Къщата на духовете

XIIIТерорът

Денят на военния преврат осъмна със сияйно слънце, твърде непривично за плахата пролет, която едва-едва се разпукваше. Хайме беше работил почти цяла нощ и в седем часа сутринта имаше в тялото си само два часа сън. Телефонният звън го събуди, а лека разтревоженият глас на една секретарка го доразсъни. Обаждаха му се от двореца, за да му съобщят, че трябва да се яви в кабинета на другаря президент колкото се може по-скоро, не, другарят президент не е болен, не, тя не знае за какво се отнася, получила е нареждане да извика всички лекари от президентския апарат. Хайме се облече в просъница и се качи в автомобила си, благодарейки вътрешно, че поради професията си имаше право на допълнителна седмична дажба бензин, иначе щеше да му се наложи да отиде до центъра с колело. Стигна пред двореца в осем и се учуди, като видя пустия площад и внушителното поделение войници, заели входовете на правителствената сграда, всички с бойни униформи, с каски и тежко въоръжение. Хайме паркира колата си на празния площад, без да обръща внимание, че войниците му правят знаци да не спира. Излезе и веднага го обкръжиха с насочени в него оръжия.

— Какво става, другари? Да не сме във война с китайците? — усмихна се Хайме.

— Продължавайте нататък, не може да спирате тук? Движението е блокирано! — заповяда един офицер.

— Съжалявам, но ме повикаха от президентството — отвърна Хайме и му показа документите си. — Аз съм лекар.

Придружиха го до тежките дървени врати на двореца, където бе застанала на пост група карабинери. Вътре в зданието цареше тревога като при корабокрушение, чиновниците тичаха по стълбите като хванали морска болест плъхове, а личната охрана на Президента тътрузеше мебелите, барикадираше прозорците с тях и раздаваше пистолети на най-приближените хора. Президента излезе насреща му. Беше си наложил бойна каска, която никак не се връзваше с изисканите му дрехи със спортна кройка и с италианските му обувки. Тогава Хайме проумя, че работата е сериозна.

— Разбунтувал се е флотът, докторе — накратко му обясни той. — Дойде време за борба.

Хайме взе телефона и позвъни на Алба. Каза й да не мърда от къщи и я помоли да се обади на Аманда. Това бе последният му разговор с нея — събитията се развихриха с шеметна бързина. В следващия час дойдоха един след друг няколко министри и ръководни политици от правителството и започнаха преговори по телефона с метежниците, за да разберат мащабите на заговора и да потърсят мирно решение. Но в девет и половина сутринта военните поделения в страната вече се командваха от офицери — превратаджии. В казармите бе започнала чистката на онези военни, които продължаваха да бъдат верни на конституцията. Генералът, който командваше корпуса на карабинерите, заповяда на охраната на двореца да излезе, защото полицията току-що се бе присъединила към преврата.

— Можете да си отидете, другари, но оставете оръжията си — каза Президента.

Карабинерите бяха смутени и засрамени, но заповедта на генерала не търпеше възражения. Нито един не се осмели да погледне в очите държавния глава. Положиха оръжията си в двора и излязоха един по един с наведени глави. На вратата един от тях се обърна.

— Аз оставам с вас, другарю президент — каза той.

Когато сутринта попревали, стана ясно, че положението няма да се уреди с разговори, и почти всички започнаха да се оттеглят. Останаха само най-приближените хора и личната охрана. Президента накара дъщерите си да излязат. Наложи се да ги изкарат насила и от улицата се чуваше как го викат. Вътре в сградата останаха около тридесет души, които заеха позиции за отбрана в салоните на втория етаж. Сред тях бе и Хайме. Мислеше, че сънува кошмар. Седна на едно кресло от червен плюш и се загледа като оглупял в пистолета, който държеше в ръка. Не умееше да си служи с него. Стори му се, че времето тече прекалено бавно — по часовника му бяха минали едва три часа от този лош сън. Чу по радиото гласа на Президента, който се обръщаше към страната. Това бяха прощалните му думи.

„Обръщам се към онези, които ще бъдат преследвани, за да ги уверя, че аз няма да се откажа — ще сея отплатя с живота си за предаността на народа. Винаги ще бъда заедно с вас. Вярвам в родината и в нейното бъдеще. Други хора ще надживеят този момент и рано или късно, но не след дълго, ще се открият широките друми, по които ще премине свободният човек, за да изгради едно по-добро общество. Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това ще бъдат последните ми думи. Убеден съм, че моята саможертва няма да отиде напразно.“

Небето се заоблачи. Чуваха се откъслечни и далечни изстрели. В този момент Президента говореше по телефона с предводителя на метежниците, който предложи да му предостави военен самолет, за да напусне страната заедно с цялото си семейство. Но Президента не искаше да стане изгнаник в някоя далечна държава, където би могъл да прекара остатъка от дните си, живуркайки в компанията на други свалени управници, офейкали от страните си като плъхове от потъващ кораб.

— Криво сте си направили сметката, изменници. Тук ме постави народът и жив оттук няма да изляза — спокойно и хладно отвърна той.

Тогава чуха воя на самолетите и бомбардировката започна. Хайме се хвърли на пода заедно с останалите. Не можеше да повярва на очите си — до предния ден беше убеден, че в неговата страна никога няма да стане такова нещо и че дори военните зачитат закона. Единствено Президента не залегна, пристъпи с базука в ръце към един прозорец и стреля по танковете на улицата. Хайме допълзя до него и го хвана за краката, за да го накара да се наведе, но той го наруга и остана прав. След петнайсет минути цялата сграда гореше и вътре не можеше да се диша от бомбите и дима. Хайме пълзеше на четири крака между изпочупените мебели и отломките от тавана, които се сипеха наоколо му като смъртоносен дъжд, и се мъчеше да оказва първа помощ на ранените, ала успяваше да им дава единствено последна утеха и да затваря очите на мъртвите. В един момент престрелката внезапно секна. Президента събра оцелелите и им каза да си отидат — не му трябват мъченици и безполезни жертви, всички имат семейства и са призвани да изпълняват важна задача, когато всичко това свърши. „Ще поискам примирие, за да можете да излезете“, добави той. Но никой не си тръгна. Някои трепереха, но все пак всички се държаха достойно. Бомбардировката бе кратка, но превърна двореца в развалини. В два часа следобед пожарът бе погълнал старите салони, служили вярно още от колониално време, и около Президента оставаха само шепа хора. Военните нахлуха в сградата и заеха каквото бе оцеляло от приземния етаж. Горе чуха как над грохота се извисява гласът на някакъв офицер — заповядваше им да се предадат и да слязат в колона по един с вдигнати ръце. Президента стисна ръка на всички подред. „Аз ще сляза последен“, каза той. Повече не го видяха жив.

Хайме излезе заедно с останалите. На всяко стъпало на широкото каменно стълбище имаше войници. Те сякаш бяха обезумели. Ритаха и удряха с приклади слизащите мъже с някаква нова, току-що изобретена омраза, избуяла у тях за няколко часа. Някои изпразваха оръжията си над главите на предалите се. Хайме получи удар в корема, прегъна се надве и когато успя да се изправи, очите му бяха пълни със сълзи, а панталоните му мокрееха от нещо топло. Продължиха да ги бият чак докато излязоха на улицата, там ги накараха да легнат по очи на земята, тъпкаха ги, псуваха ги, докато им се свършиха ругатните на испански, и тогава направиха знак на един танк. Пленниците чуха как се приближава и тресе асфалта с тежкото си туловище на непобедим слон.

— Направете път да прегазим с танка тия говеда! — извика един полковник.

Както се беше проснал на земята, Хайме извърна очи към него и му се стори, че го познава — напомняше му едно момче, с което играеше на младини в „Трите Марии“. Танкът премина пухтейки на десет сантиметра от главите им. Войниците се превиваха от смях, чуваше се воят на сирените на пожарникарите. Някъде далеч бръмчаха военните самолети. Много по-късно разделиха пленниците на групи, според вината им, и Хайме бе откаран в министерството на отбраната, превърнато в казарма. Заповядаха му да върви приведен, сякаш се намираше в окоп, и го поведоха през голямо помещение, пълно с голи мъже, по десет на едно въже със завързани на гърба ръце и толкова пребити, че някои се свличаха от слабост и кръвта им се стичаше на струйки по мраморния под. Заведоха Хайме в помещението с котлите за парното. Там имаше и други хора, изправени с лице към стената. Пазеше ги пребледнял войник, който сновеше насам-натам с насочен в тях автомат. Хайме дълго стоя неподвижен, прав, едва се държеше на крака и не проумяваше какво става. Мъчеха го виковете, които се чуваха през стената. Забеляза, че войникът го наблюдава. По едно време той свали оръжието си и пристъпи към него.

— Седнете да си починете, докторе, но щом ви направя знак, веднага станете — прошепна войникът и му подаде в устата запалена цигара. — Вие оперирахте майка ми и й спасихте живота.

Хайме не пушеше, но като всмукваше бавно, цигарата му се услади. Часовникът му беше счупен, но по глада и жаждата си прецени, че вече е нощ. Гнетеше го такава умора, толкова ужасно се чувстваше в изцапаните си панталони, че не се питаше какво ще го правят. Започваше да клюма, когато войникът приближи.

— Станете, докторе — прошепна му той. — Идват за вас. Господ да ви е на помощ!

След миг влязоха двама мъже, оковаха му китките в белезници и го заведоха при един офицер, който водеше разпита на задържаните. Хайме го беше виждал няколко пъти край Президента.

— Знаем, че вие нямате нищо общо с ония, докторе — каза той. — Искаме само да излезете по телевизията и да кажете, че Президента е бил пиян и че се е самоубил. После ще ви пусна да си отидете вкъщи.

— Такова изявление ще си направите сам. На мене не разчитайте, гадове — отвърна Хайме.

Сграбчиха го за ръцете. Първият удар го преряза в стомаха. После го вдигнаха, проснаха го на една маса и усети, че го разсъбличат. Много след това го изнесоха в безсъзнание от министерството на отбраната. Започнало бе да вали и свежият въздух и хладната дъждовна вода го свестиха. Опомни се, когато го качваха на военен автобус и го оставиха на задната седалка. Погледна нощта през прозореца и когато автобусът потегли, видя пустите улици и окичените със знамена сгради. Разбра, че враговете са победили, и навярно помисли за Мигел. Автобусът спря на един полкови плац, там го свалиха. Имаше и други арестанти, в същото окаяно състояние, в което се намираше и той. Овързаха им краката и ръцете с бодлива тел и ги проснаха по очи в хранилките за полковите коне. Там Хайме и другите изкараха два дена без вода и храна, въргаляха се и гниха в собствените си изпражнения, в собствената си кръв и ужас. После ги откараха с камион край летището. На едно голо поле ги разстреляха легнали, защото не можеха да се държат на крака, и след това взривиха телата с динамит. Ужасът от експлозията и вонята от останките още дълго се носиха във въздуха.

В голямата къща на ъгъла сенаторът Труеба отвори бутилка френско шампанско, за да отпразнува свалянето на правителството, срещу което се беше борил със зъби и нокти, без да подозира, че точно в този момент горят с вносна цигара тестикулите на сина му Хайме. Старецът окачи знамето над входа на къщата и не излезе да танцува на улицата само защото беше куц и защото имаше полицейски час, макар че желание не му липсваше, както обяви ликуващ на дъщеря си и на внучката си. През това време Алба, сраснала се с телефона, се мъчеше да научи нещо за хората, за които й се свиваше сърцето — Мигел, Педро Трети, вуйчо й Хайме, Аманда, Себастиян Гомес и много други.

— Сега ще си платят за всичко! — извика сенаторът Труеба и вдигна чашата си.

С един замах Алба я изтръгна от ръката му, запокити я в стената и я направи на сол. Бланка, която никога не бе намирала смелост да се опълчи срещу баща си, се усмихна, без да извръща глава.

— Няма да се черпим за смъртта на Президента и на още толкова хора, дядо! — каза Алба.

В кокетните къщи в Богаташкия квартал отвориха бутилките, пазени три години в очакване на този ден, и вдигнаха наздравица за новия ред. Над работническите квартали цяла нощ кръжаха хеликоптери и бръмчаха като мухи от други светове.

Много късно, почти на разсъмване, телефонът иззвъня и Алба, която не си беше легнала, изтича да вдигне слушалката. Отдъхна си, като чу гласа на Мигел.

— Дойде часът, любов моя. Не ме търси и не ме чакай. Обичам те — каза той.

— Мигел! Искам да дойда с тебе! — изхлипа Алба.

— Не говори на никого за мене, Алба. Не се обаждай на приятелите. Скъсай бележниците, писмата — всичко, което би могло да те уличи в някаква връзка с мен. Винаги ще те обичам, помни това, любов моя — каза Мигел и прекъсна разговора.

Обсадното положение трая два дена. За Алба те бяха цяла вечност. Радиостанциите предаваха непрекъснато маршове, а телевизията показваше само пейзажи от страната и анимационни филми. По няколко пъти на ден се явяваха на екраните четиримата генерали от хунтата, седнали между националния герб и знамето, и разгласяваха своите укази — те бяха новите герои на родината. Въпреки заповедта да се стреля по всеки, който се покаже вън от дома си, сенаторът Труеба прекоси улицата, за да отиде да празнува у един съсед. Шумното събиране не привлече вниманието на патрулите, които сновяха по улицата — в този квартал не очакваха да срещнат съпротива. Бланка обяви, че е получила най-жестоката мигрена в живота си, и се затвори в своята стая. През нощта Алба я чу да се суети из кухнята и си каза, че гладът вероятно е по-силен от главоболието. Два дена тя се въртя отчаяна из къщата, преглежда книгите в тунела на Хайме и собственото си писалище, за да унищожи всичко, което й се стори компрометиращо. Все едно, че вършеше светотатство — беше сигурна, че като се върне, вуйчо й страшно ще се ядоса и повече няма да й се доверява. Унищожи и бележниците с телефонните номера на приятелите, най-свидните си любовни писма и дори снимките на Мигел. Равнодушни и скучаещи, през дните с денонощна забрана за излизане прислужничките въртяха баници от нямане какво да правят. Единствено готвачката плачеше неспирно и чакаше с нетърпение да отменят полицейския час — искаше да отиде да види мъжа си, с когото не бе успяла да се свърже.

Когато забраната бе вдигната за няколко часа, за да се даде на населението възможност да си купи хранителни припаси, Бланка откри смаяно, че магазините са пълни догоре с продуктите, от които имаше недостиг през последните три години и които сега сякаш се бяха появили като с магическа пръчка по витрините. Видя планини разфасовани пилета и накупи цяла камара, при все че струваха тройно по-скъпо отпреди, защото бе въведено свободно ценообразуване. Забеляза, че много хора гледат пилетата с любопитство, сякаш за първи път виждаха такива птици, но малцина купуваха — нямаха толкова пари. След три дена миризмата на развалено месо изпълваше със зловоние магазините в града.

Войниците патрулираха нервно по улиците под приветствените възгласи на много хора, които бяха копнели правителството да бъде свалено. Одързостени от насилието, което се ширеше тези дни, някои се нахвърляха върху мъжете с дълги коси или с бради — непогрешими признаци за размирен дух — и спираха по улиците жените с панталони и им ги режеха с ножици — чувстваха се призвани да налагат ред, морал и приличие. Новите власти казаха, че нямат нищо общо с тези действия, никога не били издавали заповед да се режат бради или панталони, вероятно това е работа на комунисти, предрешили се като войници, за да злепоставят въоръжените сили и да всеят у населението ненавист към тях, че нито брадите, нито панталоните са забранени, но че естествено предпочитат мъжете да ходят избръснати и късо подстригани, а жените с поли.

Пусна се слух, че Президента е мъртъв, и никой не повярва в официалната версия, че се е самоубил.

Изчаках положението малко да се нормализира. Три дена след военния преврат отидох със служебната си кола в министерството на отбраната — чудех се, че досега не са ме потърсили, за да ме поканят да участвам в новото правителство. Всички знаят, че бях най-големият враг на марксистите, първият, който се опълчи срещу комунистическата диктатура и дръзна да заяви публично, че само военните могат да попречат страната да падне в лапите на левицата. Освен това пак аз осъществих почти всички контакти с висшето офицерство, служех за свръзка с американците, на мое име и с моите пари бе закупено оръжие. С една дума бях рискувал повече от когото и да било. На моите години политическата власт изобщо не ме блазни. Но аз съм един от малцината, които можеха да ги научат на ум, да ги напътстват, защото не от вчера заемам отговорни постове и зная по-добре от всеки друг какво й трябва на тази страна. Без верни, честни и способни съветници какво могат да направят шепа новоизлюпени полковници? Само щуротии. Или ще се оставят да ти мамят разни хитреци, които използват обстоятелствата, за да забогатяват. Оказах се прав. В онзи момент никой не знаеше, че нещата ще вземат такъв обрат. Мислехме, че намесата на военните е необходима крачка за връщането към здрава демокрация, затова ми се струваше толкова важно да окажа съдействие на властите.

Пристигнах в министерството на отбраната и се смаях, като видях сградата, превърната в бунище. Ординарците миеха подовете с парцали, видях няколко надупчени от куршуми стени. На всички страни тичаха военни — приведени, сякаш наистина се намираха на бойно поле или мислеха, че враговете могат изневиделица да им се изтърсят от тавана върху главите. Трябваше да чакам три часа, за да ме приеме един офицер. Отначало помислих, че в тая бъркотия не са ме познали и затова не ми оказват никакво внимание, но после си дадох сметка как стоят нещата. Офицерът ме прие с вдигнати върху писалището ботуши. Дъвчеше мазен сандвич, беше небръснат и с разкопчана куртка. Не ме остави нито да попитам за сина си Хайме, нито да го поздравя за смелата акция на военните, които бяха спасили родината, а направо ми поиска ключовете от колата с довода, че Конгресът бил разпускат и следователно се било свършило със синекурните привилегии на депутатите. Стъписах се. Значи нямаха никакво намерение отново да отворят вратите на Конгреса, както всички очаквахме. Помоли ме — какво ти, направо ми заповяда — да се явя ма другия ден в катедралата, в единайсет сутринта, за да присъствам на тържественото богослужение, с което родината ще благодари на бога за победата над комунизма.

— Вярно ли е, че президентът се е самоубил? — попитах аз.

— Замина! — отговори ми той.

— Замина ли? Закъде?

— За онзи свят! — ухили се офицерът.

Излязох на улицата разстроен, подпирах се на ръката на шофьора си. Нямаше как да се приберем в къщи, защото не вървяха нито таксита, нито автобуси, а аз не съм на години за разходки пеш. За щастие мина един джип с карабинери и ме познаха. Хората лесно ме отличават — няма човек да мяза повече от мене на стар фучащ гарван, както казва внучката ми Алба, винаги ходя в черно и никога не се разделям със сребърния си бастун.

— Качете се, сенаторе — каза един лейтенант.

Помогнаха ни да се покачим в колата. Карабинерите изглеждаха уморени и очевидно недоспали. Довериха ми, че от три дена патрулират из града и за да не заспят, се поддържат с черно кафе и с хапчета.

— Срещнахте ли съпротива в предградията или в промишлените зони? — попитах аз.

— Почти никаква. Хората мируват — каза лейтенантът. — Дано положението скоро да се нормализира, сенаторе. Мръсна работа е тази, не ни харесва.

— Недейте приказва така. Ако не бяхте изпреварили, комунистите щяха да извършат преврата и сега вие, аз и още петдесет хиляди души щяхме да сме мъртви. Знаехте, че те са имали подготвен план за установяване на своя диктатура, нали?

— Така ни казаха. Но в района, където живея, има много арестувани. Съседите ме гледат накриво. И с момчетата е същото. Но няма как, трябва да се изпълняват заповеди. Родината над всичко, нали?

— Точно така. И аз съжалявам, че стават такива неща, лейтенанте. Но друго решение нямаше. Режимът беше загнил. Какво щеше да стане с тази страна, ако вие не бяхте грабнали оръжието?

В дъното на душата си обаче не бях толкова убеден. Имах предчувствието, че нещата не се развиват, както ги бяхме планирали, и че положението ни се изплъзва из ръцете, но в този момент потиснах безпокойствата си — разсъждавах, че три дни са съвсем малко време, за да се сложи в ред една страна и че вероятно грубият офицер, който ме прие в министерството на отбраната, спада към едно незначително малцинство сред въоръжените сили. Че мнозинството са като този добросъвестен лейтенант, който ме доведе до къщи. Предположих, че скоро отново ще се въведе ред и когато стихне напрежението от първите дни, ще се свържа с някой по-високопоставен офицер във военната йерархия. Съжалих, че не се бях обърнал към генерал Уртадо — не го направих, за да не го притеснявам, а и от гордост, признавам, защото редното беше той да ме потърси, а не аз него.

За смъртта на сина си научих чак след две седмици, когато ни се изпари опиянението от победата, като видяхме, че всички само за това приказват — колко убити и колко изчезнали имало. Една неделя у нас дойде някакъв войник с притеснен вид и разказа на Бланка в кухнята какво бил видял в министерството на отбраната и какво знаел за взривените с динамит тела.

— Доктор Дел Вале спаси живота на майка ми — рекъл войникът със сведени очи и с бойната си каска в ръка. — Затова дойдох да ви разкажа как го убиха.

Бланка ме повика да изслушам войника, но аз не му повярвах. Казах му, че се е припознал, че не Хайме, а другиго е видял в помещението с котлите — какво ще прави Хайме в президентския дворец в деня на военния преврат. Бях уверен, че синът ми е избягал в чужбина през някой граничен пункт или че е намерил убежище в някое посолство, ако наистина са го преследвали. От друга страна името му не се появи в нито един от списъците на търсени от властта лица и затова заключих, че Хайме няма от какво да се страхува.

Трябваше да мине много време — всъщност няколко месеца, за да разбера, че войникът бе казал истината. В бълнуванията на самотата, седнал на креслото в библиотеката с вперени в прага на вратата очи, аз чаках сина си, зовях го мислено, както зовях Клара. Толкова много го виках, че най-накрая го съгледах, но ми се яви покрит със засъхнала кръв и дрипи, повлякъл след себе си извити парчета бодлива тел по лъснатия паркет. Така проумях, че бе умрял тъй, както ни разказа войникът. Едва тогава започнах да говоря за тиранията. Виж, внучката ми Алба видя далеч преди мене как се откроява Диктатора. Съзря как той изпъква сред останалите генерали и други чинове. Позна го веднага, защото наследи интуицията на Клара. Той е недодялан и наглед прост и мълчалив като селянин човек. Изглеждаше скромен и малцина успяха да предугадят, че един ден ще го съзрат наметнал императорска мантия, вдигнал ръце, за да усмири тълпите, докарани с камиони, за да го превъзнасят до небесата, или как с треперещи от самолюбие височайши мустаци открива паметника на Четирите меча. От върха му един вечен факел трябваше да озарява съдбините на родината, но поради грешка, допусната от чуждестранните проектанти, от него така и не се вдигна никакъв пламък, а само гъст пушек като от готварница. Той остана да виси в небето като домъкнал се от други климати буреносен облак, който изобщо нямаше намерение да се разкара.

Започнах да мисля, че съм сгрешил с подхода и че може би това не е най-доброто решение за сваляне на марксизма. Чувствах се все по-самотен, защото вече на никого не трябвах, децата ми ги нямаше, а Клара с манията си да не обелва дума и с разсеяността си направо приличаше на призрак. Дори Алба странеше все повече. Рядко я виждах да се свърта из къщи. Минаваше край мен като вихрушка с безобразните си дълги сбръчкани памучни поли и с невероятната си зелена като на Роса коса, все погълната от тайнствени занимания, които вършеше със съучастничеството на баба си. Убеден съм, че зад гърба ми те двете нещо заговорничеха. Внучката ми не можеше да си намери място — също както Клара едно време, когато се разрази тифусът и тя пое на плещите си бремето на чуждата мъка.

На Алба й остана твърде малко време, за да оплаква вуйчо си Хайме — неотложните грижи за нуждаещите се я погълнаха тутакси, така че трябваше да спотаи болката си, за да я изстрада по-късно. Не видя Мигел цели два месеца след военния преврат и по едно време реши, че са убили и него. Ала не тръгна да го търси, защото той й бе дал много точни нареждания и освен това защото чу, че е в списъците на лицата, призовани да се явят пред властите. Това й вдъхна надежда. „Щом го търсят, значи е жив“, заключи тя. Измъчваше се от мисълта, че могат да го заловят жив, и се молеше на баба си да не допусне да се случи такова нещо. „Хиляди пъти предпочитам да го видя умрял, бабо“, умоляваше я тя. Знаеше какво става в страната, затова денем и нощем стомахът й беше свит на топка, ръцете й трепереха и когато научаваше каква участ е сполетяла този или онзи затворник, се изриваше от главата до петите, като чумава. Но не можеше да сподели терзанията си с никого, дори с дядо си — някои хора предпочитаха да не знаят какво се върши.

След онзи ужасен вторник светът се промени стремглаво за Алба. Наложи й се да пренастрои сетивата си, за да продължи да живее. Трябваше да свикне с мисълта, че няма да види повече най-свидните си същества — вуйчо си Хайме, Мигел и още много други. Обвиняваше дядо си за станалото, но после, като го гледаше как се е свил в креслото си и призовава Клара и сина си с безкраен шепот, цялата й обич към стареца напираше отново в нея и тя тичаше да го прегърне, да прекара пръсти през бялата му грива, да го разтуши. Алба имаше чувството, че всички неща са от стъкло, чупливи като въздишки, и че картечът и бомбите в оня незаличим вторник са поломили голяма част от познатия й свят, а другото е станало на сол и е опръскано с кръв. С течение на дните, седмиците и месеците онова, което отначало й се струваше пощадено от разрухата, също започна да показва признаци на развала. Забеляза, че приятелите и роднините я избягват, че някои пресичат на другия тротоар, за да не я поздравят, или извръщат лице, когато тя пристъпва към тях. Помисли, че е плъзнала мълва, че тя помага на преследваните.

Така си и беше. От първите дни най-голямата й грижа бе да търси убежище на онези, над които тегнеше смъртна опасност. Отначало Алба гледаше на това като на почти забавно занимание, което я караше да мисли за други неща и да не се измъчва постоянно за Мигел, но скоро си даде сметка, че тук няма игра. Военните наредби предупреждаваха гражданите, че трябва да донасят за местонахождението на марксистите и да предават бегълците, в противен случай ще бъдат смятани за изменници на родината и ще бъдат съдени като такива. Като по чудо Алба успя да спаси автомобила на Хайме. Колата не бе засегната от бомбардировката и цяла седмица престоя на същия площад, където той я бе паркирал, докато най-после Алба разбра и отиде да я прибере. На вратите й нарисува два големи жълти слънчогледа, биещи на очи отдалеч, за да се отличава от другите коли и по такъв начин да я облекчи в новата й задача. Трябваше да научи наизуст адресите на всички посолства, кога се сменят охраняващите ги карабинери, колко високи са стените и широки вратите им. Вестта, че е нужно да се намери убежище на някого, стигаше до нея ненадейно, често по непознат човек, който я спираше на улицата, и тя предполагаше, че е изпратен от Мигел. Посред бял ден отиваше с колата на уговореното за среща място и щом видеше, че някой е забелязал нарисуваните на автомобила й жълти цветя и й прави знаци, спираше за миг, за да може човекът да се качи бързешката. По пътя не говореха — тя предпочиташе да не знае дори името му. Понякога й се налагаше да прекара целия ден с него, дори да го скрие за една-две нощи, преди да улучи сгоден момент, за да го вкара в някое по-достъпно посолство, чиято стена човекът прескачаше зад гърба на часовите. Тази система се оказваше по-ефикасна от всякакви постъпки пред боязливите посланици на чуждите демокрации. Никога повече не узнаваше нищо за беглеца, но запазваше завинаги в сърцето си неговата тръпнеща благодарност и когато всичко свършваше благополучно, си отдъхваше с облекчение, защото и този път бе отървала кожата. Няколко пъти й се случи да прехвърля и жени, които не искаха за нищо на света да се разделят с децата си. И въпреки че Алба им обещаваше да им доведе детето през главния вход, тъй като и най-страхливият посланик не би отказал да го приеме, майките не даваха и дума да стане, така че в крайна сметка трябваше да прехвърлят и децата през оградите или да ги спускат през решетките. Ала скоро всички посолства настръхнаха от бодлива тел и картечници и стана невъзможно да бъдат превземани с щурм. Тогава Алба се захвана с други занимания, които запълваха цялото й време.

Със свещениците я свърза Аманда. Двете приятелки се събираха, за да си говорят шепнешком за Мигел, когото нито едната, нито другата бе виждала повече, и за да си спомнят за Хайме с жал без сълзи, защото нямаше официално потвърждение за смъртта му, а желанието и на двете да го видят отново беше по-силно от разказа на войника. Аманда пак бе пропушила — нямаше как, ръцете й силно трепереха и погледът й нещо блуждаеше. Понякога зениците й се разширяваха и тя едва се мъкнеше, но продължаваше да работи в болницата. Разказа на Алба, че там често докарват хора, припаднали от глад.

— Семействата на затворниците, на изчезналите и на убитите нямат какво да ядат. Безработните и уволнените — също. Залъжат ли си стомаха с чиния булгурена каша през ден, пак е добре. От недояждане децата заспиват в клас.

Аманда й каза също, че чашата мляко и бисквитите, които по-рано получаваха всекидневно всички ученици, били премахнати и че майките залъгвали глада на децата си с гол чай.

— Единствените, които се мъчат да помогнат с нещо, са духовниците — обясни Аманда. — Много хора не искат да знаят истината. Църквата е организирала столове, в които раздава по една чиния храна на ден шест пъти в седмицата на децата под седем години. Че не е достатъчно, не е — ясно е като бял ден. На всяко дете, което получава веднъж на ден чиния леща или картофи, се падат пет, които остават навън с ей такива очи — не стига за всички.

Алба осъзна, че са се върнали в онези отдавна минали години, когато баба й Клара ходеше в Бедняшкия квартал да замества справедливостта с благотворителност. Само че сега на благотворителността се гледаше с лошо око. Забеляза, че когато обикаляше къщите на приятели и близки, за да ги помоли за пакет ориз или бурканче мляко на прах, първия път не посмяваха да й откажат, но после я отбягваха. Отначало Бланка й помогна. Алба не срещна спънки, за да се сдобие с ключа на килера на майка си. Убеди я с довода, че няма нужда да се трупа най-обикновено брашно и прост грах при положение, че могат да имат на масата си омари от Балтийско море и швейцарски шоколад. Така тя успя да зареди с продукти столовете на свещениците за известно време, което въпреки всичко й се стори съвсем кратко. Един ден заведе майка си в една от тези трапезарии. Като видя дългата маса от грубо сковани дъски, на която два реда деца чакаха с молещи очи да им дадат порцията, Бланка се разплака и лежа два дена с главоболие. Щеше да продължи да хленчи, ако дъщеря й не я бе накарала да се облече, да престане да се занимава само със себе си и да намери помощ отнякъде. Пък ако няма откъде другаде, да открадне от семейния бюджет, отпускан от дядото. Сенаторът Труеба отказа да разговаря, когато Алба си направи устата пред него за някаква помощ — така постъпваха всички от неговата класа. Той каза, че изобщо нямало гладуващи, и го обяви също така твърдоглаво, както разправяше, че няма затворени и измъчвани. Тъй че Алба не можеше да разчита на него. А по-късно, когато не можеше да разчита и на майка си, й се наложи да прибегне до най-драстични методи. Дядото не ходеше по-далеч от клуба. Не слизаше дори до центъра, а да не говорим, че не си показваше и носа из крайните квартали на града или в предградията. Махна с лека ръка на разказите на внучката си за мизерията, която се ширеше, и си втълпи, че тези небивалици ги измислят марксистите.

— Попове — комунисти! — възкликна той. — И това доживях да чуя!

Но когато деца и жени започнаха да просят по всяко време по вратите на къщите, той не стори както другите, не нареди да спуснат щорите и да затулят решетките, за да не ги гледа, а увеличи месечната сума, която отпускаше на Бланка, и каза да заделят винаги по малко топла храна за тях.

— Това е временно положение — твърдеше той. — Щом военните се справят с хаоса, в който марксизмът хвърли страната, този проблем ще бъде решен.

Вестниците писаха, че просяците по улицата, каквито не бяха се появявали толкова години, са изпратени от международния комунизъм, за да злепоставят военната хунта и да саботират реда и прогреса. Опасаха с високи дъсчени огради мизерните коптори в предградията, скриха ги от очите на туристите и на онези, които не искаха да виждат. За една нощ се появиха като с магическа пръчка добре подредени градини и цветни лехи по булевардите. Цветята посадиха безработните по поръка на властите, за да се внуши на хората илюзията, че е настъпила кротка и безбурна пролет. Боядисаха стените в бяло — така изличиха от тях агитационните гълъби и завинаги махнаха от погледите на хората политическите лозунги. Всеки опит да се изписват политически призиви на обществени места се наказваше с автоматен откос на място. По чистите, уредени и смълчани улици магазините започнаха да увеличават оборота. Скоро изчезнаха просещите деца и Алба забеляза, че няма също бездомни кучета и разхвърляна смет. С черната борса се свърши в същия момент, когато бомбардираха президентския дворец, защото спекулантите бяха заплашени с военновременни закони и с разстрел. По магазините започнаха да се продават стоки, за които хората не бяха и чували, и други, с които по-рано богаташите се сдобиваха контрабанда. Никога градът не бе имал по-красив вид. Никога едрата буржоазия не се бе чувствала по-щастлива — можеше да купува уиски без мярка и автомобили на кредит.

В патриотичното въодушевление на първите дни жените носеха като дар в казармите бижутата си — за делото на националното възстановяване. Занасяха дори брачните си халки. Там ги заменяха за медни пръстени с емблемата на родината. Бланка трябваше да скрие вълнения чорап с накитите, които й бе завещала Клара, да не би сенаторът Труеба да реши да ги предаде на властите. Пред очите им се раждаше една нова и самонадеяна обществена прослойка. Много високопоставени госпожи, наконтени с чуждестранни дрехи, причудливи и бляскави като светулки в тъмна нощ, се перчеха в увеселителните заведения, хванали подръка новоизлюпените и навирили нос стопански босове. Появи се каста военни, която обсеби на бърза ръка ключовите постове. Семействата, които по-рано бяха смятали за нещастие сред членовете им да има военен, пускаха в ход всичките си връзки, за да вкарат синовете си във военните академии, и предлагаха дъщерите си на войниците. Страната се изпълни с хора в униформи, с бойни машини, със знамена, химни и паради, защото военните знаеха, че народът държи да има свои собствени символи и ритуали. Сенаторът Труеба, който по принцип ненавиждаше тия неща, разбра какво бяха искали да му кажат неговите приятели от клуба, когато твърдяха, че за марксизма няма никаква почва в Латинска Америка, защото не отчитал магическата страна на нещата. „Хляб, зрелища и нещо, пред което да благоговеят — с това се изчерпват нуждите им“, заключи сенаторът, съжалявайки вътрешно, че хляб няма за мнозина.

Пусната бе в ход кампания, с цел да се изтрие от лицето на земята доброто име на бившия президент — надяваха се, че народът ще престане да жали за него. Отвориха къщата му и приканиха хората да посетят и разгледат дома, който нарекоха „двореца на диктатора“. Човек можеше да надникне в гардеробите му и да се слиса от количеството и от качеството на велурените му сака, да погледне в чекмеджетата му, да си навре носа в килера му, за да види кубинския ром и пазения там чувал захар. Плъзнаха снимки, нескопосен фотомонтаж, които го представяха облечен като Бакхус, с гирлянда от гроздове на главата, мърсувайки в непрекъсната оргия с пищни матрони и с атлети от собствения му пол. Никой, дори и самият сенатор Труеба, не повярва, че снимките са автентични. „Това вече е много, прекаляват“, смотолеви той, когато научи.

С един замах военните промениха световната история, изтриха от нея епизодите, идеологиите и личностите, които режимът не одобряваше. Преправиха географските карти — нямаше никакво основание северът да се слага чак там горе, толкова далече от благословената родина, щом можеше да се постави по-надолу, там й стоеше къде-къде по-добре. Пътем боядисаха в пруско синьо обширни ивици териториални води чак до пределите на Азия и Африка, завладяха в учебниците по география далечни земи и преместиха границите, без да им мигне окото. Такава наглост вече надмина всякаква мярка — братските страни излязоха от нервите си, вдигнаха голяма олелия в ООН и се заканиха да се разправят с тях с танкове и с изтребители. Цензурата, която отначало установи контрол само върху средствата за масова информация, скоро се разпростря и върху учебниците и христоматиите, текстовете на песните, филмовите сценарии и частните разговори. Имаше забранени с военен указ думи, например думата „другарю“. Имаше и други, като например думите свобода, справедливост и профсъюз, които никакъв указ не бе премахнал от речника, но които никой не произнасяше, за да му е мирна главата. Алба недоумяваше откъде се пръкнаха толкова фашисти за нула време. Защото в дългогодишната демократична история на страната й те никога не се бяха подвизавали открито, ако не се смятат няколкото фанатици по време на войната, които от щуротия си обличаха черни ризи и маршируваха с изпънати напред ръце сред освиркванията и подигравателния смях на минувачите. Но те изобщо не играеха важна роля в националния живот. Не си обясняваше поведението и на въоръжените сили, които в мнозинството си произлизаха от средната и от работническата класа и по историческа традиция се бяха придържали по-близо до левицата, отколкото до крайната десница. Не разбра състоянието на вътрешна война и не проумя, че за хората в мундир войната е произведение на изкуството, че тя е върховата точка на подготовката и закалката им, звездният час на тяхната професия. В мирно време те не успяваха да блеснат. Превратът им даде възможност да приложат на практика наученото в казармите, сляпото подчинение, боравенето с оръжията и онези други умения, които войниците могат да овладеят, когато успеят да заглушат скрупулите в сърцето си.

Алба заряза следването си, защото Философският факултет, както и много други, които откриват врати към човешката мисъл, бе затворен. Не продължи да се занимава и с музика, защото виолончелото й се стори лекомислена прищявка, подходяща за други времена. Много преподаватели бяха или уволнени, или арестувани, или изчезнаха съгласно един черен списък, от който се ръководеше политическата полиция. Себастиян Гомес бе убит още при първия обиск. Издадоха го собствените му студенти. Университетът се изпълни с шпиони.

Едрата буржоазия и икономическата десница, които бяха подпомогнали преврата, се чувстваха на седмото небе. Отначало се поизплашиха, като видяха последиците от акцията си, защото никога не бяха живели при диктатура и не знаеха какво представлява. Но после си казаха, че липсата на демокрация ще бъде нещо временно и че може да се преживее известен преходен период без лични и колективни свободи, стига режимът да зачита свободната стопанска инициатива. Пет пари не даваха, че светът ги заклеймява, че ги смятат за хора от същия дол дренки, от който бяха други тирании на континента — тази цена, заплатена за събарянето на марксизма, им се стори евтина. Когато заприиждаха чуждестранни банкови капиталовложения, те естествено отдадоха това на стабилността на новия режим и си затвориха очите пред факта, че за всяко вложено в страната песо чуждите банки прибираха две под формата на лихви. Когато не след дълго започнаха да се закриват почти всички местни промишлени предприятия и да фалират търговци, разорени от масовия внос на потребителски стоки, те заразправяха, че бразилските готварски печки, тайванските платове и японските мотоциклети били къде-къде по-качествени от всичко, произвеждано някога в страната. Едва когато върнаха минните концесии на американските компании, след три години национализация, някои гласове подхвърлиха, че това е все едно да се подарява родината, завита в целофан. Но когато започнаха да предават на бившите собственици земята, която аграрната реформа бе раздала на селяните, същите тези гласове се успокоиха — бяха се върнали добрите стари времена. Видяха, че само една диктатура може да гарантира привилегиите им с тежка и силна ръка и без да дава сметка никому. Така че престанаха да говорят за политика и приеха, че те ще държат икономическата власт, а военните ще управляват, като десницата само ще ги съветва и напътства при изготвянето на новите декрети и новите закони. За броени дни разпуснаха профсъюзите, работническите ръководители бяха затворени или избити, политическите партии бяха обявени извън закона за неопределено време, а всички работнически и студентски организации, та дори и професионалните сдружения и колегии бяха разтурени. Забраниха на хората да се струпват на групи. Единственото място, където можеха да се събират, бяха църквите, така че скоро религията стана на мода и свещениците и монахините трябваше да отложат за по-добри дни духовните си дела, за да окажат помощ на отчаяното си паство в насъщните му, земни тежнения. Правителството и работодателите започнаха да гледат на духовниците като на потенциални врагове. На някои им хрумна да решат въпроса, като убият кардинала, щом като папата в Рим отказа да го отстрани от поста му и да го изпрати в приют за душевно разстроени свещенослужители.

Голяма част от средната класа се зарадва на военния преврат, защото той означаваше връщане към реда, към чистотата на нравите, към полите у жените и късите коси у мъжете. Но скоро започна да изпитва на собствен гръб тормоза на високите цени и на безработицата. Заплатите не стигаха, за да се свързват двата края. Във всички семейства хората оплакваха по някого и вече не можеха да казват, както в началото, че ако някой е задържан, убит или прокуден в изгнание, то е, защото си го заслужава. Не можеха повече да продължават да отричат и мъченията.

Докато процъфтяваха луксозните магазини, изникналите като с магическа пръчка средища на финансовия бизнес, екзотичните ресторанти и предприятията за внос, по вратите на фабриките безработните стояха на опашки и гонеха и най-малката възможност да намерят с какво да се заловят, колкото и ниска надница да им предлагаха. Заплащането на работната ръка слезе до робски равнища и работодателите, за първи път от много десетилетия насам, можеха да уволняват хората, когато им скимне, без право на обезщетение, и да ги пращат зад решетките при най-малкия протест.

В първите месеци сенаторът Труеба споделяше опортюнизма на хората от своята черга. Беше убеден, че е наложително да се изживее период на диктатура, за да се върне страната в кошарата, от която никога не трябваше да излиза. Той бе един от първите земевладелци, които си получиха обратно имотите. Върнаха му „Трите Марии“ в окаяно състояние, но цял-целеничък, до последния квадратен метър. Почти две години бе чакал този момент, предъвквайки яростта си.

Без много да му мисли, отиде на село с половин дузина платени убийци и си го върна тъпкано на селяните, дръзнали да му се надсмеят предизвикателно и да му отнемат онова, което открай време си беше негово. Пристигнаха в една ведра неделна утрин, малко преди Коледа. Нахълтаха в землището на чифлика и вдигнаха страшна дандания — все едно, че бяха нахлули пирати. Бабаитите се навряха навсякъде, подгониха хората с викове, бой и ритници, сбраха ги в двора заедно с животните, после поляха с бензин тухлените къщурки, гордостта на Труеба едно време, и ги подпалиха с цялата им покъщнина. Застреляха добитъка. Изгориха плуговете, курниците, велосипедите и дори люлките на новородените в една зловеща пладнешка вакханалия, която едва не прати стария Труеба от радост в гроба. Той разпъди всички арендатори, като ги предупреди, че ако още веднъж види крака им да стъпи в чертите на имота, ще ги сполети участта на добитъка. Видя ги как тръгват по-бедни от когато и да било — в дълга и печална върволица, повели децата си, старците си, малкото кучета, оцелели след стрелбата, някоя спасена от ада кокошка. Влачеха крака по прашния път, отдалечаващ ги от земята, на която бяха живели поколения наред. На входа за „Трите Марии“ се бяха скупчили група клетници, които чакаха с жадни очи. Това бяха безработни селяни, изгонени от други чифлици. Превили врат, както дедите им преди векове, те идваха да молят господаря да ги вземе на работа за прибирането на следващата реколта.

Тази вечер Естебан Труеба си легна в железния креват на своите родители в старата господарска къща, в която не бе идвал толкова отдавна. Чувстваше се уморен и по ноздрите му лепнеше мирисът на пожарището и на труповете на животните, които също се наложи да изгорят, за да не просмучат въздуха с вонята на разложение. Тухлените къщурки още догаряха и наоколо му всичко бе разруха и смърт. Но той знаеше, че може отново да изправи на крака имението, както вече бе сторил веднъж — нивите си бяха непокътнати, силите му също. Ала въпреки че се наслаждаваше на отмъщението си, не можа да заспи. Чувстваше се като баща, наказал децата си прекалено сурово. Цялата нощ пред погледа му се нижеха лицата на селяните, които се отдалечаваха по шосето — същите селяни, които се бяха родили пред очите му в неговия имот. Прокле злия си характер. Безсънието го държа цялата следваща седмица и когато най-сетне успя да заспи, сънува Роса. Реши да не разправя на никого какво е сторил и се закле, че „Трите Марии“ отново ще стане образцовият чифлик, какъвто бе някога. Пусна мълвата, че е готов да приеме обратно селяните, при определени условия, то се знае, но нито един не се върна. Бяха се пръснали по полята, по планините, по крайбрежието, някои бяха отишли пеш до мините, други се бяха добрали до островите на юг и всеки се беше хванал да работи каквото му попадне, за да изкарва хляба за семейството си. Отвратен, господарят се прибра в столицата. Никога не се бе чувствал толкова стар. Тежко му беше на душата.

Поета гаснеше в къщата си до морето. Беше тежко болен и събитията от последно време изчерпаха по-нататъшното му желание за живот. Войниците нахлуха в дома му, преобърнаха сбирките му от охлюви, раковините му, пеперудите му, бутилките му и фигурите за украса на корабни носове, донесени от толкова морета, книгите му, картините му, недовършените му стихове, ровиха за подривни оръжия и за скрити комунисти, докато старото му сърце на бард започна да прескача. Закараха го в столицата. Умря на четвъртия ден и последните думи на човека, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят! Ще ги разстрелят!“ Нито един от приятелите му не можа да дойде при него в смъртния му час — всичките бяха извън закона, изгнаници или мъртъвци. Синята му къща на хълма бе опустошена, подът изгорен, прозорците счупени. Не се знаеше дали това бе работа на военните, както казваха съседите, или на съседите, както казваха военните. Там останаха да бдят над покойника малцината осмелили се да дойдат от страната и журналисти от цял свят, пристигнали да отразят погребението му. Сенаторът Труеба бе негов идеологически противник, но го бе приемал много пъти у дома си и знаеше наизуст стиховете му. Отиде на бдението, облечен в строг траур, заедно с внучката си Алба. Двамата застанаха на почетна стража до простия дървен ковчег и го придружиха до гробището една злощастна сутрин. Алба носеше букет от първите карамфили за сезона, червени като кръв. Малкото шествие пое бавно пеш по пътя за гробището между две редици войници, образували кордон по улиците.

Хората вървяха мълчаливо. Изведнъж някой извика с прегракнал глас името на Поета и всички гърла отвърнаха в хор: „Той е с нас! И днес, и утре — всеки час!“ Сякаш бяха отворили клапа и цялата мъка, страх и ярост от тези дни се отприщваха от гърдите и заливаха улицата, въздигаха се в страшен вик към тежките черни облаци в небето. Друг човек извика: „Другарят президент!“ И всички пак отвърнаха в един-единствен вопъл, изплакан по мъжки: „Той е с нас!“ Лека-полека погребението на Поета се превърна в символичен акт — народът казваше последно сбогом на свободата.

Съвсем близо до Алба и до дядо й операторите от шведската телевизия снимаха с камерите си, за да изпратят в мразовитата страна на Нобел страхотната гледка на дебнещите в шпалир автомати, лицата на хората, отрупания с цветя ковчег, групата смълчани жени, които се тълпяха до вратите на моргата, на две преки от гробището, за да прочетат списъците на умрелите. Всеобщият вик се издигна като напев и въздухът се изпълни със забранените лозунги, с възгласите, че народът, сплотен, не ще бъде победен, с предизвикателството срещу оръжията, които трепереха в ръцете на войниците. Шествието мина пред един строеж и работниците оставиха инструментите, свалиха си каските и застанаха в редица със сведени глави. Един мъж крачеше с оръфана на маншетите риза, без жилетка и със съдрани обувки и рецитираше най-революционните стихове на Поета. Плачът се стичаше по лицето му. Следваше го смаяният поглед на сенатора Труеба, който крачеше до него.

— Жалко, че беше комунист! — каза сенаторът на внучката си. — Толкова добър поет, а с толкова объркани идеи! Ако беше умрял преди военния преврат, предполагам, че цялата страна щеше да се стече да почете паметта му.

— Умря така, както живя, дядо — отвърна Алба.

Беше убедена, че е умрял навреме, защото никаква траурна церемония не би била по-голям израз на почит от тази скромна процесия от шепа мъже и жени, които го погребаха във взет на заем гроб и скандираха за последен път неговите стихове за справедливост и свобода. След два дена във вестниците излезе разпореждане на военната хунта, с което се обявяваше национален траур за Поета и се разрешаваше да се окачат траурни знамена по частните къщи, ако има желаещи. Разрешението влизаше в сила от момента на смъртта му и важеше до деня, когато бе оповестено. Както не успя да седне да поплаче за смъртта; на вуйчо си Хайме, така и сега Алба толкова се улиса, че не й остана време да мисли за Мигел или да скърби за Поета. Погълнала я бе задачата да търси дирите на безследно изчезналите, да утешава инквизираните, които се връщаха с разкървавени гърбове и стреснати очи, и да набавя храна за трапезариите на свещениците. Но в тишината на нощта, когато градът изгубваше бакалската си нормалност и оперетния си мир, я връхлитаха мъчителните мисли, които бе заглушавала в себе си през деня. В този час само пълните с трупове и арестанти фургони и полицейските коли се движеха по улиците като бродещи вълци и виеха в мрака на комендантския час. Алба трепереше в леглото си. Привиждаха й се разкъсаните призраци на толкова незнайни мъртъвци, чуваше как голямата къща диша задъхано като старица, напрягаше слух й чуваше в костите си страшните шумове — далечно скърцане на спирачки, затръшване на врата, престрелки, стъпки на ботуши, задавен вик. После се връщаше дългата тишина, която траеше до разсъмване, когато градът отново оживяваше и слънцето сякаш изличаваше нощните ужаси. Тя не беше единствената будуваща в къщата. Често заварваше дядо си по нощница и пантофи, по-стар и по-умърлушен, отколкото денем, да си топли по късна доба чаша бульон и да цеди през зъби най-долни моряшки псувни, защото го болели костите и душата. Майка й също се суетеше из кухнята или се мотаеше като среднощно привидение из празните стаи.

Така минаха месеци и за всички, дори за сенатора Труеба, стана ясно като бял ден, че военните бяха взели властта, за да я обсебят, а не за да я предадат на правителство, съставено от десните политици, подбудили преврата. Военните бяха по-особена порода хора, братство със собствен език, различен от този на цивилните, и да се разговаря с тях беше все едно да се приказва с глухи, защото и най-дребното пререкание биваше смятано за предателство по строгия им кодекс на честта. Труеба проумя, че те възнамеряват да играят ролята на предопределени свише наставници и че в тези планове не отреждат място за политиците. Един ден, като заговори с Бланка и с Алба за положението, той сподели огорчението си, че акцията на военните, предназначена да предотврати опасността от установяване на марксистка диктатура, всъщност беше наложила на страната друга, далеч по-сурова диктатура, очевидно замислена да просъществува цял век. За първи път в живота си сенаторът Труеба призна, че е сгрешил. Двете го видяха да плаче беззвучно, потънал в креслото си, като старец, изпял своята песен. Не плачеше за изгубената власт. Плачеше за родината си.

Тогава Бланка приклекна до него, хвана го за ръката и му призна, че е дала убежище на Педро Трети Гарсия. Той живеел като отшелник, скрит в една от изоставените стаи, които Клара бе наредила да построят по времето на духовете. На другия ден след преврата бяха разпространени списъци на лицата, длъжни да се явят пред властите. Сред тях беше и Педро Трети Гарсия. Някои, които продължаваха да мислят, че в тази страна никога не става бог знае какво, отидоха да се предадат доброволно в министерството на отбраната и платиха за това с живота си. Но Педро Трети предусети по-рано от всички останали колко свиреп ще бъде новият режим, може би защото през тези три години бе опознал въоръжените сили и не вярваше в басните, че те били различни от военните в други страни. Още първата вечер след преврата, по време на комендантския час, той се промъкна до голямата къща на ъгъла и почука на прозореца на Бланка. Когато тя се показа със замъглен от главоболието поглед, направо не го позна — беше си обръснал брадата и носеше очила.

— Убиха Президента — каза Педро Трети.

Тя го скри в празните стаи. Пригоди надве-натри временно скривалище, без да подозира, че ще й се наложи да го държи там няколко месеца, докато войниците го търсеха под дърво и камък из цялата страна.

Бланка си каза, че на никого няма да хрумне, че Педро Трети се намира в дома на сенатора Труеба в същия момент, когато старият слушаше прав тържественото богослужение в катедралата. За Бланка това бе най-щастливият период от живота й.

За него обаче часовете се точеха също тъй мудно, както биха текли, ако беше в килия. Целия ден стоеше затворен между четири стени, на заключена врата, да не би някой да прояви инициатива и да дойде да чисти. Прозорците бяха със спуснати щори и пердета. Дневната светлина не влизаше, но той я отгатваше по леката промяна в процепите на щорите. Нощем отваряше широко прозореца, за да се проветри стаята — където той трябваше да държи кофа с капак, в която да ходи по нужда — и за да вдъхва на едри глътки въздуха на свободата. Убиваше времето, като четеше книгите на Хайме, които Бланка му носеше скришом, и слушаше шумовете от улицата и шепота от радиото, пуснато съвсем тихо. Бланка му намери китара и той сложи вълнени парцали под струните й, за да не го чува никой как композира под сурдинка своите песни за вдовици, за сираци, за затворници и изчезнали. Опита се да си изработи плътен дневен режим, за да си запълва дните — правеше гимнастика, четеше, учеше английски, спеше следобед, композираше и отново правеше гимнастика, но пак му оставаха в излишък безкрайни свободни часове. Най-сетне чуваше да се превърта ключът в бравата и виждаше да влиза Бланка, която му носеше вестници, храна и чиста вода, за да се измие. Любеха се отчаяно, измисляха нови, недопустими начини, които страхът и страстта превръщаха в лудешки пътувания до звездите. Бланка вече се беше примирила с липсата на мъжките му ласки, с напредващата зрялост и с многобройните си болежки, но внезапно възродената любов я дари с нова младост. Кожата й стана по-светла, походката й по-ритмична, гласът й по-благозвучен. Усмихваше се вътрешно и ходеше като замаяна. Никога не бяха я виждали по-красива. Дори баща й съзря нейната хубост и я отдаде на спокойствието от охолството. „Откакто Бланка не трябва да се реди на опашки, сякаш е нов човек“, казваше сенаторът Труеба. Промяната не убягна и от очите на Алба. Тя наблюдаваше майка си. Подозрителни й се струваха както странният й сомнамбулизъм, така и новата й мания да носи храна в стаята си. Все се канеше да я проследи нощем, но я надвиваше умората от многобройните й занимания, в които денем търсеше утеха за другите и за себе си. А когато пък не й се спеше, просто се страхуваше да тръгне из празните стаи, където шепнеха призраците.

Педро Трети отслабна и изгуби ведрото настроение и благия нрав, които му бяха присъщи дотогава. Скучаеше, проклинаше доброволния си затвор и ръмжеше от безсилие, че не знае какво е станало с другарите му. Укротяваше го единствено присъствието на Бланка. Когато тя влизаше в стаята, той се втурваше да я прегърне като обезумял, за да надмогне кошмарите от деня и скуката от мъчително изнизващите се седмици. Започна да му се натрапва мисълта, че е изменник и страхливец, защото не е споделил участта на толкова други, и че най-честното е да се предаде, пък да става каквото ще. Бланка се мъчеше да го разубеждава с какви ли не доводи, но той сякаш не я слушаше. Стараеше се да го задържа със силата на върналата се любов, поднасяше му храната в устата, къпеше го, като го триеше с влажна кърпа и го пудреше като бебе, подстригваше го, режеше му ноктите, бръснеше го. Най-накрая все пак й се наложи да започне да му слага успокоителни хапчета в храната и сънотворни във водата. Оборваше го дълбок и мъчителен сън, от който се събуждаше с пресъхнала уста и с още по-натежало сърце. След няколко месеца Бланка проумя, че няма да може да го държи като затворник неопределено дълго време, и изостави плановете си да преклони духа му и да го превърне в свой вечен любовник. Разбра, че той постепенно умира приживе, защото за него свободата беше по-важна от любовта, и че няма чудодейни хапчета, способни да го накарат да промени поведението си.

— Помогни ми, татко! — примоли се Бланка на сенатора Труеба. — Трябва да го изведа от страната.

Старият толкова се слиса, че направо застина. Но чак когато потърси яростта и омразата си и не ги откри никъде, той разбра колко е изхабен. Помисли за тоя селянин, свързан с дъщеря му с половинвековна любов, и не можа да намери никакъв довод, за да го ненавижда — за да мрази дори пончото му, брадата му на социалист, упорството му или проклетите му кокошки, подгонили лисици.

— По дяволите! Трябва да му осигурим убежище, защото, намерят ли го в нашата къща, лошо ни се пише на всички — нищо друго не се сети да каже Труеба.

Бланка му се хвърли на врата, разплака се като дете и го обсипа с целувки. Това бе първата избликнала от сърцето й ласка, с която даряваше баща си от най-ранното си детство досега.

— Аз мога да го укрия в едно посолство — обади се Алба. — Но трябва да чакаме сгоден момент, пък и ще му се наложи да прескача висока стена.

— Няма да е необходимо, момиче — отвърна сенаторът Труеба. — Все още имам влиятелни приятели в тази страна.

Четиридесет и осем часа по-късно вратата на стаята на Педро Трети Гарсия се отвори, но вместо Бланка, на прага се появи сенаторът Труеба. Беглецът помисли, че най-сетне е дошъл и неговият час, и донякъде дори се зарадва.

— Идвам да ви изведа оттук — каза Труеба.

— Защо? — попита Педро Трети.

— Защото Бланка ме помоли — отвърна Труеба.

— Вървете по дяволите — смотолеви Педро Трети.

— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мен.

Двамата се усмихнаха едновременно. На двора пред къщата, отсам оградата, чакаше сребристата лимузина на посланика на една студена северна страна. Вкараха Педро Трети в багажника на колата, където той се сви на кравай, и го покриха с пазарски торби, пълни със зеленчуци. На седалките се настаниха Бланка, Алба, сенаторът Труеба и неговият приятел посланикът. Шофьорът ги закара до папската нунциатура. По пътя срещнаха полицейска бариера, но не ги спряха. На портала на нунциатурата имаше двойна охрана, но като познаха сенатора Труеба и видяха дипломатическия номер на колата, ги пуснаха да влязат и дори им отдадоха чест. Веднъж преминали пътната врата на посолството на Ватикана, те бяха в безопасност. Тогава извадиха Педро Трети изпод планина листа от маруля и смачкани домати. Заведоха го в кабинета на нунция, който го чакаше, облякъл епископското си расо и с току-що издадено разрешително за изпращането му в чужбина заедно с Бланка, решила да изживее в изгнание отлаганата още от детството й любов. Нунцият ги поздрави с добре дошли. Беше почитател на Педро Трети Гарсия и имаше всичките му плочи.

Докато духовникът и посланикът на северната страна обсъждаха международното положение, семейството се сбогуваше. Бланка и Алба плачеха безутешно. Никога не се бяха разделяли. Естебан Труеба дълго държа в прегръдките си дъщеря си. Не плачеше, но беше стиснал уста, трепереше и се мъчеше да сдържи напиращите ридания.

— Не бях добър баща за тебе, дъще — каза той. — Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш и да забравиш миналото?

— Много те обичам, татко! — изплака Бланка, хвърли му се на врата, притисна го отчаяно и го покри с целувки.

После старецът се обърна към Педро Трети и го погледна в очите. Протегна му ръка, но не можа да стисне неговата десница, защото й липсваха няколко пръста. Тогава разтвори прегръдки и двамата мъже, стегнати в здрав възел, се сбогуваха, пречистени най-сетне от омразата и злопаметността, които толкова години им бяха тровили живота.

— Ще се грижа за дъщеря ви и ще се постарая да я направя щастлива, господине — каза Педро Трети със задавен глас.

— Не се съмнявам. Вървете си по живо, по здраво, деца — промълви старецът.

Знаеше, че повече няма да ги види.

Сенаторът Труеба остана сам в къщата с внучката си и с няколко души от прислугата. Поне той така си мислеше. Но Алба бе решила да възприеме тактиката на майка си и използуваше необитаемите стаи, за да укрива хора за по една-две нощи, докато им намери по-сигурно убежище или успее да ги изведе от страната. Помагаше на нелегалните, които денем бягаха, смесили се с глъчката на града, но паднеше ли нощта, трябваше да се скрият някъде, всеки път на различно място. Най-опасно беше за тях по време на комендантския час, когато бегълците не можеха да излизат на улицата, защото лесно щяха да попаднат в ръцете на полицията. Алба реши, че къщата на дядо й е последното място, където биха нахлули за обиск. Постепенно превърна празните стаи в лабиринт от потайни кътчета, където укриваше преследваните. Понякога — цели семейства. Сенаторът Труеба заемаше само библиотеката, банята и спалнята си. Там си живееше, заобиколен от своите махагонови мебели, викториански витрини и персийски килими. Не беше човек, склонен към суеверни предчувствия, но дори и на него тази мрачна къща навяваше безпокойство — сякаш в нея имаше скрито чудовище. Труеба сам не проумяваше защо се притеснява — знаеше, че странните шумове, за които разправяха прислужниците, са работа на Клара. Тя бродеше из къщата в компанията на своите приятели — духовете. Често бе сварвал жена си да се прокрадва из салоните с бялата си туника и с момичешкия си смях. Преструваше се, че не я вижда, замръзваше на място и дори преставаше да диша, за да не я изплаши. Затвореше ли очи, за да се направи на заспал, успяваше да усети лекия допир на пръстите й по челото си, свежия й дъх, преминаващ като повей, докосването на косата й, която можеше да пипне, ако само протегнеше ръка. Нямаше основания да подозира нещо ненормално, но все пак гледаше да не пристъпва чертите на онази омагьосана част от дома, която беше царството на жена му, и не стигаше по-далеч от неутралната зона на кухнята. Предишната му готвачка си беше отишла, защото в една престрелка убили по грешка мъжа й, а единственият й син, който служел войник в едно село на юг, бил обесен на един стълб с увити около врата черва като народно отмъщение за това, че бил изпълнявал заповедите на началниците си. Клетата жена изгуби ума си, а не след дълго Труеба пък изгуби търпение. Дойде му до гуша да намира в яденето косми — в непрекъснатата си жалба жената си скубеше косите. Известно време Алба експериментира сред тенджерите, въоръжена с готварска книга, ала въпреки цялата си добронамереност Труеба в крайна сметка започна да ходи да вечеря почти винаги в клуба, за да може да се нахрани човешки поне веднъж на ден. Това даде на Алба по-голяма свобода, за да прехвърля своите бегълци, и по-голяма сигурност, за да вкарва и извежда хора от къщата преди полицейския час, без дядо й изобщо да подозира.

Веднъж, посред бял ден, се появи Мигел. Един следобед тя тъкмо влизаше вкъщи, когато той се изпречи насреща й. Беше я чакал, скрит сред буренака в градината. Косата му беше силно изрусена, носеше двуреден син костюм. Приличаше на обикновен банков чиновник, но Алба го позна веднага и не можа да сдържи радостния вик, който й се изтръгна от сърцето. Прегърнаха се в градината, пред очите на минувачите и на възможните съгледвачи, докато се опомниха и осъзнаха на каква опасност се излагат. Алба го заведе в къщата, в спалнята си. Двамата се строполиха върху леглото във възел от сплетени ръце и крака, зовяха се взаимно с тайните имена от времето, прекарано в мазето, любиха се отчаяно, докато усетиха, че чезнат от премала, че ще им се пръсне душата, и трябваше да спрат, да се вслушат в гръмкото биене на сърцата си, за да се поуспокоят. Тогава Алба се втренчи за първи път в него и видя, че се е любила с един съвършено непознат човек. Не беше само заради косата му на викинг — той нямаше нито брадата на Мигел, нито малките му кръгли очила на домашен учител, и изглеждаше много по-слаб. Ужасен вид имаш — прошепна му тя на ухото. Мигел бе станал един от ръководителите на въоръжената съпротива — изпълнило се бе онова, за което се бе готвил още от юношеските си години. За да го открият, бяха разпитвали и измъчвали много мъже и жени. Това тежеше като воденичен камък върху душата на Алба, но за него беше просто част от ужаса на войната и той самият беше готов да изтърпи същите изтезания, когато дойде моментът да прикрие други. А дотогава щеше да участвува в нелегалната борба, верен на теорията си, че на насилието на богатите трябва да се противопостави насилието на народа. Алба, която си бе представяла хиляди пъти, че са го затворили или че са го убили по най-жесток начин, плачеше от радост, като усещаше с наслада мириса му, гласа му, топлината му, допира на ръцете му, покрити с мазоли от боравенето с оръжия и от навика да се придвижва пълзешком. Редеше молитви и проклятия, целуваше го и го мразеше заради цялото натрупано в душата й страдание и искаше да умре още сега, за да не се измъчва повече от неговото отсъствие.

— Ти беше прав, Мигел. Случи се всичко онова, което ти казваше, че ще се случи — рече Алба, докато хлипаше на рамото му.

После му разказа за оръжията, които навремето открадна от дядо си и скри с вуйчо си Хайме, и предложи да го заведе да ги потърсят. Жалко, че не можеше да му даде и онези, които не успяха да отмъкнат — те останаха в зимника на къщата. Но скоро след военния преврат на гражданите бе заповядано да предадат всичко, което би могло да се сметне за оръжие, дори туристическите ножове и джобните ножчета на децата. Хората оставяха увитите във вестник пакетчета при входовете на църквите, защото не смееха да ги носят в казармите. Сенаторът Труеба никак не се уплаши, защото всички знаеха, че неговите оръжия бяха набавени, с цел да убиват комунисти. Обади се по телефона на своя приятел генерал Уртадо и той изпрати военен камион да ги прибере. Труеба заведе войниците в помещението с боеприпасите и там, онемял от смайване, видя, че половината сандъци са пълни с камъни и талаш. Веднага обаче си даде сметка, че ако признае загубата, или ще намеси някого от собственото си семейство, или сам ще се забърка в голяма каша. Взе да се извинява, макар че никой не му търсеше оправдание — войниците не можеха да знаят колко оръжия е бил закупил. В първия момент заподозря Бланка и Педро Трети, но пламналите бузи на внучката му го накараха да се усъмни и в нея. Щом войниците отнесоха оръжията и му дадоха разписка, хвана Алба за раменете и я раздруса здравата, както никога преди, за да си признае има ли нещо общо с липсващите автомати и пушки. „Не ме питай за неща, за които сам не искаш да ти отговоря, дядо“, отвърна Алба, като го гледаше право в очите. Повече не заговориха по въпроса.

— Дядо ти не е цвете за мирисане, Алба. Някой ще го убие — сам си го е заслужил — каза Мигел.

— Ами, ще си умре в леглото. Вече е много стар — отвърна Алба.

— Който нож вади, от нож умира. Може би аз самият ще го убия някой ден.

— Да не си посмял, Мигел, защото ще ме принудиш аз да направя същото с тебе — разпалено изфуча Алба.

Мигел й обясни, че няма да могат да се виждат задълго, може би завинаги. Помъчи се да й втълпи колко опасно е да си другарка на един нелегален, нищо, че тя е под закрилата на дядовото си презиме. Но Алба толкова плака и се притиска до него с такава горест, че трябваше да й обещае, че дори с риск на живота си ще намират начин да се виждат от време на време. Мигел прие също да отиде с нея да потърсят заровените в планината оръжия и боеприпаси — точно те най-много му трябваха в неравната борба.

— Дано не са се превърнали в старо желязо — смънка Алба. — И дано успея да си спомня точното място, защото оттогава мина повече от година.

След две седмици Алба организира разходка за децата от своя народен стол с една камионетка, която й предоставиха за случая свещениците от енорийската църква. Носеше кошници със закуска, торбичка портокали, топки и китара. Никое от децата не обърна внимание, че по пътя тя прибра един рус мъж. Алба подкара тежката камионетка с товара от деца по същия планински път, по който бе минала преди с вуйчо си Хайме. Спряха я два патрула и трябваше да отваря кошниците с храната, но заразителното веселие на децата и безобидното съдържание на торбите прогонваха всякакво съмнение у войниците. Успяха да стигнат без затруднения до мястото, където бяха скрити оръжията. Децата се заиграха на стражари и апаши и на криеница. Мигел ги раздели на два отбора и игра на футбол с тях, после ги накара да насядат в кръг и им разказа приказки, а най-накрая всички пяха до прегракване. След това той нахвърля план на мястото, за да се върне там с другарите си под прикритието на нощния мрак. Това бе щастлив екскурзионен ден, през който забравиха и напрежението, и военното положение и се наслаждаваха на мекото планинско слънце, докато слушаха глъчката на децата, припнали между камъните с пълни стомахчета — пълни за първи път от дълги месеци насам.

— Мигел, страх ме е — каза Алба. — Никога ли няма да можем да водим нормален живот? Защо не заминем за чужбина? Защо не избягаме сега, докато още не е станало късно?

Мигел посочи децата и тогава Алба разбра.

— Щом е така, нека дойда с теб! — примоли се тя, както бе настоявала толкова пъти преди.

— Не можем да приемем необучен човек в този момент. Още по-малко влюбена жена — усмихна се Мигел. — По-добре ще бъде ти да продължиш работата си. Трябва да се помага на тези клети дечица, докато настанат по-добри времена.

— Поне ми кажи как мога да ти се обаждам!

— Ако те залови полицията, по-добре да не знаеш нищо — отговори Мигел.

Тя изтръпна.

През следващите месеци Алба започна да продава мебелите от къщата. Отначало се осмели да изнесе само вещите от изоставените стаи и от мазето, но когато продаде всичко, започна да вади един по един старите столове от гостната, бароковите тоалетки, скриновете в колониален стил, дърворезбените паравани и дори покривките от трапезарията в комплект със салфетките. Труеба забеляза, но не каза нищо. Предполагаше, че внучката му дава парите за цел, която никак не се вместваше в рамките на законността, както сигурно бе направила и с откраднатите от него оръжия. Но предпочете да си затвори очите, за да не наруши крехкото си равновесие на несръчен кънкьор, полетял върху трошливия лед на един свят, който ставаше на пух и прах. Усещаше, че събитията се изплъзват от контрола му и че единственото му истинско желание е да не загуби внучката си, защото тя беше последното, което го свързваше с живота. Затова си замълча, когато тя изнесе една по една дори картините от стените и старите килими и ги продаде на новобогаташите. Чувстваше се много стар и много уморен, без сили за борба. Вече не беше с толкова бистър ум и не съзираше ясно границата между това, което му се струваше добро, и онова, което намираше за лошо. Нощем, когато случайно заспиваше, сънуваше кошмари с опожарени тухлени къщурки. Каза си, че ако единствената му наследница е решила да хвърли цялата къща на вятъра, няма да й попречи, защото той беше с единия крак в гроба, а там нямаше да отнесе нищо друго, освен савана. Алба поиска да поговори с него, за да му даде обяснение, но старият отказа да изслуша приказките й за гладните деца, които получавали по чиния леща срещу неговия гоблен от прочут френски майстор, или за безработните, които преживявали още една седмица благодарение на неговата китайска статуетка на дракон. Всичко това, упорстваше той, е чудовищна измислица на международния комунизъм, но дори и да беше вярно, а положително не е, няма защо Алба да се мъчи да оправя цялата тая неразбория, не е нейна работа, а на правителството или в краен случай на църквата. Ала когато един ден се прибра в къщи и не видя портрета на Клара в преддверието, Труеба си каза, че не може да търпи повече това безобразие, че то надхвърля всякакви граници, и се наежи срещу внучката си.

— Къде по дяволите е портретът на баба ти? — изръмжа той.

— Продадох го на английския консул, дядо. Каза ми, че ще го сложи в един лондонски музей.

— Забранявам ти да изнасяш каквото и да било повече от този дом! От утре ще разполагаш със собствена сметка в банката за приумиците си — отвърна той.

Скоро Естебан Труеба проумя, че Алба е най-разточителната жена в живота му и че цял харем от куртизанки не би му струвал по-скъпо от тая зеленокоса внучка. Не й се разсърди, защото се бяха върнали времената на благополучието и колкото по-много харчеше, толкова повече се замогваше. Откакто бяха забранили политическата дейност, имаше дори време в излишък за сделките си и изчисли, че противно на всичките си предвиждания, щеше да умре от богат по-богат. Влагаше парите си в новите банкови сдружения, които обещаваха на акционерите да умножат парите им многократно, и то за броени дни. Откри, че богатството страшно му тежи, защото лесно го придобиваше, а не намираше никакъв стимул, за да го харчи, и дори невероятният талант на внучката му да прахосва не успяваше да го удари сериозно по джоба. С ентусиазъм се зае да възстанови и усъвършенства „Трите Марии“, но подир това загуби интерес към всякакви други начинания, защото забеляза, че при новата стопанска система не му трябва да се напряга и да произвежда — парите привличаха нови пари и без каквото и да било негово участие банковите му сметки набъбваха от ден на ден. И тъй, като си огледа счетоводните книжа, предприе стъпка, на каквато никога не си беше представял, че ще се реши — започна да изпраща всеки месец чек на името на Педро Трети Гарсия, който живееше с Бланка в изгнание в Канада. Там двамата се чувстваха напълно осъществени в мирния свят на задоволената любов. Той пишеше революционни песни за работниците, за студентите и най-вече за едрата буржоазия, приела го като мода. Бяха преведени на английски и френски с голям успех, нищо че кокошките и лисиците са недоразвити създания, които не могат да се мерят със зоологичната сияйност на орлите и вълците в тази мразовита северна страна. А междувременно Бланка, кротка и блажена, се радваше за първи път в живота си на желязно здраве. Натъкми в дома си голяма пещ, за да майстори Рождествата си от уроди, които уж представляваха образи на туземното керамично изкуство. Те вървяха много добре на пазара, както бе предсказал Жан дьо Сатини преди двайсет и пет години, когато реши да ги изнася в чужбина. С този бизнес, с чековете на дядото и с канадската помощ им потръгна нелошо и Бланка за всеки случай скри вдън земя вълнения чорап с неизчерпаемите бижута на Клара. Надяваше се, че никога няма да й се наложи да ги продаде. И че един ден ще ги носи Алба.

Докато не отведоха Алба, Естебан Труеба не подозираше, че политическата полиция следи неговия дом. Бяха си легнали и по чиста случайност нямаше нито един скрит човек в лабиринта на изоставените стаи. От ударите с приклад по външната врата старецът се събуди с ясното предчувствие за връхлитаща беда. Алба обаче се беше събудила по-рано — още когато чу скърцането на автомобилните спирачки, шума от стъпките, полугласните команди, и започна да се облича, защото веднага разбра, че е дошъл нейният час.

През тези месеци сенаторът бе проумял, че дори отявленото му участие в подготовката за преврата не е гаранция срещу терора. Ала никога не бе допускал, че ще доживее да види как под прикритието на полицейския час в къщата му нахлуха дузина цивилни агенти, въоръжени до зъби. Те най-безцеремонно го измъкнаха от леглото, хванаха го грубо за ръката и го завлякоха в гостната, като не му дадоха дори да си обуе пантофите или да се наметне с нещо. Видя, че други отварят с ритник вратата на стаята на Алба и нахълтват с прицелени автомати, видя, че внучката му, напълно облечена, бледа, но спокойна, ги чака права, видя, че я изблъскаха навън и я доведоха с насочени към гърдите й оръжия в гостната, където й заповядаха да застане до стария и да не мърда. Тя се подчини, без да промълви нито дума. Държанието й контрастираше с яростните протести на дядо й и с грубостта, с която мъжете ровеха из къщата, трошаха вратите, изпразваха с приклади дрешниците, изтърбушваха дюшеците, изсипваха съдържанието на шкафовете, ритаха стените и лаеха команди. Търсеха нелегални, скрити оръжия и други улики. Измъкнаха прислужничките от леглата им и ги затвориха в една стая, където остана да ги пази един въоръжен агент. Преобърнаха рафтовете на библиотеката и украшенията и произведенията на изкуството, събирани от сенатора Труеба се търколиха с трясък на пода. Занесоха книгите от тунела на Хайме на двора, струпаха ги на купчина, поляха ги с бензин и ги запалиха. Продължиха да подхранват позорната клада с магическите книги от вълшебните сандъци на прадядото Маркос, с томовете от трактата на Николас за посветени, с творбите на Маркс в кожена подвързия и дори с оперните партитури на дядото. Скандалната клада опуши целия квартал и ако не бяха такива времената, неминуемо би привлякла пожарната команда.

— Предайте всички бележници, тефтерчета с адреси, чекови книжки, всичките си лични документи! — заповяда онзи, който, изглежда, им беше началник.

— Аз съм сенаторът Труеба! За бога, вие не ме ли познавате бе, човек? — отчаяно се развика дядото. — Нямате право да се отнасяте така с мене! Това е беззаконие! Аз съм приятел на генерал Уртадо!

— Млъквай, загубен дъртако! Докато аз не ти заповядам да говориш, ще си затваряш устата! — грубо го сряза онзи.

Накараха го да предаде съдържанието на писалището си и напъхаха в торби всичко, което им се стори интересно. Докато една група довършваше огледа на къщата, друга продължаваше да хвърля книги през прозореца. В гостната останаха четирима язвително ухилени мъже със заплашителен вид, които вдигнаха крака върху мебелите, изпиха шотландското уиски от бутилката и изпочупиха една по една плочите от сбирката класическа музика на сенатора Труеба. Алба пресметна, че са минали поне два часа. Трепереше, но не от студ, а от страх. Беше допускала, че този момент ще дойде някой ден, но винаги бе таила безразсъдната надежда, че влиятелният и дядо ще може да я спаси. Но сега, като го видя свит на едно канапе, смален и жалък като болен старец, тя разбра, че не може да очаква помощ от него.

— Подпиши тук! — заповяда началникът на Труеба и му тикна под носа някаква хартия. — Това е декларация, че сме влезли със съдебно разпореждане, че сме ти показали документите си, че всичко е наред, че сме се държали съвсем учтиво и възпитано, че нямаш никакво оплакване. Подписвай!

— За нищо на света няма да подпиша такова нещо! — гневно извика старецът.

Онзи мигновено се извърна и удари Алба през лицето. Плесницата я просна на пода. Сенаторът Труеба замръзна от изненада и ужас и най-сетне разбра, че е дошъл часът на истината, след като почти деветдесет години бе живял по собствените си закони.

— Ти знаеше ли, че твоята внучка е курвата на един нелегален? — каза мъжът.

Сломен духом, сенаторът Труеба подписа документа. После с мъка пристъпи към внучката си, прегърна я и я погали по косата с необичайна за него нежност.

— Не се безпокой, моето момиче. Всичко ще се оправи, нищо не могат да ти сторят, има някаква грешка, не се притеснявай — едва чуто нареждаше той.

Но онзи го изблъска грубо и извика на останалите, че е време да си тръгват. Двама бабаити хванаха Алба под мишниците и я изведоха едва ли не увиснала във въздуха. Последното, което тя съзря, беше патетичната фигура на дядото, блед като платно, по нощница и бос. От къщния праг той я уверяваше, че на другия ден ще я освободи, ще говори направо с генерал Уртадо, ще отиде с адвокатите си да я потърси, където и да се намира, и ще си я прибере у дома.

Качиха я в кабината на една камионетка. От едната й страна седна мъжът, който я беше ударил, а от другата — шофьорът, който си подсвиркваше. Преди да й закрият очите с лейкопласт, тя погледна за последен път към пустата улица и се удиви, че въпреки шумотевицата и изгорените книги, нито един от съседите не бе надникнал да види какво става. Предположи, че както често бе правила самата тя, дебнеха през пролуките на щорите и през пердетата или че бяха скрили глави под възглавниците, за да не гледат и да не чуват. Камионетката потегли и тя, ослепяла за първи път в живота си, загуби представа за пространството и за времето. Усети на бедрото си някаква влажна и едра ръка, която мачкаше, щипеше, местеше се нагоре, ровеше, тежък дъх в лицето си, който шепнеше „ще те накарам да ти се прииска, курво, ей сега ще видиш“, и други гласове и смехове, докато колата все обикаляше ли, обикаляше, и на нея й се стори, че това пътуване няма край. Не разбра накъде я водят, докато не чу шум от вода и не усети, че колелата на камионетката преминават по дъски. Тогава отгатна участта си. Призова духовете от времената на трикраката маса и на немирната захарница на баба си, призраците, способни да променят хода на събитията, ала те сякаш я бяха изоставили, защото камионетката продължи по същия път. Усети, че натискат спирачка, чу как тежките крила на голяма входна врата се отварят и после пак се затварят зад гърба им. Тогава Алба потъна в своя кошмар — онзи, който баба й видя в нейната астрологическа карта при раждането й, а Луиса Мора — в миг на предвещание. Онези й помогнаха да слезе. Не успя да направи и две крачки. Първият удар се стовари в ребрата й и тя падна на колене с пресечен дъх. Двама я хванаха под мишниците, вдигнаха я и я влачиха дълго. Усети, че стъпва върху пръст, а после — по неравен циментов под. Спряха.

— Това е внучката на сенатора Труеба, господин полковник — чу тя глас.

— Да, виждам — отвърна друг глас.

Алба позна без колебание гласа на Естебан Гарсия и в този миг разбра, че той я е чакал от онзи далечен ден, когато тя беше още невръстно момиче и той я сложи да седне на коленете му.