Лакираният параван

ГЛАВА I

Дън замръзна на прага на библиотеката. Мислите му бяха объркани. Мъглата пред очите му все още не се бе вдигнала и той не се осмели да тръгне към бюрото си. Подпря се о рамката на вратата със затворени очи, бавно повдигна ръце и притисна слепоочията си. Цепещата болка в главата преминаваше в глухо туптене. Бученето в ушите бе престанало и той малко по малко започваше да долавя обичайните звуци, долитащи от далечния заден двор, където прислугата подхващаше всекидневните си задължения след почивката. Скоро щеше да се появи старият домоуправител с първата чаша чай за следобеда.

Напрегна докрай волята си, за да се съвземе, и с облекчение установи, че зрението му се нормализира. Повдигна длани и се вторачи в тях: слава на небесата, кръв нямаше! После погледът му се спря на масивното абаносово бюро. Полираната повърхност отразяваше зелената нефритова ваза с натопените в нея цветя. Бяха леко увехнали и той разсеяно си помисли, че жена му ще ги смени. Тя обичаше сама да подбира свежи цветя от градината. Изведнъж усети в стомаха си празнина и залитна напред в стаята. Едва успя да се добере до бюрото и да се вкопчи запъхтян в ръба му. Обиколи го и се отпусна в креслото.

Дланите му стиснаха здраво страничните облегалки, защото отново му се виеше свят. После му поразмина и той отвори очи. Погледът му попадна на високия лакиран параван, който заемаше цялата срещуположна стена. Бързо извърна глава, но и параванът сякаш се завъртя с нея. Силна тръпка разтърси високото му слабо тяло до петите и той се загърна инстинктивно в широкия домашен халат. Това ли беше краят… полудяваше ли наистина? По челото му избиха студени капчици, повдигна му се. Наведе глава и се вторачи в документите, които неговият съветник беше оставил на бюрото, и отчаяно се опита да събере мислите си.

С крайчеца на очите си зърна домоуправителя, който влезе с подноса. Понечи да отговори на почтителния му поздрав, но езикът му беше подут и от гърлото му не излезе никакъв звук. Възрастният човек, облечен дискретно в дълга сива роба и черна шапчица, му подаде с поклон чаша чай, магистратът я пое с треперещи ръце и отпи от горещата течност. След още няколко глътки сигурно щеше да се почувства по-добре. Но защо този глупак се мотаеше още? Какво чакаше? Той помръдна устни, за да направи някаква гневна забележка, и едва тогава забеляза големия плик върху подноса.

— Един посетител донесе това писмо, ваше превъзходителство — каза домоуправителят. — Някой си господин Чън.

Дън се вторачи в плика, все още неуверен дали треперещата му ръка ще успее да го поеме. Адресът, изписан с красиви официални йероглифи, гласеше: „До г-н Дън Ган, магистрат на окръг Уейбин. Лично.“ В долния ляв ъгъл се мъдреше червеният печат на префектурата.

— Понеже е лично — старателно обясни домоуправителят, — реших, че е по-добре веднага да го донеса на негово превъзходителство.

Магистратът взе плика и механично посегна към бамбуковия нож за разрязване на хартия. Той, окръжният магистрат, представляваше малко винтче в огромната административна машинария на могъщата империя Тан и макар да бе облечен във върховна власт на територията на своя окръг, бе само един от десетината окръжни магистрати, подчинени на префектурата в Биенфу. Домоуправителят имаше право: един приносител на лично послание от префекта не биваше да чака. Слава на небесата, разсъдъкът му отново се възвръщаше!

Той разпечата плика. Върху лист официална хартия за кореспонденция бяха изписани само няколко реда:

Дън бавно сгъна писмото. Колегата му едва ли би могъл да избере по-неподходящ момент, за да го посети. А и какво означаваше това инкогнито? Какви ли неприятности вещаеше? Необичайните методи на префекта бяха добре познати. Дали не изпращаше този Ди тайно да слухти наоколо? Най-добре беше да заяви, че е болен, и изобщо да не го приеме. Не, невъзможно беше, сутринта всички го видяха жив и здрав и едно внезапно неразположение би породило излишни съмнения. Той изсърба набързо чая си.

Ароматичната течност го поободри. Стори му се, че успя с почти нормален глас да нареди на стария домоуправител:

— Налей ми още една чаша и ми донеси официалния костюм.

Старият човек помогна на господаря си да облече дългата роба от червеникавокафяв брокат и му подаде квадратната копринена шапчица. Докато оправяше пояса си, Дън нареди:

— Въведи господин Чън. Ще го посрещна тук.

След като домоуправителят излезе, магистратът отиде до предназначената за официални визити дълга абаносова пейка, опряна на стената под един пейзаж. Седна за миг в левия й край и се увери, че от това място се вижда само половината от лакирания параван. После се върна зад бюрото си. Слава на небесата, вече не залиташе, но дали щеше да успее да запази самообладание до края на срещата? През това време домоуправителят влезе отново и подаде на господаря си червена визитна картичка с два големи йероглифа: ЧЪН МО. В долния ляв ъгъл бе добавен по-дребен надпис: търговски посредник.

След стария прислужник се появи едър, добре сложен мъж. Беше с дълги бакенбарди, красива черна брада и протрита шапка без означения за ранг. Той се поклони ниско, кръстосал ръце в дългите ръкави на бледосинята си роба. Дън му отвърна с няколко любезни фрази, после посочи левия край на пейката за посетители. Самият той седна от другата страна на ниската масичка за чай, поставена по средата на пейката, и с властен поглед подкани домоуправителя да напусне.

Когато двамата мъже останаха сами, фалшивият търговски посредник изгледа проницателно своя домакин и каза със сериозен глас:

— С нетърпение очаквах момента, когато ще имам честта да се запозная с вас, Дън. В столицата всички и славят като един от нашите най-добри поети, без да пропускат да похвалят и административните ви дарби.

— Ласкаете ме, Ди — отвърна магистратът на Уейбин и се поклони. — Случва ми се понякога да нахвърлям стихове през свободното си време, но едва ли бих се осмелил да храня надеждата, че един колега, прочут с литературните си вкусове и със способността си да разрешава и най-заплетените криминални случаи, ще обърне внимание на скромните ми упражнения — и той замълча. Отново му се зави свят, стори му се невъзможно да продължи размяната на любезности. След известно мълчание успя да изрече: — Негово високопревъзходителство съобщава в писмото си, че пребивавате тук инкогнито. Посещението ви свързано ли е с някакво разследване? Извинете ме, че питам така направо, но…

— Напълно сте извинен! — отвърна съдията Ди усмихнат. — Не знаех, че писмото на негово високо превъзходителство е толкова обстоятелствено. Надявам се, че не ви създава много притеснения. Бънлай е моят първи пост като магистрат, както знаете, и работата доста ме измори. Поради моята неопитност несъмнено! Както и да е, тъкмо се бях наканил да поискам малко отпуск, когато ме призоваха със заповед в префектурата, за да участвам в съвещание за бреговата охрана. Моята територия е обърната към Корейския полуостров, а нашите тамошни васали проявяват известно неспокойствие напоследък. Бяхме заети от сутрин до вечер, още повече че присъстваше и един висш столичен сановник. Нали знаете как е покрай тези високопоставени особи — четири дни нямахме миг покой! Затова помолих за благоволението, преди да се захвана с всичко, което междувременно се е натрупало в Бънлай, да прекарам една седмица във вашия окръг, прочут с историческите си забележителности и с природните си красоти, така възхитително описани във вашите стихове. Това е причината, единствената причина да пътувам инкогнито и да се представям като господин Чън Мо, търговски посредник.

— Разбирам — отвърна домакинът, мислейки си с горчивина: „Отпуска! Ако префектът бе уточнил за какво става дума, можех да приема този Ди едва след ден-два.“ И продължи на глас: — Голямо облекчение е да се отърси човек от официалния етикет, колкото и за кратко да е, и да се движи на свобода като обикновен гражданин! А… вашата свита?

— Придружава ме само един от моите помощници. Много способен мъж на име Цяо Тай.

— Няма ли опасност така този ваш подчинен да започне донякъде… хм… да фамилиарничи? — попита Дън, повдигайки вежди.

— Признавам, че не бях се замислял за това — отвърна съдията Ди полуусмихнат. — Ще бъдете ли така любезен да ми посочите някой приличен хотел и да ме осведомите за местните забележителности?

Преди да отговори, Дън отпи от чая си.

— Искрено съжалявам, че вашето желание да пазите инкогнито ме лишава от удоволствието да ви приема в дома си. При това положение мога да ви препоръчам хотел „Летящият жерав“: минава за много добър и на това отгоре е близо до Ямън1. А за паметниците най-добър съвет може да ви даде съветникът към съдилището Бан Удъ. Той е роден тук и познава всяка тухличка. Ако бихте желали да ме последвате, ще ви заведа при него. Кабинетът му е зад канцеларията.

Дън се изправи. Съдията Ди също понечи да се надигне, но в този миг домакинът му залитна и се хвана за облегалките на пейката.

— Зле ли ви е? — разтревожено попита съдията.

— Не. Нищо ми няма. Леко замайване — отвърна Дън с измъчена усмивка. — Доста работа ми се беше струпала напоследък — той спря и хвърли свиреп поглед на домоуправителя, който отново се бе появил в стаята.

— Моля за извинение, че безпокоя негово превъзходителство — каза възрастният човек с нисък поклон, — но прислужницата на нейно превъзходителство ме осведоми, че господарката не се е появявала след почивката и че вратата й е заключена.

— О, да, забравих да те предупредя. След обедния ориз съпругата ми получи съобщение от по-голямата си сестра, която я молеше веднага да я посети във вилата й. Кажи на цялата прислуга — и понеже домоуправителят като че ли не възнамеряваше да си тръгне, Дън попита ядно: — Какво чакаш още? Виждаш, че съм зает!

— Трябва също така да съобщя на негово превъзходителство — смутено запелтечи старият служител, — че някой е счупил голямата старинна ваза в тоалетната стая, и…

— Това после! — сряза го Дън, водейки съдията Ди към вратата.

Частните покои на магистрата бяха отделени от трибунала с градина. Докато я прекосяваха, Дън изведнъж каза:

— Надявам се, че няма да бъда напълно лишен от удоволствието да си поговоря с вас по време на престоя ви в Уейбин. Винаги сте добре дошли в моя дом, Ди. Би ми се искало да обсъдя с вас един въпрос, който ме тревожи. Наляво, ако обичате.

Стигнаха до другия край на главния двор. Дън въведе госта си в съвсем малка, безупречно подредена канцелария. Слабоватият възрастен мъж, седнал зад отрупаната с книжа маса, се изправи чевръсто при влизането на началника му. Отпрати с махване на ръката една млада прислужница, която се опита да се стаи в ъгъла на стаята, и закуцука напред, кланяйки се ниско. Дън съобщи с делови тон:

— Това е господин Чън… той е… хм, търговски посредник, който носи препоръчително писмо от префекта. Желанието му е да прекара няколко дни в нашия град и да разгледа забележителностите на окръга. Ще му предоставите всички сведения, от които се нуждае — и добави, обръщайки се към Ди: — Сега много ви моля да ме извините, но трябва да се подготвя за следобедното заседание — поклони се и излезе.

Съветникът Бан посочи на съдията едно удобно кресло пред бюрото и изрече обичайните любезни приветствия. Изглеждаше напрегнат и нервен също като Дън и съдията Ди си помисли, че двамата са заети с някакъв особено заплетен случай. Но когато го запита, съветникът побърза да махне с ръка:

— О, не! Имаме само дреболии. Окръгът ни е много спокоен.

— Позволих си да ви задам този въпрос, защото преди малко магистратът Дън, без да влиза в подробности, ми каза, че го притеснява някакъв проблем.

Съветникът учудено повдигна вежди.

— Поне аз не съм в течение — каза той. В този момент малката прислужница отново се появи на вратата. — Ела по-късно! — сопна й се той. Момичето изчезна безмълвно, а господин Бан отегчено обясни: — Това момиче е просто глупаво. Някой е счупил една голяма старинна ваза, която стоеше в апартаментите на господарката. Беше семеен спомен и негово превъзходителство държеше на нея. Никой от прислугата не иска да си признае небрежността и домоуправителят ме помоли да ги разпитам, за да открием виновника.

— Вие единственият сътрудник на негово превъзходителство ли сте? — попита съдията Ди. — Обикновено един магистрат на окръг има трима-четирима лични помощници, които го придружават при смяна на поста.

— Така е, но магистратът Дън не пожела да следва този обичай. Той по природа е сдържан човек, дори… малко затворен. Аз съм към постоянния състав на съдилището — и добави, сбърчил вежди: — Като че ли загубата на вазата го е засегнала. Не изглеждаше добре, когато ви доведе тук.

— Да не би да страда от някакво хроническо заболяване? Аз също забелязах, че е доста блед.

— О, не — отвърна господин Бан. — Никога не се е оплаквал. Дори напоследък е в превъзходно настроение. Преди около една луна се подхлъзна в двора и си навехна глезена, но вече е съвсем здрав. Предполагам, че първите горещини го изтощават. Сега да видим… кои забележителности си струва да видите, господин Чън. Най-напред…

Съветникът се впусна в дълго описание на красотите на Уейбин. Беше образован човек, страстен любител на местната история. След половин час, през който слушаше с искрен интерес, съдията Ди се надигна и обясни, че за съжаление трябва да тръгва, тъй като неговият спътник го чака в чайната зад Ямън.

— В такъв случай ще ви изведа през задната врата — каза господин Бан. — По-пряко е, няма нужда отново да пресичате съдилището.

Макар и накуцвайки, съветникът Бан вървеше бързо. Той поведе съдията към частните апартаменти на магистрата и оттам сви по дълъг коридор без прозорци. Безкрайният тунел сякаш обиколи цялото здание, преди да свърши с малка желязна врата. Докато я отключваше, господин Бан обясни:

— Този проход също е една от забележителностите на града. Прокопан е преди шейсет години, за да могат хората от Ямън да се измъкват тайно в случай на безредици. Както очевидно знаете, тогава губернатор е бил известният…

Съдията Ди побърза да прекъсне с благодарности тази нова лекция по местна история и излезе. Уличката беше безлюдна. Той тръгна в посоката, указана от Бан, и след първия завой зърна чайната, в която го чакаше Цяо Тай.

Въпреки че времето на следобедната почивка едва бе свършило, повечето маси на открито бяха заети. Съдията Ди се промуши край заможните на вид клиенти, които бавно отпиваха чай и чоплеха изсушени динени семки, и се насочи към един як мъжага в обикновена кафява роба с малка черна шапчица. Когато издърпа стола срещу него, помощникът му побърза да затвори книжката, която четеше, и скочи на крака.

— Негово превъзходителство се връща много по-бързо, отколкото очаквах — провикна се той и откритото му лице грейна.

— Никакво превъзходителство, ако обичаш! Не забравяй, че сме тук инкогнито — предупреди го съдията, докато сваляше на земята поставения на стола вързоп с дрехи. Плесна с ръце и поръча чайник със свеж чай на прислужника, който дотърча веднага.

Един изключително мършав посетител, седнал недалеч от тях, извърна глава, когато чу гласа на съдията. Лицето му бе отблъскващо грозно, цялото разсечено от дълбок белег, който тръгваше от дясното, липсващо око и стигаше до заострената брадичка. Грозната ивица разполовяваше и устните на нещастника и той сякаш през цялото време се хилеше. На всичкото отгоре нервен тик сгърчваше час по час лицето му. Той се опита да овладее мимиката си, като попипа бузата си с пръсти, напомнящи пипалата на чудовищен паяк, опря костеливите си лакти на масата и наостри уши. Околната врява обаче заглушаваше разговора и той се задоволи да блещи към двамата мъже единственото си око, пламтящо от ненавист.

В този момент Цяо Тай се обърна. Погледът му падна на грозното същество и той прошепна на съдията:

— Погледнете онзи там. Прилича на някакво отвратително насекомо, изпълзяло от черупката си.

Съдията стрелна очи натам и се съгласи:

— Да, не е пръв красавец. А ти какво четеше?

— Пътеводител на Уейбин, келнерът ми го даде. Чудесна беше идеята ви да дойдем тук! Ето, чуйте само това: „Посетителят не бива да пропусне храма на бога на войната с дванайсетте статуи в човешки ръст на велики пълководци, дело на забележителен ваятел от древността. Не по-малък интерес представлява топлият извор, който…“

— Съветникът в съдилището вече ми изрецитира всичко това — прекъсна го усмихнат съдията. — Няма да скучаем очевидно! — и след като отпи глътка чай, продължи: — Моят колега магистратът Дън леко ме разочарова. Нали е известен поет, аз очаквах да видя един блестящ, духовит и забавен събеседник. Вместо това попаднах на притеснен и раздразнителен човек.

— Съвсем естествено! Нали споменахте, че имал само една съпруга? Твърде странно за човек с неговото положение.

— Защо да е странно? — възрази съдията Ди. — Магистратът Дън и неговата съпруга са пример за съвършена брачна любов. Въпреки че осма година са без деца, Дън никога не е пожелавал да си вземе наложница. В столичните литературни кръгове ги наричат „вечните влюбени“… не и без завист, предполагам. Съпругата му Сребърен Лотос също е известна като поетеса и общият интерес към поезията прави връзката им още по-силна.

— Може и да я бива в стихоплетството — възрази Цяо Тай, — но мъжът й няма да сбърка, ако прибави към обзавеждането на спалнята си две-три хубави девойчета… Ако ще, само за освежаване на вдъхновението.

Съдията не чу края на изречението. Няколко думи, изречени на съседната маса, привлякоха вниманието му. Един дебел мъж троснато настояваше:

— Аз заявявам, че нашият магистрат сбърка тази сутрин, като не регистрира официално самоубийството на стария Гъ.

На което събеседникът му с лисича физиономия отговори:

— Няма труп, няма смъртен акт! Няма чиновник, който да пренебрегне това правило.

— А откъде да се вземе този труп, питам аз — раздразнено настояваше дебелият. — Гъ скочи в реката, нали? И кой е крив, че прекрасният ни град е построен на стръмен склон и течението е страховито? Разбери ме добре, не упреквам съдията. Той е един от най-свестните, които сме имали. Аз казвам само, че като чиновник, на когото всяка луна му броят заплатата, представа няма от нашия хал на бедни кредитори. Той едно си знае: няма ли смъртен акт, няма плащания. И понеже старият си беше развъртял търговията нашироко, много народ ще загази.

Човекът с лисичата физиономия клатеше глава.

— Знаеш ли защо старият Гъ се е самоубил? — попита той. — Не поради парични затруднения, предполагам?

— О, не! Напротив, той беше един от най-преуспяващите търговци на коприна в цялата провинция. Но напоследък здравето му се бе влошило. Това е, друго няма. Помниш ли, че лани пак така се самоуби търговецът на чай Мин? Горкият, непрекъснато се оплакваше от непоносими болки в главата.

Съдията Ди загуби интерес към разговора и отново напълни чашата си. Цяо Тай, който също бе дочул нещо, прошепна:

— Негово превъзходителство да не забравя, че е в почивка! Всички трупове, които плават наоколо, са изключителна собственост на неговия колега магистрата Дън.

— Прав си. В твоя пътеводител има ли списък на местните бижутерски магазини? Трябва да купя някакви подаръци на съпругите си.

— Списъкът е дълъг колкото ръката ми — Цяо Тай набързо прелисти книжката и показа една страница на съдията. Той поклати глава.

— Чудесно, ще имаме богат избор — и като се надигна, за да повика келнера, добави: — Да тръгваме. Дадоха ми адреса на един добър хотел наблизо.

След като двамата се отдалечиха, страшният едноок мъж се приближи до масата. Вдигна небрежно книжката и хвърли бърз поглед на отворената страница. В единственото му око светна зъл огън. Той хвърли книгата на земята и бързо напусна терасата. Малко по-надолу в уличката зърна съдията и спътника му, които говореха с един амбулантен търговец. Като че ли го питаха за някакъв адрес.