Лакираният параван

ГЛАВА XIV

Шест пушливи свещи осветяваха пивницата, която сякаш бе станала по-тясна. Към обичайното каре от играчи се бяха присъединили Цяо Тай и Студента, като при всяко късметлийско попадение ревяха с останалите старинни скоропоговорки. Малко по-нататък Ефрейтора бе сложил Розов Карамфил върху коленете си и обгръщаше здраво с една ръка кръста й, докато с другата отмерваше такта на неприличната песен, която госпожицата пееше с пълно гърло. Щом зърна съдията Ди, главатарят на бандитите се провикна:

— Ей, ловецо на крадци, какво става, пипна ли пиленцето?

— Да съм го пипнал ли? Очите му не съм видял!

— Щото тая тук разправя, че нея хубаво си опипал! — извика Ефрейтора и се затресе от смях.

— Отсега нататък ще си викаме баджанаци с теб, нали сме роднини! — той повдигна госпожицата и я постави на пода, след което я плесна с широк жест по задника:

— Хайде сега да ми покажеш на какво те е научил днес тоя брадатият.

Двойката се качи по стълбите, заливайки се от смях. Съдията седна пред масата до прозореца. Цяо Тай взе две чаши от тезгяха и дойде при него. Докато помощникът отпускаше якото си тяло на стола, съдията го попита:

— Куншан мяркал ли се е?

— Никой не го е виждал.

Съдията остави ядно чашата си на масата и каза троснато:

— Трябваше да те послушам. Голяма глупост направих, като го пуснах да се измъкне. А той е достатъчно хитър и си дава сметка, че щом са арестували Лън, съдът може да нареди конфискация на цялото му имущество и тогава сарафинът ще откаже да изплати чековете. — Той се обърна към играчите: — Хей, знае ли някой къде мога да намеря Куншан?

Плешивият се обърна и поклати глава:

— Не вярвам да има постоянно жилище. Поне аз не знам. Сигурно се вре под някой куп камъни при другите плужеци като него!

Общ смях съпроводи шегата му.

— Какво още е натворил този негодник? — попита Цяо Тай.

— Може би е извършил и убийство — отвърна му съдията и разказа тихичко на помощника си какво всъщност се е случило в дома на Гъ.

Краят на разказа му съвпадна с края на играта. Четиримата участници се разплатиха помежду си и тръгнаха към стълбата, а Студента излезе. Прислужникът дойде да попита съдията има ли още нужда от неговите услуги, и побърза да се навре под тезгяха.

— Да не би там да спи? — изненадан попита съдията.

— Разбира се — отвърна му Цяо Тай. — Втората полица е достатъчно широка! Но трябва със съжаление да ви кажа, че не може Куншан да е убил стария Гъ поради простата причина, че никога не е скачал в реката. Аз огледах мястото. Течението е много бързо, почти навсякъде стърчат остри камъни, има и водовъртежи. За да скочиш във водата, да се пуснеш по течението и да се измъкнеш невредим, трябва не само да познаваш реката като собствената си длан и да плуваш като риба, но и да имаш яки мускули. Можете да ми вярвате. Това не е по силите на Куншан.

— В такъв случай е имал съучастник — каза съдията — и той е скочил в реката. Това хрумване за фалшиво самоубийство явно носи отпечатъка на неговия извратен мозък. И за да може да открадне тефтера на Лън Циен, значи се е навъртал наблизо в момента на убийството. Утре ще кажа на съветника Бан да пусне най-кадърните си хора по следите на този негодник. Сигурно няма да замине от града, преди да е пипнал парите или поне преди да е опитал да ни скрои някой номер.

— Като заговорихте за съучастник — каза Цяо Тай, — ми хрумна нещо. Когато бях при госпожа Гъ, тя ми каза, че чакала някого, но той не дошъл. Аз нали я мислех за лека жена и реших, че е някой от постоянните й клиенти, но дали това не е бил нейният любовник, евентуален съучастник на Куншан? Всемогъщи небеса! Ами че тя се канеше скоро да заминава някъде!

— Няма такава опасност — каза съдията. — По държанието й разбрах недвусмислено, че знае всичко за убийството, и я изпратих зад решетките. Утре ще помоля съдията Дън да ме назначи временно за помощник-съдия, та да мога да присъствам на разпита й.

След това съдията разказа на Цяо Тай за двете посещения на художника Лън Дъ и неговата любима в дома за срещи. Той описа загадъчния мъж, който проследил любовниците, и добави:

— Жената не може да е била госпожа Дън. Много съм доволен, че успях да разнищя случая Гъ Циюан, дължах това на моя колега. А ти какво направи следобеда?

— Моята беше по-лесна. Поспах малко и тръгнах. Онзи неприятен младеж, на когото викат Студента, много настоя да повърви с мен. По пътя доверително ми съобщи, че подготвял страхотен удар, от който щял да спечели двеста жълтици.

— Догодина, когато на конете пораснат рога! — изсмя се съдията. — И на мен ми ги разправяше такива, докато вървяхме към блатото. И какво научи в казармените канцеларии за нашия почитаем домакин?

— Както си им е обичаят, дълго ме препращаха от канцелария в канцелария. Кадровикът ми каза, че списъкът на дезертьорите бил във военната полиция, във военната полиция ми казаха да съм го търсел в наборната комисия. Най-сетне един стар сержант ме дръпна настрани и ми каза, че докато намеря списъка, косите ми може да побелеят, но пък капитан Мао от военната полиция бил служил в Трети корпус на Западната армия и имало вероятност да може да ми помогне. А този капитан Мао излезе племенник на полковник Мао от нашия гарнизон в Бънлай. Не съм виждал по-страховити мустаци от неговите, но иначе се оказа любезен човек и се сети за Ефрейтора, който бил безупречен войник, на няколко пъти награждаван, много популярен сред другарите си. Обаче един ден му сменили командира, дошъл някой си капитан Ву, голям мошеник, който крадял от войнишката дажба. Едно от момчетата надигнало глас и Ву заповядал на Ефрейтора да му удари сто тетиви от лък. Ефрейтора отказал, капитанът му посегнал и нашият човек го пребил. Да вдигнеш ръка срещу офицер, е тежко престъпление и затова предпочел на часа да си вдигне дърмите. По-сетне се разкрило, че този Ву бил получил пари от някакъв шпионин на варварите, и му отрязали главата. Капитан Мао каза, че, стига Ефрейтора да не е надробил нещо, след като е прескочил оградата, армията е готова да си затвори очите за миналото му прегрешение. Сърцати мъже като него винаги са добре дошли във войската и ако магистратът Ди каже една добра дума за него, отново ще му дадат лък и сабя и ще го произведат сержант. Това е всичко.

— Радвам се, че е така. Ефрейтора е грубовата натура, но не е без душа. Ще гледам да направя нещо за него. А гадателят?

— Честен е. Едно такова благообразно старче, взема си занаята много на сериозно. Отдавна познавал Гъ Циюан, даже били приятели. Според него старият господин Гъ бил дребнавичък, но иначе свестен човек, винаги готов да помогне на ближния. Описах му Куншан, никога не го бил виждал. Тогава го помолих и на мен да погадае. Разгледа ми ръката и предрече, че съм щял да загина от сабя. Рекох му, че по-добро не мога и да си пожелая, а той ме нахока да не съм говорел глупости. Нали ви казах, много на сериозно се взема.

— Добре — промълви съдията. — Това поне изяснихме. Опасявах се да не би някой враг на Гъ да е кроял нещо и да е подкупил гадателя, за да предрече на клиента си беди на петнайсети. Хайде да си лягаме. Сутринта трябва да сме рано в съдилището. Това ни е последната нощ в странноприемница „Феникс“. Край на инкогнитото, от утре се настаняваме в Ямън до края на отпуската ми.

Цяо Тай посрещна новината с широка усмивка, взе свещта и последва господаря си по стълбището. Въздухът в малката стая им се стори още по-задушен и непоносим, отколкото предната вечер. Съдията посегна да отвори прозореца, но ситно барабанене по намаслената хартия отвън го предупреди за пълчищата насекоми, готови да се хвърлят в атака. Той въздъхна примирено и се опъна на нара, като придърпа полите на робата си в опит да се предпази от другите свирепи малки нашественици, които вече пъплеха към него. Цяо Тай отново си легна на пода с глава до вратата.

Съдията дълго се въртя върху коравото ложе. След като духна свещта, напорът на крилатите гадини отвън като че ли отслабна и той накрая се реши да отвори прозореца, защото вече не можеше да се диша. Дръпна крилото… бутна го. Явно се бе заклещило. Тогава изтегли иглата от кока си и раздра с острието мръсната хартия, опъната на бамбуковата рамка. Лек ветрец нахлу в стаята, окъпа я хладната лунна светлина. Съдията се почувства по-добре. Легна на дъсчения нар, покри си лицето с шалчето, за да не го жилят комарите, и скоро умората го обори. Не след дълго само многогласното хъркане огласяше странноприемницата.