта и нито миг по-рано. Кажи му, че сте мои приятели, и тогава няма да се опита да ви вземе повече пари.

— Имаш вземане-даване с търговец, който е непочтен? — Аника изглеждаше потресена.

— Богдан не е непочтен — педантично я поправи доктор Сосименко. — Той взема повече пари, когато мисли, че може да му се размине. Това означава просто да си бизнесмен.

Апартаментът, за който Игор им беше осигурил ключ, се намираше във „Винохрадер“. Този квартал беше по-стар, но заради красивия му парк атмосферата в него беше по-приятна и гостоприемна от тази в повечето нови квартали както например „Обелон“. Самият апартамент имаше предимството, че беше на висок етаж, и така прозорците на всекидневната му гледаха към парка. Стаите не бяха големи, но бяха достатъчни за нуждите на тримата, които в момента се свеждаха до това да си вземат душ и да поспят.

Паркетът проскърцваше под краката на Джак, но не по онзи зловещ начин, сякаш се намира в обитавана от духове къща, а успокояващо като звука от огъня зад решетката на камина, който приятно пропуква в горящите цепеници. Този удобно обзаведен апартамент, боядисан в топлите нюанси на бисквитено жълто и кафяво, създаваше усещането за благо присъствие, сякаш принадлежеше на дядя Гурджиев. На стените имаше рисунки на гъвкави голи тела и млади лица, изпълнени с неуместна мъдрост. Над единия край на дивана, който се намираше до стената срещу прозорците, имаше изображение на тибетска мандала. Дебели завеси висяха от двете страни на прозорците, които бяха покрити с транспаранти, насочващи светлината от улицата нагоре към гипсовия таван с орнаменти на листа. Жилището беше безукорно чисто, нямаше и прашинка.

По взаимно съгласие първа в банята отиде Али. Тя тъкмо беше излязла изпод душа, бе увила кърпа около дребното си тяло и унило се чудеше дали някога изобщо ще изглежда по-възрастна, отколкото е в момента, когато вътре влезе Аника.

— Надявам се, че не ти преча — каза й тя.

Али се обърна настрани, за да избърше запотеното огледало.

— Вече е твърде късно за това.

— Имам чувството, че съм покрита със слоеве пот, мръсотия и кръв. Умирам да си взема душ, но доктор Сосименко каза, че не трябва да мокря превръзката.

— Защо не попиташ Джак? Сигурна съм, че много искаш да го вкараш под душа със себе си.

— Чудех се дали ти не би ми помогнала. — Аника затвори вратата зад себе си.

— Аз?

— Да, Али, ти. — Аника изрита обувките си и започна да опипва непохватно гърба си, опитвайки се да намери ципа на съсипаната си рокля. — Но първо трябва да се съблека, което, както се оказва, е ужасно трудно с една ръка.

Тя се обърна.

След като се увери, че кърпата й е здраво стегната, Али смъкна ципа на роклята и помогна на Аника да я свали. Наложи се да дръпнат превръзката встрани и Али видя в очите на Аника да напират сълзи.

— Добре ли си?

Аника кимна, но внезапната болка я принуди да стисне устни.

Али се протегна, пусна водата и след това откопча сутиена на Аника.

Рускинята събу прашките си и пристъпи встрани, а след като се облегна на мивката, свали скъсаните си и мръсни дълги чорапи.

Тя несръчно прекрачи през ръба на ваната, като протегна лявата си ръка покрай завесата на душа. Али откъсна и другия ръкав на вече съсипаната си риза и го уви около превръзката, за да я запази напълно суха.

После наклони огледалото, докато отражението на Аника се появи в него — гладката и блестяща страна на врата й, кичурите коса, залепнали върху порцелановата й кожа. Имаше нещо дълбоко интимно в това да наблюдаваш как някой сапунисва голото си тяло, сякаш не подозира за присъствието ти, и изражението на лицето му е едновременно отпуснато и съсредоточено, все едно медитира. Дори когато индивидуалността е скрита зад броня, тя се разкрива под внимателния поглед. Върхът на езика на Аника мърдаше леко между устните й, докато тя се бе съсредоточила да се насапуниса с една ръка, без да се подхлъзне.

— И така, каква е историята ти? — попита толкова внезапно Аника, че Али се стресна, сякаш някой я е хванал да пуши в леглото.

— Нямам история.

Това беше автоматична защита и Аника веднага го разбра.

— Глупости! Всеки има история. Защо изглеждаш седем години по-млада, отколкото си?

— Базедова болест — отвърна Али, като мислеше, че се е отървала лесно. — Тя обърква растежа и развитието.

— Значи цял живот ще изглеждаш като на петнайсет?

Али отново се стресна, защото въпросът повтаряше като ехо нейните собствени мисли.

— По дяволите, не! Поне се надявам, че не.

— Защо не? Мисля, че това донякъде е готино. Всички около теб ще стареят. — Аника се засмя. — Само си помисли, когато дъщеря ти стане на петнайсет, хората ще ви мислят за близначки.

По някаква причина Али не намери това за забавно и го заяви доста категорично.

— И така, връщаме се отново на първоначалния ми въпрос — каква е историята ти? — Аника се извърна леко и така опъна още ръката, която Али пазеше да не се намокри. — Съвсем сигурна съм, че не е базедовата болест, от която страдаш — преодоляла си я преди години.

— Как би могла да знаеш това?

— Говориш за нея без колебание. Но има и нещо друго, нали? Над теб сякаш е надвиснала някаква сянка.

— Не зная за какво говориш.

Али видя как отражението на Аника сви рамене.

— Възможно е и да е така, но се съмнявам. — Тя се опита да извърти ръката си. — Хей, няма да успея да си измия гърба, защото не мога да се завъртя.

Али изруга, разви кърпата си и след като дръпна завесата, стъпи с единия крак под душа. Взе сапуна, който й подаде Аника, и с бързи кръгови движения насапуниса гърба й. Аника премести малко душа и наведе глава, така че водните пръски да стигат и до гърба й. По него имаше поредица от вертикални белези.

— Какви са тези неща? — попита Али.

— Точно такива, на каквито ти приличат — гласеше лаконичният отговор на Аника.

— Готова си. — Али върна сапуна в сапунерката и като продължаваше да поддържа лявата ръка на Аника изправена, излезе обратно на плочките.

Малко след това Аника спря душа. Тишината в малкото помещение изглеждаше оглушителна. „Ау, много е красива“, помисли си Али миг преди да подаде хавлиена кърпа на рускинята.

Докато Али повторно се увиваше в кърпата си, Аника каза:

— Имаш красиво тяло.

— Не е вярно.

— Кой ти го каза?

— Достатъчно е да се погледна в огледалото.

— Кажи ми, някога била ли си с момче?

— Да съм била? Имаш предвид в библейския смисъл? Искаш да кажеш дали са ме чукали? — Али поклати глава. — Господи, не!

— Защо „господи“? Какво общо има Господ с това?

— Това е просто израз.

Аника поклати глава.

— Вие, американците, с вашата религия. — Тя започна да си суши косата. — Знаеш ли, с тази късо подстригана коса ми напомняш на Натали Портман.

— Стига бе, това са глупости. — Али се огледа критично в огледалото.

— Защо бих те излъгала?

— Мога да се сетя за няколко причини.

— Предполагам, че всички те са свързани с Джак.

Али не можа да се сдържи да не се засмее и тогава Аника също се засмя. Али видя, че другата жена се затруднява да избърше гърба си. Без да се налага да я молят, тя хвана края на кърпата й и започна да попива капките вода.

— Не се безпокой, вече не ме боли.

Въпреки това Али продължи внимателно да суши гърба й. Белезите я накараха да се замисли за жестокостта, болката, разпадането, загубата и, неизбежно — смъртта.

— Имах приятелка. — Думите излязоха сами от устата й, преди да е осъзнала, че ги изрича. — Ема. Тя беше дъщеря на Джак. Беше най-добрата ми приятелка в колежа. Загина в края на миналата година. Удари колата си в едно дърво.

— Това е ужасно. Беше ли с нея?

Али поклати глава.

— Тогава и аз щях да съм мъртва — каза тя и си пое дъх — или може би, ако бях с нея, щях да я спася.

— Значи за това става дума. — Аника се обърна с лице към нея. — Изпитваш чувство на вина, че си оцеляла.

— Не знам какво, по дяволите, изпитвам — отчаяно възкликна Али.

— Два дни преди седемнайсетия ми рожден ден се забавлявахме с гаджето ми и най-добрия ми приятел — започна да разказва Аника. — Водех ги от купон на купон и все повече се напивахме. И изведнъж, когато се качвахме в колата, за да отидем на поредния купон, реших, че ми е омръзнало. И до днес не знам какво се случи. Сякаш беше щракнал някакъв ключ и видях трима ни от друга гледна точка. Сякаш се носех над тялото си и просто безстрастно наблюдавах случващото се. Внезапно осъзнах колко глупаво е всичко това — ходенето по купони, пиянството, повръщането, за да пиеш отново. Какъв беше смисълът? Затова реших, че за тази нощ ми стига. Гаджето ми се съгласи, без съмнение защото не искаше да пропусне възможността да се качи отгоре ми, но приятелят ми Юрий, който беше „царят на купона“, нали такъв е изразът, беше готов за още.

Али усети страшно предчувствие в стомаха си, ужасяващо надигане на мрачни и опасни мисли, които носеха в себе си отровните семена на самоубийството.

— Да.

— Само аз имах кола, така че Юрий каза, че ще върви пеша до следващия купон. Молих го да не го прави, но той настояваше — мястото не беше далеч. Той каза, че така ще изтрезнее достатъчно от нощния въздух, за да се наслади на удоволствието да се напие отново.

Аника се изправи пред огледалото, както преди малко беше направила Али.

— Това беше последният път, в който видях Юрий жив. Блъснал го камион, който се движел с висока скорост. Казват, че изхвръкнал на шест метра височина във въздуха. Можеш да си представиш какво е останало от него, когато се е приземил. — Тя поклати глава. — Питах се отново и отново какво би се случило, ако не се бях прибрала у дома, ако бях закарала трима ни на следващия купон? Нямаше ли Юрий да е още жив?

— Или колата ви можеше да бъде ударена от камиона и всички да загинете.

Аника се втренчи сурово в отражението си в огледалото. След това кимна. Когато се обърна, видя, че Али плаче открито и неконтролируемо. След известно време се успокои. Когато понечи да развие ръкава на ризата си от превръзката, Аника я спря.

— Недей — каза тя. — Искам да остане.

11.

Защо чувствата — най-дълбоките и важните — са неясни и замъглени, сякаш филтрирани през рибарска мрежа или сито? Този въпрос си задаваше Джак, докато седеше върху капака на тоалетната чиния. Душът течеше, а той набираше номера на мобилния телефон на Шарън. Полунощ в Киев означаваше пет следобед у дома, във Вашингтон. Тя не вдигаше, което можеше да означава всичко, включително и това, че наблюдава как номерът му се появява на нейния дисплей и просто решава да не му отговори. Това би било типично за Шарън, за предишната Шарън, която през последните седмици беше започнала да се появява отново.

Пробва и на домашния телефон, но резултатът беше същият, и той не остави съобщение. Какво можеше да й каже? Усещането за нея беше започнало да избледнява, сякаш тя беше направена от целулоидна лента, изложена на слънчева светлина. Ема, която беше мъртва от пет месеца, беше по-ясна в мислите му, толкова ясна, че сякаш двамата се намираха от двете страни на тънко, прозрачно, но нечупливо стъкло.

Изключи телефона, сложи го отстрани на мивката и влезе под душа. Почти изстена на глас. Горещата вода върху болезнено напрегнатите му мускули беше толкова приятна, а сапунът отмиваше слоевете пот и мръсотия от тялото му. Под ноктите му имаше черна като мастило кръв. Докато ги почистваше, той сякаш преживяваше отново всичко, което му се бе случило, откакто напусна хотела в Москва и се отправи на налудничавата си донкихотовска мисия да спаси Аника. Оттогава едва не го бяха убили, беше застрелял двама мъже, за малко щеше да го залови полицията, беше намерил голо момиче, убито по странен начин, беше спасен от врана и се бе измъкнал на косъм от засада на СБУ.

Подложи лицето си под струята. Леките удари на капките бяха като докосването на ръцете на масажистка. Имаше все повече въпроси, на които трябваше да намери отговор, като например защо СБУ бяха направили засада при дачата на Карл Рочев? Дали бяха влизали вътре и бяха видели убитата жена? Вероятно не, иначе в къщата щеше да е пълно с криминолози. Тогава защо бяха там? Кого чакаха? Рочев, някой негов съучастник или Джак и Аника? Последното бе смразяваща възможност. Но ако това беше така, как СБУ бяха разбрали, че те двамата ще дойдат там? Единственият човек, който знаеше къде отиват, беше дядя Гурджиев. Изглеждаше абсурдно да го подозира, но все пак Джак си отбеляза тази вероятност. Освен това оставаше загадката със снайпериста на СБУ, който беше прострелял Аника — защо не беше продължил да стреля по тях, докато бягаха с колата?

Не го измъчваше конкретно нито един от тези въпроси, а всички заедно, и през цялото време уникалният му мозък работеше върху цялостната картина, сякаш беше кубче на Рубик. Въртеше случките една след друга, за да ги види в три измерения и така да открие правилното им място в пъзела, който трябваше да нареди.

Спря водата. Дръпна завесата, протегна се да вземе хавлиена кърпа и видя Ема да седи на същото място, където самият той бе седял преди малко, докато се опитваше да се обади на Шарън. Джак придърпа кърпата около себе си, сякаш дъщеря му бе още жива.

— Здравей, татко. — Гласът на Ема беше тих, почти като звука от капките вода от душа. — Мама не е у дома.

— Ема. — Той почувства как коленете му омекват и се отпусна на ръба на ваната. — Ема, ти ли си наистина или си само в главата ми? — Беше ли това видение на Ема само проява и по-реален израз на неговите мисли?

Ема или видението на Ема кръстоса крак върху крак.

— Ти си на тъмно място, татко — толкова тъмно, че нищо не виждам. Не знам дали ще мога да ти помогна там.

— Всичко е наред, скъпа. — В очите на Джак проблясваха сълзи. — Това не е твоя работа. Време е да си почиваш.

— Ще почивам — отвърна Ема, — когато съм мъртва.

Вниманието му бе привлечено от почукване на вратата.

— Джак, трябва да пишкам — чу се гласът на Али от другата страна.

Той се изправи.

— Сега излизам.

Но когато погледна към мястото, където само допреди миг седеше дъщеря му, тя беше изчезнала като призрачен дим.

С Аника не бяха обсъждали кой къде ще спи, но той не видя на дивана да са оставени чаршафи или възглавници, така че бутна вратата на по-голямата от двете спални, която беше полуотворена като въпрос или покана. Стаята беше почти квадратна, на две от стените имаше прозорци, покрити със старомодни щори. През процепите проблясваше светлината от улицата и рисуваше редици от успоредни ленти по единия от тапицираните столове, по избелелия стенен килим, нагоре по страната на леглото и върху приблизително една трета от него. Лампата на тавана не светеше, но една нощна лампа хвърляше петно от светлина върху незаетата част от леглото, което всъщност се състоеше от две легла, събрани заедно.

Кувертюрата и одеялото бяха избутани в долната част на кревата. Аника лежеше с гръб към него, завита с горния чаршаф. Не си беше направила труда да среши косата си, ето защо тя беше доста чорлава и минаваше по бузата й, извиваше се надолу по врата й, за да покрие рамото и плитката вдлъбнатина между плешките й. Ранената й ръка лежеше върху бедрото, над чаршафа. В полумрака не можеше да е сигурен, но му се стори, че все още е увита в ризата на Али.

Джак размота хавлията, извади някои от новите си дрехи и облече тениска и долни гащета. В момента, в който седна на леглото, го заля вълна на изтощение. Сякаш всеки мускул от тялото му крещеше за почивка. Пъхна се внимателно под завивките, за да не събуди Аника, изключи лампата и положи глава върху възглавницата. Лентите светлина откъм улицата, които се процеждаха през щорите, станаха по-отчетливи и заприличаха на стълба или мост към света на Ема, какъвто и да беше той и където и да се намираше.

Той бавно успокои дишането си, но не можеше да заспи, както често се случва, когато човек е изтощен. Макар тялото му да копнееше за почивка, мозъкът му беше под пара, зает с анализирането на ситуацията. От опит знаеше, че не трябва да се намесва в работата на дяволската машина в главата си.

Аника се размърда.

— Джак?

— Съжалявам, че те събудих — тихо каза той.

— Въздъхна.

— Така ли?

— Да — отвърна тя. — Защо въздишаш?

— Не знам.

Тя се завъртя по гръб и той видя лицето й, което беше наскоро измито и без остатъци от грим по него, осветено само от лентите светлина. Порази го колко привлекателна изглеждаше тя. Разбира се, беше красива, но той беше забелязал това още първия път, когато се срещнаха в бара на хотела. И какво е красотата? Големи очи, пълни, полуотворени и пленителни устни, дълбока цепка на бюста и кръшни бедра, от които да ти спре дъхът — всички тези фактори бяха повърхностни, достатъчно деликатни и мимолетни, за да бъдат лишени от силата си заради някоя грозна реплика, избухлив нрав или липсата на разбиране. Привлекателността обхващаше всички тези неща и още много други.

— Взе ли си антибиотика? — попита той.

— Да.

— Как е ръката ти?

— Боли.

— Време е за някое от вълшебните хапчета на доктор Сосименко.

— Не искам болкоуспокояващи — тръсна глава тя.

— Спри да се държиш като стоик. — Джак се протегна за хартиеното пликче, в което бяха хапчетата.

— Не става дума за това. Не искам съзнанието ми да е замаяно — заяви тя и се втренчи в тавана.

Известно време лежаха един до друг, потънали в мълчание, в което сякаш тихо пропукваше електричество или някакъв объркан магнетизъм. Това едновременно го привличаше и отблъскваше. Вероятно „отблъскваше“ не беше правилната дума. Как се наричаше случаят, когато искаш нещо, за което знаеш или поне подозираш, че е забранено? Не ставаше дума само за Шарън, защото дори и без вещаещата нещастие присъда на Ема корабът, който ги носеше обратно към брега, се бе натъкнал на жестока буря и всички на него бяха изгубени. В допълнение към това Аника беше член на подразделение под прикритие на руската федерална полиция — или поне доскоро се числеше към него. Можеше без уговорки да бъде наречена шпионин. Не за пръв път след смъртта на Ема, след като бракът му се бе разпаднал и особено след като Ема му се беше явила, той се зачуди дали не е започнал да се побърква, дали не е под влиянието на някаква бавно действаща душевна болест, която полека го води към лудостта. Как иначе можеше да обясни ситуацията, в която той и Али се бяха озовали? Но дълбоко в себе си той също така знаеше, че неспособността му да помогне на дъщеря си, когато тя беше имала най-голяма нужда от това, щеше да се отрази на всичко, което щеше да направи до края на живота си. Спасяването на Али от Морган Хер беше опит да изкупи смъртния си грях. Такъв беше и натрапчивият импулс да спаси Аника от Иван и Милан.

— За какво мислиш?

Докато той бе потънал в мрачните си мисли, Аника се бе приближила до него. Уханието й напомняше за плаж — леко солено, със свежия мирис на наскоро отмити от водата потайни места. От усещането за топлината й върху кожата му косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Той се поколеба само за миг.

— Ако трябва да съм честен, мислех за дъщеря си.

— Да, Ема, Али ми каза. Съжалявам за загубата ти.

Тези думи, повтаряни толкова често на всякакви езици от ченгетата по целия свят, включително и от него самия, прозвучаха съвсем различно, когато ги изрече Аника, защото в тях имаше искрено чувство.

— Благодаря.

— Изглежда, че на Али й липсва почти колкото и на теб.

— Бяха много близки — обясни Джак. — Всъщност в колежа бяха всичко една за друга.

— Каква трагедия!

От тона й не ставаше ясно дали говореше за двете приятелки или за самата себе си. Вероятно и за двете — спомените и сегашният й живот се смесваха в едно.

— Джак, мога ли да ти задам един въпрос? Какво би било, ако виждаш истина, която никой друг не забелязва? Ако всички останали, включително учителите, приятелите — бившите приятели, — мислят, че си смахнат лъжец?

— Мисля, че това се е случило на Ема — отвърна Джак. — Знам, че се случи на мен.

— Не си ли сигурен?

— Срамувам се да призная, че това е поредното нещо, което не знам за нея.

— Няма защо да се срамуваш. Обичал си дъщеря си, а няма нищо по-важно от това, нали?

— Да, мисля, че няма.

Той чу как чаршафите изшумоляха и след това усети как тя взе ръката му в своята. Дланта й беше хладна, слаба и суха и въпреки това от докосването й сякаш през цялото му тяло премина електричество.

— Усети ли това? — прошепна тя. — Аз го усетих.

Джак обърна глава и видя, че Аника го гледаше.

— Не мога да видя цвета на очите ти — каза той. — Той е като кехлибар, който свети със своя собствена светлина.

Тя премести главата си от своята възглавница на неговата.

— Така по-добре ли е?

— Да.

— Разкажи ми повече за Ема.

Джак се замисли за момент, чудейки се дали трябва да отговаря на толкова личен въпрос.

— Тя обичаше музиката — най-накрая отвърна той, — блус и рок. И обожаваше философите поети като Блейк.

— И? — въпросително го погледна Аника.

— Това е, което знам за нея.

— Всичко е в спомените ти — странно напрегнато отбеляза Аника. — Ти я помниш.

— Да, но по-скоро като сън, от онези сънища, които сънуваш по време на война, за да избягаш от болезнената реалност.

— Да, войната — повтори тя, сякаш напълно го разбираше. — По време на война правиш онова, което трябва да се направи.

Но в гласа й имаше нотка на неискреност или самозаблуда, сякаш си бе повтаряла отново и отново това изречение, докато за нея то не се бе превърнало в истина. После, необяснимо защо, гласът й омекна.

— Нищо никога не е такова, каквото е било някога, не си ли съгласен с това? Всеки миг веднага се разтваря в следващия. Секундите и минутите се разводняват, докато накрая миналото ти не стане такова, каквото искаш да бъде, сякаш спомените и мечтите дотолкова са се преплели, че не можеш да ги различиш едни от други.

— Ужасните моменти стават все по-малко, докато настоящето постепенно разтваря миналото и го превръща в спомени.

— Да, точно така е. — Тя се приближи още повече до него и ароматната й кожа леко докосваше неговата. — Така оцеляваме. Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим.

— Иска ми се и Али да мислеше по този начин, но знам, че не е така.

Обгърна ги ново мълчание. Като се изключеше шумът на случайно преминаващите отвън превозни средства, нямаше други улични звуци. Не се чуваше дори раздразненият лай на някое куче.

След известно време Аника въздъхна.

— Уморена съм.

— Заспивай, Аника.

— Сложи ръката си върху мен. Искам да те усещам, да се почувствам свързана…

Той се протегна и сложи ръката си върху нежната извивка на мекия й като коприна ханш. Тя се размърда сънено и дланта му се плъзна по силното й и мускулесто бедро. Усещаше бавното биене на сърцето си. Чувстваше се добре, защото бе близо до нея и топлината от двете им тела се смесваше. Горещият й дъх стигаше до него като вятър в дърветата или като далечния зов на една птица към друга.

— Сега няма време за нас — прошепна тя, но може би вече спеше.

12.

— Нарича се сулица или по-рядко джерид — каза Богдан Бойер.

Той беше търговецът на антики, препоръчан от доктор Сосименко. Магазинът му се намираше на „Городецки“, близо до спирка „Майдан“ на метрото. Въпреки това след като боядисаха косата на Али руса и набързо изгълтаха закуската си, им се наложи да отидат до там с кола, защото апартаментът не беше достатъчно близо до станцията на метрото.

Бойер беше дребен мъж с изпито и алчно лице и ръце на закоравял колекционер, които непрекъснато се движеха. Той въртеше отново и отново оръжието на убийството под голяма лупа със светещ флуоресцентен пръстен. Седеше свит на високия си стол и приличаше на Боб Кратчит, прегърбен над изцапаното си с мастило бюро в мрачната си малка килия, както Чарлс Дикенс беше описал подобното му на затвор работно място.

— Сулицата е едно от оръжията, които общо се наричат разцепващи, защото — виждате ли тук колко красив и функционален е върхът с форма на ромб — те са били изковавани, за да пробиват бронята — обясни Бойер, въодушевен от задачата, която му бе поставила Аника. — Това е метателно копие, макар да е служело и за промушване в близък бой, от там идва и прякорът му „промушвачът“. Оръжия като това и доста по-голямото копие за глигани, чийто връх е бил оформен като пика, са били употребявани от руските войници още през хиляда триста седемдесет и осма година в ожесточената битка в Рязанск. Кавалерийските полкове на руските казаци използвали тези оръжия, за да разбият нашественическата армия на татарите. — Той вдигна поглед към Аника. — Интересно е, но не мога да ви дам много за него. Като изключим някои отделни колекционери и вероятно някой музей, няма пазар за тези неща. Освен това не е пълен комплект.

— Пълен комплект ли? — попита Джак, докато държеше под око Али, която тършуваше из претъпкания и твърде топъл магазин. — Какво имате предвид?

— Обикновено сулиците са били по три, прибрани в елаегнус — малък калъф от обработена кожа, който се носел върху левия хълбок. — Той поклати глава. — Без своите братя — или сестри — това копие не струва почти нищо.

— Не искам да го продавам — заяви Аника. — Искам да разбера кой е собственикът му.

— Това може да се окаже трудно — намръщи се Бойер.

Той вдигна телефона и проведе няколко разговора. През това време Джак отиде да намери Али, която беше изчезнала зад една стъклена витрина, пълна с медни чайници и самовари. Откри я да разглежда лист хартия, който не беше компютърна разпечатка. На него имаше списък с доставките, които или бяха заминали през последните няколко дни, или предстоеше да бъдат опаковани и изпратени. До всеки артикул имаше и име. Тя посочи безмълвно към едно име, М. Магнусен, придружено от адрес, написани над артикул със следното наименование: „Три сулици (комплект) в оригинален елаегнус от около 1885 г., осигурени от Дж. Лач. — за незабавна доставка.“ Последното беше отбелязано в червено.

Като видя, че той се затруднява да прочете списъка, Али го накара да се наведе, за да прошепне в ухото му бележката заедно с името и адреса на получателя.

Джак я накара да върне бележката там, откъдето я беше взела, след това я хвана за ръка и я поведе обратно към предната част на магазина.

Бойер тъкмо поставяше обратно слушалката.

— Боя се, че нямах късмет — неискрено се усмихна той.

— Няма значение — намеси се Джак. — Благодаря за времето, което ни отделихте. — Той взе оръжието на убийството и се обърна към Аника. — Закъсняваме за среща. Доктор Сосименко трябва да смени превръзката ти.

Аника спокойно се включи в играта, макар вероятно да беше изненадана не по-малко от Бойер.

— О, да. Така се унесох тук, че напълно забравих за нея. Хайде, скъпа — каза тя на Али, хвана я за ръката и се отправи към вратата, следвана от Джак.

— За какво беше всичко това? — попита Аника, когато вече бяха навън.

— В колата! — отсече Джак. — Бързо!

Подхвърли ключовете на Аника и тя се мушна зад волана, той седна до нея, а Али се настани на задната седалка.

Аника запали, вмъкна се в уличното движение и попита:

— Имаме ли някаква посока или известно време да се въртя в кръг?

— Върти се в кръг — отвърна Джак, докато се взираше напрегнато в страничното огледало.

— Това беше шега, Джак.

— Знам, но искам да се уверя, че не ни следят.

— Добре — рече тя и зави надясно на първия светофар, — предавам се.

— В задната част на магазина Али намери товарителница за сулици с калъф, които трябва да бъдат доставени на клиент на име М. Магнусен.

— Което означава, че Бойер ни излъга — кимна Аника.

— Тогава на кого, по дяволите, се обади той? — попита Джак.

— На СБУ или на ченгетата? — предположи Аника.

— Или може би на този Магнусен, който е поискал от него да следи за всеки, който се появи с копие за пробиване на белия дроб.

— Мислиш, че той е убиецът ли? — каза Али, привеждайки се напред с лице между тях.

— Точно така, ти нали чу Бойер да казва, че само една сулица е безполезна. Магнусен е поръчал нов комплект от копията, защото е използвал едно от своя, за да убие любовницата на Рочев.

— Но защо някой би използвал такова нещо, за да извърши убийство? — попита Али.

— Мислиш ли, че полицията знае какво да търси? — обади се Аника, като отново зави надясно. — Това само ще ги обърка.

— Освен ако — предположи Джак — някой друг, а не полицията, е намерил тялото. Някой достатъчно умен…

— … или достатъчно заинтересован — прекъсна го Аника.

— Да — продължи Джак, — заинтересован да проведе разследването.

— Ето защо — добави Али — той е дал на Бойер инструкции да му се обади, ако някой дойде да разпитва за това.

— Между другото — прекъсна я Джак, — виждаш ли онзи тъмен седан две коли зад нас? Наистина ни следят.

Аника се оказа също толкова умела в отърваването от „опашки“, колкото и Джак. Помисли си, че това е едно от предимствата на обучението й във ФСБ. Ала той така и не можеше да се сети за друго.

Тя прекара следващите десет минути в усилия да приспи бдителността на преследвачите, за да се убедят, че не са били забелязани, преди да мине на червено и така да предизвика цял хор от клаксони и свирещи спирачки. Зави надясно и почти веднага след това наляво в една толкова тясна уличка, че едва не откърти страничните огледала на колата. След като измина една трета от уличката, тя загаси двигателя и тримата зачакаха. Четирийсет секунди по-късно черният седан профуча покрай тях и Аника веднага включи двигателя, пусна съединителя и се отправи към далечния край на уличката, където зави наляво.

— Къде отиваме? — попита тя.

— При колекционера М. Магнусен — заяви Джак и й каза адреса.

— Не звучи като украинско име — отбеляза Али.

— Нито пък като руско, като стана въпрос за това — добави Аника, докато шофираше по оживените улици на Киев.

— Каквато и да е националността му — каза Джак, — изглежда, че той има ясна връзка с отправната ми точка. Сенатор Бърнс е блъснат от кола в Капри, след като е отлетял от тук. Последният човек, с когото се е срещнал, е бил Карл Рочев, чиято любовница беше убита по странен начин със старинно казашко оръжие, а самият Рочев не може да бъде открит никъде. И сега, изглежда, че оръжието е принадлежало на този М. Магнусен.

— Който и да е той — довърши Али.

Който и да беше Магнусен, той беше богат. Живееше извън града, в един толкова скъп район, че никъде не се забелязваха многоетажни сгради, нито циментови блокове. Вместо това имаше хълмиста обработваема земя, която доста напомняше за селските райони на Вирджиния, запазени от опустошението на съвременните градове. Алеята към имението му беше дълга близо километър и се виеше през горички от борове, които биха скрили напълно къщата откъм пътя дори да беше само на стотина метра разстояние от него. Постройката, която се издигаше на нисък хълм, беше оформена по подобие на английските феодални имения — с две крила, прилепени към голяма централна част, която се изправяше срещу посетителя с широките рамене на войник и с презрението, характерно за магистрат от върховния съд.

— Това място изглежда така, сякаш Кийра Найтли11 ще се появи всеки момент в теглена от коне позлатена каляска — отбеляза Али.

Джак помисли, че тя не е много далеч от истината. Мястото беше достойно за мъртъв барон или виконт от деветнайсети век. Сградата не светеше и както скоро разбраха, беше здраво заключена.

— В това няма смисъл — каза Али.

Джак помисли, че и това също беше вярно, освен ако Магнусен, след като беше получил предупредителното обаждане от Бойер, не си беше стегнал багажа и не бе излетял от кафеза за този един час, който им бе нужен, за да стигнат дотук. Щеше да им отнеме много по-малко време, ако не ги беше забавил черният седан, който ги следеше. И тогава той, естествено, разбра всичко.

— Магнусен не е тук — заяви Джак. — Целта на опашката след нас не е била да видят къде отиваме, а да ни забавят. Бойер сигурно е отишъл отзад в магазина си в момента, в който ние си тръгнахме, и е видял, че товарителницата не е на мястото си.

— Въпреки това — отбеляза Аника — няма да навреди, ако поогледаме наоколо.

Тръгнаха горе-долу в североизточна посока и направиха пълна обиколка на имота. Сивото, студено и мрачно утро беше пометено от освежаващ вятър от запад, но високо в небето сутрешните облаци все още се носеха под слънцето. Първо стигнаха до една ябълкова овощна градина. Стройните редици от чепати дървета изглеждаха изоставени и запуснати. След това имаше оградена част, която през лятото вероятно изобилстваше от боб, зеле, краставици и марули, но сега беше пуста.

Дотогава вече бяха стигнали зад къщата, приблизително под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо дясното й крило, в посока обратна на часовниковата стрелка. След като превалиха едно възвишение, те забелязаха вода, която беше малко езерце или голям вир — от мястото, където се намираха, беше трудно да се прецени. Но онова, което ги изненада, беше малкото семейно гробище в съседната низина, засадено с големи плачещи върби, които толкова жадуваха за вода. Тук бяха надгробните камъни на може би четири или пет членове на семейството — всички те предци на Магнусен, както се досети Джак, след като ги огледа. По някаква причина мозъкът му разпознаваше най-бързо буквите „М“ и „С“.

— Баща, майка и брат, струва ми се — каза Али, когато се доближи до него. — На всеки камък е написано мястото, където са умрели, заедно с датата. — Тя присви очи под разсеяната слънчева светлина. — Мисля, че бащата е бил по-стар с десет години, но любопитното е, че макар и двамата с майката да са умрели в една и съща седмица, мястото е било различно. Кой ли е бил умникът? — зачуди се тя. — Може би бащата е направил парите.

В този момент чуха, че Аника ги вика. Обърнаха се и я видяха да стои на отсрещния хълм и да им маха. Джак се зачуди какво ли е открила и закрачи нагоре по лекия наклон, а Али забърза след него.

— Погледнете. — Аника посочи вляво от тях, веднага щом се изкачиха на билото на хълма.

Сега вече Джак знаеше със сигурност онова, което беше подозирал — че Магнусен, пилеейки пари като пиян моряк, беше наредил да построят изкуственото езерце или басейн, защото върху една вдадена навътре във водата ивица земя, която разделяше бистрата вода на две идеално равни половини, имаше каменна пергола — скъпа и безполезна сграда в класически римски стил. Но не постройката бе привлякла вниманието на Аника. По-скоро това беше седящата фигура, потънала в сянката под купола на сградата. От тяхната гледна точка можеха да видят, че фигурата е леко наклонена напред, с ръце на коленете, и изглежда като човек, потънал в дълбок размисъл.

Те се спуснаха по другата страна на хълма и минаха по влажната, покрита с мъх земя около подобните на скелети плачещи върби, чиито клони се извиваха над главите им като плетеница от ревматични пръсти. Заобиколиха края на езерото и тръгнаха по малкия полуостров. От този ъгъл не можеше да се различи нищо от фигурата, освен че принадлежеше на мъж.

— Магнусен? — извика Джак.

Но ако Магнусен беше излетял от кафеза, както беше предположил Джак, то мъжът нямаше да отговори на това име. И той не го направи, а остана в същото положение, потънал в дълбок размисъл.

Приближиха се още по-предпазливо, а Джак, който усещаше неприятно изтръпване по гръбнака, заобиколи фигурата, за да застане пред нея. Той изгледа изпитателно мъжа за момент и след това каза много тихо:

— Али, моля те, остани там, където си!

Любопитството й надделя и тя не можа да се сдържи да не пристъпи още една крачка напред, но все пак нещо в тона на Джак я накара да спре.

— Защо? Какво става?

През това време Аника вече се беше присъединила към Джак пред фигурата, чиито очи бяха вперени в хоризонта. Мъжът седеше върху люлеещ се дървен стол, боядисан в ярки цветове. Заради многото кръв и зеещата дупка в гърдите му в началото беше трудно да се забележи, но горната част на всяко от бедрата му, на мястото, където те се свързваха с таза, беше пробита с по една сулица, която изглеждаше идентична с онази, използвана при убийството на младата жена. Някаква ужасяваща в яростта си сила бе прокарала оръжията през целия мускул и тлъстините, така че краищата им се бяха забили дълбоко в дървото отдолу и бяха приковали жертвата към стола.

— Това е мъжът от снимката в дачата — рече Аника. — Това е Карл Рочев.

Джак коленичи пред поредния пример за варварството на човека.

— Което означава, че главният ни заподозрян в убийството на любовницата сам се е превърнал в жертва на убийство.

— Не че това има някакво особено значение. Стигнахме до задънена улица — въздъхна Аника. — Това убийство не ни обяснява почти нищо.

— Напротив — възрази Джак и се изправи. — Това е доказателство, че смъртта на сенатор Бърнс не е била случайна. Той е бил убит заради нещо, което Рочев му е казал, нещо, което сенаторът е щял да разкаже на някой друг. — Той протегна ръка да докосне едната от дръжките, после размисли и вместо това напъха ръце в джобовете си. — Запушват дупките, от които е изтекла информацията, една по една.