Лайла (Изследване на нравствеността)

1.

Лайла не усещаше, че той е при нея. Беше заспала дълбоко и очевидно сънуваше някакъв страшен сън. В мрака той долавяше как тя скърца със зъби и се мята, сякаш се бори с опасност, видима единствено за нея.

Светлината от отворения капак над главите им беше толкова оскъдна, че скриваше следите от козметиката и от възрастта, и сега Лайла приличаше на ангел, на малко момиченце с руса коса, широки скули, вирнато носле и обикновено детско лице — толкова познато, че предизвикваше някак естествена обич. Стори му се, че щом дойде утрото, небесносините й очи ще се отворят широко и ще блеснат възторжено в очакване на още един ден, изпълнен със слънчева светлина, усмихнати родители, може би цвъртящ на печката бекон и всеобщо щастие.

Нямаше обаче да се случи нищо подобно. Когато отвореше замъглени от снощното пиене очи, Лайла щеше да се вгледа в чертите на мъжа с посивели коси и дори нямаше да се сети кой е — случаен нощен познат от бара. Покрай световъртежа и главоболието щеше да изпита известни угризения и презрение към себе си, но не задълго, помисли той — не й се случваше за първи път, — и тя бавно щеше да се помъчи да измисли как да се върне към обичайния си живот преди снощната среща.

Лайла измърмори нещо като: „Внимавай!“ После добави още нещо неразбираемо, обърна се и придърпа одеялото над главата си може би заради студения бриз, който нахлуваше през отворения капак. Койката в каютата беше твърде тясна и затова при обръщането тялото й се притисна пак до неговото. Той го почувствува — издължено и топло. Обхвана го предишното желание, ръката му се плъзна над нейната и докосна едната й гърда — едра, но прекалено мека, като презрял плод, който скоро ще започне да гние.

Искаше му се да я събуди и пак да я обладае, но при тази мисъл у него се надигна тъжно чувство и го възпря. Колкото повече се колебаеше, толкова повече растеше тъгата. Желаеше да я опознае по-добре. Цяла нощ бе имал усещането, че я е виждал накъде много, много отдавна.

От тази мисъл желанието му съвсем премина. Тъгата преля и се смеси с мрака в каютата и мъждивата индиговосиня светлина в отворения капак. Отгоре бяха звездите, оградени от рамката на капака — разлюлееше ли се яхтата, сякаш се движеха и те. Част от Орион изчезваше за миг, после пак се появяваше. Скоро щяха да се виждат всички зимни съзвездия.

В студения нощен въздух отчетливо се чуваше как по моста в далечината се движат коли в посока към Кингстън, някъде по скалите горе, над река Хъдзън. Яхтата бе спряла тук, в мъничкия приток, за нощна почивка, преди да отпътува на юг.

Нямаше много време. По дърветата покрай реката почти не се виждаше зеленина. Повечето спаружени листа бяха окапали. През последните няколко дни бурният студен северняк нахлу в речната долина, отнесе листата от клоните и ги изви в спираловидна вихрушка, оцветена в червено, кестеняво, златисто и кафяво, която се носеше над реката и пресичаше пътя на яхтата надолу през канала с шамандурите. Нямаше почти никакви други яхти в канала. Няколкото, закотвени до кея, изглеждаха изоставени и забравени след края на лятото, когато собствениците им се бяха заели с нещо друго. В небето отвсякъде се виеха клинообразни ята гъски и патици, тръгнали да бягат от брулещия канадски полярен студ. Много от тях сигурно са били мънички, когато той започна това пътуване от Горното езеро, истински океан насред сушата. Сега зад гърба му имаше хиляда мили и както му се струваше, хиляда години.

Нямаше много време. Вчера сутринта, когато се качи на палубата, се подхлъзна, хвана се да не падне и забеляза, че цялата яхта е покрита със скреж.

Федър се чудеше къде е виждал Лайла преди, но не можеше да се сети. И все пак му се струваше, че я е виждал. И тогава беше есен, помисли той, беше ноември и бе сковал голям студ. Спомни си, че трамваят беше почти празен, в него бяха той, ватманът, кондукторът и Лайла заедно с една приятелка на три седалки зад него. Седалките бяха покрити с жълта тъкан от здрави палмови нишки, твърда и груба, за да издържи дълго, но само след няколко години автобусите ги изместиха, та релсите, жиците и трамваите изчезнаха.

Спомни си, че бе гледал три филма подред, беше препушил и го болеше глава, а му оставаше да се люшка в трамвая още около половин час, преди да стигне до спирката, на която щеше да слезе и да извърви в мрака пресечка и половина пеша, за да се прибере у дома, където имаше аспирин и след още час и половина главоболието му щеше да премине. Тогава чу силния кикот на двете момичета и се обърна. Те изведнъж млъкнаха и го погледнаха така, сякаш той беше единствената причина да се кискат. Смееха се на него. Имаше голям нос, бе прегърбен, във външността му нямаше нищо интересно и трудно общуваше с хората. Момичето отляво, което явно се бе кикотило по-силно, беше Лайла. Съвсем същото лице — златиста коса, гладка кожа и сини очи. Усмихваше се едва-едва — мислеше, че така ще скрие защо се е кискало. Момичетата слязоха след няколко спирки, продължаваха да говорят и да се смеят.

След няколко месеца я забеляза отново в тълпата по време на най-оживеното улично движение. Мярна се за миг и изчезна. Тя завъртя глава — по лицето й пролича, че го е познала — и сякаш замря в очакване той да направи, да каже нещо. Но Федър не помръдна. Не беше общителен, а и вече беше късно. Двамата продължиха всеки по своя път и до вечерта и през следващите дни той се питаше коя ли е тя и какво е щяло да стане, ако се е доближил и е казал нещо. Следващото лято му се стори, че я забеляза на един плаж в южната част на града. Тя се печеше на пясъка, когато мина покрай нея, той видя лицето й и изведнъж се развълнува силно. Този път нямаше просто да стои като препариран. Този път щеше да предприеме нещо. Събра цялата си смелост, върна се, изправи се до краката й, взря се в лицето и видя, че не е Лайла. Беше друго момиче. Помнеше колко се бе натъжил тогава. В онези дни беше съвсем сам.

Но всичко това се бе случило отдавна, преди много години. Тя сигурно се е променила. Не беше възможно да е същата. Пък и бездруго не я познаваше. Имаше ли някакво значение? За кой дявол да помни толкова години такива незначителни случки?

Тези полузабравени образи са необикновени, помисли той, като сънища. Спящата Лайла, с която се запознаха снощи, също беше друга. Не друг човек, пак си беше тя, но по-неопределена, с по-размита индивидуалност. Тук беше Лайла, съвсем конкретна личност, която сега спи до него, която се бе родила и живее, мята се насън и сравнително скоро ще умре, за да се появи другата — наричайте я лайла1 — безсмъртната, вселила се за малко в Лайла и после продължила пътя си. Снощи се бе запознал със спящата Лайла. Но будната Лайла, която никога не спи, го наблюдаваше отдавна, както и той нея.

Беше наистина необикновено. През цялото време, докато се е спускал по канала от шлюз до шлюз, тя е пътувала по същия начин, но той не е знаел за присъствието й. Може да я е срещнал при шлюзовете на Трой и да е погледнал право към нея в мрака, без да я забелязва. На картата бяха отбелязани поредица шлюзове на съвсем малки разстояния, но нямаше обозначения за височината или за неприятностите, когато погрешно си изчислил разстоянията, закъсняваш и си изтощен. Едва след като стигна шлюзовете, разбра колко голяма е опасността: какви мъки видя, докато се оправи със светлините — зелени, червени, бели, светлините в къщичките на пазачите при шлюзовете, светлините на насрещните плавателни съдове, светлините на мостовете, бреговете и Бог знае още какво в мрака. Никак не му се искаше да се блъсне в тъмното или да заобикаля. Никога преди не ги беше виждал, беше страшно напрегнат и именно сред цялото това напрежение се сети, че май я е виждал на друга яхта.

Слизаха от небето. Не от някакви си трийсет, четирийсет или петдесет, а от стотици метри. Яхтите се спускаха надолу, все по-надолу в нощта от небето, където са били през цялото време, без дори да подозират. Когато се отвори последната врата на последния шлюз, излязоха на тъмна мазна река. Огромно съоръжение я насочваше към блещукаща в далечината светлина. Той се отправи натам с яхтата си, но водовъртежът на слелите се в едно реки го грабна и бързо го отклони. После на пълен ход застана напреко по течението и спря до плаващия док в другия край.

— Тук приливите са високи към метър и половина — каза пазачът на дока.

Приливи ли! Значи са на морското равнище. Значи всички шлюзове са зад гърба му. Сега само луната над океана щеше да повдига и спуска яхтата. По целия път до Кингстън мисълта, че е свързан с океана без никакви бариери, го изпълваше с усещане за необятно пространство.

Именно заради пространството се бе впуснал в това пътешествие и същата вечер в кръчмата при дока се бе опитал да заговори за него с Райгъл и Капела. Райгъл изглеждаше уморен, прекалено зает и незаинтересован, но Бил Капела, моряк при него, беше изпълнен с ентусиазъм и сякаш проявяваше разбиране.

— Както при Осуего — каза Капела, — чакахме да отворят шлюзовете и все се тюхкахме колко е ужасно, че не можем да тръгнем, а всъщност преживявахме най-хубавите мигове в живота.

Федър се беше запознал с Райгъл и Капела през септември, когато от дъждовете при един ураган водата преля, проби стените на каналите, потопи шамандурите, заля шлюзовете и настъпи такава бъркотия, че се наложи да затворят канала за две седмици. Яхтите, тръгнали от Големите езера на юг, бяха вързани и екипажите им нямаше какво да правят. Изведнъж се отвори пространство в живота на всички. Зейна неочаквана дупка във времето. Отначало всички се ядосаха. Беше просто ужасно да се мотаят, без да правят нищо. Собствениците на яхти бяха погълнати от своите си занимания и не им се говореше много-много с останалите, но сега нямаше какво да правят, освен дни наред да си бъбрят. Не колкото да минава времето. А задълбочено. Скоро всички почнаха да си ходят на гости по яхтите. Навсякъде се веселяха по цели нощи. Хората от града се заинтересуваха от задръстването по реката и някои се запознаха с моряците. Не колкото да минава времето. Задълбочено. И веселбите ставаха все повече.

Така катастрофата, бедствието, ядосало всички в началото, се превърна точно в това, което каза Капела. Всички преживяваха всъщност най-хубавите мигове в живота си. А бяха щастливи заради пространството.

Освен Райгъл, Капела и Федър в кръчмата нямаше почти никой. Помещението не беше голямо, в дъното имаше няколко малки маси за билярд, барът беше в средата точно срещу вратата, около него бяха струпани множество очукани масички. Нямаше никакви претенции за стил. И все пак човек се чувствуваше добре. Нищо не пречеше на собственото му пространство. Точно така. Просто кръчма, а не кръчма с велики идеи.

— Мисля, че е от пространството — рече той на Райгъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Райгъл.

— За пространството ли?

Райгъл го гледаше с присвити очи. Въпреки ярката раирана риза и плетената моряшка шапчица изглеждаше нещастен заради нещо, което премълчаваше. Може би крайната цел на пътуването му беше да продаде яхтата долу в Кънетикът.

За да не влиза в спор с Райгъл, Федър поде внимателно:

— Мисля, че с тези яхти печелим пространство, част от нищото, от празнотата… огромни площи открита вода… и отрязъци от време, без да има какво да правим… Това струва луди пари. Такава стока вече почти не се продава.

— По-добре се затвори в някоя стая и заключи вратата — отвърна Райгъл.

— Не става — възрази той. — Звъни телефонът.

— Ами няма да отговаряш.

— На вратата може да почука пощальонът.

— И колко пъти ще се случи? Не си длъжен да отваряш.

Райгъл просто си търсеше повод да се заяжда. Капела се включи в разговора колкото да се позабавлява.

— Съседите ще получат съобщението — предложи Капела.

— Тогава децата ще се върнат и ще пуснат силно телевизора.

— Ще им кажеш да намалят звука — не се предаваше Капела.

— Да, ама трябва да изляза от стаята.

— Е, добре, просто няма да им обръщаш внимание — примири се Капела.

— Добре, чудесно. Я сега да видим. Какво става с човек, който седи в заключена стая, не вдига телефона, не отваря, ако някой чука на вратата, не си показва носа дори когато децата са у дома и са пуснали силно телевизора?

Замислиха се и накрая леко се усмихнаха.

Барманът изглеждаше напълно отегчен, когато влязоха. Нямаше никаква работа. Но откакто бяха седнали в кръчмата, дойдоха още четирима-петима посетители. Барманът разговаряше с двама от тях, приличаха на стари клиенти — спокойни, свикнали с мястото. Други двама държаха билярдни щеки, явно от маси в съседно помещение.

— Тук няма пространство — настоя Райгъл, още му се искаше да спори. — Ако беше тукашен, щеше да ти е ясно.

— Как така?

— Тук няма пространство — повтори Райгъл. — Всичко е претъпкано с история. Вече всичко е мъртво, но ако познаваше този край, щеше да разбереш, че няма пространство. Пълно е със стари тайни. Всеки тук крие по нещичко.

— Какви тайни? — попита той Райгъл.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — обясни Райгъл. — Например малкият приток, където сме сега, знаеш ли накъде води? Сигурно си мислиш, че продължава неколкостотин метра след завоя, нали? Докъде смяташ, че стига тази рекичка, преди да спре?

Предположението на Федър беше трийсетина километра.

Райгъл се усмихна.

— Преди можеше да вървиш по нея безкрайно — каза той. — Стига чак до Атлантическия океан. Но сега хората са забравили това. Тече през целия щат Ню Джърси. Някога бе свързана с канал през планините и стигаше чак до Делауер. Оттук минаваха шлепове, натоварени с въглища още в Пенсилвания. Прадядо ми е печелел от това. Влагал е пари в какви ли не предприятия. И е бил доста заможен.

— Значи си тукашен — предположи Федър.

— Родът ми се е заселил тук след Революцията — обясни Райгъл. — Преместили са се едва преди трийсетина години.

Федър изчака Райгъл да продължи, но той не каза нищо повече.

От вратата лъхна студ и влезе голяма тълпа. Един от новодошлите махна на Райгъл. Той кимна в отговор.

— Познаваш ли го? — попита Федър.

— От Торонто е — каза Райгъл.

— Кой е?

— Състезавал съм се с него — отвърна Райгъл. — Канадци са. Винаги идват насам по това време на годината.

Единият от канадците беше облечен с червен пуловер, друг носеше килната назад синя флотска фуражка, трети имаше яркозелено сако. Движеха се в група, личеше, че се познават помежду си много добре, но мястото им е напълно непознато. Излъчваха някаква чужда приповдигнатост като гостуващ хокеен отбор.

Федър си спомни, че ги е срещал и преди, в Осуего, на голям кораб, наречен „Карма“, изглеждаха доста затворена за външни хора група.

— Държат се, като че не им допада кой знае колко тук — отбеляза Капела.

— Просто искат да се спуснат на юг — каза Райгъл.

— Все пак в тях има нещо особено — продължи Капела, — май не одобряват това, което виждат.

— Е, аз пък точно това одобрявам — обади се Райгъл.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Капела.

— Те са нравствени хора — обясни Райгъл. — На нас също няма да ни навреди, ако сме такива.

Един от канадците, който досега беше изучавал записите в мюзикбокса, натисна някакви копчета, блеснаха светлини и се завъртяха из помещението.

Силният звук ги сепна. Високоговорителят беше пуснат прекалено силно. Федър се помъчи да каже нещо на Капела. Капела сви дланта си на фуния пред ухото и се разсмя. Федър вдигна ръце, двамата се облегнаха назад и отпиха от бирите.

Бяха дошли още хора и кръчмата вече се изпълваше. Повечето клиенти май бяха местни хора, но съвсем свободно общуваха с моряците, сякаш бяха свикнали с тях. От бирата, шума и дружелюбното отношение между непознатите заведението се оживи. Федър отпи от чашата, заслуша се и се загледа в накъсаните светлини от някакъв прожектор за дискотеки, окачен на тавана над мюзикбокса.

Мисълта му се зарея. Замисли се над думите на Райгъл. Източните щати наистина бяха различни. Трудно беше да се определи разликата — по-скоро можеше да се усети, отколкото да се види.

Архитектурата от долината на Хъдзън излъчваше атмосферата на стила Къриър и Айвс от началото на миналия век, на мудния, благоприличен и подреден живот отпреди промишления преврат. В Минесота, където бе роден Федър, нямаше нищо такова. По онова време там е имало главно гори, индианци и дъсчени колиби.

Пътуваш ли през Америка по вода, все едно се връщаш назад във времето и виждаш какво е било в далечното минало. Федър следваше старите търговски пътища, използувани преди навлизането на железниците. Просто да се чуди човек — на места реката все още изглеждаше същата, както по картините от старата живописна школа на Хъдзън, с красиви гори и планини в далечината.

Колкото по на юг отиваше с яхтата, толкова повече усещаше социалното разслоение, особено при богаташките къщи, които ставаха все по-многобройни. Стилът им бавно, но сигурно губеше отпечатъка на преселническия дух. Сградите придобиваха все по-европейски вид.

Двама от канадците на бара — мъж и жена, се бяха притиснали така, че между тях и нож не можеше да се плъзне. Когато музиката спря, Федър ги посочи на Райгъл и Капела. Мъжът бе сложил ръка на бедрото на жената и пиеше питието си, сякаш не се случваше нищо особено.

Федър се обърна към Райгъл.

— Такива ли са нравствените ти канадци?

Капела се изсмя.

Райгъл им хвърли бърз поглед и намръщен, отмести очи.

— Има два вида — каза той. — Едните не одобряват Щатите заради цялата помия, която откриват тук, а другите обичат страната пак заради същата помия.

Кимна към двамата и тъкмо да каже нещо, когато музиката гръмна и светлините се завъртяха отново. Вдигна ръце, Капела се засмя и тримата се отпуснаха на столовете.

След малко се усети хлад. Вратата беше отворена. На прага стоеше жена и оглеждаше кръчмата, сякаш търсеше някого.

Някой извика:

— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА!

Жената и Райгъл размениха дълги погледи. Тя като че търсеше точно него, но после отново се заоглежда.

— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА! — извика и друг.

— На теб говорят, Лайла — обади се Райгъл.

Явно жената бе видяла онова, което търсеше, защото изведнъж по лицето й се изписа гняв. Тръшна вратата с все сила.

— Така СТАВА ли? — изкрещя тя.

Райгъл я погледна безизразно, после се обърна към масата.

Музиката спря. Федър му намигна.

— Тази да не е от ония, дето ни обичат?

— Не, дори не е канадка — отвърна Райгъл.

— Коя е? — полюбопитствува Федър.

Райгъл не отговори.

— Откъде е?

— Нямам нищо общо с нея — каза Райгъл.

Изведнъж музиката гръмна отново.

„ОТДЪХНИ!…“, зарева високоговорителят.

Цветните светлини пак озариха помещението.

Капела въпросително вдигна и разклати празната кутия от бира, за да разбере иска ли някой още. Федър му кимна и Капела изчезна.

Райгъл каза нещо, но Федър не го чуваше. Високият канадец с напористата ръка и приятелката му бяха на дансинга. Той ги загледа — всъщност не бяха лоши.

Чувствено. Кратки поривисти звуци. Изповед на чернокож някъде от гетото.

Той наблюдаваше Лайла, която седеше сама на бара. В нея имаше нещо, което силно привличаше вниманието му. Сексуалното й излъчване, помисли Федър.

Лайла използуваше обичайната долнопробна козметика — изрусена коса, червен лак на ноктите, нищо оригинално, единствено това, че на нея стоеше като в забранен филм. Човек веднага, без никакви съмнения се досещаше за какво я бива най-много. И все пак в изражението й имаше нещо огнено.

Музиката спря, похотливият канадец и приятелката му напуснаха дансинга. Двамата забелязаха Лайла и почти спряха, после бавно се приближиха до бара. Федър видя, че тя им казва нещо и тримата до тях изведнъж се напрегнаха. Мъжът се извърна, изглеждаше наистина уплашен. Пусна приятелката си и се обърна към Лайла. Тя явно търсеше него. Мъжът й каза нещо, Лайла му отговори, после той кимна веднъж, втори път, а след това двамата с жената се погледнаха, обърнаха се към бара и повече не продумаха на Лайла. Другите около тях лека-полека се върнаха към разговорите си.

Бирата бе позамаяла Федър. Въпреки това мисълта му бе необикновено ясна.

Загледа се пак в Лайла. Беше кръстосала крака с пола над коленете. Широки бедра. Лъскава сатенена блуза с остро деколте и пристегната с колан. Човек трудно можеше да откъсне поглед от напиращия отдолу бюст. Предизвикателна вулгарност в стила на Мей Уест. Лайла наистина приличаше малко на Мей Уест. Видът й сякаш говореше: „Хайде, направи нещо, ако ти стиска.“

През ума му се завъртяха мисли досущ като от порнофилм. Липсата на оригиналност не ги притъпяваше ни най-малко. Кръвта му кипна. Беше плавал прекалено дълго сам.

— Познаваш ли я? — извика той към Райгъл.

Райгъл поклати глава.

— Нямам нищо общо с нея!

— Откъде е?

— От улицата! — отговори Райгъл.

Изгледа го с присвити очи. Наистина прекаляваше със съветите тази вечер.

Вратата се отвори и влязоха още хора. Капела се върна, натоварен с кутии бира.

„ЕДИН КРАТЪК ТАНЦ…“

„И МАЛКО ЛЮБОВ…“

Капела извика в ухото на Федър:

— АМА СИ НАМЕРИХМЕ ЧУДНО МЕСТЕНЦЕ, ТИХО И ИЗИСКАНО!

Федър кимна бавно в знак на съгласие и се усмихна.

Видя, че Лайла заговаря един от другите мъже на бара, и му се стори, че мъжът отговаря свойски. Останалите обаче се държаха на разстояние, с неподвижни лица, като че се пазеха от нещо.

Федър се чудеше дали ще събере смелост да се приближи до нея и да я заговори.

„СКЪПА!!“

Преливаше от желание.

Бавно допи бирата. Отпускането от алкохола и напрежението от предстоящата случка идеално се уравновесяваха. Сякаш бе напълно трезвен, но всъщност бирата го бе замаяла. Отдавна гледаше Лайла и тя знаеше, че я гледа, той пък знаеше, че тя знае, знаеше, че и тя знае, че той знае, като в нанизани смаляващи се образи, каквито се получават в две обърнати едно срещу друго огледала, докато не се изгубят в безкрайността.

После вае кутията от бира и тръгна към мястото до нея на бара.

Там долови дъха на парфюма й сред цигарения дим и алхоколните изпарения.

След малко Лайла се обърна и се загледа в него. От грима лицето й приличаше на маска, но леката усмивка излъчваше задоволство, като че отдавна бе чакала този миг.

— Откъде се познаваме? — попита тя.

Изтъркана фраза, помисли той, но и в тези неща имаше някакви правила. Да, „откъде се познаваме?“ Помъчи се да мисли за правилата. Беше ги позабравил. Те изискваха да заговори за местата, откъдето биха могли да се познават, и за хората там, та двамата да стигнат до нови теми във все по-непринудения разговор. Помъчи се да се сети за някакво място, но я погледна и, Божичко, наистина беше тя, момичето от трамвая, което го попита: „Откъде се познаваме?“ Точно тогава се появи озарението.

Беше по-силно в средата на лицето, но не идваше от него, сякаш се намираше в центъра на екран, иззад който струеше светлина.

Божичко, наистина беше тя — след толкова години.

— С яхта ли си? — попита Лайла.

Той отговори утвърдително.

— Заедно с Ричард Райгъл ли пътувате?

— Познаваш ли го? — полюбопитствува Федър.

— Познавам много хора.

Барманът донесе поръчаните бири и той ги плати.

— С Ричард ли плаваш?

— Не. Яхтата ми е срещу неговата. Натрупахме се много и сме все в една и съща посока.

„Къде беше през цялото това време? — искаше му се да попита, но тя нямаше да разбере думите му. — Защо тогава се изгуби в тълпата? И на мене ли се присмиваше оня път?“ Нещо за яхтите. Трябваше да каже нещо за яхтите.

— Дойдохме заедно по каналите от Осуего — измърмори Федър.

— Тогава защо не те видях там? — попита Лайла.

„Не, виждала си ме там преди“, помисли Федър, но озарението вече беше изчезнало И гласът й не беше такъв, какъвто си го бе представял, сега Лайла беше просто една непозната като всички останали наоколо.

— В Рим и Амстердам видях Ричард — продължи Лайла, — но теб те нямаше.

— Не отидох в града с него. Останах на яхтата.

— Съвсем сам ли си?

— Да.

Тя го погледна въпросително и предложи:

— Покани ме на твоята маса. — После добави достатъчно високо, за да я чуят останалите: — Не мога да понасям тия боклуци в кръчмата!

Но двамата, за които бяха предназначени думите й, се погледнаха с разбиране и изобщо не й обърнаха внимание.

Райгъл беше изчезнал от масата, когато отидоха там, а Капела сърдечно поздрави Лайла и тя му хвърли ослепителна усмивка.

— Как си, Бил?

— Добре — отвърна Капела.

— А къде е Ричард? — заинтересува се Лайла.

— Отиде да играе комар — осведоми я Капела.

Тя обърна поглед към Федър и обясни:

— Ричард ми е стар приятел.

Последва пауза, той не отговори нищо.

После Лайла го попита докъде смята да стигне.

Федър обясни, че още не знае.

Лайла заяви, че през зимата ще иде на юг.

Запита го откъде е, Федър отговори, че е от Средния запад. Тя не прояви повече интерес.

Разказа й, че е виждал подобно лице още в Средния запад, но излезе, че Лайла никога не е ходила там.

— Много хора изглеждат като мен — вметна тя.

След малко Капела се запъти към бара. Федър остана сам с нея и сякаш се изправи пред някаква празнота. Трябваше да каже нещо, но не се сещаше какво. Виждаше, че и тя почва да се отегчава. Не беше нейният „тип“, вече беше разбрала, добре че беше бирата. Размиваше разликите. Още малко бира, и всичко щеше да се сведе до чистата биология, каквото всъщност си беше.

После Лайла го покани на танц. Той каза, че не танцува, и двамата останаха на масата. Високият канадец и приятелката му обаче излязоха на дансинга и пак затанцуваха. Биваше ги. Движеха се в ритъм, ала когато Федър погледна Лайла, забеляза, че изражението й е същото както при влизането й в кръчмата.

Пак бе разгневена.

— Мръсник! — избухна тя. — Дойде с мен. Покани ме да пътувам с него. А сега се мотае с тая. Божичко, направо ме уби!

После музиката пак гръмна, светлините се залюляха като в дискотека, Лайла изгледа Федър някак особено. Един поглед, нищо повече, а и прожекторът се въртеше, но точно в този миг той успя да забележи колко красиви са бледосините й очи. Някак не съответствуваха на начина й на говорене, пък и на вида й. Странно. Бяха се изплъзнали от паметта му. Приличаха на детски.

Кутиите от бира бяха изпразнени, той й предложи още, но тя каза:

— Хайде да потанцуваме.

— Не умея — възрази Федър.

— Няма значение — упорствуваше тя. — Просто прави каквото ти иде отвътре. Аз ще ти показвам.

Послуша я, Лайла наистина му помагаше и той се изненада. Ритъмът ги понесе. Двамата се въртяха под проблясващите светлини и все повече се увличаха.

— По-добър си, отколкото мислиш — каза му тя и беше права. „ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

„ОТПУСНИ СЕ ТАЗИ НОЩ…“

Федър съзнаваше, че хората ги гледат, но виждаше единствено Лайла и вихрените светлини.

Те се въртяха ли, въртяха — червени, сини, розови, оранжеви и златисти. Осветяваха цялото помещение, прорязваха тавана, понякога проблясваха върху лицето й, в следващия миг озаряваха очите му — червени, розови и златисти.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

Колебанието му се беше изпарило, завладяха го бирата, музиката, парфюмът на Лайла. Бледосините й очи го питаха: „Ти ли си мъжът, когото търся?“, той безмълвно повтаряше: „Да, аз съм.“ Отговорът бавно стигаше до ръцете му, които я притискаха, докосваше тялото й, тя го усещаше, гневът й почна да гасне, неудобството му от несръчността също.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

По едно време канадецът се доближи и поиска да ги раздели. Лайла му просъска: „Изчезвай!“ От промяната в тялото й личеше колко й е хубаво. После и двамата разбраха, че са се уговорили — поне за тази вечер, за по-нататък бе твърде рано да се мисли.

Федър почти не помнеше как двамата с нея са се върнали на яхтата. В паметта му се бяха врязали само мелодията, въпросът в бледосините й очи и после, на койката, начинът, по който го прегръщаше: притискаше се с всички сили като удавник, вкопчен в скъпоценния живот.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

Отпусни се тази нощ…

Доспа му се.

Много странно, мина му през ума. Какво ли не правиш да ги вкараш леглото си — хитруваш, играеш, изчакваш и обещаваш — толкова усилия и накрая нищо. После се появява някоя като тази, изобщо не я сваляш, а след това се събуждаш точно до нея.

Върви, че го разбери, помисли сънено той… Умът ми не го побира. Мелодията продължаваше упорито да се върти в главата му, Федър докато не заспа.

Един кратък танц…

И малко любов…

Отпусни се тази нощ…

2.

Когато се събуди; видя през капака, че небето е просветляло. Зазоряваше се.

После осъзна, че не е сам. Всъщност не можеше де се измъкне от койката, защото между него и пътеката се бе препречило някакво тяло. Беше Лайла, спомни си той.

Видя, че с няколко ловки маневри ще успее да се промъкне през отворения люк, да заобиколи по палубата и да влезе пак в каютата през кабината за управление.

Внимателно се надигна и мина през люка; без да буди Лайла.

Добре се справи.

Студената палуба под босите му крака наистина го разсъни. Като че нямаше лед, но усещането от допира на покритието от фибростъкло беше почти същото. То му помогна да се отърси от махмурлука. Какъв по-добър начин да се разсъниш, от това да се разходиш бос и разсъблечен по замръзналата палуба!

Всичко бе притихнало. Още не се беше развиделило и завоят на рекичката едва се виждаше в далечината. Как да повярва на Райгъл, че оттам са минавали шлепове с въглища и са стигали чак до океана!

Федър се доближи да провери въжетата към яхтата на Райгъл. Малко се бяха разхлабили, затова подхвана едното и ги стегна. Трябваше да ги върже по-здраво, преди да си легне, но беше много пиян, че да се занимава с такива подробности.

Огледа се и въпреки студа усети колко загадъчен е изгревът. Бяха дошли още яхти, хвърлили котва пред и зад неговата. Вероятно с някоя от тях бе пристигнала Лайла. Кеят изглеждаше мръсен и на места овехтял, но другаде се забелязваха известни признаци на облагородяване — псевдовикторианско, но не изглеждаше лошо. В далечината се мержелееха кран и още мачти. Река Хъдзън изобщо не се виждаше.

Беше му приятно, че няма нищо общо с това пристанище. Не знаеше какво има над речния бряг и зад пристанищните постройки, накъде водят пътищата, на кого принадлежат къщите, какви хора ще се появят днес и с кого ще се срещнат. Беше като книжка с картинки, а той се чувствуваше като дете, което я разглежда и чака да се обърне нова страница.

Разтрепера се и това развали вълшебството. Кожата му настръхна. Върна се на кърмата, откачи с една ръка въжетата на гика и ги хвърли във водата. После слезе в кабината, намести тежкия капак от тиково дърво върху люка и се спусна с лекота — движенията му бяха познати. Никак не му беше лесно да придобие тази „лекота“. Когато за пръв път се качи на борда, вървеше така, сякаш бе в къща, подхлъзна се на разлято дизелово гориво, полетя с главата надолу по стълбата и си счупи ключицата. Но вече се беше научил да се придвижва с ловкостта на маймуна, особено по време на буря, когато цялата яхта се повдигаше, люшкаше и клатеше като летящ трапец.

В кабината намери пипнешком ключа за осветлението и го щракна. Мракът мигновено се изпълни с познатото тиково дърво и махагон.

Федър продължи напред към каютата при носовата част на яхтата и откри дрехите си върху койката срещу Лайла. Тя явно се беше обърнала, след като Федър излезе. Силуетът й в сянката изглеждаше почти същия, както преди няколко минути.

Той затвори вратата, отиде в основната кабина, където отвори дървен сандък, извади стария си дебел кафяв пуловер и го намъкна. При затварянето на капака езичето изщрака и наруши тишината. Запъти се обратно към стълбата, намести тежкия капак на люка и го плъзна над отвора.

Беше премръзнал.

Встрани от стълбата, до поставката за картите намери кибрит и спирт. Внимателно пренесе чашка спирт до малката печка с въглища в другия край на кабината и изля съдържанието върху брикетите. Там, на брега от книжката с картинки, всичко ставаше с вълшебна пръчица. Имаха си отопление и електричество, дори не се замисляха за това. Но тук, в този малък плаващ свят, трябваше сам да се грижи за всичко.

Федър драсна клечка кибрит, хвърли я в печката и се загледа как с рязко „пуф“ спиртът я изпълва с блед синкавоморав пламък. Беше доволен, че снощи я е напълнил. Щеше да му е много неприятно сега да се занимава с въглищата… Снощи ли? Струваше му се, че е минала цяла седмица…

Затвори вратичката на печката и остана загледан за миг в нея, докато с крайчеца на окото не мярна огромен, съвършено непознат куфар.

Откъде Ли се е взел, зачуди се той.

Не беше негов.

Сигурно го беше донесла Лайла.

Замисли се и драсна още една кибритена клечка — за закрепената с пръстени месингова газена лампа. Нагласи фитила, за да регулира пламъка, после угаси електрическата крушка на тавана, седна на койката под лампата и се облегна на сгънат спален чувал.

Вероятно се бе разбрал с Лайла да дойде на яхтата, иначе тя нямаше да довлече куфара.

Газената лампа хвърляше отблясъци по дървените части, бронза, месинга и тъканите в кабината, а от черната печка с леко прашене се излъчваше невидима топлина. Скоро щеше да се стопли и да стане приятно.

Само да не беше куфарът. Паметта на Федър се проясняваше и от това не му ставаше никак приятно. Спомни си, че Лайла изпусна куфара върху палубата на Райгъл. Вдигна страшен шум. Отидоха по-нататък да прескочат на неговата яхта, тогава той се обърна и й каза да пази тишина. Припомни си как тя изкрещя: „На мен ли ще ми разправяш да пазя тишина?“ Чу се по цялото пристанище.

Спомените изплуваха един по един: те двамата отидоха при нейната яхта, той я изчака да си събере багажа, заслушан в приказките й за „оня мръсен женкар Джордж“ и „тая пачавра Деби“.

О-ох.

Все пак реши, че не е болка за умиране. Само няколко дни до Манхатън и после тя ще си отиде. Можеше да се изтърпи.

Забеляза, че Лайла е изблъскала с куфара всичките му кутии с листчетата в единия край на подставката. Трябваха му за книгата, върху която работеше. Една от четирите продълговати кутии, предназначени за стандартни фишове в картотека, беше точно на ръба и можеше да падне. Само това оставаше, помисли той, да се разпилеят близо три хиляди листчета с размер дванайсет на шестнайсет сантиметра.

Стана, изправи изпопадалите в кутиите листчета и ги притисна до останалите. После внимателно премести кутиите на по-безопасно място назад. Върна се и пак седна.

Много по-лесно би преглътнал загубата на яхтата, отколкото загубата на тези листчета. Бяха около единайсет хиляди. Близо четири години ги беше трупал и пренареждал, вече му причерняваше, когато се мъчеше да ги оправи. Идеше му да ги зареже.

Наричаше обединяващата ги тема „Метафизика на качеството“, а понякога „Метафизика на ценностите“ или просто „МК“ за по-кратко.

Сградите по брега принадлежаха към един свят, а тези листчета към друг. „Светът на листчетата“ съществуваше отделно, веднъж Федър едва не го загуби, защото не бе записал нищо, а житейските случки бяха изтрили паметта за него. Сега бе възстановил по-голямата част върху листчетата и не искаше отново да го губи.

Може пък първата загуба да е била за добро, понеже сега при възстановяването нахлуваха най-различни нови неща, толкова много, че негова основна грижа стана да ги обработи, преди окончателно да са задръстили ума му. Главната цел на листчетата вече не беше да му помагат да запомни. Те му помагаха да забрави. Звучеше парадоксално, но целта беше да изпразни главата си, да остави на плота всички идеи от последните четири години и да не мисли за тях. Точно това му се искаше.

Има едно старо сравнение с чаша чай. Ако искаш да пиеш пресен чай, трябва да се отървеш от стария, иначе чашата ще прелее и ще измокри всичко. Умът е също като чашата. Възможностите му са ограничени и ако искаш да научиш нещо за света, трябва непрекъснато да го прочистваш и да учиш нови неща. Много лесно е цял живот да разплискваш стария чай в чашата и да си въобразяваш, че е страхотен, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново, защото не си могъл да го получиш, защото старото е пречело на новото да навлезе, защото си бил напълно убеден колко хубав е старият чай, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново… и така в омагьосан кръг.

Федър предпочиташе листчетата пред целите страници, защото в кутията за фишове случайността на избора е по-голяма. По-ценна е информацията, вместена в малки отрязъци, до които имаш свободен достъп и които подреждаш, както ти хрумне, а не данните, обединени в строга последователност. По-добре е например в пощата да има отделни номерирани кутии за всекиго, които клиентите могат да отварят, когато пожелаят. По-лошо е всички да идват едновременно в определен час, да застават на опашка и да получат пощата си от Джо, който трябва всеки път да подреди всичко по азбучен ред, има ревматизъм, остават му още няколко години до пенсия и изобщо не го интересува дали някой чака. Ограниченото със строга последователност разпределение води до появата на такива като Джо, които нареждат какво може и какво не може да се промени, а тази скованост убива.

Впрочем част от листчетата бяха посветени именно на тази тема: свободният достъп и Качеството. Двете понятия са тясно свързани. Свободният достъп е същността на органичния растеж, където клетките също като пощенските кутии са относително самостоятелни. Градовете се основават на свободния достъп. Демокрациите се градят върху него. Същото се отнася за системата на свободното пазарно стопанство, свободата на словото и развитието на науката. Библиотеката е едно от най-могъщите оръжия на цивилизацията именно защото използува каталози с фишове. Без десетичната система на Дюи, която позволява броят на фишовете в главния каталог да расте или намалява във всеки момент, цялата библиотека ще остарее, ще стане безполезна и ще загине.

И затова, макар да нямаха блестящ вид, кутиите с листчетата притежаваха скритата мощ на каталог с фишове. Като освобождаваха ума и свеждаха до минимум последователността в подреждането, те гарантираха, че нито една свежа неразработена идея няма да бъде забравена или изхвърлена. Нямаше никакъв идеолог Джо, който да убие една идея само защото не се вписва във вече появилите се в главата му мисли.

Тъй като Федър не преценяваше предварително пригодността на новите идеи и не се мъчеше да ги подреди, а просто ги оставяше свободно да текат, те понякога нахлуваха толкова бързо, че не успяваше да ги запише. Темата, цяла метафизика сама по себе си, беше толкова огромна, че потокът се превръщаше в лавина. Листчетата набъбваха във всички посоки и Федър, колкото повече виждаше, толкова по-ясно осъзнаваше колко има да види. Това му напомняше за ефекта на Вентури — едни идеите пораждаха други и така до безкрай. Разбираше, че има да прочете милион неща, да проследи милион нишки… прекалено много… прекалено много… човешкият живот не стигаше за всичко. Потрепера.

Понякога го обземаше желание да вземе листчетата, купчина след купчина да ги пъха в печката върху горящите брикети, после да затвори вратичката и да се заслуша как металът съска и те се превръщат в дим. Тогава всичко щеше да се унищожи и той отново щеше да се почувствува наистина свободен.

Само дето нямаше да е свободен. Информацията щеше да остане в мислите му.

Затова прекарваше по-голяма част от времето потопен в хаоса, с ясното съзнание, че колкото повече отлага подреждането, толкова по-трудна ще става задачата му. Все пак беше сигурен, че рано или късно трябва да изплува определена логика и е по-добре да я изчака.

В края на краищата убеждението му се потвърди. Започнаха да се появяват периоди, когато просто седеше с часове и не записваше нищо. Тогава според него най-после настъпваше мигът за подреждането. Беше му приятно, че самите листчета го улесняват. Вместо да се запита: „Откъде започва метафизиката на Вселената?“ — въпрос, който всъщност беше невъзможен, — просто трябваше да вземе две листчета и да се запита: „Кое е първо?“ Беше лесно и му се струваше, че винаги има отговор. После хващаше трето листче, сравняваше го с първото и пак си задаваше въпроса: „Кое е първо?“ Ако новото идваше след предишното, той го сравняваше с второто. Така имаше подредени вече три листчета. Повтаряше го непрекъснато, листче подир листче.

Не след дълго забеляза, че се оформят определени категории. Първите листчета се обединяваха в обща тема, следващите — в друга. Когато по една тема се събираха според него достатъчно листчета, за да я затвърдят като постоянно заглавие, той вземаше фиш със същия размер, прикрепваше към него прозрачна пластмасова обложка, написваше темата върху приложеното картонче, пъхваше картончето в обложката и слагаше така направения етикет при листчетата на същата тема. Кутиите в кабината вече съдържаха четиристотин-петстотин етикета.

В някои моменти бе опитвал различни неща — пластмасови етикети с различни цветове за темите и подтемите, звездички, с които обозначаваше тяхната важност, разделяше листчетата с линия за разграничаване на емоционалните и рационалните страни на темата, — но те по-скоро усложняваха системата, отколкото да я опростяват и на него му се струваше по-лесно да включи съдържащата се в тях информация другаде.

Беше вълнуващо да наблюдава как работата расте. Доколкото знаеше, никой преди него не беше разработвал цялостна метафизика, нямаше установени правила и беше невъзможно да се предвиди как ще потръгнат нещата по-нататък.

Освен тематичните категории се бяха оформили още пет други. Федър им придаваше голямо значение:

Първата се наричаше „НЕОСМИСЛЕНИ“. Съдържаше нови идеи, прекъсвали работата му. Пораждаха се неочаквано — докато подреждаше другите листчета, управляваше яхтата, поправяше я или вършеше нещо друго и не искаше да прекъсва. Обикновено в такива случаи умът казва на новата идея: „Махай се, зает съм“, но за Качеството подобно отношение е убийствено. Купчината НЕОСМИСЛЕНИ решаваше проблема. Федър просто слагаше листчетата там, докато не му дойдеше времето и желанието да се захване с тях.

Втората нетематична категория се казваше „ПРОГРАМА“. Листчетата в нея съдържаха указания какво да прави с останалите листчета. Те запазваха представата за гората, докато той се занимаваше с отделните дървета. С над десетте хиляди дървета, които напираха да се разраснат до сто хиляди, листчетата от ПРОГРАМА бяха абсолютно необходими, та Федър да не се загуби.

Силата им се криеше в това, че те също бяха листчета, всяко указание бе написано отделно. Иначе казано, свободният достъп важеше и за купчината ПРОГРАМА — листчетата в нея можеха при необходимост без никакви затруднения да се променят и пренареждат. Беше чел някъде как според изобретателя на компютъра Джон фон Нойман основната сила на компютъра е в това, че програмата всъщност представлява данни и на нея може да се гледа като всеки друг вид данни. Тогава му се беше сторило малко неясно, но сега Федър започваше да разбира смисъла.

Следващите листчета бяха обединени под заглавието „КРИТИКА“. Заделяше ги за дни, когато се будеше в лошо настроение и търсеше недостатъци във всичко. От опит знаеше, че ще съжалява, ако се поддаде на настроението и ги изхвърли, затова успокояваше гнева си, като просто описваше всичко, което му се искаше да унищожи, и причините за унищожаването. След това листчетата от КРИТИКА чакаха дни или понякога месеци наред за по-спокоен период, когато Федър можеше да направи по-обективна преценка.

Предпоследната категория се наричаше ТРУДНИ. Тук той слагаше листчета, които видимо казваха нещо важно, но не знаеше към коя тема да ги отнесе. Така Федър избягваше опасността да си блъска главата над листче, чиято тема можеше да се изясни по-късно.

Последната категория беше БОКЛУК. Листчетата в нея изглеждаха много ценни, докато ги пишеше, но сега вече му се струваха ужасни. От време на време се намираха повторения на листчета, за чието написване бе забравил. Повторенията изхвърляше, но не пипаше нищо друго. Непрекъснато се убеждаваше, че купчината БОКЛУК работи. Повечето листчета загиваха, ала някои възкръсваха за нов живот и именно те бяха най-ценните.

Всъщност последните две купчини — БОКЛУК и ТРУДНИ — му създаваха най-много грижи. Целият смисъл на подреждането беше да има колкото е възможно по-малко листчета в тях. При появата им Федър трябваше да се бори с желанието да ги пренебрегне, да ги натика под килима, да ги хвърли през прозореца, да ги омаловажи и забрави. Те бяха победените, отхвърлените, париите, грешниците в неговата система. В същото време обаче Федър усещаше, че качеството и силата на цялата му система зависят от отношението му към тях и именно затова му създаваха толкова главоболия. Ако се отнасяше добре към париите, системата му щеше да е хубава, ако се държеше лошо с тях, системата щеше да е слаба. Не можеше да допусне да унищожат всички усилия за организиране, но не можеше и да си позволи да ги забрави. Те просто бяха там, обвиняваха го и той трябваше да ги изслушва.

Стотиците теми се бяха оформили в по-големи глави, главите — в раздели, разделите — в части. Така листчетата в края на краищата се бяха организирали в съдържанието на книга, но от долу на горе, а не от горе на долу. Не беше започнал с една основна идея, за да подбере после като някой писач средна ръка само листчетата, които отговарят на замисъла. В този случай организиращият принцип беше демократично избран от самите листчета. Фишовете от групите БОКЛУК и ТРУДНИ не участвуваха в изборите и това създаваше подмолно недоволство. Но според Федър бе немислимо да се изгради съвършена система на организиране. Поддържаше купчинката БОКЛУК колкото е възможно по-малка, без умишлено да я потиска, и едва ли можеше да се иска нещо повече.

Описана с думи, системата изглеждаше много по-проста, отколкото беше в действителност. Федър често изпадаше в положение, когато новите листчета от категориите ТРУДНИ и БОКЛУК подсказваха, че цялата система за тематична организация е погрешна. Някои листчета се отнасяха едновременно до две или три категории, други не попадаха в нито една. Тогава започваше да му се струва, че се налага да разбие цялата система и да я организира по друг начин, защото в противен случай купчините БОКЛУК, ТРУДНИ и КРИТИКА ще завият все по-силно, докато не го принудят да ги послуша.

Такива дни бяха лоши, но понякога новата система натрупваше още по-големи купчини БОКЛУК и ТРУДНИ. За листчета, които съответствуваха на старата система, сега вече нямаше място и ставаше ясно, че се налага Федър да почне отначало и да ги подреди по стария начин. Това бяха най-лошите дни.

Понякога се заемаше с разработката на методика въз основа на категорията ПРОГРАМА, за да може да се връща там, откъдето е тръгнал, ала в хода на работата се оказваше, че е необходимо изменение, и Федър се залавяше с него, после в хода на изменението се налагаше ново изменение, той почваше да изменя и него, но дори и то не струваше, сетне все се намираше някой, който да позвъни по телефона, за да му Продаде нещо, да го поздрави за предишната му книга, да го покани на конференция или да му предложи да изнесе лекции. Обикновено му се обаждаха с добри намерения, след края на разговора обаче той седеше като препариран и не можеше да се съсредоточи.

Хрумна му, че ще има предостатъчно време, ако просто се махне от хората и се усамоти на яхтата, но не се получи така, както се надяваше. Единствено прекъсванията бяха други. Извиваше се буря и той трябваше да се погрижи за котвата. Или приближаваше друга яхта, хората идваха и искаха да побъбрят. Или някъде по кея се организираше веселба с много пиене… и така до безкрай…

Федър се изправи, отиде в кабината за управление, донесе още брикети и ги сложи в печката. Вече се затопляше и ставаше приятно.

Вдигна една от кутиите и я погледна. През боята отпред бе избила ръжда. На яхтата нищо не можеше да се опази от ръждата, дори неръждаемите предмети, а кутиите бяха направени от обикновена ламарина. Федър трябваше да измайстори нови, от шперплат и лепило, когато му останеше време. Може би щом стигнеше на юг.

Тази кутия беше най-старата. Повече от година не беше поглеждал листчетата в нея.

Донесе я на масата.

Първата тема, най-отпред, беше ДЮЗЪНБЪРИ. Погледна я натъжен. Някога бе смятал, че ДЮЗЪНБЪРИ ще бъде в центъра на цялата книга.

След малко извади от задната част на кутията празен бележник, написа на първия лист ПРОГРАМА и отдолу: „Да зарежа всичко, докато не си иде Лайла.“ После откъсна листчето, сложи го върху купчината ПРОГРАМА и прибра обратно бележника. Беше разбрал, че е важно за текущите си занимания да пише листчета със заглавие ПРОГРАМА. В момента писането им изглежда излишно, но по-късно, когато прекъсванията прекъсват прекъсвания, прекъснали други прекъсвания, човек само се радва, че ги има.

Вече месеци наред листчетата КРИТИКА настояваха, че ДЮЗЪНБЪРИ трябва да се махне, но Федър все не събираше сили да се отърве от темата. Тя просто си стоеше, видимо поради сантиментални причини. Значението й все повече намаляваше от затрупалите я нови листчета, тя едва се държеше, олюляваше се на ръба на купчината БОКЛУК.

Федър извади цялата тематична група ДЮЗЪНБЪРИ. Листчетата бяха пожълтели по краищата, мастилото на най-горното също бе почнало да избледнява.

На него пишеше: „Върн Дюзънбъри, доцент, катедра по англ. филология, щатски колеж, Монтана. Починал, мозъчен тумор, 1966, Калгари, Албърта.“

Беше написал листчето вероятно за да запомни годината.

3.

Хиляда деветстотин шейсет и шеста. Господи, как летеше времето.

Замисли се как ли би изглеждал Дюзънбъри сега, ако беше жив. Сигурно нямаше да е нищо особено. Още преди да умре, се появиха признаци, че сдава багажа, че е бил в разцвета на силите си, когато Федър се запозна с него в Боузман, щата Монтана — бяха колеги в катедрата по английска филология.

Дюзънбъри беше роден в Боузман и бе завършил колеж там, но след двайсет и три години преподавателска работа му възлагаха само три предмета в първи курс: никаква литература, никакви лекции в горните курсове. От академична гледна точка отдавна бе прехвърлен в графата ТРУДНИ, от които катедрата на драго сърце би се отървала начаса. Само дългият преподавателски стаж го спасяваше от категорията БОКЛУК. Той почти не общуваше с останалите от катедрата. Колегите му се отнасяха към него с различна степен на отчужденост.

Федър не можеше да го проумее, защото в личните си разговори с него Дюзънбъри изобщо не беше необщителен. Понякога наистина изглеждаше затворен с извитите си вежди и отпуснатите ъгълчета на устата, но когато Федър го опозна по-отблизо, Дюзънбъри всъщност се оказа жизнерадостен, с приповдигнат дух, бъбрив като стара мома или лелка. Държеше се леко „разпуснато“, бе хаплив и понякога язвителен. Отначало Федър помисли, че именно заради това не го обичат — по онова време от мъжете в Монтана се очакваше да изглеждат и да постъпват като в рекламите на „Марлборо“, но постепенно Федър се убеди, че причината за отчуждението е друга. Дюзънбъри просто си беше особняк. В една малка катедра дребните ексцентрични особености могат с годините да се превърнат в големи различия, а особеностите на Дюзънбъри никак не бяха дребни. Най-голямата разлика се разкриваше в репликата, която Федър чуваше многократно, презрителното: „Аха, Дюзънбъри… Дюзънбъри с неговите индианци.“

Дюзънбъри говореше за останалите колеги с не по-малко презрение: „Аха, английската катедра.“ Но рядко ги споменаваше. Единствената тема, която искрено го въодушевяваше, бяха индианците, особено индианците, наречени „Роки бой“, племето чипеуа крий до канадската граница, за което пишеше докторска дисертация по антропология. Не криеше, че ако не се броят индианците, с които се е сприятелил за двайсет и една от двайсет и трите години преподавателски стаж, само си е пропилял времето.

Беше наставник на всички студенти индианци в колежа — длъжност, която заемаше, откакто го помнеха. Студентите бяха свързващото звено. Държеше да се запознае със семействата им и да ги посети, така навлизаше в техния живот. Прекарваше всички почивни дни и отпуски по възможност в резерватите, участвуваше в ритуалите им, правеше им услуги, караше с колата болните им деца на лекар, разговаряше с длъжностни лица, когато някой от тях изпаднеше в беда, и дори нещо повече — напълно се разтваряше в обичаите, личностите, тайните и загадките на тези хора, които обичаше сто пъти повече от собственото си племе.

Няколко години след завършването на дисертацията щеше завинаги да се откаже от преподаването на английски език и да се отдаде на антропологията. Човек би отсъдил, че Дюзънбъри ще е щастлив от подобно решение, но от думите му Федър вече разбираше, че няма да е така. Дюзънбъри беше особняк не само в областта на английския език, беше същият и в антропологията.

Особнячеството му се състоеше главно в това, че отказваше да приеме „обективността“ като критерий в антропологията. Според него за обективността нямаше място в правилното провеждане на антропологичните изследвания.

Все едно да кажеш, че за папата няма място в католическата църква. В американската антропология това беше възможно най-непростимото отстъпничество и не закъсняха да го покажат на Дюзънбъри. Всички американски университети, в които бе кандидатствувал за защита на дисертацията, му бяха отказали. Но вместо да промени убежденията си, той заобиколи цялата американска университетска система и се обърна към професор Оке Хулткранц от най-стария шведски университет в Упсала — щеше да защити там. Заговореше ли на тази тема, Дюзънбъри се усмихваше самодоволно. Американец, защитил докторската си дисертация по антропология на американските индианци в Швеция? Да си умреш от смях!

— Проблемът с обективния подход се състои в това — обясняваше Дюзънбъри, — че чрез него не се научава кой знае колко… Единственият начин да научиш нещо за индианците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им… Тогава те ще са готови да направят почти всичко за теб… Но ако не го постигнеш…

Той поклащаше глава и се унасяше в мисли.

— Виждал съм ги тези „обективни“ изследователи — ходят по резерватите и не вършат абсолютно нищо… — продължаваше Дюзънбъри. — Това е лъженаучният мит, че ако си „обективен“, просто изчезваш от лицето на земята и виждаш всичко неизопачено, както Господ от небето. Чисти глупости. Ако човек е обективен, отношението му е дистанцирано. Лицето му придобива каменен, отчужден вид. А индианците чувствуват това. Разбират го по-добре от нас. И им става неприятно, когато го забележат. Не знаят какво, по дяволите, търсят онези антрополози, стават мнителни, затварят си устата и дума не продумват… Или им говорят глупости… на които много антрополози отначало вярват, защото са ги получили „обективно“… и индианците понякога им се смеят зад гърба.

— Някои антрополози стават големи светила пред колегите си — не спираше Дюзънбъри, — защото са научили онзи жаргон. В действителност обаче не знаят толкова, колкото си въобразяват. И най-неприятни са им хората, които им го казват… точно както правя аз. — Той се изсмя. — Ето защо не съм обективен по отношение на индианците. Аз им вярвам, те на мен също — ето къде е разликата. Споделяли са с мене неща, за които твърдят, че никога не са казвали на друг бял човек, защото знаят, че никога няма да използувам думите им против тях. Цялото отношение към тях е различно. Първо индианците, после антропологията… Този подход доста ме ограничава. Не мога да кажа толкова много неща. Все пак си мисля, че е по-добре да знаеш много и да казваш малко, отколкото да знаеш малко и да говориш много… Не си ли съгласен?

Понеже Федър беше отскоро а катедрата по английска филология, Дюзънбъри живо се заинтересува от него. Проявяваше любопитство към всичко и колкото повече опознаваше Федър, толкова по-голямо ставаше то. Дюзънбъри с изненада откри човек, който изглеждаше още по-отчужден и от него, човек, учил, моля ви се, индуистка философия в Бенарес, Индия, и разбрал нещичко за културните различия. И най-важното, умът на Федър му се виждаше силно аналитичен.

— Ето това ми липсва на мен — бе признал веднъж Дюзънбъри, — зная купища неща за тези хора, но не мога да структурирам наученото. Нагласата ми просто не е такава.

Затова при всяка възможност часове наред заливаше Федър с информация за индианците с надеждата да получи някаква обща структура, картина в обобщени понятия. Федър слушаше, но никога не отговаряше.

Дюзънбъри обръщаше особено внимание на индианските религиозни вярвания. Бе убеден, че тъкмо те обясняват защо индианците така бавно се приобщават към обкръжаващата ги култура на белите. Беше забелязал, че племената с най-силни религиозни обреди са „най-изостанали“ според представите на белите, и искаше Федър да му подскаже някаква теоретична обосновка. Федър смяташе, че Дюзънбъри може би е прав, но не се сещаше за никакви теоретични аргументи и изобщо намираше цялата теза за малко суха и академична. Повече от година Дюзънбъри не направи нищо, за да промени впечатлението му. Само продължаваше да засипва Федър с информация за индианците и да не получава от него никакви идеи. Чак по-късно, няколко месеца преди Федър да напусне Боузман заради преподавателско място другаде, Дюзънбъри му рече:

— Трябва да ти покажа нещо.

— Къде? — попита Федър.

— В Северния резерват на шайените в Бъзби. Ходил ли си там?

— Не — отвърна Федър.

— Е, мястото е доста окаяно, но съм обещал да заведа няколко студенти, не е лошо и ти да дойдеш. Искам да присъствуваш на обред на Местната американска църква. Студентите няма да ходят, но ти трябва да го видиш.

— Да не смяташ да ме обръщаш в друга вяра? — шеговито запита Федър.

— Може би — каза Дюзънбъри.

Обясни, че ще седят в индианска колиба цяла нощ, докато не изгрее слънцето. След полунощ Федър можел да си тръгне, ако пожелае, но преди това никой нямал право да напусне.

— И какво ще правим цяла нощ? — заинтересува се Федър.

— В средата на колибата ще има огън, ще се изпълняват разни свързани с него обреди, много песни, много барабани. Съвсем малко говорене. На сутринта, след като обредът завърши, ще има тържествена гощавка.

Федър се замисли, после се съгласи и попита какво е яденето. Дюзънбъри се усмихна лукаво и каза:

— Веднъж трябваше да поднесат храната отпреди идването на белите. Боровинки, еленово месо и разни такива работи, но знаеш ли какво направиха? Извадиха три консерви с царевица „Дел Монте“ и почнаха да ги отварят с отварачки. Седях и се мъчех да се сдържам, но най-накрая им извиках: „Не! Не! Не! Не консервирана царевица“, а те се изсмяха и рекоха: „Точно като бял човек. Иска всичко да е както трябва.“ После цяла нощ правеха всичко, както им казвах, и според тях беше още по-смешно, защото сега не само ядяха царевицата на белите, но и бяха оставили бял човек да ръководи церемонията. Всички ми се смееха. Винаги постъпват така. Ние с тях много се обичаме. Никъде не ми е толкова приятно, както там.

— Каква е целта на нощното бдение? — попита Федър.

Дюзънбъри го изгледа многозначително и отвърна:

— Видения.

— От огъня?

— Предизвиква ги една свещена храна. Кактус, наричат го „пейоте“.

Федър чуваше думата за пръв път. Беше точно преди времето на прословутите Лиъри и Алпърт, преди великата епоха на хипитата, битниците и децата на цветята, за чиято поява допринесоха кактусът пейоте и синтетичният му еквивалент ЛСД. Тогава пейоте беше неизвестен на почти всички с изключение на антрополозите и другите специалисти по индианистика.

В кутията, точно зад листчетата за Дюзънбъри, имаше купчина листчета за това, как в края на деветнайсети век индианците пренесли кактуса пейоте от Мексико и започнали да го ядат, за да достигнат промененото душевно състояние, което смятали за общуване с боговете. Дюзънбъри му бе казал, че според индианците, които го употребявали, той бил по-бързо и по-сигурно средство да изпаднат в състоянието, традиционно постигано чрез „търсенето на прозрение“, когато индианците се уединявали на пост, молитви и съзерцание дни наред в мрака на запечатана колиба, докато Великият дух не им се разкрие и не ги завладее.

На едно листче Федър беше преписал цитат, който показваше сходството между преживяванията, породени от кактуса пейоте, и описанията на някогашното търсене на прозрение. Там се говореше за „лекота, приповдигнатост, чувство на щастие и повишено внимание към всички възприятия, усещания и душевни състояния“.

„Следват изменения във възприятията — първоначално ярки, спонтанни образи, които пораждат илюзии, и накрая зрителни халюцинации. Чувствата се засилват, съдържанието им е разнообразно и може да включва еуфория, апатия, спокойствие или тревожност. Разумът се насочва към анализ на сложни явления или трансцендентални въпроси. Разширеното съзнание обхваща всички тези реакции едновременно. По-късно, след голяма доза халюциноген, човек може да изпита чувството, че се слива с природата и губи само личността си, което поражда състояние на блаженство и дори екстаз. Може да се прояви също дисоциативна реакция — субектът губи връзка със заобикалящата го действителност. Възможно е да усети, че се отделя от тялото, да получи сложни видения или да преживява непосредствената близост на смъртта, което може да породи ужас или паника. Преживяванията зависят от душевното състояние на човека, от характера му, физическата среда и културните влияния.“

Източникът, откъдето Федър беше взел материала, стигаше до заключението, че „сегашните научни изследвания и дискусии се замъгляват от политическите и обществените въпроси“, което от шейсетте години насам със сигурност беше вярно. На друго листче пишеше, че по същата тема Дюзънбъри е давал показания пред законодателните власти в щата Монтана. Директорът на колежа го посъветвал да не казва нищо, вероятно за да избегне политическия отзвук. Дюзънбъри така и сторил и както сподели по-късно с Федър, се чувствувал много виновен за това.

След шейсетте години около въпроса за пейоте се разгоря политическа битка без победител между личната свобода, от една страна, и демокрацията, от друга. Очевидно ЛСД с предизвикваните от него халюцинации увреждаше невинни хора и причиняваше смъртта им и очевидно мнозинството американци искаха наркотиците от типа на ЛСД да бъдат забранени. Ала повечето американци не бяха индианци и със сигурност не принадлежаха към Местната американска църква. Беше налице преследване на религиозно малцинство — нещо, което не би трябвало да се допуска в Америка.

Възраженията на мнозинството срещу пейоте отразяваха един културен предразсъдък, неподкрепеното от научни или исторически доказателства убеждение, че „халюцинациите“ по принцип са нещо лошо. Тъй като те са форма на лудост, самото понятие „халюциноген“ явно съдържа негативен оттенък. Както при ранните описания на будизма като „езическа“ религия и на исляма като нещо „дивашко“, налага се да отговорим на някои метафизически въпроси. Индианците, които го използуват в религиозните си обреди, със същия успех могат да го нарекат „дехалюциноген“, защото според тях той премахва халюцинациите на всекидневието и разкрива затлачената от тях действителност.

Всъщност гледната точка на индианците се подкрепя от някои научни доказателства. Експериментално е установено, че ако на паяци се даде ЛСД, те не се лутат безцелно, както бихме очаквали при „халюцинации“, а плетат необичайно съвършена, симетрична мрежа. Това е доказателство в подкрепа на тезата за „дехалюциногена“. Но политиката рядко се опира на фактите при вземането на решения.

Зад картончето ПЕЙОТЕ имаше друго, на което пишеше РЕЗЕРВАТ. Над сто листчета с индекс РЕЗЕРВАТ описваха церемонията, на която бяха присъствували Дюзънбъри и Федър — наистина прекалено много. Трябваше да изхвърли повечето. Беше ги направил, защото в един момент му се струваше, че цялата книга ще се съсредоточи върху нощното събиране на Местната американска църква, че обредът ще е гръбнакът на цялото изложение. От него щеше да проследи разклоненията на анализа на сложните явления и трансценденталните въпроси, които си зададе там за пръв път.

Мястото се вижда от федерално шосе 212, намира се на около двеста метра от магистралата, но от пътя се забелязват само бараки, покрити с насмолен картон, проскубани кучета и от време на време бедно облечени индианци, които минават по пътеката покрай няколко изоставени коли. Сякаш да открои още повече овехтялостта, сред всичко това се издига чистата бяла кула на мисионерската черква.

Встрани от черквата, сам-сама се извисяваше (дали я имаше още) голяма индианска колиба, която човек би помислил за туристическа атракция, стига до нея да водеше път и да имаше реклами, че там се продава нещо.

Физическото разстояние между колибата и магистралата беше около двеста метра, но културната отдалеченост, която Федър бе преодолял с Дюзънбъри онази нощ, се измерваше като че ли с хиляди години. Федър не би могъл да измине разстоянието без пейоте. Щеше само „да наблюдава“ всичко „обективно“, като добре подготвен студент по антропология. Но кактусът пейоте не му позволи това. Федър не наблюдаваше, той участвуваше, точно както си представяше Дюзънбъри.

Още от здрачаване, когато раздадоха кактусовите пъпки, до среднощ седя, загледан в пламъците на обредния огън. Отпърво кръгът от индиански лица край колибата му се стори зловещ в танцуващите светлини и сенки от огъня. Лицата изглеждаха изкривени, с мрачни изражения като в книгите за някогашните индианци. После илюзията се разсея и те вече му се струваха само непроницаеми.

Последваха обичайните мисли, които ни спохождат при възприемането на нова обстановка. „Какво правя тук? — питаше се Федър. — Какво ли става вкъщи, как ще прегледам контролните по английски до понеделник?…“, и така нататък. Но лека-полека въпросите ставаха все по-ненастойчиви, Федър все по-дълбоко се потапяше в онова, което го заобикаляше и което той наблюдаваше.

По някое време след полунощ, след песните и биенето на барабаните в продължение на часове нещо почна да се променя. Екзотичното избледня. Федър вече не бе страничен наблюдател, който се чувствува все по-отчужден, възприятията го отнесоха в друга посока. Песните му харесаха. Прошепна на Джон Дървения крак, индианеца, седнал до него: „Джон, тази песен е страхотна!“, и го каза най-искрено. Индианецът го изгледа учудено.

В отношението му към музиката и пеещите хора настъпваше някаква огромна неочаквана промяна. Нещо в начина, по който говореха, действуваха, обръщаха се един към друг, достигаше такива дълбини в душата му, каквито рядко откликваха положително на каквото и да било.

Не разбираше какво става. Дали кактусът пейоте не го правеше сантиментален? Едва ли. Нещата бяха по-дълбоки от сантименталността. Тя ограничава преживяванията до познати чувства, а тук се разкриваше нещо ново. Имаше някакво противоречие. Пред него се разтваряше нещо ново, ала то пораждаше сантименталност, каквато изпитваме, когато се завърнем в родната къща и видим дървото, на което сме се катерили в детството, или люлката, на която сме играли. Чувството, че се завръщаш у дома. Завръщаш се у дома, само че там, където никога не си бил.

Защо се чувствуваше у дома? Това беше последното място на света, където би трябвало да се чувствува така.

Всъщност не беше същото усещане. Само част от Федър се чувствуваше у дома. Другата част продължаваше да бъде отчуждена, да анализира и наблюдава. Сякаш се бе раздвоил на двама души — единият жадуваше да остане тук завинаги, другият искаше веднага да си тръгне. Можеше да разбере първия, но кой беше той? Първият беше загадка.

Сякаш беше някаква скрита страна от неговата личност, тъмна страна, която рядко говори и не се показва пред другите. Стори му се, че я познава. Просто не обичаше да мисли за нея. Тя беше страната с мрачната, намръщена физиономия, тази, която не обичаше властта, никога не бе имала и нямаше „да има никакво значение“ — беше му мъчно, че е така, ала не можеше да направи нищо. Тя никога и никъде нямаше да се почувствува щастлива и винаги щеше да иска да върви нататък.

Ето тази дива страна за пръв път казваше: „Спри да се скиташ, това са твоите хора“, и той почваше да го осъзнава, заслушан в песните и барабаните и загледан в огъня. Нещо в тези хора сякаш шепнеше на „лошата“ му страна: „Знаем точно какво ти е. И ние се чувствуваме така.“

Другата, „добрата“, аналитичната страна само наблюдаваше и не след дълго започва бавно да плете огромна симетрична мисловна мрежа — по-голяма и по-съвършена от всякога.

Ядро на тази мисловна мрежа беше наблюдението, че когато индианците влизаха в колибата, излизаха от нея, слагаха дърва в огъня или си подаваха обредния пейоте, лулата или храна, те просто правеха всичко това. Те не се заемаха с действията, а ги вършеха и толкоз. Нямаше никакви излишни движения. Ако посягаха да сложат съчка в огъня, наистина само я слагаха. Не създаваха усещането за обредност. Участвуваха в обреда, но по такъв начин, сякаш нямаше никакъв обред.

При други обстоятелства Федър не би отдал особено значение на това, но сега, когато кактусът разтваряше мисълта и вниманието му нямаше накъде другаде да се насочи, то усилено го занимаваше.

И в говора им се забелязваха същата прямота и простота. Говореха, както се движеха, без никаква церемониалност. Сякаш думите извираха някъде дълбоко отвътре. Казваха онова, което искаха да кажат. После млъкваха. Важен бе не просто начинът, по който изричаха думите, а и отношението им, помисли си той, равно…

Равнинно, хрумна му изведнъж. Говореха езика на равнините. Чуваше чистия американски диалект на равнините. Той не беше само индиански. Белите също го говореха. Същата смесица от акцентите на Средния запад и Запада като в песните на Уди Гътри или каубойските филми. Когато Хенри Фонда се появи в „Гневът на мравките“ или Гари Купър, Джон Уейн, Джийн Отри, Рой Роджърс или Уилям С. Бойд се появят в който и да е от стотиците уестърни, те говорят именно така, не като превзет университетски професор, а както в равнините — лаконично, без преувеличения, почти без промени в интонацията, с неизменно изражение на лицето. И все пак под повърхността прозираше топлота с трудно доловим източник.

Филмите бяха направили диалекта толкова известен по целия свят, не той се бе превърнал почти в клише, ала в изразите на индианците нямаше никакви клишета. Те говореха западния американски диалект също толкова неподправено, както всеки каубой. Дори още по-неподправено. Не можеше да се каже, че го използуват. Той беше в кръвта им.

Паяжината се разрасна, когато Федър се замисли, че английският дори не им е роден език. У дома те не говореха на английски. Как тогава тези „езикови чужденци“ успяваха да говорят характерния за равнините диалект на американския английски не само толкова добре, както белите им съседи, но всъщност по-добре? Как беше възможно така съвършено да го имитират, след като от липсата на церемониалност личеше, че изобщо не се опитват да подражават на каквото и да било?

Паяжината растеше. Те не подражаваха. Единственото, което никога не биха направили, беше да подражават. Всичко извираше направо от сърцето. Сигурно такъв беше целият замисъл — да докарват нещата до момент, когато всичко идва естествено, направо, без подражания. Но ако не подражаваха, защо все пак говореха по този начин? Защо подражаваха?

И тъкмо тогава го осени голямото прозрение, дошло под въздействието на пейоте:

Те бяха първоизточникът!

Прозрението се разрастваше, докато той не изпита усещането, че е минал през екрана и за пръв път наблюдава хората, които прожектират филма, от другата му страна.

Повечето останали листчета в кутията пред него, много над хиляда, бяха породени пряко от това едничко първоначално прозрение.

Между фишовете беше пъхнат екземпляр от реч на вожда на команчите — Десет мечки, пред съвета на лечителите през 1867 година. Федър я беше преписал от книга за индианското ораторско майсторство като пример за реч от равнините, държана от човек, който не би могъл да усвои езика от белите. Сега я препрочете.

Десет мечки говори пред събралите се племена и се обръща специално към представителите на Вашингтон с думите:

„Рекохте ми неща, които не ми харесват. Не бяха сладки като захар, бяха горчиви като кратуни. Казахте, че мислите да ни пратите в резерват, да ни построите къщи и да направите лечителски колиби. Не ги искам.

Родих се в прерията, когато вятърът вееше свободно и нямаше какво да пречупи слънчевата светлина. Родих се там, където нямаше прегради и се дишаше свободно. Искам да умра пак там, не между стени. Познавам всяко поточе и всяко дърво между Рио Гранде и Арканзас. Ловувал съм и съм живял в онзи край. Живях както моите деди и като тях бях щастлив.

Когато бях във Вашингтон, Великият баща ми каза, че цялата земя на команчите е наша и никой не бива да ни пречи да живеем там. Защо тогава искате да напуснем реките, слънцето и вятъра и да заживеем в къщи? Не искайте от нас да се откажем от бизона заради овцата. Младежите са чули да се говори за това и сега са тъжни и гневни. Не го приказвайте повече. Искам да продължа думите на Великия баща. Когато получавам стока и подаръци, аз и моят народ се радваме, защото така Великият баща показва, че ни почита. Ако тексасците не бяха навлезли в моя край, можеше да има мир. Но това, на което сега ни предлагате да живеем, е твърде малко.

Тексасците ни отнеха всички места, където тревата расте най-тучна и дърветата са най-хубави. Да ги бяхме запазили, щяхме да изпълним молбата ви. Но сега е вече късно. Белият човек ни взе страната, която обичахме, а ние искаме само да бродим в прерията, докато умрем. Всички хубави думи, които ми кажете, няма да бъдат забравени. Ще ги нося в сърцето си като свои деца и ще ги споменавам често, както Великия дух. Не искам кръв да обагри тревата на моята земя. Искам я чиста и неомърсена и желанието ми е толкова силно, че всеки, дошъл при моя народ, ще намери мир, когато дойде, и с мир ще си отиде.“

При сегашния прочит Федър видя, че речта не се доближава толкова до каубойския език, колкото си спомняше, къде ти, беше много по-добра от каубойския и все пак приличаше повече на диалекта на белите от равнините, отколкото на езика на европейците. Изреченията бяха ясни, прями, разказвателни, без никакви стилистични обрати и въпреки всичко с поетична сила, с която изобщо не можеше да се мери изтънчената бюрократична реч на противниците на Десет мечки. Нямаше и следа от подражание на заплетеното викторианско красноречие от 1867 година!

От тази първоначална идея, че индианците са първоизточникът на американския начин на изразяване, на Федър му хрумна още нещо: пак индианците бяха първоизточник на американския начин на живот. Личността на американеца е съчетание от европейски и индиански ценности. Разбереш ли го, изясняваш си много други необяснени досега неща.

Проблемът на Федър беше да обедини всичко това в убедителна книга. Беше така коренно различно от обикновените обяснения на Америка, хората никога нямаше да повярват. Щяха да го приемат за празен брътвеж. Ако Федър се придържаше само към най-общите неща, щеше да се изгуби смисълът. Хората просто щяха да си кажат: „О, да, още една от онези интересни идеи, които непрекъснато ни хрумват“ или „Не може да обобщава така за индианците, защото са съвсем различни“, или някакво друго клише и щяха да я забравят.

По едно време Федър отсъди, че може да представи идеята по заобиколен начин, с нещо съвсем конкретно и добре познато като каубойски филм, примерно „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.

Началната сцена на филма е едноцветна, в кафяво, вероятно за да се създаде историческа, легендарна атмосфера. Сънданс Кид играе покер, действието е забавено, за да се засили драматичното напрежение. Вижда се само лицето на Кид в едър план. Понякога се мярва частично някой друг от играчите или пред лицето на Кид се носи дим. То е безизразно, но изопнато и излъчва самообладание.

Друг играч зад кадър казва:

— Ей, приятел, май всички ни удари в земята. Не си изгубил нито една ръка, откакто раздаваш.

Изражението на Кид остава непроменено.

— Каква е тайната на успеха ти? — продължава същият глас. Заплашителен. Зловещ.

Сънданс поглежда надолу, сякаш се замисля, после вдига очи, в които не се четат никакви чувства.

— Моля се — казва той.

Не е искрен, но не е и саркастичен. Отговор на ръба на двусмислицата.

— Хайде да играем само двамата — предлага другият.

Предстои сблъсък. Такова е клишето на Дивия запад. Повтаря се в стотици филми, прожектирани не един и два пъти в хиляди кина и по милиони телевизори. Напрежението расте, ала изражението на Сънданс Кид не се променя. Движението на очите, мълчанието му са някак в спокойна хармония с окръжаващата го среда, въпреки че го виждаме във все по-опасна обстановка, където скоро ще избухна насилие.

Федър искаше да използува точно тази сцена като начален пример. Щеше да добави само едно обяснение, на което никой нямаше да обърне внимание, той обаче беше сигурен, че е вярно. „Това, което току-що видяхте — щеше да поясни, — олицетворява културния стил на американския индианец.“

Тогава щяха точно да се разкрият прочутите традиционни черти на американския индианец: мълчаливост, скромност в поведението и опасна готовност за внезапно, огромно насилие.

Много драматично представяне на идеята, мислеше Федър. Докато не ти я посочат, я подминаваш, но след като я забележиш, тя става очевидна. Източник на ценностите, използувани от Робърт Редфорд и толкова близки на американците, е системата от културни ценности на американските индианци. Дори лицето на Редфорд в кафеникавите кадри на цвят напомняше индианско.

Разбира се, замисълът във филма изобщо не е героят да олицетворява индианеца. Това става „естествено“, покрай изобразяването на Дивия запад. Но според тезата на Федър неговата „естественост“ и „естествената“ реакция на публиката се обясняваха с обстоятелството, че филмът стига до най-дълбоките извори на американските представи за добро. А именно източникът на доброто — историческата културна система от американски ценности, е индиански.

Ако вземете списък на всички черти, които европейските наблюдатели изтъкват като особености на белите американци, ще забележите известна прилика с особеностите, които американските наблюдатели обикновено приписват на индианците. Нещо повече, ако вземете друг списък — на характеристиките, с които американците описват европейците, той доста наподобява мнението на индианците за белите американци.

За доказателство Федър смяташе да обърне ситуацията: вместо да покаже как каубоят прилича на индианец, щеше да разкрие как индианецът прилича на каубой. За целта беше намерил описанието на индианец шайен, направено от антрополога Е. А. Хьобел:

„Сдържан и изпълнен с достойнство… (индианецът шайен) се движи с кротка самоувереност. Говори свободно, но никога небрежно. Уважава чувствата на другите и е любезен и щедър. Не избухва за щяло и нещяло и се стреми да потисне чувствата си, ако е ядосан. Енергичен ловец, високо цени активния живот при война. Към враговете не изпитва никаква милозливост, колкото по-нападателен е, толкова по-добре. Запознат е с обредите. Не е нито лекомислен, нито суров. Обикновено е тих, чувството му за хумор е слабо изразено. Сексуално е потиснат и с мазохистични склонности, които обаче се проявяват в утвърдени културни обреди. Не проявява особено голямо творческо въображение, но притежава трезв поглед върху действителността. С житейските проблеми се справя по установените начини, ала в същото време проявява забележителна способност да се приспособява към нова обстановка. Мисленето му е до голяма степен рационалистично и все пак обагрено с мистицизъм. «Аз»-ът му е изявен и не се поддава лесно на заплахи. «Свръхаз»-ът, проявен в силното гражданско съзнание и овладяването на основните импулси, е мощен и господствуващ. Той е «зрял», спокоен и уравновесен, сигурен в социалното си положение, общителен. Изпитва силни тревоги, но те са канализирани в институционализирани начини на колективно изразяване със задоволителни резултати. Почти не проявява невротични тенденции.“

Какво по-добро описание на Уилям Бойд в ролята на Куция Касиди в двайсет и три или петдесет, или колкото са там филма! С изключение единствено на индианския „мистицизъм“ характеристиката съвпада напълно.

Всъщност няма значение дали американският каубой някога е бил като Уилям С. Бойд. Важното е, че през трийсетте години, в най-мрачните дни на Голямата депресия, американците пръскаха милиони долари да гледат неговите филми. Не им се налагаше. Никой не ги принуждаваше. И все пак ходеха на кино точно както по-късно гледаха „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.

Правеха го, защото филмите потвърждаваха ценностите, в които вярваха. Тези филми бяха обреди, почти религиозни обреди, чрез които културните ценности на Америка се предаваха на младите и се затвърждаваха у старите. Процесът не беше съзнателен, преднамерено търсен — хората просто вършеха онова, което им харесваше. Само ако анализираме предпочитанията им, ще проличи, че са възприели индианските ценности.

Същият анализ продължаваше в друга част от хилядите листчета в кутиите на Федър: мнозина европейци намират белите американци за немарливи и размъкнати, но в действителност индианците в резерватите са много по-немарливи от тях. Европейците често смятат, че американците дрънкат каквото им падне и са невъзпитани и донякъде нахални в постъпките си, ала същото важи за индианците с още по-голяма сила. През Втората световна война европейците забелязаха, че американските войници се наливат като невидели и щом се напият, създават неприятности. Сравнението с индианците се натрапва от само себе си. Но, от друга страна, европейските военачалници ценяха високо издръжливостта на американските войници по време на битка, а това също е индианска черта.

Непроменящото се изражение с подтекст „При тази реплика се усмихвай!“, което каубойските филми обожават да представят (а европейците като правило ненавиждат), е типично индианско, като се изключи обстоятелството, че индианецът с такова изражение невинаги означава заплаха. То е породено от нещо много по-дълбоко.

Индианците не говорят, колкото да минава времето. Когато няма какво да кажат, те мълчат. А когато мълчат, създават впечатлението, че са малко зловещи. От тяхното мълчание белите понякога се изнервят и се чувствуват длъжни от учтивост или любезност да запълнят вакуума с приказки, които нерядко казват едно, а значат друго. Но за индианците възпитаното красноречие на аристократичните европейци е „раздвоен език“ и ги вбесява. То противоречи на морала им. Те искат или да се говори от сърце, или да се мълчи. Оттам произтича вековният конфликт между индианците и белите, който съществува и днес, въпреки че самоличността на съвременния бял американец е компромис, постигнат в конфликта.

До ден днешен европейците погрешно твърдят, че американците са „като деца“, наивни, незрели, склонни към насилие, защото не са способни да се владеят. Същата грешка се допуска по отношение на индианците. Индианците и до днес погрешно характеризират американците като сноби, които те смятат за толкова глупав, че начаса да не разбираш целия им фалш. По същия начин се греши за европейците.

Антиснобизмът на всички американци, особено от западните щати, се корени в отношението на индианците. Шайените наричат белите „уихио“, което на техния език ще рече „паяк“. Арапахите използуват думата „нията“ със същото значение. Според индианците белите приличат на паяци, когато говорят — седят, усмихват се, казват неща, които не мислят, и през цялото време умът им плете паяжина около индианеца. Толкова се прехласват по заплетените си мисли, че дори не забелязват как индианецът ги наблюдава и вижда какво правят.

Американската политика на изолационизъм, отказът американците „да се заплитат в мрежите на европейската политика“ се коренят в същото, помисли Федър. Американският изолационизъм е възникнал главно в районите, най-близки до индианците.

Листчетата продължаваха с подробности за различията в европейската и индианската култура и последиците им. С нарастването на броя на листчетата се беше появила вторична, съпътствуваща теза — процесът на разпространение и усвояване на индианските ценности не е приключил. Той продължава и обяснява до голяма степен неспокойствието и неудовлетвореността в днешна Америка. Противоречивите ценности се сблъскват във всеки американец.

Сблъсъкът, помисли Федър, обяснява защо другите още не са разбрали онова, което той отдавна бе видял на обреда с кактуса пейоте. Когато заемаш черти и особености на враждебна култура, предпочиташ да не ги признаваш. Ако кажеш на бял човек от Алабама, че южняшкият му акцент произлиза от негърската реч, той най-вероятно ще отрече и ще му стане неприятно, макар че явно го доказва географското разпространение на южняшкия акцент върху областите с многобройно чернокожо население. По същия начин, ако кажеш на бял човек, който живее в Монтана, близо до резерватите, че прилича на индианец, той ще го приеме като обида. А преди сто години същите думи сигурно биха предизвикали як пердах. Тогава индианците са били смятани за изчадия адови! Единственият добър индианец е бил мъртвият.

Макар и да се признава приносът на индианците в утвърждаването на ценностите, характерни за американеца, който покорява новите пространства, със сигурност тези ценности няма откъде другаде да са дошли. Често се говори за „ценностите на граничните райони“, сякаш те произлизат от скалите, реките или дърветата по границата, ала дърветата, скалите и реките сами по себе си не създават обществени ценности. В Европа също има дървета, скали и реки.

Не друг, а хората, живеещи сред дърветата, скалите и реките, са източник на ценностите в граничните райони. Първите пришълци там като например „планинците“ съзнателно и възторжено подражавали на индианците. Радвали се, когато им казвали, че не се различават от тях. По-късните заселници възприели стила на планинците от граничните райони, но не разбирали неговия източник, а дори и да го разбирали, не го признавали и го отдавали на собственото си трудолюбие и откъснатост.

Ала сблъсъкът между европейските и индианските ценности продължава, Федър усещаше, че той самият е от хората, в които се води борбата. Затова в онази нощ с кактуса бе изпитал чувството, че се „завръща у дома“. Раздвоението, което бе почувствувал и заради което бе помислил, че нещо не е наред с него, всъщност изобщо не беше вътре в него. Тогава видя източника на „собственото аз“, който никога не е бил признат официално. Раздвоението съществуваше в цялата американска култура и Федър го беше съотнесъл към себе си. Но то съществуваше и у мнозина други.

В едно от дългите му размишления по темата изплува името на Марк Твен. Писателят беше роден в Ханибал, щата Мисури, край река Мисисипи, големия вододел между американския Изток и Запад, където един от най-страшните злодеи е бил „индианецът Джо“ — въплъщение на индианците, от които тогавашните заселници се страхували. Биографите на Твен обаче отбелязват и дълбокото раздвоение в личността му, предопределило избора на неговите герои. От едната страна е обикновеното, интелигентно, послушно, чистичко момче със сравнително голямо чувство за отговорност, което писателят е изобразил под името Том Сойер, а от другата — дивият, свободолюбив, необразован, лъжлив, безотговорен американец от низините, наречен Хъкълбери Фин.

Федър забеляза, че раздвоението на Марк Твен като личност съответствува на вече познатото му разграничение в културите. Том е човекът от източните щати, с обноските на Нова Англия, много по-близо до Европа, отколкото до американския Запад, докато Хък е западняк, по-близо до индианците, вечно неспокоен, необвързан човек, който не вярва в помпозността на обществото и от всичко най-много иска да бъде свободен.

Свободата. Тези тема щеше да е ключът към разбирането на индианците. Свободата беше най-важният въпрос сред многобройните листчета, посветени на тях. Идеята за свободата от обществената йерархия е най-великият принос на Америка към световната история. За нея са водени битките на Американската революция, тя е утвърждавана в Гражданската война. И до днес тя е най-могъщият, неустоим идеал, който обединява нацията.

Все пак, макар и Джеферсън да нарича учението за социалното равенство „очевидно“, то съвсем не е такова. Научните, както и обществено-историческите доказателства ни навеждат на мисълта, че е очевидно обратното. В европейската история изобщо не е „очевидно“, че всички хора се раждат равни. Няма народ в Европа, който да не може да проследи историята си до времената, когато е било „очевидно“, че всички хора са създадени неравни. Жан-Жак Русо, на когото понякога се приписва авторството на това учение, със сигурност не го е извлякъл от историята на Европа, Азия или Африка. Извлякъл го е от въздействието на Новия свят върху Европа и от размишленията си за един особен тип човек, обитател на Новия свят, когото е нарекъл „благородния дивак“.

Идеята, че „всички хора се раждат равни“, е подарена на света от американските индианци. Заселниците от Европа само са я пренесли като учение, което понякога са следвали, друг път не. Истинският източник е бил човек, за когото социалното равенство не е било само учение, равенството е било в кръвта му. За него е било немислимо друго устройство на света. За него не е съществувал друг начин на живот. Ето какво се е опитвал да им каже Десет мечки.

Федър си помисли, че индианците още не са загубили по този въпрос. Но и още не са спечелили, осъзна той. Битката ме е свършила. Тя продължава да е главният вътрешен конфликт в днешна Америка. Това е ограничителната линия, прекъснала точно по средата американския културен тип. Тя господствува в американската история още от самото начало и продължава да е източник както на националната мощ, така и на националната слабост. Колкото повече се задълбочаваше Федър в проучванията си, толкова по-ясно разбираше, че трябва да ги насочи именно към сблъсъка между европейските и индианските ценности, между свободата и реда.

4.

След като напусна Боузман, Федър се видя с Дюзънбъри само два пъти — веднъж, когато той му дойде на гости и поиска да си почине, защото „се чувствувал особено“, и втория път в Калгари, Албърта, след като беше разбрал, че „особеното“ всъщност е мозъчен тумор и му остават само няколко месеца живот. Тогава беше вглъбен и тъжен, погълнат от вътрешната подготовка за своя край.

Тъгата му отчасти се дължеше на чувството, че е предал индианците. Искаше му се да направи толкова много за тях. Толкова години бе прекарал с тяхното гостоприемство, а сега нямаше как да им се отплати. Федър съзнаваше, че не е откликнал на молбата на Дюзънбъри да му помогне с анализа на данните, но си имаше огромни проблеми и не можеше да направи нищо, пък и вече беше много късно.

Ала шест години по-късно, след успеха на първата му книга, повечето проблеми изчезнаха. Когато възникна въпросът, каква ще е темата на втората книга, нямаше никакво съмнение за отговора. Федър прикачи каравана на стария си пикап марка „Форд“ и пак се отправи към Монтана, към източните равнини, където се намираха резерватите.

Тогава изобщо не съществуваше Метафизика на Качеството и той не предвиждаше нищо подобно. Книгата му се отнасяше до темата за Качеството. Всяко по-нататъшно обсъждане щеше да прилича на пледоарията на адвокат, успял отначало да спечели съдебните заседатели на своя страна, но продължил да говори толкова дълго, че пак ги отблъсква. Сега Федър искаше да говори само за индианците. Имаше много неща за казване.

В резерватите разговаря с индианци, с които се беше запознал при посещението с Дюзънбъри, надяваше се да подеме нещата оттам, където ги бе оставил Дюзънбъри. Всеки път, когато им казваше, че е бил негов приятел, те неизменно отговаряха: „О, да, Дюзънбъри, беше добър човек.“ Продължаваха да говорят известно време, но скоро разговорът ставаше труден и замираше.

Федър не можеше да измиели какво да каже. А дори когато измисляше, говореше толкова спънато и предпазливо, че нарушаваше потока на разговора. Не притежаваше дарбата на Дюзънбъри да води свободен разговор. Не ставаше за такава работа. В края на седмицата Дюзънбъри можеше да прекара цялото си време в безкрайни разговори за семействата и приятелите им, за всичко останало, което имаше значение за тях, и това му доставяше огромно удоволствие. Всъщност точно по тази причина се беше насочил към антропологията. Именно така според него човек прекарваше най-добре почивните дни. Но Федър така и не се научи да води свободен разговор — щом започнеше, неговите мисли се отплесваха към вътрешния му свят на абстракциите и разговорът прекъсваше.

Реши, че ако почете малко антропология, може би ще се научи да разпитва индианците по-добре. Затова си взе довиждане за известно време и от горещите равнини пое нагоре към Скалистите планини близо до Боузман. Там, в колежа, който междувременно беше станал университет, намери най-добрите книги по антропология, после отиде в стар отдалечен къмпинг до гората и се залови да чете. Надяваше се да остане там, докато не се избистри планът на книгата.

Беше му приятно отново да се озове сред спрелите растежа си борове, дивите цветя, хладните нощи и горещите дни. Допадаше му сутрешният ритуал на ставането в студената каравана, включването на отоплението и кроса по планинската пътечка. Когато се връщаше за чая и закуската, в караваната вече беше топло и той можеше удобно да се настани, да чете и да води бележки.

Щеше да е чудесно да напише книгата по този начин, но не се получи. Прочетената антропологическа литература все повече го забавяше, докато не го спря напълно.

Отначало с изумление, а после с все по-голям гняв Федър виждаше как всичко, написано в областта на антропологията, е така нагласено и преправено, че каквото и да имаше да каже той за индианците, щеше да прозвучи неприемливо. Нямаше никакво съмнение. Страниците се трупаха и все по-ясно го убеждаваха, че така няма да стигне доникъде. Можеше да напише напълно честна, вярна и ценна книга по темата, но ако посмееше да я нарече антропологическа, професионалистите щяха или да я пренебрегнат, или да я нападнат, при това и в двата случая книгата щеше да бъде отхвърлена.

Припомни си враждебността и огорчението, с които Дюзънбъри говореше за така наречената „обективна антропология“, но тогава смяташе, че Дюзънбъри е иконоборец. Сега промени мнението си.

Професионалистите щяха да опровергават книгата му примерно така:

„Подобна теза е ярка и интересна, но не би могла да бъде от полза за антропологията без емпирични доказателства. Антропологията се стреми да бъде наука за човека, а не съвкупност от клюки и интуитивни догадки. Не може да се говори за антропология, когато някой без никаква подготовка или опит прекарва една нощ в резерват, където изпълнилите колибата индианци вземат халюциногенно вещество. Твърденията, че е открил нещо, което са пропуснали стотици хора със системна методическа подготовка, посветили целия си живот на тази тема, са израз на прекалено самочувствие, каквото дисциплината на антропологията се опитва да ограничи.

Трябва да се отбележи, че подобни тези не са новост в антропологията. Всъщност те преобладават в началния етап от нейното развитие. Едва в първите години на нашия век Франц Боас и сътрудниците му започват сериозно да си задават въпроса: «Коя част от материала е наука и коя не е?», и благодарение на него спекулативните, интуитивни глупости, неподкрепени от реални факти, биват изкоренявани методично от антропологията.

Всеки антрополог рано или късно стига до спекулативни тези за изучаваните от него култури. Те са част от очарованието, което привлича интереса му в тази област. Ала всеки антрополог е свикнал да запазва тезите за себе си, докато проучването на реалните факти и доказателства не го убеди, че знае за какво става дума.“

Много внушително, няма що! Първо говориш както ние искаме и чак тогава те изслушваме. Федър вече го беше изпитал.

Това винаги означаваше, че си се сблъскал с невидимата стена на предразсъдъците. Никой от другата страна няма намерение да те изслуша — не защото думите ти не са верни, а само защото си застанал от външната страна на стената. По-късно, когато узря идеята за Метафизиката на Качеството, Федър измисли име на стената, за да определи и изясни значението й. Нарече я „културна имунна система“. Но сега разбираше само, че няма да успее с идеите си за индианците, докато не пробие стената. Ако не е признат, беше изключено да направи някакъв принос към антропологията единствено с налудничави идеи. Най-разумно беше да предприеме внимателна атака срещу стената.

В караваната четеше все по-малко и все повече мислеше по проблема. Книгите, струпани навсякъде — по седалките, по пода и рафтовете, бяха безполезни. Мнозина антрополози изглеждаха умни, заинтересовани, човечни, но всички те действуваха зад стената на антропологическата културна имунна система. Федър виждаше, че някои се мъчат да се измъкнат отвъд стената, зад нея обаче те не разполагаха с интелектуални средства, с които да се освободят.

Продължаваше да размишлява за стената и му се стори, че всички пътища зад нея водят към Франц Боас, който през 1899 година става първият професор по антропология в Колумбийския университет и оказва толкова голямо влияние върху нейното развитие, че и до днес антропологията в Щатите е в неговата сянка. Неговите ученици и духовни последователи са се прочули: Маргарет Мийд, Рут Бенедикт, Робърт Лоуи, Едуард Сапир, Алфред Крьобер, Пол Рейдин и други. Те са написали толкова богати антропологически трудове, че понякога наследството им погрешно се отъждествява с цялата културна антропология. Ключът към превземането на стената се криеше в преоценката на философските възгледи на самия Боас.

Боас е завършил математика и физика в Германия през деветнайсети век. Влиянието му се дължи не на разработката на конкретна антропологическа теория, а на утвърждаването на метод за антропологически проучвания. Методът заимствува принципите на „строгата“ наука, която Боас е изучавал.

Маргарет Мийд споделя: „Той бягаше от прибързаните обобщения като от чума и непрекъснато ни предупреждаваше да сме много внимателни.“ Обобщенията трябва да се основават на факти, единствено на факти.

„Несъмнено науката беше негова религия — обяснява Крьобер. — Ранните си убеждения наричаше материалистически. Науката не търпи нищо «субективно», трябва напълно да се изключат преценките на стойностите и по аналогия дори самите стойности като явление.“

На едно листче със заглавие „Голдшмит“ Федър преписа следния цитат: „Боас предаде на учениците си и на антропологията своя емпиризъм, своето грижливо отношение към фактите с всички подробности и пълна документация. Този подход представлява толкова съществен елемент от антропологичното мислене, че понятието «кабинетен антрополог» става хулително и след две поколения ние продължаваме да настояваме да се правят проучвания на място като предпоставка на претенциите за компетентност на антрополога.“

Когато изчете всичко за Боас, Федър вече бе уверен, че е открил източника на имунната система, на която се противопоставяше, същата имунна система, която така яростно бе отхвърлила възгледите на Дюзънбъри. Това беше класическата наука на деветнайсети век с нейното твърдение, че науката е само метод за определяне на истината, а не съвкупност от убеждения. Съществуваха много други антропологически школи освен тази на Боас, но Федър не откри нито една, която да му се противопоставя по въпроса за научната обективност.

Продължи да чете задълбочено — все повече си даваше сметка за отрицателните последици от прилагането на викторианската наука в културната антропология. Всъщност Боас бе пренесъл критериите на естествените науки в културната антропология, за да покаже не само че теориите на кабинетните антрополози не са подкрепени от науката, но и че всяка антропологическа теория не се подкрепя от науката, защото не може да се докаже със строгите методи на физиката, специалността на Боас. Ученият явно е вярвал, че някой ден от фактите ще се роди и такава теория, но почти цял век след неговите очаквания тя не се беше появила. Федър беше убеден, че това никога няма да стане. Културните модели не следват законите на физиката. Как от гледна точка на физичните закони ще докажеш, че в една култура съществува определена нагласа? Какво представлява нагласата от гледна точка на законите за взаимодействието между молекулите? Що е културна ценност? Как може да докажеш научно, че една култура има определени ценности?

Не можеш.

В науката няма ценности. Поне официално. Цялата антропология беше нагласена и подправена така, че никой да не е в състояние да докаже нищо от общ характер за никого. Каквото и да твърдиш, във всеки момент някой проклет глупак може да те обори, че твърдението ти не е научно.

Цялата съществуваща теория се отличаваше с яростни спорове за различия, които изобщо не бяха антропологически. Почти никога не избухваха спорове за точността на наблюденията. Те се водеха за абстрактните значения. Сякаш всяко теоретично твърдение беше сигнал тутакси да започне разгорещена препирня за различията, която не можеше да се разреши с никаква антропологична информация.

Изобщо целият предмет приличаше на магистрала, която гъмжи от ядосани шофьори — те се ругаят и обвиняват един друг, че не умеят да карат, докато всъщност вината е в самата магистрала. Тя е построена като обективно научно изследване на човека, което следва законите на естествените науки. Проблемът обаче бе, че човекът не може да бъде обект на обективно научно изследване — от такива обекти се очаква да не се променят. Те трябва да следват законите на причинно-следствената връзка, та определена причина винаги да води до дадено следствие и така до безкрай. Но с хората не е така. Дори с диваците.

Резултатът беше теоретичен хаос.

На Федър му допадаше едно описание, което бе прочел в книгата „Теорията в антропологията“ на Робърт Манърс и Дейвид Каплан от университета Брандийс. „Из цялата антропологическа литература — пишеха двамата автори — са пръснати многобройни догадки, прозрения, хипотези и обобщения. Те си остават разпокъсани, неразвити и несвързани помежду си, затова често се губят или забравят. Съществува тенденция всяко ново поколение антрополози да започва отначало.“

„Разработването на теорията на културната антропология вече прилича на нива, която преди да бъде разорана, трябва да се разчисти — продължаваха по-нататък авторите на книгата, — туземците от време на време се връщат към обраслите с храсталаци стари ниви, разчистват ги, изгарят растителността и ги обработват няколко години.“

Федър откриваше навсякъде следи от разчистването и изгарянето. Някои антрополози твърдяха, че културата е същност на антропологията. Други пък отричаха съществуването на културата. Трети казваха, че всичко се свежда до историята, четвърти настояваха, че най-важна е структурата. Според някои всичко е функция, според други — ценности. Имаше антрополози, които следваха научния пуризъм на Боас и отричаха съществуването на ценности.

Федър мислено отбеляза идеята, че в антропологията няма ценности, като „мястото“. Именно там стената бе най-уязвима. Нямало ценности значи? Нямало Качество? От тази отправна точка можеше да предприеме нападението.

Очевидно мнозина се стремяха да се измъкнат от метафизичните кавги, като отхвърляха теорията изобщо и се споразумяваха дори да не говорят в стила на теоретичния редукционизъм примерно какво правят диваците като цяло. Ограничаваха се с описанията какво точно е вършел техният дивак в сряда. Това беше безопасно от научна гледна точка и — безполезно за науката.

Антропологът Маршал Салинс пише: „В тази област самият термин «всеобщ» има отрицателна конотация, защото предполага търсене на големи обобщения, каквито академичната, толкова придирчива американска антропология на двайсети век практически е обявила за ненаучни.“

Федър предполагаше, че чрез този метод антрополозите пазят „научната чистота“, но чистотата налага такива ограничения, че в действителност задушава изследванията. Ако не можеш да обобщаваш данните, за какво са ти те?

Наука без обобщения фактически не е наука. Представяте ли си някой да заяви на Айнщайн: „Не можете да кажете «E = mc²». Прекалено общо е, намирисва на редукционизъм. Искаме само физични факти, никакви такива претенциозни теории.“ Чисти глупости. Но антрополозите твърдяха точно това.

Необобщени, данните са просто клюки. Федър четеше и се убеждаваше, че равнището на написаното не стига по-нависоко. Лавица след лавица се запълваха с прашни томове с описания на този или онзи дивак, ала както се убеждаваше Федър, антропологията, „науката за човека“, не успяваше да направлява човешката дейност във века на науката.

Пълна шашмалогия. Антрополозите се мъчеха да се изтеглят, като се дърпаха за собствените коси. Не е възможно кутия А да съдържа кутия Б, която на свой ред съдържа кутия А. Това е шашма. Но тук представяха „наука“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, и така до безкрай.

Федър напусна планините край Боузман с кутии, пълни с листчета, с многобройни тетрадки, изписани с цитати, и с чувството, че не може да направи нищо в антропологията.

Една вечер долу в равнините, в затънтен мотел, когато нямаше нищо за четене, попадна на малък измачкан брой на списание „Янки“, прелисти го и спря на краткия очерк на Кати Слейтър Спенс със заглавие „В търсене на първоаприлския глупак“.

В него се разказваше за един вундеркинд с може би най-високата интелигентност в света, който не постига нищо в живота. „Роден на първи април 1898 година — пишеше в списанието, — Уилям Джеймс Сайдис още на петгодишна възраст знае пет езика и чете Платон в оригинал на древногръцки. Успешно се представя на приемните изпити в Харвард едва осемгодишен, но се налага да изчака три години, за да почне да следва. Въпреки всичко е най-младият випускник на Харвард, завършва с пълно отличие през 1914 година, когато е шестнайсетгодишен. За Сайдис се пише често в рубриката на Рипли «Невероятно, но факт» и името му се появява деветнайсет пъти на първа страница на «Ню Йорк Таймс»“.

„След като завършва Харвард обаче, «детето чудо» се задълбочава в собствените си неясни и привидно безсмислени интереси. Журналистите, които преди са го възхвалявали, сега се нахвърлят срещу него. Най-унищожителният пример е от «Ню Йоркър» през 1937 година. Озаглавена «Първоаприлски глупак», статията в списанието е изпълнена с подигравки за всичко — като се започне от хобитата на Сайдис и се завърши с външния му вид. Сайдис съди списанието за клевета и намеса в личния живот. Печели извънсъдебното уреждане на спора за клевета, Върховният съд на САЩ обаче отхвърля обвинението в намеса в личния му живот с едно забележително решение. «Статията е безмилостна в дисекцията на интимните подробности от личния живот на тъжителя» — постановява съдът, но продължава по-нататък, че Сайдис е «обществена фигура» и поради това не може да настоява за защита от проявения журналистически интерес, който продължава да го преследва до смъртта му през 1944 година. Некролозите го наричат «провала чудо» и «изпепелен гений», който въпреки дарбите си не е постигнал нищо значително.

Дан Махони от Ипсуич, щата Масачузетс, се запознава с историята на Сайдис през 1976 година с огромно учудване. «Какво всъщност е правил и мислил той през цялото това време? — пита се Махони. — Вярно е, че е заемал нископлатени служби, но нали и Айнщайн разработва теорията за относителността като чиновник в патентно бюро. Имах чувството, че у Сайдис е имало нещо много повече, отколкото хората са подозирали.»

През последните десет години Махони се заема да изследва трудовете на Сайдис. На един прашен таван открива обемист ръкопис, озаглавен «Племената и щатите», където Сайдис убедително доказва, че политическата система на Нова Англия е дълбоко повлияна от демократичната федерация на индианците от племето пенакок.“

Федър потръпна при това изречение, но статията продължаваше:

„Когато Махони изпраща книгата на Сайдис «Одушевеното и неодушевеното» на друг гений особняк — Бъкминстър Фулър, Фулър я определя като «чудесна космологична творба», която най-неочаквано предсказва съществуването на черните дупки — още през 1925 година!

Махони открива научнофантастичен роман, икономически и политически трудове и осемдесет и девет статии за Бостън, които Сайдис е писал под псевдоним за един седмичен вестник. «Изумителното е, че може би сме се докоснали само до повърхността на творчеството на Сайдис — заявява Махони. — Така например намерихме една-единствена страница от ръкопис, наречен „Пътеките на мира“, а хора, които са го познавали, твърдят, че са виждали още много ръкописи. Мисля, че ни очакват още доста изненади, свързани с името на Сайдис.»“

Федър остави настрана списанието. Чувствуваше се така, сякаш някой бе разбил прозореца на мотела с камък. После още няколко пъти препрочете статията в унес, все повече изпадаше под нейното въздействие. Не мигна почти цяла нощ.

Излизаше, че още през трийсетте години Сайдис е утвърждавал същата теза за индианците. Мъчел се е да разкаже на хората най-важните неща за собствената им страна, но отплатата е била публично да го нарекат „глупак“ и да не публикуват нищо от произведенията му. Изглежда, нямаше никакви шансове Федър да открие какво е казал Сайдис.

Опита се да се свърже с оня Махони, за когото ставаше дума в статията, но не успя, може би отчасти защото не се стара особено. Знаеше, че дори да се добере до материалите на Сайдис, няма да направи нещо голямо. Не че казаното не беше вярно. Проблемът беше, че то не интересуваше никого.

5.

Пак стана студено, Федър стана и хвърли още брикети в печката.

След потискащото преживяване в планините бе изпитал желание да се откаже от целия замисъл и да се насочи към нещо по-печелившо, но се оказа, че унинието му е само временно състояние, прелюдия към много по-всеобхватно и значително обяснение за индианците. Този път нямаше да съпоставя индианците и белите от гледната точка на бялата антропология. Щеше да сравни белите и тяхната антропология с индианците и „индианската антропология“ под ъгъл, за който още никой не беше чувал. Щеше да преодолее безизходицата, като разшири гледната точка.

Смяташе, че ключът се крие в ценностите. Те бяха най-слабото място в цялата стена на културния имунитет срещу новите идеи, която антрополозите бяха издигнали около себе си. Бяха длъжни да използуват понятието „ценност“, но според науката на Боас ценности всъщност не съществуват.

А Федър познаваше ценностите. Преди да се качи в планината, беше написал цяла книга за тях. Качеството. Качеството бе ценност. Двете понятия означаваха едно и също. Не само че ценностите бяха най-уязвимото място в стената, Федър вероятно щеше да бъде най-силният, който атакува тази слаба точка.

За атаката най-неочаквано намери подкрепата на един от учениците на Боас — Алфред Крьобер, който заедно с харвардския професор по антропология Клайд Клъкхоун бе оглавил направлението, поставило си за цел да възстанови ценностите в антропологията. По друг повод Клъкхоун пише: „Ценностите предоставят единствената основа за напълно разбираемо осмисляне на културата, защото фактически тъканта на всички култури се определя главно от техните ценности. Това става очевидно веднага щом се опитаме да опишем културата без позоваване на ценностите. Описанието се превръща в безсмислена съвкупност от елементи, свързани помежду си единствено от това, че съществуват едновременно на едно и също място — съвкупност, която може да се подреди със същото основание по азбучен ред или по всякакъв друг начин, подобно списък на дрехи, дадени за химическо чистене.“

Клъкхоун признаваше, че „е смайваща степента, в която дори формалното споменаване на ценностите доскоро се избягваше, особено от антрополозите. Колебанието им може да се обясни с традицията на естествените науки, която за добро или за лошо преобладава в нашата наука.“ Но в „Културата: критичен преглед на понятията и определенията“ те твърдяха, че „културата трябва да включва откритото и системно изучаване на ценностите и ценностните системи, разглеждани като природните явления, които подлежат на наблюдение, описание и сравняване“.

Според тях отрицателното отношение към използуването на ценностите се дължи на обективистични нагласи. Все същата обективност, помисли Федър, създала толкова неприятности на Дюзънбъри. „Именно заради субективната им страна на ценностите е наложено табу от страна на естествените науки, които ги смятат неподходящи за изследване — продължават Крьобер и Клъкхоун. — Вместо това (на ценностите) се отрежда място сред обособените интелектуални занимания, наречени «хуманитарни», които германците включват в «духовната наука». Ценностите са се смятали за вечни, защото са дадени от Бога, произтичат от божественото вдъхновение или най-малкото са разкривани от онази част от човешката душа, която се доближава до божественото, за разлика от тялото и останалите предмети в осезаемия свят. Една нова наука, която се бори да завоюва място и все още не излиза извън рамките на физиката, астрономията, анатомията и зачатъците на физиологията, каквато е западната наука само преди две столетия, може с радост да предостави отдалечената и изненадващо запазена територия на ценностите на философите и богословите, за да се ограничи с изследването на онова, което може да се разглежда механистично.“

Клъкхоун признава, че ценностите са дефинирани зле и са включени в многобройни противоречиви определения, но твърди, че конкретните изследвания не се нуждаят от словесни дефиниции. Според него независимо дали определението е подходящо или не, всички са единодушни по въпроса, какво представляват ценностите на практика. Той се опитва да реши проблема, като в книгата си „Проект за ценностите“ признава правото на всеки да определя ценностите както пожелае, но такъв подход е недопустим за формалните обществени науки.

В „Проект за ценностите“ Клъкхоун говори за пет съседни култури от Югозападна Америка от гледна точка на това, как всяка от тях оценява съседите и чрез този метод им дава сполучливо описание. Но в други книги Федър откри, че ценностите, както всяко друго общо понятие в антропологията, са подложени на обичайните злостни нападки. Ето какво бяха сметнали за необходимо да напишат за ценностите социолозите Джудит Блейк и Кингсли Дейвис:

„Доколкото културните конфигурации, основните ценностни нагласи, преобладаващите нрави и тям подобни се възприемат като отправна точка и определящ фактор, те имат статут на неанализирани предположения. Самите въпроси, които биха ни позволили да разберем нормите, най-често не се задават и става много трудно, ако не и невъзможно да се осмислят някои факти за обществото.“

Нрави, определящи фактори, норми… ето как социолозите вместваха в своя жаргон нещата, които подлагаха на нападки. Така разбираш, че си попаднал вътре в ограденото със стена пространство, помисли си Федър. Жаргонът. Откъснали са се от останалия свят и говорят на жаргон, разбираем единствено за самите тях.

„Нещо още по-лошо — пишеха по-нататък авторите, — обясненията, измамно лесни от гледна точка на нормите или ценностните нагласи, водят до пренебрегване на методологическите проблеми. По силата на присъщите им субективни емоции и морално естество нормите и особено ценностите най-трудно се установяват със сигурност. Те са ябълката на раздора и предметът на споровете… Изследователят… е склонен да обяснява известното с неизвестното, определеното с неопределеното. Той разкрива нормативните принципи толкова мъгляво, че те да са приложими във всякаква ситуация. Така например ако американците харчат много пари за алкохол, театър, кино, тютюн, козметика и бижута, обяснението е много просто — те изповядват идеологията на добре прекараното време. Ако, от друга страна, няма обществена близост между белите и негрите, то е поради ценностите на «расизма». Циничният критик би могъл да препоръча за удобство на произволните тълкувания ценностите на «културата» винаги да се представят по двойки от противоположности.“

„Когато се формулират определения — твърдят Блейк и Дейвис, — за пореден път се доказва мъглявият характер на «ценностите». Ето например определението за «ценностна ориентация» в една книга от 437 страници на същата тема:

Ценностните ориентации са сложни, но ясно структурирани (йерархични) принципи, произтичащи от взаимодействието между три аналитично различими елемента на оценъчния процес — познавателния, афективния и директивния, — които подреждат и насочват безкрайния поток от човешки постъпки и мисли, съотнесени към решаването на «общочовешките проблеми».“

Горкият Клъкхоун, помисли Федър. Това е неговото определение. Беше невъзможно да пробие с него.

От нападките Федър изпита желанието да влезе вътре зад стената и да почне да спори. Твърдението, че ценностите са мъгляви и затова не бива да се използуват при първична класификация, е невярно. Няма нищо мъгляво в преценките от гледна точка на ценностите. Когато гласоподавателят се приближава до изборната урна, той преценява според своите ценности. Какво мъгляво има тук? И изборите не са ли проява на култура? Кое им е мъглявото на нюйоркските фондови борси? Те не се ли занимават с ценности? Ами държавната хазна? Има ли на света нещо по-конкретно от данъчното управление? Както непрекъснато повтаряше Клъкхоун, ценностите никак не са мъгляви, когато се разглеждат от гледна точка на практиката. Те стават мъгляви само когато се съобразяваш с мнението на другите, за да се опиташ да ги вместиш в жаргона на антропологията.

Реакцията срещу „ценностите“ на Крьобер и Клъкхоун ясно показваше какво точно е възпряло Федър да не навлиза в тази област. В нея неизбежно стигаш до задънена улица, защото на всяка крачка трябва да оспорваш използуваните основни понятия. И бездруго е доста трудно да се говори за индианците — в края на всяко изречение неизбежно стигаш до някой метафизичен спор, който е трябвало да се реши преди създаването на антропологията, а не след това.

Точно тук беше проблемът. Цялата културна антропология приличаше на къща, построена върху подвижни интелектуални пясъци. Опиташ ли се да направиш надстройка от данни с някаква теоретична тежест, цялата конструкция потъва и се разпада. Предметът, който иначе би могъл да се нареди сред най-полезните и продуктивни науки, беше западнал не защото хората, които се занимаваха с него, не струваха или темите бяха незначителни, а поради структурата на научните принципи, която не представлява издръжлива основа.

Едно беше ясно — ако Федър искаше да направи нещо в антропологията, трябваше да се насочи не към самата антропология, а към общите предположения, върху които се градеше тя. За да я изведе от задънената улица, трябваше не да се опитва да създаде нова антропологична теоретична структура, а да намери здрави основи за конструкцията. Именно този извод го отпрати към центъра на онзи клон от философията, известен като „метафизика“. Метафизиката му предлагаше разширената гледна точка за съпоставяне на белите и тяхната антропология с индианците и „индианската антропология“, без той да прибягва до покварения, обграден със стена жаргон на бялата антропология.

Ох! Ама че работа! Не бе сигурен дали е лъжица за неговата уста. Щеше да запълни цяла лавица с книги. Цял коридор с лавици! Но колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че освен метафизиката единствената алтернатива е да се откаже.

Все пак изпитваше и някакво облекчение. Метафизиката го беше заинтригувала най-силно, докато следваше философия в Съединените щати и по-късно, като специализант в Индия. Сякаш излизаше на свобода след безкрайните лабиринти и мрежи на непознатата антропология. Най-накрая се озова в собствени води.

Аристотел нарича метафизиката „първата философия“, Тя е съвкупност от най-общите съждения на йерархично подредената мисъл. На едно листче Федър бе преписал определението, че метафизиката е „дял от философията, който се занимава с характера и структурата на действителността“. Тя задава въпроси от рода на: „Реални или измислени са предметите, които възприемаме? Съществува ли външният свят отделно от нашето съзнание? Може ли действителността да се сведе до една-единствена основна субстанция? И ако отговорът е утвърдителен, каква е нейната същност — духовна или материална? Познаваема ли е Вселената, или е неразбираема и хаотична?“

От водещото положение на метафизиката човек би могъл да заключи, че всеки признава нейното съществуване и значение, но всъщност не е така. Макар още в древна Гърция да е заемала централно място във философията, метафизиката не е общопризнат дял от познанието.

Противниците й се разделят на два вида. Първият включва философите на науката, особено групата, наречена „логически позитивисти“, които твърдят, че единствено естествените науки могат с пълно основание да изследват характера на действителността и че метафизиката е просто сбор от недоказуеми твърдения без никаква стойност за научното наблюдение на действителността. За истинното разбиране на действителността метафизиката според тях е прекалено „мистична“. Очевидно към тази група спада Франц Боас, а заради него — и цялата съвременна американска антропология.

Във втората група противници на метафизиката са мистиците. Понятието „мистично“ понякога се смесва с „окултно“ или „свръхестествено“, с магьосниците и вещиците, но смисълът му във философията е друг. Някои от най-почитаните философи са били мистици: Плотин, Сведенборг, Лойола, Шанкарачария и още много други. Всички те споделят убеждението, че същностният характер на действителността е извън езика, че езикът разчленява нещата, докато действителността по природа е неделима. Според дзен-будизма, който е мистична религия, илюзията за разчлененост може да бъде преодоляна чрез медитация. Местната американска църква вярва, че кактусът пейоте предизвиква мистично разбиране у хора, които иначе му се съпротивляват, разбиране, постигано от индианците чрез Търсенията на Прозрение в миналото. Според Дюзънбъри този мистицизъм е абсолютният център на традиционния бит на индианците и както е изтъквал Боас, се намира абсолютно извън сферата на позитивистичната наука и придържащата се към нея антропология.

Исторически мистиците са смятали, че метафизиката е прекалено „научна“, за да обясни истинската същност на действителността. Метафизиката не е действителност. Метафизиката дава имена на действителността. Метафизиката е ресторант, където ти връчват лист с меню от трийсет хиляди страници, но не ти сервират храна.

Федър реши, че отхвърлянето на метафизиката както от мистицизма, така и от науката поради съвършено противоположни причини е добро предзнаменование за неговата Метафизика на Качеството. Излизаше, че ако наистина съществува мост между двете, между разбирането на индианците и разбирането на антрополозите, този мост се намира именно в метафизиката.

Според него от двата вида враждебност към метафизиката по-страшна бе враждебността на мистиците. Те ще ви уверят, че щом отворите вратата на метафизиката, трябва да се простите с всяко истинно разбиране на действителността. Мисълта не е път към действителността. Тя издига пречки по този път, защото опиташ ли се да използуваш мисълта в подхода си към нещо, възникнало преди нея, разсъжденията не те доближават към него. Те те отдалечават. Да дадеш определение на нещо означава да го подчиниш на плетеница взаимовръзки, плод на твоя разум. А сториш ли го, разрушаваш истинното разбиране.

Ключовата реалност на мистицизма, реалността, която Федър бе нарекъл в първата си книга „Качество“, не е метафизична шахматна фигура. Не е нужно да даваш определение на Качеството. Ти го разбираш без определения, още преди да си ги дал. Качеството е непосредствено изживяване, независимо от мисловните абстракции, и е възникнало пред тях.

Качеството е неделимо, неопределимо и непознаваемо в смисъл, че не съществуват познаващ субект и познаван обект, но за метафизиката не може да се твърди същото. Тя задължително трябва да бъде делима, определима и познаваема, иначе изобщо няма да съществува. Тъй като метафизиката е по същество вид диалектическо определение, изразът „Метафизика на Качеството“ е противоречие на термините, логически абсурд.

Положението напомняше математическата дефиниция на случайния, свободен достъп. Колкото повече се мъчи човек да каже какво е случайността, толкова по-малко случайна става тя. Същото може да се каже и за понятията „нула“ или „пространство“. Днес те нямат почти нищо общо с „нищото“. Нулата и пространството са сложни взаимовръзки на „нещото“. Ако Федър кажеше нещо за научния характер на мистичното разбиране, науката би могла да извлече полза, но истинското мистично разбиране щеше най-малкото да пострада. Ако наистина желаеше да направи услуга на Качеството, трябваше да го остави на мира.

Задачата на Федър ставаше непосилна — нали самият той бе настоял в книгата си, че Качеството не се поддава на определяне. И все пак сега бе на път да го дефинира. Не беше ли това своеобразно поражение? Мисълта му се връщаше към този въпрос стотици пъти.

Част от него нашепваше: „Не го прави! Само ще си навлечеш беля. Само ще нахвърляш хиляди тъпи доводи за нещо, което е било съвършено ясно още преди да се обадиш. Ще си спечелиш десет хиляди противници и нула приятели, защото щом отвориш уста да кажеш нещичко за същността на действителността, върху тебе тутакси ще се нахвърлят безброй врагове, вече заявили, че действителността е нещо друго.“

Лошото беше, че само една част от него говореше така. Другата обаче настояваше: „А, направи го въпреки всичко. Интересно е.“ Разумът му не обичаше неопределените неща, да му кажеш да не дефинира Качеството беше все едно да посъветваш някой дебелак да стои по-надалече от хладилника или алкохолик да не стъпва в кръчма. Разумът е привличан неудържимо от самия процес на определяне на Качеството. Преживяването е вълнуващо, въпреки че след него остава някаква мътилка като след препушване или проточил се купон. Или Лайла снощи. Няма вечна красота, както и вечна радост. Как бихме могли да го наречем? Израждане, предположи Федър. В строго мистичен смисъл писането на метафизика е изродена дейност.

Но според него на всичко това можеше да се отговори, че безпощадното, доктринерско избягване на изродеността също е изроденост, макар и от друг вид. От нея са направени фанатиците. Веднъж разкрита, чистотата престава да бъде чистота. Възраженията срещу замърсяването са форма на замърсяване. Единственият човек, който не замърсява мистичната действителност на света със строго установени от метафизиката значения, е нероденият, за чието раждане още никой не е помислил. Ние, останалите, трябва да се примирим, че сме по-малко чисти. Да се напиеш, да имаш вземане-даване със случайни жени от кръчмата и да пишеш метафизика е част от живота.

Федър нямаше какво друго да добави за възраженията на мистиците срещу Метафизиката на Качеството. После се замисли за аргументите на логическия позитивизъм.

Позитивизмът е философия, която приема науката за единствен източник на познание. Той прави строго разграничение между факт и ценност и се отнася враждебно към религията и традиционната метафизика. Позитивизмът води началото си от емпиризма — от идеята, че цялото познание трябва да идва от опита, и се отнася с подозрение към всяка мисъл, дори към научните твърдения, ако те не могат да се сведат до прякото наблюдение. От позитивистична гледна точка философията се ограничава с анализа на научния език.

Федър бе слушал курс по символна логика, воден от Херберт Файгъл — член на прочутия Виенски кръжок на логическия позитивизъм, и помнеше, че се е въодушевявал от възможностите на логиката да пренася математическата точност в решаването на проблемите на философията и в други области. Но дори твърдението, че метафизиката е безсмислена, му се струваше погрешно. Ако си част от един логичен, свързан мисловен свят, не можеш да избегнеш метафизиката. Според Федър критериите на логическия позитивизъм за „смисленост“ бяха чиста метафизика.

Това обаче не беше важно. Метафизиката на Качеството не само че издържа проверката на логическия позитивизъм за смисленост, нещо повече, на този изпит тя получава само отлични бележки. Метафизиката на Качеството изразява по нов начин емпиричната основа на логическия позитивизъм — по-точно, по-изчерпателно, по-убедително от когато и да било. Според нея ценностите не са извън опита, с който се ограничава логическият позитивизъм. Те са същността на опита. Всъщност ценностите са по-емпирични от субектите или обектите.

Независимо от философските си възгледи всеки, който седне на гореща печка, ще потвърди без никакви интелектуални спорове, че се намира в положение с крайно лошо качество, че ценността на затруднението му е с отрицателна стойност. Лошото качество не е мъглява, объркана, скрито религиозна, метафизична абстракция. То е преживяване. А не преценка за преживяването. Нито описание на преживяването. Самата ценност е преживяване. И като такава е напълно предсказуема. Подлежи на проверка от всеки, който би пожелал да си направи труда. Тя може да се възпроизведе. Сред всички останали преживявания е най-недвусмислена, най-трудно може да се сбърка. По-късно човекът може да измисли някакви клетви, за да опише отрицателната ценност, но тя винаги е първична, клетвите идват след нея. Без първичната лоша оценка вторичните клетви никога няма да се появят на бял свят.

Наблягаме така много на това, защото точно тук сме наследили културно бяло петно. Нашата култура ни втълпява, че горещата печка е пряк причинител на клетвите. Втълпява ни, че отрицателните ценности са качество на човека, който изрича клетвите.

Не е така. Ценността се намира между печката и клетвите. Между субекта и обекта. Ценността е по-непосредствена, възприема се по-пряко, отколкото „аз“-а или „предмета“, на който по-късно ще бъде приписана. Ценността е по-_реална_ от печката. Все още не е съвсем сигурно дали причина за лошото качество е печката или може би нещо друго. Съвсем сигурно е обаче лошото качество. То е първичната емпирична действителност, от която по-късно умът ни съгражда такива неща като печките, горещината, клетвите или „аз“-овете.

Изясним ли тази първична взаимовръзка, огромно количество загадки намират своето решение. Емпириците смятат ценностите за толкова объркани, защото вечно се мъчат да ги припишат на субектите или обектите. Така не бива. Всичко се обърква, понеже ценностите не принадлежат нито към едната, нито към другата група. Те са самостоятелна категория.

Метафизиката на Качеството би трябвало да се заеме с категорията Качеството и да покаже, че тя обхваща и субектите, и обектите. Тя би трябвало да разкрие как нещата се подреждат много по-стройно — несравнимо по-стройно, ако възприемем изходното положение, че Качеството е първичната емпирична действителност на този свят…

… но да се разкрие това беше, разбира се, извънредно голяма задача…

… Федър дочу странен шум, съвсем различен от звуците на яхтите, с които бе свикнал. Ослуша се и разбра, че той идва от предната кабина. От Лайла. Тя хъркаше. Чу я да промърморва нещо. После пак притихна…

След малко долови пърпоренето на приближаваща се моторница. Вероятно беше подранил рибар, тръгнал надолу по реката. Скоро цялата кабина леко се разлюля, лампата също се полюшна от вълните след моторницата. После звукът заглъхна и отново настъпи тишина…

… Дали ще може пак да заспи? Припомни си времената, когато беше „нощна птица“ — лягаше си в три-четири сутринта и се будеше около обяд. Тогава му се струваше, че не може да се случи нищо значително в часовете между зазоряването и късния следобед, и затова ги избягваше с всички сили. Сега беше точно обратното. Трябваше да е на крак с изгрева, иначе нещо му липсваше. Нямаше никакво значение, че не върши нищо.

Събра листчетата за Дюзънбъри, сложи ги в кутията, откъдето ги бе извадил, стана и пъхна кутията обратно на мястото й в кабината за управление. Пролуките над главата му просветваха.

Видя, че е облачно. Можеше да се изясни. Отсреща сградите на пристанището бяха сиви. По някои дървета още имаше тук-таме листа, но те бяха кафяви и щяха де паднат всеки миг. Октомврийски цветове.

Бутна капака и подаде глава.

Навън беше студено, но не както преди. Лек ветрец гонеше вълнички към кърмата на яхтата и Федър почувствува полъха му върху лицето си.

6.

Ричард Райгъл се събуди и погледна ръчния си часовник. Вече беше осем без четвърт. Чувствуваше се уморен и раздразнен. Почти не мигна, откакто оня глупав писател и Лайла Блуит се спънаха на неговата палуба.

Цяла нощ от вълните след минаващите лодки съседната яхта на писателя блъскаше неговата към дока и обратно като пулманов вагон в железниците. А той не можеше да направи нищо.

А, можеше да стане и да оправи въжетата на писателя. Но не му беше работа.

Най-много се ядосваше, че дори не е разрешил на писателя да привърже яхтата си към неговата. В Осуего му бе позволил да го направи заради извънредната ситуация и очевидно писателят го беше сметнал за пожизнена привилегия.

Сега беше невъзможно да заспи. Трябваше да се възползува. Бил също трябваше да стане. Чакаше ги много работа.

Ричард Райгъл отиде в кабината в предната част, намери Капела с възглавница върху главата и я дръпна.

— Ставай, Бил! — каза му той.

Капела отвори очи, погледна го сепнато и бързо се изправи.

— Днес ни чака много работа — повтори Райгъл.

Капела се прозя и погледна часовника си.

— Казаха, че ще ни вземат в девет да изправим мачтата.

— Трябва да сме готови да почнем по-рано.

Райгъл отиде в своята каюта при кърмата, свали пижамата си, внимателно я сгъна и я сложи в чекмеджето. Оставаше им само една седмица и щяха да се прибират. Можеше да прехвърли на Саймънсън делата в съда, но с малко повече късмет и ако пак не се забавеха, щеше да се върне навреме… Каква скапана отпуска.

— Ами съседът? — долетя гласът на Капела.

— Имаш предвид Великия писател ли? — отвърна Райгъл. — Мисля, че той няма да стане рано.

— Защо? — учуди се Капела.

— Не го ли чу снощи?

— Не.

— Явно си спал като заклан… Ами да! Беше отпред. Той падна над моята каюта.

— Падна ли?

— Да, той и жената, с която танцуваше, се спънаха на палубата и очевидно паднаха. Не исках да се забърквам, затова не излязох. Каква олелия вдигнаха!

В предната част на яхтата Ричард Райгъл сложи леген с топла вода да измие лицето си и да се обръсне. Оттам проговори на висок глас:

— Трябва да се отървем от неговата яхта, за да тръгнем. Я иди да го събудиш.

— Да го събудя ли? — повтори Капела.

— Да — потвърди Ричард Райгъл. — Едва ли е бил в състояние да навие будилника. — После добави по-меко: — В какво ли състояние е бил, за да се хване с такава като нея!

От горещата вода се вдигаше пара, но сега това не му доставяше удоволствие. Преди две години би дал да му отрежат ръка и крак, за да му сложат инсталация за топла вода. Цяло лято трябваше да чака за нея. Сега продаваше яхтата. Всичко се променя. Нищо вече не е предсказуемо.

Райгъл енергично насапуниса гъбата и натри лицето си. Защо ли уважаваните читатели на Великия писател не можеха да видят как той снощи танцува с Лайла? Всъщност сигурно щеше да им е все едно. Уважаваните от него читатели вероятно смятат пиянството и разврата за форма на „Качеството“.

Беше интересно да се вгледа отблизо в човек като него. В Осуего му се стори много затворен. Отдалеч такива хора изглеждат добре, но разгледаш ли ги отблизо, лъсват всички пукнатини и петна. Не беше затворен. Беше просто недодялан.

Предната вечер беше много показателна. След като изслуша безкрайните приказки на писателя на явно любимата му тема за „нищото“, Райгъл се помъчи да ги допълни с една рибарска история. Великият писател дори не благоволи да го чуе. Райгъл се опита да го предупреди да не отплава надалече сам — пак не се вслуша. И накрая го предупреди за Лайла, но той най-спокойно я покани на масата им.

Грубиян. А най-нетърпимото бе, че не го правеше нарочно. Просто такъв си му беше стилът… Почти винаги изглеждаше толкова наивен и все пак в него имаше нещо… умно, което вбесяваше. Не биваше да му позволява така да го ядосва. Всъщност какво толкова… Ако не внимаваше, щеше да се пореже с бръснача.

Разбира се, такива хора се срещаха под път и над път, но непоносимото беше, че този човек се представяше за специалист по „Качеството“, и то с главно „К“. И номерът му минаваше! Беше като нахален адвокат, който убеждава съдебните заседатели в своята версия по дело за пътнотранспортно произшествие. Спечелиш ли ги веднъж емоционално на своя страна, спечелил си и делото.

Ричард Райгъл изпразни легена, старателно го изплакна, после сгъна хавлиената кърпа и я остави на полицата да съхне.

Обади се Капела:

— Ако ще го будя, какво да му кажа за яхтата?

Райгъл се замисли за миг.

— Май е по-добре аз да разговарям с него.

Щеше да прояви тактичност. Възнамеряваше да го покани на закуска, докато писателят измърмори някакъв отказ, щеше да се разсъни и да разбере, че трябва да дръпне яхтата си.

Измит и избръснат, Ричард Райгъл се почувствува малко по-добре. Разгледа се в огледалото, докато приглаждаше косата си, после пробва вратовръзка. Стоеше му неуместно. Приличаше на Кари Грант, не вървеше да се облича прекалено официално, особено на такова място. Махна вратовръзката, разкопча яката и лекичко я разтвори. Много по-добре.

Качи се на палубата и огледа пристанището. За да стъпи на сушата, трябваше да мине по дъските, прехвърлени напречно върху изгнилите трупи и старите лодки. Щеше да е голям късмет, ако не си счупеше врата. Сигурно щеше да изгуби цял ден.

Ричард Райгъл се обърна и с изненада видя, че го наблюдават. Самият Велик писател стоеше в кабината за управление на съседната яхта.

— Здравей! — поздрави го високо Ричард Райгъл.

— Здрасти.

Лицето на съседа изглеждаше безизразно. Беше облечен в същата синя памучна риза, както вчера, със същото леке над единия джоб.

— Не очаквах да си буден толкова рано — каза Ричард Райгъл.

— Ако искаш да откараш яхтата си при дока с крана, веднага ще дръпна моята — последва отговорът на писателя.

Сигурно чете мисли, реши Райгъл и произнесе гласно:

— Може да има друга яхта на дока.

— Няма, аз проверих.

Беше в забележително добра форма след снощното изпълнение. То оставаше да не е, помисли Райгъл.

— Още е много рано — каза той. — Сигурно някой се е записал преди мен. Искаш ли да закусваме?

В същия момент се сети, че вече няма нужда да кани писателя на закуска, но беше късно.

— Звучи добре — отговори писателят. — Чакай да видя дали ще мога да събудя Лайла.

— Какво? — сепна се Ричард Райгъл. — А не, не. Нека се наспи жената. Ела само ти.

— Защо? — попита Писателят.

Ама че е недодялан. Отлично знаеше отговора.

— Защото без съмнение се виждаме за последен път — усмихна се Райгъл — и предпочитам да си побъбрим сами.

На палубата се появи Капела, тримата минаха един зад друг по дъските до брега.

Вътре в ресторанта Капела каза:

— Не е за вярване, че сме в същия ресторант.

Райгъл забеляза замлъкналия мюзикбокс в ъгъла.

— Бъди благодарен за дребните радости.

Менюто за закуска беше написано на черна дъска пред огледалото на бара. Някаква възрастна жена разговаряше през бара с трима работници, които се хранеха на масата до тях. Сигурно бе жената на снощния барман, помисли Райгъл.

Писателят бе изпаднал в обичайното си безразличие. Видимо бе разсеян, гледаше през прозореца към разбитите лодки и доковете, откъдето бяха дошли. Сигурно искаше да зърне Лайла.

— Къде си се научил да танцуваш така? — попита го Капела. — Направо ни шашна.

Разсеяното изражение на писателя изчезна.

— Защо? Гледаше ли?

— Всички гледаха — обади се Ричард Райгъл.

— Не — засмя се писателят, — не умея да танцувам.

Той изгледа въпросително и двамата.

— Много си скромен — усмихна се Райгъл. — Изуми всички… особено дамата.

Писателят им хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Ей, шегувате се.

— Може би си пийнал повече и не помниш.

Капела се изсмя, а писателят възкликна:

— Аз не бях толкова пиян.

— Не, не беше — увери го Райгъл. — Затова успя така тихо да минеш на пръсти по моята палуба в два часа.

— Извинявай — каза писателят. — Тя изпусна куфара си.

Райгъл и Капела се спогледаха.

— Куфара! — повтори Капела.

— Да — отговори писателят. — Изнесе се от яхтата, с която е пристигнала, и ще дойде с мен до Манхатън при някакви приятели.

— Я виж ти! — каза Капела и намигна на Райгъл. — Само един танц с него и вече си събират куфарите. — После се обърна към Райгъл: — Да знаех само тайната! Как, смяташ, го прави?

Ричард Райгъл се намръщи и отмести поглед. Не му допадаше насоката на разговора. Зачуди се кога най-накрая старата жена ще дойде да вземе поръчката им. Махна й да се приближи.

Жената застана до масата, той си поръча шунка с яйца, препечени филийки и портокалов сок. Останалите също поръчаха.

Докато чакаха, Райгъл каза, че приливът ще се обърне към десет часа. Посъветва писателя да изчака до девет, последния час на прилива, после колкото е възможно по-бързо да тръгне с отлива и да стигне максимално далече, преди пак да се е обърнала посоката, да акостира за през нощта и да изчака отлива към Манхатън на следващия ден. Писателят му благодари за информацията.

Почти не проговориха, докато се хранеха. Райгъл се чувствуваше неловко, притиснат до стената от този човек. У него имаше нещо, което пречеше да му говориш, не оставяше място да му кажеш каквото и да било. Сякаш живееше в друг свят и сладкодумно приказваше за Качеството.

Приключиха със закуската и Ричард Райгъл се обърна към писателя. Не му беше приятно да подхваща подобен разговор, но се чувствуваше длъжен да му каже.

— Не е моя работа с кого се събираш — почна той, — но ми се стори, че снощи изобщо не ми обърна внимание. Длъжен съм обаче да те предупредя за последен път да свалиш Лайла от яхтата си.

Писателят изглеждаше учуден.

— Нали каза, че ми трябвал екипаж.

— Но не и тя!

— Какво й е на нея?

Ето пак.

— Е, не си чак толкова наивен — рече Райгъл.

Писателят промърмори почти на себе си:

— Лайла може да се окаже по-свястна, отколкото изглежда.

— Не — възрази Ричард Райгъл, — тя е много по-лоша, отколкото изглежда.

Писателят погледна усмихнатия Капела и присви очи към Райгъл.

— Защо смяташ така?

За миг Ричард Райгъл се втренчи в лицето му. Писателят наистина беше наивен.

— Познавам Лайла Блуит от много отдавна — проговори той. — Защо просто не ми повярваш?

— Коя е тя?

— Тя е един много нещастен човек от много лошо качество — отговори Райгъл.

При думата „качество“ писателят рязко вдигна очи, сякаш му бе отправено предизвикателство. Всъщност си беше точно така.

Отмести поглед.

— Как си изкарва хляба? — попита той, за да избегне предизвикателството.

Ричард Райгъл срещна погледа на Капела и не можа да сдържи усмивката си.

— Среща се с хора като тебе, мой човек. Не са ли ти казвали, че има и такива?

Още едно предизвикателство. Писателят видимо напрегна мисълта си.

Райгъл не знаеше дали да продължава по-нататък. Всъщност нямаше смисъл. Но самодоволството на писателя, особено след снощното преживяване, го караше да не спира. Сетне все пак се отказа.

— Ако ти трябва екипаж — рече Райгъл, — защо не изчакаш няколко дни в Манхатън, Бил ще се освободи. Струва ми се, че той знае повече от вас двамата, взети заедно.

Бил кимна усмихнат.

Заприказва за пътуването до Манхатън. Маршрутът бил без отклонения. Не било зле предварително да се обадят в яхтклуба на Седемдесет и девета улица, защото дори по това време на годината трябвало да се Направи резервация на пристана. Едно октомврийско пътуване с яхтата до Чезапийк щяло много да му хареса, продължи Райгъл. Но, разбира се, нямало да му остане време.

Писателят изведнъж го прекъсна.

— Ти май не се чуваш какви ги приказваш. Откъде знаеш?

— Кое? — попита Райгъл.

— За Лайла.

— От един много близък приятел, на когото водих бракоразводното дело — отвърна Райгъл.

В паметта му изплува образът на Лайла, хванала под ръка Джим, когато влязоха в неговата кантора. Горкият Джим, помисли той.

— Твоята приятелка Лайла направо му съсипа живота! — После Райгъл добави: — Беше къде-къде по-привлекателна от сега. Много бързо се съсипва.

— Никога не си ми казвал — обади се Капела.

— Въпросът е личен — отвърна Капела. — Няма да споменавам името му, Бил, иначе ще се сетиш за кого говоря.

Райгъл се обърна със сериозно изражение към писателя.

— Никога не си виждал толкова тъжен и изоставен човек. Изгуби жена си, децата си, повечето приятели, репутацията му се провали. Наложи се да напусне банката, където го чакаше многообещаваща кариера — всъщност готвеха го за вицепрезидент. В края на краищата трябваше да си смени работата. Но като познавам президента на банката, страхувам се, че го е вписал в документите му, и Джим ще трябва да се прости с кариерата си. Нито един управителен съвет няма да го издигне на длъжността, която заслужава.

— Много лошо наистина — каза писателят и сведе очи.

— Нямаше как — продължи Ричард Райгъл, — кой ще повери милиони долари на човек, който не се владее достатъчно, за да се опази от една нищо и никаква кръчмарска курва.

Ново предизвикателство. Този път изражението на писателя стана по-сурово. Изглежда, щеше да го преглътне.

— Кой беше виновен? — заинтересува се той.

— За кое? — попита Ричард Райгъл.

— Лайла ли беше виновна за нещастието на твоя приятел или жена му, или така наречените му приятели и началниците в банката? Кой всъщност?

— Не те разбирам — каза Ричард Райгъл.

— Нейната любов ли беше виновна или тяхната омраза?

— Не бих го нарекъл любов.

— А би ли нарекъл тяхното омраза? Какво точно е направил той на тях, за да го намразят?

— Е, сега вече не си наивен — отговори Ричард Райгъл, — сега нарочно се правиш на глупак. Да не искаш да ми кажеш, че жена му не е имала право да се ядоса?

Писателят се замисли, после рече:

— Не зная, но нещо в тази история не пасва.

— Прав си — съгласи се Ричард Райгъл.

— Винаги нещо не пасва, логично погледнато — продължи писателят. — Как е възможно една любов, която не наранява никого, да е толкова лоша?… Помисли. Кой е бил наранен?

Ричард Райгъл помълча, преди да възрази:

— То не беше любов. Лайла Блуит не знае какво е да обичаш. Беше измама. — Гневът му растеше: — Толкова пъти съм чувал думата „любов“ от устата на хора, които нямат понятие какво означава тя.

Още помнеше жената на Джим в кантората. Беше закрила очи с ръце и се мъчеше отчаяно да говори със спокоен глас. Ето това беше любов.

— Нека използуваме друга дума, „чест“ — каза Райгъл. — Човекът, за когото говорим, опозори честта на жена си, честта на децата си, на всички, които му имаха доверие, включително и на себе си. Хората простиха слабостта му, но загубиха уважението си към него и това сложи край на възможностите да заема отговорна длъжност.

— Но Лайла не е проявила слабост. Тя е знаела какво прави. Писателят го гледаше втренчено, сякаш изумено.

— Не зная подробности от семейния ти живот, мой човек, но те предупреждавам, че ако не внимаваш, покрай нея ще ти се случи същото. — Помисли малко и добави: — Ако вече не се е случило.

Райгъл погледна писателя, за да види ефекта от думите си. Нямаше никаква промяна в изражението му. Явно нищо не можеше да пробие дебелата броня.

— Но кого е наранила тя? — попита Капела.

Райгъл изгледа Бил смаяно. И той ли? Смяташе Капела за по-разумен. Такива бяха времената.

— Все още някои от нас — обърна се той пак към писателя — не възприемат хедонистичната ти философия на „Качеството“.

— Само зададох въпрос — каза писателят.

— Но този въпрос изразява определена позиция — отвърна Ричард Райгъл, — а точно тази позиция е отвратителна за някои хора, включително и за мен.

— Все още не разбирам защо.

Божичко, беше нетърпим.

— Добре, ще ти кажа защо. Ще ме изслушаш ли?

— Естествено.

— Не, сериозно?

Писателят не отвърна.

— В книгата си казваш, че всеки знае и е съгласен с това, какво представлява „Качеството“. Но всъщност не си прав! Отказваш да дадеш определение на „Качеството“ и така предотвратяваш всякакви спорове по темата. Твърдиш, че „диалектиците“, които я дискутират, са мошеници. Предполагам, че тук включваш и адвокатите. Много хубаво. Внимателно връзваш ръцете и краката на критиците си, за да не ти се противопоставят, хвърляш кал по репутацията им и после казваш: „Добре, хайде излезте да се бием.“ Много смело. Много смело, няма що!

— Може ли да изляза да се бия? — попита писателят. — Точните ми думи са, че няма единодушно мнение що е Качество, но несъгласието се отнася само до предметите, на които според различните хора то е присъщо.

— И каква е разликата?

— Качеството, по което има единодушие, е първоизточник на всичко. Предметите, за които хората спорят, са преходни.

О, Господи, какъв умен разговор, помисли Ричард Райгъл.

— Какъв „първоизточник на всичко“? Мнозина от нас преживяват и без този първоизточник, изглежда, за него можеш да говориш само ти. Повечето хора предпочитат да се придържат към добрите старомодни преходни предмети. Впрочем как поддържаш връзка с прекрасния „първоизточник на всичко“? Да не би да имаш специално радио? А? Как се свързваш?

Писателят не каза нищо.

— Чакам да чуя — настоя Ричард Райгъл. — Как поддържаш връзка с Качеството?

Писателят продължаваше да мълчи.

Ричард Райгъл усети внезапно облекчение. Почувствува се много по-добре, отколкото цялата сутрин. Най-накрая бе успял да му каже нещо.

— Има отговори — най-после продума писателят, — но не смятам тази сутрин да ги споделям с теб.

Нямаше да се отърве така леко.

— Тогава да ти задам един по-лесен въпрос — каза Ричард Райгъл. — Нали поддържаш връзка с „първоизточника на всичко“?

— Да — потвърди писателят. — Ти също, но просто не го осъзнаваш.

— Е, старая се, но ще трябва мъничко да ми помогнеш. Нали освен другото „първоизточникът на всичко“ ти казва кое е добро и кое — лошо. Така ли е?

— Да — отвърна писателят.

— Добре, дотук говорим доста общо, сега имам един конкретен въпрос: този първоизточник на всичко, създателят на Небето и Земята, предаде ли ти по радиото нощес в два часа, че жената, с която двамата се спъвате по моята палуба, е Ангел на Качеството?

— Какво? — попита писателят.

— Ще повторя — рече Ричард Райгъл. — Каза ли ти Бог, че госпожица Лайла М. Блуит от Рочестър, щата Ню Йорк, с която се спънахте на моята палуба в два часа през нощта, е Качеството?

— Какъв Бог?

— Остави Бога. Ти убеден ли си, че госпожица Лайла М. Блуит е Жена с Качество?

— Да.

Ричард Райгъл млъкна. Не бе очаквал такъв отговор.

Възможно ли бе Великият писател да е наистина толкова глупав?… Може би криеше нещо… Ричард Райгъл изчака, но не последва нищо повече.

— Е — каза той след дълга пауза, — Великият първоизточник на Всичко май ни готви изненади тия дни. — Наведе се и тържествено се обърна към Великия писател: — Много те моля в бъдеще да обмислиш дали „Великият първоизточник на всичко“, който разговаря само с тебе, но не и с мен, не е, както много други твои идеи, само плод на богатото ти въображение, фантазия, която ти позволява да оправдаеш всяко свое действие като дадено от Бога. Неопределеното „Качество“ ми се вижда много опасна стока. От него са направени глупаците и фанатиците.

Изчака да види няма ли писателят да се изуми, да запремига, да пребледнее, да се вбеси, да излезе или да даде някакъв признак на поражение, но той сякаш само потъна в обичайната си отчужденост.

Наистина не играе, помисли Ричард Райгъл. Нищо. Цялата му защита на „Качеството“ пропадна.

Чак когато възрастната жена дойде да прибере чиниите, писателят попита:

— Успяваш ли да се справяш без Качеството?

Не може да се защити, реши Ричард Райгъл, и сега иска да подложи мен на кръстосан разпит. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време.

— Не, не напълно — отговори Райгъл.

— Как тогава го дефинираш?

Ричард Райгъл се намести на стола.

— Първо, не съществува качество, откъснато от преживяното. Толкова години съм се справял без него, сигурен съм, че ще продължа все така без никакви проблеми.

— Не съм казвал, че качеството е откъснато от преживяното — прекъсна го писателят.

— Нали поиска да дам определение на качеството — ядоса се Ричард Райгъл — и аз почнах. Защо не ме оставиш да се доизкажа?

— Добре.

— Според мен качеството винаги е свързано с възприемането на конкретни неща, но ако ме питаш кои от тях притежават качество и кои не, ще се затрудня да отговоря, без да изброявам. Бих казал обаче най-общо и с много уговорки, че качество има в ценностите, които съм усвоил още в детството, с които съм израсъл, използувал съм цял живот и винаги съм одобрявал. Същите ценностите споделят личните ми приятели, семейството, колегите юристи и други познати. Понеже вярваме в общи ценности, ние сме в състояние да бъдем морални един към друг. В юридическата практика — продължи той — се сблъскваме с немалко хора, които не споделят традиционните морални ценности, но усещат кое е добро и кое лошо по пътя на самостоятелната преценка. Звучи ли ти познато?

Писателят кимна. Така де! Едва ли можеше да направи друго.

— Е, измислили сме име за такива хора — каза Райгъл. — Наричаме ги престъпници.

Писателят го погледна така, сякаш искаше пак да го прекъсне, но Райгъл с жест го накара да замълчи.

— Можеш да възразиш както мнозина, че ценностите на обществото и произтичащите от тях закони са изцяло погрешни. Не е изключено. Законите на страната ти гарантират правото да поддържаш подобно мнение. Нещо повече, законът ти дава политически и съдебни средства за промяна на „лошите“ закони на обществото. Но докато тези средства съществуват и законите остават непроменени, ти, Лайла или който да било нямате право да постъпвате както ви харесва, без да се съобразявате с останалите, и да решавате кое притежава „Качество“ и кое не. Вие сте морално и правно задължени да се подчинявате на същите правила, както всички други. Едно от нещата, които най-много ме ядосаха в книгата ти — не спираше Райгъл, — е появата й точно в момент, когато толкова много млади хора из цялата страна поставят себе си над закона с престъпни деяния — фалшификатори, подпалвачи, политически предатели, революционери и дори убийци — и се оправдават, че единствени те виждат дадената от Бога истина, за която останалите са слепи. Посветил си цели глави на начините за запазване на основната форма на мотоциклета, а не казваш нито дума как да се запази основната форма на обществото. Сигурно книгата ти е имала голям успех сред някои радикали и култови групи, които търсят точно такива неща. Те търсят всякакви оправдания за безотговорните си постъпки. И ти ги подкрепяш. Насърчаваш ги. — Гласът му ставаше все по-гневен. — Не се съмнявам, че намеренията ти са били добри, но въпреки всичко си вършил работата на сатаната.

Той се облегна назад. Писателят изглеждаше изумен. Добре. Капела също изглеждаше сериозен. Хубаво. Бил беше свястно момче. Онези радикално настроени интелектуалци понякога завладяват хората на неговата възраст и им пълнят главите с приумиците си, а те вярват, защото не са достатъчно зрели да преценят какво всъщност представлява светът. Но за Бил Капела Райгъл хранеше надежди.

— Не съм вършил работата на сатаната — възпротиви се писателят.

— Стараеш се да правиш онова, което притежава „качество“, нали?

— Да — потвърди писателят.

— Ето виждаш ли какво става, когато се забъркваш с думи, които звучат чудесно, но никой не може да определи? Затова имаме закони — да определят що е качество. Дефинициите може да не са достатъчно съвършени за твоя вкус, но те уверявам, че с тях е много по-добре, отколкото да оставиш всеки да прави каквото му хрумне. Всички знаем до какво води другото.

Писателят изглеждаше объркан, Капела — слисан. Ричард Райгъл беше доволен. Най-накрая успя да изложи тезата си, а това винаги му доставяше удоволствие, дори да не получаваше хонорар. Точно за това го биваше. Може би трябваше да напише книга за качеството и да обясни какво всъщност представлява то.

— Я ми кажи — настоя той, — наистина ли искрено вярваш, че Лайла Блуит притежава качество?

Писателят дълго мисли, после каза:

— Да.

— А защо просто не се помъчиш да ни обясниш откъде ти хрумна, че Лайла притежава качество. Можеш ли?

— Не, едва ли.

— Защо?

— Прекалено трудно е.

Ричард Райгъл не очакваше такъв отговор. Разбра, че е време да прекрати разговора и да тръгне.

— Добре — изрече той с примирителен тон, — сигурно има нещо, което не разбирам.

— Така ми се струва — съгласи се писателят.

Гласът му беше като на болен. Много дълго бе плавал сам. Ричард Райгъл пак погледна часовника си. Беше време да тръгват.

— Едно последно нещо — каза той, — надявам се да го приемеш като повод за размисъл, не като лична обида. Снощи, а и в Осуего забелязах, че си един от най-саможивите хора, които съм срещал. Мен ако питаш, ще си останеш такъв, освен ако не намериш някакъв начин да разбереш ценностите на окръжаващите и не се приобщиш към тях. Другите хора също имат значение. Трябва да го разбереш.

— Разбирам го… — започна писателят, но на Райгъл му стана ясно, че не е така.

— Трябва да вървим — обърна се той към Капела и стана от масата. Приближи до бара, плати сметката и настигна писателя на вратата. — Изненадан съм, че сега ме изслуша — каза Ричард Райгъл, докато се връщаха при яхтите. — Не мислех, че си способен на такова нещо.

Когато яхтите се появиха пред погледите им, те видяха, че Лайла е застанала на палубата. Тя им помаха. Тримата отвърнаха на поздрава.

7.

В Кингстън яхтата на Федър приличаше на привързан с въже дом със съседи — дока и пристанището. Но тук на открито, в реката „съседите“ бяха изчезнали и домът под палубата не беше нищо повече от склад, където най-важното бе предметите да не се разместват и чупят, когато яхтата се накланяше под напора на вятъра. Сега на палубата вниманието на Федър бе погълнато от формата на платната, посоката на вятъра, течението на реката, сгънатата до него карта с обозначения на извивките, фаровете и поредицата червени и зелени шамандури по маршрута към океана. Реката изглеждаше кафява от наносите, в нея плаваха множество отломки, ала той можеше да ги избегне. Духаше приятен бриз, но поривите и отклоненията в посоката му вероятно се дължаха на контура на речната долина.

Федър се чувствуваше потиснат. Райгъл наистина го беше поставил натясно. Сигурно някой ден щеше да стане достатъчно дебелокож, за да не се трогва от такива като него, но все още не беше така. Беше си внушил, че яхтата осигурява уединение, мир и спокойствие и мислите могат да текат свободно, без някой да ги прекъсва. Оказа се, че е сбъркал. Поела на път, яхтата означаваше низ от непрекъснати опасности, които не ти оставят време да мислиш за нищо друго освен за моментните потребности. А яхтата на котва до кея представляваше магнит, който неудържимо привлича за разговор всеки случаен минувач.

Беше се примирил и когато се запозна с Райгъл, реши, че той е само един от стотиците срещнати по време на пътуването, които днес са тук, утре ги няма. Лайла принадлежеше към същата категория… много можеше да се говори за скитническия живот, където човек никога не знае с кого ще се сблъска или с кого ще спи следващата нощ.

Най-много го потискаше глупавият начин, по който бе допуснал Райгъл да го нападне. Сигурно го покани на закуска, колкото да произнесе малката си проповед. Сега Федър дни наред щеше да размишлява, да си повтаря всичко казано, да възстановява разговора дума по дума, да измисля безупречни отговори, които е можело да каже.

Отсреща приближаваше катерче. При разминаването кърмчията му помаха отвътре, Федър отвърна на поздрава.

Времето се оказа по-хубаво, отколкото очакваше. Вчерашният остър северняк затихваше. Може би щеше да задуха топъл югозападен вятър и да донесе хубаво време няколко дни. Тук реката се разширяваше и течението щеше да го носи почти през целия ден. Денят щеше да е приятен, ако не беше сутрешната случка.

Федър остана с чувство на огромно объркване и умора, все едно, че се връщаше в изходните позиции — в такива случаи си мислиш, че си постигнал голям напредък, и изведнъж някой ти задава въпрос, който те връща там, откъдето си тръгнал. Даже не му се мислеше за случката.

Има най-различни хора, които като Райгъл създават проблеми, помисли той, но най-неприятни са онези, които се пишат моралисти. За тях нравствеността е безплатна. Преливат от идеи как другите да станат по-добри, без това да струва на тях самите каквото и да било. Има и егоистичен елемент. Прибягват до нравствеността, за да накарат останалите да изпитват чувство на малоценност, а те да се правят на велики. Няма значение какъв е нравственият им кодекс — религиозен, политически, расистки, капиталистически, феминистки, хипарски — те остават неизменни. Нравствените кодекси се променят, но подлостта и егоизмът са неизменни.

Най-лошото беше, че подлостта сама по себе си не обясняваше изцяло тазсутрешната случка. Имаше и още нещо. Защо Райгъл се беше загрижил за морала толкова рано сутринта? Не звучеше убедително… Поне за адвокат яхтмен като него. Нито пък за двайсети век. Някой адвокат от църковното настоятелство би могъл да говори така през осемдесетте години на миналия век, но не и сега. Приказките на Райгъл за свещения дълг, дома и семейството бяха излезли от мода преди петдесет години. Ала не това вбесяваше Райгъл. За кой дявол човек като него е тръгнал да чете лекции за морала… в осем часа сутринта, моля ви се… по време на отпуската си.

Дори не беше неделя.

Много странно…

Вбесяваше го нещо друго. Райгъл се мъчеше да хване Федър в стария капан на сексуалния морал. Ако Федър кажеше, че Лайла притежава Качество, щеше да излезе, че сексът е Качество, а не беше така. Но кажеше ли, че Лайла не притежава Качество, щеше да последва въпросът: „Тогава защо спа с нея?“ Старият като света капан на вината. Ако не си падаш по Лайла, ти си превзет лицемер. Ако пък си падаш, значи си дърт мръсник. Каквото и да направиш, все си виновен и трябва да се засрамиш. Капанът съществува най-малко още от Райската градина.

По склона оттатък скалата над водата се виждаше широка морава, която стигаше до горичка, отчасти прикрила голяма къща във викториански стил от края на миналия век. Моравата пак изглеждаше запустяла, необитавана, същата, както я бе видял вчера. По нея не играеха деца или животни.

Отново му направи впечатление, че старата долина на река Хъдзън прилича много на пейзажите, рисувани по тези места преди повече от сто години. Бреговете бяха стръмни, обрасли с гъсти гори и придаваха на реката тих и спокоен вид. На пръв поглед нищо не се беше променило от дълго време. Още откакто навлезе в системата от канали на езерото Ери, Федър забеляза как всичко наоколо изглежда по-старо и по-уморено. Сега усещането беше още по-силно.

Преди стотици години тези стари водни пътища са били единствените маршрути за пътуване из континента. Отначало Федър се чудеше защо яхтата му винаги спира в най-старата част на всеки град, където пристигне, после разбра, че градът е бил построен именно защото там са спирали малките плавателни съдове.

Сега в някогашните оживени и важни пристанища по реките и езерата се долавяше тъга. Преди да се наложат железниците, река Хъдзън и системата от канали на езерото Ери са били основните водни пътища към Големите езера и Запада. Сега обаче по реката не минаваше почти нищо, само от време на време по някой шлеп с петрол. Тя бе почти изоставена.

Дойдеше ли в източните щати, винаги го обземаше потиснатост, но старостта и запустялостта не бяха единствените причини. Федър бе роден в Средния запад и споделяше предразсъдъците на хората от своя край спрямо източната част на страната. Не му харесваше тукашното подчертано разслоение. Богатите тук изглеждаха по-богати, а бедните — по-бедни. И още по-лошо, всички се държаха така, сякаш това е в реда на нещата. Бяха се примирили. Нямаше никакви признаци, че нещо ще се промени.

В щат като Минесота или Уискънсин човек може да е беден и пак да запази достойнство, ако се труди усилено, живее сравнително чисто и мисли за бъдещето. Докато тук, в Ню Йорк, когато си беден, ти си беден и толкова. Това значи, че си никой. Наистина никой. Ако пък си богат, наистина си някой. Това като че обясняваше деветдесет и пет на сто от всичко, което се случваше в тази част от страната.

Може би го забелязваше, защото мислеше за индианците. Някои разлики са просто между града и селото, а Изтокът е предимно градски. Но други различия отразяват също европейските ценности. Всеки път, когато идваше насам, Федър усещаше как хората стават по-официални, по-затворени и… хитри. Използвачи. Европейци. И освен това дребнави и стиснати.

Там, на Запад, индианците се шегуват, че вождът е най-бедният човек в племето. Всеки изпаднал в нужда се обръща към него и според индианския нравствен кодекс — „щедростта на граничните територии“, вождът е длъжен да помогне. Федър не смяташе, че по реката съществува нещо подобно. Представяше си как непознат моряк спира край голяма къща в стил Астор и казва: „Видях, че свети, и реших да се отбия просто да поздравя.“ Икономът нямаше да го пусне вътре. Щяха да се ужасят от нахалството му. А на Запад сигурно биха се почувствували задължени да го поканят да влезе.

Тук нещата вървяха от зле по-зле. Богатите ставаха все по-безочливи, бедните — все по-мръсни, докато най-накрая се стигнеше до Ню Йорк. Побъркани бездомници киснеха над решетките на отдушниците и в същото време милиардери с техните придружители ги подминаваха, за да се качат в лимузините си. И всички сякаш приемаха положението за нормално.

Странното е, че именно в тази долина е най-лошо. Оттатък във Върмонт или Масачузетс не бие толкова на очи. Федър не знаеше как да си го обясни. Сигурно имаше някакви исторически причини.

Нова Англия е заселена с емигранти по съвсем различен начин. Ето обяснението. Някога Нова Англия е била едно голямо семейство само от бели, англосаксонци, протестанти, докато в долината никой не се е задържал за дълго. Холандци, англичани, французи, германци, ирландци — често враждуващи помежду си. Затова още от самото начало се е наложила агресивна, експлоататорска атмосфера. Може би в Нова Англия класовите различия и експлоатацията са били същите, може да са били дори още по-големи, но са ги притъпявали, за да запазят семейството. Тук с тях открито са парадирали. Точно това представляваха „дворците по Хъдзън“ — открито перчене с богатството.

Струваше му се, че част от сутрешната „нравственост“ на Райгъл също произтича от духа на източните щати.

… Не, не. Имаше нещо друго. Ако беше истински човек от източните щати, той щеше просто да премълчи и да се отдръпне. Защо му трябваше да се забърква? Нямаше никаква нужда. Но той беше ядосан.

… Сигурно имаше някаква връзка с известността.

Щом станеш известен, на някои хора им доставя удоволствие да ти се нахвърлят и ти не можеш да направиш почти нищо. Цяло лято Федър не го беше преживявал — някой изведнъж да скача срещу теб ни в клин, ни в ръкав, само защото смята, че си знаменитост. Вероятно това беше обяснението. В миналото му се бе случвало обикновено по приеми, когато хората са пийнали малко повечко. Но никога на закуска.

Най-често човек застава нащрек, когато почнат да го обсипват с похвали. Тогава става ясно, че хората са си изградили някакъв фалшив образ. Така беше и с Райгъл в Осуего, но то се случи толкова отдавна, че Федър го беше забравил.

Въпросът с известността също представляваше отделно явление, свързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско — в един миг да направиш от някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.

Ето как се стига до напрежението, напрежението на ръководителите в деловите кръгове — най-спокойните, усмихнати и предразполагащи хора в света, които същевременно се съсипват да победят конкуренцията и да вървят напред. Всеки иска децата му да бъдат отличниците на випуска, но никой не бива да е по-добър от останалите. Най-слабият ученик в класа се измъчва от чувство на вина, мрази се и си мисли: „Не е честно! Всички са равни!“ После знаменитостта, Джон Ленън, пристъпва да му даде автограф. Това е краят на знаменитостта, на Джон Ленън.

Призрачно. Докато си знаменитост, не забелязваш колко призрачно е всичко. Обичат те, защото си това, което искат да бъдеш, но те мразят, защото си това, което те не са. Винаги съществува подобно двойствено отношение към знаменитостта, никога не е ясно какво те чака в следващия миг. Така се получи и с Райгъл. Първо се усмихваше, защото си въобразяваше, че говори с някоя важна клечка, и това задоволяваше европейските му нагласи, но сега е бесен, защото смята, че важната клечка се държи надуто или нещо такова.

Някогашните индианци са знаели как да се справят. Просто са се освобождавали от всичко, което някой би пожелал. Не са притежавали нищо, обличали се в дрипи, поне някои от тях. Не са се самоизтъкали, отстъпвали са и са оставяли аристократите, егалитаристите, подмазвачите и убийците да ги смятат за нищожества. Така са се усъвършенствували, без да изпитват тъгата на знаменитостта.

Яхтата беше подходяща за целта. Когато се движиш по старите, изоставени водни пътища, можеш да общуваш с хората непосредствено, без да се намесва въпросът за известността. Райгъл беше чиста случайност.

От кабината долетя някакъв шум. Федър помисли, че нещо е паднало. После се сети за пътничката. Сигурно се обличаше или нещо подобно.

— На тази яхта няма нищо за ядене — дочу гласа на Лайла.

— Тук долу има нещичко — отговори той.

— Не, няма.

В отвора на люка се появи лицето й. Беше войнствено настроена. По-добре да не й признава, че вече е закусвал.

Тя изглеждаше различно. По-зле. Не беше сресана. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Изглеждаше много по-стара от снощи.

— Не си търсила както трябва — каза Федър. — Погледни в хладилния шкаф.

— Той пък къде е?

— Големия дървен капак с халката там, до стълба.

Лицето й пак изчезна, отдолу се чу как тя тършува.

— Май има нещо на дъното — извика Лайла. — Три месни консерви и буркан фъстъчено масло. Бурканът е почти празен… Това е всичко. Няма яйца, няма бекон, няма нищо…

— Е, в момента плаваме — обясни Федър. — Трябва да използуваме попътното течение, иначе ще изгубим цял ден. Довечера ще хапнем добре.

— Довечера ли?

— Да — потвърди той.

Долови мърморенето й: „Фъстъчено масло и солено месо… Толкова ли нямаш нищо?… А, ето, половин шоколад.“ После изпъшка: „Уф!“

— Какво има?

— Развален е. Има вкус на гранясало… Ами кафе? Имаш ли кафе? — Гласът й звучеше умолително.

— Да. Ела тук горе и поеми руля, а аз ще направя кафе.

Докато тя се измъкваше от люка, Федър забеляза, че е облечена с бяла, плътно прилепнала тениска с едри червени букви „ЛЮБОВ“.

Лайла улови погледа му и каза:

— Пак летни дрехи. Времето е доста хубаво.

— Сигурен съм, че вчера изобщо не си очаквала да се оправи.

— Никога не зная какво ще се случи по-нататък — отговори тя. — Мислех, че ще закусвам.

Седна срещу него. Буквите „ЛЮБОВ“ предизвикателно се разместиха в различни посоки.

— Знаеш ли как се управлява яхта? — попита той.

— Разбира се.

— Тогава се придържай вдясно от онази червена шамандура.

Посочи я, за да е сигурен, че Лайла няма да сбърка. После се изправи, прекрачи ръба на люка и слезе долу в кабината.

Започна да рови из кутиите за храна, но след малко се убеди, че тя е права, наистина в яхтата нямаше нищо за ядене. Не допускаше, че запасите са привършили. Намери кутия солени бисквити, пълна до една трета.

— Искаш ли солени бисквити и кафе? — извика той.

Никакъв отговор.

Пак опита.

— С фъстъчено масло… нещо като „континентална закуска“.

След малко чу гласа й.

— Добре.

Федър разхлаби придържащите пръстени на печката, за да я изравни, после взе от полицата пропанова запалка, да затопли керосиновата горелка на печката.

Горелката му създаваше много неприятности. Имаше крехки месингови вентили на дръжки с размер на брава, което означаваше, че едно нормално завъртане поврежда целия механизъм.

— Кога ще стигнем някъде? — попита Лайла.

— Не можем да спрем. Обясних ти вече. Ако спрем, ще излезем от течението и ще се въртим около Уест Пойнт.

Не беше сигурен дали й е ясно, че течението на реката се обръща два пъти дневно.

— Райгъл казва, че имало пристан при Найак — добави той, — а оттам лесно се стигало до Манхатън. Искам последната отсечка да е къса… Да оставя известен резерв… Нямам представа как е нататък.

С клечка кибрит запали пропановата запалка и насочи пламъка странично към горелката, та да я затопли и керосинът да започне да се изпарява. Тези печки не работеха с течен керосин, само с газ.

— Ричард ще бъде ли там? — попита Лайла.

— Къде?

— Където ще спрем.

— Съмнявам се — отвърна Федър. — Всъщност сигурен съм, че няма да бъде там.

Горелката се нажежи до червено от пропановата запалка, Федър завъртя скърцащата ръчка. Появи се горещ син пламък. Той затвори запалката и я остави на полицата, така че нагорещеният край да не докосва нищо. Напълни чайника на кухненската мивка и го сложи над горелката.

— Откога го познаваш? — заинтересува се Лайла.

— Кого?

— Ричард.

— Отдавна.

— Защо говориш така?

— Не искам да се преструвам — отвърна Федър.

— Ти си самотник, нали? — каза Лайла. — Като мен.

Той се изкачи до половината на стълбата да види дали Лайла се придържа към курса. Всичко беше наред.

— Сигурно е приятно да си имаш такава яхта — каза тя. — Никой не ти нарежда какво да правиш. Просто си пътуваш.

— Да.

За пръв път я виждаше да се усмихва.

— Съжалявам за закуската — каза той. — Бяхме спрели на работен док. Бяхме точно до крана. Трябваше да тръгнем, да не би да решат да го пуснат.

Кафето стана готово, той го изнесе горе, седна срещу Лайла и пое лоста на кормилото.

— Тук е хубаво — отбеляза Лайла. — Последната яхта, с която пътувах, беше претъпкана. Всички си пречеха.

— Тук няма такъв проблем — увери я Федър.

— Винаги ли плаваш сам?

— Понякога сам, понякога с приятели.

— Женен си, нали?

— Разделени сме.

— Знаех си — каза Лайла. — И то отскоро.

— Откъде знаеш?

— Защото на яхтата ти няма нищо за ядене. Истинските ергени винаги си готвят. Те не държат само месни консерви в хладилния шкаф.

— Като стигнем до Найак, ще изядем най-големите пържоли в града.

— Къде е Найак?

— Съвсем близо до Манхатън, от страната на Ню Джързи. Оттам остават само няколко мили.

— Добре.

— Имаш ли много познати в Ню Йорк?

— Да — отвърна тя, — много.

— Живяла ли си там?

— Да.

— И с какво се занимаваше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Работех.

— Къде?

— На най-различни места.

— Какви по-точно?

— Като секретарка.

— Аха.

Отговорът й изчерпваше темата. Не му се слушаше как е пишела на машина.

Помъчи се да се сети за нещо друго. Не го биваше за празни приказки. Открай време. Защо Дюзънбъри не беше тук! Пак се получаваше като в резервата.

— Харесва ли ти Ню Йорк? — попита Федър.

— Да.

— Защо?

— Хората са много дружелюбни.

Дали не го вземаше на подбив? Не, лицето й не издаваше нищо подобно. Беше безизразно. Сякаш никога не бе стъпвала в Ню Йорк.

— Къде живееше? — заинтересува се той.

— В западната част, след Четирийсета улица.

Федър я изчака да продължи, но тя не добави нищо. Очевидно беше приключила. Ама че бъбрица! По-зле от индианците.

Каква промяна от снощи! Озарението беше изчезнало. Само едно безизразно лице с поглед, втренчен напред, без да е насочен към нищо конкретно.

Загледа се в нея.

Все пак лицето й не беше зло. Не беше от лошо качество. Човек можеше дори да го намери за хубаво, ако поискаше.

Главата й е широка, помисли той. Специалистът по физическа антропология би я нарекъл „брахицефален тип“. Вероятно саксонска глава, ако се съди по името й. Глава на обикновен простосмъртен от неблагородно потекло, на средновековен йомен, на човек, който се бие със сопа, готов да се нацупи. Но не и на злобен човек.

Очите й някак не подхождаха. Лицето, тялото, говорът и постъпките й издаваха твърдост и готовност на всичко, но очите й с открития поглед бяха съвсем различни, като на уплашено дете, което поглежда нагоре от дъното на кладенец. Изобщо не подхождаха.

Долината беше красива, великолепна, денят бе прекрасен, а Лайла дори не ги забелязваше. Федър се чудеше защо изобщо е тръгнала да пътува по реката. Предполагаше, че раздялата с хората от предишната яхта я потиска, но не желаеше да подпитва.

— Разбираш ли се с Ричард Райгъл?

Лайла сякаш се сепна.

— Откъде реши, че не се разбирам с него? — попита тя.

— Снощи, като влезе в кръчмата, той ти каза да затвориш вратата, помниш ли? Ти я тръшна и му извика: „Така става ли?“ Останах с впечатлението, че се познавате и сте сърдити.

— Познавам го — каза Лайла. — Имаме някои общи познати.

— А защо ти беше толкова ядосан?

— Не ми е бил ядосан. Той така си говори.

— Защо?

— Не зная — каза Лайла и след дълго мълчание добави: — Той е на настроения. В един момент е приятелски разположен, в следващия миг се държи иначе. Просто си е такъв.

Щом знае толкова за него, значи го познава много добре, помисли Федър. Очевидно тя не споделяше всичко, но казаното звучеше правдоподобно. То обясняваше сутрешните нападки на Райгъл по неочакван за Федър начин. Райгъл беше просто опак и особняк и нападаше хората без никакво обяснение.

Все пак нещо му подсказваше да не приема и това обяснение. Имаше и по-добър вариант. Само че още не го беше чул. Казаното не обясняваше защо Райгъл се нахвърля срещу нея, а тя явно го защитава. Обикновено когато един човек мрази друг, чувството е взаимно.

— Как се отнасят към Райгъл в Рочестър? — попита Федър.

— Какво имаш предвид?

— Хората харесват ли го?

— Да, популярен е — отговори Лайла.

— Въпреки че е на настроения и се нахвърля на хора, които не са му сторили нищо?

Лайла се намръщи.

— Можеш ли да твърдиш, че той е много „морален“ човек? — продължаваше Федър.

— Не, не бих казала — отвърна Лайла. — Както всички останали. — Тя видимо се ядоса. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Питай него! Нали е твой приятел?

Федър обясни:

— Държа се ужасно раздразнително, морализаторски и проповеднически сутринта и си помислих, че след като го познаваш толкова добре, можеш да ми кажеш защо.

— Ричард?

— Май не одобрява, че бях с теб снощи.

— Кога си разговарял с него?

— Тази сутрин. Говорихме, преди да тръгнем с яхтата.

— Не е негова работа какво правя — заяви Лайла.

— Тогава защо вдигна толкова шум?

— Обясних ти вече, такъв си е. На настроения. Освен това обича да съветва хората как да постъпват.

— Но ти каза, че не е особено морален. Откъде-накъде ще държи на нравствеността?

— Не знам. Наследил го е от майка си. Във всяко отношение е като майка си. Даже понякога говори като нея. Но не го прави нарочно. Просто е на настроения.

— Ами какво…

В сините очи на Лайла проблесна гневно пламъче.

— Какво толкова си заразпитвал за него? — разсърди се тя. — Като че ли искаш да му направиш нещо. Не ми харесват въпросите ти. Не желая да ги слушам. Мислех си, че ти е приятел.

Стисна челюсти и лицевите й мускули се напрегнаха. Извърна лице и се загледа надолу към фалшборда във водата.

На брега мина влак, вероятно поел за Олбъни. Изтрещя и изчезна в северна посока. Федър не знаеше, че оттам минава железница.

Какво още не беше забелязал? Имаше чувството, че много неща. „Тайни“ — бе казал Райгъл. Забранени неща. Оттук започваше Атлантическото крайбрежие — цяла нова култура.

Федър видя още една къща като предишната. Тази беше от сив камък, толкова мрачна и потискаща, че приличаше на декор за голяма историческа трагедия. Поредният тузар от източните щати, помисли Федър. Или негови наследници… или може би техните кредитори.

Разгледа къщата. Тя се издигаше над огромна морава. Всичко беше подредено. Листата бяха събрани с гребло, тревата бе окосена. Дори дърветата бяха внимателно посадени на достатъчно разстояние едно от друго и грижливо подкастрени. Личеше ръката на послушен градинар, търпеливо посветил на работата целия си живот.

Лайла се изправи и каза, че иска да се измие. Изглеждаше ядосана, но Федър не знаеше как да постъпи. Обясни и как да изпомпа вода за миене, тя взе празната кутия от солените бисквити и чашата и пристъпи в люка.

На половината път по стълбата надолу се обърна към него и каза:

— Дай чашата, ще я измия.

Никакъв израз. Той й подаде чашата и тя изчезна.

Непрекъснато обръщаше поглед към издигащата се над дърветата къща, докато яхтата се отдалечаваше. Беше огромна, сива, овехтяла и някак страшна. Явно са знаели как да въздействуват на духа.

Взе бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. В малката дъбова горичка до брега нямаше никого, но се виждаха боядисани в бяло столове около бяла маса. От извитите форми заключи, че са направени от ковано желязо. Нещо в тях предаваше атмосферата на цялото място. Крехки, студени и неудобни. Точно такъв беше викторианският дух — цяло светоусещане. Наричаха го „Качество“. Европейско качество. Изпълнено със съзнание за общественото положение и протокола.

Усещането беше същото както при проповедта на Райгъл тази сутрин. Общественият модел, породил лекцията за нравствеността и създал тези къщи, беше един и същ. Той беше характерен не само за източните щати, беше викториански. Федър не бе обръщал особено внимание на този фактор, но нямаше никакво съмнение, че се проявява в къщите, в моравите и мебелите от ковано желязо.

Сети се за една преподавателка от последния курс, професор Алис Тайлър с побелелите коси. В началото на първата си лекция за викторианците тя заяви: „Направо ненавиждам да преподавам този период от американската история.“ Когато я запитаха защо, отвърна: „Толкова е потискащ!“

Викторианците в Америка, обясни тя, са били новобогаташи, които нямали представа какво да правят с внезапното си богатство и благоденствие. Най-потискаща била грозната им недодяланост — недодялаността на човек, прекрачил собствения си кодекс за самоконтрол.

Те не знаели как да се отнасят към парите. Това бил техният проблем. Дължал се отчасти на новата промишлена революция след Гражданската война. Тогава хората трупали състояния от стомана, дървесина, добитък, машини, железници и земя. Накъдето и да се обърнел човек, нововъведенията създавали богатства направо от нищо. От Европа прииждала евтина работна ръка. Нямало данък върху общия доход или социални закони, които да налагат реална подялба на богатствата.

След като залагали живота си, за да спечелят, викторианците нямали никакво желание да се разделят с натрупаните богатства. И така всичко се заплело.

Подходяща дума, „заплитам се“. Свивам се вътре в себе си като извивките на дърворезбите и пъстрите десени на платовете им. Викторианците с бради. Викторианките с дълги рокли със сложни кройки. Федър си представяше как се разхождат между дърветата. Сковани, строги. Чиста поза.

Спомняше си възрастните викторианци, които бяха толкова мили с него като дете. От доброто им отношение обаче заставаше нащрек. Мъчеха се да го направят по-добър. Смятаха, че той ще има полза от вниманието им. Викторианците винаги се възприемаха много сериозно, а най-сериозно гледаха на нравствения си кодекс, или „добродетелите“, както обичаха да се изразяват. Викторианците аристократи знаеха какво представлява качеството и го определяха много внимателно за хората, които не са имали късмета да получат тяхното възпитание.

Федър си представи как стоят зад рамото на Райгъл на тазсутрешната закуска и одобрително кимат на всяка негова дума. Нищо чудно. Превъзходството, което излъчваше Райгъл тази сутрин, беше-точно позата на техните преструвки.

Можеш да я възпроизведеш съвършено точно, ако си представиш, че си крал на някоя европейска държава, за предпочитане Англия или Германия. Поданиците ти са предани и взискателни. Трябва да проявяваш уважение към собственото си „положение в живота“. Публичната изява на личните чувства е недопустима. Целият смисъл на викторианския живот е да уловиш и поддържаш тази поза.

Измъчените деца на викторианците често наричали морала им „пуритански“, но това е чиста клевета срещу пуританите. Пуританите никога не са били такива натруфени, лицемерни, издокарани пауни като викторианците. Нравственият кодекс на пуританите е бил прост, безизкусен като къщите и дрехите им. И в него се таи известна красота, защото поне в ранния си период пуританите наистина са му вярвали.

Викторианците са черпели нравствено вдъхновение не от пуританите, а от тогавашна Европа. Въобразявали са си, че следват най-строгите английски нравствени норми, но Шекспир не би признал английския морал, към който са се обръщали. Както и самата кралица Виктория, той е бил по-скоро в германската романтична традиция, отколкото английски.

Самодоволното позьорство е същността на стила им. Ето какво всъщност представляваха къщите им — пози, с техните кулички, безвкусни украшения и ковано желязо. По същия начин са се отнасяли към тялото си — труфели са го с турнюри и корсети. Така са гледали на целия си социален и психичен живот с невъзможното благоприличие на обноските, говора, стойките и сексуалната потиснатост. Това е прекрасно доловено в картините им — безизразни, безмозъчни дами с бледа кожа, седнали около древногръцки колони, с набрани древногръцки туники, съвършени форми и осанки, може би ако не се брои подаващата се гърда, която сякаш никой не забелязва заради тяхната възвишеност и чистота.

И всичко това са наричали „качество“.

За тях позата наистина е представлявала качество. Качеството е било общественият корсет, кованото желязо. „Качество“ на обноските, егоизма и потиснатото човешко благоприличие. Когато викторианците са проявявали своята нравственост, не е имало и помен от доброта. Те са одобрявали всичко, което е било на мода в обществото, и са потъпквали или пренебрегвали останалото.

Периодът е завършил, когато, вече дали веднъж завинаги определения на „Истината“, „Добродетелта“ и „Качеството“, викторианците и техните наследници, едуардианците, са изпратили в името на тези идеали цяло поколение деца в окопите на Първата световна война. Войната е била естествена последица от викторианския нравствен егоизъм. След края й оцелелите деца се превивали от смях на комедиите на Чарли Чаплин за възрастните хора с копринени шапки, прекалено много дрехи и вирнати носове. Младежите през двайсетте години четели Хемингуей, Дос Пасос и Фицджералд, пиели контрабанден джин, по цяла нощ танцували танго, карали бързи коли, любели се тайно, наричали себе си „изгубеното поколение“ и не искали нищо да им напомня пак за викторианския морал.

Ковано желязо. Не се огъва при удар с чук. Само се разпада на грозни, груби парчета. Интелектуалните обществени реформи на двайсети век са довели до разпадането на викторианците. От тях са останали единствено грозни парчета от кованото желязо на начина им на живот, които се появяват на най-неочаквани места, като например къщите или приказките на Райгъл сутринта.

Вместо да усъвършенствуват веднъж завинаги света с превзетия си нравствен кодекс, викторианците са направили точно обратното — оставили са след себе си нравствен вакуум, в който продължаваме да живеем и днес. Включително Райгъл. Когато Райгъл започва на закуска своята проповед за нравствеността, той просто си придава важност. Не знае какво говори. Само се старае да подражава на викторианците, защото си въобразява, че звучи добре.

Федър каза на Райгъл, че не може да отговори на въпроса му, защото е прекалено трудно, това обаче не означаваше, че е невъзможно. Беше възможно, но не с преки отговори. Умните, съкрушителни отговори трябва да идват от културата, сред която живееш, а културата, сред която живеем, не дава лесни отговори на Райгъл. За да му отговориш, трябва да изминеш целия път назад до изначалните значения на понятието „нравственост“, но в нашата култура няма такива значения. Съществуват само стари, традиционни социални и религиозни значения без никаква истинска интелектуална основа. Те са само традиции.

Затова Федър изпитваше чувство на отегчение. Дългият път до самото начало. Ето какво трябваше да измине.

Защото Качеството е нравственост. Няма никакво съмнение. Двете понятия са тъждествени. И ако Качеството е първичната действителност в есета, тогава излиза, че нравствеността също е първична реалност. Светът представлява преди всичко нравствен ред. Но нито Райгъл, нито престорените викторианци не са се замисляли или чували за него дори и в най-необузданите си мечти.

8.

Идеята, че светът се състои единствено от нравствени ценности, на пръв поглед звучи невероятно. Предполага се, че само предметите са реални. „Качеството“ се възприема само като смътна периферна дума, която ни казва какво мислим за предметите. Представата, че Качеството би могло да създава предмети, изглежда напълно погрешна. Ние обаче възприемаме субектите и обектите като действителност по същата причина, поради която виждаме света изправен, въпреки че нашите очни лещи го представят на мозъка ни преобърнат. Когато свикнем с определен модел на тълкуване, забравяме, че самият модел съществува.

Федър си спомни, че е чел за експеримент със специални очила, с които всичко се вижда преобърнато. Скоро участниците в експеримента се приспособили и почнали пак да виждат света „нормално“. След няколко седмици махнали очилата и известно време виждали нещата преобърнати, докато не усвоили отново зрителното възприятие, което преди приемали за даденост.

Същото се отнася за субектите и обектите. Културата, сред която живеем, ни връчва интелектуални очила, с които да тълкуваме преживяното. В тях е вградена представата за първичността на субектите и обектите. Ако някой вижда нещата през малко по-различни очила или, не дай Боже, свали очилата, останалите, които продължават да гледат през тях, проявяват естествената склонност да смятат изказванията му за странни, ако не и за ненормални.

Но Федър не е такъв. Идеята, че ценностите създават предметите, става все по-малко странна, когато свикнеш с нея. От друга страна, съвременната физика започва да изглежда все по-странна, ако се задълбочиш в нея, и съществуват всички признаци, че странността й ще нараства. И в двата случая обаче странността не е критерий за истинност. По думите на Айнщайн здравият разум, тоест нестранността, не е нищо друго освен куп предразсъдъци, натрупани преди осемнайсетгодишна възраст. Критерии за истинността са логичната последователност, съответствието с опита и пестеливите обяснения. Метафизиката на Качеството отговаря на всички тези изисквания.

Метафизиката на Качеството поддържа това, което се нарича „емпиризъм“. Според нея сериозното човешко познание произтича от възприятията или от размисъла върху полученото чрез тях. Повечето емпирици отричат истинността на познанието, придобито чрез въображението, властта, традицията или чисто теоретичните разсъждения. Според тях области като изкуството, нравствеността, религията и метафизиката не могат да бъдат подложени на проверка за истинност. Метафизиката на Качеството се отличава в това отношение, защото твърди, че ценностите на изкуството и нравствеността и дори религиозният мистицизъм могат да се проверят и в миналото са изключвани поради метафизични, а не емпирични причини. Изключвани са заради метафизичното твърдение, че цялата Вселена се състои от субекти и обекти и че всяко нещо, което не може да се определи като субект или обект, не съществува реално. Това твърдение не се подкрепя от никакви емпирични доказателства. То е само предположение.

То е предположение, което рязко противоречи на всекидневния опит. Отрицателната ценност, която извличаме, ако седнем върху гореща печка, очевидно е опит, въпреки че не е обект и дори не е субективна. Първо се появява отрицателната ценност и чак после възникват субективните разсъждения, в които се включват такива неща като печката, горещината и болката. Ценността е онази действителност, която поражда мислите.

Във физиката съществува принцип, че ако едно тяло не може да се разграничи от останалите, то не съществува. Към него Метафизиката на Качеството добавя още един: ако един предмет не притежава ценност, той не може да бъде разграничен от останалите. Когато свържем двата принципа, стигаме до извода, че не съществуват предмети, които не притежават ценност. Не предметът е създал ценността. Ценността е създала предмета. Стига да проумеем, че ценността е опора на опита, емпириците няма да имат проблеми. Така просто се формулира по нов начин убеждението им, че опитът е отправната точка на всичко съществуващо. Проблем възниква единствено при субектно-обектната метафизика, която нарича себе си „емпиризъм“.

Оттук може да се заключи, че целта на Метафизиката на Качеството е да разруши всяка субектност и предметност, но това не е вярно. За разлика от метафизиката на субектите и обектите Метафизиката на Качеството не твърди, че съществува една-единствена изключителна истина. Ако твърдим, че единствени субектите и обектите съставят действителността, тогава е възможно само едно тълкуване на нещата — онова, което отговаря на „обективния“ свят, а всички останали тълкувания са нереални. Но ако възприемем, че действителността в крайна сметка е Качество или съвършенство, тогава се допуска съществуването на повече от една истина. И вече не търсим абсолютната „Истина“. Вместо нея търсим най-качественото разумно обяснение на нещата със съзнанието, че ако миналото изобщо може да служи за ориентир към бъдещето, обяснението трябва да се приема като временно — като полезно само докато не се появи нещо по-добро. Оттам реалностите на ума могат да се разглеждат също както картините в художествената галерия — без да полагаме усилия да разкриваме коя е „действителната“ картина, а като им се наслаждаваме и запазваме ценните. Съществуват редица множества от реалности на ума, някои от тях възприемаме като по-качествени от другите, но това отношение се дължи отчасти на нашата история и сегашни ценностни модели.

Можем да използуваме и друго сравнение — ако кажем, че Метафизиката на Качеството е невярна, а субектно-обектната метафизика е вярна, е все едно да твърдим, че правоъгълната координатна система е правилна, а полярната — погрешна. Една карта със Северния полюс в средата отначало ни обърква, но тя е също толкова точна, колкото и картата на Меркатор. В Арктика е невъзможно да се използува друга карта. Двете проекции не са нищо друго освен интелектуални модели за тълкуване на действителността и можем да твърдим единствено, че при определени обстоятелства правоъгълната координатна система позволява по-лесно, по-опростено тълкуване.

Метафизиката на Качеството осигурява по-добри координати за тълкуване на света, отколкото субектно-обектната метафизика, защото е по-широкообхватна. Тя обяснява повече за света, и то по-добре. Метафизиката на Качеството може да даде прекрасно обяснение на субектно-обектните отношения, но, както Федър се бе убедил от антропологията, субектно-обектната метафизика не е в състояние да обясни по никакъв начин ценностите. Помъчи ли се да даде обяснение на ценностите, тя се превръща в объркан и неубедителен психологически брътвеж.

Години наред са ни внушавали, че ценностите би трябвало да възникват от някакво място в „низшите“ мозъчни центрове. Мястото така и не е ясно определено. Механизмът на задържане на ценностите е напълно непознат. Никой досега не е успял да увеличи броя на ценностите на отделния човек, като допълни още една на въпросното място, или да наблюдава изменения в това място в резултат на промяна в ценностите. Няма доказателства, че ако тази част от мозъка се подложи на упойка или лоботомия, пациентът ще стане по-добър учен, защото съжденията му ще се „обезценностят“. Въпреки всичко ни внушават, че ценностите се намират именно там, защото иначе къде биха могли да бъдат?

Който познава историята на науката, вече усеща дъха на флогистона и мекия отблясък на лъчистия етер — други две дедуктивно формулирани научни понятия, които никога не са откривани под микроскоп или някъде другаде. Когато дедуктивните понятия се споменават години наред, но никой не може да ги открие, става ясно, че заключенията са изведени от погрешни изходни положения, че теорията, послужила за основа на дедукцията, е невярна в самата си същност. Това е истинската причина, поради която емпириците в миналото са избягвали ценностите — не защото ценностите не са част от преживяванията, а защото при опитите да се вместят в онзи абсурден мозъчен център у теб се поражда мрачното чувство, че някъде още в началото на пътя си тръгнал в погрешна посока, и ти иде просто да зарежеш всичко и да се съсредоточиш върху нещо по-перспективно.

Проблемът с описанието на ценностите от веществена гледна точка е фактически проблемът с малката кутия, в която се мъчим да напъхаме по-голямата. Ценностите не са подвид на веществото. Веществото е подвид на ценностите. Ако обърнем посоката, ако от по-малкото преминем към по-голямото и определим веществото от ценностна гледна точка, загадката изчезва — веществото е „постоянен модел на неорганични ценности“. Проблемът престава да съществува. Предметният свят се обединява със света на ценностите.

За Федър неспособността на традиционната субектно-обектна метафизика да изясни ценностите беше пример за „птицечовка“. Първите зоолози класифицирали животните, които кърмят малките си, в групата на бозайниците, а онези, които снасят яйца — в групата на влечугите. По-късно в Австралия било открито животно с патешка човка, откъдето дошло и името му. То снася яйца като истинско влечуго, но след излюпването кърми малките като истински бозайник.

Откритието предизвикало сензация. „Каква енигма! — възкликнали. — Каква загадка! Какво чудо на природата!“ Когато в края на осемнайсети век първите препарирани екземпляри стигнали от Австралия в Англия, били сметнати за фалшификати, съшити от различни животни. Дори и днес в природонаучните списания се появяват статии, които продължават да задават въпроса: „Защо съществува този природен парадокс?“

Отговорът е: парадокс не съществува. Птицечовката не прави нищо парадоксално. Тя няма никакви проблеми. Птицечовките са снасяли яйца и са кърмели малките си милиони години преди да се появят зоолозите и да ги поставят извън законите си. Загадката, енигмата всъщност е другаде — как зрели, обективни, квалифицирани учени могат да прехвърлят гафа си върху бедната, невинна птицечовка.

За да прикрият проблема, зоолозите прибягнали до кърпене. Измислили нов разред, еднопроходни, който включва птицечовката, ехидната и край. Като нация, която се състои от две народности.

В субектно-обектната класификация на света Качеството е в положението на птицечовката. Специалистите не могат да го класифицират и затова обявяват, че в него има нещо нередно. Качеството не е единствената птицечовка. Субектно-обектната метафизика гъмжи от огромни, властни, чудовищни птицечовки. Проблемите на отношението между свободната воля и детерминизма, между съзнанието и материята, на прекъснатостта на материята на податомно равнище, на привидната безсмисленост на Вселената и на живота в нея са все чудовищни птицечовки, създадени от субектно-обектната метафизика. В случаите, когато западната философия се насочва към субектно-обектната метафизика, тя може да бъде определена почти като „анатомия на птицечовката“. Съществата, превърнали се в неизменна част от философския пейзаж, изчезват като с вълшебна пръчица, когато правилно се приложи Метафизиката на Качеството.

Светът ни се представя като безкраен низ от плочки за пъзел, за които предпочитаме да смятаме, че пасват помежду си, но всъщност се заблуждаваме. Винаги се появяват плочки като птицечовката, които не пасват — можем да ги пренебрегнем, да дадем някое глупаво обяснение за тях или да разрушим целия изграден до момента пъзел и да почнем отначало, за да включим повече плочки. Ако разбием цялата безформена, зле свързана структура на субектно-обектно обяснената Вселена и я изградим отново според метафизиката, ориентирана към ценностите, всички сиротни плочки ще намерят точното си място както никога досега.

Метафизиката на Качеството се занимава не само с „птицечовката на ценностите“: не по-малко значение има още една, птицечовката на „научната действителност“ — извънредно голямо чудовище, което отдавна плаши мнозина. Разкрито е преди един век от математика и астронома Анри Поанкаре, който пита: „Защо действителността е най-приемлива за науката, която е неразбираема за децата?“

Трябва ли действителността да е разбираема само за шепа водещи физици в света? Би следвало поне повечето хора да я разбират. Трябва ли действителността да се изразява само чрез символи, които, за да се използуват, изискват университетски познания по математика? Трябва ли с годините тя да се променя при възникването на нови научни теории? Трябва ли различните школи във физиката да се карат за нея години наред, без да стигнат до окончателно решение в полза на едната или другата страна? И ако е така, доколко е справедливо хората да бъдат осъждани на доживотно лишаване от свобода в психиатрични заведения без съд, без съдебни заседатели, без право на освобождаване под гаранция само защото „не разбират действителността“? Приложим ли е този критерий, няма ли да останат на свобода само няколкото най-изтъкнати физици в света? Кой е луд и кой нормален?

Птицечовката на „научната действителност“ изчезва при ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството. Действителността, която е ценност, е разбираема и за невръстните деца. Тя е всеобщото начало на придобиването на опит, с което всеки един от нас се сблъсква постоянно. В рамките на Метафизиката на Качеството науката е съвкупност от статични модели на ума за описване на действителността, но те не са самата описвана действителност.

Третата основна птицечовка, към която се обръща Метафизиката на Качеството, е „птицечовката на причинността“. От векове се твърди, че от емпирична гледна точка причинност не съществува. Тя не може да се види, да се докосне, да се чуе или да се усети. Не може да се преживее по никакъв начин. Тази птицечовка никак не е маловажна от философска или научна гледна точка. Случвало се е да се превръща в истинска бариера. За хартията, изписана само по този метафизичен проблем, сигурно са изсечени цели гори.

В Метафизиката на Качеството „причинността“ е метафизично понятие, което може да се замени с „ценност“. Да кажеш, че „А причинява Б“, е равносилно на „Б цени предпоставка А“. Разликата е само в думите. Вместо израза „магнитът кара железните стружки да се движат към него“ можем да използуваме формулировката „железните стружки ценят движението към магнита“. От научна гледна точка двете съждения са еднакво верни. Може да звучат малко необичайно, но това е въпрос на езикови навици, не на науката. Езикът, с който описваме данните, се променя, докато самите научни данни остават непроменени. Същото важеше за всяко друго научно съждение, за което Федър се сещаше. „А причинява Б“ винаги може да се замени с „Б цени предпоставка А“, без това да доведе до промяна на научните данни. Понятието „причина“ може изцяло да се изхвърли от научните описания на Вселената, без да пострадат точността или пълнотата на описанието.

Единствената разлика между причинността и ценността се състои в това, че думата „причина“ предполага абсолютна сигурност, докато подтекстът на „ценност“ насочва към предпочитанията. Според класическата наука светът е подчинен на абсолютно сигурни закони и затова при нея по-подходяща е думата „причина“. Но в съвременната квантова физика всичко е по-различно. Частиците „предпочитат“ да действуват така, както всъщност действуват. Нито една частица не е обвързана с предсказуема линия на поведение. Привидната абсолютна причина фактически се оказва много последователен модел на предпочитания. Затова ако изхвърлим от езика думата „причина“ и я заменим с „ценност“, ние не само заместваме едно емпирично безсмислено понятие със съдържателно — ние въвеждаме понятие, което е по-подходящо за действителните наблюдения.

Следващата победена птицечовка е „веществото“. Също както „причинността“, понятието „вещество“ е производно и не е почерпано от непосредствения опит. Никой никога Не е виждал и няма да види веществото. Хората виждат само данни. Предполага се, че данните се свързват в устойчиви модели поради вътрешно присъщото им „вещество“. Но както Джон Лок изтъква още през седемнайсети век, ако се запитаме какво представлява веществото, като се абстрахираме от всички негови свойства, ще се окаже, че не можем да си представим нищо. Данните от квантовата физика показват, че така наречените „елементарни“ частици не отговарят на определението за вещество. Свойствата се появяват, изчезват, пак възникват и се губят на малки снопчета, наречени „кванти“. Снопчетата не съществуват непрекъснато във времето, а една от най-съществените особености на „веществото“ е неговата непрекъснатост във времето. Тъй като квантовите снопчета не са вещество, тъй като е общоприето научното предположение, че елементарните частици изграждат всичко съществуващо, излиза, че никъде в света няма и никога не е имало вещество. Цялата концепция е огромна метафизична илюзия. В първата си книга Федър се беше опълчил срещу фокусника Аристотел, който е измислил понятието и оттам е почнало всичко.

Но щом няма вещество, трябва да зададем въпроса, защо всичко не е хаотично. Защо възприятията ни се държат така, сякаш има нещо вътрешно присъщо? Когато вземем в ръка чаша вода, защо свойствата на тази чаша не се разлетяват във всички посоки? Какво ги задържа, ако не това, което се нарича „вещество“? Ето въпроса, породил първоначалната концепция за веществото.

Метафизиката на Качеството му отговаря както на „птицечовката на причинността“. Просто зачеркваме думата „вещество“ и навсякъде я заменяме с „постоянен неорганичен ценностен модел“. Разликата пак е само езикова. В лабораторията няма абсолютно никакво значение кое понятие използуваме. Нито един уред не променя показанията си. Наблюдаваните лабораторни данни остават непроменени.

Най-голямата полза от замяната на „причинност“ и „вещество“ с „ценност“ е, че тя ни позволява да обединим науката физика с други области на човешкия опит, за които традиционно се смята, че остават извън полезрението на научната мисъл. Федър разбираше, че „ценността“, която задвижва елементарните частици, не е тъждествена с „ценността“, която хората придават на една картина. Той обаче осъзнаваше, че двете са братовчедки и взаимоотношенията им могат да се определят с голяма точност. Веднъж формулираме ли определението, започва огромно по мащаби сливане между хуманитарните и точните науки и птицечовките започват да отпадат със стотици. С хиляди.

Федър с радост забеляза, че една от първите покосени птицечовки е тази, от която всъщност всичко е започнало — „теорията на антропологията“. Ако науката е изследване на веществата и връзката между тях, значи областта на културната антропология е научен абсурд. От гледна точка на веществото култура не съществува. Тя няма маса, няма енергия. Не е измислен лабораторен уред, който да различи културата от некултурата.

Но в случай че науката е изследване на постоянните ценностни модели, културната антропология заема пълноправно място в науката. Културата може да бъде определена като система от обществени ценностни модели. По думите на антрополога Клъкхоун, автор на „Проект за ценностите“, ценностните модели са същността на антропологическите проучвания.

Огромната грешка на Клъкхоун се състоеше в опита му да дефинира ценностите. Той допускаше, че субектно-обектното възприемане на света позволява да се даде подобно определение. Не че наблюденията му не бяха точни. Тезата му рухваше, защото той не разграничаваше ориентираните към веществото метафизични предположения на антропологията от собствените си наблюдения. Стореше ли го, антропологията щеше да се измъкне от подвижните пясъци на метафизиката и най-накрая да стъпи на твърда почва.

Федър все повече се убеждаваше, че ориентираната към Качеството карта на Вселената дава кристално ясни обяснения там, където досега е имало само мъгла. В изкуствата, които се занимават главно с ценности, това можеше да се очаква. Изненадата обаче се появяваше в областите, за които се предполага, че нямат почти нищо общо с ценностите. Математиката, физиката, биологията, историята, правото — всички те имаха вградени ценностни основи, които сега попадаха под наблюдение и се разкриваха много любопитни неща.

Често пъти, щом бъде заловен някой крадец, започва да се разплита цяла верига от престъпления.

9.

Във всяка йерархична метафизична класификация най-важното разграничение е първото, защото именно това стъпало определя всичко останало под него. Ако то е несполучливо, никога няма да изградиш около него наистина добра система на класификация.

В книгата си Федър се бе опитал да спаси Качеството от метафизиката, като отказа да го дефинира и го постави извън шахматната дъска на диалектиката. Всичко неопределено остава извън метафизиката, защото тя работи само с определени понятия. Ако не можеш да го дефинираш, няма как да спориш за него. Федър показа, че макар и да не може да се даде определение на Качеството, все пак трябва да се признае неговото съществуване, понеже светът, откъдето ценностите са изтръгнати, става неузнаваем.

Но си даваше сметка, че рано или късно ще спре да се оплаква колко лоша е субектно-обектната метафизика и за разнообразие ще каже нещо положително. Рано или късно щеше да се наложи да измисли начин за подразделяне на Качеството, който да превъзхожда разграничението между субекти и обекти. Трябваше или да го направи, или веднъж завинаги да се откаже от метафизиката. Нямаше нищо лошо в това да заклеймяваш лошата метафизика на другите, но не можеш да я замениш с метафизика, състояща се от една-единствена дума.

Ала със самото използуване на понятието „Качество“ той вече бе нарушил нищото на мистичната действителност. Употребата на понятието „Качество“ сама по себе си поражда многобройни въпроси, които нямат нищо общо с мистичната действителност, и ги оставя без отговор. Дори името „Качество“ е вид определение, защото се стреми да свърже мистичната действителност с някои установени и ограничени разбирания. Федър вече си беше създал неприятности. Наистина ли мистичната действителност на Вселената е по-иманентна в най-скъпите парчета месо в магазина? Нали те са „първокачествени“? Или месарят използува понятието неправилно? Федър нямаше отговори.

… Същият проблем се появи тази сутрин с Райгъл. Федър нямаше отговори. Ако човек изобщо ще обсъжда Качеството, трябва да е подготвен да отговаря на хора като Райгъл. Трябва да разполага с предварително подготвена Метафизика на Качеството, която да им изстрелва в лицето като катехизис. Федър нямаше Катехизис на Качеството и затова получи ударите.

Всъщност пред него не стоеше въпросът, трябва ли да има метафизика на Качеството или не. Метафизика на Качеството вече съществува. Субектно-обектната метафизика по същество е метафизика, където Качеството — първият отрязък от неразграничения опит — се подразделя на субекти и обекти. След този разрез целият човешки опит би трябвало да се вписва в едно от двете квадратчета. Лошото е, че не е така. Федър беше убеден, че над тях стои още едно метафизично квадратче, самото Качество. Оттам можеше да тръгне по многобройни пътища за разделяне на Качеството. Разделението на субекти и обекти бе само един от тях.

Въпросът бе кой от всичките пътища е най-добър?

През вековете различните метафизични начини за разчленяване на действителността са оформили конструкция, която напомня наръчник за шахматни дебюти. Ако кажем, че светът е „един“, някой може да попита: „Тогава защо прилича на повече от един?“ Отговорим ли, че това се дължи на погрешно възприятие, следващият въпрос може да бъде: „Откъде знаете кое възприятие е погрешно и кое вярно?“ Трябва да отговорим и на този въпрос и така нататък.

Опитите да се създаде съвършена метафизика приличат на опитите да се създаде съвършена шахматна стратегия, с която да печелиш всички партии. Това е непостижимо. Надхвърля човешките възможности. Независимо от позицията, която заемаш по даден метафизичен въпрос, все някой ще почне да задава нови въпроси, които водят до нови позиции, пораждащи още въпроси в безкрайния интелектуален шахмат. Играта би трябвало да спре, когато се постигне съгласие, че конкретната насока на разсъждение е нелогична. Положението може да се сравни с мат. Но противоречивите позиции съществуват от векове и още не е постигнато съгласие за такъв мат.

Федър беше пропилял доста време да следва пътища, които по-късно се оказваха негодни. Особено много време бе посветил на опитите да очертае първата разграничителна линия между класическото и романтичното начало на Вселената, за които говореше в първата си книга. Там целта му беше да покаже как Качеството може да обедини двете начала. Но обстоятелството, че Качеството е най-добрият начин за обединяването им, съвсем не гарантираше, че обратното също е вярно, тоест че разграничението между класическо и романтично е най-добрият начин за разделяне на Качеството. Не беше. Така например мистицизмът на американските индианци е същата птицечовка в света, разделен на класически и романтични модели, както и при класификацията на субекти и обекти. Когато американският индианец се уедини и се отдаде на пости, за да постигне прозрение, той не търси романтично разбиране на привидната красота на света. Нито пък прозрение за класическата форма на света, плод на разума. Тук има нещо друго. Тъй като цялата му метафизика беше започнала с опита да обясни индианския мистицизъм, Федър накрая се отказа от разграничаването между класическо и романтично като първична класификация в Метафизиката на Качеството. В края на краищата възприе едно разграничение, което всъщност не избра съзнателно. По-скоро то избра него. Четеше „Модели на културата“ от Рут Бенедикт, без да търси нещо конкретно, когато попадна на сравнително маловажен епизод. Седмици наред не можеше да се отърси от него. Той непрекъснато му беше в главата.

Беше случка с нравствен конфликт. В нея се разказваше за индианец от племето пуебло, живял в Зуни, Ню Мексико, през деветнайсети век. Както коаните в дзен (първоначалното значение на „коан“ също е „случка“), епизодът предлагаше не един-единствен верен отговор, а няколко възможни значения, които въвличаха Федър все по-надълбоко в описаната нравствена ситуация.

Бенедикт пишеше: „Повечето етнолози… са се срещали с хора, които са отритнати с презрение от обществото и към които други култури биха се отнесли различно…

Такъв човек често решава най-успешно дилемата си, когато приложи насилие към най-силните си естествени пориви и приеме зачитаната от културата роля. Ако му е необходимо обществено признание, обикновено това е единствено възможното решение.“

Според авторката човекът, за когото се разказва в историята, бил една от най-ярките личности в Зуни.

„В общество, което изпитва пълно недоверие към авторитетите от всякакъв род, той притежавал вроден личен магнетизъм, който го откроявал във всяка група. В общество, което се прекланя пред умереността и най-лесните начини за постигане на целта, той бил буен и понякога действувал със сила. В общество, което възхвалява отстъпчивия човек, склонен «да побъбри» дружелюбно, той бил надменен и сдържан. Единствената реакция на Зуни срещу такива личности е да ги нарече «вещици». За него се говорело, че надничал през прозорците отвън — сигурен белег на вещиците и вещерите. Във всеки случай веднъж се напил и се похвалил, че не могат да го убият. Завели го пред военните жреци, които го обесили на палците на ръцете за напречните греди, докато не признае, че е вещер. Така постъпват обикновено с човек, обвинен в магьосничество. Но той проводил пратеник до държавните войски. Когато дошли, раменете му били осакатени за цял живот и представителят на закона нямал друг избор, освен да прати в затвора жреците, виновни за нанесената телесна повреда. Единият от тях бил може би най-уважаваният и виден човек в новата история на Зуни, но когато излязъл от щатския затвор, не се върнал към жречеството. Смятал властта си за прекършена. Отмъщението било може би уникално в историята на Зуни. Разбира се, то включва предизвикателство към жреците, на които вещерът открито се противопоставя с постъпката си.

През следващите четирийсет години обаче животът му не протекъл, както бихме могли да очакваме. На вещиците и вещерите не се забранява да участвуват в култови групи само защото са били заклеймени, а пътят към признанието минавал именно през подобни дейности. Той притежавал забележителна словесна памет и приятен, напевен глас. Научил невероятно количество митове, езотерични обреди, култови песни. Преди смъртта си продиктувал стотици страници предания и обредни стихове, а песните си смятал за много повече на брой. Станал незаменим участник в обредите и преди да умре, се издигнал до управник на Зуни. Вродените му особености го хвърлили в непримирим конфликт с обществото и той решил дилемата, като използувал случайния си талант. Както можем да предположим, не бил щастлив. Като управник на Зуни, като високопоставен член на култови групи и виден човек в обществото бил обзет от натрапчиви мисли за смъртта. Чувствувал се излъган сред останалото сравнително щастливо население.

Лесно можем да си представим как би живял сред индианците от равнините, при които всяка институция подкрепя вродените заложби на човека. Личната власт, буйният характер, сдържаността му щяха да бъдат много ценени в избраното от него поприще. Нещастието, негов вечен спътник като преуспял жрец и управник на Зуни, никога не би го сполетяло като вожд на шайените. То е било функция не на вродените му заложби, а на културните норми, които не позволявали да даде израз на характера си.“

Когато прочете за пръв път откъса, Федър изпита необичайно чувство — сякаш бе минал пред странно огледало и изведнъж бе съгледал отражението на човек, когото изобщо не е очаквал да види. Същото чувство както при обреда с кактуса пейоте. Индианецът от Зуни не беше непременно непознат.

Не ставаше дума за случаен инцидент в племето. Историята имаше всеобщо значение. Можеше да се случи на всекиго. Няма човек на този свят, който по един или друг начин да не е попадал в положението на „вещера“. Само обстоятелствата при него са били толкова екзотични и крайни, че същността направо бие на очи.

Разказваше се за борбата между доброто и злото, но историята пораждаше коана: „Кое какво е?“ Добър ли е бил човекът, или е бил и лош?

При първо четене той може да изглежда образец за доброта — самотен, добродетелен човек, заобиколен от зли палачи, но тълкуването е прекалено лесно. Обстоятелствата в случката му противоречаха. Един от мъчителите му е бил „може би най-уважаваният и виден човек в историята на Зуни“. Щом е бил толкова лош, защо са го уважавали? Или цялата култура на Зуни е олицетворение на злото? Немислимо. Имаше още нещо.

Федър разбираше, че въпросът отпада поради значението на думата „вещер“. Думата беше достатъчна, за да се отправи обвинение срещу жреците, защото човек, който нарича някого „вещер“ или „вещица“, очевидно е фанатизиран палач. Но дали наистина са го наричали така? „Вещица“ означава друидска жрица, която легендата е свела до представата за старица с островърха черна шапка, яхнала метла на фона на луната на Вси светии. Така ли са го наричали?

Федър възстанови наум епизода в стила на коаните и заключи, че Бенедикт я тълкува изопачено. Тя търсеше случки в подкрепа на тезата си, че различните култури възпитават различни черти на характера, което е важно и несъмнено вярно. Но този човек не само не се е вписвал в културата си. Имаше нещо по-съществено.

„Не се вписвам“ е един от изразите, които привидно обясняват нещата, но всъщност не е така. „Не се вписвам“ показва само, че нещо не е обяснено. Щом не се е вписвал, защо не си е тръгнал? Кое го е убедило да остане? Със сигурност не страхът. И защо гражданите на Зуни са променили мнението си и са направили бившия „вещер“ управник? Няма никакви данни, че те или той са се променили. По думите на авторката „използувал случайния си талант“, за да задоволи потребността си от обществено признание. Вероятно е така, но и при Зуни, и другаде приятният напевен глас и потребността от обществено признание не могат да превърнат в управник човек, който „не се вписва“ и е изтезаван.

Как го е постигнал? Каква е била неговата „мощ“? Как така индианците от племето пуебло с култура, развивана десет хиляди години, ще се примирят с един пияница, надничащ през прозорците?

Федър се съмняваше, че е така. Смяташе, че по-подходящото име би било „магьосник“, „шаман“ или „брухо“ — широко използувана в областта испанска дума, която обозначава доста различен тип човек. Брухо не е полумитичният, полукомичен герой, яхнал метла, а реален човек с претенции за религиозна власт извън и понякога против местната църква.

В епизода не се разказваше за жреци, които преследват невинен човек. Съществуваше много по-дълбок сблъсък между жречеството и един шаман. Откъс от антрополога Е.А.Хьобел потвърди предположението на Федър:

„Въпреки че в редица първобитни култури съществува общоприето разграничаване между функциите на жреците и шаманите, в по-развитите култури, където култовете се превръщат в добре организирани църкви, жречеството повежда безмилостна война срещу шаманите… Жреците работят в строго установена йерархия в рамките на неизменните традиции. Властта им произтича от самата организация и се изразява чрез нея. Те представляват религиозна бюрокрация.

Шаманите, от друга страна, са яростни индивидуалисти. Всеки работи сам за себе си, извън дисциплината на бюрократичния контрол. Следователно шаманът е заплаха за реда в организираната църква. От гледна точка на жреците шаманите са техни вероятни конкуренти. Жана д’Арк е шаманка, защото общува пряко с Божиите ангели. Тя твърдо отказва да се отрече и да се признае за заблудена, мъченичеството й е предопределено от църковните деятели. Борбата между шамана и жреца може да се превърне в борба на живот и смърт.“

Седмици наред Федър се връщаше към тези въпроси, докато не прозря: ключът се крие в изказването на жреца, че „властта му е прекършена“. Случило се е нещо много сериозно. Жрецът е отказал да се върне към жречеството след излизането си от затвора. Случилото се е имало огромно значение.

Федър стигна до извода, че се е провела ожесточена битка за умовете и душите на хората в Зуни. Жреците са обявили, че те са добрите, а брухо е лошият. Брухо е обявил себе си за добър, а жреците за лоши. В последвалите драматични събития брухо е спечелил!

Федър заподозря, че Бенедикт е пропуснала този момент, защото се е придържала към „обективността“ на науката на Боас. Насочила се е само към онези страни от културата на Зуни, които нямат нищо общо с белия наблюдател.

Ето защо брухо е анализиран само от гледна точка на взаимоотношенията му вътре в неговата култура, въпреки че според авторката е поддържал тесни връзки с белите. Повикал е не друг, а бял човек да му помогне и да го спаси. Вероятно на бели антрополози е диктувал всички свои песни и предания и чрез тях е станал известен в книгите, за които хората от неговото племе не може да не са знаели.

Федър заключи, че тъкмо затова хората в Зуни са направили брухо управник. Брухо е доказал, че може с лекота да излезе на глава с племето, което пък лесно може да се справи с тях. Станал е управник на Зуни само заради приятния си напевен глас. Притежавал е и политическо влияние.

Понякога виждаме проблемите на собственото си общество по-ясно, ако ги разгледаме в екзотичен контекст както при онзи брухо в Зуни. Ето голямото удовлетворение от антропологическите изследвания. Докато размишляваше за контекста, Федър разбра, че става дума за два вида добро и зло.

Племенните ценности, довели до заклеймяването на брухо и наказанието му, са един вид добро, за което Федър измисли понятието „статично добро“. Всяка култура си има свой модел за статично добро, произтичащ от установените закони, традиции и ценности, залегнали в основата му. Моделът на статичното добро е основната структура на самата култура и я предопределя. От статична гледна точка брухо явно е бил много лош, за да се опълчи срещу утвърдената власт в племето. Ами ако всички направят същото? Цялата култура на Зуни, след хиляди години непрекъсната борба за оцеляване, би се разпаднала.

Но освен това извън всяка култура има Динамично добро, което не се побира в нито една система от основни положения, а трябва постоянно да бъде преоткривано в хода на културното развитие. Доброто и злото не са само въпрос на племенни обичаи. Иначе промените в племето биха били невъзможни, защото обичай не може да промени друг обичай. Трябва да съществува друг източник на добро и зло извън племенните обичаи, който да поражда промените в племето.

Брухо едва ли би могъл да отговори на въпроса, от какви етични принципи се ръководи. Изобщо не би разбрал за какво го питате. Той се е ръководил от някакво смътно усещане, че „така е по-добре“, което не би могъл да определи и при най-добро желание. Военните жреци вероятно са смятали, че е егоист, който се мъчи да спечели общественото признание, като отхвърля племенната власт. По-късно обаче се е оказало, че не е точно така. Ако е бил чак такъв егоист, той не би останал в племето и не би помогнал за оцеляването му.

Ценностите на брухо поне частично са влезли в конфликт с племето, защото за разлика от останалите той се е научил да цени някои от особеностите на новите съседи. Брухо е бил предтеча на дълбока културна промяна. Племето може да промени ценностите си само когато промените засягат хората един по един, и все някой трябва да е пръв. Първият очевидно ще влезе в конфликт с всички останали. На него не му се е налагало да се променя в съответствие с културата, защото самата култура се е променяла в съответствие с него. Затова се е откроил като водач. Сигурно не е казвал на никого да направи това или онова, важното е, че е бил верен на себе си. Вероятно цял живот е смятал, че борбата му е лична. Но тъй като културата се е променяла, мнозина са сметнали, че постъпките на брухо са от по-високо Качество, отколкото постъпките на старите жреци, и са се стараели да го следват. В Динамичен смисъл брухо е бил добър, защото преди всички други в племето е съзрял нов източник на добро и зло. Несъмнено през целия си живот е положил много усилия да предотврати сблъсъка на културите, който би бил пагубен за хората от Зуни.

Каквито и да са били особеностите на характера му, които са го направили бунтар в племето, в никакъв случай не може да се каже, че този човек „не се е вписвал“. Той е бил неотменна част от културата на Зуни. След изолацията в пещерните жилища племето векове наред се е развивало. Сега то навлизаше в сътрудничество с белите и се подчиняваше на техните закони. Брухо е действен катализатор в социалната еволюция на племето, личните му конфликти са част от културния растеж на племето.

Федър вярваше, че видяна от този ъгъл, историята на стария индианец от племето пуебло придобива дълбок и всеобхватен смисъл и оправдава породения от нея драматизъм. След дълги месеци на размишление Федър спечели две понятия: Динамично добро и статично добро, които се превърнаха в основен вододел в оформящата се Метафизика на Качеството.

Звучеше правилно. Действителността се дели не на субекти и обекти, а на статично и Динамично. Когато А.Н. Уайтхед пише, че „човечеството е тласкано напред от смътните си опасения за неща, които са прекалено мъгляви за съществуващия език“, той всъщност говори за Динамичното Качество. Динамичното Качество е предмисловното острие на действителността, източникът на всички неща — съвършено прост и винаги нов. То е нравственият двигател на брухо в Зуни. В него няма установен модел на стимули и наказания. За единствено добро то признава свободата, единственото зло е самото статично качество — всеки модел на едностранно установени ценности, който се мъчи да ограничи и задуши бликащата свободна сила на живота.

Зад Динамичното Качество изниква статичното, нравствената сила на жреците. Статичното качество е старо и сложно. Винаги съдържа спомени. Доброто е съобразяване с установения модел на ценностите и техните носители. Справедливостта и законът са тъждествени. Статичната нравственост гъмжи от герои и злодеи, любов и омраза, моркови и тояги. Ценностите й не се променят сами. Те повтарят едно и също години наред, стига Динамичното Качество да не ги промени. Понякога говорят шумно, друг път шепнат тихичко, но посланието остава неизменно.

През следващите няколко месеца на размишления Федър се опитваше да изведе разграничението между статично и Динамично от нравствения конфликт в Зуни и да го пренесе в други, привидно несвързани области. Отрицателното естетическо качество на горе щата печка от предишния пример получаваше допълнителен смисъл при разделянето на Качеството на статично и Динамично. Когато седналият върху печката открие колко ниско е Качеството на положението, в което е изпаднал, първоначалното му преживяване е преди всичко Динамично. Той не си казва: „Печката е гореща“, за да вземе после разумното решение да слезе. „Смътното възприемане на неизвестното“ го кара да се отдръпне Динамично. Чак след това човекът изгражда статични мисловни модели, за да си обясни случилото се.

Според субектно-обектната метафизика подобни Динамични действия без мисъл са редки и когато е възможно, тя ги пренебрегва. Но мистичното опознаване върви в обратна посока, то се стреми да се придържа към Динамичната страна на преживяванията, както положителни, така и отрицателни, дори към Динамичната първоначална мисъл. Според Федър от двата вида учени — тези, които изучават само субектно-обектната наука, и тези, които се занимават единствено със съзерцателен мистицизъм — първи от печката ще скочат учените мистици. Целта на мистичната медитация е не да се разграничиш от преживяваното, а да се слееш с него, като премахнеш остарелите, объркващи, статични мисловни връзки с миналото.

В субектно-обектната метафизика нравствеността и изкуството са отделни светове — нравствеността се насочва към качеството на субекта, а изкуството — към качеството на обекта. В Метафизиката на Качеството обаче подобно разграничение не съществува. Те са едно и също и стават много по-разбираеми, когато се откажем веднъж завинаги да се позоваваме на субективното и обективното и ги заменим с разграничението между статично и Динамично.

Федър намери пример и в областта на музиката. Да си представим, че вървим по улицата и минаваме, да речем, покрай кола, където е пуснато радиото и се чува музика. Никога не сме чували мелодията, но тя е толкова прекрасна, че се заковаваме на място. Изслушваме я докрай. Дни наред си спомняме как точно е изглеждала улицата, когато сме чули мелодията. Спомняме си какво е имало на витрината, пред която сме спрели. Спомняме си цветовете на паркираните наоколо коли, облаците в небето над отсрещните сгради. Всичко изплува в паметта много ярко, мислим за пуснатата по радиото песен и чакаме да я чуем пак. Ако е хубава, непременно ще я чуем, защото и други са слушали радио, изпитали са същите чувства и песента ще стане популярна.

Един ден отново я пускат по радиото, изпитваме същите чувства, чуваме заглавието й, хукваме към най-близкия магазин за плочи, купуваме я и нямаме търпение да се върнем у дома и да я пуснем.

Прибираме се. Пускаме я. Наистина е хубава. Не че преобразява стаята, но е хубава. Пак я пускаме. Наистина е хубава. Пускаме я трети път. Продължава да е хубава, ала вече не сме толкова уверени, че ни се иска да я чуем още веднъж. Все пак я пускаме отначало. Добра е, но определено не ни се слуша повече. Прибираме плочата.

На следващия ден пак я пускаме, не е лоша, но нещо липсва. Харесва ни и твърдим, че винаги ще ни харесва. Отново слагаме плочата. Да, разбира се, че е хубава. Но я прибираме и само от време на време я пускаме на приятел. След месеци и дори може би години пак я изваждаме като спомен за нещо, което някога ни е подлудявало.

Какво се е случило? Можем да кажем, че песента ни е омръзнала, но какво значи това? Загубила ли е качеството си? Ако отговорът е положителен, защо тогава продължаваме да твърдим, че е хубава? Песента или е хубава, или не е. Ако е хубава, защо не я пускаме? Ако не е, защо казваме на приятелите си, че е хубава?

Замислим ли се, ще разберем, че разграничението между Динамично Качество и статично качество в нравствеността съществува и в изкуството. Първоначалното добро, това, заради което купуваме плочата, е Динамичното Качество. То идва като изненада. Плочата за миг отслабва нашите статични модели и ни озарява нахлуващото Динамично Качество — свободно, без статични форми. Второто добро, това, заради което препоръчваме плочата на приятели дори след като възторгът ни е охладен, е статично качество. Обикновено се проявява статичното качество.

Скоро след това Федър попадна на още един пример, който не се отнасяше нито до изкуството, нито до нравствеността, но имаше косвена връзка с мистичната действителност.

Беше есе от Уокър Пърси, озаглавено „Факторът Делта“. В него се задаваше следният въпрос:

„Защо човек е склонен да се чувствува зле в добра среда, примерно някоя обикновена сряда следобед в крайградските квартали на Шорт Хилс, щата Ню Джързи? Защо същият човек може да се чувствува добре в много лоша среда, да речем в стар хотел в Кий Ларго по време на ураган… Защо човекът в удобния влак от Ларчмънт до Ню Йорк, чиито потребности и нагони са задоволени, човекът с хубав дом, любяща съпруга и добро семейство, с хубава работа и небивали досега «възможности за културни развлечения и отдих» често се чувствува зле, без да знае защо?

Защо, ако същият човек получи сърдечен пристъп и го свалят от влака в Ню Рошел, а после, когато дойде в съзнание и види, че е на непознато място, и за пръв път от много години, може би за пръв път в живота си, усеща, че открива себе си, и се заглежда в собствената ръка с изумление и възторг?“

Въпросите са мъчителни, но на тях можем да отговорим, ако приложим Качеството, разделено на Динамични и статични съставки. Домът в богаташкия Шорт Хилс, щата Ню Джързи, някоя обикновена сряда следобед е изпълнен със статични модели. Ураганът в Кий Ларго обещава Динамично облекчение от тях. Всички статични модели на човека, получил сърдечен пристъп и свален от влака в Ню Рошел, са разбити, той не може да ги намери и в този миг пред него се разкрива единствено Динамичното Качество. Ето защо разглежда ръката си с изумление и възторг.

Федър разбираше, че не само човекът, върнал се в съзнание след сърдечен пристъп, но и новороденото разглежда ръката си с мистично изумление и възторг. Припомни си думите на Поанкаре за детето, което изобщо не проумява действителността на обективната наука, но е съвсем наясно с действителността на ценностите. Когато я разделим на статични и Динамични области, голяма част от неизяснените досега страни на израстването на детето намират своето обяснение.

Можем да си представим как плодът в утробата започва да осъзнава простите явления като натиск и звук, а след раждането усвоява по-сложните — светлина, топлина, глад. Ние знаем, че тези явления са натиск, звук, светлина, топлина, глад и така нататък, новороденото обаче не знае. Можем да ги наречем „дразнители“, ала бебето не ги разпознава като такива. От гледна точка на новороденото непознатото привлича вниманието му. Обобщено, непознатото или „смътното опасение“, както го нарича Уайтхед, е Динамично Качество. На неколкомесечна възраст бебето изучава ръката си или дрънкалката, без да знае, че това е ръка или дрънкалка. Изумлението и възторгът му са същите както при музиката или сърдечния пристъп от предишните примери.

Ако новороденото пренебрегне силата на Динамичното Качество, може да се допусне, че то ще изостане в умственото си развитие, но ако нормално насочва вниманието си към Динамичното Качество, скоро ще почне да забелязва различията, после взаимовръзките между различията и повтарящите се модели на взаимовръзка. Ала чак на неколкомесечна възраст новороденото започва наистина да разбира извънредно сложната взаимовръзка между възприятията, границите и желанията, наречена предмет, и вече е в състояние да посегне към него. Предметът не е първично преживяване. Той е сложен модел на статични ценности, извлечени от първичното преживяване.

След като осъзнае сложния ценностен модел, наречен „предмет“, и проумее как той действува, новороденото бързо развива умения и скорост, за да преодолее сякаш с един-единствен скок породилата го дедуктивна верига. По същия начин се научаваме да караме кола. Отначало процесът е много бавен, вървим по пътя на пробата и грешката, изучаваме кое какво причинява. Но съвсем скоро почваме да действуваме толкова бързо, че дори не се замисляме. Същото важи за предметите. Използуваме тези сложни модели, както управляваме кола, без да се замисляме. Едва когато двигателят се повреди или „предметът“ се окаже илюзия, принудително осъзнаваме дедуктивния процес. Ето защо смятаме субектите и обектите за първични. Не помним онзи период от живота си, когато не са били такива.

По такъв начин статичните ценностни модели се превръщат във вселена от различими неща. Елементарното статично разграничаване между множества като „преди“ и „след“ или „подобно“ и „различно“ се разраства в невероятно сложни познавателни модели, които се предават от поколение на поколение като митос, като културата, сред която живеем.

Ето защо според Федър малките деца по-бързо от възрастните възприемат Динамичното Качество, ето защо начинаещите обикновено са по-бързи от специалистите, ето защо първобитните народи понякога са по-бързи от „напредналите“ култури. Американските индианци извънредно умело се придържат към вечно изменящия се център на нещата. Именно затова говорят и действуват без излишни украшения, които нарушават мистичното им единство. Отколешен център на живота им са почти единствено движението, действието и говоренето в съответствие с Великия Дух.

Индианското понятие „манито“ често е равнозначно на „Бог“ според белите, които обикновено са убедени, че всички религии са теистични, и според самите индианци, които не са особено придирчиви към словесния изказ. Но както Дейвид Манделбаум отбелязва в книгата си „Претопяването на равнините“, „понятието «манито» се отнася главно до Висшето същество, но се използува и в редица други случаи. С него се обозначават проявите на умение, късмет, благодат, съдба и всяко чудодейно събитие. В него се включват всички явления, които излизат извън рамките на всекидневието.“

С други думи, „Динамично Качество“.

След като установи, че светът се дели главно на статично и Динамично Качество, Федър почувствува, че една от целите е постигната. Първата класификация в Метафизиката на Качеството вече покриваше спектъра на опита от първобитния мистицизъм до квантовата механика. Сега оставаше Федър да запълни празнотите колкото е възможно по-внимателно и методично.

В миналото покрай радикалните си увлечения Федър размишляваше само за Динамичното Качество и пренебрегваше статичните модели. Винаги досега бе смятал, че те са мъртви. В тях няма любов. Не обещават нищо. Да им се подчиниш, означава да се подчиниш на смъртта, защото в неизменното няма живот. Сега обаче започваше да разбира, че крайността отслабва неговата теза. Животът не може да съществува само с Динамично Качество. То не е трайно. Да се придържаш единствено към Динамичното Качество без статичните модели, е все едно да се придържаш към хаоса. Федър осъзна, че може да научи много за Динамичното Качество, ако изследва какво всъщност то не е, вместо да прави безплодни опити да определи какво е. Статичните модели на качеството са мъртви, когато са единствени, когато изискват сляпо послушание и потискат Динамичната промяна. Въпреки всичко те са необходимата заздравяваща сила, която предпазва Динамичния напредък от израждане. Макар и Динамичното Качество — Качеството на свободата, да създава света, в който живеем, моделите на статичното качество, качеството на реда, съхраняват този свят. Нито статичното, нито Динамичното Качество могат да оцелеят сами по себе си.

Ако приложим тази концепция към случая с онзи брухо в Зуни, истинността й става очевидна. Динамичният брухо и статичните жреци, неговите мъчители, на пръв поглед изглеждат смъртни врагове, но всъщност те не могат един без друг. Трябва да съществуват и двата типа хора. Ако повечето жители на Зуни започнат да се напиват, да се хвалят и да надничат през прозорците, отколешният им начин на живот не би могъл да се запази. Но без диви, заклеймени бунтари като брухо, готови да прегърнат всяка нова идея отвън и да я внесат в обществото, Зуни би бил прекалено закостенял, за да оцелее. За да се развива животът, е необходимо напрежение между двете сили.

Според Федър красотата на стария индианец бе в това, че той бе прозрял истината. Индианецът не се е стремял да разруши всичко около себе си и гордо да се оттегли на фона на залеза с моралната си победа. Така старите жречески навици биха се възвърнали и цялото му страдание би отишло напусто. Индианецът е постъпил иначе. Той е останал в Зуни до края на живота си, превърнал се е в част от статичния модел на племето и е доживял да види своите реформи включени в развиващата се племенна култура.

Отначало бавно, а после с все по-ясно съзнание, че върви в правилна посока, Федър отклони вниманието си от по-нататъшните обяснения на Динамичното Качество и се насочи към самите статични модели.

10.

Лайла седеше на койката и мислеше за лошия вкус, останал й от кафето. Не беше както трябва. Водата имаше вкус на гума. Тя също беше неприятна. Но беше и от кафето.

Лайла не се чувствуваше добре. Още я болеше глава. От снощи. Колко ли е похарчила, зачуди се тя. Оставаха й малко пари. После си спомни: той плати по-голямата част от сметката… Главата я болеше ужасно.

Божичко, колко беше гладна. Поне щеше да го накара довечера да й поръча голяма пържола… с гъби… и лук… Ох, едва издържаше!

Пак се промени всичко. Вчера пътуваше към Флорида на борда на „Карма“. Сега беше на тази яхта. Животът й наистина ставаше все по-лош. Знаеше си. Преди поне се стараеше що-годе да планира нещата. Сега всичко се случваше, без да е запланувано.

Замисли се къде ли е сега „Карма“. С Джордж и Деби. Той вероятно още беше с нея! Дано и двамата се удавят! Лайла дори не си поиска парите. Знаеше, че няма да й ги върнат.

Все пак трябваше да ги поиска. Наистина й трябваха пари. Пак изпитваше познатото чувство. То вещаеше неприятности. Ядосаше ли се, винаги си навличаше неприятности. Ако не се бе вбесила на Джордж и Деби, сега щеше да е на „Карма“. Можеше да си възвърне Джордж. Беше глупаво да му се ядосва. Само усложняваше още повече нещата.

Сега пък беше ядосана на новия Капитан. Напоследък беше ядосана на всички. И защо? Нищо не й беше направил човекът. Просто си беше глупак, нищо повече. Всички тези тъпи въпроси за Ричард. Лайла се чудеше какво общо може да има Ричард с него. Вероятно бяха случайни познати, а тя беше решила, че са приятели.

Може би Ричард щеше да е в Ню Йорк, когато пристигнат там.

Във всеки случай засега трябваше да остане при Капитана. Поне до Ню Йорк или където щяха да прекарат вечерта. Дотогава все щеше да го изтърпи.

Можеше да й потрябва при пристигането в Ню Йорк.

Известно време го наблюдава през горния край на стълбата. Приличаше й на учител, от ония, които никак не я обичаха. И все й се ядосваха, че не е постъпила както трябва. Стори й се, че й се муси от доста дълго.

Лайла трябваше да преодолее лошите чувства. Знаеше какво ще последва в противен случай. Длъжна беше да се опита да се качи горе още веднъж. Не беше задължително да го гледа. Можеше просто да си седи там.

Погледа още малко Капитана, после се овладя, насили се да се усмихне, качи се по стълбата на палубата и пак седна.

Ето, не беше чак толкова трудно.

Беше донесла със себе си пуловер и отиде да го облече.

— Става студено — обясни тя.

— Имаме късмет, че не е чак толкова студено — каза Капитанът. — По това време на годината не можем да се надяваме на нещо по-добро. От вятъра е — добави той. — Внимавай с гика. В такива речни долини ветровете са много променливи.

— Къде сме? — попита тя.

— На юг от Пофкийпси. Пейзажът става промишлен. Отпред се виждат планини.

— Гледах тебе — каза Лайла.

— Кога?

— Ей сега.

— Аха.

— Много се мръщиш. Много си говориш сам. Също като Морис.

— Кой е Морис?

— Един приятел. Може да седи с часове, без да продума, аз си мисля, че ми е много сърдит, а той изобщо да не ми се сърди. Има такива мъже. Просто си мисли за нещо друго.

— Аз съм същият.

След малко тя забеляза, че във водата плават всякакви предмети — клони, нещо като трева, всички обвити с пяна.

— Какво е това във водата? — попита Лайла.

— От урагана е. От време на време се натъкваме на дебел слой, после изтънява.

— Изглежда отвратително.

— Говориха за това още в Касълтън — добави той. — Казаха, че всичко се спуска по реката. Дървета, боклукчийски кофи, стари пейки. Повечето едва се подават от водата… Една от причините да използувам платната е за да не се ударим в нещо с витлото. — Той посочи напред. — Когато стигнем до планината ей там, вятърът сигурно ще почне да прави номера. Ще трябва да спуснем платната и да включим двигателя.

Реката сякаш се врязваше в планините там, накъдето сочеше Федър.

— Завоят се казва „Краят на света“ — поясни той.

След няколко минути Лайла забеляза, че далеч пред тях, до един клон или нещо друго, щръкнало над водата, като че някакво животно плава с краката нагоре.

Приближиха се и тя видя, че е куче. Беше подуто, обърнато на една страна, два от краката му стърчаха във въздуха.

Лайла не каза нищо.

Капитанът също.

После, след като го подминаха, тя долови миризмата, разбра, че и той я е усетил.

— Реките са като канализационни тръби — обади се Капитанът. — Влачат всички боклуци и отрови към морето.

— Какви отрови?

— Соли и химикали. Ако се напоява без отводняване, земята се пълни с отрови и умира. Нищо не расте на нея. Реките поддържат земята чиста и свежа. С всички тези боклуци пътуваме по един и същ маршрут.

— Накъде? Какво искаш да кажеш?

— Към океана.

— Аа… Ама ние отиваме само до Ню Йорк — каза Лайла.

Капитанът не отговори.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— Утре, ако всичко върви както трябва. Бързаш ли?

— Не.

На Лайла изобщо не й се налагаше да ходи там. Не познаваше никого, при когото да остане, с изключение на Джейми и някои други, но беше много отдавна и може би всички се бяха пръснали.

— Там ли ще е купувачът? — попита тя.

— Какъв купувач?

— За яхтата ти.

— А, не. Аз отивам във Флорида.

Флорида ли?, учуди се Лайла и рече на глас:

— Май каза, че ще продадеш яхтата си в Ню Йорк.

— Не съм ти го казвал.

— Така каза снощи.

— Не аз — поправи я Капитанът. — Райгъл. Аз отивам във Флорида. Сигурно не си чула добре.

— Ох — въздъхна Лайла, — мислех, че Ричард отива във Флорида.

— Не… Искам до края на месеца да стигна на юг от нос Хатерас — обясни Капитанът, — но всичко ме бави. Точно сега са есенните бури, могат да ме спрат с дни.

Флорида, замисли се Лайла. Във Флорида светлината винаги е златистооранжева и всичко изглежда различно. Дори светлината върху пясъка е друга във Флорида. Спомни си плажа във Форт Лодърдейл, палмите, топлия пясък под хавлиената кърпа, горещите слънчеви лъчи върху гърба си. Беше толкова хубаво.

— Съвсем сам ли ще ходиш? — попита тя.

— Разбира се.

— Без храна?

— Ще намеря.

Във Флорида има каква ли не храна, от хубава по-хубава. Чудесни дарове на морето — миди, скариди, риба. Дояде й се. Ох, не биваше да мисли за това!

— Трябва ти готвач — заяви Лайла. — Ти не готвиш. Трябва ти някой, който да върши тази работа.

— Справям се — отвърна той.

Веднъж през нощта бе отишла за скариди под един мост с фенери. После приготвиха скаридите, отнесоха ги на плажа, пиха студена бира — скаридите бяха повече, отколкото можеха да изядат. Ах, бяха прекрасни. Спомняше си колко нежен и топъл бе тогава вятърът, бяха преяли, излежаваха се под палмите, пиеха ром с кока-кола, разговаряха, любиха се цяла нощ, докато слънцето не се показа над океана. Къде ли бяха сега онези момчета? Сигурно никога повече нямаше да ги види.

И яхтите, помисли тя, навсякъде имаше яхти.

— Колко време ще пътуваш? — попита Лайла.

— Дълго. Месец може би.

— Доста… Откога пътуваш така?

— От единайсети август.

— Пенсионер ли си?

— Писател — отговори той.

— За какво пишеш?

— Предимно за пътешествия. Ходя по разни места, гледам, мисля за видяното и после пиша за него. Много писатели го правят.

— Значи ще пишеш за това, което виждаме в момента?

— Разбира се.

— Кой ще седне да пише за такова нещо! Не се случва нищо.

— Винаги се случва нещо — възрази той. — Когато казваш: „Не се случва нищо“, всъщност казваш, че не се случва нищо, което да се вписва в клишетата за това, какво се нарича „нещо“.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Точно в момента се случва нещо, ти обаче смяташ, че не е важно, защото не си го видяла на филм. Но ако изгледаш три филма за хора, които плават по река Хъдсън, и може би документален телевизионен филм за Уошингтън Ървинг и историята на реката и чак тогава тръгнеш на същото пътешествие, ще си кажеш: „Братче, това вече е нещо“, защото видяното отговаря на мислената картина, която вече се е загнездила в ума ти.

Лайла не разбираше за какво са всички тези приказки. Той говореше, сякаш беше сигурен, че е много умен.

Дълго го гледа и се колеба дали да каже нещо, но после си замълча. Наблюдаваше как водата минава под лакътя й.

След малко попита:

— Искаш ли да хапнеш наистина хубаво довечера?

— Разбира се.

— Аз ще направя вечерята.

— Ти?

— Ще донесем пържолите и ще видиш как ще ги приготвя. Съгласен?

— Не е необходимо — каза той.

— Не, няма нищо. Мога да готвя. Направо обожавам готвенето. То е едно от любимите ми занимания.

Погледна ризата му. Над джоба отпред имаше голямо леке от храна. Зачуди се откога ли носи ризата. Дни наред не я беше сменял.

— В Ню Йорк ще занеса ризата на химическо — каза Лайла.

Федър се поусмихна.

Тя пак се замисли за Флорида.

После отново се обърна към него:

— Искаш ли да видиш нещо истински красиво?

— Какво? — попита Капитанът.

— Ще ти покажа.

Тя слезе долу, взе куфара, сложи го на койката и го отвори. В единия от джобовете в ъгъла имаше няколко вестника, прихванати с червена панделка. Лайла ги развърза и извади цветна дипляна с надпис „КРАЛИЦАТА НА ДЖУНГЛИТЕ“ с едри червени букви най-отгоре. Отдолу се виждаше снимката на най-красивия кораб в света. Лайла разпростря снимката и внимателно оправи подгънало се ъгълче.

Занесе я горе на палубата, седна до Капитана и му я показа. Стискаше я здраво, да не я отнесе вятърът.

— На този кораб бях във Форт Лодърдейл, Флорида, преди три години — обясни Лайла. — С една приятелка. Виждаш ли знака „X“? Там седяхме.

Корабът приличаше на огромна, красива сватбена торта на два етажа, покрита с ефектна глазура. Отпред се вееше щатското знаме на Флорида. Лайла знаеше всичко за кораба. Защото е била на него. Много пъти. Небето беше розово-синьо, вятърът носеше големи кълбести облаци. Корабът отплавал точно преди залез, тогава небето изглеждало така. Бризът шумолял във всички знамена. Бил попътен. Наоколо се виждаха тъмнозелени кокосови палми, огънати от попътния вятър, водата край кораба проблясваше в розово и синьо от залеза, от бриза се бяха образували вълнички. Точно така било в действителност. Снимката изглеждаше толкова истинска, че на човек му идеше да пъхне пръст в нея и да провери дали водата е топла.

Капитанът взе дипляната с едната ръка, с другата продължаваше да управлява яхтата. Загледа се в нея, Лайла разбра, че той чете текста отдолу. Знаеше го наизуст:

Изражението му остана непроменено. Присви очи като лекар по време на преглед. После се намръщи и попита:

— Познаваш ли собствениците или някой друг?

— Не — каза Лайла. — Просто преди няколко години пътувахме с този кораб.

— Това е кораб с твърда тарифа.

— Какво значи „кораб с твърда тарифа“?

— Когато за плаването всеки пътник плаща една и съща цена.

— Разбира се — отговори Лайла, без да проумява защо той се мръщи, — но цената не е висока. Отвори да видиш.

Капитанът разгърна дипляната, вътре имаше голяма фотография на „Кралицата на джунглите“.

— Защо е толкова важно за теб? — попита той.

— Не зная — каза Лайла и погледна към него да провери дали я слуша. — Помня толкова много светове. Не съм сигурна какво точно искам да кажа… но има много светове, аз само ги докосвам, влизам в тях за миг и после пак ги напускам… Примерно къщата на дядо, където си играех. Или кучето, което имах… ей такива неща. Всъщност те не значат нищо за никого, освен когато от време на време можеш да ги споделиш.

Капитанът погледна дипляната и се зачете: „Над трийсетгодишна традиция в Лодърдейл… Вечерята с шведска маса, представлението на водевил и пеенето са я превърнали в една от забележителностите на Форт Лодърдейл. Нищо не може да се сравни с нея…“

— Какво пеене? — вдигна очи Капитанът.

— Беше ми любимка — каза Лайла.

— Коя?

— Запевачката. Можеше да ми е сестра. Жалко, че не ми е сестра. Отначало всички бяхме толкова преяли, че не ни се пееше, но запевачката ни увлече. Изобщо не си приличаме — продължи Лайла. — Тя имаше тъмна коса, разкошна тъмна коса, красива фигура и притежаваше „магнетизъм“, както казват хората. Нали разбираш? Харесваше всички присъствуващи и те я харесваха. Не се държеше високомерно… Пред нас седеше един възрастен мъж и мълчеше… точно като тебе… — Лайла наблюдаваше Капитана. — Но тя седна до него, сложи ръка през рамото му и запя „Прегърни ме, любими“. Скоро той не можа да сдържи смеха си. Тя не оставяше никой да седи така, сякаш е съвсем сам. Явно беше много умна. Искам да кажа, че много бързо схващаше какво става. Един мъж се опита да я сграбчи, но тя само му се усмихна мило, сякаш й беше подал десет долара или нещо такова. Каза му: „Запази това за жена си, миличък“, всички се засмяха. На него също му хареса. Тя знаеше как да се погрижи за себе си. Изпя „О, голяма красива кукло“ и „Да, сър, това е моята любима“, и „Няма по-прекрасно място от Каролина“, и още много песни. Жалко, че не запомних всички. През цялото време корабът плаваше надолу по реката между палмите в мрака, беше толкова красиво. После жената запя „Блести, жътвена месечина“, корабът направи завой, палмите се разтвориха и ето ти! Месечина. Всички ахнаха. Разбираш ли, тя беше предвидила да изпее точно тази песен на завоя.

— Уф! — Капитанът изглеждаше ядосан.

— Какво има?

— Прекалено е.

— Кое е прекалено? — изненада се Лайла.

— Всичко е статично.

— Това пък какво е?

— Само клишета, едно след друго!

Той посочи снимката на „Кралицата на джунглите“.

— Погледни комините отгоре. Те са за параход, а това изобщо не е параход.

— Сложили са ги, защото стоят красиво.

— Не стоят красиво. Красивият кораб не се нуждае от финтифлюшки и фалшиви комини.

Лайла си взе дипляната.

— Корабът е много красив — настоя тя.

Капитанът поклати глава.

— Няма красота в нещата, които се мъчат да приличат на нещо друго.

Той самият е нещо друго, помисли Лайла.

— Красота има в нещата такива, каквито са — каза Капитанът. — Сигурно няма нищо оригинално на кораба.

— Защо трябва да има?

— Това е театър. Имитация.

— И какво от това? Стига хората да го харесват.

Той нямаше отговор.

— Дисниленд също е измислен — каза Лайла. — Сигурно и той не ти харесва?

— Не.

— Ами киното? Телевизията? И те са измислени, а?

— Зависи какво правят — отвърна Капитанът.

— Сигурно много се харесваш.

Лайла сгъна внимателно дипляната. Спорът очевидно ядосваше Капитана. Не му се спореше с никого.

— Щом е посетен от три милиона души — каза той, — на него сигурно има нещо хубаво. — Тръсна глава. — И все пак всичко това е проституция.

— Проституция ли?

— Да. Вземаш парите на клиента, даваш му точно това, което иска, и го оставяш по-беден, отколкото е бил в началото. Ето какво е правила певицата с нейните песни. Можела е да изпее нещо оригинално и да обогати пътниците, но не е искала да го направи, защото една съвършено непозната песен може да не им допадне, не е изключено да престанат да й обръщат внимание или да я освиркат, тя да изгуби работата си и да не получава повече пари. Певицата го е знаела и затова не е изпяла нищо свое, нали така? Само е подражавала на човек, за когото със сигурност е знаела, че се харесва, а клиентите са я приемали. Ето защо е уличница. Плащали са й да имитира някого, с когото биха се любили.

„Внимавай, Лайла“ — помисли тя. Наистина се ядосваше. Тя беше каквато си е! Той се преструваше! Откъде знаеше каква е била? Дори не е стъпвал там.

— Хората трябва да са такива, каквито са — продължи Федър. — Не фалшиви певци на фалшив кораб.

Дръж се, Лайла.

Тя лекичко се усмихна и каза:

— Стана ми студено.

Бавно се изправи и пак изчезна долу в кабината.

Там издиша шумно.

Господи, той я вбесяваше!

Майчице!

Комин. Голям, фуклив комин, ето какво представляваше. Ами да! Голям, лицемерен комин. Точно такъв е. Въобразява си, че е страшно умен. Изписано е на лицето му. Ама не е умен. Тъп е. Не знае нищо. Не знае дори какво е „уличница“. Не знае колко е тъп.

Лайла пак отвори куфара, грижливо сгъна дипляната, завърза я заедно с останалите неща с червената панделка, сложи ги отделно от другия багаж, затвори куфара и го заключи.

Дръж се, Лайла. Никога не се сърди така на хората, помисли тя. Не допускай да се вбесиш. Те точно това целят.

Ръцете й трепереха.

Ох-ох.

Знаеше какво означава това.

Измъкна чантичката си изпод койката, отвори я, взе флакона, намери пластмасова чаша до мивката, изпомпа в нея малко вода и глътна хапчетата. Трябваше да ги вземе бързо, иначе не действуваха. Цяла сутрин усещаше, че вълната идва. Прекалено дълго препускаше пред нея. Трябваше си го изкара на Капитана. Тогава това нямаше да се случи.

Комин! Гледаше снимката, сякаш беше мравка или нещо от този род. Така постъпват комини като него. Само за да покажат колко са умни. Тя знаеше що за стока са. Започнеш ли да се държиш добре с тях, веднага ти се нахвърлят. Такива като него обичат едно-единствено нещо — да се слушат как бълват пушек.

Е, няма как, реши Лайла. Нямаше какво повече да прави на тази яхта, докато не стигнат в Ню Йорк. А там — дим да я няма.

Изведнъж й стана студено. Винаги се получаваше така, когато ръцете й се разтреперваха. Надяваше се хапчетата да подействуват навреме. Невинаги успяваха. Тя пак отключи куфара, извади още един пуловер, облече го върху другия, затвори куфара, заключи го и го сложи на полицата горе.

Веднъж да заживее пак на сушата, помисли си Лайла. Моряшкият живот й беше омръзнал. Не си го представяше такъв. Все така се получаваше. Не че й се налагаше да изтърпи Капитана още една нощ, но не й се харчеха пари за автобус.

На полицата зад койката имаше радио. Лайла го включи и се опита да увеличи звука. Не ставаше. Завъртя всички копчета напред и назад, нито едно от тях не работеше. После намери превключвателя и дочу статичен шум. Радиото заработи.

Имаше много станции. Един от говорителите каза нещо за Манхатън.

Лайла послуша малко. Вече бяха наблизо. Една от станциите излъчваше нежна, мечтателна музика, на каквато всеки би танцувал.

Единственото нещо, което й се искаше в момента, беше веднъж да стигнат в Ню Йорк. Четири години ли минаха оттогава? Не, пет! Цели пет години. Кога минаха толкова бързо?

Беше изключено Джейми да е там. Само да го види отново какъвто беше едно време, както й се усмихваше, когато му беше хубаво. Нищо друго не искаше. А, и малко пари.

Трудно щеше да го намери. Лайла трябваше да поразпита наоколо. Майнди сигурно знаеше къде е. Но и тя вероятно беше изчезнала. Никой не се задържаше дълго на едно и също място. Щеше да намери някой познат.

Замисли се как ли изглежда сега старото място. От време на време пускаха по някое старо бавно парче като сегашното и Джейми бавно я понасяше в танц. Само как я прегръщаше. Как я докосваше и завърташе. Всичко изплува с музиката. Тогава Лайла беше истинска принцеса, но не го осъзнаваше.

— Лайла — сякаш чуваше гласа му, — нещо си се замислила. Личи ти. Какво има?

След малко тя му казваше, а той винаги я изслушваше, без да спори с нея, все едно какво му говореше. Беше лудост да го напусне. Не биваше да си тръгва никога.

Беше й студено даже с двата пуловера. Трябваше й одеяло. Спомни си, че беше завита, като се събуди снощи, но сега одеялото не се виждаше. Изправи се, отиде в предната част на яхтата, смъкна одеялото от леглото и го отнесе обратно в голямата кабина.

Ръцете й се разтреперваха все повече. Винаги се получаваше така, когато се ядосаше. Нищо не можеше да направи. Трябваше да се разкрещи на Капитана, но сега вече беше късно. Ако изкрещеше, ако удареше някого или дори само ако наругаеше, вълната понякога спираше.

Изключи радиото.

Заслуша се във вятъра отгоре и във водата, която се плискаше в корпуса на яхтата. Съвсем тихичко. Съвсем различно от „Карма“.

Чудеше се какво ще прави в Манхатън. За да изкара пари. Сигурно щеше да стане сервитьорка. Вече не я биваше за нищо друго. Щеше да си намери някого. Винаги успяваше. Съжаляваше, че Капитанът е такъв, иначе щяха да отплават заедно до Флорида. Но той беше тъп комин. Напомняше й за Сидни. Сидни беше от хората, за които от самото начало е ясно, че ще станат лекари, адвокати или нещо подобно. Винаги беше любезен, но с него не можеше да се разговаря. Гледаше на другите отвисоко и си въобразяваше, че те не забелязват.

Точно на този тип хора майка й винаги я съветваше да обръща внимание. Капитанът имаше същото изражение — сякаш все мислеше за нещо. Някой й беше казал, че сега Сидни бил педиатър, изкарвал луди пари и имал четири деца. „Виждаш ли!“ — би ахнала майка й.

О, Боже, не и тя. Защо майка й все се появяваше, когато ръцете и започваха да треперят? Мъжете, които майка й харесваше, винаги бяха богати. Като този Капитан. Или Сидни. Те са истинските уличници. Жените, които се омъжват по сметка. Не би трябвало да мисли така за майка си. Не би трябвало да мисли за нея изобщо.

Идваше. Вълната идваше. Хапчетата нямаше да я спрат.

Все пак Капитанът не беше Сидни. Беше донякъде различен. Наистина си бе особен, сякаш знаеше нещо, което не споделяше.

Лайла си спомни, че когато снощи танцуваха, отначало й се стори съвсем обикновен, но после все повече заприличваше на някой друг. Олекна, сякаш стана безтегловен.

Той знаеше нещо. Лайла съжаляваше, че не помни думите му. Говореше й за индианци, после за доброто и злото.

Защо говореше така?

Имаше нещо друго. Нещо, свързано с къщата на дядо й.

Помъчи се да си спомни.

Дядо й винаги говореше за доброто и злото. Беше проповедник.

Имаше нещо общо с Капитана. Начинът, по който той погледна мъртвото куче и не каза нищо. Не, всъщност каза! Промърмори, че всички отиват там, където и кучето!

Сега Лайла се сети — върху стената на дневната в къщата на дядо й висеше голяма картина с изправен в лодка мъж, поел към някакъв остров през реката. Отдолу пишеше нещо на немски. Дядо й казваше, че надписът означава „Островът на мъртвите“. После дядо й почина и тя си представяше, че е заминал на същия остров. Там беше и Лъки. Лъки го е срещнал, когато е пристигнал там.

Винаги й говореше за доброто и злото и как тя ще отиде в ада заради греховете си, ако не е добра. Лодкарят отвеждаше хората през реката към острова, защото са били грешници.

Лъки, нейното черно-бяло куче. Много приличаше на удавеното куче днес, с два крака, щръкнали във въздуха.

Защо си го спомни точно сега? Картината изгоря в пожар с цялата къща на дядо й. За това Бог изгори къщата. За да го прати в ада. Всичко се смесваше.

Всичко е безсмислено, реши Лайла. Винаги е било така, но сега ставаше още по-лошо.

Чудеше се кой е той. Всичко беше като в сън. Сякаш тя не принадлежеше на това място. С нея сигурно ставаше нещо лошо. Никой обаче не можеше да каже какво.

Заслуша се във вятъра. Засилваше се. Яхтата се накланяше все повече на една страна. Защо реката беше толкова празна? Защо беше толкова самотна? Нали уж приближаваха Ню Йорк? Къде бяха останалите лодки?

Защо вятърът се засилваше?

Хората на брега. Звук не проронваха, когато яхтата минаваше покрай тях. Като че ли изобщо не я виждаха.

Внезапен порив на вятъра удари яхтата и тя се люшна на една страна. Лайла се задържа, погледна през люка и видя Капитана. Не забелязваше, че тя го наблюдава, лицето му беше тъжно и сериозно като на погребение. Сякаш носеше ковчег. Нещо не беше наред.

Приближаваше се нещо ужасно. Щеше да се случи нещо. Не можеше да продължава така. Лайла го усещаше с всяка клетка. Идваше. Гледката на кучето във водата.

Толкова приличаше на Лъки. Защо се връщаше сега?

Сети се! Отиваха на онова място в планината! Как каза Капитанът, че е името му? „Краят на света“! Какво искаше да каже?

Какво искаше да КАЖЕ!!

Лайла седна на койката. Придърпа одеялото към лицето си и се заслуша. Чуваше само виенето на вятъра и плясъка на водата отстрани на яхтата.

Изведнъж се чу страховито РРРРРРРРР!!…

Тя запищя!

11.

Федър пак увеличи оборотите на двигателя. После насочи яхтата срещу виещия вятър, който подхвана платното, и то заплющя като камшик. Федър се спусна да освободи фала. Смъкна платното колкото е възможно по-бързо, сви го с един замах и се върна при румпела, преди яхтата да се е отклонила.

Ужасен вятър. Направо щорм. Не го бяха предупредили в Касълтън. Уф!

Водата шупна от белите вълнички и пяната. Трябваше да забележи по-рано. Но не обърна внимание.

Разхлаби кнехта, свали гика и пак седна.

Вече със свалено платно и включен двигател положението изглеждаше овладяно. Вдясно пред него се издигаше планината Сторм Кинг, а отляво — Брейкнек Ридж. Още по-нагоре се намираха Уест Пойнт и острият завой на реката, наречен „Краят на света“. Вятърът очевидно се извиваше между планините като през фуния.

След малко забеляза, че вятърът не се засилва. Само запазваше умерена щормова сила.

Федър беше купил яхтата с илюзията, че само ще седи под платната и ще се наслаждава на гледката. През цялото време обаче не беше имал и пет минути да поседи спокойно и да не мисли за нищо.

Видя, че е свил платното твърде небрежно и има опасност вятърът да го разгъне. Привърза румпела, пак отиде напред и този път внимателно прибра и завърза платното.

Запита се защо Лайла се мотае долу и не реагира на промяната във времето. Сигурно можеше да я накара да подържи руля, докато той оправя платното, но нещо му подсказваше, че ще е по-лесно да се справи сам. Лайла не беше от хората изпълнители, каквито се искат за такава работа.

Отпред течението на реката беше променило посоката си и бе вдигнало вълни. Водата изглеждаше разгневена от принудителната промяна. След малко закипя и се завихри. Федър насочи яхтата встрани от водовъртежите.

Не успя да каже на Лайла нищо подходящо. Нямаше смисъл да нажежава повече обстановката. Тя живееше в друг свят. Наистина. А в него той не можеше да навлезе, като му наложи чужди модели.

Беше й казал ценни неща за кораба, стига да го беше слушала. Но тя не го слушаше. Не беше от хората, които умеят да изслушват. Притежаваше твърдо установени статични ценностни модели и всеки опит за оспорване я вбесяваше, тя се заинатяваше и толкоз. Беше му дошло до гуша от такива като нея. Цял живот се бореше с тях.

При южния подход към военната академия вятърът се успокои и се превърна в умерен бриз. Яхтата премина под високите като в замък стени. Федър понечи да повика Лайла и тя да погледне, но се отказа. Нямаше да й е интересно.

След малко академията се изгуби от поглед и вятърът пак се засили до попътен бриз. Федър реши да не вдига платното. Денят преваляше. Той се чувствуваше уморен. Можеше да продължи на включен двигател.

Не му се ходеше никъде довечера. Искаше му се само да се наспи.

Притежава ли Лайла Качество? Ето го пак вбесяващия въпрос на Райгъл. Нямаше да остави на мира Федър, докато той не намери отговора. Така беше устроен умът му. Защо изобщо каза „да“? Лайла сякаш бе изпълнена с решителност да докаже правотата на Райгъл. Той не биваше да й отговаря.

Притежава ли кучето частица от природата на Буда? Въпросът е същият. Съвсем същият.

Може да бъде прехвърлен в дзен-стиховете на Мъмон:

Притежава ли Лайла Качество?

Ето най-важния въпрос.

Но ако отговориш с „да“ или „не“, губиш собственото си Качество.

Съвършено транспониране. Точно това се беше случило. Федър отговори с „да“. Сам си беше виновен. Беше допуснал да изпадне в положение да „сравнява и избира“, каквото дзен избягва, и бе попаднал в безизходица.

… Не че не можеше да се отговори на въпроса. Можеше, но отговорът продължаваше безкрайно и никога не беше изчерпателен.

… Не Лайла притежава качество, Качеството притежава Лайла. Никой и нищо не може да притежава Качество. Да притежаваш нещо, значи да го имаш, да го имаш, значи да господствуваш над него. Нищо не може да господствува над Качеството. Ако изобщо има притежание и господство, то тогава Качеството притежава Лайла и господствува над нея. То я е създало. Лайла е сплав от променящите се статични модели на все същото Качество. В нея няма нищо повече. Думите, които тя използува, мислите, които й минават през ума, ценностите, към които се придържа, са крайният продукт от трите и половина милиарда години история на света.

Тя е като джунгла от еволюционни ценностни модели. Не знае как ги е усвоила, също както джунглата не знае как се е появила.

И все пак сред „джунглата Лайла“ има древни, праисторически останки от изчезнали цивилизации. В тях човек може да прониква като археолог, пласт след пласт, назад през вековете цивилизация, където дълбочината под земната повърхност измерва отдалечеността във времето.

Идеята беше любопитна. Федър можеше да изгради целия анализ около тази една-единствена личност, можеше да разговаря с нея, да я разпита за ценностите й и после да представи цялостната метафизика от гледна точка на конкретния случай… Метафизиката направо плачеше за нещо, което да я приземи. Федър можеше да й задава въпроси чак до Флорида.

Замисли се по въпроса.

Положението беше идеално за събеседване.

Но какво можеше да му каже тя? Дори и да съществуваха моделите, Лайла не знаеше какви са те. Щеше просто да седи и да му разказва как пише на машина, за увеселителния кораб и за различните видове храни, които обича, да се оплаква от кафето и той нямаше да изтръгне нищичко. Само едно пътуване.

Още нещо изглеждаше нередно. Беше прекалено изкуствено, пълно с обективни „наблюдения“. Динамичната страна бе пренебрегната изцяло. Краят винаги остава открит от динамичната неопределеност. Федър нямаше да е в състояние да предскаже каквото и да било на основата на нейните думи.

Освен това тя нямаше добро мнение за него. Сигурно нямаше да му каже нищо. Също както индианците и „обективните“ антрополози.

Жалко, че Дюзънбъри не беше тук. Той можеше да я предразположи. „Бива ме само да теоретизирам“ — помисли Федър.

Но теорията беше добра. Лайла е съставена от статични ценностни модели, които се развиват в посока към Динамично Качество. Така е поне на теория. Тя е поела нанякъде, както всички останали. Никой обаче не може да каже къде се намира това „някъде“.

Теорията му беше хрумнала преди няколко месеца с изречението: „Целият живот представлява преселение на статичните качествени модели към Динамичното Качество.“ Оттогава не му излизаше от ума.

Според традиционната, ориентирана към веществото метафизика животът не се развива в определена посока. Той е само продължение на свойствата на атомите, нищо повече. Сигурно е така, защото не съществува нищо друго освен атоми и изменящи се форми на енергията. Но в Метафизиката на Качеството това, което се развива, не са модели от атоми. Развиват се всъщност статични ценностни модели — това разбиране не променя данните за еволюцията, но изцяло преобръща възможните й тълкувания.

Исторически погледнато, предположението на субектно-обектната метафизика, че целият свят се състои от вещество, ограничава еволюционната теория още от самото начало. По времето на нейното възникване още не е било известно, че на равнището на фотоните, електроните и другите елементарни частици престават да действуват законите за причината и следствието — отделните електрони и фотони просто се появяват и изчезват непредсказуемо, без причинна обусловеност. И затова днес имаме еволюционна теория, според която „човекът“ е безмилостно подчинен на причинно-следствените закони на Вселената, докато частиците на неговото тяло не се подчиняват на същите закони. Абсурдността на това положение явно се пренебрегва. Проблемът не се отнася до нито една конкретна област. Физиците могат да не се съобразяват с него, защото не се занимават с човека. Обществоведите също, защото не се интересуват от елементарните частици.

Ето защо, макар и още преди десетилетия съвременната физика да бе подляла вода на детерминистичното обяснение на еволюцията, то беше оцеляло по погрешка, поради липсата на по-правдоподобно обяснение. Но още от самото начало еволюцията, където основен момент е веществото, има един объркващ момент, от който така и не може да се освободи. Изписани са цели томове, че оцеляват най-приспособените, но никъде не се обяснява защо.

Такъв привидно страничен въпрос отначало изглежда незначителен, мисълта търси бърз отговор, за да го отпъди. Той напомня враждебните и невежи въпроси на проповедниците фундаменталисти. Все пак защо оцеляват най-приспособените? Защо изобщо животът оцелява? Нелогично е. В оцеляването на живота Се съдържа вътрешно противоречие. Щом животът не е нищо друго освен резултат от физичните и химичните природни сили, тогава защо животът им се противопоставя в борбата си да оцелее? Животът е или на страната на физическата природа, или против нея. Ако е с природата, нищо не оцелява. Ако е против нея, трябва да има още нещо освен физичните и химичните природни сили, което го тласка да се опълчва на физическата природа. Вторият закон на термодинамиката гласи, че всички енергийни системи единствено „развиват пружината“ като часовник и не могат да се движат в обратна посока. Животът обаче се „самонавива“, преобразува нискоенергийните морска вода, слънчева светлина и въздух във високоенергийни химични съединения и нещо повече — непрекъснато се размножава на все повече и по-усъвършенствувани часовници, които все по-бързо се „самонавиват“.

Защо например група прости, устойчиви съединения на въглерода, водорода, кислорода и азота се борят милиарди години, за да се самоорганизират в професор по химия? Какъв е мотивът? Ако оставим професора по химия достатъчно дълго изложен на слънцето върху някоя скала, природните сили ще го преобразуват в прости съединения на въглерода, кислорода, водорода и азота, в калций, фосфор и малки количества други минерали. Реакцията е еднопосочна. Който и професор по химия да вземем, каквито и методи да приложим, няма да успеем да превърнем тези съединения отново в професор по химия. Професорите по химия са неустойчива смес от предимно неустойчиви съединения, които под въздействието на слънчевата топлина необратимо се разграждат на по-прости органични и неорганични съединения. Това е научен факт.

Въпросът е защо тогава природата обръща посоката на процеса? Какво в крайна сметка подтиква неорганичните съединения да тръгнат в обратна посока? Не е слънчевата енергия. Нали току-що видяхме как действува тя. Трябва да е нещо друго. Но какво?

Никъде из безбройните страници, които бе изчел за еволюцията, Федър не намираше отговор. Познаваше, разбира се, богословските отговори, но те не са подкрепени от научни наблюдения. Еволюционистите се задоволяват с твърдението, че при научните наблюдения на фактите във Вселената не се е появила различима цел или модел, към които да се стреми животът.

Последното съждение така умело замазва въпроса, че човек никога не би заподозрял колко голямо значение е имал той за еволюционистите. Но ранната история на теориите за еволюцията сочи друго. Първият голям еволюционист — не Дарвин, а Жан-Батист Ламарк — твърди, че целият живот се развива в посока към съвършенството, синоним на Качеството. И Алфред Уолас, ученият, принудил Дарвин да публикува трудовете си, понеже стига до почти същата теория по самостоятелен път, смята, че естественият отбор не обяснява изцяло развитието на човека. Мнозина учени след Дарвин продължават да отричат безцелността на живота.

Федър намери добро обобщение на въпроса в статия от Ърнст Майър в „Сайънтифик Америкън“:

„По религиозни или философски съображения или просто поради нежеланието си да обяснят еволюцията с толкова случаен процес противниците на естествения отбор продължават години наред да изтъкват алтернативни модели, наречени «ортогенеза», «номогенеза», «аристогенеза» или «принципа Омега» на Тейяр дьо Шарден, като всеки модел се гради на някакъв вътрешен стремеж или подтик към съвършенство и напредък. Тези теории без изключение са финалистични — те се придържат към постулата за определена форма на космична телеология, цел или програма.“

„Въпреки всичките си усилия поддръжниците на телеологичните теории не са успели да разкрият механизми (освен свръхестествените), с които да обяснят постулирания си финализъм. Възможността за съществуване на подобен механизъм почти изцяло се отрича от постиженията на молекулярната биология.“

„Еволюцията е безразсъден опортюнист — тя гледа благосклонно на всяко изменение, което осигурява предимство в конкуренцията със себеподобните или с представителите на други видове. В продължение на милиарди години този процес е бил двигателят на така наречения от нас «еволюционен прогрес». Движението напред не се контролира или насочва от никаква програма. То е резултат от моментните хрумвания на естествения отбор.“

Майър явно е сметнал въпроса за приключен и несъмнено възгледите му са се споделяли единодушно от всички останали с изключение на антиеволюционистите. Ала след като прочете статията, Федър написа на едно от листчетата си: „Изглежда безспорно, че не съществува механистичен модел, към който да се придвижва животът, но разгледан ли е въпросът, дали животът не се придвижва в противоположна на механистичните модели посока?“

Смяташе, че въпросът изобщо не е поставян. Не съществуваха необходимите за това понятия. В метафизиката, която отдава първостепенно значение на статичните всеобщи закони, идеята, че животът се стреми да се откъсне от всякакъв закон, предизвиква само учудено свиване на рамене. Тя звучи безсмислено. Все едно да кажеш, че животът се стреми към хаос, защото хаосът е единствената алтернатива на структурните модели в обвързаната със законите метафизика.

Динамичното Качество обаче не е структурирано, но не е и хаотично. То е ценност, която не се вмества в статичните модели. С твърденията си за липса на крайни „механизми“ или „програми“ ориентираните към веществото еволюционисти не доказват неопровержимо биологичната безцелност на живота. Всъщност, без да искат, те дават прекрасен пример как ценностите творят действителността.

Науката цени статичните модели. Тя ги търси. Необичайното се смята за прекъсване на нормалното, а не за наличие на нормалност. Отклоненията от нормалния статичен модел трябва да се обяснят и по възможност да се поставят под контрол. Описваната от науката действителност е „действителността“, която следва определени механизми или програми. На всичко друго, което не се подчинява на механизмите и програмите, не си струва да обръщаме внимание.

И какво излиза? Нещо не съществува, защото никога не сме го наблюдавали. А не сме го наблюдавали, защото никога не сме го търсили. Не сме го търсили, защото е незначително, няма стойност и е по-добре да се заемем с по-сериозни неща.

Благодарение на различната си метафизична ориентация Федър веднага разбра, че привидно баналните, незначителни, „моментни хрумвания“, за които говори Майър, решенията, определящи посоката на еволюцията, всъщност представляват самото Динамично Качество. Динамичното Качество, първоизточникът на всички неща, предразсъдъчно острие на действителността, винаги изплува „на момента“. Може ли изобщо да е иначе?

Преодолеем ли предразсъдъка против „моментното“ Динамично Качество, пред нас се разкриват нови светове. Естествено животът не се придвижва към никакъв механизъм. Механизмите са врагове на живота. Колкото по-статични и неподатливи са те, толкова повече животът се стреми да ги избегне или преодолее.

Законът за всеобщото притегляне например е може би най-безмилостно статичният модел на реда във Вселената. Затова няма живо същество, което ден и нощ да не му се подиграва в лицето. Животът може да бъден определен почти като организирано неподчинение на закона за всеобщото притегляне. Може да се докаже, че степента на неподчинение на закона е мярка за степента на еволюция — докато най-простите форми на живот едва-едва помръдват с ресничките си, земните червеи успяват да контролират разстоянията и посоката на движение, птиците летят в небето, а човекът е стигнал чак до Луната.

Същият анализ може да се приложи и към останалите физични закони, като например втория закон на термодинамиката. Федър бе убеден, че ако се съберат и обобщят достатъчно много доказателства за умишлените нарушения на всеобщите закони, може да се разработи съвсем различна еволюционна теория. Ако животът трябва да се обяснява на основата на физичните закони, не можеш да пренебрегнеш неоспоримите доказателства, че животът умишлено ги заобикаля. Атомите се превръщат в професори по химия сигурно защото нещо в природата не харесва законите за химичното равновесие, закона за всеобщото притегляне, законите на термодинамиката и всеки друг закон, който ограничава свободата на молекулите. Те се съобразяват със законите по необходимост, но предпочитат съществуване, което не се подчинява на никакви закони.

Това обяснява защо житейските модели не се променят единствено в съответствие с причинно-следствените „механизми“ и „програми“ или със сляпото действие на физичните закони. Промяната никога не е лишена от ценностно измерение. Тя се извършва по начин, който избягва, преодолява или заобикаля законите. Моделите на живота непрекъснато се развиват в отговор на нещо „по-добро“ от законите.

На пръв поглед тези разсъждения противоречат на най-твърдото убеждение на еволюционистите, а именно, че животът не реагира на нищо друго освен на „оцеляването на най-приспособените“ при естествения отбор. Но изразът „оцеляване на най-приспособените“ е едно от клишетата като „мутанти“ или „не се вписва“, които звучат най-убедително, ако не питаш какво точно означават. Най-приспособени за какво? Най-приспособени да оцелеят? Тогава изразът се свежда до формулировката „оцеляване на оцелелите“, което е безсмислица. „Оцеляване на най-приспособените“ придобива смисъл само когато „най-приспособените“ е равносилно на „най-добрите“ или, с други думи, на „Качеството“. При това дарвинистите имат предвид не каквото и да е старо качество, а недефинираното Качество! Както личи от статията на Майър, те са абсолютно сигурни, че е невъзможно да се даде определение на „най-приспособените“.

Добре! Защитаваните от тях „недефинирани най-приспособени“ се покриват с Динамичното Качество. Естественият отбор е Динамичното Качество в действие. Няма никакво противоречие между Метафизиката на Качеството и дарвинистката еволюционна теория. Нито пък между Метафизиката на Качеството и „телеологичните“ теории, които отстояват, че животът следва някаква цел. Всъщност Метафизиката на Качеството обединяваше тези противоположни учения в по-обхватна метафизична конструкция, където те съжителствуват без противоречия.

Реката стигна широко езеро, което според картата до Федър се казваше Тапан Зее. „Като Зюдер Зее“, предположи той. Хубаво е, че са запазили старото холандско име. Обърна се и погледна зад себе си — там се простираше планинската верига, която беше преминал. Последната. Американският континент свършваше. Скоро мощната, тежка яхта щеше да се озове за пръв път в Атлантика — там, където принадлежеше. Беше вълнуващо след толкова седмици. Корабите се строят, за да прекосяват океани и да заобикалят континенти, а не само „да следват шамандурите“ по спокойните континентални водни пътища.

Беше още ранен следобед. Яхтата се носеше стремително. Федър предполагаше, че стесненото от планините корито сигурно е ускорило движението й. Сега според изчисленията му приливът щеше да почне да се обръща и да намали скоростта.

Във всеки случай „движението на статичните модели към Динамичното Качество“, за което толкова усилено размишляваше, изглеждаше дотук убедително. В миналото подобни идеи са били смазвани чрез основните положения на традиционната метафизика на веществото, но сега Метафизиката на Качеството доказваше това движение. Десетки пъти Федър се опита да намери един или друг довод, за да го обори, но нито един не натежаваше. И така, през месеците, откакто се беше появила неговата теория, Федър работеше върху нейното усъвършенствуване.

Обяснението на живота като „движение на статичните модели към Динамичното Качество“ не само съответствуваше на известните факти за еволюцията, но предлагаше нови подходи за тълкуването им.

Биологичната еволюция може да се разглежда като процес, при който слабите Динамични сили на податомно равнище разкриват начини да преодолеят огромните неорганични статични сили на надатомно равнище. Пътят минава през подбора на надатомни механизми, където равновесието между различните възможности е толкова деликатно, че една слаба Динамична сила е достатъчна да наклони везните в една или друга посока.

По-конкретно, слабите податомни Динамични сили са избрали за свое основно средство въглеродния атом. Всички форми на живот съдържат въглерод и все пак проучването на свойствата на този химичен елемент показва, че ако не се брои изключителната твърдост на кристалните му форми, в него няма нищо необикновено. От гледна точка на другите физични константи — температура на топене, проводимост, йонизация и така нататък — въглеродът се държи точно така, както му повелява мястото в Периодичната система на елементите. Няма и намек за чудодейната мощ, която е в състояние да насели една безжизнена планета с професори по химия.

Една физична особеност определя уникалността на въглерода — той е най-лекият и най-активният елемент от четвърта група с двойствена характеристика на химичните си връзки. Обикновено металите с положителна валентност от първа до трета група се свързват в химични съединения с неметалите с отрицателна валентност от пета до седма група, но не и с останалите елементи от собствената си група. Групата на въглерода обаче се намира по средата между металите и неметалите, затова въглеродът понякога се съединява с метали, друг път — с неметали, в някои случаи просто не се съединява с нищо, в други се съединява със себе си в дълги вериги, разклонени дървета и пръстени.

Федър стигна до извода, че слабите податомни Динамични сили се нуждаят именно от двойствеността в предпочитанията на въглерода към химичните връзки. Въглеродната връзка е равновесен механизъм, който те могат да превземат. Това средство открива пътя им към всички измерения на свободата — те избират първо една връзка, после друга, а разнообразието от начини е почти безкрайно.

И то какво разнообразие! Днес са известни над два милиона въглеродни съединения, почти двайсет пъти повече от всички останали познати химични съединения в света. Химията на живота е химия на въглерода. Всички растителни и животински видове в крайна сметка се различават по избрания от въглеродните атоми начин на свързване.

Но откриването на Динамичното свързване на въглерода представлява само една еволюционна стратегия. Другата е запазването на откритото. Динамичният напредък е безсмислен, ако не е в състояние да намери някакъв статичен модел, с който да се защити и да не изпадне в предишното състояние. Еволюцията не може да бъде непрекъснато постъпателно движение. Тя трябва да представлява процес от обособени превъртания като на зъбно колело — Динамично движение напред към ново стъпало, после, ако резултатът изглежда успешен, статично прикрепване към постигнатото, след това още едно Динамично превъртане и ново статично прикрепване.

За да се придвижи на молекулно равнище и да се задържи там, Динамичната сила е трябвало да открие въглеродна молекула, която да опази ограничената си Динамична свобода от неорганичните закони и същевременно да устои на натиска и да не се разпадне на прости въглеродни съединения. Изследването на природата показва, че Динамичната сила не е успяла да намери такава молекула, но е заобиколила проблема, като е открила две молекули — статична, устойчива на износване, топлина, химични реакции и други подобни, и Динамична, способна да запази податомната неопределеност на молекулно равнище и „да опита всичко“ от възможностите да се получат химични съединения.

Статичната молекула, наречена „белтък“ — огромна, химически „мъртва“, подобна на пластмаса, — обгражда Динамичната и я пази от нападенията на светлината, топлината и на другите химични съединения, които се домогват до чувствителността й и се стремят да я разрушат. Динамичната, наречена „ДНК“, се отплаща, като казва на статичната какво да прави, подменя я при износване и дори без да се е износила, променя собствената си природа, за да преодолее неблагоприятните условия. В някои вируси, които са най-простите форми на живот, няма нищо друго освен тези два вида молекули, действуващи заедно.

Разграничението на биологичните еволюционни модели на Динамична функция и статична функция може да се проследи и на по-висшите етапи на еволюцията. Образуването на полупропускливи клетъчни стени, които да всмукват хранителните вещества и да отделят отровите, е статично закрепване на постигнатото. Същото се отнася до костите, черупките, козината, кожите, хралупите, дрехите, къщите, селата, дворците, ритуалите, символите, законите и библиотеките. Всички те предпазват еволюционния процес от израждане.

От друга страна обаче, преминаването на възпроизводството на клетките от митоза към мейоза, за да се даде възможност за полов избор и за огромно разнообразяване на ДНК, представлява Динамичен напредък. Такава е и колективната организация на клетките в метазойски общности, наречени „растения“ и „животни“. Такива са половият избор, симбиозата, смъртта и възстановяването, колективността, общуването, умозрителните размишления, любопитството и изкуството. От позицията на ориентираната към веществото еволюционност повечето от тях се възприемат единствено като случайни свойства на молекулната машина. Но според ориентираното към ценностите тълкуване на еволюцията те се доближават до самия Динамичен процес и тласкат модела на живота към по-висока степен на гъвкавост и свобода.

Понякога Динамичното образувание продължава да се развива, но не може да намери механизъм за закрепване, затова спира и се връща към предишното закрепено състояние. Така се губят цели биологични видове или култури. Друг път някой статичен модел се засилва дотолкова, че възпира всяко Динамично придвижване напред. И в двата случая еволюционният процес спира за известно време. Но иначе резултатът е или засилване на способността да се овладяват враждебните сили, или нарастване на гъвкавостта, а понякога и двете. Нарастването на гъвкавостта е насочено към Динамичното Качество. Засилването на способността да се овладяват враждебните сили е насочено към статичното качество. Без Динамично Качество организмите не могат да растат. Без статично качество не могат да оцелеят. Необходими са и двете.

Сега вече, ако се върнем към професора по химия и видим как той проучва емпирично събраните данни, за да разбере какво се крие в тях, нещата се поизясняват. Той не е безпристрастен космически пришълец, дошъл с единствената цел да наблюдава. Нито пък е статична, молекулна, обективна биологична машина, потънала в заниманията си без никаква определена цел. Разбираме, че професорът провежда експериментите си точно със същата цел, с която податомните сили са почнали да го създават преди милиарди години. Той търси информация, която ще разшири статичните модели на самата еволюция и ще засили както гъвкавостта, така и стабилността в борбата с враждебните, статични природни сили. Подбудите му може да са съвсем лични, като примерно „просто за удоволствие“, тоест за Динамичното Качество на неговата работа. Но когато подава молба за отпускане на средства, професорът обикновено и съвършено правилно обвързва молбата с конкретна област от общата еволюционна цел на човечеството.

12.

Веднъж Федър бе нарекъл метафизиката „висина на ума“ — аналогия с „висините“, които покоряват алпинистите. Катеренето изисква много усилия, още повече усилия трябват, за да се задържиш горе, но ако не предприемеш изкачването, цял живот оставаш обитател на мисловната долина. Високопланинският преход през Метафизиката на Качеството ти дава възможност да навлезеш в друга долина, където житейските факти получават много по-задълбочено тълкуване. Тясната долина се губи и на нейно място се разстила огромната, плодородна равнина на разбирането.

В нея статичните ценностни модели се обединяват в четири системи — неорганични, биологични, социални и интелектуални. Те изчерпват всичко. Не съществува нищо друго. Ако се заемем да съставим енциклопедия с четири раздела — „Неорганичното“, „Биологичното“, „Социалното“ и „Интелектуалното“, няма да пропуснем нищо. Нищо в смисъл на „нито един предмет“. Ще липсва само Динамичното Качество, което никаква енциклопедия на може да опише.

Макар и изчерпателни, четирите системи не са единствени. Те действуват едновременно и почти независимо.

Класификацията на моделите не е особено оригинална, но Метафизиката на Качеството позволява едно доста необичайно за нея твърдение — те не са непрекъснати. Характеризират се с прекъснатост. Почти не са свързани помежду си. Всяко по-високо равнище се крепи на по-ниското, без обаче да е негово продължение. Напротив. По-високото равнище често се проявява като противоположност на по-ниското — налага се върху него и го контролира при всяка възможност заради собствените си цели.

Подобен извод е невъзможен при ориентираната към веществото метафизика, където всичко се възприема като продължение на материята. Но тук атомите и молекулите са само едно от четирите равнища на статичните модели на качеството и не съществува мисловно изискване едно от равнищата да господствува над останалите три.

Федър намираше прекрасна аналогия на самостоятелността на равнищата в съотношението между компютъра и програмния продукт. Беше понаучил нещичко по темата, когато няколко години писа технически наръчници за експлоатацията на сложни военни компютри. Беше усвоил електронното отстраняване на засечките. Можеше дори да свързва цифрови схеми — в онези времена преди интегралните печатни платки те се състояха от отделни транзистори, диоди, съпротивления и кондензатори, свързани с проводници и поялник. Четири години беше трупал знания, но имаше само най-бегла представа какво представляват програмите. Никой от електроинженерите нямаше нищо общо с програмното осигуряване. Програмистите се намираха в друга сграда.

По-късно започна да работи с програмисти и с изненада установи, че дори най-опитните измежду тях рядко познават действието на двоичната схема. Невероятно. Двоичната схема съхранява в паметта само „1“ или „0“. И ако не знаеш как работи тя, какво изобщо знаеш за компютрите?

Отговаряха му, че не е необходимо програмистът да разбира от проектиране на схемите. По същия начин от техника по поддържането на механичните части не се изисква да разбира от програмиране. Двата вида модели са независими. С изключение на картата за разпределението на паметта и малкия информационен провлак, наречен „Репертоар на командите на машинен език“ — толкова малък, че се побира върху една страничка, електронните схеми и програми в един и същ компютър по едно и също време нямат нищо общо помежду си.

Репертоарът на командите на машинен език очароваше Федър, защото той можеше да го разглежда от различни ъгли. Беше съставял описания на компютри в стотици екземпляри — обясняваше как от една банка двоични схеми се предава напрежение на друга, за да се създаде една-единствена команда на машинен език. Командите са крайното постижение, към което са ориентирани схемите, представянето на симфония от превключващи операции.

Когато се зае с програмиране, Федър установи, че богатото съзвучие на тази симфония може да се превърне в едничка нота от друга, съвършено различна симфония. Изчезват вентилните схеми, интервалите за зареждане и разреждане, разликите между равнищата на напрежението. Дори банките от двоични схеми се превръщат в „регистратори“. Всичко се разглежда от позицията на чистия и символичен свят на логичните връзки, който няма никаква прилика с „реалния“ свят, където бе работил. Репертоарът на командите на машинен език — крайна цел на проекта, се превръща в най-низшия елемент на програмния език от най-ниското равнище. Повечето програмисти никога не използуват пряко тези команди и дори не знаят какво означават.

Въпреки че проектантът на схемите и програмистът познават значението на командата: „Зареди акумулатора“, двамата влагат съвсем различен смисъл. Единствената връзка е по аналогия Регистраторът е аналогичен на банката от двоични схеми. Промяната в напрежението е аналогична на промяната в цифрите. Но те не са еднакви. Дори в тесния провлак между двете множества от статични модели — „хардуер“ и „софтуер“, няма пряк взаимен обмен на значения. Самите машинни команди са напълно самостоятелна група в рамките на двете множества от статични модели.

Върху низшия машинен език се гради висшият програмен език — в онези дни ФОРТРАН или КОБОЛ, — също толкова независим от низшия, както низшият на свой ред от електронните схеми. А над висшия език съществува още едно равнище на модели — приложението, „романът“ на текстообработващата програма. Най-изумителното беше как човек може цяла вечност да се рови в електрическите схеми с осцилоскоп, без изобщо да забележи романа.

Всичко това има значение за Метафизиката на Качеството заради смайващия паралелизъм с взаимовръзката между различните равнища на статичните модели на качеството.

Разбира се, романът не може да съществува в компютъра без успоредния модел на поддържащите напрежения. Оттук обаче не може да се направи изводът, че романът е израз или свойство на електрическото напрежение. Съществуването му в електронни схеми никак не е задължително. Той може да се съхранява на магнитна лента, дискове или ролки и пак магнитната лента нито го съставя, нито го притежава. Романът може да е написан в тетрадка, без мастилото и хартията да са негово съдържание или собственик. Може да се намира в мозъка на програмиста — дори мозъкът не представлява съдържание или собственик на романа. Една и съща програма може да се задействува на най-различни компютри или да промени себе си в хода на работата. Може да се насочи към друг компютър, да се прехвърли в него и изцяло да се отдели от първия, като унищожи и най-малката следа от произхода си — процес, сходен на биологичното възпроизводство.

Опитите нравствените модели на обществото да се изяснят с моделите на неорганичната химия са равносилни на опитите сюжетът на романа, съхранен в паметта на текстообработващата машина, да се обясни с електронната част на компютъра. Задачата е непосилна. Можеш да разбереш как схемите осигуряват условия за романа, но те не създават неговия сюжет. Романът има собствени модели. По същия начин биологичните модели на живота и молекулните модели на органичната химия имат „връзка на машинен език“, ДНК, без това да означава, че атомите на въглерода, водорода или кислорода притежават живот или че го насочват. Най-важната задача на всяко еволюционно равнище, изглежда, е да предоставя свобода на по-низшите. Но с усъвършенствуването си по-високите равнища все повече се впускат да преследват собствените си цели.

Много загадки се изясняват, след като разберем, че равнищата на статичните ценностни модели са самостоятелни. Първата загадка е добре позната — самата ценност. В субектно-обектната метафизика понятието „ценност“ винаги е било най-неясното и най-двусмисленото. Какво представлява то? Какво съдържание влагаме в твърдението, че светът е изграден единствено от ценности?

Според Федър тъкмо по тази причина никой досега не е твърдял, че светът е най-вече ценности. Думата е прекалено мъглява. „Ценността“, заради която водната чаша не се разпада, и „ценността“, обединяваща нацията, очевидно са различни. Ето защо да твърдиш, че светът не е нищо друго освен ценности, е само объркващо и не изяснява нищо.

Неяснотата обаче се премахва, ако ценностите се подредят по еволюционни равнища. Ценността, която осигурява целостта на водната чаша, е неорганичен ценностен модел. Ценността в основата на единството на нацията е обществен ценностен модел. Те са съвършено различни, защото се намират на различни еволюционни равнища. Различават се и от биологичния модел, който кара и най-скептично настроеният интелектуалец да се дръпне от горещата печка. Моделите нямат нищо общо, ако не се смята историческият еволюционен процес, които ги е създал. Но това е процес на ценностна еволюция. Ето защо наименованието „статични ценностни модели“ е общовалидно.

Една загадка е изяснена. Другата огромна загадка е свързана с материята и съзнанието.

Ако светът се състои единствено от модели на съзнанието и модели на материята, каква е връзката между двете групи? Ако изчетеш стотиците философски томове по темата, можеш да стигнеш до извода, че никой не знае или поне не знае достатъчно, за да убеди останалите. Съществува материалистическа школа, според която действителността е единствено материална и от нея се ражда съзнанието. Съществува идеалистическа школа, която пък твърди, че всичко е съзнание и то е източник на материята. Съществува позитивистична школа, която казва, че спорът може да продължи безкрай и е най-добре темата да се изостави.

Да можехме да я изоставим, но за съжаление това е един от най-трудните проблеми във физиката, към която позитивизмът се обръща за насоки. Трудността не идва от откритията в лабораториите. Данните са си данни. Грешката е в мисловните рамки за обработката им. В самата субектно-обектна метафизика.

Традиционната субектно-обектна метафизика прилага същите четири статични модела, както Метафизиката на Качеството, и ги разделя на две групи по две: неорганични и биологични модели, обединени под името „материя“, и социални и интелектуални модели — „съзнание“. Проблемът произтича именно от това разграничение. Когато възприема материята и съзнанието като вечно разделени и вечно различни, субектно-обектната метафизика създава грамадна птицечовка — по-голяма от Слънчевата система.

Тя е принудена да направи фаталното разграничение, защото най-високо място в нейната конструкция заемат субектите и обектите. Всичко задължително е обект или субект, вещество или невещество — такова е изначалното разделение на Вселената. Неорганично-биологичните модели са съставени от „вещество“ и затова са „обективни“. Социално-интелектуалните модели не са изградени от „вещество“ и оттам са „субективни“. След като направят произволното разграничение на основата на „веществото“, традиционните метафизици задават въпроса: „Каква е връзката между материята и съзнанието, между субекта и обекта?“

Един от начините да се отговори е съзнанието и материята заедно с всички въпроси около тях да се забутат в още една птицечовка — „човек“. „Човекът“ има тяло (и затова той самият не е тяло) и съзнание (и затова не е съзнание). Но ако се запитаме що е „човекът“ (който не е тяло и не е съзнание), няма да можем да отговорим. Няма „човек“ вън от моделите. Човекът представлява модели.

Този измислен „човек“ има много синоними — „човечество“, „народ“, „общественост“ и дори местоимения като „аз“, „той“ и „те“. Езикът ни е така организиран около тези синоними, те са толкова удобни, че е невъзможно да се отървем от тях. Пък и няма нужда да се опитваме. Както понятието „вещество“, те могат да бъдат използувани, стига да не забравяме, че са понятия, с които обозначаваме множества от модели, а не самостоятелна първична действителност.

В ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството четирите групи статични модели не са изолирани в различни части на съзнанието и материята. „Материя“ е само наименованието на някои неорганични ценностни модели. Биологичните, социалните и интелектуалните модели намират опора в неорганичния модел на материята, но са независими от него. Те се подчиняват на собствени закони и правила, които не са производни от правилата и законите на веществото. Подобна насока на разсъждение е необичайна, но ако човек се задълбочи, не може да не се учуди как досега изобщо е допуснал да мисли иначе. Каква е в крайна сметка вероятността един атом да съдържа в строежа си достатъчно информация, за да се изгради примерно Ню Йорк? Веществото не притежава биологични, социални и интелектуални модели. Законите, които ги създават и унищожават, не са законите на електроните, протоните и останалите елементарни частици. Силите, които създават и унищожават тези модели, са ценностни сили.

Оттук Метафизиката на Качеството прави заключение, че всички школи са прави по отношение на материята и съзнанието. Съзнанието се съдържа в статичните неорганични модели. Материята — в статичните интелектуални модели. И двете са напълно самостоятелни еволюционни равнища на статичните ценностни модели и като такива едното може да се вмества в другото без противоречия.

Парадоксите на съзнанието и материята, изглежда, съществуват, защото пренебрегваме свързващите звена между двете равнища на ценностни модели. Липсват две понятия: биология и общество. Неорганичната природа не поражда мисловни модели. Те произлизат от обществото, което на свой ред произлиза от биологията, а тя пък води началото си от неорганичната природа. Както антрополозите отлично знаят, мисълта се обуславя от социалните модели така, както социалните модели са обусловени от биологичните и биологичните — от неорганичните. Няма пряка научна връзка между съзнание и материя. По думите на атомния физик Нилс Бор „ние сме потопени в езика“. Нашето описание на природата — плод на разума, винаги е културно обусловено.

Докато исторически се е освобождавало от породилото го социално равнище, тоест от църквата, интелектуалното равнище на моделите е наложило мита, че е независимо от социалното равнище, и то от собствени интереси. Според този мит науката и разумът възникват само от обективния свят, никога от социалния. Предметният свят се налага върху съзнанието без никакъв социален посредник. Историческите причини за мита за самостоятелността са лесно разбираеми. Без него науката може би никога не би оцеляла. Но ако го разнищим, ще се убедим, че той е погрешен.

Метафизиката на Качеството осветлява още една загадка — отколешното противоречие между „свободната воля и детерминизма“. Детерминизмът е философско учение, според което човекът, както всички останали обекти във Вселената, се подчинява безпрекословно на определени научни закони. Според философското учение за свободната воля изборът на човека не зависи от атомите в неговото тяло.

Битката е отдавнашна и шумна, защото отказът от едната или другата позиция има опустошителни логически последици. Ако се откажем от вярата в свободната воля, видимо трябва да изоставим според субектно-обектната метафизика и нравствеността. Щом се подчинява на причинно-следствените закони на веществото, човек всъщност не може да направи избор между доброто и злото.

От друга страна, откажат ли се от позицията си, детерминистите ще се откажат и от научната истина. Философията на детерминизма е неизбежна за привържениците на традиционната научна метафизика на веществото. Ако „всичко“ се включва в категорията „вещество и свойства на веществото“, а тя пък се включва в категорията на „нещата, които винаги се подчиняват на законите“, ако „хората“ влизат в категорията „всичко“, следва железният логически извод, че хората винаги се подчиняват на законите на веществото.

Съвсем очевидно е, че хората не следват сляпо законите на веществото във всяка своя постъпка, но според детерминистичното обяснение това е поредната илюзия, развенчана от науката. Всички обществени науки, включително антропологията, се градят върху непоклатимата метафизична вяра в съществуването на физически причинно-следствени закони за човешкото поведение. Нравствените закони, доколкото изобщо съществуват, са само изкуствен обществен кодекс, който няма нищо общо с истинската природа на света. „Нравственият“ човек действува традиционно — „ослушва се“, „опича си акъла“ и толкоз.

Подобна дилема не възниква в Метафизиката на Качеството. Избор не съществува, доколкото поведението ни е подвластно на статични модели на качеството. Но поведението ни е и свободно, доколкото следва неподдаващото се на определение Динамично Качество.

Метафизиката на Качеството обаче може да каже много повече за етиката, тя не се ограничава само с това да реши спора между учението за свободната воля и детерминизма. Според нея, щом нравствените преценки са по същество ценностни, щом върху ценностите се гради светът, значи основа на света са именно нравствените преценки.

Нещо повече, дори на най-фундаменталното равнище на Вселената статичните ценностни модели се покриват с нравствената оценка. „Природните закони“ са нравствени закони. Разбира се, отначало звучи странно, тромаво и излишно да твърдим, че кислородът и водородът образуват вода, защото това е нравствено. Но не по-малко странно, тромаво и излишно е да кажем, че професорите по химия пушат лули и ходят на кино, защото ги принуждават неумолимите причинно-следствени космични сили. Според досегашната логика, ако професорите по химия са съставени изключително от атоми и атомите се подчиняват единствено на законите за причината и следствието, значи същите закони се отнасят и за професорите по химия. Но тази логика може да се приложи и в обратна посока. Със същия успех можем да направим заключението, че атомите са нравствени, защото професорите по химия са, общо взето, нравствени хора. Ако професорите по химия имат право на избор и са съставени изключително от атоми, значи и атомите също би трябвало да имат право на избор. Разликата между двете гледни точки е философска, а не научна. Въпросът, дали електронът се държи по определен начин, защото е принуден, или защото така иска, няма никакво отношение към данните за поведението на електрона.

С това Федър искаше да каже, че не само животът, а всичко е етическа дейност. Нищо друго. Метафизиката на Качеството постулира, че когато неорганичните модели на действителността създават живота, те го правят, защото е „по-добър“ и именно „по-доброто“ — първоначалната реакция на Динамичното Качество — е елементарната градивна частица на етиката, върху която се крепят доброто и злото.

Когато за пръв път проумя, че етиката и науката могат да се обединят в една система, Федър беше така завладян от неочакваното прозрение, че дни наред не бе в състояние да мисли за нищо друго. Подобно пристрастяване към абстрактна идея беше преживявал само веднъж дотогава — когато попадна на идеята за самото недефинирано Качество. Последиците от първата му мания бяха разрушителни, затова този път той си каза, че трябва да запази спокойствие и да се задълбочи. За него това беше голям Динамичен пробив, но ако искаше да го задържи, трябваше незабавно да намери статично място за прикрепване.

13.

Имаше нужда от прикрепване. Исторически погледнато, всеки опит науката и етиката да се обединят е завършвал с провал. Една нравствена система не може да се прилепи за купчина безнравствена обективна материя. Безнравствената обективна материя изобщо не се нуждае от подобна шапка. Тя винаги я отхвърля като излишна повърхностна люспа.

Но Метафизиката на Качеството не допуска лющене. Според нея „безнравствената обективна материя“ е преди всичко низша форма на нравственост. Не е възможно никакво лющене. Второ, според нея дори материята да не беше низша форма на нравственост, пак нямаше да съществува никаква метафизична потребност да се доказва, че нравствеността произхожда от материята. При положение че статичните ценностни модели са разделени в четири системи, традиционните нравствени модели нямат почти нищо общо с неорганичната или биологичната природа. Те се наслагват върху неорганичната природа също както романите върху компютрите. По-често се противопоставят на биологичните модели, отколкото ги подкрепят.

Ето ключа към всичко.

От еволюционната структура на Метафизиката на Качеството личи, че не съществува една-единствена нравствена система. Системите са много. В Метафизиката на Качеството има нравственост, наречена „природни закони“ — чрез нея неорганичните модели тържествуват над хаоса; има нравственост, наречена „закон на джунглата“ — чрез нея биологията тържествува над неорганичните сили на глада и смъртта; има и нравственост, при която обществените модели тържествуват над биологията — „правото“; и накрая, има нравственост на разума, която продължава да се бори за надмощие в обществото. Всеки един от тези морални кодекси е също толкова самостоятелен от останалите, както романите — от двоичните схеми.

Това, което днес е прието да наричаме „нравственост“, е всъщност само един от съществуващите морални кодекси — социално-биологичният. В субектно-обектната метафизика този единствен социално-биологичен кодекс се смята за незначителна, „субективна“, физически несъществуваща част от Вселената. Но в Метафизиката на Качеството всички морални норми плюс още една, Динамичната нравственост, са не само реални — те са всичко.

Най-общо казано, когато съществува избор между две възможности при равни други условия, по-Динамичната алтернатива, тоест тази, която се намира на по-високо еволюционно стъпало, е по-нравствена. Ето един пример: „Лекарят ще постъпи по-нравствено, ако убие вируса, отколкото ако остави вирусът да убие пациента.“ Вирусът иска да живее. Пациентът също иска да живее. Но пациентът има нравствено старшинство, защото се намира на по-високо еволюционно стъпало.

Това само по себе си изглежда очевидно. Не е толкова очевидно обаче, че от гледна точка на ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството за лекаря е абсолютно, научно нравствено да предпочете пациента. Тук не става дума за произволна обществена условност, която важи само за някои, не за всички лекари и култури. Твърдението е валидно за всички хора, по всяко време, сега и завинаги — то е нравствен модел на действителността, също толкова реален, както формулата H2O. Най-накрая разглеждаме нравствеността на равнището на разума. Сега вече можем да извеждаме морални норми, произтичащи от еволюцията, които анализират нравствените доводи много по-точно от преди.

В нравствения еволюционен сблъсък между вируса и пациента разстоянието между тях е огромно и в резултат нравственото в ситуацията е очевидно. Но когато противопоставените статични модели са по-близо, нравствената сила на ситуацията не е така очевидна.

Един популярен нравствен въпрос, подобен на противопоставянето между вируса и пациента, е вегетарианството. Неморално ли е, както твърдят индуистите и будистите, да се яде месо от животни? Съвременната нравственост ни учи, че е неморално само ако сме индуисти или будисти. Иначе няма нищо лошо в яденето на месо, защото нравствеността не е нищо повече от обществена условност.

Еволюционната нравственост, от друга страна, би казала, че е научно неморално за всички, защото животните са на по-високо еволюционно стъпало, тоест по-Динамични са от зърното, плодовете и зеленчуците. Но нравствената сила на забраната не е толкова голяма, защото еволюционните равнища са по-близки, отколкото пациентът и вирусът. Тя би добавила, че този нравствен принцип е валиден само при изобилие от зърно, плодове и зеленчуци. Би било неморално за индуистите да не ядат кравите си по време на глад, защото в противен случай ще убиват човешки същества заради по-низши организми.

Тъй като не е обвързана с веществото, ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството свободно може да разглежда нравствени въпроси, които са на по-високо еволюционно равнище от вирусите, плодовете и зеленчуците. Там проблемите стават по-интересни.

Може ли да се каже, че от гледна точка на науката е нравствено обществото да убива човешки същества? По този изключително голям нравствен въпрос продължават да се водят съдебни и законодателни битки по цял свят.

Еволюционната нравственост на пръв поглед като че ли ще отговори утвърдително — обществото има право да убива хора, за да предотврати собственото си разрушение. Заплашеното от разбойници забутано първобитно селце има моралното право и задължение да ги убие, защото селото е по-висша еволюционна форма. Когато Съединените щати набирали войници за Гражданската война, всички знаели, че ще бъдат убити невинни хора. Северът е могъл да остави робовладелските щати да се обявят за независими и да спаси стотици хиляди живота. Но според еволюционната нравственост Северът е бил прав да води войната, защото нацията е по-висша еволюционна форма от човешкото тяло, а принципът на равенството между хората стои още по-високо от нацията. Истината на Джон Браун никога не е била абстракция. Тя продължава своя марш.

Когато няма непосредствена заплаха за самото общество, както при отделни престъпници, осъдени на смърт, въпросът става по-сложен. При предателство, бунт или война престъпникът може съвсем реално да заплашва обществото. Но ако установените обществени структури не са изложени на сериозна заплаха, според еволюционната нравственост няма морално оправдание престъпникът да бъде убит.

Той не е просто биологичен организъм. Дори не е дефектен елемент от обществото. С убийството на човешко същество се убива и източник на мисъл. Човешкото същество е сбор от идеи, а от нравствена гледна точка идеите стоят над обществото. Идеите са ценностни модели. Те са на по-високо еволюционно стъпало от обществените ценностни модели. Също както за лекаря е по-нравствено да убие вируса, а не пациента, по-нравствено е една идея да убие дадено общество, отколкото обществото да убие идеята.

Освен това има друга, още по-категорична причина — обществата, мислите и самите принципи не са нищо повече от множества статични модели. Те сами по себе си не могат да възприемат Динамичното Качество или да се приспособят към него. На това са способни единствено живите същества. Най-силният нравствен довод против смъртното наказание е, че чрез него отслабва Динамичната способност на обществото — способността да се променя и развива. Не е вярно, че „добрите“ са носители на истинските промени в обществото. Те изглеждат „добри“, защото се нагаждат. В действителност двигател на общественото развитие е не друг, а „лошите“ — те започват да изглеждат добри едва след стотина години. Ето истинската морална поука от историята на брухо в Зуни. Ако го бяха убили, жреците са щели силно да навредят на способността на обществото да се развива и променя.

Голямо беше изкушението да вземеш всички нравствени конфликти в света един по един и да провериш дали съответствуват на този аналитичен подход. Федър обаче разбираше, че веднъж ако започне, никога няма да свърши. Накъдето и да се обърнеше, каквито и примери да му хрумваха, като че винаги успяваше да ги вмести в рамките и обикновено по този начин да изясни по-добре характера на конфликтите.

Всъщност това, изглежда, бе отговорът на въпроса на Райгъл, който го преследваше цял дек: „Притежава ли Лайла качество?“

Биологично — да, социално — не. Очевидно! Еволюционната нравственост направо разрязва въпроса като диня. Понеже биологичните и социалните модели нямат почти нищо общо помежду си, Лайла едновременно притежава и не притежава качество. Точно такова усещане създаваше — едновременно за качество и за липса на качество. Ето причината.

Колко просто, както всяка висококачествена теория! Тя не дава сложни, уклончиви отговори, а разтваря въпроса и човек започва да се чуди защо изобщо го е задал.

Биологично Лайла е наред, социално е на доста ниско стъпало, интелектуално я няма никаква. Затова пък Динамично… Аха! Тук трябва да се внимава. У нея има нещо яростно Динамично. Тази нейна заядливост, острите й приказки, особените, диви сини очи. Сякаш седиш до планина, която бучи и тук-таме изпуска пара… Интересно би било да се поговори повече с Лайла.

Федър пристъпи към люка и надзърна. Май беше заспала долу в каютата. Нямаше да е лошо и той да подремне. Довечера Лайла сигурно щеше да е съвсем бодра и да настоява да излязат, а той щеше да е съсипан.

Наближаваха шамандура, леко наклонена към яхтата, в основата й водата се надигаше от насрещното течение. Сега реката течеше обратно и скоростта щеше да намалее. Освен това скоро щеше да мръкне, но за щастие не им оставаше да пътуват дълго.

От разположението на един шлеп отпред личеше, че яхтата е навлязла прекалено много откъм страната на Ню Йорк. Федър отклони носа с няколко градуса, за да избегне насрещното движение. В ширналото се водно пространство се виждаше, че шлепът е тласкан отзад. Имаше тръби в горната част, значи сигурно превозваше нефт или химикали. Насочваше се към яхтата и въпреки че не вярваше да се сблъскат, Федър промени курса, за да увеличи още повече разстоянието до шлепа.

Бреговете на това „море“ бяха далече, но се виждаше, че сградите и бреговите съоръжения са от големия град. Зад тях не се издигаха възвишения, стелеше се само индустриална мъгла. Федър погледна часовника си. Три и половина. Още няколко часа на светло. Вероятно щяха да стигнат до Найак, преди да се стъмни. Скоростта днес наистина беше добра. Дължеше се на придошлите от урагана води, на прилива и на естественото течение на реката.

Във всеки случай това беше отговорът на въпроса на Райгъл. Сега вече Федър можеше да си отдъхне. Райгъл му натрапваше ограничен, традиционен социално-биологичен морален кодекс, който самият той със сигурност не разбираше.

Колкото повече се задълбочаваше в темата, толкова повече Федър проумяваше колко важна е изолираността на статичните морални кодекси. Те представляваха обособени малки нравствени империи, отделени една от друга също както статичните равнища, чиито конфликти разрешаваха.

Първо, съществуваха морални кодекси, които утвърждаваха превъзходството на биологичните форми над неживата природа. Второ, имаше морални кодекси, според които социалният ред превъзхожда биологичните форми — традиционната нравственост, която забранява наркотиците, убийствата, прелюбодеянието, кражбите и така нататък. Трето, съществуваха морални кодекси, които утвърждават превъзходството на интелектуалния над социалния ред — демокрацията, справедливият съд със съдебни заседатели, свободата на словото, свободният печат. Накрая, съществуваше и Динамична нравственост, която не се изразяваше в кодекс. Според Федър тя можеше да се нарече „кодекс на Изкуството“, но на изкуството обикновено се гледа като на ненужно украшение и затова подобно наименование би подценило нейното значение. Нравствеността на онзи брухо в Зуни — ето това е Динамичната нравственост.

Излизаше, че за да оцелее, дадено организационно равнище често се бори срещу статичните модели, които крепят друго организационно равнище. Нравствеността не е прост сбор от правила. Тя е извънредно сложна борба между противоречиви ценностни модели. Конфликтът е остатък от еволюцията. В развитието си новите модели влизат в конфликт със старите. Всеки етап от еволюцията поражда многобройни проблеми.

Именно от борбата между противоречивите статични модели възниква представата за добро и зло. По такъв начин злото на болестта, която лекарят е абсолютно морално задължен да спре, изобщо не представлява зло на по-низшия статичен нравствен модел на вируса. Вирусът прави нравствено усилие да се противопостави на собственото си унищожение чрез по-низши неорганични сили на злото.

Федър си помисли, че повечето други противоречия между ценностите могат да се сведат до еволюционните причини и това понякога дава както рационалната основа, върху която да класифицираме противоречията, така и рационално решение. Структурирането на нравствеността на еволюционни равнища изведнъж оформя множеството замъглени и объркани нравствени идеи, които се носят из сегашното ни културно наследство. Пример за това е понятието „порок“. В еволюционната нравственост значението му е доста ясно. Порокът е конфликт между биологично и социално качество. Сексът, пиенето, наркотиците и тютюнът имат голямо биологично качество, иначе казано — приятни са, но са вредни по социални причини. За тях отиват всичките ти пари. Разбиват ти семейството. Заплашват стабилността на обществото.

Също както сутрешните приказки на Райгъл — старата викторианска нравственост. Изцяло в рамките на един кодекс, социалния. Федър намираше, че тя може и да върши работа, но всъщност не води доникъде. Не знае откъде идва и накъде отива, незнанието точно отразява същността и — тя е безнадеждно статична, безнадеждно глупава, сама по себе си форма на злото.

Злото… Ако я бе нарекъл така преди сто и петдесет години, сигурно би си навлякъл големи неприятности. Тогава хората се вбесявали от предизвикателствата срещу обществените им институции и проявявали склонност към репресивни действия. Сигурно биха отритнали Федър като вид заплаха за обществото. А преди шестстотин години същите думи биха го пратили на кладата.

Днес обаче едва ли има някакъв риск. По-скоро е евтин номер. Всички смятат викторианския нравствен кодекс за глупав и лош или поне за старомоден, с изключение може би на неколцина религиозни фундаменталисти, ултрадесни и невежи, необразовани хора. Затова проповедта на Райгъл тази сутрин прозвуча толкова странно. Хора като него обикновено отстояват нещо, което със сигурност е популярно. Така не рискуват. Толкова ли Райгъл не знаеше, че всички тези приказки са излезли от мода преди години? Къде е бил по време на революцията през шейсетте години?

Къде е бил през целия век? Та нали именно това е съдържанието, лайтмотивът на двайсети век — борбата между интелектуалните и социалните модели. Обществото ли ще господствува над интелекта, или интелектът — над обществото? И ако спечели обществото, какво ще остане от интелекта? Но ако победи интелектът, какво ще стане с обществото? Еволюционната нравственост най-ярко открои този въпрос. Интелектът не е пряко продължение на обществото, също както обществото не е пряко продължение на биологията. Интелектът следва свои пътища и затова влиза във война с обществото, стреми се да го подчини, да го заключи зад девет катинара. Еволюционната нравственост оправдава постъпката на интелекта като нравствена, но в същото време отправя предупреждение — точно както обществото застрашава собствената си стабилност, ако отслабва физическото здраве на хората, така и интелектуалният модел поставя под заплаха стабилността си, ако отслабва и унищожава здравословното състояние на своята социална основа.

По-добре да се каже „е поставил под заплаха“. Това вече е факт. Двайсети век е времето на невероятен интелектуален напредък и на невероятно социално унищожение. Единственият въпрос е докога ще продължи всичко това.

След малко Федър видя пред себе си пристана на яхтклуба в Найак, където Райгъл бе казал, че отиват. Днешното пътуване беше към края си. Яхтата наближи брега, Федър намали оборотите на двигателя и откачи куката от палубата.

Лицето на Лайла пак се появи в отвора на люка.

Федър се сепна. Тя съществуваше все пак. След всички теоретични разсъждения за висшата метафизична абстракция, наречена „Лайла“, пред него стоеше самата тя.

Косата й беше сресана, под спортната жилетка се показваха само буквите „ЮБО“ на тениската.

— Сега съм по-добре — каза Лайла.

Не изглеждаше по-добре. От грима лицето й беше станало по-грозно, приличаше на маска. Избелена от пудрата кожа. Издайнически черни вежди под изрусената коса. Зловещи, мъртвешки сенки на клепачите.

Федър забеляза, че някои от местата на пристана са отбелязани с червена и бяла боя като за гости. Намали още скоростта и направи широк завой, за да спре при най-външното. Реши, че яхтата е набрала достатъчно инерция да стигне дотам, изключи двигателя, грабна куката и отиде в предната част да я хвърли към пристана. Светлината стигаше колкото да види къде да закотви. След половин час щеше да е тъмно.

14.

Лайла се огледа. Пред тях се виждаше дълъг мост. Простираше се чак до другия бряг на голямото езеро, където се намираха. По моста се движеха много коли. „Сигурно отиват в Ню Йорк“ — реши тя. Бяха съвсем наблизо.

На пристана бяха спрели и други яхти, но на тях като че нямаше никой. Всичко изглеждаше празно и запуснато. Сякаш хората бяха изоставили яхтите. Къде ли бяха отишли? Реката стигаше дотук. Беше много тихо. Какво се беше случило следобеда? Лайла не помнеше добре. Беше се уплашила от нещо. От вятъра и шума. После бе заспала. А сега беше тук. Защо?

Чудеше се какво ли прави на това място. Не знаеше. Поредният град, поредният мъж, поредната вечер. Нощта щеше да е дълга.

Капитанът се върна, погледна я насмешливо и каза:

— Помогни ми да смъкнем лодката във водата. Мога и сам, но двама е по-лесно.

Заведе я до мачтата и я попита дали знае как се работи с лебедка. Тя отговори „да“. После Капитанът прикрепи въжето от мачтата към лодката на палубата пред тях и й каза да започне да повдига. Лайла се помъчи, но товарът беше тежък и Капитанът видимо не беше доволен от нея. Въпреки всичко тя не се отказа, лодката увисна във въздуха най-накрая и той я прехвърли зад борда. Нареди й да спуска бавно. Лайла разхлаби въжето на лебедката.

— Бавно! — извика той.

Лайла го послуша. Капитанът протегна ръце да направлява спускането на лодката във водата, обърна се и рече:

— Добре.

Поне за това я биваше. Той дори се поусмихна.

Може би вечерта нямаше да е чак толкова лоша.

Лайла слезе долу и извади от куфара старата хавлиена кърпа, последните чисти дрехи, сешоара и гримовете. Взе със себе си сапуна от мивката, като го уви в кърпа.

Когато пак се показа на палубата, Капитанът вече беше спуснал стълбичка от яхтата към малката лодка. Лайла слезе първа, след нея дойде и той с някакви големи платнени торби. Тя се зачуди какво ли носи в тях.

Почти не му се наложи да гребе. Брегът беше съвсем наблизо, от водата стърчаха само няколко пръта, дървеният кей изглеждаше доста разнебитен, до него се виждаше бяла сграда, след това се издигаше хълм, вероятно отзад имаше град.

Вътре в бялата сграда един мъж им посочи душовете. Капитанът плати за мястото на пристана и за банята. После тръгнаха по дълъг коридор и Лайла мина през вратата с надпис „Жени“. Помещението беше тъмно и занемарено, отвън имаше дървена пейка. Дълго търси ключа за осветлението. Пусна душа, за да се затопли водата, свали дрехите си и ги остави на пейката.

Водата беше приятна, топла. Пак добре. Понякога по такива места има само студена вода. Лайла влезе под душа и се почувствува добре. Къпеше се за пръв път, откакто „Карма“ беше в Трой. Банята винаги и липсваше. По яхтите не е много чисто.

Мъжете също не са чисти. Изми се особено грижливо там, където я беше докосвал Капитанът предната вечер.

Той имаше нужда от човек като нея. Миришеше й на мотор. А и ризата му, като че ли не я беше сменял със седмици. Щеше да му направи услуга, ако тръгнеше с него за Флорида. Той не умееше да се грижи за себе си. Тя щеше да се нагърби с това.

Все пак не искаше да се обвързва с него. Не й се обвързваше с никого. След като мине известно време, всички искат да се обвържеш, като Джим, и започват неприятностите.

Лайла се избърса с хавлиената кърпа и почна да се облича. Блузата и полата бяха поизмачкани, но щяха да се оправят. Откри контакт до огледалото над пейката, включи сешоара и го насочи към мократа си коса.

Манхатън беше съвсем близо. Джейми ще се погрижи за всичко, стига да е тук. Щеше да е толкова хубаво да се видят пак. Може би. За него нищо не можеше да се каже със сигурност. Не беше изключено да го няма. Тогава щеше да й е трудно. Нямаше да знае какво да прави. Не й се мислеше.

Спомни си, че е обещала на Капитана да приготви вечерята.

Ето защо той е взел платнените торби — да пренесе продуктите. Ако му сготвеше наистина вкусно ядене, той можеше пък да я вземе чак до Флорида.

Бавно и внимателно гримира очите си със спиралата и щом се приготви, излезе в коридора, където зад ъгъла я чакаше Капитанът. Когато наближи, Лайла видя, че той изглежда по-добре. Беше се изкъпал, избръснал и преоблякъл с чиста риза.

Навън беше мръкнало. Тръгнаха нагоре под уличните лампи. Минувачите не им обръщаха никакво внимание.

Май не бяха в малко градче, това беше по-скоро квартал на голям град. Улицата не беше много широка, беше мръсна и потискаща, както в големите градове. Когато стигнаха на по-оживено място, Лайла се загледа във витрините, но не видя нищо особено.

Стори й се, че долавя миризмата на пържени картофи, никъде обаче не се виждаше „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ или друго подобно заведение.

Нямаше ли да хапнат поне пържени картофи? Лайла умираше от глад!

Сигурно щяха да купят, реши тя, но картофите щяха да изстинат, докато се върнат на яхтата. И тя можеше да изпържи. Но трябват съдове. Попита Капитана дали му се намира дълбок тиган. Той не беше сигурен. Дано имаше.

В супермаркета цените бяха високи. Лайла взе две скъпи филета, едри картофи от сорта „Айдахо“ и олио да ги изпържи, шоколадов пудинг за десерт и хляб за препечени филийки на закуска. И още — яйца, масло, бекон. Също и мляко.

Когато се наведе за млякото, една пазарска количка се блъсна в нейната. „Извинявайте“ — каза Лайла. Вината не беше нейна, но жената, която явно работеше в магазина, я изгледа свирепо и изобщо не се извини.

Лайла натрупа покупки за две големи торби. Беше прегладняла. Пък и обичаше да пазарува хранителни продукти. Сигурно нямаше да се докосне до повечето.

Всъщност нищо не се знае. Ами ако двамата с Капитана прекарат приятна вечер! Тогава щяха да отидат на пазар в Ню Йорк. Лайла имаше нужда от много неща.

Натрупа продуктите в количката, застана до касата и забеляза, че зад нея седи същата жена, която я беше блъснала. Със същия свиреп, поглед. Лайла се сети за майка си. Попита най-любезно може ли да използува количката, за да отнесе покупките до яхтата. Щеше да е много по-лесно, отколкото да мъкнат торбите. Отговорът обаче беше „не“.

Лайла погледна Капитана, той не каза нищо. Само плати с безизразно лице.

Двамата взеха по една торба и се отправиха към изхода. В този миг се чу силен вик: „ОХ!“, после „ПУСНИ МЕ!“ и след това „ЩЕ КАЖА НА МАМА!“

Лайла се обърна и видя, че касиерката е хванала за яката едно тъмнокожо момиче, а момичето я удря и крещи:

— ПУСНИ МЕ! ПУСНИ МЕ!! ЩЕ КАЖА НА МАМА!!!

— Забраних ти ДА СТЪПВАШ тук — извика продавачката.

Момиченцето беше десетина-дванайсетгодишно.

— Хайде да вървим — обади се Капитанът.

Лайла обаче чу гласа си.

— Остави я на мира!

— Не се забърквай — дръпна я Капитанът.

— МОГА ДА ВЛИЗАМ, АКО ИСКАМ! — крещеше момичето. — Ти ли ще ми кажеш какво да правя!

— ОСТАВИ Я НА МИРА! — повтори Лайла.

Жената я изгледа смаяно.

— Това е НАШИЯТ МАГАЗИН!

— Боже Господи, хайде да вървим — настоя Капитанът.

Продавачката продължаваше да държи момичето.

Лайла избухна.

— ОСТАВИ я на мира или ще извикам полиция!

Жената пусна момичето. То побягна покрай Лайла и Капитана през отворената врата на магазина. Продавачката я изгледа кръвнишки. После обърна също толкова яростен поглед към Лайла. Но вече не можеше да направи нищо.

Всичко свърши. Лайла и Капитанът излязоха. Отвън момичето я погледна, усмихна се припряно и изчезна.

— Какво, по дяволите, те прихвана? — попита Капитанът.

— Тая ме вбеси.

— Теб всичко те вбесява.

— Така трябва — каза Лайла. — Сега цяла вечер ще се чувствувам добре.

В магазина за алкохол купиха смесено уиски, газирана вода и плик с лед. Натовариха се здраво и тръгнаха обратно по тясната улица към бялата къщичка, до която бяха оставили яхтата.

— Защо се намеси в караницата? — попита Капитанът. — Какво те интересува?

— Хората се държат отвратително с децата — отвърна Лайла.

— Мислех си, че и без това си имаш достатъчно проблеми — отбеляза Капитанът.

Лайла не отвърна. Но й беше приятно. Избухнеше ли, после винаги се чувствуваше по-добре. Не знаеше защо, но все така се получаваше.

Капитанът не продума, докато слизаха към реката. Беше ядосан. „Няма нищо — помисли тя. — Ще му мине.“

На пристана беше толкова тъмно, че лодката едва се виждаше, Лайла пристъпваше внимателно. Не й се искаше да изпусне покупките.

Капитанът остави пълната торба на пристана и развърза лодката. После каза на Лайла да се качва. Подаде й багажа, след това влезе и той. Торбите му пречеха да гребе, затова взе само едното весло и загреба с него ту от едната, ту от другата страна.

Лайла погледна назад — големият, дълъг мост беше като сянка, отзад го осветяваше блесналото над Ню Йорк небе. Гледката беше прекрасна. Лайла потопи ръка във водата, беше топла.

Изведнъж се почувствува наистина добре. Разбра, че ще отидат заедно до Флорида. Вечерта щеше да е хубава.

Стигнаха до тъмната страна на яхтата и капитанът задържа лодката, докато Лайла се изкачи по стълбата. Подаде й в мрака пълните торби и тя ги остави на палубата.

После той също се изкачи и докато привързваше лодката към яхтата, тя отнесе покупките долу.

Натисна копчето на ключа до нещо, което приличаше на лампа, и то наистина светна, макар и слабо. Извади уискито и газираната вода от торбата и сложи няколко бутилки заедно с леда в хладилния шкаф. После извади и останалите продукти, за да вземе тоалетните си принадлежности. Събра ги, отиде в каютата и ги сложи в куфара с изключение на влажната хавлиена кърпа, която просна на ръба на леглото да съхне.

Капитанът я извика да се качи, за да държи фенерчето.

Лайла взе фенерчето, а той отвори един дървен капак на палубата и бръкна вътре. Оттам извади първо навито старо въже. После някакъв маркуч и стара котва. Кабели, стар ръждясал железен казан на четири крачета с решетка отгоре.

Вдигна го срещу светлината на фенерчето.

— Хибачи — каза той. — Не съм го използувал, откакто бях на Горното езеро… Долу в пилотската кабина има въглища.

Това означаваше: „Иди да ги донесеш.“ Лайла слезе долу, намери чувалчето с въглища и го качи на палубата. Той поне бе проговорил.

Наблюдаваше го от стълбата как изсипва въглищата от чувала.

— Пътуваш си с яхтата накъдето поискаш, нали? — попита Лайла. — Никой не ти заповядва. Никой не ти се кара.

— Точно така — каза той. — Сега подай газта, тя е ей там, зад масата… на полицата. Точно зад мене.

Капитанът се обърна и посочи. Тя взе газта и му я подаде.

— Ще почна да пържа картофите — обади се Лайла, — само ми кажи къде са тенджерите и тиганите.

— Зад масата. Някъде на дъното на един от онези варели — обясни Капитанът. — Вдигни капака и ще ги видиш.

Лайла светна още една крушка над масата и намери дълбок варел с десетина какви ли не тенджери и тигани, нахвърляни на купчина. Варелът беше в дъното и затова единственият начин да го достигне беше да се просне по корем върху масата, да бръкне в правоъгълната дупка и да търси напосоки. Вдигна ужасен шум. Лайла се надяваше, че покрай тракането Капитанът ще си даде сметка в какво състояние е неговото домакинство.

Нямаше тиган за картофи. Напипа друг голям тиган и го извади. Хубав съд от неръждаема стомана, почти нов. Но не беше достатъчно дълбок за олиото. Лайла пак почна да рови във варела и измъкна голяма тенджера с подходящ капак. Щеше да свърши работа.

— Едва ли имаш телена кошничка за пържене на картофи — каза тя.

— Не — отговори Капитанът, — или най-малкото не зная.

Карай. Щеше да се справи и с решетеста лъжица.

Потърси лъжица и откри една заедно с ренде за белене на зеленчуци. Изпробва го с един картоф. Беше хубаво и остро. Започна да бели. Обичаше да бели такива продълговати, твърди, гладки картофи от сорта „Айдахо“. Щяха да се опържат хубаво. Обелките падаха в мивката, щеше да ги обере с ръка, след като свърши с беленето.

— Какво ще правиш, когато стигнеш Флорида? — обърна се тя към Капитана.

— Сигурно ще продължа нататък — каза той.

Въглищата припламнаха и осветиха лицето му. Изглеждаше уморено.

— Накъде? — продължи Лайла.

— На юг. Има един град в Мексико, където живеех, долу при залива Кампече. Иска ми се да се върна там за известно време. Да проверя дали някои хора още са в града.

— С какво се занимаваше там?

— Строях яхта.

— Тази ли?

— Не, друга, така и не я довърших. Всичко се обърка.

Капитанът разрина въглищата с крайчеца на решетката.

— При яхтите бедата никога не идва сама — обясни той. — Килът беше готов, скелето беше издигнато. Тъкмо да почнем дърводелската работа, и правителството обяви, че гората е веда, май така се казваше, тоест забранява се сечта. Отидохме в Кампече за дървесина, платихме и нищо не ни изпратиха. В Мексико чужденец не може да спечели дело в съда. И те знаеха това. После всички въжета от Мексико Сити „изчезнаха“. Боята пристигна, но и тя изчезна, след като ние бяхме боядисали само лодката.

— Кои „ние“? — прекъсна го Лайла.

— Аз и дърводелецът.

Тя продължи да бели картофите, а Капитанът слезе по стълбата. Запали газената лампа, угаси електрическите крушки, взе чаши от полицата и отвори хладилника. Напълни чашите с лед, отвори бутилка газирана вода, сипа и нея и добави уиски. Вдигна чашата и, та Лайла да му каже колко иска. После рече:

— За Панчо Пикет.

Лайла отпи, вкусът беше приятен.

Показа обелените картофи на Капитана.

— Толкова съм гладна, че ми иде да ги изям сурови, но няма да го направя.

Намери дъска за рязане и започна да реже картофите — първо по дължина, на колелца, после напреко, на ивички с дебелината на молив. Ножа си го биваше. Остър като бръснач. Капитанът стоеше до нея и я наблюдаваше.

— Кой е Панчо Пикет? — попита тя.

— Carpentero de ribera, дърводелецът. Стар кубинец. Говореше испански толкова бързо, че дори мексиканците не го разбираха. Приличаше на Борис Карлов. Изобщо не приличаше на кубинец или мексиканец. Но беше най-чевръстият дърводелец, когото съм виждал. И много внимателен. Никога не се мотаеше, дори в онази жега в джунглата. Нямахме електричество, но той се справяше с ръчните инструменти по-бързо, отколкото други биха работили с електрически. Беше прехвърлил петдесетте или може би шейсетте, аз бях на двайсет и няколко години. Усмихваше се като Борис Карлов, докато ме гледаше как се мъча да не изоставам.

— А защо пихме за него? — попита Лайла.

— Ами бяха ме предупредили. „El tome!“ Пада си по чашката! И се оказаха прави. Една вечер задуха Norte, севернякът от Мексиканския залив, беше много силен… Направо щеше да ни отвее! Превиваше палмите почти до земята. Отнесе покрива на къщата му. Но вместо да го поправи, той се напи и не изтрезня цял месец. След няколко седмици жена му дойде да изпроси пари за храна. Тъжна гледка. Мисля, че се напи, отчасти защото виждаше цялата бъркотия и разбираше, че никога няма да направим яхтата. Така си беше. Парите ми свършиха и трябваше да си тръгна.

— И затова ли пихме за него?

— Да, той ме предупреди по своему. Освен това ми поотвори очите за нещо друго, за същността на тропиците. Сетих се за него, когато заговорихме за пътуването до Флорида и Мексико.

Нарязаните картофи се трупаха на огромен куп. Беше се поувлякла с количеството. Но какво пък! По-добре да са повече, отколкото да не стигнат.

— Защо искаш да се върнеш там? — попита Лайла.

— Не зная. Там винаги се усеща някакво отчаяние. Дори сега го усещам само като си помисля за него. Антропологът Леви-Строс го нарича „Tristes Tropiques“, тъжните тропици. Те привличат. Мексиканците разбират какво искам да кажа. Човек изпитва чувството, че тъгата е единствената истина за нещата, че е по-добре да се живее с тъжната истина, отколкото с щастливия брътвеж за прогреса тук, на Север.

— Значи ще останеш в Мексико?

— Не, не с тази яхта. С нея може да отидеш навсякъде — Панама, Китай, Индия, Африка. Нямам твърди планове. Човек никога не знае как ще се завъртят нещата.

Картофите бяха нарязани.

— Как да запаля печката? — попита Лайла.

— Аз ще я запаля — предложи Капитанът.

— А защо не ми покажеш?

— Много е дълго.

Докато Капитанът оправяше печката, Лайла изпи питието си, доля неговото и си сипа още.

Капитанът се качи на палубата да нагледа скарата, а Лайла сложи тенджерата на печката, изля в нея цялата бутилка олио, която бяха купили в супермаркета, и я захлупи. Трябваше да почака олиото да се затопли.

Извади пържолите от опаковката, за да ги поръси със сол и чер пипер. Изглеждаха чудесно на златистата светлина от лампата.

С пипера се справи, но солницата беше задръстена. Лайла свали капачето и го изтръска над масата, обаче дупките не се отпушиха, затова взе щипка сол и поръси пържолите.

Подаде ги на Капитана и се зае със салатата — в две чинии наряза с острия нож купчинки маруля и домати на кръгчета. Докато работеше, натъпка в устата си няколко листа маруля.

— Ох! Ох! Ох! — възкликна Лайла.

— Какво има?

— Бях забравила колко съм гладна. Не знам как издържаш без ядене по цял ден. Как успяваш?

— Ами аз всъщност закусих — призна Капитанът.

— Така ли?

— Преди да станеш.

— А защо не ме събуди?

— Твоят приятел, Ричард Райгъл, не искаше да идваш с нас.

Лайла се загледа в Капитана през отворения люк. Той също я наблюдаваше как ще реагира.

— Ричард се държи така понякога — каза тя. — Сигурно е решил, че ще обядваме по пътя.

„Наистина се е ядосал на Ричард — помисли си Лайла — и сега се мъчи пак да ме вбеси.“ Капитанът нямаше да миряса. А в такава прекрасна вечер човек би помислил, че няма да се занимава с подобни работи. Вечерта действително беше хубава. Лайла вече усещаше въздействието на алкохола.

— Ако искаш, мога да дойда с тебе до Флорида — подхвърли тя.

Той не отговори. Само набоде пържолата с вилица.

— Какво ще кажеш? — настоя Лайла.

— Не съм сигурен, че искам.

— Защо?

— Не зная.

— Мога да готвя, да те пера и да спя с теб — предложи Лайла, — а като ти омръзна, просто ще ми кажеш довиждане и ще си ида. Как ти се струва?

Капитанът упорито мълчеше.

В каютата стана много горещо и Лайла дръпна нагоре пуловера, за да го свали.

— Знаеш ли, ти наистина имаш нужда от мен — продължи тя. Свали пуловера и забеляза погледа му. Все онзи особен поглед. Тя знаеше какво означава. „Ето пак“ — помисли Лайла.

Капитанът проговори:

— Мислих си днес следобед, докато спеше, че искам да ти задам няколко въпроса, за да си изясня някои неща.

— Какви въпроси?

— Още не зная. Главно какво харесваш, какво не харесваш.

— Ама разбира се, питай.

— Мислех си, че сигурно ще мога да те попитам за отношението ти към някои неща. Какви са ценностите ти и откъде си ги взела — ето такива работи. Обичам просто да задавам въпроси и да записвам отговорите, без всъщност да съм наясно какво ще ми дадат, и после може би ще се опитам да ги свържа.

— Разбира се — потвърди Лайла. — Какви въпроси?

„Ще се съгласи“ — реши тя. Видя, че чашата му е почти празна, протегна ръка, взе я и му наля още уиски.

— Човекът се крепи на моделите на своите предпочитания — каза той. — Обществото също. Целият свят се крепи на моделите на своите предпочитания. Историята не е нищо друго освен извлечение от биографията. Същото се отнася за обществените науки. В миналото антропологията е била насочена към колективните обекти, а аз искам да видя дали може да бъде изразена по-добре чрез индивидуалните ценности. Имам чувството, че вероятно в крайна сметка истината за света се съдържа не в историята или социологията, а в биографиите.

Лайла не разбираше какво й говори. Флорида не й излизаше от главата.

Подаде му чашата. Синият пламък на печката съскаше под тенджерата. Лайла вдигна капака да провери дали олиото се е сгорещило, но в тъмното не виждаше дали е време да почне да пържи.

— Ти си друг вид култура — продължи той. — Култура на отделния човек. Културата е установен статичен модел на качеството, което се поддава на Динамична промяна. Ето какво си ти. Най-доброто определение за теб, което може да се измисли. Сигурно смяташ, че думите и мислите ти са само твои, но в действителност езикът, който използуват, и ценностите ти са плод от хилядолетното развитие на културата. Всичко изглежда пръснато на привидно несвързани късчета, ала те са част от огромна тъкан. Според Леви-Строс можем да разберем културата само ако възстановим мисловните й процеси чрез откъслечните й взаимовръзки с други култури. Разбираш ли? Бих искал да запиша откъслечните ти спомени и чрез тях да се помъча да възстановя конструкцията.

Лайла съжали, че няма готварски термометър. Отчупи парченце картоф й го пусна в тенджерата. То бавно се завъртя, но не засъска. Лайла го извади и пак хапна от марулята.

— Чувала ли си за Хайнрих Шлиман?

— Хайнрих кой?

— Археолог, изследвал е останките от град, който хората смятали за митичен — древна Троя. Преди Шлиман да въведе метода, наречен от него стратиграфски, археолозите били просто образовани иманяри. Той обаче показал, как може внимателно да копаеш пласт след пласт и да разкриваш под новите останки по-древните. Струва ми се, че същото може да се направи и с отделния човек. Мога да взема части от твоя език и от твоите ценности и да ги проследя в дълбочина до старите модели, които са заложени преди стотици години и са те формирали такава, каквато си сега.

— Май от мен няма да извадиш кой знае колко — каза Лайла.

„Вече го хваща — помисли тя. — Цял ден мълча, а сега не можеш да му затвориш устата.“ После добави гласно:

— Мой човек, сигурно съм натиснала някакво копче, като те помолих да дойда с теб до Флорида.

— Какво искаш да кажеш?

— Цял ден си мислех, че си от мълчаливите. Сега не мога да взема думата от теб.

Стори й се обиден.

— Е, нямам нищо против — успокои го тя. — Можеш да ми задаваш всякакви въпроси.

Най-накрая олиото се сгорещи. Лайла сложи първите картофи с решетестата лъжица. Олиото засъска и се вдигна облак пара.

— Готови ли са пържолите? — попита Лайла.

— След няколко минути.

— Добре.

Едва не припадна от аромата на пържолите и на картофите в тенджерата. Не помнеше някога да е била толкова гладна. Когато мехурчетата се успокоиха, Лайла извади картофите с лъжицата, разпростря ги на салфетка, посоли ги и сложи следващата порция. Изпържи я и изчака Капитанът да каже, че пържолите са готови. После му подаде нагоре чиниите да сложи в тях пържолите.

Той й ги върна и тя помисли: „О! Божествено!“ Изтърси върху пържолите пържените картофи от салфетката.

Капитанът слезе при нея. Разгънаха масата, наредиха чиниите, чашите, уискито и останалите пържени картофи и изведнъж всичко дойде на мястото си. Лайла погледна Капитана, той отвърна на погледа й. Можеше да е така всяка вечер, помисли тя.

О! Пържолата беше толкова апетитна, че й идеше да се разплаче! Пържените картофи! Ами салатата!

— Нямаш представа какво значи това за мене — каза Лайла.

— Какво? — усмихна се леко той.

— Да не би да започваш с въпросите? — попита Лайла.

Устата й беше пълна с пържени картофи. Трябваше да се храни по-бавно.

— Не — засмя се Капитанът, — въпросите ми са други. Исках само да науча нещо повече за теб.

— Както при назначаване?

— Да, като начало.

Той стана и напълни чашите.

Лайла се замисли.

— Родена съм в Рочестър. Имам по-голяма сестра… Това ли искаш да знаеш?

— Само за секунда — прекъсна я Капитанът, стана и донесе бележник и писалка.

— Всичко ли ще записваш?

— Разбира се.

— О, я зарежи тая работа!

— Защо?

— Не искам.

— Защо пък?

— Хайде сега да вечеряме, да се отпуснем и да сме приятели.

Той се понамръщи, после сви рамене, пак се изправи и прибра бележника.

Лайла отряза още едно парче от пържолата и си помисли, че думите й не са били особено разумни. Нали искаше да стигне до Флорида.

— Хайде, питай — подкани го тя. — Ще ти разказвам. Обичам да разказвам.

Капитанът й подаде чашата и седна до нея.

— Добре, какво обичаш най-много?

— Да ям.

— И друго?

— Пак да ям.

— А после?

Лайла се замисли.

— Точно каквото правим сега. Забеляза ли светлините от града над моста? Изведнъж стана толкова красиво.

— Какво друго?

— Мъжете — засмя се Лайла.

— Какви?

— Всякакви. Такива, които ме харесват.

— Какво мразиш най-много?

— Злобарите… Като онази продавачка в магазина. Такива като нея с лопата да ги ринеш и ги мразя всичките. Надуват се и мачкат другите… Знаеш ли, и ти го правиш.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Кога?

— Днес следобед. Когато говореше толкова надуто за кораба, който изобщо не си видял.

— Аха, ясно.

— Не бъди толкова лош и ще се разбираме много добре. Вбесявам се само от злобари.

— И освен злобарите?

— От хората, които си мислят, че са по-добри от тебе.

— Какво друго мразиш?

— Много неща.

— Какви?

— Много неща не искам. Не искам да остарея. Не искам хората да са лоши. Ох, това вече го казах. — Замисли се и продължи: — Понякога не искам да съм толкова самотна. Знаеш ли, мислех си, че между Джордж и мене нещата ще потръгнат. А после цъфна тази Деби и той не ще и да чуе за мен. Нищо не съм му направила. Много е гадно.

— Нещо друго?

— Не ти ли стига? Няма определени неща, от които да се чувствувам зле. — Лайла вдигна очи към него. — Понякога нещо ме обзема и се плаша… Както днес следобед.

— Какво?

— Когато пусна мотора.

— Вятърът беше лош — обясни той.

— Не беше само вятърът. Не мога да го опиша. Като че ли се задава буря, а аз нямам дом. Нямам къде да отида. — Лайла лапна още едно парче от пържолата. — Яхтата ми харесва. Случват ли се бури?

— Да, но тя е като тапа. Вълните я заливат и пак изплува.

— Добре. Това ми харесва.

— Защо пътуваш съвсем сама по реката?

— Не съм сама. Нали съм с теб.

— Е, питам те за снощи — поправи се той.

— Не бях сама — засмя се Лайла. — Не помниш ли? — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Не помниш ли?

— Преди да се срещнем.

— Преди да се срещнем, не съм оставала сама дори за пет минути. Бях с онзи негодник, Джордж. Нали се сещаш? Цяла пролет пестя, за да отпътувам с него. А сега така да ме изпързаля. Дори няма да ми върнат парите… О, по дяволите, да не говорим за него. Свършено е.

— Накъде се беше запътила?

— Към Флорида.

— А-а — изпъшка Капитанът. — Затова ли искаш да дойдеш с мен дотам?

— Ъхъ — потвърди тя.

Той се замисли, а Лайла се зае със салатата.

— Никога повече не постъпвай така с мен — помоли Лайла. — Хайде да натоварим цялата яхта с храна, искаш ли?

— Все пак не отговори на въпроса ми — каза Капитанът. — Преди да се запознаем, преди срещата с Джордж защо не си била омъжена?

— Била съм — възрази Лайла. — Но много отдавна.

— Разведена си.

— Не.

— Още си омъжена.

— Не, убиха го.

— О, съжалявам.

— По-добре недей.

Пържолата беше опечена чудесно, но й трябваше още малко чер пипер. Лайла се пресегна, взе пипера, който беше до дъската за рязане, поръси мъничко върху пържолата и го подаде на Капитана.

— Беше отдавна — продължи тя. — Изобщо не се сещам за него.

— Какво работеше?

— Шофьор на камион. Повечето време беше на път. Не се виждахме често. После една вечер не се върна у дома и от полицията се обадиха да ми кажат, че е мъртъв. Това е всичко.

— И какво направи тогава?

— Получих застраховката. Направиха погребение, аз облякох черна рокля, нали знаеш как става, но вече не мисля за това.

— Защо не го обичаше? — попита Капитанът.

— Все се карахме.

— За какво?

— Ами ей така… Непрекъснато ме подозираше, че докато не си е вкъщи, му изневерявам.

— А ти изневеряваше ли му?

Лайла го погледна.

— Чакай малко… Като бях омъжена, си знаех, че съм омъжена. Не се занимавах с такива работи… Не ме вбесявай.

— Просто питам — каза Капитанът.

Лайла си взе още от салатата и добави:

— Изобщо не ме уважаваше.

— Защо се омъжи за него?

— Бях бременна — обясни Лайла.

— На колко години беше?

— Шестнайсет. Бях на седемнайсет, когато се роди момиченцето.

— Била си съвсем млада.

От питиетата преди вечеря настроението й беше приповдигнато. Помисли, че трябва да укроти топката, да внимава да не направи някоя глупост, както обикновено правеше, когато се напиеше. И без това се беше разприказвала прекалено.

Чувствуваше се замаяна. Забеляза, че лампата се люлее.

— Какво е това? — сепна се тя.

— Килватер — каза Капитанът. — Голяма вълна… Първата. След миг ще има и втора… ето я…

Втората беше по-висока, цялата яхта се разлюля, последва още една, по-слаба, и още една, и още… Всяка следваща беше по-слаба.

Капитанът се изправи и се качи горе.

— Какво става? — попита Лайла.

— Нямам представа. Не е шлеп… Сигурно по-голям кораб. Може би е от другата страна на моста.

Капитанът дълго стоя горе и се озърта. После се наведе да я погледне.

— На колко години е сега детето?

Лайла се изненада. Не очакваше въпроса.

— За какво ти е да знаеш?

— Обясних ти още преди да почна да питам.

— Умря.

— Как? — не се отказваше той.

— Аз го убих — отвърна Лайла.

Загледа се в очите му. Не й харесваха. Изглеждаше лош.

— Случайно, нали?

— Не го пових както трябва и то се задуши — обясни Лайла. — Беше много отдавна.

— Но никой не те е обвинил.

— Нямаше защо. Какво можеха да кажат… че не съм знаела как се прави?

Лайла си спомни, че още пази траурната рокля. Спомни си също, че през онази година й се бе наложило да я облече три пъти. На погребението на дядо й се стекоха стотици хора, защото беше свещеник; когато погребваха Джери, дойдоха много негови приятели, а за Дон не дойде никой.

— Не ме карай да се връщам към тези неща — помоли Лайла. Най-накрая се отпусна назад и спря да яде. — Питай нещо друго — каза тя, — примерно за колко време ще стигнем до Флорида?

— И после не си се омъжвала пак — продължи Капитанът.

— Не! Божичко, не! В никакъв случай! Никога вече. Да накараш някого да се ожени, значи да му изиграеш най-мръсния номер. Трябва да се откажеш от свободата си и всичко друго само за да правиш секс всяка вечер. Хората не се чувствуват щастливи от брака. Винаги търсят начин да се измъкнат. Не искаш ли още малко пържени картофи?

После добави:

— Искам само да съм свободна. Нали затова живеем в Америка?

Капитанът взе от пържените картофи, тя стана с чинията в ръка, приближи се до дъската за рязане и си сипа останалите картофи.

— Подай ми чашата си — каза Лайла.

Капитанът протегна ръка, Лайла пое чашата и я напълни с още лед от хладилния шкаф. Добави уиски и сода, после напълни и своята чаша. Видя, че бутилката вече е преполовена, и тъкмо в този миг чу трясък. Идваше отстрани на яхтата.

— Това пък какво е? — попита Лайла.

Капитанът поклати глава.

— Може би някой голям клон или нещо такова.

Той стана, мина покрай нея и излезе на палубата — Лайла усети, че яхтата се накланя от стъпките му на една страна.

— Какво е? — извика тя.

— Лодката.

След малко Капитанът добави:

— Никога преди не се е случвало… Ела горе и ми помогни да пусна фендери и да я вържа. Ще я качим утре сутринта.

Лайла отиде при него на палубата и загледа как той повдига два големи гумени фендера и ги връзва да висят откъм страната на лодката. Капитанът изчезна към другия край и се върна с голяма корабна кука. Лайла застана до него, а той посегна с куката да придърпа лодката към яхтата.

— Дръж — каза и й подаде куката.

Приближи се до големия шкаф при мачтата, извади въже и се върна. Хвърли въжето надолу към лодката, прекрачи перилото и започна да се спуска.

Лайла се огледа. Беше толкова тихо. Долиташе само шумът от колите по моста. Небето все още изглеждаше оранжево от светлините на града, но беше толкова спокойно, че човек никога не би предположил къде се намира.

Капитанът свърши работата, вкопчи се в перилото и се повдигна.

— Сетих се — рече той. — Сменя се посоката на прилива… За пръв път го виждам… Погледни останалите яхти. Помниш ли, че когато идвахме, всички бяха обърнати с носовете към моста? А сега са се извъртели обратно.

Лайла погледна — наистина яхтите гледаха във всички посоки.

— Сигурно след малко ще се обърнат с кърмата към моста — каза Капитанът и добави: — Топло е, да поседим отвън и да погледаме. Интересно ми е.

Лайла донесе бутилките, лед, пуловери и одеяло да се завият. Седна до Капитана и покри краката и на двамата.

— Усещаш ли колко е тихо — проговори тя, — просто да не повярваш, че сме толкова близо до Ню Йорк.

Дълго седяха, без да продумват.

— Какво ще правиш, когато стигнем Манхатън? — попита Капитанът.

— Ще търся един приятел да видя дали може да ми помогне.

— А ако не го намериш?

— Не знам. Мога да правя много работи. Да се хвана келнерка или нещо подобно…

Лайла го погледна, но не можа да разбере реакцията му.

— Кого ще търсиш в Ню Йорк?

— Джейми. Един стар приятел.

— Откога го познаваш?

— Ами от две-три години.

— В Ню Йорк ли се запознахте?

— Да.

— Значи си живяла там доста дълго.

— Не чак толкова — отговори Лайла. — Ню Йорк ми харесва. Там можеш да си какъвто искаш и никой няма да те спре. — Изведнъж се сети за нещо. — Знаеш ли какво? Сигурна съм, че ще го харесаш. Ще си допаднете. Той също е моряк. Навремето е работил на кораб. И знаеш ли, може пък да ни помогне да стигнем до Флорида… Е, ако искаш, разбира се… Аз мога да готвя, той да управлява яхтата, а ти… ти ще даваш заповеди.

Капитанът се загледа в чашата си.

— Помисли си — продължи Лайла. — Тримата ще отидем до Флорида.

След малко добави:

— Много е приятен. Всички го харесват.

Чака доста време, но Капитанът не отговори. Тогава попита:

— Ако го убедя, ще го вземеш ли?

— Едва ли — отвърна Капитанът. — Трима сме прекалено много.

— Говориш така, защото не го познаваш — настоя Лайла.

Взе чашата на Капитана, напълни я и се сгуши в него на топло. Просто не беше свикнал с мисълта.

„Трябва му малко време“ — помисли си Лайла.

Колите се гонеха по моста. В едната посока блестяха фарове, в другата — червените задни светлини.

— Приличаш ми на някого — каза Лайла, — на човек, когото съм познавала отдавна.

— На кого?

— Не се сещам… Какво правеше в гимназията?

— Нищо особено — отговори Капитанът.

— Обичаха ли те съучениците?

— Не.

— Отбягваха ли те?

— Никой не ми обръщаше внимание.

— Участвуваше ли в отборите?

— В шахматния.

— Ходил си на танци.

— Не.

— Тогава къде си се научил да танцуваш?

— Не знам. Няколко години посещавах школа по танци — отговори Капитанът.

— Добре, какво друго правеше в училище?

— Учех.

— В училище?

— Учех да стана професор по химия.

— Трябвало е да учиш за танцьор. Снощи беше страхотен.

Изведнъж Лайла се сети на кого й прилича. На Сидни Шедър.

— Не си падаш много по жените, нали?

— Не, никак.

— Той също.

— Химията не е чак толкова лоша, ако се заемеш с нея — каза той. — Интересна е. Заедно с още едно момче отмъкнахме ключа от училището и понякога ходехме там в десет-единайсет вечерта, влизахме в лабораторията по химия и правехме опити чак до сутринта.

— Звучи странно.

— Не. Всъщност беше страхотно.

— С какво се занимавахте?

— С каквото се занимава всеки на тази възраст… Тайната на живота. Много ме интересуваше.

— Трябвало е да се заемеш с танците — каза Лайла. — Там е тайната на живота.

— Бях сигурен, че ще я открия, като изучавам белтъците, генетиката и други подобни неща.

— Наистина странно.

— Такъв ли беше и твоят познат?

— Сидни ли? Да, струва ми се. Беше много захлупен.

— Аха — каза Капитанът. — И аз ти напомням за него?

— Двамата говорите еднакво. Той все ми задаваше въпроси. Непрекъснато му хрумваха велики идеи.

— Що за човек беше?

— Никой не го обичаше особено. Беше много умен и все говореше за неща, които интересуваха само него.

— За какво например?

— Един Господ знае! У него имаше нещо, което Винаги вбесяваше останалите. Всъщност не печеше на никого. Просто, как да го кажа, просто не беше… Беше умен и в същото време беше тъп. Нямаше начин обаче да разбере колко е тъп, защото си въобразяваше, че знае всичко. Всички му викаха Смотаняка.

— И аз ти приличам на него?

— Да.

— Но ако съм толкова захлупен, защо поиска да танцуваме снощи? — попита Капитанът.

— Ти поиска.

— Струва ми се, че ти поиска.

— Може — съгласи се Лайла. — Не знам. Сигурно си изглеждал различно. Всички изглеждат различно в началото. — После продължи: — Знаеш ли, Сидни всъщност беше много умен. Преди две години седях на една маса в ресторанта, вдигнах очи и го видях — остарял, с очила, беше почнал да оплешивява. Сега е педиатър. Има четири деца. Беше много любезен. Поздрави ме и говорихме дълго.

— Какво ти каза?

— Питаше ме как съм, какво правя, тогава бях омъжена и му рекох: „Още не се е появил човекът“, а той се изсмя и отговори: „Все някой ден ще се появи“… Разбираш ли?

Лайла се извини и тръгна към банята. По обратния път трябваше да се подпира, за да не падне. Чудо голямо! Не отиваше никъде. Седна пак до Капитана и той я попита:

— Отдавна ли познаваш Ричард Райгъл?

— От втори клас — отговори Лайла.

— От втори клас ли!

— Изненада се, а?

— Боже! Никога не бих предположил!

Лайла оправи одеялото, намести се и погледна нагоре към небето. От града струеше толкова силна светлина, че не се виждаха никакви звезди. Само оранжево и черно. Като на празника Вси светии.

Капитанът подсвирна.

— Какво има?

— Шашнат съм. Втори клас! Невероятно!

— Защо пък да е невероятно?

— Значи е седял на задния чин и сте правили физиономии на учителката и разни такива неща?

— Не, не бяхме в една паралелка. Защо ти се струва толкова невероятно?

— Не знам — отговори Капитанът. — Не прилича на човек, който е имал детство… Сигурно обаче не съм прав.

— Бяхме добри приятели — каза Лайла.

— Били сте влюбени като деца.

— Не, бяхме само приятели. Винаги сме били приятели. Не виждам защо трябва да се учудваш.

— И защо от цял клас трябваше да избереш точно него за приятел?

— Той дойде във втори клас и само аз се държах добре с него. Капитанът поклати глава и цъкна с език.

— Ти не го познаваш — продължи Лайла. — Беше много тих и срамежлив. Заекваше. Всички му се присмиваха.

— Сега не заеква.

— Не го познаваш.

— И сте учили заедно от втори клас до края на гимназията?

— Не, след шести клас той отиде в подготвително училище и престанахме да се виждахме.

— Какъв беше баща му?

— Не знам. Родителите му бяха разведени. Баща му живееше някъде в Ню Йорк. Не, май в Кингстън, където бяхме снощи…

— Нещо не ми е ясно — каза Капитанът. — Ако се познавате от втори клас и сте били толкова добри приятели, защо снощи той се държа толкова грубо с тебе?

— Ричард ме харесва — настоя Лайла.

— Не, не е вярно — възрази Капитанът. — Точно това не разбирам. Защо беше толкова груб? Изобщо не искаше да разговаря с теб снощи.

— А, това е дълга история.

— Снощи дори не те поздрави.

— Знам. Такъв си е. Не одобрява начина ми на живот.

— Ами прав е — каза Капитанът.

Лайла вдигна бутилката и я показа на Капитана.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Май се понапихме… Поне аз. Ти не пиеш много.

— Все пак нещо не се връзва — продължи Капитанът.

— Какво?

— Не си го виждала, след като е отишъл в подготвителното училище.

— Често се виждахме след това.

— Значи си излизала с него?

— Всички искаха да излизат с мен — обясни Лайла. — Не знаеш как изглеждах тогава. Жалко, че не си ме познавал като по-млада. Имах страхотна фигура… Звучи като фукня, но си е така. Сега съм се променила, но да ме беше видял тогава. Всички се натискаха да излизат с мене. Бях популярна… Наистина.

— Значи си излизала с него.

— От време на време се срещахме, но майка му разбра и му забрани.

— Защо?

— Е, не се ли сещаш? Тя е много богата и аз не съм от тяхната черга. Освен това жените не одобряват такива като мен. Особено майките на синчета, които проявяват интерес.

Пиенето вече я хващаше здраво. Трябваше да млъкне.

— Все пак Ричи е много свестен човек — заяви Лайла.

Капитанът не реагира.

— … а ти не си — допълни тя.

— Райгъл каза, че си създала неприятности на някой си Джим.

— Говорил ли ти е за това? — поклати глава Лайла.

— Какво е станало?

— О, Божичко! За кой дявол ти е разправял за това!

— За какво?

— Нищо!

— Не сме правили нищо… Нищо по-лошо от това, което сега правим с тебе. Помолих Джим да не споменава за нас. А той казал на Ричи, Ричи споделил с майка си и майка му издрънкала на жената на Джим. Оттам почна всичко. Господи, каква бъркотия беше… Само защото майката на Ричи не ни оставяше на мира.

— Майка му?

— Виж, Ричи се влачи по акъла на майка си, денонощно. От нея получава всичките си пари. Имам чувството, че спи с нея! Тя наистина ме мрази! — избухна Лайла.

— Защо те мразеше майката на Райгъл?

— Нали ти казах. Страхуваше се, че ще й отнема любимия Ричи. Тя накара жената на Джим да наеме детективите.

— Детективи ли?

— Бяхме в мотела, те заблъскаха по вратата и аз казах на Джим да не отваря, но той не ме послуша. Рече, че само щял да поговори с тях. Разбира се… те точно това искаха. Само да поговорят… Ох, какъв глупак. Беше отвратително. Щом отвори вратата, те нахълтаха, защракаха с фотоапаратите и заснеха всичко. После го накараха да подпише самопризнания. Казаха, че няма да го съдят, ако подпише. И знаеш ли какво направи? Подписа… Не ме слушаше. Ако ме беше послушал, нямаше да се случи всичко това. Те нямаха заповед за обиск или нещо подобно… И после, като си отидоха, можещ ли да си представиш какво направи Джим?… Разплака се… Така го запомних, седнал на ръба на леглото, големите му очи бяха плувнали в сълзи. А всъщност трябваше да плача аз! И за какво според тебе ревеше той?… Не искал да се развежда… О, бях толкова отвратена. Всички се отвратиха. Беше слаб. Все се оплакваше, че тя го държала под чехъл, но всъщност точно това му харесваше. Затова искаше да се върне при нея. Мъжете винаги приказват, че ще напуснат жените си, но никога не го правят. Винаги се връщат при тях.

— Жена му прибра ли го?

— Не… не беше чак толкова глупава. Но му обра парите. Почти сто хиляди долара… След случката не можеше да го понася, също като мене.

— Виждаше ли се с Джим след това?

— Известно време. Но вече не го уважавах. После го уволниха от банката, той ми писна и се срещнах с този приятел от Ню Йорк, Джейми, и дойдох да живея при него за малко.

— Райгъл май спомена, че е бил адвокат на Джим.

— Беше, но не можеше да направи кой знае какво, след като показаха снимките и самопризнанията.

— Защо се зае с делото?

— Заради мене. Аз го препоръчах на Джим.

Капитанът пак цъкна с език, вдигна глава и се загледа в небето.

Дълго време мълча — само гледаше небето, сякаш търсеше с поглед звездите.

— Няма звезди — каза Лайла, — вече видях.

— Женен ли е Райгъл? — заинтересува се Капитанът.

— Не.

— Защо?

— Не зная. Объркан е като всички останали… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Не пиеш колкото мене. — Лайла повдигна бутилката и я погледна. — И още нещо…

— Какво?

— Няма повече да отговарям на въпросите ти.

— Защо?

— Защото си детектив. Точно така. Въобразяваш си, че ще научиш нещо. Не знам какво, но няма да го разбереш… Никога няма да откриеш коя съм, защото съм никоя.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм никоя. Само си губиш времето с въпроси. Знам, мъчиш се да разбереш що за човек съм, но никога няма да успееш, защото няма какво да разбереш.

Заваляше думите. Усещаше, че заваля, но продължи:

— Искам да кажа, че някога се преструвах на такава и онакава, но ми писна да играя игрички. Много ми струва, а няма никакъв смисъл. Хората имат различни представи каква съм, но между тях няма никаква връзка. Уж представлявам различни лица, а не съм нито едно от тях. Аз съм никоя. Аз не съм тук. Ето и сега. Ясно е, че имаш лошо мнение за мен, и си въобразяваш, че разговаряш с човека, когото си представяш, но се лъжеш. Разбираш ли? Тук няма никой. Аз съм Лайла. Няма никой. И още нещо…

— Какво?

— Искаш да ме изкараш такава, каквато не съм.

— Точно обратното.

— Ти си мислиш. Но всъщност се мъчиш да направиш с мене нещо, което не ми харесва.

— Какво?

— Опитващ се… опитваш се да ме унищожиш.

— Не.

— Да.

— Тогава изобщо не си разбрала защо ти задавам въпроси — каза Капитанът.

— Не е вярно. Съвсем ясно разбрах — натърти Лайла. — Всички мъже са такива. Да не мислиш, че си изключение? И Джери го направи. Всички го правят. Но да знаеш, че няма да мине.

— Не се опитвам да те унищожа — каза той.

— Така си мислиш. Но само се плъзгаш по повърхността, нали? Не можеш да стигнеш до същността ми. Дори не знаеш къде е!

Капитанът не каза нищо.

— Ти не си жена — не се предаваше Лайла. — Не разбираш. Когато правят любов, мъжете всъщност се мъчат да те унищожат. Жената трябва да премълчава, защото, ако покаже нещо, мъжете ще се опитат да го убият. Те обаче се лъжат, защото единственото, което могат да унищожат, съществува само в техните мисли. Убиват го, намразват останалото, наричат го „Лайла“ и намразват Лайла. Но Лайла не е никой. Ето това е истината. Може да не вярваш, но е така. Жените са много дълбоки, ала мъжете изобщо не забелязват това — прекалено големи егоисти са. Искат жените да ги разбират. Нищо друго не ги интересува. Затова се мъчат да унищожат останалото.

— Аз само задавам въпроси — обади се Капитанът.

— Майната им на въпросите! Аз съм това, в което ме превръщат въпросите ти. Но ти не забелязваш. Точно въпросите ти ме правят една или друга. Ако смяташ, че съм ангел, значи съм ангел. Ако решиш, че съм курва, значи не съм нищо друго. Аз съм това, което ти мислиш за мен. И ако промениш мнението си, аз също се променям. Затова всичко, което ти е казал Райгъл за мен, е вярно. Той не може да излъже за мене.

Лайла грабна бутилката и отпи.

— По дяволите чашите — продължи тя. — Всички се мъчат да превърнат Лайла в някой друг. И повечето жени се примиряват, защото искат деца, пари, хубави дрехи. При мен обаче номерът няма да мине. Аз съм просто Лайла и винаги ще си остана такава. Ако мъжете не ме харесват каквато съм, могат да се махнат. Не са ми притрябвали. Нямам нужда от никого. Ще умра преди тях. Такава съм си.

След малко Лайла се огледа и видя, че яхтите са се наредили в една линия точно както бе казал Капитанът. Добре. Беше се досетил. Разправи му каквото трябваше. Той не каза нищо. Мълча много дълго.

Почна да я обзема лошо чувство. Капитанът не пиеше. Да не би да полудяваше? Така става, като не продължаваш да пиеш. Полудяваш.

Лайла говореше прекалено много. „Изтрезней, Лайла, преди да е станало късно. Дръж се. Стегни се.“

— Знаеш ли какво? — каза тя.

— Не.

— Писна ми да говорим за мене. Хайде да говорим за нещо друго.

— Застудя — отговори Капитанът и се изправи. — Снощи не се наспах. Сега ще си легна рано.

Лайла стана и го последва в кабината. Той легна на койката в предната част на яхтата, после всичко притихна.

Лайла се огледа. Храната и съдовете трябваше да се приберат. Каква бъркотия.

Изведнъж се сети за шоколадовия пудинг, който изобщо не направиха.

Може би така и няма да го опитам, помисли тя.