Къщата на духовете

Епилог

Снощи умря дядо. Не умря като куче, както се страхуваше. Угасна кротко в ръцете ми, като ме бъркаше с Клара и понякога с Роса, без болка, без мъка, в съзнание, спокоен, с по-бистър от когато и да било ум и щастлив. Сега лежи в платнохода в кротката вода, усмихнат и ведър, докато аз пиша на бабината маса от светло дърво. Дръпнах сините копринени завеси, за да влезе утрото и да развесели тази стая. В старата клетка до прозореца пее едно ново канарче и от пода насред стаята ме гледат стъклените очи на Барабас. Дядо ми разказа, че Клара припаднала, когато един ден, за да й се хареса, той проснал кожата на животното вместо килим. Смяхме се до сълзи и решихме да отидем да потърсим в мазето останките на клетия Барабас. Намерихме го все тъй достолепен в неопределимия си биологичен разред, недокоснат от времето и занемарата, и го нагласихме на същото място, където преди половин век го бе сложил дядо, за да се докара пред жената, която най-силно е обичал в живота си.

— Ще го оставим тук, където трябваше да си стои открай време — рече той.

Прибрах се у дома една сияйна зимна утрин с талига, теглена от изпосталял кон. С шпалира си от кестени — столетници и с тежките си богаташки къщи улицата не ми се струваше подходящо място за шествие с толкова скромно превозно средство, ала когато спря пред дядовия дом, видях, че приляга чудесно на неговия стил. Не помнех голямата къща на ъгъла да е имала някога по-умърлушен и старешки вид — изглеждаше направо нелепо с архитектурните си приумици и сенниците си за френски стил, с фасадата си, обрасла с ошмулен от болест бръшлян. Градината — буренясала до немай-къде, почти всички прозорчета — измъкнати от пантите и провиснали. Входът към улицата — отворен, както винаги. Натиснах звънеца и след като чух да се приближават стъпки на платненки и някаква нова прислужница ми отвори вратата. Изгледа ме, но къде ще ме познае, а мене ме удари в носа нейният мирис на дърво и на затвореност, който се носеше от родната ми къща. Очите ми плувнаха в сълзи, изтичах в библиотеката с предчувствието, че дядо ме чака на мястото, където винаги седеше, и наистина го открих там, свил се в своето кресло. Слисах се, като го видях толкова остарял, толкова смален и треперещ, запазил от едно време само бялата си лъвска грива и сребърния си бастун. Прегърнахме се, дълго стояхме притиснати силно един към друг и шепнехме: О, Алба, Алба, дядо, и се целувахме. Като се вгледа в ръката ми, той се разплака, заруга и заудря мебелите с бастуна, както правеше по-рано, и аз се разсмях, защото, значи, не беше нито толкова стар, нито толкова грохнал, колкото ми се стори отначало. Същия ден дядо ми каза, че иска да напуснем страната. Страх го беше за мене. Но аз му обясних, че не ща да замина, защото далеч от родината ще бъда като дръвчетата, които отсичат за Коледа — горките онези елхи без корени, дето траят от ден до пладне и после умират.

— Ти не ме прави на шантав, Алба — каза той и ме изгледа втренчено. — Истинската причина, поради която искаш да останеш, е Мигел, нали?

Изтръпнах. Никога не му бях споменавала за Мигел.

— Още щом се запознах с него, ми стана ясно, че няма да мога да те изведа оттук, дъще — тъжно рече той.

— Ти си се запознал с него? Жив ли е, дядо? — вкопчих се аз в дрехите му и го раздрусах.

— Жив беше поне до миналата седмица, когато се видяхме за последен път — отвърна той.

Разказа ми, че след като ме арестували, една нощ Мигел дошъл в голямата къща на ъгъла. Дядо едва не получил удар от страх, но след няколко минути разбрал, че двамата са си поставили една и съща цел — да ме спасят. Впоследствие Мигел често идвал да се среща с него, приказвали си и с дружни усилия обмисляли как да ме намерят. И ето че именно Мигел се сетил да се обърнат към Трансито Сото — на дядо никога не му било хрумвало.

— Послушайте ме, господине. Аз зная кой има власт в тази страна. Имам свои хора навсякъде. Сега на Алба може да помогне единствено Трансито Сото, никой друг — убеждавал го той.

— Ако успеем да я измъкнем от лапите на политическата полиция, момко, ще трябва да се махне оттук. Заминете заедно. Аз се нагърбвам да ви осигуря разрешителни и няма да се оплаквате от безпаричие — отрязал дядо.

Мигел обаче го изгледал — това пък изкуфяло старче — и му доверил, че има да изпълнява свои задачи и че не му е възможно да търти да бяга от страната.

— Трябваше да се примиря с мисълта, че все пак ще останеш тук — рече дядо и ме прегърна. — А сега ми разкажи всичко. Искам да науча и най-малките подробности.

Какво пък — разправих му. Казах му, че след като ми загноя ръката, ме закараха в една тайна болница. Там пращат затворниците, от чиято смърт не биха извлекли полза. С мене се зае един висок като върлина лекар с изискани обноски, който обаче по ненавист към мене сякаш не отстъпваше на полковник Гарсия и за нищо на света не искаше да ми дава успокоителни. Когато ходех на превръзки, той се впускаше в словоизлияния — умуваше как според него можело да се направи на пух и прах комунизмът в страната, а евентуално и в целия свят. Но иначе не ми додяваше. За първи път от няколко седмици се радвах на чисти чаршафи, достатъчно храна и естествена светлина. За мене се грижеше Рохас — санитар с масивно като дънер тяло, с кръгло лице, облечен в небесносиня и вечно мръсна престилка и много добросърдечен. Той ме хранеше, разправяше ми безкрайни истории за не знам какви си футболни мачове между отбори, за които не бях и чувала, и скришом ме инжектираше със задигнати успокоителни, докато успя да ме освести и аз живнах. Рохас бе помагал в тази клиника на безкраен низ от нещастници. Беше осъзнал, че повечето от тях не са нито убийци, нито изменници на родината, затова се отнасяше добре със затворниците. Нерядко тъкмо закърпваше някого и отново го отвеждаха. „Все едно да ринеш пясък обратно в морето“, тъжно казваше той. Научих, че някои са го молили да им помогне да умрат, и мисля, че поне в един случай го е направил. Рохас си водеше точна сметка за постъпилите и изписаните и можеше да си спомни без колебание имената, датите и обстоятелствата. Закле ми се, че никога не е чувал за Мигел, и това ме окрили, вдъхна ми сили, за да продължа да живея, макар че понякога се сривах в черната пропаст на депресията и отново запявах старата песен, че искам да умра. Той ми разказа за Аманда. Арестували я горе-долу по едно и също време с мене. Когато я завели при Рохас, вече нищо не могло да се направи. Умряла, без да издаде брат си, и така изпълнила едно свое обещание, дадено пред Мигел много отдавна — в деня, когато го завела за първи път на училище. Единствено утешителното е, че угаснала много по-бързо, отколкото им се щяло на ония — организмът й бил силно отслабен от наркотиците и от безкрайната покруса, която й бе причинила смъртта на Хайме. Рохас се грижи за мен, докато ми спадна температурата, ръката ми започна да зараства и взех да идвам на себе си. Тогава той вече нямаше как да измисля все нови и нови основания, за да продължава да ме държи при себе си. Но не ме пратиха обратно в ръцете на Естебан Гарсия, както се страхувах. Предполагам, че именно тогава е пуснала в ход своите подводници жената с перлената огърлица, при която отидохме после с дядо, за да й благодарим, че ми спаси живота. Четирима мъже дошли за мене една нощ. Рохас ме събуди, помогна ми да се облека и ми пожела сполука.

— Сбогом, малката! Сменяй си превръзката, не я мокри и ако пак ти се покачи температурата, значи отново ти се е инфектирала ръката — рече ми той от вратата.

Заведоха ме в тясна килия, където прекарах останалата част от нощта, седнала на един стол. На другия ден ме откараха в концлагер за жени. Никога няма да забравя мига, когато ми свалиха превръзката от очите и се озовах в квадратен светъл двор, обкръжена от жени, които пееха за мене Одата на радостта. Моята приятелка Ана Диас беше сред тях и се втурна да ме прегърне. Без да губим време, ме настаниха на един нар и ме запознаха с правилата, от които се ръководеше тази общност, и с бъдещите ми задължения.

— Докато не се излекуваш, няма да переш и да шиеш, но трябва да гледаш децата — решиха те.

Аз бях издържала онзи ад доста твърдо, но сега, като се почувствувах сред свои, се разкиснах. От всяка ласкава дума ме избиваше на плач. По цели нощи стоях с отворени очи в тъмнината сред скупчените една до друга жени, които поред будуваха, за да ме наглеждат, и никога не ме оставяха сама. Помагаха ми, когато започваха да ме измъчват страшните спомени или ми се привиждаше полковник Гарсия, дошъл да ме хвърли отново в онзи ужас, или пък Мигел ме прегръщаше с насълзени очи.

— Стига си мислила за Мигел — натякваха ми те. — Не бива умът ни да е все при свидните ни хора или в света оттатък тия стени. Не бива, ако искаме да оцелеем, иначе няма да можем.

Ана Диас намери отнякъде училищна тетрадка и ми я подари.

— Сядаш и започваш да пишеш. Дано измъкнеш онова, дето те гложди отвътре. Дано най-сетне се окопитиш и ти светне, че да запееш с нас и да ни помогнеш в шиенето — рече тя.

Показах й ръката си и поклатих глава — къде ти. Но тя ми сложи молива в другата ръка и ми каза да пиша с нея, с лявата. Лека-полека взех да се справям по малко. Помъчих се да сложа в ред историята, която бях започнала в кучкарника. Моите другарки ми помагаха, когато губех търпение и моливът ми се разтреперваше в ръката. Неведнъж запокитвах и него, и тетрадката, но тутакси я вземах и я приглаждах гальовно и разкаяно — кой знае кога щях да се сдобия с нова. Друг път посрещах утрото омърлушена и изпълнена с предчувствия, обръщах се към стената и не исках да говоря с никого, но те не ме оставяха, хващаха ме за раменете и ме разтърсваха, караха ме да работя, да разказвам приказки на децата. Внимателно ми сменяха превръзката и слагаха тетрадката отпреде ми.

„Ако искаш, ще ти разкажа моя случай, за да го опишеш“ — разправяха ми те, смееха се, задяваха се, че всички случаи били еднакви и че било по-добре да се пишат любовни разкази, те на всички харесвали. Караха ме и да се храня. Разпределяха порциите справедливо до немай-къде, всекиму според нуждите, като на мене даваха малко повече, защото казваха, че съм само кожа и кости и че и най-загорелият мъж няма да ме погледне. Потръпвах при тия приказки, но Ана Диас ми напомняше, че не съм единствената изнасилена сред тях и че това, както много други неща, трябва да го забравя, да си го избия от главата. Жените по цял ден пееха, колкото им глас държи. Карабинерите им чукаха по стената.

— Млъквайте, курви!

— Че елате да ни запушите устата, де, поплювковци, ама не ви стиска! — и продължаваха да пеят още по-високо. Ония обаче не влизаха — бяха разбрали, че не могат да излязат на глава с тях.

Помъчих се да опиша дребните събития, които ставаха в женското отделение — че бяха арестували сестрата на Президента, че ни иззеха цигарите и забраниха да се пуши, че бяха пристигнали нови затворнички, че Адриана бе получила нов пристъп и се бе нахвърлила върху децата си, за да ги убие, трябваше да ги изтръгнем от ръцете й и аз прегърнах с двете си ръце по едно дете и седнах да им разказвам вълшебните приказки от магическите сандъци на вуйчо Маркос, докато заспаха. И както ми спяха на ръцете, си мислех за участта на тези създания — как растяха в затвор, с душевно разстроена майка, как ги гледаха други, непознати майки, които намираха у себе си и глас, за да им изпеят люлчина песен, и милувка, за да ги утешат, и се питах — пишех — как децата на Адриана ще могат да се отплатят някой ден за песента и за милувката на децата или на внуците на същите тези жени, които сега ги приспиваха и ги люлееха до гърдите си.

В концлагера престоях само няколко дена. Една сряда следобед карабинерите дойдоха за мене. За миг се паникьосах, защото помислих, че ще ме заведат при Естебан Гарсия, но другарките ми казаха, че щом са униформени, значи не са от политическата полиция, и това ме поуспокои. Оставих на жените вълнената си жилетка — да я разплетат и от нея да оплетат по някоя топла дрешка за децата на Адриана. Дадох им и всичките пари, които намериха у мене при ареста и сега ми бяха върнати — военните проявяват завидна честност, когато става дума за незначителни неща. Скрих тетрадката в панталоните си и прегърнах една по една всички жени. Последното, което чух на излизане, беше дружната песен на другарките ми — те пееха, за да ми вдъхнат кураж. Така правеха всеки път, когато в лагера водеха затворнички или когато ги извеждаха оттам. Аз плачех. С тях бях щастлива.

Разказах на дядо, че ме откараха с камионетка, със завързани очи, през време на полицейския час. Толкова силно треперех, че чувах как ми тракат зъбите. Един от мъжете, който се возеше с мен отзад в каросерията на колата, ми сложи бонбон в ръката и ме потупа утешително по рамото.

— Не се безпокойте, госпожице. Нищо лошо няма да ви се случи. Ще ви пуснем и след още няколко часа ще бъдете при семейството си — едва чуто ми рече той.

Оставиха ме на едно сметище близо до Бедняшкия квартал.

Същият човек, който ми даде бонбона, ми помогна да сляза.

— Внимавайте с комендантския час — прошепна ми той на ухото. — Не мърдайте оттук, преди да съмне.

Чух шума на двигателя и помислих, че ще ме прегазят и после във вестниците ще се появи съобщение, че съм умряла при пътна злополука. Колата обаче се отдалечи, без да ме докосне. Изчаках малко, вдървена от студ и от страх, и най-сетне реших да си сваля превръзката, за да видя къде се намирам. Огледах се наоколо. Бяха ме оставили на някакво пусто и голо място, истинско бунище, където сред нечистотиите пробягваха плъхове. Светеше нащърбена луна, та успях да съзра в далечината очертанията на скупчени една до друга съборетини от картони, тенекии и дъски. Разбрах, че трябва да се съобразя с наставленията на човека от камионетката и да остана там, докато се развидели. Щях да прекарам цялата нощ сред тия боклуци, ако не се появи по едно време някакво момченце. Сгушило се в тъмното, то започна мълчаливо да ми прави знаци. Какво повече мога да изгубя, казах си аз и залитайки като пияна, се запътих към него. Като се приближих, съзрях напрегнатото му личице. Наметна ме през раменете с някаква черга, хвана ме за ръка и без да пророни нито дума, ме поведе към махалата. Вървяхме приведени, гледахме да се движим между къщите и много да не си показваме носа на улицата, избягвахме редките запалени улични лампи. Няколко кучета се разлаяха и вдигнаха врява, но никой не надникна да види какво става. Пресякохме двор с отъпкана пръст, в който на една тел висяха като байраци малко прострени дрехи, и влязохме в порутена къщурка — такива бяха всички наоколо. Вътре светеше тъжно една-единствена крушка. Отчайващата бедност ме разтърси до дъното на душата — нямаше други мебели освен чамова маса, два груби стола и един креват, на който спяха навъргаляли се плътно едно до друго деца. Излезе да ме посрещне ниска смугла жена, краката й целите в разширени вени, очите й — хлътнали в мрежа от незлобиви бръчки, които обаче така и не успяваха да я състаряват на вид. Усмихна се и видях, че няма няколко зъба. Пристъпи и ми оправи чергата с непохватно и плахо движение вместо прегръдка — да ме прегърне не посмя.

— Ще ви дам малко чай. Нямам захар, но и на голо да го изпиете, както е топъл, ще ви подкрепи — рече тя.

Разказа ми, че чули камионетката и знаели какво може да означава по време на полицейския час из тия пущинаци да се движи кола. Изчакали да се уверят, че си е отишла, и после детето тръгнало да види какво е оставила. Мислели, че ще намерят мъртвец.

— Понякога идват да ни подхвърлят по някой разстрелян, за да вземат страха на хората — додаде тя.

Останалите часове от нощта прекарахме в разговор. Тя беше от тия държеливи и здраво стъпили на земята жени от нашата страна, които от всеки преминал през живота им мъж раждат по едно дете, а освен това прибират в дома си изоставени от други хора деца, най-бедните роднини и де що има човек, петимен за майка, сестра, леля. Тези жени са главната опора в живота на мнозина повече или по-малко чужди за тях хора, отглеждат деца, които после също ги напускат, и не упрекват поредния мъж, че си тръгва — далеч по-големи грижи са им на главата. Тя ми се стори досущ като толкова други, които бях срещала в народните столове, в болницата на вуйчо Хайме, във Викариата, където обикаляха да разпитват за съдбата на своите безследно изчезнали, в моргата, където ходеха да търсят своите мъртъвци. Казах й, че е поела голям риск, като ми е помогнала, но тя се усмихна. Тогава разбрах, че на полковник Гарсия и на другите като него дните са преброени, защото не успяха да сломят духа на тези жени.

Сутринта тя ме заведе при един свой доверен човек, каруцар. Помоли го да ме докара в къщи и така, с неговата талига, се прибрах тук, у дома. По пътя видях целия ужасен контраст на града — опасаните с високи огради бедняшки махали, за да се създаде впечатление, че не съществуват, скупчения сив център, Богаташкия квартал на високото с английските си градини, с парковете, с небостъргачите си, целите в стъкло, и с русокосите си мамини синченца, излезли да се поразходят с велосипеди. Дори кучетата там ми се сториха щастливи, всичко уредено, всичко чисто, всичко спокойно. И белязано със солидния душевен мир на съвестите, лишени от памет. Този квартал сякаш е друга страна.

Дядо ме изслуша с натъжено лице. След моя разказ в съзнанието му окончателно рухна един свят, който той бе смятал за добър.

— Тъй като ще останем тук да чакаме Мигел, да вземем да пооправим тая къща — рече той накрая.

Заловихме се за работа. Отначало стояхме по цял ден в библиотеката, отвътре все ни глождеше мисълта, че могат да се върнат, да ме отведат отново при Гарсия. Но после решихме, че най-лошото е да се страхуваш от страха, както казваше вуйчо Николас, и че трябва да се нанесем в цялата къща и да започнем да водим нормален живот. Дядо сключи договор с едно специализирано предприятие, надойдоха хора, подхванаха къщата от покрива до мазето, минаха навсякъде с подолъскачки, измиха прозорците, боядисаха и напръскаха против всякакви твари и най-сетне къщата стана обитаема. Половин дузина градинари и един трактор видяха сметката на буренаците, докараха навита на руло като килим трева — какви ли не чудесии изобретяват янките — и за по-малко от седмица имахме дори избуяли брези, водата отново струеше от пеещите фонтани и пак се кипреха статуите на боговете от Олимп, очистени най-сетне от курешките на гълъбите и от забравата. Отидохме заедно да купим птички за клетките, те стояха празни, откакто баба ми, предчувствувайки смъртта си, им отвори вратичките. Сложих свежи цветя във вазите и пълни фруктиери по масите, както по времето на духовете, и къщата се напои с тяхното ухание. После се хванахме подръка, дядо и аз, и обходихме цялата къща. Спирахме се във всяко нейно кътче, припомняхме си миналото и поздравявахме неуловимите призраци от едно време, които въпреки всички премеждия си кротуват по местата.

Идеята да напишем тази история хрумна на дядо.

— Така ще можеш да отнесеш със себе си корените ни, ако някой ден ти се наложи да заминеш оттук, моето момиче — рече той.

Изровихме от скришните и забравени кътчета старите албуми и сега пред мене, на бабината маса, стоят купища снимки — красавицата Роса до люлка, чиито цветове вече не личат, майка ми и Педро Трети Гарсия, и двамата четиригодишни, хранят с царевични зърна кокошките в „Трите Марии“, дядо на млади години, когато е бил висок метър и осемдесет — неопровержимо доказателство, че проклятието на Ферула се е сбъднало и че тялото му постепенно се е смалило, а душата му се е свила, вуйчовците ми Хайме и Николас — единият мълчалив и навъсен, човек — канара и в същото време уязвим, другият — изпит и кръшен, променчив и усмихнат, а също и Бавачката, и прадядо ми и прабаба ми Дел Вале, преди да се пребият при катастрофа, с една дума всички освен благородника Жан дьо Сатини, за когото не е останало никакво научно достоверно свидетелство и аз дори стигнах дотам, че се съмнявам дали изобщо е съществувал.

Започнах да пиша с помощта на дядо, чиято памет остана свежа до последния миг от деветдесетте му години. Той собственоръчно написа няколко страници и когато сметна, че е казал всичко, легна в леглото на Клара. Аз приседнах до главата му да чакам заедно с него и смъртта дойде скоро и кротко, както той си спеше. Може би сънуваше, че не аз, а жена му го гали по ръката и го целува по челото, защото последните дни тя не го изостави нито за миг, вървеше подире му из къщата, надничаше крадешком през рамото му, когато той четеше в библиотеката, и си лягаше при него през нощта, склонила на рамото му красивата си глава, увенчана с къдрици. Отначало се явяваше само като тайнствено сияние, но щом дядо постепенно се избави завинаги от проклетия си нрав, който цял живот го бе тровил, тя се появи такава, каквато е била в най-добрите си времена, смееше се с всичките си зъби, рееше се нечуто и смущаваше спокойствието на духовете. Тя ни помогна и при писането, а благодарение на присъствието й Естебан Труеба издъхна щастлив, мълвейки нейното име — Клара, ясна моя, ясновидко.

В кучкарника аз написах с мисълта си, че някой ден полковник Гарсия ще ми падне победен и че тогава ще мога да отмъстя за всички, които чакат да бъдат отмъстени. Но сега се съмнявам, че ще му отвърна със зъб за зъб, око за око. За няколкото седмици, откакто съм в тази къща, омразата ми към него някак си се разводни, изгуби отчетливите си очертания. Подозирам, че всичко онова, което стана, не е случайно, че отговаря на една участ, предначертана още отпреди да се родя, и че Естебан Гарсия е част от чертежа на тази орис. Той е груба и крива драскулка там, но никое мацване по него не е направено току-така, безцелно. Когато един ден дядо е съборил сред храсталаците на речния бряг неговата баба Панча Гарсия, е добавил нова брънка към една верига от факти, които е трябвало да се случат. После внукът на изнасилената жена постъпва по същия начин с внучката на изнасилвана и след четирийсет години, кой знае, може би пък моят внук ще повали сред храстите край реката неговата и така ще продължава векове наред в безкрайно повтаряща се история, белязана от болка, кръв и любов. В кучкарника ми дойде наум, че съставям игра — мозайка, в която всяка част си има точно определено място. Преди да поставя всички части, играта ми се струваше неразбираема, но бях убедена, че ако успея да я завърша, ще придам смисъл на всяка една от тях и че в резултат ще постигна единно и хармонично цяло. Всяка част си е предопределена да съществува като такава. Всяка — дори полковник Гарсия. В някои моменти имам чувството, че това вече съм го преживяла и че някога съм писала същите тези думи. Но проумявам, че не аз, а друга жена ги е записвала в своите тетрадки, за да мога аз да ги използувам. Пиша — тя е написала, — че паметта е крехка, животът е много кратък и всичко се случва толкова бързо, че не успяваме да видим връзката между събитията, навили сме си на пръста, че времето не може да бъде друго, освен минало, настояще и бъдеще, а всъщност нищо чудно нещата да могат да се случват и едновременно, както казваха трите сестри Мора, надарени със способността да съзират в пространството духовете от всички епохи. Нали затова баба ми Клара пишеше в тетрадките си — за да открои нещата в истинските им измерения и за да не допусне да избуят нито забрава, нито злопаметност. И ето, сега аз търся своята омраза и не мога да я намеря. Чувствувам, че тя постепенно угасва, колкото повече си обяснявам съществуването на полковник Гарсия и на други като него, колкото повече разбирам дядо си и научавам нещата чрез тетрадките на Клара, писмата на майка ми, деловодните книги на „Трите Марии“ и още толкова други документи, които сега лежат на масата и ме чакат. Непосилно ще ми бъде да отмъстя за всички, които трябва да бъдат отмъстени, защото моето отмъщение само би продължило линията на все същия неумолимо повтарящ се обред. Искам да мисля, че моето поприще не е разплатата, а животът, и че съм призвана не да дораздухам омразата, а само да напиша тези страници, докато чакам да се върне Мигел, докато погреба дядо, който сега почива до мене в същата стая, докато дочакам по-добри дни. А през това време дъщеря ми ще расте в утробата ми — дъщеря на толкова насилия или може би дъщеря на Мигел, но преди всичко моя дъщеря.

Баба ми изпълваше цели петдесет години своите тетрадки — животоописания. Мушнати на закътано място от някои добронамерени духове, те се избавиха по чудо от позорната клада, погълнала толкова други семейни документи. Сега са край мен, до краката ми, привързани с разноцветни ленти, разделени по събития, а не по хронологичен ред — както ги остави тя, преди да си отиде. Клара ги написа, за да ми послужат сега за да спася нещата от забравата на миналото и за да надживея собствения си страх. Първата е ученическа тетрадка от двайсет листа, изписана с изящен и красив детски почерк. Започва така: „Барабас пристигна в семейството по море…“