Кърваво наказание

1.

Чак към три сутринта най-после успях да се измъкна тайно от Харлем благодарение на един от униформените полицаи, който ми дължеше услуга.

Докато преговаряхме сред лабиринта от микробуси на новинарски агенции, полицейски барикади и полицаи за борба с уличните безредици, не открихме дори най-незначителна улика, която би могла да ни отведе към убиеца на Ди Рей.

Тази ужасно странна стрелба сбъдна най-лошите кошмари на полицаите. Колкото и свидетелства да бяха представяни в подкрепа на версията, че полицията не е виновна за убийството на Ди Рей, тълпата продължаваше да ни подозира.

Подбудителите на вълнения, заклетите любители на всякакви теории за конспирации, както и многобройните им познати в нюйоркските медии, потриваха доволно ръце.

И ако това не беше достатъчно, за да изпия цяла опаковка „Прилосек“1, щеше да го стори планината от доклади и други спешни документи, които трябваше да попълня на сутринта. По-скоро предпочитах още един порой от ругатни от пралелята на Ди Рей.

Когато полицейският автомобил ме остави пред сградата на Уест Енд авеню, където се намираше апартаментът ми, вече изнемогвах от умора. Смазваха ме натрупаното напрежение и тревогата за това, което предстоеше. Едва не се препънах пред вратата. Отчаяно се нуждаех от няколко часа спокоен сън. Точно като някой, който с дни е бродил из пустинята в търсене на оазис.

Но оазисът се оказа мираж. Портиерът особняк Ралф, емигрант от Доминиканската република, изглежда, ужасно се подразни, че съм го събудил. Харесвах Ралф, но сега не бях склонен да понасям киселото му настроение и му го показах с навъсен поглед.

— Винаги съм готов да си разменим професиите, Ралф, само кажи — заявих.

Той сведе очи в знак на извинение.

— Тежка нощ ли имахте, господин Бенет?

— Утре ще прочетеш за нея в „Таймс“.

Когато най-после се намъкнах в апартамента, тънещ в мрак, действително се почувствах у дома, защото под подметките ми заскърцаха разхвърляните из коридора цветни моливи и миниатюрни кукли. Едва успях да заключа служебния си пистолет и пълнителите в моя шкаф в коридора. После, напълно изцеден, се тръшнах върху един от високите столове на кухненския блок.

Ако жена ми — Мейв, още бе тук, сега щеше да е включила печката и да ми подава изстудена бира „Будвайзер“, докато пържи нещо вкусно — пилешки крилца или чийзбургер, но без да пести бекона. Благодарение на божествената си мъдрост и на опита си като съпруга на полицай, тя отлично знаеше, че единствената панацея за мрачната реалност по улиците е освежаваща студена бира, душ и легло, с топлото й тяло до мен.

С изненадваща яснота, която проникна през умората, осъзнах, че тя не само беше моята любима — тя бе моята опора в живота. В ужасни нощи като тази тя ме слушаше с часове, ако имах нужда да говоря. И ме разбираше, без да пита, когато не можех…

Точно в такива нощи повече от всичко друго на света копнеех да усетя как пръстите й ме галят нежно по врата, докато тя ме уверява, че съм сторил всичко по силите си. Че понякога сме безсилни да направим каквото и да било. Аз я прегръщах през кръста и всички съмнения, стрес и чувство за вина се стопяваха сякаш с магическа пръчка.

Мейв умря преди почти една година и през цялото това време не открих начин да се примиря със загубата й — вместо това липсата й ставаше все по-осезателна и мъчителна.

Веднъж трябваше да присъствам на погребението на един самоубиец и тогава чух как майка му цитира поема от Ѐдна Сейнт Винсънт Милей. Години по-късно стиховете продължаваха да отекват в ушите ми — като песен, която не можеш да си избиеш от главата.

Знам. Но не искам и не мога.

„Не знам колко дълго ще мога да живея без теб, Мейв“, казах си. Неволно клюмнах. За да не рухна, опрях лакти върху плота.

Но подскочих рязко, като забелязах, че лявата ми ръка е потънала в някаква лепкава локва. Огледах я, помирисах, после вкусих — сладко желе от грозде, от най-доброто, което правеха в Уелс, бе полепнало не само по пръстите ми, но и по целия ръкав на сакото ми.

Да живея без теб не е единственото непоносимо нещо, казах на Мейв, докато се изправях на уморените си нозе, за да потърся хартиена кърпа за бърсане.

Как да се грижа за нашите деца така, както само ти можеше?

2.

Да, признавам безсилието си на семейния фронт. Дори не успях да открия хартиените кърпи. Изплакнах с вода, доколкото можах, желето от ръкава си, а после сложих сакото в дрешника, където бяха събрани дрехите за химическо чистене. Но късметът ме споходи, когато надникнах в хладилника. Видях на лавицата пакетирани макарони, както и кутия светла бира, забутана в отделението за напитките зад половин пакет със сокове „Капри“. Включих микровълновата печка и тъкмо се наканих да си отворя спасителната кутия с бира, когато някъде от тънещия в мрак апартамент се разнесоха звуци, от които можеше да ти настръхне косата. Нещо като вой и стенание, последвано от продължително накъсано бърборене. После се повтори, но с друг глас.

Докато бавно оставях на плота недокоснатата си напитка, бях осенен от един от онези редки мигове на проблясък, за които бях чел някъде. Макар че още не бях сигурен каква е причината за тези шумове, някакъв дълбоко вкоренен в мен инстинкт ми подсказа, че това е сигнал за опасност, от която всеки със здрав разум трябва да побегне на мига.

Напук на здравия разум, запристъпях надолу по коридора в посоката на звуците. Надникнах зад ъгъла и се заковах на място, като зърнах светлата ивица под вратата на задната баня. Пристъпих на пръсти и бавно натиснах дръжката.

И се вцепених. Гледах, онемял от ужас. Инстинктите не ме бяха подвели. Трябваше да избягам, когато още имаше възможност.

Не едно, не две, а три от децата ми повръщаха залпово във ваната. Приличаше на сцена от филма „Екзорсистът“, само че всичко бе умножено по три. Залитнах назад, когато Рики, Бриджет и Криси отново се напънаха да изригнат вътрешностите си, като всеки пристъп на повръщане накрая пораждаше следващия, сякаш се опитваха да угасят лагерен огън.

Представих си как вулканите Везувий, Кракатау и Сейнт Хелън изригват заедно.

Преди да успея да се окопитя, направих грешката да си поема дъх. Стомахът ме присви. Мислено благослових късмета си, че не бях ял нищо по време на обсадата в Харлем, както и че не бях хапнал от макароните. Иначе към повръщащите щеше да се присъедини още един участник.

Мери Катрин, моята ирландска детегледачка, беше застанала зад децата. Златистите й къдрици бяха изскочили изпод кърпата за глава, докато тя трескаво бършеше повърнатото. Благоразумно бе нахлузила на ръцете си дълги до лактите гумени ръкавици и закрила лицето си с друга кърпа. Ала по очите й — обикновено кристалносини, а сега влажни и помръкнали — разбрах, че е изтощена също като мен.

Тя ми махна забързано, сетне дръпна кърпата от лицето си и ми каза на своя напевен ирландски:

— Майк, помниш ли, че преди да тръгнеш за работа, ти споменах, че Криси ми се вижда леко пребледняла?

Кимнах мълчаливо, докато все още се мъчех да схвана кошмарната ситуация.

— Мисля, че се е заразила от грипа, върлуващ в училището — обясни ми Мери Катрин. — Съжалявам, но тая чума ни връхлетя.

Прекръстих се с напълно сериозен вид, опитвайки несръчно да се пошегувам само за да поразведря напрежението. Но явно и на двамата никак не ни беше до шеги. По начина, по който се развиваха събитията, това наистина приличаше на чумна епидемия.

— Аз ще се занимая с децата, Мери — казах й, като взех от нея парцала. — Поемам смяната.

— Не! — възмути се тя. — Шишето с тиленол е в шкафа над мивката, но свършихме сиропа за кашлица, така че…

— Достатъчно — прекъснах я, като посочих стълбите, водещи към стаята й на горния етаж, която преди използвахме като помещение за прислужницата. — Не ми трябва още някой да се разболее, та и за него да се грижа.

— О, така ли? И какво те кара да мислиш, че самият ти няма да прихванеш? — Скръсти ръце с упоритост, която вече добре познавах. — Само защото си кораво ченге ли?

Въздъхнах.

— Не… Защото нямам време за болести. Иди да спиш и на сутринта ще поемеш хлапетата, става ли? Тъкмо от това имам нужда.

Тя махна с ръка, след което ме удостои с уморена, но мила усмивка.

— Никого няма да успееш да излъжеш — заяви Мери Катрин. — Но ще се съглася.

3.

След като тя си тръгна, застенах заедно с децата.

Наистина ги обичах. Но аз съм пазител на такова многочислено потомство, че дори Майка Тереза би потърсила помощ.

Как иначе да се действа, ако се изправиш пред редиците на фамилия Бенет? Тринадесетгодишната Джулиана, дванадесетгодишният Брайън, единадесетгодишната Джейн, десетгодишният Рики, деветгодишният Еди, близначките Фиона и Бриджет — на осем години, шестгодишният Трент, петгодишната Шона и четиригодишната Криси. Общо десет, като от децата две са латиноамериканци, две — афроамериканци, има и една корейка, а останалите са от бялата раса. Всички са осиновени. Да, знам, звучи много впечатляващо. Малко семейства разполагат с такъв многонационален бейзболен отбор, плюс един резервен играч.

Поначало идеята беше на Мейв. Започнахме да осиновяваме нейните „бездомни ангели“, както тя наричаше нашата банда, много преди Бранджелина да се развихри. Кой от нас би могъл да предвиди кошмарната й смърт от рак, и то само на тридесет и осем години?

Но, слава богу, не бях съвсем сам. Мери Катрин се появи като божи дар тъкмо когато Мейв умираше и по някаква необяснима, но милостива причина още не бе побягнала с писъци от дома ни. Моят своенравен дядо Шеймъс беше енорийски пастор към църквата „В името божие“, намираща се само на една пряка от нашия дом. Той така ловко подреждаше работите си, че да ми помага за децата и да изказва на воля неодобрението си от мен. Но мърморенето му бе съвсем поносима цена за помощта му.

Ала беше почти невъзможно да се грижа за малките си питомци дори когато майка им още бе жива и те бяха напълно здрави. Какво ще правя сега, ако апартаментът ще трябва да се превърне в детско болнично отделение?

Хиляди тревоги гъмжаха в главата ми, и без това вече силно стресирана. Как да откарам здравите деца на училище? И как да заведа болните на лекар? Колко са заразените? Платих ли навреме месечната вноска за здравната застраховка? Ами пропуснатите училищни занятия? Във въображението ми като призрак изплува фигурата на педантичната сестра Шийла — строгата директорка на училището.

Обхванах челото си с длани и поех дълбоко дъх. Напомних си, че съм обучен да решавам и най-трудните проблеми. Ще се справя и с това. Беше временно затруднение — доста сериозно, разбира се, но ще е за кратко. Като при всяка ситуация, в която целта е да оцелееш, най-лошото, което можех да сторя, бе да изпадна в паника.

Наведох се над Криси, най-малката ми дъщеря, когато тя захленчи, напъвайки се докрай. През горнището на пижамата й, щампована с картинки от играта „Бекярдигънс“, усетих как изгаря от треска. В същото състояние бяха и Рики, и Бриджет. Всичките зареваха за джинджифилова лимонада.

Идеше ми и на мен да ревна, докато трескаво търсех някаква кърпа, останала неизползвана от Мери Катрин. Май нямаше да пестя от бутилката „Джак Даниълс“.

4.

Мъжът в елегантно скроения двуреден костюм „Живанши“ приключи сутрешните си занимания с обичайните за него ловкост и бързина. След като прозря истината, много неща в живота му се промениха — вече бе нов човек, — но превъзходната му интелигентност и уменията му останаха непокътнати.

Щом пристъпи в гаража на внушителната къща в Локъст Вали, чу включването на пръскачките по моравата зад себе си. Погледна черния циферблат на своя „Ролекс“ — сочеше седем сутринта. Отлично: според плана за днес дори беше подранил, точно както искаше.

Отвори лъснатата до блясък врата на беемвето 720Li, метна куфарчето „Луи Вюитон“ на седалката до шофьора и настани дългите си мускулести крака под волана. Нагласи огледалото за обратно виждане, за да може да улавя отражението си. Имаше мъжествени черти, права черна коса, спускаща се до яката му, и пронизващи, почти сини очи. Наистина наподобяваше модел от рекламите в списание „Венити Феър“. Усмихна се, като показа трапчинките си и съвършените си, блестящо бели зъби.

„Имам всичко, нали?“, помисли си той.

Веднага щом завъртя ключа на стартера, дванадесетцилиндровият двигател на луксозното беемве седан се пробуди за живот с прецизно регулирана експлозия.

Жалко, че това „всичко“ не беше достатъчно.

Докато двигателят загряваше, Новия човек извади от вътрешния джоб на сакото с копринен хастар смартфона си „Палм Трео 750“. Тази малка джаджа можеше да прави всичко: с нея се провеждаха телефонни разговори, изпращаха се имейли, сърфираше се в интернет. Кликна върху мениджъра на задачите от менюто и отвори файла, върху който работеше.

Там бе записан манифестът, обявяващ мисията му — кратко писмено изложение на неговите цели, философия и амбиции. Всъщност беше заимствал изцяло идеята от филма „Джери Магуайър“. В него героят на Том Круз изпращаше послания за мисията си, преди да започне да побърква всички около себе си.

Точно това щеше да направи днес Новия човек.

Само дето не беше филм.

Все още харесваше Том Круз въпреки клоунското му кривене в шоуто на Опра, с което се бе направил на пълен глупак. Може би това се дължеше на леката прилика помежду им, но Новия човек го възприемаше по-скоро като модел за подражание, нещо като духовен брат. Том Круз беше перфекционист, несравним професионалист, победител — също като него.

За стотен път препрочете документа. Знаеше, че е напълно завършен. Единственият проблем бе как да го подпише. Нямаше как да използва истинското си име, а Новия човек не звучеше достатъчно впечатляващо. „Е, ще ми хрумне нещо“, каза си той, изключи смартфона си и го прибра в джоба на сакото си. Винаги така ставаше с важните решения.

С уверен жест натисна бутона за отваряне на вратата на гаража и се облегна на седалката. Беше с гръб към дневната светлина, проникваща през повдигащата се врата.

В следващия миг отново погледна бегло огледалото за обратно виждане — тъкмо навреме, за да види огромната решетка на форда „Линкълн Навигейтър“, паркиран насред автомобилната алея.

Успя да удари спирачките в последния момент — преди да блъсне блестящата му решетка и да я превърне в плетеница от усукан метал.

Стисна гневно зъби и превключи скоростите. Проклетата Ерика! Защо трябваше да остави чудовищния си СУВ точно тук, където не можеше да го заобиколи? Сега се налагаше да се върне в къщата, да намери ключовете, да го отмести, след което отново да седне зад волана на беемвето. Сякаш не го чакаха спешни задачи. Като че ли нямаше важни дела. Как Ерика да проумее това — тя никога не бе имала нищо важно за вършене.

Сега нямаше и да има.

Тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре, но като се върна след три минути, гневът му отново изригна. Не му оставаше никакво време.

Толкова силно завъртя ключа за запалването, че го огъна. Натисна до ламарината педала за газта и подкара форда на заден ход. Четиридесет и три сантиметровите гуми на СУВ-а изскърцаха от рязкото потегляне, докато се триеха по каменната настилка, подредена на рибена кост. Но вместо да вземе завоя на алеята, той продължи направо през безупречно поддържаната морава. От бясното въртене гумите заораха дълбоко в меката почва и разпръснаха наоколо чимове със зелена трева.

Като остави включен двигателя на форда, с много по-внимателни маневри паркира беемвето на пустата улица в предградието. Сега вече се чувстваше малко по-спокоен. Почти бе приключил с разчистването на този боклук и се бе озовал отново в изходно положение, като все още не бе изостанал от графика си за деня.

Тогава, тъкмо когато се канеше да влезе във форда, за да го върне на предишното му място, от пръскачката на моравата бликна силна струя студена вода и обля дизайнерския му костюм от раменете до кръста.

Сините му очи пламнаха от ярост и едва не заблъска с длани по кормилото. Но навреме си спомни за сеансите за справяне с гнева, на които го бяха изпратили преди няколко години. Онази психотерапевтка бе наблегнала върху техниката за обуздаване на опустошителния му гняв: да преброи до десет, да диша дълбоко със стиснати до болка юмруци, докато си представя, че стиска портокали.

Стискай портокалите — сякаш чуваше да му диктува успокояващият й глас. — И после изцеди, изцеди, изцеди сока.

Реши да изпробва метода. Стисни и изцеди. Стисни и изцеди.

Пръскачката отново обля форда и опръска лицето му през отворения прозорец.

— Ще ти покажа как се овладява гневът, шибана кучко! — озъби се той и стовари крака си върху педала за газта.

Разпръсквайки чимове и парченца от каменната настилка, фордът полетя напред през гаража и се заби в задната стена с петдесет и шест километра в час. Трясъкът отекна като бомба, избухнала в телефонна кабина. Във въздуха наоколо полетяха отломки и се извиха облаци прах.

Успя да се добере до стартера покрай издулата се въздушна възглавница, изключи двигателя и се измъкна от седалката. Възцари се приятна, успокояваща тишина, като се изключи съскащият радиатор и приглушените струи от изскачащите пръскачки по моравата.

— Това ще ти е за урок — изрече.

И замря.

Ще я научи… Учител.

Да, това беше — съвършеното име, което търсеше!

— Ерика, най-после да свършиш нещо полезно — тихо додаде той.

Измъкна смартфона от измокреното си сако и го включи.

Най-отдолу в манифеста за мисията му, под „С най-добри пожелания“, дописа върху светещия екран: Учителя.

За последен път провери името на получателя на съобщението, за да е сигурен, че е правилно изписан адресът на „Ню Йорк Таймс“.

След което натисна бутона за изпращане.

Прибра смартфона в джоба си и пое надолу по елегантната извивка на алеята към чакащото го беемве.

Не беше за вярване. Най-после го постигна.

Той беше Учителя, светът — неговите ученици. Наближаваше началото на първия учебен час.

5.

Учителя остави беемвето 720Li в основната зона за паркиране в Локъст Вали, край жп гарата на Лонг Айланд, между спортен мерцедес SL600 и рейндж роувър HSE. Дори колите в Локъст Вали подсказваха колко заможни бяха тузарските му съседи.

Изключи двигателя и провери сакото, проснато на задната седалка, за да изсъхне. Топлото слънчево време помогна за възстановяването на елегантния вид на финия плат. Никой нямаше да забележи малките следи от влагата.

Доброто му настроение отново се върна. Всъщност дори се чувстваше страхотно. Нещата се подреждаха според желанията му. Усещаше се като бог. Започна да си подсвирква първата ария от „Идоменей“ на Моцарт, грабна куфарчето „Луи Вюитон“ от седалката до шофьора и излезе от колата.

Когато наближи платформата, забеляза висока бременна жена, която буташе детска количка.

— Позволете ми да ви помогна — заговори я той.

Със свободната си ръка хвана предната ос на количката и я вдигна, за да изкачат стъпалата. Количката беше от онези сложни модели „Бъгабу“, скъпи както всичко тук наоколо. Самата майка също изглеждаше великолепно. Главозамайващо привлекателна блондинка, малко над тридесетте, с гривна с диаманти, проблясваща ослепително на дясната й китка. Не забелязваше ли, че гърдите й на практика бяха изскочили от плътно прилепващата блуза, опъната над издутия й корем, запита се той. Да, отговори си сам. Всичко в нея беше много примамливо — точно както го харесваше.

Усмихна се, когато тя огледа преценяващо костюма му „Живанши“, обувките „Прада“ и загорялото му лице с изсечени черти. Разбира се, че остана впечатлена. Имаше представителен вид на мъж с много пари, безпогрешен вкус и дързост. Рядко срещана комбинация.

— Много ви благодаря — промълви тя и отклони поглед към спящото момченце с ангелско лице в количката. — Можете ли да си представите — вчера се прибрахме от Малдивите, днес по обед имам среща в ресторанта „Джийн Джорджс“, която просто не мога да отменя, а по време на полета бавачката ни напусна. Трябваше да я оставя там. — Сниши глас и продължи със закачлив, почти заговорнически тон: — Не искате ли да си купите едногодишно бебе?

Учителя остана задълго загледан в очите й. Беше от онези погледи, които намекваха, че той е всичко, което си е представяла, и още много, много повече. Устните й леко се разтвориха, докато го гледаше унесено.

— Бих го наел за час или два, но само ако майка му върви с него — отвърна й той.

Младата красавица се изви гъвкаво като котка и му се усмихна игриво.

— Вие определено сте едно лошо момче, нали? — рече тя. — Ходя в града два-три пъти седмично, обикновено по това време и винаги сама. Може би отново ще се срещнем, лошо момче. — Съществото, олицетворение на елитна модерна майка, му смигна, след което се понесе нататък на отворените си обувки „Шанел“, демонстрирайки дългите си здрави нозе и заоблени бедра.

Учителя остана там, напълно озадачен. Лошо момче? Със забележката си искаше да засегне тази курва, да я засрами като позор за човешкото достойнство. Нима сарказмът му не беше ясен? Тя очевидно не го бе проумяла.

Беше достатъчно ясен. Проблемът беше, че не можеш да засрамиш някого, който няма срам.

Имаше период в недалечното минало, когато би използвал страхотния си чар, за да й вземе акъла и да я замъкне в някой хотел, за да се отдаде на садистичната си похот, още повече възбуден от бременност й.

Но онзи мъж вече го нямаше и никога повече нямаше да го има — беше някой, останал назад в прахта, докато той напредваше по пътя, който щеше да го превърне в Учителя.

Сега му оставаше само да си представи как я пребива до смърт с количката „Бъгабу“.

Тътенът от пристигналия влак на метрото към центъра на Ню Йорк отекна в ушите на Учителя. Тежката композиция леко разтърси бетонната платформа под краката му.

— Всички да се качват! — провикна се кондукторът от разтворилите се със звън врати.

„Следващата спирка — помисли си Учителя, като се присъедини към другите пътници във вагона — има страхотно име: Откровение“.

6.

Един час по-късно Учителя стъпи на платформата на спирката на Тридесет и четвърта улица, където се пресичаха втора и трета линия на метрото. Беше в разгара на пиковия час, осем и половина сутринта. От единия си мрачен край до другия бетонното островче бе претъпкано с всички видове човешки отрепки.

Отиде до предпазната линия по края на платформата, близо до южния край, откъм центъра на града. От дясната му страна се мотаеше някакъв безделник, вонящ като канализационна шахта, а от лявата млада жена — от ония, които не познават друг транспорт, освен метрото — шумно бъбреше по мобилния си телефон.

Учителя се опита да не обръща внимание и на двамата си съседи. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Но докато това му се удаде с бездомника, се оказа невъзможно да заглуши гласа на безсрамната млада кучка, наказваща околните с подробности от досадния си, безсмислен живот.

Следеше я само с периферното си зрение. Беше на осемнадесет или деветнадесет, висока и слаба, но също като пискливия й глас, цялата й външност бе предназначена единствено за да привлича вниманието на околните: мургав тен, избелена до неестествено бяло коса, огромни слънчеви очила и розов възкъс моден суичър с качулка, разкриващ диаманта на пъпа й, а отзад — една от онези тъпи татуировки, точно над задника й.

Заставен да слуша брътвежите й за операцията от херния на чистокръвния й дакел, излизащи от натъпканата й с бийгъл с лук уста, той, без да иска, все повече и повече се навеждаше към вонящия скитник.

В далечината на тънещия в мрак тунел просветнаха двата фара на идващия влак на метрото. Учителя си отдъхна — скоро щеше да се отърве от мимолетното мъчение.

Но куклата „Барби“ в човешки облик пристъпи по-близо до ръба на платформата, като пътьом го забърса с лакът. От нагризаната й закуска изпадна късче топено сирене и се пльосна точно върху бомбето на обувката му „Прада“.

Той се втренчи невярващо — отначало към обувките си за шестстотин долара, после към нея, докато очакваше извинението й. Само че потънала в просташката празнота, която наричаше свой живот, тя или не забеляза, или въобще не й пукаше, че бе обидила едно дружелюбно човешко същество.

Внезапно почувства лекота в стомаха си — омраза и презрение, простиращи се отвъд обикновения гняв.

Но също толкова бързо се превърнаха в жалост. Тъкмо хората като нея трябваше да образова.

Направи го! Веднага! Това е чудесна възможност. Започни мисията! — връхлетя го вълна от гласове в главата му.

„Но Планът — възрази той. — Не трябва ли да се придържам към Плана?“

Не може ли да грабнеш шибания бонус, когато ти падне, задник такъв? Импровизирай, завладявай, забрави ли? Веднага!

Учителя затвори очи.

„Много добре — каза си. — Така да бъде“.

Младата жена едва ли тежеше повече от четиридесет и пет килограма. Достатъчно бе само да я тласне леко с бедрото си, за да я изхвърли извън ръба на платформата.

Прекалено шокирана дори да се разкрещи, тя размаха ръце в празното пространство, преди да пльосне татуирания си задник върху релсите, на метър и двайсет по-долу. С изящен синхрон мобилният й телефон тупна до нея точно в същия миг, щом влакът се зададе.

„Да!“, помисли си Учителя. Това бе предзнаменование — безупречно начало!

Сега тя крещеше с пълно гърло. Устата й зееше широко. Можеше да побере топка за тенис. За пръв път в живота й, вместо лигави тъпотии, от гърлото й се изтръгна нещо непринудено, човешко. „Поздравления — каза си той. — Не вярвах, че ще го направиш“.

Но не биваше да показва задоволството си.

— О, боже мой! Тя скочи! — провикна се.

Тя се опитваше трескаво да се измъкне от релсите с треперещите си ръце, но краката й не помръдваха. Може би се беше ударила лошо при падането. Той успя да чуе думите малко преди да бъдат удавени от грохота на връхлитащия влак:

— Помогнете ми! Някой да ми помогне, моля ви! Господи…

„Жалко, че изгуби телефона си. Можеше да извикаш помощ!“, искаше му се да й изкрещи вместо отговор. Знаеше, че трябва да се махне, но лазещата глезла и изумената разнолика тълпа бяха твърде приятна гледка, за да се лиши от нея.

И тогава буквално от нищото се появи спретнато облечен латиноамериканец на средна възраст. Той на мига избута хората и се хвърли към релсите. Сграбчи момичето чевръсто — като пожарникар, сякаш цял живот тъкмо това бе правил.

Което означаваше, че може да е ченге.

В същия миг някой в тълпата извика:

— Тя не скочи — той я блъсна! Онзи, с костюма!

Учителя моментално извърна глава в посоката на гласа. Една съсухрена приведена старица със забрадка сочеше към него.

Хората от платформата се струпаха до ръба и обкръжиха героя и момичето. Приближаващият влак изсвири, а изпод колелата се разхвърчаха огнени искри заради рязко натиснатите спирачки. Беше на не повече от седем метра от младата жена, когато гората от ръце, протегнати за помощ, я измъкнаха на безопасно място върху платформата.

— Ти! Ти я блъсна! — разпищя се старицата, все още сочейки към Учителя.

„Сигурно се шегуваш“, помисли си мъжът, напълно вбесен. Не само че Белият рицар се появи изневиделица и я спаси, но сега някакво скапано бабе го бе видяло. Засърбяха го ръцете да грабне и нея и да я хвърли под все още движещия се влак.

Но вече всички глави се бяха извърнали към него. Той пусна в ход най-очарователната си усмивка и притисна показалец към слепоочието си.

— Тя е откачена — изрече и се отдръпна назад.

Ала вместо да се качи във вагона, той се обърна и закрачи най-нехайно. Хората продължаваха да го гледат, но никой не се осмели да предизвика изискан мъж като него заради обвинението на една жалка старица.

Но щом стигна до стълбите, той ги изкачи забързано и се огледа за преследвачи, просто за всеки случай. Невероятно, къде се дяна прословутата апатия на нюйоркчаните от доброто старо време? Истински позор!

Все пак имаше какво да научи от експериментите. Сега знаеше, че за нищо на света не бива да се отклонява от Плана, независимо колко голямо бе изкушението.

Учителя примигна, когато се озова в различния свят над земята. Тая сутрин, както винаги, Седмо авеню бе претъпкано с хора — хиляди, десетки хиляди.

Добро утро, ученици, безмълвно си каза той, докато се насочваше към водопада от светлини на Таймс Скуеър.

7.

Повече от час ми отне измиването, бърсането, раздаването на лекарствата на децата и настаняването им по леглата. Напъхах се под завивките едва след четири сутринта. Навън, през прозореца на спалнята ми, небето вече започваше да просветлява над Ийст Сайд.

Къде остана времето, когато намирах нощното бдение за забавно? Това беше последната ми мисъл, преди да потъна в мъртвешки сън.

Сякаш някой щракна с пръсти, когато очите ми отново се отвориха. Цяла соната от кашляне, кихане, подсмърчане и оплакване от ранното събуждане ехтеше с пълна сила пред отворената врата на спалнята ми. На кого, по дяволите, му трябваше будилник?

Да си самотен родител е тежко по много причини, но докато лежах, вперил поглед в тавана, осъзнах кое е най-лошото: че няма кой да ме смушка с лакът в ребрата и да промърмори:

— Твой ред е.

Някак си успях да се изправя. Още две от децата се бяха разболели: Джейн и Фиона бяха в банята, за да се присъединят към повръщалнята Бенет. Внезапно ме осени откачена, но приятна фантазия — може би всичко е само кошмар.

Но тя продължи само секунди, после чух как шестгодишният ми син Трент простена от спалнята си. Сетне той избъбри смразяващо предупреждение — най-лошото, което може да сполети някой родител.

— Мисля, че ще повърна — потрепери тънкият му гласен.

Втурнах се към кухнята тъй забързано, че хавлията ми се развя зад мен като пелерината на Батман. Извадих кесията от кофата за смет и спринтирах обратно до стаята на Трент с празната кофа в ръка — и отворих вратата тъкмо когато той вече повръщаше от горното легло.

Предположенията на Трент се оправдаха. Стоях безпомощен, докато се чудех кое бе по-голямото зло. Това, че изстреляното като снаряд повръщано бе съсипало пижамата му, чаршафите и килима. Или че съм принуден да наблюдавам поредната зловеща сцена от „Екзорсистът“.

Подхванах го внимателно под мишниците и го вдигнах от леглото, като изтърсих остатъците от повръщаното върху пода. После, както си беше разплакан, го отнесох под душа. Идеше ми и аз да ревна. Нямаше да помогне, но ако споделях страданията си с останалите, поне нямаше да се чувствам така самотен.

През следващия половин час, докато раздавах на децата тиленол, джинджифилова лимонада и бисквити против повръщане, се питах каква бе процедурата за обявяване на бедствие от национален мащаб. Знаех, че обикновено се използваше за определени географски райони, но моята фамилия съставляваше значителна част от населението на Роуд Айланд, най-малкия от всичките петдесет щата.

На всеки пет минути проверявах Криси, нашето бебче. Тя още излъчваше повече топлина от радиатора. Това означаваше, че телцето й се бореше с вируса, или нещо подобно? Или трябваше да го възприемам по друг начин — колкото по-висока е температурата, толкова повече трябваше да се тревожа?

Къде беше Мейв, за да ми обясни по нейния сладък, но разумен начин какъв точно идиот съм?

Раздиращата кашлица на Криси отекваше като гръмотевица в ушите ми, но когато се опита да заговори, гласецът й бе като немощен шепот.

— Искам мама — ревна тя.

Аз също, мила — казах си, като направих единственото, което можех: да я гушна в прегръдката си. — И аз искам нашата мама.

8.

— Тате? — повика ме петгодишната ми дъщеря Шона, докато ме гледаше от вратата на кухнята. През цялата сутрин ме следваше по петите като предан адютант, доставящ рапортите от фронтовата линия до обречения на поражение генерал. — Тате, свършили сме портокаловия сок… Тате, на Еди не му харесва фъстъченото масло.

Вдигнах ръка да ме изчака, докато се взирах отчаяно в микроскопичния надпис на санскрит върху шишето с детски сироп за кашлица. За кого от пациентите ми трябваше? Опитах се да си спомня. Аха, за Криси. Една чаена лъжичка за деца от две до пет години или за човек с тегло под двадесет и един килограма, успях да дешифрирам най-важното. Нямах ясна представа колко тежи тя, но тъй като беше на четири и половина, реших да й дам една лъжичка.

— Тате? — отново ме повика Шона точно когато таймерът на микровълновата печка започна да пищи като ядрен реактор на прага на избухването му. В суматохата с грижите за болните и изпращането на здравите на училище нашето домакинство се бе озовало в състояние на тревога от трета степен, само с две степени под максималната бойна готовност.

— Да, скъпа? — провикнах се, за да надвикам шумотевицата, докато се оглеждах за пластмасовата чашка за отмерване на дозите от сиропа, изчезнала без никакво предупреждение.

— Еди си е обул чорапи от два различни цвета — обяви тя тържествено.

Прихнах от смях и едва не изпуснах сиропа за кашлица. Но тя изглеждаше толкова сериозна, че трябваше да изобразя строга физиономия.

— С какви цветове? — заинтересувах се.

— Черен и син.

Най-после нещо по-просто, като за мен.

— Всичко е наред — уверих я. — Дори е много готино. Той е истински моден законодател.

Отказах се да търся чашката за измерване на сиропа — в момента можеше да е къде ли не по планетата — и започнах да се оглеждам за някакъв заместител. Блуждаещият ми поглед попадна върху най-големия ми син — Брайън, който закусваше с овесена каша на кухненската маса, само на метър от мен.

— Хей! — възмутено викна той, като му измъкнах лъжицата от ръката.

— Всичко е позволено в любовта и особено на война — обясних му, докато избърсвах неговата лъжица в хавлията си.

— Каква война? Господи, та аз само се опитвам да си изям закуската.

— Сърбането много върви с овесената каша. Опитай. Тъкмо наливах дозата от сиропа, когато забелязах как в кухнята надвисна напрегната тишина.

— Добро утро, Майк — обади се зад мен Мери Катрин. — Какво си мислиш, че правиш с тази лъжица?

Опитах се да я даря с най-топлата си усмивка, докато се мъчех да измисля някакъв отговор.

— Хм, чаена лъжичка си е чаена лъжичка, нали? — започнах аз.

— Но не е за лекарства. — Мери Катрин остави пазарската чанта на плота и измъкна нова кутия с детски сироп за кашлица. — Това използва цивилизованото човечество — поясни, като извади мерителната чашка и ми я подаде.

— Тате? — отново се обади Шона.

— Какво искаш да кажеш? — запитах я за хиляден път тази сутрин.

— Много си задръстен! — И се втурна по коридора, кискайки се.

Задръстен или не, но никога досега в живота си не съм се радвал толкова много да видя някого, както Мери Катрин в момента.

— Ти се заеми с лекарствата — казах й, докато вземах кофата, пълна с повръщано. — Аз ще продължа с почистването на мръсотията.

— Добре — кимна ми тя и внимателно наля от сиропа за кашлица в чашката. После ми я подаде с дяволита усмивка. — Не искаш ли и ти една доза, за да се ободриш?

— Щом казваш. Но ще е по-добре да я прокарам с една бира.

— Още е рано за бира, но ще ти направя кафе.

— Ти си истинско съкровище, Мери — въздъхнах аз.

Докато се провирах покрай нея в стесненото пространство на кухнята, внезапно ме озари откритието, че тя е едно топло и прекрасно чудо. Може би беше прочела мислите ми, защото ми се стори, че видях как се изчерви, преди да се извърне припряно.

Беше донесла и цяла камара продукти, включително пакет хирургически маски. Въоръжихме се с тях и останалия един час посветихме на лечението на болните. Всъщност, като казвам ние, имам предвид нея. Докато се придържах към ролята си на обикновен помощник, изпразвайки кофата и подменяйки чаршафите, тя се погрижи за раздаването на лекарствата и за приготвянето на оцелелите за училище.

Само след двайсетина минути стенанията на умиращите секнаха, а здравите бяха строени в предната стая, подравнени, измити, сресани и дори с правилно подбрани чорапи. Моята лична Флорънс Найтингейл бе направила невъзможното. Лудницата почти изцяло беше под контрол.

Почти. По пътя към вратата Брайън, най-големият ми син, внезапно се преви одве и се хвана за корема.

— Ох, никога не съм се чувствал толкова сгорещен — простена той.

Мери Катрин не се поколеба нито за миг. Притисна опакото на дланта си към челото му, за да провери температурата му, след което леко плъзна пръсти отстрани по ухото му.

— Болен си, ама от грипа „не ми се ходи на училище“. Мислиш ли, че не знам за днешното ти контролно по математика? Размърдай се, симулант такъв! В тази къща си имам достатъчно грижи, за да се занимавам с твоите номера.

Като излязоха, направих нещо, което бях отписал от графика си за тази сутрин. Усмихнах се с наистина добро настроение.

Националната гвардия може най-спокойно да се разпусне, казах си. В безнадеждни ситуации човек се нуждае само от една млада и симпатична ирландка.

9.

В единадесет предобед Учителя влезе в Брайънт Парк зад Нюйоркската библиотека. Все още изпреварваше графика си за днес. Спря се пред главната си квартира — апартамент под наем в квартала от Манхатън, известен с впечатляващото име Хелс Китчън (Кухнята на ада). Щом се прибра, първата му грижа бе да промени външността си от главата до петите. Вместо ролекса, взе спортния часовник „Касио“. Смени и костюма „Живанши“. Сега носеше слънчеви очила, шапка с емблемата на „Джетс“, тренировъчна оранжева фланелка с надписа на „Мете“ и широки жълти шорти за баскетбол.

Никой не би могъл да разпознае в него елегантния бизнесмен, който тази сутрин бе тласнал онази безполезна кучка върху релсите в метрото. За успеха на мисията му най-важни бяха скоростта и изненадата. Трябваше да напада мълниеносно — като кобра, да се промъква и измъква, преди някой дори да е разбрал, че е бил там. Сливай се с тълпите, използвай ги като жив щит. Да се възползва от многото нива на приличащата на лабиринт плетеница от улици в Манхатън. Пълна промяна на външността, след което — нов удар.

Намери в парка свободен сгъваем стол, извади от джоба смартфона си „Палм Трео“ и извика на екранчето друг жизненоважен документ, съхранен в паметта му. Манифестът за мисията му се придружаваше от Плана, съдържащ четиринадесет страници с всички задачи, които трябваше да изпълни. Прегледа го до последната, най-важната страница — дълъг списък с много точки и подточки. Почти изпаднал в транс, той го изчете бавно, като мислено проверяваше всяка възможност и си представяше нагледно как ще извърши всичко, спокоен, съсредоточен, безупречен.

За пръв път научи колко е важно да може да си представя нещата още като питчър в бейзболния отбор на Принстън. Не можеше да се каже, че притежаваше специална дарба — само имаше силен удар с дясната ръка и още в началото на деветдесетте се утвърди като способен питчър. Но неговият треньор му помогна да усвои умението да преодолява редиците на противниковия отбор, като си представя мислено всеки пробив с подробности.

Този треньор го научи и на няколко техники за поваляне на играчите срещу него. Едната хватка се състоеше в плавното подаване, което му помагаше да изглежда по-бърз. Другата се свеждаше до устремното връхлитане напред, което му спечели заслужената репутация на водач на нападението.

Но тъкмо това допринесе да го изритат от отбора още в първата учебна година. Толкова устремно налетя на един рус женчо от Дартмут, че счупи каската му и му причини мозъчно сътресение. Отборът на Дартмут го обвини, че е действал съзнателно, защото онзи задник беше навлязъл много навътре в отбраната на противника. Публиката се разкрещя и започна да напуска стадиона.

Бяха прави за това, че Учителя нарочно събори онзи мексикански мангал, но грешаха за причината. Това, което го вбеси, беше готиното гадже на мексиканеца, което седеше на предния ред, подскачаше и шумно го поздравяваше при всеки сполучлив удар. Задник като оня не заслужаваше такова сладко парче. Затова Учителя реши да й покаже на какво е способен истинският мъж.

Усмихна се при този спомен. Това беше последният му мач, но най-добрият в живота му. Счупи носа на треньора на Дартмут, застанал до трета база, и едва не откъсна ухото на техния кетчър. Ако си решил да наказваш, така трябва да правиш. Лошото бе, че никога повече не видя онова момиче. Но то сигурно ще го помни до края на живота си.

Учителя с усилие се съвзе от унеса и прибра смартфона на сигурно място в джоба на шортите си. Изправи се, протегна се лениво, после се наведе и зае стартова стойка на спринтьор, със заровени в чакъла пръсти.

Сега започваше своята игра. Време беше да се заеме за работа.

В главата му отекна изстрел на въображаем стартов пистолет.

Когато се впусна в спринт, чакълът се разхвърча изпод силните му нозе.

10.

Стъпка номер едно от Плана беше да създаде димна завеса. Учителя тичаше по паважа между Четиридесет и първа и Четиридесета улица, когато съзря великолепна възможност — бизнесмен на средна възраст, пресичащ неправилно Шесто авеню.

Нападай мълниеносно, като кобра, напомни си той и тутакси промени посоката на бягане.

Връхлетя върху костюмирания непознат като защитник, решил да блокира пътя на противниковия нападател. Преметна ръка през врата му и го повлече към завоя.

— Хей! Какво, по дяволите, правите… — ахна мъжът и опита да се освободи от хватката му.

— Ще пресичаш на зелено, а не преди това — изтананика му Учителя и го тръшна на паважа. Дръж се като човек, а не като жалко животно.

Втурна се нататък и след секунди отново бягаше с максимална скорост, напрегнал мускулите на ръцете си, нащрек за следващата си мишена. Забеляза доставчика на някакъв азиатски ресторант, забързан в южна посока по отсрещния тротоар, разблъскващ другите пешеходци, докато се клатушкаше сред тълпата.

Учителя веднага се извърна, втурна се пред прииждащите коли, за да прекоси улицата, сподирян от симфония от ехтящи клаксони, скърцане на спирачки и обилни крясъци.

Торбите с храните от доставката се разлетяха като ято подплашени гълъби, когато той се нахвърли върху доставчика и го стисна за гърлото.

Къде си се разбързал толкова? — изкрещя му в лицето Учителя. — Това тук е тротоар, а не писта за бягане. Покажи малко от шибаната си любезност. Ще го направиш ли за мен?

Отново се завтече напред, като ходилата му едва докосваха уличната настилка. Беше невероятен, непобедим. Можеше да изтича до фасадите на каньона от остъклени офис кули и да ги срути. Можеше да тича вечно.

— Ще ви раздрусаме! — изкрещя той в смаяните физиономии на минувачите припева от песента We will, we will rock you! на „Куин“. Винаги я бе ненавиждал, но точно сега му беше времето да я подпява.

Хората се спираха и го зяпаха изумено. Постоянно присъстващите по улиците умници — като продавачите на хотдог, очакващите повикване от диспечерите си таксиджии и куриерите на велосипеди — благоразумно му правеха път.

Трудно бе да привлече вниманието на хората по претъпканите улици на Манхатън, но той се справяше блестящо.

Отраженията от тъмните стъкла по фасадите на чудовищно високите небостъргачи се изливаха надолу към него като водопад. Лицето му се изкриви от широка усмивка, очите му се наляха със сълзи от щастие.

Наистина се справяше. След цялото това планиране и преодоляването на всичките препятствия най-после бе време за шоу.

Изскочи на завоя на широкото авеню и се затича колкото можеше по-бързо към дърветата в Сентръл Парк.

11.

Двайсет минути по-късно Учителя излезе от Сентръл Парк и продължи към Горен Ийст Сайд. Макар че беше пробягал повече от тридесет преки, дори не беше задъхан. Прекоси лъскавото Пето авеню и продължи на изток по Седемдесет и втора улица.

Накрая спря пред страхотна четириетажна сграда с невероятно красиви орнаменти на югоизточния ъгъл на Седемдесет и втора и Медисън авеню — най-представителния магазин „Поло“ от търговската верига на Ралф Лорън. Невероятно бижу.

Първата истинска мишена.

Учителя погледна часовника си, за да се увери, че не изостава от графика, после се огледа нагоре и надолу по страничната улица и авенюто. Никъде не се виждаха ченгета, което не беше изненадващо. Този магазин се намираше в центъра на най-гъстонаселения район в града. Около петдесетина полицаи — или може би по-малко заради ползващите болнични или отпуски — се грижеха за безопасността на повече от двеста хиляди души. „Дано имам късмет“, пожела си Учителя.

Отвори блестящата месингова врата на магазина и влезе вътре.

Огледа се и остана впечатлен от персийските килими, полилеите и картините с маслени бои по високите пет метра стени, облицовани с махагонова ламперия. Не беше като евтиния супермаркет „Кей Март“ в неговия квартал. Сред антиките и цветята с артистична небрежност бяха разхвърляни плетива от кашмир и скъпарски ризи. Общото впечатление беше, че се е озовал сред фамилията на милиардерите Вандербилт, разопаковащи багажите си след прекараното в Европа лято.

С една дума — отвратително. Изкачи се по широките стъпала с махагонови перила, водещи към сектора за мъжка мода.

Зад витрината в ретро стил, пълна с огърлици, стоеше мъж със зализана коса и безукорно скроен костюм е жилетка. Едва повдигна вежди, но само колкото да покаже презрението си към размъкнатия простак, приближаващ се към щанда му.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изрече той със снизхождение, граничещо с презрение. Учителя знаеше, че ако отговори „Да“, продавачът ще прихне от смях.

Затова само се усмихна.

— Да не би да се изразих прекалено сложно, сър? — продължи да опява злобното копеле. После престана да се преструва на много изискан и заговори лоста по-грубо, по-естествено, като всеки обитател на Бруклин: — Задници като теб обикновено изхвърляме навън. По-добре ще е да се завлечеш в някой евтин битак.

Учителя все още мълчеше. Вместо да проговори, той дръпна ципа на малък пакет и извади два предмета, които приличаха на пакети „Чийз Дудълс“. Всъщност бяха тапи за уши, използвани в стрелбищата. Без да бърза, нагласи едната в лявото си ухо.

— Моля да ме извините, сър, но не знаех, че се нуждаете от слухов апарат. Все пак, ако нямате намерение да купувате нещо, опасявам се, че ще трябва да ви помоля да си тръгнете.

Учителя се спря, все още стиснал между пръстите си втората тапа за уши, докато най-после заговори:

— Всъщност съм дошъл да ти дам един урок.

— Ти ще ми дадеш урок?

— Урок по умението да се продава — поясни Учителя, имитирайки презрителния тон на келеша от другата страна на щанда. — Ще пожънеш много повече успехи, ако се научиш да се отнасяш с уважение към клиентите си. Гледай как трябва да се прави.

Той си постави втората тапа за уши, след което пак бръкна в пакета и извади добре смазан пистолет.

— А пък тук имаме — продължи, докато гласът му достигаше приглушено в ушите му — този „Колт М-1911“, полуавтоматичен, четиридесет и пети калибър. Желаете ли да го изпробвате върху себе си, сър? Твърдо вярвам, че ще останете впечатлен от действието му.

Сетне издърпа предпазителя и зареди патрона.

Устата на продавача зейна от изненада. Устните му потрепнаха, докато пелтечеше някакви думи, които Учителя едва чуваше.

— Ох, боже мой… ужасно сссъжалявам… — Меката му ръка с добре поддържан маникюр се стрелна към касата и дръпна чекмеджето с парите. — Моля, вземете всичко…

Но другата му ръка също се помръдна под тезгяха, несъмнено, за да се добере до бутона за алармената сигнализация.

Учителя го очакваше. Дръпна спусъка и първият залп от куршуми четиридесет и пети калибър проехтя като взрив на пръчка динамит, пръсвайки стъклената витрина на хиляди дребни парчета. Отекна като удар по чинели. Продавачът изкрещя и отскочи рязко назад, притиснал до гърдите си осакатената си окървавена ръка.

— Не съм дошъл да вземам — тихо поясни Учителя. — Тук съм, за да ти дам нещо, за което си копнял през целия си живот, но те е било страх да го поискаш. Нарича се изкупление. И изпразни остатъка от пълнителя в гърдите на продавача.

Докато го гледаше как полита назад, с безпомощно разперени крайници като халосан от гигантски чук, Учителя изживя най-наелектризиращия момент в живота си.

Скоро щеше да има още.

Презареди колта с плавни, заучени движения, докато бързаше надолу по стъпалата. Щом стигна до вратата, забеляза още един продавач, присвит в стол, тапициран с кашмир. Мъжът беше изпаднал в шок. Трепереше, прекалено ужасен, за да закрещи за помощ.

— Ти си свидетел на исторически момент — осведоми го Учителя и потупа по главата подсмърчащия глупак. — Завиждам ти.

Отвори вратата достатъчно широко, за да може отново да огледа улицата, после излезе от магазина и се смеси с пешеходците по Седемдесет и втора улица. И за миг изчезна в тълпата. Но сега се насочи право към западния край на улицата, където спря първото такси, което видя. Каза на шофьора с тюрбан да го откара до автогарата на пристанището, след което се отпусна на задната седалка и извади смартфона си „Трео“.

Продавач от „Ралф Лорън“ беше първият надпис, който се появи на екрана. Изтри го от списъка и провери часовника си. Акцията беше отнела само три минути от началото до края, а освен това успя да хване такси веднага на излизане — всичко мина по-гладко, отколкото се бе надявал.

Не беше само Учителя. Беше Човекът.

12.

В девет и половина тази сутрин позвъних в службата, за да си взема почивен ден. Не беше нещо сложно. Ако половин дузина болни деца не са семейна криза, тогава какво би било? След като двамата с Мери Катрин се уверихме, че болното войнство е преброено и обслужено, направих нещо, което от една седмица не си бях позволявал. Нахлузих червената тениска и два пуловера, после излязох да потичам.

Както обикновено, се насочих към мавзолея на Грант на ъгъла на Сто двадесет и втора улица и Ривърсайд Парк. Сигурно само някакво чудо би ме накарало да приличам на стройния централен защитник от манхатънския колеж „Джаспър“, какъвто бях някога, но през целия маршрут се стараех да поддържам равномерно, доста бързо темпо.

Грижливо избягвах будките с вестници, които щяха да ме затрупат с новини за издънката от миналата нощ. Поне никой не защрака с фотоапарат в лицето ми. Това бе най-хубавата ми сутрин от доста време насам.

Като се прибрах у дома, се заех с най-належащата задача — да пъхна банкнота от един долар под възглавницата на Фиона заради зъбчето, което вчера бе изгубила. Снощи, в суматохата, бях забравил за него. Този забавен обичай, както и още много други, бе поизоставен, след като загубихме Мейв.

Сварих си кафе и продължих с по-маловажните задачи — като плащането на сметките по интернет. Понеже разполагах с малко свободно време, оставих мислите си да блуждаят, докато се занимавах с домашни задачи. Беше страхотно и аз да помързелувам малко за разнообразие, като избягал от час ученик. Може би трябваше да се чувствам виновен за всички доклади за инциденти, които трябваше да попълня, но що се отнасяше до мен, можеха да се напишат сами. Бях си у дома с близките си, усещах любовта им и бях безкрайно радостен да се грижа за хора, които не се опитваха да ме убият.

Отново, за пореден път — може би за милионен, — се замислих за това как напоследък се пека на два огъня, направо изгарям. Това, на свой ред, ме накара да се замисля за предложенията за работа, които получих през последните месеци, след като нашумелият инцидент със заложниците в катедралата „Сейнт Патрик“ ме превърна в нещо като знаменитост сред полицаите.

Най-добрата перспектива беше предложението за ръководител на охраната в Ей Би Си. Длъжността изискваше координиране на мерките за сигурност на местните новинарски студиа на Кълъмбъс авеню и Шестдесета улица. Преместването нямаше да ме затрудни, работното време бе напълно приемливо, а заплащането беше двойно повече от сегашното.

Но ми оставаха още пет години, за да получа пенсия за двадесетгодишен стаж, пък и честно казано, все още не желаех да си върна значката. Основният проблем бе, че си обичах работата като полицай, особено като детектив в отдел „Убийства“. Там си бях на мястото.

Обичах обаче и семейството си, което сега повече от всякога се нуждаеше от мен. Работа, която би ми позволила да си бъда у дома всяка вечер и всеки уикенд, щеше да бъде като божи дар, пък и заплатата беше по-голяма. Какво да правя?

Както обикновено, не можех лесно да взема решение. Като свърших с плащането на сметките и още малко друга работа, наобиколих болните си хлапета и ги настаних пред телевизора, за да гледат играта с Хари Потър.

Тогава звънна мобилният ми телефон. Имах предчувствието, че новините нямаше да са добри. Все пак не можех да не се обадя.

— Майк Бенет слуша — казах аз.

— Здрасти, Майк. Обажда се Мариса Уайът. Ще изчакаш ли малко, за да те свържа с комисар Дейли?

Изправих се, примигвайки. Знаех, че това лично обаждане, след хаоса от миналата нощ, може да означава само мъмрене. Но защо от кабинета на комисаря? Какво можеше да иска той от мен? Нима вестта за провала в Харлем толкова бързо бе стигнала до шефовете?

— Майк, чуваш ли ме? — попита Дейли.

Познавах го от двете заседания с ръководството, на които бях поканен. Изглеждаше прям, доколкото въобще можеше да се намери такава личност в двореца на загадките, какъвто представляваше Градското полицейско управление. Може би бъдещето ми щеше да се реши още сега.

— Здравейте, комисарю — поздравих го. — Няма думи, с които да изразя съжалението си за случилото се снощи…

— По-късно ще говорим за това — прекъсна ме той рязко. — Искам те тук, и то веднага. Странни събития се случиха през тази иначе тъй хубава сутрин. Две психарски нападения, включително и блъсване на млада жена пред влака в метрото. После грозна стрелба в магазина „Поло“ на Ралф Лорън на Медисън авеню… само преди четвърт час. Понеже днешният ден заплашва да се превърне в катастрофа, а ти си единственият бивш шеф на Отряда за бързо реагиране при катастрофи, избрах теб да координираш нашия екип.

„По дяволите!“, изругах мислено. Не беше на добро. Комисарят сигурно е прегледал служебното ми досие. В един друг живот, когато още бях ерген, бях посветил известно време на работата в Отряда за бързо реагиране при катастрофи — екип за скоростни действия към ФБР, подпомагащ разследването на бедствия, особено онези, в които имаше криминален елемент.

Но да ме нарича шеф на отдела бе абсурдно. Заради ирландската ми дарба да убеждавам шефовете ме бяха сложили на преден план, за да разконцентрирам вниманието, докато истинските герои — моят екип от съдебни медици, техниците по огледите на местопрестъпленията и клиничните психолози — вършеха реалната работа, допринасяйки за добрата ми репутация.

— Хайде сега, комисар Дейли. Това беше много отдавна. Признавам, че през един период на временно умопомрачение работих няколко години за федералните, но не може да го използвате против мен. — Освен това в Деветнадесети участък нямаха ли си други детективи?

— О, да, мога. Ти си моята звезда, Майк, независимо дали ти харесва или не. Освен това и ти ще намажеш — ще бъдеш много ангажиран и няма да пишеш доклади за събитията в Харлем, нито ще се разправяш с медийните чакали. Точно сега информационният отдел е подпален от искания за интервюта с теб.

Прекрасно разбирах, че истината беше съвсем друга: Дейли не искаше някой да се разбъбри пред медиите за снощните събития, преди всички улики да са обработени. Но същевременно се опитваше да ме убеди, че ми оказва някакво по-специално благоволение. Към списъка на уменията му трябваше да се добави и ловкото манипулиране на връзките с обществеността.

— Скачай на седлото и право към Седемдесет и втора. Колкото може по-скоро — завърши той. — Шефът на детективите Макгинис ще те въведе в работата.

„Да скоча на какво?“, замислих се, заслушан в сигнала „свободно“. Не бе чудно, че се бе издигнал до комисар. Този тип беше превъзходен манипулатор. Не само че не показа никакво уважение към почивния ми ден, но дори не ми остави шанс да заговоря за болните ми деца.

Оставих телефона, напушен на Дейли и на психарите по улиците, които умееха да решават всичките си проблеми единствено с оръжие в ръка. Ала най-съкрушително бе това, че съсипаха скъпоценния ми свободен ден, който бях решил да посветя само на децата си. Поне Мери Катрин беше тук, за да се грижи за всичко. А и на тях сигурно щеше да им е по-забавно с нея. Както и да е, пак аз бях губещият.

Реших да си взема един душ набързо. Не бях измил засъхналата си пот от сутрешно то бягане, а можеше през следващите два дни да нямам друг шанс. Замислен за престъплението, стъпих във ваната, без да гледам — докато пръстите ми не нагазиха в нещо лепкаво.

Не само че плановете ми за свободен ден се провалиха, но дори не можех да се скатая от работата у дома, въздъхнах, докато протягах ръка към рулото тоалетна хартия.

13.

Докато напредваше със своя десетскоростен бегач „Фрежус“, Учителя протегна ръка и се улови за задната броня на градския автобус №5, пътуващ по Пето авеню. Пусна ръката си точно на кръстовището с Петдесет и втора улица и зави по пресечката. Натисна педалите и едва успя да се провре между една лимузина и големите колела на едно бъги, излизащо от Сентръл Парк.

След като слезе от таксито на автогарата към пристанището, той се прибра в апартамента си и се преоблече в други, съвсем различни дрехи — избеляла тениска с лика на колоездача Джани Мота и оръфани шорти „Бианки“, каквито носеха велосипедистите. Потегли с бегача си. Сега приличаше на зле платените куриери на колела, които се опитваха да подражават на шампиона по колоездене Ланс Армстронг.

„Натискай и напредвай“, повтаряше си мислено, когато повдигна велосипеда високо във въздуха, за да прескочи платформата пред един строеж.

Новата му дегизировка също беше страхотна, заредена с ирония и символизъм. Защото тази сутрин щеше да оповести първото си послание:

Като музикален фон към мислите му наоколо се разнасяше какофония от автомобилни клаксони, натискани докрай от шофьорите на колите, задръстени в тясната улица, докато един камион за доставки се опитваше да паркира.

— Млъквайте, боклуци! — кресна им през прозореца си шофьорът на камиона с маймунско лице.

„Май и твоят ден е прекрасен“, помисли си Учителя, докато се провираше с велосипеда между колите.

Отблъскваща воня от купчините боклук и урината край тях раздразни силно ноздрите му, докато отминаваше зад високите до кръста черни торби със смет, струпани на завоя. Или се разнасяше от количката за продажба на хотдог до тях? Трудно бе да се прецени. Забеляза знак с милия поздрав „Дори не си помисляй да паркираш тук!“. Господи, защо просто не действаш направо и не им заповядаш да се самоочистят?

Ахна, не вярвайки на очите си, когато стадата от безгръбначни секретарки и бизнесмени се скупчиха по ъглите на кръстовището, изчаквайки като овце превключването на светофарите, които командваха живота им. Как можеха да претендират, че още може да се живее в този ад, където се лутат като зомбита? Легиони ходещи мъртъвци, дотолкова безмозъчни, че здравият разум отказваше да го възприеме.

Не, не, почакай. Не беше задължително да са съвсем безмозъчни, пито дори глупави — това май беше прекалено грубо. Просто бяха невежи. Необучени.

И тъкмо заради това той бе тук: да им покаже пътя.

Спря велосипеда с рязко изскърцване на гумите пред един ресторант откъм северната страна на улицата.

Тазсутрешният урок ще се окаже още по-впечатляващ дори от първия.

Статуите на жокеите, наредени покрай парапета на терасата на „Клуб 21“, гледаха надменно надолу. Учителя смъкна велосипедната каска от главата си и завърза бегача към парапет от ковано желязо. Докато си проправяше път сред множеството от бизнесмени под навеса, връхлетяха го нови миризми — този път на пури, сочни пържоли и скъпи парфюми. Когато пристъпи вътре, сякаш се озова в друго измерение, в което изобилстваха смекченото осветление, класическият джаз, богато инкрустираните камини, пищните драперии и удобните кресла.

Поколеба се, но съвсем за кратко. За броени секунди се изкушаваше да продължи към бара в дъното, облицован с тъмна ламперия, да си поръча изстуден силен концентрат, да забрави за бремето си, като се отпусне върху едно от креслата с червена кожа, да избегне горчивата чаша на съдбата.

Стегна се. Да, бремето бе тежко и можеше да смаже повечето хора. Само истински силните, такива като него, можеха да го носят на плещите си. Трябваше да действа решително.

— Извинете! Хей! — извика някой зад него. Учителя се обърна и видя високия салонен управител, който го гледаше тревожно, сякаш беше самонасочваща се ракета. — Официалното облекло е задължително. Тоалетните са само за клиентите. Ако доставяте поръчка, използвайте служебния вход отзад.

— Това е „Клуб 21“, нали? — попита Учителя.

Салонният управител присви устни в ледена усмивка.

— Много добре. За коя компания работиш? Сигурен съм, че ще те повикам следващия път, когато ми потрябва съобразителен доставчик.

Учителя се престори, че не забелязва подигравателната му усмивка.

— Нося пратка за господин Джо Милър — рече, докато отваряше куриерската си чанта, боядисана с хромова боя.

— Аз съм Джо Милър. Сигурен ли си, че е за мен? Никаква пратка не очаквам.

— Може би някой иска да ви изненада. — Учителя му намигна, докато изваждаше от чантата голям плик. — Може би сте впечатлили някоя клиентка повече, отколкото предполагате.

Милър явно намери предположението за интригуващо.

— Както и да е, благодаря. Но следващия път ползвай служебния вход. Разбрахме се, нали?

Учителя кимна сериозно.

— Несъмнено. — Можеш да се обзаложиш за това. Ако въобще има следващ път.

— Ето, вземи. — Джо Милър измъкна от портфейла си два долара.

— О, не, не вземам бакшиши — отказа Учителя. — Но се предполага, че трябва да изчакам за отговора. — Отново му намигна, като подаде плика на Милър. — Може да не искате да го отваряте пред всичките тези хора, ако разбирате какво искам да кажа.

Салонният управител се огледа. Тълпата от чакащи да бъдат настанени вътре непрекъснато набъбваше. Но любопитството му надделя. Пристъпи нетърпеливо в малкото преддверие зад бюрото на рецепцията. Учителя го последва, но се спря до вратата.

Изчака го да отвори плика. Салонният управител се взря в писмото. По надменното му лице се изписа недоумение.

— Твоята кръв е моята боя? — зачете на глас. — Твоята плът е моята глина? Каква е тази тъпотия, но дяволите? — Погледна гневно Учителя. — Кой го изпраща?

Учителя влезе в преддверието.

— Всъщност… — започна той, като измъкна от чантата си двадесет и две калибровия „Колт Удсман“ и притисна дулото към безчувственото сърце на мазника. — Аз.

Изчака само за част от секундата, колкото да зърне в очите на Милър, че се е досетил какво ще последва. После, преди онзи да успее да примигне, Учителя натисна два пъти спусъка.

Дори в това малко помещение звукът почти не отекна. По-скоро приличаше на нечия кашлица.

Щом салонният управител се свлече на пода, Учителя пренесе тлъстия му труп на стола и бързо подреди купчината менюта, които се бяха изсипали от лавицата. Между обувките на убития нагласи окървавеното писмо. Всеки, който би погледнал тук, щеше да си помисли, че Милър е седнал за малко, за да прочете писмото.

Като скри оръжието си, Учителя се обърна към отворената врата и се огледа навън. Предпочиташе да е невидим, но нямаше нищо против да си проправя със стрелба пътя към изхода.

Посетителите край бара и в слабо осветеното помещение продължаваха да се смеят и да пият, да приказват и да се хранят като сбирщина от малоумни глупаци, каквито всъщност бяха. Карнавалът продължаваше. Никой не бе забелязал нищо.

Той плъзна още топлия пистолет в чантата и след няколко крачки отново се озова навън. Възседна десетскоростния си бегач. Все още никой не му обръщаше внимание. Той сви рамене. Извади смартфона си „Трео“, отвори Плана и изтри реда с надпис: Самодоволният фукльо от „Клуб 21“.

— Хей, това да не е модел 750? — прозвуча мъжки глас зад него. Елегантен тип, издокаран по модата на Уолстрийт от деветдесетте, предъвкващ хаванска пура за сто долара, измъкна своя смартфон от джоба на раираното си сако. — Тези „Трео“ са много готини, нали, пич?

Пич? Дори читателите на „Уолстрийт Джърнъл“, брокери на ценни книжа, с дипломи от най-престижните университети от Бръшляновата лига, напоследък говореха като наркодилъри. Не стига, че обществото се беше превърнало в тълпа от аморални алчни кретени, ами се държаха и като гангстери.

— Да, друже, и поздрави на майка ти, пич — отвърна Учителя и вдигна палец към задника, преди да подкара бегача си по улицата.

14.

Официално зачисленото ми от нюйоркската полиция превозно средство в момента се намираше в сервиза за ремонт, така че бях принуден да се огранича със семейния ни автомобил — солиден, изпробван в много сблъсъци микробус „Крайслер Додж“, купен преди няколко месеца. Но какъвто си бях кутсузлия, клаксонът всеки момент можеше да закъса като фолксвагена в „Мис Слънчице“.

Шефът на детективите Макгинис ми позвъни още докато напредвах по обичайния си маршрут през Седемдесет и втора улица, като държах волана с едната си ръка, а с другата си оправях вратовръзката.

— Къде, по дяволите, се губиш, Бенет? — Гласът му проехтя достатъчно силно, за да ми вдигне кръвното.

— Бързам колкото мога, шефе. До пет минути ще съм там. Какво не е наред?

— Току-що е бил застрелян салонният управител на „Клуб 21“!

Стомахът ми се сви. Познато неприятно усещане. След магазина на Ралф Лорън, сега и „Клуб 21“? Две убийства, и двете в най-изисканите места в града, при това само през един час? Започваше да става по-ужасно от миналата нощ.

— Има ли някакви хипотези? — попитах го.

— Може би Доналд Тръмп най-сетне е превъртял. Но може да си имаме работа с блуждаещ стрелец, макар да е възможно да са двама и да е чисто съвпадение. Просто така, за всеки случай, мобилизирахме Отряда за борба с тероризма. Това е по твоята специалност, нали? Тероризмът ли казах? Не, извинявай, май че бяха катастрофите.

Поклатих глава. Духът беше изскочил от бутилката и вече всички бяха наясно, че съм работил в антитерористичния, така ли? Много скоро цялата нюйоркска полиция щеше да узнае малката ми мръсна тайна: Майкъл Бенет навремето е бил фебереец.

— Не бих го нарекъл специалност — уточних.

— Не ми пука как ще го наречеш. Ти си експертът, специално избран от комисаря. Затова сега си размърдай задника, та да ме светнеш за всичко, става ли?

Ето защо Макгинис беше толкова вкиснат. Не съм бил първият вариант в списъка му, но комисар Дейли се е наложил.

— Да не си въобразяваш, че съм се натискал за това, шефе? — върнах му го.

Но той вече беше затворил.

Натиснах яко педала за газта на доджа и всичките струпани на съседната седалка спортни обувки и рекламни брошури се разпиляха по пода.

15.

Зоната пред фасадата на луксозния магазин на Ралф Лорън на Медисън авеню приличаше на аукцион за продажба на полицейски автомобили. Имаше полицаи с мотоциклети, бронирани камиони от аварийния отряд и дузини полицейски автомобили в синьо и бяло.

И преди бях виждал местопрестъпления, но това надминаваше всичко. После се досетих, че това сигурно е част от новата тактика на антитерористичните звена към нюйоркската полиция, възприета след атентатите от 11 септември 2001 г., за която бях слушал, но не я бях виждал в действие. Още при първия признак за заплаха се изпращаха около двеста полицаи, за да отцепят района с многочисленото си присъствие и да шашнат всичко живо.

Може би Дейли имаше право, замислих се за миг. Всички тези светлини и ченгета, целият този хаос предизвика в мен такъв прилив на адреналин, че гръбнакът ми се скова. Това, което виждах, определено ми напомни за сцените с катастрофалните бедствия, с каквито някога се занимавах.

Наистина беше впечатляващо. Само с помощта на полицейската си значка си проправих път към момчетата от аварийния отряд на тротоара. Примигнах тревожно, като видях автоматите М-16, провесени от раменете им. Тази мода се въведе след 11 септември, но аз още не можех да свикна с тях. И вероятно никога нямаше да успея. Ако можехме само да се върнем в доброто старо време, когато единствено наркодилърите притежаваха оръжия за нападения.

Вътре в магазина на Ралф Лорън беше дяволски лъскаво, особено за такива като мен, които пазаруваха предимно от евтините вериги като „Олд Нейви“ и „Чилдрън Плейс“.

От най-горното стъпало на махагоновата стълба слезе да ме посрещне един мъж с червеникаворуса коса — Тери Лейвъри, много компетентен детектив от Деветнадесети участък. Зарадвах се, че още от самото начало попаднах на колега, когото познавах, с когото се разбирах.

— Какво мислиш за цялата тази армия там отвън, Майк? — заговори ме той. — Не бях виждал толкова много от сините автомобили на нюйоркската полиция след конгреса на демократите.

Щракнах с пръсти, все едно че току-що ми просветна нещо.

— Иде ми да се съблека гол и да се плъзна по този парапет. Хей, искам веднага да ти кажа, че не беше моя идеята да навлизам в твоя територия. Всъщност днес си бях взел почивен ден. Но комисарят настоя да се включа. Иска да се отърве от мен, за да не ме разпитват за снощното фиаско в Харлем.

— Разбира се — съгласи се Лейвъри и недоверчиво ме изгледа. — Следващия път, като се видиш с комисаря на обяд в ресторанта „При Илейн“ в Горен Ийст Сайд, го поздрави от мен.

С това приключи размяната на любезности и той отвори бележника си.

— Ето с какво разполагаме досега — започна. — Името на жертвата е Кайл Девънс. Четиридесет и шест годишен, гей, живее в Бруклин, работи тук от единайсет години. Има един свидетел на инцидента — друг служител от магазина. Успя да прошепне десетина думи, след което припадна, така че все още не разполагаме с описание на стрелеца. Според това, което успяхме да сглобим досега, той е пристигнал тук предобед, измъкнал полуавтоматичен пистолет, изпразнил цял пълнител в нашия човек, след което изчезнал.

— Това ли е всичко? Никакъв обир, никаква схватка, нищо друго?

— Ако се е опитвал да ограби магазина, се е издънил, тъй като абсолютно нищо не липсва. Ако пък е имал друга причина, не я знаем.

— Имал ли е любовник този Девънс? — попитах. Въпреки присъствието на хората от Отряда за борба с тероризма, трябваше да третираме случая като обикновено убийство, поне докато не установим със сигурност, че не е било така.

— Мениджърът каза, че от две години живеел с някакво момче, но не се получило, затова момчето се върнало при майка си. Още се опитваме да се свържем с него или поне с майка му. Но засега по нищо не прилича на скарване между двама любовници, а и Кайл Девънс се разбирал с колегите си. Липсват признаци да е бил обект на преследване от лоши типове.

Отново нямах късмет. Вече беше ясно, че случаят е от заплетените.

Погледът ми се отклони към разпилените копчета за ръкавели на жертвата, които проблясваха върху скъпия килим, осветени от светкавицата на полицейския фотоапарат — само дето бяха смесени с няколко дебели месингови гилзи четиридесет и пети калибър.

Един стар познат — Джон Клиъри, техник от отдел „Убийства“, улови погледа ми.

— Недей да храниш напразни надежди, Майк — обясни ми той. — Вече ги обработихме с праха. Никакви отпечатъци. И ако тези „добри“ новини не са ги достатъчни, ще добавя, че няма изходящи рани, макар че е стрелял от упор с четиридесет и пети калибър. Не съм експерт по оръжията, но според мен е стрелял с куршуми дум-дум.

Добре. Още добри новини. Не само че си имаме работа с психопат убиец, но и е маниак, зареждащ оръжието си със смъртоносни муниции.

Тялото на Кайл Девънс още лежеше върху луксозния килим. Така беше паднал, че отражението му се виждаше в тройното огледало, високо до тавана — зловеща композиция от кръв, смърт и счупени очила, само че всичко това умножено по три. Вгледах се в зеещите на гърдите му рани.

— Да, когато се изправи срещу невъоръжен търговец, всеки може да се покаже като всемогъщ.

Но още по-тревожна от склонността към насилие беше прецизността на убиеца. Не само че действаше бързо и ефективно, но и бе използвал ръкавици при зареждането на оръжието.

Замислих се за убийството в „Клуб 21“ Започна да ме гложди смътното тревожно подозрение, че си имаме работа само с един убиец.

Нищо смътно обаче нямаше в чувството ми, че се очертава един дяволски дълъг ден. Настръхнах от това предчувствие като от прогизнал от дъжда шлифер.

16.

Около входа на партерния стаж в магазина настъпи леко объркване — сигнал за пристигането на съдебния лекар. Отдръпнах се и позвъних до полицейския участък в Манхатън-юг, за да се осведомя за другите нападения, за които комисар Дейли беше споменал.

Детективът, който бе поел случая, беше Бет Питърс, наскоро повишена в този ранг, с която не се познавах.

— Младата жена от метрото каза, че някой я блъснал. Не му обърнала внимание, така че не видяла кой е бил. Но десетина свидетели забелязали мъж, застанал точно до нея. Една възрастна жена се кълне, че той нарочно я изтласкал с бедрото си, а неколцина други допускат да се е случило точно така.

— Описание на този тип? — попитах.

— Не е това, което очакваш. Бизнесмен, много добре облечен, цитирам: „… с чудесно скроен сив костюм“. От бялата раса, метър и осемдесет и осем, към деветдесет килограма. С други думи, метросексуален социопат. Съвсем като от двадесет и първи век, нали?

Детектив Питърс звучеше отчетливо, ясно и язвително. Реших, че ще се разбирам добре с нея.

— Точно така, за съжаление. Имаме ли нещо от видеозаписите, например посоката, в която се е насочил?

— Събрахме видеозаписите от магазина на Мейси и другите места около Херълд Скуеър. В момента свидетелите ги гледат, но едва ли ще го засечем. В сутрешния пик ъгълът на Тридесет и четвърта и Седмо авеню е оживен като пред стадиона на „Янките“ след поредния плейоф.

Изведнъж ме осени идеята за евентуалното съответствие между добре облечения мъж и свръхлуксозния магазин за мъжка мода, в който сега се намирах. Да не би да имаше някаква нишка, свързваща двете убийства с висшите класи?

— Поне имаме свидетели, които да разпознаят маниака, щом го заловим — отбелязах аз. — Благодаря ти, Бет. Ще поддържаме връзка.

Като приключих разтвора, се възнаградих с кратка почивка, само за една минута. Мъжката тоалетна за шефовете на магазина, макар и малка, беше почти толкова луксозна, колкото и всичко останало тук. И въобще не вонеше на повръщано. Спокойно бих я класирал с четири звезди.

Възползвах се от удобната възможност да телефонирам у дома.

— Наистина съжалявам — казах на Мери Катрин, когато тя се обади. — Знаеш колко много исках днес да си взема почивен ден, за да ти помогна, но този смахнат убиец — или може би няколко — се е развихрил и… Ясно ти е, нали? Известно време ще отсъствам от къщи.

— Справям се добре, Майк. Честно казано, съм доволна, че няма да ми се пречкаш в краката — додаде тя.

Не бях сигурен, че беше комплимент, но бях дяволски сигурен, че ме лъже.

— Милион благодарности. Ще ти се обадя отново при първа възможност.

— Почакай, тук някой иска да говори с теб — рече тя.

— Тате? — Беше Криси, най-малката ми дъщеря. Възпаленото й гърло, както тя самата го наричаше, вече звучеше малко по-добре. Благодарих на бога за малките милости. — Тате, моля те, кажи на Рики да престане да ме дразни — оплака се тя. — Днес е мой ред да гледам телевизия.

„Още един бонус да си вдовец — помислих си. — О, да, и радостта да си родител от дистанция“.

— Дай му телефона, миличка — разпоредих се аз.

Точно в този момент някой влезе в малката тоалетна, като отвори вратата толкова силно, че тя се блъсна в гърба ми. Едва не изпуснах мобилния си телефон. Беше чист късмет, че успях да го задържа да не падне в тоалетната чиния.

— Заето е, малоумнико — изкрещях и с един силен ритник затворих вратата зад мен.

Какъв ден, помислих си. Какъв ти ден? Що за глупости дрънках? Какъв живот.

17.

Следващият приоритет в списъка ми от задачи бе да се заема със сравнителните описания на заподозрените при различните инциденти. Проблемът беше, че разполагах само със сведенията, които бях получил от Бет Питърс. От „Клуб 21“ още не ми бяха предоставили подобна информация. От Тери Лейвъри научих, че претърсването на околните улици и разпитите на портиерите от сградите, съседни на магазина на Ралф Лорън, не са дали резултат. Освен това още чакахме по-смислени сведения от продавача, който е бил колега на простреляния Кайл Девънс.

Реших, че е време за малко по-силно въздействащо убеждение.

Името му беше Патрик Кардоне. В момента още се намираше отвън, в линейката, паркирана напречно насред Медисън авеню. От Спешна помощ му помагаха да се съвземе. Отидох до линейката и го видях през отворената задна врата. Седеше на носилката и плачеше.

Никак не ми допада да се натрапвам на хора, току-що преживели трагедия, но то трябваше да се свърши, пък и това ми беше работата. Опитах се да подходя колкото може по-деликатно.

Издебнах паузата между две хлипания и почуках на вратата на линейката. Кимнах на пара медиците, че ще се заема с него.

— Здравей, Патрик. Аз съм Майк — заговорих го, като му показах полицейската си значка, докато се качвах по стълбите. Затворих тихо вратата. — Представям си колко ужасно се чувстваш. Преминал си през травмиращо преживяване и последното, което сега искам, е да те накарам да ти стане още по-тъжно. Но ми е нужна помощта ти — както на мен, така и на хората в този град. Можеш ли да поговориш с мен за минута?

Продавачът изтри с ръце сълзите от лицето си, прекалено разстроен, за да обърне внимание на кутията с хартиени салфетки до себе си.

— Ето — казах и оставих кутията на коленете му. Той ме погледна с благодарност. — Разкажи ми за Кайл — продължих. — Какви бяха отношенията ви?

— О, великолепни — убедено заяви Кардоне и попи очите си. — Бяхме свикнали да отиваме на работа с велосипедите всяка събота сутрин. Винаги ми носеше кафе, като идваше да ме взема от квартирата ми в Бруклин Хайтс. Знаеш ли колко вежливи хора като него има в този град? Ще ти кажа — нула, буквално нула. И онова… онова копеле с фланелка с надписа на „Метс“ го застреля. Просто така. Влезе и гръмна по него…

— О, почакай — спрях го аз. — С какво, казваш, беше облечен?

— С оранжева фланелка на „Метс“. На гърба й бе написано „Правилно“, пък и онези ужасни баскетболни шорти и… И една зелена шапка с емблемата на „Джетс“.

— Това е много важно — отбелязах. — Абсолютно ли си сигурен?

— Ако разбирам от нещо, това са дрехите — заяви Кардоне с леко наранено достойнство. — Неговите бяха смешни. Като комична реклама на спортни стоки.

Значи имаме мъже с напълно различно облекло. Все пак между инцидента в метрото и стрелбата в магазина на Ралф Лорън бяха минали няколко часа. Не е изключено да е бил същият мъж, като междувременно се е преоблякъл. Или са били двама побъркани? Дали са действали в екип? Може би все пак има нещо свързано с тероризма. Мамка му, както обичаше да казва Мери Катрин.

— Какво друго забеляза? — продължих да го разпитвам аз. — Цвета на косата му и всичко останало?

— Носеше големи слънчеви очила, но беше нахлупил ниско шапката си. С тъмна коса, от бялата раса, доста висок. Всичко останало беше мъгляво. Освен дрехите му, разбира се. И пистолета, който навря в лицето ми — квадратен и сребрист.

Мъж от бялата раса, с тъмна коса и доста висок — съвпадаше с описанието на заподозрения от метрото.

— Каза ли нещо? — попитах.

Патрик Кардоне затвори очи и кимна.

— Ти си свидетел на исторически момент. Завиждам ти.

Отново ме обзе безпокойство, че си имаме работа с маниак, при това умен.

Изправих се, за да си вървя, и потупах мъжа по гърба.

— Справи се много добре, Патрик. Не се шегувам — това бе най-добрият начин да помогнеш на Кайл. Ще заловим този тип. Оставям тук, до теб, визитната си картичка. Ако си спомниш нещо друго, веднага ми се обади, независимо по кое време на денонощието.

Отново му благодарих и слязох на улицата, с вече вдигната капачка на мобилния си телефон.

— Шефе, току-що се сдобих с описание на стрелеца от магазина на Ралф Лорън — докладвах, когато отсреща се обади Макгинис. — Физическите белези са същите като на онзи от метрото, само че този път е носел оранжева фланелка с надписа на „Метс“.

— Оранжева… какво? — запени се Макгинис. — Преди малко говорих с нашите хора в „Клуб 21“. Казаха, че стрелецът бил облечен като куриер на велосипед и наистина карал бегач с десет скорости. Но иначе и той приличал на онзи от метрото.

— Става все по-лошо, шефе. Казал нещо на един от другите продавачи тук, цитирам: че бил свидетел на исторически момент.

— Исусе Христе! Добре, ще предам всичко това по полицейския канал. Но ти провери три пъти подробностите там, след това иди в „Клуб 21“ и виж дали можеш да разбереш още нещо.

„Сега вече навлизаме в царството на кошмарите“, казах си аз.