Лайла (Изследване на нравствеността)

16.

Виж я ти, тази Лайла, помисли Дебелака, влиза като царица, „желаела да узнае къде би могла да намери господин Джеймисън“. Дебелака е страхотен имитатор, може да подражава на всекиго.

Обясни, че не й казал нищо, само слушал. Тя заявила, че „отива във Флорида, където ще прекара зимата“. Била на „яхта с един господин и пожелала да се отбие и да поднови някои стари познанства“.

При тези думи на Дебелака Джейми избухна в смях.

— Ако е с някакъв господин, защо иска да се види с мен? — попита Джейми.

— Сигурно й липсваш.

— Иска нещо.

— Има как да разбереш — отбеляза Дебелака.

И така на следващия ден двамата отидоха на мястото, което Лайла бе посочила. Нямаше я и те седнаха да я почакат. После тя се появи на вратата. Тъжно. Наистина изглеждаше остаряла. А някога беше истинска красавица, да й се ненагледаш. Освен това и напълняла. Явно, прекалява с бирата. Открай време имаше слабост към бирата. Трябваше да се погрижи за себе си. Лайла ги видя и приближи до масата им. Джейми се изправи, разтвори ръце за прегръдка и възкликна:

— И си била целия този път само за да ме видиш? Е, това вече е прекалено. Наистина!

После забеляза, че застаналият отзад мъж е с нея. Улови погледа му и напрегна мускули… Прегърна Лайла, но не изпусна от очи мъжа. Косата му беше съвсем побеляла… като сняг, а очите му бяха студени, леденостудени… Сякаш гледаше хладилник… морга… Побиха го тръпки… Мъжът го гледаше през цялото време, докато той прегръщаше Лайла…

Защо, по дяволите, го беше домъкнала? Дебелака не му беше споменал за него. Сто пъти й беше повтарял да не влачи клиентите си насам. Така се бяха разбрали. Какво ли се беше случило?

Мъжът протегна ръка.

Джейми се здрависа с него.

После онзи подаде ръка и на Дебелака.

Той също се здрависа.

— Това е Капитанът — казва Лайла.

— Радвам се да се запознаем, Капитане — обръща се към него Джейми.

Капитанът като че иска да седне.

Сяда.

Капитанът се усмихва лъчезарно, сякаш е най-добродушният човек на този свят. Номерът не минава. Иска да черпи всички. Всички пият. Всички се усмихват. Всички седят и дърдорят глупости до побъркване, ако това искат. Но те не искат само това.

Джейми нямаше какво да каже. Всички го гледаха, сякаш очакваха от него да говори, а той мълчеше.

Тогава Дебелака почна да задава въпроси. Заразпитва Капитана откъде е, накъде е тръгнал и разни такива. Попита за яхтата — каква е, колко е голяма, каква скорост развива. Джейми за пръв път чуваше Дебелака да задава толкова въпроси.

Капитанът седеше със студения си поглед и отговаряше точно на всеки въпрос. Направо като детектив. „Внимавай, Дебелак, не му казвай нищо“ — молеше се наум Джейми.

Лайла непрекъснато го поглеждаше, като че искаше Джейми да каже нещо. После се обади:

— С какво се занимаваш сега, Джеймисън?

Джеймисън ли!?? Никога досега не го беше наричала така. Що за превземки? Замисли се, после отвърна:

— Не зная, госпойце Лайла. — Каза го леко подигравателно. — Нищо особено — говореше, сякаш току-що е пристигнал от Алабама.

— Как така?

— Ами така. От година на година ме домързява все повече. Не ми се прави нищо, дето може и да не го правя. Писна ми да се мотая с това, дето не ми е работа.

При последните си думи обърна поглед към Капитана. Той само се усмихна. Джейми се почувствува по-добре. Ако е детектив, значи е разбрал какво иска да каже.

— Имаме едно предложение за теб — каза Лайла, — което се надяваме да те заинтересува.

— А, така ли? — възкликна Джейми. — Ами да го чуем.

Лайла го изгледа присмехулно, сякаш разбираше накъде вървят нещата, и продължи:

— Обясниха на Капитана, че за океанското пътешествие му трябва още един член на екипажа, и ние се надявахме, че може би ще приемеш предложението ни. Казах му, че си прекрасен човек.

Джейми улови нейното намигане. Поусмихна се. После не се сдържа, избухна в смях.

— Защо се смееш? — попита Лайла.

— Изобщо не си се променила. Шантавата Лайла! Все измисляш нещо шантаво. И затова дойде чак тук — да говориш с мен? Само за това ли?

— Да — тросна се тя и го погледна, нацупена заради отношението му към добрите й чувства. — Какво лошо има?

— Ох, Лайла — отговори той. — Доста път си била.

Загледа се в тях. Чудеше се откъде са се взели, че да му говорят така.

— Искаш да кажеш, че двамцата с тоя Капитан смятате да си седите на лъскавата яхта, да си пиете питието и да зяпате залеза, а аз да ви се кланям: „Да, сър, да, сър.“

— Нищо подобно — възрази Лайла.

— За какъв, по дяволите, ме вземаш? — ядоса се Джейми, че е дошъл чак дотук да им слуша приказките. И отгоре на всичко си въобразяваха, че са любезни с него. Обърна се към Капитана: — И за това ли дойдохте? Да си намерите евтин негър, който да ви слугува на яхтата?

Капитанът се направи, че не го чува. Сякаш думите отскочиха от него като от каменна стена.

— Идеята не беше моя — каза той.

— Тогава защо сте тук?

— Не зная — отговори Капитанът, — И аз се мъча да разбера. Капитанът се изправи.

— Имам работа. — Взе якето си и добави: — Ще уредя сметката на излизане. — На Лайла каза раздразнено: — Ще се видим по-късно.

Излезе. Лайла изглеждаше уплашена.

— Какво, по дяволите, искаш, Лайла? — попита Джейми.

— Каза, че нямаш работа — обясни тя. — Защо така го нагрубяваш? Нищо не ти е направил.

— Знаеш какво е намислил — каза Джейми.

— Изобщо не го познаваш — възрази Лайла. — Той е много добър човек и истински джентълмен.

— Е, ако си хванала такъв добър джентълмен, защо го домъкна тук? Ако си хванала свестен човек, дръж се за него, Лайла, защото нямаш друг шанс.

— Само се опитвах да ти направя услуга — каза Лайла.

— Що за услуга е това?

— Ами помисли. Какво според теб ще се случи, ако отплаваме до Флорида с него? Да не мислиш, че ще живее вечно?

Джейми погледна Дебелака, за да види дали е чул. Дебелака му отвърна със същия питащ поглед.

— Искаш да кажеш, че ще ти трябвам, ако той случайно се прекатури зад борда или нещо подобно? — заинтересува се Джейми.

— Да.

Джейми пак погледна Дебелака и после сведе очи. Поклати глава и се засмя. Продължи да размишлява.

После се обърна към нея:

— Понякога ми се струва, че съм лош, Лайла, и тогава идва някой като теб и ми показва как.

Заговориха за отминалото време. Мили заминала. Никой не знаел къде. Майнди се омъжила. Всичко било отвратително. „Нямаш представа колко гадно стана всичко“ — каза й той.

Лайла не слушаше. Искаше й се само да говорят за Флорида.

След като тя си тръгна, Дебелака попита:

— Откога я познаваш?

— Отдавна — рече Джейми. — Преди беше много свястна. Но никога не оставаше длъжна. А виж я сега докъде е стигнала — хванала се е с този дърт пръдльо. Дотук се е докарала. До него. Ядоса ме, без да съм й направил нищо. Сега да стои по-надалече. Толкова ми е писнало от тях! — продължи той. — Преди си мислех, че са върхът. Нали разбираш — ония паралиите с големите коли, с широките усмивки и страхотните дрехи. Сещаш ли се? Подплънки за раменете. Нищо друго. Любопитно ми беше какво става с тях и защо на всяка цена трябва да имат всичко — пари, яхти, кожи, подплънки, всичко.

— Защо?

— Защо? Защото ако изгубят големите пари, не им остава нищо. Под големите пари няма нищо. Никой! Кръгли нули! Вярвай ми! Ей това не им дава мира ден и нощ. Мъчат се да го прикрият. Ама ние го знаем. Въобразяват си, че са ни метнали. Да имат да вземат. Знаят, че имаме нещо, което те нямат. Идват и искат да ни го отнемат. Но не знаят какво точно е то и от това полудяват. Какво е това, дето не могат да ни го отнемат?

Дебелака се замисли докъде може да стигне яхтата.

— Чу ли какво каза тя? — чудеше се Дебелака. — Яхтата можела да стигне чак до Южна Америка.

После добави, че познавал един човек в Лонг Айланд, който купувал яхти без излишни въпроси.

— Колко ли струва яхтата му? — попита Дебелака. — Сигурно е приятно да си имаш такава голяма яхта. Можеш да стигнеш чак до Флорида. А във Флорида колкото щеш дрога. Всякакви видове. Познаваш ли го Белфорд? Ходи чак до Андрюс Айланд да го пренася. Доста парички могат да се изкарат. Ако отидеш с яхтата, ще скриеш дрогата и щом се върнеш, ще си я прибереш. Никой няма да усети. — Дебелака се усмихна и добави: — Пък ако я намерят, онова приятелче на Лайла ще го опандизят.

Джейми не каза нищо. Но се замисли.

17.

Хотелът беше доста далече, но Федър предпочиташе да походи пеша. След спречкването с Лайла имаше нужда да се поразтъпче. В този град винаги го обземаше такова желание. При всички предишни идвания ходеше само пеша. Утре вече нямаше да е тук.

Небостъргачите се издигаха около него, улицата гъмжеше от хора и коли. Пресметна, че трябва да извърви двайсетина-трийсет пресечки, но те бяха къси. Усети, че несъзнателно е ускорил ход.

Отвсякъде го гледаха нюйоркските очи. Бързи, предпазливи, безстрастни. Внимавай, казваха те. Тук всичко се случва мълниеносно… Да не пропуснеш клаксоните!

Градът! Изобщо не можеше да свикне с него. Винаги му идеше да се натъпче с успокоителни, преди да дойде. Все някой ден щеше да пристигне без маниите и захласа, но този ден още не бе дошъл. Винаги го обземаше диво, необуздано въодушевление. Навалица, високи скорости, вътрешно отчуждение.

Беше от тези шантави небостъргачи. Триизмерните. Не само отпред, отзад, отляво и отдясно, но и отгоре и отдолу. Хиляди хора на стотици метри във въздуха говорят по телефона, зяпат в компютрите и бъбрят помежду си, сякаш е съвсем нормално. Но ако това е нормално, значи всичко може да се приеме за нормално.

Светофарът светна жълто. Федър забърза да пресече… Шофьорите могат да ти връхлетят и да те убият. Затова не бива да вземаш успокоителни. От тях се отпускаш и наистина може да те смаже кола. Адреналинът те защитава.

На тротоара Федър преметна пълната с писма платнена чанта на рамо, за да му е по-удобно, и продължи. Най-малко десетина кила — цялата поща от Кливланд насам. Можеше да ги чете цял ден в хотелската стая. Така се беше натъпкал на обяда с редактора, че можеше да пропусне вечерята и да чете, докато не се появи прочутият му посетител.

Интервютата за списанията май се бяха получили доста добре — предсказуеми въпроси за сегашните му занимания (писането на следващата книга), за темата й (индианците) и за промените след излизането на първата му книга. Знаеше какво да отговори, защото самият той навремето бе репортер, но чудно защо премълча за яхтата. Не желаеше да споделя нищо за нея. Неведнъж бе чувал, че знаменитостите водят двойствен живот. Е, сега му се случваше същото.

… Евтинии по витрините… радиоапарати. Джобни калкулатори…

… Към него се приближава жена, която още не е щракнала бързия си нюйоркски поглед, но няма да пропусне… Ето идва… Щрак!… После поглежда встрани… Отминава… Като прещракването на любителски фотоапарат…

Сега се виждаше вманиаченият Ню Йорк. По-късно щеше да изплува депресираният Ню Йорк. В момента всичко беше вълнуващо, защото беше различно. Отмине ли въодушевлението, наляга те депресията. Винаги става така.

Културен шок. Хората, които постоянно живеят тук, не го усещат. Те просто не могат да живеят в състояние на непрекъснато смайване. Предпочитат да се заловят за малко късче и да се помъчат да го овладеят, за да се справят с положението. Но така пропускат нещо.

…Някой на горните етажи се упражнява на пиано… Еее-о-еее-о… полицейска кола… Бели цветя, хризантеми, седемдесет долара… Момче на скейтборд, прилича на кореец, запътило се е към магазина за деликатеси на Лео Вито. Хората, които като него само минават оттук, са смаяни, вманиачени, потиснати — може би те единствени наистина разбират града, защото притежават шошина на дзен, „ума на начинаещия“…

… Ето накъде се е запътил.

… Хванати за ръка влюбени. Не са в първа младост.

… Някакъв надпис на полуотворен прозорец на втория етаж… Прекалено високо е, за да го прочете. Никога няма да научи какво пише.

Всички тези различни модели на човешки живот, който минават един през друг, без изобщо да се докоснат.

… Миризми… ухания на най-различни ястия… Пури.

… Над прозореца с надписа реклама на кожите на „Маркс Фърс“. Нещо вбесяващо… Манекенката… Висока мода, висока класа. „Аз съм толкова изкусителна, толкова недостижима. Но ако имаш пари да платиш (евтино копеле такова), аз съм за продан.“ Цената… Всичко ли е за продан, ако имаш пари?… Наистина ли тукашните жени действуват така?… Някои сигурно да… По този начин се продават кожи. Също бижута и козметика… Аа, това е само рекламно клише. За продан са онези хора.

… Още щракащи като фотоапарат погледи, някои от тях цинични. Какво правеше тук, щом не търсеше нищо?… Отношение като към виновен до доказване на противното. Не желаеше да доказва нищо и никому. Достатъчно го беше правил.

Точно така. Не желаеше да доказва нищо. Нито на Райгъл, нито на Лайла, нито на нейните „приятели“… Господи, какъв удар. Ако това бяха приятелите й, със сигурност не искаше да среща враговете й.

Замисли се какво ли не долавя тя, когато той се ядоса. Ето и сега в кафенето поне петнайсет минути му разправя колко са страхотни и изобщо не усети какво става. Изобщо не разбираше смисъла на нещата. И тя, както всички останали, търси Качество, но го определя изцяло биологично. Не е способна да види интелектуалното качество. То е извън възможностите й. Не вижда дори социалното качество.

Историята с нея по реката приличаше на случка между Мей Уест и Шерлок Холмс. Пълен провал. Шерлок снижава изискваннята си, като се занимава с Мей, но тя също снижава своите изисквания, като се занимава с Шерлок. Вярно, Шерлок е умен, но не това интересува Мей. Или онези биологични „приятели“ на Лайла — ето какво търси тя.

… Могат да си я получат. Довечера тя ще се махне от яхтата. Ако последната среща в хотела протече също толкова гладко, както и останалите, утре той ще напусне града и ще се запъти на юг.

… Още очи… Не те гледат, а се оглеждат дали си наоколо. Очи на оцеляващи.

Наложи се да слезе от тротоара, за да заобиколи стоманената решетка пред огромна дупка, където преди е имало нещо. Бетоновози изливаха съдържанието си на дъното на дупката. Съседната сграда изглеждаше олющена и повредена. Вероятно бе неин ред да бъде разрушена. Винаги нещо се строи. И нещо винаги се руши. Промени, промени, безкрайни промени. Не помнеше да е идвал в града и да не е видял нов строеж или нещо разрушено.

Изведнъж се върна към лъскавите магазини за платове и дрехи. Да оприличиш града на нещо е все едно да кажеш на какво прилича Европа. Всичко зависи от мястото, времето, душевното ти състояние.

Закопча якето догоре, пъхна свободната ръка в джоба и закрачи по-енергично. Трябваше да сложи пуловер под якето. Пак застудяваше.

Кога ли за пръв път се озова тук сам? Май когато беше в армията? Не, не е възможно. Някъде около Втората световна война. Не помнеше точно. Помнеше само пътя — от Боулинг Грийн чак до Бродуей и оттам някъде до Кълъмбъс Съркъл.

Денят беше студен като днешния — ставаше му студено, когато забавяше крачката. Затова вместо да се умори и все повече да намалява скоростта, непрекъснато ускоряваше ход, докато накрая почти тичаше през тълпите, по улиците, през кръстовищата, потта попиваше в дрехите и се стичаше по лицето му. На следващия ден в хотелската стая краката толкова го боляха, че не можеше да помръдне.

Сигурно е било на път за Индия. Мъчеше се да се откъсне от цялата система. Бягаше, за да е свободен. Вече не можеше да тича така. Никога нямаше да успее. Сега трябваше да намали скоростта и да впрегне ума си.

От какво бягаше? Тогава не знаеше. Струваше му се, че цял живот е бягал.

Това изпълваше сънищата му, нощ след нощ. Като малък сънуваше гигантски октопод, който бе видял в един анимационен филм. Октоподът излизаше на брега, увиваше пипалата си около него и го задушаваше до смърт. Федър се будеше в мрака и мислеше, че е умрял. По-късно сънуваше грамаден, неясен великан без лице, който идваше да го убие. Събуждаше се уплашен и бавно съобразяваше, че великанът не е истински. Предполагаше, че всички сънуват подобни сънища, но се съмняваше дали на останалите хора им се случва толкова често.

Постепенно почна да разглежда сънищата като Динамично възприемане на действителността. Традиционните модели на статичния обществен и интелектуален ред ги потискаха и изцеждаха от съзнанието, но те разкриваха една първична истина — ценностна истина. Статичните модели на сънищата бяха погрешни, затова пък ценностите в основата на моделите бяха истинни. В статичната действителност няма октопод, който ни задушава до смърт, няма великан, който да ни погълне, да ни смели и да ни превърне в част от собственото си тяло, за да расте и да укрепва, докато ние се разтваряме и изчезваме в небитието.

Как е обаче в Динамичната действителност?

… Капаците на уличните шахти винаги вълнуваха въображението му. По много кръстовища имаше почти по цяла дузина — някои нови и груби, други загладени и излъскани от минаващите гуми. Колко гуми трябваше да минат над стоманения капак, за да го изгладят и лъснат?

Беше виждал чертежи, където личеше как под капаците се простират изумително сложни подземни системи, чрез които островът съществува — електрически инсталации, телефонни кабели, водопроводни тръби, газопроводи, отходни канали, тунели за метрото, телевизионни кабели и кой знае още колко специализирани мрежи, за чието предназначение никога не бе чувал: нервите, артериите и мускулните влакна на един гигантски организъм.

Великанът от сънищата му.

Сякаш като в приказките всичко това действуваше със собствен интелект, далеч над възможностите на интелекта на отделния човек. Федър нямаше представа как се поправят и поддържат подземните системи от кабели и тръби. Все пак имаше хора, които разбираха от това. Съществуваха също система за откриването на тези хора при необходимост и система за откриване на системата за откриване на необходимите хора. Силата, която споява всички системи в едно — ето това бе Великанът.

Като млад Федър си мислеше за кравите, прасетата и пилетата, които нямат представа, че добрият стопанин им дава храна и подслон само защото иска да ги продаде, за да бъдат убити и изядени. Мучат, грухтят и писукат, стопанинът идва с храната и те сигурно го мислят за слуга.

Освен това размишляваше дали няма по-висш стопанин, който върши същото с хората — различен вид организъм, когото виждат всеки ден и с благодарност приемат от него храна, подслон и защита от враговете, докато той всъщност тайно отглежда хората, за да преживява, да се храни от тях и да използува натрупаната им енергия за собствени цели. По-късно проумя, че това е Великанът. Хората гледат на социалните модели на Великана също както кравите и конете — на стопанина: той е различен от тях, неразбираем е, но е благоразположен и привлекателен. Но социалният модел на града изяжда живота им заради собствените си цели точно както стопаните изяждат месото на животните. Висшият организъм се храни с по-низшия и по такъв начин постига повече, отколкото низшият организъм би постигнал сам.

Метафизиката на веществото ни затруднява да видим Великана. Станало е традиция градове като Ню Йорк да се възприемат като „творения на човека“, но какъв човек ги е измислил? Каква група хора са ги измислили? Кой е седнал и е умувал как да събере всичко в едно?

Ако „човекът“ е измислил обществата и градовете, защо всички общества и градове са толкова потискащи за „човека“? Защо „човекът“ ще измисля вътрешно противоречиви норми и произволни обществени институции само за да си усложнява живота? „Човекът“, който се занимава с изобретяването на градове потисници, е реален само ако се разглежда в абстрактен смисъл, ала в по-конкретен план се изпарява.

Понякога хората са склонни да мислят, че има отделни зли „човеци“, които ги експлоатират — някаква тайна клика на капиталисти, „групата на четиристотинте“, „банкерите от Уолстрийт“, мафията на белите англосаксонци протестанти или което и да е малцинство с обичай да се събира редовно на тайни сбирки, където да обсъжда как да експлоатира отделните хора. Такива „човеци“ се смятат за врагове на „човека“. Доста объркващо, но сякаш никой не забелязва объркването.

Метафизиката на веществото ни втълпява, че еволюцията спира с най-висшата еволюционна форма на веществото — физическото тяло на човека, и че градовете, обществата и мисловните структури са само подчинени творения на физическото тяло на човека. Но да се мисли, че един град или едно общество са създадени от човешките тела, е също толкова глупаво, както да се твърди, че човешките тела са творения на клетките, че клетките са създадени от белтъка и молекулите на ДНК, че ДНК е творение на въглерода и други неорганични атоми. Ако се придържаме към тази погрешна линия на разсъждение, можем да стигнем до извода, че отделните електрони съдържат в себе си целия разум, необходим за построяването на Ню Йорк. Кръгла глупост.

Ако е възможно да си представим две червени кръвни телца, които, седнали едно до друго, се питат: „Дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от нас?“, после се оглеждат и тъй като не виждат нищо, решават, че отговорът е отрицателен, тогава можем да осъзнаем колко смехотворни са разсъжденията на двама души по улиците на Манхатън дали някога ще се появи по-висша еволюционна форма от „човека“, като имат предвид биологичния човек.

Биологичният човек не изобретява градовете и обществата, също както прасетата и пилетата не изобретяват стопанина, който ги храни. Силата на еволюционното сътворяване не се съдържа във веществото. Веществото е само един вид статичен модел, който сътворяващата сила оставя след себе си.

Градът е друг статичен модел, който сътворяващата сила оставя. Той е изграден от вещество, ала веществото не го е създало само по себе си. Нито пък негов създател е биологичният организъм, наречен „човек“. Градът е по-висш модел в сравнение с веществото или биологичния модел, наречен „човек“. Както биологията експлоатира веществото за свои цели, така социалният модел, наречен „град“, експлоатира биологията за собствени цели. Както стопанинът отглежда крави с единствената цел да ги изяде, така този модел отглежда живи човешки тела само за да ги погълне. Точно това прави Великанът. Превръща натрупаната биологична енергия в подходящи за самия него форми.

Когато разглеждаме обществата, културите и градовете не като творения на „човека“, а като организми, по-висши от биологичния човек, войните, геноцидът и всички останали форми на човешка експлоатация стават по-разбираеми. „Човечеството“ никога не е имало интерес от самоунищожението си. Но свръхорганизмът, Великанът, ценностният модел, наложен над биологичните човешки същества, няма нищо против да загуби няколко тела заради по-висшите си цели.

Великанът започна да придобива реални очертания в Динамичните мечти на Федър, когато той учеше в колежа. Един професор по химия подхвърли пред випуска, че голяма химическа фирма предлага отлични възможности за работа на завършилите колежа, и почти всички се въодушевиха от новината. Втората световна война току-що бе завършила и всички мислеха само за хубава работа. Деляха ги двайсет години от революцията през шейсетте. Тогава никой не би помислил за създаването на филм като „Абсолвентът“.

Дотогава Федър вярваше безусловно, че науката е търсене на истината. Истинският учен не би продал целите си на фирмите, които преследват единствено печалбите. А пък ако му се наложи да ги продаде, за да си вади хляба, не би трябвало да се чувствува особено доволен. Съвипускниците му сякаш никога не бяха чували за науката като търсене на истината. Федър изведнъж съгледа протегнатите пипала на Великана, ала никой друг не ги забеляза.

Но Великанът стоеше там — системата без име и без лице, която протяга пипала към него, за да го погълне и смели. Енергията му ще я подхранва и укрепва през целия му живот, а Федър все повече ще остарява и отслабва, един ден ще стане съвсем непотребен, системата ще го изхвърли през отделителните си канали и ще намери по-млад и енергичен човек, който да заеме неговото място и всичко да почне отначало.

Затова беше тичал тогава през движението в града, през системите и подсистемите на острова. Беше се запътил към Индия, зад гърба си беше оставил фирмената лъженаука, продължаваше да търси истината и вече знаеше, че първо трябва да се освободи от Великана.

Сега отдясно високо в небето се издигаха сградите на фирмата, накарала професора по химия да говори пред момчетата от колежа преди толкова години. Тук се намираше мозъчният център на фирмената мрежа, заобиколена от други мрежи — финансови, информационни, електронни. Ето какво правеха телцата, увиснали на стотици метри нагоре в небето. Участвуваха във Великана.

Значи Федър е бил прав да бяга в онзи далечен ден. Но сега — смешно е да се помисли — това всъщност беше домът му. Оттук идваше целият му доход. Тук се намираше единственият му постоянен адрес — адресът на издателя му на Медисън Авеню. Федър беше частица от Великана както всички останали.

След като опознаеш нещо достатъчно добре, вече не е необходимо да бягаш от него. През последните години при всяко връщане в Ню Йорк страхът на Федър от старото чудовище намаляваше и се появяваше познатото чувство на привързаност.

От гледна точка на Метафизиката на Качеството поглъщането на човешки тела е нравствено, защото е по-нравствено социалният модел да поглъща биологичния, отколкото обратното. Социалният модел е по-висша форма на еволюцията. С безкрайното поглъщане на човешки тела градът създаваше нещо по-добро, отколкото който и да е биологичен организъм би постигнал самостоятелно.

Ами разбира се! Господи! Само погледни! Колко е могъщ градът! Невероятно! Кое отделно произведение на изкуството би могло до му съперничи? Естествено: мръсен, шумен, груб, опасен, скъп. Винаги е бил такъв и сигурно ще остане същия завинаги. Същински ад, ако тръгнеш да търсиш в него стабилност и сигурност… Но който търси стабилност и сигурност, би трябвало да иде на гробището, не тук! Няма по-Динамично място в света!

Федър го усещаше навсякъде около себе си — скоростта, височината, тълпите с тяхното напрежение. Първоначалната отчужденост беше изчезнала. Той вече се бе потопил в него.

Спомни си великия символ на града — телетипната лента, на която всяка секунда се отпечатва възходът и падението на богатствата — велик символ на късмета. Късметът. Когато Е. Б. Уайт е казал: „Ако ти се живее в Ню Йорк, трябва да искаш да имаш късмет“, той е имал предвид не само „да имаш късмет“, а „да искаш да имаш късмет“, тоест да си Динамичен.

Не е правилно да го наричаме свобода. „Свобода“ не означава нищо. Свободата е само бягство от нещо отрицателно. А хората я тачат толкова само защото влагат в нея разбирането си за Динамично Качество.

Ето какво не са разбрали нито социалистите, нито капиталистите. От статична гледна точка социализмът е по-нравствен от капитализма. Той е по-висша форма на еволюцията, общество, ръководено от разума, а не просто от безсмислени традиции. Ето откъде идва поривът на социализма. Но социалистите не обръщат внимание на онова, което направо убива цялото им начинание — липсата на концепция за неограниченото Динамично Качество. Всички социалистически градове са скучни, защото не притежават достатъчно Динамично Качество.

От друга страна, консерваторите, които непрекъснато тръбят за добродетелите на свободната инициатива, обикновено отстояват егоистичните си интереси. Просто се опитват да оправдаят вековната експлоатация на бедните от богатите. Някои от тях явно долавят някаква загадъчна добродетел в системата на свободната инициатива и се мъчат да я изразят с думи, ала не разполагат с необходимия за целта метафизичен речник, също както социалистите.

Речникът се намира в Метафизиката на Качеството. Свободният пазар е Динамична институция. Това, което хората купуват и продават, или с други думи — това, което хората ценят, — никога не може да се вмести в интелектуална формула. Пазарът е задвижван именно от Динамичното Качество. Той непрестанно се променя, но посоката на промените е непредсказуема.

Според Метафизиката на Качеството от свободния пазар всички забогатяват, защото той не допуска да се наложат статични икономически модели, които да спрат стопанския растеж. Затова след Втората световна война икономиката на големите капиталистически държави се развиваше много по-добре в сравнение с икономиката на големите социалистически страни. Тук изобщо не става дума, че викторианските обществено-икономически модели са по-нравствени от интелектуално-икономическите модели на социализма. Напротив. Те са по-малко нравствени, защото са статични модели. Превъзходството на системата на свободната инициатива произтича от обстоятелството, че въпреки разумността и обективността на разсъжденията си, социалистите по невнимание затварят вратата пред Динамичното Качество на покупко-продажбите. Затварят я, защото метафизичният строеж на обективността им не прави и най-малък намек за съществуването на Динамичното Качество.

Хората, както всичко останало, работят по-добре при успоредно, а не при последователно включване — типична черта на града на свободната инициатива. Когато нещата са организирани по социалистически, в бюрократична последователност, нарасне ли сложността, се увеличава и вероятността от провали. Но при успоредната организация на свободната инициатива нарастването на сложността предполага увеличаване на разнообразието, което е по-приспособено да реагира на Динамичното Качество, и оттам растат шансовете за успех. Градът функционира именно благодарение на разнообразието и успоредността.

И не само градът. Най-големият икономически успех на Съединените щати — селското стопанство — е организирано почти изцяло успоредно. Успоредността е вградена в основата на живота. Клетките работят в паралел. Повечето органи на тялото работят в паралел: очите, мозъчните полукълба, дробовете. Биологичните видове и демокрациите действуват в паралел. Дори науката като че функционира най-добре, когато научните дружества са организирани успоредно.

Каква ирония — макар философията на науката да не оставя никакво пространство за неопределена Динамична дейност, точно самобитната организация на науката при подхода към Динамичното определя нейното превъзходство. Науката превъзхожда старите религиозни форми не защото казаното от нея е по-вярно в абсолютен смисъл (каквото и да означава това), а защото е по-Динамично.

Ако учените се бяха ограничили с твърдението, че Коперник е прав, а Птолемей — не, без да проявят желание да проучат по-нататък темата, науката щеше да се превърне в поредната незначителна религия. Но научната истина винаги е притежавала едно съществено различие от богословската: тя е временна. В науката винаги има гумичка, механизъм за изтриване, чрез който Динамичното прозрение може да премахне старите статични модели, без да разрушава самата наука. По такъв начин науката, за разлика от строгото богословие, притежава способност за непрекъснат, еволюционен растеж. Или както Федър бе записал на едно от листчетата си: „Моливът е по-могъщ от писалката.“

Тук е същността на нещата: да подучиш едновременно и статично, и Динамично Качество. Ако не изхождаме от статичните модели на научното познание, връщаме се към пещерния човек. Ала ако нямаме свободата да променим моделите, всякакъв по-нататъшен растеж е осуетен.

Когато политическите институции са се усъвършенствували през вековете, съотношението между статично и Динамично обикновено се е променяло: кралят или конституцията запазват статичното, а парламентът или съставът от съдебни заседатели действуват като Динамична гума, като механизъм за изтриване, чрез който новото Динамично прозрение може да премахне старите статични модели, без да разрушава самата държавност.

Федър с изненада установи колко сбит е коментарът върху „Процедурните правила на Робърт“, всичко бе обхванато в две изречения: малцинството няма право да възпира мнозинството при провеждането на законната дейност на организацията. Мнозинството няма право да възпира мирните опити на малцинството да се превърне в мнозинство. Силата на двете изречения се крие в създаденото от тях статично положение, при което Динамичното Качество може да процъфтява.

Така е поне в абстрактен план. Нещата не са толкова прости, когато опрем до конкретното.

Отвореният за Динамичното Качество статичен механизъм като че трябва също така да е отворен за упадък, за израждане в по-низши качествени състояния.

Оттук възниква проблемът как да се постигне максимална свобода за появата на Динамичното Качество, като в същото време не се допускат израждане и разрушаване на досегашните еволюционни постижения. Американците обичат да говорят за свободата си, но смятат, че тя няма нищо общо с това, което европейците често съзират в Америка: упадъка, неизменен спътник на Динамичното.

Излиза, че ако обществото не проявява търпимост към израждането във всички негови форми, то задушава собствения си Динамичен растеж и остава статично. Но ако търпи всички прояви на израждането, обществото като цяло се изражда. Опасност съществува и в двете посоки. Трудно е, ако не и невъзможно, да се определят механизмите, чрез които уравновесеното общество расте, без да се изражда.

Как да разграничим двете посоки? И двете се опълчват срещу статуквото. Радикалните идеалисти и изпадналите хулигани понякога си приличат твърде много.

При появата си джазът е обявен за упадъчна музика. „Модерното“ изкуство също се е смятало за упадъчно.

Определим ли научно нравствеността като фактор на еволюцията, на пръв поглед сме решили и проблема за същността на нравственото. Но ако после се опитаме да конкретизираме какво е и какво не е еволюция и каква е нейната насока, пак се връщаме в предишната бъркотия. Проблемът е, че всъщност не можем да кажем дали една промяна е еволюционна в момента на нейното осъществяване. Едва след около век проличава нейната еволюционност.

Така например жреците в Зуни е нямало как да са знаели, че човекът, когото са обесили за палците на ръцете, ще се превърне в бъдещ спасител на племето. Пред тях е стоял пиян самохвалко, който е надничал през прозорците и е заявявал на властите да вървят по дяволите, а те не са можели да му направят нищо. Какво е трябвало да направят? Какво друго са можели да направят? Не е било възможно да допуснат всеки непрокопсаник в Зуни да прави каквото му скимне само защото вероятно някога ще спаси племето. Трябвало е да приложат съществуващите правила, за да предотвратят разпадането на племето.

Ето какъв е същинският проблем в статично-Динамичния конфликт на еволюцията: как да различиш спасителите от непрокопсаниците? Особено когато външно си приличат, говорят по един и същ начин и нарушават едни и същи правила. Свободата, която спасява спасителите, спасява също и непрокопсаниците и им дава възможност да разрушат цялото общество. Ала ограниченията, които пречат на непрокопсаниците, пречат също на съзидателните Динамични сили на еволюцията.

Превърнало се е почти в традиция в Ню Йорк да идват хора, да пророкуват края на света в една или друга форма и да чакат идването му. Сега го правят пак. Но и до ден днешен не е настъпил краят на света. Ню Йорк все го пращат по дяволите и той все някак не стига дотам. Винаги се променя. Промените все са видимо към по-лошо, но изведнъж сред най-лошото се появява новото Динамично нещо, за което никой досега не е чувал, и лошото се забравя заради новото Динамично нещо (което на свой ред става все по-лошо). Това, което прилича на ада, винаги се оказва нещо друго.

Когато нещо ново и Динамично иска да се появи на белия свят, то често напомня за ада, но може да се роди в Ню Йорк. То може да се случи. На пръв поглед може да се случи навсякъде, но в действителност не е така. Трябва да има особен вид хора, които да го погледнат и да си кажат: „Хей, чакай малко! Това е хубаво!“, без да се обръщат през рамо да видят дали и други им пригласят. А те са рядкост. Ню Йорк е едно от малкото места в света, където хората не питат дали нещо е одобрено и другаде.

Ето как, помисли си Федър, Метафизиката на Качеството обяснява невероятните тукашни контрасти между най-доброто и най-лошото. И двете съжителствуват тук с пълна сила, защото Ню Йорк никога не се е обвързвал да запазва статичните модели. Той винаги е готов за промяна. Без значение дали хората също са готови. Оттук произтичат ужасите му, но и силата му. Могъществото му се крие в неговата свободолюбивост. Свободата да си отвратителен поражда свободата да си добър.

И така тук непрекъснато се случват разни неща с Динамична искра, която спасява всичко. Тя припламва дори там, където всичко изглежда от лошо по-лошо.

Също като децата. Човек не ги забелязва, но те са тук, растат като гъби на скришни места. Веднъж Федър отиде в един музей в делнична сутрин, а там завари стотици деца, които сочеха с пръст минералите и динозаврите, дърпаха се за ръкавите, държаха се за ръце, смееха се и от време на време поглеждаха учителката, за да се уверят, че всичко е наред. После изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са били в залите на музея.

Това, което човек вижда в Ню Йорк; зависи от статичните му модели. Градът получава Динамичност от начина, по който обърква всички модели. Ето сутринта в ресторанта влиза чернокож тип с вид на убиец. На главата си носи мръсна вълнена шапка. Мръсно синьо сатенено яке, маратонки, също мръсни. Поръчва кафе, което по закон трябва да му сервират, и какво прави след това? Изважда пистолет? Ами! Не познахте. Изважда вестник „Ню Йорк Таймс“. Започва да чете. Отворил е на страницата с литературните рецензии. Излиза, че е интелектуалец. Това е Ню Йорк.

Тряс! Винаги виждаме нещо, което не сме очаквали. Контрастът между богатите и бедните невинаги е чак толкова лош. Приемем ли цял куп статични закони, за да премахнем най-лошото, отстраняваме и най-доброто, искрата изчезва и остава само невъзмутимото спокойствие на крайградските квартали. Контрастът е психологическото гориво, подтикващо хората да вършат неща, за които иначе би ги домързяло. Ако всички имат еднакви доходи, еднакви дрехи, еднакъв произход, еднакви възможности, целият град би бил мъртъв. Той черпи силата си именно от физическата близост и невероятната социална пропаст. Може да издигне всекиго с едно деление на скалата. Или да го свали с десет деления. Или сто деления. Градът пресява хората. Винаги е било така, милиони богати и бедни на едно място, небостъргачи и паркове, диамантени тиари по витрините и повръщано от пияници по улиците. Градът шокира и стимулира. Никой не дава пет пари за никого! До просяците ще видиш паралии с шофьори и дълги лимузини! Хайде! Давай!! Не намалявай скоростта!

Виждаш хора, които ти се усмихват и са готови да те измамят. Понякога не забелязваш намръщените, които в същото време тайно те подкрепят с всички сили. Ако ги заговориш, държат те на разстояние, но предпазливата им обич се усеща. Просто принадлежат на рода на оцеляващите, острите им ръбове вече са огладени. Те знаят как действува тази знаменитост — градът.

Смрачаваше се. А и застудяваше. Наближаваше състоянието на потиснатост. Рано или късно щеше да се появи. Адреналинът вече почти се беше нормализирал и продължаваше да спада. Федър забави крачка.

Забеляза, че е стигнал края на Сентръл Парк. Тук беше по-ветровито. Духаше от северозапад. Оттам идваше студът. Дърветата бяха потъмнели и се огъваха под вятъра. Листата още не бяха опадали, сигурно защото бяха по-близо до океана и тук беше по-топло, отколкото в Трой и Кингстън.

Продължи нататък, паркът въпреки всичко беше запазил спокойния си достолепен вид.

Според него най-великият паметник, който викторианците са оставили на града, беше този шедьовър на Олмстед и Вокс. Ако те са се интересували единствено от парите, властта и суетата, защо са построили този парк?

Запита се как ли биха гледали сега на него викторианците. Небостъргачите наоколо биха ги учудили. Щеше да им хареса, че дърветата са пораснали толкова. Федър притежаваше стара гравюра от Къриър и Айвс с изображение на парка почти без дървета. Вероятно паркът би им допаднал. За разлика от други места в Ню Йорк.

Разбира се, бяха оставили своя отпечатък върху града. Той още се усещаше тук, под Арт Деко и Баухаус. Всъщност, помисли Федър, тъкмо викторианците са построили града и той все още е техен някъде дълбоко в себе си. Когато всички тези богаташки сгради с натруфени пиластри и антаблемани излезли от мода, всички започнали да ги смятат за върха на безвкусицата, но сега, когато от година на година стават все по-малко, те придават приятен нюанс на цялото лустро на двайсети век.

Викторианските гиздосии от тухли, камък и ковано желязо в стил рококо. Господи, колко са обичали всичко да е натруфено. Съответствувало е на езика им. Последното доказателство, че стоят по-високо от диваците. Наистина са вярвали, че са го постигнали с построяването на града.

Все още навсякъде откриваме малки белези от отношението им към града: бароковите фризове и водоливници от пясъчник, които само чакат булдозерите, занитените железни мостове в Сентръл Парк. Прекрасните им музеи. Лъвовете пред градската библиотека. Скулптурите изобразяват самите тях.

Оставили са цялата си излишна натруфеност. Тя не е само суета. В нея има и много обич. Издокарали са града толкова много отчасти защото са го обичали. Плащали са за водоливниците и кованото желязо също както новозабогателият баща купува скъпа рокля на дъщерята, с която се гордее.

Лесно е да ги наречем претенциозни сноби, тъй като определението само се натрапва, и да пренебрегнем историческите условия, допринесли да станат такива. Те самите са направили всичко, за да пренебрегнат историята. Викторианците искали от всичко най-много да скрият, че не са нищо повече от шепа забогатели провинциалисти. Повечето от тях са произхождали от затънтени селца, от дълбоко религиозни семейства и след като Гражданската война е разрушила дотогавашния им живот, изведнъж са се озовали сред промишлената епоха.

Подобно нещо се е случило за пръв път. Нямали са представа какво да правят със себе си. Стоманата, парата, електричеството, науката и инженерството са им предлагали бляскави възможности. Трупали са богатства, за каквито не са и сънували, потоците от пари сякаш никога е нямало да секнат. Затова редица неща, за които по-късно са ги упреквали — слабостта им към снобското, към натруфената архитектура и кованото желязо — са били само външна проява на желанието на иначе благопристойни хора да се справят с новото. Европейската аристокрация била единственият им пример за богатство.

Но ние често забравяме, че за разлика от европейските аристократи, на които са подражавали, американските викторианци са били хора на съзиданието. Телефонът, телеграфът, железницата, трансатлантическият кабел, електрическата крушка, радиото, фонографът, киното, технологиите за масово производство — почти всички големи технически открития, които свързваме с двайсети век, всъщност са направени от американските викторианци. Градът се състои от техните ценностни модели! Именно техният оптимизъм, вярата им в бъдещето, техните представи за усърдие в работата, за труд, пестеливост и самодисциплина са изградили Америка на двайсети век. Викторианците изчезват и столетието се хвърля да прахосва техните ценности.

Можем да си представим как някой стар викториански аристократ излиза по улиците, оглежда се и изражението му се вкаменява от видяното.

Федър забеляза, че вече почти се е стъмнило. Хотелът беше съвсем наблизо. Докато пресичаше улицата, вятърът вдигна от тротоара прах и хартии и ги понесе към фаровете на едно такси. На покрива му се мъдреше реклама: „РАЗГЛЕДАЙТЕ ГОЛЯМАТА ЯБЪЛКА“, а отдолу бяха написани името на някаква туристическа фирма и телефонният й номер.

„Голямата ябълка“. Федър почти изпитваше отвращението, с което един викторианец би посрещнал подобно име.

Викторианците никога не биха нарекли Ню Йорк така. По-близо до техните представи би било „Големият шанс“, „Голямото бъдеще“ или „Градът империя“. За тях градът е бил паметник на собственото им величие, а не нещо за ядене. „Човек, който вижда Ню Йорк като «голяма ябълка» — би казал викторианецът, — има манталитет на червей.“ После би добавил: „Разбира се, червеят не бива да се обижда от сравнението, защото той няма представа какви са последиците от изяждането на «голямата ябълка».“

Портиерът на хотела сякаш позна приближаващия Федър и отвори с професионална усмивка и поклон стъклената врата със златни надписи. Но докато му се усмихваше в отговор, Федър осъзна, че портиерът вероятно „познава“ всеки влязъл посетител. Това беше неговата роля. Част от илюзията на Ню Йорк.

Фоайето в приглушените тонове на позлатата и плюша притежаваше викторианска изисканост, без да отхвърля удобствата на двайсети век. Единствено воят на вятъра в пролуката между вратите на асансьора му напомняше за външния свят.

В асансьора Федър се замисли, че във всички такива сгради винаги става течение. Не беше сигурен дали има компенсиращи въздушни течения отдолу. Вероятно не. Топлият въздух може би излизаше от асансьорната шахта и се издигаше над сградата към небето. Студеният въздух идваше от хоризонталните течения по улиците.

Бяха почистили стаята му и бяха оправили леглото. Федър хвърли върху него тежката чанта с пощата. Нямаше много време да се зачете в писмата. Не бе очаквал да се разхожда толкова дълго. Сега се чувствуваше поуморен и отпуснат, беше му приятно.

Запали лампата и при крушката се разнесе бръмчене. Отначало помисли, че крушката ще изгори, но после забеляза голяма нощна пеперуда.

Загледа се в нея. „Как ли е стигнала толкова високо?“ — учуди се той. Смяташе, че нощните пеперуди летят близо до земята.

Тя пърхаше около абажура и се сливаше с викторианския декор.

„Сигурно е викторианска, вечно се стреми по-нависоко. А когато стигне целта, изгаря и пада в прахта.“ Любимата образност на викторианците.

Федър се приближи до голямата стъклена врата, зад която като че имаше балкон. Светлината отвътре беше прекалено ярка, за да разбере какво има от другата страна, и затова Федър леко я открехна. През отвора видя нощното небе и някъде далече случайните десени, изрисувани от светлините в прозорците на други небостъргачи. Отвори вратата по-широко, излезе на балкона и усети студен полъх. Горе доста духаше. А и беше високо. Почти на същото равнище с покривите на сградите от другата страна на Сентръл Парк, превърнал се в огромно тъмно петно. Балконът май беше направен от някакъв сив камък, но в тъмнината не се виждаше добре.

Приближи каменния парапет и погледна надолу.

… АУУУ!!…

Колите по улицата му заприличаха на калинки. Повечето бяха жълти на цвят и пълзяха бавно като бръмбари. Жълтите сигурно бяха таксита. Те се движеха толкова бавно. Една кола се доближи до тротоара точно под него и спря. Федър видя само една точица — сигурно някой слезе от таксито и влезе във входа, откъдето той бе минал преди малко…

Замисли се за колко ли време ще падне долу на земята. Трийсет секунди? По-малко, реши Федър. Трийсет секунди е много. По-вероятно пет секунди…

Побиха го тръпки от тази мисъл. Кръвта нахлу в главата му. Зави му се свят. Внимателно отстъпи назад.

Погледна нагоре. Небето не беше истински нощно, беше изпълнено със същия оранжев отблясък, който двамата с Лайла бяха видели в Найак. Ала сега той беше много по-ярък. Сигурно замърсеният въздух или дори нормалната морска влага и прахта отразяваха уличните светлини, но се създаваше чувството, че човек не се намира на открито. Великанът град беше завзел дори небето.

Колко беше тихо. Почти безмълвно. Странно — над шума, блъсканицата и напрежението, се намираше горният пояс на тишината. Хората по улиците дори не се замисляха за това.

Нищо чудно, че мултимилионерите плащат луди пари за пространството по горните етажи. Те успяват да се справят с конкуренцията в живота долу само ако имат подобно кътче, където да се усамотят.

Великанът можеше да е много добър, помисли Федър…

… Стига да поискаше.

18.

Лайла не се интересуваше къде отива. Капитанът я беше вбесил. Леке! Какво си въобразяваше този тип, та да я нарича „кучка, която скарва кучетата“. Защо ли не го удари!

Какво знаеше той? „Да, но кой ме направи такава? — трябваше да му отвърне тя. — Да не би аз самата? Ти изобщо не ме познаваш!“ Трябваше също да добави: „Никой не ме познава. Никога няма да ме опознаеш. Цял живот няма да ти стигне. Аз обаче те знам много добре!“ Ето какво трябваше да му каже.

Беше й дошло до гуша от мъжете. Не желаеше да слуша приказките им. Те искат само да те омърсят. Нищо друго. Да те омърсят, за да заприличаш точно на тях. А после да ти тръснат в лицето каква курва си.

Това беше наградата й за откровеността. Наистина нелепо. Ако го беше излъгала, всичко щеше да е наред. Ако наистина беше курва, щеше ли да му разправя надълго и нашироко за Джейми? Не. Направо нелепо.

И сега какво щеше да прави с тези ризи? Нямаше никакво желание да му ги дава сега. Беше й омръзнало да ги мъкне със себе си. Часове наред ги беше търсила, а сега трябваше да ги върне. Защо изобщо се мъчеше да му угоди? Така и не разбра. Каквото и да направиш, все ще гледат да те изкарат по-лоша от тях.

Но ти не правиш нищо лошо, не нараняваш никого, не крадеш, нали така, и въпреки всичко те мразят точно за това, защото правиш любов. Преди да те имат, си истински ангел, а после ставаш истинска курва. За малко. Докато не се настроят пак. Тогава отново се превръщаш в ангел.

Лайла никога не излизаше на улицата всяка вечер. Не беше от лошите. Правеше го само понякога, когато й се приискаше. Харесваше й. Винаги. Всеки път. Всяка вечер. Б, и какво? Не й харесваше само с един и същи мъж. Не я интересуваше какво мислят за нея хората. Освен това обичаше парите, за да ги харчи. Обичаше пиенето и много други неща. Всичко това представляваше Лайла и тя трябваше да му каже: „Само не се опитвай да ме превъзпитаваш. Няма да стане. Аз съм си Лайла и ще си остана такава. А ако не ме харесваш, разкарай се. Не си ми притрябвал. Нямам нужда от никой. Ще умра първа. Такава съм си.“ Това трябваше да му каже.

Видя отражението си в една витрина. Изглеждаше забързана. Трябваше да забави крачка. Не бързаше за никъде. Нямаше къде да ходи, освен да прибере нещата си от яхтата.

Изобщо не биваше да му казва нищо. На хора като него не се казва нищо. В противен случай се самозабравят. От нея искаше само да му докаже колко е велик. Думите й не го интересуваха, гледаше на нея като на морско свинче за лабораторни опити или нещо подобно, а всъщност през цялото време е мислел тези ужасни неща за нея.

Той не говореше направо, но личеше, че непрекъснато я преценява наум по приказките. Мъчеше се да се държи „добре“. Все настояваше да разбере какво мисли тя, но никога не й казваше какво мисли той. Винаги се изплъзваше. Ето това не понасяше Лайла. Не биваше да му разказва за тъпаци като него. Оттам тръгна всичко. Подобни тъпаци не го понасят.

Знаеше как да се оправя с такива като него. Не е трудно да живееш с тях. Само трябва да ги оставиш да се наприказват. Непрекъснато трябва да ги превъзнасяш, иначе те разкарват. Ако си беше затваряла устата, сигурно на следващия ден Лайла щеше да тръгне с яхтата му към Флорида. Джейми нямаше нищо против. На него не му пукаше с кого спи тя. Всички щяха да са доволни.

Джейми също не хареса Капитана. Той винаги разбираше мислите на хората. Ако някой си въобразяваше, че може да му напакости, дълбоко се лъжеше — Джейми отдавна щеше да го е разгадал.

От една витрина надничаше черна вещица на метла. Наближаваше празникът Вси светии.

Лайла не познаваше тази част от града. И да бе идвала насам, вече беше забравила. Или кварталът беше толкова променен, че не можеше да го познае. Всичко тук се променяше. С изключение на големите сгради.

Когато за пръв път дойде, си мислеше, че там горе, във високите сгради, има някой, който гледа и знае всичко, но никога не слиза да разговаря с нея. После разбра, че никой не знае какво става.

Защо Джейми не й даде поне адреса си? Държеше се толкова отчуждено. Нещо не беше наред. Не й хареса този неин приятел. Може би просто защото Капитанът беше там.

За пръв път минаваше по тази улица. Нещо в нея я притесняваше. Улицата не изглеждаше опасна, само беше занемарена. Джейми непрекъснато й повтаряше: „Огледай се и ако не видиш жени, които вървят сами по улицата, внимавай!“ Но малко нататък съгледа възрастна жена с куче.

… И така, ако Капитанът беше решил да я разкара, тя нямаше да се изненада… Беше свикнала. Щеше да намери нещичко… Никога не падаше по гръб.

Във витрината на едно магазинче се виждаха някакви бутилки, мръсотия и боклуци. Лайла все се надяваше, че някой ден ще разчистят, но никой не си правеше труда. Всичко вървеше от лошо към по-лошо.

На вратите на една стара черква висеше катинар, а надписът до него гласеше, че е затворено. Надписът беше избелял, сигурно отдавна не бяха отваряли. Всички растения в сандъчето под прозореца бяха изсъхнали. Не приличаше на черквата на дядо й, тя беше по-голяма и не се намираше в толкова мръсен град.

Щеше да намери стая под наем, може би само за няколко дни, и щеше да се ориентира. Не звучеше лошо. Не й се връщаше на улицата. Не си струваше. Джейми я посъветва да не го прави, а той знаеше какво говори. Каза й, че е прекалено опасно. Не било както преди.

Улицата не й хареса.

Винаги можеше да намери работа като сервитьорка. Щеше да се справи. После щеше да се появи нещо по-добро. Ако се настроеше на тази вълна, щеше да се почувствува по-добре. Но първо трябваше да намери квартира.

Минаваше пресечка след пресечка. Търсеше с поглед обяви за квартири под наем, но нямаше.

Заобиколи голяма дупка на улицата, оградена с оранжеви и бели предупредителни знаци. От дупката излизаше пара. Един мъж с чувал цимент зяпаше Лайла. Не че имаше някакви намерения. Просто я зяпаше.

Тя се зачете в останалите надписи. „Не паркирай, само за пожарни“… „Платно за снегорини“… „Дръпни се при опасност“… „Пътна помощ. 9,95 долара на час“… „Боядисване. Безплатни съвети. 10 на сто отстъпка…“

Сигурно по надписите щеше да се ориентира какво става… „наркотици“… Искаха да кажат „без наркотици“… „При Ървинг — хранителни стоки“… „Месарница «Грейър»“… „Кралят на дрехите“… „Пробив в звукозаписната техника“… „Хранителни стоки — еврейски и други специалитети“… „Здравословни и екологично чисти продукти. 20 процента витамини…“

Зад една желязна ограда растеше дърво с оранжево-червени дребни плодове. Лайла си спомни, че имаха същото в двора. Обичаше да бере плодовете му, но те не ставаха за нищо. Какво правеше тук същото дърво? Плодовете не можеха да се берат заради голямата стоманена ограда. Щяха да я изхвърлят, ако се опиташе да влезе. Под дърветата имаше гълъби… За гълъбите беше разрешено, за нея не.

Някой се бе прехвърлил през оградата и бе написал с боя от спрей нещо върху цялата стена. Лайла не проумяваше смисъла на всички тези надписи. Сякаш бяха само имена, нищо друго. Но ги пишат толкова особено, че човек не може да разбере какво означават. Никога не пишат „кур“ или други мръсни думи. Изпръскват стените със странни неща, сякаш те единствени в света са научили някаква тайна.

„Шофьор“… „Електротехник“… „Не паркирай“… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш, посочват само какво искат те…

Някакви думи на иврит върху стената. „Неаполитански пици“. „Прахосмукачки «Франклин»“… „От 1973 година…“ „Само за полицейски коли. Не пресичай синята линия. Полиция“… Много бодлива тел по сградите. Преди изобщо нямаше.

На тротоара лежи някакъв човек. Хората го подминават безучастно…

„Собствен стил. Висококачествено пране и химическо чистене. Хотели, болници и клубове“… „Водопроводни услуги «Атина»“… „Весел, несекващ смях. Страхотно забавление — Макджиликъди, «Ню Йорк Таймс». Носител на наградата «Тони»“.

Търкаляха се найлонови торби… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш, казват само какво искат те…

Обувките я убиваха. Улицата изглеждаше все по-зле. Тротоарите бяха разбити. Ако не внимаваше с изпочупените плочки, можеше да си изкълчи глезена. Или да падне на парчетата стъкло. Явно беше от зеещия прозорец, през който някой май се бе опитал да се промъкне.

Застудяваше.

Трябваше да се захване с нещо друго. Какво търсеше тук? Нещо не беше наред, щом живееше така. Трябваше да е на някое по-хубаво място.

Пресече улицата, погледна надолу и й се стори, че вижда вода. „Сигурно е реката“ — помисли тя.

Реши да вземе такси. Все пак трябваше да се добере до яхтата и да си прибере куфара, преди да е мръкнало. Прекалено далече беше да ходи пеша. Краката вече я боляха. Отдавна не бе вървяла толкова много. Таксито щеше да й излезе скъпо, но нямаше друг избор. За кой дявол беше купила тези тъпи ризи.

Но когато стигна до ъгъла, видя ресторант от другата страна на улицата близо до следващото кръстовище. Това наистина й хареса. Можеше да си почине, да хапне и да поръча оттам такси.

Погледна през витрината, цените в менюто бяха високи. На масите имаше покривки и платнени салфетки.

„Ох, по дяволите.“ Беше настъпил моментът да отпразнува нещо. Примерно края на историята с Капитана.

Вътре нямаше много хора. Дребничка възрастна сервитьорка подреждаше салфетки в другия край на залата. Тя забеляза Лайла, усмихна й се, бавно се приближи и я покани на маса до прозореца.

Лайла седна. Стана й много приятно след дългото ходене.

Сервитьорката я попита дали ще желае аперитив.

— Едно уиски със сода — каза Лайла и веднага се поправи с усмивка: — Не, по-точно едно уиски „Джони Уокър“ черен етикет със сода.

Сервитьорката не промени изражението си и се запъти към бара.

Улицата зад витрината приличаше на някои улици в Рочестър. Беше стара, почти безлюдна. В мръсотията под улука при стара противопожарна стълба някаква котка спокойно търсеше нещо. Мина през мръсотията, после пак се върна. Като че ли не намираше онова, което търсеше.

Лайла още пазеше стария си бележник с телефоните. Можеше да се обади на някой от старите приятели — не беше изключено да я поканят и да поговорят. Можеше да й посочат някоя свястна квартира. Дори можеше да я поканят да им погостува за известно време. Всичко се случва.

Погледна през прозореца, котката беше изчезнала.

Лошото беше, че не й се искаше да среща старите приятели. Не й се мислеше за тях. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше да сложи край на всичко. Не желаеше да разговаря с никого.

Сервитьорката донесе поръчката, Лайла й се усмихна широко и благодари. Сервитьорката се усмихна лекичко и се отдалечи.

Лайла отпи от чашата. Боже, какъв вълшебен вкус!

Погледна листа с менюто.

Трябваше да избере нещо по-евтино за ядене. Но беше прегладняла. Пържолите изглеждаха много апетитни. И пържените картофи. С всичките им калории. Трябваше да внимава. Не биваше да се поддава. Беше си взела своето. Все пак звучеше добре. Спомни си пържените картофи на яхтата. Ох, защо изобщо се разприказва пред него? Можеше чак до Флорида да пържи картофи, ако си беше затваряла устата.

Умислена, Лайла забеляза лицето на един мъж, който я гледаше през витрината. Отначало се сепна, после се запита: „Какво ти става, Лайла, да не би да се плашиш от мъжете?“

Не изглеждаше зле.

Тя му се усмихна…

… Той само я погледна. После отмести очи.

После пак я погледна.

Лайла му намигна, за да види какво ще стане.

Мъжът се поусмихна и се престори, че чете менюто на витрината. Лайла загледа менюто в ръцете си, но следеше мъжа с крайчеца на окото.

След малко той тръгна. Лайла зачака да чуе отварянето на врата, но звук не последва. Мъжът си беше отишъл.

Дали не бе казала нещо, което е ядосало Джейми? Този път се държеше толкова различно. Нещо не беше наред. Беше го прихванало, затова не й даде адреса си. Беше от този тип хора, които не разказват за себе си. Не искаше да засегне другите. Такъв си беше.

Капитанът нямаше да узнае всичко това. Така е с хората като него. Те само си придават важност и си въобразяват, че са направили кой знае какво. За нищо друго не ги бива. Затова трябва да плащат. И да се мъчиш да им покажеш нещо, само си губиш времето. Те не знаят какво правиш. Капитанът не знаеше какво Лайла се мъчи да направи за него. Този мухльо така и нямаше да научи. Вероятно дори нямаше да плати ризите.

Трябваше да спре да мисли за него.

Сервитьорката дойде за поръчката, но Лайла не беше готова.

— Не съм си избрала — каза тя, погледна в чашата си и добави: — Защо не ми донесете още едно?

Не й се искаше да се напие, имаше още много работа, но й се услади. „Кой знае колко време ще мине до следващото“ — помисли тя.

Не знаеше какво ще прави оттук нататък. Сякаш беше свършила всичко. И май нямаше повече сили. Чувствуваше се изморена.

През витрината улицата пак й се стори овехтяла, сива и тъмна. Къде ли е отишла котката, която се ровеше в мръсотията отсреща?

Лайла не обичаше мрака.

В Рочестър беше още по-тъмно, помисли тя.

Можеше просто да се върне в Рочестър и да потърси постоянна работа.

Не, не можеше да се върне. Там всички я мразеха. Затова я уволниха. Защото им каза истината.

Всеки иска да те превърне в слугиня. А когато откажеш да им слугуваш, казват, че не струваш. Тогава ставаш лоша. Но дори и да се стараеш да им угодиш, според тях пак не струваш. Все не можеш да ги обслужиш както трябва според тях. Винаги искат още и още. Затова няма значение какво правиш — рано или късно ще те намразят, каквото и да правиш.

Не биваше да си тръгва от „Карма“. Само ако Джордж не я беше вбесил, още щеше да е там. И то вече на път за Флорида. Във Флорида беше по-светло. Защото беше на юг. Там Лайла наистина се бе чувствувала щастлива. Пак щеше да стигне дотам, но първо трябваше да намери пари.

А можеше да отиде при Капитана и да му се извини, той щеше да промени решението си. Не искаше обаче да го прави. Тогава трябваше да понася тъпите му приказки чак до Флорида. Нямаше да издържи. Освен това той вече й бе казал а се маха от яхтата.

Какво ли правеше той в Ню Йорк? Къде ли щеше да отиде довечера? Със сигурност не желаеше да я вземе със себе си. Много важно. Тя не искаше да тръгне с него. Но причините й бяха ясни. Появи ли се някой от приятелите на жените им, те веднага гледат да се отърват от Лайла.

Все едно, нямаше значение.

Какво всъщност й се правеше? Искаше й се нещо, но не знаеше какво.

Не се сещаше за нищо определено. Оттук идваше затруднението. Не й се занимаваше с хора. Писнало й беше от хората. Искаше й се да отиде някъде съвсем сама и да не вижда никого.

Сервитьорката дойде пак. Лайла поръча още едно питие. Не постъпи разумно. Пие ли се на празен стомах! Още я болеше стомахът. Трябваше първо да вземе едно хапче.

Лайла бръкна в чантата да извади лекарството. Не го намери. Странно. Знаеше, че е вътре. Другите хапчета също ги нямаше! Заопипва в чантата за кръглото пластмасово флаконче. Винаги го напипваше по формата. Нямаше го.

Почна да рови още по-енергично, но намери само червилото, огледалото, цигарите, книжните носни кърпички.

Не беше оставила хапчетата на яхтата, нали сутринта изпи три. Сложи чантата на масата и погледна вътре. После бръкна в джоба. Нямаше ги.

Изведнъж Лайла видя, че го няма и портмонето. Вдигна очи и се уплаши. Зад витрината беше притъмняло.

Прерови пак всичко, бръкна в джобовете, обърна чантата… От портмонето нямаше и следа.

А в него бяха всичките й пари!

Влизаха нови посетители. Изглеждаха премръзнали. Лайла не виждаше възрастната дребничка сервитьорка. Сигурно й беше свършила смяната. Новият келнер беше с папийонка. Видът му не й хареса.

И таз добра! Да си изгуби портмонето! Там бяха всичките й пари. Невъзможно беше да е изпаднало. Сутринта беше у нея. Нали купи ризите? Спомни си добре, защото сгъна квитанцията и я прибра в портмонето, ако се наложи да сменя ризите. Тя също беше изчезнала.

Новият сервитьор я наблюдаваше.

Сети се за онзи приятел на Джейми. Той седеше до нея, а чантата беше между двамата.

Сигурно го бе взел той. Още когато я погледна, Лайла не го хареса. Само да каже на Джейми…

Погледна чашата си. Беше празна.

Нямаше новия телефонен номер на Джейми. Той не й го даде. Какво щеше да прави сега? Дори не можеше да си поръча вечеря. Трябваше да помисли. Но и мислите й бяха объркани. Затова ли Джейми не й даде новия си телефон? За да няма как да му съобщи?

За да я натопи?

Келнерът се приближи.

— Още не съм готова — каза му Лайла.

Той я погледна с безразличие и се отдалечи.

Джейми не би могъл да направи подобно нещо. Джейми си казваше, когато му трябваха пари. Не крадеше от нея.

Трудно й беше да мисли. Защо ли пи толкова! В чантата имаше портмоне за монети. Не го беше откраднал. Извади го и преброи монетите. Две по двайсет и пет, четири по пет и седем по един цент.

Нямаше пари дори да плати питиетата. Щеше да има неприятности.

Призля й. Трябваше да отиде до тоалетната.

Когато мина покрай келнера, видът му подсказваше, че не очаква от нея да плати сметката.

Тоалетната вонеше. Лайла искаше да се измие, но нямаше сапун. Отвратително заведение. Лицето й също беше мръсно, а нямаше къде да се измие. Мръсен град. Погледна в огледалото мръсната си коса. Трябваше да се изкъпе.

Можеше с монетите да се обади на някой приятел, който да дойде и да й помогне. Но бяха минали цели четири години. Никой не се задържа толкова дълго в Ню Йорк.

Отиде до телефона и с първата монета позвъни на Лори. Даваше свободно, никой не вдигаше слушалката. Изведнъж помисли, че ако поиска, може да излезе през вратата и никой няма да я спре.

Келнерът я наблюдаваше. Сигурно щеше да я спре. Имаше зъл вид. Май не му беше за пръв път.

Никой не се обаждаше у Лори. Нищо. Лайла поне щеше да вземе монетата. После слушалката се вдигна и един женски глас попита кой се обажда. „Лайла Блуит“ — отговори тя. Жената остави слушалката и Лайла зачака. Слава Богу, Лори още беше тук.

Но жената се върна, каза: „Сигурно имате грешка“, и затвори.

Какво означаваше всичко това?

Лайла се опита да позвъни на още два номера, но автоматът й върна монетите. Щеше да пробва на още един телефон, но се сети, че жената едва ли ще я познае. Пък дори и да я помнеше, нямаше да й помогне. Сервитьорът продължаваше да я наблюдава.

Лайла се замисли. Какво да прави? Все някак щеше да се измъкне.

Пое дъх, приближи се до него и рече:

— Някой е откраднал парите ми. Не мога да платя.

Той само я изгледа. Не каза нищо.

Лайла не беше сигурна дали я е чул.

После келнерът проговори:

— А какво слагахте в телефона?

— Монети — обясни Лайла. — Откраднали са ми портмонето.

Той пак я изгледа. Очевидно не й вярваше.

След малко повтори:

— Значи са откраднали портмонето ви.

— Да — потвърди Лайла.

Пак я изгледа и каза:

— Аз само работя тук. Собственика го няма.

Обърна се и отиде в кухнята.

Когато се върна, й заяви:

— Казаха да оставите името и адреса си.

— Нямам адрес.

Още един продължителен поглед.

— Нямате адрес — повтори той.

— Точно така казах.

Лайла почваше да се вбесява.

— Къде живеете?

— На една яхта.

— Къде е тя?

Лайла не разбра защо му е да знае. Какво щеше да направи?

— На реката — обясни тя. — Няма значение. Трябва да отпътувам довечера. Не зная къде точно е яхтата.

Сервитьорът продължаваше да я наблюдава. Боже, какъв поглед!

— Е, тогава напишете името на яхтата — каза той.

Не я изпускаше от очи, докато тя пишеше на листа. После я изгледа мръснишки и рече:

— А сега изчезвате оттук, отивате на яхтата, вземате пари и ги донасяте. Разбрахме ли се? Защото и другите трябва да живеят, нали?

Лайла грабна чантата и ризите от пода до телефона и когато тръгна да излиза, видя, че келнерът се усмихва на някого в кухнята и клати глава. Поне не беше толкова зъл, колкото очакваше тя. Можеше да повика полиция или нещо такова. Вероятно беше решил, че е луда.

Застудяваше и в тъмното улицата изглеждаше по-страшна.

Вратата на ресторанта се затвори зад нея. Сети се, че е могла да остави кутията с ризите, за да покрие сметката. А сега трябваше да ги мъкне. Но сервитьорът не поиска подобно нещо.

Дали да не се върне и да му ги даде?.. Не, всичко бе свършило. Пък и той нямаше да ги приеме…

Все пак нямаше никаква причина да я гледа така мръсно, помисли Лайла и закопча жилетката си. Не му плащаха да гледа така.

Капитанът сигурно щеше да хареса ризите, а после щеше да й даде пари да плати сметката в ресторанта. Можеха да се върнат за вечеря и Капитанът нямаше да даде бакшиш на келнера. Не, щяха да му дадат огромен бакшиш, за да се почувствува неудобно.

Лайла нямаше пари за такси. Не можеше да се обади в полицията. Или пък можеше? Сигурно нямаше да си спомнят за нея. Никой не я помнеше. Но не й се искаше.

Всички си бяха отишли. Лайла не знаеше къде. Как така никой не беше останал? Първо си отиде Капитанът, после Джейми. А също Ричард, отиде си дори Ричард. Никога не го беше обидила с нищо. Ставаше нещо лошо. Никой обаче не й казваше какво. Не искаха да знае.

Лайла усети, че ръцете й треперят.

Бръкна в чантата за хапчетата, но се сети, че и тях ги няма.

Уплаши се.

За пръв път след болницата оставаше без тях.

Не знаеше колко й остава до яхтата… Сигурно вървеше към реката… А може би не… Щеше да се помъчи да не мисли за нищо лошо и ръцете й вероятно щяха да спрат да треперят… Дано върви в правилна посока…

… Беше тъмно като в рог.

19.

„Стъмни се“ — помисли Федър. В небето зад голямата плъзгаща се стъклена врата на хотелската стая не се виждаше никаква светлинка. Стаята се осветяваше само от лампата, където продължаваше да пърха нощната пеперуда.

Той погледна часовника си. Гостът му закъсняваше. С около половин час. Типично за холивудските знаменитости. Колкото са по-известни, толкова повече закъсняват, а този, Робърт Редфорд, наистина беше от най-прочутите. Федър си припомни шегата на Джордж Бърнс — присъствувал на холивудски партита, където гостите били толкова прочути, че изобщо не се появявали. Но Редфорд щеше да дойде да поговорят за филмовите права, а те бяха жизненоважни. Нямаше причини да не дойде.

На вратата се почука — типичният металически звук на всички огнеупорни хотелски врати по света, който този път стресна Федър. Той се изправи, приближи се до вратата, отвори я и видя в коридора Редфорд с очаквателно, непредубедено изражение на прочутото лице.

Изглеждаше по-дребен от пресъздадените от него филмови образи. Прочутата му коса беше покрита с шапка за голф. Странните очила без рамка отвличаха вниманието от лицето зад тях, а вдигнатата яка на палтото го правеше още по-незабележим. Тази вечер изобщо не приличаше на Сънданс Кид.

— Заповядайте — покани го Федър и усети прилив на нещо като сценична треска.

Всичко това се случваше реално във времето. Това беше настоящето. Сякаш имаше премиера, завесата току-що бе вдигната и сега всичко зависеше от него.

Усеща, че се насилва да се усмихне. Поема палтото на Редфорд — напрегнато, мъчи се да не издава нервността си и да овладее движенията си, но без да иска, дръпва палтото непохватно и Кид не може да измъкне едната си ръка… Божичко, не може да издърпа ръкава… Федър пуска палтото, Кид сам го съблича и му го подава с въпросителен поглед, после му дава и шапката.

Ама че начало… Сцена, достойна за Чарли Чаплин. Редфорд влиза в дневната, приближава се до стъклените врати и поглежда към парка, очевидно иска да се ориентира. Федър го следва и сяда на един от позлатените викториански столове с прекалено висока седалка и копринена тапицерия.

— Извинете, че закъснях — казва Редфорд.

Обръща се с гръб към стъклената врата и без да чака покана, се запътва към канапето срещу стола.

— Върнах се от Лос Анджелис преди половин час — обяснява той. — За път отиват три часа. Наричат вечерните полети „Зачервените очи“… — Хвърля бърз поглед да проследи реакцията и продължава: — Сполучливо сравнение… човек изобщо не може да мигне…

Редфорд произнася тези думи и чрез тях придобива плът и кръв. Досущ като във филма „Пурпурната роза от Кайро“, където един от героите слиза от екрана и влиза в живота на жена от публиката. Та какво говори той?

— Става ми все по-неприятно да се връщам — казва той. — Разбирате ли, там съм израсъл… Помня как изглеждаше… Не ми харесва как се е променило всичко…

Продължава да следи реакциите на Федър.

— Запазил съм много хубави спомени от Калифорния — успява най-накрая да се овладее Федър и да проговори.

— Живели ли сте там?

— Някога живеех в съседство, в Невада — отговаря Федър.

От него се очаква да говори. И той го прави: поток от произволни изречения за Калифорния и Невада. Пустините, боровете, безкрайните хълмове, евкалиптите, магистралите и чувството за нещо липсващо, за нещо неосъществено, което го обхваща там винаги. Сега само запълва времето, установява контакт. Редфорд слуша внимателно и Федър остава с впечатлението, че това му е навик. Истинско сценично присъствие. Току-що е прекосил цялата страна със самолет, сигурно е разговарял с много хора и все пак прочутото му лице сега е тук, той слуша, сякаш разполага с неограничено време, сякаш нищо значително не се е случило, преди да дойде, и нищо значително не го очаква, след като излезе.

Продължават да бъбрят, докато не стигат до името на общ познат — Ърл Уорън, бивш върховен съдия, за когото Федър казва, че повечето хора не го възприемат като типичен калифорниец. Редфорд начаса се съгласява и разкрива личните си ценности.

— Беше ни губернатор, нали знаете — казва той.

Федър потвърждава и добавя, че семейството на Уорън е от Минесота.

— Така ли? — учудва се Редфорд. — Не знаех.

Редфорд заявява, че винаги е проявявал особен интерес към Минесота. Във филма му „Обикновени хора“ се разказва за Минесота, въпреки че е заснет в северен Илинойс. В общежитието в колежа живеел с едно момче от Минесота, ходил му на гости и преживяването било незабравимо.

— Къде живееше? — пита Федър.

— На езерото Минетонка — отвръща Редфорд. — Познавате ли този край?

— Разбира се. В първа глава от книгата ми се споменава Екселсиор на езерото Минетонка.

Редфорд изглежда загрижен, сякаш е пропуснал важна подробност.

— Там има нещо особено… Не зная как да го определя…

— Нещо изискано — допълва Федър.

Редфорд кимва в израз на пълно съгласие с определението.

— В Минеаполис има един квартал, Кенуд, там е същото. Хората в него също като Ърл Уорън притежават „чар“ или „изисканост“, или нещо от тоя род.

За миг Редфорд се вглежда втренчено в него. На екрана никога не е така съсредоточен.

— И каква е причината? — пита той.

— Парите — отговаря Федър, но осъзнал, че не е съвсем прав, добавя: — И още нещо.

Редфорд го изчаква да продължи.

— Там има богатства, трупани отдавна — казва Федър. — Още от времето на дърводобива и първите мелници. Тогава е било по-лесно да си изискан с камериерка, шофьор и още седем прислужници, които да поддържат къщата.

— На езерото Минетонка ли сте живели?

— Не, по-далече, но през трийсетте години, когато бях дете, ходех там на рождени дни.

Редфорд изглежда заинтригуван.

Федър продължава:

— Не бях от богато семейство. Имах стипендия за едно училище в Минеаполис, където учеха богаташките деца… обикновено ги докарваха шофьорите. Сутрин големите, черни, дълги пакарди спираха пред училището, шофьорите в черни униформи изскачаха от колите и се втурваха да отворят задната врата, откъдето се появяваха момчетата. Следобед лимузините и шофьорите се връщаха, момчетата се качваха и тръгваха към езерото Минетонка. Аз ходех на училище с велосипед. Понякога виждах в огледалото как някой от огромните пакарди се приближава отзад, обръщах се и махах с ръка на момчето вътре, то ми отвръщаше на поздрава, случваше се и шофьорът да ми махне, а най-смешното е, че момчето май завиждаше на мен. Аз бях напълно свободен. А то беше затворник на задната седалка на черния пакард и го осъзнаваше.

— В кое училище учехте?

— „Блейк“.

Погледът на Редфорд се напряга.

— Точно в същото училище е учил и съквартирантът ми!

— Светът е малък — отбелязва Федър.

— Да, наистина!

От въодушевлението на Редфорд личи, че съществува някаква връзка, определена точка на повърхността на нещата, под която се намира важна конструкция.

— Още имам приятни спомени оттам — казва Федър.

Изражението на Редфорд подсказва, че той би искал да послуша още, но, разбира се, не е дошъл за това. Говорят още малко за най-различни несвързани неща, сетне той почва по същество. Млъква и после подхваща:

— Струва ми се, че преди всичко трябва да кажа колко се възхищавам от книгата ви, за мен тя е предизвикателство и стимул. Винаги съм размишлявал върху идеите за „Качеството“. Винаги съм ги разглеждал точно по този начин. Прочетох книгата веднага след като излезе и щях да се свържа с вас още тогава, но някой ми каза, че правата вече са откупени.

В речта му се е прокраднала необичайна скованост, сякаш е репетирал. Защо пък точно той ще се държи като лош актьор?

— Много бих искал да получа правата да екранизирам книгата — допълва Редфорд.

— Имате ги — отговаря Федър.

Редфорд се сепва. Сигурно Федър е изтърсил нещо неуместно. В биографиите на Редфорд се подчертава неговата „невъзмутимост“, но сега той изглежда стреснат.

— Нямаше да се заема, ако не възнамерявах да дам правата на вас — казва Федър.

Но Редфорд не изглежда особено зарадван. По-скоро е изненадан и се замисля за нещо свое. Вече не е заинтригуван.

Пита за предишните филмови сделки.

— О, това е дълга история — отвръща Федър и обяснява поредицата от продадени филмови опции, които са се провалили по една или друга причина.

Редфорд възвръща обичайното си изражение, слуша внимателно. След изчерпването на темата предпазливо преминават към въпроса за сценария. Редфорд препоръчва сценарист, когото Федър познава. Той се съгласява.

Редфорд смята да пресъздаде изцяло сцената, където преподавателят стои цял час пред пълната със студенти аудитория и не обелва нито дума, докато накрая студентите, изнервени и уплашени, буквално хукват към вратата. Очевидно възнамерява да изпълни сцената с ретроспективни кадри. Федър намира идеята за добра. Забележително е как Редфорд се вживява в книгата. Заради сцената в аудиторията той изцяло подминава сцените по пътя и поддръжката на мотоциклета, объркали другите сценаристи, и се насочва право към сцената в аудиторията, фактическото начало на книгата с кратко описание как се преподава съчинение в час по английски.

Редфорд обяснява, че сцените по пътя ще се снимат в натура. Казва, че Федър може да посещава снимачната площадка винаги когато пожелае, „но не всеки ден“. Федър не разбира какво означава това.

Стигат до възловия проблем за абстрактните идеи. Книгата се занимава предимно с философските идеи за Качеството. Големите касови филми не представят визуално идеите. Редфорд обяснява, че идеите трябва да се сгъстят и да се покажат косвено. Федър не е сигурен дали е разбрал точно. Предпочита да види как ще се осъществи този замисъл.

Редфорд усеща съмненията на Федър и го предупреждава:

— Както и да се направи филмът, няма да ви хареса.

Федър се замисля дали тези думи не са само презастраховка. Редфорд разказва за автора на друга книга, който видял екранизацията и се помъчил да я хареса, но не бил кой знае колко въодушевен.

— Трудно е да се възприеме — натъртва Редфорд и добавя: — Но винаги се получава така.

Разговорът продължава по други теми, ала те като че не са по същество. Накрая Редфорд поглежда часовника си.

— Е, засега май няма особени проблеми — казва той. — Ще продължа работата, ще се обадя на сценариста, за да обсъдим неговите идеи. — Накланя се напред и продължава: — Много съм изморен и няма смисъл цяла нощ да ви омайвам… Ще се обадя и на останалите и след известно време нашата агенция ще се свърже с вас.

Той се изправя, отива до дрешника и сам взема шапката и палтото. Вече на вратата пита:

— Къде живеете сега?

— На яхтата. Долу на реката.

— О, мога ли да се свържа с вас там по някакъв начин?

— Не, утре отпътувам. Ще се помъча да стигна на юг, преди реката да е замръзнала.

— Добре, тогава ще поддържаме връзка чрез вашия адвокат.

На вратата оправя шапката, очилата и палтото. Казва довиждане, обръща се и тръгва по коридора с напрегната пъргавост — като скиор или котка, или пък като Сънданс Кид, — и изчезва зад ъгъла.

После коридорът отново се превръща в обикновен хотелски коридор.

20.

Федър дълго стоя в хотелския коридор, без да се замисли къде се намира. После се обърна, влезе в стаята и затвори вратата.

Погледна празното канапе, където бе седял Редфорд. Сякаш присъствието му още се усещаше, ала Федър вече не можеше да разговаря с него.

Прииска му се да си налее едно питие… но в стаята нямаше нищо… Трябваше да се обади да му донесат в стаята.

Всъщност не му се пиеше. Или поне не чак толкова, че да си прави целия този труд. Не знаеше какво му се иска.

Прилив на антикулминационна вълна. Натрупаното по време на срещата напрежение и енергия изведнъж нямаше накъде да се отприщят. Изпита желание да излезе и да хукне по коридорите. Или може би да направи дълга разходка по улиците, докато не спадне напрежението… но краката вече го боляха от предишното продължително ходене.

Приближи се към вратата на балкона. От другата страна на стъклото се виждаше същата фантастична гледка на нощното небе.

Сега обаче не беше толкова свежа.

Когато плащаш луди пари за хотел с хубав изглед, проблемът е, че отначало той е възхитителен, но постепенно става все по-статичен, докато изобщо преставаш да го забелязваш. На яхтата беше по-добре, там гледката се променяше непрекъснато.

От замъглените очертания върху фона на небето личеше, че е почнало да вали. Но балконът беше сух. Сигурно вятърът отвяваше дъжда встрани от сградата.

Федър открехна вратата, отвън с вой нахлу студен въздух. Отвори по-широко, за да мине, излезе на балкона и затвори вратата зад себе си.

Духаше див вятър. Отвесен. Шеметен. Нощното небе ту се замъгляваше, ту се проясняваше от поривите му, които носеха дъжда. Различаваха се само далечните части на парка, защото светлините очертаваха краищата.

Чувствуваше се откъснат от действителността. Като че всичко това се случваше на другиго. Изпитваше известна приповдигнатост, напрежение, объркване, но не и истински чувства. Сякаш беше повреден галванометър, чиято стрелка не може да помръдне, за да отчете промените.

Културен шок. Май преживяваше точно това. Идиотското чувство беше културен шок. Навлизаш в друг свят, където всички ценности са съвършено различни, стъписваш се, всичко се преобръща, вече не можеш да се приспособиш и ето — настъпва културният шок.

Сега се чувствуваше на върха или поне така му се струваше… на противоположния край на някакъв невероятен социален спектър, откъдето бе тръгнал преди двайсет години, когато раздрънканата полицейска камионетка го тръскаше през южните квартали на Чикаго към психиатрията.

По-добре ли беше сега?

Честно казано, не знаеше. Помнеше две неща от онова лудешко пътуване: първо, полицая, който само се хилеше и сякаш му казваше: „Хубавичко ще те оправим, мой човек“, и това като че ли му доставяше удоволствие; второ, невероятното усещане, че се намира едновременно в два свята: в единия е на самото дъно на човешката купчина, а в другия стои точно на върха. Как да разбереш всичко това? Какво да направиш? Полицаят не беше толкова важен, но другото?

Сега пак изпитваше усещането за пълно преобръщане. В първия свят беше на върха, но къде се намираше във втория? На дъното? Не знаеше. Имаше чувството, че ако продаде филмовите права, в първия свят ще се случат големи събития, ала във втория ще се плъзне стремглаво нанякъде. Очакваше вечерта чувството да изчезне, но се излъга.

Някъде дълбоко в ума му просветваше предупредителна лампичка: „Нещо не е наред — нещо не е наред — нещо не е наред.“ Това не беше само въображението му. Беше нещо истинско. Първично възприятие на отрицателно качество. Първо усещаш дали качеството е високо или ниско и чак после търсиш причините, а не обратното. Ето какво усещаше.

Веднъж критикът Джордж Стайнър от „Ню Йоркър“ бе предупредил Федър: „Поне няма защо да се тревожите за екранизация.“ Книгата беше прекалено интелектуална, за да се правят опити да се екранизира. Тогава Федър отвърна на Стайнър, че „Туенти Сенчъри Фокс“ вече разполага с опция за филмова версия на книгата. Критикът го зяпна и после се обърна.

— Какво лошо има в това? — попита Федър.

— Много ще съжалявате — отговори Стайнър.

По-късно един адвокат от Манхатън, който се занимаваше с кино, му каза:

— Вижте какво, ако си харесвате книгата, съветвам ви да не я продавате на Холивуд.

— Какво говорите?

Адвокатът го изгледа смразяващо.

— Много добре зная какво говоря. Години наред се срещам с хора, които не разбират от кино, и ги съветвам същото, което казах и на вас. Но те не ми вярват. После пак идват. Искат да водят съдебни дела. Тогава им напомням: „Вижте! Нали ви предупредих! Продали сте правата. Сега трябва да се примирите!“ Пак ви повтарям, ако обичате книгата си, не я продавайте на Холивуд.

Адвокатът говореше за художествения контрол. В театралните постановки е традиция да не се променя нито една реплика без съгласието на автора, но в киното е едва ли не задължително изцяло да преобърнат текста, без дори да уведомят автора. В края на краищата го е продал, нали така?

Федър се бе надявал, че тази вечер Редфорд ще опровергае всичко това, но се случи точно обратното. Редфорд го потвърди. Той се съгласи със Стайнър и с адвоката.

Затова срещата не се оказа толкова важна, колкото очакваше Федър. Той се вълнуваше, защото е със знаменитост, а не от самата сделка. Беше казал на Редфорд: „Имате ги“, но нищо не беше твърдо, докато не се подпишеше договорът. Предстоеше да уговорят цената, значи можеше да се измъкне.

Почувствува се наистина измамен. Може би това беше обичайният спад след кулминацията, може би Редфорд просто беше уморен от полета, но каквито и да бяха мислите на Федър, той бе убеден, че тази вечер не ги е чул или поне не е чул всичките. Винаги е вълнуващо да се срещнеш със знаменитост, но инак Редфорд явно не се различаваше от другите.

В цялата история липсваше свежест. Редфорд се ползуваше с името на честен човек в деловите отношения, но се занимаваше с бизнес, който имаше точно обратната репутация. От никого не се очакваше да говори каквото мисли. „Сделките“ следват стандартна схема. С честността си Редфорд не побеждаваше схемата, дори не й се противопоставяше.

Не се усещаше съпричастност. Всичко приличаше на продажба на къща, при която бъдещите собственици не се чувствуват задължени да обяснят как смятат да я боядисат или как ще подредят мебелите. Типична холивудска схема. Редфорд създаваше впечатлението, че е водил подобни преговори не един и два пъти. Те се бяха превърнали в нещо като ритуал за него. Сигурно ги беше водил десетина пъти. Просто действуваше според стария модел.

Ето защо се изненада, когато Федър му каза: „Имате ги.“ Сепна се, защото моделът бе нарушен. От Федър се очакваше да се пазари. Точно в този момент можеше да изтръгне желаните от него отстъпки, а той направо се съгласи: огромна грешка в сделки от типа „да се победи противникът“ като при покупко-продажбите на недвижими имоти, където всяка от страните опитва всички възможни тактически ходове, за да откопчи от другата „най-изгодни условия“. Редфорд беше дошъл да получи, не да даде, но когато без никакви усилия изведнъж получи много повече от очакваното, сякаш за миг изгуби равновесие. Поне така изглеждаше.

Това личеше и от забележката, че Федър може да посещава снимачната площадка, „но не всеки ден“. Той никога нямаше да бъде един от създателите, щеше да е само посетител, макар и важен. Ключът се криеше в онзи израз за „омайването“ от кинаджийския жаргон. Той е част от схемата. Продуцентът, сценаристът, режисьорът или всеки, заел се с екранизацията, започва с „омайването“ на автора. Казва му колко пари ще спечели, дава му да подпише опцията, после ходи „да омайва“ финансистите и да им разправя каква велика книга ще получат те. Но щом веднъж се сдобият с книгата и парите, край на омайването. Хората с парите и авторът биват държани на максимално разстояние, а „творците“ се заемат с филма. Променят написаното от Федър, добавят каквото им хрумне, за да го пробутат по-успешно, продават го и се залавят с нещо друго, а той остава с известна сума, която скоро се стопява, и куп лоши спомени, които остават.

Федър потрепери, но не се прибра вътре. Стаята от другата страна на вратата му приличаше на остъклена клетка. Дъждът май беше спрял, светлините блестяха толкова ярко, че облаците в небето приличаха на таван. Предпочиташе да стои на студа.

Плъзна поглед над града, после се взря в малките като бръмбари коли долу на улицата. Много по-лесно беше да стигнеш при тях оттук, отколкото от тях дотук. Може би затова толкова много хора скачат от високо. По-лесно е.

„Ще полудея!“, рече си Федър и се дръпна от бетонения парапет. Откъде ли на човек му хрумват такива мисли?

„Културен шок“. Точно така. „Боговете“. Години наред ги беше наблюдавал. „Боговете“ бяха статичните културни модели. Те никога не изчезват. След като толкова години се бяха мъчили да го убият с провали, сега се преструваха, че са се отказали. Щяха да опитат по обратния път — да го хванат в капана чрез успеха.

Чувствуваше се толкова странно не заради лудия вятър или замъглените от дъжда светлини в небето над парка. Културният шок се дължеше на тези две луди, съвършено различни културни самооценки — две различни действителности на неговото „аз“, които съществуваха успоредно. В едната той беше във фазата, част от света на знаменитости като Редфорд. В другата принадлежеше към нулата, където бяха Райгъл, Лайла и почти всички останали. Щеше да се справи, ако се придържаше само към една от двете културни дефиниции. Но щом се опиташе да се закачи на двата проводника едновременно, го удряше ток.

— Ако станете прекалено известни, ще идете направо в ада — предупреждаваше един дзен-учител в групата, в която беше и Федър.

Думите му звучаха като поредната „дзен-истина“, която привидно е безсмислена. Сега обаче се изпълни със смисъл.

Учителят не говореше за ада, който Данте би разпознал. Дантевият християнски ад е отвъдният живот, изпълнен с вечни мъки, докато адът на дзен е в този свят, тук и сега — в него виждаш живота около себе си, но не можеш да участвуваш. Завинаги си чужденец в собствения си живот, защото в него има нещо, което те възпира. Виждаш как останалите се къпят в живота наоколо, а ти трябва да го пиеш със сламка, осъден на вечна жажда.

Решаваш, че славата и богатството ще те сближат с останалите хора, но се случва точно обратното. Раздвояваш се на човека, който мислиш, че си, и на човека, който всъщност си, и така стигаш до ада на дзен.

Сякаш си в панаирджийска зала с криви огледала, където всяко огледало изкривява образа ти по различен начин. През последната седмица Федър вече видя три свои съвършено различни огледални отражения: огледа се в Райгъл, който отрази образа на нравствен изрод, в Лайла, която отрази образа на скучен, застарял мухльо, и сега в Редфорд, който вероятно щеше да го представи в някакъв героичен образ.

Всеки, до когото се приближаваш, е различно огледало. И тъй като ти си същият като останалите, може би не си нищо друго освен още едно огледало, но няма начин да узнаеш някога дали собствената ти представа за себе си не е само поредния изкривен образ. Може би цял живот виждаш само отражения. Може би не срещаш нищо друго освен огледала. Първо огледалата на родителите, после на приятелите и учителите, сетне на началниците, високопоставените личности, свещениците, министрите и вероятно на писателите и художниците. Нали тяхната работа е също да държат пред теб огледала.

Ала всички огледала са контролирани от културата: от Великана, от боговете; опиташ ли се да избягаш от културата, тя ще почне да те замеря с унищожителни отражения или ще дръпне огледалата, за да те унищожи без тях. Федър си каза, че славата понякога е нещо като пристрастяване към огледалата, своеобразна наркомания, при която ставаш ненаситен за още и още положителни отражения. Огледалата превземат твоя живота и скоро ти вече не знаеш кой всъщност си. Тогава културата поема контрола върху теб и когато почне да ти отнема огледалата и публиката те забрави, се появяват симптомите на оттеглянето. Така се озоваваш в ада на славата, описан от дзен… Хемингуей с простреляния череп или Елвис Пресли, натъпкан с упойващи лекарства. Безкрайната мъчителна експлоатация на Мерилин Монро. И още десетки други. Като че причина за това е известността, огледалата на „боговете“.

Субектно-обектната метафизика предполага, че огледалата са субективни и поради това са нереални и нямат значение, но както много други предположения, това също умишлено пренебрегва очевидното.

То пренебрегва явлението, при което някой като Редфорд тръгва по улицата и наблюдава как, по собствените му думи, хората „зяпват“, когато го видят. Импресариото му каза, че е почти невъзможно да се появи на публично място, защото всички се обръщали и гледали него.

Федър се сети, че и той „зяпна“, когато Редфорд се появи на вратата. Онази сцена с палтото в стил Чарли Чаплин. Какво е това явление „зяпване“? То не е субективна илюзия, а съвсем реална първична действителност, емпирично възприятие.

Сигурно има биологични корени, също както глада, страха или лакомията. Прилича ли на сценичната треска? При него губиш представа за реалното време. Един закован образ на известна личност, например Сънданс Кид, измества динамичния човек от реалното време, който съществува в мига на срещата. Затова на Федър му беше толкова трудно да започне.

Но има и още нещо.

В известността има и видима упадъчност. Тя е вулгарна, упадъчна, безкрайно вълнуваща и понякога се превръща в мания, както сексът понякога изглежда вулгарен и упадъчен, но също е безкрайно вълнуващ и завладяващ.

Сексът и известността. Федър помнеше как преди да се качи на яхтата и да изчезне от Минесота, жените по приемите идваха да се докоснат до него. Някакво момиче, още ненавършило двайсет години, което крещи в екстаз на една от сказките му. Водеща в радиото, която го сграбчва за ръката на обяд и му казва: „Трябва да ви имам точно вас.“ Човек би помислил, че е сандвич или нещо подобно. Цели четирийсет години така и не разбра кое е това нещо, което явно му липсва и което кара жените да се загледат в мъжа. Известността ли? И само тя ли? Струваше му се, че има още нещо.

Мина му през ума, че тук може да се направи сравнение. В усещането, че си знаменитост, има нещо леко неприлично. То може да се сравни с усещането при вида на списанията за секс по вестникарските будки. В тях има нещо смущаващо. И все пак, ако си сигурен, че никой не те наблюдава, вероятно ти се дощява да им хвърлиш един поглед. Част от теб иска да се отърве от списанията, но друга иска да ги разгледа. Това е сблъсък между два модела на качеството — социален и биологичен.

Същото е и с известността, само че сблъсъкът тук е между социалните и интелектуалните модели!

Известността за социалните модели е същото, каквото е сексът за биологичните. Сега вече Федър започваше да проумява. Известността е Динамично Качество в рамките на статичното социално еволюционно равнище. Може да изглежда чисто Динамично Качество, но не е така. Сексуалното желание е Динамичното Качество, което първичните биологични модели са използувани навремето, за да се самоорганизират. Известността е Динамичното Качество, което първобитните социални модели са използували навремето, за да се самоорганизират. Това придава ново значение на известността.

Тя няма никакъв смисъл в субектно-обектната вселена. Но в ценностно структурираната вселена известността с рев излиза на преден план в действителността като огромен, изначален параметър. Превръща се в организираща сила на цялото социално еволюционно равнище. Развитите, сложни човешки общества не биха били възможни без силата на известността. Също и простите.

Странно как един въпрос може кротко да дреме в теб и най-неочаквано отговорът да започне да се разплита.

Известността е културна сила. Точно така. Или поне така изглежда.

Пълна лудост. Хората се спускат с буре по водопада Ниагара с риск да загинат само за да станат известни. Заради известността убийците погубват хора. Може би дори държавите обявяват войни всъщност за да се прочуят още повече. По този въпрос може да се изгради цяла антропология.

Ами разбира се. Ако се върнем назад към най-ранните писмени паметници в историята, към клинописа върху глинените плочки във Вавилон, за какво разказват те? Естествено за една знаменитост: „Аз, Хамурапи, съм повелителят тук. Имам толкова и толкова коне, държанки, роби и волове, аз съм най-великият от всички велики царе и нямате друг избор, освен да ми повярвате.“ Нали за това е измислена писмеността? Или когато четем Ригведа, най-старата религиозна литература на индусите, за какво се говори там? „Дори небесата и земята не са дорасли да стигнат до половината ми. Не съм ли пил сок от сома? Аз в своето величие съм надминал небесата и цялата просторна земя. Не съм ли пил сок от сома?“ Това се тълкува като посвещение на Бога, но стремежът към слава е очевиден. Сега Федър си припомни, че в „Одисеята“ на Омир малко се бе смутил от отъждествяването на Качеството и известността. Може би в Омировите времена, когато еволюцията не е достигала до разграничението между социалното и интелектуалното равнище, двете са били равнозначни.

Пирамидите са били съградени заради известността. Всички статуи, дворци, наметала и накити като белези на социалната власт са само средства да станеш известен. Перата на индианците. Децата, на които се казва, че ще ослепеят, ако зърнат императора. Всички благороднически титли, лордове, преподобни и доктори на европейците са символи на известността. Всички отличия, награди, сини ленти, повишения в службата, всички „висши изборни длъжности“, всички комплименти и ласкателства по чайове и коктейли са начин за утвърждаване на известността. Всички вражди и битки за престиж сред академичните й научните кръгове. Всички засягания от „обиди“. Цялата идея за „запазване на лицето“ в Изтока. Известността. Известността.

Дори полицейската униформа е един вид нейно средство, защото те кара да изпълняваш безпрекословно нарежданията. Без известността никой няма да се подчинява на чужди заповеди и обществото ще се разпадне.

… Гимназията. Точно гимназията е мястото, откъдето тръгва славата на знаменитостите. Тя кара ламтящите за нея да играят футбол всеки следобед. Затова ги има и мажоретките с помпоните. Това е известността. Те се къпят в лъчите й като знаменитости. А Федър дори не бе забелязал, че тя съществува. Но и да беше забелязал, пак нямаше да оцени истинското й значение. Може би затова остана невзрачен. Тя го отдели от тълпата с блеснали очи, красиви дрехи, широки усмивки и шумни разговори.

Спомни си, че в университета силата на известността продължаваше да действува, особено в курсовете и студентските групи. Но там вече бе по-слаба. Всъщност качеството на един университет може да се измери чрез сравнението между относителните достойнства на моделите на известността и на интелектуалните модели. Никъде няма спасение от знаменитостите, дори в най-добрите университети, но там интелектуалците могат да ги пренебрегнат и да общуват само помежду си.

Така или иначе, тук се явяваше цяла неизследвана област, за която Федър никога нямаше да има достатъчно време — антропологията на известността.

Отделни проучвания са правени — антрополозите внимателно изследват племенните модели, за да разберат кой на кого се кланя. Но те са нищожна частица в сравнение с неизползуваните възможности.

Парите и известността са слава и богатство, класическата органична двойка сили в Динамичното създаване на социални ценности. Славата и богатството са огромни Динамични параметри, които определят формата и съдържанието на обществото. Цели университетски катедри, дори отделни колежи се занимават с изучаване на икономика, тоест с богатството, но разполагаме ли с нещо, което да е също толкова отдадено на изучаване на славата? Какъв точно е културният механизъм за контрол над формата на огледалата, които пораждат различните образи на известността? Може ли анализът на силата, променяща огледалата, да допринесе за разрешаване на етническите конфликти? Федър не знаеше отговора. Защо може да минаваш за страхотен примерно в Германия, но прекосиш ли границата с Франция, изведнъж се оказва, че не струваш нищо, без изобщо да си се променял? Кое променя огледалата?

Може би политиката, но тя смесва известността със статичните правни модели и не е чисто научно изследване на известността. Впрочем както днес се преподава политологията, излиза, че известността е нещо случайно за политика. Но си заслужава човек да отиде на което и да е политическо събрание и да се вгледа в движещите му сили, да наблюдава борбата на кандидатите за все по-голяма известност. Те знаят как да я постигнат.

Мислите му продължаваха все в тази посока.

Но според Метафизиката на Качеството зад социалните огледала съществува друга действителност. Точно тази, която Федър беше проучвал. Всъщност зад огледалата има две равнища на действителността — интелектуална действителност и зад нея Динамична действителност.

Според Метафизиката на Качеството възходящото движение от социалните огледала на известността е нравствено придвижване от по-низша към по-висша еволюционна форма. Хората по възможност трябва да се придържат към неговата посока.

Сега вече Федър проумя как кръгът на разсъжденията му за известността се затваря при отправната им точка — екранизацията на книгата. Киното е социално комуникационно средство, а книгата му беше подчертано интелектуална. Именно тук бяха корените на проблема. Вероятно затова Редфорд изглеждаше толкова затворен. Той също е имал резерви. Разбира се, възможно е киното да се използува предимно за интелектуални цели, да се правят документални филми, но Редфорд нямаше никакво намерение да се занимава с документално кино или нещо подобно.

Или по думите на Сам Голдуин: „Ако имаш какво да кажеш, прати телеграма.“ Не снимай филм. Киното не е интелектуално средство за общуване. Киното си е кино. Филмовият бизнес принадлежи на знаменитостите, а те не биха разбрали как да пресъздадат една интелектуална книга като неговата. Дори и да се постараят да го направят, филмът вероятно не би допаднал на зрителите и това би сложило край на доходите им.

Въпреки всичко на Федър все още не му се искаше да се обвързва. Просто трябваше да помисли още малко, да остави нещата да се успокоят и после щеше да види какво му се иска да прави.

В момента обаче виждаше как един социален ценностен модел — филмът, изяжда интелектуалния — неговата книга. По-низша форма на живот щеше да се храни от по-висша. И като такава щеше да е безнравствена. Точно така изглеждаше — безнравствена.

Та затова му се струваше, че има нещо гнило. Огледалата се мъчеха да надделеят над истината. Въобразяват си, че като ти плащат пари, които са социална форма на удовлетворение, имат право да разполагат свободно с интелектуалната истина в книгата. А-ха.

Тези богове. Дърпат конците на всичко.

21.

Наистина застудяваше.

Федър се приближи до голямата стъклена плъзгаща се врата, дръпна я и със съскащия вятър бързо се мушна вътре.

Ах. Тук беше топло. И тихо. Стаята все още приличаше на опразнена сцена, след като публиката се е разотишла. Нощната пеперуда сега кръжеше около аплика точно над канапето, където бе седял Редфорд. Попадна под абажура, изпод него се дочу слаб шум, после утихна. Федър изчака да чуе пеперудата отново, но не долови никакъв звук. Може би си почиваше… Може би беше изгоряла на горещата крушка…

Същото може да направи известността с човека…

Разнесе се звук като от вода по тръбите на горния етаж, после вой, сякаш плачеше малко момиченце. Около тригодишно. Или идваше от телевизора. Женски глас се мъчеше да го успокои. Звучеше добре. Възпитан. Не просташки. После замлъкна. Не беше от телевизора.

Федър се зачуди кога ли е построен хотелът. Вероятно през двайсетте години. Най-хубавият период. Градът е създаден от викторианците, но истински е процъфтявал през двайсетте години.

… Шегата за викторианската метафора с нощната пеперуда гласи, че според науката пеперудата всъщност не лети към пламъка. Тя в действителност се стреми да лети по права линия. Пеперудите се ориентират, като поддържат полета си под постоянен ъгъл спрямо Слънцето или Луната и успяват, защото поради отдалечеността на Слънцето и Луната постоянният ъгъл насочва пеперудата, всъщност по права линия. Ала постоянният ъгъл спрямо близката крушка се превръща в кръг. Затова пеперудата почва непрекъснато да се върти. Пеперудите не умират заради динамичен стремеж към „по-висш живот“. Това са викториански глупости. Причината е статичният биологичен ценностен модел. Те не са в състояние да се променят.

Градът създаваше у Федър подобно усещане. Той се чувствуваше като пеперуда, изправена пред опасността да бъде въвлечена в орбитата на известността. Сигурно някога в праисторическите времена, още преди известността да придобие значение, хората са можели да се осланят на естествените си желания, за да вървят по права линия. Но след изобретяването на това изкуствено слънце — известността, е започнало кръговото движение. В праисторическата епоха мозъците са успявали да се справят с физическите и биологичните модели, ала дали са достатъчно Динамични да се справят със съвременните социални модели? Може би научното обяснение не намалява силата на викторианската метафора. Може би се вписва в нея.

Странно, разговорът с Редфорд неочаквано стигна до училището „Блейк“. Когато Федър каза, че е учил там, Редфорд го изгледа учудено. Сякаш очакваше да чуе от Федър нещо, за което отдавна е копнял.

„Светът е малък“ — рече Федър и Редфорд се съгласи с него. Федър щеше да му каже още нещо, но не стигнаха дотам. Какво беше то?

А, да, щеше да му каже, че става дума за нещо повече от пари въпреки всички пакарди, имения край Минетонка и другите символи на капитализма. „Изискаността“, за която говори, беше наследство от викторианските времена.

Същите викторианци въодушевяваха и Редфорд. Беше направил много филми за тази епоха. Сигурно както мнозина и той се интересуваше от тях. Викторианците представляват последният наистина статичен социален модел, с който разполагаме! И може би той изпълва със завист хората, които намират живота си прекалено хаотичен и несигурен. Нещо в твърдите им убеждения за доброто и злото сигурно би привлякло човек, израснал в затънтените части на Южна Калифорния през четирийсетте и петдесетте години. Самият Редфорд силно напомняше викторианец — въздържан, с добри обноски, изискан. Сигурно затова живее в Ню Йорк. Допада му викторианската изисканост, която все още се среща на места.

Може би щеше да е прекалено и въпреки това Федър би могъл да разкаже на Редфорд за училищната пиеса в пети класи, озаглавена „Мечтата на скъперника“. В нея той изпълняваше ролята на скъперника, когото различни житейски случки приучават на щедрост. Пиеската бе добре подбрана за училището „Блейк“. Мъничката сцена беше претъпкана с бъдещи милионерчета. После в съблекалнята дойде плешив стар викторианец, ръкува се с него, поздрави го и дълго му говори с изискано проявен интерес, а сетне един от учителите го попита: „Знаеш ли кой беше това?“ Федър, разбира се, не знаеше. Но след двайсет години попадна на статия в едно списание за „Дженерал Милс“, най-голямата в света мелничарска фирма, и тогава изведнъж позна лицето на дребния плешив старец. Беше основателят на „Дженерал Милс“.

Лицето се запечата в паметта му като несвързан отломък. Човекът беше един от най-големите великани на превзетата от злото и алчността капиталистическа традиция на викторианците, но непосредственото първо впечатление беше, че е любезен, дружелюбен и изискан.

Федър нямаше понятие как изглежда днес „Блейк“, ала тогава училището беше пропито от викторианските традиции и ценности. Всяка сутрин в параклиса директорът държеше проповеди на различни теми от викторианския морал. Всеотдайността и енергичността му напомняха за Теодор Рузвелт. Споменът беше толкова ярък, че дори сега Федър веднага би разпознал лицето му в тълпата.

Директорът очевидно нямаше никакви съмнения за това, какво представлява качеството. За него Качеството беше начинът и духът, които добре възпитаните хора олицетворяват. Учителите го разбираха за разлика от момчетата. Ако се учеха добре, играеха добре и проявяваха сериозно отношение към живота, имаха възможност някой ден да станат достойни хора. Но в очите на учителите нямаше и помен от увереност, че всичко това ще се случи в близко бъдеще. Учителите винаги знаеха със сигурност кое е добро и кое лошо. За учениците беше ясно, че никога няма да отговорят на изискванията. Беше като калвинистката Милост. Имаш възможност. Нищо повече. Даваха ти възможност.

Милостта и моралът винаги бяха външни. Човек не се раждаше с тях. Можеше само да се стреми към тях. Той върши лоши неща, защото е лош, и наказанието при провинение всъщност беше опит лошото да се оформи в нещо по-добро. Думата „оформяне“ имаше голямо значение. Материалът, който учителите се мъчеха да оформят, беше по природа неизкоренимо лош, но те действуваха, сякаш моделираха глина с бой, затваряне и порицания, за да оформят нещо поне с външни признаци на доброто, макар и да съзнаваха, че отдолу се запазва все същият негоден материал.

Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството са външни обекти и се предават от поколение на поколение като горящ факел. Директорът твърдеше, че всяко поколение трябва да го държи високо и дори с цената на живота си да го пази, за да не угасне.

Факелът. Символ на цялото училище. Беше изобразен в училищната емблема. Трябваше да се предава от поколение на поколение, за да осветява пътя на човечеството в ръцете на хората, които разбират значението му и са достатъчно силни и чисти да отстояват неговите идеали. Никога не се казваше какво ще стане, ако факелът угасне, но Федър предполагаше, че ще настъпи нещо като свършекът на света. Ще се сложи край на целия напредък, постигнат след като човекът се е изтръгнал от мрака. Никой не се съмняваше, че единственото предназначение на директора е да ни предаде факела. Бяхме ли достойни да го поемем? От всекиго се очакваше да погледне на въпроса сериозно. Федър не правеше изключение.

Мина му през ума, че продължава да върши същото в размита и променена форма. Точно това беше Метафизиката на Качеството — смешен факел, който нито един викторианец не би приел, за да освети пътя на човечеството през мрака.

Какъв старомоден образ. Просто ужасен. И все пак съществуваше, изгаряше го още от детството.

След двайсетина-трийсет години продължаваше да сънува, че върви по пътеката между дъбовете с кафяви листа нагоре по хълма към сградите на училището „Блейк“. Но те бяха заключени и запустели и той не можеше да влезе вътре. Опитваше всяка врата, напразно. Поглеждаше през прозореца на библиотеката, като затуляше очите си отстрани с шепи, за да не му пречи светлината. Там се виждаше старовремски часовник е люлеещо се махало; но нямаше никой. Движеше се само махалото. После сънят прекъсваше.

Пеперудата пак забръмча до лампата.

Може би Федър трябваше да отвори голямата стъклена врата към балкона и да я прогони навън в мрака…

Щеше ли постъпката му да е нравствена?

Не знаеше достатъчно за пеперудите, за да е сигурен в положителния или отрицателния отговор.

Вероятно пеперудата просто щеше да се насочи към друга светлина, към някой прожектор и там да намери края си.

Но ако излетеше от балкона толкова високо, че да се освободи от светлините на града, да види Луната и да изправи полета си? Тогава щеше ли Федър да е постъпил нравствено? Какво казва Метафизиката на Качеството по този въпрос?

По-добре да не се бърка. Може би пеперудата се подчиняваше на свои собствени модели, а той пък имаше свои, каквито и да бяха те. Сигурно Метафизика на Качеството. Във всеки случай нямаше да хукне като някой романтичен викторианец да прогонва пеперуди навън.

Такава беше викторианската позиция — лепваше по някое романтично понятие към социалното качество, без всъщност да осмисля Качеството.

Както и да е, днес всички изискани викториански динозаври са изчезнали и вече можеш да ги гледаш с по-малко тревога и противопоставяне, отколкото те самите гледат на теб.

Федър реши, че неговите мисли, а сигурно и мислите на Редфорд и на мнозина други непрекъснато се връщат към тях заради нещо изключително важно и загадъчно, случило се във времето, което ни отделя от тях. Според него опиташ ли се да се върнеш към викторианците, да проумееш същината им, проглеждаш и за обществените сили, разтърсили света след тях. Те се изправят пред нас като динозаври именно защото между нас и тях съществува пропаст. Настъпила е огромна културна мутация. Те наистина са или различен културен вид. Факелът на Метафизиката на Качеството като че ли осветява пропастта и ни помага да разберем, че тя е една от най-дълбоките в историята.

Ако искаше да се изразява точно за викторианците, трябваше да внимава да не ги представя като обособена група от хора. Смисълът, който влагаше в понятието „викторианско“, се свеждаше до определен модел обществени ценности, господствували в периода между Гражданската война в Америка и Първата световна война, а не до биологичен модел. Жизненият път на Марк Твен съвпада с този период, но Федър не го възприемаше като викторианец. Неговият коронен номер е хуморът, осмиващ викторианската надутост. Той е антипод на викторианците. От друга страна, Хърбърт Хувър и Дъглас Макартър биологично са почти изцяло извън викторианския период. Въпреки това са викторианци, защото социалните им ценности са викториански.

Федър си каза, че метафизиката на веществото не успява да осветли пропастта между нас и викторианците, защото според нея и обществото, и разумът принадлежат на биологията. Тя твърди, че обществото и разумът не са веществени и затова не могат да са реални, а действителността свършва с биологията. Обществото и разумът са мимолетни достояния на действителността. Следователно в метафизиката на веществото разграничението между обществото и разума наподобява разграничението между съдържанието на левия и десния джоб на биологичния човек.

Ала в метафизиката на ценностите обществото и разумът са ценностни модели. Те са реални. Самостоятелни са. Не са „свойства“ на човека, също както котките не са свойство на котешката храна и дървото не е свойство на почвата. Биологичният човек създава обществото точно колкото почвата „създава“ дървото. Моделът на дървото зависи от минералите в почвата и ще загине без тях, но той не се създава от химичния модел на почвата. Моделът на дървото е враждебен на химичния почвен модел. Той „експлоатира“ почвата, „изяжда“ я заради собствените си цели, както котката изяжда котешката храна за собствените си цели. По такъв начин биологичният човек е експлоатиран и изяждан от социалните модели, които в основата си са враждебни на биологичните му ценности.

Същото важи за разума и обществото. Интелектът има свои модели и цели, които не зависят от обществото, както обществото не зависи от биологията. Метафизиката на ценностите дава възможност да се види, че конфликтът между разума и обществото е не по-малко ожесточен от конфликта между обществото и биологията или между биологията и смъртта. Биологията е победила смъртта преди милиарди години. Обществото е победило биологията преди хиляди години. Но разумът и обществото все още се борят и там се крие ключът към разбирането и на викторианците, и на двайсети век.

Според Метафизиката на Качеството разликата между ценностния модел, наречен „викториански“, и периода след Първата световна война, който го измества, се състои в катаклизма, разместил пластовете на статичните ценности, в ценностното земетресение с такива разтърсващи последици, че ние все още сме замаяни от него, толкова замаяни, та продължаваме да не разбираме какво ни се е случило. Зараждането както на демократичния, така и на комунистическия социализъм и на фашизма като реакция срещу тях е последица от земетресението. Цялото „изгубено поколение“ на двайсети век, чийто дух неизменно се предава на следващите поколения, също е последица от земетресението. Нравственият провал на двайсети век е последица от него. Ще има и още последици.

Викторианската култура се различава от съвременната по това, че викторианците са последните хора, които са убедени: интелектуалните модели са подчинени на социалните. Викторианският модел се основава на социални, а не на нравствени норми. И те много приличат на декоративните им мебели от ковано желязо — скъпи на вид, с евтина изработка, крехки, студени и неудобни.

Новопоявилата се култура за пръв път в историята приема, че моделите на обществото трябва да се подчинят на моделите на разума. Най-важният въпрос на нашия век е: „Социалните ли модели на нашия свят ще управляват интелектуалния ни живот, или интелектуалният ни живот ще управлява социалните модели?“ Победители в битката излязоха интелектуалните модели.

Това прозрение осмисля много неща. Днес викторианците ни се виждат толкова повърхностни и лицемерни поради пропастта в ценностите. Макар и наши предшественици, те принадлежат към различна култура. Не можеш да разбереш представител на друга култура, без да държиш сметка за различията в ценностите. Ако един французин запита: „Как е възможно германците да понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато прилага към него френските ценности. Ако германецът на свой ред попита: „Как французите понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато не се откаже да прилага към него германските ценности. Когато се питаме как викторианците са понасяли лицемерния си и повърхностен начин на живот, не можем да се надяваме на съдържателен отговор, ако налагаме върху тях несъществувалите тогава ценности на двайсети век.

Приемем ли, че същността на викторианския ценностен модел се състои в поставянето на обществото над всичко друго, нещата идват на мястото си. Това, което днес наричаме викторианско лицемерие, изобщо не се е смятало за лицемерно. Било е добродетелен опит хората да се придържат и в мислите си към общественото благоприличие. За викторианците качеството и интелектуалността не са били свързани по такъв начин, че качеството задължително да минава проверката за интелектуален смисъл. Според тях проверката за всичко се изчерпвала с въпроса: „Как ще погледне на това обществото?“

Да се проверява дали обществените форми имат интелектуален смисъл се е смятало за „неблаговидно“, а викторианците твърдо вярвали в обществената благовидност и я смятали за висш белег на цивилизованост. Понятието „благовидност“ претърпява интересни промени, историята му е поучителна, а влаганото в него викторианско съдържание е още по-показателно. Още калвинистите говорят за „състоянието на благодат“ като вид „просветление“. Но при викторианците „божествената благодат“ се измества от „обществената благовидност“.

За ранните калвинисти и за нас принизяването на това понятие изглежда недопустимо, но става разбираемо, ако приемем, че според викторианските ценностни модели обществото действително е било Бог. По думите на Едит Уортън викторианците са се бояли от скандалите повече, отколкото от болестите. Вярата в религиозните ценности на прадедите им била загубена и на нейно място дошла вярата в обществото. Корсетът на обществото според тях е единственото спасение от бездната на злото. Формализмът и превзетата скромност са опит за потискане на злото чрез недопускането му във „висшите“ помисли и при викторианците представите за духовно извисен и социално издигнат човек се покриват. Между тях няма никаква разлика. „Бог е съвършен благородник и по всяка вероятност и владика.“ Да бъдеш благородник се е смятало за възможно най-голямото приближаване до Бога още тук, на земята.

Всичко това обяснява защо викторианските забогатели разбойници в Америка сляпо подражавали на европейската аристокрация по толкова смехотворен за нас начин. То обяснява и модата сред викторианските богаташи да плащат луди пари, за да бъдат включени в биографиите на „изтъкнати граждани“. Обяснява защо викторианците толкова презирали борческата страна в личността на американеца и ставали жалки в безкрайното си желание да я прикрият. Те искали да я зачеркнат от живота си, да я потулят с всички възможни средства.

Това обяснява силната омраза на викторианците към индианците. Твърдението: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец“, е викторианско. Идеята за изтребление на всички индианци се налага едва след деветнайсети век. Викторианците се стремели да унищожат „непълноценните“ общества, които според тях са проявление на злото. Колониализмът, който преди това е бил икономическа възможност, по времето на викторианците се превръща в морална кауза, в „бремето на белия човек“ да разпространява техните социални модели и добродетели по целия свят.

Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството се предават от поколение на поколение като пламтящ факел, казваше директорът на училището, всяко поколение трябва да го държи високо и да го защитава дори с цената на живота си, за да не угасне. Но за него факелът се свеждаше до статичния викториански модел на обществените ценности. Директорът не знаеше или предпочиташе да премълчава, че факелът на викторианския романтичен идеализъм е угаснал много преди той да произнесе тези думи през трийсетте години на двайсети век. А може би се мъчеше да го запали отново.

Но няма как да запалиш отново факела с викторианските ценностни модели. Веднъж излязъл от бутилката на обществените ограничения, духът на разума много трудно ще се върне пак в нея. Пък и е безнравствено да се опитваш да го натикаш обратно в бутилката. Общество, което се мъчи да ограничи истината заради собствените си цели, е по-низша еволюционна форма от истината, която се мъчи да ограничи обществото заради собствените си цели.

Викторианците са задушавали истината винаги, когато тя им е изглеждала неприемлива за обществото, също както са потискали мислите си за засъхналия конски тор по улиците, откъдето са минавали с файтоните си. Прекрасно са знаели, че торът е около тях. Вдишвали са и са усещали миризмата. Но според тях било неблагоприлично да мислиш за него. Било просташко да говориш ясно и открито. Никога не го допускали, освен когато били притиснати от изключителни обществени обстоятелства, защото простащината била форма на злото.

Понеже се смятало за лошо да говориш открито за истината, апаратът им за самокоригиране на обществото закърнял и се парализирал. Къщите, общественият живот се изпълнили с труфила, които неудържимо се трупали. Безсмислената украса била толкова тежка, че било почти невъзможно да се разбере предназначението на предмета. Първоначалният му замисъл се губел под безбройните финтифлюшки и къдрички.

Накрая същото се случило и с умовете им. Езикът им се изпълнил с декоративни финтифлюшки, които неудържимо се трупали, докато не станал напълно неразбираем. Хората обаче не смеели да признаят, че не го разбират, защото това би било проява на простащина и лошо възпитание.

След закърняването на викторианския дух и обрамчването на ума с обществени ограничения се затворили всички пътища към качеството с изключение на социалното. Така обществената база, лишена от интелектуално съдържание и биологична целенасоченост, бавно и безпомощно се приближавала към собственото си глупаво самоунищожение: към безсмисленото избиване на милионите нейни деца на бойните полета през Първата световна война.

22.

Когато физическият климат изведнъж се променя от високи към ниски температури или от високо към ниско атмосферно налягане, резултатът обикновено е буря. Когато общественият климат се променя от нелепи обществени ограничения върху целия разум към относителен отказ от всички социални модели, резултатът е обществен ураган. Ураганът е историята на двайсети век.

Федър предполагаше, че подобни промени са настъпвали и в миналото. В деня, когато първите протозойски форми са решили да се съберат в метазойско общество. Или в деня, когато първите риби чудаци са решили да напуснат водата. Или вече в историческите времена в деня, когато Сократ умрял, за да утвърди независимостта на интелектуалните модели от обществения им произход. Или в деня, когато Декарт решил да постави себе си в началото на цялата действителност. Тогава всичко се е променяло по законите на еволюцията. И както при почти всички промени, на никого не му е минавало през ума, че се променя.

Федър помисли, че ако трябва да посочи ден, в който господството на обществото над разума е отстъпило пред господство на разума над обществото, би се спрял на 11 ноември 1918 година — деня на примирието, края на Първата световна война. А за човек — символ на промяната, би избрал президента Удроу Уилсън.

Сред всички негови снимки Федър би избрал тази, на която Уилсън обикаля Ню Йорк в открита кола и сваля великолепния си копринен цилиндър — символ на високото му положение във викторианското общество. За водещ цитат би се спрял на някоя от проникновените му речи — символ на високото му положение в интелектуалните кръгове: „Трябва да използуваме разума си, за да спрем една бъдеща война, не можем да разчитаме, че обществените институции ще действуват нравствено от само себе си, те трябва да се направляват от разума.“ Уилсън принадлежи на два свята — викторианското общество и новия интелектуален свят на двайсети век. Той е единственият университетски преподавател, избран за президент на Съединените щати.

Преди Уилсън академичните кръгове били второстепенни и периферни в структурата на властта във викторианското общество. Интелигентността и знанията се смятали за ярка проява на обществен успех, ала от интелектуалците не се очаквало да управляват самото общество. Те били негови ценени слуги, също като свещениците и лекарите. Трябвало да красят обществения парад, но не и да го оглавяват. Ръководството трябвало да се осъществява от практични „делови мъже“. Малцина викторианци подозирали какво ги очаква — само след няколко години интелектуалците, които те идеализират като най-добрите представители на високата им култура, се обръщат срещу тях и разрушават с презрение тази култура.

Викторианският обществен строй и викторианската нравственост, довели до Първата световна война, представяли войната като приключенски сблъсък между благородни личности, отдадени на идеалистична служба на родината, нещо като наследници на рицарите. Викторианците обожавали изящно изрисуваните героични батални платна в дневните си — препускащи към врага кавалеристи с извадени саби или кон, който се завръща без ездач, под заглавието „Лоша вест“. Смъртта намира място в случайния образ на войник в ръцете на другарите си — блед, с извърнати към небето очи.

Първата световна война е нещо съвсем различно. Пушката „Гатлинг“ премахва благородството и героизма. Викторианските художници никога не са изобразявали разкаляно и изровено от снарядите бойно поле с бодлива тел и половин милион гниещи трупове: някои загледани към небето, други с очи в калта, трети с обезобразени лица, които не гледат наникъде. Толкова много убити вече намират смъртта си само в една битка.

Оцелелите не могат да дойдат на себе си, чувствуват се изоставени и не искат да простят на обществото, постъпило така с тях. Присъединяват се към вярата, че разумът трябва да се освободи от старите викториански „добродетели“ и „благородство“ и да ги изведе в един по-смислен свят. За момента на всички им се струва, че снобският, моден викториански свят си е отишъл завинаги.

Промяната се стимулира от новите технологии. Селяните поемат към града и фабриките. Електрификацията превръща нощта в ден и премахва черния труд. Пейзажът се променя от колите и шосетата, както и от скоростта, с която хората вършат всичко. Появява се масовата журналистика. Настъпва времето на радиото и рекламите по него. Овладяването на новите промени вече не зависи от социалните умения. То изисква технически подготвен, аналитичен ум. Можеш да обуздаеш един кон само ако проявиш решителност, дружелюбност и липса на страх. В случая се изискват биологични и социални умения. Но да се справиш с новите технологии е по-различно. Машините нямат никакво отношение към личните биологични и социални качества.

Новите технологии освобождават физически и пренасочват безброй хора от селото към града, от Юга към Севера и от източното към западното крайбрежие. Тези хора се чувствуват откъснати морално и психологически и от статичните обществени модели на викторианското минало. Не знаят какво да правят със себе си. Леки жени, самолети, конкурси за красота по плажовете, радио, свободна любов, „модерно“ изкуство… изведнъж вратата на този затвор на викторианския консерватизъм и конформизъм, за чието съществуване не подозира почти никой, се отваря широко и всички са зашеметени от вълнуващата нова технологична и социална свобода. Ф. Скот Фицджералд е уловил мига на искрящото веселие:

Никой не знае как да преодолее объркаността си. Най-силна е тя у тълкувателите на този период. „Вихърът е цар“ — пише Уолтър Липман в своя „Увод към морала“. Вихърът, хаосът привидно владеят тогавашния свят. Никой сякаш не знае защо и накъде върви. Хората препускат от една мода към друга, от една вестникарска сензация към друга с надеждата, че ще намерят отговор на въпроса, защо се чувствуват объркани, но не го намират и продължават по-нататък. По-възрастните викторианци мърморят, че обществото се изражда, ала никой от младите вече не обръща внимание на старите викторианци.

Времената са хаотични, но хаосът съществува само в социалните модели. Според привържениците на старите обществени модели всичко ценно е безвъзвратно изгубено. Новите интелектуални формулировки обаче унищожават само социалните ценностни модели.

През двайсетте години хората се вълнуват от събития, които показват драматично новото господство на разума над обществото. В хаоса от социални модели вече могат да се провеждат диви, новаторски интелектуални експерименти. Абстрактното изкуство, нехармоничната музика, психоанализата на Фройд, процесът срещу Сако и Ванцети, незачитането на сухия режим. Литературата утвърждава борбата на благородната, свободомислеща личност против смазващото потисничество на лошия обществен конформизъм. Викторианците биват заклеймени заради тяхното тесногръдие, заради социалните им преструвки. Доброто, Качественото вече се проверява не с въпроса „Какво ще каже обществото?“, а се изразявала във въпроса „Какво ще каже разумът?“

Именно противопоставянето между разума и обществото превръща процеса срещу Скоупс през 1925 година в журналистическа сензация. В него един учител от щата Тенеси — Джон Скоупс, бил обвинен в незаконно преподаване на Дарвиновата еволюционна теория.

В процеса има нещо гнило, нещо фалшиво. Той е представен като борба за академична свобода, но подобни битки са се водели векове наред, без да привлекат вниманието на обществеността както делото Скоупс. В един съдебен процес от миналото, когато Скоупс би могъл да бъде изтезаван като еретик, позицията му би изглеждала по-героична. Но през 1925 година адвокатът му Кларънс Дароу всъщност се сражава с беззъб, книжен тигър. Само религиозните фанатици и невежите селяндури от Тенеси се противопоставят на преподаването на еволюционната теория.

Ала истинското значение на процеса изпъква, когато той се разглежда като конфликт между социалните и интелектуалните ценности. Скоупс и Дароу защитават академичната свобода и нещо още по-важно — те съдят дотогавашните статични религиозни модели от миналото. Създават у интелектуалците приятното чувство, че са постигнали отдавна търсена цел. Че отчасти си връщат на църковните фанатици — стълбове на обществото, които векове наред злобно нападат и очернят несъгласните с тях интелектуалци.

Общественият ураган, предизвикан, след като разумът взема връх над общественото начало, е почувствуван най-силно в Европа и особено в Германия, където последиците от Първата световна война са най-опустошителни. Комунизмът и социализмът, тези програми за интелектуален контрол върху обществото, се сблъскват с отпора на реакционните сили на фашизма, програма за обществен контрол над разума. Никъде другаде интелектуалците не са така твърдо решени да отхвърлят стария строй. Никъде другаде старият строй не е така твърд в опитите да разруши крайните изблици на новия интелектуализъм.

Федър си помисли, че нито един исторически или политически анализ не изяснява огромните сили в този процес така ясно, както Метафизиката на Качеството. Гигантската власт на социализма и фашизма, определили облика на нашия век, се обяснява с конфликта между различните еволюционни равнища. Погледнат по такъв начин, конфликтът обяснява движещата сила зад Хитлер не като безумна жажда за власт, а като всеобхватно възвеличаване на властта в обществото и омраза към всичко интелектуално. Неговият антисемитизъм се подклажда от антиинтелектуализма. Омразата му към комунистите се подклажда от антиинтелектуализма. Възторгът му от германския volk произтича пак оттам. От него той черпи сили за фанатичното преследване на всяка интелектуална свобода.

Въпреки че в Съединените щати икономическият и социалният подем не е толкова голям, както в Европа, Франклин Рузвелт и неговият „Нов курс“ предизвикват буря, макар и по-слаба, между обществените и интелектуалните сили. Новият курс има много съставки, но най-важна е убеждението, че интелектуалното планиране от страна на правителството ще подпомогне оздравяването на обществото.

Навсякъде наричат Новия курс програма за фермери, работници и бедняци, но той е нов и за американските интелектуалци. Изведнъж за пръв път те се озовават в центъра на планирането: Тъгуел, Роузънман, Бърл, Моули, Хопкинс, Дъглас, Моргентау, Франкфъртър са все представители на класа, която в миналото би продала труда си срещу малко повече от една работническа надница. Сега обаче интелектуалците имат възможност да дават нареждания на най-изисканите, най-старите и най-богати социални групи в Америка. „Оня човек“, както старите аристократи понякога наричат Рузвелт, предава Съединените американски щати на чуждестранни радикали, „дървени философи“, „комуняги“ и тям подобни. Той е „изменник на своята класа“.

Най-неочаквано пред очите на старите викторианци се създава цяла нова обществена каста — кастата на интелектуалните брамини, която на всичко отгоре стои над техните военни и икономически касти. Новите брамини гледат на тях отвисоко и ги изтласкват чрез политическото си надмощие в Демократическата партия. Социалната снобщина бива заменена от интелектуална. Обраната е осеяна с мозъчни тръстове, стратегически центрове, академични фондации. Разпространява се вицът, че прочутата интелектуална атака срещу викторианското общество в „Теория на консуматорската класа“ трябва да се осъвремени със заглавието „Консумация на теоретизиращата класа“. В обществото е възникнала нова класа: теоретизиращата класа, която явно поставя себе си над досегашните господствуващи социални касти.

Интелектуализмът, уважаван слуга на викторианското общество, се превръща в господар на обществото, а участвуващите в управлението интелектуалци недвусмислено заявяват, че според тях новият ред е най-добрият за страната. Също както изместването на индианците от новите заселници. За индианците то е твърде лошо, но иначе е неизбежна форма на прогреса. Общество, основано на научната истина, не може да не е по-висше от общество, основано на сляпата, безмозъчна социална традиция. Колкото повече съвременният научен светоглед усъвършенствува обществото, толкова повече старата викторианска омраза се разтваря и губи.

И така двайсети век изоставя идеята, че обществото е най-висшето постижение на човека, и възприема схващането, че най-висше постижение е разумът. Академичният свят процъфтява. Студентите стават все повече. Научната степен е на път да се превърне в най-важния символ на общественото положение. Към образованието потичат средства, непознати до този момент в академичния свят. Новите науки навлизат с главоломна скорост в неизследвани, неподозирани територии, а сред най-бързо развиващите се и задъхани области е тази, която интересува Федър най-много — антропологията.

Метафизиката на Качеството бе извървяла дълъг път от времето, когато той смутено четеше антропологична литература в планините на Монтана. Тогава разбра, че през първите десетилетия на нашия век непоклатимата олимпийска „обективност“ на антропологията има свои специфични културни корени. Тя е политическо средство за извоюване на победа над викторианците и тяхната система от социални ценности. Едва ли имаше друга научна област, която така ясно да откроява пропастта между викторианците и новите интелектуалци на двайсети век.

Пропастта е между викторианските еволюционисти и релативистите на двайсети век. Викторианци като Морган, Тайлър и Спенсър смятат, че всички първобитни общества са ранни форми на самото „Общество“, които се стремят да „израснат“ до истинската „цивилизация“ като тази във викторианска Англия. Релативистите следват идеята на Боас за „историческата възстановка“ и заявяват, че няма емпирични научни доказателства за стремежа на първобитните общества към някакво „Общество“.

Според релативистите в културата не е научно ценностите на култура Б да се тълкуват чрез ценностите на култура А. Би било напълно погрешно за един австралийски бушмен антрополог да дойде в Ню Йорк и да обяви гражданите му за изостанали и първобитни, защото не умеят да си служат с бумеранг. Също толкова погрешно ще е за един нюйоркски антрополог да иде в Австралия и да каже, че бушмените са изостанали и първобитни, защото не умеят да четат и пишат. Културите са самобитни исторически модели със свои собствени ценности и не могат да бъдат преценявани от гледна точка на ценностите от други култури. С подкрепата на учението на Боас за научния емпиризъм културните релативисти практически разрушават вярата в предишните викториански еволюционисти и придават на антропологията сегашната й форма.

Тази победа винаги е представяна като победа на научната обективност над ненаучните предразсъдъци, но според Метафизиката на Качеството нещата са по-дълбоки. Невероятният успех на „Модели на културата“ от Рут Бенедикт и „Пълнолетието в Самоа“ от Маргарет Мийд показват нещо друго. Когато една книга за обичаите на остров в южните морета се превръща в бестселър, става ясно, че в нея има нещо повече от академичен интерес към обичаите на тихоокеанския остров. Нещо в книгата явно „настъпва по мазола“, че да възбуди толкова интереса на обществеността. „Нервът“ в случая е конфликтът между обществото и разума.

Тези книги са пълноценни антропологични документи, но и същевременно политически трактати за новия преход от господство на обществото към господство на разума със следната логика: „Ако научно сме показали, че в Самоа може да има свободен секс, който явно не пречи никому, значи разполагаме с доказателство, че може да го имаме и тук, без той да пречи на никого. Трябва да използуваме разума си, за да открием кое е добро и кое зло, вместо само сляпо да следваме собствените си обичаи от миналото.“ Новият културен релативизъм придобива популярност, защото се превръща в могъщо средство за господство на разума над обществото. Интелектът вече може да изразява мнението си за всички форми на обществени обичаи, включително за викторианските, а обществото вече не може да съди разума. Така той очевидно заема водещото място.

Когато задаваме въпроса: „Щом нито една култура, включително викторианската, не може да разграничи доброто от злото, как изобщо да разберем кое е добро и кое зло?“, следва отговор: „Много лесно. Интелектуалците ще ви кажат. За разлика от представителите на изучаваните култури интелектуалците знаят за какво говорят и пишат, защото техните думи не са относителни от културна гледна точка. Казаното от тях е абсолютно, тъй като те се ръководят от науката, а тя е обективна. Обективният наблюдател не изразява относителни мнения, защото той не се намира в наблюдавания от него свят.“

Добрият стар Дюзънбъри. През петдесетте години в Монтана беше отхвърлил същата тази помия. Сега обаче с допълнителната гледна точка за двайсети век, предоставена от Метафизиката на Качеството, можем да проследим откъде идва тази бъркотия. Американските антрополози не биха могли да прегърнат необективността също както сталинистките бюрократи не биха могли да играят на фондовата борса. Причините са едни и същи — идеологията и конформизмът.

Точно тук му е мястото да подчертаем, че Метафизиката на Качеството подкрепя господството на разума над обществото. Според нея разумът е по-висша еволюционна форма в сравнение с обществото. По-добре е една идея да разруши дадено общество, отколкото обществото да задуши идеята. Но Метафизиката на Качеството не спира дотук. Според нея интелектуалният модел, избран да превземе обществото, има един дефект: в субектно-обектната наука няма място за нравственост. Субектно-обектната наука работи единствено с факти. Нравствеността не е обективна действителност. Може да прекараме цял живот пред микроскопа, телескопа или осцилоскопа, но няма да забележим и следа от нравственост. Тя не е там. Нравствеността е в главите ни. Тя съществува само във въображението.

От гледна точка на субектно-обектната наука светът е напълно безцелен, без никакви ценности. Нищо няма смисъл. Нищо не е добро и нищо не е зло. Всичко е само функция, както в машините. От нравствена гледна точка няма нищо лошо в мързела, лъжата, кражбата, самоубийството, убийството, геноцида. От нравствена гледна точка няма нищо лошо, защото изобщо няма нравственост, има само функционалност.

Но сега, когато за пръв път в историята разумът командува обществото, точно този ли е интелектуалният модел, с който той ще управлява?

Доколкото Федър знаеше, никой досега не е отговорил на този въпрос. Вместо това всички морални кодекси на обществото са зачеркнати, а „репресивното общество“ се използува като оправдание за всички престъпления. Интелектуалците от двайсети век отбелязват, че според викторианците всички деца се раждат в грях и само чрез строга дисциплина могат да се освободят от това състояние. Интелектуалците от двайсети век наричат тези представи „глупости“. „Няма научни доказателства, че децата се раждат в грях“ — казват те. Изобщо идеята за греха не се свързва с обективната действителност. Грехът не е нищо друго освен нарушение на произволни обществени правила, които малките деца не биха могли да познават, камо ли да спазват. Според едно много по-научно обяснение на понятието „грях“ няколко остарели, прогнили и упадъчни социални модела се мъчат да оправдаят съществуването си, като обявяват всички, които не се съобразяват с тях, за лоши, вместо да признаят, че самите те са носители на злото.

Има два начина да се отървем от „греха“, казват интелектуалците. Единият е да принудим всички деца да се съобразяват с отколешните норми, без да си задават въпроса, дали нормите са добри или лоши. Другият е да изучим социалните модели, довели до заклеймяването на „греха“, и да видим как те могат да се променят, та невинните деца да удовлетворяват естествените си потребности, без да бъдат обвинявани в греховност. Ако детето се държи естествено, а обществото определя поведението му като греховно, трябва да се промени самото общество. Ако се отнасяме към децата с доброта и любов и им дадем свободата да мислят и откриват света, те по рационален път ще открият най-доброто за себе си и за света. Защо ще искат да тръгнат в друга посока?

Според новия интелектуализъм на двайсетте години, ако съществуват норми за обществено поведение, те трябва да бъдат установени чрез обществения експеримент, за да се види какво носи най-голямо удовлетворение. Не традициите на обществото, а това, което носи най-голямо удовлетворение на най-много хора, определя кое е нравствено и кое не е. Научният критерий за „порока“ би трябвало да е не въпросът „Одобрява ли обществото или не?“, а въпросът „Разумно ли е, или не е разумно?“

Така например пиенето, което води до пътни произшествия, уволнение или семейни проблеми, е неразумно. Пиенето в тези случаи е порок. То не допринася за най-голямо удовлетворение на най-много хора. Но от друга страна, пиенето не е неразумно, когато води само до социално или интелектуално отпускане. Тогава то не е порок. Същият критерий може да се приложи към хазарта, псуването, лъжата, клеветата и всеки друг „порок“. Отговорът се определя от интелектуалния, а не от социалния аспект.

Нито един „порок“ не е пораждал толкова противоречия, както предбрачният или извънбрачният секс. Няма друга поквара, която викторианците да са осъждали по-яростно, няма друга свобода, която новите интелектуалци да са отстоявали по-разпалено. „От гледна точка на науката половият живот не е нито добро, нито зло“ — твърдят интелектуалците. Той е само биологична функция както яденето или съня. Не е разумно да се отрича тази нормална физическа функция по някакви псевдоморални причини. Ако открехнем вратата за предбрачния секс, само гарантираме свобода, която не пречи никому.

Книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и „Тропикът на Рака“ са защитавани като велик принос в борбата против потисничеството на обществото. Изменените закони за проституцията и прелюбодейството осигуряват по-голяма свобода. Мнозина очакват, че с възхода на разума сексът ще бъде разглеждан като останалите удобства, без ужасните напрежения и тормоза на потискащото общество, които Зигмунд Фройд разобличава.

И така, през целия двайсети век интелектуалците непрекъснато обясняват причините за престъпността не с биологичната природа на човека, а със социалните модели, които потискат тази природа. Те непрекъснато нападат, осмиват, отхвърлят, подкопават и рушат потисническите модели на викторианското общество с твърдото убеждение, че така човекът ще се излекува от престъпните си наклонности. Като израз на новото си господство над обществото интелектуалците проявяват интерес към антропологията с надеждата, че тя ще осигури факти за формулирането на новите научни правила за управлението на обществото. Ето значението на „Пълнолетието в Самоа“.

А тук, в Щатите, американските индианци, които след последната битка на Къстър са превърнати от викторианците почти в парии, изведнъж се възраждат като образец на първобитнообщинните добродетели. Викторианците презират индианците заради тяхната първобитност. Индианците са в другия край на обществената скала спрямо европейците, които викторианците в САЩ обожават. Сега обаче антрополозите се стичат към колибите и селищата на всяко племе, до което успяват да се доберат, и като иманяри трескаво търсят нова информация за евентуалния нов местен нравствен начин на живот.

Това е нелогично: щом субектно-обектната наука не съзира никъде нравственост, няма научно изследване, което да запълни нравствената празнота, зейнала след отхвърлянето на викторианското общество. Великодушието на интелектуалците, това, че те отричат всички авторитети в обществото, са точно толкова научни, както викторианската дисциплинираност.

Федър се замисли за вълшебния начин, по който този логически пропуск се вписва в първоначалната му теза за двете съставки на американската личност — европейската и индианската. На мястото на старите европейско-викториански нравствени ценности идват нравствените ценности на американските индианци — нежност към децата, максимална свобода, откритост на словото, любов към простотата, близост с природата. Без да има ясна представа откъде идва новата нравственост, цялата страна тръгва в посока, която й се струва правилна.

Новият интелектуализъм се обръща към „обикновените хора“ като източник на културни ценности, а не към старите викториански европейски модели. Художниците и писателите от трийсетте години, като Грант Уд, Томас Харт Бентън, Джеймс Фаръл, Фокнър, Стайнбек и стотици други, проникват дълбоко в корените на безписмената култура на белите американци, за да открият новата нравственост, без да осъзнават, че именно културата на неграмотните бели американци се доближава най-плътно до индианските ценности. Интелектуалците от двайсети век настояват за научно потвърждение на действията си, но промените в Америка всъщност са насочени към ценностите на индианците.

Дори езикът се променя от европейското към индианското. Езикът на викторианците е натруфен, както тапетите им — задръстен с финтифлюшки и растителни мотиви, без никаква функционалност, той отклонява вниманието от скритото съдържание. Новият стил на двайсети век обаче е индиански в своята простота и прямота. Хемингуей, Шъруд Андерсън, Дос Пасос и мнозина други се отличават със стил, който в миналото би се смятал за недодялан. Но сега той въплъщава прямотата и честността на обикновения човек.

Уестърните са още едно доказателство за промяната. Те показват индианските ценности, превърнали се през двайсети век в каубойски и в общоамерикански ценности. Всички знаят, че каубоите на сребристия екран нямат почти нищо общо с прототипите си, но това е без значение. Значение имат ценностите, а не историческата точност.

Федър бе израснал именно в този нов свят на технически постижения, отслабващи социални модели на властта, научна аморалност, преклонение пред „обикновения човек“ и несъзнателно доближаване към индианските ценности. Отначало отдалечаването от европейските социални ценности върви гладко, децата на викторианците от първото поколение се възползуват от вкоренените викториански социални навици и видимо се чувствуват интелектуално разкрепостени от новата свобода. Проблемите обаче започват с второто поколение, поколението на Федър.

Индианските ценности са подходящи за индианския начин на живот, но те не се вписват особено добре в сложното технологично общество. Самите индианци се чувствуват ужасно, ако се преместят от резерватите в градовете. Градовете функционират благодарение на точността и на внимателното отношение към материалните подробности. Те зависят от способността на хората да се подчинят на властта, все едно дали става дума за полицай, за началника в службата или за автобусен шофьор. Възпитанието, което дава възможност на децата да израснат „природосъобразно“, по индиански модел, невинаги гарантира добро приспособяване към градската среда.

В детството на Федър разумът вече господствуваше над обществото, но резултатите от новата социална свобода се разминаваха с очакванията. Нещо не беше наред. Светът несъмнено бе в по-добра интелектуална и технологична форма и въпреки всичко „качеството“ му не е високо. Нямаше как да разбереш защо качеството му беше ниско. Просто го усещаш.

Понякога Федър се натъкваше на откъслечни размисли какво не е наред, но те бяха разпокъсани и той не можеше да си състави цялостна картина. Помнеше едно представление на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс. В единия край на сцената имаше неонов знак във формата на стрелка, който светваше и угасваше, а под стрелката също с мигаща светлина се изписваше думата „РАЙ“. Идеята бе, че раят е точно в посоката на стрелката:

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

Ала открай време се показваше посоката, самият Рай бе все някъде другаде. Той никога не беше тук, неизменно се намираше в края на някакво интелектуално, технологично пътуване, но и да стигнеш дотам, пак няма да го откриеш. Пак ще видиш надписа:

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

По същия начин Федър веднъж забеляза един театрален афиш — „Бунтовник без причина“; и той намекваше за същото ниско качество, което се забелязваше навсякъде, но не можеше да се изрази с думи.

Задължително бунтовник без причина. Интелектуалците са си запазили всички каузи. За интелектуалците от двайсети век каузите са същото, каквото за викторианците са обноските. Невъзможно е да надминеш викторианец по обноски, както е невъзможно да надминеш интелектуалец от двайсети век по въпроса за каузите. Те са предвидили всичко. В това отчасти се състои проблемът. Срещу него се надига бунтът. Срещу цялото подредено научно познание, което би трябвало да управлява света.

Федър нямаше „кауза“, която да обясни на останалите. Негова кауза беше Качеството на живота му, но то не се побираше в рамките на „обективния“ език на интелектуалците и затова в техните очи изобщо не представляваше кауза. Той си даваше сметка, че създадените от разума технически устройства са нараснали на брой и са станали много по-сложни, ала не вярваше, че способността да се извлича наслада от тези устройства се е увеличила пропорционално. Според него не можеше да се твърди със сигурност, че сега хората са по-щастливи, отколкото през викторианската епоха. „Да търсиш щастието“ бе като да преследваш някакъв създаден от учените механичен заек, който бяга със скоростта на преследвача. А и да го хванеш за миг, той има особен синтетичен, технологичен вкус, който обезсмисля цялото преследване.

Всички сякаш се водеха от „обективното“, „научно“ убеждение, че същността на човека произтича от материалното му тяло. Идеите и обществата са съставки на мозъка, а не обратното. Мозъците не могат да се слеят физически и затова двама души общуват точно както корабните радисти, които изпращат и приемат сигнали в нощта. Научната, интелектуална култура се бе превърнала в култура на милиони самотници, които живеят и умират в единичните килии на духовното уединение и не могат да си говорят, дори не могат да съдят един за друг, защото от строго научна гледна точка това е невъзможно. На всеки човек в единичната килия му внушават, че колкото и да се мъчи, колкото и усилено да работи, той не е нищо повече от животно, което живее и умира както всички останали животни. Би могъл да си измисли нравствени цели, но те са само изкуствени умопостроения. От научна гледна точка той няма цели.

Някъде след двайсетте години се появява тайна самота, толкова всепроникваща и всеобхватна, че едва започваме да осъзнаваме нейните размери. Научната, психиатричната изолация и безплодието се оказват много по-страшен затвор за духа от старите викториански „добродетели“. Онова пътуване с Лайла в трамвая преди толкова време. Тогава Федър изпита същото чувство. Нямаше как да се доближи до Лайла и да я разбере, също както тя никога нямаше да го разбере, защото между тях заставаше разумът с всички негови взаимоотношения, последици и усложнения. Бяха загубили част от реалността си. Живееха в някакъв филм, прожектиран от интелектуалния електромеханичен апарат, който е създаден заради тяхното щастие и им показва:

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

но който неволно ги е лишил от непосредственото изживяване на живота и ги е откъснал един от друг.

23.

На Лайла й се струваше, че сънува. Кога бе започнал сънят? Тя не помнеше. Изплашеше ли се, мисълта и заработваше трескаво. Защо той й е взел хапчетата от чантата? Ако хапчетата бяха на мястото си, може би тя нямаше да се уплаши толкова. Сигурно бе решил, че са наркотик или нещо подобно. Затова ги е взел.

Лайла усещаше кога трябва да ги вземе по това, колко страшно й изглеждаше всичко наоколо. А сега наистина имаше нужда от тях.

Трябваше да прибере куфара си още следобед, както беше казала, че ще направи. Тогава нямаше да се наложи да се връща до яхтата. Вече беше тъмно.

Проклетият келнер. Можеше да й даде малко пари, за да й помогне. Тогава тя щеше да вземе такси. А сега нямаше нищо. Келнерът се държеше така, сякаш Лайла го лъжеше. Но тя не лъжеше. И той го знаеше. Можеше да познае. Все едно! Келнерът трябваше да се държи така, сякаш беше сторила нещо лошо, макар и да знаеше, че не е направила нищо.

Беше застудяло. Вятърът я пронизваше през пуловера. Тук улиците бяха толкова мръсни. Всичко беше мръсно. Беше овехтяло и студено.

Започна да вали.

Лайла дори не знаеше дали върви в правилна посока. Струваше й се, че се приближава към реката.

В долния край на улицата забеляза магистрала със забързани коли по нея. Но парка го нямаше, където тя очакваше да го види. Може би чувството за ориентация я бе подвело и тя вървеше в грешна посока. Дъждовните капки блестяха на светлината на фаровете. Лайла помнеше, че когато с Капитана тръгнаха от яхтата, наблизо имаше парк.

Можеше да вземе такси и да не плати. Забеляза едно свободно. Понечи да го спре, но се отказа. В миналото би го направила. И би се изплюла в лицето на шофьора, когато той поиска да плати. Сега обаче беше уморена. Не й беше до караници.

А може би трябваше да изпроси пари от някого. Не, нямаше да стане. Нямаше да й дадат. Не и тук. Беше опасно да доближаваш хората без причина. Можеха да ти направят какво ли не.

Ами да отиде в полицията или в някой приют… Но тогава щяха да я разкрият. Щом веднъж си минал през тях в този град, най-добре да не им се мяркаш пред очите.

Не й се щеше да ходи покрай реката, докато стигне яхтата. Долу никак нямаше да е приятно. Щеше да върви през града, докато не намери пристана. Тогава щеше да се спусне надолу.

Онзи мъж, който я изгледа през витрината на ресторанта. Лошо. Преди десетина-петнайсет години нищо нямаше да го спре да влезе вътре. А сега просто отмина. Лайла си спомни думите на Али: „Ти никога не се променяш, миличка, но те се променят.“ И после продължаваше: „Когато не ги искаш, не можеш да се отървеш от тях. Но само да ти потрябват, всички се изпаряват.“

Къде ли беше сега Али? Сигурно вече е навършила петдесет и е грохнала бездомница като онези, които Лайла видя вчера. И тя щеше да стане същата. Бездомница. Седнала на някоя решетка на отдушник, за да не зъзне в старите си дрехи…

… Като вещицата във витрината на магазина. С дълъг нос и провиснала над брадичката огромна брадавица…

Трябваше да си оправи косата. Наистина изглеждаше раздърпана. Дъждът мокреше косата й, сигурно приличаше на вещица.

Трябваше да има голям замък с щръкнала висока зелена кула. Така си спомняше. Когато стигне до замъка, трябваше да се спусне надолу към реката и да намери яхтата. Това беше останало в паметта й, след като тръгнаха.

Обувките й прогизнаха. Както и дрехите, и кутията с ризите. Дали просто да не спре и да не изчака дъждът да престане? Но тогава нямаше да стигне до замъка. Нямаше да спира, докато не го откриеше.

И тя е една, досега да не се научи да не се ядосва на хората! Все си мислиш, че някой ще дойде и ще те спаси, но този път вече е прекалено късно. Някой добър човек ще дойде и ще те спаси. Като Капитана. Все така си въобразяваш, нали? Но вече няма никой, Лайла. Капитанът беше последният. Няма да има друг, Лайла. Той беше последният.

Ето какво й каза мъжът зад витрината.

Ризите, които беше купила за Капитана, съвсем се намокриха. Сега той дори нямаше да й ги плати. Ако Лайла застанеше в някой вход или на друго закътано място, докато спре дъждът, щеше да ги опази. Защо ли хвърли плика, с който ги купи? В него щяха да останат сухи. Тогава можеше да ги върне в магазина и да получи достатъчно пари за такси. Но за да стигне до магазина, също й трябваше такси. Пък и магазинът щеше да е затворен по това време.

Квитанцията беше в портмонето. Но сигурно щяха да я познаят. Не, едва ли…

… На яхтата сто на сто имаше пари. Лайла щеше да се качи и да претършува чекмеджетата. После обаче се сети, че няма как да влезе в яхтата. Не знаеше комбинацията. Щеше да се наложи да изчака Капитана, за да й отвори. Но пък ако той беше там, Лайла нямаше да успее да претърси чекмеджетата. Той сигурно щеше да й даде пари. Не, беше бесен. Нямаше да й даде нищо.

Ами ако цяла нощ обикаля и не намери яхтата? Ако е подминала замъка? Ще има да върви до припадък и да не го открие. Нямаше как дори да попита къде е яхтата. Не помнеше къде са я оставили. Помнеше приблизително само посоката. Може би никога нямаше да я намери и щеше да върви, да върви безкрайно.

А после Капитанът ще отплава и тя никога повече няма да го види. С целия й багаж! Ще й отнесе куфара! Всичките й вещи! Там беше всичко, което притежаваше!

По нищо не личеше, че реката е наблизо. Лайла трябваше да попита някого къде акостират моторниците, но не знаеше как да зададе въпроса. Сградите се променяха бавно пред очите й. Нито една не изглеждаше позната.

Приближи се човек на колело. Мина съвсем близо до нея. Ставаше все по-тихо. Кварталът изглеждаше по-хубав или поне така й се струваше.

Сигурно се беше отдалечила прекалено много. Не помнеше квартала. По-добре да се бе придържала до реката. Скоро щеше да се озове някъде в Харлем, а никак не и се ходеше там. Особено през нощта. Някои прозорци бяха с железни решетки и бодлива тел отдолу.

Нямаше никакъв замък. Той беше тесен, със зелен заострен връх, приличаше на космически кораб, но наоколо го нямаше.

И защо й трябваше да се ядосва, да нагрубява Капитана и да го вбесява така? Сега не знаеше какво ще прави оттук нататък. Да се беше подмазвала, вместо да му говори истината право в очите, сега щеше да е на път към Флорида.

Не биваше да го кара да вземе Джейми. Той видимо се напрегна, когато му го предложи. Трябваше да си затваря устата.

Не биваше да спори с него. Няма да ти простят, ако не се увърташ и не говориш медени приказки. Ще ти го изкарат през носа. Много държат да ти покажат колко са големи и силни. Само да промълвиш, че май не са чак толкова големи и силни, колкото си Въобразяват, тутакси те намразват. Не понасят такива неща. Искат точно обратното. Джейми го накара да се чувствува слаб, а именно това не му хареса.

Сега Лайла само искаше да покаже на Капитана каква е в действителност. Беше й казал, че иска да научи всичко за нея. Желаеше да разбере каква е всъщност. Затова тя се опита да му покаже и ето го резултата! Джейми пък видя какво представлява той самият. Веднага го разбра.

Никога не бива да им разкриваш тайната за тяхната слабост. Въобразяват си, че не я забелязваш. А ако им кажеш, направо побесняват. Тогава истински те намразват. Почват да те обиждат. Точно така постъпиха в Рочестър. А тя им казваше истината. Затова я обявиха за болна. Те не желаят да чуят истината. Ако им я кажеш, постъпват лошо с тебе.

Краката я боляха ужасно. Трябваше да свали обувките и да продължи боса. Въпреки студа. Щеше да е приятно да ходи боса. Реши да повърви още малко и ако не види реката, може би да се събуе. Сигурно щеше да й се прииска да свали всичко.

Спомни си как веднъж се прибираше у дома и заваля. Беше с нова рокля. Помъчи се да се скрие под дърветата, но се почувствува ужасно зле. Знаеше, че вкъщи ще се прибере настинала, и точно така и стана. Дрехите й бяха прогизнали, беше мокра до кости. Обувките й жвакаха. Тя седна до канавката, както беше с новата рокля, и заплака, а дъждът се стичаше по нея отвсякъде. Поолекна й.

Може би трябваше и сега да седне. Не, не тук. Още не.

Подпря се с ръка на някакъв пътен знак, свали едната обувка, после другата. Така беше по-добре. Беше й приятно да ходи боса.

Идеше й да свали всичко от себе си. Ама всичко. Тогава някой щеше да спре и да й помогне. Заради дрехите хората смятат, че не съществуваш. Ако съблечеше всичко, щяха да видят, че действително е там.

„Никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла.“ В подобни случаи лицето на майка й винаги изплуваше в нейното съзнание. Острият поглед на малките й очички. Майка й винаги беше права. Само две неща на този свят я правеха щастлива — мисълта, че е права, и мисълта, че е много по-добра от всички останали. При добрите постъпки замълчаваше. Но при лошите ти натякваше безкрай.

Все пак не правиш нищо лошо, нали? Не нараняваш никого, не крадеш и въпреки всичко хората те мразят точно заради това.

Ако наистина обичаш хората, те ще те убият заради любовта ти. Трябва да ги мразиш и после да се преструваш, че ги обичаш. Тогава ще те уважават. Но какъв е смисълът да живееш, ако можеш само да мразиш хората и да усещаш омразата им? Толкова й беше омръзнал този свят, където всеки мрази всички останали.

Как можеха да живеят ден след ден с цялата натрупана омраза? Тя нямаше край. Ето Лайла също се поддаваше. Успяха да я въвлекат. Точно така се получаваше. Забъркаха я и нямаше отърване. Мъчеше се да се измъкне, но не можеше. Нищо не й беше останало. Бяха и отнели всичко.

Искат само да те омърсят. Точно така. Да те омърсят, за да заприличаш на тях. Хвърлят мръсотията си по теб и после казват: „Виж, Лайла, каква мръсница си! Кучка!“

Не понасят хората да се любят. Но умират да се хвърлят в юмручен бой и някой наистина да е наранен и окървавен. Или да има война или нещо подобно. Всички са замесени и се мъчат да въвлекат и теб, за да не останеш настрана. Искат да се забъркаш също като тях, ти го правиш и тогава те одобряват и ти казват: „Лайла, колко си добра!“ Всъщност луди са точно те. Те не те познават, Лайла. Никой не те познава. Никога няма да те опознаят! Но, Господи, о Господи, нали ти ги познаваш!

А после стават толкова кротки. И се чудят как да те изоставят. Миг преди оргазма им си кралица, но само миг след това си боклук.

Капитанът не беше по стока. Е, и той се позабавлява. Сега само искаше от нея да си отиде. Щеше да отпътува за Флорида с яхтата, с парите си, с всичко и да я зареже тук.

По улицата нямаше никой, но Лайла изпитваше усещането, че някой я наблюдава. Струваше й се, че ако внезапно извърне глава, ще види някого точно зад себе си.

Сякаш за пръв път виждаше тъмните сгради наоколо. Като в лош филм с много убийства.

И от какво толкова се страхуваше? Нямаше от какво да се плаши. Поне нямаше да я оберат. Най-много да й вземат ризите. Щеше да е смешно. „Заповядайте — щеше да им каже Лайла, — тук имам едни ризи за вас.“ Нямаше да знаят какво да направят.

Рязко се извърна, за да види какво има зад нея. Нямаше нищо. Повечето прозорци бяха тъмни. Тук-там зад завесите се виждаха светлини. На един перваз проблясваше оранжева кръгла лампичка. Приличаше на лице.

Някой беше закачил фенер във формата на глава. Като вещицата във витрината. Вси светии.

Като старицата, която вчера й заприлича на вещица. Изгледа Лайла много особено. Сякаш я позна. Може би и тя беше вещица! Затова я погледна така.

Лайла не желаеше да е вещица. Веднъж като малка искаше да носи пиратския костюм, но го облече Ем. За нея остана костюмът на вещицата. Точно така изглеждаше старицата. Като маската, която малката Лайла сложи заедно с костюма. Никак не й се искаше, но майка й я накара.

Пак изплува лицето на майка й.

— Лайла, не можеш ли поне мъничко да приличащ на Емалин?

— Мразя Емалин! — отвърна Лайла.

— Но Ем не те мрази.

— Така си мислиш — възрази Лайла.

Лайла много добре знаеше каква е Ем. Получаваше каквото пожелаеше. Винаги се преструваше. Точно това искаше майка й. Лъжи. Всички нови рокли бяха за Ем. За Лайла оставаше ролята на вещицата.

На погребението на дядо й майка й я накара да облече старата синя рокля на Ем и даде на Емалин всички синьо-бели чинии. Тази сутрин Лайла забеляза на покрива на една кола пчела и се сети за острова и дядо си.

Какво не би дала да се пренесе на острова. Дядо й беше пчелар, мажеше й препечени филийки с мед и й даваше. Помнеше, че винаги й ги поднасяше на синьо-бяла чиния. После дойде погребението, продадоха къщата му, оставиха синьо-белите чинии на Емалин и Лайла повече никога не видя пчелите. Все си мислеше, че пчелите са отлетели на острова с дядо й. Някой ден щяха да се върнат, тя щеше да ги види — пчелите, които винаги знаеха къде е дядо й. Ето какво си помисли сутринта, когато забеляза пчелата върху колата.

„Казах ти, че никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла“ — повтаряше майка й. На лицето й се появяваше усмивчицата, която тя пускаше винаги, когато успяваше да накара някого да се почувствува зле.

„Омръзна ми да слушам все едно и също, майко — отвръщаше Лайла. — Кажи ми ти какво щастие си намерила!“

Малки като свредели очи, очи, очи…

Майка й смяташе, че Лайла ще отиде в ада, защото е лоша, но на острова нямаше значение дали си лош. Просто отиваш там. Това бе нарисувано на картината върху стената у дядо й.

Вятърът задуха иззад ъгъла, прониза я през пуловера и хвърли в очите й нещо като пясък или мръсотия, което й пречеше да вижда. Наложи се да спре до една тухлена стена и да примигне няколко пъти, за да излезе прашинката.

Ето! Видя го зад ъгъла на сградата! Наистина я следваше! Съсредоточи се върху него, напрегна всички сили. Май наистина беше вещица, защото лицето бавно изплува. Можеше да заповядва на нещата да се приближат.

Сега обаче разбра, че изобщо не я преследва човек. Беше куче.

То усети, че жената го е забелязала, и се скри обратно зад сградата.

Лайла се напрегна още повече. След малко кучето бавно започна да се появява отново. Тя не се помръдна, но и не отмести поглед. То полека запристъпва към нея. Вече по средата на улицата Лайла го позна. Лъки! След толкова много години.

— О, Лъки, върнал си се — възкликна тя. — Жив и здрав.

Тръгна към него. Искаше й се да протегне ръка и да го погали, но Лъки се отдръпна.

— Не ме ли позна, Лъки? — попита Лайла. — Цял-целеничък. Не ме ли помниш?

Не личеше къде го е ударила колата.

— Как успя да се върнеш от острова, Лъки? С плуване? Къде е островът, Лъки? Сигурно се приближаваме към него сега. Покажи ми пътя.

Но щом Лайла се запъти към Лъки, той тръгна пред нея. Тя го последва и забеляза, че краката му едва докосват земята, сякаш беше безтегловен.

От мрака в далечния край на улицата се появи камион с незапалени фарове. Движеше се почти безшумно. Страшно. Стигна до една улична лампа — Лайла успя да забележи чий е и сърцето й трепна. Сега наистина се уплаши. Той беше тук! Беше я намерил!

За последен път видя камиона, когато го влачеха на буксир към гробището за коли. Целия смачкан. Точно като него. Цялата врата беше опръскана с кръв, където бе увиснала главата му. В моргата изобщо не го погледна. Не можаха да я накарат да го погледне.

А сега дойде с пикапа, право по улицата. Ще отвори вратата и ще й каже: „Качвай се!“

Той знаеше какво да направи после. Ще намери онова проклето копеле, приятеля на Джейми, който й задигна парите, и ще го накара да ги върне. След това ще го направи на кайма. С една ръка. Знаеше как. Все смачкваше някого. Мръсник… Не се говорят такива работи за мъртвите. Щом Лайла каза тези думи, камионът се отклони и се насочи към Лъки.

Но Лъки се дръпна.

Камионът профуча покрай него. Лайла забеляза вътре човека, когото очакваше да види. Погледна я така, сякаш не желаеше да има нищо общо с нея. Но я позна, тя също позна него, а после камионът увеличи скоростта и изчезна.

Лайла помнеше кръвта. Всички се държаха така, все едно че я жалеха. Всички лицемери се вайкаха: „О, Лайла, толкова жалко!“ Но те бяха само лицемери. Мразеха го точно толкова, колкото и тя самата. Онова копеле. Не се говори така за мъртвите, но пък беше истина. Казваше му го още приживе. Нямаше причина да променя отношението си сега. Такъв си беше.

Тя зави зад ъгъла и изведнъж видя замъка! Лъки го бе открил! Никога не би се сетила, че е там. Но знаеше, че може да се спусне към него, а по-нататък според нея бяха паркът, циментовата площадка и яхтите.

Какво добро куче! Винаги си е било такова. Сигурно някой го бе пратил от острова да й покаже пътя. Сега вече можеше да стигне до яхтата и да изчака Капитана, за да я отведе надолу по реката към острова.

Не помнеше добре циментовата площадка. Беше страшно. Сякаш там върху нея щяха да се нахвърлят лъвове. А от другата страна имаше стъпала, кой знае кой се е притаил там. Лайла пристъпваше бавно, крачка по крачка…

Не чуваше нищо, но се страхуваше…

Направи още една стъпка. Нямаше друг избор. Трябваше да мине оттам. Пое дъх и се огледа зад ъгъла…

Ето го яхтклуба! И разпрострялата се река. Тук беше! О, колко хубаво беше да се завърнеш. Чуваше как въжетата се блъскат от вятъра.

На входа на яхтклуба стоеше чернокож мъж, който й каза нещо, но Лайла не го разбра. Той махаше с ръце, сочеше към нея, ала не я докосна, когато мина край него и тръгна към яхтата.

Слезе на кея и се озова пред яхтата! Лъки й беше показал пътя.

Къде остана Лъки?

Огледа се, ала не го видя. Повика го по име. Никой не се обади. Обърна поглед към реката да не би да е заплувал обратно към острова, но се виждаха само замъглените от дъжда далечни светлини.

Прехвърли се през парапета на яхтата и седна в кабината. О, колко беше приятно да седне! Зъбите й тракаха, дрехите й бяха прогизнали, но какво от това. Само трябваше да изчака Капитана и той щеше да я отведе на острова.

Отнякъде се надигна прилив. Лайла го забеляза заради движещите се по вълните светлини. Той повдигна и разлюля яхтата, после заглъхна.

Водата изглеждаше мръсна, в нея плаваха какви ли не боклуци. Имаше парчета от стари пластмасови бутилки, мръсна пяна, гъба, някакви клони със заклещена в един от тях умряла риба. Рибата беше обърната настрани и не беше цяла. След малко клонът с рибата мина покрай Лайла и се разнесе миризмата му. После пак се върна, водовъртежът го поде и той изчезна в него.

Последваха го други боклуци. Водовъртежът сякаш засмукваше всички мръсотии към дъното на реката. Лайла си спомни как веднъж бе наблюдавала риби в реката — едната се извръщаше настрани, а останалите се опитваха да отхапят парче от нея. Но тя успяваше да се изправи. След малко пак се извръщаше, докато накрая не можа да се изправи. Останалите се нахвърлиха да я ядат. Рибата вече не се бореше.

Лайла се молеше да не изпохапят Лъки, докато плува обратно към острова. Ако се забавиш, рибите ще те изядат жив. Не бива да правиш нищо, с което да им показваш, че намаляваш скоростта, иначе ще почнат да те преследват.

Не биха посмели да захапят Лъки.

Жалко, че Капитанът не беше тук.

Беше се отегчила от този бряг на реката. Можеше дори да я преплува, ако се наложеше. Не знаеше кога ще се върне Капитанът и повече не й се чакаше.

Лайла свали пуловера. Почувствува се по-добре.

После потопи ръка във водата.

Беше топла! Реката наистина беше топла. Ако заплуваше към острова, никога вече нямаше да усети студ.

Пак погледна водата.

Не искаше повече да й е студено. Беше се уморила да се бори. Можеше просто да се откаже. Да се отпусне.

Само да се отпусне. Надолу към онази ръка във водата. Тя се подаваше от мястото, където беше клонът, беше се протегнала, за да го стигне. Ръката се приближаваше до Лайла, но водата се завихри и я отнесе. Приличаше на бебешка ръка над водата. Бебешка ръка.

Ръчичката се протягаше над повърхността. Наистина беше бебешка. Виждаха се пръстчетата. Лайла не можеше да я стигне във водовъртежа, но след като тя се доближи още повече, успя да я улови. Сърцето й замря, докато я издърпваше от водата.

Телцето беше сковано и изстинало.

Беше със затворени очички. Слава Богу. Лайла почисти мръсотията от тялото и се увери, че още е непокътнато. Рибите още не го бяха нападнали. Но не дишаше.

Лайла взе от пода на кабината пуловера, сложи го в скута си, за да увие бебето, и го притисна до себе си. Залюля го и постепенно почна да усеща, че студът отстъпва. „Всичко е наред — занарежда тя, — всичко е наред. Ще се оправиш. Всичко свърши. Сега ще ти е добре. Никой няма да ти направи нищо лошо.“

След малко Лайла почувствува топлината на тялото до своето. Пак го залюля. После тихо му запя песничка, която знаеше отдавна.