Къщата на духовете

VIОтмъщението

Година и половина след земетресението „Трите Марии“ отново бе станал предишният образцов чифлик. Вдигната бе голямата господарска къща — досущ като предишната, само че по-солидна и с инсталация за топла вода в баните. Водата беше като рядко какао, понякога от крана изскачаха и попови лъжички, но пък бликаше на весела и силна струя. Немската помпа беше истинско чудо. Аз сновях навсякъде, като се подпирах само на дебел бастун — същия, с който си служа сега. Внучката ми разправя, че съм го бил използвал не защото куцам, а за да придавам повече тежест на думите си, размахвайки го като всеубеждаващ аргумент. От дългото боледуване ми се разнебити организмът и характерът ми се влоши. Признавам, че накрая дори и Клара не смогваше да ме умири, когато избухвах. Друг би останал завинаги инвалид след такава злополука, но на мене ми помогна силата на отчаянието. Мислех за майка си, как се разлагаше приживе в инвалидната си количка, и това ме подтикваше да се изправям на крака и да се мъча да ходя, макар че без ругатни и псувни не минаваше. Хората май се страхуваха от мене. Дори самата Клара, която никога не се беше притеснявала особено от проклетията ми, отчасти защото аз гледах да не си я изкарвам на нея, сега се боеше. Направо се вбесявах, че се плаши от мене.

Лека-полека Клара започна да се променя. От умората ли, от що ли — забелязах, че се отчуждава от мене. Нямаше я предишната й привързаност, болките ми не предизвикваха у нея съчувствие, а досада, гледах, че ме избягва. Смея да кажа дори, че през този период май й беше по-приятно да дои кравите с Педро Втори, отколкото да ми прави компания в дневната. Колкото повече странеше Клара, толкова по ми липсваше нейната любов. Физически тя ме привличаше не по-малко, отколкото при сватбата ни, исках да я притежавам напълно, до последната й мисъл, но тази прозрачна жена минаваше покрай мене като полъх и дори да я хванех за двете ръце и да я сграбчех грубо в прегръдките си, тя все ми се изплъзваше. Отсъстваше душевно. Когато почна да се страхува от мене, животът ни стана ад. През деня всеки бе погълнат от заниманията си. И двамата имахме много работа. Виждахме се само на вечеря и все аз водех разговора, защото тя сякаш витаеше в облаците. Почти не си отваряше устата, нямаше го вече ведрия й и дързък смях — първото, което бях харесал у нея. Вече не отмяташе глава назад и не се смееше с всичките си зъби. Едва-едва се усмихваше. Казах си, че отчуждението й се дължи на възрастта и на моята злополука, че й е дотегнало от семейния живот — така става с всички семейства, пък и аз не бях галантен любовник, от ония, дето подаряват цветя за щяло и нещяло и сипят комплименти. Въпреки всичко опитах се да се доближа до нея. Как ли не опитвах, боже мой! Намъквах се в стаята й, когато тя се занимаваше със своите тетрадки — дневници или с трикраката маса. Помъчих се да споделя дори и тези страни от съществуването й, но тя не обичаше да си пъхат носа в тетрадките й и от моето присъствие й секваше вдъхновението, когато разговаряше със своите духове, та трябваше да се откажа. Исках да установя добри отношения с Бланка, но и там ударих на камък. Дъщеря ми от малка си беше чудата, никога не стана гальовното и добро момиче, каквото ми се щеше да бъде. Всъщност приличаше на онова животно, което зоолозите наричат броненосец. Откакто я помня, все странеше от мене и не й се наложи да преодолява едипов комплекс към баща си просто защото никога не беше имала такъв. Но вече си беше истинска госпожица, изглеждаше умна и зряла за възрастта си и много привързана към майка си. Наумих си, че мога да я привлека за съюзница, опитвах се да я спечеля, правех й подаръци, мъчех се да бъда духовит с нея, но тя все ме избягваше. Сега, когато съм вече много стар и мога да говоря за това, без да побеснявам от яд, си мисля, че за всичко беше виновна любовта й към Педро Трети Гарсия. Бланка беше неподкупна. Никога не искаше нищо, мълчеше повече и от майка си и накарвах ли я да ме целуне за добър ден или за лека нощ, ме целуваше толкова неохотно, че ме заболяваше като от плесница. „Всичко ще се промени, когато се приберем в столицата и заживеем цивилизовано“, казвах аз тогава, но и Клара, и Бланка не проявяваха и най-малко желание да напуснат „Трите Марии“. Напротив, колкото пъти отворех дума за връщане, Бланка отговаряше, че животът на село й бил възвърнал здравето, но че все още не се чувствала достатъчно закрепнала, а Клара ми напомняше, че на село има да се върши още много, че не си струва да докарваме нещата до половина и после да ги зарежем. Жена ми изобщо не усещаше липсата на комфорта и на удобствата, сред които бе свикнала да живее, и когато един ден в „Трите Марии“ пристигна пратката мебели и домашни потреби, които бях поръчал, за да я изненадам, тя каза само, че всичко било много хубаво. Трябваше аз самият да се разпоредя къде да се поставят нещата — тя не прояви никакъв видим интерес. Новата къща потъна в разкош, какъвто не бе познавала никога, дори в бляскавите дни, преди баща ми да я съсипе. Пристигнаха масивни мебели ръчна изработка от светъл дъб и от орех, в колониален стил, тежки вълнени килими, полилеи от желязо и кована мед. Поръчал бях в столицата рисуван на ръка пълен сервиз за хранене от английски порцелан, достоен за посолство, кристални чаши, четири сандъка, натъпкани с предмети за вътрешна украса, фино тъкани чаршафи и покривки, комплект плочи класическа и лека музика със съответния модерен грамофон. Всяка жена би се прехласнала от всичко това и би си намерила занимание за цели месеци, за да си подреди къщата, само не Клара — тия неща не й въздействаха. Грижите й за дома се сведоха до това, че обучи една-две готвачки и подготви няколко момичета, дъщери на селяни от чифлика, за да прислужват вкъщи, и щом й се махнаха от главата тенджерите и метлата, намереше ли време, тутакси се залавяше отново с дневниците и с гадателските си карти. По-голямата част от деня прекарваше в шивашката работилница, в лечебницата и в училището. Аз я оставях на мира, защото тия занимания й запълваха живота. Беше милостива и отзивчива жена, петимна да ощастливи всички, които я заобикаляха, всички освен мене. След земетръса построихме отново смесения магазин и за да й мине меракът, отмених системата с розовите хартийки и започнах да плащам на хората в банкноти, защото Клара казваше, че така можели да правят покупки в селото и да спестяват. Не беше вярно. Само дето сега мъжете се запиляваха да пиянстват в кръчмата в Сан Лукас, а жените и децата теглеха повече от преди. За тия неща много се карахме. Селяните бяха в основата на всички наши препирни. Е, не на всички. Спорехме и за световната война. Аз следях настъплението на нацистките войски на една карта, която бях закачил на стената в дневната, докато Клара плетеше чорапи за войниците от другата коалиция. Бланка се хващаше за главата и не проумяваше как можем да се интересуваме толкова от една война, която изобщо не ни засягаше и се водеше отвъд океана. Нищо чудно да сме имали недоразумения и по други поводи. Всъщност рядко, съвсем рядко се спогаждахме за нещо. Не мисля, че за всичко беше виновна моята проклетия — аз бях добър съпруг, не оня развейпрах от ергенлъка. Друга жена нямаше в живота ми. И още няма.

Един ден Клара сложи резето на вратата на стаята си и повече не ме допускаше в леглото си, освен по изключение в онези случаи, когато аз предявявах съпружеските си права толкова настойчиво, че да откаже би означавало да скъсаме окончателно. Отначало помислих, че я е нагазило някое от ония тайнствени неразположения, които спохождат жените от време на време, или че е навлязла в климактериума. Но когато работата се запече няколко седмици, реших да говоря с нея. Обясни ми спокойно, че нашата съпружеска връзка се е разстроила и че затова тя е загубила всякакво желание за плътски удоволствия. Естествено направи извода, че щом нямаме какво да си кажем, не вижда защо трябва да споделяме леглото. Не проумяваше как тъй аз по цял ден мога да бълвам змии и гущери по нея, а вечер се домогвам до ласките й. Помъчих се да я убедя, че в това отношение мъжете и жените сме малко нещо различни и че въпреки цялото си злонравие аз я обожавам. Но къде ти — умряла работа! По онова време бях по-държелив от нея, по-здрав и силен, нищо, че бях претърпял злополука и че Клара беше много по-млада от мене. С възрастта отслабнах. Нямах и грам тлъстини по тялото и бях запазил издръжливостта и силата от младежките си години. Можех да яздя по цял ден, да спя където ме сварата свари, да ям каквото падне, без да ми се обаждат жлъчката, черният дроб и други вътрешни органи, които все са в хорските уста. Виж, костите ме боляха. В студените следобеди или във влажните нощи болката в смазаните от земетресението кости ставаше толкова силна, че хапех възглавницата, за да не се чуват стоновете ми. Когато не издържах повече, удрях яка глътка ракия и два аспирина, но пак не ме отпускаше. Странно, но с възрастта моята чувственост не намаля. Вярно, повече подбирах, но пък ми бяха слаби ангелите — почти колкото на млади години. Обичах да гледам жените. И още обичам. Това е естетическо, почти духовно удоволствие. Но само Клара събуждаше у мене конкретно и незабавно желание — през дългия ни съвместен живот се бяхме опознали взаимно и всеки от нас помнеше с върха на пръстите си безпогрешно географията на другия. Тя знаеше къде са най-чувствителните ми места, какво точно да ми каже на ухото. На възраст, когато на повечето мъже им е омръзнало от съпругите им и се нуждаят от стимула на други жени, за да усетят искрата на желанието, аз бях убеден, че само с Клара мога да правя любов, ненаситно, както през медения ни месец. Не ме теглеше отвътре да търся други.

Спомням си, към обсада пристъпвах надвечер. Тя сядаше да пише и аз уж с наслада пушех лулата си, но всъщност я дебнех с крайчеца на окото. Щом преценях, че се готви да се оттегли в стаята си — започваше да си чисти перодръжката и да затваря тетрадките, — аз се разбързвах. Докуцуквах до банята, докарвах се, слагах си халат от лустринено кадифе, каквито носят епископите — бях си го купил, за да й направя впечатление, но тя май никога не го и забеляза, — долепях ухо до вратата и я чаках. Чуех ли я да пристъпва по коридора, тръгвах в атака. Какво ли не опитах — обсипвах я с ласкателства и подаръци, заплашвах я, че ще разбия вратата и ще я смеля от бой с бастуна. Но нито с добро, нито със зло не успях да преодолея пропастта, която ни разделяше. Но пък какво се чудя! Просто напразно се мъчех с любовните си мераци вечерта да я накарам да забрави злонравието, с което я обременявах през деня. Клара ме избягваше с оная своя отнесеност, която най-накрая намразих. Не мога да разбера с какво толкова ме привличаше тя. Беше зряла, лишена от всякакво кокетство жена с леко провлечена походка. Нямаше ги вече онези нейни изблици на радост за щяло и нещяло, които я правеха толкова привлекателна на млади години. Клара нито се опитваше да ме съблазнява, нито проявяваше нежност към мене. Сигурен съм, че не ме обичаше. Нямаше причина да я желая така прекомерно силно и грубо, че да изпадам в отчаяние и да ставам смешен. Ала не можех да избягна това. Меките й движения, едва доловимият й мирис на чисти дрехи и на сапун, светлината в очите й, изящният й тил, по който се виеха непокорни къдрици — всичко у нея ми харесваше. Изпадах в неотразимо умиление от нейната крехкост. Искам да я закрилям, да я прегръщам, да я карам да се смее както едно време; когато спя, тя пак да е до мене — главата й на рамото ми, свитите й крака под моите, такава една малка и топла, положила ръка на гърдите ми, уязвима и прелестна. Понякога си наумявах за назидание да се престоря на безразличен, но само след няколко дена се предавах, защото тя изглеждаше много по-спокойна и щастлива, когато не й обръщах внимание. Пробих дупка в стената на банята, за да я гледам гола, но гледката ме хвърляше в такъв смут, че предпочетох да замажа дупката с хоросан. За да я засегна, демонстративно й дадох да разбере, че се каня да отида в „Червеното фенерче“, но тя отбеляза само, че така ще е по-добре, отколкото да изнасилвам селянките. Дойде ми като гръм от ясно небе — не допусках, че тя знае. Предвид отговора й отново опитах да тръшна някое момиче, просто за да я ядосам. Но получих доказателства, че времето и земетресението бяха нанесли тежки поражения върху мъжествеността ми и че вече нямах сили да прихвана през кръста някоя яка мома и да я вдигна на задницата на коня си, камо ли пък да й съдера дрехите, да я заголя и да я обладая насила. Бях на възраст, когато, за да се прави любов, е нужна помощ и нежност. Остарял бях, мама му стара!

Само той си даде сметка, че се смалява. Забеляза това по дрехите. Халтавееха му по шевовете, това още не беше голяма беда, но му бяха станали дълги и в крачолите на панталоните, и в ръкавите. Помоли Бланка да му ги преправи на шевната машина, уж че бил отслабнал, но се питаше загрижено дали пък Педро Гарсия не му е наместил костите наопаки, та затуй сега се свива. С никого не сподели безпокойството си, както и никога не отвори дума за болките си — от гордост.

Точно тогава беше в ход подготовката за президентските избори. На една вечеря на политици — консерватори в селото Естебан Труеба се запозна с граф Жан дьо Сатини. Той носеше обувки от шевро и сака от суров лен, не се потеше като останалите смъртни и ухаеше на английски одеколон, винаги беше с тен — поради навика под най-силното обедно слънце да вкарва с пръчка една топка през малък обръч — и като говореше, провлачваше последните срички на думите и заваляше двойните „р“. Естебан не познаваше друг мъж, който да си маже ноктите с лъщящ лак и да си капе в очите течност за блясък на погледа. Имаше визитни картички с родовия си герб и спазваше всички познати правила на етикецията и някои други, измислени от самия него, като например ангинарите да се ядат с щипци, което предизвикваше всеобщо изумление. Мъжете му се подиграваха зад гърба, ала скоро пролича, че се мъчат да му подражават — и в елегантното облекло, и в обувките от шевро, и във външното безстрастие, и в цивилизованите обноски. Графската му титла го поставяше на равнище, по-високо от това на другите преселници, дошли от Централна Европа, за да избягат от епидемиите и бедствията през миналия век, от Испания, за да се избавят от войната, от Близкия изток — за да си опитат късмета с турския или с арменския си алъш-вериш, от Азия — за да се помъчат да пробият с японска кухня и с китайски джунджурии или обратно. За граф Дьо Сатини не беше необходимо да работи, за да осигурява препитанието си, както разгласи пред всички. На сделката с чинчилите гледаше просто като на развлечение.

Естебан Труеба бе виждал как чинчилите мародерствуват из неговия имот. Застрелваше ги с пушката си, за да не ядат посевите му, ала никога и през ум не му беше минавало, че тия нищо и никакви гризачи могат да се превръщат в дамски палта. Жан дьо Сатини търсеше съдружник, който да осигури капитала, работната ръка, развъдниците и застраховките — срещу петдесет на сто от печалбите. Естебан Труеба не гледаше с добро око на авантюрите в никоя област на живота, но френският граф излъчваше крилато обаяние и беше надарен с остроумие, на които той трудно можеше да устои. Много безсънни нощи Труеба си блъска главата над предложението за чинчилите и прави сметки. Междувременно господин Сатини се подвизаваше в „Трите Марии“ като почетен гост. Играеше с топчицата си под най-големия пек, пиеше неимоверни количества сок от диня без захар и се навърташе дискретно около керамичните фигурки на Бланка. Дори предложи да съдействува на момичето, за да изнася творбите в други страни, където имало сигурен пазар за произведенията на индианските художествени занаяти. Бланка се помъчи да разсее заблуждението му — обясни му, че в нея няма нищо индианско, в творбите й — също, но езиковата бариера му попречи да схване гледището й. Графът бе истинска социална и светска придобивка за семейство Труеба, защото от момента, когато се нанесе да живее у тях, заваляха покани да гостуват в околните чифлици, да присъстват на събранията с политическите първенци на селото и на всички културни и обществени събития в областта. Всички се натискаха да се въртят край французина с надежда, че все нещо от неговата изисканост ще се предаде и на тях. Съзреше ли го, де що имаше девица въздишаше по него, а майките бленуваха да им стане зет и си оспорваха честта коя по-първа да го покани на гости. Мъжете завиждаха на Естебан Труеба, че точно на него се е паднал късметът да бъде избран за сделката с чинчилите. Единствено Клара не се заслепи от чаровете на французина и не се прехласна, като го видя как бели портокал с нож и вилица, без да го докосва с пръсти, а накрая оставя корите във формата на цвете, или от умението му да цитира френските поети и философи на родния им език. Колкото пъти го видеше, все й се налагаше да го пита как му беше името и изпадаше в смут, когато го срещнеше, запътил се по копринен халат към банята на собствения й дом. Виж, на Бланка й беше приятно с него и се радваше, че й се удава възможност да се показва в най-хубавите си тоалети, да си прави грижливо прическата и да нарежда масата с английския сервиз и със сребърните свещници.

— Поне ни измъква от простотията — казваше тя.

Благородникът бе завъртял главата на Труеба не толкова със странностите си, колкото с чинчилите. Естебан се чудеше как по дяволите на него самия не му беше дошло наум да им щави кожите, вместо толкова пропилени години да отглежда тия проклети кокошки, дето се натръшкваха от първата най-нищо и никаква диария, и тия крави, дето за всеки надоен литър мляко опасваха по цял хектар фураж и гълтаха до един сандък витамини, а на това отгоре изпълваха всичко наоколо си с мухи и с говна. Клара и Педро Втори Гарсия обаче не споделяха неговия ентусиазъм относно въпросните гризачи — тя по хуманни причини, защото й се струваше ужасно да ги отглеждаш, за да им дереш кожата, а той — защото никога не бе чувал на някого да е текнало да развъжда плъхове или мишки.

Една вечер графът излезе да изпуши една от ориенталските си цигари, специално докарани от Ливан — само господ знае къде е туй чудо, както казваше Труеба, — и да вдъхне уханието на цветята, което се носеше на талази от градината и пропиваше стаите. Поразходи се на терасата и обгърна с поглед парка, който се простираше около господарската къща. Въздъхна, затрогнат от чудната природа, събрала наедно в най-забравената страна на света всички възможни климати, планина и море, низини и от високи по-високи върхове, реки с кристално бистра вода и безобиден животински свят, който позволява на човек да се разхожда без никакъв страх, уверен, че няма да му изскочи отровна змия или да му налети хищен звяр. А за да бъде съвършенството пълно, нямаше и враждебно настроени или злопаметни негри или диви индианци. Беше му дотегнало да кръстосва екзотични страни в гонитба на сделки с перки от акула за повишаване на половото щение, женшен за всякакви болежки, дърворезбени фигурки ескимоска направа, препарирани риби пираня от Амазонка и чинчили за дамски палта. Беше на трийсет и осем години — поне толкова признаваше — и чувстваше, че най-сетне е намерил рая на земята, в който можеше да основе спокойни предприятия с наивни съдружници. Седна на един пън да попуши в тъмното. Изведнъж съзря как мръдна някаква сянка. За миг му мина през ум, че може да е крадец, но тутакси отхвърли тази мисъл — по тия краища бе толкова необичайно да срещнеш крадец, колкото стръвен звяр. Пристъпи предпазливо и тогава разпозна Бланка — тя провеси крака през прозореца, спусна се пълзешком като котка по стената и тупна съвсем безшумно сред хортензиите. Беше облечена като мъж, защото кучетата вече я познаваха и нямаше нужда да ходи както я е майка родила. Жан дьо Сатини видя, че тя се отдалечава, като гледа да се притуля в сенките, хвърляни от стряхата на къщата и от дърветата, помисли да я последва, но се уплаши от хрътките и реши, че няма нужда — ясно е къде отива момиче, което скача през прозореца в късна доба. Разтревожи се, защото онова, което току-що бе видял, можеше да осуети плановете му.

На другия ден графът поиска ръката на Бланка Труеба. Естебан, който поради липса на време не бе опознал добре дъщеря си, погрешно взе за любов приветливата й любезност и въодушевлението, с което тя слагаше сребърните свещници на масата. Стана му много приятно, че неговата дъщеря, толкова скучна и болнава, е успяла да завърти главата на най-търсения ерген в целия край. „Какво ли е видял у нея?“, запита се озадачено той. Заяви на жениха, че трябва да поиска мнението и на Бланка, но че е уверен, че няма да има пречки, и от своя страна още отсега се радва да го приветства с „добре дошъл“ в семейството. Накара да извикат дъщеря му, която в този момент преподаваше география в училището, и се затвори с нея в кабинета си. След пет минути вратата се отвори отривисто и графът видя девойката да излиза със зачервени бузи. Като мина покрай него, тя му хвърли убийствен поглед и възви лице. Друг, по-малко настойчив човек би си взел куфарите и би се отправил към единствения хотел в селото, но графът увери Естебан, че ще постигне любовта на девойката, стига да му дадат време. Естебан Труеба му предложи да остане като гост в „Трите Марии“ колкото време сметне за необходимо. Бланка не каза нищо, но оттогава престана да се храни на масата с тях и не пропускаше случаи, за да накара французина да почувствува, че е нежелан. Прибра празничните си рокли и сребърните свещници и се стараеше грижливо да го избягва. Заяви на баща си, че ако още веднъж й спомене нещо по въпроса за женитбата, тя ще се върне в столицата с първия влак, който спре на гарата, и ще постъпи като послушница в своя католически колеж.

— А, ще видиш ти как ще запееш друга песен! — изръмжа Естебан Труеба.

— Съмнявам се — отвърна тя.

Тази година с пристигането на близнаците в „Трите Марии“ олекна на всички. Те внесоха полъх от свежест и гълчава в потискащата атмосфера на къщата. И двамата братя така и не успяха да оценят обаянието на френския благородник, въпреки че той, без да се натрапва, положи усилия и такт, за да си спечели симпатията на младежите. Хайме и Николас се подиграваха на обноските му, на педерастките му обувки и на чуждестранното му фамилно име, но Жан дьо Сатини никога не им се ядоса. Приветливостта му в крайна сметка ги обезоръжи и до края на лятото тримата съжителстваха приятелски, като дори се съюзиха, за да накарат Бланка да престане да се инати.

— Вече си на двайсет и четири години, сестро. Да не би да си решила да останеш стара мома? — говореха й близнаците.

Мъчеха се да я запалят да се подстриже и да си ушие рокли като онези, дето се мъдреха по списанията и предизвикваха фурор, но тя не проявяваше никакъв интерес към тази чудата мода, която нямаше ни най-малък изглед да оцелее сред селските прахоляци.

Близнаците се различаваха толкова много, че не приличаха дори на братя. Хайме беше снажен, срамежлив и ученолюбив. Поради това, че в образователната система в интерната спортът беше силно застъпен, разви по неволя мускули на атлет, но всъщност сам той намираше, че това са изтощителни и безполезни занимания. Не можеше да проумее въодушевлението, с което по цяла сутрин Жан дьо Сатини гонеше с пръчка някаква си топка, за да я набута в една дупка, когато беше къде-къде по-лесно да я вкара с ръка. Хайме беше голям особняк, чудачествата му започнаха да се проявяват тъкмо тогава, а с годините се задълбочиха все повече. Не обичаше да му дишат в лицето, да му подават ръка, да му задават въпроси, свързани с личния му живот, да му искат книги на заем и да му пишат писма. Това затрудняваше общуването му с хората, но само до едно време — пет минути след като се запознаеха с него, проличаваше, че въпреки външната си неприветливост Хайме е чистосърдечен, незлоблив и способен на много нежност. Сам той се срамуваше от това и се мъчеше да го прикрива, но напразно. Интересуваше се от проблемите на другите далеч повече, отколкото искаше да признае пред себе си, лесно се трогваше. В „Трите Марии“ селяните го наричаха „добрият господар“ и се обръщаха към него всеки път, когато ги налегнеше някаква грижа. Хайме ги изслушваше, без да реагира, отговаряше с едносрични думи и накрая им обръщаше гръб, но не мирясваше, докато не намери оправия. Беше саможив и майка му казваше, че дори като малък за нищо на света не давал да го погалят. От дете имаше своенравни постъпки — готов беше да си свали и дрехата от гърба, за да я даде другиму, както впрочем и стори няколко пъти. Да се изявяват чувства и да се изпада в умиление — според: него това издаваше малоценност. Единствено с животните губеше задръжките на прекомерния си свян, въргаляше се по пода с тях, галеше ги, подаваше им храна направо в устата и спеше прегърнат с кучетата. В състояние беше да се държи така и с децата, но само с най-невръстните, и ако при това никой не го наблюдава. Пред хората предпочиташе да играе ролята на волеви и затворен в себе си мъж. Дванайсетте години британско възпитание в колежа не успяха да развият у него сплин, смятан за най-ценен белег на всеки изискан мъж. Беше непоправимо сантиментален. Затова прояви интерес към политиката и реши, че няма да стане адвокат, както настояваше баща му, а лекар, за да помага на нуждаещите се, както го посъветва майка му, а тя го познаваше по-добре. Хайме беше играл с Педро Трети Гарсия през цялото си детство, но едва тази година разбра, че има за какво и да се възхищава от него. Бланка трябваше да пожертва някое и друго рандеву на реката, за да могат двамата младежи да се срещат. Говореха за справедливост, за равенство, за селското движение, за социализма, а през това време Бланка ги слушаше нетърпеливо и й се искаше да свършат по-скоро, за да остане сама с любимия си. Естебан Труеба не подозираше, че тази дружба ще свърже двете момчета до смъртта.

Николас беше красив като момиче. Наследи изтънчеността и прозрачната кожа на майка си, беше дребен и слаб, пъргав и хитър като лисица. Надарен с блестящ ум, той, без да влага никакво усърдие, надпреварваше брат си във всичко, с което се захващаха и двамата. Беше си измислил игра, за да го ядосва — каквото и да кажеше брат му, той все му се репчеше, все беше против и се обосноваваше толкова умело и сполучливо, та най-накрая убеждаваше Хайме, че се заблуждава, и го заставяше да си признае грешката.

— На, на, видя ли, че имам право? — казваше най-накрая Николас на брат си.

— Добре де, прав си — съгласяваше се Хайме, чиято праволинейност му пречеше да се впуска в нечестни спорове за тоя, дето духа.

— Ах, колко ми е драго! — възкликваше Николас. — А сега пък ще ти докажа, че правият си ти и че аз съм сгрешил. Ще ти кажа с какви доводи трябваше да ми излезеш, ако ти сечеше главата.

Хайме губеше търпение и налиташе да го бие, но веднага се разкайваше, защото беше много по-силен от брат си и самото му съзнание за физическата им неравностойност го караше да се чувства виновен. В колежа Николас остроумничеше, за да дразни другите, но щом работата се запечеше и стигнеше до бой, викаше брат си да го защити, а той го подкокоросваше изотзад. Хайме свикна да опира пешкира вместо Николас и стигна дотам, че намираше за естествено да бъде наказван заради него, да му пише домашните и да му прикрива лъжите. Главният интерес на Николас през този период от младостта му, освен жените, бе да развие у себе си умението на Клара да гадае бъдещето. Купуваше книги за тайни братства и общества, за хороскопи и за всичко, което би могло да бие на свръхестествено. Тази година си науми да развенчава чудеса, купи си „Животоописания на светците“, популярно издание, и цяло лято си блъска главата да измисля дилетантски обяснения на най-невероятните подвизи на духовното поприще. Майка му току го подкачаше:

— Ти не можеш да схванеш как работи телефонът, сине — казваше Клара, — как искаш да проумееш чудесата?

Николас вече няколко години проявяваше интерес към свръхестественото. Щом получеше разрешение да прекара края на седмицата вън от интерната, се замъкваше на гости у трите сестри Мора в старата им мелница, за да учи окултни науки. Ала скоро пролича, че няма никакво вродено предразположение към ясновидство или телепортиране, така че трябваше да се задоволи с механиката на астроложките и гадателските карти и с китайските клечици. И нали всяка крушка си има опашка, у Мора се запозна с една красива девойка на име Аманда, малко по-голяма от него, която го посвети в медитацията на йогите и в иглотерапията — науки, с които Николас започна да лекува хрема и други по-безобидни заболявания — във всеки случай по-успешно, отколкото брат му със средствата на традиционната медицина след седемгодишно следване. Но всичко туй стана много по-късно. Това лято Николас беше на двайсет и една години и скучаеше на село. Брат му го следеше изкъсо, за да не закача момичетата, защото той, Хайме, се беше самоназначил за блюстител на целомъдрието на девиците в „Трите Марии“. Въпреки това обаче Николас все някак си опичаше работата и смогна да съблазни почти всички моми от околността, като приложи никога невиждани дотогава по тия места ухажорски похвати. Останалата част от времето си посвещаваше на изследване на чудеса, мъчеше се да научи какви номера прави майка му, за да мести солницата със силата на ума си, и пишеше пламенни стихове на Аманда. Тя му ги връщаше по пощата, поправени правописно и стилово, ала това не успя да обезсърчи младежа.

Педро Гарсия Стария умря малко преди президентските избори. Страната изнемогваше от политическите кампании, „влаковете на победата“ шареха от север на юг и возеха кандидатите, които надничаха и махаха от последния вагон, заобиколени от свитата си сподвижници. Всички поздравяваха по един и същи начин, обещаваха едни и същи неща, развяваха знамена и вдигаха с духовите си музики и високоговорителите си страшна врява, която смущаваше покоя на пейзажа и втрещяваше добитъка. Старецът бе живял толкова дълго, че вече беше само купчина кристални костици, покрити с жълта кожица. Лицето му — дантела от бръчки. Като ходеше, дрънчеше и тракаше като кастанети, нямаше зъби и можеше да се храни само с бебешка каша; освен дето не виждаше, беше и оглушал, но никога не го напусна усетът да разпознава нещата и да помни миналото и непосредствено предстоящото. Умря надвечер, на плетения си стол. Обичаше да присяда на прага на къщурката си и там да усеща как гасне следобедът — отгатваше свечеряването по едва уловимото захладяване, по звуците в двора, по шетнята в кухните, по мълчанието на кокошките. Там го завари смъртта. В краката му се мотаеше правнукът му Естебан Гарсия, той вече бе станал към десетгодишен и тъкмо се мъчеше да прободе с гвоздей очите на едно пиле. Беше дете на Естебан Гарсия — единствения незаконен син на господаря, който носеше неговото име. Е, не и презимето му, Труеба. Чий син е и защо е кръстен така — това не си спомняше никой. Знаеше само той, защото баба му Панча Гарсия, преди да умре, успя да му отрови детството с натякванията си, че ако баща му се е бил родил на мястото на Бланка, Хайме и Николас, е щял да наследи „Трите Марии“ и е можел да се издигне и до президент на републиката, стига да бил поискал. По тия краища, осеяни с незаконни деца и с други, законни, които не познаваха бащите си, Естебан Гарсия бе може би единственият закърмен и израсъл с омраза към презимето си. Цял живот бе измъчван от ненавист към господаря, към прелъстената си баба, към баща си копелето и към собствената си неумолима съдба на селяндур. Естебан Труеба не го отличаваше сред останалите момчетии в чифлика си, той беше просто едно от сюрията хлапета, които пееха националния химн в училището и се редяха на опашка по Коледа, за да си получат подаръка. Труеба не помнеше нито Панча Гарсия, нито че от нея му се беше родил син, а изобщо и не подозираше за съществуването на този начумерен и прикрит внук, който го мразеше, но го наблюдаваше отдалеч, следеше жестовете и се вслушваше в гласа му, за да се мъчи да му подражава. Нощем детето будуваше и си представяше какви ли не ужасни болести или злополуки, които изтребват до крак господаря и всичките му деца, за да може той да наследи имота. И тогава превръщаше „Трите Марии“ в свое царство. Лелея тези блянове цял живот, дори след като осъзна, че никога не ще получи нищо по наследствена линия. Никога не прости на Труеба за нерадостното съществуване, на което го беше обрекъл, и чувството за кръвна обида не го напусна дори в дните, когато се изкачи до високи върхове в стълбицата на властта и държеше цялото семейство в ръцете си.

Хлапето разбра, че със стареца е станало нещо. Пристъпи, побутна го и тялото се катурна. Педро Гарсия се свлече на земята като торба кокали. Зениците му бяха замрежени от млечнобялата ципица, която за четвърт век постепенно го бе лишила от светлина. Естебан Гарсия взе гвоздея и тъкмо се канеше да му избоде очите, когато дойде Бланка и го блъсна настрани, без да подозира, че това намръщено и злосторно изчадие й е племенник и че след няколко години то ще причини голяма трагедия на семейството й.

— Божичко, отиде си деденцето — изхлипа тя, като се наведе над сгърченото тяло на стареца, който бе населил детството й с приказки и бе закрилял потайната й любов.

Педро Гарсия Стария бе погребан след тридневно бдение, за което Естебан Труеба нареди да не се жалят средства. Положиха тялото в ковчег от рендосан чам, облякоха го с празничния костюм — беше му сватбеният, с него ходеше да гласува и да получава шестдесетте си песос за Коледа. Сложиха му единствената бяла риза. Тя му халтавееше в яката, защото от възрастта вратът му беше изтънял. Вързаха му траурна вратовръзка и му туриха червен карамфил в петлицата — все такъв си слагаше, когато се издокарваше. Стегнаха му долната челюст с кърпа и му наложиха черната шапка, защото много пъти бе казвал, че иска да си я свали горе, за да поздрави господа. Обувки той нямаше, но Клара отмъкна един чифт от Труебовите, за да видят всички, че не е тръгнал бос за рая.

Жан дьо Сатани изпадна във възторг от погребението, извади от багажа си фотографически апарат с триножник и направи толкова снимки на мъртвеца, та близките му помислиха, че може да му открадне душата и за всеки случай видяха сметката на плаките. На бдението се стекоха селяни от цялата област, защото за цял век живот Педро Гарсия се беше сродил с много народ от околните краища. Дойде шаманката, тя беше по-стара и от него, и доведе няколко индианци от племето си, които по неин знак се заеха да оплакват покойника и не престанаха да вият на умряло цели три дни, до края на угощението. Хората се насъбраха край къщурката на стареца, пиеха вино, свиреха на китара и наглеждаха печеното да не прегори. Дойдоха с колела и двама свещеници — да прочетат заупокойни молитви за душата на Педро Гарсия и да извършат опелото. Единият от тях, червендалест великан със силен испански акцент, беше отец Хосе Дулсе Мария. Естебан Труеба го познаваше по име и малко остана да не го допусне да влезе в неговия чифлик, но Клара убеди мъжа си, че сега не е момент политическата му ненавист срещу отеца да взема връх над християнската ревност на селяните. „Най-малкото ще внесе известен ред и оправия в душевните работи“, каза тя. Тъй че Естебан Труеба в крайна сметка го поздрави с добре дошъл и го покани да се настани у тях заедно с брата послушник, който не обелваше и дума и все гледаше в краката си с извърната на една страна глава и сключени ръце. Покрусен от смъртта на стареца, който му беше спасил посевите от мравките, а после и живота, господарят държеше всички да запомнят това погребение като истинско събитие.

Свещениците събраха селяните и гостите в училището, за да им припомнят забравените евангелия и да отслужат заупокойна литургия за душата на Педро Гарсия. После се оттеглиха в стаята, която им бяха предоставили в господарската къща, докато другите отидоха да продължат гуляя, прекъснат от тяхното идване. Тази нощ Бланка изчака, докато утихнаха китарите и жалейният вой на индианците и всички си легнаха, скочи от прозореца на стаята си и под прикритието на сенките се упъти в обичайната посока. Същото стори и в следващите три нощи, преди свещениците да си заминат. Всички освен родителите й разбраха, че Бланка се среща с единия духовник на реката. Това беше Педро Трети Гарсия, който не искаше да пропусне погребението на дядо си и се възползува от даденото му на заем расо, за да агитира селяните къща по къща. Разясняваше им, че предстоящите избори им откриват възможност да отхвърлят робството, в което бяха живели открай време. Слушаха го слисани и объркани. Тяхното време се измерваше със сезони, мислите им — с поколения, бяха мудни и нерешителни. Единствено най-младите — онези, които имаха радио и слушаха новините, онези, които от дъжд на вятър ходеха в селото и разговаряха със синдикалистите, успяваха да следят нишката на разсъжденията му. Останалите го слушаха, защото туй момче беше героят, преследван от господарите, но дълбоко в себе си бяха убедени, че говори глупости.

— Ако господарят научи, че ще гласуваме за социалистите, спукана ни е работата — казаха те.

— Няма как да разбере! Гласуването е тайно! — заспори мнимият свещеник.

— Тъй си мислиш ти, сине — отвърна Педро Втори, баща му. — Уж разправят, че е тайно, но винаги научават за кого сме гласували. И после, ако спечелят ония от неговата партия, ще ни изхвърлят на улицата, ще останем без работа. Аз оттук не съм мърдал, все тук съм живял. Къде ще се дяна?

— Не могат да изхвърлят всички ви, защото отидете ли си, господарят ще загуби повече, отколкото вие! — възрази Педро Трети.

— За когото и да гласуваме, винаги печелят те.

— Подменят бюлетините — обади се Бланка. Седнала сред селяните, и тя присъстваше на събранието.

— Този път няма да могат — каза Педро Трети. — Ще изпратим хора от партията да наблюдават в избирателните пунктове и да следят урните да се запечатват.

Но селяните клатеха глави — абе я се остави от тая. Опитът ги беше научил, че вари го, печи го — в крайна сметка лисицата винаги изяжда кокошките, нищо, че в предаваните от уста на уста бунтовни балади се пееше обратното. Затова, когато мина влакът на новия кандидат от Социалистическата партия — един късоглед и обаятелен доктор, чието пламенно слово разпалваше тълпите, те го гледаха от гарата под зоркото око на господарите, въоръжени с ловджийски пушки и с тояги и образували обръч около него. Изслушаха чинно думите на кандидата, ала нито един не посмя дори да му махне за поздрав. Само неколцина сезонни общи работници, които дойдоха на тумба, със сопи и вили, го приветстваха до прегракване — те нямаха какво да губят, бяха селски чергари, скитаха се из околността без постоянна работа, без семейство, без господар и без страх.

Скоро след смъртта и паметното погребение на Педро Гарсия Бланка започна да губи ябълковия си руменец, да чувства естествена отпадналост, без умишлено да си е спирала дишането, и да повръща сутрин, без да се е наливала с топла саламура. Допусна, че може да е от лакомия — тъкмо беше сезонът на златистите праскови, на кайсиите, на варената млада царевица, приготвяна в пръстени гърнета, с босилек за аромат; беше времето, когато се правят сладка и консерви за зимата. Но не й мина, въпреки че стоя на пост и молитва, пи лайка и очистителни и го удари на почивка. Загуби интерес към училището, към лечебницата и дори към своите глинени сценки от Рождество, стана отпусната и сънлива, можеше часове наред да лежи на сянка и да гледа небето, без да мисли за нищо. Единствената дейност, която не престана да развива, бяха среднощните й бягства през прозореца, когато имаше среща с Педро Трети на реката.

Жан дьо Сатини, който не се бе признал за победен в романтичното си ухажване, я наблюдаваше. От кумова срама се преместваше за някоя и друга седмица в хотела на селото и отскачаше за кратко до столицата, откъдето се връщаше с купища литература за чинчилите, клетките им, храната им, болестите им, методите за възпроизводството им, как да им се щави кожата и изобщо всичко, отнасящо се до тези зверчета, предопределени да се превръщат в кожени наметки. По-голямата част от лятото графът прекара като гост в „Трите Марии“. Беше очарователен, благовъзпитан, кротък и приветлив гостенин. Имаше активен запас от любезности за всеки повод и без повод, превъзнасяше всяко поднесено блюдо, забавляваше ги след обед с изпълненията си на пиано в салона, където съперничеше достойно с Клара в ноктюрните от Шопен, и беше неизчерпаем извор на анекдоти. Ставаше късно, посвещаваше час-два на личния си тоалет, правеше гимнастика, обикаляше няколко пъти къщата в тръс, без да се притеснява от подигравките на простите селяндури, киснеше се във ваната с топла вода и дълго умуваше какво да облече за съответния случай. Старанието му отиваше нахалост, тъй като никой не беше на висота да оцени неговата елегантност, и неговите английски костюми за езда, кадифени сака и тиролски шапки с фазаново перо не предизвикваха желания ефект. А ако изобщо може да се говори за ефект, той се състоеше в това, че Клара неведнъж и най-добронамерено му предлагаше по-подходящи за селския живот дрехи. Жан не се мусеше, преглъщаше ироничните усмивки на домакина, нацупените физиономии на Бланка и вечната разсеяност на Клара, която и след година време така и не престана да го пита как се казва. Умееше да приготвя няколко ястия по френски рецепти, с безподобни гарнитури и с още по-достолепен вид, с които неведнъж даде своя личен принос към менюто, когато имаха гости. За първи път виждаха мъж да проявява интерес към готварство и кухненски съдини, ала предположиха, че това са европейски обичаи, и не посмяха да го вземат на подбив, да не би пък да ги сметнат за невежи и простаци. Освен литература за чинчилите на връщане от столицата той мъкнеше модни списания, романи в подлистници за войната, те бяха станали много разпространено четиво, предназначено да подхранва на местна почва мита за героичния воин, както и сантиментални романи за Бланка. След ядене се застояваха на масата на приказки и понякога той разказваше с тон на смъртна досада за летата, които бе прекарал в компанията на цвета на европейската аристокрация в замъците на Лихтенщайн или на Лазурния бряг. Никога не пропускаше да изтъкне колко е щастлив, че е сменил всичко това за очарованието на Америка. Бланка го питаше защо не е избрал Карибието или поне някоя страна с мулатки, кокосови палми и тарамбуки, щом търси екзотика, ала той твърдеше, че на земята няма по-приятно място от тази забравена страна на края на света. За личния си живот французинът не говореше. Само дето подмяташе някоя и друга недомлъвка, било то дума или фраза, която позволяваше на събеседника, ако е достатъчно хитър и досетлив, да си направи извод за бляскавото му минало, несметното му богатство и благородното му потекло. Не беше известно с положителност какво е семейното му положение, на колко е години и от коя част на Франция е родом. Клара беше на мнение, че цялата тази тайнственост е подозрителна, и се опита да й намери обяснение с помощта на гадателските карти, ала Жан не даваше да му гледат нито на карти, нито на ръка. Не се знаеше и от коя зодия е.

Естебан Труеба пет пари не даваше за всичко това. Стигаше му, че графът винаги беше готов да го развлече с партия шах или домино, че беше духовит и симпатичен и че никога не искаше пари на заем. Откакто Жан дьо Сатини гостуваше у тях, далеч по-лесно се понасяше скуката на село, където в пет часа следобед вече нямаше какво повече да се прави. Пък и се блазнеше, че съседите му завиждат, задето си има, такъв знатен и забележителен гост в „Трите Марии“.

Макар да бяха пуснали слух, че Жан искал ръката на Бланка Труеба, той не престана да бъде жених номер едно в плановете на всички майки на моми за женене. Клара също го ценеше, ала не си правеше сметка да се сватосва с него. От своя страна Бланка в края на краищата свикна с присъствието му. Той се държеше толкова тактично и мило, че лека-полека момичето забрави предложението му за женитба. В един момент си каза, че графът май се е пошегувал — и толкова. Пак започна да вади от шкафа сребърните свещници, да нарежда масата с английския сервиз и да се докарва с градските си рокли за следобедите. Жан често я канеше да се разхождат до селото или я молеше да го придружава при многобройните му светски визити. В тези случаи с тях трябваше да ходи и Клара, защото Естебан Труеба не даваше и дума да става хората да виждат дъщеря му сама е французина. Позволяваше им обаче двамата да се разхождат в землището на имота, стига да не се отдалечават прекалено и да се прибират преди да се стъмни. Клара казваше, че ако въпросът е да се опази девствеността на момичето, то тия разходки са къде-къде по-опасни, отколкото да се отбиват на чай в чифлика на семейство Ускатеги.

Естебан обаче беше уверен, че няма защо да се страхуват от Жан, понеже намеренията му били почтени. Виж, трябвало да се пазят от злите езици, които можели да охулят дъщеря им. Полските излети заздравиха приятелството на Жан и Бланка. Двамата си допадаха. Обичаха да излизат на коне, като попревали сутринта. Вземаха кошничка със закуска и няколко чанти от брезент и кожа с фотографските такъми на Жан. Всеки път, когато спираха за почивка, графът не пропускаше случая да накара Бланка да застане срещу слънцето и я фотографираше на фона на околния пейзаж. Нищо, че тя се противеше по малко, защото се чувстваше някак смешна. Чувството й се оправдаваше, когато виждаше проявените снимки, на които се мъдреше с несвойствена за нея усмивка, във вдървена поза и със злочест израз. Жан го отдаваше на неспособността й да застава непринудено, а тя — на това, че той я карал да заема някаква изкълчена поза и да си спира дъха за цели секунди, докато се запечатала плаката. Обикновено избираха сенчесто място под дърветата, постилаха одеяло на тревата и се настаняваха удобно, като за дълга, неколкочасова почивка. Говореха за Европа, за книги, за семейните истории на Бланка или за пътешествията на Жан. Тя му подари книга от Поета и той така се прехласна, че научи наизуст дълги откъси и можеше да рецитира стиховете без запъване. Казваше, че това е върхът на световната поезия и че дори на френски, езика на изкуствата, не е сътворено нищо подобно. За чувствата си те не говореха. Жан се държеше мило, но не умоляващо или натрапчиво, а по-скоро приятелски и закачливо. Ако й целуваше ръка за сбогом, той й отправяше толкова ученически поглед, че от жеста изчезваше всичката романтичност. Ако превъзнасяше някоя нейна рокля, кулинарна изява или фигурка от Рождеството, в тона му се долавяше иронична отсенка, заради която хвалебствието му можеше да се тълкува по няколко начина. Ако й береше цветя или пък й помагаше да слезе от коня, правеше го толкова непринудено, че галантността му се превръщаше в приятелски израз на внимание. Все пак, за да не си помисли той нещо, при всеки удобен случай Бланка му даваше да разбере, че за нищо на света не би се омъжила за него. Жан дьо Сатини се усмихваше със сияйната си усмивка на съблазнител, без да отвръща нищо, и Бланка нямаше как да не забележи, че той лови око далеч повече, отколкото Педро Трети.

Бланка не знаеше, че Жан я следи. Беше я виждал неведнъж да скача през прозореца, предрешена като мъж. Проследяваше я донякъде, но скоро й обръщаше гръб — страхуваше се да не го сгащят кучетата в тъмното. Но по посоката, в която се отправяше Бланка, той бе успял да установи, че тя винаги ходи към реката.

Междувременно Труеба продължаваше да умува по въпроса за чинчилите. За проба склони да зареди една клетка с няколко двойки от тези гризачи — нещо като подобие в малък мащаб на едрото образцово промишлено предприятие. Тогава за първи път видяха Жан дьо Сатини да работи със запретнати ръкави. Чинчилите обаче се заразиха от някаква болест, която ходела само по плъховете, и за по-малко от две седмици измряха до една. Дори не успяха да ощавят кожите, защото козината им изгуби всякаква лъскавина и се скубеше като перушина на птица, накисната във вряла вода. Жан гледаше с ужас тези проскубани трупове с изпънати крака и изцъклени очи, които сриваха със земята надеждите му да убеди Естебан Труеба. При вида на този мор Труеба изгуби всякакъв ентусиазъм към кожухарството.

— Ако тая болест беше изтръшкала образцовото промишлено предприятие, сега щях да съм напълно разорен — заключи той.

За графа тия няколко месеца бяха пропиляно време и епидемията по чинчилите дойде, и отлъчванията на Бланка продължиха. Взе да му омръзва да тъпче на едно място и вече мислеше, че Бланка никога няма да удостои с внимание неговата обаятелност. Разбра, че вече няма за кога да се осъществи идеята му за развъдника на гризачи, и реши, че ще е по-добре да ускори нещата, преди някой друг, по-отракан, да отмъкне наследницата. Освен всичко Бланка започваше да му харесва сега, когато се беше поналяла и беше станала някак отпусната, което смекчаваше обноските й на селянка. Предпочиташе кротките и добре закръглени жени и като си представяше Бланка, изтегнала се върху възглавнички с взор, вперен в небето в ленивите подиробедни часове, си спомняше за майка си. Понякога това направо го трогваше. Жан се научи да отгатва по някои дребни подробности, неуловими за останалите, кога Бланка се гласи да направи нощен излет до реката. В тия случаи девойката не вечеряше, като си измисляше, че я боляла главата, рано казваше „лека нощ“ и в зениците й имаше странен блясък, а в жестовете й — нетърпение и копнеж, които той добре познаваше. Една вечер реши да я проследи докрай, та това положение, което заплашваше да се проточи кой знае докога, да свърши веднъж завинаги. Беше уверен, че Бланка има любовник, но не допускаше да е нещо много сериозно. Лично Жан дьо Сатини изобщо не държеше на девствеността и не се бе и замислял по този въпрос, когато реши да я поиска за жена. Други неща у нея го интересуваха, а те нямаше да се съсипят заради някакво си моментно удоволствие върху крайречното ложе.

Бланка се оттегли в стаята си, прибраха се и другите от семейството. Жан дьо Сатини остана да седи в потъналата в мрак дневна, напрегнал слух за шумовете, които се чуваха из къщата. Най-сетне реши, че е дошло време тя да скочи през прозореца. Излезе на двора и се спотаи сред дърветата да я чака. Стоя потулен в сянката над половин час, но нищо особено не наруши нощния покой. Омръзна му да я чака и се накани да си върви. Но преди да си тръгне, погледна към прозореца на Бланка и едва тогава забеляза, че е отворен. Значи тя беше скочила преди той да застане да я дебне в градината.

— По дяволите — процеди на френски.

Молейки се кучетата да не се разлаят, та да вдигнат на крак цялата къща, и да не се хвърлят отгоре му, той тръгна към реката по пътеката, по която бе виждал да поема Бланка. Не беше свикнал да върви с фините си обувки по изорана нива, да прескача камъни и да заобикаля локви, но нощта беше съвсем ясна, красива пълна луна осветяваше небето с невероятно, фантастично сияние и щом му мина страхът да не би да довтасат кучетата, той съумя да оцени красотата на мига. Вървя цял четвърт час, докато различи първите камъши по брега. Тогава удвои предпазливостта си и се запрокрадва по-тихо, като гледаше да не настъпи някоя съчка и това да го издаде. Луната се оглеждаше във водата с кристален блясък и ветрецът поклащаше леко тръстиките и короните на дърветата. Цареше пълна тишина и за миг му мина през ум фантастичната мисъл, че сънува като сомнамбул и че в съня си все върви ли, върви, без да се придвижва напред, тъпче все на едно и също омагьосано място, където времето е спряло, той се мъчи да докосне дърветата, сякаш ей сега ще ги пипне, но ръката му среща само празно пространство. Трябваше да направи усилие, за да се стегне и да си възвърне обичайното самочувствие и настроение на човек реалист и прагматик. Направи още няколко крачки и на един завой, сред големи сиви скали, осветени от лунния зрак, ги видя. Те бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне. Бяха голи. Мъжът лежеше по гръб, с лице към небосвода и със затворени очи, но за Жан не бе трудно да разпознае в него свещеника — йезуит, който бе помагал при опелото на Педро Гарсия Стария. Това го хвърли в недоумение. Бланка спеше, отпуснала глава на гладкия и тъмен корем на любовника си. Нежната лунна светлина придаваше метални отблясъци на телата им и Жан дьо Сатини потръпна, когато съзря колко хармонична е фигурата на Бланка. В този момент тя му се стори съвършена.

Почти минута трябваше на елегантния френски граф, за да се отърси от унеса, в който го потопи гледката на влюбените, отрадният покой на нощта, луната и безмълвието на полето, и за да проумее, че положението е далеч по-сериозно, отколкото си бе представял. По отпуснатата им поза той разбра, че двамата се познават много отдавна. Тази работа не приличаше на лятно любовно приключение, както бе предположил, а по-скоро на сливане на мъж и жена телом и духом. Жан дьо Сатини не можеше да знае, че Бланка и Педро Трети бяха спали така още първия ден, когато се запознаха, и че продължиха да спят така всеки път, когато им се удаваше случай през тези години. Не можеше да знае, но долови по интуиция.

Като гледаше да не вдига никакъв шум, за да не ги стресне, той се обърна и пое обратно. Чудеше се какво да предприеме. Когато се върна в къщата, вече бе назряло решението му да разкаже всичко на бащата на Бланка — избухливостта на Естебан Труеба му се стори най-доброто средство за уреждане на въпроса. „Нека тия туземци да си се оправят сами“, помисли той.

Жан дьо Сатини не изчака да съмне. Спря пред стаята на своя домакин, почука на вратата и преди той да успее да се разсъни напълно, му изстреля версията си. Каза, че не могъл да заспи от горещината, решил да се поразходи на въздух, запътил се напосоки към реката и там се озовал пред потискаща гледка — бъдещата му жена спяла в прегръдките на брадатия йезуит, и двамата голи под лунната светлина. За миг Естебан Труеба се обърка — не можеше да си представи дъщеря си, легнала с отец Хосе Дулсе Мария. Ала тутакси проумя какво е станало, разбра как е бил изигран и направен за посмешище при погребението на стареца и че съблазнителят може да е единствено Педро Трети Гарсия — тоя проклет кучи син ще трябва да заплати за това с живота си. Навлече си набързо панталона, обу си ботушите, метна през рамо ловджийската пушка и откачи от стената камшика за езда.

— Вие ме чакайте тука, господине — заповяда той на французина, който и без това никак не държеше да го придружи.

Естебан Труеба изтича до конюшнята и яхна коня си, без да го оседлава. Направо фучеше от яд, зарасналите му кости роптаеха срещу натоварването, сърцето му галопираше в гърдите. „Ще ги убия и двамата“, разпенено повтаряше той като навита пружина. Препусна в указаната му от французина посока, но не му се наложи да стига чак до реката — на половината път пред очите му се изпречи Бланка. Тя се връщаше към къщи тананикайки си, разчорлена, с изпоцапани дрехи и с щастливия вид на човек, който няма за какво да се сърди на живота. Като съзря дъщеря си, Естебан Труеба не успя да обуздае злия си нрав, вдигна камшика, връхлетя я с коня и я заудря безмилостно. Бичът плющя ли, плющя по тялото й, докато девойката се свлече, просна се в калта и застина. Баща й скочи от коня, заразтърсва я, докато я върна в съзнание, и й закрещя всички познати ругатни и някои други, които освирепялото му съзнание роди в момента.

— Кой е! Кажи ми името му или ще те убия! — закани й се той.

— Никога няма да ти го кажа — изхлипа тя.

Естебан Труеба проумя, че по този начин няма да изкопчи нищо от дъщеря си, наследила собственото му вироглавие. Разбра, че се е изсилил в наказанието — както винаги. Качи я на коня и се прибраха вкъщи. По инстинкт ли, поради врявата на кучетата ли — Клара и прислужниците разбраха, че е станало нещо, и бяха излезли на вратата, а в цялата къща светеше. Само от графа нямаше и помен — той използва суматохата, събра си куфарите, впрегна конете в колата и тихомълком пое към хотела в селото.

— Господи, какво си направил, Естебан! — извика Клара, като видя дъщеря си цялата в кал и кръв.

Клара и Педро Втори Гарсия отнесоха Бланка на ръце на леглото й. Управителят беше пребледнял като вар, но не каза нито дума. Клара изми дъщеря си, сложи й студени компреси на синините и я милва, докато успя да я успокои. Щом видя, че момичето го унася на сън, тя отиде да се разправя с мъжа си, който се беше затворил в кабинета си и там крачеше бесен напред-назад, псуваше, тимареше стените с камшика и риташе мебелите. Щом му се изпречи пред очите, Естебан изля целия си яд на нея, обвини я, че е допуснала Бланка да израсне без морал, без религия, без принципи, като разпътна безбожница, дори нещо по-лошо — без класово чувство, защото ако го беше вършила с някой от тяхната среда, пак иди-дойди, но не и с един селяк, развинтен мозък, чукундур, развейпрах, дето и на малкия й пръст не може се закачи.

— Трябваше да го убия, когато му се заканих! Да се въргаля със собствената ми дъщеря! Кълна се, че ще го намеря, ако ще да се скрие вдън земя, и като го хвана, ще го скопя, ще му отрежа срамотиите, пък ако ще това да е последното нещо, което ще свърша, докато съм жив. Кълна се в майка си, че ще се разкайва, задето се е пръкнал!

— Каквото е направил Педро Трети Гарсия, си го правил и ти — каза Клара, когато успя да го прекъсне. — И ти си лягал с неомъжени жени, които не са от твоята черга. Разликата е, че той го е правил от любов. И Бланка също.

Труеба се стъписа от изненада и само я изгледа. За миг гневът му сякаш се разду като спукан балон, почувствува се измамен. Ала тутакси вълна от кръв нахлу в главата му. Не успя да се овладее, замахна, стовари юмрук в лицето на жена си и я запрати в стената. Клара се строполи, без дори да гъкне. Чак тогава Естебан сякаш се опомни, коленичи разплакан до нея, засмотолеви извинения и обяснения, занарича я с галените имена, които пазеше само за моменти на интимност, и така и не проумяваше как е могъл да вдигне ръка на нея, единственото същество, което наистина значеше нещо за него, на нея, която никога, дори в най-лошите мигове на съвместния им живот, не беше престанал да уважава. Взе я на ръце, положи я благоговейно в едно кресло, помъчи се да я накара да пийне малко вода. Най-сетне Клара отвори очи. От носа й течеше кръв. Отвори уста, изплю няколко зъба, те паднаха на пода, тънка струйка кървава слюнка потече по брадичката й и по врата.

Щом успя да се приповдигне, Клара блъсна Естебан, отстрани го, застана как да е на крака и излезе от кабинета, като се стараеше да върви изправена. Отвън до вратата стоеше Педро Втори Гарсия. В момента, когато тя залитна, той успя да я прихване. Щом Клара го усети до себе си, силите я напуснаха. Тя опря подутото си лице о гърдите на този мъж, който бе стоял до нея в най-трудните моменти от живота й, и зарида. Ризата на Педро Втори Гарсия се обагри с кръв.

До края на дните си Клара повече никога не проговори на мъжа си. Престана да използва презимето на съпруга си и да носи изящната златна халка, която той й беше сложил на пръста преди повече от двайсет години — онази паметна нощ, когато Барабас бе убит с касапски нож.

Два дена по-късно Клара и Бланка напуснаха „Трите Марии“ и се прибраха в столицата. Естебан остана сам, унизен и бесен, с чувството, че нещо се е скъсала завинаги в живота му.

Педро Втори отиде да изпрати господарката и дъщеря й на гарата. Виждаше ги за първи път след онази нощ и сега стоеше мълчалив и навъсен. Настани ги във влака, после застана с шапка в ръка, свел очи, и не знаеше как да се сбогува. Не щеш ли, тогава Клара го прегърна. За миг той се стъписа и обърка, ала тозчас чувствата му избликнаха отвътре, престраши се, обгърна я срамежливо с две ръце и докосна с устни косата й. Погледнаха се за последен път през прозореца, и двамата с плувнали в сълзи очи. Верният управител се върна в тухлената си къща, сви на вързоп оскъдните си лични вещи, уви в една кърпа малкото пари, които бе успял да скъта за толкова години служба, и замина. Труеба го видя, че се сбогува със селяните и възсяда коня си. Опита се да го задържи, като му обясни, че случилото се няма нищо общо с него, че не е справедливо заради провиненията на сина си той да се лишава от работа, приятели, дом и сигурност.

— Не искам да съм тук, когато намерите сина ми, господарю — това бяха последните думи на Педро Втори Гарсия, преди да поеме в тръс към шосето.

Колко самотен се почувствах тогава! Не знаех, че самотата повече никога няма да ме напусне и че единственото човешко същество, което ще бъде край мен до края на дните ми, ще е една доста разхайтена и своенравна внучка със зелена като на Роса коса. Но дотогава имаше още много години.

След като замина Клара, аз се огледах наоколо и видях много нови лица в „Трите Марии“. Старите другари, с които бях делил своя път, или бяха измрели, или се бяха разпилели, или се бяха отчуждили от мене. Нямах си вече нито жена, нито дъщеря. Със синовете си почти не се виждах. Бяха умрели майка ми, сестра ми, добрата Бавачка, Педро Гарсия Стария. А и Роса изплува в паметта ми като незабравима болка. Нямаше го Педро Втори Гарсия, на когото се облягах трийсет и пет години. Изби ме на плач. Сълзите ми капеха от само себе си, пъдех ги със сърдита ръка, но прииждаха все нови и нови. „Вървете всички на майната си!“, дерях се аз по всички кътчета на къщата. Обикалях празните стаи, влизах в спалнята на Клара и търсех в дрешника и в нощното й шкафче някаква нейна вещ, за да я завра до носа си и да вдъхна отново, пък макар и само за мимолетен миг, тънкия й мирис на чисто. Лягах в леглото й, заривах лице във възглавницата й, галех предметите, които тя бе оставила на тоалетката, и се чувствах отчаян до немай-къде.

За всичко, което стана, имаше само един виновен — Педро Трети Гарсия. Заради него се отчужди от мене Бланка, заради него се скарах с Клара, заради него напусна чифлика Педро Втори, заради него селяните ме гледаха накриво и си шушукаха зад гърба ми. Винаги се беше проявявал като размирник и още в самото начало трябваше да го изгоня с ритници. Не го направих, изчаках да му уври главата с времето — от уважение към баща му и към дядо му, а ето ти резултата, тоя негодник ми отне всичко най-мило на света. Отидох в селския участък и подкупих карабинерите, за да ми помогнат да го хвана. Наредих им да не го затварят в дранголника, а без много шум направо да го предадат на мене. В кръчмата, в бръснарницата, в клуба и в „Червеното фенерче“ накарах да пуснат приказка, че който ми предаде момчето, ще получи награда.

— Внимавайте, господарю. Недейте се мъчи сам да ставате съдник. Разберете, че нещата много са се променили от времето на братята Санчес — предупреждаваха ме. Но не ми беше до техните приказки, кои са те, че ще ми дават акъл. Какво би направило правосъдието в този случай? Нищо.

Петнайсетина дена минаха, а все тая. Обикалях чифлика, позавъртах се и из съседните землища, дебнех селяните. Бях убеден, че крият момчето от мене. Повиших наградата и заплаших карабинерите, че ще накарам да ги уволнят за некадърност, но всичко беше напразно. Яростта ми растеше не с дни, а с часове. Започнах да пия юнашки — никога не се бях наливал толкова, дори в ергенските си години. Спях зле и пак взе да ми се присънва Роса. Една нощ сънувах, че я набивам както Клара и че и нейните зъби се търкулват на пода, събудих се с викове, ала бях сам и никой не можеше да ме чуе. Бях толкова потиснат, че престанах да се бръсна, не се преобличах, май дори не се и къпех. Каквото хапнех, все ми киселееше, вкусът на жлъчка не ми излизаше от устата. Изпотроших си кокалчетата на пръстите от блъскане по стените и извадих душата на един кон — препусках до премала, за да се отърва от беса, който ме разяждаше отвътре. През тези дни хората гледаха да не ми се мяркат пред очите. Като ми слагаха да ям, слугините трепереха. Това ме озлобяваше още повече.

Един ден, както си седях в коридора и пушех следобедната си цигара, някакво смугло хлапе пристъпи към мене и мълчаливо застана отпреде ми. Казваше се Естебан Гарсия. Беше мой внук, но аз откъде да знаех. Едва сега, след като той ни докара до главата такива ужаси, научих за роднинските ни връзки. Падаше се внук и на Панча Гарсия — сестра на Педро Втори, нея всъщност не си я спомням добре.

— Какво искаш, малкия? — попитах аз детето.

— Аз зная къде е Педро Трети Гарсия — отвърна ми то.

Скочих толкова рязко, че прекатурих плетеното кресло, в което седях, сграбчих момчето за раменете и го раздрусах.

— Къде? Къде е тоя проклетник? — изкрещях му аз.

— Ще ми дадете ли наградата, господарю? — уплашено смънка детето.

— Ще ти я дам! Само че мисли му, ако ме лъжеш! Веднага ме заведи при тоя непрокопсаник, хайде!

Влязох да си взема пушката и тръгнахме. Детето ми каза, че трябва да отидем на кон, защото Педро Трети се криел в дъскорезницата на Лебус, а тя беше на доста километри път от „Трите Марии“. Как не се бях сетил, че може да е там? Къде ще намери по-добро скривалище! По това време на годината дъскорезницата на германците не работеше, пък и оставаше далеч от всички пътища.

— Как разбра, че Педро Трети Гарсия е там?

— Всички знаят, господарю, освен вас — отвърна той.

Поехме в тръс — в такава пресечена местност не можеше да се препуска. Дъскорезницата беше построена на един скат навътре в планината и не биваше да пресилваме животните. Конете се катереха с мъка нагоре, чаткаха копита о камъните и от тях излизаха искри. Освен техните стъпки май не се чуваше друг звук в задушния и тих следобед. Като навлязохме в гъсталака, пейзажът се промени, а и позахладня, защото дърветата се издигаха на гъсти редици и препречваха пътя на слънчевата светлина. Почвата стана червеникав рохкав килим, в който меко затъваха краката на конете. Тогава ни обгърна тишината. Отпред яздеше детето, впито в неоседлания си кон, сякаш сраснало се с него, а аз, отзад, мълчах и предъвквах яда си. На моменти ми докривяваше, налягаше ме мъка, по-силна от яростта, която се беше напластявала у мене толкова време, по-силна от омразата ми към Педро Трети Гарсия. Трябва да бяхме яздили няколко часа, когато съгледахме приплеснатите бараки на дъскорезницата, наредени в полукръг на една горска поляна. Мирисът на нарязани дърва и на бор така упойваше, че за миг забравих за какво съм тръгнал. Поразиха ме пейзажът, гората, покоят. Но слабостта ми трая едва секунда.

— Ти чакай тук и пази конете. Да не си мръднал!

Слязох от коня. Детето хвана поводите на животното, а аз тръгнах приведен напред, държейки с две ръце готовата за стрелба пушка. Не усещах нито шестдесетте си години, нито болките в разнебитените си старешки кости. Тласкаше ме напред мисълта за разплата. От една барака излизаше тънка струйка дим, видях привързан за вратата кон, заключих, че Педро Трети трябва да се крие там, и пристъпих към бараката в обход. Зъбите ми тракаха от нетърпение, заричах се да не го убивам с първия изстрел, защото всичко щеше да свърши прекалено бързо и цялото ми удоволствие щеше да отиде на вятъра за минута. Толкова дълго бях чакал, че исках да изживея напълно насладата, че съм го направил на кайма. От друга страна обаче не биваше да се суетя — току-виж ми е избягал. Беше много по-млад от мене и не успеех ли да го сгащя изневиделица, имаше да се хапя там, дето не се стигам. Мокра от пот, ризата ми лепнеше до тялото, очите ми се замрежваха, но се чувствах като на двайсет години и силен като бик. Промъкнах се безшумно в бараката, сърцето ми биеше като барабан. Намерих се в просторно помещение, подът беше целият в стърготини. Имаше големи дървени корита и някакви машини, покрити с парчета зелен брезент, за да не се прашат. Прокрадвах се между дървените корита и изведнъж го видях. Педро Трети Гарсия спеше на пода, отпуснал глава върху сгънато на няколко ката одеяло. До него тлееше малко огнище с жарава, скътано върху няколко камъка, имаше и канче за варене на вода. Спрях се стъписан и го загледах — можех да го гледам колкото искам — с цялата насъбрала се в мене омраза. Мъчех се да запечатам завинаги в паметта си това мургаво лице с почти детински черти, на което брадата стоеше като изкуствена, и не проумявах какво по дяволите бе видяла дъщеря ми в тоя дългокос простак. Трябва да беше към двайсет и пет годишен, но като го видях заспал, ми се стори момче. С голямо усилие успях да се овладея, та ръцете и зъбите ми да престанат да треперят. Вдигнах пушката и пристъпих няколко крачки. Беше толкова наблизо, че можех да му пръсна черепа, без да се прицелвам, но реших да изчакам няколко секунди, за да ми се успокои пулсът. Този миг на колебание ме провали. От навика на Педро Трети да се крие слухът му май се беше изострил и инстинктът му го предупреди за опасността. Изглежда, се бе събудил за част от секундата, но не се издаде, остана със затворени очи, напрегна всичките си мускули, изопна жили и вложи цялата си енергия в един-единствен страхотен скок, с който се изхвърли на метър от мястото, където се заби моят куршум. Не успях да се прицеля втори път, защото той се наведе, грабна една цепеница, запокити я право в пушката ми и тя отхвръкна надалеч. Спомням си, че усетих да ме обзема паника, като се видях обезоръжен, но веднага си дадох сметка, че той е по-изплашен от мене. Гледахме се мълчаливи и запъхтени, всеки дебнеше да скочи при първото движение на другия. И тогава видях брадвата. Беше толкова наблизо, че само да протегнех ръка, щях да я достигна. Така и сторих, без много да му мисля. Грабнах брадвата и с див вик, изтръгнал се от дъното на душата ми, се нахвърлих отгоре му, готов да го разсека като пън с един-единствен удар. Брадвата проблесна във въздуха и се стовари върху Педро Трети Гарсия. Струя кръв ме плисна в лицето.

В последния миг той вдигна ръце, за да се предпази от удара, и острието на брадвата му отсече три пръста на дясната ръка. От замаха аз залитнах напред и паднах на колене. Той притисна ръка о гърдите си и побягна, заскача по дървените корита и пръснатите по пода трупи, добра се до коня си, яхна го с един скок и с неистов вик се изгуби между сенките на боровете. Зад себе си остави кървава диря.

Аз останах там — задъхан и повален на четири крака на пода. Трябваше да минат няколко минути, за да се освестя и да проумея, че не съм го убил. Първата ми реакция бе на облекчение, защото, щом усетих плисналата в лицето ми топла кръв, цялата ми омраза тутакси отлетя и трябваше да си напрегна мозъка, за да се сетя защо исках да го убия, за да оправдая пред себе си яростта, която ме задавяше, от която гърдите ми се пръскаха, ушите ми бучаха, погледът ми се замъгляваше. Отворих отчаяно уста, помъчих се да си поема въздух и успях да се изправя, но се разтреперих, пристъпих няколко крачки и се свлякох върху купчина дъски. Виеше ми се свят, не можех да си възвърна нормалното дишане. Стори ми се, че ще припадна, сърцето ми се блъскаше в гърдите като пощуряла машина. Трябва дълго да съм стоял така — не зная. Най-сетне вдигнах очи, станах и се огледах за пушката.

Детето Естебан Гарсия стоеше до мене и ме гледаше мълчаливо. Беше вдигнало отрязаните пръсти и ги държеше като връзка кървави аспержи. Повдигна ми се, устата ми беше пълна със слюнка, не можах да се сдържа и повърнах. Докато ме гледаше как си цапам ботушите, хлапето се хилеше невъзмутимо.

— Пусни ги, изрод такъв! — извиках аз и го цапнах по ръката.

Пръстите паднаха върху стърготините и ги обагриха в червено.

Прибрах пушката и тръгнах с несигурни крачки към изхода. Прохладният следобеден въздух и тежкият дъх на боровете ме удариха в лицето и ми възвърнаха чувството за реалност. Задишах тежко, на големи глътки. Влачейки крака, тръгнах към коня си, цялото тяло ме болеше, ръцете ми тежаха като отсечени. Детето ме последва.

Доста се лутахме, преди да се върнем в „Трите Марии“. Търсихме пътя по тъмно — веднага след залез-слънце падна мрак. Дърветата затрудняваха хода ни, конете се препъваха о камъните и буренаците, клоните ни шибаха. Аз бях като отнесен — объркан и ужасен от собственото си жестокосърдечие, но и благодарен, че Педро Трети избяга. Защото не се съмнявах, че ако беше паднал, щях да продължа да го удрям с брадвата, докато го убия, докато го смажа, докато го накълцам на парчета, със същата решителност, с която бях готов да го застрелям в главата.

Знам какво разправят за мене. Разправят между другото, че съм убил един или няколко души през живота си. Приписват ми смъртта на няколко селяни. Не е вярно. Ако беше истина, не бих се поколебал да си призная, защото на моите години тия неща могат да се кажат безнаказано. Пътник съм вече, единият ми крак е в гроба. Никога не съм убивал човек, макар че малко ми оставаше да го сторя оня ден, когато грабнах брадвата и се нахвърлих върху Педро Трети Гарсия. Върнахме се в къщата посред нощ. Слязох с мъка от коня и тръгнах към терасата. Съвсем бях забравил за детето, което ме придружаваше, защото през целия път то не си отвори устата. Затова се сепнах, като усетих, че ме дърпа за ръкава.

— Ще ми дадете ли наградата, господарю? — каза то.

— Няма награда за предателите, за издайниците! И още нещо! Забранявам ти да разправяш какво било, що било! Чу ли? — изръмжах аз.

Влязох в къщата и най-напред отидох и ударих голяма глътка направо от бутилката. Конякът ми опари гърлото и ме постопли. После се тръшнах запъхтян на дивана. Сърцето ми още прескачаше и ми се виеше свят. С опакото на ръката избърсах сълзите, които се търкаляха по бузите ми.

Навън, пред затворената врата, остана Естебан Гарсия. И той, като мене, плачеше от яд.