Ленивият любовник

ГЛАВА I

В понеделник сутрин, обикновено имаше голяма купчина поща. Дела Стрийт, личната секретарка на Пери Мейсън, която бе дошла половин час преди отварянето на кантората, с бързо, сръчно движение на ръката разрязваше пликовете, прочиташе писмата и ги сортираше на три купа.

Първо, купчината, която Пери Мейсън трябваше да прочете и отговори. Втората купчина не изискваше незабавен отговор, но Мейсън трябваше да бъде запознат със съдържанието на писмата. Третата купчина бяха писма, които тя щеше да обсъди с Мейсън, но сама щеше да отговори.

В последния плик, който отвори, се намираше загадката. Това бе тънък плик и можеше да съдържа просто някоя фактура за някаква покупка на Мейсън. Всъщност в него имаше сгънат лист леко оцветена хартия с назъбени краища. Текстът бе написан на машина, а подписът — с черно мастило.

Дела Стрийт видя, че това е чек за 2500 долара, който Пери Мейсън можеше да осребри във Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс банк и който носеше подписа Лола Факсън Олрид.

Дела опипа плика, за да се увери, че няма нищо друго вътре. После, за да бъде сигурна, че паметта не й изневерява, провери в картотеката с имената на клиентите на Мейсън.

Името Олрид не фигурираше там.

Разбира се, това можеше да бъде нечий изплатен със закъснение дълг, затова Дела Стрийт пристъпи към картотеката, където фигурираха всички лица, с които Мейсън имаше делови контакти: свидетели, съдебни заседатели по дела, водени от нега, хора, озовали се в затруднение ответници по граждански дела, страни при подписването на договори, свидетели на противната страна.

Нямаше Олрид.

Дела Стрийт тъкмо затваряше чекмеджето, когато Мейсън стремително влезе в кантората.

— Здравей, Дела. Нещо ново? Обичайният преглед на пощата, както виждам. Бога ми, колко обичам да получавам писма! И колко мразя да им отговарям!

— Коя е Лола Факсън Олрид? — попита Дела Стрийт.

— Една точка в твоя полза. — Мейсън се замисли за миг. — Потърси ли в картотеката?

— Аха.

— Откри ли нещо?

— Абсолютно нищо.

— А защо те интересува?

— Изпраща ви чек за две хиляда и петстотин долара — отвърна Дела Стрийт.

— Защо?

— Не пише.

— Няма ли писмо?

— Не.

— И няма нищо в картотеките ни?

— Не.

— Нека да видя чека — каза Мейсън.

Разгледа го, обърна го така че светлината от прозореца да пада косо върху нето и попита:

— Сигурна ли си, че нямаше писмо в плика, Дела?

— Напълно, ето плика, шефе. Така е изпратен.

— Първоначално е имало писмо, прикрепено към чека.

— Как разбрахте?

— Първо, по начина, по който е сгънат. Второ, в горния край на чека има отпечатък от кламер. Подръж го под този ъгъл, Дела. Не, по-скоро така. Виж лекото нащърбване на хартията, където е имало кламер.

— Вярно — съгласи се Дела. — Там е имало кламер. Защо мислите, че е било прикрепено писмо?

— Заради начина, по който е сгънат чекът. Ако слагате чек в плик, го сгъваш само веднъж. Когато чекът е приложен към писмо, го прикрепяш към горния край на писмото, после сгъваш писмото най-напред от долния край, а след това два пъти отстрани. С други думи, сгъваш го по веднъж от всяка страна. Забележи как е сгънат този чек. Веднъж отляво, после отдясно.

— Какво предполагате в такъв случай, че е станало с писмото?

— И аз се питам същото. Дела. Погледни в телефонния указател.

Дела Стрийт прокара пръста си по буквата „А“ в указателя и каза:

— Не откривам никаква Лола Факсън Олрид. Има Бъртрънд К. Олрид.

— Бъртрънд К.! — удиви се Мейсън.

— Да. Защо? Познавате ли го?

— Е, да, чувал съм за него.

— И какво знаете за него, шефе?

— Важна клечка е в рудодобива. Едновременно е предприемач и борсов посредник. Слави се като умен човек, но в същото време е и мошеник. Преди около година откри мина. След като разпродаде акциите, бяха открити богати залежи на руда. Олрид с ловък юридически трик си върна акциите. Спечели един милион.

— Ловките юридически трикове ме интересуват — заяви Дела. — Как го направи?

— Накарал свой приятел акционер, който всъщност бил подставено лице, да го осъди за измама, да твърди, че акциите са без покритие и да иска да му върне парите. После това подставено лице разпратило писма до всички други акционери, в които ги уведомявало, че е започнал дело, че Олрид ги е подвел с мината, че ако действат организирано, ще успеят да спасят парите си, че Олрид несъмнено гледа да спечели време, за да прахоса активите на компанията. Два дни по-късно Олрид писал поотделно на всеки акционер, че според него мината е изключително богата на руда, че новите разкрития неимоверно увеличават стойността на акциите, че всяка продадена акция не е била пусната от компанията и после изкупена от нея, а частни акции на Олрид, че неговото желание било инвеститорите да спечелят много пари от това и ги съветва да изчакат и да не бързат да си искат обратно парите, че според него рудникът бил сега дори по-ценен, отколкото когато им продал акциите. Представяте си въздействието на подобно писмо. Акционерите са сметнали, че ще могат да си възвърнат парите, ако действат всички заедно. Продадеш ли някому акции за минна компания и после се опиташ да купиш обратно акциите, той ще иска поне десет пъти повече, отколкото е платил. Предложиш ли му същата цена, която е заплатил, ще ти се изсмее в лицето. Но ако му кажеш, че съществува възможност, ако действа незабавно, „да си върне парите“, тези думи звучат като музика в ушите му. Той иска да си получи парите. Е добре, резултат от всичко това бе, че Олрид откупи почти всички акции на същата цена, на която ги бе продал. По-късно някои акционери претендираха, че са били изиграни, но Олрид просто показа писмото, което бе написал на всеки от тях, уведомявайки ги, че рудникът е невероятно богат на руда, че неотдавнашните разкрития са повишили надеждите му. С други думи, написал им е цялата истина, като ги е умолявал да не искат да им върне парите. Естествено, моралният ефект на писмото е бил именно да ги накара панически да се опитат да си вземат парите обратно, но от юридическа гледна точка Олрид не ги е заблудил.

— Сигурно е умен — съгласи се Дела.

— Хитър е. Има ли други Олрид?

— Няма други с фамилията Олрид и адрес, който да съответства на чек за две хиляди и петстотин долара.

— Просто ей така, Дела, опитайте се да наберете номера на Олрид.

— Кого да търся?

Мейсън се поколеба, после отвърна:

— Аз ще говоря. Само наберете номера, Дела, аз ще взема слушалката.

Дела взе външна линия. Обиграните й пръсти бързи въртяха шайбата. Тя кимна на Мейсън:

— Набрах.

Мейсън вдигна слушалката, почака малко. След миг се обади женски глас:

— Домът на мисис Олрид.

— Вкъщи ли е мисис Олрид? — попита Мейсън.

— Кой я търси, моля?

— Мистър Пери Мейсън, адвокатът.

— Очаква ли тя да й позвъните, мистър Мейсън?

Мейсън се засмя:

— Зависи. Кажете, пълното й име Лола Факсън Олрид ли е?

— Точно така — отвърна гласът на другия край на жицата.

— Тогава мисля, че вероятно ме очаквала да й се обадя.

— Почакайте за миг, моля.

След около десетина секунди се обади мъжки глас:

— Ало, мистър Мейсън?

— Да.

— На телефона е Бъртрънд К. Олрид. Вие желаете да разговаряте със съпругата ми?

— Да.

— В момента не е вкъщи.

— Разбирам.

— Бихте ли ми казали за какво… в общи линии за какво бихте желал да разговаряте с нея? Може би не след дълго ще бъда във връзка с нея.

— Нищо важно — отвърна Мейсън. — Кажете й просто, че съм я търсил.

— Разбира се, но ако все пак бихте могъл…

— Проверявах нещо, това е всичко. Може да предадете на съпругата си, ако обичате, че проверявах… просто проверявах нещо и бих желал тя да ми се обади във връзка с тази проверка. Разбирате, нали? Много ви благодаря.

— Какво всъщност проверявате? — попита Олрид.

— Служебен въпрос. Благодаря ви много, мистър Олрид. Дочуване.

Той остави слушалката и се обърна към Дела Стрийт.

— Може да съм направил гаф. Съпругът й бе на телефона. Прояви любопитство. Иска ми се да зная съдържанието на писмото, което е било прикрепен към чека.

— Той прекалено много ли се заинтересува? — пепита Дела Стрийт.

— Да. Сега ще вземем изчаквателна позиция за известно време.

— А чекът?

— Ще го задържим и ще чакаме да видим какво ще стане.

— А пощата?

— О, да, ще трябва да се заема с нея. Вземете бележника си и да започваме.

В девет и половина едно писмо бърза поща бе оставело на бюрото на Дела Стрийт от Гърти, секретарката в приемната. Дела Стрийт го отвори. Тънкият плик съдържаше един единствен лист хартия, оцветен четириъгълник.

Този чек беше сгънат точно по средата, както Мейсън бе казал, че се сгъва чек, когато няма придружително писмо и беше изготвен от Първа национална банка в Лас Олитас. Чекът бе на името на Пери Мейсън, сумата бе две хиляди и петстотин долара и бе подписан от Лола Факсън Олрид.

— Писмото е било пуснато рано тази сутрин.

— Вашата приятелка има странни приумици. Чудя се докога ли ще продължи всичко това — подхвърли Дела Стрийт.

— И двата чека изпратени в събота? — попита Мейсън.

— Точно така.

— Ние самите имаме ли сметка във Фармърс, Мърчънтс енд Меканикс банк? — позаинтересува се Мейсън.

— Естествено.

— Отидете в банката, представете двата чека. Помолете касиера да им отдели специално внимание и когато изпрати чека за осребряване на Първа национална банка в Лае Олитас да поиска банката внимателно да го провери.

— Поемате ли известни задължения спрямо мисис Олрид, ако приемете чековете, без да знаете защо са изпратени?

— Винаги мога да й върна парите, ако реша да не й бъда адвокат. Отидете в банката лично. Дела, и проверете чековете. Във всичко това има нещо, което никак не ми харесва.

— На мен ми харесва — усмихна се Дела. — Тъй като съм човекът, който отговаря за финансите в тази кантора, ще бъда очарована, ако мисис Олрид ни затрупа с чекове с всяка поща. А на вас защо не ви харесва, шефе?

— Не зная. Ако искате, наречете го предчувствие, но ми се струва, че щом представя чековете в банката, събитията ще се заредят едно след друго — и тъкмо поради това чековете са изпратени. Нека да участваме и да видим какво ще се случи след това.