Лайла (Изследване на нравствеността)

24.

„Притежава ли Лайла Качество?“ Въпросът изглеждаше неизчерпаем. Федър вече бе измислил един отговор: „Биологично да, социално не“, но той не стигаше до най-дълбоката същност. Тук имаше още нещо освен социалното и биологичното.

Федър дочу гласове в коридора, които станаха по-силни и се доближиха, после пак се отдалечиха.

Всъщност след края на Първата световна война в картината се намесва и интелектуалното равнище, което започва да господствува над всичко. Именно интелектуалното равнище объркваше всичко. Въпросът, дали промискуитетът е нравствен, е имал своето решение от праисторическите времена до викторианската епоха, но изведнъж всичко се обръща с главата надолу заради новото господство на разума, който твърди, че безразборните полови връзки не са нито морални, нито неморални, те са аморално човешко поведение.

Сигурно затова Райгъл се ядоса толкова в Кингстън. Според него Лайла беше безнравствена, защото бе разбила едно семейство и бе съсипала общественото положение на един мъж — биологичен модел на качеството и секса, — бе разрушила един социален модел на качеството, едно семейство и една кариера. Райгъл се вбесяваше, че тъкмо в такива моменти се намесват разни интелектуалци като Федър, които заявяват, че не е било разумно да се потискат биологичните нагони, че такива въпроси трябвало да се решават на основата на разума, а не на обществените норми.

Но ако Райгъл отъждествяваше Федър с този кодекс на отношенията между разума и обществото и причинените от него вълни на обществен подем, той явно бъркаше. Метафизиката на Качеството изкоренява интелектуалния източник на объркването. Учените твърдят: „Науката не се занимава с ценности. Науката се занимава само с факти.“

В субектно-обектната метафизика това банално съждение е неоспоримо, ала Метафизиката на Качеството задава въпроса, с кои ценности не се занимава науката.

Земното притегляне е неорганичен ценностен модел. Но науката не се ли занимава с него? Истината е интелектуален ценностен модел. Науката не се ли занимава с нея? Ученият може на основата на разума да възрази, че нравственият въпрос: „Редно ли е да убиваш ближния?“, не е въпрос на науката. Но може ли със същата увереност да твърди, че нравственият въпрос: „Редно ли е да се фалшифицират научни данни?“, не е въпрос на науката? Може ли като учен да заяви, че науката не се занимава с фалшифицирането на научни данни? Ако реши да извърта и се помъчи да твърди, че това е нравствен въпрос за науката, но не е част от нея, той ще изпадне в шизофрения. По такъв начин ще признае, че съществува реален свят, който науката не е в състояние да разбере.

Метафизиката на Качеството ясно заявява, че науката не се занимава единствено със социалните ценности и нравственост, особено църковните.

За това съществуват важни исторически причини:

Учението за липсата на връзка между науката и нравствеността в обществото може да се проследи чак до древногръцкото убеждение, че мисълта е независима от обществото, съществува самостоятелно и няма родители. Древните гърци, като например Сократ и Питагор, проправят пътя за основния принцип на науката — истината съществува независимо от общественото мнение. Определят я прякото наблюдение или по експериментален път, а не разпространеното мнение. Идеята за независимостта на науката от обществото никак не е била безопасна за ранните си поддръжници. Заради нея са умирали хора.

Борците, бранили науката от контрола на църквата, твърдят, че науката не се занимава с нравствеността. Интелектуалците оставят църквата да решава въпросите на нравственото. Но по-обхватната интелектуална конструкция на Метафизиката на Качеството изяснява, че политическата битка на науката за освобождаване от господството на обществените морални норми всъщност е нравствена! Тя е битка на по-висшето, интелектуалното еволюционно равнище, което се стреми да не бъде погълнато от по-низшето, социалното равнище.

След като изясни изхода на политическата битка, Метафизиката на Качеството може да се върне към първоначалния въпрос и да го зададе по следния начин: „Всъщност колко независима е науката от обществото?“ Отговорът е: „Изобщо не е независима.“ Науката, за която социалните модели нямат значение, е също толкова нереална и абсурдна, както обществото, за което биологичните модели нямат значение. Тя е невъзможна.

Ако обществото изобщо не намира място в научните открития, къде тогава се раждат научните хипотези? Ако наблюдателят е напълно обективен и записва единствено наблюденията си, къде ще наблюдава хипотезите? Атомите не разнасят хипотезите за себе си като ръчен багаж. Щом приемаме, че съществува изцяло субектно-обектна наука с отношения единствено между разума и материята, целият въпрос се превръща в неизбежна интелектуална черна дупка.

Нашите научни описания на природата винаги са извлечени от културата. Природата ни казва само онова, което нашата култура ни предразполага да чуем. Подбираме неорганичните модели, които ще наблюдаваме, и онези, които ще пренебрегнем, на основата на социалните ценностни модели, а отказът от подбор се осланя на биологичните ценностни модели.

Декартовото „Мисля, следователно съществувам“ е исторически разтърсваща декларация за независимостта на интелектуалното еволюционно равнище от социалното, но дали Декарт би казал същото, ако беше китайски философ от седемнайсети век? И дори отговорът да е утвърдителен, щеше ли някой в Китай през седемнайсети век да го нарече блестящ мислител и да впише името му в историята? Декартовото твърдение би било вярно само ако гласеше: „Френската култура от седемнайсети век съществува, следователно аз мисля, следователно съществувам.“

Метафизиката на Качеството решава проблема с взаимоотношенията между разума и обществото, субекта и обекта, разума и материята, като ги съотнася към по-мащабна система на осмисляне. Предметите са неорганични и биологични ценности, докато субектите са социални и интелектуални ценности. Те не са две загадъчни вселени, които се носят в някакъв субектно-обектен сън без никаква реална връзка помежду си. Те имат реална еволюционна връзка. И характерът на връзката им е нравствен.

В рамките на еволюционната връзка можем да видим, че разумът има функции, които представят науката и философията в различна светлина. Разумът никога не си е поставял еволюционната цел да разкрие изначалния смисъл на Вселената. Подобно намерение му е приписано сравнително неотдавна. Историческата му цел е да помогне на обществото да намери храна, да разкрие опасностите, да победи враговете. Той може да се справи добре или зле в зависимост от понятията, които изобретява за целта.

Клетките Динамично изобретяват животните, за да се съхранят и усъвършенствуват. Животните Динамично изобретяват обществата, а обществата на свой ред Динамично изобретяват по същите причини интелектуалното познание. Ето защо на въпроса: „Каква е целта на цялото интелектуално познание?“, Метафизиката на Качеството отговаря: „Главната цел на познанието е да усъвършенствува и съхрани обществото по Динамичен път.“ Познанието е надрасло историческата цел и се превръща в самоцел, също както обществото е надрасло първоначалната си цел да запази физически човешкия род и се е превърнало в самоцел. Този процес на отдалечаване от първоначалните цели в посока към по-висше Качество е нравствен растеж. Той обаче не премахва първоначалните цели. И когато нещата се объркат и се отдалечат прекалено много, полезно е да се напомни каква е отправната точка.

Метафизиката на Качеството посочва, че общественият хаос на двайсети век може да се намали чрез връщане към отправната точка и преоценка на изминатия път. Според нея господството на обществото над разума е безнравствено поради същите причини, които определят безнравствеността на господството на родителите над децата. Но това не означава, че децата трябва да убият родителите си, нито пък че интелектуалците трябва да убият обществото. Интелектът може да поддържа статичните модели на обществото, без да се страхува от господството, като внимателно разграничава нравствените въпроси от социално-биологичен и интелектуално-социален характер и не допуска посегателства в едната или другата посока.

Важен тук е сблъсъкът не просто между общественото и биологичното, а между два съвършено различни нравствени кодекса, където обществото е средният термин. Съществува нравствен кодекс на отношенията между общественото и биологичното, както и нравствен кодекс на отношенията между разума и обществото. Всъщност Райгъл не нападаше Лайла, той нападаше нравствения кодекс на отношенията между разума и обществото.

В битката на общественото срещу биологичното новите интелектуалци на двайсети век застават на страната на биологията. Обществото може да се справи с биологията само със затвори, оръжие, полиция и армия. Но когато интелектуалците начело на обществото подкрепят биологичното в борбата срещу общественото, обществото попада под кръстосан огън и остава беззащитно.

Според Метафизиката на Качеството нравствените кодекси всъщност са не два, а пет — кодекси на отношенията между неорганичното и хаотичното, между биологичното и неорганичното, между социалното и биологичното, между интелектуалното и социалното, между Динамично и статично. Последният вид, кодексът на отношенията между Динамичното и статичното, утвърждава, че доброто в живота не се определя от общественото или интелектуалното, или биологичното. Доброто е свобода от господството на който и да е статичен модел, но тя не се постига непременно чрез разрушаване на самите модели.

Райгъл тълкуваше най-новата история на нравствеността може би по доста опростен начин: старите кодекси срещу новия хаос. Но според Метафизиката на Качеството нещата не са чак толкова прости. Анализът на различните нравствени системи разглежда историята на двайсети век по съвсем различен начин:

До Първата световна война господствуват обществените кодекси. В периода между двете световни войни господството на интелектуалците е неоспоримо. От края на Втората световна война до седемдесетте години интелектуалците продължават да господствуват, но към тях се отправят все по-големи предизвикателства, които могат да се нарекат с името „неуспялата революция на хипитата“. А от началото на седемдесетте години се наблюдава бавно и объркано, неразумно отдръпване назад към някакви псевдовикториански нравствени позиции, съпътствувано от безпрецедентно и необяснимо нарастване на престъпността.

Измежду всички изброени етапи най-често погрешно се обясняват последните два. Тълкуват хипитата като лекомислени, разглезени деца, а последвалият ги период като „завръщане към ценностите“, каквото и да е неговото съдържание. Но Метафизиката на Качеството се придържа към противоположното мнение — според нея нравственият напредък е в революцията на хипитата, а сегашният период е разпадане на ценностите.

Революцията на хипитата от осемдесетте години е нравствена революция както срещу обществото, така и срещу интелектуалността. Тя е ново обществено явление, което нито един интелектуалец не е предвидил и не е успял да обясни. Революцията се извършва от децата на заможните, добре образовани, „съвременни“ хора. Те изведнъж се нахвърлят срещу родителите, училището и обществото с неподозирана омраза. Тук интелектуалците на двайсети век не се борят за нов рай, като се освобождават от викторианските ограничения. Те се сблъскват с нещо съвсем различно.

Федър смяташе, че промените се разбират толкова трудно, защото врагът е самото „разбиране“, статичният разум. Книгата, олицетворяваща културата на този период — „По пътя“ на Джек Керуак, представлява безкрайна лекция против разума. „… Всички мои приятели в Ню Йорк бяха в отрицателната кошмарна позиция да сразят обществото с измъчените си книжни, политически или психоаналитични причини — пише Керуак, — но Дийн (главният герой в романа) просто се втурва в обществото, жаден за хляб и любов, без да го е грижа за друго.“

През двайсетте години се смята, че обществото е причина за човешките нещастия и че разумът може да ги излекува, но през шейсетте години вече се шири мнението, че и обществото, и разумът причиняват всички нещастия, а изходът е в преодоляването на обществото и разума. Всичко, което интелектуалците от двайсетте години се борят да създадат, децата цветя от шейсетте години се борят да разрушат. Задължителният репертоар включва презрение към нормите, материалните придобивки, войната, полицията, науката, техниката. Важно място заема „продухването“ на мозъците. Наркотиците, които разрушават способността да се разсъждава, са почти свещени. В евангелие се превръщат източните религии, като например дзен и веданта, които обещават освобождение от затвора на разума. Подражава се на културните ценности на чернокожите и индианците, доколкото те са антиинтелектуални. Анархията става най-популярната политика, а мръсотията, бедността и хаосът — най-популярният начин на живот. Дегенератските прояви са самоцел. Добро е всичко, с което се отърсваш от сковаващата интелектуална хватка на социално-интелектуалната върхушка.

Към края на шейсетте интелектуализмът на двайсетте години попада в невъзможен капан. Ако продължи да се застъпва за още по-пълно освобождаване от викторианските обществени ограничения, ще привлича само повече хипита, които всъщност довеждат антивикторианството до крайност. Но ако, от друга страна, възприеме по-съзидателен подход да се съобразява с обществото и така да противодействува на хипитата, само ще привлича повече викторианци в редовете на реакционната десница.

Двойното политическо поражение е неизбежно и през 1968 година то отрязва един от последните велики либерални лидери интелектуалци от периода на Новия курс — кандидата на Демократическата партия в президентските избори Хюбърт Хъмфри.

„Нагледал съм се на такива работи! — възкликва Хъмфри на злополучния конгрес на демократите през 1968 година. — Видял съм предостатъчно!“ Но той не намира обяснение, нито изход, както впрочем всички останали. Великата революция на интелектуалците от първата половина на двайсети век, тази очовечена от разума мечта за „Велико общество“, е убита в собствената клопка на освобождението от обществените ограничения.

Федър смяташе, че революцията на хипитата би могла да отбележи същия напредък спрямо двайсетте години, както самото второ десетилетие спрямо социалните деветдесет години на миналия век, но след анализа стигна до извода, че революцията на шейсетте с техния „Динамизъм“ е допуснал катастрофална грешка, която я смазва още преди фактическото й начало.

След като хипитата отхвърлят наследените обществени и интелектуални модели, остават само два пътя напред: към биологичното качество и към Динамичното Качество. Революционерите от шейсетте години смятат, че тъй като и двете са антиобществени и антиинтелектуални, би трябвало да са тъждествени. Ето голямата им грешка.

Американските автори, които по онова време пишат за дзен-будизма, са красноречив пример за объркването. Често се смята, че при дзен-будизма „всичко може да мине“ без затруднения. Ако изпълняваш всички свои хрумвания, без да се съобразяваш с обществените норми, ще проявиш заложеното в природата ти начало на Буда. Това не може да не е звучало странно за дошлите в САЩ японски учители по дзен. Японският дзен-будизъм е така педантично привързан към нормите на обществената дисциплина, че пред него пуританите изглеждат едва ли не разпуснати.

През петдесетте и шейсетте години Федър също бе смесвал биологичното качество и Динамичното Качество, но Метафизиката на Качеството очевидно му помогна да преодолее объркването. Когато се получи объркване между биологичното качество и Динамичното Качество, резултатът е нарастване на Динамичното. Това е изключително разрушителна форма на израждане, пример за нея са убийствата в Мансън, лудостта в Джоунстаун и общото увеличаване на престъпността и наркоманията в цялата страна. В началото на седемдесетте години хората започват да го осъзнават и се отдръпват от движението, а революцията на хипитата, също както революцията на интелектуалците през двайсетте години, се превръща в неуспял морален бунт.

Федър вече виждаше как нравствените движения търпят провал. Революцията на интелектуалците подкопава устоите на социалните модели, а революцията на хипитата — основите както на статичните, така и на интелектуалните модели. На тяхно място не идва нищо по-добро. В резултат се влошава социалното и интелектуалното качество. Спада общото равнище на интелигентността в Съединените щати според стандартните тестове. Организираната престъпност става все по-могъща и по-зловеща. Градските гета се разрастват и опасностите в тях се увеличават. Краят на двайсети век в Америка прилича на затегнат и ръждив интелектуален, социален и икономически колан — обществото се отказва от Динамичното усъвършенствуване И се мъчи бавно да се върне към последната статична дупка, към викторианството. Нахлуват все нови и нови Динамични чуждестранни култури, защото то е неконкурентно. В бедните градски квартали, където старите викториански морални норми са почти разрушени, не се заражда мечтаният от революционерите нов рай. Те изпадат отново под властта на терора, насилието и бандите убийци — старата биологична нравственост за правото на силния в праисторическото разбойничество, което първобитните общества си поставят за цел да превъзмогнат.

Федър обърна поглед към прозореца на хотелската стая и мрака зад него. Всеки път, когато се връщаше в Ню Йорк, си задаваше един и същи въпрос: ще оцелее ли този град или не? В него винаги са съществували социални проблеми, но той ги е преодолявал и е излизал оттам укрепнал. Можеше да се повтори същото, ала този път перспективите не изглеждаха блестящи. Федър си спомни заглавието, с което през викторианската епоха Ръдиард Киплинг описва Калкута — „Градът на ужасните нощи“: Ето в какво се превръщаше Ню Йорк.

Няма по-Динамично място в света, но цената, която трябва да платиш, за да бъдеш Динамичен, е нестабилността. Всяка Динамична ситуация е заплашена от сътресения, разяждане и дори пълен провал. Винаги когато правиш стъпки към неизвестното, поемаш риска да бъдеш смазан от него. Винаги се е водела битка между най-Динамичните и най-моралните, от една страна, и най-биологичните и най-неморалните, от друга, между отличниците и двойкаджиите. Хората от междинните групи живеят в други квартали и предградия и се занимават със статични неща. Но сега победата май беше на страната на втората група.

От хотелския прозорец с изглед към парка сякаш се виждаше как от гетата в северната част се надига ужасна нощ, как социалните модели са затъмнени от нахлуващите необуздани биологични модели, които затягат обръча и постепенно приспиват Ню Йорк за вечен сън. Това не е война на раси или култури. Войната се води от обществото срещу моделите на разума и моделите на биологията, отслабени от допуснатите през двайсети век грешки.

Най-зловещото в разпадането на Римската империя е, че завоевателите й така и не разбрали, че са я покорили. Те парализирали моделите на римската обществена структура до такава степен, че всички просто я забравили. Данъците станали несъбираеми. Във войската от варвари наемници вече не се плащали заплати. Всичко рухнало. Моделите на цивилизацията били забравени и на тяхно място се настанила тъмна епоха.

Федър не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че по улиците забелязва една особена кротост, каквато не помнеше да е виждал преди. Зловещата кротост на остарелите и покварени култури, кротостта на неаполитанските улични песни и старите мексикански canciones. Тя не се дължи на липса на насилие, напротив, породена е от прекомерното насилие. Живей и остави другите да живеят. Избягвай неприятностите. Кротостта на човек, който се е отказал да се бори открито, защото е прекалено опасно. Федър изпитваше лошото чувство, че тук става нещо подобно на разпадането на Римската империя. Зловещото в Ню Йорк сега беше, че моделите, на които се крепеше градът, оставаха неразбрани или че хората, които ги разбираха, нямаха власт върху останалите.

Смъртоносната нощ се спускаше над града, защото бяха парализирани интелектуалните модели, които би трябвало да управляват, да разкриват заплахата и да поведат битката срещу нея. Парализата се дължеше не на външни сили, а на вътрешния строеж на тези модели, които тъкмо затова не успяваха да осмислят събитията.

Все едно да наблюдаваш как паякът изчаква, докато осата се готви да го нападне. Той може да избяга по всяко време, за да спаси живота си, но не го прави. Просто чака, скован от някакъв вътрешен модел на реакциите, поради който не успява да забележи смъртната опасност. Осата снася яйцата си в тялото на паяка и животът му продължава, докато ларвите не го заръфат и не го унищожат бавно.

Според Федър Метафизиката на Качеството можеше да замести парализиращата интелектуална система, която не противостои на разрухата. Парализата на Щатите е парализа на нравствените модели. Нравствеността не може да функционира нормално, защото от интелектуална гледна точка е обявена за незаконна от господствуващата в съвременното обществознание субектно-обектна метафизика. Субектно-обектните модели никога не са имали за цел да управляват обществото и не се занимават с това. Но когато получат възможността да го управляват, да определят моралните норми и да диктуват ценностите, когато обявят, че няма ценности и няма морал, резултатът не е напредък. Резултатът е катастрофа в обществото.

Точно този интелектуален модел на аморална „обективност“ е в дъното на влошаващото се положение в американското общество, защото руши статичните социални ценности, които биха предотвратили процеса на влошаване. Той заклеймява социалното потисничество като най-големия враг на свободата, но не успява да предложи нравствен принцип, разграничаващ Галилей, който се бори срещу потисничеството на обществото, от най-обикновения престъпник, който също му се противопоставя по свой начин. Затова защитава и двамата. И именно тук се корени проблемът.

Федър помнеше събиранията на интелектуалци като него през петдесетте и шейсетте години, които всъщност изразяваха възхищението си от епизодичните появи на разни престъпни типове. „Ето ни — сякаш казваха те, — пласьори на наркотици, деца цветя, анархисти, борци за граждански права, университетски преподаватели — всички ние сме братя по оръжие в битката против жестокия и покварен обществен строй, който е общият ни враг.“

Всички по тези събирания мразеха ченгетата. Всичко, което се противопоставяше на полицията, се смяташе за добро. Защо? Ами защото полицаите не проявяват интелектуалност по нито един въпрос. Те са само опората на обществения строй. Почитат системата и мразят интелектуалците. Почти кастово разделение. Полицията принадлежеше към низшата каста. Интелектуалците поставяха себе си над престъпността и насилието, с които полицаите се бореха всекидневно. Освен това полицаите не бяха и достатъчно образовани. Най-добре беше да им се отнеме оръжието. Така щяха да заприличат на полицията в Англия, където нещата вървяха по-добре. Смяташе се, че престъпността се поражда от полицейските репресии.

В цялата тази тълпа блудкавата, неизбистрена каша, наречена „права на човека“, минаваше за морал. Освен това човек трябваше да е „разумен“. Федър не беше чувал съдържанието на тези понятия да се разкрива някъде. Очакваше се те да се приемат безрезервно.

Сега вече знаеше, че никой не ги обяснява, защото не може. В субектно-обектното възприемане на света тези понятия нямат никакво значение. Не съществуват „права на човека“. Не съществува нравствена разумност. Има само субекти и обекти, нищо друго.

Единствено Метафизиката на Качеството може да разплете сантименталното кълбо от логически несъществуващи понятия. Според нея под „права на човека“ обикновено се подразбира моралният кодекс на взаимоотношенията между разума и обществото, нравственото право на разума да се освободи от контрола на обществото. Свобода на словото, свобода на сдружаването и на пътуването, съдопроизводство със съдебни заседатели, неприкосновеност на личността, управление на основата на съгласието — тези „права на човека“ без изключение са въпроси на взаимоотношенията между разума и обществото. Според Метафизиката на Качеството „правата на човека“ имат не само сантиментална, но и разумна, метафизична основа. Те имат първостепенно значение за еволюцията от по-низши към по-висши форми на живот. Зад тях стоят истински неща.

Но освен това Метафизиката на Качеството посочва, че моралният кодекс на отношенията между разума и обществото изобщо не се покрива с моралните кодекси на отношенията между общественото и биологичното, възникнали още в праисторически времена. Те представляват съвършено различни нравствени равнища и не бива да се смесват.

Ключовото понятие при объркването на двете равнища е „общество“. Добро ли е обществото, или е зло? Въпросът подвежда, защото понятието „общество“ се появява и на двете равнища, но в единия случай е по-висшият еволюционен модел, а в другия — по-низшият. Ако двете равнища на морални кодекси не се разграничат, може да изпаднем в парализиращо объркване дали обществото е нравствено или безнравствено. Точно това парализиращо объркване е присъщо на всички днешни съждения за нравствеността и обществото.

Идеята, че „човек се ражда свободен, но навсякъде е окован“, никога не е била вярна. Няма по-жестоки вериги от веригите на биологичната необходимост, която не подминава никого. Обществото съществува главно за да освободи хората от биологичните вериги. То така изумително добре се е справило със задачата си, че интелектуалците понякога забравят този факт и му отвръщат с позорна неблагодарност.

Днес живеем в интелектуален и технически рай, но и в нравствен и социален кошмар, защото в борбата си да се освободи от социалното равнище интелектуалното пренебрегва ролята на общественото в контрола над биологичното. Интелектуалците не разбират, че океанът от биологично качество непрекъснато е потискан от обществения ред.

Биологичното качество е необходимо за оцеляването. Но когато заплашва обществото с гнет и разруха, то се превръща в зло само по себе си, във „Великия сатана“ на западната култура от двайсети век. Една от причините за фанатизма на фундаменталистките мюсюлмански култури е омразата им към Запада, освободил биологичните сили на злото, срещу които ислямът се е борил векове наред.

Метафизиката на Качеството подчертава, че вярата на интелектуалците от двайсети век в изначалното добро у човека е колкото спонтанна и естествена, толкова и катастрофално наивна. Идеалът за едно хармонично общество, където всеки доброволно сътрудничи с всички останали за общото благо, не е нищо друго освен чудовищна измислица.

Той се разминава с научните факти. Изследванията на костите, останали от пещерните хора, показват, че във времената, предшествували обществото, нормата е канибализмът, не сътрудничеството. Първобитните племена като американските индианци никога не са поддържали добри отношения със съседите си. Организирали са засади, подлагали са ги на мъчения, пръсвали са черепите на децата върху скалите. Ако човекът е добър по рождение, тогава може би доброто у него е изобретило обществените институции за потискане на тази биологична диващина.

Изведнъж се оказва, че сме се върнали при отправната точка: при основателите на американската култура — пуританите, така отдадени на борбата за освобождаване от „първородния грях“. Митовете, с които те обясняват първородния грях, вече не вършат работа в науката, но вгледаме ли се какво в тяхното общество е било обявено за грях, ще видим нещо забележително. Пиенето, танците, сексът, свиренето на цигулка, хазартът, мързелът са все биологични удоволствия. Ранната пуританска нравственост до голяма степен е потискала биологичното качество. В Метафизиката на Качеството старата пуританска догма е изчезнала, но практическите и нравствените съждения намират разумно обяснение.

Викторианците всъщност не вярват като Федър в биологичните ограничения на старите пуритани. Те скъсват с техните норми. Ала на думи им остават верни и на мода се запазва старата школа на биологично потисничество с нейния принцип „Ако щадиш пръчката, не жалиш детето“. Творбите на децата, възпитани в тази традиция, показват обаче колко по-почтени и социално зрели са те в сравнение със съвременните хора. Интелектуалците от двайсетте години се борят против старите обществени норми, но са израсли в техния дух и затова причиненото от тях разпадане на предишните норми не ги променя. Ала от него страдат потомците им, израсли вече без нормите.

Метафизиката на Качеството стига до заключението, че старите пуритански и викториански обществени норми не бива да се следват сляпо, но също така не бива да се нападат безразборно. Те трябва да се изтупат от праха и да се преразгледат справедливо и безпристрастно, за да се откроят намеренията им и реалните им постижения при изграждането на едно по-силно общество. Трябва да разберем, че когато подкопава интелектуалната свобода заради собствените си цели, обществото представлява абсолютното зло, но когато потиска биологичната свобода заради собствените си цели, то от нравствена гледна точка е абсолютното добро. Моралното добро и зло не са само „обичаи“. Те са реални като камъните и дърветата. Опустошителните симпатии на интелектуалците от шейсетте години и от по-късно време към беззаконието несъмнено произтичат от обществения строй, възприеман като общ враг. Но Метафизиката на Качеството стига до извода, че подобни симпатии всъщност са глупави. Той се потвърждава от десетилетията след шейсетте години.

Федър си спомни един разговор от началото на шейсетте години с преподавател от Чикагския университет, който се изнасяше от съседния на университета квартал Удлоун, защото там се заселваха чернокожи престъпници и ставаше опасно да живее с тях. Федър отбеляза, че преместването не решава проблема.

Тогава професорът избухна:

— Какво знаеш ти! Опитахме всичко! Провеждахме семинари, създавахме кръжоци, организирахме съвети. Години наред се трудихме. Опитахме всичко. Безрезултатно! Нямаш представа какво поражение е това за нас — добави професорът. — Сякаш изобщо не сме опитвали нищо.

Тогава Федър не знаеше какво да отговори, но сега вече бе наясно. Не е вярно, че разумът сам може да се справи с биологичната престъпност, че можеш с приказки да ликвидираш престъпленията. Интелектуалните модели не са в състояние пряко да контролират биологичните. Единствено социалните модели могат да се справят с биологичните, а общественото и биологичното не общуват помежду си с думи. Средство за общуване винаги е полицаят или войникът с неговото оръжие. Всички исторически закони, всички доводи, всички конституции, харти за правата на човека и декларации за независимостта не са нищо друго освен указания за армията и полицията. Те се обезсмислят, ако армията и полицията не могат да изпълняват и не изпълняват правилно указанията им.

Сега вече Федър смяташе, че объркването на професора се дължи отчасти на привързаността му към интелектуалните учения на двайсети век, за които неговият университет бе допринесъл значително. Друга причина вероятно беше обстоятелството, че престъпниците бяха чернокожи. Ако в квартала се заселваше бяла измет — крадци, изнасилвачи и убийци, — реакцията би била много по-яростна, но когато белите се опълчват срещу чернокожите заради грабежите, изнасилванията и убийствата, те дават възможност да бъдат обвинени в расизъм. При тогавашното обществено мнение нито един интелектуалец не смееше открито да се изложи на опасността да бъде обвинен в расизъм. Самата мисъл за това го сковаваше. Парализа.

Същото обвинение е част от парализата на днешния Ню Йорк. Точно сега.

Обвиненията в „расизъм“ се коренят още в началата на субектно-обектната метафизика, според която всеки човек е обект с определени свойства, наречени култура. Субектно-обектната метафизика разглежда биологичния и културния човек като различни страни на едно молекулярно цяло. Оттам тя твърди, че да говориш против хората заради културните им особености е също толкова безнравствено, както да ги нападаш заради генетичните им характеристики. Тази идея се подкрепя от антропологичното учение за културния релативизъм, според което за една култура не може да съдиш чрез ценностите на друга. Науката твърди, че не съществува нравственост извън културната и затова всяка морална цензура над моделите на престъпността сред малцинствата в града е безнравствена сама по себе си. Ето откъде произтича парализата.

Метафизиката на Качеството също се връща към началата, но тя подчертава, че човекът е съставен от статични еволюционни равнища, които реагират на Динамичното Качество. Според нея биологичните и културните модели често се групират заедно, но да твърдиш, че културният модел е неотменна част от биологичния човек е все едно да вярваш, че програмите „Лотус 1, 2 и 3“ са неотменна част от компютрите „Ай Би Ем“. Това не е вярно. Културите са източник не на цялата нравственост, а само на ограничена част от нея. Културите могат да се оценяват от нравствена гледна точка според приноса им към еволюцията на живота.

Култура, която подкрепя господството на социалните ценности над биологичните, във всички случаи е по-висша от културите, които не го подкрепят, а култура, която подкрепя господството на интелектуалните ценности над социалните, във всички случаи е по-висша от останалите. Безнравствено е да се говори против хората заради цвета на кожата им или други генетични особености, които не могат да бъдат променени, пък и нямат никакво значение. Не е безнравствено обаче да се говори против човек заради културните му особености, ако те са безнравствени, защото могат да бъдат променяни и имат значение.

Чернокожите нямат право да нарушават обществените норми и да обвиняват в „расизъм“ всеки, който се помъчи да ги спре, ако самите норми не са расистки. Обвиненията в такива случаи се превръщат в клевета. Борбата в защита на обществените норми не е война между чернокожи и бели, испаноговорящи и чернокожи, бедни и богати и дори между глупави и умни, тя не е културно противопоставяне. Войната се води между биологичното и общественото.

Това е война на биологичните чернокожи и биологичните бели срещу обществените чернокожи и обществените бели. Генетичните модели внасят само объркване. И за да сложи край на парализата на обществото в тази война, разумът трябва да знае на чия страна е и твърдо да застане на нейните позиции. Когато биологичните ценности подкопават социалните, интелектуалците са длъжни да разкрият социалното поведение независимо от етническата му обвързаност и да го подкрепят безрезервно. Те са длъжни също да разкрият биологичното поведение независимо от етническата му обвързаност и да ограничат или разрушат гибелните биологични модели безмилостно, както лекарят унищожава вирусите, преди биологичните модели да са разрушили обществото.

Градът на ужасните нощи. Какъв кошмар!

Федър се замисли какво ще се случи с Лайла, която се луташе от едно място на друго. Сигурно имаше достатъчно опит, за да се погрижи за себе си, и все пак Федър се тревожеше. Мъчно му беше за нея.

Стана, отиде в спалнята и погледна леглото — чудеше се дали да легне да спи. Реши да вземе душ. Скоро нямаше да му се отдаде такава възможност.

После се сети, че няма смисъл да остава в хотелската стая. Беше свършил работата си с Редфорд. Трябваше да се върне на реката и да се погрижи за яхтата. Предния ден беше проверил въжетата, но можеше да се случи нещо, да мине някой шлеп и вълните да направят беля. Лайла беше казала, че ще иде да си вземе куфара, но както му се беше ядосала, за предпочитане беше той да е там. Особено в този град. В тази ужасна нощ.

Федър взе душ и окончателно реши да си прибере багажа и да се върне да спи на яхтата.

Облече се, приготви пътната чанта и се накани да тръгва. С едната ръка взе торбата с непрочетената кореспонденция, с другата за равновесие грабна пътната чанта и се запъти през хола към вратата. Тогава забеляза, че пеперудата още пърха под абажура на лампата и продължава личната си война против силите на мрака. Хвърли последен поглед към вълшебния прозорец отсреща при балкона и затвори завинаги вратата зад себе си.

Докато чакаше асансьора в коридора, се заслуша във виенето на вятъра в асансьорната шахта. Вятърът виеше. За хората с яхти звуците му са изпълнени със смисъл, който останалите рядко разбират.

Изведнъж му хрумна, че пеперудата изобщо не се е мъчила да стигне чак дотук. Тя просто се е качила с асансьора както всички останали. Съвременна пеперуда. С мрака са се борили само викторианските пеперуди.

При тази мисъл се усмихна лекичко.

25.

Когато таксито стигна до кея при Седемдесет и девета улица, Федър усети, че вятърът над реката е променил посоката си към северозапад. Това беше признак, че дъждът скоро ще спре.

До входа стоеше чернокож мъж, облегнат на парапета, и го гледаше. За миг Федър се зачуди какво ли прави там. После се сети, че сигурно е пазачът. Човекът обаче не беше с униформа.

Федър плати на шофьора на таксито, събра багажа си от седалката и слезе.

— Пазиш ли? — обърна се той към пазача.

Човекът кимна и попита:

— Ваша ли е яхтата в края?

Федър потвърди.

— Какво има? — заинтересува се той.

— Нищо — каза пазачът и погледна Федър. — Но на нея има някой.

— И какво прави?

— Жена е. Просто седи. Без горна дреха е. Питах я какво има, тя ми каза, че е „оттук“. Само ме изгледа.

— Познавам я — отговори Федър. — Сигурно е забравила комбинацията за отключване.

Кеят беше хлъзгав и той внимателно тръгна с багажа по дъските. Видя я под крана.

Стана му неприятно. Тя трябваше вече да е изчезнала. Какво ли му е приготвила сега?

Когато се приближи, широко отворените очи на Лайла бяха втренчени. Тя сякаш не го познаваше. Федър се запита дали не е взела наркотик.

Хвърли багажа над въжетата и стъпи на борда.

— Защо не влезе? — попита я той.

Не последва отговор.

Скоро щеше да разбере.

Завъртя комбинацията на катинара в тъмното, ориентираше се по щракането, после рязко го дръпна и отключи. Може би затова не беше успяла да влезе.

— Не можа ли да се справиш с катинара?

— Откраднаха ми портмонето.

Аха, ето какъв бил проблемът й.

Изпита известно облекчение. Ако само й трябваха пари, можеше да й даде достатъчно, за да си тръгне на сутринта. Нямаше да му попречи още една нощ.

— Добре, хайде да влизаме — подкани я той.

— Ние сме готови за път — каза Лайла.

Изправи се по особен начин, сякаш носеше нещо тежко.

„Кои ние?“ — не разбра Федър.

Когато влязоха вътре, Федър й подаде хавлиена кърпа, но вместо да се избърше, тя разтвори вързопа в ръцете си и почна да милва нещо подобно на бебешко личице.

Федър се доближи и видя, че Лайла не държи бебе. Беше глава на кукла.

Лайла му се усмихна.

— Ще пътуваме всички заедно.

Федър се взря в лицето й. Беше спокойно.

— Върна се при мен от реката — обясни Лайла.

— Кой?

— Тя ще ни помогне да стигнем острова.

„Какъв остров? — не проумяваше Федър. — Каква е тази кукла?“

— За какво говориш? — попита гласно той.

Погледна я много изпитателно. Лайла отвърна на погледа му и той изведнъж пак видя сиянието — същото като в бара в Кингстън, и изпита внезапно, макар и неуместно облекчение.

Не беше от наркотици.

Федър се отпусна на койката и се помъчи да обмисли нещата.

Свариха го неподготвен.

След малко проговори:

— Разкажи ми за острова.

— Лъки сигурно вече е стигнал дотам — отговори тя.

— Лъки ли?

— Всички ще отидем — увери го Лайла и добави: — Разбираш ли, знам кой си ти.

— Кой?

— Лодкарят.

Нямаше смисъл да я пита повече. Само щеше да стигне до нови въпроси.

Лайла погледна куклата с обожание. Не беше от наркотици, помисли Федър. Ама че беля! Той разпозна начина й на говорене, „кашата от думи“. Самия него веднъж го бяха обвинявали в същото. Думите имаха смисъл за Лайла, но много неща оставаха недоизказани, тя ги пропускаше и блуждаеше от място на място.

Федър дълго я гледа, докато не забеляза, че лицето й придобива замечтан вид.

— Я се изсуши и се преоблечи — каза той.

Лайла не отговори. Само погледна куклата и й загука.

— Защо не идеш да си починеш? — предложи Федър.

Пак никакъв отговор.

— Яде ли ти се нещо?

Тя поклати глава и се усмихна замечтано.

Федър се изправи и я дръпна за рамото.

— Хайде, не заспивай.

Тя сякаш се разбуди малко, погледна го с празен поглед, после внимателно загъна куклата и стана. Тръгна пред него като сомнамбул, внимателно сложи куклата на койката и бавно легна до нея.

— Отспи си — каза Федър.

Лайла не отвърна. Сигурно вече беше заспала.

Федър се върна и седна.

Не беше чак толкова трудно, помисли той.

Не знаеше какво ще прави с нея сутринта. Може би тя щеше да се оправи. И това се случваше.

Взе фенерче и вдигна дъските да провери равнището на водата.

Още беше ниско.

После намери гаечния ключ, отвори капака на резервоара с водата за пиене и го освети отвътре с фенерчето. Изглеждаше наполовина пълен. Реши, че може да го напълни сутринта, преди да отпътува.

Какво, по дяволите, значеше това? Можеше ли да тръгне на сутринта? Какво щеше да прави с нея?

Върна се обратно и пак седна. Не се сещаше какво да прави.

След малко помисли, че може да се обади в полицията.

Но какво щеше да каже?

— Виждате ли, тук, на яхтата ми, има една луда и ви моля да я отведете.

— Как се е озовала на яхтата ви? — щяха да попитат от полицията.

— Ами качи се в Кингстън…

Глупости, никога нямаше да ги убеди с подобен разговор.

Струваше му се, че най-лесно ще се справи с цялата бъркотия, ако накара Лайла да отиде на психиатър. Каквото и да се случеше с нея, той щеше да се отърве. Нали психиатрите са за това. Но как щеше да я убеди? Едва я накара да легне.

И кой щеше да плаща? Те вземат много скъпо. Щяха ли да се съгласят да я прегледат безплатно от благотворителност? И то без да е нюйоркчанка? Едва ли. Пък и цялата бюрократична процедура щеше да му отнеме поне няколко дни.

Бавно започна да осъзнава какво си е навлякъл на главата. Господи! Всичко на този свят се плаща. Наистина Лайла го беше хванала в капан. Нямаше начин да се изтръгне от нея. Какво, по дяволите, да прави?

Положението не беше трагично. Беше толкова тъпо, че ставаше комично. Здравата беше загазил с нея!

Представяше си как ще прекара остатъка от живота си с лудата жена в яхтата, без да събере смелост да я издаде, как ще се лута от пристанище на пристанище досущ като Летящия холандец с яхта — неин слуга до края на живота си.

Почувствува се като Уди Алън… Ето кой трябваше да играе неговата роля във филмите. Уди Алън. Той би се справил.

Какво да прави? Положението изглеждаше невъзможно.

Хрумна му, че може просто да изведе Лайла и да я изхвърли. Помисли известно време, но му призля. Нямаше смисъл да си прави шегички! Наистина беше загазил.

В кабината беше студено. Сигурно от преживения шок не беше усетил студа. Зареди отоплителната печка с брикети, но не намери кибрит. Пак като Уди Алън. Изведнъж всичко отказва да работи.

Мислено се върна назад към случките след запознанството им в Кингстън. Лайла беше дала някои признаци, че ще се случи нещо подобно. Но той не им беше обърнал внимание, защото изобщо не я познаваше. Безпричинният внезапен гняв, лудият епизод със секса в кабината в Найак. През цялото време се е преструвала.

Предположи, че точно за това се е помъчил да го предупреди Райгъл.

Поколеба се дали да не включи печката и да направи кафе, но се отказа. Имаше нужда от сън. Всичко можеше да изчака до сутринта. Разгъна един спален чувал върху койката, съблече се и се пъхна вътре.

Ами „лодкарят“, това пък какво означаваше?

Не разбираше защо сред всички в бара е избрала точно него.

Сигурно е търсила някакво убежище. Гледала е на него като на спасител.

Замисли се колко самотна всъщност е тя.

След малко заключи, че в това се крие цялото обяснение. Ето защо се беше върнала тази вечер. Очевидно нямаше при кого да иде.

Не знаеше какво да прави с нея. Щеше да я изслуша и да реши. Не можеше да направи нищо друго.

Тишината на пристанището беше необичайна. Федър очакваше да чуе на нюйоркското пристанище шлепове, влекачи и тежки презокеански кораби в нощта. Нищо подобно. Сякаш се намираше на тихо езеро някъде във вътрешността на страната…

Сънят не идваше…

… Сиянието около нея. То искаше да му подскаже нещо.

„Събуди се!“ — шепнеше то.

Но да се събуди за какво?

Може би за задълженията си.

А какви бяха те?

Сигурно да не е толкова статичен.

Беше минало много време, откакто Федър бе в психиатрията. Беше станал много статичен. Нормалните го намираха за по-разбираем, защото се бе доближил до тях. Но се беше отдалечил от хора като Лайла.

Сега гледаше на нея, както преди години другите гледаха на него. И се държеше точно като тях. Но те имаха извинението, че не знаят нищо. Не знаеха какво преживява. Ала той нямаше извинение.

Въпросът беше основателен. Проблемът със спасителната лодка. Ако се обвържеш с прекалено много хора, с прекалено много проблеми, те ще те завлекат на дъното. Ти не ги спасяваш, те те давят.

Разбира се, Лайла няма значение. И очевидно с нея той си губи времето. Пречи на другите по-важни цели в живота. Нали точно затова заключват психичноболните; макар и никой да не го признава открито. Те са ужасните хора, от които искаме да се отървем, но не можем. Въпросът не се изчерпва с това, че имат абсурдни идеи, на които никой друг не вярва. Те са „луди“, защото имат идеи и пречат на някой друг.

Единствено неоправдано е прикритието, претенцията, че се стремим да им помогнем, като гледаме да се отървем от тях. Нямаше обаче да допусне Лайла да го завлече на дъното. Сега тя беше само една досадна пречка и той можеше да се справи с нея. Може би сиянието се мъчеше да му подскаже точно това. Федър нямаше друг избор, освен да й помогне, все едно дали му беше приятно или не. Иначе само щеше да си навреди. Не можеш просто да избягаш от другите, без да нараниш самия себе си.

„Е, добре — помисли той, — като е дошла при мен, е направила или най-добрия, или най-лошия избор. Кой точно, не се знае.“

Обърна се на една страна и притихна.

Знаеше, че не за пръв път чува приказки като нейните, и си припомни някои от хората, с които бе разговарял в психиатрията. Когато полудяват, проявяват точно такава чистосърдечност.

… Какво помнеше? Струваше му се, че всичко е било толкова отдавна.

Леля Елън. Тогава беше седемгодишен.

На долния етаж се разнесе шум в мрака. Родителите му помислиха, че е крадец, но се оказа, че е Елън. Очите й бяха широко отворени. Преследвал я някакъв човек, обясни тя. Опитвал се да я хипнотизира и да прави разни неща с нея.

Федър запомни умолителните й думи в психиатрията: „Аз съм здрава. Здрава съм! Държат ме тук, но аз си зная, че съм съвсем здрава.“

После, когато си тръгваха, майка му и сестрите й плакаха. Но не видяха онова, което видя той.

Гледката завинаги се запечата в паметта му — Елън не се плашеше от лудостта, тя се плашеше от тях.

И за него самия беше най-трудно да се справи с това. Не с лудостта. Тя идва естествено. Най-трудно е да се справиш с праведността на нормалните.

Докато си съгласен с тях, те те утешават и закрилят, но ако им възразиш, нещата се обръщат. Тогава ставаш опасен. Не се спират пред нищо. Най-много го плашеше зловещото усещане, че правят всичко в името на доброто. Хората, които най-много обичаше и го обичаха, без изключение се обърнаха срещу него също както някога срещу Елън. Непрекъснато му повтаряха: „Не можем да стигнем до тебе. Как ли да те накараме да го проумееш.“

Нормалните винаги знаят, че са добри, защото така им подсказва тяхната култура. Всеки, който твърди нещо друго, е болен, параноик и се нуждае от лечение. Федър трябваше много да внимава в болницата, за да избегне подобни обвинения. Казваше на нормалните само онова, което искаха да чуят, и запазваше истинските си мисли за себе си.

Пак се обърна по гръб. Възглавницата беше твърда като камък. Всички хубави възглавници бяха горе при нея. Не можеше да отиде там сега… Нямаше значение.

Ето какво пречеше да се направи филм по книгата му. Лудостта не може да се екранизира.

Може би ако по време на прожекцията киното се срути и хората от публиката се озоват под звездите сами, без никаква подкрепа в пространството, и се замислят колко е глупаво да седят под открито небе и да гледат филм, който изобщо не ги засяга, те изведнъж ще осъзнаят, че филмът е единствената съществуваща действителност и по-добре да се заинтересуват от него, защото това, което виждат, и това, което са, е едно и също нещо, и ако филмът спре, те също ще престанат да съществуват…

Това е. Всичко! Край!!

Не остава нищо!!

А след малко сънят продължава и те са в него.

Точно така се получаваше. Федър беше свикнал толкова да се намира в съня, наречен „нормалност“, че вече не го забелязваше. Само от време на време нещичко го подсещаше. Сега виждаше сиянието съвсем рядко, от време на време, както тази вечер. Но тогава нямаше нищо друго освен светлината.

То не променяше нещата. Изцяло различен беше общият контекст, а предметите оставаха непроменени.

Спомни си една метафора, която му беше хрумнала — беше като бръмбар, който цял живот лази в някакъв мръсен чорап, но сега изведнъж някой или нещо е обърнал чорапа наопаки. Повърхността е същата, житейските подробности не са се променили, ала всичко вече изглежда открито и свободно, а ужасната спарена миризма е изчезнала.

С друга метафора се оприличаваше на въжеиграч. Сега обаче беше паднал от въжето и откриваше, че не си е счупил главата, а лети — неподозиран досега талант.

Спомни си, че не е споделял с никого вълненията от разкриването на старите и изследването на новите загадки. Спомни си как му се е струвало, че не е изпаднал в каталептичен транс, а напротив, че е излязъл от него. Беше се освободил от статичния житейски модел, за който смяташе, че е невъзможно да се промени.

Яхтата се разлюля и Федър осъзна къде е в момента. Лудост. Пак щеше да се побърка, ако не успееше да заспи. Хаосът беше прекалено голям… улици, шумове, хората, с които не се беше виждал повече от година, Робърт Редфорд, откроил се изведнъж на фона на яхтата… и отгоре на всичко тази история с Лайла. Много му дойде.

… Всичко се променя, променя, променя. Не искаше да се обвързва със статичен модел, но този беше прекалено подвижен. Не можеше да не съществува някакъв среден вариант между хаоса и стабилността. Вече беше остарял за подобни истории.

Дали да не почете малко? Беше на пристанището, за пръв път от няколко седмици можеше да се включи в електрическата мрежа, а още не си беше направил това удоволствие. Защо да не изчете писмата? Вероятно щеше да се успокои.

След малко стана, извади нощната лампа от сандъка, включи я в контакта и натисна копчето. Не светна. Сигурно кабелът на кея не беше свързан добре. Често се случваше. Освен това беше студено. Трябваше да засили огъня.

Облече панталоните и пуловера, взе фенерче и волтметър от кутията с инструментите и отвори люка да оправи осветлението.

Навън дъждът бе спрял, но небето още беше облачно и отразяваше светлините на града. Може би пак щеше да завали. На сутринта Федър щеше да разбере.

На кея видя, че кабелът е включен. Приближи до стълба, извади кабела и провери с волтметъра. Нямаше електричество.

Сети се, че не бива да стои бос на мокрия кей и да проверява напрежението в инсталацията. Отвори едно капаче до стълба и, разбира се, видя, че е изключен. Все така правят. Щракна ключа и волтметърът отчете сто и четиринайсет волта.

Лампата на яхтата също проработи. Федър извади бутилка спирт и подсили огъня в печката.

Още нямаше желание да чете пощата. Тя изискваше специално съсредоточаване. След стотици писма от почитатели, в които се говори почти едно и също, все по-трудно е да ги четеш внимателно. Още една страна на проблема с известността, но за днес му стигаше.

Беше купил и някои книги. Можеше да се заеме с тях. Един от недостатъците на живота в яхтата е, че нямаш достъп до обществените библиотеки. Но в една от книжарниците той намери двутомна биография на Уилям Джеймс, с която щеше да се позанимава известно време. Най-доброто средство за приспиване е доброто старо „философознание“. Извади единия том от платнената торба, пъхна се в спалния чувал и се загледа в корицата.

26.

Думата „философознание“ му харесваше. Беше съвсем подходяща. Изглеждаше тежка, тромава, повърхностна, отговаряше на съдържанието си точно и от известно време Федър я използуваше доста често. Философознанието е за философията това, което е музикознанието за музиката, историята на изкуството и изкуствознанието за изкуството или литературната критика за литературните творби. То е производен, вторичен предмет, понякога е паразитен израстък, който обича да си въобразява, че контролира предмета си, като анализира и интелектуализира поведението му.

Литературните критици понякога се озадачават от омразата на мнозина писатели. Историците на изкуството също не могат да си обяснят злъчното отношение към тях. Федър предполагаше, че с музиковедите е същото, но не знаеше със сигурност. Философоведите обаче не се сблъскват с подобен проблем, защото философите, които биха ги заклеймили, не съществуват. Такива няма. Има само философоведи, които наричат себе си философи.

Можем да си представим смехотворното положение на изкуствоведа, който води студентите си по музеите, възлага им курсови работи за някакъв исторически или технически аспект на видяното и след няколко години им дава дипломи, в които се заявява, че са завършени художници. Но те никога не са държали в ръцете си четка, чукче или длето. Те познават единствено историята на изкуството.

Да, може да звучи смешно, но точно същото е положението във философознанието, което нарича себе си философия. От студентите не се изисква да създават философия. Преподавателите им едва ли знаят какво да правят в такива случаи. Вероятно ще сравнят работите на студентите с Мил, Кант или някой друг, ще ги оценят като много по-слаби и ще посъветват студентите да се откажат от това поприще. В университета Федър бе предупреждаван, че „ще се провали“, ако се пристрасти към собствените си философски идеи.

Литературата, музикознанието, историята на изкуството и философознанието процъфтяват в университетите, защото се преподават много лесно. Достатъчно е да снимаш на ксерокс думите на някой философ, да ги раздадеш на студентите за обсъждане, да им кажеш да научат всичко наизуст и да ги скъсаш на изпита, ако са го забравили. Почти невъзможно е да преподаваш истинска живопис, композиция или писане на литература и затова за тях почти никога не се говори в университетите. Истинската философия изобщо няма достъп до там. Философоведите често имат интерес да създават философия, но като философоведи те я подчиняват на себе си, също както литературоведът подчинява собствените си интереси на творческото писане. Освен ако не са изключителни, не смятат създаването на философия за свое истинско призвание.

Като автор Федър отбягваше философознанието отчасти защото не му допадаше и отчасти за да не поставя философоведската каруца пред философския кон. Философоведите не само поставят каруцата отпред, те най-често направо забравят за коня. Според тях първо трябва да прочетеш всичко казано от великите философи в историята и чак след това да решиш какво самият ти искаш да кажеш. Уловката е, че за да прочетеш всичко казано от великите философи, ще ти трябват поне двеста години. Другата уловка е, че великите философи говорят много убедително и ако ги чете непредубедено, човек може да се подведе от казаното и да пропусне неказаното.

Федър, обратно, понякога забравяше каруцата, затова пък се възхищаваше от коня. Според него най-добрият начин да изследваш съдържанието на различните философоведски каруци е първо да си изясниш в какво вярваш самият ти и после да видиш по кои точки великите философи са съгласни с тебе. Все ще има такива. И тогава ще е много по-интересно да ги четеш, защото можеш да ги приветствуваш за казаното и да освиркваш враговете им, а когато видиш как ги нападат техните врагове, можеш да поспреш и наистина да се заинтересуваш дали са прави или грешат.

Чрез този подход можеш да разгледаш автори като Уилям Джеймс по съвсем различен начин в сравнение с обикновените философоведи. Понеже вече си мислил творчески, преди да прочетеш Джеймс, не го четеш безкритично. Когато сравняваш думите му със своите възгледи, се раждат всякакви нови свежи идеи. Не се ограничаваш от рамките на неговата мисъл и често намираш начини да ги заобиколиш. Дотук Федър бе чел по този начин. У него се оформяше впечатлението, че философията на Джеймс е непълна и може да се усъвършенствува чрез Метафизиката на Качеството. Философоведът като правило би се възмутил от нахалството на човека, дръзнал да усъвършенствува великия харвардски философ, но самият Джеймс, ако се съди по прочетеното дотук, би се Въодушевил от идеята. Той в края на краищата беше философ.

Във всеки случай Федър купи книгите за Джеймс, защото трябваше да се подготви малко, за да защити своята Метафизика на Качеството от нападки. Досега беше пренебрегвал философоведите и те му връщаха комплимента. Със следващата си книга обаче нямаше да има толкова голям късмет, тъй като всеки може да се нахвърли върху метафизиката и да я разкъса на парчета. Поне неколцина биха се озъбили и подигравали като следовници на изпитаната традиция на литературните критици, музиковедите и изкуствоведите и Федър трябваше да е подготвен.

В една рецензия за книгата му в „Харвард Едюкейшънъл Ревю“ се казваше, че неговата представа за истина е същата като на Джеймс. В „Лондон Таймс“ го наричаха последовател на Аристотел. „Сайколоджи Тудей“ го определяше като ученик на Хегел. Ако всички бяха прави, значи бе успял да постигне забележителен синтез. Но той се интересуваше най-много от сравнението с Джеймс, защото от него можеше да извлече нещо повече.

Освен това то беше добра философоведска вест. Обикновено Джеймс се причислява към солидното основно направление в американската философия, докато първата книга на Федър често наричаха „култова“. Той имаше чувството, че хората, използували това определение, искат книгата да е култова и биха я възприели като такава, защото пречи на някакъв техен философски култ. Но ако философоведите бяха готови да приемат, че Метафизиката на Качеството е продължение на Джеймсовите идеи, тогава „култовият“ заряд губеше почва. А това беше добра политическа вест в една област, където политиката е значителен фактор.

Като студент Федър почти не обърна внимание на Джеймс заради заглавието на една от книгите му — „Разновидности на религиозното преживяване“. Джеймс трябваше да е учен, а кой учен би избрал подобно заглавие? С какъв инструмент би измерил разновидностите на религиозното преживяване? Как щеше да потвърди емпирично данните си? Намирисваше на викториански религиозен пропагандист, който се мъчи да натика Бога в лабораторните си данни. Подобни опити се правеха с цел да се противодействува на Дарвин. Федър бе чел трудове по химия от началото на деветнайсети век, където се казваше, че точното съотношение на водорода и кислорода във формулата на водата отразява чудесата на Божия промисъл. Тук подходът беше същият.

Но докато препрочиташе Джеймс, намери три неща, които започнаха да разсейват предишните му предразсъдъци. Първото всъщност не беше истинска причина, а по-скоро необичайно съвпадение, което натрапчиво преследваше Федър. Джеймс беше кръстник на Уилям Джеймс Сайдис, детето чудо, говорило пет езика на петгодишна възраст и посочило индианците като източник на колониалната демокрация. Второто беше неприязънта на Джеймс към дихотомията на Вселената на субекти и обекти. Тя, разбира се, веднага го поставяше на страната на Федър. Но третото, което на пръв поглед нямаше нищо общо с темата и все пак най-много допринесе за премахването на предразсъдъците на Федър, беше случката с катеричката, разказана от Джеймс.

Джеймс и неколцина негови приятели отишли на излет. Някой подгонил катеричка около едно дърво. Катеричката инстинктивно се придържала към обратната страна на дървото и бягала така, че човекът обикалял дървото и катеричката също го обикаляла, но в обратна посока.

След това Джеймс и приятелите му подхванали философски спор по въпроса заобиколил ли е човекът катеричката. Разделили се на два философски лагера и Федър не помнеше как е завършил спорът. Направи му впечатление обаче интересът на Джеймс към проблема. Той показваше, че макар и Джеймс да е несъмнено опитен философовед (иначе не би могъл да преподава в Харвард), той е и философ творец. Философоведът би проявил леко презрение към спора, защото е „незначителен“, тоест по темата няма философски трудове. Но за философа творец като Джеймс въпросът е магнетичен.

От него можеше да се усети какво привлича истинските философи към философията. Заобиколил ли е човекът катеричката или не? Той се е намирал на север, на юг, на изток и на запад от катеричката, затова сигурно я е заобиколил. Но все пак в нито един момент не е бил зад или до катеричката. Тя би могла да твърди с абсолютна научна категоричност: „Този човек изобщо не ме е заобиколил.“

Кой е прав? Дали думата „заобикалям“ има повече от едно значение? Това би било изненада! Все едно да откриеш още една вярна геометрична система. Колко значения има и кои от тях са верни?

Катеричката сякаш използува понятието „заобикалям“ в относителен смисъл, докато човекът използува абсолютна координатна система извън себе си и катеричката. Но ако се откажем от относителната отправна точка на катеричката и възприемем абсолютната, какво всъщност правим? От абсолютната неподвижна отправна точка всеки на планетата заобикаля веднъж дневно всичко на запад и на изток от него. Цялата Ист Ривър всяка сутрин „прави кълбо“ през река Хъдсън и още веднъж под нея всяка вечер. Това ли означава „заобикалям“? И ако е така, каква полза? Ако относителната отправна точка на катеричката е погрешна, напълно безполезна ли е?

Излиза, че думата „заобикалям“, която на пръв поглед е едно от най-ясните, абсолютни и твърдо установени понятия във Вселената, е относителна и субективна. Значението й зависи от това, кой я употребява и какво съдържание влага в нея. Колкото повече се задълбочаваш в нея, толкова повече нещата се разплитат. По такъв начин се задълбочава Алберт Айнщайн, който стига до извода, че времето и пространството са относителни спрямо отправната точка на наблюдателя.

Ние винаги сме в положението на катеричката. Човекът винаги е мярата за всички неща, дори във връзка с пространството и измеренията. Личности като Джеймс и Айнщайн, потопени в духа на философията, не смятат, че въпросът за катеричката около дървото е банален, защото са се заели с философия и наука именно за да разплитат загадки. Истинската наука и истинската философия не се ръководят от предварителни представи за значението на темите.

Тук се включва и отношението към хора като Лайла. Въпросът за лудостта е изключително важна философска тема, но Федър предполагаше, че тя е пренебрегвана поради метафизични ограничения. Метафизиката на Качеството предлага основа не само за традиционните клонове на философията — етика, онтология и така нататък, но и за едно ново направление — философията на лудостта. Ако човек се придържа към старите условности, за него лудостта ще е „неразбиране на обекта от субекта“. Обектът е реален, субектът греши. Единственият проблем е как да се промени съзнанието на субекта, та той отново да възприема правилно обективната действителност.

Но при Метафизиката на Качеството емпиричното изживяване не е изживяване на „обектите“. То е изживяване на ценностни модели от различни източници, не само на неорганични модели. Когато един луд (или хипнотизиран, или представител на първобитна култура) предложи обяснение на Вселената, което изцяло противоречи на сегашната научна действителност, не е задължително да смятаме, че е излязъл извън границите на емпиричния свят. Той просто оценява интелектуални модели, но тъй като те са извън обхвата на собствената ни култура, ние ги смятаме за лошокачествени. Някаква биологична, социална или Динамична сила е променила преценките му за качеството. Затова той пресява нормалните според нас културни интелектуални модели също така безмилостно, както нашата култура пресява неговите.

Очевидно нито една култура не желае да се нарушават правните й модели и когато това се случва, тя задействува имунна система, подобна на биологичната. Отклонилият се опасен източник на незаконни културни модели първо е разкриван, после изолиран и накрая унищожаван като културна цялост. Това е отчасти предназначението на лудниците. Също и на съдебните процеси срещу еретиците. Те защитават културата от чужди идеи, които биха я унищожили, ако се допусне безконтролното им разпространение.

Федър бе видял в лудницата точно този стремеж да го върнат към „обективната действителност“. Изобщо не се съмняваше, че психиатрите са добри хора. Добротата им трябваше да е повече от обичайната, за да издържат на работата си. Но си личеше, че са представители на културата и от тях се изисква да се отнасят към лудостта именно като такива. Федър ужасно се уморяваше от това, че те непрестанно се вживяват в отредената им роля. Все се правеха на свещеници, които спасяват еретици. Но той не можеше да каже нищо, защото всяка дума щеше да се изтълкува като параноя, като неразбиране на добрите им намерения и доказателство за дълбочината на разстройството му.

След години, когато вече бе освидетелствуван като „без отклонения“, Федър прочете „обективни“ медицински описания на преживяванията си и се ужаси от клеветите в тях. Приличаха на описания на религиозна секта, дадени от друга, враждебна на нея секта. Психиатричното лечение беше не търсене на истината, а разпространяване на догма. Психиатрите сякаш се страхуваха от проклятието на лудостта, както инквизиторите са се бояли да не се поддадат на дявола. Не им се разрешаваше да практикуват, ако самите те са с психично разстройство. От тях се изискваше да не знаят буквално нищо за областта, в която работят.

Според Федър те биха възразили, че не е необходимо да си болен от пневмония, за да знаеш как да я лекуваш, и по същия начин не е необходимо да си заразен с лудост, за да я лекуваш. Но ако тръгнеше да ги опровергава, опираше до същността на проблема. Пневмонията е биологичен модел. Тя се поддава на научна проверка. Може да я изучиш, като наблюдаваш бацилите пневмококи под микроскоп.

Докато лудостта е интелектуален модел. Тя може да има биологични причини, но не притежава физическа или биологична форма на съществуване. В съда не можеш да представиш научно доказателство, с което да разграничиш нормалните от лудите. В лудостта няма нищо, което да съответствува на който и да е всеобщ научен закон. Всеобщите научни закони са измислени от нормалните. Невъзможно е нормалността да използува създадените от самата нея средства, за да измери нещо извън себе си и своите творения. Лудостта не е „обект“ на наблюдение. Тя е изменение на самото наблюдение. Не съществуват „заболявания“ на моделите на разума. Има само ерес. Всъщност точно това е лудостта.

Ето например въпроса: „Ако в света съществуваше един-единствен човек, има ли начин той да бъде луд?“ Лудостта винаги съществува, съотнесена към останалите. Тя е социално и интелектуално, а не биологично отклонение. Единствената проверка за лудост в съда или където и да било другаде е съобразяването с културното статукво. Тъкмо затова професията на психиатрите толкова прилича на жречеството. И в двата случая се използуват физически ограничения и натиск за налагане на статуквото.

Следователно, възложим ли на лекарите да лекуват лудостта, всъщност им възлагаме да злоупотребят с образованието си. То всъщност не включва интелектуалните ереси. Студентите по медицина се учат да разглеждат нещата от неорганична и биологична гледна точка. Затова такава голяма част от лековете им е биологична: шокова терапия, лекарства, лоботомия и физически ограничения.

Както полицията живее в два свята — биологичния и обществения, така и психиатрите живеят в два свята — обществения и интелектуалния. Също като ченгетата, и те изцяло контролират нещата от по-низш порядък и трябва абсолютно да се подчиняват на по-висшия. Психиатър, който осъжда интелектуалното, би бил като полицай, осъждащ обществото. Не е редно. Да убедиш един психиатър, че поддържаният от него интелектуален ред е прогнил, е също толкова невъзможно, както да убедиш полицая, че поддържа прогнил обществен строй. Ако повярват, те ще трябва да напуснат работа.

Затова Федър се беше уверил, че ако искаш да излезеш от психиатрията, не бива да убеждаваш психиатрите, че вероятно знаеш повече от тях кое не ти е „наред“. Няма смисъл. Начинът да излезеш е да ги убедиш в безрезервната си вяра, че знаят повече от теб, и в готовността си да приемеш интелектуалната им власт. Така еретиците се спасяват от кладата. Каят се. Трябва да си първокласен актьор и да не си позволяваш презрителни погледи. В противен случай ще те хванат и ще си изпатиш още по-лошо, отколкото ако изобщо не си опитвал да се измъкнеш.

Ако те питат как се чувствуваш, не можеш да им отговориш: „Страхотно!“ Това ще е признак на неискреност. Не можеш обаче и да кажеш: „Отвратително!“ Тогава ще ти повярват и ще увеличат дозата на успокоителните. Трябва да им отвърнеш: „Ами… Струва ми се, че има известно подобрение…“, и да ги погледнеш смирено и умолително. Така ще ги накараш да се усмихнат.

С времето Федър успя да изтръгне с тази стратегия достатъчно усмивки, за да се измъкне. Наистина стана по-малко честен и започна да се нагажда към съществуващото културно статукво, но нали всички искаха точно това от него. Излезе и се върна пак към семейството, работата и мястото си в света. Новата му същност на конформист, неискрен бивш психичноболен, готов безропотно да изпълнява всички нареждания, се превърна в постоянна роля, която никога не забравяше.

Тежеше му непрекъснато да играе роли пред хора, с които някога е бил искрен. Не можеше да сподели нищо с тях. Сега беше по-самотен, отколкото в психиатрията, но не можеше да направи нищо. В първата си книга представяше самотния изпълнител на роли като разказвача — човек, който допада на останалите, защото външно е нормален, но който трудно се справя със собствения си живот, защото е изгубил способността да се отнася честно към него. Все същата изолираност косвено разби семейството му и го докара до сегашния му живот.

След толкова години отвращението му към преживяното в болницата бе намаляло и Федър вече признаваше, че психиатрите естествено са не по-малко необходими от полицаите. Все някой трябва да се справя с изродените форми на обществото и разума. Трябва обаче да проумеем, че ако ще реформираме обществото, не бива да започваме от полицията. А ако ще реформираме разума, няма да почнем от психиатрите. Ако не ни харесва съществуващия обществен строй или интелектуалната система, най-добре е да стоим настрана от полицаите или психиатрите. Трябва да ги оставим за накрая.

Тогава с кого трябва да започнем?… С антрополозите ли?

Всъщност идеята не беше лоша. Когато не са съзнателно „обективни“, антрополозите много се интересуват от новото.

Идеята му хрумна в планините до Боузман, щата Монтана, където за пръв път се зачете в антропологията. Точно тогава попадна на мисълта на Рут Бенедикт, че проблемът в Зуни би могъл да се реши, като онзи брухо бъде пратен при едно от племената в равнините, където темпераментните му пориви ще намерят по-радушен прием. Възможно ли беше това? Лудите да бъдат пращани на лечение при антрополозите, а не при психиатрите!

Рут Бенедикт твърдеше, че още от самото начало психиатрията се обърква, защото тръгва от определен списък на симптомите, а не от конкретните случаи на пациентите, на хората, чиито характерни реакции тяхното общество отрича. Друг антрополог — Д. Т. Камбъл, се съгласява с нея и казва: „Лабораторният психолог всъщност и досега вярва, че колегите, с които е следвал, представляват достатъчна основа за общата психология на човека.“ По-нататък той изтъква, че при социалната психология тези тенденции са много по-ограничени заради сблъсъка с антропологичната литература.

В случая с брухо психиатрите ще анализират детството му, за да открият причините за неговото поведение, ще установят защо е почнал да наднича през прозорците и ще му дадат съвет да престане, а ако продължи, вероятно ще го „приберат за негово добро“. Докато антрополозите ще проучат оплакванията му, ще намерят култура, където няма да съществува такъв проблем и ще го изпратят там. В конкретния случай с онзи брухо те биха го пратили на север при шайените. Но ако някой страда от сексуалните забрани на викторианците, антрополозите биха му препоръчали Самоа, описано от Маргарет Мийд. Ако пък страда от параноя, биха го насочили към близкоизточните страни, където подозрителността се смята за нормална.

Антрополозите непрекъснато потвърждават, че лудостта е културно обусловена. Тя се появява във всички култури, но всяка от тях има собствени критерии за нейното определяне. Клъкхоун разказваше за стар сицилианец, който почти не говорел английски и дошъл в една от болниците на Сан Франсиско да се лекува от незначително физическо заболяване. Стажант-лекарят, който прегледал пациента, забелязал, че той непрекъснато мърмори как някаква жена го е омагьосала и е причинила всичките му страдания. Начаса го изпратил в психиатрично отделение, където човекът прекарал няколко години. Но в италианската колония всички на неговата възраст вярвали в магьосничеството. От тяхна гледна точка поведението му било „нормално“. Ала ако някой с положението и образованието на стажанта се оплаче, че е преследван от магьосница, поведението му правилно би било изтълкувано като признак на психично отклонение.

Редица други автори пишат за културните особености при симптомите на лудостта. М. К. Оплър установява, че ирландците шизофреници обясняват състоянието си с греха и вината в половия живот. При италианците не е така. Те изпадат в хипохондрия и се притесняват да не са болни. Италианците по-открито отхвърлят авторитетите. Клифърд Гирц отбелязва, че на остров Бали за луд се смята човек, който се усмихва безпричинно, точно както при американците. В едно списание Федър прочете описание на различни психози според особеностите на културата: индианците чипеуа-крий страдат от уиндиго — форма на канибализъм; в Япония се проявява иму — вулгарност на езика след ухапване от змия; сред полярните ескимоси се наблюдава пиблоктог — разкъсване на дрехите и тичане по леда; а в Индонезия съществува прочутият амок — депресивна вглъбеност, последвана от опасен изблик на насилие.

Антрополозите са установили, че шизофренията се проявява най-силно сред хората, чиито връзки с културната традиция са най-слаби — наркомани, интелектуалци, емигранти, студенти от първи курс, новобранци в армията.

Едно проучване сред емигранти от норвежки произход в щата Минесота показва, че за период от четири десетилетия процентът на хоспитализираните психичноболни сред тях е по-висок, отколкото сред кореняците американци или сред норвежците в Норвегия. Айзък Фрост изтъква, че сред чужденците — домашни прислужници във Великобритания, често се развиват психози, обикновено през първата година и половина след пристигането им в страната.

Психозите, тази крайна форма на културен шок, се проявяват сред тези хора, защото се променя културната дефиниция на ценностите в основата на тяхната нормалност. Не съзнанието за „истината“, а увереността им в културните насоки поддържа тяхната нормалност.

И така, психиатрията не може да се справи с всичко това, защото е обвързана със субектно-обектната система на истината, която обявява, че е реален един-единствен интелектуален модел, а всички останали са илюзорни. Психиатрията е принудена да застане на тази позиция в противоречие с историята, която непрекъснато потвърждава, че илюзиите на една епоха се превръщат в истини за следващата, както и с географията, която доказва, че истините в един район са илюзии в друг. Но създадената от Метафизиката на Качеството философия на лудостта заявява, че всички тези противоречиви интелектуални истини са само ценностни модели. Човек може да се различава от конкретния общ исторически и географски модел на истината, без да бъде луд.

Антрополозите отбелязват още нещо: не само лудостта, но и нормалността е различна за различните култури. Според тях „способността да виждаш действителността“ е разлика не само между нормалните и лудите, тя е вододел и между културите на нормалните. Всяка култура се основава на схващането, че убежденията й отговарят на определена външна действителност, но географията на религиозните вярвания показва, че външна действителност може да бъде абсолютно всичко. Дори фактите, които хората наблюдават, за да потвърдят „истината“, зависят от конкретната култура.

Боас твърди, че категориите, които нямат значение за дадената култура, не се отразяват в езика. Докато категориите с културно значение имат подробно езиково изражение. Последователката на Боас Рут Бенедикт заявява:

„Културният модел на всяка цивилизация използува определена част от огромната дъга на потенциалните човешки цели и подбуди, също както… всяка култура използува определени избрани материални способи или културни характеристики. Огромната дъга, по която са разположени всички възможни видове човешко поведение, е необхватна и пълна с противоречия, така че нито една отделна култура не е в състояние да оползотвори дори значителна част от нея. Първото изискване е подборът. Без подбор нито една култура не може да стане разбираема, намеренията, които подбира и усвоява, са много по-важни от конкретните подробности или брачните формалности, подбирани по същия начин.“

Детето, израсло в общество, което познава парите, рисува по-големи монети от детето в първобитната култура. Нещо повече, детето на паричната култура надценява размера на монетата в сравнение с нейната стойност. Бедните деца го надценяват повече от богатите.

Ескимосите различават шестнайсет различни форми на леда, също както за нас са различни дърветата и храстите. Индусите, от друга страна, използуват една и съща дума за „сняг“ и „лед“. Индианците крийк и натчез не различават жълтото от зеленото. По същия начин чоктоу, туника, керезейските индианци пуебло и редица други народи не правят терминологична разлика между синьото и зеленото. Хопи нямат дума за понятието „време“.

Едуард Сапир пише:

„Всъщност «реалният свят» до голяма степен несъзнателно се гради върху езиковите навици на групата… Форми и значения, които изглеждат очевидни за външния наблюдател, рязко биват отхвърляни от носителите на моделите, докато съвършено ясни за тях принципи и подтекст понякога са неразличими за наблюдателя.“

По думите на Клъкхоун:

„Всеки език е нещо повече от средство за изразяване на мисли, дори нещо повече от средство за обработка на чувствата на другите и за самоизразяване. Всеки език е също така средство за категоризиране на преживяванията. Случките в «реалния» свят никога не се преживяват и разказват така, както би ги отчела една машина. Съществува процес на подбор и тълкуване в самия акт на реакцията. Някои особености на външната ситуация се засилват, други се пренебрегват или подценяват.

Всеки народ има своя характерна група, където хората класифицират преживяванията си. Сякаш езикът им казва: «забележи това», «винаги разграничавай това от другото», «тези неща винаги вървят заедно». Тъй като хората от най-ранно детство се приучават да реагират на тези сигнали, те приемат разграниченията като даденост, като част от неизбежното съдържание на живота.“

Това обясняваше до голяма степен думите, които Федър бе чул в психиатричното отделение. Пациентите проявяваха не някаква обща черта, а тъкмо липсата на такава черта. Липсваше възприетото от „нормалните“ хора разиграване на роли. Нормалните се осъзнават какви актьори са, докато ненормалните виждат преструвките им и се отвращават от тях.

Известен е експериментът, при който нормален човек се преструва на болен и влиза в психиатричното отделение. Никой от персонала не забелязва измамата, но останалите пациенти го разкриват. Усещат, че той играе роля. Разликата не може да бъде забелязана от членовете на болничния персонал, погълнати от разиграването на отредените им социални роли.

Лудостта като липса на общи отличителни черти се доказва и от теста за шизофрения с мастиленото петно на Роршах. На пациента се показват безформени мастилени петна и му се задава въпросът какво вижда. Ако каже: „Виждам хубава жена с цветя на шапката“, няма признаци на шизофрения. Но ако заяви: „Виждам само едно мастилено петно“, той проявява такива признаци. Който отговори с най-изкусната лъжа, получава най-много точки за нормалност. Проваля се онзи, който казва абсолютната истина. Нормалността не е истината. Нормалността е съобразяване с очакванията на обществото. Истината понякога се съобразява с тях, друг път не.

Федър бе възприел за това явление понятието „статичен филтър“. Виждаше как филтърът действува на всички равнища. Когато например някой възхвалява родния ни град, семейството или идеите ни, ние вярваме и запомняме, но ако ги отхвърли, се ядосваме, заклеймяваме го, не обръщаме внимание на думите му и ги забравяме. Статичната ценностна система отхвърля неблагоприятните мнения и пропуска през филтъра благоприятните.

Но през филтъра минават не само мнения, но и данни. Когато си купим определен модел кола, с изненада установяваме, че магистралите са пълни с хора, които карат същия модел. Повече ценим модела и затова го забелязваме повече.

Когато започна да чете за яхти, Федър попадна на описание на „зеления блясък“ на слънцето. „Това пък какво е“ — не разбра той. Защо не го е виждал? Беше сигурен, че никога не е виждал зеления блясък на слънцето. Все пак трябваше да го е виждал. И ако беше така, защо не го виждаше сега?

Обяснението се криеше в статичния филтър. Не виждаше зеления блясък на слънцето, защото никой не му беше казал да го види. Най-накрая прочете една книга за яхтите, в която по същество се казваше да погледне хубаво. Така и направи. Тогава го видя. Слънцето наистина беше зелено, приличаше на зелената светлина на светофара. Въпреки това никога дотогава не го беше забелязвал. Неговата култура не му беше казала да го види и той не му беше обърнал внимание. Ако не беше прочел книгата за яхтите, така и нямаше да го забележи.

Преди няколко месеца бе задействувал механизмът на статичния филтър, който можеше да има ужасни последици. Федър беше стигнал пристанище в Охайо, след като бе преживял лятна буря на езерото Ери. Едва успя да завие зад скалите в мрака и да се добере до пристанището на двайсетина мили от Кливланд.

Навлезе в пристана откъм подветрената страна, слезе долу, грабна прогизналата карта на пристанището, изнесе я на палубата и я вдигна в дъжда срещу светлината на прожектора на яхтата, докато минаваше покрай бетонни стени, кейове, шамандури и други отличителни знаци. Стигна до пристана за яхти и спря.

От изтощение спа почти целия следващ ден. Когато се събуди и излезе навън, беше следобед. Попита някого как да стигне до Кливланд.

— Но вие вече сте в Кливланд — гласеше отговорът.

Не можеше да повярва. Според картата се намираше на мили от Кливланд в друго пристанище.

После си спомни малките „неточности“, които забеляза по картата, докато влизаше в пристанището. Щом забележеше „грешен“ номер на шамандура, решаваше, че е сменен след отпечатването на картата. Ако се появеше неотбелязана стена, предполагаше, че е построена наскоро или че още не е стигнал до нея и не се е ориентирал за точното си местоположение. Изобщо не му мина през ума, че се намира в друго пристанище!

Класически пример за последователите на научната обективност. Винаги когато картата не съвпадаше с наблюденията му, той отхвърляше наблюденията и следваше картата. Тъй като разумът му смяташе, че знае за какво става дума, той си бе изградил статичен филтър, имунна система, която отхвърляше всяка несъответствуваща информация. Да видиш нещо не значи да повярваш в него, въпреки поговорката „Око да види“. Първо вярваш и тогава окото вижда.

Ако явлението беше индивидуално, нямаше да е чак толкова сериозно. Но то е културно явление с огромни мащаби и е много сериозно. Изграждаме цели културни интелектуални модели на основата на минали „факти“, които са крайно избирателни. Когато се появи нов факт, който не отговаря на схемата, ние не отхвърляме модела. Отхвърляме факта. Един противоречив факт трябва настойчиво да напомня за себе си, понякога векове наред, та накрая да го забележат един-двама души. Тогава тези един-двама трябва да започнат настойчиво да го посочват на останалите и се иска много дълго време, за да успеят да накарат и останалите да го видят.

Също както биологичната имунна система се бори еднакво енергично и срещу животоспасяващата ваксинация, и срещу пневмонията. Културната имунна система отхвърля положителното ново разбиране като това на брухо в Зуни със същата енергия, с която се бори против престъпността. Тя не е в състояние да ги разграничи.

Федър признаваше, че няма нищо безнравствено в култура, която не е готова да възприеме нещо Динамично. Статичното прикрепване е необходимо за утвърждаване на досегашните постижения на културата. Изходът е да не обвиняваме културата в глупост, а да потърсим факторите, които да направят новата информация приемлива — ключовете. Федър си представяше Метафизиката на Качеството именно като такъв ключ.

Сиянието на дхармакая. Огромна област на човешките преживявания, отхвърлена от културния филтър.

С годините познанията му за сиянието се бяха превърнали в бреме. Отрязваха много пътища за разумно общуване с останалите. Не можеше да говори за тях, без да се сблъска с културната имунна система, без да го помислят за луд, а заради миналото не биваше да допуска подобни подозрения.

Но тази вечер пак го видя при Лайла, сиянието беше много силно и в Кингстън. То го забърка в цялата история. Посочи му, че става нещо важно. Каза му да отвори очи и в отношението си към нея да не се ръководи от книгите.

Федър не вярваше, че сиянието е свръхестествено явление без корени в материалната действителност. Нещо повече, беше сигурен във връзката му с материалната действителност. Никой обаче не го вижда, защото филтърът на културното определение на реалното и нереалното отсява сиянието на дхармакая от американската „действителност“ от двайсети век точно както времето не достига до действителността на хопи, а разликите между зеленото и жълтото не значат нищо за натчез.

Не можеше да го докаже научно, защото нямаше как да предскаже появата му и оттам да го провери с експеримент. Но и без експериментални данни смяташе, че сиянието не е нищо повече от несъзнателно разширяване на ирисите на наблюдателя, от което предметите изглеждаха по-ярки, вид халюцинаторна светлина от оптически дразнител, нещо като светлината, която виждаме след продължително взиране в един и същ предмет. Подобно на примигванията сиянието се смята за незначително прекъсване на това, което виждаме „в действителност“, или за субективно, нереално явление за разлика от обективните, реалните явления.

Но въпреки филтъра на културната имунна система на много места сиянието се споменава — разпокъсано, несвързано, откъслечно. Понякога лампите се използуват като символ на учението. Защо? Факлите, като например факелът на училището „Блейк“, нерядко са олицетворение на идеалистичното вдъхновение. Ако най-неочаквано проумеем нещо, казваме: „Светна ми“ или „Имам проблясък.“ Когато карикатуристът иска да покаже раждането на велика идея, той поставя електрическа крушка над главата на изобразената фигура. Всички мигновено разбират какво е значението на символа. Защо? Откъде идва той? Не може да е древен, защото електрическите крушки се свързват с двайсети век. Какво общо имат те с новите идеи? Защо карикатуристът не трябва да обяснява какво има предвид с крушката? Защо всички знаят какво иска да каже?

В други култури или в религиозната литература от миналото, където имунната система на „обективността“ е слаба или изобщо не съществува, за сиянието се говори навсякъде, като се започне с протестантския химн „Води ни, блага светлина“ до ореолите на светците. Пряко свързани с него са ключовите понятия на западния мистицизъм — „просветление“ и „озарение“. Дарсана, основните индуистки религиозни напътствия, означава „даване на светлина“. Споменава се в описанията на сатори в дзен. Значително място му се отделя в „Тибетска книга на мъртвите“. Олдъс Хъксли го описва като част от преживяванията под въздействието на мескалина. Федър си спомни случката с Дюзънбъри с пейоте, макар Тогава да бе сметнал, че е само оптическа измама поради опиянението, и не му отдаде особено значение.

За него пише Пруст в романа си „По следите на изгубеното време“. В „Рождество“ на Ел Греко сиянието на дхармакая, излъчващо се от лицето на младенеца, е единствената светлина в картината. Някои твърдят, че Ел Греко е имал дефект в зрението и затова е изобразил светлината по такъв начин. Но в портрета на кардинал Гевара, обвинител на испанската инквизиция, дантелите и коприната на одеждите му са изрисувани с изящно „обективно“ съвършенство без никакво сияние. Ел Греко не е трябвало да го рисува. Рисувал е само онова, което е виждал.

Веднъж Федър видя в една от залите на Бостънския музей на изящните изкуства огромно платно с образа на Буда и до него няколко портрета на християнски светци. Пак забеляза нещо, за което бе размишлявал и преди. Макар и без никакви исторически контакти помежду си, будистите и християните рисуват ореоли. Размерите им не са еднакви. Будистите изобразяват големи ореоли, които понякога обгръщат цялото тяло, докато християнските са по-малки и се намират зад или над главата. Това беше още едно доказателство, че няма подражание между двете култури, защото в противен случай ореолите щяха да са с еднакви размери. Отделно един от друг, художниците бяха изобразили онова, което виждат, или с други думи, нарисуваното от тях съществуваше реално и самостоятелно.

Докато разсъждаваше, Федър забеляза още една картина в ъгъла и си каза: „Аха. Той показва онова, което другите рисуват само символично. Тяхното виждане е вторично. Той е първичен.“

Картината изобразяваше Христос без ореол. Ала облаците отзад бяха малко по-светли около него, отколкото в краищата. Небето също просветляваше над главата му. Това беше всичко. Но то показваше действителното осветяване, не материален предмет, само промяна в силата на светлината. Федър се приближи към платното, за да прочете името на художника в долния край. Пак Ел Греко.

Нашата култура ни имунизира срещу това да отдаваме прекалено голямо значение на подобни факти, защото светлината няма „обективна“ реалност. Тоест тя е само „субективно“ и оттам нереално явление. Но в Метафизиката на Качеството светлината е важна, защото често се свързва с неопределено предвещаване на доброто, тоест с Динамичното Качество. Тя сигнализира за Динамично нахлуване в статична ситуация. Светлината се появява, когато се раздвижват статичните модели. Често се съпътствува от чувство на облекчение, защото статичните модели са освободени.

Федър смяташе, че новородените вероятно виждат тъкмо това сияние, докато светът за тях е още свеж и непокътнат, преди съзнанието да го разчлени на модели — светлина, в която всичко се разтваря при смъртта. Хора, преживели „близки до смъртта“ състояния, разказват за тази „бяла светлина“ като нещо изключително красиво и привлекателно, от което не желаят да се откъснат и да се върнат обратно. Светлината се появява, когато човешкият разум скъсва със статичните модели и се връща в чисто Динамичното Качество, откъдето тръгва при раждането.

По време на психичното си разстройство Федър бродеше на воля извън пределите на културната действителност и тогава светлината му беше ценен спътник — показваше му неща, които иначе би пропуснал, появяваше се при случки, които би отминал като незначителни, без да знае, че те ще придобият значение по-късно. Друг път се появяваше при случаи, чието значение Федър не можеше да разгадае, но се замисляше над тях.

Веднъж видя сиянието около малко котенце. Дълго време котето го следваше навсякъде и Федър се чудеше дали и то вижда сиянието.

Друг път го забеляза около тигъра в зоологическата градина. Звярът го изгледа сякаш с изненада и се приближи до стоманените пръчки на клетката. Тогава около лицето му се появи сиянието. Това беше всичко. После преживяването се свърза със стиховете на Уилям Блейк: „Тигър, тигър! Блясък ярък…“

Очите му сякаш излъчваха вътрешна светлина.

27.

В съня му се стори, че някой стреля по него, после разбра, че всъщност не сънува. Някой блъскаше по корпуса на яхтата.

— Добре де! — извика Федър. — Само една минута.

Сигурно беше началникът на пристана, дошъл за такса или нещо подобно.

Федър стана и както беше по пижама, плъзна капака и го отвори. Не познаваше човека. Беше чернокож, широко усмихнат, с ослепително бяла и чиста куртка. Сякаш току-що беше слязъл от етикета на пакет ориз марка „Чичо Бен“.

— Първи помощник се явява на вашите заповеди, сър! — каза той и бързо козирува, все така усмихнат.

Куртката беше с големи лъскави месингови копчета. Федър недоумяваше откъде ли ги е намерил. Човекът сякаш се хилеше на самия себе си.

— Какво искате? — попита Федър.

— Дойдох да почна работа.

— Сбъркали сте яхтата.

— Нищо подобно. Само дето не можеш да ме познаеш в униформата. Къде е Лайла?

Федър изведнъж го позна. Беше Джейми, човекът, когото видяха в бара.

— Още спи — отговори Федър.

— Спи ли! — Джейми отметна глава и се изсмя. — Ей, мой човек, ще ти се качи на главата! Вече минава десет сутринта.

Джейми показа златния си часовник.

— Време е да става!

Гласът му беше много силен. Федър забеляза, че ги наблюдава някакъв човек от една друга яхта.

Джейми пак се засмя, после усмихнат огледа яхтата.

— Добре ме метнахте. Както разправяше Лайла, трябваше да е поне пет пъти по-голяма. А то било нищо и никаква черупка.

На два пъти хвърли поглед към Федър да проследи реакцията.

— Е, карай! Няма нищо. На мен ми стига. Само дето Лайла ме излъга.

Федър се помъчи да се съсредоточи. За какво, по дяволите, му говореше тоя?

— Какво ти е казала Лайла? — попита той.

— Каза ми да се явя на работа тая сутрин. Ето ме.

— Това е лудост — възрази Федър. — Няма такова нещо.

Широката усмивка изчезна от лицето на Джейми. То придоби объркано, обидено изражение.

— Май ще трябва да си поприказвам с нея — проговори след малко Джейми и стъпи на борда.

Начинът, по който прескочи въжетата, издаваше, че не е никакъв моряк — не поиска разрешение, беше с калните си обувки. Федър понечи да го смъмри за мръсните обувки, но изведнъж забеляза, че по кея се приближава Ричард Райгъл. Райгъл му махна и се приближи. Той пък откъде се взе?

— Слизам долу да поговоря с нея — каза Джейми.

Федър поклати глава.

— Уморена е.

Джейми също поклати глава.

— Не се обиждай, ама не знаеш за Лайла нищо.

— Не, уморена е.

— Не, мой човек. Тя винаги така приказва. Знам как да се оправя.

Джейми заслиза по стълбата.

— Ей сега ще се качим горе — обеща той.

Федър почна да се тревожи. Усети, че Райгъл го наблюдава, и се обърна към него:

— Не знаех, че си тук.

— Дойдох преди известно време — каза Райгъл. — Кой е този?

— Някакъв приятел на Лайла.

— А тя още ли е тук?

— Загазила е — каза Федър и погледна Райгъл, — наистина… Райгъл присви очи. Сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли. Най-накрая продума:

— Сега какво ще правиш?

— Не зная — призна Федър. — Току-що се събудих. Още не съм измислил.

Още преди Райгъл да отговори, отдолу се разнесе приглушен шум, после вик, после шумолене и още един вик.

Ненадейно Джейми показа лице. На безупречната бяла куртка до едно от копчетата аленееше голямо кърваво петно. Той притискаше с ръка окървавената си буза.

— Тая проклета мръсница! — изрева Джейми и се измъкна горе на палубата.

Посегна да се опре на парапета и Федър забеляза на бузата му кървава резка.

— Кучка проклета! Ще я убия!

Федър не знаеше къде точно да намери превръзка, с която да спре кървенето. Сигурно имаше някъде долу.

— Пуснете ме! — не млъкваше Джейми. — Ще извикам полиция!

— Какво стана? — попита Райгъл, а зад рамото му вече надничаше собственикът на другата яхта.

— Опита се да ме убие!

Джейми го погледна. Нещо в изражението на Райгъл го възпираше. Джейми прескочи въжетата и стъпи на кея. Пак хвърли поглед към Райгъл.

— Истина ви казвам! Опита се да ме убие!

Изражението на Райгъл остана непроменено. Джейми се обърна и закрачи по пристана към административната сграда. Завъртя глава през рамо и погледна назад.

— Ще викна полиция. Опита се да ме_ убие_. Ще си го получи.

Федър обърна очи към Райгъл и другия човек, който продължаваше да гледа втренчено.

— Я да сляза долу и да видя какво се е случило — обади се Федър.

— По-добре се махай оттук — каза Райгъл.

— Какво? Защо? Нищо не съм направил.

— Няма значение — настоя Райгъл.

Изглеждаше ядосан както на закуската в Кингстън.

Федър видя, че Джейми разговаря с хората пред сградата в другия край на пристана. Той жестикулираше, размахваше едната си ръка, а с другата притискаше бузата. Човекът зад Райгъл тръгна натам.

— И аз ще ида да чуя какво казва — обясни Райгъл и се дръпна. Федър виждаше, че пред сградата, накъдето се запъти Райгъл, се води някакъв спор.

Какво ли правеше Лайла? Тишината долу беше зловеща. Федър заслиза по стълбата и видя, че вратата към кабината е затворена.

Приближи се и бавно я отвори. Лайла лежеше на койката. Носът й кървеше. Държеше в ръката си джобно ножче. Унесеният поглед от снощи беше изчезнал. По чаршафа под нея имаше малки петна кръв.

— Защо го направи? — попита Федър.

— Той уби бебето ми.

— Как?

Лайла посочи пода.

Федър забеляза куклата с лице към пода. Загледа се в нея, докато претегляше внимателно думите си.

Най-накрая проговори:

— Да я вдигна ли?

Лайла не отвърна нищо.

Федър вдигна куклата много внимателно с две ръце и леко я сложи до Лайла.

— Тук не ми харесва — каза тя.

Федър отиде да й донесе парче тоалетна хартия за кървящия нос.

— Дай да видя.

Носът й не изглеждаше счупен. Но мястото под окото й започваше да се подува. Тя здраво стискаше джобното ножче.

Не беше време за разговори.

Федър дочу почукване отвън.

Качи се по стълбата и пак видя Райгъл.

— Отиде си — обясни Райгъл, — но хората се разтревожиха. Някои искат да извикат полиция. Казах им, че тъкмо си се канел да отплаваш. Най-добре е да тръгнеш веднага.

— Какво ще направи полицията? — запита Федър.

Райгъл изглеждаше раздразнен.

— Оставаш или още пет секунди, или още пет седмици. Кое избираш?

Федър се замисли.

— Добре — каза той, — развържи въжето на носа.

— Сам си го развържи.

— Какво ти става?

— Съучастие и подстрекателство…

— За Бога!

— Ти ще тръгнеш, а аз оставам с тези хора.

Федър го изгледа и поклати глава. Господи, каква бъркотия. Скочи на пристана, грабна електрическия кабел и го хвърли на борда, освободи въжето на кърмата и също го прибра. Докато прибираше въжетата на носа, видя, че събраните пред сградата хора гледат към него. И тоя Райгъл е един, да се появи точно сега! И както обикновено беше прав.

Федър метна въжетата на борда и с две ръце отблъсна яхтата от кея. Течението подхвана кърмата. Федър грабна въже със скоба и се прехвърли на борда.

— Можеш да хвърлиш котва в Санди Хук — извика му Райгъл. — В залива Хорсшу. Има го на картата.

Федър ловко се придвижваше към кърмата над разбърканите въжета, за да поеме управлението, но в кабината забеляза, че ключът за двигателя липсва. Яхтата беше неуправляема, затова пък течението я отнасяше към реката, далеч от пристана. Федър скочи долу, отвори най-горното чекмедже на масичката за навигационните карти и намери ключа. Бързо се качи горе, пъхна ключа и запали двигателя.

Само да не откаже точно сега.

Не. Включи и Федър го остави известно време да загрява.

Пристанът вече се намираше на шейсет-седемдесет стъпки, ала се виждаше как Райгъл разговаря с насъбралите се около него хора. Федър мина на скорост, увеличи оборотите и им помаха. Те не му отвърнаха, но и не сваляха поглед от него.

Един от тях сви ръце на фуния и се помъчи да извика нещо, само че дизеловият двигател го заглуши. Федър им махна още веднъж и се насочи по реката към брега на Ню Джързи.

Уф!

Погледна назад през рамо. Разстоянието между яхтата и пристана непрекъснато се увеличаваше, а фигурите се смаляваха. Сякаш значението им намаляваше заедно с техните размери.

Гледката на целия град сега се разкриваше пред него откъм водата. Пристанът се разтваряше в градския контур. Изпъкваха зелените дървета по алеята, а над тях се открояваха високите жилищни сгради. Вече се виждаха и големите небостъргачи в центъра, които се издигаха над блоковете.

Великанът!

Изпита особено чувство.

Този път едва се измъкна от лапите му.

28.

Обърнат към отсрещния бряг на реката, Федър насочи яхтата надолу по течението. Вече бе в средата на реката, разстоянието между него и града го успокои.

Ама че сутрин! Не беше успял дори да се облече. Пристанът се беше отдалечил, не се виждаха хората, които го следяха с поглед. Мостът „Джордж Вашингтон“ нагоре по реката вече се губеше зад скалите.

Федър забеляза засъхваща кръв на палубата до кабината за управление. Намали скоростта, закрепи руля и слезе долу да потърси парцал. Намери дрехите си върху койката и отнесе всичко на палубата. Освободи руля и пак насочи яхтата по курса. После изтърка всички кървави петна.

Вече не бързаше. Много странно. След цялата бъркотия и припряност изведнъж разполагаше с неограничено време. Нямаше никакви задължения. Никакви отговорности.

… Освен Лайла там долу. Но тя не бързаше за никъде.

Какво щеше да прави с нея?

… Щеше да продължи пътуването, предположи той.

Наистина не бързаше. Не го притискаха никакви срокове…

Освен наложените от леда и снега. Но това не беше проблем. Федър можеше просто да тръгне на юг и да остави Лайла в кабината, ако тя искаше.

Ден, сякаш видян насън. Слънцето беше изгряло. По реката нямаше почти никакви лодки.

Докато се обличаше, забеляза по брега на Манхатън стари зелени сгради, които приличаха на складове над водата. Изглеждаха прогнили и изоставени. Напомняха му нещо.

Някога, много отдавна беше виждал тези сгради…

… Стълбата беше стръмна, нагоре, нагоре — към голям кораб с огромни червени комини, а той вървеше след майка си — изглеждаше ужасно притеснена. Спря да погледне цимента под стълбичката, но тя го подкани: „Бързо! Бързо! Корабът ще тръгне!“, точно в този миг оглушително изрева сирената за мъгливо време, той се уплаши и затича по стълбичката. Беше едва четиригодишен, корабът се казваше „Мавритания“ и трябваше да отплава за Англия.

… Стори му се, че сградите на кея са същите, от които бе тръгнал корабът. Сега бяха развалини.

Беше толкова отдавна… Селим… Селим… откъде идваше това? От една приказка, която му четеше майка му. Селим рибарят, Селим хлебарят и вълшебният остров, откъдето двамата едва се спасили, преди островът да потъне в морето. Приказката беше свързана с това място в паметта му.

Много странно. По реката още нямаше никакво движение освен един шлеп и лодка надолу по течението. На хоризонта, далече на юг след гората от сгради се виждаше Статуята на свободата.

Странно — от пътуването си в ранното детство помнеше стария кей на „Мавритания“, но не и Статуята на свободата.

Години след това пак посети Ню Йорк и заедно с група туристи се изкачи вътре в Статуята на свободата Помнеше зеленикавата мед и усещането за овехтялост, поддържащите вериги напомняха за стар викториански мост. Нагоре желязната стълба ставаше все по-малка и по-тясна, хората се движеха все по-бавно и изведнъж го обхвана клаустрофобия. Нямаше как да се отскубне от опашката! Пред него вървеше много пълна жена, която шумно показваше колко е уморително да се изкачва. Сякаш щеше всеки миг да припадне. Федър си представи как цялата опашка след кея се катурва като подредени една зад друга плочки от домино и той неизбежно пада с останалите. Не беше сигурен дали ще удържи жената, ако политне.

… Хванат в капан и изтръпнал от клаустрофобия подир дебеланата вътре в Статуята на свободата. Какъв алегоричен сюжет за един разказ за Америка, си каза той по-късно.

Федър забеляза, че по палубата са разхвърляни въжета, които трябваше да прибере. Закрепи руля, отиде в предната част, взе едно въже, отнесе го в кабината и после, докато изправяше курса, нави въжето и го занесе в склада. След това пак закрепи руля и повтори действието, докато не прибра и останалите четири въжета, електрическия кабел и фендерите. Когато свърши, вече приближаваше долната част на Манхатън.

От страната на Ню Джързи се виждаха доста хубави викториански къщи. Някои бяха с високи покриви, но бяха изненадващо малко. Високо над брега и пътя към скалите се издигаше катедрала. Федър вече можеше да различи колко стръмни са скалите. Сигурно заради това постройките на този бряг бяха значително по-малко, отколкото на другия.

Статуята се приближаваше все повече и Федър виждаше високо вдигнатия факел на училището „Блейк“ — викторианска статуя и въпреки това внушителна, особено погледната от водата. Впечатлението се дължи главно на размерите. И местоположението. Ако беше обикновена паркова скулптура, вдъхновението би изчезнало.

Движението по реката вече се бе оживило. При Гавърнърс Айланд няколко влекача дърпаха на буксир голям кораб към Ист Ривър. В далечината май се виждаше фериботът до Стейтън Айланд. Наближаваше туристическо корабче.

Отначало Федър не разбра защо е така силно наклонено, после се сети, че всички пътници са застанали от страната на Манхатън и наблюдават очертанията на града на хоризонта.

Каква гледка! Облаците се отразяваха в стъклата на някои от най-високите сгради. Рапсодия в синьо. Засега кулите на Световния търговски център сякаш бяха спечелили състезанието по височина, но останалите небостъргачи се правеха, че не забелязват. Всички те заедно преставаха да са отделни сгради или част от града, превръщаха се в нещо неподозирано. Някаква непредвидена енергия и мощ като че ли непрекъснато изненадваха всекиго с величието си. Никой не ги беше създал. Те се бяха създали сами. Великанът беше свое собствено творение.

Мостът „Веразано“ се приближаваше все повече. Отдолу Федър виждаше черта, вероятно отсрещния бряг на долния залив. Това беше последният мост. Последният!

Докато се приближаваше към моста, Федър долови дълбоко, ритмично вдигане и спускане. Сякаш се люлееше на трапец. Обаче бавно. Много бавно. Яхтата се вдигаше и се спускаше. После още едно вдигане и още едно спускане. И сетне пак. Океанът.

Внезапно осъзна, че не знае накъде се е запътил. Пак закрепи руля, слезе долу, извади от чекмеджето куп карти — от Лайла все още нямаше следа — и се върна на палубата. Запрехвърля картите, докато не намери една, озаглавена „Нюйоркското пристанище“. Отзад на картата беше изобразен долният залив, изпъстрен с шамандури по определените маршрути за корабите. В дъното на долния залив се намираше Санди Хук, а в средата на Санди Хук — заливът Хорсшу Коув. Сигурно за това място му бе говорил Райгъл.

Според картата между моста и залива имаше десетина морски мили. Шамандурите бяха толкова многобройни, че не беше ясно коя какъв маршрут показва, но според картата това нямаше значение, защото беше невъзможно да се отклони. Всъщност бе в по-голяма безопасност извън канала, където големите кораби не можеха да навлязат.

Докато мостът се отдалечаваше, Федър долови промяна в шума на двигателя и забеляза, че стрелката на термометъра е стигнала близо до червената линия. Намали оборотите почти до нула.

Сигурно във водния охладител на двигателя беше проникнала мръсотия от реката. Не се случваше за пръв път. Охладителят поемаше вода от голяма дълбочина и линията на корпуса беше силно извита, така че Федър не можеше да забележи боклуците и да ги изтегли с кука. Трябваше да се качи на лодката и да се помъчи да ги изчисти. Сега обаче нямаше как да го стори — океанският прилив, навлязъл навътре в реката, щеше да подмята лодката във всички посоки. Трябваше да изчака, докато стигне залива.

От югозападния бряг на Ню Джързи се надигаше свеж бриз. Не беше изключено Федър да стигне с платна чак до залива.

Изключи двигателя и за миг се наслади на тишината. Дочуваха се само лекото шумолене на бриза и плясъкът на вълните в корпуса, който утихваше с намаляването на скоростта. С набраната инерция Федър насочи яхтата в посоката на попътния вятър и тръгна към мачтата, за да опъне основното платно.

Яхтата се издигаше и се спускаше по вълните, вдигнати от прилива, и Федър едва запазваше равновесие, но след като опъна платното и ориентира курса по вятъра, тя спря да се клати и бързо набра скорост. Изведнъж Федър се почувствува много добре. Пое в кабината управлението на курса, придържаше се към вятъра и увеличи още повече скоростта. Пак изпита предишната мореплавателска треска. За пръв път след езерото Онтарио излизаше в открити води и приливът му върна старото усещане.

На изток се простираше хоризонтът, без следа от сушата. Някъде далече се виждаше кораб, който очевидно се насочваше към яхтата. Нямаше страшно. Федър само трябваше да плава извън канала.

В този миг старият Панчо би се усмихнал.

Мореплавателската треска беше като маларията. Изчезваше за продължително време, понякога за години, а после внезапно се връщаше както сега — напомняше самия прилив.

Федър се сети как много отдавна хареса една песен, озаглавена „Платноходът «Джон Б.»“, с необикновен ритъм, който ту се ускоряваше, ту се забавяше. Тогава не можеше да си обясни защо му допада толкова, но един ден си даде сметка, че нейният ритъм му напомня морския прилив. Вълните те носят, зад тебе са вятърът и морето, яхтата върви напред, повдига се пред всяка минаваща отдолу вълна, а после се спуска и за миг замира, докато вълната се понася напред.

Това движение никога не му беше неприятно, може би защото той много го обичаше. То се сливаше с мореплавателската треска.

Федър помнеше деня, когато за пръв път изпита треската. Беше Коледа след шестия му рожден ден. Родителите му бяха купили най-скъпия глобус, който можеха да си позволят — тежък, на дървена поставка. Федър го въртеше непрекъснато. Оттам научи очертанията и имената на всички континенти и повечето държави и морета в света: Арабия, Африка, Южна Америка, Индия, Австралия, Испания, Средиземноморието, Черно море, Каспийско море. Очароваше го мисълта, че целият град, където живее, е само малка точица върху глобуса, а по-голямата част от глобуса е синя. Ако искаше наистина да види света, не можеше да не прекоси огромната синева.

После години наред непрекъснато четеше една книга за кораби. Бавно я прелистваше отново и отново, мъчеше се да си представи как ще се чувствува а някоя от малките украсени каюти при кърмата с прозорчета, през които като сър Франсис Дрейк да наблюдава вълните от прилива. Цял живот след това подир дългите пътувания винаги спираше на пристанището и гледаше лодките и корабите.

Приближи се до Санди Хук. Заливът май не се бе променил особено от времето на дървените платноходи на Верацано и Хъдсън. В северния край се виждаха радиокули и стари на вид сгради, които приличаха на останки от изоставени укрепления. Другото изглеждаше почти напълно запустяло.

Яхтата се мушна зад вълнолома, приливът утихна, а от югозападния вятър остана само лек полъх. Заливът му заприлича на континентално езеро — спокойно и заобиколено отвсякъде със суша. Федър сви кливера, за да понамали скоростта, и за миг слезе долу да провери дълбочината на дъното. Горе в кабината пак нямаше никаква следа от Лайла.

Федър се върна на палубата и огледа залива. Хареса му. Откъм запад беше изложен на вятъра, но според картата беше плитък и в западна посока имаше дълъг вълнолом, който сигурно отбиваше големите вълни. Но сега повърхността беше съвършено гладка. На брега беше спокойно, бяха закотвени само няколко платноходки и по тях не се виждаше никой. Красота.

Когато уредът показа десет стъпки дълбочина, Федър зави, спусна платното, приготви котвата, включи и изключи двигателя, за да я пусне, сви платното и слезе долу.

Прибра картата и включи радиото на вълните на метеорологичната станция на бреговата охрана, за да чуе прогнозата. За следващите няколко дни се очакваха леки югозападни ветрове и хубаво време преди застудяването. Чудесно. Щеше да има време да реши какво ще прави с Лайла, преди да се отправи към океана.

29.

Федър чу как Лайла се размърдва.

Приближи се до нейната врата, почука и отвори.

Лайла беше будна, но не го погледна. За пръв път Федър забеляза, че дясната половина на лицето й е побеляла и подута. Онова приятелче я беше ударило здравата.

След малко Федър се обади:

— Здрасти.

Лайла не отговори. Само погледна право напред. Зениците й изглеждаха разширени.

— Добре ли си? — попита той.

Погледът й не се промени.

Въпросът не беше кой знае колко умен. Федър реши да пробва още веднъж.

— Как се чувствуваш?

Отново никакъв отговор. Погледът й се плъзна покрай него.

Ох-ох. Струваше му се познато. Май трябваше да се досети какво ще последва. Отстрани изглеждаше точно така. Кататоничен транс. Не обръщаш внимание на нищо.

След малко Федър тихо проговори:

— Всичко е наред. Известно време ще се грижа за теб.

Изчака дали няма да последва реакция, но напразно. Само унесеният празен поглед право напред.

„Знае, че съм тук — помисли той, — сигурно усеща присъствието ми по-отчетливо, отколкото аз нейното. Само че не иска да признае. Прилича на котка, покатерила се високо на някое дърво. Ако тръгнеш след нея, тя се плаши и се качва още по-нависоко или ти се нахвърля.“

Само това оставаше! След всичко, което се случи на кея.

Федър притвори леко вратата и пак се върна в кабината.

Ами сега?

От антропологичните книги бе научил, че трансовите състояния се смятат за опасни. Случката на кея съвпадаше с описанието на малайския амок — напрегнато съсредоточаване, понякога последвано от внезапен пристъп на насилие. Но от личните си преживявания знаеше, че не е чак толкова опасно. Насилие се получава, ако враждебно настроени хора се опитват да прекъснат транса, а Федър не се канеше да прави подобно нещо.

Всъщност имаше чувството, че най-лошото е преминало. Снощната случка в Манхатън беше зловеща, защото Лайла изглеждаше щастлива. Не страдаше. Когато прегръщаше и люлееше куклата, напомняше премръзнал до смърт човек, който казва, че вече се е стоплил. В такива случаи ти иде да извикаш: „Не! Не! Почувствувай студа! Добре си, докато страдаш!“

Сега се беше променила. Въпросът обаче беше промяната за добро ли е или за лошо? Федър реши, че единственото, което може да направи, е да изчака да види накъде ще тръгнат нещата. Имаше изгледи хубавото време да се задържи още малко. Той можеше да си намери най-различни занимания.

… Например да хапне. Беше ранен следобед. Отначало смяташе да спре при Атлантик Хайландс и да купи храна, но сега вече беше на няколко мили оттам. Може би ако времето е хубаво, утре ще спусне лодката и ще иде с нея. Можеше също да провери няма ли автобус и да се качи на него. Засега трябваше да се задоволят с останалото от Найак.

Найак. Беше отдавна. Сигурно храната беше развалена.

Отвори капака на хладилната кутия и погледна вътре. Бръкна и извади каквото намери върху плота.

…Имаше кренвирши в бурканчета… малки консерви с месо, шунка и ростбиф… Имаше и хляб. Извади го, беше се втвърдил… Разгъна опаковката, май ставаше за ядене… консервирана риба тон… фъстъчено масло… желе… Маслото изглеждаше добре. Едно от предимствата на октомврийското плаване е, че храната се разваля бавно… някакъв шоколадов пудинг… Налагаше се да пазарува. Това щеше да е проблем.

Ами за пиене? Имаше само уиски и вода. И сода…

Кренвиршите бяха залепнали за буркана. Обърна го с отвора надолу над мивката, сокът изтече, но кренвиршите не помръднаха. Взе вилица и забърка в буркана над чинията. Един от кренвиршите излезе на парчета. После изведнъж останалите също се пльоснаха в чинията! Изглеждаха меки и разкашкани, но миришеха хубаво.

Вероятно можеше да даде на Лайла да пие уиски и сода. Да, щеше да й подействува добре. Сигурно щеше да откаже да яде, но пиенето щеше да я изкуши…

Федър намаза филия от твърдия хляб с масло, сложи отгоре три кренвирша и още една филия. После наля почти неразредено питие, сложи чашата върху чинията със сандвича и отиде горе.

Почука леко и рече:

— Обяд. Чудесен обяд!

Отвори вратата и остави чинията на отсрещната койка.

— Кажи, ако питието ти е много силно — ще му налея още вода — предложи той.

Лайла не отговори, ала все пак не изглеждаше ядосана или унесена. Може би имаше известен напредък.

Федър затвори вратата, върна се в кабината и почна да приготвя обяд и за себе си…

За Лайла имаше три възможности. Първо, можеше да изпадне в постоянна заблуда, да се вкопчи в куклата, да измисля още какво ли не и тогава щеше да се наложи той да се отърве от нея. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Просто в някое от пристанищата щеше да повика лекар да я прегледа и да го посъветва какво да прави по-нататък. На Федър това не му допадаше, но щеше да го направи, ако се наложеше.

Лошото беше, че можеше да се получи затворен кръг — от лудостта хората се настройват все по-враждебно, а това още повече те вбесява. Точно в такъв капан можеше да попадне. Не беше много морално. Ако се стигнеше дотам, Лайла вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в психиатрията като животно в клетка.

Втората алтернатива според него беше Лайла да потисне онова, с което се бори, и да се научи да се „приспособява“. Тогава сигурно щеше да изпадне в културна зависимост и редовно да посещава за „терапия“ психиатър или някакъв „социален съветник“, да приеме културната „реалност“, че бунтът й е безсмислен, и да се примири. По такъв начин щеше да продължи да води „нормален“ живот, но проблемът й, какъвто и да беше, щеше да остане в традиционните културни граници.

За съжаление и това решение не му харесваше повече от първото.

Въпросът не е: „От какво полудяват хората?“, а „От какво хората са нормални?“ Векове наред хората са се питали как да се справят с лудостта, а не се виждаше особен напредък. Според него най-добрият начин да се отнасяме към лудостта е да сменим ролите и да заговорим за истината. Лудостта е медицинска тема, която според всички е неприятна. Истината е метафизична тема, по която изобщо не съществува съгласие. Има какви ли не определения на истината и някои от тях могат да хвърлят много повече светлина върху случилото се с Лайла, отколкото субектно-обектната метафизика.

Ако предметите са в крайна сметка действителността, значи съществува една-единствена мисловна конструкция — тази, която отговаря на обективния свят. Но ако истината се определя като висококачествен набор от интелектуални ценностни модели, тогава лудостта е лошокачествен набор от интелектуални ценностни модели и картината се оказва съвсем различна.

Когато една култура пита: „Защо този човек не вижда нещата така, както ние?“, можем да й отговорим, че не ги вижда, защото не ги цени. Прибягнал е до неутвърдени ценностни модели, защото те решават ценностни конфликти, с които културата е неспособна да се справи. Причините за лудостта могат да бъдат най-различни — от химичните неравновесия до обществените конфликти. Но лудостта е решила конфликтите с неутвърдени модели, които, изглежда, са от по-високо качество.

Лайла сякаш е в състояние, подобно на транс, но какво значи това? В субектно-обектния свят трансът и хипнозата са известни птицечовки. Тъкмо затова съществува предразсъдъкът, че макар и да не могат да се отрекат, в тях има нещо „нередно“. За предпочитане е да бъдат изблъскани колкото е възможно по-близо до емпиричното бунище, наречено „окултното“, и да бъдат оставени на антиемпиричната тълпа, която се прехласва по астрологията, гледането с карти „таро“, „ичинг“ и тям подобни. Ако да видиш, значи да повярваш, хипнозата и трансът биха били невъзможни. Но понеже съществуват, излиза, че е отхвърлян поддаващият се на емпирично наблюдение емпиризъм.

Иронията е в това, че понякога културата фактически насърчава транса и хипнозата заради собствените си цели. Театърът е форма на хипноза. Същото се отнася за киното и телевизията. Когато влизаме в киносалона, ние прекрасно знаем, че ще видим само двайсет и четири сенки в секунда, прожектирани върху екран, за да създадат илюзията за движещи се хора и предмети. И въпреки това се смеем, когато двайсет и четирите сенки в секунда се шегуват, и плачем, когато сенките показват престорената смърт на актьорите. Знаем, че са илюзия, но влизаме в нея, ставаме част от илюзията и докато тя продължава, не я възприемаме като илюзия. Това е хипноза. Транс. А също форма на временна лудост. И освен това могъща сила за утвърждаване на културата. Ето защо културата разпространява филми и ги цензурира за собствена изгода.

Федър смяташе, че при постоянната лудост изходите на театъра са затворени главно защото се знае, че представлението отвън е много по-лошо. Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му допада повече от филма на културата. Ако искаш да му покажеш филма, който всички останали гледат, трябва да намериш начин да го убедиш, че за него това ще е ценно. Иначе защо ще става „по-добър“? Той вече е станал по-добър. Тук опираме до моделите, които определят какво е „по-добро“. От вътрешна гледна точка лудостта не е проблемът. Тя е решението.

Федър не беше сигурен какво може да се стори на Лайла по-ценно.

Дояде сандвича си, прибра храната и изми чинията в мивката. Като че ли беше време да се занимае с двигателя и причината да прегрява.

Дано бяха запушени тръбите на водния охладител. Не дай си Боже да се е задръстил самият двигател. Тогава щеше да се наложи Федър да махне главите на цилиндрите и да прегледа всичко, докато намери запушването. Самата мисъл го ужасяваше. Постъпи много глупаво, като не купи заедно с яхтата охладителна система с прясна вода — при нея двигателят никога не можеше да се запуши.

Но как да предвиди всичко!

Горе на палубата повдигна с фала лодката, задържа я във въздуха и после внимателно я спусна, за да не потъне във водата. Изправи се, освободи лодката от фала и я придърпа към кърмата.

Свали си ризата, изпъна се в лодката и бръкна във водата почти до рамото. Беше студена! Опипа наоколо, но не намери пластмасова торба или друг боклук, запушил отвора на охладителя. Лоша работа. Издърпа ръката си и я избърса с ризата.

Предположи, че боклукът може да е изпаднал от двигателя, когато го е угасил, за да мине на платна. Трябваше да го запали, преди да се качи на лодката, за да види дали пак е запушен. Все се сещаше късно. Мисълта му беше прекалено заета.

Привърза лодката към една подпора и се качи на яхтата. Върна се в кабината за управление и включи двигателя. Докато го чакаше да загрее, пак се замисли за Лайла.

Хората наричат такива като нея „опаки“. „Ти си самотник, също като мене“ — каза му тя в деня, когато отплаваха от Кингстън. Федър го запомни, защото беше вярно. Лайла имаше предвид обаче не само човек, който е сам, но и човек, който се противопоставя на всичко и каквото и да върши, прави го наопаки явно само от инат.

Този тип хора понякога се нахвърлят яростно на всеки статичен нравствен модел, изпречил се на пътя им. Като че се мъчат да унищожат нравствеността, за да си отмъстят.

Беше срещал израза в антропологичната литература. Но у „опаките“ има нещо повече от инат. Те се срещат в много култури. Такъв човек е брухо в Зуни. Шайените имали цяла група „опаки“ хора, за да вместят явлението в социалната си тъкан. Там опаките яздели с гърба напред, влизали в колибите заднешком и имали цял репертоар от обратни действия. Шайените се присъединявали към тази група, когато смятали, че към тях са постъпили ужасно несправедливо, и в нея явно търсели премахване на несправедливостта.

След като види явлението в чужда култура и после се върне към своята, човек започва да разбира, че и в нашето общество съществуват неофициални групи от опаки хора. Пример за това са „бохемите“ от викторианската епоха. Както до известна степен и хипитата от шейсетте години.

… Двигателят като че ли не прегряваше. Може би всичко бе наред?… А, едва ли… Вероятно просто не беше включен на скорост и работеше на бавни обороти. Федър превключи на задна скорост, въжето на котвата се опъна. Зачака, загледан в стрелката на термометъра…

Все пак му се струваше, че ако в рационалното възприемане на света се добави концепцията за „Динамичното Качество“, въпросът с опаките до голяма степен се изяснява. Някои от тях не са само отрицателно настроени към статичните нравствени ценности, те активно преследват определена Динамична цел.

Всички се настройваме от време на време отрицателно, ако не желаем да направим онова, което се иска от нас, все едно за какво задължение става дума. Понякога изпадаме в дегенеративен негативизъм, задействуван от биологични сили. Друг път моделът на „аз“-а нашепва: „Под достойнството ми е да се занимавам с подобни статични глупости.“

Понякога самият отрицателен антистатичен порив се превръща в статичен модел. Сякаш яхваш тигър — не можеш да слезеш, трябва да се носиш все напред, докато тигърът накрая не те хвърли и не те изяде. Така обикновено се развиват дегенеративните отрицателни прояви. Наркотици, незаконен секс, алкохол и така нататък.

Случва се обаче поривът да е Динамичен. Тогава човек с всяка клетка възприема статичната ситуация като враг на самия живот. Това е подтикът на творците — художници, композитори, революционери и други, обзети от чувството, че ще умрат, ако не разбият иззидания около тях затвор.

Но те не са упадъчни опозиционери. Те са прекалено енергични и нападателни, за да бъдат упадъчни. Борят се за Динамична свобода от статичните модели. Тя обаче също е вид нравственост.

И то извънредно важна част от общия нравствен процес. Тази Динамична свобода често се отъждествява с израждането, ала тя всъщност е форма на нравствено възраждане. Без непрекъснато освежаване статичните модели просто биха загинали от старост.

Разгледаме ли Лайла в тази светлина, ще изтълкуваме сегашното й състояние като много по-показателно, отколкото ни подсказва психологията. Ако тя наистина бяга от нещо, то вероятно се мъчи да се откъсне от статичните модели в живота си. Но Метафизиката на Качеството добавя и възможността Лайла да бяга към нещо и допуска хипотезата, че тя ще загуби, ако към нея предяви претенции някой статичен модел, моделът на собствената й лудост или някой друг модел, от който Лайла се крие и бяга.

Федър смяташе, че освен обичайните решения за лудостта — да те затворят в психиатрия или да се приспособиш — имаше и трета възможност: да отхвърлиш всички филми, и своите, и на културата, и да се насочиш към Динамичното Качество, което не е никакъв филм.

Ако сравним равнищата на статичните модели, от които е съставено човешкото същество, с екологията на гората — ако отчетем, че моделите понякога се конкурират, а понякога се подкрепят във взаимна симбиоза, но винаги с известно напрежение, което се изменя в зависимост от обстоятелствата в едната или другата посока, ще стане ясно, че еволюират не само обществата, но и отделните личности. Лайла може да се разгледа като нещо много по-голямо, отколкото ще ни я представят традиционната социология или антропология. Тогава тя се превръща в сложно екологично множество от модели, насочени към Динамичното Качество. Самата Лайла вътрешно преживява еволюционна битка срещу статичните модели в собствения й живот.

Затова липсата на страдание снощи изглеждаше толкова зловеща, а днешната промяна — признаците на страдание, създаде у Федър чувството, че Лайла е по-добре. Премахнем ли страданието по света, ще премахнем и живота. Няма да има еволюция. Видовете, които не страдат, не оцеляват. Страданието е опаката страна на Качеството, двигател на целия процес. Всички битки между еволюционните модели се водят вътрешно в страдащи личности като Лайла.

Но нали всички, не само Лайла, преживяват подобни битки? Понякога най-ценни за обществото са именно лудите, опаките и склонните към самоубийство. Те често са предвестници на обществена промяна. Поемат върху себе си бремето на културата и в борбата да решат личните си проблеми решават и проблемите на цялата култура.

Ето защо Федър се надяваше на трета възможност — по някакво чудо Лайла да избегне всички модели, и своите, и на културата, да види Динамичното Качество, към което се стреми, и да се справи с бъркотията, без да допусне да бъде смазана. Въпросът е дали ще тръгне да се бори с всичко, което изисква защита, или ще се помъчи да го заобиколи. Ако тръгне напред, ще намери Динамично решение. Ако почне да заобикаля, ще изпадне в познатите кармични цикли на болката и временното облекчение.

Очевидно причината двигателят да прегрява беше изчезнала. Федър беше сигурен, че вече няма да я разбере. Изключи двигателя и яхтата се приближи до котвата.

Слънцето вече преваляше в късния следобед и Федър се почувствува леко потиснат. Денят не беше от най-хубавите. Загледа се в една чайка, която грабна стрида, мида или нещо друго от пясъчния бряг, издигна се високо в небето и я пусна. Друга чайка се стрелна да й отнеме плячката. Скоро двете птици шумно се сбиха. Федър ги погледа малко, но боят им го потисна още повече.

Забеляза човек на борда на една от закотвените яхти. Ако останеше на палубата, другият можеше да му помаха и да се помъчи да го заговори. На Федър не му се говореше. Събра нещата си и слезе долу.

Седмицата му се стори много дълга. Божичко, каква седмица! Искаше му се да се върне към стария начин на живот. Градът С кармичните си проблеми и сега отгоре на всичко Лайла с всички проблеми на нейната карма вече му идваха много. Трябваше известно време да си почине.

На плота бе оставил платнената торба с цялата поща. Най-накрая се сети откъде да започне, четенето щеше да го разсее. Повдигна страничната сгъваема дъска на масата, сложи торбата, извади от нея най-горното снопче писма и ги разпростря.

Остатъка от следобеда прекара с вдигнати върху масата крака. Четеше писма, усмихваше се, мръщеше се, смееше се, отговаряше на всяко, което според него го изискваше, казваше „не“, когато молеха за нещо по възможно най-учтивия начин. Чувствуваше се като Ан Ландърс.

Лайла се размърда един-два пъти. Веднъж стана и отиде до предната част. Не беше чак толкова кататонична. Тишината и скуката на закотвената яхта са най-доброто лекарство в света против кататония.

Стъмваше се, когато на Федър почна да му омръзва да отговаря на писмата. Денят бе свършил. Настъпи време за почивка. Лекият дневен бриз бе изчезнал, беше тихо, ако не се брои лекото полюшване на яхтата. Каква благодат.

Взе газената лампа от пръстеновидната поставка, запали я и я сложи до мивката. Приготви вечеря с остатъците от храната от Найак, замисли се пак за Лайла, но не стигна до друг извод освен предишния — можеше само да чака.

Занесе храната на Лайла и видя, че е изпразнила чинията и чашата от преди. Помъчи се пак да я заговори, но тя продължаваше да мълчи.

След залеза застудя. Федър реше да не пали печката, а просто да се пъхне по-рано в спалния чувал. Денят беше дълъг и изморителен. Може би щеше да успее да напише няколко листчета върху новите книги за Уилям Джеймс.

Бяха биографични. Федър беше чел философските трудове на Джеймс, но сега искаше да задълбочи представата си с повече житейски подробности.

Особено много се интересуваше от фактическите доказателства за твърдението, че Джеймс искал „да обедини науката и религията“. Преди години то беше отблъснало Федър от Джеймс и продължаваше да не му харесва. Ако се задълбае в тази посока, погрешният извод е почти сигурен. Твърдението приличаше по-скоро на философоведско опростенчество на човек без ясна представа за същността на философията. Безнравствено е философията да се поставя в услуга на една или друга обществена организация или догма. Тогава една по-низша еволюционна форма се мъчи да погълне по-висшата.

Федър отмести торбата с пощата от масата и сложи газената лампа върху хладилника, за да му свети през рамото. Седна и се зачете.

След известно време забеляза, че светлината отслабва, и прекъсна четенето, за да оправи фитила.

Мина още време и Федър взе дървената кутия, за да напише няколко листчета върху прочетеното.

През следващите няколко часа написа почти дузина.

По едно време вдигна глава от книгата и се ослуша. Беше съвсем тихо. Само яхтата се полюшваше леко.

Нищо в книгата не подсказваше, че Джеймс е религиозен идеолог, заинтересован да докаже някакво предварително измислено заключение за религията. Идеолозите обикновено стигат до невероятни обобщения, а прочетеното показваше на Федър, че Джеймс е много далече от този тип хора. Особено в ранния период представата му за действителността се свързва с отделни конкретни неща. Той не обича Хегел или немските идеалисти, толкова модни в младежките му години, именно поради прекалените обобщения в техния подход.

Но с напредването на възрастта Джеймс започва да говори все по-общо. В това няма нищо чудно. Ако не обобщаваш, не можеш да философствуваш. Ала според Федър обобщенията на Джеймс водеха към нещо твърде сходно с Метафизиката на Качеството. Разбира се, не беше изключено да е задействувал „ефектът на пристанището в Кливланд“, при който интелектуалната имунна система на Федър подбираше онези черти на Джеймсовата философия, които отговаряха на Метафизиката на Качеството, и отхвърляше останалите. Все пак не вярваше да се е получило така. Всичко прочетено разкриваше съвпадения, които едва ли бяха плод на избирателно четене.

Всъщност Джеймс говори за две основни философски системи — едната нарича прагматизъм, другата радикален емпиризъм.

Джеймс е най-известен с прагматизма си — с идеята, че критерий за истинността е дали твърдението е приложимо в практиката, или е полезно. От прагматична гледна точка определението на катеричката за „заобикалям“ е вярно, защото е полезно. Прагматично казано, човекът така и не успява да заобиколи катеричката.

Както почти всички Федър винаги бе смятал, че прагматизмът й практичността по същество се покриват, но когато стигна до точния цитат от Джеймс, забеляза нещо различно:

Джеймс пишеше: „Истината е вид добро, а не, както обикновено се смята, различна от доброто категория, която се съгласува с него. — И по-нататък: — Истина е името на всичко, което докаже, че е добро като вяра.“

„Истината е вид добро.“ Точно така. Именно това се подразбира под Метафизика на Качеството. Истината е статичен интелектуален модел в рамките на по-голямото множество, наречено Качество.

Джеймс се беше помъчил да направи прагматизма си по-популярен, като го свърже с практичността. Винаги с готовност употребяваше изрази като „парична стойност“, „резултати“ и „печалби“, за да направи прагматизма разбираем за „човека от улицата“, но така си изигра лоша шега. Прагматизмът е обвиняван от противниците си, че е опит да превърне истината в разменна монета срещу ценностите на пазара. Джеймс побесня от неразбирането и положи много усилия да го разсее, но така и не успя да се пребори.

А Федър разбираше, че Метафизиката на Качеството избягва нападките, като пояснява, че доброто, на което се подчинява истината, е интелектуално и Динамично Качество, а не практичност. Неразбирането на Джеймс се дължеше на липсата на рамки за разграничаване на социалното качество от интелектуалното и Динамичното Качество, а през викторианския му живот те са били неописуемо объркани. Ала Метафизиката на Качеството твърдо заявява, че практичността е социален модел на доброто. Безнравствено е истината да се подчинява на социални ценности, защото в такъв случай по-низшата еволюционна форма поглъща по-висшата.

Според Метафизиката на Качеството е много опасно да се смята, че само удовлетворението е критерий за всичко. Съществуват различни видове удовлетворение и някои от тях са истински нравствен кошмар. Нацистите са изпитвали удовлетворение от изтреблението на евреите. За тях то е представлявало качество. Смятали са го за практично. Но това качество е продиктувани от нискоразредни статични социални и биологични модели, чиято обща цел е да се забави еволюцията на истината и Динамичното Качество. Джеймс сигурно би се ужасил от мисълта, че нацистите са се възползували от прагматизма му, както всички останали, Федър обаче не виждаше никакъв изход от това положение. Ала според него класификацията на статичните модели на доброто, предлагана от Метафизиката на Качеството, предотвратява подобно опошляване.

Другата основна философската система на Джеймс, която по неговите думи е независима от прагматизма, е неговият радикален емпиризъм, според който субектите и обектите не са отправната точка на преживяването. Те са вторични. Представляват понятия, извлечени от нещо по-основно, описано от Джеймс като „непосредствения поток на живота, който осигурява материал за по-нататъшните ни размишления с неговите понятийни категории“. В основния поток на преживяването мисловните разграничения например между съзнанието и съдържанието, субекта и обекта, разума и материята не се проявяват във формата, която по-късно им придаваме. Чистото преживяване не може да се нарече физическо или психическо — то логично предшествува подобно разграничение.

В последната си недовършена книга „Някои проблеми на философията“ Джеймс вмества концепцията си в едно-единствено изречение: „Винаги трябва да съществува разминаване между понятията и действителността, защото понятията са статични и прекъснати, а действителността е динамична и непрекъсната.“ Тук Джеймс бе избрал същите думи, с които Федър си служеше за основната класификация в Метафизиката на Качеството.

Към прагматизма и радикалния емпиризъм на Джеймс Метафизиката на Качеството добавя, че първична действителност, от която се раждат субектите и обектите, е ценността. Така прагматизмът и радикалният емпиризъм се сливат в едно цяло. Ценността, прагматичният критерий за истината, също представлява първично емпирично преживяване. Според Метафизиката на Качеството чистото преживяване е ценност. Преживяване, което не се цени, всъщност не се изживява. Двете са тъждествени. Точно тук намира мястото си ценността. Тя не е краят на поредица от повърхностни научни умозаключения, които я поставят в някакво загадъчно, неопределено поле в мозъчната кора. Ценността е в самото начало на емпиричната процесия.

В миналото емпириците са се стремели да не допускат в науката ценностите. Смятали са, че ценностите затлачват рационалното научно мислене. Но Метафизиката на Качеството пояснява, че източник на затлачването са статичните по-низши еволюционни равнища, които застрашават науката: статичните биологични ценности, като например биологичния страх, поставил под въпрос експеримента на Дженер с дребната шарка; статичните социални ценности, като религиозната цензура, заплашила Галилей с инквизиции. Метафизиката на Качеството посочва, че като емпирично отхвърля биологичните и социалните ценности, науката е права не само от рационална, но и от нравствена гледна точка, защото интелектуалните модели на науката принадлежат към по-висш еволюционен порядък в сравнение със старите биологични и социални модели.

Но Метафизиката на Качеството казва също, че Динамичното Качество — ценностната сила, която предпочита изисканото математическо решение пред измъченото или блестящия експеримент пред объркания и неясния — е съвсем друго нещо. Динамичното Качество е от по-висш нравствен порядък в сравнение със статичната научна истина и за философите на науката е безнравствено да се стремят да го потиснат, също както е безнравствено за църквата да потиска научните методи. Динамичната ценност е неотменна част от науката. Тя е острието на самия научен прогрес.

Всичко това отговаряше на въпроса дали Метафизиката на Качеството е чужд, култов, сгрешен възглед върху нещата. Тя е продължение на основното течение в американската философия на двайсети век. Метафизиката на Качеството е форма на прагматизма, на инструментализма, според която критерий за истинността е доброто. Тя добавя, че доброто не е обществен кодекс или някакъв интелектуализиран Хегелов Абсолютен дух. Доброто се преживява пряко, всекидневно. Чрез отъждествяването на чистата ценност с чистото преживяване Метафизиката на Качеството проправя пътя за разширен поглед върху нещата, който може да предложи решение за всички аномалии, неразрешими за традиционния емпиризъм.

Федър си каза, че може да изчете всичко написано за Джеймс, но се съмняваше, че ще намери нещо по-различно от онова, което знаеше. Има време за проучване, има време и за заключения. Той изпитваше чувството, че е дошло времето на изводите. Часовникът му показваше едва девет и половина, но Федър се радваше, че денят е отминал. Смъкна фитила на газената лампа, духна пламъка, върна я на поставката и се намести в спалния чувал.

Ох, веднъж да заспи.

30.

Събуди се от някакво дърпане. Чуваха се лекият вятър и плясъкът на водата. Сигурно вятърът бе сменил посоката си. Отдавна не го беше чувал. Яхтата се изместваше леко към пристана, след известно време се дръпваше в обратната посока… и после пак към пристана… До безкрайност. Фаровете осветяваха облачното небе.

Федър винаги свързваше тези звуци и движения на яхтата с чувството на самота. Закотвената яхта, изложена на вятъра, почти винаги е на много самотно място, там, където стигат само лодките.

Звукът успокояваше. Сивото небе и вятърът предвещаваха ден, в който е най-приятно да не ходиш никъде, просто да разтребваш в кабината, да вършиш отдавна отлагани неща, да изучаваш карти и пристанищни инструкции и да планираш по-нататъшното плаване.

После Федър си спомни, че днес трябва да иде в града и да потърси нещо за ядене.

Сети се и за Лайла. Може би днес щеше да разбере дали състоянието й се подобрява.

Измъкна се от спалния чувал. Стъпи на пода на кабината, но не изпита обичайното стъписване. Термометърът показваше петдесет и пет градуса по Фаренхайт. Не беше лошо.

Дължеше се на океана. Езерата и изкуствените канали във вътрешността щяха да замръзнат след не повече от месец, а водата тук едва ли щеше да се екове в лед. Приливите и теченията щяха да поддържат движението й. Разбира се, от другата страна на завоя океанът никога не замръзваше, затова опасността вече беше избягната. Федър винаги можеше да се измъкне. Ледът нямаше да го хване в капана.

Изкачи се по стълбата, бутна капака и подаде глава навън.

Красота. Сиво небе. Южен вятър. Топъл вятър с океански дъх. Другите две закотвени яхти бяха изчезнали.

Завоят закриваше Манхатън и Бруклин. Отсреща в западна посока се виждаха само закотвен шлеп и висока жилищна сграда от някакъв друг свят на мили оттук.

Внезапно изпита диво усещане за свобода.

Промененият вятър бе изтласкал яхтата малко по-близо до брега. Федър забеляза и още нещо, на което предния ден не бе обърнал внимание. Брегът беше затрупан с боклуци. Имаше пластмасови бутилки, стара автомобилна гума и малко по-нататък като че стари креозотови телефонни стълбове, полузаровени в пясъка до корпуса на продънена лодка. Санди Хук приличаше на последно убежище за целия боклук на цивилизацията, довлечен от река Хъдсън.

Федър погледна часовника си. Девет часът. Беше поспал добре. Пак слезе долу, сгъна спалния чувал и прибра книгите и листчетата от предната вечер. Стъкна огън и забеляза, че запасите му от въглища ще стигнат само за два дни. След като разпали огъня, се приближи до масата и издърпа второто чекмедже отдолу нагоре. Извади всички карти на река Хъдсън, натрупа ги на купчина и ги отнесе в кутията над койката за сядане. Вече нямаше нужда от тях. На тяхно място сложи свитък карти за разстоянието от Санди Хук до Кейп Мей и река Делауер. Разстла ги върху масата и ги разгледа една по една.

Бреговата линия беше изпъстрена с многобройни кръстчета, с които бяха отбелязани потънали плавателни съдове. Райгъл го беше предупредил да не навлиза към брега на Ню Джързи със североизточен вятър. Все пак му се стори, че стига времето да е хубаво, го чакат три лесни дни до Кейп Мей, с лек преход до Манаскан Инлет и по-дълъг до Атлантик Сити.

Сгъна картите и ги пъхна в чекмеджето. Приготви си лека закуска, изяде я и направи и за Лайла.

Тя беше будна, когато Федър влезе при нея. Отокът на лицето не беше спаднал особено, но Лайла пак го гледаше, наистина го гледаше, ставаше контактна.

— Защо се люлее яхтата? — попита тя.

— Няма страшно — успокои я Федър.

— Завива ми се свят — каза Лайла. — Спри я.

„Не само говори — помисли той, — дори се оплаква. Това вече е напредък.“

— Как ти е окото? — попита Федър.

— Ужасно.

— Можем да сложим горещ компрес или нещо подобно.

— А, не.

— Е, добре тогава, нося ти закуската.

— На острова ли сме?

— В Санди Хук, Ню Джързи.

— Къде са останалите?

— Къде?

— На острова — рече Лайла.

Федър не знаеше за какво говори тя, но нещо му подсказваше да не я пита.

— Не сме на остров, до малък нос сме. Няма никой, поне в тази част. Наоколо се търкалят само боклуци.

— Знаеш за какво говоря — настоя Лайла.

Той усети, че положението ще се усложни. Ако отхвърлеше думите й, тя щеше да отхвърли него. Само това оставаше! Лайла се опитваше да стигне до него. Федър трябваше да измине своята част от пътя.

— Всъщност доста прилича на остров — каза той.

— Ще дойде Ричард.

— Райгъл ли?

Лайла не отговори. Федър предположи, че наистина става дума за Райгъл. Не познаваше друг Ричард.

— Райгъл каза, че отива в Кънетикът да продаде яхтата си — обясни Федър. — Сега сме в Ню Джързи и не вярвам да дойде насам.

— Е, готова съм — каза Лайла.

— Хубаво. Много хубаво. Ще изляза да купя нещо за ядене. Искаш ли да се поразходиш с мен?

— Не.

— Добре. Почивай си на спокойствие.

Федър излезе и затвори вратата зад себе си.

Готова за какво, недоумяваше той, докато влизаше в главната кабина. Всички искат да ти наложат собствения си филм. Все едно да разговаряш с религиозен фанатик. Не можеш да спориш с нея, трябва само да намериш някаква допирна точка. Разбира се, Лайла вече се чувствуваше по-добре, но беше много далече от пълното възстановяване.

Не беше сигурен дали е безопасно да я остави сама. Нямаше обаче друг избор. Въпреки всичко беше по-безопасно, отколкото на брега, където тя можеше да реши да разговаря с хората от другите яхти. Един Господ знае какво ще се случи тогава.

Според картата съвсем близо до брега минаваше шосе и там на автостоп Федър можеше да стигне в Хайландс ъв Нейвсинк, градче на три мили на юг, където сигурно щеше да намери магазин.

Извади портфейла си от малкото чекмедже, напълни го с двайсетачки и взе от шкафчето до масата две платнени торби за покупките. Каза довиждане на Лайла, слезе от палубата в лодката и загреба към брега.

Плажната ивица бе покрита със ситен сивкав пясък. Стъпи върху него, издърпа лодката далеч от водата и я завърза за стърчаща от голям стълб желязна пръчка. Боклукът, който беше забелязал още от яхтата, се търкаляше навсякъде. Федър се загледа в него, докато вървеше към шосето — стъклени бутилки, многобройни избелели от водата парчета дърво със заоблени ъгли и краища, стелка от обувка, очукана кутия от бира „Будвайзер“, някакви стари възглавници и дървено локомотивче играчка.

Зачуди се дали няма да попадне на кукла като онази в ръцете на Лайла, но не видя.

Малко по-нататък се търкаляше пластмасова чашка за кафе, после още една, още обгорели дъски с ръждясали стоманени пирони, които трябваше да прескача. Всичко изглеждаше овехтяло и избеляло. Като че ли беше довлечено от водата, а не изхвърлено от туристи. Мястото беше прекалено неприветливо за туристи. Странно как можеше да е толкова близо до Манхатън и същевременно да изглежда така отдалечено и провинциално. Дори „провинциално“ не беше точната дума. Освен че беше изоставена, местността не се отличаваше с нищо особено. Виждаха се само останки от най-различни неща. И от растителността имаше само остатъци.

Зад боклуците растяха някакви вечнозелени храсти, които приличаха на тисове или хвойна. По други храсти се мяркаха само отделни червени листа. Още по-нататък имаше различни видове блатни треви — повечето бяха пожълтели, но тук-таме все пак се зеленееха. Изглеждаха чисти и крехки като праисторически растения.

В далечния край на блатото до изоставения дневен фар стоеше бяла чапла.

Федър намери шосето по указанията в картата — добре асфалтирано, чисто, запустяло. Беше му приятно да се поразтъпче.

Смрадликата тъкмо беше почнала да почервенява.

Още един път. Колко ли вече бе извървял?

Октомври беше подходящ месец за пътуване на автостоп.

Федър тръгна към шосето с дървета и храсти от двете страни, някак изненадан, че се е озовал точно тук. Динамично.

Лайла говореше. Това беше постижение. Показваше, че Федър е на верен път.

Думите й за острова и Райгъл не звучаха много смислено, но с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Важното беше да не пресилва нещата, за да не се получи противопоставяне. Щеше да е любопитно човек като Лайла да се изпрати на лечение в Самоа, но нямаше как. Лошото при лудостта е, че тя е извън всякаква култура. Тя е култура сама за себе си. Притежава собствена действителност, която нито една друга култура не е в състояние да забележи. Точно тук трябва да се постигне примирение. Не беше изключено културата на Лайла да се справи с положението сама, ако през следващите няколко дни Федър я оставеше на мира.

Не се канеше да праща Лайла в болница. Беше решил. В болницата само щяха да я натъпчат с лекарства и да й кажат да се приспособи. Нямаше обаче да забележат, че тя вече се приспособява. Точно това е лудостта. Тя се приспособява към нещо. Лудостта е приспособяване. Тя невинаги е стъпка в погрешна посока, може да е междинна стъпка в правилна посока. Лудостта не е непременно заболяване. Може да е част от лечението.

Федър не беше специалист по въпроса, но му се струваше, че проблемът за „лекуването“ на лудия прилича на проблема за „лекуването“ на един мюсюлманин, комунист, републиканец или демократ. Няма да постигнеш особен напредък, ако само им втълпяващ колко грешат. Убедиш ли моллата, че всичко ще придобие по-голяма ценност, ако той смени вярата си с християнството, успехът е не само възможен, но и твърде вероятен. Но ако не го убедиш, по-добре се откажи. Ако убедиш Лайла, че е по-ценно да смята „бебето“ си за кукла, а не куклата за бебе, състоянието й на „лудост“ ще се облекчи. Но не преди това.

Куклата сякаш беше решение на някакъв неизвестен на Федър проблем, останал може би още от детството. Най-важното беше да поддържа заблудите й и после бавно да я откъсне от тях, вместо да се бори срещу тях.

Почти всеки философ веднага би забелязал капана: думата „заблуда“. Заблуден е винаги другият. Или самите ние в миналото. Сегашното ни „аз“ никога не е „заблудено“. В заблуда изпадат цели групи хора, а самите ние сме извън тях. Ако се включим в групата, заблудата се превръща в „мнение на малцинството“.

Заблудите на лудостта не се споделят групово. Един човек не е смятан за луд, ако има и други единомишленици. Лудостта не е заразно заболяване. Ако му повярва един или още двама-трима, вече става дума за религия.

Затова когато по улиците в Италия и Испания нормални зрели мъже носят статуи на Христос, те не изпадат в заблудите на лудостта. Те се занимават със съдържателна религиозна дейност, защото са много. Но ако Лайла влачи навсякъде със себе си гуменото изображение на дете, ще я възприемат като луда, защото е самичка.

Ако попиташ един католически свещеник дали вярва, че нафората наистина е Христова плът, той ще отговори утвърдително. На въпроса: „Символично ли имате предвид?“, той ще каже: „Не, буквално.“ По същия начин, попиташ ли Лайла дали куклата в ръцете й е мъртво бебе, тя ще отвърне „да“. Ако я попиташ: „Символично ли?“, тя ще обясни: „Не, буквално.“

Според общоприетото мнение, докато не разбереш, че нафората наистина е плътта на Христос, няма да разбереш и светата литургия. Със същия успех можеш да кажеш, че ако не възприемеш куклата като истинско бебе, никога няма да разбереш Лайла. Тя е култура с един-единствен представител. Религия на един човек. Основната разлика е, че още от времето на Константин християнството се крепи на огромни модели на обществена власт. Лайла няма подкрепа. Едноличната религия на Лайла няма шансове.

Все пак сравнението не е съвсем правомерно. Според Федър, ако се сведат само до статуи, нафори и други външни белези, водещите религии в света биха изчезнали много отдавна под въздействието на научните знания и културните промени. Причината за оцеляването им се корени другаде.

Да се поставя религията и лудостта на една плоскост за сравнение звучи като богохулство, но Федър целеше не да омаловажи религията, а да обясни лудостта. Той беше на мнение, че интелектуалното разделяне на темата за нормалността от темата за религията е затруднило изясняването и на двете.

Според сегашния субектно-обектен възглед за религията, който традиционно е премълчаван, за да не дразни фанатиците, религиозният мистицизъм и лудостта са едно и също нещо. Религиозният мистицизъм е интелектуалният отпадък. Той е остатък от тъмното суеверно минало, когато никой не е знаел нищо и светът е затъвал все по-дълбоко в мръсотия, болести, нищета и невежество. А тази заблуда не се нарича „лудост“ само защото обхваща прекалено много хора.

По същия начин съвсем доскоро източните религии и култури се класифицираха като „изостанали“, затънали в болести, бедност и невежество поради безнадеждния си мистицизъм. И ако не беше явлението Япония, изведнъж отскубнала се от привидно поизостаналите субектно-обектни култури, културната имунна система на това схващане щеше да си остане непоклатима.

Метафизиката на Качеството отъждествява религиозния мистицизъм с Динамичното Качество. Според нея привържениците на субектно-обектните възгледи са почти прави, когато поставят знак за равенство между религиозния мистицизъм и лудостта. Двете понятия са почти тъждествени. И лудите, и мистиците са се освободили от традиционните статични интелектуални модели на собствената си култура. Единствената разлика е в това, че лудият преминава към личен статичен модел, а мистикът се отказва от всички статични модели в полза на чистото Динамично Качество.

Метафизиката на Качеството посочва, че докато се ограничава в субектно-обектния метафизичен светоглед, психиатрията неизбежно ще търси изход от лудостта в моделите, а не в мистичното. Точно както индианците чоктоу не различават синьото от зеленото или говорещите хинди не различават леда от снега, съвременната психология не може да отдели действителността, вместена в модели, от действителността без модели и затова не разграничава лудите от мистиците. Те й изглеждат еднакви.

Когато в един от диалозите си Сократ казва: „Велика благодат може да дойде при нас чрез лудостта, при условие че лудостта е божи дар“, психиатрите не разбират за какво точно говори той. Или когато същото отношение проличава в израза „Не е сам“, който означава „Не е сам, а е с Бога“, те пренебрегват израза, понеже се коренял в невежеството и суеверието.

Ето още една проява на „ефекта на Кливландското пристанище“, при който не виждаш онова, което не търсиш, защото вгледаме ли се в досегашната ни култура, веднага ще съзрем връзките между разбирането на лудостта и разбирането на религията. Метафизиката на Качеството може да обясни дори представата за лудостта като „обладание от дявола“ със стремежа на низшия биологичен модел — „дявола“, да превъзмогне по-висшия модел — съобразяването с културните схващания.

Според Метафизиката на Качеството обичайните подходи към лудостта — приспособяването към културните модели и изолирането в психиатрия — не са единственият изход. Другото решение е да премахнем всички статични модели, ненормални и нормални, за да намерим независимата от тях основа на действителността — Динамичното Качество. Метафизиката на Качеството смята за безнравствено нормалните да налагат принудително културата си, като потискат Динамичните пориви, водещи до лудост, защото в такъв случай низшата еволюционна форма се стреми да погълне висшата. Статичните социални и интелектуални модели са само междинни еволюционни звена. Те са добри слуги на живота, но ако им позволим да станат господари, го унищожават.

Тази теория предлага решения на някои загадки в сегашното лечение на лудостта. Така например лекарите знаят, че шоковата терапия е „ефикасна“, но никой не знае защо.

Метафизиката на Качеството дава обяснение. Шоковата терапия е ценна не защото връща лудия към нормалните културни модели. Тя не постига това. Ценна е, защото разрушава всички модели, и личните, и на културата, и оставя пациента временно в Динамично състояние. Шокът само засилва ефекта от онова, което бихме постигнали, ако ударим силно болния по главата с бейзболен стик. Пациентът просто изпада в безсъзнание. Всъщност Уго Черлети разработва методиката на шоковата терапия точно за да постигне ефекта от удара по главата, като избегне риска от повреда на черепа.

Но в субектно-обектните теории не се отчита обстоятелството, че това състояние на безчувственост без никакви модели е ценно за съществуването. След като пациентът изпадне в него, психиатрите, разбира се, не знаят какво да правят и затова пациентът често пак се връща към лудостта и трябва отново и отново да бъде докарван до състояние на безчувственост. Понякога обаче той изживява за миг мъдростта на дзен, вижда колко са повърхностни и личните му модели, и моделите на културата, разбира, че едните ден след ден му носят електрошокове, а другите го освобождават от плена в психиатричното заведение, и взема мъдрото мистично решение да се измъкне на всяка цена.

Ориентираната към ценностите метафизика обяснява още една загадка в лечението на лудостта — значението на спокойствието, тишината и уединението, векове наред основното лечение за психичноболните. Те са оставяни на мира. По ирония на съдбата на психиатрите и лекарите не се признава точно това, с което се справят най-добре. Може би се страхуват да не би някой войнствен журналист или друг реформатор да се появи и да извика: „Погледнете затворените тук нещастници, които няма с какво да се занимават. Това е нечовешко отношение.“ Ето защо за тази страна от лечението не се тръби много. Лекарите знаят, че е ефикасна, но няма как да я обосноват, защото в културата им е залегнало убеждението, че да не правиш нищо е равносилно на това да правиш нещо лошо.

Метафизиката на Качеството посочва, че случайните прояви в психиатриите, които иначе са съвсем съзнателни при мистичното вглъбяване, са естествен човешки процес, наречен на санскрит дхяна. В нашата култура дхяна се превежда с мъглявото „медитация“. Както мистиците открай време търсят манастирите, ашрамите и отшелничеството заради уединението и тишината, така и психичноболните се лекуват чрез изолация на сравнително спокойни, строги и тихи места. Понякога в резултат на монашеското оттегляне в мълчалива самота пациентът постига състояние, което Карл Менингер описва като „по-добре от излекуван“. Той всъщност се чувствува по-добре, отколкото преди да полудее. Федър предполагаше, че в редица от тези възприемани за „случайни“ явления пациентът сам се научава да не се придържа към каквито и да е статични идейни модели — културни, лични или други.

В психиатрията дхяна се подценява и често се разрушава, защото няма метафизична основа за научното й разбиране. Но сред религиозните мистици, особено на Изток, дхяна се изучава много интензивно.

Отношението на Запада към дхяна е блестящ пример за това, как статичните модели на културата могат да накарат нещо да не съществува, дори когато то наистина съществува. В западната култура хората са напълно убедени, че не медитират, когато всъщност правят точно това.

Яхтата се бе появила именно заради дхяна. Федър я купи, за да има къде да се уедини на тихо и незабележимо място, да се вглъби в себе си и да е такъв, какъвто иска, а не за какъвто го мислят или искат да бъде. Не смяташе, че само неговата яхта служи за тази цел. Нали винаги такова е било предназначението на лодките… и на крайморските вили… на къщите край езерата… туристическите пътеки… игрищата за голф… Зад всички тях се крие потребността от дхяна.

И отпуските… колко сполучливо е намерена думата — „отпускам“… това е дхяна — пускам, изхвърлям от живота статичните боклуци и изпадам в състояние на безгранично спокойствие.

Точно това преживяваше в момента Лайла: огромно отпускане, изчистване на боклука от нейния живот. Вкопчила се е в някакъв нов модел, защото вярва, че той отхвърля стария. Но трябва да изпразни живота си от всички стари и нови модели и за известно време да изпадне в състояние на празнота. В такъв случай културата има нравственото задължение да не й пречи. Най-моралната дейност е да създаваш пространство, където животът да се движи напред.

Метафизиката на Качеството свързва религиозния мистицизъм с Динамичното Качество, но би било голяма грешка да смятаме, че тя възприема статичните вярвания на някоя конкретна религиозна секта. Според Федър сектантската религия е статично обществено отклонение от Динамичното Качество и макар за различните секти отклонението да не е еднакво, нито една от тях не казва цялата истина.

Любимият му християнски мистик беше Йоханес Екхарт, който казва: „Искаш ли да си съвършен, недей да се вайкаш за Бога.“ Екхарт посочва дълбока мистична истина, но човек си представя колко са му ръкопляскали статичните църковни власти. Те произнасят срещу него присъдата: „Хлевоуст, припрян и вероятно еретик.“

От наблюденията си Федър бе стигнал до заключението, че вярващите и свещениците във всяка религиозна общност, съжителствуват като кучето и котката. Всяка от двете групи има нужда от другата, но изпитва към нея силна неприязън.

Известна е поговорката „Нищо не ядосва епископа така, както присъствието на светец в епархията му.“ Беше една от любимите на Федър. Динамичните възгледи на светеца го правят непредсказуем и неконтролируем, а епископът има запълнен график за религиозни церемонии — събиране на средства, плащане на сметки, срещи с паството. Светецът ще съсипе всичко, ако към него не се проявява дипломатичност. Дори тогава може да направи нещо съвършено неочаквано и да разочарова всички. Каква бъркотия! Епископите може да се мъчат години, десетилетия и дори векове, за да оправят ада, създаден от светеца само за един ден. Най-типичният пример е Жана д’Арк.

Във всички религии епископите се стремят да украсят Динамичното Качество с всякакви статични тълкувания, защото така им налага собствената култура. Тълкуванията обаче са златни лози, които се увиват около дървото, засенчват слънчевата светлина и постепенно го задушават.

Федър чу, че отзад се приближава кола. Когато звукът се засили, вдигна палец и колата спря. Каза, че търси магазин за хранителни стоки, и шофьорът го откара в Атлантик Хайландс, където и без това отиваше. В супермаркета Федър напълни платнените торби с всички продукти, които му се сториха хубави, и после пак успя да се качи на автостоп до отклонението за Санди Хук. Метна на рамо натежалите торби с надеждата, че ще мине друга кола, но се излъга.

Отново се замисли за лудостта на Лайла, за връзката й с религиозния мистицизъм и за начина, по който Метафизиката на Качеството включва в разума и едното, и другото. Разсъждаваше как щом се постигне единението и Динамичното Качество се отъждестви с религиозния мистицизъм, се надига лавина от информация за същността на Динамичното Качество. Разбира се, голяма част от религиозния мистицизъм е просто долнопробен „вой за Бога“, но ако се потърсят източниците и воят не се възприема прекалено буквално, изникват доста интересни неща.

Много отдавна, още когато за пръв път се зае с идеята за Качеството, Федър стигна до извода, че щом Качеството е първоизточник на възприятията ни, ще го разберем най-добре, ако се върнем към зората на историята, когато този източник сигурно не е бил така задръстен от съвременния потоп от статични интелектуални модели на знанието. Проследи корените на Качеството до древногръцката философия, не вярваше, че може да се върне още по-назад. После си даде сметка, че има възможност да стигне до времената преди древногръцките философи, до реториците.

Обикновено философите твърдят, че идеите им са възникнали от „природата“ или понякога от „Бога“, но според Федър подобни твърдения не бяха съвсем точни. Изучаваният от философите логичен строй на нещата произлиза от „митоса“. Митосът е културата на обществото и реториката, която културата трябва да създаде преди философията, става възможна. Повечето древни религиозни слова са глупости, но така или иначе те са родили съвременното научно слово. Тезата за „митосът преди логоса“ съответствува на твърдението на Метафизиката на Качеството, че интелектуалните статични модели на качеството се градят върху социални статични модели.

Докато се ровеше в историята на древна Гърция, във времето на прехода от митоса към логоса, Федър забеляза, че древногръцките реторици, софистите, наричат учението си арете, синоним на Качеството. Викторианците превеждат арете като „добродетел“, но викторианската „добродетел“ предполага полово въздържание, предвзетост и високомерно чувство за превъзходство в праведността. Древните гърци нямат предвид нищо подобно. От ранната им литература, особено от поезията на Омир се вижда, че арете е ключово, жизненоважно понятие.

Федър беше сигурен, че не може да стигне по-назад от Омир, докато един ден не попадна на изненадваща информация. Прочете, че лингвистичният анализ може да ни отведе назад във времето на митоса още преди Омир. Старогръцкият не е най-старият език. Той произлиза от един много по-ранен език, наречен праиндоевропейски. От него няма запазени писмени паметници, но учените го възстановяват на основата на приликите между санскрит, гръцки и английски и доказват, че те са издънки на общ праисторически език. След хилядолетно откъсване от гръцкия и английския езикът хинди продължава да използува думата „ма“ за „майка“. „Йога“ прилича на „иго“ и мое да се преведе със същата дума. Индийската титла „раджа“ звучи като „регент“, защото и двете понятия идват от праиндоевропейския. Днес праиндоевропейският речник съдържа над хиляда думи с установени производни в над сто езика.

Просто от любопитство Федър реши да провери дали е включен и думата арете. Погледна на буквата „а“ и се разочарова. После прочете, че древните гърци са се отклонили от праиндоевропейския правопис. Един от греховете им бил добавянето на представката „а“ към редица праиндоевропейски корени. Тогава Федър потърси арете на буквата „р“. Този път вратата се открехна.

Праиндоевропейският корен на арете е морфемата „рт“. Тя се съдържа в цялата съкровищница от думи освен арете: „аритметика“, „аристократ“, „артист“, „реторика“, „обред“, „ритуал“, „сътворен“, английската дума за „стойност“ и „right“ със значение „десен“ и „правилен“. С изключение на „аритметика“ всички тези думи имат далечна словесна прилика с Качеството. Федър ги изследва внимателно, без да бърза, мъчеше се да предположи какви възгледи, какъв светоглед са определили обособяването на тази група от думи.

При първата поява на морфемата в думите „аристократ“ и „аритметика“ Федър я свърза с идеята за „първо“. „Рт“ означаваше „пръв“. После в „артист“ и „сътворен“ възникна асоциацията с „творец“ и „свързан с красотата“. „Ритуал“ предполагаше подреденост и повторяемост. А думата „right“ имаше две значения: „десен“ и „морално и естетически правилен“. Обединяването на всички тези значения даваше по-пълна представа за значението на морфемата „рт“. „Рт“ означаваше „първата сътворена красива повторяема подреденост на нравствената и естетическата правота“.

Интересно беше да се отбележи, че и днес аритметиката продължава да заема точно такова място сред науките.

По-късно Федър откри, че макар и евреите да са „отвъд реката“ и да не са част от праиндоевропейската група, те имат сходно понятие — аретон, със значение „Единственият“, което било толкова свещено, че не бивало да се произнася гласно.

Въпросът за дясната ръка също будеше интерес. Федър бе попаднал на антропологическа книга, озаглавена „Господството на дясната ръка“. Авторът Робер Херц доказваше, че заклеймяването на левичарството като „зловещо“, дума, която в някои езици е запазила връзката си с латинската дума „ляв“, е почти универсална антропологична особеност. Съвременната култура от двайсети век е едно от малкото изключения, но дори и днес, когато се полага клетва пред съда, когато военните отдават чест или президентът встъпва в длъжност и изразява съгласието си да се придържа към първата сътворена красива повторяема подреденост на нравствената и естетическата правота в своята страна, изискването е да се вдигне дясната ръка. Същото се иска от децата, които се заклеват пред знамето като символ на племенната красота и моралната правота. Праисторическото „рт“ е все още сред нас.

В праиндоевропейската находка имаше само едно нещо, което смущаваше Федър — отначало той се мъчеше да го прикрие, но то упорито изплуваше отново. Групираните значения се различаваха от неговото тълкуване на арете. Подтекстът им беше „значителност“, ала формална, обществена, процедурна и измислена — почти антоним на Качеството, за което Федър говореше. Въпреки че означаваше „качество“, морфемата „рт“ насочваше към статично, а не към Динамично качество. Искаше му се да е иначе, но едва ли щеше да стане. Ритуал. Най-малко от всичко желаеше арете да означава точно това. Лошо. Викторианският превод на арете като „добродетел“ сякаш беше по-сполучлив, тъй като „добродетел“ предполага ритуално съобразяване с нормите в обществото.

Изпаднал в мрачно настроение, замислен над различните тълкувания на морфемата „рт“, Федър се натъкна на още едно „откритие“. Този път вече бе сигурен, че е стигнал до самия край на веригата Качество—_арете_—рт. Но тогава от напластените спомени разумът му изрови още една дума, за която не беше мислил и чувал от много отдавна:

Рта2. Беше санскритска и Федър се сети какво означава — „рта“ е „космичният ред на нещата“. После си припомни прочетеното някъде твърдение, че санскритският език се смята за най-близък до праиндоевропейските корени може би поради езиковите модели, ревностно запазени от индуистките жреци.

„Рта“ изплува в паметта му заедно с картината на обляна от слънчева светлина класна стая с изцапани с тебешир светлокафяви стени. В предната й част господин Мукерджи, изпотеният, облечен с дхоти брамин, който тъпчеше главите на събралите се ученици със санскритски думи — „адвайта“, „майя“, „авидя“, „брахман“, „атман“, „прана“, „самкия“, „висиштадвайта“, „Ригведа“, „упанишад“, „дарсана“, „дхяна“, „ниайя“ и така нататък. Всеки ден им даваше нови думи с лека усмивчица, която подсказваше, че ги чакат още стотици.

Федър седеше на изтъркания дървен чин до стената в дъното на класната стая, потеше се и се дразнеше от бръмченето на мухите. Жегата, светлината и мухите свободно влизаха и излизаха от отворите в отсрещната стена, които бяха без стъкла, защото в Индия няма нужда от тях. Тетрадката беше влажна там, където опираше ръката му. Писалката се плъзгаше по влажното петно, затова трябваше да пише около него. Обърна страницата и видя, че влагата се е просмукала и на следващата страница.

Мъчеше се да запомня в горещината значенията на думи като „аджива“, „мокша“, „кама“, „ахимса“, „сушепти“, „бхакти“, „самсара“. Те минаваха като облаци през съзнанието му и се изпаряваха. През отворите в стената се виждаха истинските облаци — грамадни, мусонни, издигащи се нагоре на повече от хиляда стъпки — и кравите синдхи с бели гърбици, приведени за паша под тях.

Смяташе, че още преди години напълно е забравил всички тези думи, но сега пак изплува „рта“. „Рта“ от най-старата част на „Ригведа“, която пък на свой ред беше най-старият писмен паметник на индоарийския език. Богът слънце, Сурия, започваше пътешествието си с колесница по небето от „рта“. Варуна, богът, чието име носеше градът, където учеше Федър, беше главната опора на „рта“.

Варуна бе всезнаещ. Описваха го като неизменен свидетел на истината и лъжата у хората, като „вечния трети, когато двама заговорничат“. Беше богът на праведността, пазител на всичко ценно и добро. Според текстовете най-отличителната черта на Варуна е неотклонното му придържане към висшите принципи. По-късно го засенчва Индра, богът на гръмотевиците и унищожител на враговете на иидоарийците. Но всички богове се възприемаха като „пазители на рта“, потърсили правотата и осигурили нейното възтържествуване.

Един от старите учебници на Федър, написан от М. Хирияна, съдържаше сполучливо обобщение: „Рта етимологично означава «пътека» и първоначалният му смисъл е «космичен ред», поддържан от всички богове, но по-късно придобива значението «правота», така че боговете стават пазители на света не само от физическата бъркотия, но и от нравствения хаос. Едната идея се съдържа в другата: във Вселената има ред, защото тя е управлявана от праведни ръце…“

Физическият ред във Вселената е и нравствен ред. „Рта“ означава и двете. Точно съвпадаше с това, което твърдеше Метафизиката на Качеството. Идеята не беше нова. Беше най-древната идея, позната на човека.

Според Федър отъждествяването на „рта“ и арете беше изключително ценно, защото показваше мащабната историческа панорама на основния конфликт между статичното и Динамичното Качество. То обясняваше защо арете означава „ритуал“. „Рта“ също значи „ритуал“. Но за разлика от гърците индусите в хилядолетната си културна еволюция винаги са обръщали внимание на конфликта между ритуала и свободата. Решаването му от будистката философия и веданта е едно от великите постижения на човешкия ум.

Първоначалното значение на „рта“ по време на така наречения „брамински“ период от историята на Индия се изменя в посока към крайно ритуализирани статични модели, много по-строги и подробни от познатите в западната религия. Хирияна пише:

„Съществуването на няколко божества на природата първоначално цели да се спечели тяхната благосклонност към земния и отвъдния живот. Тогава молитвите естествено са придружавани от простички дарове, като например зърно и биволско масло. Но с времето формата на обожествяване се усложнява, възникват сложните жертвоприношения и отделната класа на професионалните жреци, за които се смята, че единствено са способни да ги извършват. В по-късните химни се съдържат алюзии за обреди с много голяма продължителност, при които човекът, поискал да направи жертвоприношение, кани няколко жреци. През този период се променя духът на жертвоприношенията. Идеята вече не е боговете да се умилостивят, за да проявят благосклонност или да предотвратят някаква опасност. Все повече се налага идеята те да бъдат принудени да сторят именно онова, което иска от тях човекът, направил жертвоприношението…

Замисълът на жертвоприношението се изменя съществено и това също води до промяна на взаимоотношенията между богове и хора. Вече се държи изключително много на най-строгото спазване на всички подробности, свързани с ритуалите, смята се, че положителният резултат ще последва автоматично в земния или отвъдния живот… Ето как точността в изпълнението на ритуалите се издига до равнището на природните закони и нравствената чистота.“

„Никак не е трудно да се открият подобни условия и в съвременния свят“ — помисли Федър.

Но индуският опит има значение, защото разпадането на Динамичното Качество в статично качество не слага край на процеса. След периода на „брамините“ идват периодът на Упанишадите и разцветът на индуската философия. В Индия Динамичното Качество се възражда в рамките на статичните мисловни модели.

„«Рта» — пише Хирияна — почти изцяло престава да се използува в санскрит, но… под името «дхарма» все същата идея заема изключително важно място в по-късното индуско светоусещане.“

По-разпространеното значение на „дхарма“ е „религиозно достойнство, за което се предполага, че действува невидимо и осигурява добруването на човека в бъдеще тук или другаде. Затова се смята, че определени жертвоприношения ще отведат човека на небето след края на земния му живот, а други ще му донесат богатство, деца и още желани неща в настоящия живот.“

Но авторът добавя, че „понякога думата се използува като изцяло нравствено понятие и означава правилно или праведно поведение, чийто резултат е нещо добро“.

„Дхарма“ също както „рта“ означава „това, което свързва нещата“. Тя е основата на реда. Равносилна е на праведността. Тя е етичната норма, устойчивото състояние, което носи на човека пълно удовлетворение.

„Дхарма“ е дълг. Но не външен, наложен произволно от останалите. Не изкуствен набор от възприети условности, които могат да се изменят или отменят чрез закони. Нито пък е вътрешен дълг, който всеки произволно избира по съвест. „Дхарма“ стои над въпросите кое е вътрешно и кое — външно. „Дхарма“ е самото Качество, принципът на „правотата“, който определя строежа и целта на еволюционното развитие на живота и на все по-дълбокото разбиране на създадената от живота вселена.

В индуистката традиция „дхарма“ е относителна и зависи от условията в обществото. Тя винаги има обществено измерение. „Дхарма“ е нишката, което обединява обществото. Това значение отговаря на древните корени на понятието. Но според съвременната будистка мисъл „дхарма“ се превръща в свят на явленията — предмет на възприятия, размишления или осъзнаване. Столът например не се състои от атоми вещество, а от „дхарми“.

Подобно твърдение е съвсем неразбираемо за традиционната субектно-обектна метафизика. Как така столът се състои от отделни малки нравствени структури? Но ако приложим Метафизиката на Качеството и видим, че столът е неорганичен статичен модел, че всички статични модели са съставени от ценности и че ценността е синоним на нравствеността, нещата започват да се изясняват.

На Федър му хрумна, че може би точно тук се крие обяснението защо работниците в Япония, Тайван и други страни в Далечния изток поддържат качеството на работата далеч над равнището на Запад. В миналото традиционното отрицателно отношение на мистиците към неорганичните статични модели, „природните закони“, е задържало развитието на създадените от науката технологии, но след като хората от Изтока се научават да преодоляват този предразсъдък, нещата се променят. Ако принадлежиш към културна традиция, според която електронната схема е главно нравствена структура, а не купчина вещество, е по-лесно да осъзнаеш нравствената си отговорност за качеството на работата.

Федър е убеден, че сплотеността на източните общества и способността на хората там да работят безропотно часове наред не са генетично, а културно обусловени. Те са плод на „дхармата“, осмислена още преди векове, и на начина, по който тя съчетава свободата и ритуала. На Запад прогресът като че ли представлява поредица от спазматични взривове на свобода и ритуали. Революцията на свободата срещу старите ритуали ражда нов ред, който скоро се превръща в остарял ритуал, срещу него се надига следващото поколение и така до безкрай. На Изток има множество конфликти, но исторически този конкретен конфликт не е преобладаващ. Федър си го обясняваше с това, че „дхармата“ обхваща без противоречия и статичното, и Динамичното Качество.

Така например от литературата за дзен-будизма и от неговото настойчиво търсене на „неписаната дхарма“ ще си помислим, че той е върл противник на ритуала, изразен в „писаната дхарма“. Това обаче не е вярно. Всекидневието на монаха, посветил се на дзен-будизма, представлява низ от ритуали, час след час, ден след ден, цял живот. Никой не му казва да разруши статичните модели, за да открие неписаната „дхарма“. От него се иска да ги усъвършенствува!

Това противоречие се обяснява с убеждението, че човек не се освобождава от едни статични модели, като се опълчва срещу тях с други. Този подход понякога се описва като „лошата карма, която преследва опашката си“. От статичните модели се освобождаваме, като ги приспиваме. Иначе казано, усъвършенствуваме ги до такава степен, че те се превръщат в несъзнателна част от природата ни. Толкова свикваме с тях, че забравяме за съществуването им и те изчезват. Именно сред най-еднообразната скука на статичните ритуални модели се ражда Динамичната свобода.

Федър не намираше нищо лошо в тази ритуална религия, стига ритуалите да се разглеждат само като статичен портрет на Динамичното Качество, като сигнал за Динамично Качество в обществото, където господствуват моделите. Но винаги съществува опасността ритуалите, статичните модели, да се отъждествят с онова, което олицетворяват, и по такъв начин да разрушат Динамичното Качество, което по принцип би трябвало да бранят.

Пътят изведнъж се изчисти от гъстата зеленина отстрани и пред Федър се ширна океанът.

Той спря за миг край плажа, загледан в безкрайния низ от вълни, които прииждаха бавно откъм хоризонта.

Тук южният вятър беше по-силен, стана му хладно. Духаше равномерно, като истински попътен вятър. Нищо не го спираше над необятната океанска повърхност. „Огромна празнота и нищо свято.“ Ако изобщо можеше да има видима, конкретна метафора за Динамичното Качество, тя беше пред Федър.

Тук плажът изглеждаше много по-чист, отколкото от другата страна, и Федър с удоволствие би се поразходил, но трябваше да се върне при яхтата.

… И при Лайла.

Откъде ли да започне с нея? Това беше въпросът. Тълкуването на Качеството в светлината на „рта“ би довело до извода, че и трябва повече ритуал — не ритуалът, който се бори срещу Динамичното Качество, а ритуалът, който го въплъщава. Какъв ритуал обаче? Лайла нямаше да се подчини на нито един. Тя се бореше точно срещу ритуалите.

Но може би това беше отговорът. Проблемът на Лайла не беше, че и липсва Динамична свобода. Едва ли имаше по-голяма свобода от нейната. Сега тя се нуждаеше от стабилни модели, в които да вмести свободата си. Трябваше по някакъв начин да се включи повторно в ритуалите на всекидневието.

Откъде ли да започне?…

… Може би от куклата. Тя трябваше да се откаже от нея. За такава религия нямаше да спечели никого. Колкото повече се вкопчваше в куклата, толкова по-голяма беше вероятността статичният модел да се втвърди. Отбранителните модели са дори по-лоши от моделите, от които бягаше! Сега Лайла трябваше да бяга от два вида модели — моделите на културата и своите собствени.

… Федър се замисли възможно ли е отбранителните модели да се приспят чрез куклата. Просто да приемат, че куклата е истинското й дете, и отношението към нея да притъпи копнежите. Лайла казва, че куклата, детето й, е мъртво. Мисли, че е на някакъв остров. Защо да не погребат куклата с всички подобаващи почести?

Би било ритуал, реши Федър. Точно от това изпитва нужда Лайла. Федър не бива да се бори срещу нейните ритуали. Трябва да ги обединява. Тя сякаш вече го възприема като някакъв свещеник. Защо да я разочарова? Може да се възползува от изградения у нея образ, за да погребе моделите на лудостта й заедно с куклата. Ще е доста театрално и престорено, но нали точно това са погребенията: театър. Разбира се, че не за трупа, те помагат да се сложи край на копнежите и старите модели на живите, които трябва да продължат по-нататък. За Лайла погребението щеше да е истинско. Куклата вероятно въплъщаваше всички положени някога за нея грижи.

„Рта“. Ето какво липсваше в живота й. Ритуал.

Да се явяваш на работа в понеделник сутрин е „рта“. Седмичната заплата в петък следобед е „рта“. Да влезеш в бакалията и да напазаруваш храна за децата е „рта“. Да плащаш с петъчните пари е още повече „рта“. Целият механизъм на обществото отначало докрай е „рта“. Точно от това се нуждаеше Лайла.

Федър само се досещаше докъде може да се проследи връзката между ритуала и Космоса — сигурно петдесет—сто хиляди години. Пещерните хора обикновено са обрисувани като космати глупави същества, които не ги бива за почти нищо, но антропологичните изследвания на съвременните първобитни племена показват, че най-вероятно хората от каменната ера непрекъснато са се подчинявали на ритуали. Има ритуал за измиване, за строеж на къща, за ловуване, за ядене и така нататък — ритуалите са толкова много, че размиват границата между „ритуал“ и „познание“. В безписмените култури ритуалът прилича на обществена библиотека, където се учат младите и се съхраняват общите ценности и информацията.

Ритуалите понякога са свързващото звено между социалното и интелектуалното равнище на еволюцията. Можем да си представим първобитните ритуални песни и танци, свързани с определени космологични предания и митове — първоизточник на най-древните религии. Сигурно оттам са произлезли първите интелектуални истини. Щом ритуалът винаги предшествува интелектуалните принципи, той невинаги е упадъчно покваряване на интелекта. Последователността им в историята показва, че принципите произлизат от ритуалите, а не обратното. С други думи, не изпълняваме религиозните ритуали, защото вярваме в Бога, а вярваме в Бога, защото изпълняваме религиозните ритуали. Ако е така, това е само по себе си важен принцип.

След като Федър повървя малко, въодушевлението му около погребението на куклата почна да се изпарява. Не му допадаше идеята да се захване с ритуал, в който всъщност не вярва. Изпитваше усещането, че истинският ритуал трябва да се поражда от вътрешната природа на човека. Той не може да се изсмуче от пръстите и да се пришие отвън.

Погребението щеше да е преструвка. Как можеш да върнеш някого към „действителността“, когато умишлено му предлагаш измислица? Нямаше да се получи. В психиатрията никога не се поддаваше на преструвки и бе убеден, че и сега нямаше да стане нищо. Приказки за Дядо Коледа. Рано или късно лъжата рухва… и какъв е следващият ход тогава?

Федър продължи да размишлява по въпроса, докато следваше извивките На пътя. Накрая видя знак, че се намира вече в Хорсшу Коув.

Забеляза, че яхтата му си е на мястото на завоя, но до нея бе спряла още една.

Обзе го съвсем не мистична тревога.

31.

Когато наближи, Федър видя, че е яхтата на Райгъл. Какво облекчение! Но нали Райгъл смяташе да поеме към Кънетикът? Какво правеше тук?

Тогава Федър се сети за думите на Лайла, че Райгъл ще дойде. Откъде пък знаеше това?

Федър отиде при лодката, сложи торбите с покупките вътре и почна да я отвързва от стоманения прът.

— Чакай! — долетя глас.

Обърна се и видя Райгъл изправен на палубата на яхтата си със свити на фуния длани.

— Идвам на брега — изкрещя Райгъл.

Федър престана да развързва въжето. Загледа се как Райгъл слиза в своята лодка. Не разбираше защо просто не го изчака да се качи в яхтата.

Проследи с поглед Райгъл, който гребеше в лодката краткото разстояние и бавно поглеждаше през рамо. Аристократичните му черти се открояваха все по-ясно. Усмихваше се. Когато стигна до плажа, Федър му помогна да издърпа лодката на пясъка.

— Реших да дойда на брега и да поговоря малко с тебе — каза Райгъл. Усмивката му беше официална, пресметната — типично адвокатска.

— Какво има? — попита Федър.

— Ами дошъл съм първо да прибера един малък дълг — обясни Райгъл. — Платих сметката ти на пристана.

— Боже! — възкликна Федър. — Съвсем забравих.

— Е, те не забравиха — каза Райгъл и извади от джоба си квитанция.

Докато Федър я разглеждаше и търсеше портфейла си, Райгъл подхвърли:

— Дадох им малко повече да ги накарам да млъкнат. Мислеха, че става дума за сделка с наркотици, и не искаха да се замесват. Веднага щом си тръгна, се успокоиха и забравиха за случката.

— Хубаво — каза Федър.

Райгъл пое парите от него и попита:

— Какво правиш?

— Тъкмо бях на пазар — каза Федър. — Продуктите трябва да ни стигнат поне до Атлантик Сити.

— О, чудесно — възкликна Ричард Райгъл.

Последва мълчание, лицето му се напрегна.

— Къде е Бил Капела? — заинтересува се Федър.

— Наложи му се да се върне.

— Много неприятно.

Райгъл сякаш го изчакваше да продължи, но Федър нямаше настроение за разговори. Нито един от двамата не продумваше и Райгъл видимо се изнерви.

— Защо не се поразходим малко? — предложи той. — Ето тук, по тази пътека.

— Ами разхождай се, ако искаш — обади се Федър. — Аз пък искам да се прибера на яхтата. Цял ден съм на крак.

— Ще ми се да обсъдим някои неща — настоя Райгъл.

— Какви например?

— Важни.

Райгъл винаги изглеждаше разтревожен от неща, за които всъщност не говореше, но сега явно беше много сериозно. Думите и жестовете му се разминаваха.

— Помниш ли какво говорихме за Лайла още в Кингстън?

— Да — отвърна Федър, — помня много добре.

Помъчи се да отговори безизразно, но все пак се получи саркастично.

— Оттогава думите ти не ми излизат от главата — каза Райгъл.

— Така ли?

— Все мисля за тях и бих искал да поговорим по-подробно, но тъй като не можем да го направим в присъствието на Лайла, си рекох, че ще е по-добре да се поразходим.

Федър сви рамене. Върза пак въжето на лодката към ръждясалия прът и двамата с Райгъл тръгнаха по страничната пътека.

В тази посока пътеката беше затрупана с трески, а по-нататък с дребни черни камъчета. От едната страна имаше знак, който Федър не бе забелязал преди: „М-во на вътрешните работи на САЩ“. Блатото със стария дневен фар изглеждаше същото, но бялата чапла бе изчезнала.

— Каза, че Лайла притежава качество, помниш ли? — подхвана Райгъл.

— Точно така.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш как стигна до този извод?

„О, за Бога!“ — помисли Федър.

— Не беше извод — каза той, — беше усещане.

— И как стигна до него?

— Не съм „стигал“.

Продължиха мълчаливо да се разхождат. Райгъл беше стиснал юмруци. Беше напрегнато съсредоточен, сякаш се виждаше как мислите кръжат в главата му.

После каза раздразнено:

— И какво толкова има да се усеща?

— Качеството — отвърна Федър.

— О, не ставай смешен — ядоса се Райгъл.

Продължиха да се разхождат. Райгъл проговори:

— Каза ли ти нещо онази нощ? Затова ли смяташ, че притежава Качество? Нали знаеш, че е психичноболна?

— Да.

— Исках само да се уверя. Винаги съм на тръни, когато е замесена тя. Каза ли ти, че ме преследва навсякъде чак до Ню Йорк, откакто напуснах Рочестър?

— Не, не ми е казвала.

— Във всяка проклета кръчма. Във всеки проклет ресторант, където и да отидех, там се появяваше и Лайла. Казах й, че не желая да имам нищо общо с нея. Историята с Джим беше приключила, аз също бях приключил, но сигурно вече си наясно колко слуша.

Федър кимна мълчаливо.

— Лайла дойде в бара в Кингстън, защото знаеше, че съм там. Разбираш ли, не беше случайно, че се завъртя около теб онази вечер. Видя, че си ми приятел. Помъчих се да те предупредя, но ти не слушаше.

Федър си спомни, че в кръчмата Лайла наистина зададе много въпроси за Райгъл. Така си беше.

После се сети за още нещо.

— Бях толкова пиян, че почти не помня какво се случи. Едно нещо обаче ми се върти в паметта. Точно когато пресичахме палубата на твоята яхта, за да стигнем на нашата, аз й казах да пази тишина, да не вдига шум, защото сигурно спиш точно отдолу. Лайла попита: „Къде?“, посочих й мястото, тя грабна куфара, вдигна го над главата си и го тръсна с всички сили на палубата.

— Спомням си! — извика Райгъл. — Беше като взрив!

— Защо го направи?

— Защото вече не исках да имам нищо общо с нея.

— Защо те преследваше?

— О, така е, откакто се помня.

— От втори клас според нея.

Райгъл изведнъж го изгледа почти уплашено. Беше нервен явно покрай нещо, свързано с това.

— Каза, че само тя се е държала добре с теб — продължи Федър.

— Не е вярно — възрази Райгъл.

Стигнаха безформена бетонна купчина, обрасла с храсталаци, приличаше на модернистична скулптура в плевелите. Сред пукнатините в бетонните плочи растеше златник и стърчаха ръждясали болтове. Приличаше на платформа за кранове.

— Преди не беше такава — каза Райгъл. — Просто не е за вярване, но в училище Лайла Блуит беше най-спокойното, най-добродушно дете, което можеш да си представиш. Затова бях толкова поразен, когато ти каза, че притежавала „качество“. Замислих се дали си доловил нещо.

— Какво я промени?

— Не зная. Вероятно това, което се случва на всички. Пораснала е и е открила, че светът е различен от детските ни представи.

— Имал ли си интимни връзки с нея? — попита Федър напосоки.

Райгъл го изгледа изненадано. После се изсмя с неприязън.

— Та кой не е имал? Ти не си никакво изключение!

— Забременя ли?

Райгъл поклати глава, сякаш искаше да отпъди мисълта.

— Не, не избързвай с такива заключения. Можеше да е от всеки.

Продължаваха да се разхождат и Федър се почувствува потиснат. Пътеката сякаш нямаше край, но не водеше наникъде.

— Хайде да завием — предложи той.

Чувствуваше се като детектив в края на разплитането на едно убийство, но детективът изпитва удовлетворение от решената загадка, а Федър не изпитваше нищо подобно.

Не желаеше да има повече нищо общо с този човек.

Завиха и тръгнаха обратно. Райгъл каза:

— Има още един въпрос.

— Какво?

— Лайла иска да се върне с мен.

— Сега?

— Да.

— Къде?

— В Рочестър. Познавам семейството и приятелите й, има кой да се погрижи за нея.

— Да се погрижи ли?

— Да я освидетелствува.

„О, Боже!“ — помисли Федър. Да я прибере в психиатрия.

Обзе го още по-угнетяващо чувство.

Мълчаливо продължи по пътеката. Мълчеше, не искаше да изтърси нещо неуместно. Най-накрая проговори:

— Това никак не ми допада. Лайла се чувствува добре на моята яхта.

— Но тя иска да се върне.

— Защото си я убедил.

— Нищо подобно!

— Когато говорихме последния път, тя каза, че иска да иде на юг, поели сме натам.

— Не иска това — възрази Райгъл.

— Знам какво иска — не отстъпи Федър.

Райгъл замълча.

Повървяха още малко и пред очите им пак се появиха яхтите.

— Не зная как точно да ти съобщя нещо. Но по-добре да го чуеш.

— Какво?

— Лайла каза да я отведа в Рочестър… — Райгъл направи пауза, преди да продължи, — защото си искал да я убиеш.

Федър го изгледа. Този път Райгъл го погледна открито, изнервеността беше изчезнала.

— Разбираш ли какъв е проблемът? — попита той. — Затова настоях да се поразходим. Когато дойдох, не очаквах да чуя подобно нещо. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Но при тези обстоятелства… доста те забърках… въпреки че се помъчих да те спра…

— Ще говоря с нея — отсече Федър.

— Тя вече прехвърли куфара и другите си вещи на моята яхта — каза Райгъл.

— Тогава ще поговоря с нея там!

Бе надвиснала голяма беда. Но ако Федър избухнеше, само щеше да усложни нещата. Качи се в лодката си и Райгъл го пусна да гребе отпред. Отвърза яхтата, качи се на палубата и пръв прекрачи спасителните въжета на яхтата на Райгъл.

Погледна надолу и видя нещастното подпухнало лице на Лайла. Тя се обърна към него усмихната. После усмивката й изчезна. Сигурно беше помислила, че се връща Райгъл.

Федър слезе долу и седна срещу нея. Стори му се не по-малко изнервена от Райгъл.

— Здравей — каза Федър.

— Здрасти — отвърна тя на поздрава.

— Чух, че си искала да се върнеш.

Лайла сведе поглед. Беше гузна. За пръв път изглеждаше гузна.

— Струва ми се, че правиш голяма грешка — каза той.

Лайла не вдигна очи.

— Защо се връщаш?

Лайла го погледна и проговори:

— Исках да дойда с теб. Не можеш да си представиш колко ми се искаше. Но сега промених решението си. Искам преди това да свърша много други неща.

— Там те чакат само неприятности — предупреди я Федър.

— Зная, но те имат нужда от мене.

— Кои?

— Майка ми и останалите.

Федър я изгледа. Идеше му да я попита: „Добре, ако толкова се нуждаят от тебе, защо, по дяволите, се беше запътила на юг?“, но си замълча. „Какво се е променило? — беше му на устата да изкрещи. — Райгъл ли те накара? Кой те накара? Знаеш ли какво ще ти се случи там? Да не искаш да се самоубиеш? Господи, Лайла, откакто те видях за пръв път, не си направила поне едно умно нещо, ясно ли ти е? Кога ще поумнееш?“

Но не каза нищо. Само седеше като дете на погребение и я гледаше.

Всъщност нямаше какво повече да каже. Тя искаше да се върне, нищо не можеше да се направи.

— Съвсем сигурна ли си? — попита Федър.

Лайла се втренчи в него. Той изчака да види поне сянка от съмнение, но тя мълчеше, гледаше го и накрая прошепна едва чуто:

— Добре съм…

Федър се замисли дали може да добави нещо, защото разбираше, че това е последната възможност.

Не се сети за нищо.

Накрая се изправи и каза:

— Добре.

Качи се на палубата, където стоеше Райгъл.

— Тя иска да тръгне… Кога отплавате? — каза Федър.

— Веднага. Иска да тръгнем още сега и при тези обстоятелства това ми се струва най-доброто решение.

Федър загледа как Райгъл пуска двигателя на яхтата. Чувствуваше се замаян. Прескочи на своята яхта, помогна на Райгъл да освободи въжетата и някак неестествено скован, изпрати с поглед яхтата на Райгъл, която зави и се насочи на север през залива.

32.

Трябваше му известно време да осмисли нещата.

Само преди час възнамеряваше да прекара остатъка от живота си в грижи за Лайла. Но от този миг нататък никога повече нямаше да я види. Прас-прас. И всичко отива по дяволите.

Усещаше мисълта си опустошена точно както плажа, осеян след урагана със стари гуми, захвърлени железа и шишета от белина.

Вероятно му трябваха малко време и тишина, за да се върне в първоначалното си състояние.

Последните събития сякаш го бяха отрязали от миналото му. Всичко бе изчезнало. Беше зад гърба му. Пред него се простираше океанът, делеше ги само пясъчната дига. Ето оттук започваше един съвършено нов живот. Скоро нямаше да има и следа, че Федър е бил тук.

От бриза яхтата леко се полюшваше. Сега изглеждаше празна. Тиха. Федър пак бе останал съвсем сам. Сякаш Лайла никога не беше стъпвала тук…

Сигурно трябваше да прелива от радост. Не знаеше защо се чувствува толкова потиснат. Нали точно това искаше? Би трябвало да празнува…

Но наистина беше тъжно, че краят й ще е такъв. Защо бе казала на Райгъл, че Федър иска да я убие? Ама че работа! Лайла знаеше, че той няма никакво намерение да го стори. Пък и докато разговаряха, тя не се държеше като човек, който мисли така.

… Разбира се, не беше чувал от нейната уста обвинението, че иска да я убие. Само Райгъл каза, че тя го е изрекла.

… Но за какво му е на Райгъл да го лъже! Сигурно го е казала.

… Най-тъжното беше, че откакто бяха заедно с Лайла, това беше първата й наистина безнравствена постъпка спрямо него. Е, да, обиждаше го и говореше грубо. Но думите й бяха по-скоро самозащита, отколкото открита злост. Опитваше се да му каже истината. А сега бе излъгала. Ето защо искаше толкова бързо да се махне от него.

За пръв път я виждаше да свежда поглед. Това беше най-тъжното. Най-привлекателното у нея беше откритият й поглед на човек, който е чист пред съвестта си и не се интересува от мнението на другите. Сега той беше изчезнал. Това беше знак, че Лайла се връща към статичните модели, от които бе тръгнала. Беше се продала. Системата я бе победила. Най-накрая бе успяла да я направи лъжкиня.

Трябваше да направи сякаш още само една крачка и щеше се измъкне завинаги от този ад, но вместо това Лайла се върна назад. Всичко бе свършило. Онова копеле щеше да я затвори до края на живота й.

Федър реши, че все пак трябва да върши нещо и да се подготви да отпътува на следващия ден. Щеше да подреди всичко до зазоряване. Може би щеше да успее да стигне чак до Барнегат Инлет, ако имаше път дотам. Трябваше пак да погледне картите.

Не му се искаше да тръгва. Не му се правеше нищо.

… Беше му ясно, че не бива да съди Лайла така строго. Беше й се случило нещо много страшно. Кой може да я обвинява, ако иска да се върне някъде, където смята, че ще се чувствува по-сигурна?

… Странно, обвинението й, че иска да я убие, бе проява на лудост, и същевременно не бе съвсем погрешно. Той наистина искаше да я убие — не биологичната Лайла, а статичните модели, които неизбежно щяха да я унищожат, ако тя не се откажеше от тях.

От статична гледна точка цялото бягство в Динамичното Качество напомня за смъртта. То е движение от нещото към нищото. А каква е разликата между „нищото“ и смъртта? Динамичните възгледи не правят необходимите статични разграничения и въпросът остава без отговор. Най-многото, което може да каже Буда, е: „Виж сам.“

Когато първите западни изследователи се запознават с будистките текстове, те също тълкуват нирваната като вид самоубийство. В едно прочуто стихотворение се казва:

Звучи като холивудски филм на ужасите, но е посветено на нирваната. Метафизиката на Качеството го превежда по следния начин:

Лайла все още се движеше към Динамичното Качество. Животът прави същото. Разчупването на житейските й модели изглеждаше част от движението.

При първото си пътуване до Индия Федър не проумяваше защо, ако е всеобща реалност, пътят на просветлението към чистото Динамично Качество се появява само в тази част на света? Тогава го възприе като доказателство, че това не е нищо повече от религиозен брътвеж на Изтока, нещо като вълшебното място, наречено „рай“, където хората на Запад вярват, че ще попаднат, ако са добри и са получили разрешение от свещениците. Сега обаче Федър разбираше, че просветлението е разпространено по всички краища на света, както жълтият цвят се намира навсякъде, но някои култури го приемат, а други го пренебрегват.

Лайла вероятно няма да разбере никога какво й се е случило. Няма да разберат Райгъл и всички останали. Сигурно цял живот Лайла ще възприеме случката като провал, докато всъщност тя би могла да бъде развитие.

Може би ако Райгъл не се беше появил, Лайла щеше да успее да унищожи всички лоши модели още тук, в Санди Хук. Ала вече беше много късно да узнаят.

…Странно, беше дошла в Кингстън с яхта, наречена „Карма“. Едва ли някой на нея е знаел какво точно означава думата. Все едно да я наречеш „Причинна връзка“. От стотиците санскритски думи, които Федър бе учил преди толкова години, „дхарма“ и „карма“ се бяха запечатали в паметта му най-ярко. Можеше да преведе останалите и да ги постави по местата им, докато тези две думи сякаш непрекъснато се нуждаеха от нов превод.

Метафизиката на Качеството превежда думата „карма“ като „еволюционен отпадък“. Затова тя звучеше толкова смешно като име на яхта. Лайла сякаш беше пристигнала в Кингстън с боклукчийска кола. „Карма“ е болката, страданието, на които се обричаш, ако се придържаш към статичните модели. Единственото спасение от страданието е да се откъснеш от тях, да ги „убиеш“.

Твърде често, за да се отървем от тях, избираме самоубийството, ала то унищожава само биологичните модели. Все едно да разбиеш компютъра, защото не ти харесва как е програмиран. Социалните и интелектуалните модели, причинили самоубийството, се подемат от останалите. От еволюционна гледна точка самоубийството е стъпка назад и затова е безнравствено. Друг безнравствен начин да бъдат убити статичните модели е те да бъдат прехвърлени на някой друг. Федър наричаше това „изхвърляне на кармата“. Измисляш си някаква дяволска група — евреи, чернокожи, бели, капиталисти, комунисти, — обявяваш, че тя е виновна за всички твои страдания, намразваш я и се стремиш да я унищожиш. Във всекидневието всеки си има неща или хора, които мрази и обвинява за страданието си. Омразата и обвиненията носят известно облекчение.

С цялата си проповед на закуската в Кингстън Райгъл изхвърляше кармата. Същото правеше Лайла с обвинението си. Ето защо беше толкова тъжно. Цял живот я бяха затрупвали с кармични отпадъци, тя не можеше да се справи с тях, вбесяваше се и сега беше изхвърлила една част, което вероятно щеше да я успокои поне за известно време, но не това беше нравственото решение.

Нормално е да вземеш кармичните отпадъци и да се почувствуваш по-добре, когато ги предадеш другиму. Така е устроен светът. Но няма по-нравствено поведение от това да успееш да ги поемеш и да не ги предадеш по-нататък. Тогава има напредък не само за отделния човек, а за всички. За целия свят. Ако разгледаме живота на някои от великите нравствени личности в историята — Христос, Линкълн, Ганди и други, — ще видим, че те всъщност са се посветили на това да очистят света, като поемат кармичните отпадъци. Не са ги прехвърляли другиму. Понякога са го правели техните последователи, но никога те самите.

От друга страна, Федър смяташе, че ако приемаш кармични отпадъци, ти се освобождаваш. Ако беше изхвърлил Лайла с нейната лудост, после щеше да изпитва угризения. Но сега Лайла и Райгъл го бяха отхвърлили и той нямаше да се чувствува виновен, че са заминали. Бяха разрушили чувството за дълг. Ако Лайла изпитваше към него благодарност и привързаност, Федър нямаше да може да се освободи. Но сега Райгъл имаше тази чест.

… Забеляза, че куфарът й е изчезнал от масата в кабината за управление. Сега там имаше хубаво празно място. Чудесно! Значи можеше пак да извади кутиите с листчетата и да разчисти място за работа. И това беше чудесно. Спомни си, на листчето ПРОГРАМА е написал, че трябва да изчака Лайла да слезе от яхтата. Вече можеше да го задраска.

Не беше сигурен дали наистина иска да се върне към листчетата. Те по своему също бяха кармични отпадъци. Строго погледнато, да създаваш каквато и да е метафизика е безнравствено, защото чрез нея низшата еволюционна форма, интелектът, се стреми да погълне висшата, мистичната. Както философознанието неправилно се стреми да управлява и да погълне философията, така и метафизиката неправилно се мъчи да погълне света интелектуално. Тя се опитва да обхване Динамичното в статичен модел. Но никога не успява. Никога не се получава. Тогава какъв е смисълът да се опитваш?

Все едно да се мъчиш да измислиш съвършена, непобедима стратегия в шаха. Колкото и да си умен, не можеш да изиграеш партия, която да е „правилна“ за всички хора, за всички времена, навсякъде. Отговорите на десет въпроса водят до стотици нови въпроси, а техните отговори пораждат хиляди други въпроси. Не само че нямаше да стигне до правилното — напротив, колкото повече се задълбочаваше, толкова по-голяма беше вероятността да сгреши.

… Потънал в мрачните си мисли, Федър забеляза още нещо в полумрака отзад.

Куклата.

Беше я оставила.

Това също беше тъжно. След всички грижи просто я беше захвърлила. Създаваше се впечатлението за безнравственост. Какво ще кажете за момиченце, което тръгва и изоставя куклата си? Каква ще стане, когато порасне?

Федър се изправи и погледна куклата.

Най-обикновена гумена кукла серийно производство. Не беше от скъпите — от спящите. Кестенявата коса беше нарисувана. На едно място главата беше протъркана очевидно от дългото стоене във водата. Но можеше там да е била залепена коса, която отдавна е паднала.

В куклата — гола и безполова, имаше нещо много тъжно. Нещо невинно. Нещо сбъркано. На Федър не му беше приятно да я гледа. Не искаше да се чувствува обвързан.

… Какво, по дяволите, да прави с нея?

… Не искаше да я остави при себе си.

Можеше просто да я изхвърли зад борда. Нямаше да се различава от останалия боклук по плажа. Никой нямаше да я забележи. И бездруго куклата се беше запътила натам, преди Лайла да я измъкне от водата.

До нея имаше риза, която не приличаше на неговите. Изглеждаше нова и чиста. Федър я взе. На нея беше забодена карфица, той я извади и я остави на масата. „Сигурно е нова — помисли Федър, — още е с карфиците.“

Премери я, но не можа да я закопчае, без да поеме дълбоко въздух. Беше му малка. Не беше негова. Най-вероятно я беше оставила Лайла. За какво пък й е била нова мъжка риза? Сети се, че куклата беше увита в нещо подобно. Ето обяснението. Но защо ще купува риза за куклата? Наистина Лайла живееше в някакъв измислен свят.

Е, ако я беше купила, за да увие куклата, ризата можеше и сега да се използува за същата цел. Така Федър сигурно щеше по-лесно да преодолее впечатлението за извършена несправедливост, което куклата създаваше.

Пъхна главата й през яката. Ризата й стигна чак до краката като нощница. Така изглеждаше по-добре. Закопча яката около шията. Нещо в куклата излъчваше най-различни видове Качество, за каквито производителят не бе и помислял. Лайла беше оставила върху нея отпечатъка на множество ценностни модели и той още личеше. Куклата приличаше на религиозен идол.

Федър я остави на крайчеца на масата, върна се, седна и се загледа в нея. Изглеждаше по-добре с ризата.

Идол, ето какво представляваше куклата. Истински религиозен идол от изоставена религия с един-единствен вярващ. Притежаваше всички внушителни черти на идолите. Точно това го плашеше.

Веднъж ритуализирани и обожествени, идолите променят ценностите си. Вече не можеш да ги захвърлиш току-така, както не можеш да оставиш стара църковна статуя на бунището.

Замисли се какво всъщност правят със старите, изоставени църковни статуи. Има ли някаква церемония за разосвещаване? Спомни си, че се канеше да погребе идола заради Лайла. Сега може би трябваше да стори същото заради самия себе си. Просто да го остави някъде, но не на боклука.

Странни чувства. Антрополозите биха направили много неща с идолите. Или сигурно вече са ги направили. Федър се сети за една книга, озаглавена „Маските на Бога“, винаги бе искал да я прочете. За културата може да се научи много от онова, което е казано за нейните идоли. Идолите опредметяват най-съкровените ценности на културата, нейната истинска същност.

Куклата представляваше най-съкровените ценности на Лайла, истинската Лайла и казваше за нея неща, които противоречаха на всичко останало. От нея личеше, че съществуват два противоречиви модела в конфликт с някаква огромна сила и тектоничните пластове са се разместили сякаш със земетресение, разрушително по скалата на Рихтер. Единият модел, отхвърленият от Райгъл, се местеше в една посока. Куклата представляваше модел, ориентиран в друга посока. Затова идолът даваше възможност на Лайла да опредмети другия модел и да освободи напрежението, причинило земетресението. А сега Лайла беше изоставила този модел — сигурен знак, че се връща към нещо по-лошо. Или не беше така?

Може би за да се предпази от връщане към нещо по-лошо, Федър трябваше да погребе куклата достойно заради самия себе си.

Нещо изтрака и той се сети за лодката. Още не беше извадил продуктите. Събитията се развиха толкова бързо, че съвсем беше забравил торбите.

Качи се на палубата, слезе в лодката и прибра покупките. След като Лайла си отиде, храната щеше да му стигне поне до Норфолк. Но дотогава сигурно щеше да се развали.

Върна се на палубата, пусна торбите една по една долу в кабината, сложи ги на масата и прибра съдържанието им в хладилника. После пак обърна поглед към куклата идол.

Взе я и я пъхна под мишница като свое дете. Изнесе я на палубата и внимателно я сложи да седне. Пак стъпи в лодката, пое куклата и я остави косо на кърмата пред себе си. Сетне загреба към брега. Добре, че беше ризата, Федър щеше да увие идола, ако се наложи. Щеше да му е много трудно да обяснява, ако случайно дойдеше някой.

Пътеката минаваше покрай ниски храсти с плътни листенца и дребнички сивосини плодове. Беше покрита с малки оранжево-кафяви камъни и пясък, отгоре имаше изсъхнала трева — кухи тръстикови тръбички, начупени на парчета, по-малки от една педя, съвсем тънички и разпилени. Федър се зачуди дали е от урагана. Пред него от едната страна до изсъхнал златник се виждаше знакът на Министерството на вътрешните работи.

По-нататък имаше старателно изрисуван знак да не се влиза в блатото, за да се опази дивата природа. Добре, че главното шосе към града не минаваше оттук. Така мястото оставаше уединено.

Над главата му се разнесе крясък на гъски. Федър вдигна очи и видя трийсет-четирийсет гъски в клинообразно ято, поели на северозапад, в погрешна посока… Луди гъски. Сигурно им беше повлияло необичайно топлото време.

С идола в ръце Федър изпитваше усещането, че двамата споделят преживяването, сякаш се е върнал в детството и има въображаем спътник. Децата говорят с куклите, възрастните говорят с идолите. Предполагаше, че куклата дава възможност на детето да се преструва на родител, а идолът дава възможност на родителя да се преструва на дете.

Поразмишлява върху това и постепепно се оформи въпросът.

— Какво би казал — попита той идола, — ако сега бяхме в Индия? Какво би казал за всичко това?

Напрегна слуха си, но не чу отговор. След малко обаче в мислите му изплува глас, който не приличаше на неговия.

— Това е щастлива развръзка.

Щастлива развръзка ли? Федър се замисли.

— Не бих го нарекъл „щастлива развръзка“ — възрази той, — бих го нарекъл „отворен край“.

— Не, това е щастлива развръзка за всички — настоя другият глас.

— Защо?

— Защото всеки получава онова, което иска — поясни гласът. — Лайла получава скъпоценния си Ричард Райгъл, Райгъл получава скъпоценното си усещане, че е праведен, ти получаваш скъпоценната си Динамична свобода, а аз пак отивам да плувам.

— О, значи знаеш какво ще се случи?

— Да, разбира се — каза идолът.

— Тогава как можеш да твърдиш, че развръзката е щастлива, след като знаеш какво ще се случи с Лайла?

— Няма проблем — прозвуча гласът на идола.

— Няма проблем ли? Той ще се опита да я затвори до края на живота й, и това ако не е проблем!

— Не и за теб.

— Тогава защо толкова ми тежи? — попита Федър.

— Ти само чакаш да получиш медала си — отвърна идолът. — Въобразяваш си, че ще се върнат и ще ти връчат почетна грамота.

— Но той ще я унищожи.

— Не — възрази идолът, — тя няма да му позволи да й направи нищичко.

— Не вярвам.

— Сега тя притежава Райгъл — продължи идолът. — Той си го получи. Оттук нататък е изцяло в ръцете й.

— Не, той е адвокат — каза Федър. — Няма да загуби ума си по нея.

— Не се налага. Вече го е загубил — обясни идолът. — Тя ще използува целия му морал срещу самия него.

— Как?

— Ще се превърне в каеща се грешница. Може дори да почне да ходи на църква. Непрекъснато ще му повтаря колко е нравствен и как я е спасил от ужасната ти хватка, и какво може да направи той? Как ще отрече? Няма начин да се пребори. Нравственото му „аз“ ще се надуе като балон и всеки път, когато почне да спада, той ще тича при нея за помощ.

„Ама че идол“ — помисли Федър. Саркастичен, циничен. Почти злобен. Такъв ли беше самият той в дъното на душата си? Може би. Театрален идол. Идолът на евтините сутрешни представления. Нищо чудно, че някой го е хвърлил в реката.

— Нали знаеш, че печелиш — попита идолът — … по погрешка?

— Как така?

— През цялото пътуване извърши една-единствена нравствена постъпка, която те спаси.

— И коя е тя?

— Каза на Райгъл, че Лайла притежава Качество.

— Тогава в Кингстън ли?

— Да, и го направи само защото той те свари неподготвен, не можа да се сетиш за обичайния си интелектуален отговор, но промени Райгъл. Нямаше да дойде, ако ти не беше постъпил така. Преди това не изпитваше никакво уважение към нея, но много уважаваше теб. После уважението му към теб изчезна, ала той започна да изпитва известно уважение към нея. Ето как ти й даде нещо и това те спаси. Ако не беше тази единствена твоя нравствена постъпка, утре щеше да плаваш надолу покрай брега и щеше до гроб да живееш с Лайла.

Федър не хареса тези думи. Подобни категорични присъди, произнесени от някаква страна на собствената му личност, звучаха объркващо и донякъде зловещо. Не желаеше да ги слуша.

— Добре, идоле — каза той, — може да си прав, може и да не си, но тук стигаме до края на пътя.

Пред тях имаше нещо като останки от стара крепост. Напомняха за древните руини в Индия, но онези бяха с векове по-стари. Тези тук приличаха на замък, ала той беше направен от бетонни плочи, тук-таме изпочупени, със стърчаща ръждясала арматура. Една част му заприлича на стена на малък амфитеатър. Очевидно беше парапетът на старо укрепление. Другаде се виждаха остатъци от въжена линия, с която сигурно са пренасяли снаряди. Огромните пръстени в стената явно са омекотявали отката на тежки оръдия. Точно пред парапета растеше красиво дърво без листа — като огромен чадър. Беше високо едва около три метра, но беше много по-широко.

Федър се отправи на северозапад. Видя още по-отчетливо разбитата бетонна конструкция, парчетата се бяха наклонили на една страна, някои бяха паднали във водата.

В бетона имаше големи квадратни дупки, през които можеше да падне човек. Напуканите плочи под краката му сякаш щяха да се счупят всеки миг. Явно разрухата и ерозията се дължаха на слягането на пластовете и вероятно на действието на морето. Но Федър смяташе, че истинският разрушител не е морето, а големият опустошител на повечето военни съоръжения — липсата на средства.

Гледката беше в известен смисъл чудесна — старата крепост, изградена да утвърди господството на човека над земята, бавно потъваше в Атлантическия океан. Мястото изглеждаше много подходящо за полагане на идола.

Федър намери врата, която водеше надолу към тъмно помещение. Плясъкът на водата се чуваше силно. Федър отвори тежка порта с железни греди. Вътре беше тъмно като в пещера. Единственото осветление идеше отдолу.

Той зави надясно покрай изпъстрена с маркировки стена и слезе по пет стръмни стъпала. Тръгна внимателно надолу, като опипваше всяко стъпало с крак. Зави наляво, продължи направо, после пак надясно и се озова в тъмен тунел. Единствената светлинка идваше отдолу през счупена бетонна плоча. Оттам нахлуваха и водите на Атлантика.

Беше достатъчно светло, за да различи върху стената скалата за отчитане височината на прилива. Подпря до нея идола, така че да гледа към морето, и внимателно оправи ризата. След няколко часа приливът щеше да дойде и да го отнесе.

„Добре, приятелче, животът ти беше доста наситен“ — каза му мислено Федър.

Отстъпи назад, леко се поклони със събрани отпред длани, както някога се беше научил в Индия, а после с чувство, че всичко вече е наред, се обърна и тръгна.

Назад към дневната светлина и добрата стара нормалност. Цвъртяха щурци. В небето се надигна рев, Федър погледна нагоре и видя един самолет „Конкорд“, който бавно завиваше на юг, а после набра скорост и се извиси.

Добрата стара техника. Нормалността на двайсети век не беше чак толкова интересна, както някогашното му заболяване, но Федър беше напреднал много, най-малкото на социално равнище. Другите култури могат да разговарят с идоли, животински духове, скални пукнатини и призраци от миналото, ала той не желаеше да го прави. Имаше толкова много друга работа.

Почувствува се освежен, докато се връщаше към яхтата. Какъв невероятен ден! Колцина са щастливците, които могат да излязат на чисто като него? Хората са потънали в безкрайните си проблеми.

Застана на една пясъчна дюна близо до няколко хвойнови храста и от гърдите му се изтръгна: „Ааах!“ Разпери ръце. Свободен! Няма идоли, няма я Лайла, няма го Райгъл, няма го Ню Йорк, дори Америка я няма. Напълно свободен!

Вдигна очи към небето и се завъртя. Ах, какво прекрасно чувство! Толкова години не се беше въртял така. От четиригодишна възраст. Пак се завъртя. Около него закръжиха небето, океанът, завоят на реката, заливът. Чувствуваше се като Въртящия се дервиш.

Запъти се към яхтата. Беше му леко на душата, не мислеше за нищо. После си спомни как веднъж вървя по такъв черен път близо до Лейм Диър, щата Монтана, в Северния резерват на шайените. Беше с Дюзънбъри и Джон Дървения крак, вожда на племето, а също с една жена на име Лавърн Мадигън от Асоциацията на американските индианци.

Беше толкова отдавна. Бяха се случили много неща. Някой ден трябваше да иде при индианците. Оттам беше тръгнал и там трябваше да се върне.

Помнеше, че тогава беше пролет — прекрасен сезон в Монтана. Вятърът над боровете носеше свежия лъх на топящи се снегове и на размразяваща се пръст. Четиримата вървяха един до друг по пътя. Изведнъж пред тях се изпречи едно от онези проскубани невзрачни кучета, които смятат индианските резервати за свой дом, и тръгна дружелюбно пред тях.

Известно време го следваха мълчаливо.

После Лавърн попита Джон:

— Какво е това куче?

Вождът се замисли и отвърна:

— Това е добро куче.

Лавърн го изгледа с любопитство, после пак се обърна към пътя. Ъгълчетата на очите й се присвиха и Федър забеляза, че тя се усмихва и дори се смее на себе си.

По-късно, когато Джон вече го нямаше, Лавърн попита Дюзънбъри:

— Какво искаше да каже с думите „Това е добро куче“? Така ли се изразяват индианците?

Дюзънбъри се замисли, после отговори, че сигурно да. Федър също не знаеше отговора, но кой знае защо, беше развеселен и учуден като Лавърн.

След няколко месеца тя загина в самолетна катастрофа, след още няколко години почина и Дюзънбъри, а престоят в болницата и възстановяването на Федър изличиха спомена. Сега обаче той пак изплува сякаш от нищото.

От известно време си мислеше: ако трябва да търси доказателства, че „веществото“ е културно наследство от древните гърци, а не всеобща реалност, ще ги намери в културите, които не са произлезли от древногръцката. Ако в някоя от тях липсва „реалността“ на веществото, щеше да докаже правотата си.

Сега пак изплува образът на проскубаното индианско куче и Федър осъзна смисъла му.

Лавърн зададе въпроса от Аристотелови позиции. Искаше да узнае в коя генетична, веществена клетка на кучешката класификация може да бъде поставен обектът пред тях. Но Джон Дървения крак не разбра въпроса. Затова ситуацията бе толкова смешна. Той съвсем сериозно каза: „Това е добро куче.“ Вероятно бе решил, че Лавърн се страхува да не би кучето да я ухапе. Цялата представа за кучето като съставка от йерархична структура на интелектуални категории, наричани с общото понятие „обекти“, беше извън традиционната гледна точка на неговата култура.

Най-важното според Федър беше, че Джон е определил кучето според своето Качество, а не според веществото. Това показваше, че за него Качеството има по-голямо значение.

Федър се сети, че когато след смъртта на Дюзънбъри отиде в резервата на индианците и им каза, че е негов приятел, те отговориха: „О, да, Дюзънбъри. Той беше добър Човек.“ Винаги поставяха ударението на доброто, както Джон с кучето. Белият би казал, че Дюзънбъри е бил добър човек, или не би подчертал нито една от двете думи. Индианците не разглеждаха човека като обект, към който прилагателното „добър“ може или не може да се приложи. Те го използуваха, за да подчертаят, че доброто е център на преживяванията ни и че Дюзънбъри по природа е бил въплъщение на този център на живота.

Когато Федър сложеше в ред метафизиката, хората вероятно щяха да разберат, че ориентираната към ценностите действителност, която тя описва, не е някакво невероятно отклонение в друга посока, а хвърля мост към част от самите тях, която е потисната от културните норми и търси отдушник. Или поне така се надяваше.

Животът на Уилям Джеймс Сайдис показваше, че не можеш просто да кажеш на хората истината за индианците и да очакваш, че някой ще се вслуша. Хората вече знаят за индианците. Те са им познати. Културната имунна система не им позволява да чуят нищо друго. Федър се надяваше, че метафизиката на Качеството ще преодолее имунната система и ще покаже, че мистицизмът на американските индианци не е чужд на американската култура. Той е дълбоко вкоренен в нея.

Не е необходимо американците да ходят на Изток, за да се запознаят със същността на мистицизма. Той е тук, в Америка. Изтокът го украсява с ритуали, благовония, пагоди, песнопения и, разбира се, с огромни организирани предприятия с годишни печалби от милиони долари. Американските индианци не постъпват така. Те не признават организацията. Не вземат такса за нищо, не вдигат шум около себе си и затова хората ги подценяват.

Федър помнеше, че след събирането с пейоте каза на Дюзънбъри:

— Индуското просветление е само долнопробно подражание на това! Сигурно е изглеждало точно така, преди да почнат да го разтръбяват.

Помнеше също, че според Франц Боас в първобитните култури хората говорят само за действително преживяното. Те не обсъждат що е добродетел, зло, красота. Изискванията на всекидневието, също както при необразованите класи, не се простират извън конкретната добродетел, проявена от конкретни хора, извън добрите или лошите постъпки на хората от племето или извън красотата на конкретни мъже, жени или предмети. Не говорят за абстрактни идеи. Но Боас изтъква: „Индианците дакота смятат думата «добро» за съществително, а не за прилагателно.“

Според Федър това съждение бе вярно и много обективно. Но можеше да го сравни с отношението на изследовател, който забелязва в някоя скала огромна жила от яркожълт метал, внимателно отразява факта в дневника си и повече не се задълбочава, защото се интересува само от фактите и не желае да се обвързва с оценки и тълкувания.

„Добро“ е съществително. Доброто е „то“. Точно това търсеше Федър. Това беше последният пас над оградата, с който завършва играта. Същността на Метафизиката на Качеството е именно в доброто като съществително, а не като прилагателно. Разбира се, Качеството в пречистен вид не е нито съществително, нито прилагателно. То не е нещо определено, но ако все пак Метафизиката на Качеството трябва да се сведе до едно-единствено изречение, Федър го беше открил.