Кървав сняг

22.

„Татко, всички те лъжат.“

Ехото на думите на Ема отекна в главата на Джак, когато се обръщаше към Аника.

— Какво става, по дяволите? — В гласа му имаше толкова ярост, че той прозвуча гърлено. — Каква игра играеш?

— Това си има обяснение… — започна Аника.

— Разбира се, че има шибано обяснение. — Той повиши тон. — Ти и Гуров участвате в това от самото начало. Мислиш, че ми е притрябвало обяснение от вас сега? Използвах пистолета на Гуров, за да го застрелям, но той не е бил зареден с истински патрони. Онази сцена в задната уличка е била номер. — Той се обърна към Гуров. — Другият мъж, твоят приятел…

— Спиаков.

— Да, Спиаков — къде е той?

— Предполагам, че на два метра под земята — сви рамене Гуров. — Трябваше да изглежда правдоподобно.

— Правдоподобно? — обърна се Джак към Аника. — Убили сте човек за правдоподобност?

— Трябваше да е истинско — отвърна Аника, — поне част от него.

Джак почти не обърна внимание на Али, която беше слязла от колата и сега се приближаваше към тях — правеше точно това, което й беше казал да не прави.

— Онова, което искам да знам, е защо ме излъга? Защо ми предлагаш обяснение сега, когато е толкова късно?

— Защото сега те доведохме до тук — простичко отвърна Аника, — защото дойде моментът, по дяволите!

— Каза ми, че мразиш Гуров, че той е просто поредната задача.

— Той е част от задачата ми. — Аника също започваше да се ядосва. — Лъжех те само когато беше абсолютно необходимо.

— И това те оправдава? Това означава, че стореното от теб може да бъде простено?

— Не ме бъркай с бившата си жена, която постоянно те е лъгала — отсече разгорещено Аника.

— Повярвай ми, няма как да те сбъркам с някого. Ти направи това невъзможно.

— Какво е това, да не би да е твоята представа за шибан комплимент?

Джак пристъпи заплашително към нея и вероятно щеше да се стигне до физически сблъсък, ако Али не беше застанала между тях, преди Гуров да успее да се намеси.

— Спрете и двамата! — извика тя.

— Поне ми дай възможност да ти обясня — настоя Аника, възползвайки се от включването на Али.

— Джак, не искаш ли някакво обяснение? — присъедини се към нея Али.

— Вече имам обяснение. — Беше очевидно, че той е вбесен. — Тя ме лъже от момента, в който я срещнах.

— Може би е имала основателна причина.

— Няма основателна причина да лъжеш — не се съгласяваше той.

— Знаеш, че това не е истина.

— Защо взимаш нейната страна?

— Не взимам ничия страна — възрази Али. — Освен това дори и ти да не искаш да знаеш какво става, аз искам.

Това го поуспокои малко, поне дотолкова, че Аника да успее да добави:

— Съжалявам, Джак! Искрено съжалявам.

Той забеляза някаква промяна в нея, може би защото молеше за прошка. Когато обаче се опита да надникне по-дълбоко под повърхността на нещата, осъзна, че е по-вероятно причината да е в близостта на Али или в думите, които момичето беше казало в нейно оправдание. Сякаш това, че беше близо до Али или дори само че чуваше гласа й, я променяше неуловимо и я връщаше към нея самата — такава, каквато беше под маската си и дълбоко в непознатото си и непознаваемо сърце. Сърцето, за което Джак беше говорил миналата нощ.

— Ако можехме да постъпим по друг начин — продължи Аника, — уверявам те, че щяхме да го направим. Но нямахме избор.

— Ние? — попита я той вече поуспокоен от вътрешния разбор на поведението й, който беше направил. — Кои сте тези „ние“?

— АУРА — отвърна Аника.

Гневът му веднага избухна отново.

— Организацията, компанията или каквото и да е там, за която ти твърдеше, че не знаеш нищо.

Али сложи ръка на рамото му.

— Нека не започваме отново — помоли го тя.

— Може да се окаже необходимо — каза Джак, вперил поглед в Аника.

— Ще говорим за това, когато му дойде времето — разсъдливо предложи Али, сякаш беше най-разумният човек в групата — поне със сигурност беше най-спокойният.

Той погледна към нея и като видя колебливата й усмивка, кимна в съгласие.

— Добре — обърна се Джак към Аника, — кой или какво е АУРА?

— Това е съкращение от Association of Uranium Refining Allies18 — отвърна Аника. — Състои се от…

Изведнъж Иван Гуров пристъпи напред.

— Аника, недей. Това е много лоша идея.

— Той има право да знае, Иван — поклати глава тя.

— Последиците от това може да са тежки.

— Ти си свърши работата. Не се меси повече. — Аника отново се обърна към Джак и продължи: — АУРА е създадена от група украински бизнесмени, някои хора с международни енергийни интереси в Украйна и малък кръг руски олигарси дисиденти.

В мига, в който бе разбрал, че Иван Гуров се е върнал от света на мъртвите, Джак прозря в каква ситуация е попаднал. Сега най-сетне можеше да види структурата й толкова ясно, сякаш гледаше умален модел на слънчевата система.

— Значи от едната страна е АУРА — каза Джак, — а от другата са Юкин, Батчук и тяхното творение „Тринадесет“.

— Иван, този човек вижда повече от мен и теб — рече Аника. — Той вижда — как да се изразя, — вижда зад ъглите. Колко много е успял да научи от откъслечната информация, която му попадаше от тук и там. Той е като гросмайстор, който си представя как ще завърши играта още когато опонентът му прави първия си ход.

Звукът от приближаваща се кола накара всички да се върнат към заобикалящата ги действителност.

— Мисля — каза Гуров, като погледна със съмнение потрошения зил, — че е по-добре да докарам колата.

Въпросната кола се оказа разнебитено такси, което именно по тази причина обаче изглеждаше напълно анонимно.

— Къде отиваме? — попита Али.

— В имението на Магнусен — отвърна Иван Гуров.

— Ти си знаела за него през цялото време — обърна се Джак към Аника, все още разгневен.

— Кълна се, че не знаех къде трябва да отидем — поклати глава тя. — Правилникът е такъв — в случай че ни хванеха, нямаше да мога да кажа накъде сме тръгнали на онези, които ни разпитват.

— Онези, които ни разпитват — повтори Джак. — Направо прекрасно.

Али потръпна.

— Бащата на Микал Магнусен е купил петдесет и пет акра земя върху един скалист хълм, надвиснал над Черно море — обясни Гуров, докато шофираше. — Така можел да гледа отвисоко на съседите си, които до един се смятали за богати.

Беше пет и трийсет следобед и на хоризонта се трупаха тежки облаци. Никакъв полъх на вятър не раздвижваше дърветата. Разстоянието от летището до мястото в гъстата гора над Алуща, където бащата на Магнусен беше построил лятната си вила, беше петдесетина километра. Вече бяха изминали по-голямата част от пътя и след по-малко от двайсет минути се отклониха от шосето и спряха пред порти от неръждаема стомана, които изглеждаха съвременни и също толкова непревземаеми, колкото и крепостните двери на замък. Те бяха закачени на две високи около четири метра гранитни колони с канелюри.

Гуров свали прозореца си, за да натисне червения бутон и да изрецитира нещо — вероятно кодова фраза — в микрофона върху решетката. Миг по-късно портите се отвориха безшумно и те минаха през тях. Гумите заскърцаха по широкия слой от натрошени мидени черупки.

Имението на Магнусен сякаш бе излязло от приказка или готически роман — може би „Брулени хълмове“, — защото високите му каменни стени и таванският етаж с кули и шеметни заострени върхове бяха по-подходящи за английските или шотландските полета, отколкото за място за забавление на брега на морето. Въпреки това сградата беше впечатляваща и даваше чудесна представа за предпочитанията на стария Магнусен.

Докато таксито приближаваше към къщата, две черно-бели руски ловджийски хрътки изскочиха от предната врата. Очите им бяха блестящи и любопитни, а розовите им езици висяха.

— Борис и Саша — услужливо ги представи Гуров.

— Не гледай мен, никога не съм била тук — каза Аника в отговор на мълчаливия въпрос на Джак. — И аз съм изненадана, че Иван е идвал, но всъщност не би трябвало да бъда — нашата малка част от света е така разделена и преградена, че е направо херметически затворена. Това е начинът да се постигне най-високото ниво на сигурност — тухла по тухла, от основата.

Ловджийските хрътки имаха гъста, лъскава козина и заострени муцуни. Те се хвърлиха към хората, които наизлязоха от колата. В началото отидоха право при Гуров, но после постепенно се заинтересуваха от Али, която единствена беше коленичила на чакъла и така беше застанала на тяхната височина.

Докато Джак я наблюдаваше разсеяно, се появи един мъж, който слезе по широкото стълбище на входа и се приближи към тях със спокойната походка на човек, роден с пари или власт, а може би и с двете. „Значи това е Микал Магнусен“ — помисли си Джак и се опита да прецени що за човек е мъжът, когото смяташе за ръководителя или един от ръководителите на АУРА.

Изглеждаше решителен и безчувствен. Имаше поразителна коса с цвят на платина и още по-поразително сини очи. Носът му, който приличаше на носа на кораб, претърпял корабокрушение, и червените, почти женствени устни говореха за вироглавство, каращо хората, които се срещаха с него, да се чувстват неспокойни от надвисналото над тях усещане за предстоящо нещастие. Мъжът носеше всекидневно облекло, което наведе Джак на мисълта, че е прекарал следобеда в лов на яребици. Хрътките го обикаляха, сякаш бяха луни, въртящи се около планета. Не спираха да размахват опашки и да лижат кожените му ботуши до коленете. Ботушите, които бяха с цвят на обгоряла сяра, също изглеждаха доста странно — бяха ловни, очевидно правени на ръка от мека кожа за ръкавици, и по лъскавата им повърхност нямаше нито една драскотина.

Подобната му на панделка уста се изви в усмивка и той протегна ръка.

— Джак Макклюр, най-сетне ни открихте — отбеляза той, като стисна ръката на Джак със силната си и суха длан, след което се обърна към останалите: — Госпожице Дементиева, благодаря, че го доведохте, а на теб, Иван, благодаря, че се погрижи да стигнат до тук безпрепятствено. — Още не беше пуснал ръката на Джак и вниманието му се насочи отново към американеца. — За мен е удоволствие да се срещнем, господин Макклюр. Нека се представя — името ми е Григор Силинович Каркишвили.

Денис Пол не можа да го предвиди, но тези неща никога не могат да бъдат предвидени — не и тази жестока смърт или поне намерение за смърт. На света има хора, които искат да ти навредят, съзаклятничат за твоя край и планират толкова старателно смъртта ти, сякаш е някоя военна кампания. В крайна сметка не тези хора имат значение — не тези, които искат да ти навредят, които заговорничат на една ръка разстояние от теб и търсят методи за унищожаването ти в малки стаи без прозорци, проверявани ежедневно за подслушвателни устройства, а в края на деня се прибират при жените и семействата си, при силните си коктейли и обилната храна. Техните агенти са онези, с които се изправяш лице в лице и които имат значение. Защото те са хората, носещи разрушението в ръцете си, сякаш е бутилка шампанско, която да излеят върху теб, или букет цветя, който да положат върху гроба ти.

След като цяла нощ беше будувал, но нито искаше, нито имаше нужда от сън, Пол се готвеше да се заеме с ежедневната си работа на министър на вътрешната сигурност. Взе си продължителен душ с много гореща и след това с много студена вода, обръсна се и се облече. Прекара пет минути в оправяне на гънките на вратовръзката си, така че да са точно в центъра на възела, което беше нетипично за него. Пръстите му се движеха несъзнателно и неуморно, докато умът му отбелязваше задачите от графика му за деня, които трябваше да изпълни. Първата бе да уреди нещата в погребалната агенция, където бе инструктирал Нанси Летиер да изпрати тялото на Луиз. След това имаше шест работни срещи, които щяха да му отнемат времето до два, а може би и до три часа. По план в четири заедно с Бил Роджърс — съветника по националната сигурност — трябваше да съставят междуведомствен протокол. В пет и половина трябваше да проведе телефонен разговор с Едуард Карсън, който — Пол беше убеден в това — щеше да очаква с нетърпение да получи информация за това какво е открил неговият министър на вътрешната сигурност за действията на приближените му, за които Пол имаше своите подозрения. Някъде тогава можеше да му остане и време да хапне набързо, макар да се съмняваше в това, така че реши да се отбие в „Макдоналдс“ или в „Денис“ — на който от двата попаднеше първо — за една закуска на крак.

Мушна лаптопа в куфарчето си, излезе от стаята, спусна се по ехтящото стълбище и отиде на паркинга. Изчака за момент и огледа околността за нещо необичайно — навик, с който така беше свикнал и който беше толкова дълбоко вкоренен в съзнанието му, че не можеше да отиде от едно място на друго, без преди това да направи такава проверка.

След като огледа района, отиде до колата си, натисна бутона на дистанционното и отвори багажника. Наведе се леко и постави лаптопа вътре. Тъкмо започваше да се изправя, когато усети убождането отстрани на врата си. Ръката му инстинктивно се стрелна нагоре. Имаше време само колкото да установи, че от плътта му стърчи миниатюрна стреличка, след което изпадна в безсъзнание и горната част на тялото му се строполи в багажника.

Миг по-късно се приближи един мъж, равнодушно напъха в багажника останалата част от тялото на Пол, взе ключовете на колата, седна зад волана и спокойно изкара колата от паркинга на „Резидънс Ин“.

— Моля, наричайте ме Григор.

— Простете ми, но ще пристъпя направо към същността на въпроса — рече Джак, докато Аника се разхождаше навън и говореше по мобилния си телефон. — Къде е Микал Магнусен, мъжът, който уби или нареди да бъдат убити Карл Рочев и Иленя Макова?

Каркишвили повдигна вежди.

— Знаете името на Иленя — наистина сте необичайно добре информиран. — Той поведе Джак и Али към солариума в задната част на имението, след което се обърна с усмивка към Али. — А тази очарователна млада дама е…

— Моята дъщеря — отвърна Джак.

— Имам дъщеря горе-долу на нейната възраст. — Веждите на Каркишвили се съединиха. — Тя учи в Киев и майка й се грижи за нея.

— Майка ми е мъртва. — Али го гледаше право в очите, без да мигне. — Баща ми е всичко, което имам.

Каркишвили се прокашля, очевидно изненадан.

— Бихте ли поседнали тук, докато с баща ви се поразходим? Гледката към околните хълмове и гори е прекрасна…

— Не, по дяволите.

Каркишвили хвърли поглед към Джак, който не направи никакъв опит да го подкрепи.

— Както желаете. — Мъжът, изглежда, се обърна и към двамата и тонът му изразяваше по-скоро неодобрение, отколкото отстъпчивост.

Той отново се прокашля, явно му беше неловко да разговаря пред Али, която вземаше за тийнейджърка.

— Рочев трябваше да бъде убит — той поръча смъртта на Лойд Бърнс. Защо? Защото Бърнс, който беше научил за нас — за АУРА, — щеше да сподели информацията с генерал Брент, а той щеше да я каже на Юкин, който пък от своя страна щеше да уведоми Батчук и след това щяха да изпратят ликвидационния взвод на „Тринадесет“ да ни избие.

— А Иленя Макова?

— Смъртта на любовницата на Рочев беше неизбежна случайност. Той беше в дачата с нея, но успя да се измъкне от там.

— Не че това е имало особено значение — каза Джак с едва сдържан гняв. — Той е бия заловен, закаран в имението на Магнусен извън Киев и измъчван, преди да бъде убит.

— Опасявам се, че причината за това е — как да се изразя — прекален ентусиазъм.

— Колко остроумно казано — отбеляза Али, но млъкна веднага, като видя предупредителния поглед на Джак.

— Можете да използвате всякакви остроумни фрази, каквито ви дойдат на ума, но резултатът е един и същ — Рочев е бил убит. Защо? Защото вашият убиец — Магнусен или който там е бил — не е могъл да се контролира.

— Не искам да споря с вас, господин Макклюр — рече Каркишвили, който осъзна, че Джак бе използвал срещу него собствения му начин на изразяване.

— Може да се окаже, че нямате избор — отбеляза Джак.

Каркишвили се поколеба за миг и след това се засмя.

— Харесвам ви, господине — размаха пръст той. — Виждам откъде е взела острия си език вашата дъщеря.

— Да не мислите, че това е някаква шега? — попита Джак. — Мъчения, случайни жертви, убийство — нито едно от тези неща не е повод за смях.

— Разбира се, че не е — разпери ръце Каркишвили. — Онова, което искам да кажа, е, че никой от нас не притежава пълен контрол над събитията. Уверявам ви, че извършителят на тези жестоки зверства беше наказан.

— Какво означава това?

Каркишвили посочи към прозореца.

— Виждате ли високия сребрист смърч на хълма отсреща? — Той тръгна към остъклената врата, която водеше навън към покритата с плочки тераса и ябълковата градина зад нея. — Искате ли да отидем заедно до гроба му?

— Там може да е погребано вашето куче — възпротиви се Джак — или бившата ви съпруга, или пък да няма съвсем нищо.

— Не ми вярвате.

— Къде е Микал Магнусен? Искам да му задам няколко въпроса.

В този момент се появи Аника. Тя улови погледа му и му махна да се присъедини към нея от другата страна на солариума. Без да поиска извинение от Каркишвили, Джак отиде при нея.

— Хари Мартин е бил наемен убиец на АНС — тихо прошепна тя — под контрола на генерал Ачисън Брент.

— Не разбирам — изненада се Джак. — Защо е бил изпратен след теб?

— АНС трябва да са разбрали за нас. — Лицето й стана още по-загрижено. — Вашият президент е твърдо решен да подпише това споразумение с Кремъл.

— Дори и да е така — поклати глава Джак, — той никога не би упълномощил АНС да върши мръсната работа на Юкин.

— Иска ми се да ти вярвам — каза Аника, — но тогава какво е обяснението?

Джак се замисли за момент.

— Генерал Брент е джокерът в това тесте карти.

— Какво?

— Нямам идея каква би била причината генерал Брент да праща убиец на АНС — това нещо не се връзва.

— Господин Макклюр — повика го Каркишвили, — бихте ли дошли с мен…

Джак излезе навън и те заедно се отправиха през ябълковата градина към хълма със сребристия смърч.

— И така?

Джак разрови прясно изкопаната пръст с върха на обувката си.

— Нищо или поне никое човешко същество не е погребано тук — отбеляза той.

— Да не би да искате да кажете, че ви лъжа? — Каркишвили го изгледа внимателно.

— Без всякакво колебание.

Каркишвили се изправи, хванал ръце зад гърба си.

— Заради този ваш усет или способности сте тук сега, господин Макклюр. — Очите му срещнаха погледа на Джак. — Ние имаме нужда от вас.

— Не знам за какви способности говорите.

— Сега се намираме във вътрешността на пъзел, господин Макклюр. Или пък, ако щете — в гордиев възел. Вие имате специална дарба — по някакъв начин успявате да видите отвъд бариерите, които парализират другите хора.

— Мисля, че ме бъркате с някого — възпротиви се Джак. — Разкрих вашата лъжа, но Аника успя да ме заблуди.

— В един момент обаче започнахте да имате съмнения за нея, нали? — кимна Каркишвили.

— Да, всъщност имаше такъв момент, когато излязохме от дачата на Рочев и попаднахме в засада.

— Да, очаквахме, че това може да се случи. — На устните на Каркишвили заигра лека усмивка.

Шестнайсет бита различна информация образуваха модел на кубчето на Рубик в главата му.

— Почакайте малко — Гуров е бил този, който е стрелял по нея в гората. Той се е целил в месестата част на ръката й. Вярно е, че раната е незначителна, но съмненията ми изчезнаха, когато я простреляха.

— Виждате какво имам предвид, господин Макклюр. Нуждаете се от толкова малко информация, за да схванете общата картина, за да определите къде се пресичат векторите. Вие бяхте този, който откри това място. Аника нямаше представа къде се намираме — не можехме да позволим това. За нас разделянето и запазването на информацията е от ключово значение.

Той извади едната ръка иззад гърба си и с жест подкани Джак да продължат да вървят към стръмния ръб на скалите. Докато се спускаха надолу от малкия хълм, се появиха хрътките и се занадпреварваха коя ще стигне първа до Каркишвили.

— Ако имате някакви съмнения как ви е заблудила Аника, бих ви посъветвал да не забравяте, че хората не лъжат просто така, защото лъжата никога не е нещо просто. Тя води до усложнения — колкото повече лъже човек, толкова по-големи са усложненията. Мисля, че това е пределно ясно, но за нашите цели трябва да пристъпим още крачка напред в разсъжденията си — да направим едно мисловно упражнение, което хората рядко правят, защото са мързеливи по природа.

Вече приближаваха към скалистия нос, имението се издигаше от лявата им страна като пазител с огромни размери. Водата на морето изглеждаше черна, каквото беше и името му. Кучетата бяха възбудени — може би от височината или от гледката на брега, където вероятно понякога ги разхождаха Каркишвили или Магнусен.

— Хората лъжат по определена причина или заради някаква кауза — нещо, което във всеки случай е по-голямо от тях самите — продължи Каркишвили. — Каузите, които са по-големи от всеки индивид, са по-големи дори и от групи от хора, които мислят по подобен начин, като АУРА. Точно тук се появявате вие, защото сега всичко, заобикалящо АУРА, изглежда като заплаха — поне за нас, които сме част от нея. Ние бяхме заслепени и станахме параноични заради нарастващия риск, на който сме изложени, затова не може да се разчита на нас. След като дори не можем да видим зад точка А, как бихме могли да разберем дали точка Б се свързва с нея или я разрушава. Вие открихте земята на слепците, защото виждате на километри разстояние. Вие единствен сте способен да откриете смисъла в хаоса на живота. Вие виждате, тълкувате и разбирате коренно различните елементи и можете да усетите дали те се свързват, или не. Именно по тази причина се нуждаем от вас, господин Макклюр, и затова никой друг не ни удовлетворява.

— Значи всичко това е някакъв тест — заключи Джак. — Следите, информацията от тук от там — като трохи, подхвърлени в лабиринт.

— О, нещата, които правим, не са толкова лесни, господин Макклюр, но разбирам мисълта ви — кимна Каркишвили. — Наистина става дума за практически тест. Защо? Защото само бяхме чели за вашите способности, а аз смятам писмените доклади за ненадеждни. Но когато човек лично се убеди в това, нещата стават съвсем различни.

Джак усети върху бузата си полъха на морския бриз и видя как хрътките гонят опашките си.

— Знаете ли какво? Мисля, че всички вие сте смахнати. Ако толкова много сте имали нужда от мен, защо просто не ме помолихте?

— Защото нямаше да дойдете, а дори и да искахте, вашия президент нямаше да го позволи.

— Защо?

— Защото ако нашата среща станеше обществено достояние тя щеше да застраши скъпоценното му споразумение с онова лайно Юкин. Защото що се касае до лайното Юкин и онзи гъзолизец Батчук, ние, групата от руски олигарси дисиденти — аз, Бороньов, Маленко, Конарев, Глазков, Андреев, — бяхме преследвани и ликвидирани от елитния убиец на ФСБ Мондан Лимонев. Споделям всички тези тайни с вас, господин Макклюр — той широко разпери ръце, — защото ви вярвам.

— Вие не ме познавате. Защо бихте ми се доверили.

— Защото Аника ми каза, че трябва да го направя. Защото тя ви вярва.

— Това не ме интересува — каза Джак, макар да му беше трудно да не обърне внимание на думите на Каркишвили. — Едуард Карсън е мой приятел, както и мой работодател. Няма да го предам при никакви обстоятелства, така че в крайна сметка изглежда, че сте попаднали на неподходящия човек.

— Докато с вас разговаряме тук, спрямо вашия президент вече се извършва предателство. Мисля, че е по-добре да чуете цялата история, преди да вземете решение, което да има ужасни последствия не само за АУРА, но и за Съединените щати.

— Сигурно ме мразиш до дъното на душата си — каза Аника, когато с Али останаха сами в солариума.

— Всъщност не — отвърна Али, наблюдавайки как Джак и Каркишвили се разхождат между подредените като войници ябълкови дръвчета, — но съм разочарована.

— Да, определено си го заслужих — мрачно се засмя Аника.

— Защо го направи? — попита Али. — Защо излъга?

Аника се наведе към нея и махна от челото й един кичур от наскоро подстриганата й коса.

— Нямах избор.

— Не сменяй темата — отсече Али и се отдръпна. — Така правят баща ми и всичките му приятели, когато въпросът е твърде труден или неудобен. Това е номер на политиците и аз го мразя.

Аника отиде да седне на един от столовете от тиково дърво, потъвайки в шарените му възглавници.

— Опитах се да обясня на Джак възможно най-добре — унило се усмихна тя на Али, — но знам, че някои постъпки не могат да бъдат обяснени — те остават върху теб като белези от стигма. Бях подготвена, че той ще реагира така, но не бях подготвена за теб.

— О, моля те, не ми дрънкай глупости — сряза я Али, след което пресече стаята и се облегна на прозорците, загледана към вече пустата ябълкова градина с острите й разкривени клони, които сякаш се опитваха да остържат изпъстреното в сиво и синьо небе.

Аника наблюдаваше движенията й, скръстените й на гърдите ръце и изпълнения с копнеж поглед към пустата околност.

— Истината е постоянна и неизменна — каза тя, — защото ако съдържа дори и зрънце лъжа, тя престава да бъде истина.

Докато разглеждаше лицето на момичето, тя видя колко много й липсва Джак, когато не е с нея, но също така си даде сметка и за ужасната й тъга. Аника си помисли, че без съмнение между тях двамата има силна връзка, но има и нещо скрито, някаква лъжа или може би нещо недоизказано или пропуснато — истина, която нарочно е останала неизречена.

— Но лъжата има безброй нюанси. Тя може да бъде оценена и измерена, докато при истината това не може да стане. Виждаш ли, това е така, защото една лъжа може да съдържа зрънце истина или много истина и да си остане лъжа. Но каква точно лъжа и на какво ниво? Можеш да изречеш, как го наричахте на английски, „невинна лъжа“. — Али не отговори и дори не помръдна, а все така безучастно съзерцаваше пейзажа навън, затова Аника продължи невъзмутимо: — Не те наказват за изричането на невинна лъжа, нали? Не трябва да изпитваш угризения или чувство за вина, нито пък желание да си вземеш думите назад.

— Защо говориш така, сякаш става дума за мен? — попита Али. — Не става дума за мен.

— Просто така се изразих — нарочно излъга Аника. — Как бих могла да знам дали си излъгала или кого си излъгала? — Тя замълча за миг, сякаш очакваше отговор, и след това продължи: — Така или иначе една лъжа може да бъде полезна тогава, когато истината не върши работа — когато тя е твърде тъжна или твърде шокираща.

Али внезапно трепна и рамото й неволно се вдигна нагоре, сякаш тя се опитваше да се защити от словесната атака на Аника.

— Работата е там, че когато изречеш лъжа или дори когато се въздържиш да кажеш истината, ти правиш избор… — неумолимо отбеляза Аника.

— Спри! — остро извика Али.

Когато се обърна към Аника, лицето й беше много бледо.

— … дори в случаите, когато трябва да излъжеш, за да защитиш човек, който ти е близък или когото обичаш, или когато го правиш с някаква по-висша цел. Така се случи с мен самата.

Двете жени се гледаха една друга и Аника си помисли, че изглеждат като гладиаторите във Форума, над който е надвиснала Тарпейската скала — мястото, където загивали предателите. Тя се почувства заредена от искрата, която прескачаше между тях, и от надеждата, че продължаващият им сблъсък ще накара момичето да излезе от черупката, създадена от травматичното й преживяване.

— При всяка лъжа има момент, в който хората вярват в нея — каза тя и леко оголи зъби. — Дори и онези, които по природа поставят всичко под съмнение или са цинични. Лъжите са съблазнителни, защото те са онова, в което искаш да вярваш, или съдържат елемент, зрънце на недоверие, което самият ти таиш, може би дори без да подозираш за това.

Али нададе тих, сподавен вик и се отдели от прозореца.

— По този ли начин смяташ да спечелиш доверието ми?

— Никога, дори и за миг, не съм се опитвала да спечеля доверието ти. Мъжът, който те е отвлякъл, онзи, който те е държал за заложница — той е откраднал доверието ти и ти не можеш да си го върнеш обратно.

В очите на Али бликнаха сълзи, тя дръпна вратата, затича се по покритата с плочки тераса и заобиколи ъгъла на къщата, следвайки някакъв странен, саморазрушителен инстинкт, който я водеше към стръмните скали и пропастта под тях, на дъното на която се пенеха водите на морето.

23.

Денис Пол се събуди в стая с много прозорци. Ранната сутрешна светлина заливаше излъскания паркет — по това той разбра, че не се намира в болница или в правителствена сграда. Освен това не беше и вързан. Но се чувстваше дезориентиран. Къде се намираше? Какво се беше случило? Последното нещо, което си спомняше… Боже, как го болеше главата!

— Ще ви дам нещо за главоболието.

При звука на женския глас той извъртя глава и незабавно усети стягане на мястото, където се беше забила стреличка. Жената беше облечена в консервативен костюм, който беше твърде, стилен, за да бъде купен дори с цяла месечна заплата в някоя от страните от Г-15.

— Аз съм доктор Дениз Найланд, невролог — представи се тя с усмивка, държейки две хапчета в едната ръка и чаша вода в другата. — Ето тези ще ви помогнат. — Когато той се поколеба, тя добави: — Уверявам ви, че това е просто „Тиленол“.

Той взе лекарствата от ръката й и след като провери знака, отпечатан върху всяка таблетка, ги глътна с водата.

— Знам, че вероятно имате много въпроси, господин министър — каза тя. — Скоро ще получите техните отговори и ще се сдобиете и с допълнителна информация. Междувременно предлагам да си починете малко, докато ви обясня къде се намирате. — Тя погледна през един от прозорците към мраморния фонтан навън, който хвърляше водни струи във въздуха.

Зад него се виждаха тревни площи и грижливо подкастрени храсти, вероятно дори и малък лабиринт, макар че Пол не можеше да бъде сигурен в това, гледайки от мястото, където се намираше. Той се надигна от стола, на който го бяха сложили да седне, и тутакси почувства замайване, което го принуди да се отпусне отново.

— Намирате се в Невърууд — имот, който е собственост на „Ализарин Глоубъл Груп“. Аз съм служителка на фирмата.

Пол се опита да не обръща внимание на световъртежа и пулсиращата болка в главата си, за да се съсредоточи над онова, което му говореха. „Ализарин Глоубъл“ беше организацията, платила за неофициалните пътувания на генерал Брент до Русия. Така и не я беше потърсил в „Гугъл“, защото мислите му бяха твърде заети с мъката, самосъжалението и яростта, които го бяха изпълнили след новината за смъртта на Луиз.

— Тогава вие трябва да сте човекът, приготвил химикалите по онази стреличка. — Пол имаше затруднения с произнасянето на думите, сякаш някой беше бил в устата му инжекция с новокаин.

— Невърууд се намира в Мериленд, точно на сто четирийсет и пет километра от Белия дом — обясни доктор Найланд, като многозначително пропусна забележката му.

— Защо ме докараха тук? — намръщи се Пол и болката в главата му започна да се мести.

— След малко, господин министър, всичко ще ви се изясни. — В професионалната й усмивка, която беше ледена като в реклама на паста за зъби, нямаше каквато и да е злонамереност. — За момента е достатъчно да ви кажа, че никой не иска да ви навреди по какъвто и да е начин. Веднага след като бъдете информиран, ще получите обратно ключовете от колата си. Ще бъдете свободен да си тръгнете, без да ви бъдат поставяни никакви условия.

— Какво е „Ализарин Глоубъл“?

— Довиждане, господин министър — каза доктор Найланд и само се усмихна в отговор. — Желая ви приятен ден, където и да ви отведе вашият път.

След това Пол остана сам в продължение на точно шест минути. Той измери времето с часовника си, който не му бяха взели. Като се възползва от обстоятелството, че е сам, прерови джобовете си и установи, че като се изключат ключовете за колата, всички други негови лични вещи си бяха по местата.

На шестата минута вратата се отвори и в стаята влезе един млад мъж с приятно лице. Беше облечен в елегантен делови костюм и от него се носеше леко ухание на одеколон, също толкова скъп, колкото и дрехите, които носеше. На предния джоб на сакото му беше защипана малка ламинирана табелка с шестоъгълна форма. Цветът й беше оранжев или може би яркочервен. На нея нямаше име или друг надпис. Пол се досети, че това вероятно е емблемата на „Ализарин Глоубъл“.

— Добро утро, господин министър — енергично го поздрави той със същата гладка усмивка като онази на лицето на доктор Найланд.

Той закачи същата табелка като своята на сакото на Пол.

— Предполагам, че сте гладен. — Мъжът отстъпи и направи жест към отворената врата. — Очакват ви кафе и прясно изпечени кроасани с домашен ягодов конфитюр. Разбрах, че той е любимият ви.

Без да отвърне нищо, Пол го последва в коридор с тъмнозелени стени, месингови аплици и картини на знаменити платноходи от началото на двайсети век. Мъжът се приближи до плъзгащи се врати от резбован абанос и ги отвори безшумно. Застана на прага в очакване Пол да го последва. След като министърът влезе, той затвори вратите.

Пол се озова в старомодна приемна с мраморна камина, малък роял, две огромни канапета и бар край едната стена. Отсрещната стена беше покрита с лавици от пода до тавана, отрупани с книги. Един огромен еркерен прозорец гледаше към езерце, над което имаше мостче в японски стил. На полицата над камината беше поставен месингов корабен часовник, който отмерваше времето с мелодичния си звън.

Двама мъже седяха един срещу друг на столове в стил „кралица Анна“, между които беше разположена масичка за кафе. Върху нея беше сложен гравиран сребърен сервиз за трима, а отстрани имаше хотелска сервитьорска количка. В момента, в който Пол влезе в стаята, мъжете се изправиха едновременно. Той ги позна веднага — Майлс Бенсън, бившия директор на ЦРУ, и Морган Томсън, съветника по националната сигурност на предишната администрация. Бенсън беше един от онези ветерани от морската пехота, които могат да се видят по плакатите за набиране на новобранци. Лицето му, макар и набраздено с белези и дълбоки бръчки, имаше особено изражение, излъчващо сила и власт. Имаше високи скули и свиреп поглед като на Клинт Истууд. Държанието му беше открито и прямо и макар да му хвърли само бегъл и безцеремонен поглед, Пол беше готов да се обзаложи, че е видял всичко, което му е нужно. Томсън беше слаб и строен, с лице на копой, с дълъг остър нос и полупритворени очи на гризач, които гледаха на света с неизменно подозрение. Почти нямаше устни и поради това белите му, блестящи и остри зъби се виждаха още по-добре. Интелектуалната му мощ беше легендарна в кръговете на новите консерватори и дори извън тях, което го беше направило един от най-често канените специалисти в телевизионните предавания.

На пръв поглед двамата мъже нямаха нищо общо и въпреки това по време на двата мандата, докато бяха на власт, те бяха създали непоклатим съюз, на който бившият президент беше разчитал почти до края. Бяха оформяли политиката му и бяха отговорни за бъркотията, която бе оставил в наследство. Те не се разкайваха за нищо и сега бяха точно толкова арогантни, колкото и в деня, в който бяха поели своите постове. Отказваха да повярват, че някое от решенията, които бяха взели, е било погрешно. С други думи, държаха се все едно светът е техен, макар реалността да бе съвсем друга. Целта им от край време бе пълният контрол над света. Това беше идея фикс, защото нищо толкова грандиозно не можеше да бъде контролирано от двама, от сто или дори от сто хиляди души.

Всичко това мина през ума на Пол за трите секунди време, които бяха нужни на тези двама мъже — заклети врагове на Едуард Карсън, планиращи унищожението му — да пристъпят към него и с тънки усмивки да стиснат ръката му.

Миг по-късно Пол каза:

— Поведението ви е скандално, граничи с престъпление. Искам да получа веднага ключовете от колата си.

— Разбира се — съгласи се Бенсън и пусна ключовете в дланта му.

Без да каже и дума повече, Пол се обърна и си тръгна. Почти беше стигнал до вратата, когато Томсън се обади с плътния си и обработен от участието в много телевизионни предавания глас:

— Разбира се, свободен сте да си тръгнете, господин министър, но би било жалко да не се видите с дъщеря си и с внука си.

Пол замръзна за момент, сърцето му биеше оглушително. След това се насили да се обърне с лице към тях.

— Моля?

— Дъщеря ви Клер е в стаята в отсрещния край на залата. Внукът ви е с нея.

— Защо са тук? — Пол беше буквално смаян.

Очевидно Томсън контролираше нещата.

— Дойдоха да ви видят.

— Не ме разсмивайте. Дъщеря ми не желае да ме вижда още отпреди да се роди внукът ми.

— Сега вече иска — увери го Томсън. — Казахме й, че сте неизлечимо болен.

— Вие, хора, сте побъркани. — Пол се обърна, сложи ръце на дръжките на плъзгащите се врати и понечи да ги отвори.

— Арън — каза Томсън с плътния си глас. — Вашият внук се казва Арън.

Изпълнен с противоречиви чувства, Пол рязко се завъртя към мъчителите си.

— Нищо от това няма да има особено значение за мен, когато ви арестуват. Отвличането на член на правителството на Съединените щати е федерално престъпление, наказуемо от…

— Никой няма да бъде арестуван — рязко го прекъсна Бенсън — и никой няма да ходи в затвора.

— Той не може да се сдържи, военното мислене го е белязало за цял живот — обясни Томсън със спокоен, почти любезен тон и след това вдигна ръка. — Защо всички не седнем? Не сте ли поне малко любопитен защо искаме да говорим с вас?

Томсън се обърна, настани се на едно от канапетата и наля кафе в трите чаши.

— Не знам за вас, господин министър, но аз умирам от глад. — Той вдигна поглед очаквателно. — Вашето мнение за нас толкова ли е непоклатимо, че дори няма да ни дадете възможност да обясним… нетрадиционния… метод, по който бяхте доведен тук?

— Нетрадиционен? — повтори като ехо Пол.

Томсън стрелна Бенсън с многозначителен поглед. Бившият военен се прокашля в отговор, преди да каже:

— Извинявам се за крайните методи, които бяха използвани, за да ви доведем тук. — Той отиде до канапето и прие чашата, предложена му от Томсън. — Обаче — и мисля, че с ръка на сърцето ще се съгласите с мен — дълбоко се съмнявам, че бихме могли да ви склоним да дойдете тук по някакъв друг начин.

Бенсън кимна одобрително на помирителния тон на своя колега. Той взе още една чаша и я предложи на Пол.

— Моля, повярвайте ни, господин министър, вие сте гост тук. Почетен гост.

С възможно най-подозрителното си изражение Пол се настани на канапето срещу двамата мъже. Сложи си три лъжички захар в кафето и същото количество сметана и го разбърка. Докато правеше това, Бенсън отвори контейнера на количката и извади чинии с кроасани, яйца, бекон и малки, еднакви триъгълни препечени филийки, намазани с масло. Пол си помисли, че всичко това е много изтънчено, докато отпиваше от кафето, което беше силно, с богат аромат и много по-хубаво от помията, която щеше да си купи в „Макдоналдс“ или „Денис“.

— Ако ми позволите — подхвана Томсън, — грешката ви беше, че проникнахте в банковата сметка на генерал Брент. Следим я денонощно.

— Но както се оказа — намеси се Бенсън, — грешката ви беше късмет за нас и ще ви кажа защо. — Той сложи сос табаско на яйцата си, опита ги и кимна одобрително, преди да остави вилицата си, сякаш вече се е нахранил. — Брент е нашият вътрешен човек.

— Той не е член на кабинета — възрази Пол.

— Неговата позиция е дори по-добра — той е съветник, когото Карсън слуша, особено що се касае до всички въпроси, свързани с руснаците — сви рамене Бенсън. — Като се има предвид с какво сте се занимавали през последните няколко дни, това едва ли е голяма изненада за вас. Ние обаче сме все по-загрижени за генерала. — Той прехапа устна, сякаш току-що беше опитал нещо люто. — Предполагам, че си спомняте полковник Кърц.

— „Сърцето на мрака“ — отвърна Пол, — великата книга на Джоузеф Конард.

— Слава богу, че не се сетихте за „Апокалипсис сега“ — отбеляза Томсън. — Копола се подигра с този шедьовър.

— Да се върнем на Кърц — настоя Пол. — Да не искате да кажете, че генерал Брент е умопобъркан?

— Е, ако не е — кисело отвърна Бенсън, — то поне е в своето собствено „сърце на мрака“.

За пръв път Томсън изглеждаше смутен. Той вдигна ръка и почеса веждата си с палец — жест, зловещо напомнящ за офицера от разузнаването (в ролята Дж. Д. Спрадлин), който инструктира капитан Уилърд за задачата му да ликвидира Кърц в незабравимата сцена в началото на филма.

Бенсън, който според Пол не беше подготвен да съобщи лошите новини, отново се прокашля.

— Всъщност въпреки онова, което спомена моят уважаем колега, алюзията за „Апокалипсис сега“ не е съвсем неоправдана. — Той замълча за момент, несигурен как да продължи.

— Предполагам, знаете, че персонажът на Кърц се основава на личността на многократно награждавания полковник Робърт Риолт?

— По време на войната във Виетнам — отвърна Пол, след като порови в паметта си — Риолт не беше ли освободен от длъжност?

— Точно така — потвърди Бенсън и се изправи на стола, като изглеждаше така, сякаш е глътнал бастун. — Беше обвинен в убийство.

— Какво общо има това с генерал Брент? — В стомаха на Пол премина малка, но ужасна ледена тръпка.

Томсън седеше вкаменен до Бенсън и лицето му беше пребледняло като платно.

Бенсън му хвърли кос поглед, преди да отвърне с усилие:

— Генерал Брент е издал нареждане за незабавното ликвидиране на Джак Макклюр.

Разбира се, Пол знаеше това, но не виждаше никаква полза да им го каже. Всъщност точно обратното. Сега беше сигурен, че разполага с повече информация от тях за последните действия на Брент, което означаваше, че подобно на Кърц и Риолт, генералът беше изгубил връзка с началниците си или поне със съзаклятниците си. Както бе казал Бенсън, сега той беше в своето собствено „сърце на мрака“. Нямаше представа какво означава това за всички тях, но за голяма своя изненада усети лека промяна в отношението си към двамата мъже. Не че враговете му внезапно и безразсъдно се бяха превърнали в негови приятели, но крайностите на бялото и черното, изглежда, започваха да се смесват в нюансите на сивото.

— Как, по дяволите, генерал Брент си мисли, че може да си позволи да издаде нареждане за ликвидация? — попита той накрая.

— Това — отвърна Томсън, като най-сетне се поотпусна — е нещото, което искаме да обсъдим с вас, и затова ви доведохме тук.

Винаги бдителен, когато ставаше дума за Али, Джак зърна с крайчеца на окото си една неясна сянка и веднага разбра, че е тя. Извърна се встрани от Каркишвили и видя, че Али тича по скалистия нос към ръба на пропастта. Без да се замисли и за миг, той веднага хукна, като изчисляваше векторите, за да е сигурен, че ще я пресрещне, преди тя… Какво щеше да направи тя? Дали щеше да се хвърли от скалите? Възнамеряваше да се самоубие ли? Дали беше проявила някакви признаци за това, които той беше пропуснал, докато обръщаше внимание на Аника?

Кучетата го последваха с неспокойни подскоци, лаейки истерично, сякаш усетили нарастващата му тревога. Стремителната й инерция го повлече още една-две крачки напред и така двамата се озоваха опасно близо до стръмната пропаст. Хрътките ръмжаха, хълбоците им трепереха, козината на вратовете им се беше изправила. Той я дръпна назад от ръба.

Двамата паднаха на каменистата земя и кучетата се приближиха до тях и започнаха да лижат лицата им, докато Каркишвили не ги повика. Те се втурнаха към мястото на известно разстояние, където стоеше той.

— Али — извика Джак, останал без дъх от тичането и от съпротивата, която му бе оказала, — какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Махни се! — изкрещя тя, като го буташе. — Махни се от мен!

Тя плачеше истерично и вероятно беше плакала и преди това, тъй като по страните й имаше следи от сълзи.

— Какво се случи? — попита разтревожено той. — Какво ти става?

Тя извърна глава встрани, към тревата, и тялото й се разтърси от ридания.

— Али, говори ми. — Аника му беше казала, че Али иска да му сподели какво й е сторил Морган Хер, че нуждата й да разкаже на някого за ужаса, който е преживяла, накрая ще надделее над сдържаността й. — Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш това?

Тогава тя го удари. Ударът беше лек, попадна отстрани на главата му, но го изненада достатъчно и той охлаби хватката си над нея. Тя побягна, в началото на четири крака като ранено животно, а после се изправи и отново хукна на зигзаг към ръба на скалите.

Джак спринтира след нея, вдигна я и се затича с нея обратно към къщата, но се спъна в един стърчащ камък и му се наложи да я остави на земята. По някаква причина не виждаше ясно и когато вдигна ръка към очите си, разбра, че те са пълни със сълзи. Седна задъхано на тревата и заплака, а трите хрътки обикаляха в кръг около двамата, сякаш за да ги защитят, както той ги бе видял да правят с Каркишвили.

За негова чест руснакът остана на разстояние. Той тръгна към къщата, от която Аника току-що бе излязла. Като видя какво става, тя се затича към Джак. Много преди да стигне до него обаче, Каркишвили я пресрещна и я дръпна встрани, така че Джак и Али да останат сами.

Джак усети морския бриз в косата и върху страните си. Беше мек и влажен, с дъх на сол и фосфор. Облаците над главата му изглеждаха неспособни да помръднат, сякаш някаква гигантска ръка ги беше приковала към местата им. Заслуша се в ударите на вълните, но не чу нищо. Сякаш целият свят беше притаил дъх.

— Али — повика я той тихо, но не направи опит да я докосне или дори да се приближи още до нея, — не искаш да се самоубиеш, знам, че не го искаш.

Докато трепереше и зъзнеше, тя го погледна със зачервените си очи и изкрещя:

— Дойде ми до гуша от хора, които влизат в главата ми и ми нареждат какво да правя!

— Али, моля те, кажи ми…

— Не мога, не мога! — изплака тя.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя започна да го удря по гърдите, сякаш той беше физическото изражение на ужаса, който я бе обхванал.

Изправен пред нарастващата й истерия, той знаеше, че трябва да запази самообладание. Не се опита да спре ударите й, нито да ги избегне.

— Защо не можеш?

— Защото…

Тя сякаш искаше да го нарани и може би така да нарани и самата себе си.

— Защото… — Гласът й беше толкова слаб и дрезгав, че му се наложи да я дръпне по-близо до себе си, за да я чува. — Сега ще ме намразиш, ще ме намразиш завинаги.

— Откъде ти дойде това наум? Защо бих те намразил?

— Защото те излъгах — призна тя и сякаш я обхвана ужасен страх. — Излъгах, не ти казах цялата истина.

Той я хвана в прегръдките си и прошепна в ухото й:

— Никога не бих могъл да те намразя. Обичам те безусловно. — Целуна я по бузата и добави: — Но мисля, че трябва да ми кажеш онова, което ти причинява толкова много болка. Не е здравословно да го таиш в себе си.

— Твърдиш, че ме обичаш, но това ще се промени в мига, в който ти кажа — изсумтя насмешливо тя през сълзи.

— Направи го тогава. — Той я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.

Юмруците й се бяха отпуснали и пръстите й трепереха върху гърдите му.

— Остави ме сам да реша, вместо ти да решаваш от мое име. Довери ми се. Довери се на двама ни.

Светлината напусна очите й. Тя го гледаше, сякаш без да го разпознава, и той я притисна отново към себе си и й прошепна:

— Не си отивай, Али. Остани тук с мен. Тук си в безопасност, в безопасност си. — Говореше й точно както й беше говорил, когато я бе спасил от тъмното място, където я беше отвел Морган Хер.

Главата й се отпусна тежко върху гърдите му. Тя сякаш дишаше едва-едва.

— Али, моля те, няма да те намразя, каквото и да се случи. Обещавам ти.

Той усети върху себе си въздишката й — дълго издишване, което показваше, че едновременно се предава и примирява. Тялото й беше отпуснато и крехко, сякаш се налагаше да даде всичко, дори и физическото си присъствие, за да направи ужасяващия скок, който той искаше от нея.

— Аз… Излъгах те за онова, което се случи на сутринта, когато Ема загина.

— Какво? — Той беше очаквал някакво ужасно разкритие за онова, което й бе сторил Морган Хер, но не и това.

— Знаех си. — Тя се сгърчи в прегръдките му, опитвайки се да се отскубне. — Знаех си, че не трябва да си отварям голямата уста.

— Не, не — побърза да каже той. — Продължавай. Какво се случи тогава?

Гласът й беше глух, сякаш не говореше на него, а в него. Сякаш думите й бяха отправени към нещо вътре в него, с което тя отчаяно се нуждаеше да се свърже.

— Аз… Когато ме попита, ти казах, че не съм била там и че не съм знаела какво е намислила Ема.

— После ми каза, че според теб е отивала да се види с Хер.

— Това беше лъжа. Знаех къде отива, защото тя ми беше споделила. — Гласът на Али стана още по-неясен и изпълнен с чувство на вина и отчаяние. — Бях там. Тя ме помоли да я закарам. Каза ми, че цяла нощ не е спала и не е в състояние да шофира. — Тя се притисна към него и отново се разплака.

— Отвърнах й, че не мога. Съчиних си фалшиво извинение, понеже се страхувах и не исках да се забърквам. И тя умря, защото бях такава пъзла. Ако я бях закарала, нищо лошо нямаше да й се случи и сега тя щеше да е жива.

24.

— Иран — каза президентът Юкин — е тема от най-голямо стратегическо значение.

Той поклати голямата си глава с остри и груби черти. Очите му бяха като въглени, които бяха прогорили лицето му надълбоко. Носът му беше осеян с дупчици и белези — вероятно от болест в детството.

— Вече го споменах и преди, президент Карсън, но виждам, че трябва да го повторя отново, за да подчертая вниманието, което Кремъл отделя на тези въпроси.

— Не е нужно да се безпокоите за това — отвърна Едуард Карсън. — Напълно съм наясно със специалните взаимоотношения между Русия и Иран.

— Специални взаимоотношения? — Юкин стисна месестите си устни, сякаш му се искаше да стрие на прах думите на Карсън. — Не, не, погрешно сте ни разбрали. Имаме някои делови взаимоотношения, но що се касае до…

— Взаимоотношения, включващи изпращането на части за ядрени реактори и обогатен уран.

Това изявление прозвуча като взрив в залата или по-точно в ушите на Юкин. Последва неловко мълчание. Карсън, Юкин, генерал Брент и Панин — апаратчик на високо ниво, който не беше представен допълнително — седяха в една дворцова зала в Кремъл. Таванът, висок шест, а може би и повече метра, беше сводест като в катедрала — сравнение, чиято ирония не убягна на американския президент.

— След провала в Ирак сведенията на вашите шпиони, събиращи информация, са прословути с неточностите си — отбеляза накрая Юкин — и тази лъжа не е нищо друго, освен поредния пример за това.

Карсън направи жест към генерала, който извади една папка от куфарчето си и я подаде на своя главнокомандващ. Без да каже и дума, президентът отвори папката и нареди на масата шест снимки. Една по една ги обърна към Юкин.

— Това ли е всичко? — попита Юкин, без дори да си направи труда да погледне фотографиите.

— Това са разузнавателни снимки на обогатен уран в момента, в който го прехвърлят от руски транспортни средства на ирански. — Показалецът на Карсън потупа една от снимките. — Тук ясно се вижда символът, обозначаващ радиоактивен материал.

— Обработени са с „Фотошоп“ — сви рамене Юкин, но в очите му се мярна сянка — смесица от гняв и смущение, че са го хванали.

— Нямам намерение да правя тези снимки обществено достояние. — Карсън събра снимките, пъхна ги обратно в папката и след това я плъзна по масата към Юкин. — Но искам ясно да ме разберете — позицията на Съединените щати относно споразумението за сигурност няма да се промени, ще си остане същата, каквато е била преди час или вчера. Вие прекратявате сделките си с Иран и ние махаме ракетния щит около Русия — ставаме съюзници в областта на сигурността. Направихме достатъчно промени, време е да подпишем споразумението, което ще бъде безценно и за двете страни.

Известно време Юкин седя напълно неподвижно. Дишането на четиримата мъже заприлича на концертно изпълнение — вдишвания и издишвания, хванати в капана на напрежението, което само преди мигове се бе настанило в стаята. След това руският президент кимна.

— Ще имате моя отговор в рамките на един час.

— Играта стана рискована — отбеляза генерал Брент, докато двамата с Карсън крачеха по безличните коридори на Кремъл, а обичайният антураж на президента ги следваше в колона. — Ако ми бяхте споделили, че ще покажете тези снимки на Юкин, щях да ви предупредя да изберете друг път.

— Няма друг път — кратко отвърна Карсън.

— Господин президент, позволете ми да отбележа, че сте на прага на подписването на най-важното историческо споразумение в историята на Съединените щати, което ще осигури безопасността на американския…

— Изглежда, че аз съм по-загрижен за американския народ от теб — отсече Карсън. — Няма да подпиша споразумението с точките, за които настояваше Юкин — добави президентът, без да го е грижа за предупредителния тон на Брент и намека му, че той, новакът по отношение на руснаците, е действал прибързано, а е трябвало да отстъпи пред старата съветска мечка. — Имам чувството, че Юкин ни разиграва, за да види колко може да ни притисне и с колко от исканията му сме готови да се съгласим. Няма да стане. Няма да позволя да ми въздейства нито той, нито пък вие, генерале, ако трябва да бъда честен.

— Генерал Брент — намеси се Бенсън.

— Откъде да започнем за генерал Брент? — каза Томсън, сякаш не го бяха прекъсвали, и въздъхна като човек, изправен пред трудно изпълнима задача.

— Вербувахме Брент преди известно време — услужливо му помогна Бенсън.

— Преди около три години — продължи мисълта му Томсън, — по средата на втория мандат. Усетихме накъде духа вятърът. Президентът и останалите му старши съветници бяха настървени да продължат да вървят по същия път, по който бяхме тръгнали всички, когато го избраха за пръв път.

— Обаче нещата вече не вървяха — отбеляза Бенсън. — Когато бяхме насаме с командирите, те го признаваха, а и войниците бяха изтощени. Програмата за удължена военна служба, макар и все по-необходима, на практика се оказа абсолютен провал и същински кошмар от гледна точка на връзките с обществеността. Самият факт, че имахме нужда от такава програма, трябваше да е предупредителен сигнал за съветниците на президента, но те не му обърнаха внимание. Точно както не обръщаха внимание и на всяка новина или инцидент, които противоречаха на тяхното виждане.

Пол беше запознат с програмата за удължена служба. Това беше програма, въведена от военните, които поради недостига на новобранци отмениха правото на служителите си да напускат службата, на която са разпределени. Така те оставаха да се бият на фронтовите линии във Фелуджа или Кабул, или където другаде ги изпратеха силните на деня.

— Каква е връзката с генерал Брент? — попита Пол.

— В последните дни на администрацията ние се оказахме без никакво или почти никакво влияние — призна Томсън, а на лицето му отново се изписа смущение. — Истината е, че достъпът ни до президента беше блокиран.

— От кого? — попита Пол, като се чудеше дали ще му разкрият тази тайна — по това би могъл да съди за искреността и честността им.

— От Дик Ингланд — веднага отвърна Томсън.

Ингланд беше директорът на Службата за стратегически инициативи на Белия дом, създадена от предшественика на Карсън и сега за щастие вече разпусната.

— Ингланд ни мразеше до дъното на душата си — жлъчно отбеляза Бенсън. — Той беше вманиачен на тема власт и създаде съюз със секретаря по отбраната, на който президентът разчиташе за много от въпросите, свързани с външната политика.

— Войната — мрачно каза Томсън — беше идея на секретаря и той много настояваше за нея.

— Мислех, че войната е идея — учуди се Пол — на двама ви с Бенсън.

— Дотолкова, че Ингланд изфабрикува фалшиви доказателства за оръжия за масово поразяване — добави Бенсън със стоическата интонация на опитен воин.

— Не би могъл да стори това без мълчаливото одобрение на началника на ЦРУ — отбеляза Пол.

— Не би могъл и не го направи. — Усмивката на Бенсън беше мрачна и далеч не приятелска.

— Макар да положихме големи усилия, не можахме да се справим и с тримата — обясни Томсън — и след това ни отрязаха.

— Беше време да напуснем кораба — продължи Бенсън, връщайки се отново на първоначалната тема на разговора. — И така решихме да се пробваме в частния сектор. Накрая се спряхме на „Ализарин Глоубъл“.

— И тук се появява генерал Брент — въздъхна Томсън и наля още кафе на себе си и на Пол. — Не го харесвахме особено, но имахме нужда от него заради връзките му с президента Юкин. Трябваше да проследи бързо една сделка с „Газпром“, която беше от решаващо значение за „Ализарин“, преди да я грабне конкуренцията. С други думи, мислехме, че можем да му вярваме.

— Сбъркахме — призна Бенсън, след което се изправи и отиде до пианото, стоя до него известно време и го гледа, сякаш чуваше в главата си някаква често изпълнявана мелодия, може би военен марш.

Или може би си представяше как ще убие Брент. Внезапно се обърна, лицето му беше напрегнато и мрачно.

— И сега ни хвана за топките. Това е нещо, което нито президентът Карсън, нито ние самите можем да позволим или да изтърпим.

— Затова ви доведохме тук, господин министър — рече Томсън и остави чашата си. — Нямахме нито времето, нито възможностите да привлечем вниманието ви по някакъв друг начин.

Пол откри, че кафето и храната вече не му се услаждат.

— Какво мислите, че мога да направя аз?

— Почакайте — спря го Томсън. — Още не сте чули най-лошата част.

Едуард Карсън седеше сам във временно уединение, доколкото един американец може да е сам. Седеше с голяма чаша малцово уиски до ръката си в апартамента си в хотела срещу Кремъл, от другата страна на Червения площад. Той надникна през прозореца и видя, че отново е започнало да вали сняг — толкова късно през пролетта, сякаш се намираше в Уайоминг или Монтана. Наистина удивително. Наблюдаваше с някакъв безстрастен интерес как снежинките се въртят и се топят върху стъклото като нощни пеперуди, хвърлящи се към светлината.

След това извади мобилния си телефон и набра Джак.

— Джак, къде, по дяволите, се намираш? — попита Карсън. — И което е по-важното, къде, по дяволите, е дъщеря ми? Лин ми каза, че я е изпратила с теб. Можех да й се ядосам, но, честно казано, по-лесно ми е да навикам теб. Помисли ли изобщо какъв риск за сигурността представлява това?

— Мисълта за това не ме е напускала и за миг, Едуард. Бях против да я взема с мен, но едва ли трябва да ти казвам каква е госпожа Карсън, когато си науми нещо.

— Какво, за бога, си е мислела?

— Беше ужасена, че Али ще се изплъзне от хората, които я наблюдават, и ще отиде неизвестно къде в град, който почти не познава — град, който, трябва да призная, е далеч по-опасен от самолета, с който тя и аз отлетяхме за Киев.

— Предполагам, че вече не е в самолета — каза президентът.

Дългото познанство на Джак с Карсън му позволи да пропусне сарказма му покрай ушите си.

— Това е дълга история.

— Е, изплюй камъчето. Как е дъщеря ми?

— Украинският въздух върши чудесна работа — чувства се доста по-добре.

Тази хубава новина веднага уталожи гнева на Карсън.

— По дяволите, крайно време беше! Нека ти кажа, че Лин ще се успокои, като чуе това — изсумтя той. — Али не ти се пречка, нали?

— Точно обратното, оказа се много полезна.

— Е, това вече е изненадващо. Но чуй ме, Джак. Не искам тя да бъде излагана на каквато и да е опасност. Според мен трябва да я изпратиш обратно тук.

— Тя не е някакъв пакет и освен това няма абсолютно никакъв шанс да се съгласи.

— Тя те слуша. Ако настояваш…

— Едуард, чуй ме, това може и да не е най-безопасното място за нея, но нали знаеш каква е рехабилитационната клиника, в която беше тя? Вече си наясно, че няма да говори с никой там, но говори с мен. Онова, през което е преминала, трябва да излезе навън, то я изяжда отвътре.

Известно време Карсън мълчеше.

— Добре, по дяволите! Ако тя дава признаци, че се връща към нормалния живот, това е най-важното. — Като не знаеше какво да добави, той подхвана друга тема, с която можеше да се справи. — Е, откри ли дали смъртта на Лойд Бърнс е била случайна, или е преднамерено убийство?

— Имам значителен напредък, но все още ситуацията не ми се е изяснила напълно.

Гласът на Джак звучеше слабо и изтъняло, сякаш идваше от обратната страна на луната, но президентът успя да научи подробностите от пътуването му в Украйна и онова, което беше разкрил до момента.

— Осъществил си сериозен напредък, Джак — каза Карсън с въздишка. — Дръж ме в течение. И предай на Али, че я обичам.

— Ще го направя.

Президентът прекъсна връзката и остави телефона. Помисли си, че в моменти като този, когато бе притиснат под тежестта на събитията, осъзнаваше, че е сам. Това го накара да се върне към любимия си Шекспир. Кралете го бяха привличали открай време — още докато беше студент. И никой от монарсите, описани от Шекспир, не го бе запленявал толкова, колкото Хенри V — един хуманен владетел, който разбираше какво означава да се чувстваш изолиран заради кралската си кръв. Но беше и достатъчно прозорлив, за да знае, че произходът му го отличава от обикновения човек само с разкоша и общественото положение, които му осигуряваше, или както беше казал Шекспир — с церемониалността. Най-ясно това беше показано на читателя или зрителя в сцената, в която в навечерието на битката Хенри се дегизира с плащ и качулка, сяда сред своите войници и започва да разговаря с тях, да им разказва истории и да спори, сякаш е един от тях. Нищо не би могло да го подготви по-добре за предстоящото утро на смъртта от размяната на хапливи шеги с хората му, от усещането да стъпва по една и съща земя с тях, да окаля ботушите си в същия оборски тор и да слуша похотливите им и шумни гласове.

А с кого разполагаше Карсън? Чувстваше се сам и изолиран. Вече не се доверяваше на генерал Брент, но нямаше правдоподобно извинение да го освободи от длъжността му или да го изпрати обратно у дома. Дени беше в другия край на света, погълнат от тайното си проучване. Карсън егоистично съжаляваше, че е изпратил Джак на мисия.

Той се изправи, отпи от уискито, докато гледаше втренчено Кремъл с недоволен поглед. Вече започваше да съжалява, че през първите деветдесет дни на президентството си бе заложил на това споразумение с Русия. Генерал Брент беше този, който го беше уговорил да постъпи така. Той беше изтъкнал, че американският народ има нужда преди всичко от по-голяма сигурност, а тя може да бъде постигната със закриването на иранската ядрена програма. За съжаление това не можеше да бъде направено без помощта на Юкин.

Помисли си, че Брент можеше и да е прав за всичко това, но истината беше, че Карсън не вярваше на Юкин, а сега вече не вярваше и на генерала. Ето защо беше решил да вкара разузнавателните снимки в играта сега, вместо да ги пази като резервен вариант.

Не че той самият беше невинен, не хранеше илюзии по този въпрос. Затова обичаше Шекспир — защото неговите крале бяха толкова наясно със себе си. Те не бяха подвластни на заблудите на обикновените смъртни. Бяха проницателни дори и в лудостта си. Знаеха, че ръцете им са оцапани с кръв, че са извършвали убийства и че са издавали трудни заповеди, заради които едни са се издигали, а други са изпадали в нищета или животът им е увисвал на косъм, за да бъде накрая пожертван на бойното поле. Освен това не забравяха удобно за заговорите и предателствата, които бяха утъпкали пътя им към короната.

В блуждаещото му съзнание се появи един от любимите му редове от „Хенри V“: „От колко радости лишен е кралят, които всекиму достъпни са!“

Той поднесе чашата към устата си, но вече я беше изпил. Останалата част от уискито „Талискер“ беше в бутилката в другия край на стаята, но вместо да отиде да я вземе, той остави празната чаша и се насочи към преходната врата.

Един длъгнест чернокож младеж, който, изглежда, не се чувстваше особено удобно в костюма си, вдигна поглед към президента и дотолкова се стресна от вида му, че шоколадовата му кожа пребледня. Протегна ръка към портативния дефибрилатор и попита:

— Сър, да не би да се чувствате…?

— Спокойно, добре съм. — Карсън седна на стола срещу човека, когото на шега наричаха Дефибрилатора — доктора, съпровождащ го, за да му окаже помощ, в случай че получи сърдечен удар. — Седни, седни!

Президентът погледна към съвсем малкия преносим компютър, който Дефибрилатора беше сложил в скута си.

— Наваксваш с новините от реалния свят, а?

— Не, господин президент, пращам имейл на дъщеря ми Шона.

— В какво училище е тя?

— Ами, в специално училище. Луда е по конете.

— Какви коне язди, каква порода — английска или уестърн? Дъщеря ми язди…

— Нито едната от двете, господин президент. Има синдрома на Аспергер. Концентрира се много добре, особено върху нещата, които харесва, и в това отношение е нещо като гений, но не изпитва чувства.

— Не те разбрах. — Президентът смръщи вежди. — Несъмнено обича теб и съпругата ти.

— Не, господин президент, поне не и в нормалния смисъл. Не чувства нищо — радост, тъга, страх, любов.

— И въпреки това каза, че е луда по конете.

— Да, тя откри начин, по който да ги възпитава. Това е своеобразен напредък, макар че, да си призная, аз самият не го разбирам. Конете я очароват, но по начин, който нито аз, нито съпругата ми можем да проумеем. Може би те я разбират, кой знае? Общо взето, тя живее в свой собствен свят. Сякаш е в стъклен буркан, през който нищо не може да премине. Онова, което още повече влошава положението, е, че тя напълно си дава сметка за това. Затворник е на собственото си съзнание и го знае.

Президентът помисли с остра болка за собствената си дъщеря, която според закъснялата му преценка отдавна беше загубил. Беше глупаво да се преструва, че не е така. Не можеше да я разбере по начина, по който, изглежда, я разбираше Джак — дори по-лошо, започваше да губи търпение с нея. През каквото и да бе преминала, то беше приключило веднъж завинаги. Защо не можеше да го остави зад гърба си като нормално човешко същество? Той разполагаше само с ограничено време, което можеше да посвети на нея и на проблемите й. Беше свикнал да решава проблемите, а не да ги оставя да продължават да се развиват като безкрайно кълбо канап. Как, по дяволите, той и Лин бяха дали живот на създание, което не изпитваше към тях нищо друго, освен презрение? Разбира се, това го навеждаше на въпроса какво чувства той самият към нея. И, естествено, отговорът бе, че я обича — трябваше да я обича, тя беше негова дъщеря. Трябваше да я защитава с цената на живота си, но това не означаваше, че трябва да я харесва или пък да я приема каквато е. А и какво знаеше тя за истинския свят? Демонстрираше единствено презрение към компромисите, които той беше принуден да прави, за да спечели и запази политическата си власт. Напоследък той се люшкаше между силното желание тя да излезе от депресията или както там се наричаше състоянието, в което бе изпаднала, и мигове, в които му писваше от неприемливото й, детински нарцистично поведение. Лин открай време имаше навика да отстъпва пред прищевките и заплахите на дъщеря им, а сега го правеше още повече от преди, но неговото търпение вече се изчерпваше.

Дефибрилатора се размърда неспокойно и накара Карсън да си помисли: „И при него има душевна болка. И двамата сме бащи без късмет — между нас всъщност няма разлика.“ На глас каза:

— Наистина съжалявам…

Търсеше името на мъжа в паметта си, когато Дефибрилатора му се притече на помощ:

— Реджиналд Уайт, сър. Реджи.

— Да, разбира се. Реджи. Много добре. — Надяваше се широката му усмивка да замаже пропуска му. — Аз съм гладен, Реджи. Ти гладен ли си? Какво ще кажеш да хапнем нещо? — Протегна се към телефона, но един от телохранителите го изпревари.

— Какво да ви донеса, сър? — попита агентът от Сикрет Сървис.

— Какво ще кажеш за бургер, не, голям чийзбургер? Как ти се струва, Реджи?

— Господин президент, със сигурност имате по-важни неща за правене от това да ядете бургер с мен. — Уайт изглеждаше леко ужасен, сякаш целият му свят се бе обърнал с краката нагоре.

— Всъщност нямам, Реджи. А и да имах, в момента искам да направя точно това — заяви той и се обърна към агента: — Два големи чийзбургера и пържени картофки. Обичаш ли пържени картофки, Реджи? Добре, кой не обича. Тогава ще си разделим една голяма порция. И две коли — добави той, след което се обърна отново към Реджиналд Уайт: — Сега искам да чуя всичко за Шона и нейния напредък. Имаш основателна причина да се гордееш с дъщеря си.

— И по-лошо ли става? — изненада се Пол.

— Боя се, че да — кимна Томсън.

В този момент Бенсън се върна до канапето, но този път седна до Пол, а не срещу него.

— Сега следва истинската история на генерал Брент.

— Не и преди да видя дъщеря си и внука си — отсече Пол.

— Нямаме време…

— Вие въвлякохте семейството ми в тази бъркотия, Бенсън. — Пол се изправи. — Разполагам с достатъчно информация, за да отида при президента, и това ще го спаси, но не и вас двамата, за съжаление.

— Ако ни оставите да ви обясним всичко докрай — подхвана Томсън и разтревожен, също се изправи.

— На ваше разположение съм — отвърна Пол — след като се видя със семейството си и ги уверя, че не умирам.

— Имате предвид — отбеляза Бенсън, — че след това може и да не искат да ви видят.

Пол поклати глава.

— Вие сте наистина интересни хора. — Той вирна нос. — Не си мислете, че ще ви улесня. Вие ще им кажете, че не съм неизлечимо болен. Лъжата си е ваша, сега си сърбайте попарата, която сте надробили.

Бенсън хвърли мрачен поглед към Томсън, който кимна едва доловимо. След това се изправи тежко, намести сакото си, отвори плъзгащите се врати и ги поведе през коридора към един мрачен и тъмен кабинет.

Пол изведнъж се почувства ужасен. Не беше виждал дъщеря си от осем години и дори не знаеше как изглежда внукът му Арън. Засега беше само едно име, което всеки момент щеше да се сдобие с лице. Пол осъзна, че може да приеме отхвърлянето от страна на Клер — за него тя се беше превърнала в сянка, в изображение от фотография, избледняло с времето и постепенно изгубващо се от паметта. Донякъде и тя като Луиз се беше затворила в своя личен „Петуърт Менър“, сякаш и тя страдаше от Алцхаймер, и това че го беше забравила, не беше по нейна собствена воля. Беше му по-лесно или поне по-малко болезнено да мисли за нея като за болна и неспособна да контролира ума и емоциите си. По този начин я беше запазил като пеперуда в кехлибар — като малкото момиче, за което все още си спомняше как седи на коляното му, докато заедно рецитират думите на „Лека нощ, луна“.

Но ето че сега тя беше тук и се изправи от пода, на който седеше до Арън, като приглади полата си по същия начин, по който Бенсън беше пригладил панталоните си — малък, но показателен жест за добро възпитание, но и признак на нервност. Той едновременно я познаваше и не я познаваше, защото снимката в съзнанието му беше избледняла, изтъняла и крехка като оризова хартия.

Стояха, гледаха се един друг и мълчаливо оценяваха щетите, които времето беше нанесло на човешката плът и сърце. Да, Клер беше по-възрастна, но беше и по-красива, сякаш последния път, когато я беше видял, Великият скулптор все още не е бил довършил творбата си.

— Съжалявам за мама.

Тя заговори първа и гласът й изведнъж се оказа малко по-дълбок и плътен, отколкото той си го спомняше, но освен това в него имаше известна острота и неловкост, сякаш тя не беше съвсем сигурна към кого се обръща.

— Така е по-добре. Сега е спокойна и отново е себе си.

В неговия глас се долавяше същата острота и неудобство и той с изненада осъзна, че е доста възможно, дори вероятно и той да е избледнял в нейното съзнание със същата неизбежна сигурност, с която тя чезнеше от неговото.

— Моят внук — каза Пол почти пряко сили, защото онова, което не би могъл да понесе, бе да бъде отхвърлен от Арън.

Гърлото му се стегна и пресъхна.

Тя сведе поглед към момчето с отривисто движение на главата, сякаш съзнанието и тялото й не бяха съвсем в синхрон.

— Арън, изправи се, моля те. — Гласът й се промени и стана по-ясен и настоятелен, когато се обърна към сина си.

Момчето — Арън — се надигна от мястото си на пода, където се занимаваше с айфона си, обърна се и застана до майка си и с лице срещу Пол.

— Арън — обади се Клер, — това е дядо ти. Името му е Денис.

— Здравей — каза Арън.

Момчето беше по-високо, отколкото си беше представял Пол, но пък той нямаше опит с осемгодишните момчета, нямаше с какво да ги сравнява, освен с Клер на тази възраст. За негово облекчение Арън не приличаше на баща си или по-скоро на неприятния спомен, който Пол имаше за него. Донякъде приличаше на самия Пол, което накара сърцето на министъра да замре за миг. Сякаш виждаше лицето на безсмъртието — едно друго негово аз, което тъкмо поемаше по неравния път на живота.

— Здравей, Арън — мъчително изрече той със сърце, качено в гърлото, и въпреки онова, което беше заявил на Бенсън, добави нетърпеливо и почти ентусиазирано: — Майка ти може да ти е казала, че съм болен, но не съм. — Установи, че най-сетне може да се усмихне. — Чувствам се съвсем добре.

— Татко, истина ли е това? — попита го Клер.

Но Пол остана безмълвен. Беше така запленен от внука си, че не стана ясно дали изобщо я е чул.

— Истина ли е това, господин Бенсън? — обърна се тя към Бенсън с лице, поруменяло от гняв и възмущение. — Вие ми казахте, че баща ми е неизлечимо болен.

— Да, ами, това не беше съвсем вярно.

— Не беше съвсем вярно? — повтори като ехо Клер. — Господи!

Тя се наведе напред под такъв ъгъл, че беше принудена да направи една крачка към него. Крачка, която се стори агресивна и заплашителна на Пол, който излезе от подобното си на транс състояние. Дъщеря му изглеждаше така, сякаш се готвеше за нападение. Бенсън се изправи пред нея, както би го направил един бивш военен — застанал като истукан, но с очи, изпълнени с унижение от напускането на полесражението.

— Вие излъгахте мен и сина ми и увеличихте болката ни… Майка ми току-що почина, безподобна гадино!

Бенсън не отстъпи, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да отговори. Не можеше да измисли никакво извинение, изправен пред нейната ярост. Пол си помисли, че „ярост“ е точната дума, защото в гнева й имаше нещо старомодно и традиционно, което го караше да се гордее с нея. И точно в този момент, когато бледата и крехка представа, която имаше за нея, се сблъска със силата на пълнокръвното й присъствие сега и се превърна в нещо реално, миналото и настоящето се смесиха в едно и по някакъв мистериозен и алхимичен начин го върнаха на него.

Той се обърна към Бенсън и каза:

— Искам да остана насаме със семейството си.

Бенсън отвори уста, вероятно за да повтори отново, че времето е от съществено значение, но когато срещна погледите на Пол и дъщеря му, се отказа и реши да не казва нищо.

След като Бенсън си тръгна, Пол остана сам срещу духовете и демоните, които го измъчваха дори когато храбро, но безуспешно се опитваше да ги изблъска дълбоко в подсъзнанието си.

— Значи — подзе Клер с изтънял и ужасно напрегнат глас — си добре. Чувстваш се добре.

Той кимна, внезапно загубил способността си да говори.

— Но как се оказа тук? Какво искат тези хора?

— Все още не знам. — Пол се чувстваше по-сигурен, когато разговаряха за Бенсън и Томсън.

— Това са важни хора.

— Ами, бяха такива — призна той. — Може би все още са. Малко или много, ме отвлякоха и когато ме докараха тук, ми казаха, че мога да видя теб и Арън, ако ги изслушам.

— Забелязах, че не ги слушаш.

— Вместо това обърнах ситуацията в своя полза.

— Това е толкова типично за теб, татко.

Той се прокашля, искаше му се да има чаша вода, с която да преглътне следващия си въпрос.

— Ти… — Почувства нов прилив на страх, сякаш влизаше в обитавана от духове къща или в леговището на опасно животно. — Омъжена ли си?

— Не, не съм. — Това беше просто констатация, лишена от униние или самосъжаление. — Лорънс така и не се върна, не е виждал Арън. Аз не бих искала това.

— Разбирам. — Беше се оказал прав за онова привилегировано копеле.

Този поток от информация беше последван от смутено мълчание, по време на което Арън местеше поглед от единия към другия и обратно, а веждите му бяха смръщени по маниер, които съвсем не беше детски, сякаш се опитваше да долови явните и скритите чувства и емоции, носещи се около него.

— Сигурно ти е било трудно през тези последни месеци с мама — предположи Клер. — Съжалявам, че не можех да идвам да я виждам по-често.

— Няма нищо, аз… — Той спря насред изречението.

Би било толкова лесно да съхрани и дори да украси илюзията на Клер, че е прекарвал много време с Луиз, когато всъщност не го бе правил. Чувството за вина и угризенията бяха здрава основа, на която можеха да се съберат отново и да е сигурно, че тя ще го обикне отново. В началото вътрешният му импулс беше точно такъв — същото чувство на егоизъм, което му беше попречило да е близо до Луиз. Пол си помисли, че бе напълно възможно и Клер да се е поддала на същия импулс. Но той вече не можеше да продължава така. Сега не беше време за егоизъм или лъжи. Осъзна, че колкото да беше трудно, можеше да се справи далеч по-лесно с това да бъде отхвърлен от Клер и Арън, отколкото да бъдат събрани отново от една лъжа.

— Скъпа, истината е, че и аз постъпих като теб. Прекарах далеч по-малко време с майка ти, отколкото трябваше. Истината е…

Той погледна за момент към Арън, който го наблюдаваше с пронизващите си и смущаващи детски очи. И точно този поглед му даде силата да продължи. Усмихна се с благодарност на момчето, преди да довърши:

— Истината, е че не можех да понеса да я виждам в това състояние. Тя не ме познаваше, не реагираше на песните, които обичахме да слушаме заедно.

Дори не осъзнаваше къде се намира. Беше заключена на място, за което нямаше ключ.

В очите на Клер проблеснаха сълзи.

— Прекарах толкова време да те мразя и да не те допускам до себе си… — Тя спря, за да изтрие сълзите от очите си с изящния си показалец. — Затворих те в същата ужасна стая, в която беше и мама. Не можех да понеса да виждам когото и да е от двама ви. Не исках Арън да вижда баба си в такова състояние и да я запомни само като… — Тя пристъпи колебливо към баща си. — Сега нея я няма и аз осъзнах, че нищо не може да я върне, нищо не може да върне предишните дни… Но ти си тук, татко. — Тя не се сдържа и погледна към сина си, а след това добави предизвикателно: — Арън е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Виждам това ясно, толкова ясно — каза Пол и наистина вярваше във всяка своя дума.

25.

— Джак, съжалявам — Али опря глава в рамото му, — съжалявам, съжалявам, съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, скъпа. Нямало е как да знаеш какво ще се случи. Ами ако и двете бяхте загинали, мислила ли си за тази възможност?

Тя безмълвно поклати глава.

Сърцето на Джак се сви. Разкритието на Али го свари неподготвен. Той не я обвиняваше за решението й и не го смяташе за предателство към дълбокото й и трайно приятелство с Ема. Изпитваше единствено болка, че това я бе измъчвало през цялото време в допълнение към ужаса, който Хер й беше причинил.

— Джак, моля те, кажи нещо — обърна се към него Али с отчетлива нотка на отчаяние в гласа.

Джак знаеше, че няма никаква полза да се чуди какво би станало, ако Али беше зад волана в утрото на смъртта на Ема. Никой никога нямаше да узнае какво бе накарало дъщеря му да излезе от пътя с висока скорост и да се удари в онова дърво. Можеше да я попита следващия път, когато тя се появеше, но подозираше, че няма да знае или да си спомни. Във всеки случай Ема вече настойчиво бе поискала от него да продължи напред и да забрави за чувството на вина, което го измъчваше. Това настрои мислите му да се разширят в правилната посока и да обхванат различните гледни точки.

Видя, че застаналата до Каркишвили Аника ги наблюдава, и завъртя Али с лице към себе си.

— Чуй ме, и двамата чувстваме вина за изборите, които сме направили в утрото на смъртта на Ема, и може би тази рана няма да се излекува напълно. Но те уверявам, че никога няма да можем да разберем това, освен ако не се освободим от чувството на вина и не спрем да се самонаказваме. Това е, което Ема би искала да сторим сега повече от всичко друго.

— Не знам… — В очите на Али проблясваха сдържани сълзи. — Не знам дали ще мога.

— Първо трябва сама да го поискаш. Али, толкова много ти беше отнето. — По лицето й премина мрачна сянка и за миг му се стори, че тя ще рухне в ръцете му, затова той продължи все така спокойно, но с известна нотка на настойчивост: — Време е отново да подредиш нещата вътре в себе си.

— Какво искаш да кажеш? — разтърси глава тя.

— Струва ми се, че знаеш. — Той си пое дъх. — Мислила ли си, че Хер ще те убие, че ще умреш?

— Искам да се прибера вътре.

— Никой не те спира. — Джак се сдържа с усилие да не я сграбчи.

Али извърна поглед, хапейки долната си устна, и след това кимна отривисто.

— В един момент бях напълно сигурна, че няма да оцелея.

— Тогава се е случила — обясни той — малка смърт, частична смърт, съзнанието ти се е подготвяло да потъне в забвение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си едновременно жива и мъртва. — Джак се приближи до нея и сниши глас. — Нещо в теб е умряло или пък се е разболяло тежко в онази седмица с Хер.

— Грешиш, грешиш! — нададе вик тя.

— Ако погледнеш на себе си от тази перспектива, всичко, което казваш или правиш, придобива абсолютен смисъл. Ти си изпълнена с ярост, презрение и злоба, след това се преобръщаш и ставаш най-сърдечното и любящо същество, което човек може да си представи. Имаш проблеми със съня, а когато заспиш, си преследвана от кошмари. Обожаваш Ема, но си и ужасена от нея — ужасена, че тя ще поиска по някакъв начин да ти отмъсти за онова, което ти смяташ за своето предателство към нея, за това, че не си била до нея тогава, когато, от сегашна гледна точка, Ема най-много се е нуждаела от теб.

— В момента не искам нищо друго, освен да умра. — По лицето на Али се стичаха сълзи.

— Тези думи ти носят утеха, защото ти всъщност не ги мислиш наистина.

— Не ми казвай какво мисля… — В пълните й със сълзи очи проблесна гняв.

— Али, спри. — Гласът му беше строг, но не и груб. — Знаеш ли, бях ти наистина ядосан, когато се появи в самолета. Готвех се да те върна обратно, но майка ти малко или много ме принуди да те взема. През последните няколко дни обаче видях нещо в теб — решителност, както и силна воля за оцеляване, — така че не ми казвай, че искаш да умреш, защото знам, че просто си свикнала да говориш и да мислиш по този начин. Но това не е истина и ти го знаеш.

Сега Али изглеждаше по-спокойна или поне по-способна да слуша онова, което той й говореше. Тя беше все още в шок и Джак разбираше, че ще й е необходимо известно време, за да обмисли разговора им и да позволи на мислите и чувствата й да намерят равновесието, от което тя се нуждаеше, за да продължи напред.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна, сложи глава на гърдите му и се отпусна тежко върху него, сякаш беше напълно изтощена.

Аника, която бавно вървеше към тях, очевидно реши, че вече може да се приближи до тях.

— Джак, аз бях причината за буйната реакция на Али.

— Ще трябва да ми обясниш това.

И Аника го направи. Тя му разказа за разговора, който беше водила с Али, и как той бе ставал все по-оскърбителен и заядлив в опитите й да принуди момичето да излезе от черупката, която я изтощаваше.

— Помисли ли изобщо какво правиш? — Той сложи покровителствено ръка около раменете на Али и я притисна по-близо до себе си.

— Принудих я да се погледне отстрани — меко отвърна Аника. — Тя трябваше да стигне до това състояние, да потъне толкова надълбоко, че единственият й изход да е нагоре.

— А ако беше скочила от скалите?

— Тя не иска да се самоубие, Джак. — Аника сложи нежно ръка върху тила на Али. — Ако наистина искаше, щеше вече да го е направила.

Джак я погледна и разбра, че тя казва истината. След това се огледа наоколо, сякаш едва сега забелязваше мястото, където се намираха, и видя отдалечения на известно разстояние Каркишвили, който ги наблюдаваше със смесица от състрадание и снизхождение. Олигархът повика хрътките си, които заподскачаха около него. След това се обърна и тръгна с бърза стъпка обратно към имението, а кучетата го следваха по петите.

— По-добре да влезем в къщата — предложи Джак, като хвърли поглед на бързо смрачаващото се небе. Вятърът се беше усилил и духаше откъм водата, а внезапната влага във въздуха подсказваше, че скоро ще завали дъжд.

Заместник-премиерът Ориел Батчук чакаше пред сградата на дядя Гурджиев, когато възрастният мъж се върна у дома. Той се беше притаил до входа като привидение, облечен в коженото си палто, което беше едновременно зловещо и абсурдно. На челото му беше прихлупена ниско мека шапка в стила на трийсетте години. Изглеждаше така, сякаш се явява на кастинг за снимките на „Кльощавият“ или „Пет гроба по пътя за Кайро“. При други обстоятелства тази гледка можеше да се стори забавна на Гурджиев. В сегашната ситуация обаче единственото чувство, което изпита, бе, че му предстои да се изправи лице в лице срещу съдбата си.

Когато Гурджиев се приближи, Батчук отстъпи от входа, но мракът, който той носеше със себе си, остана.

— Получих обгорения ти подарък — каза той, като имаше предвид пожертването на Бороньов, чието още топло тяло Гурджиев беше оставил в краката на агентите на Батчук, — но се боя, че този път това не е достатъчно.

Гурджиев стоеше спокойно и се стараеше да изглежда невъзмутим.

— Което означава какво?

— Този път Аника е затънала много навътре в лайната — толкова навътре, че дори и аз не мога да я прикрия.

— Това ли си правил досега? — Гурджиев позволи на дълбоко стаения си и отдавна тлеещ гняв да избликне навън. — Не знаех, че някога си направил нещо за нея…

— Противно на странната ти заблуда, че си всезнаещ, не всичко ти е известно.

— Моля те. Ти беше твърде зает да правиш неща с нея, вместо за нея.

Двамата мъже се гледаха втренчено един друг с такава силна неприязън, че човек би помислил, че се опитват да се унищожат един друг със силата на умовете си.

— Разбирам недоволството ти и ти съчувствам — рече накрая Батчук. — Само двамата с Аника знаем какво се е случило. Тя не би ти казала, а и аз със сигурност няма да го направя.

— Тя беше едва на дванайсет, беше дете!

— Определено не се държеше като дете. — Усмивката на Батчук беше едновременно самодоволна и презрителна. — Виждаш ли, ти никога не си я познавал наистина, не си подозирал на какво е способна и така и не схвана каква всъщност е тя.

— Аз съм този, когото тя нарича „дядя“.

— Така е, наистина. — Тонът на Батчук даваше ясно да се разбере, че това негово изказване беше всичко друго, но не и отстъпление. — И освен това си невежа и още не си узрял за истината. За разлика от Павел от Тарсус още не си имал своята среща по пътя към Дамаск19, но пък изглежда си изверг.

— Изверг?

— „А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг.“ — Батчук цитира Първото послание на свети апостол Павел до коринтяните.

— За запален атеист си доста запознат с Библията.

— Обичам да изучавам слабостите на враговете си — заяви Батчук, с което искаше да намекне на Гурджиев, че слабата връзка между тях е прекъсната — вече не бяха „врагоприятели“. — Така или иначе, дойдох да те предупредя или по-точно да ти дам възможност да предупредиш Аника. Идвам за нея аз самият, а не някои, когото съм наел или на когото съм наредил да ми свърши работата. Това ще направя лично, със собствените си ръце.

— Как можеш… — Дядя Гурджиев направо се разтрепери от едва сдържан гняв. — Това е чудовищно. Как можеш да го направиш?

— Като се има предвид какви решения е взела, как бих могъл да не го направя?

— Знаеш какво означава това.

— Знам — кимна Батчук.

— Между нас вече нищо няма да е същото.

— Скъпи мой, дядя Гурджиев — каза Батчук използвайки подигравателно обръщението на Аника към възрастния мъж, — нищо между нас не е същото от момента, в който за пръв път видях Аника.

— Сторих онова, което сметнах за правилно — рече Аника — но знам, че невинаги правя верния избор.

Джак я изучава известно време. Стояха на входа на имението на Магнусен, пред банята, където беше влязла Али. В този момент и двамата не искаха да я оставят сама. Що се касаеше до Джак, усещането, че е станал жертва на необмислените постъпки на Али и на неспособността на майка й да я контролира, се появи отново с пълна сила. И все пак, той много добре осъзнаваше, че няма никакъв смисъл да продължава да се ядосва на тази ситуация, защото от момента, в който бяха излетели от „Шереметиево“, той се беше примирил с отговорността, че трябва да пази дъщерята на президента от онези, които биха искали да я отвлекат или да й навредят, както и от самата нея.

— В това отношение ти и Али си приличате — отбеляза той. — Изглежда, че тя е неспособна да разбере какво е добро за нея или пък може би омразата, която изпитва към себе си, я подтиква да търси опасни ситуации.

Аника се усмихна с усмивка, която най-добре би могла да бъде описана като потайна или поне иронична — сякаш думите му я бяха върнали към някакви скрити спомени.

— Виждаш я в толкова чиста и съвършена светлина, Джак, и аз наистина ти се възхищавам за това. Искам да кажа, че тя е толкова сложна личност — не че повечето хора не са сложни, но в нея има нещо, което…

Тя внезапно спря, сякаш промени решението си, и очите й се отнесоха в някакво друго време и на друго място. Джак не за пръв път виждаше това да се случва с нея и приликата с изражението, което понякога наблюдаваше при Али, го порази. И в този момент, когато перспективата в съзнанието му към този специфичен куб на Рубик се промени, той започна да се чуди колко ли още прилики има между тези две жени.

Очите й с цвят на халцедон се насочиха отново към него. На светлината, идваща от входа, те изглеждаха прозрачни.

— Джак, нали не ме мразиш за това, което направих?

— Направила? Какво си направила?

— За онова, което казах на Али.

— Не, съвсем не. Тя има нужда от всичката помощ, която може да получи, дори и понякога да й е трудно да понесе онова, което чува.

— Чувствам се облекчена. — Аника сложи ръка върху неговата. — След всичко, което се случи…

— Точно за това става дума. — Джак внезапно реши да хване бика за рогата. — Аз не знам какво се е случило с теб.

— Какво? Нали ти казах.

— Всъщност не го направи. Когато за пръв път видях белезите ти, реших да не те питам как си ги получила, защото мислех, че това би означавало да се бъркам в личния ти живот, но сега искам да знам.

— Защо? Защо сега изведнъж това стана важно?

— Вече ти казах, че имаш необичайното умение да разбираш младата жена, която срещна само преди няколко дни. Искам да разбера как го правиш.

От време на време до тях достигаше тихото ехо на стъпки и на приглушени гласове. От момента на пристигането им имението беше оживяло, сякаш очакваше именно тях. Няколко коли бяха паркирани на широката, застлана със ситен чакъл площадка пред къщата, а във вътрешността й се носеше усещане за очакване и оживление на забързани приготовления.

— Умея да я разбирам — отвърна Аника, — защото и двете сме били пречупени.

Очите й с цвят на минерал го изучаваха с плашеща настойчивост. Човек можеше да се изгуби в тези очи, дори повече от това — можеше да поиска да се изгуби в тях. Джак загуби усещането за време и за място и я прегърна. Почувства в голите й ръце трепета на емоциите, които бушуваха в нея.

— Разбирам я — продължи тя, — защото и аз като нея бях отвлечена. Защото съм точно като нея.

— Скъпи, едва опита сладкиша — смъмри го вдовицата Танова. — Да не би да съм прекалила с канелата?

— Не, Катя. — На устните на дядя Гурджиев се появи лека усмивка. — Просто си мислех за миналото.

Катя Танова дойде и седна до него край масата в трапезарията. Бяха в нейния апартамент, който беше елегантно мебелиран по последна западна мода. Тя не беше от хората, продължаващи да живеят с миналото като много от нейните приятелки, харесващи все същите неща, които харесваха и на трийсет или четирийсет години. Техните домове бяха като музеи или мавзолеи, в зависимост от това доколко цинично би се изразил човек. Лицето, което Катя показваше пред обществото — спокойно, благоприлично и дори прекалено въздържано, — рязко контрастираше с поведението й, когато беше сред близки хора, или поне с държанието й с Гурджиев, с когото бяха наистина близки. С него тя беше като млада жена — кокетна и закачлива. Често отмяташе глава назад и се смееше или пък подхващаше с него интелектуален разговор, което той намираше за определено еротично.

— За повечето хора това не е особено хубаво, а за теб е направо ужасно.

— Може би си права, но не мога да се сдържа — кимна той със сериозно изражение.

— Тя е дошла да те види, нали? Срещнал си се с Аника.

Той гледаше през прозореца към грозно оголените клони на едно дърво.

Катя носеше рокля на цветя без ръкави, която беше достатъчно къса, за да разкрие силните й крака, но не толкова, че да изглежда неприлично. Беше свалила обувките си, преди да седне. Краката й, обути в прозрачни чорапи, бяха доста красиви.

— Винаги ставаш толкова меланхоличен, когато я видиш. И миналото…

— Понякога успявам да заблудя себе си, че съм щастлив, или да изпитам задоволство, че съм скроил някоя хитра игричка. Много рядко успявам да се почувствам отново млад, но това усещане винаги избледнява и след това осъзнавам, че просто съм се заблуждавал. Изразходвам толкова много енергия да не обръщам внимание на миналото, да го забравя или — и това би било най-добре — да го залича, но то се връща да ме преследва отново и отново. — Той се извърна от прозореца с мрачна усмивка. — И как би могло да е иначе?

— Но, скъпи, как можеш да продължаваш да се самообвиняваш, след като…

— След като вината не е моя? Трябваше да го знам, трябваше да го предвидя…

— Как би могъл? Да не си магьосник?

— Де да бях — щях да унищожа миналото и да го променя с едно махване на ръката! — Във вика му имаше силно страдание. — Такъв ужасен край. Никой не заслужава такова нещо.

— Особено Ники. Тя беше твоя дъщеря, но и моята най-добра приятелка и ужасно ни липсва и на двамата. — Катя сложи ръка върху неговата. — Но ние всъщност не говорим за Ники, нали? Нея отдавна я няма и болката и страданието не могат да я достигнат. Но Аника…

— Не мога да определя страданието на Аника, защото до ден-днешен не знам какво й се е случило.

— Дори и да знаеше, каква щеше да е ползата, освен че щеше да ти донесе още болка и самообвинения? А, скъпи мой, ти вече изпитваш достатъчно и от двете. — Тя побутна чинията със сладкиша по-близо до него. — Хайде, хапни нещо! Ще се почувстваш по-добре.

— По дяволите! Нищо няма да ме накара да се почувствам по-добре! — Той се отдръпна от нея и почти едновременно с това се изправи.

При рязкото си движение събори чинията от масата. Тя се разби на стотици парчета в излъскания до блясък под. Навсякъде се разпиляха трохи от сладкиша.

Той застана прав до стената и захапа едно от кокалчетата на ръката си, докато сиамската котка на Катя изпълзя изпод дивана, където се беше скрила при суматохата, наведе глава и започна методично да си хапва от десерта.

Катя не каза нищо. Тя отиде в кухнята, върна се с метла и лопата и коленичи на пода.

— Недей — каза той. — Аз ще го събера.

Приведе се, много нежно взе метлата и лопатата от ръцете й и прекара следващите няколко минути в почистване. Котката се приближи до него, изви гръб и се отърка в крака му. Когато Гурджиев приключи, на пода не беше останало нито едно парче от порцелана, нито троха от сладкиша. Явно сиамската котка, която се облизваше, нямаше нищо против — беше си похапнала доста добре. Катя я беше научила да е придирчива към храната като истинска малка дама.

— Утре ще излъскам пода — успокои го Катя и му махна да седне срещу нея, след като възрастният мъж изхвърли насъбрания боклук.

Той прие поканата й и седна тихо, с ръце между краката като ученик, хванат да прави пакост.

— Чуй ме, скъпи, има някои неща в живота, които не ни е съдено да знаем. Има въпроси, на които не получаваме отговор, макар да ги задаваме отново и отново. Трябва да се опиташ да приемеш това, въпреки че знам по-добре от всеки друг, че това противоречи на твоята същност. Ти си мъж, роден да намира отговорите на най-трудните въпроси, и когато това се превърне в норма на поведение, не е лесно да погледнеш към една празна стена и да си кажеш, че това е всичко и няма нищо зад нея. Защото, скъпи мой, да, това е всичко. Що се касае до Аника, в сърцето й има важни тайни, които не можеш да знаеш. Мракът зад тази стена е нейна собственост, не твоя, каквото и да си мислиш. Знам, че приемаш това за провал. „Трябваше да го знам, трябваше да го предвидя“ — това са думите на мъжа, който търси истината. Както Аполон е донесъл светлина на света, така и ти всеки ден откриваш отговори, но понеже нямаш отговора на онова, което се е случило с Аника…

— Трябваше да я защитя.

— В един съвършен свят, да — отбеляза Катя, — но, скъпи, в един съвършен свят нямаше да е нужно да я защитаваш. — Очите й намериха неговите и тя се усмихна. — Ала този свят е далеч от съвършенството и нищо не става лесно или бързо, нито по начина, по който ни се иска. Светът е неразбираем и колкото повече се стремим да го проумеем, толкова по-загадъчен става той. И знаеш ли защо е така? Животът е низ от морални компромиси и с всеки компромис, който правим, губим по малка частица от себе си. Когато не се налага да правим компромиси, трябва да правим жертви, а жертвите ни променят безвъзвратно, докато не заприличаме на онова дърво отвън. Помисли какво си пожертвал за Аника — отиде до края на света, до място, което дори не съществува на картите, за да я предпазиш. Моля те, помисли за това следващия път, когато ти се прииска да кажеш: „Трябваше да го знам, трябваше да го предвидя.“

— Да, да, това е истина — отвърна той с глас, който го издаваше, че разумът му мисли едно, а сърцето му чувства друго.

Беше му нужно усилие, за да отвърне на усмивката й, но по погледа й разбра, че тя бе оценила това.

— Всичко, което каза, е истина. — Той се огледа наоколо, сякаш се бе събудил от сън. — Ще ти купя нова чиния.

— Благодаря, но не се безпокой за това. Не е първата, която си чупил, и няма да е последната — засмя се тя. — Затова ти сервирам в този сервиз — той беше сватбен подарък от майка ми и никога не съм го харесвала особено. Толкова е… не знам, може би викториански. На нея много й подхождаше, но не и на мен.

— Майка ти и нейните лъжи — рече той и печално поклати благородната си глава.

— Лъжите са онова, което ни събра — отбеляза тя. — Лъжите, които трябваше да създадем, и което е далеч по-лошо, да задълбочаваме, за да продължим с живота си. И тези лъжи изискваха морални компромиси и жертви, които не бихме променили, макар и да съжаляваме за тях. Аз излъгах съпруга си, а ти излъга Батчук. Аз станах приятелка на съпруга си, за да не може той никога да разбере колко ми е противен, а парите му ми дадоха свободата да живея живота си както искам. За него аз не съществувах като сексуален обект, а дори и да съм била такъв, това е продължило месеци или може би дори седмици. Що се отнася до теб, скъпи мой — тя се наведе и го целуна по бузата, — ти се помири с Батчук, защото всичко в твоя свят зависеше от съюза ти с него. Беше необходимо цялото ти умение и чар, за да го убедиш в искреността, си, защото той знаеше много добре, че имаш всички основания да искаш да го унищожиш. Чудя се как успя да го постигнеш? Аз самата не бих могла да се справя, макар че доста усъвършенствах актьорските си умения през годините.

— Той ме помоли за нещо и аз го изпълних — отвърна той. — Някой беше застанал на пътя му, някой, когото той не можеше да докосне, до когото дори не можеше да се доближи. А аз можех. Съвсем просто е.

Гурджиев се изправи с ръце в джобовете на панталоните си и погледна към разкривеното дърво навън.

— Скъпи, точно ти от всички хора трябва да знаеш, че нищо не е просто, особено когато за да получиш някой отговор, трябва да сложиш край на нечий живот.

— Знам, че не ме съдиш, защото си пределно наясно какъв беше залогът. Когато отправи молбата си към мен, той знаеше, че трябва да я изпълня, и това му доставяше удоволствие. Мисълта, че може да ми нареди какво да правя, му се нравеше. Трябва да му е било адски приятно да знае, че аз ще изпълня поръчката му, защото е бил сигурен, че това ще ми причини болка, като същевременно ще го отърве от един трън в окото, който той самият не би могъл да извади.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че тази смърт е запазила Аника в безопасност?

Той кимна, без да се обърне.

— Онова, което стори Батчук, беше чудовищно, неописуемо и извратено. Сякаш самият Сталин се бе върнал от гроба.

Катя се изправи и застана до него.

— Не си намислил нещо глупаво, нещо, заради което да те убият, нали? Остави нещата както са.

— Твърде късно е, събитията вече се задвижиха. Батчук е тук, в Киев. Търси Аника.

— Ти я обучи добре.

— Защото бях принуден да направя сделка с дявола. Да не искаш да кажеш, че трябва да оттегля защитата си?

— Погледни това дърво. — Тя плъзна ръка около кръста му. — То е издържало на суши, градушки, светкавици и проливни дъждове, които са превръщали земята около него в кална река. Но ето го, стои. Корените му не са поддали и то не е било пречупено. Може да е грозно и приведено, може да не е толкова високо, колкото е било някога, но то устоява, скъпи, устоява.

— Време е — обяви Майлс Бенсън, изправен на вратата на затъмнения кабинет, където най-ярката светлина идваше от айфона на Арън. — Господин министър, наложително е веднага да довършим разговора си.

Но Клер му хвърли толкова свиреп поглед, че не му остана нищо друго, освен да отстъпи назад, сякаш тя го беше бутнала физически.

— Добре — отвърна Пол, без да отделя очи от дъщеря си, която сега му се струваше по-красива от всякога.

Когато реши, че не иска да го вижда повече, тя беше още дете. Сега беше зряла, самоуверена жена. Той се зачуди как, по дяволите, се беше случило това! Осем години не бяха чак толкова много време. От друга страна, беше цял един живот за някои малки създания и дори вечност за други. Клер беше оползотворила възможно най-добре тези осем години, а какво беше направил той с времето си?

— Изчакай ме — помоли я той. — Няма да се бавя.

— Дори и да се забавиш — каза Арън, а блестящите му, ясни очи спокойно наблюдаваха новооткрития му дядо, — мама и аз няма да си тръгнем без теб. — Той вдигна поглед към Клер. — Нали така, мамо?

Морган Томсън ги чакаше. Беше отворил стъклените врати към библиотеката и когато ги видя да приближават, махна с ръка и предложи:

— Да се поразходим.

До извития мост и езерцето водеше пътека в японски стил, направена от тъмносиви камъни, всеки един от които беше малко по-различен от следващия, но все пак свързан по някакъв начин с него. Докато се приближаваха към водата, Пол можеше да види черно-бели, сребристи и златистооранжеви отблясъци под повърхността, когато слънчевата светлина попадаше върху плуващите насам–натам японски шарани. За негова изненада Бенсън взе шепа суха храна и я поръси по водата. Лакомите риби се издигнаха към повърхността с отворени уста, за да глътнат храната.

Томсън възприе професионалното поведение, което толкова обожаваше, и заяви:

— Вярвате ли, или не, но това споразумение ще утвърди властта на президента Юкин и вътре в Русия, и извън нея.

Изведнъж Пол се сети за разговора си с Едуард Карсън в лимузината в деня на погребението на Лойд Бърнс. Президентът беше изразил изненадата си, че Брент се опитва да го накара да приеме по-бързо споразумението въпреки опасенията на Карсън. Пол докара изражение на любезно внимание.

Томсън беше сключил ръце зад гърба си и главата му беше леко обърната нагоре, сякаш душеше въздуха за подслушвателни устройства или за знаци, указващи каква ще е съдбата им с Бенсън в крайна сметка.

— Както без съмнение знаете — подхвана той, — откакто Юкин е на власт, контролът на правителството върху компаниите, съставляващи руския фондов пазар, нарасна от двайсет и пет на четирийсет процента.

— Ако това не е тоталитаризъм — намеси се Бенсън, загледан надолу към насъбралите се шарани, — тогава не знам какво е.

— Освен това той превърна изборите за губернатори в подигравка — продължи Томсън, сякаш Бенсън не беше казал нищо. — Никой не може да влезе в предварителните списъци, ако не е одобрен от Юкин.

— Или пък от неговия главен палач Ориел Йовович Батчук — добави Бенсън, без да влага ирония в думите си.

— Това е същото. — Томсън сви рамене. — Батчук е вицепремиер. Той е човек на Юкин и зависи от властта му. Но в известен смисъл Майлс е прав — дори и сам по себе си Батчук е труден противник.

— Като шибан Сталин на новото време — разгорещи се Бенсън. — По ръцете му има толкова много кръв, че хората казват, че живее в кланица.

— Много смешно — рече Пол.

— Той е руснак — каза Бенсън с равен тон, — така че кой, по дяволите, знае, може да е истина!

— Хитро копеле е тоя Батчук. — Томсън срещна погледа на Пол. — По-хитър е дори от Йосиф Висарионович. — Имаше предвид Сталин.

— И къде ни води всичко това? — попита Пол.

— Отличен въпрос — отбеляза Томсън и започна да се изкачва по извития мост, а другите двама го последваха.

В най-високата част на арката му той спря, хвана се за парапета и се загледа надолу в дълбините на езерцето.

— Генерал Брент е сключил някаква лична сделка с президента Юкин, нямаме никаква представа за подробностите, но мога да ви заявя недвусмислено, че веднага щом разбрахме за това, прекъснахме всякаква връзка с него. Въпреки това Брент е в Русия, действа на своя глава, взел е закона в ръцете си и ние нямаме начин да го спрем.

— Батчук ръководи „Тринадесет“ — обясни Каркишвили на Джак, — което е тайна структура…

— Знам какво е „Тринадесет“ — прекъсна го Джак.

— Продължавате да ме изненадвате, господин Макклюр, наистина е така — повдигна вежди Каркишвили. — Но вероятно не знаете, че „Тринадесет“ бе създадена от Батчук по една-единствена причина — заради тайното разкриване на огромно находище от уран, вероятно едно от най-големите в света, в Североизточна Украйна, много близо до руската граница. Добавете към това и факта, че Кремъл установи, че собствените му запаси от уран са далеч по-малки от очакваното, и ето ви зараждаща се международна криза в чудовищни размери. Онова, което е от съществено значение, за да се разбере защо сегашната ситуация се е превърнала в криза, е обстоятелството, че Русия е твърдо решена да използва ядрена енергия — продължи Каркишвили. — Ние, тоест членовете на АУРА, на свой ред сме твърдо решени да запазим частна индустрията, свързана с производството на ядрена електроенергия, за да възпрепятстваме експанзионистките планове на Кремъл. Докато можехме, се борехме с Юкин, но той затвърди властта си твърде бързо и твърде добре. С помощта на Батчук президентът проникна зад защитите ни, обвини ни във финансови злоупотреби, а в случаите, когато това не свърши работа или не беше достатъчно — направо в държавна измяна. Присвои си нашите компании и щеше да ни изпрати в Сибир, ако не бяхме предупредени и не бяхме избягали тук, в Украйна.

Лошото време вече беше дошло откъм Черно море и дъждът биеше в стъклата на прозорците, докато Джак, Аника и Али седяха край огромната маса от полирано дърво в обширната трапезария в къщата на Микал Магнусен. С тях бяха и четирима членове на АУРА — широкоплещести мъже с лукави очи и без никакъв усет за изтънченост. Пред тях бяха наредени чинии с храна и кристални гарафи с водка, сливовица и сода. Трапезата беше достатъчна за цяла дузина хора, но никой не ядеше.

— Сега се случи най-лошото — отбеляза Каркишвили. — След като ние се оттеглихме, Юкин национализира ураниевия консорциум, точно както постъпи и с „Газпром“. Той беше стигнал до същото заключение, до което бяхме стигнали и ние почти десет години по-рано — че зависимостта на Русия от чуждия петрол, особено този на Иран, я поставя в стратегически неизгодно положение. Ето защо Юкин се съгласи на това руско-американско споразумение. Той не е против да направи отстъпки в традиционните си делови взаимоотношения с Иран, стига да има постоянна доставка на уран.

— Но това е невъзможно без огромното украинско находище.

Всички се обърнаха към мъжа, който беше влязъл в стаята. Той беше мрачно красив с грубата, недодялана хубост на Шон Конъри или Клайв Оуен. Косата му беше прошарена, а цветът на очите му беше такъв, сякаш мъжът е пътувал през снежна буря, за да стигне дотук. И кой знае — в миналото на този човек може би наистина се бяха случили метафорични снежни бури.

Той се обърна към Джак:

— Аз съм Микал Магнусен. Извинявам се, че не бях тук, когато пристигнахте. — Той направи пауза, изчаквайки появилия се помощник да прошепне нещо кратко в ухото на Каркишвили.

Каркишвили хвърли неволен поглед на Аника, който беше толкова бърз и предпазлив, че беше твърде възможно само Джак да го е забелязал.

— Затова Юкин има намерение да открадне урана — продължи Магнусен, — като използва служителите на „Тринадесет“.

— Доколкото знам, за да заработи една ураниева мина, са нужни десетина години — вметна Джак. — Не разбирам как нахлуването на територията на Украйна ще помогне в това отношение.

— А, точно тук е истинската гениалност на плана на Батчук. — Тези думи дойдоха от Маленко, друг от олигарсите дисиденти.

Плещест и плешив, той приличаше на кегла за боулинг и имаше издадената челюст на хищник и малки уши, разположени абсурдно ниско на главата му.

— Войските ще бъдат изпратени под предлог, че помагат на Украйна, но веднъж след като се установят в района, те няма да си тръгнат. Вместо това ще направят защитен пръстен, така че руските танкове да могат да пресекат границата.

— Ще бъде като шибана малка Чехословакия — намеси се друг олигарх, Глазков, като имаше предвид нахлуването на Съветския съюз в Чехословакия през 1968 г., — само дето руснаците ще спрат на пределите на урановото находище.

— Не могат просто да нахлуят в Украйна под измислен претекст — възрази Джак.

— Ще го сторят точно както го направиха в Грузия, където техните войски остават разгърнати.

— Икономическата ситуация в Украйна, особено в източната част, е бедствена до такава степен, че в няколко градове избухнаха размирици, които се разпространяват из цялата страна. — Магнусен говореше на хората, седнали на масата, но самият той остана прав. — Опитът ми подсказва, че несъмнено Юкин ще използва тази икономическа криза, заявявайки, че войските му навлизат, за да защитят интересите както на Русия, така и на Украйна.

— Но нашият проблем, който е и ваш, господин Макклюр, не е само Кремъл — продължи Каркишвили, — а и един от вашите сънародници. Юкин е подпомаган от американец на име Брент — ваш генерал и съветник на президента ви.

— Генерал Брент е архитектът на настоящото споразумение между Юкин и Карсън — обясни Джак. — Успехът на Карсън като президент е повече или по-малко свързан с ратифицирането на споразумението от двете страни.

— Това споразумение за сигурност е абсолютно вредно. След като бъде подписано, Юкин и Батчук ще изпратят своите войници от „Тринадесет“ в Украйна. Русия ще завладее урановото находище и заради споразумението със Съединените щати никой няма да посмее да спре Юкин.

— Съединените щати и президентът Карсън ще го спрат.

— Наистина ли го вярвате? — попита Магнусен. — Знаете много добре, че основната причина президентът Карсън да се съгласи на споразумението е желанието му да махне иранската ядрена карта от масата. По този конкретен въпрос Юкин ще спази думата си. Той е решил да хвърли Иран на вълците в замяна на това богато ураново находище, което ще задоволи нарастващите нужди на руските ядрени централи за десетилетия напред.

Умът на Джак работеше с бясна скорост.

— Ако Карсън вдигне ръка срещу руското нашествие в Украйна, той рискува Юкин да възобнови ядрената си търговия с Иран. И, разбира се, той няма да се осмели да направи това — цялото споразумение е изградено върху идеята за неутрализирането на ядрената програма на Иран.

— Схванали сте същността — кимна Каркишвили.

Внезапно умът на Джак му осигури различна гледна точка над ситуацията.

— Става дума за генерал Брент, нали? — попита той. — Той е сключил лична сделка с Юкин и в замяна на помощта си при подписването на споразумението ще получи дял от печалбите от урановото находище в Украйна.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Виждаш ли, Микал — обърна се Каркишвили към Магнусен, — бях прав да поверя тази част от нашия план на Аника. — След това се обърна към самата нея: — Намерила си идеалния човек, скъпа моя. Поздравления!

— Така че, както виждате — каза Томсън, — Брент е проблемът. Той излезе извън нашия контрол. Ние нямаме никаква власт в тази администрация, но вие имате.

Пол си пое дълбоко дъх.

— Нека изясним нещо — вие сте вербували Брент и сега искате от мен да оправя бъркотията, останала след него и след вас? — Той се засмя. — И защо, за бога, бих направил това?

— Защото, ако не го направите — отвърна Бенсън, — когато сделката на Брент с Юкин излезе наяве, вашият президент ще се окаже в затруднено положение. Положение, с което няма лесно да се справи, повярвайте ми.

— След което можете да се сбогувате с втория мандат — добави Томсън с професорски тон. — Вие и Едуард Карсън имате и лични взаимоотношения, нали? Искам да кажа, че сте приятели.

— „Приятелите не позволяват на своите приятели да шофират, когато са пили“ — цитира Бенсън една често показвана телевизионна реклама. — С други думи, генерал Брент е този, който шофира колата на президента, и той е много, много пиян.

Пол прокара ръка през косата си, но запази спокойно изражение. С тези двамата той имаше усещането, че пристъпва по много тънък лед. В момента имаше нужда да отстъпи крачка назад и да оцени бързо променящата се ситуация с проницателен поглед и трезв ум. Беше очевидно, че тези мъже си изкарват прехраната, възползвайки се от слабостите и грешките на другите, но сега самите те бяха допуснали грешка и бяха сбъркали в предвижданията си. Или пък сериозно бяха подценили Брент. Съдейки по онова, което му бяха казали досега, това беше една възможност, която те бяха пропуснали, и Пол нямаше намерение да насочи вниманието им към нея. Възможностите, които бяха изложили, бяха две: първо, генерал Брент се бе превърнал в Кърц, както образно се бе изразил Бенсън; второ, той ги беше надхитрил и беше използвал ресурсите им, за да създаде съюза си с Юкин, след което ги бе изоставил с наближаването на решаващия момент, в който Юкин и Карсън се готвеха да подпишат историческото споразумение. Ако Томсън и Бенсън казваха истината, светът щеше да види как високопоставен американски военен и един от най-близките съветници на президента се оказва съюзник на президента на Русия.

Разбира се, имаше и още една възможност, която се набиваше на очи — че двамата мъже се опитват да му извъртят страхотен номер, за да го накарат да попречи на Карсън да подпише споразумението, чиято цел беше точно онова, за което се молеха президентът и цялата му администрация — да се прекрати ядрената програма на Иран. Без внесените от Русия части, гориво и експертен опит иранците нямаше да имат друг избор, освен драстично да ограничат програмата или изцяло да я спрат.

Такава беше гатанката, пред която беше изправен Пол, и мрежата, от която трябваше да измъкне себе си и президента, без да навреди на репутацията му или да изложи на опасност споразумението за сигурност. Това му напомни за класическата главоблъсканица за пътешественика, който минавал през страна, населявана от две племена. Членовете на едното племе винаги казвали истината, а членовете на другото постоянно лъжели. Племето, което непрекъснато лъжело, било от диваци и канибали. Изследователят попаднал на група ловци, които бързо го обкръжили. Ала тъй като и двете племена му изглеждали еднакви, той разбрал в какво ужасно опасно положение се е оказал. Трябвало да зададе два въпроса. Първият бил „От кое племе сте?“, а вторият — „Ще ме изядете ли?“. Но към което и племе да принадлежали мъжете, те щели да му дадат едни и същи отговори — „Ние сме от племето, което никога не лъже“ и „Няма да те изядем“. И все пак крайният резултат щял да бъде съвсем различен — или щял да бъде в безопасност, или щял да умре от ужасна смърт.

Сега Пол беше изправен пред подобна ситуация — смъртоносна в политическо отношение, без възможност за допускане на грешка. Дали Томсън и Бенсън бяха членове на племето, което казва истината, или на онова, което лъже? Ако действаше в съответствие с тяхната информация и се окажеше, че те всъщност лъжат, той щеше да изложи на опасност не само президентството на Едуард Карсън, но и бъдещата сигурност на Америка. Но ако те казваха истината и той не предприемеше никакви действия, защото смяташе, че лъжат, щеше да се повтори същият кошмарен сценарий.

— Защо генерал Брент е издал заповед за ликвидирането на Джак Макклюр? — попита Пол.

— Не знаем — отвърна Томсън. — Единственото, което можем да кажем, е, че Брент трябва да е усетил, че Макклюр представлява непосредствена опасност за личната му сделка с Юкин.

Сега Пол знаеше, че трябва да каже на президента и да го накара да анулира заповедта, преди Джак да бъде убит. Искаше му се от все сърце Джак Макклюр да беше тук с него. Той щеше да разплете тази привидно безизходна ситуация, защото щеше да види нейни страни, които Пол не забелязваше. Но Джак не беше тук и Пол знаеше, че трябва да вземе важното решение какво да каже на Карсън. Той напрегна мозъка си, за да намери някакъв изход или поне да промени шансовете от петдесет на петдесет към процент, който да е по-благоприятен за него и за президента.

Онова, което беше ясно, онова, за което имаше неоспорими доказателства, бе, че генерал Брент сериозно и окончателно е превишил правомощията си. Този факт — единственият, с който разполагаше Пол — доказваше, че Томсън и Бенсън казват истината. Това заключение далеч не беше сигурно, но той се запита дали в този живот изобщо има нещо сигурно? Трябваше да се довери на тези двамата, но само докато се налагаше.

— Добре — наруши той продължителното мълчание, — ще се обадя на президента.

26.

Ориел Батчук седеше в прекомерно осветеното, боядисано в бонбонени цветове пространство на „Баскин Робинс“ в търговския център „Глобус“, който се издигаше в единия край на „Майдан Незалежности“ в Киев. Беше заобиколен от украинци със звънки гласове, които бяха облечени в дрехи на „Томи Хилфигер“ или „Пиер Карден“ и полагаха огромни усилия да приличат на американци.

Мислите му се отнесоха и се върнаха в миналото, към сблъсъка му с дядя Гурджиев — среща, която се бе надявал никога да не се състои, но която сега, от позицията на изминалото време, виждаше с кристална яснота, че е била неизбежна. Техните взаимоотношения бяха обречени да завършат с печален край, защото бяха измамни, изградени педантично от двама им върху лъжи, измислици, отричане и заблуждаване. Истината беше, че и двамата бяха правили компромиси, а също така и жертви — които не представляваха такава трудност за хора, лишени от морални ценности, — за да могат да живеят заедно в един и същи свят и да не се разкъсат взаимно на парчета. Чувствата помежду им, които ги свързваха един с друг на тяхна лична арена, бяха едновременно горещи като лава и студени като лед. И как би могло да бъде иначе, като се имаше предвид какъв страшен удар на съдбата ги бе сполетял?

Но, разбира се, сега, докато оглеждаше с невиждащи очи многоцветната сладкарница, той осъзна, че не е съвпадение, че е уредил срещата тук, на това място, защото именно на него за пръв път бе срещнал Ники, много преди „Глобус“ да е съществувал дори като идея в мислите на строителния предприемач, който го беше изградил. Тя се разхождаше с Гурджиев. Батчук си спомняше този момент така ясно, сякаш след като бе прехвърлена от очите в мозъка му, картината се беше запечатала там завинаги и нямаше да избледнее или да се разпадне. Тази първа среща с Ники не беше подвластна на времето и съществуваше извън него — сякаш беше зърнал за миг създание, което е повече от човек. За Батчук, който никога преди не си бе позволявал емоционална връзка с друго човешко същество, откликът, събуден в него от Ники, беше като пробуждане. Той се бе принудил да седне, макар времето за срещата му с Гурджиев още да не бе дошло. Вкаменен, наблюдаваше как тя се носи, хваната под ръка с Гурджиев. След това се отдели от него, притича покрай стреснатите купувачи и се хвърли в прегръдката на висок, царствен мъж с черна коса и светлокафяви очи. Мъжът се засмя, повдигна я и я завъртя, докато Гурджиев стоеше до тях с глупава усмивка на лицето.

Когато Ники целуна мъжа по устните, Батчук издаде неволен звук, който го ужаси. Сякаш някой беше забил в корема му шило за лед. Чувстваше се зле и замаян и затова беше в неизгодно положение, когато Гурджиев остави щастливата двойка и се приближи до Батчук, който се беше свлякъл на стола си.

— Да не си болен? — попита Гурджиев и се отпусна на стола срещу Батчук. — Потиш се като прасе.

— Снощи, или по-точно тази сутрин, пийнах повече водка — импровизира Батчук.

— Тези непрекъснати гуляи ще ти видят сметката, Ориел Йовович — Гурджиев се засмя, сякаш нямаше никакви грижи, — в това няма никакво съмнение.

Това беше по времето, преди Батчук да бъде избран за вицепремиер и преди Юкин да се издигне на самозвания си трон, но двамата вече бяха близки — звезди, издигащи се заедно в опасното небе на руската политическа машина. Всъщност Батчук беше този, който представи Юкин на Гурджиев. По онова време Гурджиев вече беше част от управлението в сянка, което провеждаше силова политика в Украйна, а и в цяла Източна Европа. Тогава беше задължително да се ползваш с подкрепата и влиянието на Гурджиев, за да се издигнеш до върховете на властта. Батчук беше почитател на историята на древния Рим и оприличаваше своя приятел на Клавдий — беше човек, напуснал кървавата турбулентност в центъра на източноевропейската политика, но не и коридорите на властта, откъдето в сянка манипулираше хора и събития. Както и Клавдий, той беше непривлекателна личност, която бе приела, че се намира в залеза на живота си, и като генералите от античността се задоволяваше да гледа от Палатинския хълм към великолепните вековни кипариси и да си припомня миналата слава. Това впечатление оставаше, докато човек не успееше да осъществи контакт — или може би по-правилния израз бе „да се сблъска“ — с поразителния му интелект.

Дълги години Батчук благоговееше пред начина, по който Гурджиев се справяше с Юкин и другите като него — с дискретност, проницателност и дяволска предвидливост. И колкото и да се стараеше, умът на възрастния мъж беше винаги шест-седем крачки пред него и тъй като Батчук не желаеше да си признае, че той самият не притежава такова умение, започна да завижда на Гурджиев и тази злоба бавно и неумолимо разяде приятелството им.

— Кой е мъжът с Ники? — попита той почти веднага, щом Гурджиев седна.

Нямаше намерение да го прави, но за своя изненада или по-точно ужас не успя да се сдържи.

— Това е Алексей Манданович Дементиев — отвърна Гурджиев.

Батчук се отвращаваше от себе си, защото не можеше да отдели очи от нея. Разбира се, беше чувал за Ники, но до този момент възрастният мъж го беше държал на разстояние от нея. Чудеше се дали го беше правил умишлено? Батчук наблюдаваше Ники и Алексей и глупаво ги ревнуваше, защото двамата сякаш си пасваха като две парчета на пъзел, като че ли още с раждането си бяха предопределени да споделят една и съща съдба. Те се притискаха един към друг толкова щастливо, че той беше сигурен, че само някакъв катаклизъм може да ги раздели.

— Двамата се срещат ли? — попита той наивно и глупаво и веднага се намрази за това.

— Може да се каже — засмя се отново Гурджиев. — Ще се оженят следващия месец.

Батчук се стресна и се върна в неприятното настояще. Започна да му се гади от пъстрите цветове в света на „Баскин Робинс“, от хленчещите деца и от изтормозените родители наоколо. Отвратен до дъното на душата си, той се изправи и се отдалечи.

— Ще се обадя на президента — заяви Джак — и ще му кажа какво става. Той ще вземе необходимите мерки по отношение на генерал Брент.

— Може и да го направи — съгласи се Магнусен, — но наистина ли смятате, че той ще спре подписването на това историческо споразумение заради вашето твърдение? — Той поклати глава. — Нямаме неоспорими доказателства за личното участие на Брент.

— Но аз знам, че той е наредил ликвидирането на Аника — възпротиви се Джак. — С това със сигурност е надвишил правомощията си.

— Може да е така, а може и да не е, няма как да разберем — намеси се Каркишвили, — но по-трудният въпрос, главоблъсканицата, която не можем да решим, е дали някой стои зад генерал Брент и ако е така, кой е той. Именно затова се нуждаем от вас. Защото дори и да се отървем от Брент и да спрем подписването, това може да не е достатъчно, за да попречим на Юкин и Батчук да заповядат на войските си да пресекат границата. Нямате представа колко отчаяно се нуждае Русия от нови енергийни ресурси и колко далеч е готов да стигне Юкин, за да се сдобие с тях.

— Така или иначе, ще трябва да уведомя президента — настоя Джак.

— Разбираме това — кимна Магнусен, — но преди да го направите, трябваше да ви обясним колко огромен е залогът. Ако Русия премине границата с Украйна, без споразумението да е подписано, това ще предизвика регионална война, която бързо ще ескалира и в нея ще бъде въвлечена и вашата страна.

Джак премести поглед от Магнусен към Каркишвили.

— С други думи, всички ние ще закъсаме, ако споразумението бъде подписано, и ще закъсаме двойно повече, ако не бъде.

— Освен ако не намерите решение — кимна Каркишвили.

— Аника беше права от самото начало — мисля, че вие сте единственият, който може да го направи.

— А ако такова решение не съществува? — попита Джак.

— В такъв случай се боя, че всички ние сме обречени. — Каркишвили огледа лицата на хората в стаята и всяко следващо изражение му се струваше по-мрачно от предишното.

— Тогава ще дойде краят на всичко — на алчността за богатство, на жаждата за власт. В този последен миг всички ще се сгромолясат, дори и водачите на империи.

Президентът на САЩ тъкмо се беше върнал от Кремъл, след като бе получил пълното съгласие на Юкин за споразумението. За лека изненада на Карсън руският президент не възрази подписването да е на следващия ден в осем часа вечерта местно време — дванайсет часа в Щатите. Така щеше да има повече от достатъчно време, след като интернет сайтовете и лотовете си кажат мнението, всички основни новинарски програми да направят своите обзорни репортажи които да се появят в емисиите в шест и седем часа.

Той беше седнал за първото си нормално хранене за последните дни, когато мобилният му телефон иззвъня. Целият му антураж, включително и прессекретарят, се засуетиха защото той седеше срещу главния политически кореспондент на „Тайм“, които се готвеше да го интервюира за водеща статия на списанието за следващата седмица.

Президентът отговори на обаждането, защото то беше от Джак. Той се извини, изправи се, прошепна нещо в ухото на прессекретаря и след това бързо излезе от трапезарията на хотелския си апартамент, както винаги придружен от телохранителя си, който в този случай се беше натоварил с оборудване, предназначено да смущава всякакви опити за подслушване.

— Джак, как напредваш? — попита Карсън. — Али добре ли е?

— Али е добре, дори се чувства отлично.

— Ами, тогава изглежда, че твоята компания е най-доброто лекарство за нея — отбеляза Карсън, изпълнен с благодарност.

И да беше усетил моментен изблик на ревност, той веднага изчезна след разкритията на Джак. Гласът на Макклюр сякаш дълбаеше мозъка на Карсън с бормашина.

— Нека бъдем наясно — каза Карсън, докато гледаше през един от прозорците на хотела към снега, който се трупаше върху Червения площад, — твърдиш, че генерал Брент е сключил някаква лична сделка с Юкин относно находището с уран в Североизточна Украйна?

— Точно така, сър.

— А какво ще кажеш за „Ализарин Глоубъл“?

Настъпи известна пауза, преди гласът на Джак да прозвучи отново в ухото му.

— Никога не съм чувал за „Ализарин Глоубъл“.

— Нито пък аз допреди десет минути, когато ми се обади Денис Пол. — Една млада жена вървеше с мъка през широкия площад, превита под напора на вятъра, и Карсън се зарадва, че не е навън, но това беше, кажи-речи, единственото нещо, което го радваше. — Това е някакъв конгломерат с множество пипала, в който работят Бенсън и Томсън. Те наели Брент, за да им помогне да сключат сделка с „Газпром“. Според онова, което са казали на Денис, Брент е сключил тази странична сделка с Юкин. Те го уволнили в момента, в който разбрали за това, но той не обръщал внимание на съобщенията им. Действа в защита на собствените си интереси, а не на техните. Те са убедени, че е полудял.

— Едуард, предполагам, че не е нужно да изтъквам, че става дума за твоите политически врагове. Какво кара Пол да мисли, че може да им се довери?

— Всъщност не им се доверява наистина. Но понеже беше загрижен за изтичането на разузнавателна информация, той се беше заел със строго поверително разследване на всички хора от моя вътрешен кръг, по време на което е намерил доказателства, че „Ализарин“ са финансирали зимните пътувания на Брент до Москва. Сега генералът до такава степен е излязъл извън контрол, че е издал нареждане за ликвидирането ти. Разбира се, след разговора си с Денис аз незабавно го отмених.

— Някой остана ли на терена?

— Не — увери го Карсън, — всички агенти бяха отзовани.

Настъпи кратко мълчание, докато, както предположи президентът, Джак осмисляше шокиращите новини.

— Сега разбирам защо смята, че аз съм заплаха за него, но онова, което не схващам, е как е научил — рече Макклюр накрая. — Откъде Брент знае къде си ме изпратил и с какво се занимавам?

— Уместен въпрос — отбеляза Карсън. — Мисля, че е добре да откриеш отговора.

— Точно това се опитвам да направя — увери го Джак. — Какво става със споразумението?

— Съдейки по онова, което току-що ми разказа, изглежда, че няма лесен начин да се откажа от подписването му, Джак мрачно отвърна Карсън. — Ако откажа да го подпиша или дори се опитам да отложа церемонията, след като Юкин направи всичко възможно, за да изпълни нашите искания не само ще изглеждам като глупак, но и ще унищожа политическия капитал, които съм натрупал по време на подготовката за подписването. Не, освен ако не успееш да намериш друго решение, подписването ще се състои утре в осем часа вечерта.

Джак прибра мобилния си телефон и започна да проиграва в ума си многобройните вектори на информацията, предоставена му от президента. Голяма част от нея изглеждаше противоречива или направо лъжлива. Той и за миг не повярва, че Томсън и Бенсън биха се загрижили за интереса на когото и да било, освен за техния собствен. Според президента те не искаха споразумението с Юкин да бъде подписано. Твърдяха, че и споразумението, и главният му създател генерал Брент представляват опасност за страната, но дали казваха истината? От изобличаващите доказателства, които Пол беше открил, изглеждаше, че те казват истината за Брент. Тогава дали лъжеха за опасността, свързана със споразумението? От Каркишвили вече беше научил какви събития вероятно щяха да последват, ако съглашението бъдеше подписано утре. Ако трябваше да намери решение на тази безизходна ситуация, то трябваше да го стори в следващите двайсет и четири часа.

Размишленията му бяха прекъснати от Каркишвили, който целеустремено крачеше към него.

— Господин Макклюр, радвам се, че успях да ви намеря. Получих обезпокоителна новина.

Изведнъж мислите на Джак се върнаха към онзи момент в които помощникът се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Каркишвили, и онзи странен, предпазлив поглед, който Каркишвили отправи към Аника.

— Гурджиев, чичото на Аника, е застрелял един от членовете на АУРА, олигарх дисидент и мой приятел, който се казва Риет Меданович Бороньов.

— Трудно ми е да повярвам — усъмни се Джак. — Какво, за бога, би го накарало да убие един от вашите хора?

— Нямам представа — призна Каркишвили. — Въпреки това той е застрелял Бороньов пред двама от хората на Батчук и им е предал тялото. Има потвърждение от свидетел. — Каркишвили изглеждаше искрено объркан. — Това е катастрофа, защото Бороньов беше един от дисидентите, които Батчук и „Тринадесет“ смятаха за мъртви. Погрижихме се за това. Сега Батчук вече знае, че това не е било вярно, и мога да се обзаложа, че ще провери и останалите, които би трябвало да са мъртви — с други думи, всички нас.

Сега пред Джак се появи ново парче от пъзела — също като Аника дядя Гурджиев беше част от АУРА, но тогава защо беше убил човек, когото техните врагове смятаха за мъртъв?

— Може би Бороньов е бил двоен агент — предположи Джак, — който тайно е работел за Батчук.

— Невъзможно — категорично поклати глава Каркишвили. — Запознахме се още по времето, когато бяхме амбициозни младежи, в неделя вечеряхме с него и семейството му, имахме общи бизнес сделки.

— Всичко това не доказва нищо друго — изтъкна Джак, — освен че той е бил идеален кандидат за двоен агент.

Вече се беше сетил за причината, поради която това не можеше да е истина, но преди да успее да каже нещо, Каркишвили поклати глава още по-енергично от преди.

— Не, боя се, че Гурджиев е предателят. Той и Батчук се познават от много години — познанството им е по-близко и по-отдавнашно дори и от нашето с Бороньов. Гурджиев от години се преструва на приятел на Батчук, но може би и това е било хитрост, може би са работели заедно.

— В АУРА няма или поне не е имало двоен агент — настоя убедено Джак. — Ако Батчук е знаел, че сте живи през цялото време, досега да ви е избил. Тогава АУРА нямаше да съществува и да се противопоставя на него и на Юкин.

— И все пак сега Гурджиев трябва да се е съюзил с Батчук — не се отказваше Каркишвили. — Няма друго обяснение за постъпката му.

— Вие не харесвате дядя Гурджиев, нали?

— Какво?

Джак забеляза, че с раздразнението си Каркишвили се опитваше да прикрие изненадата и смайването си, и разбра, че е докоснал болно място.

— Не харесвате Гурджиев и аз бих искал да разбера защо.

— Аз също.

Двамата мъже се обърнаха и видяха Аника, която тихо се беше появила зад тях и сега беше застанала с леко разкрачени крака и ръце, скръстени на гърдите, между Каркишвили и относителната безопасност на трапезарията.

Генерал Брент седеше в един безистен малко встрани от Червения площад, откъдето се разкриваше гледка към мрачните стени и кули на Кремъл, и се чудеше какво ли би било усещането да си съставен изцяло от енергия. Докато наблюдаваше безкрайната пелена от сипещ се сняг, той се опитваше да си представи света от гледната точка на снежинка — пълния мраз и чистотата и симетричността на абсолютната тишина. Кой не би искал да се наслади на такъв миг, необезпокояван от страховете, напреженията и тромавите опити за манипулация на цивилизацията. Желанието да запазиш контрола си върху нещата беше непознато в света на снежинката и така беше по-добре.

С всеки изминал час контролът му се изплъзваше все повече. Вече не можеше да вдигне от лежанка тежест, двойно по-голяма от неговата собствена, а болното му от артрит ляво коляно не му позволяваше да бяга по два километра на ден, както беше правил десетилетия наред след тринайсетгодишната си възраст. Косата му оредяваше и изтъняваше, вече не можеше да яде хотдог с чили или табаско, без да страда от последствията, и имаше нощи, в които гледаше младите момичета с тъжния копнеж на старец. Нямаше никакво съмнение, че тялото му се влошава с обезпокоителна скорост и не му служи както трябва. Той все по-често се улавяше, че не иска да е част от това тяло или по-точно да е затворен вътре в него. Колко по-лесно щеше да му бъде, ако беше чиста енергия и не му се налагаше да се безпокои за тази гниеща плът, която продължаваше да го предава на всяка крачка.

Не можеше да каже кога тази нихилистична представа за света се беше настанила в мислите му, може би семето й винаги е било загнездено някъде дълбоко в прагматичното му и високоорганизирано съзнание. С ненадминатата хитрост на параноик той подозираше, че семето беше започнало да пуска корен в момента, в който се беше пенсионирал от армията, която беше неговият строг баща и утешаваща майка в продължение на повече от четирийсет години. Светът извън армията му изглеждаше странно и неприятно място, докато не се научи да се отдръпва от него точно толкова, че да се озове на границата на неговата реалност и нито стъпка по-далече. Обстоятелството, че често говореше по телевизията, беше превъзходен начин да остане недостъпен, самотен и скрит, макар и пред очите на всички. Колкото повече се появяваше по телевизията и колкото повече идиотски водещи му задаваха своите безсмислени въпроси, толкова повече той се затваряше в себе си. Славата е нещо мимолетно, ако трябваше да перифразира Джордж Патън20, един от неговите светци покровители, но това не безпокоеше Брент, защото му беше дошло до гуша от нея. Телевизията беше причината да му се гади вече от славата или по-точно от онова, което минаваше за слава в този постмодерен свят. Сега единственото, за което копнееше, бе сигурност, която пенсията му не осигуряваше, като се имаше предвид, че синът му страдаше от синдрома на Даун и се нуждаеше от грижи, чиято цена далеч надвишаваше сумата, покривана от здравната му осигуровка. Изглеждаше странно и направо несправедливо, че след като бе прекарал целия си съзнателен живот в служба на родината си, на стари години беше завладян от мисълта за пари, нещо, за което на младини не беше мислил изобщо, тъй като домът, храната и пътните му разноски се покриваха изцяло от армията на Съединените щати.

Той си погледна часовника, след като сервитьорът донесе двойно еспресо с водка, което той бързо изпи, силно наклонил назад глава като онези посивели италиански рибари, които беше срещал в Кий Уест. Той харесваше това място. Отдавна мечтаеше да се премести в Маратон или Исламорада и да лови риба, да се пече на слънце и да се напива до козирката в десет сутринта или когато си пожелае.

Веднага щом довърши подсиленото си кафе, той отново си погледна часовника и се намръщи. Юкин закъсняваше с обаждането си по засекретената линия. Той даде знак на сервитьора за още едно двойно кафе с водка и продължи мрачно да седи на мястото си с глава, потънала между костеливите му рамене, и вперил сърдит поглед към осветената фасада на Кремъл, сякаш можеше с усилие на волята да принуди Юкин да му се обади. Тишината беше оглушителна и озадачаваща и той реши да я удави в алкохол и кофеин. Глътна втората си напитка също толкова скоростно, колкото и първата — толкова бързо, че сервитьорът още не се беше отдалечил от масата.

— Още едно кафе — поръча Брент на превъзходен руски език — и донеси бутилката с водка.

Сервитьорът кимна и отиде да изпълнява поръчката без никакъв коментар.

Брент мрачно си помисли, че мрази и това — Москва беше шибано студена дори и в края на април. За бога, валеше сняг! Тази измамна пролет можеше със същия успех да е и януари. Несъзнателно потри длани в бедрата си, опитвайки се да раздвижи кръвта в тях. Поне алкохолът беше загрял стомаха му.

Сервитьорът се върна горе-долу по същото време, когато иззвъня и телефонът му. Той го остави да звъни с натежало сърце, докато сервитьорът сложи кафето и бутилката с водка на масата и си тръгна.

— Да — каза той в телефона, притиснат до ухото му.

— Всичко е подпечатано и изпратено, остава само да се подпише — обясни в ухото му познатият глас на Юкин. — Хареса му, че задълбах във всички онези условия, които всъщност изобщо не ми бяха нужни. Оказахте се напълно прав — идеята да насочим вниманието му към незначителните подробности в споразумението беше правилният начин да го накараме да подпише.

Генералът пресуши половината кафе на един дъх, след това отвори бутилката и сипа неблагоразумно голямо количество водка в чашата си. И точно в този миг той почувства огромната си омраза към Русия като цяло — не само към Юкин и Батчук, — която винаги беше изпитвал, но толкова години бе потискал. Тя беше причината за безброй безсънни нощи и пристъпи на язвата му от момента, в който бяха прекратили работата му на бойното поле, за да се изправи лице в лице с руснаците. Бяха го учили, че врагът без лице е най-добрият враг, защото е най-лесно да го мразиш, но руснаците му показаха, че този урок е една голяма лъжа. Те бяха като деца дотолкова, доколкото не се бяха научили да се държат подобаващо в цивилизованото общество, а вместо това се ръководеха от всички неприкрити и смущаващи прищевки и желания на своите инстинктивни импулси, без да се замислят за тяхната уместност и крайните последствия.

— Споразумението е точно такова, каквото се надявахме да бъде. — Юкин звучеше все по-весел и доволен. — Благодарение на вас получих всичко, което исках, и вие също ще получите обещаното. Можете да сте сигурен, че вече сме на финалната права и ще ви кажа защо. Спомняте ли си човека, с когото се срещнахте тук през декември — Камиров?

Генералът наистина си го спомняше — космат, подобен на маймуна мъж, с широки рамене и лоши маниери. Брент имаше ярък спомен за вечерята с двамата мъже в една леденостудена снежна нощ. Камиров разясняваше правилните методи за държане в подчинение на хора, които са враждебно настроени. Лицето му лъщеше от мазнина, а между зъбите му се бяха заврели парчета червено месо.

— Човекът, когото вие направихте президент на Чечения.

— Повече би му подхождало да бъде наречен „вманиачен убиец“ — отбеляза Юкин. — Изпратих го там заради репутацията му на силен водач, защото трябваше да овладея терористичния бунт в Чечения. Откакто е на власт, той нареди да бъдат убити дванайсет бивши военни, политически опоненти и техните телохранители. Откриват телата им къде ли не — в Будапеща, във Виена, в Дубай — и ситуацията стана неудобна. Местните полицейски шефове съвсем разбираемо са ядосани, че трябва да събират нашата мърша от своите улици, но Камирев върши толкова добра работа при неутрализирането на бунтовниците, че нямам друг избор, освен да го оставя на поста му. По дяволите, какво да се прави, изглежда, че тези хора обичат разрушението. А аз само подхранвам тази им страст. Повдигам този въпрос, защото Източна Украйна изпадна в тежка икономическа депресия. Там вече имаше размирици, както и в Молдова и в Германия. Тези разрастващи се граждански вълнения са извинението, от което се нуждаем, за да вкараме войските си в Североизточна Украйна и да ги задържим там. И след като споразумението със Съединените щати бъде подписано, нито една държава няма да се осмели да се изправи срещу нас. Благодаря ви, генерале. Както поиска прессекретарят на президента Карсън, насрочих официалното подписване за утре в осем часа вечерта, за да получим максимална публичност. Когато подпишем споразумението пред хиляди телевизионни камери, вашата роля в нашето малко представление ще приключи и сметката ви в Лихтенщайн ще се напълни догоре с кюлчета злато. Кажете ми, генерале, как се чувствате като богат мъж?

— Ориел Йовович?

Звукът на дрезгавия глас на Лимонев върна Батчук в настоящето и към шарения интериор на „Баскин Робинс“, от който можеха да те заболят очите.

— Странно място за среща.

— Да тръгваме — заяви Батчук, като се изправи на крака, — имам работа за теб.

Както обикновено, спомените от миналото бяха вгорчили настроението му и сега не беше настроен за безсмислени разговори.

— Можехте да ми изпратите текстово съобщение както обикновено — отбеляза Лимонев, докато слизаха с ескалатора до подземния етаж. — Изпратих ви номера веднага щом новият ми мобилен телефон беше активиран.

— Този път е различно — отвърна Батчук, без да го погледне. — Налага се друго ниво на сигурност.

Лимонев не каза нищо повече, докато не минаха между редиците от паркирани коли и не се настаниха удобно в луксозния седан „Мерцедес“ на вицепремиера.

— Заедно ли ще отидем?

— За работата са нужни двама души — отсече Батчук и насочи мерцедеса нагоре по рампата, след което излезе на оживената улица.

След двайсет минути борба с трафика, през които или едва пълзяха, или летяха с бясна скорост, стигнаха до околовръстното. Батчук се отправи на североизток и след това се отклони към бедняшките квартали и парка. Спря в покрайнините на парка и двамата влязоха пеша в него, насочвайки се надолу по лекия наклон към езерото. Беше твърде студено и заснежено за бандите престъпници и наркомани. Всъщност тази част на парка беше напълно пуста. От твърдото, порцеланово небе продължаваше да се сипе сняг, който се въртеше и носеше настрани от поривите на влажния вятър, от който сякаш снежинките ставаха по-големи и по-тежки, сякаш замръзналата вода в тях се бе превърнала в сребърни или стъклени плочки.

Когато стигнаха до брега на езерото, Батчук си погледна часовника.

— Той ще дойде скоро. Има среща за приятелски разговор в другия край на парка.

— Може би няма да дойде в това време — предположи Лимонев, като се загледа през снега с присвити очи.

— На него изобщо не му пука какво е времето.

— Трябва да мога да разпозная мишената. — Лимонев хвърли бърз поглед във всички посоки, за да се убеди, че наблизо няма никой. — Както обикновено, най-добре ще е да ми дадете негова снимка.

— Разбира се. — Батчук извади една снимка от предния джоб на коженото си палто. — Това е мъжът, когото искам да убиеш.

Лимонев сведе поглед към снимката на Риет Меданович Бороньов. На нея той беше със затворени очи, лицето му беше пепеляво. По клепачите и едната му скула имаше петна от кръв.

Батчук вече беше извадил своя пистолет МСП с вътрешен заглушител и къса цев. Той го бутна в гърдите на Лимонев и стреля.

Убиецът изгуби равновесие и падна на колене пред Батчук. Той посегна с трепереща ръка и извади пистолета си, но Батчук го изби с почти небрежно движение.

— За съжаление ти дадох същата задача преди четиринайсет месеца. — Батчук повдигна с ръка брадичката на Лимонев и попита: — Колко? Колко от олигарсите са все още живи? — Той изправи главата на убиеца и погледна в кървясалите му очи. — Каркишвили, Маленко, Конарев, Гласков, Андреев — ти твърдеше, че си ги убил всичките. Направи ли го или са още живи, както беше Бороньов допреди няколко часа?

Лимонев облиза устни, отвори уста и се изплю в лицето на Батчук. С възклицание на отвращение Батчук отдалечи лицето му от себе си, вдигна пистолета си и стреля втори път от упор точно между очите на убиеца.

— Никога не повтарям заповедта си два пъти — продължи той, сякаш Лимонев беше още жив.

Батчук прибра пистолета в джоба си, хвърли оръжието на Лимонев в езерото, взе снимката от ръката му, след което се наведе, завлече тялото до водата и го претърколи в нея.

— Дори и да е истина, че с Гурджиев невинаги сме се разбирали — каза Каркишвили, — също така е вярно, че изпитваме голямо уважение един към друг.

— Кажете ми нещо — обърна се към него Джак. — Кой е водачът на АУРА — вие, Магнусен или някой друг?

— Няма водач — отвърна Каркишвили, — взимаме решения, като постигаме консенсус.

— Това звучи едновременно тромаво и непрактично — отбеляза Аника с очевиден скептицизъм. — Само погледнете ООН, които губят толкова време и пари, без да успеят да постигнат кой знае какви резултати.

Каркишвили потри челото си с пръсти в знак на нетърпение или може би на раздразнение.

— Ние не сме ООН и аз те уверявам, че нямам намерение да навредя на ничия репутация. АУРА никога нямаше да съществува без твоя дядя Гурджиев. Аз и останалите олигарси нямаше да сме тук и по всяка вероятност нямаше да сме живи, ако той не се беше заел с опасната задача да ни уведоми предварително, че ФСБ идват да ни заловят. — Очите му сякаш бяха потънали по-дълбоко в орбитите си, откъдето наблюдаваха скрито и разтревожено. — Знам, че той е научил от Батчук за хода на правителството срещу нас, и трябва да ви кажа, че нямам и най-малка представа как толкова успешно играе и от двете страни на линията.

— Това е само част от неговия гений — заяви Аника с нещо повече от гордост — и на мен ми се струва странно и вредно, че имате проблем с връзката си с човек, който ви е осигурил толкова жизненоважна информация.

— Ако нямаш нищо против, че го казвам — отвърна Каркишвили, — другата страна на тази връзка е онази, която намирам за обезпокоителна.

— Имам против, че го казваш — натърти Аника. — Нямахте проблеми, когато информацията, която той получи от Батчук, спаси живота на всички олигарси от АУРА. Ако Батчук беше разбрал, Гурджиев щеше незабавно да бъде екзекутиран. — Гневът й избухна и тя пристъпи към Каркишвили. — В допълнение към това се чудя какво ли щеше да направи АУРА, ако той не беше наел Магнусен и неговия международен екип от инженери и топографи, които да проучат и докладват дали е осъществимо разработването на урановото находище?

Очите на Джак се разфокусираха, докато мозъкът му започна да му показва друга част от пъзела, който беше започнал да се подрежда парченце по парченце от момента, в който Едуард го бе уведомил за смъртта на Лойд Бърнс в Капри по време, когато той трябваше да се намира в Украйна. Той разбра за пръв път, че съществува възможност или вероятност в АУРА да има двоен агент, и ако имаше такъв, Джак заподозря кой може да е той, макар нещо в цялата работа да не се връзваше. Стана му ясно, че му е нужна повече информация, преди да отправи каквито и да е обвинения, които можеха да изложат на опасност него и Али.

— Мислиш ли, че успяхме да го убедим? — попита Майлс Бенсън, докато потупваше с една ръка хълбока на британския лабрадор.

Морган Томсън духна върху замръзналите си ръце.

— Познавам Денис Пол. Той обича Едуард Карсън и по-скоро би се хвърлил под някой автобус, отколкото да позволи нещо да му се случи. — Той премести пушката от едното си рамо на другото. — Не мога да кажа със сигурност дали ни е повярвал, или не. Така или иначе, това няма значение, защото според него правилното нещо бе да се обади на Карсън.

Двамата мъже приклекнаха в скривалището от слама, което сами бяха направили в източния край на имота на „Ализарин Глоубъл“, и зачакаха търпеливо зората и ятата от патици, които щяха да се появят с нея. За тях ловът на патици беше нещо повече от приятно убиване на времето — беше начин да изпуснат парата и да се освободят от напрежението, натрупано в професионалния им живот. Други мъже може би щяха да се възползват от услугите на някой скъп бордей или дори биха потърсили нещо по-екзотично, но двамата имаха достатъчно богат опит с поставянето на капани, за да рискуват те самите да попаднат в такива. Бяха събрали толкова много нагледни и дори порнографски уличаващи доказателства за своите врагове през годините, че изброяването им можеше да е обект на отделен статистически анализ.

— Генералът вече не ни е полезен — отбеляза Бенсън, а погледът му беше прикован в розовата лента, която трептеше на източния хоризонт.

— Не съвсем. Той беше мишена още от самото начало — каза Томсън, опря пушката на рамото си и се прицели. — Сега ще се превърне в нашата изкупителна жертва. — Той дръпна спусъка, птицата падна от небето и лабрадорът се стрелна към нея като куршум. — Нашата мъртва патица.

— Щях да се чувствам далеч по-добре — рече Бенсън и присви очи като Клинт Истууд, — ако имахме някаква информация от нашия човек на терена.

— Инструкциите му бяха да не влиза повече във връзка с нас, след като се озове на мястото.

— Да, но ми се иска и тези последни препятствия да бъдат отстранени.

Томсън гледаше със задоволство как лабрадорът се завръща с патицата в уста. По тъмната муцуна на кучето имаше кръв и очите му бяха изпълнени с екстаз, защото правеше онова, което бе родено и обучено да върши.

Кучето положи леко патицата в краката на Томсън.

— Твърде много се безпокоиш — каза той.

— Плащат ми, за да се безпокоя твърде много — кисело отвърна Бенсън.

Докато Аника имаше среща с Магнусен и Каркишвили, Джак и Али се разхождаха из къщата. Бяха минали няколко часа от приключването на срещата на АУРА. След разговора си с президента Джак се опитваше да напасне едно с друго всички коренно различаващи се парчета информация, за да образуват разбираемо цяло. Знаеше, че то е някъде там, че придобива очертания и става все по-голямо, докато парчетата се съединяват. Проблемът беше, че всеки път, когато се появеше пред него, формата и обхватът му бяха различни.

През годините беше открил, че умът му работи най-добре, когато се разхожда или се храни. Тези механични действия позволяваха на мозъка му да асимилира и пренареди на пръв поглед случайните късчета информация, които бе насъбрал. Върху него имаше голям натиск от страна на Едуард и на АУРА да открие изход от задълбочаващата се криза, но той накара Каркишвили и Магнусен да му обещаят, че ще го оставят на мира, докато той самият не ги потърси.

— Джак — каза Али, — гладна съм.

— Аз също — кимна той. — Да намерим кухнята.

Дали си въобразяваше, или през последните няколко дни тя беше пораснала и чертите на лицето й бяха станали по-ясно изразени? Дали последните следи от момичешкото в нея не бяха пометени от напрегнатите събития, които се бяха струпали за краткото време, през което бяха заедно? Сякаш тя беше отключила някаква невидима врата и беше пристъпила под дневната светлина или — в този случай — под обилната светлина на лампите в голямата къща и това най-сетне й бе позволило да бъде забелязана, вместо да се крие в сенките на своето страдание и болка.

Като всичко друго в къщата и кухнята беше огромна. Преди и по време на часовете за хранене тя кипеше от усилена дейност. В момента в нея имаше един помощник на главния готвач и двама сервитьори, които работеха и като кухненски помощници. Те преглеждаха рецептите за следващия ден и не обърнаха особено внимание на Джак и Али, но когато двамата се приближиха до големия хладилник, помощник-готвачът прекъсна разговора си, отиде при тях и ги попита какво искат да хапнат, тъй като от вечерята бяха останали много неща. И двамата не искаха от обилната вечеря, която вече бяха отказали, затова пожелаха зеленчуков омлет.

Имаше обикновена дървена маса, където, както предполагаше Джак, кухненският персонал се хранеше когато може. Двамата с Али дръпнаха по един стол и седнаха, докато помощник-готвачът счупи яйца в една купа от неръждаема стомана и започна да ги разбива с малко вода и сметана.

— Как се справи на срещата? — попита Джак.

— Оня мръсен руснак Андреев, който седеше до мен, искаше тази нощ да отида в стаята му, защото съм дължала живота си на Иван Гуров — отвърна Али.

Василий Андреев имаше кожа с цвят на маджун или лой и черни като копчета очи на зла кукла, която е била захвърлена заради нови играчки и сега търси начин да си отмъсти.

— Не ме гледай така, мога да се грижа за себе си — тръсна глава тя. — Не му обърнах внимание, като си мислех за онова, което ми каза преди и за което знам, че си прав. Бях толкова погълната от това да се озъртам през рамо дали смъртта не се приближава крадешком зад мен, че все едно вече бях почти умряла. Когато бях отвлечена… онази седмица можеше да е месец или година — нямах представа за това, — сякаш изгубих връзка с настоящето или със самото време. Нищо не беше както трябва. Имаше периоди, когато времето се движеше убийствено бавно, и други, когато часовете сякаш бяха сгъстени до секунди.

Джак сложи лакти върху масата и се приведе напред, вслушвайки се във всяка нейна дума. Никой не можеше да чуе разговора им на фона на цвърченето на пържещите се омлети.

— Когато бях в апартамента на Мила Тамирова, влязох в нейната тъмница, седнах в стола за връзване и осъзнах, че усещането, че съм отделена от времето, че съм извън него, никога не ме е напускало през месеците, откакто ти ме спаси. Сега си мисля, че вече го няма. Искам да гледам напред, да изпитвам нещо ново. Усещам дори и познатите неща като нещо ново — точно това правя, откакто дойдохме тук.

Омлетите пристигнаха с дебели филии плътен, черен украински хляб. Помощник-готвачът постави чиниите пред тях заедно с комплект сребърни прибори и отиде да налее чай от големия, богато украсен самовар, който стоеше в ъгъла на работния плот.

Али взе вилицата си и се зарови в лъщящите яйца.

— Докато слушах приказките му каква безупречна кожа имам — продължи тя, — ми дойде наум, че единственото време, в което бях щастлива, истински щастлива, от смъртта на Ема насам, бяха дните, прекарани с теб и Аника. Приливът на адреналин от настоящето унищожи миналото, поне за кратко, но освен това започна да съживява усещането ми за време и място.

Джак дъвчеше филия хляб, който беше силно ароматен, с лек кисел вкус и намазан с осолено масло.

— Сега се чувстваш повече като самата себе си.

— Не знам дали е така, защото едва започвах да опознавам себе си, когато Ема умря. — Али изглеждаше замислена. — Онова, което усещам, е различно, сякаш току-що съм изхвърлила всички торби с пясък от някакъв въздушен балон и сега се издигам с него към…

— Към какво?

— Не знам точно, но мисля, че сега имам своеобразна дарба. Когато те слушам да разговаряш с други хора или когато ги слушам да разговарят помежду си, ако разговорът продължи достатъчно дълго, придобивам някакво усещане за онова, което те имат предвид — не непременно онова, което говорят, а по-скоро за смисъла, който биха искали да предадат, или, по-често, за онова, което се опитват да скрият. И ми се струва, че колкото по-дълго продължи разговорът, толкова по-ясна ми става истинската им цел или може би колко важни са собствените им лъжи за тях самите. — Тя вирна глава. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — Джак нагъваше омлета на големи хапки, — но по-добре ми дай пример.

— Добре, да видим… — Тя замислено присви вежди. — Ето ти един — онзи руснак, който седеше до мен…

— Развратникът Андреев.

— Точно така — тихо се засмя тя. — Ами, когато споменах, че сме се срещнали с дядя Гурджиев, той започна да говори за него и макар в онова, което казваше, да нямаше нищо отрицателно — всъщност точно обратното, — започнах да усещам, че той лъже, че в действителност изобщо не го харесва. А когато Андреев просто между другото спомена Каркишвили, веднага разбрах, че той е на негова страна.

Джак си помисли за скорошния си разговор с Каркишвили, който беше отрекъл всякакво съперничество между него и Гурджиев. Ако Али беше права, то тогава Каркишвили преднамерено го беше излъгал и ситуацията в АУРА беше по-сложна, отколкото искаха да го накарат да повярва. Това на свой ред по всяка вероятност можеше да доведе до затруднения в отношенията с тези хора, дори и той да намереше решение на проблема как да бъде обезвреден планът на Юкин. Джак си отбеляза при първа възможност да провери онова, което казваше Али.

В този момент Каркишвили влезе в кухнята, отвори хладилника и си взе бутилка бира. Той кимна на Джак сковано и почти официално.

— Трябва да задам някои въпроси на този човек — каза Джак на Али и се изправи. — Ей сега се връщам.

Беше изминал половината разстояние до мястото, където стоеше Каркишвили и се готвеше да отвори назъбената капачка на бутилката с отварачка, когато подът под краката на Джак започна да се накланя. Той направи крачка, за да се задържи, но почувства, че коленете му сякаш са се превърнали в желе. Започна да пада и преди да се удари в пода, чу Али да крещи. След това потъна в стремително надигащия се мрак.

27.

Дядя Гурджиев не мислеше често за Ники. Всъщност понякога минаваха цели месеци, преди да се сети за нея. Ала тя винаги беше близо до сърцето му. Мисълта за нея изпълваше съзнанието му сега, докато слизаше от самолета на летище „Симферопол север“. Той не запази в тайна пътуването си. Запази мястото си на свое име. Сметна, че така за Ориел Батчук ще е по-лесно да го проследи — той не искаше нещо да забави неговия враг.

Гурджиев се бавеше дори след като взе малкия си куфар от въртящия се конвейер, излезе навън на паркинга за дълготраен престой и се качи в колата, която винаги оставяше там, когато се връщаше в Киев или когато понякога ходеше до Москва. Колата беше стар зил, който винаги скърцаше, когато натиснеше спирачките, но въпреки това я обичаше. В нея миришеше като у дома.

Той не можеше да изхвърли Ники от съзнанието си, а може би и не искаше, защото мисълта за нея го връщаше отново към Батчук. Припомни си с поразителна яснота момента, в който Батчук за пръв път беше видял Ники, защото в този миг смъртта сякаш беше залепнала за него и оттогава насетне сянката й непрекъснато се появяваше заедно със заместник-премиера. Друг на негово място би се изплашил, но Гурджиев не се оставяше толкова лесно, защото когато погледнеше в очите на Батчук, виждаше там само нещастие и смърт.

От време на време беше споменавал за Ники на Батчук — в края на краищата имаше случаи, в които не можеше да не го направи, — но беше положил всички усилия двамата да не се срещнат. Канеше Батчук да го посещава за вечеря само когато знаеше, че Ники ще е навън с приятелките си или с Алексей Манданович Дементиев, на когото я беше представил по време на едно галапредставление в операта. Не знаеше дали ще се харесат, но беше безкрайно облекчен, когато това стана, и едва след като Алексей поиска ръката й, Гурджиев обмисли дали да не позволи на Батчук да я зърне за момент.

Всъщност той така организира срещата, че Батчук да види Ники и Алексей заедно, да види колко са влюбени един в друг и да е наясно, че този път е затворен за него завинаги, каквото и да си помислеше за Ники.

Сега, докато се отдалечаваше от летището на Крим, Гурджиев направо не можеше да повярва какви усилия беше положил, за да не позволи на Ники и Батчук да се срещнат. Той вече не можеше да си спомни дали причината за това беше в сън, в предчувствие или просто в интуицията му. Но му се струваше, че се е събудил посред нощ с картината на Ники и Батчук, които бяха заедно, и Ники плачеше горчиво и неутешимо. Сякаш му беше позволено да надникне в трагичното бъдеще, за да направи така, че то никога да не се сбъдне. Познаваше вкуса на Батчук по отношение на жените, знаеше какво харесва да вижда и усеща и не изпитваше никакво съмнение, че Ники попада точно в опасната категория. Гурджиев нямаше представа какво би изпитала тя към вицепремиера, но той многократно беше виждал Батчук да преследва упорито и неумолимо онова, което иска, докато не го получи. Можеше да изглежда преувеличено, но Гурджиев беше започнал да вярва, че едва ли има жена, пожелана от Батчук, която в крайна сметка да не отстъпи пред него. Дългият опит го беше научил, че единственият начин да гледа на Батчук бе през очите на циник, защото той беше най-опасен и най-потаен, когато изглеждаше искрен.

Машинално се качи на магистралата. Съзнанието му продължаваше да се връща към онази среща и страховитото изражение на лицето на Батчук, когато беше видял Алексей да завърта Ники около себе си пред магазина за бижута в търговския център. Гурджиев си помисли, че това беше един от най-лошите моменти в живота му. Искаше му се наистина лошото да беше приключило дотук и всичко да се бе развило по различен начин.

Докато наблюдаваше Ники, на лицето на Батчук се появи ангелско изражение, сякаш някаква неземна светлина го бе озарила отвътре. Гурджиев знаеше, че това е знак за сериозни неприятности, но отхвърли тази мисъл така, както обикновено правим с ужасяващите кошмари или с най-лошите възможни последици от нашите действия, защото мозъкът ни просто не ни позволява да постъпим другояче. Това бе като да размишляваш за собствената си смърт и за непонятния край на всички онези познати неща, които ни успокояват — страхът, който изпитваме, е просто твърде голям, за да го понесем. Някакъв добронамерен прекъсвач в мозъка ни изключваше тази възможност или пък я забутваше толкова дълбоко в царството на нереалността и измислиците, че тя просто избледняваше от съзнанието ни. Точно това се случи и с Гурджиев, когато видя как мисълта за Ники изпълни докрай очите на Батчук. Някаква част от мозъка на възрастния мъж се изключи и го подкани: „Не, не, не. Да се върнем към реалността, към настоящето, към неотложните проблеми на този момент.“ И през следващите двайсет минути двамата мъже разговаряха за плановете си, сякаш не се беше случило нищо особено.

Докато натискаше газта по посока на крайбрежието и бурното и мътно Черно море, Гурджиев си помисли, че въпреки това се беше случило нещо. Семето на злото вече бе посято, независимо от огромните усилия, които той беше положил. То веднага започна да покълва, да се разтваря и да се събужда за живот в черната пръст на мислите на Батчук.

Гурджиев приближаваше брега с високите му, тъмни и разкъсани облаци, които потрепваха от дъжда и гръмотевиците в тях. Нямаше нужда да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да разбере, че го следят. Беше го усетил в момента, в който беше пристигнал на летището — чувството, че някой наблюдава всяко негово движение. Зад него имаше кола, в това беше сигурен. Следеше го или самият Батчук, или някой, който беше под негов контрол.

Един бегъл поглед в огледалото щеше да е достатъчен. Познаваше Батчук толкова добре, че можеше да различи силуета му дори през мокрото от дъжда предно стъкло. И въпреки това погледът му оставаше вперен в пътя пред него, който се виеше по наклона на стръмните крайбрежни скали. Истината беше, че Гурджиев предпочиташе да не поглежда назад. Предпочиташе да не е сигурен за самоличността на своя преследвач. Предпочиташе да не знае поне това, защото всичко друго се разкриваше пред очите му така, сякаш вече се е случило, сякаш той е впримчен в някаква траектория, която в крайна сметка ще го отведе до място, изпълнено с трагичност, независимо колко се опитва да се отскубне от нея или да се съпротивлява.

Денис Пол напусна с колата си двора на „Ализарин Глоубъл“. До него седеше Клер, а Арън дремеше с натежали клепачи на задната седалка. Петнайсет минути по-късно Пол намери едно място край пътя, където беше сигурен, че няма кой да го види толкова късно вечерта или рано сутринта, излезе от колата и отвори багажника. Включи лаптопа и след няколко минути разбра, че той е бил хакнат. Тъй като беше инсталирал защита, електронните отпечатъци на хакера бяха видими в цялата файлова система и Пол знаеше, че той е направил пълно копие на информацията върху твърдия диск.

Министърът нямаше нищо против това, а и не беше очаквал нещо друго. Въпреки онова, което беше казал на президента, беше използвал незащитени сървъри, за да събира информация. Имаше нужда от железни доказателства за самоличността на човека от вътрешния кръг на Карсън, който предаваше поверителна информация на Бенсън и Томсън, и ако нямаше време да си ги набави, бе решен да остави самия виновник да го направи вместо него. Когато сутринта беше излязъл от „Резидънс Ин“, Пол знаеше, че някой ще го посети по-скоро рано, отколкото късно. Затова преди няколко дни беше сложил този лаптоп като примамка в багажника си. Истинският му лаптоп — този, в който беше цялата хакната информация, беше прибран в един тайник под мястото за резервната гума, който сега той отвори на светлината на малката лампа в капака на багажника.

Той включи компютъра и вкара 3G уай-фай картата си. Личната му защитена мрежа се активира почти веднага. Имаше добър сигнал дори и тук. Той въведе информацията и настрои параметрите на различни търсения в интернет, които искаше автоматичният софтуер да направи, след това затвори багажника и се настани отново зад волана.

— Обещавам, че утре ще излезем да празнуваме. — Той гледаше към сънливия Арън, но знаеше, че Клер разбра, че има предвид и двама им. — Това ще ти хареса ли, малчо? — Наричаше Клер така, когато тя беше на възрастта на Арън.

— Разбира се, че ще ми хареса, дядо. — Внукът му се огледа наоколо и се прозя. — Къде ще празнуваме?

— Това ще е изненада — усмихна се Пол на отражението на Арън в огледалото и включи колата на скорост.

— Преди да ви видя с Арън този следобед — каза Денис Пол, — мислех, че всичко ми се изплъзва, всичко, което някога съм искал от живота. И че преди да умра, няма да ми остане нищо, за което да живея. Всички ме напуснахте преждевременно — майка ти, ти и Арън, когото не бях виждал до днес.

Тримата бяха в една просторна стая в „Мендърин Ориентъл Хотел“ на „Мериленд Авеню“, където той беше настанил Клер и Арън. Щяха да останат след погребението колкото време искат. Първият му импулс беше да ги покани да се върнат у дома, но като размисли, реши, че това би било самонадеяно. Къщата, където той и Луиз — предимно Луиз — бяха отгледали Клер, беше изпълнена с твърде много спомени, които бяха и добри, и лоши за него и дъщеря му. Пол усещаше, че е по-добре да не прибързва.

— Но ти имаше работата си — възрази без злоба Клер, докато затваряше вратата на спалнята, където беше сложила Арън да си легне — и на нас с мама ни се струваше, че това е единственото, за което те е грижа и от което се нуждаеш.

Пол усети как чувството за вина го изгаря отвътре.

— Да, сега виждам, че сигурно много пъти съм създавал това впечатление. — Той взе ръката й. — Толкова съжалявам, Клер.

— Недей да съжаляваш, дядо. — Арън, облечен в пижамата си с картинка на Бъз Светлинната година, беше застанал до вратата и изрече тези думи с абсолютната сериозност, на която е способно само едно осемгодишно момче. — Ние с мама ще се погрижим за теб.

Това накара Клер да избухне в смях.

— О, Арън. — Тя отиде при него и го целуна по бузата. — Сега се връщай обратно в леглото, скъпи.

Пол прехапа езика си, за да не изрече на глас онова, което мислеше: „Не, аз ще съм този, който ще се погрижи за теб и майка ти“, защото знаеше, че това няма да се хареса на Клер. Трябваше да свикне с мисълта, че тя е пораснала, че вече е възрастна и може да се грижи за себе си.

— Утре ще уредим погребението на майка ти и ще направим службата по-рано — каза той. — Обещах на Арън, че ще празнуваме.

— Променил си се. — Клер не можа да сдържи учудването в гласа си.

— Изненадана ли си?

— Честно казано, да, татко. Не мислех, че си способен на това или по-скоро, че би искал да го направиш — призна тя и седна на мекото плюшено кресло. — Какво се случи?

— Остарях и помъдрях — отвърна той и приседна на ъгъла на масичката за кафе, сякаш за да увери дъщеря си, че това е нейната стая и нейното пространство. — Може да звучи просто или изтъркано, но в моя случай е вярно. Предполагам, че трябваше да достигна определена възраст, за да разбера какво пропускам, да разбера какво съм направил погрешно, но до днес не знаех какво трябва да сторя по въпроса.

— Искаш да кажеш, че президентът не се нуждае от теб всеки ден, по двайсет и четири часа в денонощието?

— Не, той си има Джак Макклюр за това. — Пол хвърли бърз поглед към вратата на спалнята, която все още беше леко открехната. — А и дори да имаше нужда от мен, сега съм със семейството си.

Това донякъде беше вярно, но за голямо негово съжаление наваксването на пропуснатото време с Клер и внука му не беше единствената му грижа в момента.

— Мисля, че е време да поспиш.

— Не съм уморена.

— Добре — съгласи се той, — тогава ми разкажи какъв беше животът ти през изминалите осем години.

Тя въздъхна и се облегна отново на възглавницата.

— Живеем в Балтимор, който не харесвам особено.

— Тогава защо стоиш там? — попита Пол.

— Имам хубава работа — всъщност чудесна — и ми плащат наистина добре. Правя поздравителни картички, които се продават по интернет.

— Сигурно можеш да вършиш това навсякъде — предположи Пол. — Можеш да се преместиш отново тук.

В мига, в който думите се отрониха от устата му, той съжали за тях. Лицето на Клер се помрачи и тя хвърли поглед към дръпнатите завеси, през които всеки момент щяха да проникнат първите лъчи на зората.

— Не съм сигурна, че това е добра идея, татко.

— Разбира се, беше глупаво от моя страна. С Арън си имате свой собствен живот.

— Но пък нямаме семейство, нали?

Бащата и дъщерята едновременно погледнаха към малкото чудо на своя живот — Арън, който отново беше застанал на вратата в пижамата си с надпис „Към безкрайността и отвъд!“. Очевидно момчето беше твърде възбудено от събитията през дългия ден, за да заспи или дори да лежи в леглото. В този момент Пол се запита дали чрез изгнанието си в град, който не харесва, Клер наказваше не само него, но и самата себе си.

Помисли си, че тя се готви да каже нещо, искаше му се да го направи, но в този момент мобилният му телефон започна да вибрира. Реши да не му обръща внимание и положи всички усилия да го направи, но малко след като спря вибрацията, тя започна отново, този път по различен начин, и той разбра, че няма избор. Извини се и тръгна по килима към банята, но още преди да е стигнал дотам, вече беше извадил телефона и четеше текстовото съобщение.

Беше едно от трите съобщения, които предварително беше написал, в случай че някоя от трите програми, които беше пуснал на лаптопа си, откриеше нова информация. Сведенията идваха от патентованата търсеща програма, в разработката на която и той беше взел участие. За разлика от масово използваните търсачки тя можеше да рови в корпоративните файлове и в други данни, съхранявани за кратко време, за да отговори на въпроси като онзи, който Пол беше задал тази вечер: „Кой е собственикът на «Ализарин Груп»?“

Изглежда, програмата беше изгубила много време в обработката на планините от свързани като в лабиринт файлове с документи, данни на подставени компании, които не водеха доникъде, и други подобни. Въпреки това тя беше упорствала, както я беше проектирал да действа, и сега той знаеше, че частната компания е притежавана от седем партньори. Нямаше представа за какво можеше да му послужи тази информация и познаваше само един човек, на когото можеше да е от полза.

Ориел Йовович Батчук, който шофираше по една непозната магистрала в Крим, щеше да е крайно изненадан, ако Гурджиев не знаеше, че го следят. Явно обаче не го беше грижа и това шокира Батчук. Той нямаше представа какво е замислил старият му приятел и враг, точно както не можеше да проумее какво е накарало Гурджиев да застреля Бороньов — човек, който според уверенията на Лимонев вече беше мъртъв. Гурджиев беше казал на хората на Батчук, че Аника е в Украйна, за да открие избягалия олигарх, но Батчук и за миг не беше повярвал на тази история. Възрастният мъж със сигурност имаше някакъв план, но вицепремиерът не знаеше какъв е той и това го безпокоеше.

Гурджиев, който винаги беше толкова загадъчен и предпазлив, сега изобщо не се държеше по този начин. Истинските проблеми възникваха, когато хората започнеха да постъпват по непривичен за тях начин. Батчук знаеше това от неприятния си и труден личен опит, като всичко бе тръгнало от Ники. Тогава, по време на двайсетминутния си разговор с Гурджиев, той се бе вбесявал все повече и повече — първо, защото възрастният мъж нарочно и всячески му беше попречил да се срещне с Ники и, второ, защото когато това се беше случило, беше побързал да хвърли в лицето му новината за предстоящата й сватба. Жестокостта на постъпките на Гурджиев не му беше убягнала и обидата, която той му беше нанесъл, не беше отзвучала и до ден-днешен.

В онзи ден Гурджиев се беше държал по непривичен за него начин — с действията, а не толкова с думите си, му беше показал, че Ники е забранена територия, че превъзхожда Батчук и затова заслужава някой по-добър от него — мъж на име Алексей Дементиев.

Пред него мръсният зил, управляван от Гурджиев, отби от магистралата по второстепенен път, който, изглежда, водеше към крайбрежието. Батчук внимаваше и за миг да не изпуска колата от поглед. Той бе нащрек дали не е подготвена бърза смяна, при която край пътя да чака втора кола, така че шофьорите да си разменят автомобилите и да се измъкнат от всякакво следене. Такава кола обаче нямаше.

Мислите на Батчук се върнаха към миналото. Още по онова време той вече разполагаше с достатъчно власт, за да започне разследване на живота на Дементиев и ако е необходимо, да изфабрикува доказателства, които да го опозорят или да го хвърлят зад решетките. Но Батчук бързо осъзна, че това няма да му свърши никаква работа, защото Гурджиев щеше да разбере какво е направил и не само щеше да му отмъсти, но и щеше да отдели завинаги Ники от него. Не можеше да позволи това. В обърканото състояние, в което беше, Батчук не знаеше дали изпитва нещо повече към Ники, освен силно сексуално привличане, но му беше ясно, че всичко, което иска и за което мисли, бе да се добере до нея и да я чука, докато тя не може да ходи. Той не можеше да каже до каква степен това му желание е предизвикано от жаждата за отмъщение.

Виждаше Черно море през внезапния порой, а ниско над хоризонта бяха надвиснали заплашителни облаци. Не за пръв път се замисли за възможността Гурджиев да го води към клопка и че или убийството на Бороньов, или подвеждащите думи, които Гурджиев беше отправил към хората на Батчук, всъщност бяха примамката. Тази мисъл го накара да си припомни скорошния им сблъсък, когато беше излязъл от сенките пред дома на Гурджиев, убеден, че контролира ситуацията, и повишаващият се градус на емоциите го бе подтикнал да отправи своя ултиматум: „Дойдох да те предупредя или по-точно да ти дам възможност да предупредиш Аника. Идвам за нея — аз самият, а не някой, когото съм наел или на когото съм наредил да ми свърши работата. Това ще го направя лично, със собствените си ръце.“

И сега за пръв път на Батчук му хрумна, че капанът вече може да е щракнал и че е възможно да е бил хванат в челюстите му още от мига, в който беше отишъл да каже на Гурджиев, че неговият — как го бе нарекъл — „обгорен подарък“ няма да спаси Аника този път. Ами ако целият този разгорещен разговор е бил хореография на Гурджиев — той беше напълно способен на такава хитрост в стила на Макиавели.

И самият Батчук беше използвал подобна хитрост с Ники и Алексей Дементиев преди години, когато светът беше по-прост и беше движен само от чувства, били те чисти, или не. Беше поканен на сватбата и отиде, придружаван от една от многото си жени — вече не можеше да си спомни точно коя. Държеше се на разстояние от щастливата двойка. Не се изненада, че Гурджиев не сваляше поглед от него през цялата нощ, но дори и да не беше наблюдаван така внимателно, той беше твърдо решен да стои надалеч от тях, защото това беше първата стъпка от неговия хитър план. Когато ставаше дума за Ники, търпението беше негов съюзник — интуитивно разбираше това, макар плътта му да изгаряше всеки път, когато я видеше. А когато тя танцуваше в центъра на дансинга, сърцето му почти замря.

През следващите седмици той не правеше нищо друго, освен да продължава да бъде сянката на Юкин, и също като своя ментор придобиваше все повече власт, докато известността и влиянието му нарастваха. От сватбата бяха минали малко повече от два месеца, когато той направи така, че пътищата им с Алексей Дементиев да се пресекат съвсем естествено, за да не събуди подозренията на Гурджиев. Не беше особено трудно — Дементиев работеше като прокурор и ежедневното му местонахождение беше известно на министерствата, в които Батчук имаше добри връзки. Той уреди нещата така, че Дементиев да вземе показанията му по важно дело, което водеше в полза на Юкин. После отидоха да обядват заедно. След като бе запаметил всички подробности, събрани в правителственото досие на Дементиев, Батчук го покани да играят тенис — спорт, който младият мъж обожаваше — на закритите кортове, стопанисвани и притежавани от неговия клуб. Дементиев прие веднага и по този хитро измислен начин двамата мъже станаха приятели. И се случи така, че самият Алексей Дементиев представи Батчук на Ники, когато го доведе на вечеря в дома си. Това беше първата от многото нощи, които тримата — а понякога и четиримата, защото Батчук се грижеше от време на време да се появява с придружителка — прекараха заедно, хранейки се, разговаряйки и пиейки от превъзходната водка, която Батчук неизменно донасяше.

Веднъж в самото начало на взаимоотношенията си с Дементиев, когато бяха излезли да пийнат след тенис мач, Батчук установи, че прокурорът не може да носи толкова на алкохол, колкото той самият. Една нощ осем месеца по-късно, когато тримата бяха сами, пиха толкова много, че в полунощ Дементиев припадна и Батчук бе принуден да помогне на Ники да го пренесат до леглото. След това двамата се върнаха в трапезарията, където ги очакваше бъркотия от мръсни чинии и прибори. Батчук любезно й помогна да почисти. Мястото в кухнята беше ограничено и телата им се докоснаха повече от веднъж.

Ники не беше от типа жени, които биха се чукали с приятел, докато мъжът им лежи пиян в съседната стая, затова Батчук не направи опит да я съблазни, макар че му се наложи да призове цялата си воля, за да не я обладае насила и да облекчи демоничното желание, което го измъчваше като алергия или реакция на отравяне. Ако трябваше да опише въздействието на Ники върху него, „отрова“ не беше прекалено силна дума. В нейно присъствие — и веднага след това, дори когато нея вече я нямаше — той се чувстваше болен, дезориентиран и замаян, сякаш беше забравил кой е и къде се намира. Само когато беше насаме с нея толкова пиян, че можеше да усети как сърцето му се качва в гърлото, той се чувстваше приятно вцепенен. Но тогава идваше сивото утро и съзнанието му започваше да се измъчва от мисълта за онова, което Алексей Дементиев притежава, а той самият не може да има, и едва се сдържаше да не си оскубе косите от яд.

„Търпение! — успокояваше той беснеещата част от себе си. — Търпение!“

И тогава един ден търпението му беше възнаградено.

Батчук съсредоточи мислите си, когато видя как зилът на Гурджиев се отклони от второстепенния път към една алея с чакъл, водеща към висока стена с електронно управлявани порти, които се отвориха, за да пропуснат колата, и след това веднага се затвориха.

Зад стената, върху един скалист нос, той видя голяма и внушителна къща. Разбра, че ще трябва да проникне в нея. Спря колата, угаси фаровете и започна да съставя план.

28.

Джак беше приведен над тоалетната чиния и все още му се гадеше, очите му се пълнеха със сълзи, а стомахът му продължаваше да се свива от спазми.

— Всичко е наред — чу да казва един глас зад него, — организмът му вече се е изчистил.

Две силни ръце го изправиха и го отведоха до мивката, където той изми устата си и подложи главата си под струята вода. След това го подсушиха с кърпа. Чу някой да пуска вода в тоалетната и осъзна, че този звук се чува от известно време. Имаше ужасен вкус в устата си, извънредно сладък и едновременно с това толкова солен, че го накара да потрепери. Някой спусна капака на тоалетната чиния и след това той седна на него с влажен парцал на лицето и още един, увит около врата му и успокояващ с хладината си.

— Кажи им, че е добре — нареди гласът. — Ще го доведа след малко, просто бъдете търпеливи.

Джак се чувстваше зле, беше изтощен, сякаш току-що е приключил боксов мач в петнайсет рунда, при който Ленъкс Луис го е налагал систематично в корема. Дръпна кърпата от лицето си, вдигна поглед и видя Каркишвили, който му се ухили. Руснакът му подаде чаша вода.

— Пийнете си, приятелю. След като си изповръщахте червата в продължение на двайсет минути, сте сериозно обезводнен.

Джак изпи водата и с всяка глътка се чувстваше все по-добре, но главата го цепеше и гърлото го болеше. Той подаде чашата обратно на Каркишвили, който повторно сипа в нея вода от почти пълната кана.

— Какво се случи? — Гласът на Джак беше слаб и неприятно стържещ, сякаш гърлото и гласните му струни бяха изгорени.

— Отрова — отвърна Каркишвили. — Бяхте отровен. — Той му подаде чашата. — Добре, че бях в кухнята, когато това се случи. Имам известен опит с отровите. — Той мрачно се засмя. — Знаете ли, в моята област — за която ви уверявам, че колкото по-малко знаете, толкова по-добре и за двама ни — човек трябва да може да свърши една работа по много различни начини. — Той размаха месестата си ръка. — Важното е, че успях да ви накарам да глътнете вода със захар и сол, благодарение на която изхвърлите всичко от тялото си.

— Не си го спомням.

— И не бихте могли. Вие не бяхте на себе си, но за щастие не бяхте изпаднали в безсъзнание. — Каркишвили кимна. — Сега изпийте водата, за да се върнете напълно в света на живите.

Внезапен страх разкъса бавно разсейващата се мъгла в съзнанието му.

— Али яде от същата храна, от която ядох и аз, тя добре ли е?

— Напълно. Тя е отвън. Всички бяха евакуирани, докато разпитвахме кухненския персонал. Моля, продължавайте да пиете. — Каркишвили пак напълни чашата му. — Не храната беше отровена, а вилицата ви.

— Как?

— Арсеник — стар, но надежден метод.

— Кой, помощник-готвачът ли?

Каркишвили поклати глава.

— Един от помощниците, задържахме го.

Джак пресуши чашата си. С всеки изминал миг се чувстваше по-добре.

— Преди колко време е бил нает?

— Разпитах Магнусен, наели са го преди шест дни.

Каркишвили се оказа добър човек. Мозъкът на Джак, който допреди малко беше като желиран, започваше да функционира отново поне дотолкова, че да си спомни разговора с президента, който го беше уверил, че ликвидацията му е била отменена и на терена няма повече правителствени агенти.

— Искам да говоря с него — заяви той, след което стана, направи две крачки и седна отново.

— Не мисля, че това е добра идея във вашето състояние — намръщи се Каркишвили и заприлича на великана човекоядец от „Джак и бобеното зърно“.

— Моля, извикайте Иван Гуров тук и след това доведете отровителя — настоя Джак с глас, в който се беше върнала част от предишната му енергичност. — Нямаме време да се безпокоим за моето състояние.

Каркишвили кимна и излезе.

Когато малко по-късно Гуров надникна през вратата и се поинтересува как се чувства Джак, той го попита:

— Иван, знаеш ли нещо за убиеца, който ни проследи до тук и който ти избута от пътя?

— Проверих в паспортния контрол на летището „Симферопол север“. Името му е Фери Лавджой.

— Легенда, измислена от правителството.

— А, да — кимна Гуров, — фалшивите имена, придружени с фалшиви документи, осигурявани от американското правителство на техните агенти в чужбина. Но не, проверих във ФСБ в Москва. В базата им данни няма никакъв господин Лавджой, нито пък някой, който да отговаря на снимката от наблюдателните камери, която извадих.

Умът на Джак заработи с такава скорост, че за момент главата му се замая.

— Сега повече от всякога е наложително да говоря с човека, опитал се да ме убие.

— Господин Каркишвили накара да го доведат.

— Добре. Но първо, моля те, кажи на Али да влезе.

Докато Гуров отиде да доведе Али, Джак опря ръка на порцелановата мивка и се изправи. За момент остана така, като леко се олюляваше. Сърцето му сякаш се беше качило в гърлото и той се постара да забави дишането си, за да нормализира пулса си. През цялото време умът му работеше на пълни обороти. Вече беше събрал почти всички парчета от пъзела, макар да имаше още някои важни празнини за запълване. Надяваше се да успее да направи това преди крайния срок — осем часът вечерта на следващия ден. Или може би следващият ден вече беше настъпил? Хвърли поглед към часовника си, но при падането си беше разбил стъклото му и той беше спрял.

Извади мобилния си телефон и видя, че има едно съобщение на гласовата поща. Беше отбелязано като спешно.

Али го прегърна.

— Добре ли си? — попита тя.

Беше пристигнала, преди той да успее да прочете съобщението.

— Нищо ми няма.

— Тогава какво правиш още в банята?

Джак се усмихна.

— От нея става чудесна стая за разпити. — Той я придърпа по-близо до себе си. — Чуй ме сега, след малко Каркишвили ще доведе мъжа, който се опита да ме убие, и аз ще говоря с него. Ти ще го наблюдаваш, ще го слушаш, ако въобще каже нещо, което е съмнително. За теб това не би трябвало да има значение — ти ще оценяваш изражението на лицето му и движенията на тялото, които ще ни разкрият доста неща. Съгласна ли си? Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се, че ще се справя. — Очите й бяха големи и влажни. — Аз просто… Не мога да повярвам, че ще ми се довериш за това.

— Не можеш да повярваш не на моето доверие в теб, Али — той отмахна назад бретона от челото й, — а на своето в себе си.

Миг по-късно Каркишвили се появи с един слаб, тъмнокос младеж, в когото Джак разпозна един от кухненските помощници.

— Това е кучият син — обяви Каркишвили и бутна мъжа през вратата. — Името му е Влад или поне така казва. — Той хвърли гневен поглед към младежа. — Украинец е, това поне е сигурно, акцентът няма как да се сбърка.

— Седни!

Когато Влад не помръдна, Каркишвили го натисна грубо надолу, за да седне върху затворения капак на тоалетната чиния.

— Можете да правите с мен каквото си поискате, няма да проговоря — отсече младият мъж.

Джак не му обърна внимание.

— Влад, ще ти разкажа една история. Тя се е случила отдавна, през седемнайсети век в Италия. Една неаполитанка на име Тофана продавала козметично средство, наречено „Акуа Тофана“. Това била боя за лице, която по тогавашния обичай правела лицата на жените да изглеждат много бледи, почти бели. Тази „Акуа Тофана“ се оказала поразително успешна сред омъжените жени в района, които били съветвани от самата Тофана да направят така, че докато са намазани с боята, често да бъдат целувани по двете бузи от техните съпрузи. След като шестстотин от тези нещастни мъже умрели и превърнали жените си в богати вдовици, властите най-накрая открили, че основната съставка на „Акуа Тофана“ е арсеникът. Именно той й придавал белия цвят. — Джак сви рамене. — Но предполагам, че като на опитен отровител историята на арсеника ти е добре известна. Явно обаче не си достатъчно опитен, защото аз съм още жив.

Влад го погледна, отпуснат на неудобния пластмасов капак, и се опита да изглежда отегчен. Както подобаваше на неговата професия, той имаше с нищо незабележимо лице, като се изключат очите, които — когато Джак се загледа в тях по-внимателно — се оказаха жълтеникави и изплъзващи се като олио. Те гледаха на света с нещо, наподобяващо фалшив стоицизъм, сякаш дебнеха в очакване врагът да се появи всеки момент.

— За кого работиш? — попита Джак.

Почака за отговор, но Влад не каза нищо. Лицето му беше невъзмутимо и празно като повърхността на полиран мрамор, изглеждаше спокоен и странно равнодушен към факта, че е заловен.

— Знам, че не работиш за правителството на Съединените щати, Влад, така че да не би да си човек на ФСБ? — Джак отново направи пауза, за да позволи на Али да направи своята преценка. — Или може би работодателят ти е украинската служба за сигурност?

Последва нова пауза и отново пълно мълчание от страна на Влад.

Джак внезапно се наведе, като внимаваше да не пречи на Али.

— Знам, че ти и Фери Лавджой работите за една и съща организация. — Не знаеше нищо подобно, но искаше двамата с Али да видят реакцията на Влад.

— Фери…? — Влад убедително присви вежди. — Това име не ми е познато.

Джак се усмихна, оголвайки зъби.

— Работиш за „Ализарин Глоубъл“, както и Лавджой, но той е мъртъв. Иван Гуров го избута от пътя, който води към това имение, нали така?

— Точно така — потвърди Каркишвили и се усмихна с вълча усмивка.

— Това трябва ли да ме уплаши, защото…

— Добре, ще пропуснем формалностите — каза Джак и се изправи. — Нямам нито време, нито желание да те разпитвам повече, така че ще те оставя на руснаците, Влад. Нека те да се разправят с теб. Повярвай ми, каквато и информация да имаш, те ще я изкопчат.

Джак даде знак с глава на Каркишвили и той изправи Влад на крака.

— Няма да ме предадеш на руснаците, няма да ти позволят да го направиш. — На лицето на Влад се появи изражение на презрение.

— Да ми позволят? — повтори Джак, хващайки се за думата. — Кой няма да ми позволи? За кого в АУРА работиш?

— Андреев е, нали? — Али пристъпи напред и застана до Джак. — Получаваш заповедите си от Василий Андреев.

— Василий Андреев е стар глупак — заяви Влад и се изплю на пода.

Каркишвили го удари силно по тила.

— Какви обноски — поклати глава Джак, но Влад вече нямаше да разкрие нищо повече. — Отведете го — обърна се той към Каркишвили.

Когато двамата с Али останаха сами, той я попита:

— Кажи ми какви са наблюденията ти?

Али се замисли. В този миг Джак видя, че от глезената, нарцистична млада жена, която беше отвлечена в края на миналата година, не бе останала и следа.

— Бих казала, че той определено работи за частна компания.

— Имаше ли нещо, което го уплаши? — попита Джак.

Али напрегна лице, за да се съсредоточи.

— Само едно нещо — това да бъде предаден на руснаците.

— И моето впечатление е такова — кимна Джак, — което ме навежда на мисълта, че компанията, за която работи, не е американска или поне не и основно американска. — Той й се усмихна окуражаващо. — Добре, какво друго?

— Имам чувството, че той не познава Фери Лавджой, който и да е той.

— Убиецът, когото Иван Гуров бутна от пътя — обясни той, сам беше стигнал до същото заключение.

Освен това кой или какво би попречило на Джак да предаде Влад на руснаците?

— И каква е тази загадъчна компания, която го е изпратила? — зачуди се Али.

— Не съм сигурен, но имам намерение да разбера — отвърна Джак.

Дядя Гурджиев паркира очукания си зил пред входната врата на къщата, когато първите бледи отблясъци на зората пропукваха тъмносиния купол на нощта. Той излезе от колата, потрепери от влажния и мразовит въздух и се подготви за онова, което предстоеше да се случи.

Магнусен, Глазков и Маленко бяха излезли да го посрещнат, но както и очакваше, Каркишвили го нямаше. Макар да бяха видимо обезпокоени от непредвиденото му посещение, те го поздравиха сърдечно.

Докато влизаше през вратата, той почувства как се връща назад в миналото, когато разбра, че Ориел Батчук прекарва прекалено много време в дома на Ники. Всъщност това беше причината да отиде там в онази нощ, без да се обади предварително. Беше се надявал да изненада там Батчук и пред Ники да му каже ясно и категорично да стои далеч от нея и от Алексей. Батчук лесно беше съблазнил Алексей с властта, привилегиите си и със способността си да му осигурява най-добрите дела, които му бяха помогнали да напредне в кариерата си и щяха да продължават да го правят. Благодарение на великодушната помощ на Батчук двойката се беше преместила от тесния апартамент на Алексей с една спалня, в просторно, светло жилище с три спални, намиращо се в луксозна сграда на няколко минути пеша от Червения площад. Гурджиев също така беше забелязал, не без известно безпокойство, че Алексей е започнал да носи шити по поръчка, скъпи костюми, а Ники се обличаше по най-новата западна мода.

Но в онази нощ Батчук го нямаше и вместо това той бе попаднал на разправия със силни викове между Алексей и Ники. В началото никой не отговаряше на звъненето му и едва когато стана по-настоятелен, Ники леко открехна вратата.

Изненада се да я види разчорлена, с пребледняло лице, а очите й с цвят на халцедон трескаво блестяха. Устата й беше изкривена в гримаса и тя явно беше твърде разстроена, защото не се опита да го скрие, когато се обърна към него. Тя не пожела да го пусне вътре и се опита да затвори вратата, но той сложи крака си на прага. След това натисна вратата, отвори я и пристъпи вътре.

Внезапно Алексей излезе от спалнята, където, изглежда, преди малко спорът им се бе изострил до престрелка с жлъчни думи, хули, обиди и взаимни обвинения.

— Той е, нали? — изкрещя Алексей. — Как смееш да го пускаш да влезе? — Когато видя, че Гурджиев беше този, който стои на вратата, той се извърна встрани, но не се успокои особено. — Сега си извикала и баща си, за да застане на твоя страна.

— Никого не съм викала, Алексей.

— Лъжкиня! Непрекъснато се обаждаш на Ориел! — извика той, докато вървеше напред-назад.

— Той ми се обажда — възрази тя, — това не е същото.

— Същото е, щом приемаш обажданията му — оголи зъби Алексей.

— Правиш от нищо нещо — настояваше Ники.

— Отричаш ли, че през деня се виждаш с него? — изръмжа той. — Хайде, отречи го — това е толкова типично за теб. Отречи го и тогава ще имам доказателство що за жена си, защото ви видях двамата.

— Ти си ме шпионирал?

— Видях ви да обядвате заедно, надвесени един към друг над масата. Челата ви почти се докосваха. Видях го с очите си и с мен имаше и други прокурори.

— Алексей, помисли малко, ако имах любовна афера с Ориел, щяхме ли да сме толкова глупави да се срещаме на обществено място, да не говорим пък в ресторант, посещаван от колегите ти?

— Познавам го, иска да демонстрира връзката ви пред очите ми. Целта му е да ме унижи, иска всички да знаят, че те е отнел от мен.

— Говориш за мен, сякаш съм кон или чувал с жито.

В този момент Гурджиев се обърна и си тръгна. Нищо добро нямаше да излезе, ако застанеше между тях особено когато страстите бяха толкова разгорещени. Едва след като излезе от сградата и видя осветените куполи на Кремъл, той разбра, че може да отиде само на едно място.

— Всичко наред ли е? — попита Магнусен и внезапно върна Гурджиев обратно в настоящето. — Не те очаквахме.

— Да, знам — съгласи се Гурджиев, — но нямаше къде другаде да отида.

Батчук навлезе в околността на имението, преди да види някого от охраната. Тухлената стена, заобикаляща имота, беше висока, но не беше особено трудна за изкачване и преодоляване. Истинската трудност беше да не позволи силуетът му да бъде забелязан на светлината на зазоряването. На върха на скалите нямаше дървета и листа, които да скрият движението му, но късметът беше на негова страна — откъм водата на призрачни вълни се носеше лека мъгла.

Щом скочи от другата страна на оградата, той дочу далечен лай и веднага се приведе надолу, неподвижен като скала. Ако в имението имаше кучета, особено ловджийски кучета, те щяха да представляват проблем. С този духащ към брега вятър те вече сигурно бяха надушили миризмата му или щяха да го направят всеки момент. Той видя зила близо до предната част на къщата. Докато наблюдаваше, един пазач излезе от сградата и закара зила до мястото, където бяха паркирани другите коли.

Веднага щом пазачът се прибра, Батчук се затича с всичка сила на зигзаг към лявата страна на къщата. Стигна до нея без инциденти, но сега вече чу цял хор от лаещи кучета, които бяха достатъчно наблизо, за да познае, че са руски ловджийски хрътки. Сами по себе си хрътките не бяха опасни — харесваха хората твърде много, но със сигурност щяха да накарат охраната вътре в сградата да застане нащрек. Очакваше пазачите да се появят навън всеки миг и да последват кучетата, които — вече беше сигурен в това — бяха надушили миризмата му.

Чувството му беше познато. Беше усетил какво е да си преследван в нощта, когато Ники му каза, че повече не може да се вижда с него, защото Алексей е разбрал за тях двамата и е вдигнал ужасен скандал. Тя недвусмислено настоя Батчук да не се меси, когато той й каза, че идва, за да се убеди, че е в безопасност.

— Нямам нужда от теб, за да се чувствам в безопасност — каза му тя. — Изобщо нямам нужда от теб.

— Имаш нужда от мен — като идиот отвърна той, сякаш беше седемнайсетгодишен. — Знам, че е така, Ники. Каквото и да говориш, не можеш да скриеш това от мен.

— Толкова си заблуден — изстреля тя в отговор. — Бях глупава, слаба и тъжна и ти ме хвана в този момент, възползва се от мен и се качи отгоре ми.

— Не ми пробутвай тия — ядоса се той. — Наслаждаваше се на всяка минута и ако не ме лъже паметта, ти беше тази, която се качи върху мен и беше ненаситна.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изпищя ужасено тя.

— Направих онова, което ти искаше от мен, нищо повече.

— Лъжец! Беше както ти искаше!

— Не можеш да се бориш с това, Ники. Дори не разбирам защо се опитваш да го правиш.

— Идиот, защото съм омъжена!

— Ще се разведеш с него, аз ще се погрижа да стане лесно.

— Обрекох сърцето си на него, нима не разбираш? — Внезапно гласът й прозвуча почти отчаяно. — Но не предполагам, че разбираш. И как ли би могъл? Ти нямаш душа, в теб няма нищо човешко, нямаш сърце, безмилостен си и винаги получаваш това, което искаш — за теб само това е важно.

— Тогава защо ми се отдаде? Защо крещеше в екстаз отново и отново? — Той едва успя да изрече последната дума, когато тя затвори телефона.

Един час по-късно Гурджиев се появи на вратата му и той нямаше никакъв друг избор, освен да го пусне да влезе, защото възрастния мъж знаеше, че си е у дома и ако се престореше, че не чува тропането по вратата трябваше да се превърне в затворник в собствения си апартамент. Вярно беше, че Батчук разполагаше с достатъчно власт, но и тази на Гурджиев също не беше малка и вицепремиерът не искаше да започва война, която би довела до края на политическата кариера и на двамата. Залогът беше твърде голям, за да си позволи да поеме такъв риск. И така, той отвори вратата и си понесе наказанието. Изслуша справедливото възмущение, изтърпя оскърбителния му гняв, наподобяваш воя на диво животно, което усеща, че потомството му е застрашено.

Батчук изглеждаше външно смирен, не спореше и приемаше думите на възрастния мъж с мълчаливо съгласие. Направи всичко, което Гурджиев искаше от него, без да се съпротивлява или да възразява. Позволи му да спечели битката и остави изхода на войната нерешен, докато не настъпеше моментът, в които той самият щеше да диктува началото на следващото действие.

Но кучетата не чакаха. Те се втурнаха между внимателно подрязаните храсти — чемшир и котонеастер, подредени грижливо като косата на генерал — към мястото под стрехата в задната част, където беше клекнал Батчук. Той обаче вече не беше там и хрътките започнаха да се въртят в шеметни кръгове, лаеха и джафкаха и ноздрите им се издуваха от миризмата, но нямаше накъде да поемат.

— Пак тоя язовец — каза един от пазачите, след като той и другарят му внимателно огледаха наоколо — или може би този път е пор.

Джак тъкмо привършваше телефонния си разговор с Денис Пол, след като най-сетне бе намерил време да отговори на спешното му съобщение в гласовата си поща, когато забеляза Аника. Тя стоеше до вратата и разговаряше не с друг, а с дядя Гурджиев, който беше пристигнал очевидно току-що, защото все още не беше свалил мокрото си палто. В този час, когато смътната светлина на утрото бавно пълзеше нагоре по къщата, всички би трябвало да спят. Трябваше да са в леглата си от часове, потънали в сън, докато цялата страна е тиха и застинала и сънува вчерашния ден или пък утрешния, когато болката от тъгата най-сетне ще е утихнала, победена от надеждата. Но опитът на Влад да убие Джак беше обърнал живота в имението с краката нагоре. По нареждане на Каркишвили няколко души от охраната бяха изкарали обитателите на къщата навън, докато Иван Гуров и хората му разпитваха кухненските работници. Щом като предателството на Влад беше разкрито, всички бавно се върнаха вътре, разтърсени от случилото се, премръзнали и мрачни, събраха се в библиотеката, изгълтаха набързо по няколко чаши сливовица и започнаха да се гледат подозрително един друг.

Джак обясни на Пол къде се намира и преди да прекъсне връзката, му каза:

— Сега накарайте хората от АНС, на които им бе наредено да ме убият, да използват уменията си за добра кауза.

Дядя Гурджиев забеляза Джак и Аника се обърна и се затича към него, прегърна го и се притисна силно към гърдите му.

— Толкова се уплаших за теб — прошепна тя в ухото на Джак. — Бях ужасена, че може би са успели.

— Те? — попита я той и се отдръпна от нея, за да погледне лицето й. — Кого имаш предвид?

— Американците, разбира се. — Очите й с цвят на халцедон бяха напълно искрени. — Влиянието на Измайловската не се простира чак до Крим. Поне те не заплашват живота ти, но същото не може да се каже за твоите противни хора.

Тя го беше поставила в опасност в момента, в който го беше подмамила в задната уличка зад онзи нощен клуб в Москва. Но се оказа, че всъщност не е имало истинска опасност за отмъщение от страна на Измайловската, докато тя беше с него и уж мъртвият, смел и далеч по-умен, отколкото изглеждаше, Иван Гуров бдеше и над двама им. След това играта внезапно се беше променила, когато генерал Брент беше изпратил агентите на АНС след тях, а сега, след като тези агенти бяха отзовани, „Ализарин Глоубъл“ беше задействала Влад Отровителя. По каква причина? Защо „Ализарин“ искаха да го убият? Време беше да разбере това.

— Аника, чуй ме, трябва да говоря с Василий Андреев, но искам двамата с дядя Гурджиев да дойдете с мен като свидетели. Знам, че Гурджиев пристигна току-що и сигурно е уморен, но можеш ли да се опиташ да го убедиш да дойде веднага?

— Добре — кимна тя и се върна при входната врата, където Гурджиев се беше задълбочил в разгорещен разговор или спор с Каркишвили, който се беше запътил навън.

Тя докосна ръката на възрастния мъж и макар и с неохота той прекъсна разговора си и се обърна към нея. Тя каза няколко думи в ухото му и Гурджиев хвърли бърз поглед към Джак, който стоеше в очакване. След това той кимна и каза нещо рязко на Каркишвили. Джак предположи, че е нещо от сорта на: „Не забравяй какво ти казах, ще продължим разговора си по-късно!“ Каркишвили излезе навън, а Аника и дядя Гурджиев се приближиха към него.

Докато се бяха разхождали с Али на този етаж от сградата, мозъкът му автоматично беше запаметил разпределението във вид на триизмерно пространство. Затова знаеше, че най-уединеното място е старомодният салон. Стаята имаше прозорци с няколко крила и оловни стъкла, които гледаха към западната страна на сградата, и само един вход с двойна врата, отваряща се към къс коридор, който водеше до кухнята и задната врата.

Когато Джак откри Андреев, той беше с разрошена коса и използваше всяка възможност да хвърли скрит поглед към Али с черните си като копчета очи. В едната си ръка държеше чаша сливовица, а в другата пура и се беше подпрял на полицата над камината. Останалите олигарси ги нямаше. Андреев обясни, че Магнусен им е предложил да се разходят, за да си прочистят главите преди закуска, но на него не му се ходело. Ето защо бе излязъл Каркишвили. Разбира се, те бяха придружавани от двама души от охраната и три от руските ловджийски хрътки. Джак пресметна, че това означаваше, че в къщата са останали само двама от пазачите. Гуров беше заминал с Влад Отровителя за летище „Симферопол север“, за да го предаде на ФСБ. Опразването на къщата идеално отговаряше на целите на Джак.

Той, Али и Андреев излязоха заедно от библиотеката, минаха по задния коридор и отидоха в по-уединения салон, където ги посрещнаха Аника и дядя Гурджиев. Джак видя, че лицето на Аника е изпълнено с развълнувано очакване, сякаш някаква загадка предстоеше да бъде решена. Що се касаеше до Гурджиев, въпреки че моментът беше напрегнат, той беше с обичайното си спокойно и невъзмутимо като на сфинкс изражение.

— Трябваше да ми кажете, че сте част от АУРА — рече Джак, докато стискаше ръката на възрастния мъж, чиято десница все още бе силна и уверена.

— Нямаше нужда да ви обременявам с нещо, което по онова време не беше необходимо да знаете — усмихна се добродушно той на Джак. — Аника ми каза, че ще решите дилемата с урановото находище, предстоящото заграбване на земята от страна на Юкин и заплахата от разрастваща се криза.

— Аника се доверява твърде много на моите възможности. — Очите на Джак се преместиха върху Аника и след това се върнаха обратно на Гурджиев.

— Така е — съгласи се Гурджиев. — Направи го още от самото начало. Тя има безпогрешен усет за хората и което е не по-малко важно, за потенциала, който те притежават. — Той замълча очаквателно.

— Мога ли да попитам — намеси се Андреев по типичния за него потаен начин — защо ми доведохте тук, господин Макклюр?

— Разбира се. — Джак го прикова с поглед. — Крайно недоволен съм от нежеланото внимание и неподходящите намеци, които сте отправили към дъщеря ми.

— Сигурно греши…

Началото на прозрачния опит на Андреев да отрече обвиненията беше прекъснато от няколко последователни изстрела на полуавтоматично оръжие. Джак се хвърли към вратата и се готвеше да я блъсне, когато тя се отвори навътре. На прага стоеше Ориел Батчук с автоматичен пистолет ОЦ-33 „Пернач“ в ръка. Джак реагира мигновено и изби пистолета към пода, но Батчук го блъсна встрани и вдигна лявата си ръка към Андреев, сякаш го обвиняваше, че е жив. Смъртоносната стреличка се заби в шията на олигарха. Той посегна към нея, после падна на колене и от гърлото му се разнесе ужасен звук, сякаш идващ от цъкането на хиляди насекоми, след което се строполи мъртъв на земята.

— Назад — нареди Батчук, като завъртя ръката си. — Назад или Аника ще е следващата, която ще умре.

Джак направи каквото му наредиха. Батчук се наведе и вдигна пистолета от пода.

— Добре — каза той, изправи се и насочи автоматичния пистолет към тях, — време е да ми дадете оръжията си.

— Време е да ми дадеш оръжието — каза Батчук.

— Време е да те убия. — Силуетът на Алексей Дементиев с пистолет „Макаров“ в ръка се очертаваше на фона на вратата на апартамента му до застаналия там Батчук.

По време на една от първите му вечери тук, преди началото на връзката му с Ники, Батчук беше направил восъчна отливка на нейния ключ и си бе извадил свой собствен, за да може да влиза вътре когато пожелае. Макар да не беше склонен да си прави самоанализ, той бе наясно, че пълната власт над личния й живот е от съществено значение, за да почувства, че тя му принадлежи. Когато беше на работа, в съда, в Кремъл или другаде в Москва, му доставяше удоволствие да знае, че винаги по един или друг начин е свързан с нея.

— Не се шегувам, нито пък блъфирам — заяви Алексей.

Лицето му беше измъчено и носеше дълбоките белези на напрежението и страданието. Батчук си помисли, че Дементиев изглежда десет години по-стар от мига, когато се бяха срещнали за пръв път само преди осемнайсет месеца.

— Убеден съм, че е така, и те уверявам, че приемам заплахата ти доста сериозно.

Но по начина, по който Алексей държеше пистолета, на Батчук му стана ясно, че той няма опит с огнестрелните оръжия. Всъщност той се запита дали Алексей изобщо някога е стрелял с „Макаров“ или с какъвто и да е пистолет.

— Заслужаваш да умреш. — Алексей ставаше все по-напрегнат и неспокоен. — Имам право да те очистя като някой боклук за онова, което стори на жена ми.

— Кажи ми, Алексей, ти някога убивал ли си човешко същество? — попита Батчук и вирна глава. — Не? Като човек, който е убил много хора, позволи ми да те уверя, че не е лесно, никак даже. Никога не забравяш лицето на първия човек, когото си убил, и погледа в очите му, докато светлината ги напуска.

— Ще се радвам да видя този поглед в твоите очи.

— Това изражение те преследва, Алексей, явява се в сънищата ти и остава запечатано в дълбините на съзнанието ти като рана или тумор, който не може да бъде излекуван или отстранен, каквото и да правиш.

Нещо проблесна в очите на Алексей — някакво смущение или съмнение, предизвикано от думите на Батчук. В този миг на колебание Батчук се хвърли към него и го зашлеви толкова силно през лицето, че напълно неподготвеният Алексей политна назад към касата на вратата.

Батчук изтръгна пистолета от ръката му.

— Ти си палячо и наивник, Алексей. Използвах те, за да се добера до Ники. Наистина ли мислиш, че мога да бъда приятел с някой като теб, някой, който позволява да му отнемат жената?

Алексей, бесен на своя съперник и на самия себе си, се хвърли към Батчук, ревейки като мечка. Лениво и почти безгрижно Ориел го удари с пистолета по лицето.

— Точно така, тя се готвеше да те напусне, да напусне нещастния ти и жалък живот, за да бъде с мен.

Алексей продължаваше да се бори с Батчук, докато не му остави друг избор, освен да го хване за главата с едната ръка, а с другата за врата и да го счупи с едно-единствено рязко завъртане.

Дядя Гурджиев хвърли поглед надолу към оръжията, които той, Аника и Джак бяха оставили върху килима на салона, и чу Батчук да казва:

— Сега седнете и аз ще ви обясня какво е положението. — Те го послушаха и вицепремиерът продължи: — Двамата пазачи са мъртви, останалите са навън с кучетата и оставаме само ние. Не че разполагам с много време, но убиването не изисква много време.

— Каквото и да правиш, не забърквай момичето в това — отсече Джак и посочи Али. — Тя няма нищо общо с него.

— Тя е тук, нали? Видя лицето ми — поклати глава Батчук. — Никой не прави изключение.

— Ориел, тази битка е между мен и теб, пусни другите да си вървят — рязко се намеси Гурджиев.

— Казах ти, че идвам за Аника. Казах ти, че тя престъпи границата на твоята защита. Да не би да смяташе, че не говоря сериозно?

— Той ще ме преследва, знам го — каза Ники, докато лежеше в болничната стая.

— Що се отнася до това, не трябва да се страхуваш — успокои я Гурджиев, — аз ще те защитя, каквото и да стане.

— И детето.

— Разбира се, че и детето — тя е плодът на вашата любов с Алексей. — Гурджиев хвана ръката й.

Ники затвори очи.

— Той ще дойде скоро, татко, тогава, когато съм слаба и безпомощна. — Очите й се отвориха. — Ориел инстинктивно усеща кога хората са най-уязвими. Обещай ми, че ще се погрижиш тя да е в безопасност.

— Кълна ти се, Ники, само се успокой.

— Името й е Аника, искам да я нарека Аника.

Тя беше съвършеното бебе. Гурджиев си спомни как я държеше в ръце — толкова мъничка, толкова розова, толкова Аника и светът отново изглеждаше хубав. Но пет години по-късно всичко беше свършило — Ники се беше самоубила, Аника я нямаше и Гурджиев знаеше, че се беше провалил едновременно пред дъщеря си и внучката си.

— Инстинктивно познавам кога хората са най-уязвими — каза Батчук — и сега, когато хванах и двама ви, е време да приключим играта на гатанки, която сме започнали преди десетилетия.

— Предпочитам да я нарека игра на котка и мишка — отбеляза Гурджиев.

— Наричай я както искаш — Батчук насочи автоматичния пистолет, — тя приключи.

В този момент Али се раздвижи.

— Не мърдай, момиче! — изкрещя Батчук толкова силно, че Али подскочи и той за малко не я разстреля.

Джак направи една крачка напред, Батчук завъртя пистолета и Аника го нападна. Тя заби юмрука си в корема на Батчук, а през това време Джак изтръгна оръжието от него.

— Лявата му ръка! — изкрещя Гурджиев и скочи на крака. — Има стреломет в нея!

И наистина Батчук, от чиито очи се стичаха сълзи, с мъка успя да насочи лявата си ръка към Гурджиев. Джак я изби настрани, миг преди стреличката да бъде изстреляна и тя се заби безобидно в корниза, който съединяваше стената с тавана.

— Пусни ме — извика Батчук.

Макар че Джак беше този, който го държеше, той се обърна към Аника, сякаш двамата бяха сами в стаята.

— Защо да го правя? — попита тя. — Ти си чудовище.

— Дядо ти е този, който е чудовище. Заклех се никога да не говоря за това, никога да не ти казвам, но какво значение има тази клетва сега. Накрая нарушаваме всички обещания, които даваме, и още от началото е ясно, че те няма да бъдат спазени.

— Колко зло има в теб! — възкликна Аника. — Ти си разяждан от злоба, никой не знае това по-добре от мен.

В очите на Батчук премина особен отблясък.

— Мислиш, че познаваш злото, но не е така, Аника, защото дядо ти е този, който е истински зъл.

— Не вярвай на нито една дума от онова, което казва, Аника — намеси се Гурджиев, като пристъпи към тях.

— Да, не вярвай на думите ми, но ето каква е истината — двамата с Ники бяхме влюбени. Тя беше единствената жена, за която някога ме е било грижа, и до ден-днешен това си остава истината.

— Ти не би разпознал истината дори да дойде и да те захапе — възрази Гурджиев.

— Дядо ти беше този, който плетеше интриги, за да ни раздели. — Батчук не откъсваше поглед от Аника. — Той дори не ми позволяваше да се срещна с майка ти, докато вече не беше твърде късно и тя бе сгодена с Алексей.

— Не — извика Аника, — майка ми и баща ми се обичаха.

— Алексей я обичаше, в това не може да има никакво съмнение — поклати глава Батчук, — но що се отнася до Ники — не, тя мислеше, че обича Алексей, докато не се срещнахме. Тогава разбра истината. Макар да беше омъжена, ние се влюбихме безумно и нищо, никой не съществуваше вече.

— Онова, което ти казва, са глупости — обади се Гурджиев. — Той просто се опитва да оправдае постъпките си.

— Аника — продължи Батчук, — нашата любов беше тази, която накара Алексей да се почувства толкова застрашен. Ако това беше просто едно залитане, ако връзката ни е била чисто физическа, мислиш ли, че той щеше да се държи толкова безумно с нея? Не, също като нея и той знаеше, че любовта й към мен означава, че с техния брак е свършено.

— Ти го уби — извика Гурджиев. — Ти счупи врата на Алексей.

— Той не ми остави друг избор. Беше неконтролируем и нищо друго нямаше да го спре да не ме разкъса на парчета.

— Значи сега твърдиш, че си го убил при самозащита? — попита Аника.

— Да — кимна Батчук, — в това няма никакво съмнение.

Гурджиев направи още една крачка към него и вече изобщо не криеше враждебността си.

— И в същата тази нощ при самозащита ли изнасили дъщеря ми в мига, в който тя се прибра у дома, докато тялото на бедния й съпруг беше наблъскано в гардероба?

— Не съм извършил нищо такова! — Лицето на Батчук се напълни с кръв.

— Истина ли е? — Очите на Аника бяха пълни с ужас и ярост. — Изнасили ли майка ми в нощта, в която уби баща ми?

— Никога не съм я изнасилвал — отвърна Батчук, — никога не съм я докосвал, без тя да го иска, без тя да ме моли за освобождението, което мога да й донеса.

Аника го зашлеви през лицето с всичка сила. Енергията се надигна от долната част на корема й и през ръката достигна до върховете на пръстите й, оставяйки на лицето му отпечатъци, които в началото бяха бели върху червенината на кожата му, а миг след това станаха яркочервени.

Гурджиев продължаваше да се приближава, сякаш се готвеше да довърши Батчук.

— А как наричаш това, че открадна Аника от майка й — отново самозащита?

— Искаш да кажеш от теб. Аника никога не е била дете на Ники, тя беше твое дете и ти използва цялата си власт, за да стане така — озъби се Батчук. — Но въпреки това със сигурност беше самозащита. Взех я от теб, изтръгнах я от ноктите ти, защото тя е моя. — Той се обърна към Аника. — Ти беше зачената в нощта, в която убих Алексей Дементиев при самозащита. Беше зачената, след като той умря, в безумието на страстта, която майка ти и аз споделихме.

29.

— Истина ли е това? — обърна се Аника към Гурджиев, нарушавайки смаяното мълчание. — Ти си знаел?

— Не разбрах веднага, естествено, че не.

Джак видя, че сега възрастният мъж беше преминал в самоотбрана, точно както целеше Батчук. Той рискува да хвърли един поглед на Али, която беше станала от стола си и сега стоеше съвсем близо до Гурджиев, сякаш за да го спре, ако се втурне да души Батчук. Беше очевидно, че тя беше изцяло погълната от психологическата драма, която се развиваше пред очите й.

— Но постепенно, с влошаването на психическото състояние на майка ти, започнах да имам известни подозрения. В началото помислих, че депресията й е вследствие на смъртта на Алексей, но после, след като месеците се превърнаха в години, все повече се убеждавах, че нещо друго я яде отвътре. Накрая, на петгодишнината от убийството на Алексей, успях да изкопча истината от нея — как в онази нощ се е прибрала у дома и открила, че там я очаква не мъжът й, а той, Ориел Батчук. Обезумях от ярост и мъка. Единственото, за което можех да мисля, беше как да му отмъстя. Бях заслепен до такава степен, че не осъзнах в колко дълбока депресия е изпаднала тя. В онази нощ останах с нея и с теб и тогава тя тихомълком си преряза вените в банята, докато ти спеше, а аз планирах своето отмъщение.

— Ето това е — заяви Батчук с нотка на триумф в гласа — същността на истинското зло.

Аника опря автоматичния пистолет в слепоочието на Батчук и каза:

— Отдръпни се, Джак.

— Аника — обади се Али, като се отдалечи от Гурджиев и застана до нея, — не го прави, той е твоят баща.

— Не знаеш какво правеше той с мен през всичките тези години, в които бях с него.

— Правех онова, което ти искаше, нищо повече.

— Лъжец! Правеше онова, което ти искаше.

— Грешиш, грижех се да си в безопасност — не отстъпваше Батчук, — в безопасност от него. — Той хвърли поглед към Гурджиев.

— Нямах нужда да се грижиш за безопасността ми.

— Аника, независимо от онова, което е сторил в миналото, и какъв е сега, той все пак е причината да се появиш на този свят — увещаваше я Али. — Без него ти нямаше да съществуваш.

— В този момент — отвърна Аника — бих предпочела да не съществувах.

— Не го мислиш сериозно — настоя Али.

— Ще пръсна проклетия му череп. — В очите на Аника имаше сълзи.

— Недей, Аника, не го прави! След това никога няма да можеш да си го простиш.

— Няма значение, искам да умра, но преди това ще се погрижа кръвта му да опръска тази стая.

— И аз мразя баща си — умоляваше я Али. — Но не бих понесла той да умре.

— Каквото и да е сторил той, не би могло изобщо да се сравнява с онова, което този мъж…

— Твоят баща.

— … ми стори.

— Престъпленията са си престъпления — продължи Али. — Какво значение има дали са от жестокост или по невнимание — те ни променят и не могат да бъдат върнати назад, опростени или забравени. Но цикълът трябва бъде прекъснат някъде, така че защо ти да не го направиш тук и сега?

— Права си. — Аника бавно й се усмихна с тъжна и мрачна усмивка. — Трябва да бъде прекъснат.

След това натисна спусъка. Кръв, мозък и парченца кост се разлетяха във всички посоки като червено-розова градушка. Експлозията беше толкова силна, че парчета човешка плът опръскаха всички в стаята — сякаш самата му глава се беше взривила отвътре.

Заедно с дъщеря си и внука си Денис Пол стоеше изправен до гроба на Луиз от другата страна на залива Чесапийк във Вирджиния. Небето над тях беше прозрачно и с неопределен цвят. Двамата с Клер бяха изсипали по една лопата с пръст върху спуснатия ковчег.

— Мамо, защо с дядо сложихте пръст в дупката, където е баба?

— За да може част от нас да остане с нея и да я обича завинаги — отвърна Клер и в очите й проблеснаха сълзи.

За изненада на Пол и негово голямо задоволство Арън пристъпи напред, наведе се, взе шепа пръст и я пусна върху техните купчини.

Макар да бяха дошли тук, за да погребат неговата съпруга, мислите му бяха насочени не толкова към нейната загуба, колкото към завръщането на семейството му. Той се зачуди как ли бе заслужил това чудо? Дали се бе оказал добър и честен човек, верен на убежденията си и покайващ се за греховете си? И какъв смисъл имаха отговорите на тези въпроси — вселената не я беше грижа за това. Всяко събитие беше случайно, навсякъде властваше хаосът и въпросите, малки или големи, нямаха отговори. Вместо тях съществуваха компромиси и може би жертви, ако някой беше толкова голям късметлия като него.

Ръката му беше обгърнала раменете на Клер, а очите му не можеха да се откъснат от Арън, който вероятно вече си представяше празненството, обещано за по-късно този следобед. За Денис Пол обаче това празненство вече беше започнало.

Сега ги беше обгърнала оглушителна тишина, от която краката им се бяха вцепенили, сърцата им туптяха глухо и мислите им бяха сковани. Онова, което беше останало от Ориел Йовович Батчук, лежеше наполовина във, наполовина извън салона. Кръвта му беше навсякъде. Василий Андреев обаче беше умрял, без дори и капка от кръвта му да бъде пролята.

— Значи най-сетне се свърши. — Гурджиев наруши неловкото мълчание. — Аника, ужасно съжалявам, че трябваше да чуеш това.

Той отиде при нея и се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Недей — каза тя и се отдалечи от него.

Джак внимателно разтвори пръстите на Аника, вкопчени в автоматичния пистолет. Тя не се възпротиви, когато той го взе от нея, вместо това хвана ръката на Али и я стисна здраво.

— Знаех, че си права, исках да те послушам… но не можах.

— Всичко е наред — успокои я Али. — Всичко е наред.

Аника стоеше и гледаше ужасено и невярващо към вече мъртвия, някога непобедим противник на дядо си — нейния баща. Тя стискаше ръката на Али с такава сила, че пръстите й побеляха. Джак си даде сметка, че за нито едната не е здравословно да остава дълго в тази касапница.

— Трябва да се почистим — каза той.

Аника кимна, но не помръдна. По бузите и носа й имаше парченца кост, а по останалата част на лицето, по устните и по гърдите й — пръски кръв. Гурджиев пъргаво прескочи тялото и остана мълчаливо да ги изчака в коридора, потънал в собствените си загадъчни мисли. Той не обръщаше никакво внимание на окървавените си ръце.

— Как си? — попита Джак Аника.

Очите й с цвят на халцедон бяха потъмнели и мрачни, сякаш минералният им блясък ги беше напуснал.

— Нямам и най-малка представа, съзнанието ми е вцепенено, чувствам се изгубена и самотна.

— Не си сама — увери я Джак. — Хайде, с Али трябва да се почистите.

Той кимна на Али и тя изведе Аника от салона. Минаха покрай Гурджиев и влязоха в банята. Джак отведе Гурджиев в кухнята, където двамата се почистиха, доколкото можаха, като използваха кухненската мивка.

— Истина е, нали? Всичко, което Батчук каза. — Джак наблюдаваше как топлата вода отмива мръсотията от ръцете му.

Гурджиев се загледа навън през прозореца над мивката.

— Поне по-голямата част.

— Значи вие от години сте знаели, че той е неин баща?

— Да.

— Но тя не е знаела.

— Не и допреди няколко минути, когато и вие самият разбрахте за това.

— Тогава не е чудно, че го уби.

— Да бъдеш застрелян от собственото си дете. — Гурджиев се обърна и бавно изми ръцете си, сякаш не беше склонен да се раздели с веществените доказателства за смъртта на Батчук. — Иска ми се да можех да кажа, че съм почувствал удовлетворение, но се боя, че отмъщението не се оказа това, което очаквах — всъщност сега го намирам за доста безсмислено. Смъртта му няма да върне обратно моята Ники, няма да облекчи болката й, а сега си мисля, че е много вероятно да загубя и Аника. Ако това се случи, няма да ми остане нищо.

Аника и Али влязоха в кухнята. Бяха успели да изчистят лицата и ръцете си, но не и дрехите. Джак ги видя и внезапно изстреля:

— Не се безпокойте, все още имате „Ализарин Глоубъл“.

— Моля, не ви чух добре?

— Отлично ме чухте — възрази Джак. — Знам, че притежавате „Ализарин Глоубъл“. Имате още шестима партньори, но вие сте този, който взема решенията.

— За съжаление се боя, че грешите, млади човече.

Джак вдигна автоматичния пистолет на Батчук.

— Единственото нещо, от което трябва да се боите, съм аз.

— Не ви разбирам.

Докато си разменяха тези реплики, поведението на Гурджиев постепенно се променяше и от съсипан старец той се превърна в неумолим и стегнат бизнесмен с пронизващите и хитри очи на опитен играч на покер. Джак си помисли, че не е никак чудно, че възрастният мъж е успял да надхитри Батчук. И му стана ясно, че трябва много да внимава същата съдба да не сполети и него.

— Мъжът, който ме отрови, работи за „Ализарин Глоубъл“, вашата компания.

— Дядя, истина ли е това? — Аника втренчи поглед във възрастния мъж.

— Що за глупости! Разбира се, че не.

— Той лъже — намеси се Али. — Бях с Джак, докато разпитваше Влад. Той работи за „Ализарин Глоубъл“. — Двете с Аника стояха една до друга, сякаш бяха сестри, които се опълчват срещу родителите си. — Така или иначе, когато Иван Гуров го предаде на ФСБ, истината ще излезе наяве.

— Това няма да се случи — въздъхна Гурджиев. — По пътя към летището колата на Иван Гуров беше пресрещната и Влад беше освободен. За съжаление Гуров реши да се съпротивлява и беше убит.

— Какво говориш? — Аника изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пречупи. — Твоите хора са убили Иван?

— Той не им е оставил друг избор, Аника. Не е пуснал Влад да си тръгне.

Тя го погледна смаяно.

— Тогава значи ти си наредил да убият Джак?

— Не да го убият — поправи я Гурджиев, — а да го отровят с арсеник, да го отслабят, може би дори да влезе в болница, но не и да го убият, никога не съм искал да го убият.

— Но защо?

Дядя Гурджиев се обърна към Джак и го попита също толкова небрежно, сякаш разговаряха за времето:

— Искате ли вие да й кажете? Сигурен съм, че вече сте се досетили.

Джак се поколеба не защото не знаеше отговора, а защото не беше сигурен, че иска да играе играта на Гурджиев. После мислено сви рамене и започна:

— Причината е в Али, тя е била прътът в колелото на вашия план. Това е голям майтап, смешно е, като си помисли човек, но такъв е животът, Гурджиев — едно спонтанно решение, нещо неочаквано, което не е било възможно да предвидите. Като се има предвид истинската й самоличност, не сте могли да си позволите внимателната проверка от страна на американските власти, която неизбежно би последвала от това, че я доведох тук, така че сте измислили начин да отвлечете вниманието от нея и да го насочите към мен. Моето правителството щеше да е твърде заето да открие кой се е опитал да ме отрови и щеше да забрави напълно за Али и онова, което й се е случило тук, затова сте рискували да се разкриете, като сте спасили Влад, и затова хората ви са убили Гуров. Той ги е разпознал, нали, или поне някои от тях? Не сте могли да позволите на Влад или на Гуров да се разприказват и сега нито единият няма да го стори.

— И, разбира се, вие разкрихте моя план — кимна дядя Гурджиев, сякаш беше учител, който е изключително доволен от любимия си ученик.

— Изглежда сте накарали двете страни да се борят помежду си, за да се възползвате вие от това. Никога не сте имали намерение да споделите астрономическите печалби от урановото находище нито с Юкин, нито с АУРА. Искали сте ги само за себе си.

— Не и в началото. — Гурджиев държеше под око дулото на автоматичния пистолет. — Създадох АУРА, за да получа контрол над урановото находище, но доста бързо разбрах, че тя ще се провали най-вече защото Каркишвили се обърна срещу мен. Той раздели членовете на АУРА и тя стана неефективна. — Възрастният мъж сви рамене. — Затова реших да намеся „Ализарин“.

— Но е имало проблем — предположи Джак, — който на пръв поглед е бил непреодолим. И тук се появявам аз.

В този момент Гурджиев се засмя.

— Много съжалявам, че наредих на Влад да ви извади от строя — вие имате забележителен ум. Уникален — възхитено кимна той. — Познавам президента на Украйна Инган Улишенко, откакто беше младеж. Отидох при него с нашето предложение, но той видя в него само опит да му бъде отнета негова суверенна територия заедно с потенциалните печалби от нея. Отказа да повярва в опасността, надвиснала от страна на „Тринадесет“, Юкин и Батчук, и не ни позволи да купим земята.

Джак, който не беше насочил оръжието и не беше направил никакви заплашителни движения към Гурджиев, каза:

— Имали сте нужда от външен източник, който да потвърди онова, което сте му казали — източник, който да е извън всякакво подозрение и на когото Улишенко да не може да не обърне внимание.

— Американец във властта, близък до президента, но същевременно напълно аполитичен — добави Гурджиев.

— Някой, на когото Улишенко да се довери със сигурност.

— Никой друг не е по-подходящ от вас, господин Макклюр.

— Ето защо твоят дядо никога не би ме убил — обясни Джак на Аника. — Той има нужда от мен и така се случи, че и аз имам нужда от него. Ще се погрижа „Ализарин Глоубъл“ да получат урановото находище.

Беше се досетил за това решение, докато отмиваше зловещите останки на Батчук от лицето си. Опита се да се сети за някаква друга възможност, но това се оказа безполезно — мозъкът му подсказваше, че е открил единственото възможно решение. Макар то да не беше идеалното, а по собствената му преценка дори не беше и добро, за съжаление не съществуваше друг път, по който да тръгне. Джак се зачуди дали Гурджиев не се е досетил за това преди него.

— Споразумението с Юкин трябва да бъде подписано, президентът Карсън е категоричен по този въпрос, но ако той го подпише, Юкин ще навлезе в Украйна и ще използва съглашението, за да остане там. Това също не е приемливо. Ще говоря с Улишенко и ще му кажа за плановете на Юкин. Той няма да има друг избор, освен да продаде урановото находище на „Ализарин Глоубъл“. „Ализарин“ е международна корпорация, която Юкин не може нито да нападне, нито дори да докосне и така енергийните му планове в Украйна ще бъдат осуетени. Освен това сега той ще трябва да се придържа към споразумението, което ще подпише тази вечер със Съединените щати.

Джак се обърна отново към Гурджиев:

— В допълнение към покупната цена „Ализарин“ ще даде петдесет процента от всички печалби от находището на украинското правителство.

— Десет процента — отвърна Гурджиев.

— Не ме карайте да се смея. Четирийсет и пет процента или ще кажа на моето правителство какво сте направили. Те ще затворят „Ализарин Глоубъл“ като бунище за токсични отпадъци.

— Двайсет и пет процента или си тръгвам и ще оставя нещата да се развият така, както иска Юкин.

— Без аз да потвърдя на Улишенко за заплахата от страна на Юкин, надвиснала над неговата страна, вие и „Ализарин“ няма да постигнете нищо — отбеляза Джак. — Трийсет и пет и това е последното ми предложение.

— Съгласен! — Дядя Гурджиев му подаде ръката си.

— Джак, нали няма наистина да сключиш сделка с него? — изненада се Али.

— Нямам избор.

— Винаги има избор — настоя тя, — ти се ме учил на това.

— Не и този път. — Джак стисна ръката на Гурджиев и в този момент всички чуха свистенето на перките на спускащ се хеликоптер.

— Какво става? — попита Гурджиев.

— Кавалерията пристигна — отвърна Джак.

Точно както беше обещал Денис Пол.

30.

От задната част на огромната, пищно украсена зала Джак наблюдаваше Али, която стоеше от едната страна на първата дама Лин Карсън. От другата й страна бе застанала госпожа Юкина, а президентът Карсън и президентът Юкин използваха специално изработените писалки за подписването на историческото руско-американско споразумение за сигурност. Али беше облечена в дълга сапфиреносиня рокля, в която изглеждаше много пораснала. Докато видеокамерите и фотоапаратите старателно запечатваха този важен момент, погледът на Джак се спря върху лицето на Юкин, светнало от задоволство и таен триумф, причината за който знаеха само той, Карсън и Али. След един час, когато по украинската национална телевизия излъчеха как дядя Гурджиев и президентът Улишенко съвместно обявяват, че едно парче земя в закъсалата икономически североизточна част на страната е продадено на „Ализарин Глоубъл“, държанието на Юкин щеше да се промени видимо. „Ализарин“ щеше да предостави трийсет и пет процента от печалбите си на Украйна и веднага щеше да започне да наема хиляди безработни граждани на работа в най-голямото ураново находище в Европа.

След подписването започнаха безкрайните фотосесии и интервюта, от които Джак не искаше да бъде част въпреки молбите на Карсън.

— Мога да ти служа най-добре — бе казал Джак на президента, — като остана в сянка.

Нетипично за нея, Али се беше съгласила да остане с родителите си по време на тази уморителна и скучна церемония или пък, помисли си Джак, това беше нова черта от характера й, която беше свързана със скорошните й приключения, прозрения и нов начин на мислене. Докато я наблюдаваше в залата заедно с двете президентски двойки, той усети, че много се гордее с това каква бе станала тя и в какво още можеше да се превърне.

Джак беше с Аника, която бе долетяла заедно с него и Али от Киев, където ги беше оставил хеликоптерът на хората на Пол.

— Не мисля, че някога ще му проговоря отново — заяви Аника.

Джак знаеше, че тя има предвид Гурджиев, чието име вече дори не използваше, камо ли да го нарича „дядя“.

— Той се опитваше да те защити.

— Наистина ли мислиш така? — Тя го погледна скептично. — Или просто се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре? — Тя вдигна ръка, за да му попречи да каже нещо, което не би искала да чуе. — Истината е, че той се опитваше да защити себе си. Докато съм била в неведение за истината за моето зачеване, не му се е налагало да отговаря на неудобни и смущаващи въпроси.

— Изглежда странно, че Батчук не ти е казал, че той е баща ти, докато си била с него.

Те стояха до един прозорец, който сигурно беше висок четири метра. Аника извърна поглед от Джак и се загледа навън към Червения площад, където отново беше започнал да вали сняг — според метеоролозите това щеше да е последният за сезона.

— Истината е толкова проста, колкото и грозна — той не е искал да знам, че съм негова дъщеря, поне не и тогава. Беше твърде зает да оплаква смъртта на майка ми и когато се взираше в очите ми и изучаваше лицето ми, това я връщаше при него, както нищо друго не би могло да го направи. И, разбира се, имаше и нещо друго. — Под миглите й проблеснаха сълзи. — Ако ми беше казал, че е мой баща, това щеше да разруши сексуалната връзка, която той се опитваше да изгради между нас.

— Когато си била едва петгодишна? — Джак усети в тялото му да се разлива внезапен студ, който го накара да онемее.

Тя продължи да гледа към снега навън, без да му отговори, нито да поклати глава — не беше необходимо.

Аника избърса очи с показалеца си и внезапно се обърна към него със слаба усмивка.

— Съжалявам, Джак. Съжалявам, че те излъгах, че те заблуждавах, че те оставих да вярваш в мнимата смърт на Гуров, но това беше необходимо.

Той се зачуди дали наистина е така. Предположи, че това зависи от гледната точка. Можеше да й се сърди за добре замислената измама, но каква полза? Беше видял с очите си как яростта на Шарън към него беше разрушила не само брака им, но и самата нея. Докато таеше този гняв в себе си, тя никога нямаше да може да се довери на когото и да било. Щеше да е сама и да страда до края на живота си. Той самият наскоро се беше отказал да върви по този път.

— Едно нещо не мога да проумея — обърна се към Аника той. — Как разбра, че ще те последвам в уличката онази нощ?

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Ти си добър човек, нямаше да ме оставиш да вляза в клопка, която според теб със сигурност щеше да доведе до смъртта ми.

— Не мога да приема този отговор — поклати глава той. — Няма как да си била сигурна, че ще дойда, дори след като се погрижи да ми кажеш в хотелския бар, че московската полиция е напълно безполезна.

На устните й се появи лукава усмивка и това оказа поразителен ефект върху него, превръщайки я в изпълнено със сексапил създание, на което той не искаше да се съпротивлява.

— Изучавах те, Джак. Знаех какво се е случило с Ема, знаех, че бившата ти жена обвинява теб за това, а ти обвиняваш себе си. Знаех, че за да компенсираш станалото и да се опиташ да го поправиш, ти няма да оставиш някого в опасност, особено в смъртна опасност. — Когато той не направи никакъв коментар, тя продължи: — Кажи ми, че не си мислел за Ема, когато взе решението да напуснеш хотела и да ме последваш.

— Права си — призна той след известно мълчание. — Ема беше единственото, за което мислех в онази нощ.

— Още веднъж, съжалявам.

— Недей. — Той се наведе напред и я целуна. — Не искам да те чувам отново да казваш, че съжаляваш.

— Не се безпокой — тя сложи ръка на тила му и го погали, — няма да го чуеш повече.

Джак видя, че семейство Карсън се приближават, и си спомни, че Едуард го беше поканил на вечеря след церемонията.

— Налага се да тръгвам — каза той и неохотно се отдръпна от нея.

— Нека се срещнем утре — предложи тя — във фоайето на Болшой театър в осем без петнайсет.

След това си тръгна, изгубвайки се в гъстата тълпа от хора.

— Надявам се, че не съм уплашил приятелката ти — рече Едуард Карсън, — възнамерявах да я поканя на вечерята.

— Всичко е наред, сър. Не мисля, че тя харесва особено това място.

Карсън се огледа наоколо.

— И кой, по дяволите, би могъл да го харесва? — Той обви ръка около раменете на Джак. — Отново имам дълг към теб, за който никога няма да успея да ти се отплатя.

— Не е необходимо, сър.

— Задължен съм ти за толкова много неща — продължи президентът, — заслугите ти са не само към мен и Лин, но и към цялата страна. Проклет да съм, Джак — никой друг не би могъл да измисли начин да превърне това дяволско споразумение за сигурност в успех.

— Оценявам вярата ви в мен, сър. — На Джак не му се искаше да разговаря за успех, който включваше и обстоятелство, че дядя Гурджиев ще получи всичко, което иска.

Вместо това той се огледа наоколо и отбеляза:

— Не виждам генерал Брент.

— Няма и да го видиш. В момента го държим инкогнито и в пълна изолация на борда на „Еър Форс 1“. Министерството на правосъдието беше уведомено и ще се заеме с него, както би направило и с всеки друг сложен проблем, веднага щом се приберем у дома утре. — Усмивката на Карсън беше широка и по изключение в нея нямаше напрежение. — Тази вечер ще ядем, ще пием и ще се веселим и най-вече ще слушаме историите, които ще ни разкажете с Али за приключенията си в Украйна. Поне за тази вечер всички ние си заслужихме правото да забравим за трудностите на вчерашния ден и за онези, които може да ни донесе утрешният. — Той хвана ръката на Лин и кимна по посока на Али. — Какво ще кажеш да придружиш Али обратно до хотела — в апартамента ми всичко е приготвено и ни очаква.

Новият ден започна точно по същия начин, както беше завършил старият — със сняг. Президентската колона от автомобили се отправи към „Шереметиево“, където „Еър Форс 1“ беше зареден и ги очакваше. Джак, който седеше до Али в лимузината непосредствено след колата на президента и първата дама, очакваше с нетърпение да разпита генерала. Карсън му беше обещал един час насаме с Брент, преди някой друг да се опита да го разпитва. Президентът беше готов да даде на Джак едва ли не всичко, което поискаше.

— Съжаляваш ли, че се прибираш у дома? — попита Джак полушеговито.

— Всъщност съжалявам — отвърна Али.

Бяха стигнали до околовръстния път и наближаваха отклонението за летището. Снегът беше намалял и според последната метеорологична прогноза след около час от него нямаше да е останал и помен, но нощта се беше оказала студена и тъй като очакванията бяха, че през следващите два дни облачното време ще се задържи, тротоарите и пътищата щяха да си останат хлъзгави. Джак се замисли за Аника и за срещата им тази вечер в Болшой, на която нямаше да може да отиде. Беше й звъннал и й беше оставил съобщение на гласовата поща за промяната в плановете му. Предвиждаше се Карсън да остане още един ден, но графикът му внезапно беше променен заради затруднения, които срещаше Бен Хърт, новоназначеният организатор на парламентарната група в Сената, при контролирането на консервативното крило на тяхната партия.

— Америка ми липсва — каза тя. — А на теб?

— Ще ми се да бяхме останали по-дълго тук. — Джак погледна през прозореца към обвитата в мъгла Москва. — Исках да видя Болшой.

— Но не и с мен — усмихна се Али.

— Не, не с теб — усмихна се в отговор той.

Али остана мълчалива известно време, загледана в моторизираните полицаи, които съпровождаха тяхната лимузина.

— Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.

— Може би. — Той облегна глава назад, тъй като внезапно се бе почувствал много уморен. В момента, в който затвори очи, видя Ема. Той й се усмихна, но нещо не беше наред.

Али сигурно забеляза изражението му, защото каза:

— Не бъди тъжен, Джак.

— Не съм точно тъжен, аз…

Останалата част от думите му беше прекъсната от нейния вик. Той бързо отвори очи, за да види, че всичко наоколо се движи бясно. Президентската лимузина се беше подхлъзнала, най-вероятно върху тънък лед, и сега излизаше извън пътя. Автомобилът продължаваше да се върти, като мина през ивицата, разделяща двете платна, където се удари в нещо, заровено в снега. Лимузината се преобърна и се блъсна в един стълб. Електрическите жици се скъсаха, спуснаха се надолу като черни гарвани от леденото небе и удариха колата, изстрелвайки през нея мощен заряд.

Али продължаваше да крещи, а Джак вече беше изскочил от тяхната лимузина и тичаше към президентския автомобил заедно с агентите от Сикрет Сървис. Виеха сирени, хора крещяха, цялата колона от коли беше спряла, журналистите търчаха с извадени мобилни телефони и трескаво звъняха или пишеха текстови съобщения. Говореха припряно и бързаха първи да разпространят новината до всички краища на света, дори преди още хората, които бяха на местопроизшествието, да са успели да определят какво е състоянието на президента и първата дама.

Али настигна Джак, който чакаше двамата агенти, които първи бяха пристигнали, да махнат кабела от лимузината. В момента, в който жицата беше на безопасно разстояние, той затегли една от задните врати. Лимузината стоеше върху покрива си и наоколо й се суетяха служителите по сигурността и от американска, и от руска страна. Тъй като не позволиха на руснаците да се доближат повече, техният командващ реши, че хората му трябва да образуват защитен пръстен и да държат на разстояние крещящите журналисти.

По това време Джак вече беше успял да отвори вратата. Той хвърли поглед вътре и бутна Али в ръцете на един от агентите, отговарящи за нея.

— Какво става? — изкрещя тя. — Джак, кажи ми какво видя!

Джак отново мушна главата си вътре и видя Лин Карсън, която държеше в ръцете си окървавената глава на съпруга си. Служителите отпред бяха смазани и очевидно мъртви. Дефибрилатора провери състоянието на президента, поклати глава и заплака.

— Госпожо Карсън — каза Джак, — Лин, трябва веднага да ви измъкнем от тук.

Тя не помръдна, не отговори и Джак прекрачи тялото на своя добър приятел и влезе вътре. Когато започна да я дърпа, Лин закрещя. Очите й бяха широко отворени и невиждащи, очевидно беше в състояние на шок. След това се появиха и други хора, които започнаха да му помагат, и полека успяха да отделят госпожа Карсън от президента. Тогава той забеляза, че предницата на палтото на Лин е мокра. В началото помисли, че кръвта е на Едуард, и част от нея наистина беше негова, но когато първата дама припадна, докато се опитваха да я измъкнат навън, той разбра, че състоянието й не е никак добро.

Откараха президента и първата дама директно в „Еър Форс 1“, където хирургът на президента очакваше в операционната на самолета Лин Карсън, която беше получила коремни наранявания. Американският медицински екип я оперира в продължение на шест часа и дори след това ръководителят му не успя да даде окончателна дългосрочна прогноза. Все пак тя беше в достатъчно стабилно състояние, за да може „Еър Форс 1“ да излети. Дотогава снегът вече беше спрял и сребърното слънце за кратко показа лицето си през една пролука в гъстата облачна покривка.

По време на тези шест часа Джак държеше Али в прегръдките си. Тя не беше казала и дума, след като го беше попитала какво е видял в колата. Беше се вторачила в баща си с бледо като восък лице без никаква видима емоция. Това беше продължило толкова дълго, че Джак започна да се тревожи. Той неуверено се опита да я заговори на няколко пъти. Имаше чувството, че езикът му е като подут. Самият той се нуждаеше от време, за да скърби за загубата на Едуард Карсън, но тя сякаш все още не можеше да се превърне в реалност — беше твърде огромна и немислима, за да я приеме толкова бързо. Как би могъл Едуард Карсън, президентът на Съединените щати, да загине в автомобилна катастрофа, как би могъл да умре? Това беше невъзможно — никой не можеше да го повярва, с изключение на агентите от Сикрет Сървис, защото те бяха обучавани за този момент, и макар и да се надяваха той никога да не настъпи, бяха психически и физически подготвени за него. Очите на Дик Бриджис, ръководителя на специалния отряд, бяха сухи и той стоически издържаше на напрежението. И за миг не изпусна контрола над ситуацията, дори и когато всички се чудеха дали ще могат да разчитат на него. След като беше наблюдавал натоварването на мъртвите агенти от водещата лимузина в самолета, той се върна и застана до тялото на президента, както някой член на преторианската гвардия би стоял до своя Цезар, дори и след като е мъртъв.

Джак нямаше новини от Аника и вече и не очакваше да получи. Може би така беше по-добре. И бездруго не знаеше какво да й каже и как да реагира, мислите му бяха заети изцяло със загиналия му приятел и водач и с Али.

Преди вратите да се затворят, Джак остави Али и пристъпи на подвижната стълба. Беше заобиколен от агенти на Сикрет Сървис с мрачни лица, чиято скръб беше тиха и сдържана. Тяхната мъка беше толкова осезаема, че сякаш го блъсна в стомаха. Нямаше нищо особено за гледане — „Шереметиево“ беше като всяко друго летище по света и все пак за него то беше единствено по рода си.

Помисли си, че всичко свършва — любовта, омразата, дори и предателството. Свършват трупането на богатство, заговорите за власт, варварството, жестокостта и безкрайните лъжи за нещата, които си мислим, че искаме. Накрая всички се сгромолясват, дори и кралете на империи като Юкин или принцовете на мрака като дядя Гурджиев. В тишината на гроба всички ние получаваме онова, което заслужаваме.

Докато в главата му се въртяха тези мисли и той поемаше последните глътки от мразовития въздух на Москва, телефонът му започна да вибрира. Той нямаше желание да го извади от джоба си и да погледне кой се опитва да се свърже с него в този неподходящ момент. Хем му се искаше да е Аника, хем не му се искаше да е тя. Насили се да погледне към дисплея и видя, че тя е отговорила на обаждането му с текстово съобщение. Отвори го и започна да чете:

— Господин Макклюр — потупа го Дик Бриджис по рамото, — всички ви очакват. Трябва да ви помоля да влезете и да седнете, капитанът получи разрешение за незабавно излитане.

Джак хвърли още един поглед към съобщението, сякаш при едно второ прочитане смисълът на думите можеше да се промени, сякаш този път нямаше да установи колко дълбоко и тотално го бе предала Аника, как тя и дядо й бяха изплели плетеници от лъжи и заблуди, в които всеки слой се наслагваше върху предишния и така го предпазваше от разкриване, подобно на руските матрьошки, които влизат една в друга.

Той погледна навън към последния априлски сняг. Али беше казала: „Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.“

Имаше вероятност някоя от тези две възможности в бъдеще да стане реалност, но днес, докато се качваше обратно в тъжния, самотен и тих самолет, той много се съмняваше в това.