Кървав сняг

13.

Рон Фьодорович Кириленко завъртя цигарата между пръстите на слабата си зачервена ръка и после я сложи в устата си. Отвори малката дървена кибритена кутийка, която винаги носеше със себе си. За момент острата миризма на сяра изсмука кислорода от ноздрите му и го накара да отвори уста и неволно да издиша. Бавно и спокойно, както вършеше всички малки и големи неща, той допря пламъка до върха на цигарата, след това вдиша дълбоко острия, черен турски тютюн и задържа дима в дробовете си, докато мислите му не забавиха бързия си ход. Припряното и неорганизирано съзнание допуска грешки — това беше неговата философия, откакто бе станал детектив в отдел „Убийства“ на ФСБ. Беше толкова проста, ясна и вярна, че за двайсетината години преследване на убийци и серийни изнасилвачи не се бе наложило да я промени и на йота. Такъв човек беше Кириленко — практичен и безстрастен. Враговете му го обвиняваха, че е муден, скучен и дори педантичен. От друга страна, благодетелите му разбираха, че тази самоличност — скучна и сива като федералните сгради, в които всички те се трудеха — е внимателно изградена фасада. Те виждаха, че той е достатъчно умен, за да изпълнява заповедите буквално, и притежава чувство за справедливост, с което не се перчеше и което му позволяваше да води разследванията си както намери за добре. Всеки знаеше, че е неумолим и веднъж захапеше ли някой случай, не го пускаше, докато не постигнеше задоволителен резултат, което означаваше осъждането на извършителя или неговата смърт — което от двете се случеше първо. Това беше, общо взето, единственото нещо, за което Кириленко не беше придирчив. За него беше все едно дали наказанието щеше да е затвор или смърт, защото престъпниците, отнемащи живот, го вбесяваха. Той гледаше на тях като на нещо различно от човешки същества — те не бяха хора, а вид, стоящ по-ниско дори от животните.

След като беше получил от турския тютюн каквото му бе необходимо, Кириленко издуха набързо дима и след това отново всмукна бавно и дълбоко от цигарата. Зад гърба си чуваше тихите познати звуци, издавани от хората му, докато пресяваха овъглените останки от дачата на Карл Рочев, но им обръщаше точно толкова внимание, колкото би обръщал на звуците, които биха се разнасяли от седалките край него на стадион — те бяха без значение, докато не се окажеше другояче.

Вниманието му се съсредоточи върху дюшека, който хората му бяха свалили от спалнята на горния етаж, преди да се срути стълбището. Сега той лежеше между дърветата и върху него падаха мъртви листа и стръкове неокосена трева. На него беше просната двайсет и две годишната Иленя Макова, сегашната любовница на Рочев, или, по-точно, покойната му любовница. Тя лежеше върху обгорения и димящ дюшек и в тялото й зееше назъбена дупка. При по-внимателен оглед той видя, че раната не е причинена от куршум, нито пък от нож. Тя изглеждаше зловеща, грозна и стара, сякаш онова, което я бе убило, е било използвано, за да извади вътрешностите й. Каквото и да беше това оръжие, не можаха да го открият никъде.

Погледът на Кириленко се премести върху цифровата снимка на дисплея на мобилния телефон в ръката му. Един от мъжете от екипа, изпратен от ФСБ, се бе оказал достатъчно съобразителен, за да заснеме тримата души, когато бяха излезли през предната врата преди началото на пожара убийците на Иленя Макова. За съжаление на Кириленко този мъж беше Мондан Лимонев, човекът от неговия отдел, когото той презираше най-много. Което беше още по-лошо, той предизвикваше у него едновременно чувство на страх и недоверие. За него той имаше мъртвешките очи на убиец, доколкото Кириленко познаваше хората. Беше точно от онези зверове, на чието преследване и изправяне пред съда детективът бе посветил целия си съзнателен живот. Фактът, че това същество работеше за ФСБ, беше в пълен разрез с разбиранията му. Във въображението си Кириленко беше измислил много оригинални начини, по които да унищожи Лимонев, но за съжаление не разполагаше със свободата да приложи нито един от тях.

Снимката от мобилния телефон на Лимонев беше зърнеста и малко размазана. На нея се виждаха три фигури. Като присви леко очи, Кириленко успя да различи един мъж и две жени. Това само по себе си беше загадка. Защо Рочев би наел трима души да убият любовницата му? Преди всичко защо изобщо би искал да я убива? Кириленко знаеше, че той е голям женкар — изневеряваше на жена си с цял списък от красиви професионалистки. Но никога не бе изглеждал способен да убие някоя от тях. Защо тогава да го направи сега? И къде въобще беше той? Беше изчезнал от работа, нямаше го в дома му и дори в любовното му гнездо.

Мислите на Кириленко се върнаха към най-важното за момента — убийците. Не само че бяха трима, но, изглежда, единият от тях беше девойка или дребосък. Нито едно от тези неща не отговаряше на профила на професионалния наемен убиец, който според опита на Кириленко работеше сам. От друга страна, това не означаваше кой знае какво, тъй като отново от опит му бе известно, че професионалните убийци биха използвали всяка тактика, която им дойде наум, за да го насочат по лъжлива следа. Досега нито един от тях не беше успял — той ги бе спрял. Една от причините винаги да залавя извършителя, независимо дали бе душил, намушкал или стрелял, се криеше в методичния му ум, който му позволяваше да знае повече за ситуацията от всеки друг около него. Той попиваше сцената на местопрестъплението с всичките си пет сетива и след това позволяваше на мисълта си да търси конкретните особености. Местопрестъпление, наситено със смърт, гняв, насилие, страх или дори с безразличие, беше самото определение за хаос. Смъртта объркваше живота. Много от убийците, които бе преследвал, бяха посвоему безпристрастни, както и той самият. Разликата между тях и него беше престъплението. Убийството го оскърбяваше — независимо дали беше преднамерено или случайно, професионално или аматьорско. За него отнемането на живот — какъвто и да е живот — беше немислимо и представляваше грях, който заслужаваше пълно възмездие, законно или не. Отнемането на живот беше оскверняване. То създаваше свой собствен свят, който нямаше нищо общо с обществото, който съществуваше и трептеше болезнено извън границите на цивилизацията. Беше необходимо наказанието да съответства на престъплението. Въпреки това той живееше с тези прояви на жестокост, с тези най-отвратителни оскърбления, сякаш бяха наематели, които са надвишили продължителността на престоя си в мислите му и сега за нищо на света не искат да напуснат своето място в живота му.

Опита се да увеличи лицата на извършителите, но изглежда, че мъжът беше вдигнал ръка пред очите си, жената тъкмо се обръщаше, а лицето на девойката или дребосъка беше скрито зад тялото на жената. Готвеше се да увеличи лицето на жената, когато забеляза, че тя стиска нещо в ръка — стрела или късо копие, нещо със странен на вид връх, предназначен да разкъса вътрешностите на жертвата, най-вероятно оръжието на убийството. Той се придвижи нагоре по снимката до лицето на жената. Когато го увеличи, въпреки че не беше кой знае колко, успя да различи чертите на лицето й. С неприятно чувство в стомаха разпозна Аника Дементиева.

— Няма следа от снайпериста — мъжа в гората, който е стрелял.

Слабият мъж с навъсено лице се бе появил от останките на дачата и застана до Кириленко, който като го видя да се приближава, благоразумно прибра в джоба си телефона на Лимонев с уличаващата снимка. Проклет да беше, ако споделеше вътрешна информация с този мъж. Що се отнася до Лимонев, той си отбеляза да накара украинците незабавно да му намерят нов мобилен телефон.

— Не е от моите хора — сви рамене Кириленко, — значи трябва да е бил от твоите.

— Не е — отвърна мъжът. — Не ми бяха осигурили снайперист и ти знаеш това.

— Когато става дума за твоите хора — отбеляза Кириленко без злоба в гласа, — не знам нищо.

— Ами, тогава ще трябва да ми повярваш. — Слабият мъж хвърли поглед през рамо. — Може да е бил от хората на СБУ, знаеш колко недисциплинирани са тия украинци.

Кириленко погледна невъзмутимо мъжа през дима, който излизаше от полуотворените му устни.

— И руснаците ли оценяваш толкова сурово, колкото украинците?

— Ние високо те ценим — заяви доста рязко слабият мъж.

— Мисля, че го казахме съвсем ясно.

Кириленко продължи да изучава мъжа. Той имаше златиста коса и румените страни на атлет. Кириленко несъзнателно потри ръцете си, които бяха зачервени и схванати от артрита.

— Не е бил човек на украинците — рече той. — Те знаят, че не трябва да правят нищо, без преди това да се допитат до мен.

— Те те презират — възрази слабият мъж.

— Но повече се страхуват от мен.

— А ти от кого се страхуваш, Кириленко?

Руснакът не отговори веднага, а дръпна от цигарата и задържа дима дълбоко в дробовете си, така че те да поемат никотина. Изпусна дима и преди да се обърне, каза:

— Не и от теб, американецо, ако така си мислиш. Със сигурност не и от теб.

— Магнусен или някой от хората му доста се е постарал тук — отбеляза Джак, след като разсъждава известно време. — Рочев трябва да е имал или да е знаел нещо, което Магнусен е искал много силно.

— Какво са сторили с него? — попита Али.

— Достатъчно страшно е, за да сънуваш кошмари. — Джак се изправи и Аника остана сама да оглежда тялото.

— Хората, които са направили това — каза тя, — са професионалисти и трябва да добавя — специалисти в мъченията и причиняването на болка.

— Мнение на истински професионалист — рече Джак.

— Говориш странно. Да не ме смяташ за мъчителка?

— Които и да са те, трябва да имат сериозни международни връзки, за да планират убийство и да го инсценират като блъскане от кола. — Той преднамерено остави думите й без коментар. — Капри е малък остров с изключително ограничено движение на превозни средства.

— Но Аника е права — намеси се Али, загледана в равното огледало на водата. — Стигнахме до задънена улица. Тук не са останали никакви следи за нас и няма как да разберем къде е отишъл Магнусен.

— Не е задължително да е така.

Джак ги поведе обратно през ниското било към низината на гробището. Следобедът клонеше към вечер. Изтощеното от мъгливото си пътуване слънце се спускаше, сякаш притеглено надолу от земята или натежало от скръб. Удължените сенки, които надгробните камъни хвърляха върху тревата, приличаха на обвинително сочещи пръсти.

— Али, не спомена ли, че родителите на Магнусен са умрели в един и същи ден?

Момичето кимна.

— Но на различни места.

Джак разгледа надгробните камъни един по един. Плъзгаше върховете на пръстите си по линиите на издълбаните букви, за да може по-лесно и по-бързо да прочете написаното.

— Умрели са на първи август преди седемнайсет години. Бащата на Магнусен е починал тук, на това място, но майка му е умряла в Алуща.

— Алуща се намира на източния бряг на Кримския полуостров — обясни Аника. — Там е пълно със скъпи вили с изглед към Черно море.

— Бинго! Точно там е отишъл! — възкликна Джак.

— Какво? — намръщи се Аника. — Откъде знаеш това?

— Майка му е погребана там.

— Не виждам връзката — поклати глава Аника. — Може би е била на почивка или на посещение при приятели.

— В такъв случай щяха да я върнат, за да бъде погребана тук — отбеляза Джак с толкова съвършена логика, че Аника нямаше как да го опровергае.

— Но една вила…

— Огледай се. — Умът на Джак работеше по-бързо, отколкото двете жени можеха да си представят. — Това семейство държи на парите и на престижа — те не биха останали тук през цялата година. Летата около Киев са топли и неприятни, нали?

Аника кимна, но все още се колебаеше.

— Къде биха отишли Магнусен през лятото? Готов съм да се обзаложа, че притежават вила в Алуща — продължи Джак.

— Това е нелепо. Ти да не си Делфийският оракул?

— Донякъде е такъв — намеси се Али. — Мозъкът на Джак работи различно от моя или твоя. Той може да вижда неща и да прави връзки, за които на нас ни е нужно много повече време.

Аника погледна Али така, сякаш й бяха поникнали крила или пък я беше ударил гръм.

— Това да не е някакво ваше представление или ми правите идиотски номер?

— Защо да е номер? — попита Али толкова разпалено, че Аника се стъписа.

— Ако имаш по-добра идея — предложи Джак на Аника, — сега е моментът да я споделиш.

Известно време Аника остана загледана с блуждаещ поглед в гърба на къщата, която се виждаше в далечината.

— Сериозно ли говориш? — каза тя, обръщайки се отново към него. — Мислиш, че Магнусен е отишъл в Алуща?

— Тогава кой е снайперистът — попита американецът със златиста коса, — който стреля в гората?

Не беше висок мъж, но въпреки това беше внушителен като всички американски агенти, с които Кириленко се беше срещал или бе виждал на разузнавателни снимки. Американецът излъчваше самоувереност, граничеща с арогантност. Кириленко му завиждаше или поне изпитваше известна ревност заради чувството за правомощия, което чуждият агент притежаваше. Той получаваше каквото искаше и правеше каквото пожелаеше с лекота, за която Кириленко можеше само да мечтае. Кириленко беше добър апаратчик, вързан за Русия с кучешки повод. Той си помисли: „Аз съм верен като куче, а американецът е моят господар. Той държи съдбата ми в ръцете си — ръце, които не изпитват болка от студа, не са почервенели, напукани и преждевременно състарени. Той не е виждал онова, което съм видял аз.“ След това през ума му премина искрица на презрение като светкавица, появила се и изчезнала за миг на хоризонта. Каза си: „Така или иначе, какво знае той за живота? Какво би могъл да знае, та той е американец.“

Дали Кириленко бе изпитал презрение към русия агент, или пък беше съжаление? Името му беше Мартин, като названието на птицата12. Хари Мартин. Но как ли беше истинското му име? Вероятно Кириленко никога нямаше да разбере.

— Хари Мартин — така се беше представил американецът, когато се бяха запознали, — от Латроуб, Пенсилвания. — И когато Кириленко го беше погледнал равнодушно, онзи бе добавил: — Там живее Арнолд Палмър — сигурно сте чували за легендарния играч на голф.

Кириленко едва се бе сдържал да не се изсмее в лицето на Хари Мартин. Мили боже! Докато руснаците се бореха да оцелеят, американците играеха голф.

Сега двамата мъже седяха един до друг на задната седалка в колата на Кириленко и пиеха горещо кафе от термоса, донесен от един от хората на Кириленко.

— Кой тогава е той? — повтори Хари Мартин. — Имаш ли някакви теории?

Приличаха на двама стари приятели, които си бъбрят за нещо несъществено — за някой мач или за шансовете на любимия им футболен отбор.

— Не се занимавам с предположения, а само с факти — отвърна Кириленко, без да показва раздразнението си.

Не беше добра идея да ядосва американеца — той имаше твърде много влиятелни приятели, които с едно телефонно обаждане можеха сериозно да навредят на кариерата на Кириленко, а може би дори да застрашат живота му. Само фактът, че знаеше това, предизвикваше в него непоносимо напрежение. Хари Мартин беше като сърбящо място, което не можеше да почеше, и това го разсейваше.

Внезапно руснакът отвори вратата и излезе в мъгливия ден навън. Въздухът миришеше на дим, изгорял плат и пластмаса. Той се извърна настрани, извади мобилния телефон и изпрати на своя помощник инструкции заедно със снимката на Аника Дементиева, която излизаше от дачата на Рочев. Миг по-късно Мартин също слезе от колата и без да погледне към Кириленко, се отправи към гората зад останките от къщата.

— Всички твои хора ли си тръгнаха? — попита той пътьом.

— Да, както и тези от СБУ. Сега само ние сме тук — отвърна Кириленко, след което прибра телефона в джоба си и последва американеца в гората.

— Трябват ми теории — заяви Мартин, докато обикаляха из гъстата гора от канадски ели, осветена с фенерчето, което му беше дал Кириленко. — Имам нужда от нещо.

Кириленко преглътна чувствата си и каза с фаталистичен тон:

— Някой е отвел Карл Рочев, предполагам насила, съдейки по тялото на матрака. Не сме ние и гарантирам, че не са били и СБУ. Което означава, че в това твое загадъчно преследване участва и още една фракция.

— Още една фракция. — Мартин повтори фразата, сякаш тя беше нещо непознато, към което се налагаше да се приспособи.

Той наклони лъча от фенерчето към земята, за да виждат къде минават по меката пръст.

— Тогава трябва да ги открием, които и да са те. И трябва да ги отстраним.

Кириленко издаде гърлен звук. Това беше своеобразно предупреждение — нечленоразделно и примитивно. Но Хари Мартин не го забеляза или пък не му обърна внимание.

— И как предлагаш да направим това?

През костеливите клони на вечнозелените дървета се процеждаше умиращата червеникаво-жълта светлина. Мартин коленичи и прокара леко пръсти по вдлъбнатина, пълна с борови иглички, и посочи на Кириленко множеството пресни отпечатъци от стъпки, които не бяха оставени от ботушите на неговите хора.

— Отпечатъци от стъпки на мъж, на жена и на още някой.

Третият чифт стъпки беше значително по-малък от другите два. Той се изправи. Бяха много близо до пътя.

— Ще заловим извършителите и ще ги проследим обратно до извора.

Кириленко си помисли с горчивина, че Хари изглежда много сигурен в себе си, макар да се намира на чужда земя, сред хора, които дори не говорят неговия език. Това беше толкова характерно за американците.

Те се отправиха към мястото, където дърветата свършваха.

— Този път отива в две посоки — уведоми го Кириленко. — На няколко километра от тук има отбивка, която води обратно към Киев, а в другата посока се стига до град Бровари.

— Какво има там? — попита Мартин.

— Това е украинската столица на производителите на обувки — сви рамене Кириленко.

— Ще се разделим. Ти отиваш в Бровари да провериш дали ще откриеш следите им там. Аз ще взема моя човек и двама от твоите, ще се върна в Киев и ще се опитам да направя същото. Поне това е град, който познавам.

Кириленко почувства, че го залива вълна на облекчение. Беше истинско чудо да се отърве от тази горила.

Мартин кимна към сумрачния път, виещ се пред тях — черна като катран лента, която се губеше във вечерния мрак.

— Където и да се намира Рочев, може да си сигурен в едно — тези тримата ще ни отведат при него.

14.

— Татко…

Джак познаваше хора, които бъркат появата на духове със спомените, които ги преследват. Тъй като Ема му се бе явила, бе разговаряла с него, бе отговаряла на въпросите му и му бе задавала такива на свой ред, имаше хора — между тях и Шарън, — които бяха напълно убедени, че той е объркал действителността със спомените и че онова, което бе приел за среща с мъртвото си дете, не беше нищо повече от изплувалите на повърхността спомени за дъщеря му, които гарантираха, че няма да я загуби напълно и тя ще остане с него до самия край, независимо дали той щеше да настъпи след години или още утре.

— Татко…

Джак знаеше, че те грешат. Ема беше останала или поне някаква важна част от нея, която смъртта не можеше да докосне или дори да промени. Тя беше останала, защото връзката им бе недовършена и така времето им заедно, макар и прекъснато, не беше приключило. Волята й беше оцеляла след катастрофата, която беше отнела живота й по жесток начин, преди да успее да почувства радостите и болките на зрелостта.

— Татко…

Джак чу Ема, когато се върнаха в апартамента на Игор Кисин.

— Татко, тук съм…

Той отвори вратата и влезе в жилището. Докато Али и Аника се захванаха със своите си работи, той търсеше дъщеря си — мъртвата си дъщеря.

— Не, татко, ето тук.

В този момент иззвъня мобилният му телефон. Беше Шарън и той прие обаждането.

— Здравей, Джак — поздрави го тя с хладен и неестествено спокоен глас. — Разбра ли вече кога ще се прибереш у дома?

Той затвори очи.

— Не, Шарън, казах ти…

— Тогава ще оставя ключа под изтривалката.

Очите му се разшириха.

— Какво?

— Тръгвам си, Джак. Омръзна ми да те няма тук.

Той внезапно разбра, че се бяха върнали в изходно положение, към точката, в която се бяха оказали веднага след смъртта на Ема, когато тя го беше обвинила, че не е отговорил на обаждането на дъщеря си, че не е успял някак интуитивно да усети, че Ема е в смъртна опасност и че колата й ще изхвръкне от пътя и ще се удари в дърво. Месеци по-късно Шарън му се беше заклела, че е оставила гнева и горчивината зад гърба си, но сега той проумя, че не е така. Може би тя му беше казала истината или поне истината, както я бе усещала тогава, но всъщност се бе самозаблуждавала или по-точно се бе крила от себе си — нещо, което всяко човешко същество прави от време на време.

Не я обвиняваше за тази слабост и как би могъл? Но я обвиняваше, че не му казваше истината сега, защото той знаеше каква е истината. Причината не беше в работата му или във факта, че в момента се намира в чужбина, далеч от нея. Не беше и в това, че не можеше да й каже кога ще се прибере у дома. Онова, което тя имаше предвид, бе, че не може да му прости, задето не бе подкрепил Ема, когато бе имала нужда от него, и не можеше да му прости, че не беше попречил на смъртта й.

Той не отговори нищо по телефона, защото нямаше какво да каже. Тя беше получила прозрение или пък майка й я беше принудила насила да прозре чувствата си. Истината си беше истина — нямаше смисъл да се бори с нея.

— Сбогом, Джак.

Дори и сега той не каза нищо, просто затвори телефона и огледа апартамента, сякаш се опитваше да осъзнае къде се намира или да открие отговор за онова, което току-що му се бе случило, макар отлично да знаеше къде е и че вече е сам.

В другия край на дивана, точно под тибетската мандала, имаше сянка, сякаш изградена от нещо плътно и сгушена като котка. Това беше любопитно, защото Джак си спомняше, че е чел за мандалата в трудовете на Карл Юнг. Какво беше то? Юнг смяташе, че мандалата, която в превод от санскрит означава едновременно „завършек“ и „същност“, е идеалният израз на подсъзнателното у човека.

Отиде до дивана, седна близо до сгушената сянка и се зачуди дали в момента виждаше точно това — израз на своето подсъзнание.

— Здравей, татко.

Всички други освен Али смятаха, че тези появи на Ема идват от него самия, но той знаеше, че са нещо повече. Знаеше го с такава сигурност, както знаеше и че седи тук, на кафявия диван с кадифена тапицерия в този неочаквано уютен апартамент на четвъртия етаж в Киев.

— Здравей, скъпа. — Той присви очи към сенките. — Не мога да те видя.

— Не се безпокой, това е нормално.

— В това няма нищо нормално, Ема — тихичко се засмя той.

— И двамата сме Аутсайдери с главна буква, татко, затова за нас е нормално.

Той безпомощно поклати глава. Истината беше, че се чувстваше аутсайдер от толкова отдавна, че вече не знаеше какво означава думата „нормален“, ако изобщо някога бе знаел.

— Майка ти…

— Знам. Не бъди тъжен, това беше неизбежно.

— Изглеждаш толкова пораснала.

— Ти и мама — нещата между вас никога не са работели истински.

— Със сигурност между нас имаше страст.

— Страстта не е достатъчни. Никога не е имало нещо солидно.

Джак отметна глава назад.

— Не, предполагам, че си права. — От очите му потекоха сълзи.

След това усети движение до себе си, сякаш някой беше отворил прозорец. Свеж полъх целуна бузата му.

— Трябва да спреш да мислиш постоянно за това, татко.

— За майка ти ли? Не, аз…

— За автомобилната катастрофа.

И за това беше права. Той предположи, че смъртта навярно осигурява на човек уникална перспектива за нещата, които вече са се случили — някакъв вид всезнание като на безсмъртните.

— Спомняш ли си „Началото е краят на началото“?

— Разбира се — кимна той, — тази песен на „Смашинг Пъмпкинс“ беше с пет звезди в твоя айпод.

— Няма нужда повече да се преструвам, защото сега започвам отначало.

Докато пееше редовете на песента, гласът й, изгубен във времето и пространството, беше призрачно сопрано.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако смъртта ми е само краят на началото?

С разтуптяно сърце Джак се извърна към нея или към мрака, където сега тя живееше.

— Възможно ли е това да е истина?

— Искам да кажа, че чувството за вина те изяжда отвътре. Искам да кажа, че нещото, върху което си се съсредоточил, е вече минало.

— В мига, в който те загубих, и месеци след това изглеждаше, че ужасното минало никога няма да свърши и ще се възпроизвежда отново и отново като вирус, но после ми се струваше, че то сякаш се е случило толкова бързо, че така и нямах възможност да сторя каквото и да е или дори да направя верния избор.

— Не мисля за това и ти също не бива да го правиш.

— Иска ми се да можех да разбера — поклати глава той.

— Знам, че е объркващо, татко, но мисли за това по следния начин — може би сега съм тук, защото дори и в смъртта пак съм непокорна. — Смехът й достигна до него като нежния плисък на морски вълни. — Не знам. И аз имам толкова опит с тези неща, колкото и ти. Знам, че искаш отговори, но аз нямам такива. Не знам къде се намирам, нито в какво съм се превърнала, макар да ми се струва твърде вероятно да съм си същата, каквато винаги съм била, нали? Знам, че няма смисъл да се опитвам да го разбера. Всичко се свежда до вярата и до това да приемеш нещата. Вярата, че наистина съм тук, и примирението, че някои въпроси просто нямат отговор.

— Не искам да изчезнеш като всичко друго, Ема… — каза той и нададе тих стон, изпълнен с болката на отчаянието и да, тя беше права, с чувство за вина.

— Джак?

Той рязко се обърна при звука от гласа на Али.

— Какво правиш?

Момичето седна до него, докато той я гледаше безизразно.

— Тя е тук, нали? — Сякаш дъхът й спря в гърлото. — Ема е тук!

Готвеше се да й отговори, когато видя, че Аника стои на вратата на тяхната спалня и ги наблюдава. От колко ли време беше там? Беше ли дочула разговора му с Ема или поне неговите реплики, които можеха да й се сторят абсурдни?

— Да поговорим за това друг път — каза Джак на Али. — Всички сме изтощени.

— Но…

— Въпросите остават за по-късно. — Той я накара да стане и сам се изправи на крака. — Сега е време за почивка.

Джак спря до вратата на голямата спалня, откъдето проследи как Али се отправи към стаята си и тихо затвори вратата след себе си. След това той се обърна към Аника, но преди да успее да каже каквото и да е, тя го изпревари.

— Влизай — рече тя и усмивката й се разшири. — Миналата нощ не те ухапах, нали?

— Мисля, че Али е права за теб — усмихна се той в отговор.

— За кое — че съм „смахната кучка“ или че искам да те вкарам в леглото си?

Той се засмя, но истината беше, че в тази обстановка и толкова близо до нея усети еротична тръпка, която моментално му взе дъха.

По пътя към леглото Аника мина достатъчно близо до него и бедрото й го докосна. Тя седна на кревата и кръстоса крака. Китките й, положени върху коленете, бяха деликатни и толкова крехки, че направо изглеждаха чупливи. Той обаче знаеше, че не е така. Погледът му неизбежно се насочи към дългите й и силни крака, които лъщяха на светлината от нощните лампи от двете страни на леглото, които тя вероятно беше включила, когато бе влязла в спалнята.

— Знам, че имаш тази натрапчива идея, че трябва да защитаваш всички — подхвана тя.

— Това толкова лошо ли е? — попита той, като дойде и седна на леглото до нея.

— Не съм казала, че е лошо.

— Защо поиска да дойда тук?

— Истината ли искаш да знаеш?

— Да.

— Миналата нощ… връзката помежду ни… — Тя извърна поглед за миг. — Не искам да бъда сама. Уморих се да бъда сама.

— А Иван?

Тя отново насочи погледа си към него.

— Да не се опитваш да ме оскърбиш? Иван беше просто задача.

Той кимна.

— Няма да спя с теб, ако това целиш.

— Не целя нищо такова, по дяволите! Ръката ме боли и имам нужда от малко почивка. Всички ние имаме нужда от това.

— Тогава всичко е наред. — Той се плесна по краката, изправи се и тръгна към вратата. — Ще бъда отвън, на дивана.

В момента, в който се готвеше да пресече прага, Аника се обади:

— Знам кое е момичето.

Беше избрала момента безупречно. Той се обърна и я погледна.

— Знам, че е дъщерята на американския президент. — Тя наклони глава. — Да не ме мислиш за глупачка?

— Ти ми каза, че не знаеш нищо за нещата извън областта, в която работиш.

— Тогава не те познавах — сви рамене тя, — не знаех дали мога да ти се доверя, затова реших, че е по-добре да излъжа. Истината е, че не мога да допусна да стана жертва на невежеството си. Освен това за теб изглеждаше важно да запазиш тайната си, като промениш косата и външността й, и от този момент нататък исках да ти помогна да запазиш тайната си. И сега бих я запазила, дори ако ни заловят, дори ако ФСБ ме измъчват.

— Не ти вярвам — рече той с равен тон.

Тя отново сви рамене.

— Защо би го направила? Защо би защитила Али, ако се стигне до това?

— Знаеш защо. Когато погледна в очите й и когато слушам гласа й, виждам самата себе си.

— Дори и когато те нарича „смахната кучка“?

— Особено тогава, защото силните й чувства я издават.

— Какво искаш да кажеш? — Джак пристъпи обратно в спалнята.

— Този поглед в очите на Али, звукът на гласа й, когато гневът изпълва гърлото й, когато изглежда така, сякаш емоцията я задушава — всичко това ми е познато. Виждах го всеки ден, когато се погледнех в огледалото. И този звук… — Тя потрепери. — Историите от новините не бяха особено ясни, дори и тези в задълбочените статии, но нещо много лошо й се е случило.

— Да — потвърди той и седна до нея, — така е.

— Ти си я спасил от онзи, който я е малтретирал. Мога да видя и това в очите й, когато те погледне.

Сега беше негов ред да извърне очи.

— Али беше отвлечена, вързана за стол и мозъкът й бе промит. Може би е имало и още нещо, не знам. Тя не говори за това с никого.

— Ще каже на теб. — Гласът на Аника беше нежен като милувка, когато сложи ръка върху неговата. — Трябва й време, това е всичко.

— Как можеш да си сигурна? — Джак се обърна, за да я погледне в лицето.

— Защото тя иска да ти каже, има нужда да го направи. Мисля, че започва да осъзнава, че не може да продължи напред, докато не го стори. Затова толкова искаше да говори с Мила Тамирова.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Джак.

— Мила Тамирова има определено… нека кажем, оборудване, което според мен е привлякло Али.

— Какво оборудване? — разтревожи се Джак. — За какво говориш, по дяволите?

— Мила Тамирова е професионална господарка. Това означава, че в дома си има тъмница.

— За бога! Защо би искала да преживее отново… — По цялото му тяло премина студена тръпка и той потрепери.

— За да се освободи от ужаса и да го надвие. Единственият начин да го прогони, е да го развенчае, да го види на дневна светлина и да разбере, че веднъж след като го преодолее, няма повече да бъде негова жертва.

Джак седеше приведен напред, с лакти на коленете и преплетени пръсти, сякаш размишляваше или се молеше. Той вдигна поглед.

— Нямах представа. Трябва да съм с нея.

Ръката на Аника стисна неговата и той усети стоманената й сила.

— Остави я сама. Позволи й да възвърне вродената си сила. Трябва да помисли над онова, което Мила Тамирова сигурно й е показала. Ако се намесиш сега, тя ще се отдръпне от теб и от тежката работа, която й предстои.

Джак въздъхна дълбоко, покри лицето си с ръце и се излегна на леглото. Аника се обърна и го погледна със съчувствие и може би с известно съжаление.

— Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо.

— За добро е — увери я той, — повярвай ми.

— Вярвам ти. — Тя се качи на леглото, като внимаваше за лявата си ръка, и преди той да успее да каже и една дума повече, легна върху него. — Ето, не е толкова лошо, нали?

Али лежеше в леглото облечена. Зяпаше тавана, но онова, което всъщност виждаше, беше столът с каишките в центъра на тъмницата на Мила Тамирова. В съзнанието си тя седеше на този стол, усещаше твърдите, усукани и отвратителни ремъци да се впиват във вътрешната страна на китките й. Чувстваше как през нея преминават слаби електрически удари, подобни на искри, изстреляни от близкия огън, които парваха и изгаряха светлите, почти прозрачни косъмчета по ръцете й.

Демонично красивото лице на Морган Хер, чиито псевдоними Рони Крей, Чарлс Уитман и Ян Брейди бяха имена на прочути серийни убийци, надвисна над нея и зашепна в ухото й. Той й казваше неща за самата нея — лични неща, които беше сигурна, че само тя може да знае, включително и лични разговори с Ема, — онова, което бяха обсъждали в общата спалня в колежа. Сякаш той се бе промъкнал вътре в главата й и коварно си беше присвоил подробностите от живота й.

Тя потрепери толкова силно, че тялото й се изправи в леглото, сякаш ударено от електричество. Усети познатото и ужасяващо повдигане в себе си и започна да се бори с порива да побегне към банята и да коленичи до тоалетната чиния, за да повърне.

„Не — каза си тя със забележително твърд глас, — вече не е необходимо да правиш това. Морган Хер е мъртъв. Не може да ти стори нищо. Каквото и да ти се случва, си го причиняваш сама.“

И все пак, както и в тъмницата на Мила Тамирова, тя отново се почувства парализирана и напълно безсилна, сякаш съзнателната й воля пак й беше отнета.

„Онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил — беше се усмихнала Мила Тамирова. — Не можем да позволим това да се случи, нали?“

Но Мила Тамирова не знаеше другата причина Али да се чувства безсилна, защото тя не се беше осмелила да й я каже. Поривът да разреже тялото си на две, за да може тайната да излезе навън заедно с червата и, я накара да се разтрепери и да се облее в студена пот. Можеше да почувства как леглото под нея вибрира или пък собственото й тяло го караше да потрепва.

„Ти си страхливка — отекваше гласът на Морган Хер в главата й. — Ти си малка сополива кучка и кой плати за малодушието ти? Кажи ми кой плати?“

Разтърсвана от ридания, тя легна отново на леглото, обърна се настрани и придърпа кувертюрата върху себе си. По-късно, когато заспа, сънува, че крачи по покрития с листа двор на „Лангли Фийлдс“. Ема стоеше до нея и й шепнеше. Слънцето светеше в лицето й и затова очите й, обикновено прозрачни като езерна вода, сега бяха скрити от блясъка. Тогава Али мина през сянката, хвърляна от едно крушово дърво, и когато се обърна към Ема, започна да крещи отново и отново, без да може да спре.

Джак избута Аника встрани от себе си, не грубо, но категорично, така че намеренията му да са ясни.

Част от него чувстваше, че трябва да мисли за Шарън, но тя беше далеч по всички възможни начини. Беше загубена за него така, както се страхуваше, че е загубил и Ема. Сега той осъзна, че от момента, в който за пръв път беше срещнал Шарън, от мига на първото им страстно съвкупление, те бяха вървели към раздялата като тяло, което потъва под вълните и само след миг от него не остава нищо повече освен отражение — спомен за онова, което е било или навярно е могло да бъде. Но така или иначе то загубваше целостта си, ако изобщо е имало такава, докато стремително потъваше към забравата.

Ема беше единственият им шанс да останат заедно, но всъщност това беше лъжлива надежда. За момент си наложи да си представи какъв би бил животът му, ако Ема не беше умряла, и неизбежният извод за него и Шарън бе, че положението нямаше да е различно. От момента на раждането на Ема те имаха разногласия по отношение на всичко, което касаеше тяхната дъщеря. Това беше опасно хаотичен метод за отглеждането на детето им, но и двамата бяха заслепени от собствената си незрялост. Бяха избрали неправилния момент да станат родители и не се справяха добре, като изкарваха основополагащите си различия на показ.

Другата част от него беше едновременно твърда и гореща. Макар да се бореше с нея, дишаше тежко, сякаш беше стигнал до края на дълго и изтощително състезание. Знаеше, че мислите му за Шарън и за разпадането на брака им имаха за цел да го разсеят от сегашното му положение, но съзнанието му отказваше да се отправи назад във времето и се връщаше отново и отново към съблазнителната възбуда, която изпитваха петте му сетива.

Той се опиваше от уханието на Аника, усещаше топлината на тялото й, чуваше тихото свистене на дъха й като вятър, докосващ върховете на дърветата. Не успя да се въздържи да не се наслади на вкуса, който устните й бяха оставили върху неговите — като първото отхапване на свежа праскова.

Той завъртя глава и я видя да лежи на дясната си страна с гръб към него. Тялото й беше леко свито, което я правеше още по-уязвима. Изглеждаше заспала, но по дишането й разбра, че е будна.

Блузата й се беше вдигнала нагоре, разкривайки голия й гръб. Видът на белезите накара дъха му да спре. Дали бяха от времето, когато е била малтретирана от приемното си семейство, или й бяха останали от осемнайсетте месеца, прекарани в затвора? Тогава той осъзна, че това няма значение. Била е подложена на жесток тормоз, нямаше съмнение в това. На какво ли малтретиране е била подложена Али? Колко ли силни бяха ужасът и страданието й? Колко дълбок беше отпечатъкът на Морган Хер в душата й? „Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим“ — беше казала Аника и това го накара да се замисли. Сега, когато бе видял белезите й и му се прииска да ги докосне и да я попита как ги е получила, изведнъж осъзна, че в това да си вреш носа в мръсното минало на някого има нещо воайорско и дори вулгарно. В днешно време обаче хората правеха точно това и колкото по-голяма беше мръсотията, толкова по-силен бе стремежът им да любопитстват и да научат „защо“, когато логичното беше да сторят обратното. Но нямаше нищо логично и в рефлекса да зяпаш автомобилна катастрофа, да наблюдаваш как измъкват телата от останките и да се чудиш колко ли зле са наранени и дали са живи, или мъртви. „Слава богу, че съм жив и здрав и подминавам това нещастие! Но почакай, по-бавно, искам да видя още от кръвта и всичко останало!“

Без да му е ясно какво точно прави и какви биха могли да бъдат последствията, той протегна ръка. Когато положи дланта си върху бедрото й, тя издаде звук, който не беше нито въздишка, нито стон, но съдържаше в себе си и двете. Този звук му подейства като спусък, освобождаващ предпазния механизъм, който го възпираше, откакто беше прекрачил прага на спалнята.

— Забрави! — каза тя с глас, леко приглушен от възглавницата или може би от ръката й. — Не те искам вече.

Той се засмя тихо, свали ръката си и угаси втората лампа, след което ги обгърна полумрак. И все пак на него му се стори, че потъва в толкова пълен мрак, че има опасност да загуби ориентация, сякаш се намира в морето, далеч от всякаква земя. Зачуди се дали трябва да си тръгне, или да остане на своята страна от леглото и да се опита да се настани удобно. В този момент тя се обърна толкова гъвкаво, сякаш беше гимнастичка, обгърна го в прегръдките си и притисна меките си полуотворени устни към неговите. Когато устните им се допряха, той усети колко учестен е дъхът й.

Телата им се движеха едновременно напред-назад в ритъм, наподобяващ прилива, който властва над моретата. Бяха като двигатели, които увеличават оборотите си, жадуваха да бъдат освободени и копнееха за яростта, пораждана само от превозно средство, което бясно ускорява и е извън контрол. Бяха като духове или джинове, призовани от сенките, към които никой никога не поглеждаше.

Изгубен в Аника, Джак се освободи от усещането за време и пространство, като неясно осъзнаваше, че с това гмуркане в забравата иска да сложи край на разпадането на своя живот.

15.

— Смъртта на Лойд Бърнс почти със сигурност е работа на Бенсън и Томсън — каза Денис Пол, министър на вътрешната сигурност, като се наведе напрегнато напред, стараейки се да говори тихо.

Имаше предвид двама видни членове на предишната администрация — Майлс Бенсън, ветеран от войните и бивш директор на ЦРУ, и Морган Томсън, бившия съветник по националната сигурност и последния от неоконсерваторите, който бе успял да запази властта си главно заради връзките си с компании, произвеждащи военно оборудване.

Беше един от онези влажни дни в столицата, когато за кратко време силите на зимата и пролетта бяха еднакви и сезоните се бяха вкопчили един в друг в равностоен двубой. Петима от най-могъщите мъже в Капитолия и следователно в Америка се бяха събрали около прясно изкопания гроб на сенатор Лойд Бърнс след пищната церемония по погребението му сред падналите герои на страната в националното гробище „Арлингтън“.

Пол се съвещаваше с президента Карсън, вицепрезидента Арлън Бойер, едър, висок и загорял от слънцето бивш сенатор от Тексас, Кинкейд Маршал, новия началник на АНС, Дж. Робърт Крофт, директора на ЦРУ, Бил Роджърс и генерал Ачисън Брент, който отговаряше за деликатните приготовления на историческото руско-американско споразумение за сигурност с президента Юкин. Срещата беше свикана след службата и след като членовете на семейството на Бърнс — съпругата, дъщерята, двамата му синове, сестра му и различни други роднини и внуци — бяха стояли сковано около гроба, бяха плакали и хвърляли пръст върху ковчега. На дискретно разстояние около шестимата мъже бе разположена група агенти от Сикрет Сървис, които гледаха към морето от надгробни камъни, букети с цветя, опечалени хора, миниатюрни американски флагове и пламтящи тук-там вечни огньове.

— Не си ни дал доказателства, Дени — отбеляза Маршал, — но дори и да беше — какво биха постигнали със смъртта на Лойд?

— Вече назначих Бен Хърт за нов партиен организатор — обади се президентът Карсън — и той ще е по-твърд към опозицията, отколкото Лойд някога е бил. Не твърдя, че Бенсън и Томсън не са трудни противници, но точно този мотив е безсмислен. — Той разтвори ръце. — Какво друго имаме?

За момент обмисли дали да не им каже за мисията на Джак, но почти веднага отхвърли тази идея.

— Като оставим настрана въпроса със смъртта на сенатор Бърнс, все още мисля, че най-неотложната ни работа е свързана с промените, които стават в Кремъл сега, докато разговаряме. — Това бяха думи на директора на ЦРУ, който разбираемо беше обезпокоен от скорошното развитие на събитията в Русия.

Вицепрезидентът Бойер кимна енергично и каза:

— Засилената тенденция към спад в енергийно ориентираната икономика на Русия накара онези в Кремъл, особено президента Юкин, сериозно да се притеснят колко трайно ще е влиянието на страната им.

— Факт е — продължи Крофт, — че Русия като международна сила е в отстъпление от края на студената война. Решението на Запада официално да признае Косово за независима сръбска държава отбеляза залеза на влиянието на Русия. Оттогава насам Кремъл плете паяжини със светкавична скорост и подготвя план, който отново да издигне страната на върха.

— Простете ми, но искам да вмъкна една забележка и няколко уместни факта — намеси се генерал Брент. — Балтийските държави, Балканите, Кавказ, цялата Централна Азия и Централна Европа всъщност имат същата съдба като Русия.

Докато Карсън наблюдаваше как семейството на Лойд бавно се отправя към лимузините, които ги бяха докарали дотук, видя едно малко момче да се обръща и да вперва поглед назад към гроба на Бърнс. Карсън го позна, защото той беше единственият му внук, който не заплака нито веднъж по време на погребението. Но сега, когато беше с гръб към семейството си, детето можеше свободно да даде воля на ужаса и тъгата си и се разплака открито. Може би си беше спомнило как дядо му го е водил в зоологическата градина или на кино и му е позволявал да омазва лицето си с шоколад и сладолед. Разбира се, то нямаше и представа, че Лойд беше оставил зад гърба си любовница — загадъчна млада жена, която може би също скърбеше за него в момента, където и да се намираше. Като виждаше тъгата, която се носеше от това дете, президентът си спомни за дъщеря си, която беше толкова далеч от него във всеки възможен смисъл. Тази мисъл прониза сърцето му и му се прииска да изтича до момчето, да го вземе на ръце и да му каже, че всичко ще бъде наред.

— Обаче — продължи Брент — Русия поддържа отчетлива преднина спрямо заобикалящите я съседи и заради богатите си запаси от природен газ разполага с огромни резерви в ценни книжа и валута — по-големи от тези на всички останали страни, взети заедно. Освен това притежава и контролира природния газ, с който се снабдява на практика цяла Западна Европа.

— Напълно вярно — потвърди Крофт, като се прокашля и раздаде на всички папки с ксерокопия. — Но моето бюро в Русия подготви информационен бюлетин, чиято същина е следната: въз основа на скорошното нахлуване на Русия в Грузия ние предвиждаме предстоящо възраждане на руската мощ, базиращо се на стратегическо развитие на три фронта посредством военни, разузнавателни и енергийни средства. В действителност това означава, че времената на руското отстъпление са свършили. Юкин възнамерява да разшири сферата си на външно влияние и отново да включи в нея Грузия и Украйна — просто споменавам само първите две стратегически разширения.

— Всичко това са просто предположения, които вече са били оповестявани от други членове на разузнавателната общност — отбеляза генерал Брент, затваряйки папката, след като й бе хвърлил бегъл, но вещ поглед, и се обърна към Карсън: — Сър, както знаете, през последните осем години имах много срещи на четири очи с президента Юкин и през цялото това време и за миг не съм имал усещането за съществуването на такъв войнствен сценарий.

— Моля за вашето извинение, генерале — провлечено каза Бойер, — но не виждам каква полза би имал Юкин да ви разкрие плановете си. Точно обратното, както можете да видите от враждебната реакция на предишната администрация към войната на Русия с Грузия, той полага големи усилия да не разберете каквото и да било.

— Именно печалните грешки на предишната администрация по отношение на Русия са нещото, което се опитвам да поправя с неимоверни усилия — отвърна генерал Брент. — Нямаме нужда от връщане към старата позиция на противопоставяне, която доведе до най-острия конфликт между Белия дом и Кремъл.

— Времето на Кремъл отмина, ето защо той нанася удари срещу всеки, за който смята, че е враждебно настроен срещу него — каза началникът на ЦРУ, докато прелистваше досието. — Както можете да видите от доказателствата на страница пет, ние сме силно загрижени за Украйна, защото от стратегическа гледна точка тя е крайъгълният камък за всяка руска експанзия. Местоположението на Украйна осигурява на Русия достъп до Черно море и оттам до Средиземноморието. Ако Украйна не е интегрирана, Русия е уязвима от юг и от запад. Освен това преобладаващото рускоговорещо население и фактът, че украинският транспорт е обвързан с руския селскостопански, промишлен и енергиен бизнес, правят приобщаването й жизненоважно. — Крофт затвори папката шумно. — В допълнение към всичко това има още един аспект от плановете на Русия за Украйна, който буди безпокойство. Юкин национализира уранодобивната промишленост на Русия по същия начин, по който постъпи и с „Газпром“. Както и Китай, Русия не си представя бъдещето без замяната на въглищата, петрола и да, даже на природния газ, с атомна енергия. Проблемът е, че самата Русия има по-малко ресурси на уран, отколкото нейните геолози предсказаха само преди три години. Това означава, че Юкин трябва да рискува да излезе извън настоящите граници на страната, за да натрупа резерви.

— Да не си чул нещо, което аз не знам, Боб? — вдигна глава генерал Брент. — Защото няма никакъв признак, че Украйна е или дори би могла да бъде някакъв значим източник на уран.

За пръв път шефът на ЦРУ не изглеждаше толкова самоуверен.

— Точно това, разбира се, е главоблъсканицата, която се опитваме да решим. До момента в Украйна не е имало голямо находище на уран.

Генерал Брент изглеждаше доволен.

— Сър, не се опитвам да омаловажа сериозната работа, която ЦРУ са свършили с този бюлетин — рече той, — но истината е, че през последните осем години беше нанесена такава сериозна вреда на нашите взаимоотношения с Кремъл, че само за да накараме президента Юкин да се съгласи на такава среща на високо равнище, ни се наложи да прекараме безброй часове в усилена работа. Бих искал почтително да изкажа мнението си, че сега не е време за прибързани действия, заплахи или обвинения. Господин президент, постигнахме значителен напредък. Сложихме началото на разведряване в дипломатическите отношения с Русия. Сега ви предстои да подпишете съглашение, което ще предостави изход от безизходицата по отношение на заплахата от иранските ядрени оръжия и ще повиши сигурността на американския народ. — Той огледа стаята и всяко едно от мрачните лица в нея. — Наистина ли искаме да рискуваме онова, което може да се окаже най-голямото постижение на вашия президентски мандат, заради един доклад на разузнаването? Освен това на всички ни е болезнено ясно, че военните ни сили в чужбина са вече на границите на възможностите си.

— Едуард — намеси се вицепрезидентът с измамно мекия си, провлечен тексаски акцент, — сега не можеш да се отклониш от позицията ни. Пресата ще ти съдере кожата, собствената ти партия ще те обвини, че си сменил мнението си по въпроса, който превърна в ключов през първите си сто дни в Белия дом.

За момент настъпи мълчание и всички погледнаха към Карсън в очакване на неговия отговор. Той беше заложил репутацията си на това сближаване с Русия. Беше изразходвал доста от политическия си капитал за двата законопроекта, които Конгресът не прие. Ако не постигнеше съглашение с Юкин, той рискуваше да не успее да направи нищо друго до края на мандата си и да загуби шанса за втори мандат.

Независимо какво беше личното му отношение по въпроса, всички присъстващи знаеха, че президентът няма избор.

Карсън потърси с поглед малкото момче, но него вече го нямаше, вероятно бе напъхано на задната седалка на някоя от анонимно изглеждащите лимузини. Дали още плачеше или за пред семейството си отново беше сложило на лицето си маската на спокойствие? „Всичко ще бъде наред“, помисли си Карсън. След това вниманието му се насочи обратно към темата на разговора и той въздъхна.

— Генералът е прав. За момента ще забравим за този разузнавателен доклад и онова, за което разговаряхме тук днес, не бива да се разпространява. — Той се обърна към началника на ЦРУ. — Боб, междувременно нека твоите хора продължат да работят по този бюлетин. Искам подробности. Ако и когато момчетата ти открият решаващи доказателства, ще действаме, но нито миг по-рано. И, Денис, продължавай разследването на смъртта на Лойд с всички възможни средства. Ако в нея има нещо нередно, искам да го узная веднага. Разбрахме ли се? — Той кимна. — Добре. Благодаря ви, господа, за вашия ценен принос и мненията ви. Сега е време да се върна в Москва. Генерале, имате по-малко от два часа да се приготвите и да отлетите за „Андрюс“. Искам да сте с мен, когато отново се срещна с президента Юкин. Денис, ти ще дойдеш с мен.

Веднага щом се качиха в президентската лимузина на път за военновъздушната база „Андрюс“, Карсън се обърна към дългогодишния си довереник Денис Пол и потупвайки бюлетина на ЦРУ върху крака си, каза:

— Ако трябва да съм честен, Дени, този доклад ме разтревожи — особено плановете на Юкин за Украйна. Нахлуването в Грузия само по себе си беше достатъчно лошо, но ако той реши да действа срещу Украйна, как бихме могли да наблюдаваме, без да се намесваме?

— Докладът е на разузнаването и като всички разузнавателни сведения не бива да бъде приеман като абсолютна истина — отвърна Пол и се облегна в луксозната седалка. — Освен това след шест години на постоянни битки нашите военни трябва най-сетне да бъдат изтеглени от бойните полета. Хората имат нужда да се отпуснат малко. Но дори и сведенията от разузнаването да са верни, това не би променило нищо, нали? Намеренията ви са официално документирани и позицията ви е ясна. — Той извади пура от джоба на сакото си, захапа я и започна да търси кибрит или запалка. — Няма значение какви действия ще планира или предприеме Юкин. Няма значение и дали харесвате или мразите кучия син. Споразумението трябва да бъде подписано, и то възможно най-бързо.

— Съгласен съм, но Брент ме кара да претупам второстепенните точки от преговорите.

— Не му обръщайте внимание — твърдо предложи Пол. — Трябва да отбележа, че при подписано споразумение за сигурност ръцете на Юкин ще са вързани. Той няма да може да следва сценария, очертан от Боб — не и ако иска да сме негови съюзници. Не, най-добрият начин да предотвратим руската експанзия е да изпълним последователно обещанията ви по възможно най-бързия начин.

— На власт съм по-малко от деветдесет дни и ръцете ми вече са мръсни — заяви Карсън и захвърли папката настрани.

— Мръсните ръце са част от политиката — отбеляза проницателно Пол, докато запалваше пурата си. — Номерът е човек да управлява, без да се безпокои за тях.

— Не, номерът е да ги миеш постоянно.

— Лейди Макбет е опитала това без успех — рече Пол, като доволно пушеше пурата си.

— Лейди Макбет е била луда.

— Струва ми се, че лудостта е присъща за политиката или поне свръхестествената способност да разсъждаваш логично, която може да се сметне за своеобразна лудост.

— Способността за логично разсъждение е отличителна черта на всички човешки същества — каза Карсън.

— Може и да е така — съгласи се Пол иззад облак от ароматен дим, — но не и в такъв широк мащаб.

— Така или иначе не за пръв път си цапам ръцете — изсумтя Карсън.

— А и двамата знаем, че няма да е и последният.

Пол се протегна, натисна бутона и стъклото, отделящо ги от предната част на колата, се плъзна на мястото си и така гарантира, че разговорът им няма да бъде чут дори от шофьора или от придружителя от Сикрет Сървис, който седеше до него.

— Като стана дума за това — подхвана Пол с тих глас, — искам да проведа разследване на всички в кабинета.

Президентът се изправи на седалката си.

— Подозираш ли някого? И в какво?

— В нищо и във всичко. — Пол извади пурата измежду зъбите си. — Ето как изглежда ситуацията от моята необичайна гледна точка, Едуард. Честно казано, не вярвам на никого от вътрешния ви кръг. Мисля, че Бенсън и Томсън са взели мерки да узнават за всеки ваш ход още преди да сте го направили.

— Дени, това, което казваш…

— Моля, оставете ме да довърша, сър — първите ви две инициативи бяха осуетени от Конгреса, което е неприятно поражение за един новоизбран президент. Припомнете си, че Лойд Бърнс ви уверяваше, че ще имате гласовете, които ще ви осигурят приемането на проектозакона, но необяснимо как се оказа, че той греши. Сякаш някой беше разговарял с подходящите конгресмени преди Бърнс, което би могло да се случи само ако опозицията знае за решенията, взети от кабинета ви.

Президентът въздъхна разтревожено.

— Стига, Дени. Познавам те отдавна, но това звучи абсурдно. Онова, което намекваш, е, че член на моя кабинет снася информация на враговете ми.

— Не го намеквам, господин президент, заявявам го съвсем недвусмислено и ясно.

— Въз основа на какво? На косвени доказателства и на поредица от временни неуспехи, които са съвсем нормални…

— С цялото ми дължимо уважение, Едуард, поредицата от неуспехи, с които се сблъскахме, са всичко друго, но не и нормални.

Президентът изсумтя раздразнено.

— Но за това може да има множество обяснения, които да са съвсем невинни.

— Невинността не е част от политиката, знаете това. И ако мога да добавя — в положението, в което се намирате, не можете да си позволите лукса да не обръщате внимание на подозренията. Ако съм прав, враговете ви вече са почнали да подкопават основите на вашия мандат. Трябва да ги пресечем, и то веднага.

Карсън обмисляше думите му известно време.

— Добре, Дени — кимна накрая той, — започни веднага, щом се върнеш в Белия дом. Събери екип и…

— Не. Цялата работа ще бъде свършена само от мен, неофициално и извън Белия дом. Не искам да оставям каквато и да е следа.

— Знаеш, че Джак би трябвало да се занимава със задача като тази — посочи президентът, като разтри слепоочията си.

— Разбира се, но двамата с вас го изпратихме по следата, която смятаме за паралелна.

— Не ми беше приятно да го лъжа.

— Вие не излъгахте, просто му спестихте част от информацията, и то поради дяволски важна причина.

— Джак е мой приятел, Дени. Той върна дъщеря ми. Дължа му много, надали някога ще мога да му се отплатя.

— Тогава доверете се на способностите му. — Пол угаси пурата си. — За момента това е единственото, което можем да направим.

Преплетени един в друг и обгърнати от нежния дъх на нощта, Джак и Аника си шепнеха тихо като привидения.

— Какво мислиш се случва отвъд тези стени — попита Аника, — в коридора и в другите апартаменти на сградата, на улицата отвън или в останалите части на града? Невъзможно е да разбереш, точно както е невъзможно да знаеш кой мисли за нас, кой планира как да ни проследи и да изтръгне тайните, които крием. — Тя се завъртя в прегръдката му. — Какви са тайните ти, Джак — онези, които държиш най-близо до сърцето си?

— Жена ми ме напусна, при това два пъти — отвърна Джак толкова яростно, че думите му прозвучаха почти като заплаха. — Кой, по дяволите, знае какви тайни се крият в човешкото сърце?

Аника изчака за миг, вероятно за да утихне гневът му, преди да попита:

— Какво се случи на дивана под тибетската мандала?

Джак затвори очи за момент, усещайки силните удари на сърцето си.

— Нищо не се е случило.

— Значи разговаряше с дух, така ли?

— Разговарях с една тайна.

— Тайна, която Али знае.

— Тя и аз, да.

— Това само потвърждава думите ми. Знаем толкова малко, по-малко, отколкото изглежда очевидно, по-малко, отколкото си мислим. — Тя сложи дланта си върху вътрешната страна на ръката му и я плъзна надолу, проследявайки вените му. — И така, ти няма да ми разкриеш своята тайна, но аз мога да се обзаложа, че тя няма нищо общо с жена ти или по-точно с бившата ти жена, защото сега тя е просто една дума, а думите избледняват невероятно бързо. Свързана е с дъщеря ти, с Ема. — Пръстите й се преплетоха с неговите. — Тя ли беше на дивана? Там ли е и сега?

— Ема е мъртва. Вече ти казах това.

— Мммм. Тя едно от нещата, които не знаем, ли е?

— Какво имаш предвид? — Той знаеше какво има предвид тя, но Ема беше нещо твърде лично, твърде скъпоценно, за да го споделя.

— Както знаеш, убих човек, но въпреки това не знам нищо за смъртта. А ти?

— Как бих могъл?

— Да, как би могъл. Откакто те видях на дивана, си задавам този въпрос и успях да измисля само един отговор — струва ми се, че ти знаеш за нея повече от мен. Мисля, че под тибетската мандала разговаряше със смъртта или с нещо, подобно на нея.

— Що за безумна идея.

Той неохотно се опита да се освободи от нея, но тя се качи отгоре му и започна да обхожда с пръсти тялото му.

— От време на време на всички ни хрумват безумни идеи. — Тя го стисна леко, за да го възбуди. — Това е човешко.

Дядя Гурджиев тъкмо си приготвяше кафе, достатъчно силно, за да го държи буден през останалата част от нощта, когато по вратата се разнесе силно блъскане, от което сърцето му се разтуптя. Той остави пластмасовата чашка, пълна с прясно смляно кафе, излезе от кухнята и тихо пресече всекидневната по пантофи. Тропането се повтори и този път беше още по-настоятелно, ако това изобщо бе възможно.

— Кой е? — попита той, почти опрял буза до вратата.

— Отваряй — разнесе се глас от другата страна — или ще избия бравата!

Събирайки сили за това, което предстоеше, дядя Гурджиев отключи. Тъкмо завърташе дръжката, когато вратата направо изхвръкна навътре. Ако не беше отстъпил пъргаво встрани, ръбът й сигурно щеше да пукне челото му.

Двама мъже влетяха в апартамента и единият затръшна вратата след себе си. Явно той беше горилата. Носеше пистолет „Макаров“. Другият мъж беше Каолин Арсов, главата на Измайловската групировка в Москва. Дядя Гурджиев донякъде очакваше пристигането му, откакто Аника и новите й приятели бяха напуснали жилището му.

Арсов имаше очите на хищник и лице с цвят на мъртва риба, сякаш предпочиташе мрака пред слънчевата светлина. Може би беше алергичен или по някакъв извратен начин избягваше естествена светлина. Изглеждаше като човек, който не би искал да ядосаш — човек, за когото би предпочел да е на твоя страна в, да речем, битка с ножове или улична разправия, макар и работата да не му е чиста. Той би продал и собствения си брат на онзи, който даде най-високата цена — дядя Гурджиев знаеше, че всъщност беше направил именно това, за да спечели територия и престиж. Веднъж обаче дадеше ли думата си, той никога не отстъпваше от нея, което в неговия свят беше единственото сериозно мерило за един мъж.

— Господин Гурджиев, какво удоволствие е, че се срещаме отново — поздрави го Арсов, като устните му се усмихваха, но очите му оставаха все така хищно студени и пресметливи.

— Опасявам се, че не мога да кажа същото — призна дядя Гурджиев, което беше единственият възможен начин на поведение в тази ситуация.

Арсов можеше да усети страха и нерешителността от километри разстояние. Той надушваше всяка слабост и я използваше като тояга срещу жертвата си, защото за него светът беше сила и слабост и между тях не съществуваше нищо друго. Не че според дядя Гурджиев Арсов го смяташе за плячка, но в крайна сметка това беше без особено значение. Гурджиев беше човек, когото мафиотът трябваше да сплаши и да пораздруса малко, за да получи желаната информация. Във всеки случай това беше играта, която Арсов щеше да играе — при хора като него нямаше изненади. Те бяха като стоманени прътове — нито се огъваха, нито се чупеха. Смятаха се за непобедими.

Арсов сви рамене, докато обикаляше наперено всекидневната и взимаше по някоя статуетка или снимка и ги разглеждаше с безизразните си очи. Той ги връщаше на местата им преднамерено произволно, което беше мълчаливо предупреждение за дядя Гурджиев, че Арсов има властта да преобърне света му с краката нагоре.

— Това няма значение. Дойдох за Аника. Къде е тя?

— На някое много далечно място — отвърна дядя Гурджиев, — където не можеш да я докопаш.

— И, разбира се, ти й помогна да отиде там. — Арсов спря за момент обиколката си и се усмихна така, че да оголи зъбите си, които бяха неестествено дълги и отблъскващи като на вълк. — Където и да се намира това „там“.

— Не знам къде е тя.

Арсов му хвърли злобен поглед.

— Не ти вярвам. — Дъхът му беше кисел от вонята на водка, евтини цигари и стомах, който не понасяше нито едното от двете.

— Не мога да ти помогна.

Мафиотът направи съвсем леко движение с глава, но горилата запъна ударника на своя „Макаров“.

— Това не е добра идея — не отстъпи дядя Гурджиев, все едно защитаваше фронтовата линия срещу вражески щурм.

Арсов мълчаливо и небрежно махна с ръка на своя човек, сякаш животът или смъртта на дядя Гурджиев нямаха особено значение.

— Аз ще реша дали идеята е добра, или не, старче.

— Той е прав, Арсов, идеята не е добра.

Мъжът, който изрече тези думи, излезе от кухнята толкова тихо, сякаш беше ангел или демон. Беше с широки рамене и тесен ханш. С очилата си с телени рамки приличаше на учител или може би на счетоводител. И все пак в него имаше нещо, което би накарало страничния наблюдател да застане нащрек и да се отдръпне стъписано назад, все едно е ударен от невидим въздушен юмрук. В стаята се усети ясно доловим хлад, сякаш мъжът беше изсмукал всичкия кислород от нея.

— Нямах представа, че може да си тук — призна Арсов и веждите му се повдигнаха нагоре в изпълнена с омраза изненада.

Ориел Йовович Батчук разтвори ръце.

— И все пак съм тук. — Змийският му поглед се премести върху горилата. — Прибери това идиотско нещо, преди да си се наранил с него.

Мъжът смотолеви нещо и погледна към шефа си в очакване на нареждания.

— Какво каза? — попита Батчук.

— Казах, че не приемам заповеди от теб.

Тогава всичко се случи много бързо. Горилата насочи своя „Макаров“, Арсов понечи да се обади, а Батчук вдигна лявата си ръка, сякаш беше регулировчик, който насочва движението или маха на приятел на улицата. Нещо малко се изстреля от мястото между ръкава и китката му, профуча във въздуха и се заби в гърлото на горилата. Мъжът изпусна пистолета си и се хвана с треперещи пръсти за шията. Опита се да си поеме въздух и устните му придобиха ясно забележим синкав оттенък. От полуотворената му уста излезе бяла пяна и той се строполи на земята.

— А сега от кого приемаш заповеди? — попита Батчук по-скоро с презрение, отколкото с ирония.

След това отново насочи вниманието си към Арсов и му се усмихна, без да влага каквато и да е емоция.

— Та какво казваше, Арсов?

— Имам справедлив повод за недоволство — отвърна мафиотът, като продължаваше да гледа хипнотизиран своя човек, който вече беше просто мъртва купчина плът, отровена от стреличката, потопена в синилна киселина. — Аника Дементиева трябва да плати за убийството, което е извършила.

— Остави Аника на мен.

— Ти ме увери, че няма да се намесваш — рече Арсов и най-сетне отвърна на погледа на Батчук.

— Казах, че ще се заема с въпроса — уточни вицепремиерът, като се прокашля. — Край на намесата в делата на Измайловската.

Арсов кимна. Готвейки се да прекрачи трупа на падналия телохранител, Батчук каза:

— Ти го доведе тук, сега ти ще го изнесеш.

Мафиотският бос завлече тялото до входната врата и я отвори. В момента, в който се канеше да го издърпа през прага, Батчук добави:

— Поводът за недоволство не извинява вулгарността. Сега си част от обществото, Арсов, няма да е зле да запомниш това.

Вратата се затръшна след двамата мъже и Батчук прекоси стаята с три големи крачки, за да заключи, след което се обърна към домакина си:

— Каква паплач само се появи по улиците напоследък. — Той цъкна с език и поклати глава. — Може би трябва да изпратя човек, който да унищожи вредителите за една седмица.

— Сигурен съм, че няма да е необходимо, Ориел Йовович — увери го дядя Гурджиев, като се върна в кухнята и продължи да приготвя кафето.

— И все пак — продължи заместник-премиерът, облягайки се на вратата — може би ще е разумно.

— Наистина бих предпочел да не го правиш. — Дядя Гурджиев сложи кафеварката върху котлона и свали две чаши с размера на бирени халби. — Но така или иначе ще постъпиш както решиш.

— Това е прерогатив на вицепремиера.

— Говоря за времето много преди да се издигнеш на този пост. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към Батчук. — Говоря за младия мъж, когото познавах, за младия мъж, който…

— Спри! Нито дума повече! — Батчук вдигна ръка в яден жест, който може би беше насочен колкото към възрастния мъж, толкова и към него самия.

Дядя Гурджиев се усмихна, както баща би се усмихнал на пакостливото си дете.

— Сърцето ми се радва, като знам, че Юкин и убийците от неговата порода не са прогонили всички чувства от теб.

Батчук изчака, докато димящата чаша с кафе се озова в ръката му, и отпи от нея.

— Знаеше, че тези хора ще дойдат, нали?

— Знаех, че това е възможно да се случи — призна дядя Гурджиев, след което взе кафето си, върна се във всекидневната и се настани удобно в любимия си стол.

Батчук си добави захар и го последва, разбърквайки кафето с малка сребърна лъжичка. Той остана прав известно време, сякаш за да напомни на дядя Гурджиев за по-високото си положение. Очевидно след това промени решението си, защото не продължи разговора, докато не заобиколи дивана и не се настани срещу възрастния мъж.

— Знаеш ли защо Арсов се интересува от внучката ти?

За миг изглеждаше, че дядя Гурджиев се стресна, дори изплаши. След това възвърна хладнокръвието си.

— Не и не ме интересува.

— Твърде много й се доверяваш.

Дядя Гурджиев не отговори. Той се зачуди дали това твърдение на Батчук е предупреждение или признание, че му завижда. Старецът реши, че може да е и едното, и другото или пък и двете. Както многократно се бе убеждавал, беше невъзможно да разбереш какво мисли Батчук. Дядя Гурджиев си спомни филмче, което беше гледал, за сафари със слонове в Раджастан, Индия. Пред хората, седящи върху слона, не се виждаше нищо друго, освен море от висока трева, докато изведнъж, за едно мигване на окото, от нищото се появи тигър. Той се втурна право към слона, скочи върху главата му и рани водача. От тигрите не се очаква да нападат слонове, но за разлика от другите големи котки те са точно толкова непредсказуеми, колкото са и смъртоносни. В съзнанието си дядя Гурджиев оприличаваше Батчук на тигър.

— Ориел Йовович, моля те. Вярата е нещо абсолютно — човек или се доверява на някого, или не го прави. Няма средно положение.

Батчук се замисли върху думите му, докато отпиваше от кафето си.

— Аз не се доверявам на никого, а и защо да го правя? Хората са ме лъгали по какви ли не начини. Понякога имам чувството, че сякаш някаква награда чака всеки, който може да ме измами.

Дядя Гурджиев знаеше, че това е абсурдно, но също така бе наясно, че е единственият начин за Батчук да изпусне парата пред някого. Беше пряко свързано с въпроса за доверието, който в днешна Русия беше най-важният в съзнанието на всеки апаратчик.

— Изглежда, че всеки ден нови кандидати се присъединяват към надпреварата кой ще получи наградата, за която стана дума — отбеляза Батчук и направи гримаса. — И знаеш ли, просто е невъзможно да избиеш всички тях или поне здравата да ги стреснеш.

— Ето ти още нещо, под което стои подписът на Кремъл.

Батчук се засмя на тези думи. Всъщност се усмихна, което за него беше равнозначно на смях.

— Времето не е притъпило остротата на меча ти. Без съмнение внучката ти е наследила голямата си уста от теб.

— Доволен съм, ако е получила каквото и да е от мен.

На пръв поглед това изглеждаше като съвсем нормално и обикновено твърдение, но при тези двама мъже нищо не беше просто. Всяко нещо притежаваше свой смисъл и многозначност, стигащи до самата сърцевина на приятелството им, ако връзката им можеше да бъде наречена така. Тя беше едновременно по-малко и много повече от това. Вероятно нямаше подходяща дума, която да изрази какво точно означават те един за друг или колко е преплетено миналото им. Преди няколко месеца Аника беше използвала дума, която може би идваше от английски или беше жаргонна, но тя беше останала в съзнанието на дядя Гурджиев. Когато говореше за свой колега, тя беше казала, че всъщност те двамата са нещо като врагоприятели. Беше обяснила, че това е съкращение от думите „врагове и приятели“, макар да бе признала, че в действителност взаимоотношенията им са далеч по-сложни и че това е нормално за врагоприятелите.

Дали той и Батчук бяха врагоприятели? Дядя Гурджиев мислено сви рамене. Какво значение имаше? Какво беше това човешко желание винаги да слагаш етикети на всичко — да подреждаш, класифицираш и картотекираш неща като човешките взаимоотношения, чиято природа беше толкова сложна, че не се поддаваше на класифициране? Те се харесваха, дори изпитваха взаимно доверие, но между тях винаги имаше търкания. Винаги имаше някаква горчивина, а от страна на дядя Гурджиев имаше и дълбоко разочарование, чийто произход не можеше да бъде заличен и простен. И все пак ето че седяха тук като двама стари приятели, доверяващи си тайни, които не биха разкрили пред никой друг. Точно споделените тайни, срамът, завистта и безпристрастността ги обвързваха по-силно от баща и син или братя. Между тях имаше взаимна неприязън, но имаше и любов — странна, озадачаваща и невъзможна при кое да е друго същество освен при човека.

— За това не можеш да бъдеш обвинен — каза Батчук с тон, който намекваше, че има други неща, за които той все още обвинява дядя Гурджиев.

Дядя Гурджиев довърши кафето си и се усмихна, сякаш му беше известно нещо, което другият мъж не знаеше. Това изражение разгневи Батчук и го сложи на мястото му.

— Сега трябва да ми кажеш защо дойде тук. Трябват ми някакви факти в противовес на множеството инсинуации, които направи — каза възрастният мъж.

Батчук остави чашата си, изправи се и тръгна към вратата. За момент остана пред нея с ръце в джобовете и се намръщи, когато погледна към петното от кръв, останало след горилата на Арсов.

— Каолин Арсов е опасен враг — отбеляза той, сякаш говореше на лъснатите върхове на скъпите си английски обувки.

— Да настроиш Измайловската групировка срещу себе си е все едно сам да си търсиш белята.

— Това са приказки на човек от „Тринадесет“. — Дядя Гурджиев поклати рошавата си глава. — Не мога да повярвам, че се стигна до това. Подобни предупреждения не биха били необходими само допреди две години.

— Това е нов свят, който се променя всеки ден — отвърна Батчук. — Ако не криеш някое асо в ръкава си, по-добре да не се забъркваш в нищо.

— „Тринадесет“ е твое дело. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към по-младия мъж. — Предупредих те, че то ще те погуби. Да се съюзиш с групировката беше сериозна грешка…

— Беше неизбежно — прекъсна го Батчук.

— … а сега, както сам си разбрал, станалото вече не може да бъде поправено. Ще трябва да ликвидирате Измайловската, а дори и на Юкин не му стиска да го направи.

— Обстоятелствата станаха критични и е необходимо да се разправим с тях по най-жестокия начин.

— И ето че сега желанието ти се изпълнява.

Батчук въздъхна, обърна се, погледна дядя Гурджиев и стъпи с тока на обувката си върху петното от кръв.

— Истината е, че аз се сблъсквам с действителността ежеминутно. Истината е, че Измайловската разполага с власт и достъп до средства, които са от решаващо значение за успеха на „Тринадесет“. — Той вдигна пръст. — И не се заблуждавай, Юкин има нужда от „Тринадесет“, за да успее. Представата му за бъдещето на Русия се основава на нея.

Дядя Гурджиев го погледна внимателно, защото знаеше, че са стигнали до основната причина за посещението. Ориел Йовович Батчук беше далеч от Кремъл и не бе изминал целия този път просто за да намери отдушник за недоволството си или да потърси съвет. Поне не и в този случай.

Батчук пристъпи напред и сложи ръка на дръжката на вратата. Хвърли поглед назад над широкото си рамо и каза:

— Става дума за внучката ти.

— Да, разбира се, накрая винаги става въпрос за Аника, нали? И знаеш ли защо е така? Хората искат да виждат само онова, което е най-добро за тях самите, а не онова, което е действителност. Не правиш нищо друго, освен да се преструваш — пред самия себе си, както и пред мен. Опитваш се да промениш миналото, така че да стане по-удобно за теб, след като и двамата знаем много добре, че онова, което се е случило — ужасните събития, които никога не бива да споменаваме, — е неизменно и не може да бъде нито променено, нито заличено, независимо колко силно и по какъв начин се опитваш да го направиш.

Очите на Батчук проблеснаха — никой друг на света не би се осмелил да му говори по този начин. Когато се убеди, че дядя Гурджиев е свършил, той продължи своето собствено изречение, за да покаже на възрастния мъж колко малко го е грижа за онова, което той му бе казал.

— Тя е като шило в торба. Не знам какво е замислила и подозирам, че и ти не си наясно, макар това да няма особено значение — сигурен съм, че не би ми казал, дори и да знаеше. Тя просто не е толкова глупава, че да ти каже.

— Аника изобщо не е глупава — не можа да се въздържи да не отбележи дядя Гурджиев, — тъкмо обратното.

— Да, тъкмо обратното — повтори Батчук, след което отвори вратата и пред него се разкри празният коридор.

Там също имаше петно кръв, което обаче беше твърде голямо, за да го скрие с тока си или дори с цялата обувка.

— И точно в това е проблемът. Тя е твърде умна за твое добро.

— Мое добро? — попита дядя Гурджиев, реагирайки на предупреждението.

— Да — отвърна Батчук и излезе в кънтящия коридор. — И нейното също.

16.

Джак се събуди с усещането за уханието на Аника до себе си и се почувства в друг свят — сякаш беше изял цяла купа праскови и сега миришеше на тях. Когато отвори очи, веднага почувства угризения и това предизвика неприятно усещане у него. Не че не беше изпитал удоволствие, дори напротив, то се бе оказало много голямо. Онова, което го безпокоеше, бяха последствията, защото опитът го бе научил, че сексът винаги има последствия, каквото и да твърдеше партньорът ти. Ако си изпитвал някакви чувства, каквато и да е интимност неизбежно ги объркваше. Познаваше предостатъчно мъже, които не ги беше грижа с кого спят. Всички до един бяха разведени или в браковете им нямаше любов. Във всеки случай те продължаваха да ходят в същите барове, където навремето бяха жънали успехи сред жените. Сега обаче се чувстваха стари и изолирани от треската на ходенето по срещи, от което вече не бяха част и което дори не разбираха.

До него Аника продължаваше да спи. Жестоките й белези се издигаха и спускаха с бавното й дишане. Тя се обърна към него, заровила лице във възглавницата. За момент той не правеше нищо друго, освен да я наблюдава, сякаш в съня си щеше да му разкаже нещо за себе си. Но тя си оставаше загадка, каквато всъщност са и всички други жени, и той се зачуди дали не я познава по-добре, отколкото познаваше Шарън. На пръв поглед това изглеждаше абсурдно — да сравнява жена, която току-що беше срещнал, с жената, с която бе живял двайсет и три години. Но той виждаше истината в спокойното лице на Аника, на което нямаше никакво изражение, освен може би лек намек за усмивка, сякаш за нея сънят беше по-реален от света наоколо, по-реален от самия Джак. Това го накара да се замисли дали изобщо е възможно един човек да опознае друг. Нямаше ли винаги да се появяват изненади — като слоевете на лукова глава, които падат един след друг, за да разкрият различен човек? Човек, когото почти не познаваме или пък когото от години сме се опитвали да не разберем, защото сме предпочитали измислената реалност, която да отразява нещата такива, каквито на нас ни се иска да бъдат.

Точно това беше направил с Шарън и сега, когато реалността, която бе измислил, се бе пропукала и срутила, той знаеше, че Ема е права — те никога не са имали шанс. И все пак, когато погледнеше назад, сърцето му се късаше, като виждаше как една погрешна стъпка беше водила до друга, след това до следващата и така нататък — малки натрупвания от грешки, които бяха довели до един непълноценен живот. Струваше му се странно и дори нелепо това, че някога я беше държал в прегръдките си, че си бяха шепнали интимни думи, че са могли да си казват „Обичам те“ във всякаква възможна обстановка. Това време бе рухнало под собствената си тежест. Беше като да живееш в къща или в стая, която познаваш като дланта си и в която нищо не се променя. Сега тази къща, стая или жена бяха изцяло променени и непознати за него, сякаш наблюдаваше живота на друг мъж. Той затвори очи за миг. Искаше да изтръгне с корена им всички жлъчни спомени и неприятни разкрития, които избуяваха в мислите му като бурени след дъжд.

Джак повдигна завивките и се изтърколи внимателно от леглото, за да не събуди Аника. Облече се, отвори вратата и отиде с тихи стъпки във всекидневната, където вече будната Али седеше с подвити крака в края на дивана с цвят на шоколад, точно под мандалата. Тя държеше полупълна чаша с горещ чай, която му подаде, щом той седна до нея.

— Забавлява ли се? — попита тя, докато той сърбаше от чая.

Джак се опита да прецени тона й. Дали беше неодобрителен, ядосан или ироничен, или пък се опитваше да изглежда небрежно възрастна? Стигна до заключението, че това няма значение. Когато седна до нея, той осъзна колко глупав е страхът, който беше изпитал преди малко — той никога нямаше да бъде като онези свои стари познати, не и докато имаше Али. „Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо“, му беше казала Аника миналата нощ.

— А ти? — попита той след известно време.

Подаде й обратно чашата с чай и тя я взе.

— Дори не беше необходимо да допирам ухо до стената — отвърна тя, а когато той я погледна, закачливо добави: — Чух всичко.

— Съжалявам, че си чула… — Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Не съм — засмя се Али, — но сега знам какво сте правили. — Тя се наведе и го помириса. — Освен това миришеш на разгонено животно.

— Просто очарователно.

— Хей, като се стигне до това, всички ние сме животни — съвършено спокойно сви рамене тя.

— Значи ли това, че не ме осъждаш?

— Щеше ли да те е грижа?

Той се замисли само за миг.

— Да, мисля, че да.

Тя изглеждаше изненадана или може би по-точната дума беше развеселена.

— Благодаря ти.

Джак отново взе чая от нея. Усети топлината му и едновременно с това действието на кофеина.

Докато го наблюдаваше как сърба остатъка от чая, Али каза:

— Сега искам да чуя всичко за посещението на Ема.

Али беше единствената, която вярваше, че Ема се е завърнала или че в действителност изобщо не си е тръгвала — той се бе отказал да реши кое от двете е вярно. Чувстваше облекчение, че може да довери на някого тази страна от своя живот, която беше едновременно зловеща и радостна.

— И след това ти ще ми разкажеш всичко, нали? — попита Джак.

— За какво? — Тя направи озадачена гримаса.

— Знаеш за какво — за онова, което ти се е случило, докато си била с Морган Хер.

При споменаването на името на нейния похитител изражението на лицето й се промени едва доловимо. Вероятно Джак беше единственият човек, който би могъл да забележи това, и той усети как го залива вълна на съжаление, защото последното нещо, което би искал да направи, бе да я накара да се отчужди. Но сега се довери на Аника и на думите й от миналата нощ: „Тя иска да ти каже.“

Али наклони главата си на една страна — той знаеше, че това е лош знак.

— Да не би да ми предлагаш танто за танто?

— Моля те…

— Като политик? Такъв ли си вече?

— Забрави. — Той затвори очи. — Не искам да знам.

— Защо не? — Гласът й внезапно се промени, стана по-дълбок и по-мрачен, сякаш изпълнен с разочарованията и загубите на възрастен. — Защо не би искал?

— Твърде късно е. Всичко е свършило и в миналото няма нищо друго, освен сълзи.

Тихият звук, който тя издаде, го накара да погледне към нея и видя, че тя плаче. Сълзите се стичаха от очите й и се търкаляха надолу по бузите.

— Не ми я отнемай, вече ми липсва толкова много!

— Не бих ти отнел каквото и да е — успокои я той и я взе в прегръдките си, — най-малкото пък Ема.

Но Али нямаше предвид само Ема. Джак беше сигурен в това. Тя също така го молеше да не й отнема възможността да му каже. Сега вече той със сигурност знаеше, че Аника е права. И така, той й предаде дума по дума — една от чудатостите на страдащия му от дислексия мозък — целия разговор с Ема от миналата нощ и когато свърши, тя каза:

— Истина ли е това, което тя е казала за теб и Шарън?

— Просто се заблуждавахме взаимно — кимна той. — Не беше останало нищо, защото от самото начало не е имало нищо друго, освен секс.

— „Оста не стяга, всичко се разпада“13 — цитира Али стиховете на Йейтс, един от поетите, които се бе научила да обича от дъщеря му. — Ема винаги казваше, че всичко родено носи в себе си семената на своето собствено унищожение.

И Джак се замисли отново за разпадането — за това, че да бъдеш аутсайдер, да се криеш в сенките и да наблюдаваш, без да те видят, е неговата собствена форма на разпадане дълго преди настъпването на смъртта.

— Ема ли ти каза това или Морган Хер?

— Знам, че не искаш да чуеш това — отвърна Али и той усети, че тя се отдръпва, — но го казаха и двамата.

Джак почувства как през тялото му премина тръпка, сякаш Хер по някакъв начин беше успял да излезе от гроба си.

— Ема от него ли заимства своята философия?

— Не — поклати глава Али, — но на някакво ниво и двамата бяха нихилисти. Не мисля, че Ема виждаше смисъл в живота, и знам, че и за него беше така.

— Той ли ти го каза?

— Не ми го каза директно. — Очите й избягваха неговите. — Не беше нужно да го прави.

— Ще приготвя още чай за двамата — меко предложи той.

— Не. Стой тук, не ме оставяй.

Той се облегна върху възглавниците на дивана. Наближаваше девет часът. Джак знаеше, че трябва да тръгват, защото колкото по-дълго останеха в Киев, толкова повече изстиваше следата на Магнусен. От друга страна, не му се искаше с действията си да прекъсне тънката нишка към миналото на Али, която тя тъкмо бе започнала да разплита. А и с ранената си ръка Аника имаше нужда да поспи колкото се може по-дълго.

— Никъде няма да ходя — каза той едновременно и на себе си, и на Али.

Тя му се усмихна, но усмивката й беше достатъчно слаба, за да го накара да застане нащрек. Той се зачуди какво ли следва сега. Какво беше потискала в себе си от отвличането си насам?

— Ема го познаваше, преди аз да го познавам.

Джак знаеше това, точно както знаеше и че тя говори за Морган Хер, чието име не можеше да се насили да произнесе.

— Ема беше видяла нещо в него — никога не ми каза какво е то, — но мисля, че са седели заедно и са разговаряли за това как нещата се разпадат и се губи центърът, как над всички и всичко царува хаосът.

На Джак му се прииска да вметне нещо, но вместо това прехапа устни и се опита да загрее крайниците си, в които беше усетил внезапен студ.

— Той беше харизматичен и момичетата бяха привлечени от него, както и сам знаеш. Но с Ема беше различно. Тя не се поддаде на влиянието му, никога не изпадна в състояние да го боготвори, нито пък се остави да бъде заблудена от очарователната му външност. Тя знаеше какво представлява той. Всъщност сега вече съм убедена, че това бе причината да прекарва времето си с него. Той беше аутсайдер до такава степен, каквато тя никога не си беше мислила, че съществува. Ема не би наранила друго човешко същество, но мисля, че искаше да знае защо той би го направил.

Джак слушаше много внимателно, макар Али да говореше за дъщеря му, а не за самата себе си. Или не беше така? Той знаеше, че каквото и да й се беше случило през онази седмица, когато е била под контрола на Морган Хер, то бе оказало дълбоко въздействие върху нея, може би дори я беше променило, вероятно завинаги. Каквото и да беше това нещо, тя се бореше с него от месеци, опитваше се да го разбере или да го види в истинския му вид.

— Аз… Аз така и не ти казах истината преди церемонията по встъпването в длъжност на баща ми. — Али беше свела поглед към ръцете си. — Той ми каза да не го правя.

— Разбира се, че ще ти каже така, това е част от промиването на мозъка — не се сдържа този път Джак.

— Не беше само промиването на мозъка. — Тя бавно, но категорично поклати глава. — Искам да кажа, че не си спомням тази част. Исках да направя онова, което ми беше казал. Исках да занеса антракса. Исках да нараня всички онези хора. Мразех толкова много родителите си заради всички години, през които те не…

Внезапно тя се разплака и Джак отново я притисна към себе си, усещайки как тялото й е разкъсвано от ридания.

— Бях слаба. Ема нямаше да е толкова глупава да направи каквото той искаше. Тя знаеше, че под харизматичната му външност се крие ужасяващо чудовище. А аз не разбирах нищо. Той влезе в главата ми и ме накара да се увлека. Знаеше кои струни да дръпне и кои копчета да натисне. Знаеше къде съм слаба, което беше лесно, защото, за разлика от Ема, аз нямах вътрешна сила и той беше наясно и с това. — Риданията й ставаха все по-силни. — Как можеш да се бориш с някой, който те познава по-добре и от самия теб?

— Не знам — меко отвърна Джак. — Не мисля, че някой…

— О, но Ема можеше и точно в това е въпросът. Аз съм продукт на привилегии. Няма нещо, което да съм поискала и родителите ми да не са ми осигурили — всякакви боклуци, независимо колко са скъпи. И до какво доведе това? Направи ме мека. Това ми каза той: „Ти си мека като шкембето на свиня, въргаляш се в пари, престиж и привилегии и какво можеш да покажеш? Гади ми се от теб, но ти можеш да промениш това и да станеш здрава като върха на пирон и твърда като скала, стига да положиш усилия, за да го постигнеш. Като най-добрата ти приятелка, като Ема.“ — Тя се вкопчи в Джак, сякаш той бе спасителен пояс и единственият й шанс да не се удави в морето на собствените си чувства. — А аз толкова много исках да бъда като Ема. Той знаеше това, точно както знаеше и всичко друго за мен. Знаеше колко много завиждам на Ема. Знаеше, че макар да я обичах, аз й завиждах за онова, което имаше — и което не беше пари, престиж или привилегии. Тези неща бяха също толкова фалшиви, колкото слаба бях аз самата. А тя беше жилава и твърда. Можеше да бъде всичко, което пожелае, и това й идваше отвътре. Ема беше всичко, което някога бях мечтала да бъда, а аз бях едно нищо, абсолютно нищо.

— Какво става тук?

Джак притисна Али по-близо до себе си, сякаш за да я защити от въпроса на Аника.

— Нищо — отвърна той. — Тя е тук, на това далечно място, просто й е мъчно за дома — това е всичко.

— Това е всичко?

Той усети скептицизма в гласа й и отвърна може би малко по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— Това е достатъчно, повече от достатъчно.

— Разбира се, че е така.

Аника се обърна и се отправи към банята. На фона на постепенно отслабващите ридания на Али звукът от течащата вода почти не се чуваше през затворената врата.

— Всичко е наред — каза той. — Всичко ще се оправи.

— И аз това искам. Не знаеш…

Но той знаеше, защото и той искаше същото. Кошмарът със смъртта на Ема, последван от отвличането на Али — още един кошмар за всички. Къде свършваше всичко това и кога щеше да свърши? Ако то вървеше към своя край, защо просто не свършваше и защо двамата с Али продължаваха да страдат толкова?

Той направи съзнателно усилие да я отстрани на една ръка разстояние от себе си и след това я накара да го погледне.

— Трябва да спреш да се самоизмъчваш и да се вслушваш в чувството си за вина. Ти си смела, умна и съобразителна. Може би Ема е била катализаторът, но тези качества са били вътре в теб. Те не принадлежат на друг, а са твои.

— Нали не само вината е онова, което ни свързва, Джак? — Очите на Али, все още пълни със сълзи, потърсиха неговите и по лицето й премина бледо подобие на усмивка. — Ще ми е много неприятно да мисля…

— Не е само тя — прекъсна я той. — Разбира се, че не е само тя.

— Но Аника мисли така. Сигурна съм в това.

— Това безпокои ли те?

— Иска ми се да не беше така — призна тя и се опита да се засмее, докато бършеше следите от сълзи по лицето си.

— Нали си спомняш, че тя е „смахната кучка“?

— Не е, ти знаеш, че не е. — Този път Али наистина се засмя.

— Какво те накара да промениш мнението си? — Джак беше донякъде изненадан.

— Не знам, аз…

— За бога! Стига сълзи вече! — прекъсна ги Аника за втори път.

Тя беше излязла от банята и сушеше с кърпа наклонената си на една страна глава.

— С този нещастен вид всеки ще помисли, че сте руснаци. Хайде, какво чакаме?

Джак и Али подскочиха като ужилени. Али мина покрай Аника и се отправи към банята, а Джак рече:

— Трябва да стигнем до Алуща. Най-безопасно ще е да пътуваме с кола.

— А също така и най-бавно — възрази Аника и хвърли влажната кърпа върху дивана на мястото, където допреди малко беше седяла Али, а преди нея — Ема.

Наблюдаваше Джак, за да види дали ще възрази, или поне дали ще направи някакъв коментар. Когато той не каза нищо, тя продължи:

— Ще ни отнеме твърде дълго време да стигнем до крайбрежието с кола. Освен това по пътя оттук до Кримския полуостров има редовни блокади за залавяне на контрабанда. За наш късмет разполагаме с твоя личен самолет.

— Самолетът не е мой — уточни Джак, — но разбирам какво имаш предвид.

Докато Али отиде да се облича, той извади мобилния си телефон и набра номера на пилота.

— Дайте ми четирийсет минути и ще съм готов — увери го мъжът, — но трябва да заявя план за полета. Къде отиваме?

— До летището, което е най-близо до Алуща — отвърна му Джак, — на Кримския полуостров, на брега на Черно море.

— Веднага се заемам — обеща пилотът и прекъсна връзката.

Четирийсет минути по-късно тримата пристигнаха на летище „Жуляни“.

— Северното летище на Симферопол.

— Къде? — Кириленко притисна толкова силно мобилния телефон към ухото си, че хрущялът го заболя. — Къде, по дяволите, е това?

— Крим. — Гласът на помощника му се разнесе през слушалката строго и остро като пирон, забит в консервена кутия. — Появила се е на камера за наблюдение на летище „Жуляни“, докато е минавала през ВИП терминала.

— ВИП терминала? — Кириленко, който шофираше обратно към Киев след безплодното търсене в Бровари, се опита да осмисли информацията, стигаща до него твърде бързо. — Първо ми кажи дали Аника Дементиева е била сама.

— Била е с мъж и момиче — отвърна помощникът му.

Кириленко извади мобилния телефон на Лимонев и погледна отново снимката с ниска резолюция на хората, хванати да излизат от дачата на Рочев. Той си припомни трите следи в гората — от мъж, жена и дете. „Да, точно така!“ — помисли си развълнувано той. Най-сетне беше попаднал на нещо.

— Взе ли снимките им от камерата за наблюдение?

— Разбира се. На бюрото ви са.

— Кажи ми, че си открил защо Аника Дементиева и приятелите й са били във ВИП терминала.

— Имам информацията някъде тук. — Чу се шум от прелистване на листа. — Качили са се на частен самолет за Симферопол, както вече споменах.

Кириленко се намръщи. Нещо тук не се връзваше.

— Откога бегълците имат достъп до частни самолети?

— Не знам.

— Ами, по дяволите, тогава няма да е зле веднага да разбереш!

— Вече опитах — оправда се помощникът му. — Но самолетът е американски и се намира под пълна дипломатическа защита. Не можах да разбера нищо за него, освен следващата му дестинация, която е достъпна, ако човек разполага с подходящи контакти.

Помощникът му, естествено, се опитваше да навакса пред шефа си червените точки, които току-що беше изгубил, но Кириленко почти не му обърна внимание. Обля го студена пот. Помисли си, че това сигурно е работа на Хари Мартин, и го обхвана паника. Този кучи син го беше изиграл — през цялото време е знаел за връзките между Аника и Карл Рочев или поне е подозирал за тях. Американецът сигурно беше разбрал веднага щом Кириленко го беше завел при дачата на Рочев. Ето защо го бе изпратил в онзи абсурден град Бровари, а той самият се беше върнал веднага в Киев. Било е хитрост, за да отвлече вниманието му, докато Хари Мартин се е готвел да хване Аника като риба на въдица. Той избърса потта от очите си. За бога, какво ли си бяха наумили американците?

Мислите му бяха толкова объркани, че за малко не изпусна следващите думи на помощника си.

— Както казах, северното летище на Симферопол се намира в Крим, приблизително по средата между Балаклава и Алуща.

Първоначалната му паника се превърна във възмущение, че е бил манипулиран от американците — точно от тях!, — и след това в ярост, насочена конкретно към Хари Мартин. Това му помогна да възвърне хладнокръвието си. Той мрачно си каза, че ако Хари Мартин смята да играе по този начин, то Кириленко щеше да го бие в собствената му игра.

— Аз съм само на двайсет минути от Киев — каза той и се насочи директно към летището. — Искам да съм на следващия самолет от „Жуляни“ до Симферопол.

— Предполагам, че ще искате две места — едно за вас и едно за Хари Мартин — рече помощникът му.

— Едно място. — Кириленко набираше скорост. — Ако Мартин попита, ще му кажеш, че още съм в Бровари и съвестно си върша работата. И ако се изпуснеш пред американците къде съм отишъл, лично ще те застрелям в тила.

17.

Хари Мартин държеше телефона си насред оживена улица в Киев. Той не харесваше тази работа — всъщност я мразеше с кипяща и жлъчна отдаденост. Истината беше, че му бяха омръзнали до смърт цялото това двуличие, дезинформация и откровени лъжи, които го заливаха. И това, разбира се, беше нещото, което презираше най-много — факта, че всичките тези измами се бяха превърнали в негова втора природа, вградена в извивките на отпечатъците на пръстите му или във веригите на неговата ДНК. Той просто не познаваше никакъв друг начин на живот, ако това изобщо можеше да се нарече живот, в което той вече сериозно започваше да се съмнява. Замисли се, че точно в туй е спънката, както би казал добрият бард14, защото единственото нещо, от което човек трябваше да се страхува, бе съмнението. От своите наставници той знаеше, че в мига, в който позволиш съмнението да пропълзи в мислите ти — съмнение в собствените ти способности, в хората около теб или в мрачната ти и гибелна професия, — ти вече си мъртъв. Беше време да се измъкне, докато можеше да го направи на крак, а не в ковчег, с вкочанено като пън тяло. Съмнението те караше да се колебаеш. Съмнението замъгляваше преценката ти и, което е по-лошо, притъпяваше инстинктите ти, защото в крайна сметка инстинктите те запазват жив. Инстинктите и до известна степен опитът.

Чувствайки се отделен от хората около него, сякаш беше сянка върху фасадата на сграда, той слушаше как електронните връзки се установяват една след друга като ключалките на сейф, които щракват по местата си. Знаеше, че обаждането му се рутира отново и отново през сложната мрежа. Това показваше колко важна е сигурността за шефа му. Затова нещата се правеха по този начин и никой от системата не задаваше въпроси, още по-малко пък самият Мартин.

Все пак малцина от хората като него ставаха жертва на съмненията. По-често, ако причината не беше куршум, ги поваляше разстроеният стомах, язва или най-лошото — синдромът на раздразнените черва. Помисли си, че нищо не е в състояние да те накара да се откажеш от полева работа по-бързо от обстоятелството да се налага да яхваш неочаквано и уморително често тоалетната чиния. Мартин нямаше нито един от тези симптоми. Не че не беше подложен на стрес — от разяждащото му действие страдаха дори най-бруталните агенти. Но той облекчаваше стреса, като се ядосваше. Колкото по-голям бе стресът, толкова повече се ядосваше. Гневът го държеше нащрек и изостряше инстинктите му. Още по-важното беше, че отдалечаваше съмнението.

— Да?

Най-сетне гласът на началника му достигна до него през мобилния телефон.

— Можете ли да разговаряте?

— Какво имаш за мен? — попита генералът от запаса Ачисън Брент.

— На терена действа още една фракция — отвърна Мартин.

— Какво по-точно имаш предвид?

При тези думи Мартин усети, че цялото внимание на генерала е насочено към онова, което щеше да каже, сякаш Брент беше пойнтер, надушил кръв.

— Някой друг беше в дачата на Рочев — някой, който не е нито човек на Кириленко, нито на СБУ.

— Надявам се, че можеш да бъдеш и по-ясен — отбеляза Брент с цялата рязкост, на която беше способен.

Мартин започна да се движи, по-скоро за да успокои нервите си, отколкото за да отиде в някаква определена посока. Удрянето на камък в търсенето на Аника Дементиева щеше да е последната точка от списъка с неща, които трябваше да обсъдят с генерала.

— В гората имаше скрит снайперист — обясни Мартин. — Стреля по един от хората, които бяха в дачата… — Той спря, защото осъзна, че е допуснал грешка.

— Позволил си им да се измъкнат? — Гласът на Брент беше като грохот на гръмотевица, носещ се с огромна скорост към Мартин. — Как се случи това?

Точно в този момент Мартин мразеше работата си със злоба, от която сърцето му се разтуптя.

— Имаше пожар, настъпи бъркотия, всичко потъна в хаос и когато ние…

— Този пожар е бил страшно удобен, не мислиш. Много хитро.

Мартин уморено се подпря на витрината на магазин за мъжко облекло и откри, че гледа един италиански пуловер от кашмир, какъвто копнееше да има, но не можеше да си го позволи. Трябваше да забави ударите на сърцето си и да се научи да не изпитва толкова силна омраза, но беше твърде късно, отровата вече се беше просмукала в кръвта, в костния му мозък.

— Да, господине. Те използваха пожара, за да се измъкнат.

— Те? Продължаваш да казваш „те“. — Гласът на Брент жужеше в ухото му като хваната в капан оса. — И кои по-точно са тези „те“? Освен Аника Дементиева, разбира се.

Мартин си помисли, че в това се крие проблемът — той нямаше никаква представа и което беше по-лошото, не можеше да си позволи да признае това пред генерала. Беше ясно, че трябва да смени темата на разговора, да поеме контрол, да се освободи от напрежението и да отбие въпросите на Брент, като на свой ред му зададе други, на които генералът трябваше да отговори.

— Много силно се надявам, че не криете нещо от мен…

— Да крия какво? — попита генералът. — За какво говориш?

— … защото ако там, в полеви условия, където за секунда трябва да бъдат вземани трудни и ужасни решения на живот и смърт, човек не знае каква точно е играта, това може да се окаже фатално.

— Слушай…

— Ако знаете нещо — каквото и да е — за тази друга фракция, която предполагам преследва същата цел, каквато и вие, то тогава трябва да разбера за това веднага, не утре или по-късно.

— Не обичам да бъда прекъсван.

Гласът на Брент беше като яростен юмрук и Мартин знаеше, че има късмет, че не е в една стая с шефа си. Имаше една история за него — в горните курсове на академията беше изхвърлил свой съперник през прозореца на втория етаж и му беше счупил крака. Всеки друг на негово място би бил безцеремонно изключен за това, но Брент бил толкова блестящ и семейството му имало толкова добри връзки, че не му наложили никакви дисциплинарни наказания, нито пък завели гражданско дело срещу него. Макар да бе твърде възможно тази история да не е вярна, тя беше послужила добре на генерала и през цялата му кариера беше създавала около него ореол от митично сияние.

— От само себе си се разбира, че ако знаех нещо за някаква съперничеща ни фракция, която да действа на терена, щях да те уведомя — заяви генералът, запълвайки ужасната бездна, която се бе разтворила между тях. — Не знам какво, по дяволите, става, но ще ти кажа едно — може да си напълно сигурен, че ще разбера.

Докато продължаваше да зяпа кашмирения пуловер с шпиц деколте, двоен шев и великолепна мека тъкан, Мартин си даде сметка, че и за миг не е повярвал на генерала. Тъкмо обратното, беше убеден до мозъка на костите си, че Брент го лъже, без да му мигне окото. Разбира се, че той знаеше за „другата фракция“ — знаел го е още от самото начало на тази противна задача. И точно в този момент Мартин заподозря, че тази мисия щеше да завърши със смъртта му. Далеч по-лошото от негова гледна точка беше, че накрая проумя с поразителна яснота каква е основната причина да мрази работата си с такава кипяща и жлъчна отдаденост. Хари Мартин до такава степен беше приемал генерала като свой баща, че сега не можеше да схване как до момента не бе забелязал това.

— Във връзка с това — продължи Брент — променям инструкциите ти относно Аника Дементиева. Откриването и залавянето й вече не са достатъчни. Искам тя да бъде ликвидирана при първа възможност.

Мартин опря чело в хладното стъкло на витрината, затвори телефона и в същия момент помисли, че причината за всичко е този проклет кашмирен пуловер. Напомняше му толкова много за онзи, който баща му носеше вкъщи. Когато се прибереше, той заменяше сакото си с пуловера, но никога не сваляше вратовръзката си — нито на вечеря, нито след това. Хари си спомни как се чудеше дали баща му не спи с вратовръзката си, само дето на следващата сутрин се появяваше от семейната спалня с нова, чиста бяла или синя риза и различна вратовръзка, вързана на съвършен възел точно под адамовата му ябълка.

Сега Мартин си помисли, че иска този кашмирен пуловер, защото беше на баща му. Той се отдалечи от витрината на магазина, отиде с олюляване до канавката, наведе се в пролуката между две паркирани коли и повърна закуската си. Не беше правил това от петнайсетгодишна възраст, когато се бе промъкнал вкъщи след вечерния час и беше срещнал баща си в неосветеното фоайе. Баща му го беше ударил толкова силно по лицето с едрите кокалчета на ръката си, че беше разкървавил носа и бузата му. След това, без да изрече нито дума, той се бе обърнал, качил се бе по стълбите и бе затворил вратата на спалнята си.

Мартин беше застанал на колене и без да се замисли, бе прекарал следващите двайсет минути в почистване на кръвта и повръщаното от дървения под. Беше търкал и лъскал дъските, докато не заблестяха дори и в мрака. С всяка следваща стъпка нагоре по стълбището ужасът от повторна среща с баща му беше нараствал, докато накрая, когато бе стигнал до площадката на втория етаж, ръцете му трепереха и коленете отказваха да го слушат. Той се беше строполил там на едната си страна като ранена гъсеница и накрая бе заспал неспокоен сън, изпълнен с картини как бяга от глутница момчета с озъбени кучешки лица, облечени във военни униформи.

Мартин рязко се изправи и с олюляване се отдалечи от гледката на своето неописуемо унижение. Потърси подслон в една чайна, където се отпусна на стол до прозореца и се загледа мрачно в забързаните тълпи от блъскащи се червендалести украинци. Онова, което виждаше в съзнанието си обаче, бе генералът или по-скоро баща му — сега те бяха непоносимо взаимозаменяеми. Когато погреба баща си, мислеше, че това ще е краят на нещастието, мъките и страданията му, но не се оказа така. Беше си избрал работа (или пък тя го беше избрала), силно наподобяваща взаимоотношенията, които смяташе за нетърпими и едновременно с това за крайно необходими. Запита се какво ли друго представлява той сега, на средна възраст, ако не същият юноша, когото презираше, задето толкова отчаяно се нуждаеше от одобрението на мъжа, когото ненавиждаше. Зачуди се как ли човешкото съзнание го постига. Как можеше да вирее в диаметрално противоположни и противодействащи си крайности?

И тогава, тъй като все още не можеше да прогони от съзнанието си онзи кашмирен пуловер, той се замисли за Шери, защото — и точно това беше странното — през зимата тя обичаше да стои в апартамента, облечена в огромен мъжки кашмирен пуловер с шпиц деколте. Носеше само пуловера, без нищо друго. От него се подаваха дългите й бледи крака и когато се завъртеше, за миг се появяваше и част от пищния й задник. Харесаше й да го дразни по този начин — поведение, което беше своеобразно отмъщение, защото когато една вечер се върна от чужбина (от Мюнхен или може би от Истанбул — не си спомняше със сигурност), тя си беше отишла. Шери, нейния куфар и кашмирения й пуловер ги нямаше, а чекмеджетата в спалнята, полицата в банята и половината от килера, която й беше отстъпил, бяха празни. Нейното ухание остана след нея като мириса на последна цигара, но само за ден и нещо. Дотогава той й се беше обаждал повече от десетина пъти, като някой престъпник беше следил дали апартаментът й ще свети през нощта и дали силуетът й ще се очертае зад щорите. Там нямаше никого, нищо не помръдваше и накрая той я забрави.

Но явно не я беше забравил, защото ето че сега тя се беше появила отново или поне споменът за нея, докато той мрачно наблюдаваше оживените улици на Киев. Преследваше го, сякаш го бе напуснала само преди мигове или вчера, а не преди три години. Искаше му се сега тя да е тук, макар да нямаше представа какво би могъл да й каже. Не че това имаше някакво значение — той беше сам. Шери я нямаше, както и нито едно от момичетата преди или след нея — лицата и имената им се сливаха. Всички те си бяха отишли и всъщност никога не ги беше имало истински, той не им го бе позволил.

Сервитьорката взе поръчката му и почти веднага се върна с малка каничка сметана и миниатюрни купички със захар и мед. Тя му се усмихна, но той не отвърна на усмивката й.

Очите му бяха зачервени и кръвожадни. Сърцето му беше като черна пепел и в него нямаше надежда за възстановяване и излекуване. Той не желаеше нито едното от двете. Искаше просто да убие някого и да потопи ръцете си в кръв — кръвта на Аника Дементиева.

— Юкин ще поиска реални отстъпки — отбеляза генерал Брент, докато той и президентът Карсън се приземяваха на летище „Шереметиево“. — Така стават нещата тук, те са руснаци и за тях приказките не означават нищо — даже по-малко от нищо. Както и самият Юкин, хората тук казват неща, които не мислят. Във въздуха трябва да се носят слухове, каквито и да е слухове вършат работа. Всъщност колкото по-малко верни са те, толкова по-добре.

— Знам всичко това — съгласи се Едуард Карсън. — Лъжите създават объркване, а що се касае до руснаците, колкото по-голямо е объркването, толкова по-добре.

Той носеше хубав костюм с цвят на въглен, с червена вратовръзка и емайлирана значка с американския флаг, закачена на ревера. Брент на свой ред беше решил да дойде в Русия облечен във военната си униформа, с медали на гърдите. Униформите впечатляваха руснаците — винаги го бяха правили. Те бяха като най-лошите побойници в квартала, които освобождаваха насъбраната си агресия, за да компенсират несигурността си. Знаеха по-добре от всеки друг, че западните сили ги смятат за, полуцивилизовани, сякаш са маймуни, които се преструват на човешки същества.

След като беше забавил скоростта си до нормалната за придвижване по земята, самолетът „Еър Форс 1“ излезе от пистата и започна бавно да рулира към ВИП терминала.

— Подредихме по важност отстъпките, които включихме в окончателния проект на споразумението — продължи Карсън. — Най-значимата от тях е преразглеждането на разгръщането на нашата ракетна отбрана около Русия.

— Консерваторите ще нададат викове, щом чуят за това — отбеляза генералът.

— Те се отказаха от правото да се оплакват, когато прецакаха нещата по всички възможни начини, докато бяха на власт — обясни президентът. — Освен това, генерале, и двамата с вас знаем, че все още не разполагаме с технологията за системата за ракетна защита. Ако трябваше да я въведем днес или следващата седмица, или дори след месец, щяхме да станем за смях.

— За президента Юкин тя е достатъчно реална.

— Защото стяга Русия като в примка.

Генералът кимна.

— Направих изявление по Ей Би Си и Си Ен Ен, че предлаганата от нас система за ракетна защита е главната причина за скорошната агресия на Юкин в Грузия.

— Едно нещо трябва да е ясно — вдигна пръст Карсън. — Юкин не може да очаква от нас едностранна поддръжка. Няма да отида при него, превил врат.

— Разбира се, че не. Това би му дало предимство, от което той никога няма да се откаже. Но нищо такова не може да се случи сега, защото той иска от нас нещо, което само ние можем да му осигурим.

— За бога, надявам се, че сте прав, генерале! Всичко зависи от подписването на това споразумение за сигурност.

Брент се облегна назад. Никога не се беше чувствал по-сигурен в плана, който беше очертал на президента само няколко дни след идването му в Белия дом. Той го беше убедил, че е от решаващо значение да включат Русия в кръстоносния поход, целящ да не позволи ядрени оръжия да попаднат в ръцете на Иран. От разузнаването и по дипломатически канали научиха точно какви ракетни части Русия продава на Иран. Нищо от нещата, които предишната администрация бе направила, не беше оказало какъвто и да е ефект върху бизнес сделките между Юкин и Иран — резултат, предсказан от Брент с безпогрешна точност. Карсън обаче беше различен. Той се вслушваше в гласа на разума и се беше съгласил, когато Брент беше предложил алтернативен метод за отбиването на Юкин от опасната иранска гръд.

Ако установяването на приятелски отношения беше основата, то съглашението за сигурност беше крайъгълният камък за постигането на успех. Ето защо генералът мислено си припомни отново обезпокоителното телефонно обаждане на Хари Мартин. Разбира се, той знаеше за другата фракция, която действа на терена. Точно в това беше смисълът на мисията на Мартин — да залови Аника Дементиева. Тя беше ключът към всичко. Това, че Мартин все още не бе успял да я открие, само по себе си беше достатъчно обезпокоително, но фактът, че бе надушил за другата фракция, означаваше, че те бяха много по-напред в изпълнението на плановете си, отколкото той подозираше или отколкото го бяха накарали да мисли. От това можеше да се извади едно от следните две заключения: или мощта на другата фракция внезапно бе нараснала, или източниците, на които той разчиташе, я бяха подценили. Нито едната възможност не му се нравеше, особено предвид предстоящото подписване на съглашението.

— Извинете ме, сър — каза той, като разкопча колана си и се изправи. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Той тръгна по широката пътека и набра номер, който беше твърде таен, за да фигурира в номерата за бързо набиране или в указателя на мобилния му телефон. Беше номер, който бе запомнил в мига, в който му беше даден.

Докато връзката се осъществяваше, той се замисли колко много мрази да има вземане-даване с руснаците. Те бяха коварна пасмина и дългата сянка на Йосиф Сталин се простираше чак до настоящето. Брент си каза, че всички те бяха ученици на Сталин, независимо дали го осъзнаваха, или не. Отровните му двойни и тройни игри се бяха превърнали в политически стандарт и в начин на действие на КГБ и бяха непоклатими като камък, който дори не можеше да бъде подкопан, камо ли пък унищожен.

Самият Брент беше станал таен изследовател на Сталин и на неговата история от кръв, счупени кости и неспазени обещания, за да се подготви да се изправи срещу съветската мечка. Разпадането на Съветския съюз не го беше заблудило, както останалите. Могъществото на Русия може и да беше пречупено, но той знаеше, че това е само временно. Твърдият й като кремък гръбнак, укрепен от вампирската сянка на Чичо Джо15, беше до голяма степен все още невредим.

— Имам три минути.

Гласът в ухото на Брент го накара да настръхне вътрешно, но той преглътна обидата, защото знаеше, че човекът отсреща наистина разполага само с три минути.

— Моят човек на терена ме информира, че опозицията напредва.

— Дори и да е така — отвърна Ориел Йовович Батчук, — тези хора не могат да се мерят с „Тринадесет“. Нито разполагат с необходимия човешки ресурс, нито пък с възможности да се възползват от ситуацията.

Батчук не го отрече! Брент разтри чело с върховете на пръстите си и така прикри очи с дланта си, предотвратявайки възможността някой на борда на „Еър Форс 1“ случайно да забележи смайването, изписано на лицето му.

— Струва ми се, че трябва да приемем, че ситуацията на терена се променя дори докато ние двамата седим и си говорим.

— Дребен проблем, това е всичко — заяви вицепремиерът. — Онова, което е от значение, е, че ние все още държим козовете.

Нямаше спор, че до голяма степен силата беше на страната на Батчук, но онова, което искаха да постигнат, беше толкова сложно, че един човек не можеше да гарантира успеха му. В крайна сметка фактът, че двамата признаваха това, бе основната причина той и Батчук да създадат този рискован съюз и дори още по-рискован план и двамата да заложат на карта силата и влиянието си — тоест всичко, което притежаваха. За Брент обаче имаше и още нещо — парите. Никога не беше разполагал с такива. Покрай експертния си опит в политическото маневриране той се въртеше около хората с пари и вътрешно изгаряше от завист към тях. Той искаше своя дял от печалбата и Господ трябваше да е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.

— За да гарантирам нашия успех — каза той, натъртвайки на всяка дума, — издадох заповед за незабавното ликвидиране на Аника Дементиева. — Очакваше гневен отговор от Батчук, но думите му бяха посрещнати с мълчание. — Убеден съм, че тя е причината за тази временна пречка, както я нарече. Трябва да бъде осигурено лекарство дори и за такива дребни проблеми.

— Трудно ми е да не се съглася с теб — призна Батчук. — На кого беше възложена тази задача?

— На Хари Мартин. Той е нашият убиец на разположение.

— Къде се намира в момента? Предполагам, че на „Жуляни“.

— Ако беше на летището в Киев — отвърна генералът, леко раздразнен от снизхождението в гласа на Батчук, — със сигурност щеше да ми каже.

— Хъммм, интересно.

— Какво искаш да кажеш? — Сега вече генералът беше наистина раздразнен.

— Рон Фьодорович Кириленко, офицерът от ФСБ, когото твоят човек Мартин трябваше да следи…

— По дяволите! Знам кой е Кириленко — отсече генералът, който вече започваше да губи самообладание, въпреки че се стараеше да не го допусне.

— Името на Кириленко току-що се появи в списъка на пътниците на полет, заминаващ след четирийсет и пет минути от „Жуляни“ за летище „Симферопол север“ в Крим. — Батчук се прокашля, за да подчертае следващите си думи.

— Или Мартин е некомпетентен, или се опитва да изиграе и двете страни.

— Познавам Хари — отвърна генералът — и нито едното от двете не е вярно.

— Тогава измисли свое собствено обяснение — завърши Батчук.

Генералът незабавно се обади на Мартин и го информира за местонахождението на Кириленко. В момента, в който усети изненадата в гласа на Хари, той твърдо реши при първа възможност да осигури на терена още един човек. Направи го веднага щом приключи разговора с Мартин.

Той пристъпваше от крак на крак, а тялото му скърцаше и изглеждаше твърде малко в идеално изгладената униформа, блестяща от наредените по нея медали и отличия.

— Генерале, време е.

Гласът на президента, силен и твърд както винаги, го накара да се върне по пътеката с обичайната си отривиста походка до мястото, където сега стоеше Карсън в очакване вратата да се отвори, докато контингентът от Сикрет Сървис се въртеше наоколо му като рояк конски мухи.

— Арчи, виждаш ми се мрачен — тихо му прошепна президентът. — Има ли нещо, което да не е наред, нещо, което трябва да знам?

— Не, сър — отвърна Брент, докато се опитваше да възвърне хладнокръвието си, — разбира се, че не.

— Защото сега сме на огневата линия, готвим се да влезем в битка и ако перифразирам Сони Корлеоне, не искам да изляза от този самолет само с оная си работа в ръка.

— Разбрано, сър — кимна генералът. — Пазя гърба ви, оръжията ви са заредени, всички ваши амуниции са сухи и аз очаквам заповедите ви.

— Това е духът, който ми е нужен — заяви Карсън с напрегната усмивка.

Стюардът завъртя колелото на вратата и тя се отвори навътре. Първият от агентите на президента пое управлението на спускащите се стълби, а след това останалите провериха района в непосредствена близост до самолета. Известно време те разговаряха със съответните агенти от руските тайни служби. След това единият от тях се обърна и кимна кратко и успокоително на своя главнокомандващ.

— Добре, генерале — каза президентът, — да тръгваме.

Напоследък Денис Пол не можеше да спи. Освен това не се задържаше много дълго на едно място, сякаш го преследваше зъл дух. Този зъл дух или демон си имаше име — Нина, жената, с която имаше любовна връзка и която почти беше убила Едуард Карсън по време на официалното му встъпване в длъжност. Единствено навременната намеса на Джак Макклюр беше спасила президента. Пол щеше да му е вечно признателен за това. Само ако Джак можеше да прогони демона или злия дух, който преследваше Пол в изпълнения му с безсъние живот, но Джак беше обикновен човек, а не магьосник.

Пол, който си беше устроил временен кабинет в „Резидънс Ин“ в покрайнините на Вашингтон, планираше да прекара нощите си в откриване на всичко, което можеше да изрови, за членовете на кръга от приближени на Едуард Карсън. Той седеше на безличното бюро пред модифицирания лаптоп и преглеждаше екрана, изпълнен с информация от поредната правителствена база данни, която беше хакнал. Несъществени факти от обществения и личния живот на вицепрезидента Бойер, Кинкейд Маршал, Дж. Робърт Крофт и Уилям Роджърс, съветника по националната сигурност, преминаваха по екрана му като съобщения от някаква фосфоресцираща вселена. Пол особено се интересуваше от Арлън Бойер. Подобно на Джон Кенеди и Линдън Джонсън преди него, Карсън беше принуден да сключи политически брак с консервативния и закостенял Бойер, за да спечели Тексас и останалите колебаещи се щати от стария Юг. Двамата мъже така и не се сприятелиха. Макар че публично се усмихваха, зад затворени врати те имаха търкания и понякога дори бяха враждебни един към друг. Въпреки че Бойер далеч не беше толкова лош, колкото някои от непримиримите членове на партията, Пол не го харесваше. Той определено не се доверяваше на стила му на прикрит опортюнист. Кой знаеше с кои коварни политици се е съюзил и какви ги върши Бойер.

Това беше работата, с която се занимаваше Пол, откакто беше пристигнал малко след шест вечерта. Сега беше единайсет и половина. От едната му страна имаше отворена картонена кутия с две останали парчета пица „Пеперончини“ от „Папа Джон“. Той се изправи, отиде до банята и изми зехтина от ръцете си. След това прекоси стаята и надникна през транспарантите към размазаните фарове по магистралата. Постоянното бръмчене на трафика му създаваше усещането, че е в пчелен кошер — подходящо звуково оформление за работната му среда.

Той внезапно потрепери и когато съсредоточи погледа си над отражението на стаята върху стъклото, му се стори, че вижда Нина или по-точно сянката й да преминава отдясно наляво. Пол бързо се завъртя и се изправи пред полутъмната стая, осветена само от настолната лампа, която хвърляше кръг светлина върху бюрото и единия край на кутията за пица, покрита с кървави петна от доматен сос.

Искаше му се да се изсмее на празното пространство, на собствените си глупави страхове, но нещо го възпря — може би някакво лошо предчувствие, от което не можеше да се отърси. Имаше усещането, че нещата приключват, а не започват, както всъщност би трябвало да бъде с идването на новата администрация. Светът му се изплъзваше, сякаш се бе търколил от ръба на маса в заобикалящия я мрак.

Разбира се, беше бесен на себе си, задето бе позволил на Нина да го заблуди, но това беше в миналото и трябваше да си остане там. Въпреки това все още беше бесен, може би най-вече защото не можеше да я забрави и защото тя му липсваше. Тя не беше просто поредното чукане, нито поредната секси жена. Когато го предаде, откъсна част от него, която той знаеше, че вече никога няма да си върне. Последицата от предателството й беше, че той се чувстваше унижен, а не просто глупав или засрамен. Нина беше откраднала нещо жизненоважно за него.

Той се обърна отново към прозореца и се загледа към света навън, който нервно се суетеше, безразличен към болката му. Чувстваше се сам, както щеше да бъде миг преди смъртта да го отведе със себе си, и това му напомни за баща му, който умря самотен, защото Пол беше зает с подготовката за изпитите си за дипломиране в университета. Искаше му се сега баща му да е тук, защото той беше единственият човек, на когото Пол някога се бе доверявал. Дори и Едуард Карсън, който можеше да бъде наречен най-добрият му приятел, не знаеше всичко, известно на баща му. Баща му беше достатъчно състрадателен, за да прости на Пол неговите грехове и грешки, независимо колко сериозни бяха те. „Защо да не ти простя — беше казал той веднъж, — ти си мой син.“ И след това беше продължил: „Майка ти си отиде и е забравена. Ти си всичко, което имам. Трябва да ти простя.“

Пол си помисли, че все пак баща му бе умрял сам като всички нас, независимо дали прощаваме, или не, дали хората са ни близки, или ги отблъскваме, както беше сторил Пол със собствената си жена, която страдаше в последния ужасяващ стадий на болестта на Алцхаймер, затворена в клиника. Напоследък той ходеше да я вижда все по-рядко. Тя не го разпознаваше, но това нямаше значение — той имаше задължение към нея. Беше положил клетва да са заедно в болест и в здраве. Но се бе отдалечил от нея и физически, и емоционално. Жена му беше като картина или като човек, който е заспал завинаги и сънува живот, който той никога не би могъл да разбере. Сънуваха ли репичките и зелето? Тя не реагираше ни най-малко на музиката, която й пускаше по време на посещенията си — например „След като светлините изгаснат“ на Ал Хиблър или „Мечта“ на „Евърли Брадърс“, — песни, които обичаха и на които бяха танцували в младостта си. Той беше мислил за това, когато преди шест месеца беше взел една възглавница и се беше подготвил да затисне с нея лицето й, което от болестта беше станало кръгло и лъскаво като метален глобус. Тя нямаше да разбере какво й се случва и какво й причинява той, а дори да го осъзнаеше, той беше сигурен, че ще му бъде благодарна. Що за живот водеше тя? Дори и кравите живееха по-добре, но може би не и репичките. Вече се готвеше да го направи, пръстите му бяха стиснали ръбовете на възглавницата, бе взел непоколебимо решение, когато се чу музика — песента „Не ме отпращай“ на Рой Хамилтън. Изглеждаше като светотатство да извърши убийство — дори и убийство от състрадание, докато звучи тази песен („Толкова съм щастлив, че те имам,/ не ме отпращай, не ме отпращай./ Продължавам широко да се усмихвам,/ не ме отпращай, не ме отпращай“). Нещо в него се намести. Всичко се промени и той се обърна и остави възглавницата там, откъдето я беше взел. След това, без да погледне жена си, излезе от стаята и оттогава не се беше връщал там.

Отдалечи се от прозореца и от яркия блясък на фаровете, седна отново зад неприветливото бюро и се загледа в безкрайните редове информация, които се изреждаха по екрана.

Защо не прости на Нина — тя беше всичко, което имаше.

Но Нина беше отвъд прошката. Джак я беше застрелял право в сърцето, преди тя да има възможност да изтрови всички на церемонията по встъпването в длъжност на президента с ампулата с антракс, дадена й от Морган Хер. Точно това беше дилемата на Денис Пол, докато седеше и преглеждаше планината от безобидни засега данни. Той беше длъжник на Джак Макклюр, защото бе спасил Едуард Карсън, но го мразеше, защото бе убил Нина.

Рон Фьодорович Кириленко имаше точно толкова време, колкото да се отбие в кабинета си и да вземе снимките, свалени от камерите за наблюдение на летище „Жуляни“ от неговия помощник, преди да се качи в очакващата го кола на ФСБ, която потегли с безумна скорост, за да може да го откара навреме за полета до Симферопол.

Докато шофьорът му се провираше през задръстените артерии на Киев, Кириленко изучаваше трите снимки. На първата имаше трима души — Аника Дементиева се виждаше достатъчно ясно. Зад нея, макар и с частично затъмнено лице, вървеше мъж, който му се стори смътно познат. Кириленко прекара няколко минути в безплодни опити да се сети на кого му прилича той, преди да продължи нататък. На втората снимка имаше младо момиче, което не напомняше на никой, запечатан в паметта на Кириленко. Той разглеждаше тази снимка без определена цел, защото по никакъв начин не можеше да си представи какво прави девойката с двамата възрастни. Съгласно информацията, с която разполагаше — а тя беше обширна, да не кажем енциклопедична — Аника Дементиева нямаше сестри, а момичето беше твърде възрастно, за да й бъде дъщеря. Тогава коя беше тя? Той въздъхна разочаровано и се насочи към третата и последна фотография, която беше снимка в анфас на мъжа. Почти веднага по гръбнака му сякаш премина ток. Кириленко познаваше този мъж — той работеше за президента на Съединените щати. Какво, по дяволите, правеше той с Аника Дементиева?

Кириленко се загледа през прозореца, без да вижда нищо друго, освен собствените си объркани мисли. Той знаеше, че е негово задължение да уведоми началника си за този шокиращ развой на събитията, но нещо — инатът му, негодуванието и усещането, че е бил изигран и предаден — го възпря. Беше му омръзнало да го манипулират. Достатъчно лошо бе, че американците го прецакваха, това можеше да го преглътне. Но да го прецакат и собствените му хора, които не можеше да не знаят, че го хвърлят на международно полесражение, осеяно с противопехотни мини — е, това беше повече, отколкото можеше да понесе. В съзнанието му обаче се таеше и нещо друго, нещо по-дълбоко. Най-накрая притежаваше информация, с която началниците му не разполагаха. Сега съдбата беше дала в ръцете му някаква власт и той не искаше толкова бързо да се раздели с нея. Прибра снимките и твърдо реши да си мълчи, докато не успее да определи какво точно се случва.

За нещастие на Кириленко той не беше единственият, който разполагаше с копия от снимките, взети от помощника му от камерите за наблюдение на летището. Двайсет минути преди пристигането му помощникът му трябваше да застане лице в лице с Ориел Йовович Батчук. Той получи информация за последните развития от младия мъж и без никакви затруднения го накара да излъже Кириленко, докато част от съзнанието му все още беше заета с осмислянето на обезпокоителния разговор, който беше провел с Гурджиев.

Когато се стигнеше до въпроса за Аника, за никой от двамата не можеше да има извъртания, изход или край. Колкото и силно да се опитваха да се противопоставят на това, техните роли не можеха да се променят, позициите им не можеха да бъдат разменени — нямаше връщане назад. Но знанието за онова, което се бе случило и никога нямаше да бъде променено, беше нещо омразно като паяк, плетящ злокобната си мрежа в мислите му. И причината за това се криеше в един прост, несподелен с никого, но вероятно известен на Гурджиев факт — дори и да притежаваше невъзможната власт да промени миналото, Батчук нямаше да го направи. Беше сторил каквото трябва, нещо, което човек като Гурджиев никога нямаше да разбере, още по-малко да прости. Батчук не можеше да си позволи да се колебае при вземането на решения. Той живееше на гърба на онези, които не искаха да знаят, не искаха да видят истината за самите себе си или за хората, които са политически или финансово важни за техните кариери, онези, които се страхуваха да не бъдат обвинени, че са сбъркали, които биха предпочели да затворят очи и да слушат напътствията му. Гурджиев беше сторил това веднъж, само веднъж, и горчиво съжаляваше за това. Батчук можеше да го прочете на лицето му всеки път, когато се срещнеха.

От настъпилата тишина стана ясно, че помощникът на Кириленко е приключил с доклада си. Батчук кимна и му нареди да направи копия на снимките. Взе ги без никакъв коментар, обърна се и излезе.

Още докато слизаше с асансьора, започна да говори по мобилния си телефон. Излезе от огромното, внушаващо страхопочитание фоайе на сградата на ФСБ и закрачи през лапавицата, покрила площада.

Генерал Брент, който седеше край лъскавата мраморна маса, до президента Карсън и срещу президента Юкин, получи обаждането от Батчук в най-неподходящия момент. Въпреки това, като видя кой го търси, той се извини, излезе от стаята и се отдалечи малко по коридора, далеч от ушите на служителите на тайните служби и на двете страни, които бяха застанали край вратата като сфинксове.

— Има ново развитие — без предисловие съобщи Батчук. — Аника Дементиева не е сама. В момента гледам нейна снимка от една от наблюдателните камери на летище „Жуляни“. Тя е с двама други души, единият от които е американецът Джак Макклюр.

— Джак Макклюр, който работи за президента Карсън? — попита Брент и почти веднага съжали за глупавия въпрос — разбира се, че беше този Джак Макклюр. — Не разбирам.

— Карсън те е изиграл — кратко му обясни Батчук. — Има планове, които крие от теб, а това означава, че вече не ти вярва.

Генералът неволно погледна през рамо към мълчаливите телохранители и затворената врата, която водеше към залата за преговори, където точно в този момент Карсън спореше с Юкин.

— Но това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — рече Батчук с нескрит гняв. — Несъмнено вината за това е твоя, генерале. Макклюр е каша, която ти си забъркал. Предлагам да я оправиш възможно най-бързо.

— Не мога да си представя каква игра играе Карсън, като вкарва на терена Макклюр, и то на всичкото отгоре с Аника Дементиева.

— Няма значение каква е целта на когото и да било от тях. Макклюр трябва да бъде отстранен, премахнат и пожертван. Ясно ли се изразих?

— Напълно. — Генералът беше твърде слисан, за да се подразни, че Батчук е поел властта над ситуацията.

Бяха се изправили пред голяма бъркотия. Той се бе доверил на Карсън и с това беше позволил нещата да излязат извън контрол. С всички тях беше свършено, ако Макклюр останеше жив — в това генералът беше абсолютно сигурен.

— Не се безпокой — каза той, възвръщайки самообладанието си. — Обещавам ти, че Макклюр няма да доживее да види следващия изгрев.

18.

— Кой е гладен? — попита Джак, докато влизаха в кънтящата зала за пристигащи на летище „Симферопол север“.

— Аз — веднага отвърна Али, — умирам от глад.

— Добре, и аз също — призна Джак.

Той ги поведе към претъпкания ресторант на самообслужване, където ястията изглеждаха така, сякаш са приготвени миналата седмица. Въпреки това напълниха чиниите си, платиха за храната и напитките и отнесоха подносите си до една самотна празна маса близо до касата — място, което не беше подходящо за спокойно ядене, но бе идеално за наблюдение на пътниците, слизащи от различните самолети.

Захванаха се с твърдите като подметка пироги, зелевите сарми и пикантната наденица, като ги прокарваха с чаши червено кримско вино. Докато се хранеха, Джак следеше човешкия поток, който ту се увеличаваше, ту намаляваше. От другата страна на масата Аника го наблюдаваше. Той знаеше какво си мисли тя — щом като са гладни, защо просто не отидоха направо в Алуща, където можеха да избират между ресторанти с по-добра храна от тази, която ядяха сега. Но тя не каза нищо. Без съмнение очакваше той да й обясни причината.

— Карл Рочев, последният човек, когото Бърнс е посетил, преди да напусне Киев и да замине за Капри, е бил измъчван и убит на територията на имота на Магнусен — каза Джак.

— Доказателствата изглеждат недвусмислени — сви рамене Аника. — И Рочев, и любовницата му са били убити със сулица — старинното казашко оръжие. Магнусен е колекционер на старинни руски оръжия, включително и сулици. Той току-що беше поръчал нови, за да замени липсващите. Следователно той е убил Рочев и любовницата му. Едва ли би могло да е по-просто.

— Никак не е просто — поправи я Джак. — Дали този, който е убил Рочев и любовницата му, е убил и сенатор Бърнс в Капри, или е поръчал смъртта му? Ако е така, то тогава си имаме работа със заговор от международен мащаб и с неизвестни измерения. Както и да го погледнем, разполагаме с факти, но останалото са хипотези и предположения. Така или иначе на този етап, преди разследването ни да продължи, трябва да установим кои са фактите и кое може да се окаже не хипотеза, а по-скоро продукт на нашето въображение, водещ ни към задънена улица или още по-лошо — към погрешни заключения.

Аника му хвърли опасен поглед.

— И как предлагаш да разберем това? Може би като попитаме самия Магнусен? — кратко и пренебрежително се засмя тя.

Беше минал малко повече от час, откакто бяха седнали, и следващият полет от Киев пристигна, изсипвайки пътниците си в голямата зала. Погледът на Джак беше привлечен от добре сложен мъж със зачервени ръце, който спря да запали цигара с припряността на заклет пушач. Косата му беше чорлава, а евтиният му износен костюм — смачкан. Всичко в него крещеше, че е от руската бюрокрация, но без обичайната за нея монотонност. Вместо това той излъчваше нещо токсично — миризмата на страх и смърт, смесени в лепкава субстанция, която се беше наслоила в извивките на врата му и от която бузите му изглеждаха лъскави като на восъчна фигура.

Джак, който погълна и анализира всички тези дребни подробности за по-малко от секунда, отговори на подигравателния въпрос на Аника по начин, който в началото й се стори озадачаващ:

— Кой мислиш, че е този?

Аника дискретно отмести поглед и същевременно предупреди Али:

— За бога! Не зяпай така!

Али се подчини, макар и с нацупена физиономия.

— Този мъж току-що пристигна от Киев — с тих глас обясни Джак. — Изглежда така, сякаш се опитва да намери някого, като показва снимки или скици на служителите на летището.

— Господи! Познавам го! — Аника прехапа долната си устна и се обърна. — Това е Рон Фьодорович Кириленко. Той е детектив от отдел „Убийства“ на ФСБ. Като шибана хрътка е. Какво прави тук?

— Мисля, че търси нас — отвърна Джак.

— Но как? Измайловската са тези, които ни преследват. Ти уби Иван Гуров и Милан Спиаков — двама членове от групировката.

— Освен ако Кириленко не е от „Тринадесет“ — обърна се към нея Джак. — Ти ми каза, че „Тринадесет“ се състои от членове на Измайловската и ФСБ.

— Не от самото ФСБ — поправи го Аника, — а хора на Батчук, които може да са от ФСБ, но е възможно и да са апаратчици от Кремъл, министри на вътрешните работи, хора от тайните служби — кой, по дяволите, знае кого е вербувал.

— Това със сигурност не изключва твоя приятел Кириленко.

— Той не ми е приятел — рязко отвърна Аника. — Мразя го до дъното на душата си.

— Предполагам, че това си има дълга предистория — кимна Джак. — Виж, тръгна към служебните помещения на летището.

— Чудя се какво ли е намислил? — попита Аника.

— Нека разберем.

Джак се изправи и двете жени го последваха. Като се криеха между хората, те последваха Кириленко, когато той влезе в коридор с врати от двете страни. Изчакаха го и видяха, че отвори една врата отляво, по средата на коридора. Щом влезе вътре, те забързаха след него.

— Влезе в стаята за управление на камерите за наблюдение — каза Аника.

— Какво означава това? — попита Али.

— Ще прегледа записите от наблюдателните камери на пристигащите и заминаващите полети — обясни Аника.

— Готов съм да се обзаложа, че има наши снимки — замислено потри брада Джак. — Сигурно са ни засекли камерите на летище „Жуляни“ в Киев.

Аника неволно отстъпи крачка назад.

— Което означава, че ме е разпознал и има снимки на вас двамата.

— Али е с променена външност — отбеляза Джак, — но мислиш ли, че знае аз кой съм?

— Съмнявам се — отвърна Аника, — но дори да не знае, няма да му отнеме много време да разбере.

— Тогава трябва да му попречим. — Джак хвърли поглед към затворената врата.

Денис Пол не беше свалил поглед от компютъра цели девет часа без прекъсване. Прехвърляше се от една поверителна база данни на друга в опит да открие пролука в патриотичната броня на членовете на кабинета. Мехурът му беше пълен и той имаше чувството, че цялата долнокачествена моцарела, която беше изял, се е събрала под лъжичката му като топка за боче16. Отдръпна се от лаптопа, изправи се и с препъване се отправи към банята, за да се облекчи.

Когато се върна на бойния си пост, той видя, че на екрана се е появила нова информация. Тъкмо бе използвал курсора, за да я копира, когато тя изчезна. Той превключи прозорците и отвори нов текстов документ, в който се надяваше и молеше да успее да копира онова, което беше изкопал от базата данни. Миг по-късно върху девствено белия фон се появиха два реда шифровани думи, последвани от ешелонен код, за който Пол знаеше, че принадлежи на генерал Ачисън Брент.

Той се вторачи за миг в безсмислиците, изписани на екрана, като се опитваше да си спомни структурата на шифъра, която му се струваше позната. Тогава се сети — това беше специфичен шифър на АНС, използван за секретните връзки на вътрешноведомствените им мобилни телефони.

Той превключи на нов прозорец на браузъра „Файърфокс“, регистрира се на сайта на Министерство на вътрешната сигурност, след като използва собствения си идентификационен код, и влезе в базата данни от алгоритми на своя отдел. После вкара двата реда шифрован текст в енджина с алгоритми, натисна бутона за старт и се облегна назад в очакване базата данни да открие алгоритъма, който да дешифрира съобщението, изпратено току-що от Брент.

Докато чакаше, се замисли за изборите, които беше правил през живота си, за хората, с които се беше сприятелил, на които беше разчитал и от които беше зависил, макар да знаеше, че в някакъв момент, ако им се разкрие възможност, те щяха да го предадат и да се отрекат от него, за да напреднат в кариерата си. Вероятно с изключение на Едуард Карсън, Пол беше заобиколен от акули, които с нетърпение очакваха да отхапят парчета от него в момента, в който усетят миризмата на кръв във водата, а в някои случаи дори и преди това. И все пак той продължаваше напред и създаваше такива съюзи, като, ако случаят го изискваше, оставаше длъжник на тези хора. Насилваше се да не вижда онова, което не искаше да види и което иначе би го спряло да направи необходимото, за да се издигне до настоящата си силна позиция в администрацията.

Той си зададе риторичния въпрос дали има нещо, което хората като генерал Брент не биха направили, за да получат власт. Имаше ли някаква линия, която тези хора не биха пресекли, за да увеличат силата си?

Миг по-късно отговорът сам се появи. Двата реда безсмислици бяха заменени от дешифрирания текст — „ХЕХ Аника Дементиева и Джак Макклюр“.

„Господи! — помисли си той и прокара трепереща ръка през косата си. — Боже мой!“ В началото реши, че може да е грешка. Навярно бе въвел неправилно шифрования текст, затова го въведе отново в енджина с алгоритми на отдела, като внимаваше за всяка буква. Същото съобщение се появи отново като удар в слънчевия сплит.

Изглеждаше невъзможно, но ето че беше пред него — черно на бяло. „ЕХ“ означаваше, че генералът бе дал нареждане за незабавното екзекутиране на обектите. „Х“ отпред означаваше „използвайте всички възможни методи, с които разполагате“.

— Кириленко сигурно е бил с екипа, който ни беше обкръжил при дачата на Рочев — предположи Аника.

— Ега ти майтапа — намеси се Али. — Сигурно мисли, че ние сме убили любовницата на Рочев. Затова ни преследва.

Джак и Аника я погледнаха.

— Това не е майтап — възразиха те почти едновременно.

Все още бяха в началото на коридора, който водеше към сервизните помещения на летището. Джак се оглеждаше за служителите на сигурността, които сигурно патрулираха в този район, докато Аника държеше под око вратата към стаята за управление на камерите за наблюдение, в която беше изчезнал Кириленко преди по-малко от пет минути.

— Няма никакво съмнение, че търси нас — каза Аника. — И както посочи Али, сега той ни подозира в три убийства. — Тя поклати глава. — Нямаме избор, трябва да го ликвидираме.

— Какво? — извъртя се рязко Джак. — Ти да не си луда? Не можем да нападнем офицер на ФСБ.

— Не съм казала да го нападнем. — Очите на Аника с цвят на халцедон никога не бяха изглеждали по-твърди. — Казах да го ликвидираме.

— Като „да го убием“? — попита Али.

— Да, скъпа. Трябва да го убием, за да се спасим.

— Не искам да чувам за това — натърти Джак.

— Тогава сме обречени. — Аника кимна с брадичка към вратата. — Ако не го погребем, ви гарантирам, че тоя кучи син няма да се спре, докато не ни убие или не ни върне в Москва оковани.

— Джак… — Лицето на Али се изкриви от неподправен ужас.

— Ако не за нас самите, то поне заради безопасността на момичето — настоя Аника. — По твърде много причини не можем да позволим да й се случи нещо.

Джак поклати глава. Той знаеше, че тя е права, но не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Трябва да има и друг начин.

— Казвам ти, че няма. Трябва да го направим сега, докато имаме шанс за това — упорстваше Аника с нотка на неотложност в гласа.

Сякаш за да потвърди опасенията й, вратата на стаята за управление на камерите за наблюдение се отвори. Те се дръпнаха назад в сянката, когато Кириленко се появи с мрачно и самодоволно изражение, което каза на Аника всичко, което й беше необходимо да знае.

Без да каже и дума повече на другарите си, тя изскочи от сенките и докато той вадеше мобилния си телефон, го удари жестоко в бъбреците, обви ръка около гърлото му и с изненадваща сила го дръпна назад.

Генерал Ачисън Брент беше последният човек, когото Денис Пол би заподозрял в предателство, още повече, че след деветте часа уморително разследване, от което го боляха очите, вниманието му така и не беше привлечено от личността на генерала или от неговия живот.

Пол най-сетне напусна стаята си, която вонеше на човешка пот и на онази особена миризма, идваща от загряло електронно оборудване. Беше три и половина сутринта и той вървеше по коридора на „Резидънс Ин“ и се оглеждаше за автомата за цигари, който беше забелязал, докато се регистрираше в хотела. В тези дни на повсеместни забрани на пушенето беше трудно човек да си намери цигари, а още по-малко старомоден автомат, от който да си купи. Въпреки това тук имаше такъв, поставен върху кафявия килим, чиито шарки не успяваха да скрият петната, които дори почистването с пара не беше успяло да премахне.

Не беше пушил от двайсет години, но напрегнатото развитие на събитията от последния половин час беше разбудило отново стария му порок. Пол се опита да се пребори с непреодолимата нужда, но не успя. Така беше с повечето пороци — веднъж настанят ли се в мислите ти, от тях няма спасение.

Отвори пакета, откъсна филтъра на една цигара и я запали с кибрита, който предвидливо беше осигурен при покупката. Използва картата за стаята си, за да отвори страничната врата към паркинга, и излезе навън в студената нощ. Докато работеше, известно време беше валял дъжд и бетонната настилка беше хлъзгава и мокра, а колите проблясваха на светлините. Бръмченето на трафика от магистралата беше намаляло до непостоянното свистене на случайно преминаващи автомобили, които се движеха по своите си загадъчни дела. Той се зачуди какво ли правят хората в този късен час. Каквото и да беше то, той се съмняваше, че целият свят тежи на раменете им, както на неговите в момента.

Димът навлезе дълбоко в дробовете му и го успокои или поне му създаде илюзията, че разполагаше с достатъчно време, за да вземе решение. Нощта беше тиха. В целия „Резидънс Ин“ нямаше жива душа, макар че когато вдигна поглед към фасадата на сградата, забеляза светлини в няколко от стаите — напомняне, че и тук като навсякъде витае духът на безсънието.

Той допуши цигарата до самия край, без да стигне до решение. Почувства устата си суха и вмирисана, но откъсна филтъра на още една цигара, пъхна я между напуканите си устни и я запали. С информацията, която имаше за генерал Брент, пътят пред него се разклоняваше в няколко посоки. Можеше да уведоми Карсън, но това със сигурност щеше да го разсее и в крайна сметка да обърка деликатните преговори с президента Юкин. Можеше да се обади на Джак и да го предупреди, което отново щеше да разкрие сведенията за предателството на генерала. Макклюр беше добър приятел на Едуард Карсън — те се познаваха дълго преди самият Пол да се срещне с президента. Затова можеше да е сигурен, че Джак ще уведоми Карсън при първа възможност, дори и Пол да го помоли да не го безпокои преди подписването на решаващото споразумение.

Докато Пол вървеше на горе на долу по алеята и му ставаше все по-студено, осъзна, че е изправен пред сериозна морална дилема. Как можеше да остави Джак в неведение за присъдата, която му беше издадена? Как можеше да позволи мирът между Съединените щати и Русия да бъде нарушен? Нямаше никакво съмнение, че генерал Брент е безумец. Той беше решил, че собственият му интерес е от най-голямо значение и че всеки, който го заплашва, трябва да бъде отстранен. Пол можеше да се обади на Едуард и да му каже какво е открил, но нямаше солидни доказателства и това обаждане щеше само да размъти водата, която и без това не беше чиста.

Смачка втората угарка под петата си и отново извади кутията. Беше подкарал цигарите, като че ли са бонбони „Тик-так“. И защо пък не, като се имаше предвид с какъв огромен проблем се бе сблъскал. Фактът, че Джак някак се бе превърнал в ясна и непосредствена опасност за Брент, не безпокоеше толкова Пол, колкото това с какво Джак бе застрашил личните интереси на генерала.

Какво, по дяволите, бе замислил Брент? И след това Пол си спомни част от разговора, който беше провел с Едуард Карсън в президентската лимузина след погребението на Лойд Бърнс. Президентът се беше оплакал, че Брент го притиска да подпише споразумението. Пол се запита защо ли генералът би направил това? Разбира се, той беше един от основните поддръжници на сегашното сближаване с Русия. Всъщност Карсън сериозно се осланяше на съветите на генерала защо и как да поднови приятелските отношения с Русия. Но Брент беше по-умен — той не просто съветваше Карсън как да потули пред руснаците някои дребни подробности, които не му харесваха.

Неспокойният ум на Пол обаче се връщаше към въпроса от първостепенна важност в момента, защото трябваше да вземе категорично решение — да предупреди Джак или не. Това беше решението, което трябваше да вземе. И отговорът зависеше от такива неща като морал и егоизъм, едното от които беше ясно очертано, а другото — мъгляво и открито за всякакви интерпретации. Не беше като Едуард, чиито тайни сантиментални чувства към семейството и приятелите му бяха негова слабост и същевременно не му позволяваха да види по-суровите аспекти на реалността. Пол разбираше истината, която президентът отказваше да признае — моралът беше твърде размито понятие, особено след като в наши дни имаше планини от информация, всякакви факти и електронни данни, които човек можеше да пресее, за да вземе едно или друго решение. Винаги имаше смекчаващи вината обстоятелства и скрити обяснения, които се появяваха като мъртвите тела по реката след първото пролетно топене на снега. В днешно време имаше безброй начини дадено решение да бъде направено разбираемо, правдиво, приемливо и убедително.

Всичко това го водеше към едно неизбежно заключение — той трябваше да започне разследване на заповедта, издадена от генерала, без да информира никой друг — нито президента, нито Джак. Неговият собствен интерес беше от първостепенно значение и това трябваше да остане така. В момента нямаше никакъв друг изход, съвсем никакъв.

— Не ние убихме любовницата на Рочев — каза Джак, размахвайки снимките от камерите за наблюдение, които беше намерил. — Тя беше мъртва, когато я открихме.

Кириленко, който беше обезоръжен и вързан за един стол с електрически кабел, намерен от Аника в близкия сервизен шкаф, не отговори нищо. Намираха се в свободния кабинет, който Джак беше открил по необходимост, макар и с неохота, тъй като трябваше да скрият на някое спокойно място изпадналия в безсъзнание Кириленко, докато се свести. Той дойде на себе си, след като Аника му зашлеви силен шамар по лицето. Сега на мястото, където го беше ударила, имаше червено петно, което приличаше на белег по рождение. До стената беше опрян регистър. Единственият прозорец беше затъмнен от старомодни щори. Мястото беше стандартен кабинет с бюро, маса и няколко дървени стола.

— Отидохме в дачата да търсим Карл Рочев — продължи Джак. — Искахме да говорим с него, това е всичко.

Кириленко продължаваше да мълчи и не обръщаше никакво внимание на Джак и Али. Той беше втренчил заплашителен поглед в Аника, която се беше облегнала равнодушно на стената с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше, както ястреб оглежда змия.

— Когато не го открихме, решихме да си тръгнем и тогава попаднахме на вашите хора — обясняваше Джак.

Кириленко продължаваше да гледа кръвнишки Аника, но ма лицето му се появи самодоволна усмивка, която накара Джак да мисли, че руснакът разполага с информация, която е жизненоважна за тях.

Очевидно и Аника помисли същото, защото се отдели от стената и удари Кириленко с юмрук в челюстта. Кръв опръска реверите на сакото и скута му. — Достатъчно! — извика Джак и хвана дясната й ръка, с която тя замахваше да нанесе нов удар.

— Някой трябва да изтрие тази самодоволна усмивка от грозното му лице.

— И ти ще си тази, която ще го направи, а? — рече Кириленко и изплю гъста розова храчка върху голия бетонен под. — Буйна, избухлива, не се поддава на контрол — с една дума, класически случай на проблем с овладяването на гнева, — всички доклади за теб се оказаха верни.

— Ако с това имаш предвид, че е невъзможно да бъда контролирана, си дяволски прав — заяви Аника, като се отскубна от Джак и се хвърли с глава напред към детектива.

Али застана между двамата и принуди Аника да погледне към нея, вместо към Кириленко, и така да овладее гнева си. Миг по-късно, когато се поуспокои, Аника сложи ръка върху бузата й и кимна с благодарност.

За пръв път Кириленко погледна към Джак.

— Онова, което не мога да разбера, е защо си с това толкова опасно същество. Тя е убийца.

— Всички тук сме убийци, Кириленко — отбеляза Аника.

— Ами момичето?

— Не я забърквай в това — заяви Джак и застана до Аника.

— Вече е твърде късно — рече Кириленко. — От моя гледна точка тя е също толкова виновна, колкото и вие двамата. — Той дръпна глава по-далеч от оголените зъби на Аника. — Накрая ще плати същата цена като вас — това ви го обещавам.

— Виждаш ли, какво ти казвах? — Аника се изправи с ръце на хълбоците. — С човек като него можеш да се разправиш само по един начин.

— Да, разбира се, точно така, убийте ме — озъби се Кириленко. — Това е единственият начин да ме възпрете да ви прибера или да ви убия заради престъпленията ви.

— Не сме извършили никакви престъпления — отвърна Джак.

— Всички така казват — поклати глава Кириленко. — Искало ми се е поне веднъж да се изненадам, но не, вие, убийците, за съжаление сте толкова еднакви, като ято гарвани.

— Трябва да има и друг начин — каза Джак, без да обръща внимание на думите му. — Просто трябва да го открием.

— Пожелавам ти късмет — сви рамене Аника. — Не знам за теб, но аз не възнамерявам да съм тук, когато охраната се появи, за да провери всички празни стаи.

Джак я хвана през кръста и почти насила я завлече в далечния ъгъл на стаята.

— Да спрем това безумие — тихо и заговорнически се обърна Кириленко към Али. — Развържи ме и аз ще се погрижа да не те арестуват и хвърлят в затвора.

— Ти си този, който в момента е затворен — отвърна Али, — и затова се опитваш да се пазариш.

Тя пристъпи към Кириленко, който й се хилеше като маймуна. Изглежда беше сигурен, че я е преценил точно.

— Няма да бъда вечно затворен и когато се…

— Мислиш, че аз съм слабото звено и можеш да ме уплашиш, но аз не се страхувам от теб.

— Али — остро я прекъсна Джак, — моля те, сложи ухо на вратата. Ако чуеш някой да идва, ни кажи.

— А би трябвало да се страхуваш. — Кириленко щракна със зъби към Али като шимпанзе или крокодил. — Ако не ме слушаш, кълна се, че ще ти отхапя главата.

— Али… — предупреди я отново Джак.

Момичето погледна надолу към Кириленко, изплю се в лицето му, след което се обърна, прекоси малката стая и послушно сложи ухо на вратата.

— Сам си го изпроси — засмя се подигравателно Джак на руснака, преди да се обърне отново към Аника и тихо да й каже: — Няма да го убиваш и дума не може да става за това. А и той знае нещо.

— Ами ако просто се преструва, че знае нещо?

— А ако не е така?

Но вниманието на Джак вече беше насочено другаде. Той наблюдаваше Али, която щом чу разговора им, се отдалечи от вратата. Тя тръгна обратно към Кириленко.

Аника забеляза възбудата на Джак и се обърна да види какво става.

— Какво, по дяволите, прави тя? — прошепна рускинята.

— Али, дръпни се от него — остро нареди Джак и тръгна към нея.

Но преди да успее да стигне до нея, тя размаха пред лицето на Кириленко мобилния телефон, който беше вдигнала от пода на коридора, докато другите влачеха тялото му до стаята, в която бяха сега.

— Ти трябва да си уплашеният — заяви тя. — Държа живота ти в ръката си.

— Какво мислиш, че правиш? — попита Джак и я дръпна назад.

— Пропусна това — отвърна тя и постави телефона в ръката му.

— Това момиче има кураж — засмя се Аника, — трябва да й го признаем.

Джак, който забеляза вкиснатата физиономия на Кириленко, са зачуди дали Али наистина не е попаднала на нещо. Готвеше се да вземе телефона, когато размисли.

— Сама го провери — обърна се той към Али. — Заслужи си го.

Момичето се поколеба, сякаш не можеше напълно да повярва на думите му. След това, като видя по изражението му, че говори сериозно, тя отвори телефона. Прекара няколко минути в разглеждане на различните менюта, преди да попадне на нещо интересно. Завъртя екрана и показа на Джак и Аника зърнестата снимка на тях тримата в момента, в който излизаха от дачата на Рочев.

— Само моето лице се разпознава — каза Аника, след като се вгледа по-отблизо в снимката.

Али увеличи част от фотографията.

— Виж какво държиш.

— Сулицата — ахна Аника.

— Каква, по дяволите, е тази сулица? — обади се Кириленко, а върху бузата му все още имаше остатъци от неговата кръв и плюнката на Али. — Какво си използвала, за да убиеш Иленя Макова?

— Най-сетне знаем името й — отбеляза Джак и взе телефона от Али.

— Не съм я убила, никой от нас не го е направил — отвърна Аника. — Както каза Джак, намерихме я с това нещо — това старинно казашко оръжие, — което стърчеше от…

— Не ти вярвам, Аника Дементиева.

— … толкова дълбоко, че беше прикована към матрака.

— Познавам те добре — клатеше глава Кириленко.

— Как ли пък не.

— Познавам хората като теб, сигурен съм, че ти си я убила.

Джак изблъска встрани кипналата от възмущение Аника и изсъска на руснака:

— Слушай ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Аника има намерение да те убие и аз вече съм склонен да се съглася с нея. — Той нагласи възела на грозната вратовръзка на Кириленко така, че опря под адамовата му ябълка.

— Макар че инстинктът ми казва да не го правя, ще ти дам шанс. Кажи ни какво знаеш.

— И после какво? — попита Кириленко. — Тя така или иначе ще ме убие. Виждам как ме гледа.

— Няма да те убие, ако отговориш на въпросите ми.

— Мислиш, че можеш да я спреш? — засмя се Кириленко.

— Да — бавно и тихо отвърна Джак, — така мисля.

Руснакът се вгледа уморено в лицето на Джак.

— Шибай се, американецо — ти и цялата ти скапана, упадъчна държава.

След многобройните нощни посетители дядя Гурджиев спа неспокойно до обяд. Сънуваше, че вали дъжд от дни, може би от седмици, и в зле направения таван и около алуминиевите рамки на прозорците на апартамента му се бяха появили пукнатини. Така течеше от толкова много места, че беше невъзможно да ги запуши или закърпи всичките. Веднага щом затвореше една от дупките, на нейно място се появяваха две нови.

Когато се събуди, изобщо не се чувстваше отпочинал. Докато лежеше и зяпаше тавана, покрит с паяжини от пукнатини, разбра какво трябва да се направи. Измъкна се от леглото и се отправи към банята, където се облекчи с известно затруднение. След това обръсна с остър бръснач бузите си до розово, внимателно среса косата си, облече се в спретнат костюм с вратовръзка в западен стил и изяде обичайната си закуска, състояща се от черно кафе, препечена филийка, масло и мармалад от портокали от Севиля. Дъвчеше бавно и замислено. Чувстваше се като корен на дърво — уморен от тежестта на годините, които се бяха натрупали върху му като купчина ръждивочервени есенни листа. Изми чиниите и приборите, внимателно ги подреди върху дъската за отцеждане и избърса ръцете си с кухненската кърпа.

Извади от килера до входната врата нещата, които му трябваха, включително палтото от агнешка вълна и мекия кашмирен шал с характерното за „Бърбъри“ каре, който уви около шията си, за да е сигурен, че гърлото му ще е добре защитено от силния априлски вятър. Той се сви в палтото си, отвори вратата, излезе в коридора и забеляза, че петното от кръв, което сега беше тъмно, почти пурпурно кафяво, още не е почистено. Той си помисли, че всичко продължава да запада, да се руши, да боледува, да отслабва и накрая да умира.

Не срещна никой в асансьора, но видя очарователната вдовица Танова да влиза от улицата с пакет покупки от бакалията. Усмихна се и й задържа вратата на асансьора. Тя отвърна на усмивката му, поблагодари му и го покани да се отбие на чай и домашен плодов сладкиш по-късно следобед. Той прие поканата й с искрено удоволствие. Вдовицата Танова беше живяла почти толкова дълго, колкото и той самият. Тя разбираше същността на живота — кое е важно и на кое не бива да се обръща внимание. Тя беше човек, с когото той можеше да разговаря, на когото можеше да се довери и да сподели тъгата за загубите, които бе преживял също като нея. Освен това имаше възхитителни крака, беше стройна като фиданка, както казваха в старите черно-бели американски филми, които дядя Гурджиев все още обожаваше.

Изчака, докато асансьорът тръгна нагоре с хубавата си пътничка, прекоси вече пустото фоайе, отвори тежката входна врата и излезе на площадката от жълти павета. Пое мразовития въздух дълбоко в дробовете си и огледа улицата в двете посоки. Нямаше пешеходци — само няколко движещи се превозни средства. Но имаше и една спряла кола, точно както очакваше. Веднага я видя — лъскав черен „Мерцедес“ от отсрещната страна. Тези хора бяха толкова арогантни, че не смятаха, че трябва да проявяват дискретност, бдителност, предвидливост или дори тактичност — изминалата нощ го доказваше. На предните седалки имаше двама мъже, облечени крещящо както всички членове на Измайловската. Дядя Гурджиев си помисли, че приличат на хора, изповядващи някакъв шибан култ.

След като се огледа нагоре и надолу, той подмина с небрежна походка колата, след това пресече улицата и се върна обратно. Когато се изравни с мерцедеса, спря и почука върху прозореца на водача. Шофьорът се стресна и свали прозореца по инерция. Дядя Гурджиев извади своя пистолет „Глок“ още преди стъклото да се е спуснало до долу. Той вкара два куршума в тялото на мъжа на съседната седалка, докато той се протягаше за пистолета си, и след това застреля шофьора между очите.

Възрастният мъж незабавно пъхна оръжието в дълбокия джоб на палтото си и се отдалечи с весела и безгрижна походка. Сякаш всяка следваща стъпка го подмладяваше с няколко години и когато накрая стигна до ъгъла, се чувстваше като силния млад мъж, който бе някога.

Зави зад ъгъла и започна да си подсвирква „Две гъски“ — старата народна песен, която майка му му пееше, когато беше дете.

Аника извади пистолета на Кириленко. Като член на ФСБ той имаше право да го носи във всички видове обществен транспорт. Тя се прицели в мъжа и дръпна ударника. В този момент мобилният телефон в ръката на Джак забръмча.

— Който и да ти се обажда, ще трябва да почака — каза Джак, — може би безкрайно дълго.

— Това не е неговият телефон — обади се Али, — проверих го.

— А на кого е телефонът? — попита Джак и погледна апарата в ръцете си.

Али взе телефона от ръката му и натисна няколко бутона, за да си осигури достъп до информацията в СИМ картата.

— На мъж, който се казва Лимонев.

— Мондан Лимонев? — рече Аника, като пристъпи напред.

— Познаваш ли го? — вдигна поглед към нея Али.

— Познавам го — кимна Аника. — Говори се, че е наемен убиец на ФСБ.

— Жалка лъжа, разпространявана от анархистите, врагове на ФСБ — кисело отбеляза Кириленко.

Но Джак наблюдаваше лицето му и видя там различен отговор, който руснакът се страхуваше да изрече на глас или пък просто докато упражняваше професията си, бе започнал да вярва в лъжите, които казваше всеки ден.

Аника се изправи до Джак.

— Говори се също, че Лимонев е член на „Тринадесет“.

— Това е просто смешно, а и много се съмнявам, че „Тринадесет“ изобщо съществува.

Мобилният телефон на Лимонев беше получил текстово съобщение, а не обаждане.

— Виж ти — изненада се Джак, докато се съсредоточаваше, за да прочете двете думи на кирилица, — това е интересен развой на нещата.

Той показа съобщението на Аника, която се засмя и възкликна:

— Господи! Тези хора се изяждат помежду си.

— Искам да ти го покажа — обърна се Джак към Кириленко.

Руснакът остана с каменно лице.

— Не ме интересува.

— Така ли? А би трябвало. То доказва всичко, което каза Аника.

Джак задържа дисплея пред очите на Кириленко, който успя да овладее любопитството си за не повече от трийсет секунди, преди очите му да се плъзнат по текста. Те се вторачиха в съобщението, което се състоеше от две думи: „Ликвидирай Кириленко“.

19.

След като проследи Кириленко, Мондан Лимонев пристигна в Крим. Беше прекарал тук четири години — време, в което се беше чувствал щастлив, почти безгрижен или поне толкова щастлив, колкото може да бъде човек с неговата мрачна професия. Шест поръчки, всичките убийства на руски олигарси, които бяха избягали от страната си, след като властта се бе обърнала срещу тях. Лимонев беше уникален сред убийците на ФСБ, тъй като му плащаха на поръчка. Тарифата му беше изключително висока, но Юкин и Батчук бяха повече от доволни да плащат с държавни пари за специалната привилегия да се ползват от услугите му. Те знаеха, че в момента, в който той получеше поръчката, мишената можеше да бъде смятана за мъртва.

Кириленко не беше изключение. Използвайки удостоверението си за самоличност на агент на ФСБ от високо ниво, Лимонев бързо препита служителите на летището от залата за пристигащи, един от които беше видял Кириленко да влиза в стаята за управление на камерите за наблюдение. Докато Лимонев стигне дотам, Кириленко вече си беше тръгнал, но верен на обичайната си педантичност, наемният убиец внимателно обходи целия коридор. Малко по-навътре той забеляза, че нещо лежи на пода до стената. Той се протегна и взе малката дървена кибритена кутийка. Много пъти беше виждал Кириленко да пали клечки от този кибрит. Той извади пистолета си и тихо пристъпи напред. Спираше на всяка врата, за да долепи ухо до нея. Усърдието му беше възнаградено, когато зад петата врата чу гласа на Кириленко. Беше сложил ръка на дръжката на вратата и се готвеше да я завърти, когато чу други гласове, които не успя да разпознае. Той се заслуша внимателно и разбра, че тези хора, които и да бяха те, бяха успели да хванат Кириленко, което само по себе си беше истинско постижение. Лимонев обаче се интересуваше само от Кириленко.

В момента, в който мозъкът на Кириленко осъзна какво пише в съобщението, той се обля в студена пот.

— Не вярвам на това — поклати глава той. — Няма начин, няма никакъв начин. — Той вдигна поглед към Джак. — Това е номер.

— Как може да е номер? — почти приятелски попита Джак.

— Момичето — Кириленко посочи с брадичката си към Али, — тя трябва да е направила нещо, докато държеше телефона. Изфабрикувала е това съобщение.

— Не се дръж като идиот — поклати глава Джак. — Как би могла тя или който и да е от нас да знае за Мондан Лимонев — за това кой е или че е бил част от екипа ви при дачата?

Кириленко се взря в Али, сякаш я виждаше за пръв път. След това очите му се замъглиха, когато безизходността на ситуацията, в която се намираше, започна да достига до съзнанието му. След известно време той кимна.

— Да вървят да се шибат! — каза той на Джак. — Какво искаш да знаеш?

— Какво знаеш за „Тринадесет“?

— Какво?

— Добре ме чу. Ти член ли си на „Тринадесет“?

— Не знам нищо за тях. — Кириленко се надигна, доколкото му позволяваше кабелът, който го стягаше. — Гледам да не привличам внимание и да не се забърквам в неприятности. Аз съм детектив, не апаратчик. Аз съм полеви агент, дребна риба.

Джак не беше сигурен дали руснакът казва истината и затова опита друг подход.

— Разбирам защо Измайловската преследва Аника, но защо ти и твоите хора ни причаквахте при дачата на Рочев?

— Моите хора? Искаш да кажеш вашите хора. — Кириленко кимна. — Точно така, американци. Те преследват Аника Дементиева.

— Говориш пълни глупости — не повярва Джак. — Какви американци?

— Умирам за цигара — рече Кириленко. — Има един пакет…

— Знам къде е — прекъсна го Али и извади цигарите от джоба му.

Джак пъхна цигарата между устните на Кириленко и Аника я запали с нейната запалка.

Кириленко дръпна силно и бавно изпусна дима.

— Хари Мартин — познаваш ли го?

— Хари Мартин звучи като измислено име.

— И аз така предположих — кимна Кириленко. — Във всеки случай този човек — каквото и да е името му — е достатъчно реален. Той е шпионин, в това може да сте сигурни. Възложиха ми задачата да му осигурявам поддръжка.

— Защо? За какво е тук той?

— Всъщност не знам, защото не ми казва. Отведох го до дачата на Рочев, тъй като той искаше да отиде там. Останалото го знаеш.

— Да се престорим, че не знам нищо — настоя Джак. — Какво друго знаеш за Хари Мартин?

— Само откъслечна информация, която научих, докато подочувах части от разговорите, които водеше по мобилния си телефон, вероятно с шефа си. — Кириленко отново дръпна от цигарата и пое никотина дълбоко в дробовете си. Когато заговори отново, от ноздрите му излезе дим, сякаш беше дракон.

— Чух една дума — „Аура“. Нямам представа какво означава, но съм почти сигурен, че каквато и друга цел да има, една от задачите му е да говори с нея. — Той посочи към Аника с брадичка.

Джак хвърли бърз поглед към Аника, но тя поклати глава.

— Никога не съм чувала за АУРА.

Джак отново насочи вниманието си към Кириленко.

— Ако си бил прикрепен към Хари Мартин, къде е той?

— Зарязах го, след като видях тази снимка и разпознах на нея Аника Дементиева — отвърна Кириленко, а лютивият дим, който се вдигаше нагоре, го накара да притвори лявото си око. — Уморих се някой да се разпорежда с мен, включително и моите началници.

— Затова ли те искат мъртъв?

— Нямам никаква представа защо е издадена заповед за ликвидирането ми, нито кой е решил това. — Кириленко издуха дима и потрепери. — Както казах, гледам да не привличам вниманието към себе си и да не се забърквам в неприятности.

— Очевидно не си се постарал достатъчно. Явно си нагазил в лайната — сухо отбеляза Аника.

— Може би защото си зарязал Хари Мартин — предположи Джак.

— Лайната започнаха да валят, когато ме прикрепиха към него — мрачно се съгласи Кириленко.

— Кой ти възложи тази задача? — попита Джак. — На кого трябва да докладваш?

— Макар че шефът ми е началник на отдела, не беше той или поне не от него са тръгнали нещата. Когато ме повика в кабинета си, ми каза, че е получил такова нареждане. Не изглеждаше много доволен от това.

— От кого? — запита Аника. — От кого получава заповедите си той?

— Познаваш ФСБ — сви рамене Кириленко и потръпна при болката, която този жест му причини, — над ниво отдел там е шибана бъркотия от бюрокрация. Има толкова много апаратчици, които се конкурират помежду си и се борят за власт, че е трудно човек да разбере какво е мястото на всеки от тях.

— Как се казва шефът ти? — Аника извади мобилния си телефон.

Когато Кириленко й каза, тя избра един от номерата си за бързо набиране и започна да говори по телефона.

— Мисля, че трябва да го отвържем — предложи Али.

Лимонев се върна по коридора, пресече залата за пристигащи и излезе навън през стъклените врати. Не обърна внимание на опашката от чакащи таксита и бързо заобиколи сградата от другата страна. От разположението на залата за пристигащи той определи кой е прозорецът на стаята, където държаха Кириленко. Огледа се за най-подходящия път за бягство и погледът му обходи най-западната писта, склона след нея и полето, което стигаше до паркинга. Той отиде на паркинга и се качи върху покрива на една кола, от която се виждаше пътят. След това, като използва телефона, който от СБУ му бяха дали вместо неговия, той се обади на охраната на летището и съобщи за проблем в едно от служебните помещения. Веднага след това отвори куфарчето, което носеше, сглоби снайпера „Драгунов“ и постави на мястото му пълнителя с десет патрона. Сетне се настани на малката си, но удобна позиция за стрелба, допря дясното си око до окуляра на оптическия мерник и зачака развитието на събитията.

Джак слушаше какво говори Аника, макар да пропусна коментара й в началото. Хората разговаряха по различни начини. Мозъкът му беше като хранилище за тези различни интонации. Така той разбра, че Аника говори с дядя Гурджиев и го разпитва за началника на Кириленко.

Докато отново насочи вниманието си към Али, тя вече беше застанала зад стола, за който беше вързан руснакът.

— Какво правиш?

— Развързвам го — отвърна тя. — Мисля, че това трябва да направим.

— Ти си тази, която се изплю в лицето му.

— Не ми хареса онова, което той ми каза, но това не означава, че го мразя чак толкова.

Аника прибра мобилния си телефон.

— Ще знам кой те е прикрепил към американеца след няколко часа — обеща тя. След това, като видя, че Али сваля кабела от кръстосаните китки на Кириленко, добави: — Това е грешка, за която всички ще съжаляваме.

— Не мисля така — не се съгласи Кириленко.

— Виж ти, каква изненада! — възкликна Аника, като продължаваше да държи пистолета му в ръката си, макар вече да не беше насочен към него.

— Чуйте ме, с оглед на всичко, което се случи тук, искам да ви направя едно предложение.

— И това са думи на следовател от отдел „Убийства“ на ФСБ, за когото се смята, че е неподкупен? — изсумтя Аника.

— Нека чуем какво има да ни каже — обади се Али и захвърли в ъгъла кабела.

Джак се готвеше да й отговори, но през съзнанието му премина образът на вързаната за стол Али, който веднага бе заменен от спомена за обяснението на Аника защо Али искаше да отиде в апартамента на Мила Тамирова или както го беше нарекла Аника — в нейната тъмница. Кириленко продължаваше да седи на стола, към който само допреди миг беше вързан. Джак разбра, че Али не можеше да не освободи руснака, за да е той в равностойно положение с нея, и кой беше Джак, та да твърди, че тя не е в правото си да стори това.

Кириленко не направи никакво агресивно движение и дори не стана от стола. Само започна да масажира китките си, за да възвърне нормалното кръвообращение в ужасно напуканите си ръце.

Той вдигна глава и каза на Аника с прям тон:

— Предложението ми е следното — ти ще убиеш Мондан Лимонев, а аз ще се погрижа за американеца Хари Мартин, който е изпратен да те открие.

— Чакай малко — намеси се Джак, — мисля, че този филм съм го гледал.

— Да, „Непознати във влака“, знам го. — Кириленко приключи с масажа, за да сложи с наслада поредната цигара в устата си, и след това се наведе напред, за да може Аника да я запали. — Но не се шегувам.

— Ти не беше ли онзи велик детектив, който неумолимо преследва убийците? — попита Аника с разбираем скептицизъм.

— Да, да, естествено, че ще кажеш това. И аз бих го направил на твое място. — Кириленко издуха дима с дълбока въздишка. — През последния половин час ми дойде наум, че и двамата сме били хитро изиграни. Може и да не знам какво става, но съм убеден, че ти не си убила Пленя Макова.

— Опитвахме се да разберем кой го е направил — обясни Джак. — Следата ни доведе до тук.

— И аз така мисля.

— Какво те накара да си промениш мнението толкова бързо? — Очевидно Аника все още бе скептично настроена. — Известен си като непримирим враг на убийците и изнасилвачите — убежденията и чувството ти за добро и зло би трябвало да са непоклатими.

— Вярно е, че мразя престъпниците и че отнемането на човешки живот истински ме вбесява, но още повече мразя грешките. Точно затова за двайсет и двете ми години като ловец на престъпници никога не съм залавял този, когото не трябва. Когато става дума за моите началници, може да съм глух и глупав, но не съм сляп. Наясно съм, че една част от тяхната дейност е престъпна. Налагаше се да не привличам вниманието към себе си и да не се забърквам в неприятности, за да оцелея в тяхната система. — Той махна парченце тютюн от устната си, погледна го за момент и след това го захвърли. — Но предполагам, че това се отнася за всяка система и колкото по-голяма е тя, толкова по-наложително е да не обръщаш внимание на незаконните действия, които се извършват около теб, и толкова по-жизненоважно е да си държиш устата затворена.

— Нелегални действия! — Явно беше уцелил болно място и Аника бе възмутена.

— Виж, аз не съм от хората в дирекцията, които прекарват дните и нощите си във фабрикуване на фалшиви обвинения срещу служителите на легитимни компании и олигарсите по заповед на Юкин и Батчук. Не аз хвърлям невинни хора в затвора, за да гният там до края на живота си. Нито тероризирам жените и любовниците им. Не съм аз този, който опира пистолет в тила им и след това дърпа спусъка.

— Но не правиш нищо, за да спреш това.

— Моля те, нека бъдем реалисти — какво бих могъл да сторя?

— Тогава обясни ми защо го правят.

— Като всеки друг и ти искаш отговори, искаш да знаеш защо хората вършат злини. Но злото не може да бъде обяснено, защото то всъщност е твърде просто и глупаво. Освен това защо би искала да го обясниш, защо е това желание да го изследваш? Не разбираш ли, че енергията, която посвещаваш на тази тема, й дава сила, обосновава я и й придава легитимност, която тя не заслужава? — Известно време той пуши, потънал в мисли и след това вдигна поглед. — Що се касае до мен, егоизмът е най-рационалното нещо, не е ли така? А трябва да признаем, че в днешно време човек не може да живее живота си без някаква форма на рационалност. — Той огледа останалите един по един. — Така че, за да обобщим — аз съм различен от колегите си, защото съм се научил да се приспособявам, когато открия, че греша. Като се има предвид в каква клоака работя, иначе не бих могъл да живея със самия себе си. — След това дълго обяснение той погледна Аника. — Какво ще кажеш за предложението ми?

— Нали не мислиш сериозно да… — обърна се Джак към Аника.

— В идеята му има логика — призна тя. — Има симетрия, която намирам за необикновено привлекателна.

— Аника, наистина…

— Можеш ли да измислиш друг начин, по който да останем живи достатъчно дълго, за да открием кой е убил Рочев?

— Почакай — този път Кириленко се изправи, но в поведението му нямаше нищо заплашително. — Карл Рочев е мъртъв?

Джак му разказа как странното оръжие на убийството ги беше отвело до имението на Магнусен, как бяха открили Рочев, който очевидно е бил измъчван, преди да бъде убит с двете сулици.

Кириленко се готвеше да отговори, когато откъм коридора долетя тропот. След това вратата се отвори навътре.

Хари Мартин пристигна вбесен на летище „Симферопол север“. По време на полета от Киев той кипеше вътрешно и подхранваше яростта си, която вече беше станала непреодолима по времето, когато се появи в залата за пристигащи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да вкара куршум в главата на Кириленко. Руснакът го бе подвел, бе го изоставил и го бе унижил пред генерал Брент. Сега разбираше защо Кириленко толкова лесно се беше съгласил да се разделят, когато той самият го беше предложил, като си мислеше да се върне обратно в Киев и да намери Аника Дементиева, докато руснакът гони вятъра.

Той внимателно огледа пътниците, които се движеха насам-натам в залата за пристигащи, сякаш разглеждаше собственото си минало. Търсеше единствения човек, върху който в момента беше съсредоточено изостреното му като лазерен лъч внимание, за да може да заличи спомена за онова, което се беше случило.

Толкова много неща в миналото на Мартин трябваше да бъдат изкоренени или прогонени, в зависимост от това дали гледаше на тях от практична или от метафизична гледна точка (а той отдавна беше стигнал до заключението, че двете не се различават). Миналото беше като необятно блато, което вонеше на грешки, предателства, лъжи и заблуди. Ако имаше възможност, би заличил миналото си и всички в него. Той си помисли колко хубаво би било това, докато очите му оглеждаха тълпата в търсене на Кириленко.

Може би и двамата — Кириленко и Аника Дементиева — бяха изчезнали и той никога нямаше да ги намери. Тогава можеше да си тръгне и да не се връща. Но се съмняваше, че това ще се случи, защото му беше известно всичко за изчезването. Според шпионската терминология Хари Мартин беше легенда, нещо като измислена история — разказ или повест. И какво изтощително усилие му костваше да поддържа тази легенда! Хари Мартин беше създаден с едно щракане на пръстите като в някой фокуснически номер. Историята му беше подплатена с документите, изработени от отдела за създаване на легенди. Те приличаха на въздуха в самолет или хладилник — консервиран, изкуствен, рециклиран и херметично затворен. Беше като дух, създаден по подобие на чудовището Франкенщайн, от части от миналото на отдавна мъртви хора. Оттам получаваха своите идеи експертите на отдела за създаване на легенди — те просто нямаха свои собствени. Но с всяка изречена от него лъжа Хари Мартин ставаше все по-труден за поддържане. Разказът се превърна в повест, изтъкана от измислици, за които много трябваше да внимава да не си противоречат една на друга.

Вече беше направил пълна обиколка на залата за пристигащи. Беше каталогизирал всяко лице, но без да види никъде Кириленко. Отново претърси залата с поглед. Когато погледна към коридора, водещ към сервизните помещения на летището, той забеляза един пазач от охраната, който тъкмо пристъпваше през прага на врата, разположена вляво, горе-долу на две трети от дължината на коридора. Нещо в изражението на мъжа — изненада, може би дори шок — предупреди Мартин още преди мъжът да се строполи. Докато издърпваха тялото на пазача в стаята, Мартин вече спринтираше по коридора. Той извади пистолета си от твърдия кожен кобур на кръста си и махна предпазителя. Стигна до вратата точно когато тя се затваряше. Хвърли се с рамо между касата и нея и същевременно заднишком я ритна, така че тя се отвори широко.

Имаше време само колкото да регистрира присъствието на Кириленко и на други хора с периферното си зрение и в същия момент стреля напосоки. Съсредоточи погледа си върху Кириленко, който се хвърли зад масата. Прицели се и се готвеше да дръпне спусъка, когато чу оглушителен звук.

Куршумът, който се заби в черепа му, го отхвърли със сила назад. Хари Мартин беше мъртъв още преди да се удари в пода.

20.

— Надявам се да гниеш в ада! — изсъска Кириленко и се изплю върху тялото на Хари Мартин.

Без да губи време, Джак пребърка костюма на американеца. Намери мобилния му телефон, пачка пари, две кредитни карти, международна шофьорска книжка и почти нищо друго.

Нищо от това тук не сочи, че този мъж е някой друг, а не Хари Мартин — отбеляза той.

— Не съм изненадана — каза Аника, която бе заета да пребърква униформата на пазача от охраната. — Я виж обаче какво намерих аз — добави тя и му показа връзка ключове за кола.

В този момент се чу тропане по вратата, придружено от раздразнени и уплашени викове. Джак грабна стола, на който беше седял Кириленко, и подпря с облегалката му дръжката на вратата под такъв ъгъл, че задните му крака се запънаха в пода. Същевременно Аника вдигна транспарантите на прозореца, но откри, че стъклото е подсилено с телена мрежа. Тропането по вратата стана по-настоятелно и те чуха как някой вика за помощ или за подкрепления — не можаха да разберат кое от двете. Аника взе втори стол и разби с него стъклото на прозореца. След това продължи да удря стола в стената, докато единият от краката не се отчупи. Тя го взе и започна да блъска с него мрежата, за да направи в нея достатъчно голям отвор, през който да минат.

Иззад вратата се чу изстрел и ключалката изхвърча навътре. Сега единственото нещо между тях и служителите в коридора беше столът, който вече се тресеше под натиска, упражняван върху другата страна на вратата.

— Да вървим! — извика Аника и помогна на Али да мине през пролуката, която беше направила.

Джак я последва, а след него и Кириленко. Накрая и Аника се прекачи през прозореца. Тъй като нямаха никакъв друг избор, те се затичаха далеч от сградата по пътя, който ги изведе директно на една от пистите. Един реактивен самолет завиваше от пътеката за рулиране към началото на пистата. Можеха да чуят как двигателите му увеличават оборотите си, за да го ускорят по пистата за излитане.

Зад тях кабинетът, който бяха напуснали, гъмжеше от хора, които викаха и крещяха. Някой стреля и те започнаха да бягат в неравномерен зигзаг, докато излязоха на самата писта. По това време самолетът вече се движеше по бетонната настилка, като набираше скорост с четирите си големи двигателя.

На фона на нарастващия грохот те едва успяха да различат воя на сирената на полицейска кола и когато Джак се обърна да погледне назад, видя и самата патрулка, която се носеше към тях. Бяха толкова близо до приближаващия се самолет, че изгорелите му газове започнаха да ги задушават, и Джак дръпна Али към себе си и по-далеч от най-близкия двигател от външната страна на лявото крило на машината. Наведоха се още по-ниско, докато тичаха тромаво по вибриращия бетон под краката им. От мястото, където се намираха, приближаващият самолет изглеждаше голям колкото жилищен блок.

Полицейската кола увеличи скоростта си и се насочи право към тях. Джак осъзна, че единствената им надежда бе да се движат така, че самолетът да е между тях и преследвачите им, и затова накара останалите да го последват. Векторите на движението им създаваха триизмерни модели в съзнанието му, които се променяха едновременно със смяната на положението им спрямо самолета. Той можеше да види единствения безопасен за тях път. Продължи да тича по бетона, хванал за ръка Али, дори и когато самолетът заплашваше да пресече пътя им. Сега той беше толкова близо, че закриваше почти цялото небе като приближаващ се ураган или торнадо. Беше черен, блестящ и толкова близо над главите им, че вятърът, образуван под долната му страна, режеше като нож.

С наведени глави и торсове, притиснати към коленете, те се сгушиха един в друг, докато бурята ги връхлиташе. Грамадният търбух на самолета премина бързо над главите им. Огромните гуми на двата колесника се въртяха отстрани с такава скорост, че зъбите им затракаха. След това четиримата бяха свободни и отново се затичаха към далечния край на пистата, давейки се от изгорелите газове, изхвърляни от двигателите. Очите им се напълниха със сълзи, а гърлата им бяха болезнено сухи.

Самолетът вече беше излетял от западната писта. Зад една широка затревена ивица имаше стръмен склон, водещ към поле, в далечния край на което се намираше паркингът заедно с обособената част за колите на служителите. Пресякоха ивицата трева и се затичаха надолу по склона, докато самолетът вече се издигаше над летището. Полицейската кола, която беше спряла, за да пропусне огромната машина, беше стигнала до пистата.

Наклонът беше твърде стръмен за автомобила и той спря до затревената ивица, за да могат тримата униформени полицаи да слязат и да се затичат към склона. Те ту се хлъзгаха, ту се пързаляха надолу. Единият от тях падна, изпусна пистолета си и трябваше да се върне, за да го вдигне. След това се изправи и се затича, но тъй като се почувства засрамен, че е изостанал от колегите си, спря, стъпи здраво на краката си, хвана дръжката на своя „Макаров“ с едната си ръка, прицели се в бягащите фигури и стреля, докато пистолетът не се изпразни.

Дядя Гурджиев беше в „кутия“. Само пет минути преди обаждането на Аника той откри, че го следят двама мъже — единият вървеше след него, а другият беше отпред. Това се наричаше „кутия“ — метод за наблюдение, който се използва, когато си убеден, че мишената ти притежава високи умения да се изплъзва от следене.

Беше може би на пет или шест пресечки от улицата пред апартамента си, където застреля двамата наемни убийци на Измайловската. Арсов нямаше да е доволен, но недоволството му беше последното нещо, което безпокоеше Гурджиев. Не можеше да се справи по същия начин с двамата мъже, които му бяха направили „кутията“, защото те не бяха гангстери от групировката, а хора на правителството, на Кремъл и на „Тринадесет“ — следователно бяха под прякото командване на Батчук. Възрастният мъж знаеше, че са от „Тринадесет“, защото носеха типичните за агенцията кожени палта. В момента, в който Батчук попита за Аника, след като беше изминал целия път от Москва дотук, дядя Гурджиев знаеше, че тя се е забъркала в ужасни неприятности. Батчук не го питаше често за нея — знаеше, че не трябва да го прави. Всъщност бяха минали няколко години от последния им разговор на тази тема. Може би причината за интереса му бяха двамата й спътници, но Гурджиев се съмняваше в това. Батчук се интересуваше от нея и от никой друг.

Докато се разхождаше по брулените от вятъра улици на Киев и влачеше със себе си своята „кутия“ от преследвачи, му се прииска да разбере какво е замислила Аника. Но Батчук беше прав за едно — тя беше твърде предпазлива, за да му разкрие плановете си. Никога не би го изложила на рисковете, които самата тя поемаше. Искаше му се да можеше да я накара да не поема такива рискове, но знаеше, че това е безполезно. Аника беше привърженичка на крайностите — беше го видял в нея още от раждането й. Такава беше същността й и никой, никакви обстоятелства и никакви преживявания не биха могли да променят това. Но имаше и още една причина никога да не се опитва да я разубеди да не живее живота, който си беше избрала — той тайно се гордееше с нея. Гордееше се, че тя е безстрашна, твърда и умна. Вярно, че той я беше учил, но тя самата притежаваше много качества. Човек не може да научи някого да бъде умен, а само как да бъде още по-умен, а що се касае до безстрашието, дядя Гурджиев беше убеден, че то е генетично заложено в нея.

Той вървеше с нормална походка и продължаваше да следи „кутията“, в която беше затворен, като използваше всяка отразяваща повърхност по пътя си — прозорците на магазините и на колите, страничните огледала на паркираните превозни средства. Двамата преследвачи променяха разстоянието, от което го следяха, като понякога позволяваха между тях и мишената им да се вмъкнат хора, за да бъдат възможно най-незабележими.

На този етап нямаше как да им се изплъзне, нямаше време за това. Освен това нямаше проблем те да научат къде отива, дори можеше да се засмеят, когато разберат.

Бордеят се намираше на западния бряг, в Печорски район, в една красиво реставрирана следвоенна сграда с прекрасен изглед към реката, разделяща града почти на две. Гурджиев можеше да се качи с малкия асансьор, но предпочете стълбището, което беше широко и извито, с полиран, ръчно стругован парапет, който беше приятен и солиден на пипане. Когато стигна до третия етаж, беше съвсем леко задъхан, но краката му бяха в чудесна форма. От години не се бе чувствал толкова бодър.

Младото момиче взе палтото и шала му в кабината си в началото на вестибюла. Екатерина се появи и го целуна по двете страни. Беше облечена в един от по-предизвикателните си тоалети, който разкриваше дългите й крака и пищните й гърди. Тя го хвана под ръка и го попита дали е в настроение за обичайното или за нещо по-различно. Говореше на френски, защото това придаваше на заведението й известна аристократична романтичност.

— L’abitude — каза той. — Обичайното.

— Toujours la même fille — отвърна тя с искрена въздишка. — Винаги едно и също момиче.

— Mais une tellement belle jeune fille — отбеляза той. — Но толкова красиво момиче.

Тя го преведе през врата, която отключи с осемцифрена комбинация и с ключа, висящ на врата й.

— Красотата е в очите на гледащия — рече тя, преминавайки на английски, защото това беше израз, който нямаше аналог нито на френски, нито на руски.

Спряха пред една от многото затворени врати, разположени от двете страни на широкия и осветен с въображение коридор.

— Просто не забравяй — прошепна му тя и отърка едната си впечатляваща гърда в ръката му, — че ако някога промениш решението си, трябва само да попиташ.

Той й поблагодари по очарователния си, доста старомоден официален маниер. Почака, докато тя изчезна зад заключената врата в края на коридора, и почука два пъти на вратата пред него. Изчака пет секунди и след това почука още три пъти.

Без да дочака отговор, той отвори, влезе, затвори и заключи след себе си. Намираше се в квадратна, слабо осветена стая с мебели, покрити с жълт и розов кретон. Единственият прозорец гледаше над стръмния, потънал в зеленина бряг към лениво движещите се води на Днепър. Малки деца, — наблюдавани от майките си, тичаха по крайбрежната улица, смееха се и пищяха, а двама влюбени, за които на света не съществуваше никой друг, освен тях самите, стояха, хванати за ръка, и гледаха тъмносивата река.

— Опита ли се да те вкара в леглото си? — попита Риет Бороньов.

— Отново — кимна Гурджиев.

— Да знаеш, че няма да ти вземе пари. — Бороньов изправи като пружина дребното си, но много добре сложено тяло от леглото, на което се бе излегнал с почти замечтан вид. — Много ти е навита.

Дядя Гурджиев си помисли за вдовицата Танова, за нейния чай и прясно изпечен сладкиш и се засмя.

— Тя го прави просто заради предизвикателството.

— Не ми казвай, че се мислиш за твърде стар — цъкна с език Бороньов, — защото няма да ти повярвам.

— Не съм тук, за да говорим за Екатерина или за сексуалния ми живот.

— Не, разбира се, че не. — Бороньов сграбчи ръката на възрастния мъж в приятелско ръкостискане. — Но това би я направило щастлива, а щастливият служител е по-продуктивен.

— Не виждам как Екатерина би могла да бъде по-продуктивна, отколкото е. Ти прибираш голяма част от парите от този бизнес.

— Така е.

Бороньов приличаше по-скоро на някой магьосник с изпъкнали очи, отколкото на олигарх. Гурджиев си помисли, че когато си милиардер, можеш да си позволиш да изглеждаш странно, без да се притесняваш, че някой ще коментира това. Всеки иска да ти е приятел, освен ако не е твърде ужасен да се приближи до теб, а от такива хора човек и без това няма полза.

— Но заради оная торба с лайна Юкин това е и единственият ми бизнес, който в момента прави пари — продължи Бороньов. — Той и оня духач Батчук си присвоиха всички мои придобивки от деветдесетте години. Всичко това е незаконно, разбира се, но главите на съдиите са наврени толкова навътре в задника на Юкин, че не могат да чуят жалбите.

Гурджиев беше слушал тази тирада вече много пъти, но както и Батчук, Бороньов имаше нужда от временен отдушник, където да излее възмущението и обидата си. В края на краищата той беше капиталист и всеки, който се намесваше в свободния пазар, беше като анатема. Освен това компаниите му и голяма част от състоянието му бяха откраднати от подправена система, изпълнена с юридически нихилизъм. Ако не беше избягал от Москва непосредствено преди командосите, изпратени от Батчук, да го арестуват, в момента щеше да е в някой затвор в Сибир, лишен от свободата и парите си.

Гурджиев беше този, който го бе предупредил за предстоящия му арест не защото обичаше особено олигарха, а защото неговият бизнес модел беше за предпочитане пред този на Юкин и Батчук, при които нивото на корупция беше невероятно и като обхват, и като злоупотреби. Възрастният мъж имаше нужда от интелигентността и контактите на Бороньов.

За разлика от Юкин и Батчук, Гурджиев смяташе властта на олигарсите за необходимо зло, за мост между съветския комунизъм, който се бе оказал жалък провал, и свободната пазарна икономика. Но високомерието на олигарсите беше станало причина за собствената им гибел. Стъпили върху огромното богатство, което бяха натрупали само за няколко години, те започнаха да си пробиват път към политическата арена. Юкин, чийто инстинкт за самосъхранение беше силно изострен, започна да действа срещу тях веднага щом усети заплаха за абсолютната си власт. Той свали монарха на олигарсите Михаил Ходорковски, след това началника на „Юкос“, най-голямата петролна компания в Русия. След падането на Ходорковски останалите олигарси се превърнаха в подлизурковци, които се умилкваха на Юкин. Всички, с изключение на неколцина. Според Гурджиев стъпките на Юкин за повторно национализиране на най-големите компании в Русия намирисваха не толкова на социализъм, колкото на фашизъм от двайсет и първи век, който беше далеч по-гибелен.

— Трябва да разбера кой е дал на ФСБ заповед да подпомага американски шпионин, използващ името Хари Мартин — каза дядя Гурджиев. — И трябва да науча името на шефа му.

Бороньов седна на един от тапицираните с кретон столове и кръстоса крака. Заобиколен от жълто и розово, той изглеждаше енергичен и в цветущо здраве. Може би наистина беше така. Може би животът извън Русия му се отразяваше добре или причината беше в новия му нелегален живот на дисидент, на който се наслаждаваше.

Той сплете пръсти и отвърна със загадъчна усмивка, наподобяваща тази на Мона Лиза:

— Живеем в наистина странни времена. Понякога се чувствам така, сякаш съм се превърнал в Делфийския оракул. — Усмивката му се разшири. — Звучи странно, но изгнанието може да ти причини това. Изваден от средата си, се превръщаш в аутсайдер и ако искаш не просто да продължиш да оцеляваш, а да възкръснеш, си принуден да промениш гледната си точка и да започнеш да възприемаш нещата обективно вместо субективно. Това е все едно да сложиш контактни лещи или да се възстановиш от операция на перде на очите — всичко се избистря и очертанията се изострят. Най-сетне мотивите излизат на повърхността и нещата се проясняват.

— Значи знаеш каква е целта на „Тринадесет“?

— Знам я, както знам и целта на АУРА. — Той се изправи и руменината сякаш изчезна от лицето му. — Но което е далеч по-важно, знам каква е твоята роля и в двете.

След първия изстрел Джак застана между Али и стрелеца, но те вече бяха минали значителна част от полето и бяха далеч за куршумите, които падаха безобидно зад тях. Въпреки това двете ченгета тичаха с всичка сила към тях, сграбчили стоманени палки в ръце, сякаш бяха щафети в някакво състезание. За разлика от своя колега, не си бяха направили труда да извадят оръжията си, а вместо това се бяха съсредоточили в стремежа да намалят разстоянието между себе си и плячката си.

— Никога няма да успеем — извика Аника. — Всеки момент ще бъдем в обсега на пистолетите им.

— Какво предлагаш? — попита Джак.

Преди да успее да реагира, тя забави ход, обърна се и извади оръжието си.

— Продължавайте да тичате! — нареди тя. — Не забавяйте!

Когато Али започна да изостава, на Джак му се наложи да я влачи със себе си.

— Хайде! — подкани я припряно той. — Тя е права.

— Не можем просто да я оставим — изкрещя Али.

— Ако спрем, ще убият всички ни. — Той кимна към фигурата, която спринтираше пред тях. — Този път идеята на Кириленко е правилна.

Зад тях Аника коленичи, подложи ръка под дръжката на пистолета, за да го стабилизира, и се прицели в най-близкото ченге. Лявата й ръка сякаш гореше. Тя пое бавно и дълбоко въздух, за да потисне болката. Ченгетата я видяха да спира и започнаха да я обстрелват, за да отвлекат вниманието й. Пренебрегвайки куршумите, свистящи край нея, тя стреля един път и не улучи. Вторият куршум уцели близкия полицай в гърдите и го накара да се завърти, преди да се строполи. Другият полицай започна да бяга на зигзаг, за да е по-трудна мишена. Той продължаваше да стреля, докато се приближаваше, и принуди Аника да се претърколи, да се изправи пак, за да стреля, и отново да се претърколи.

Али, която гледаше назад, се отскубна от ръката на Джак и се затича към Аника. Тя не обърна внимание на виковете на Джак и на шума от стъпките му след нея. Нито Аника, нито ченгето я бяха забелязали и Али сведе поглед към земята, по която тичаше. След като най-после откри онова, което търсеше, тя забави крачка и вдигна от тревата един камък. Застана здраво на земята с изнесен напред ляв крак и го хвърли с безпогрешна точност. Камъкът уцели полицая в челото. Ударът беше кос, но достатъчен, за да го закове на място. Това даде време на Аника да се изправи на едно коляно, да се прицели и да стреля два пъти в гърдите му.

— Добри ми Риет Меданович — каза дядя Гурджиев, — трябва да знаеш, че докато разговаряме, долу ме чакат двама членове на „Тринадесет“.

— Значи през цялото време си ни разигравал. — Бороньов извади от джоба на сакото си един малокалибрен пистолет. — Предал си ни, както и всичко, за което се борим.

— Не се дръж като идиот, нищо подобно не съм направил — без да му обръща внимание, отвърна Гурджиев. — Наистина ли мислиш, че знаеш причината за съществуването на „Тринадесет“?

— Знам, че се стремят към същото, от което и ние отчаяно се нуждаем, ако искаме да се присъединим към АУРА и отново да се надигнем като дисидентска сила, която Юкин да не може да стъпче или малтретира.

— Тогава не знаеш нищо. Направи услуга и на двама ни и се съсредоточи върху онова, което трябва да сториш. АУРА има нужда от твоя експертен опит и контакти. — Гурджиев застана с гръб срещу прозореца и се облегна на широкия му перваз. — Сега те моля да ми кажеш онова, което искам да разбера — кой е дал нареждания на ФСБ да подпомага Хари Мартин и кой е неговият шеф.

— Да слезем долу и да говорим с посланиците на болката на Батчук — предложи Бороньов.

Гурджиев истински се разтревожи.

— И да дадем да разберат, че си още жив, след всички усилия, които положихме да те „убием“? Това е последното нещо, което ще направим. — Той се отдели от перваза на прозореца. — Откъде идва тази внезапна агресия?

— От връзката ти с Ориел Йовович Батчук. Двамата се познавате отдавна, израснали сте заедно и взаимно сте си прикривали гърба.

Гурджиев беше осенен от внезапно прозрение.

— Тези подозрения не са в твоя стил, Риет Меданович.

— Така ли? А в чий стил са?

— На Каркишвили.

Бороньов го гледаше втренчено, безмълвен като сфинкс.

— Предполагам, че разбираш какво прави той.

— Поставя под съмнение специалните взаимоотношения, които имаш с Батчук.

— Вече обясних това — отсече Гурджиев и в израз на безсилие пъхна ръце в джобовете на сакото си.

— Не, ти нищо не обясни или поне обяснението ти не беше достатъчно задоволително за всички.

— Бъди честен, Риет Меданович…

— А ти беше ли честен с нас?

— Помогнах ви да се устроите — каза Гурджиев, — на теб, на Каркишвили, Маленко и останалите. А сега ти мислиш…

— Каркишвили казва, че това е номер, който си подготвил с добрия си приятел Батчук.

— Това е лудост — възрази Гурджиев. — Не ми казвай, че го вярваш, защото ще ти се изсмея в лицето.

— На този деликатен етап, когато всичко е заложено на карта, всъщност няма значение какво мисля или вярвам аз.

— Разбирам. Има значение единствено онова, в което вярва Каркишвили.

— Мисли каквото искаш.

— О, аз знам какво е сторил той, Риет Меданович, знам го от известно време насам — рече Гурджиев. — Още откакто го взех на борда, той пося семената на недоверието, за да спечели власт да ме измести. Тази тактика е стара като света, но онова, което тя ще постигне, е, че ще ни разедини, а тогава всички ние ще се провалим.

— Той има по-добър план.

— Така казват всички тирани и узурпатори.

Бороньов не се развълнува от думите му или поне не изглеждаше убеден от тях.

— Можем да приключим веднага с всички тези предположения, недоверие и подозрения. Трябва само да слезем долу и да говорим с посланиците на болката.

— Кой е Хари Мартин и за кого работи?

Бороньов го гледа известно време, без да мигне.

— Знаеш на кого трябва да се обадя, за да получа тези отговори.

Гурджиев махна с ръка. Бороньов набра един номер на мобилния си телефон и разговаря за кратко с Каркишвили.

— Добре — завърши той накрая и се обърна към Гурджиев: — Пет минути.

Възрастният мъж се завъртя и се загледа през прозореца.

Хлапетата и техните майки си бяха отишли, но влюбените бяха още там. Може би обсъждаха плановете си за сватба. Гурджиев си помисли, че целият живот е пред тях. Краката започнаха да го наболяват.

Той не се обърна дори когато мобилният телефон на Бороньов избръмча. Миг по-късно по-младият мъж каза:

— Хари Мартин е убиец под прикритие на американската Агенция за сигурност. Работи за генерал Ачисън Брент.

„Господи! — помисли си Гурджиев с нарастваща тревога. — Сега вече знам защо преследва Аника.“ Но когато се обърна отново към Бороньов, лицето му беше ведро и спокойно.

— Нека сега да забравим за слизането ти долу. Юкин и Батчук мислят, че си мъртъв. Трябва да останеш в сянка.

— Това предполага, че ще оставим тези мъже да си тръгнат. — Бороньов вдигна пистолета.

— Искаш да убием хората на заместник-премиера? — попита Гурджиев, а мислите му препускаха.

— Не — отвърна Бороньов и отключи вратата, — искам да наблюдавам, докато ти ги убиваш.

Джак грабна Али през кръста, завъртя я във въздуха и се затича с нея към далечния край на полето, където върху едно възвишение се намираше оградата от мрежа, заобикаляща паркингите. Никой не ги преследваше. Аника тичаше след тях. Когато се изравниха, тя се усмихна напрегнато на Али. От оградата все още ги деляха петдесет метра. Кириленко бързаше нагоре по склона. Когато се изкачи до горе, той се вкопчи в мрежата и започна да се катери. Върху оградата нямаше бодлива тел и той не се затрудни особено да се добере до върха й.

Тримата стигнаха до склона и вече бяха близо до руснака. Изкачваха се нагоре по хълма, когато чуха остър пукот. Тялото на Кириленко се изви назад и той се отдели от оградата. Вторият куршум отнесе част от черепа му и той падна заднешком към тях. Панталоните му се закачиха за мрежата и руснакът увисна на нея с главата надолу. Изпълнените му с ярост очи бяха неподвижно втренчени в тях, а косата му стана черна и лъскава от кръвта, сякаш по нея се стичаше петрол.

Мондан Лимонев сгъна приклада на снайпера СВД-С „Драгунов“. В продължение на двайсет секунди той се любуваше на онова, което беше сторил на Рон Фьодорович Кириленко, чието тяло висеше на оградата като найлонова торба с боклук. Лимонев машинално разглоби лекия „Драгунов“ на направените му от полимери съставни части. Имаше газов затвор, беше по-тих и по-смъртоносен от другите снайпери и се събираше в куфарче, което беше достатъчно малко, за да бъде носено с една ръка — като бейзболна бухалка или щека за билярд. Патроните 7,62х54Р със стоманена сърцевина, с които беше стрелял по Кириленко, бяха нанесли тежки поражения.

В продължение на още десет секунди той усещаше туптенето на кръвта в главата си и чуваше бесните удари на сърцето под ребрата, докато в тялото му се разливаше познатото усещане на въодушевление. Нищо не можеше да го накара да се чувства по-жив, изпълнен с енергия и могъщ от близостта на смъртта. Какво друго беше животът, ако не властта над останалите хора? Той обитаваше света на боговете, които могат да отнемат живота на смъртните с бавно дръпване на спусъка или удар с блестящо острие. Сега със сигурност и родната майка на Кириленко нямаше да го разпознае.

Той се надигна от позицията си върху покрива на паркираната кола, слезе от нея и тръгна с отмерени крачки през паркинга.

— Господи! Мъртъв ли е? — попита Аника.

— Съвсем — отговори Джак, от чиято позиция се виждаше по-добре.

— Не можем да мръднем от тук — каза Аника.

Джак беше този, който видя как една фигура се надигна от покрива на паркирана кола, скочи на земята с малко куфарче под мишницата и се отдалечи.

Той заведе Али и Аника до едно място край оградата, което беше достатъчно далеч от Кириленко, така че Али да не може да види подробностите от убийството.

— Не мисля, че убиецът се интересува от нас — рече той.

Джак надзърна през оградата и изчака, докато изгуби от поглед фигурата. След това се обърна към Аника:

— Добре, сега е безопасно. Качвай се!

Тя се покачи нагоре по мрежата, без да задава въпроси, и веднага щом мина от другата страна, Джак повдигна Али. Момичето се изкатери по оградата, прехвърли се отгоре й и се спусна надолу, където Аника я подхвана. Джак я последва и се прехвърли от другата страна възможно най-бързо.

Щом се озоваха на паркинга, Аника ги отведе до зоната, заградена за персонала на летището. За щастие там нямаше толкова много коли, тъй като по-голямата част от служителите използваха обществен транспорт, за да пътуват до и от летището. Провериха двайсетина коли и след около пет–шест минути намериха онази, която им трябваше — един очукан ЗИЛ. Дотогава обаче следобедното спокойствие беше разкъсано от звука на още няколко сирени, които се чуваха все по-силно, докато приближаваха откъм Симферопол.

Аника се мушна зад волана, а Али седна до нея. Джак зае задната седалка, въоръжен с пистолета, който бяха взели от Кириленко. Рускинята запали колата без затруднение, излезе от служебния паркинг и се насочи към изхода, докато конвоят от полицейски коли профучаваше край тях. Джак забеляза, че ръцете й върху волана са напълно спокойни — не трепнаха дори и за миг.

След като полицейските коли отминаха, тя спря и зачака, като дишаше бавно и дълбоко. Напрежението стана почти непоносимо. Али взе да се върти неспокойно на седалката си, но беше наложително да избегнат опасността да привлекат вниманието към себе си, опитвайки се да избягат от мястото на събитията. Изминаха три минути, които се точеха сякаш безкрайно, докато сърцата им бясно туптяха и пулсът отекваше в слепоочията им.

Най-сетне Аника включи зила на скорост, зави наляво, за да излезе от паркинга, и подкара към Симферопол и по-нататък, към крайбрежието около Алуща. Джак беше с гръб към тях и наблюдаваше пътя отзад за полицейски коли. Той преброи шест автомобила зад тях, но нито един не беше полицейски. Въздъхна облекчено, завъртя се напред и също като Аника и Али се загледа в не особено красивия пейзаж наоколо, който в крайна сметка щеше да ги отведе до вилата на Магнусен на черноморското крайбрежие. Надяваше се там много от въпросите им да получат своя отговор.

През три коли и на около стотина метра разстояние зад тях мъж, известен просто като господин Лавджой, барабанеше по волана на взетата под наем кола с късите си и дебели пръсти на стоманолеяр. Макар да беше малко пресилено да се възприема като стоманолеяр, все пак миналото му на работник от Детройт определяше начина му на мислене. Чувстваше се неудобно в костюмите, които му се налагаше да носи, след като отиде във Вашингтон. Още много млад, с припряност, която изглеждаше неуместна за хората около него, побърза да замени кабинета с полева работа. Но сега се чувстваше щастлив и така и не погледна назад.

Специално поиска и, слава богу, успя да получи автомобил с касетофон — една стара, но здрава тойота. Първото нещо, което направи, след като запали колата, беше да сложи касета и да увеличи звука до максимум. Когато началните акорди на „Ангел на злото“ на „Брейкинг Бенджаминс“ прогърмяха оглушително във вътрешността на автомобила, устните му се разтеглиха в доволна усмивка.

Погледът му се съсредоточи върху зила и той видя себе си като някакво крилато създание, което е съзряло плячката си и я преследва, носено от потоците издигащ се нагоре топъл въздух. Следваше я, докато завиваше и лъкатушеше, докато се издигаше и спускаше, и очакваше идеалния момент, в който да й нанесе удар.

Риет Бороньов придружи дядя Гурджиев на излизане от публичния дом. В асансьора възрастният мъж извади пистолета си и подмени трите патрона, които беше изстрелял по-рано. Бороньов го наблюдаваше със смесица от чувство за превъзходство и мълчаливо одобрение. Фоайето долу изглеждаше студено като хладилник за месо — със сигурност беше по-студено, отколкото навън, където градусите бяха станали по-умерени с напредването на следобеда.

Двамата яки и заплашително изглеждащи агенти на „Тринадесет“ чакаха на ъгъла, пушеха лениво, почти не разговаряха помежду си и, общо взето, се държаха така, сякаш притежават целия квартал. Те едновременно видяха Гурджиев да се приближава и ръцете и на двамата се стрелнаха към джобовете на зловещите им черни палта. Гурджиев вече беше насочил пистолета си към тях и поклати глава. Това ги накара да замръзнат за момент и след това да извадят ръцете си, показвайки ги по начин, който при други хора би могъл да бъде разтълкуван като знак, че се предават, или като умиротворителен жест. Дядя Гурджиев беше сигурен, че при тези двамата не е така.

Бороньов, който вървеше зад възрастния мъж, избра точно този момент, за да се покаже. Колкото и добре да бяха обучени агентите на „Тринадесет“, те не успяха да скрият смайването си. Смущението им беше много забавно за олигарха и той се разсмя, наслаждавайки се на крайно обърканото положение, в което бяха попаднали.

В този миг Гурджиев обърна оръжието си срещу него и го застреля от упор в слепоочието. Смехът на Бороньов се превърна в гъргорещо клокочене и после в шокирана тишина, когато той тежко се строполи върху паважа.

Агентите на „Тринадесет“ едва имаха време да осъзнаят случилото се, когато Гурджиев се обърна към тях:

— Занесете този предател на Ориел Йовович Батчук. Кажете му, че Бороньов е подарък от мен. Кажете му и че може да спре да търси Аника Дементиева. Сега разполага с отговора на въпроса какво прави тя тук, в Украйна.

21.

След часовете с висок прилив на адреналин Джак го налегна невероятна умора. Той се облегна на седалката, затвори очи и позволи на вибрациите на колата да го унесат в лека дрямка.

— Татко. Татко, разкажи ми онази история отново.

Той отвори очи, завъртя леко глава и видя, че Ема седи до него. Значи не беше сънувал или пък може би продължаваше да спи.

— Каква история? — Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше на фона на шума от движението на колата. Освен това Али и Аника разговаряха тихо помежду си.

Ема се беше извърнала леко към него, бе подвила десния си крак, а другият висеше надолу и петата на обувката й удряше седалката.

— За скорпиона и костенурката.

— Разказвал съм ти я толкова много пъти.

— Татко, моля те, разкажи ми я отново.

В гласа й имаше напрежение — някаква настойчивост, която той намери за обезпокоителна, затова й разказа за скорпиона и костенурката, които се срещнали на брега на реката.

— Скорпионът помолил костенурката да го пренесе до другия бряг на реката. „Защо да правя това? — попитала костенурката. — Ще ме ужилиш и аз ще умра.“ „Не мога да плувам — отвърнал скорпионът. — Ако те ужиля, и аз ще умра.“ Отговорът на скорпиона убедил костенурката, която разсъждавала логично, и тя му позволила да се качи на гърба й. Двамата тръгнали да пресичат реката. Когато стигнали до средата, скорпионът ужилил костенурката. „Защо? — изплакала костенурката. — Защо ме излъга?“ „Такава е природата ми“ — отвърнал скорпионът, преди и двамата да се удавят.

— Джак погледна в тъмните очи на Ема, сякаш се опитваше да надникне отвъд булото на живота. — Защо искаше да ти разкажа отново тази история?

— Исках да съм сигурна, че си я спомняш — отвърна тя.

— Как бих могъл да я забравя?

— И аз така си мислех, но предполагам, че имаше нужда да ти я припомня.

— Не те разбирам, скъпа.

— Татко, всички те лъжат.

Той внезапно се напрегна. Стомахът му се стегна на възел.

— Какво искаш да кажеш с това, че всички ме лъжат?

— Знаеш какво искам да кажа, татко.

— Не, не знам. Всички — искаш да кажеш и Едуард?

— Президентът — потвърди тя.

— И кой друг? Али ли?

— Али също.

— Защо Али би ме лъгала? Хайде стига, Ема. Какви са тия приказки?

— Татко, не ти казвам нищо, което вече да не знаеш.

— Винаги ми казваш неща, които не знам — не се съгласи той.

— За нас, да. За нас двамата. Затова съм още тук. Но за всичко останало не мога да ти кажа нищо.

— Начинът, по който го казваш… сякаш е някакъв закон.

— Предполагам, че можеш да гледаш и така на нещата.

— Общовалиден закон като във физиката или в квантовата механика?

Той разтри очи с кокалчетата на пръстите си, за да се увери, че не спи. Но когато ги отвори, беше сам на задната седалка, независимо дали спеше, или беше буден. Нямаше кой да отговори на въпроса му.

— Нищо не е поначало добро или зло — обясняваше Аника на Али, докато Джак се оглеждаше за дъщеря си, — това е такова разочарование.

— Дай ми пример — поиска Али.

Аника се замисли, без да сваля очи от пътя пред себе си.

— Добре. В древния Рим живял мъж на име Марк Манлий, който измислил план за спасяването на храма на Юпитер на Капитолийския хълм от разрушение по време на нашествието на галите. Това станало през ъъъ… триста и деветдесета година преди новата ера. Както се случва в подобни ситуации, след войната, прогонила нашествениците, войниците, които храбро защитавали родината си, останали без работа и скоро задлъжнели толкова много, че били хвърлени в затвора. Това било несправедливост, която Марк Манлий не можел да понесе. Той използвал голяма част от огромното си състояние, за да откупи свободата на тези герои — алтруистичен акт, който вбесил градските патриции толкова много, че те го обвинили, че създава своя собствена армия, за да вземе със сила властта. Подтикнати от обвиненията на патрициите, плебеите осъдили Марк Манлий на смърт и го хвърлили от Тарпейската скала.

Али си спомни, че Тарпейската скала бе омагьосала Ема, защото това беше мястото, където престъпниците намирали смъртта си, хвърлени от височината. Била е кръстена на предателката, която отворила портите на Рим, за да влязат сабините, защото те й били обещали златни гривни. Вместо това, когато ги пуснала, те я смазали с щитовете си. Носели ги на ръцете си, окичени с гривните, за които толкова ламтяла Тарпея, която била не каква да е, а весталка. Каква ирония! Погребали я в основата на скалата, наречена по-късно на нейно име. Тя била на върха на стръмна урва от южната страна на Капитолийския хълм, който се издигал над Форума.

Рим бил създаден от крадци, разбойници, убийци и роби, които били достатъчно умни да избягат от господарите си. Единственият проблем бил, че нямало жени. Ето защо тези ранни римляни, както те се били нарекли, решили да откраднат жени от съседното племе на сабините. Именно това позорно отвличане на жените им довело до отмъщението на сабините, които използвали Тарпея за своя маша.

Тази тъмна страна от природата на римляните — и на самия Рим — беше привлякла и задържала вниманието на Али, защото освен че бяха създали пътища, акведукти и многобройни други нововъведения, те бяха измислили жестока система за подбор. Онези водачи, които не харесвали в самото начало или пък впоследствие не одобрявали, от които се страхували, в които откривали недостатъци или на които от завист или алчност измисляли прегрешения, били незабавно убивани. Али беше родена и възпитана в политически инкубатор и долавяше напрежението и неизказания страх от убийство, който заобикаляше баща й на все по-гъсти слоеве, колкото по-нависоко се изкачваше той по политическата стълбица. И когато беше пристигнала в Москва, тя почти веднага интуитивно бе усетила колко много наподобява всичко това на древния Рим, колко силно е повлияна съвременната политическа система от тази на римляните, превръщайки убийството в обичайно средство за постигане на определена цел.

— И така — обади се Али след известен размисъл, — онова, което искаш да кажеш, е, че дори и най-добрите намерения накрая се превръщат в купчина лайна?

— Искам да кажа, че всички ние сме обречени на разочарование. И също така искам да кажа, че аз приветствам това разочарование, защото накрая то изравнява нещата и не го е грижа нито за социалната класа, нито за парите или властта. То е мрачният косач.

— Искаш да кажеш „мрачният жътвар“ — поправи я Али, — така наричат смъртта.

— Наричай го както искаш — сви рамене Аника.

Мобилният телефон на Денис Пол иззвъня в три и половина сутринта. Беше стигнал до средата на лабиринта от данни, които бе успял да изтегли от записите на телефонните обаждания на генерал Брент, както и от окончателния доклад за дейността и движението му през изминалата година. Всъщност Пол беше зает с четенето на онова, което го интересуваше най-много — сведенията за два неофициални полета до Москва. И двете пътувания бяха направени през последните шест месеца. И двете бяха през уикенда и не бяха регистрирани или заплатени от нито една правителствена агенция. Това не беше непременно повод за задействането на червената лампичка в мозъка на Пол, но имаше някои странни неща. Първото беше, че генерал Брент беше платил в брой за билети от първа класа. Второто — и двата полета бяха на „Аерофлот“, а не на „Делта“, американската авиолиния, която по правило би трябвало да използва. Откъде генералът беше взел десетте хиляди долара в брой за двете пътувания до Москва? Пол хакна банковата сметка на Брент в „Дистрикт Нешънъл“. Един ден преди изтеглянето им десетте хиляди долара са били преведени по сметката от „Ализарин Глоубъл“ — организация, за която Пол никога не беше чувал и за която не можеше да си представи по какъв начин би могла да е свързана с генерала.

Мобилният му телефон избръмча. Беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че за малко да пропусне да отговори на обаждането.

Беше местен номер и името на абоната не беше изписано.

— Моля?

— Господин Пол?

— Да?

— Обажда се Нанси Летиер. Срещали сме се няколко пъти. Ръководя крилото на болните от Алцхаймер в „Петуърт Менър“. С прискърбие трябва да ви съобщя, че госпожа Пол издъхна в три часа и единайсет минути тази сутрин.

Дълго време след това Пол седя напълно неподвижен. Очите му продължаваха да пробягват по редовете с информация на лаптопа му, както го бяха правили часове наред преди обаждането, но сега мозъкът му не регистрираше нищо от онова, което виждаше. Съзнанието му внезапно се изпълни с един ужасяващ рефрен, който се повтаряше отново и отново — „Ти не беше там, не беше там, когато тя умря“, — сякаш беше някоя смешна детска песничка, която се носеше от призрачно радио в нейната стая. Внезапно той започна да се задушава от нейната сладникава миризма, от която му се гадеше — миризмата на… Господи, дори не можеше да произнесе името й, тя вегетираше от толкова дълго. И въпреки това сега той се давеше от онова, което беше останало от нея — от Луиз, — сякаш бе погълнал пепелта от погребалната й клада.

Бутна стола си назад, изправи се и излезе от стаята, без да си вземе палтото. Забързаните му стъпки отекнаха по противопожарното стълбище. Запали цигара отвън, но почти веднага зад стъклената врата се появи управителят на нощната смяна, посочи цигарата и енергично поклати глава. Пол дръпна дълбоко и издуха дима към стъклото.

Управителят се намръщи, плъзна картата си по четеца на вратата и я отвори.

— Съжалявам, господине, но федералните разпоредби забраняват пушенето на шест метра от сградата.

Пол не отвърна нищо. Стоеше и гледаше мъжа, като продължаваше да пуши.

— Господине, не ме ли чухте? Ако упорствате, ще се наложи да уведомя органите на властта…

Той уплашено изскимтя, когато Пол го сграбчи за реверите, блъсна го в стената и след това го удари в корема. Когато управителят се преви на две, той го удари по главата и после разби носа му, от който тутакси бликна кръв.

Пол за момент задържа дима в дробовете си и след това го изпусна навън в мощна струя. Чувстваше се замаян от притока на адреналин. Накрая коленичи и показа документите си на управителя.

— Аз съм шибаната власт, приятелче. — Той изправи мъжа на крака и грубо го блъсна през вратата. — Така че се разкарай от тук или ще накарам да те приберат по подозрение, че си терорист.

Останал отново сам, Пол стъпка съсипаната си цигара и запали нова. Излезе на асфалта. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако валеше — тогава времето щеше да съответства на мрачното му настроение. Вместо това по небето се носеше блестящата жълтеникава луна и това внезапно го върна двайсет и осем години назад, когато четеше на Клер „Лека нощ, луна“. Правеше го толкова често, че тя скоро я запомни наизуст и я рецитираше на глас, докато той четеше.

Отново дръпна силно от цигарата и изпусна дима. Преди седем години Клер беше дошла за дълъг уикенд с тогавашния си приятел — един от онези млади мъже, изпълнени с усещането, че всичко им се полага по право, въз основа на прекалено раздутата оценка на собствената им значимост. Тя се смееше през цялото време, дори когато отидоха да посетят Луиз, която по онова време все още понякога разпознаваше дъщеря си.

След вечерята в събота вечер приятелят й беше поканил Пол на верандата в неловък опит да се сближат. Беше извадил две пури, за които се бе похвалил, че са кубински — не особено добър начин да спечели благоразположението на Пол. Въпреки това попушиха известно време заедно в дружески разговор, когато младият мъж започна да обяснява за важната си работа на „Уолстрийт“, за консервативните си възгледи по отношение на политиката, религията и морала и за плановете си за бъдещето, които, изглежда, включваха и дъщерята на Пол.

Едва по-късно, в неделя през деня, Клер му каза, че е бременна и че иска да се омъжи за приятеля си възможно най-бързо, което, досети се Пол, беше основната причина за нейното посещение. Той не оспори решението й и не каза почти нищо. Без съмнение тя реши, че баща й е приел новината доста добре, но и Пол я беше накарал да мисли, че харесва приятеля й, който, както изясни дъщеря му, все още не знаеше нищо за бременността й. Всъщност Клер очакваше с вълнение да сподели това с избраника си, като беше подбрала времето и мястото, които й се бяха сторили най-романтични.

„Ще бъде като сцена от филм“ — радваше се тя с блеснал поглед.

От своя страна Пол също подбра подходящото време и място, за да обясни на приятеля на дъщеря си каква е ситуацията. Наблюдаваше със задоволство как младият мъж се задави с дима на хаванската си пура, когато му съобщи новината.

„Очаквам от теб да постъпиш както е редно и да се ожениш за Клер“ — заяви Пол, което беше добре премерен риск.

Вместо това, както и подозираше, приятелят си тръгна бързо, тъй като не искаше да има нищо общо с дете, заченато извън брака. Пол си помисли, че младият мъж се бе оказал абсолютен лицемер. Не беше имал никакъв проблем да вкара дъщеря му в леглото си преди сватбената нощ, но моралът му изведнъж се беше пробудил, когато последствията от необмисления му предбрачен разврат се бяха стоварили върху грозната му глава. Това беше вбесило Пол, както и случилото се по време на пушенето на пури предишната вечер, когато приятелят на дъщеря му глупаво беше разкрил истинската си същност, като бе разяснил собствената си значимост и постиженията си и бе разказал за къщата в Кънектикът, на която беше хвърлил око. Младият мъж искаше да го убеди в добрите си намерения да купи Клер на всяка цена, сякаш тя беше скъпо парче месо или състезателен кон, който той добре е пояздил.

Единственият проблем беше Клер. Вместо да е благодарна на баща си, че я е спасил от такъв повърхностен лицемер, тя не спираше да го обвинява, като ту крещеше, ту избухваше в сълзи, преди да затръшне вратата и да напусне къщата. Сигурен, че истерията й ще отмине, Пол беше изчакал няколко дни, преди да й позвъни. Тя обаче нито веднъж не отговори на обажданията му и до ден-днешен не му беше продумала. Пол знаеше само, че има внук, но нямаше представа дали тя се е омъжила за лицемера, или отглежда детето като самотна майка. Веднъж нае частен детектив, но ден по-късно му плати и отказа поръчката. Беше му омръзнало цялото това съжаление. Единственото нещо, за което беше благодарен, бе, че Луиз не можа да разбере в каква неприятна бъркотия неочаквано се е забъркал той.

Що се касаеше до Клер, той вече рядко мислеше за нея, освен в особени моменти като този. Дори и тогава той не се сещаше за нея с носталгия и болка, а с усещане за разочарование. Но му беше мъчно, че не познава внука си, макар той да бе плод на една лицемерна връзка. Единствената причина за това усещане бе, че някой трябваше да отучи момчето от лицемерието и самомнението, преди те да отровят ума му. Пол намираше за тъжен и дори трагичен факта, че този някой няма да е той самият.

Мисълта, че внукът му живее непознат живот, изгаряше кожата му, сякаш беше сложил ръката си в пещта, която скоро щеше да погълне останките от печално погубеното тяло на Луиз. Той погледна надолу към ръката си, усети кръвта да пулсира в нея и за пръв път се изправи лице в лице с усещането да бъдеш жив, да погледнеш назад и да не виждаш нищо друго, освен загуба и смаляване на собственото ти аз и на душата ти. Той се облегна на студената стена, все още оцапана с кръвта на нощния управител, и бавно се плъзна надолу по нея. Сега вече не виждаше луната. Лека нощ, Клер, лека нощ, безименно седемгодишно момченце, лека нощ, луна.

Горе в затъмнената стая, която Пол беше напуснал, прогонен от внезапните и нежелани чувства, бушуващи в него, една бърза и мощна сондираща хакерска програма сканира личните данни на генерал Брент, които министърът на вътрешната сигурност беше изучавал съсредоточено, след това откри Ай Ес Пи адреса на компютъра му. Петнайсет минути след като сондиращата програма беше изтеглена, една анонимна кола потегли, шофирана от мъж, който изглеждаше като счетоводител или учител, но беше получил съответните заповеди, бе добре въоръжен и готов да отнема живот.

Господин Лавджой познаваше този път като дланта си. Вече пет години Крим беше неговото поле на действие. Не че някога щеше да свикне напълно с това място. Все още усещаше храната като оловна топка в стомаха си, кожата постоянно го сърбеше от някакви гъбички или нещо подобно и не беше спал повече от три поредни нощи в едно и също легло. Единственото хубаво нещо бяха жените, които бяха млади, високи, руси и в изобилие. Те обичаха чужденците, особено американците, защото се надяваха да впримчат някой от тях в брак, за да ги измъкне от ада, в който се бяха родили. Веднъж, след като разбереше това, човек можеше да ги придума на всичко. Господин Лавджой с нетърпение очакваше купона, който бе организирал за тази вечер. Той се готвеше да приключи набързо с възложената му поръчка.

Пътят се издигаше с приближаването на стръмните скали, спускащи се към водата. Вече можеше да зърне синьо-зеления блясък на Черно море, докато шосето започваше дългите си извивки по крайбрежната линия. Видя, че има по-малко от километър до завоя, където трябваше да изпълни задачата. Моментът беше настъпил. Той натисна газта и премести тойотата в подходяща позиция.

Голямата извивка на морето, която сега беше нащърбена от облаците, надвиснали ниско над хоризонта, бързо се разкриваше с приближаването му до върха. Зилът вече беше в началото на височината. Лавджой навлезе в лентата на отсрещното движение и внезапно ускори. Още миг и щеше да блъсне предната си броня в лявата задна част на зила и да го завърти в смъртоносна спирала, която по неговите изчисления трябваше да изхвърли колата в пропастта на второто й обръщане.

— По-бързо! — изкрещя Джак от задната седалка.

— Дръж се! — извика му в отговор Аника.

Когато видя тойотата да навлиза в лявото платно, той добави:

— Господи! Иска да ни избута в пропастта.

— Проклета кола! — Ръцете на Аника държаха волана възможно най-здраво, но той беше започнал да вибрира обезпокоително, докато зилът играеше насам-натам. — Ако карам по-бързо, ще паднем от шибаните скали и без чужда помощ.

— Ето го, идва! — извика Джак. — Али, свий се на топка и не мърдай.

Той свали прозореца и започна да стреля по приближаващата тойота, но тяхната собствена кола не беше стабилна и се тресеше така, сякаш всеки момент ще се разпадне заради прекаленото напрежение, на което беше подложена. Джак се мяташе насам–натам и не успяваше да се прицели достатъчно добре.

— За бога, Аника, дай газ!

Тя го послуша и за момент изглеждаше, че това ще свърши работа. Започнаха да се отдалечават от тойотата, но после колата се наклони и принуди Аника да натисне спирачките, за да не излетят от пътя и да паднат в пропастта.

В този момент тойотата ги удари и зилът поднесе лошо и започна да се върти. Джак, който беше захвърлен към отворения прозорец, зърна за миг тойотата, преди колата им да се завърти в кръг.

Аника намали скоростта и изключи двигателя. Зилът продължи да се върти и се доближи опасно близо до ръба, преди младата жена да успее поне донякъде да възвърне контрола си над него. Джак си помисли, че това едва ли има особено значение, защото тойотата щеше да ги удари отново и шофьорът й щеше да довърши започнатото. Но когато пак хвърли поглед назад, видя как нещо удари тойотата с такава сила, че тя подскочи във въздуха. Миг по-късно експлодира и полетя надолу в пропастта, а въздухът около тях се изпълни със задушаващата миризма на горящ бензин.

В този момента Аника успя да накара зила да спре със скърцане на банкета от дясната страна на пътя.

— Али — подаде се Джак от задната седалка, — добре ли си?

Тя бавно се надигна от защитната поза, която беше заела, и кимна леко замаяно. В този миг с крайчеца на окото си Джак забеляза движение, обърна се и видя една фигура, която вървеше по високия насип край пътя откъм брега. В едната си ръка държеше леко противотанково оръжие М72 LAW — наследник на базуката от Втората световна война. Мъжът обаче бе насочил цевта небрежно към земята. Беше толкова едър, че в ръцете му оръжието изглеждаше като детска играчка. Той продължаваше да върви с тежки стъпки към зила. При вида на този мъж умът на Джак започна да работи по същия начин, по който бе изчислявал векторите, докато бягаха към приближаващия към тях самолет. Съзнанието му се опитваше да открие някакво необичайно обяснение на онова, което, виждаше, връщайки се от момента на експлозията на тойотата към мръсната задна уличка в Москва. Идваха му наум различни възможности, противоречиви преценки и фантастични теории, но за съжаление така и не успя да стигне до някакво окончателно заключение. Беше един от онези моменти, в които предположенията са безсилни пред реалност, каквато човек не би могъл да си представи — все едно, докато редиш кубчето на Рубик, да откриеш, че то има и четвърто измерение, което не си взел под внимание. Всъщност в момента търсенето на каквото и да е рационално обяснение беше безсмислено, а от логиката нямаше никаква полза. Животът и смъртта се бяха смесили в едно или пък бяха разменили местата си, а всичко останало беше застинало.

— Остани в колата — нареди той на Али.

Тя се обърна, надникна през прозореца от страната на шофьора и видя мъжа, който идваше от другата страна на пътя.

— Кой е той? Джак, какво става?

— Моля те, Али, просто прави каквото ти казвам.

Сякаш изпаднал в транс, той отвори вратата и излезе навън. Огромният, подобен на мечка мъж се приближаваше, пригладената му назад коса блестеше на слънцето и Джак усети как през тялото му преминава ледена тръпка. Четвъртото измерение на кубчето на Рубик беше пред очите му. В опит да осмисли настоящето съзнанието на Джак се върна към онзи хотелски бар в Москва, където мъжът срещу него се скара с Аника и приятелката й. След това си припомни задната уличка, където едрият като мечка мъж и приятелят му дебнеха, за да убият Аника. Мислите му се върнаха към последвалата жестока битка, в края на която човекът пред него беше останал да лежи в локва от собствената си кръв.

Инстинктът за самосъхранение на Джак го накара да насочи пистолета към едрия руснак, но излязлата от повредения автомобил Аника бързо се приближи до него и сведе дулото на оръжието.

— Това не е възможно — не повярва Джак, когато огромната фигура спря пред него. — Аз те застрелях в уличката зад клуб „Горски пожар“.

— Няма ли да ми благодариш? Не? — Иван Гуров леко поклати цевта на М72. — Не бъди невъзпитан. Без мен ти щеше да си на дъното на пропастта, на мястото на онзи американски агент, изпратен да те убие.