Ленивият любовник

ГЛАВА VI

В три и трийсет нерегистрираният телефон на Мейсън остро иззвъня. Този телефон стоеше на бюрото на Мейсън и само Дела Стийт и Пол Дрейк знаеха номера, затова вдигайки слушалката, адвокатът каза:

— Ало, Пол? Какво има?

— Открихме момичето, което е наело кола, Пери! — припряно каза Дрейк.

— Великолепно! — зарадва се Мейсън. — И какво узнахте за нея?

— Наела е колата около девет сутринта, представяйки се за Джейн Смит, и е дала неверен адрес в Денвър. Оставила е голям депозит и е казала, че ще върне колата в два часа днес. Узнахме го един час, след като хората ми задействаха нещата, но не те уведомих, защото сметнах, че не е от значение. Просто наредих на момчетата си да я проследят, щом се появи.

— Продължавай — подкани го Мейсън.

— Тя се върна преди един час и пожела да наеме кола за една седмица. Заяви, че ще живее в едно от предградията и няма да кара много, че ще използва колата само в града. Служителите от агенцията уредиха въпроса и естествено моите хора я проследиха, щом тя излезе.

— Тя усъмни ли се, че я следят?

— Струва ми се, че не.

— Къде отиде?

— Все още не зная, Пери. Хората ми я следят. Пуснал съм двойка много опитни детективи по дирите й и ще открият бърлогата й. Просто исках да си в течение.

— Същата жена е, нали?

— Няма съмнение. Описанието напълно съвпада. Само този „Крайслер“ е бил нает от жена с подобна външност. Струва ми се чудесна следа.

— И на мен ми се струва така — каза Мейсън.

— О’кей, скоро ще разполагам с повече сведения.

Когато адвокатът остави слушалката, Дела Стрийт му каза:

— Гърти се обади, че Джордж Джеръм чака в приемната.

— Джеръм? — озадачено я погледна Мейсън.

— Съдружникът на мистър Олрид. Иска да се срещне с вас, но не казва по какъв въпрос. Твърди, че е строго поверително.

— Добре. Не говорете по телефона, очакваме Пол Дрейк да позвъни. Щом установим местонахождението на жената с „Крайслера“, искам да вляза във връзка с нея. Нека Джеръм влезе.

Дела Стрийт отиде в преддверието да въведе Джеръм.

Джордж Джеръм явно бе изнервен, не беше свикнал да чака никого където и да е. Беше висок, широкоплещест, кокалест, с високи скули, а под рунтавите му вежди сивите му очи гледаха на света с хладна пресметливост.

Беше може би петдесет и пет или шейсетгодишен, самото въплъщение на тромавост и сила, когато влезе в кантората и се ръкува с Мейсън.

— Седнете — покани го адвокатът. — Исках да се запозная с вас.

— По каква причина?

Мейсън се усмихна:

— По същата, поради която вие искате да се срещнете с мен.

Джеръм му се усмихна на свой ред:

— Ако сте ясновидец, безсмислено е аз да казвам каквото и да било.

Джеръм се отпусна в голямото кресло, предназначено само за посетители, и поради големите му размери фотьойлът сякаш се смали и не изглеждаше вече толкова удобен.

— Какво крои Олрид? — попита той.

— Боя се, че нищо не мога да ви кажа по този въпрос — отвърна Мейсън.

— Не сте ли адвокат на Олрид?

— Не.

— А чий?

— Мисля, че е безполезно да крия повече името на клиента си. Адвокат съм на мисис Олрид.

— Всъщност познавате ли мисис Олрид?

— Защо?

— Просто исках да зная.

— Говорил сте с Олрид? — попита Мейсън.

— Само го слушах.

— Съдружник ли сте му?

— Донякъде. Съдружник съм му в някои сделки. В момента уреждаме деловите си отношения. В събота като че ли постигнахме съгласие. Той трябваше да вземе окончателното решение. Не желаех да действам, преди да разговарям с Флийтуд.

— Мога ли да попитам защо?

— Много е умен. Беше дясната ръка на Олрид, но ако откупя дела на Олрид, бих искал Боб Флийтуд да работи с мен. Мисля, че и той би желал това. Щеше ми се да съм сигурен.

— Толкова ли е ценен?

— Знае повече от всички ни.

— Значи намерението ви е да откупите акциите на Олрид?

— Не съм казал подобно нещо.

— Така загатнахте.

— Мога да загатна много неща. Разговаряхте ли с Лола Олрид лично?

— Защо се връщате все на този въпрос?

— Защото вие отбягвате да ми отговорите — засмя се Мейсън.

— Никак не сте глупав, Мейсън.

— С ласкателство доникъде няма да стигнете, Джеръм.

— А с какво?

— С откровеност.

— Е, добре, ще се опитам да бъда откровен. Искам да откриете Флийтуд. Целта ми е да се срещна тайно с него, да разбера дали е готов да работи за мен, да играе играта според моите виждания. В бизнеса се опитвам да постигна най-добрата сделка. Но веднъж сделката сключена, никога не се отмятам. Не съм като Олрид. Той винаги шикалкави. Договориш се с него, а той се сеща за нещо друго и никога не се съгласява договорът да е в писмен вид. Винаги твърди, че това е работа на адвоката му, а адвокатът му извърта също като него. Боб Флийтуд е симпатяга. Олрид казва, че Боб е избягал с жена му. Ако мен питате, това е чиста измислица. Мисля, че мисис Олрид е била хлътнала много по него и отначало младежът е сметнал, че го канят на разходка с кола. Не съм сигурен, нали разбирате, но това е все пак едно обяснение.

— А има ли друго?

— Да.

— Какво?

— Другото обяснение е, че мисис Олрид изобщо не е жива и Бърт се мъчи да обясни изчезването й. Вие сте адвокат. Няма защо да се впускам в професионални тънкости, Мейсън. Просто ви подхвърлям тази идея.

— В такъв случай къде може да бъде Флийтуд?

— Имам едно предложение за вас, Мейсън. Ако успеете да ми уредите среща с Боб Флийтуд, преди Олрид да разговаря с него, ще ви платя хиляда долара. А ако Флийтуд застане на моя — страна, както се надявам, ще получите две хиляди долара. Ангажирайте детективи, ако се налага. Ще поема разноските им, ако сумата не превишава хиляда долара.

— Добре — отвърна Мейсън, — но не мога да се обвържа със задължения, които биха противоречали на интересите на клиентката ми.

— Пределно ясно ми е. Зная репутацията ви, Мейсън. Вие сте чист като младенец и хитър като лисица. Затова дойдох при вас. Няма значение, ако можете да го направите, без да накърните интересите на вашата клиентка. Адвокат сте на мисис Олрид, нека бъде тъй, но ако видите, че може да ми помогнете, знаете какво е предложението ми. Ако сте адвокат на мисис Олрид, рано или късно тя ще ви се обади. Ако Боб Флийтуд е с нея, ще имате възможност да му съобщите чрез нея или направо на него, че трябва да го видя. Това е всичко. А ако Лола Олрид не е между живите, е, вие ще разберете това и може би пак да се доберете до Флийтуд. Предложението остава в сила, независимо от резултата.

— Защо мислите, че мисис Олрид може да не е между живите?

Джеръм втренчено изгледа Мейсън, после леко му намигна.

— Мисля, че предложението ми е съвсем ясно, мистър Мейсън. — После се обърна към Дела Стрийт: — Точно ли записахте, млада госпожице?

Тя кимна.

— Е, добре. Как да изляза оттук?

Мейсън му посочи изхода. Джеръм каза:

— Ето визитната ми картичка, Мейсън. Има телефонен номер, на който можете да се обадите. На този телефон ще има човек ден и нощ, двайсет и четири часа в денонощието. В мига, щом наберете номера, ще се свържете с мен. И кажете на Флийтуд… по дяволите, кажете му, какво искам. Флийтуд ме познава, познава и Олрид. Благодаря ви, мистър Мейсън. Приятен ден.

И Джеръм напусна кантората, без да се ръкува и дори без да се обърне.

Мейсън вдигна очи към Дела Стрийт, но преди да проговори, тайният телефон зазвъня.

Дела Стрийт вдигна слушалката:

— Ало… да, не затваряй, Пол.

Мейсън грабна слушалката.

— Току-що получих доклада на момчетата, които следяха момичето, наело колата, Пери.

— Отлично! Какво стана?

— Потегли право към Лас Олитас, спря в един гараж, „Сентръл гараж ънд машин уъркс“ на „Осма улица“, забави се пет минути, после излезе и пое към „Уестуик“, скъп хотел само с апартаменти.

— Търсеше ли някого? — попита Мейсън.

— Живее там, Пери. — По дяволите!

— Истина е.

— Под какво име? Джейн Смит ли?

— Не, Морин Милфърд. Съвсем скоро е наела апартамент 802 и очаква да дойде леля й от Източните щати. Всичко изглежда достоверно. Оставила е колата в гаража на „Уестуик“, дала е бакшиш на пазача, като е казала, че леля й идва на гости, че доста ще пътуват, че е наела колата, че би желала да бъде измита и предното стъкло почистено.

— Колко възнамерява да остане там?

— На рецепцията е казала около месец.

— Защо се е отбила в Сентръл гараж ънд машин уъркс, Пол?

— Не зная. Вероятно малка неизправност на колата, свещите или нещо друго. Детективът не е влязъл, въртял се около входа в очакване тя да излезе. После я е проследил до „Уестуик“.

— О’кей, чудесно — одобри Мейсън. — Нещо друго? Каквото и да е?

— Не. Мъчим се да открием бегълците — каза Дрейк. — Забавна история, Пери. И друго детективско бюро разследва случая.

— Не се ли шегуваш?

— Не.

— Кой ги е наел?

— Нямам представа, но частни детективи буквално кръстосват щата. Струва ми се, че търсят мъжа, а не жената.

— Имаш предвид Флийтуд?

— Точно така.

— А защо?

— Мисля, че някой иска сведения за него. Когато разпитват, първо се интересуват за Флийтуд и описват него, преди да опишат жената.

— И как изглежда Флийтуд? — попита Мейсън.

— Висок около метър и седемдесет и пет сантиметра. Тегло около шейсет и два килограма. Тъмни очи, къдрава коса, твърде романтичен на вид.

— Нищо чудно, че мисис Олрид е хлътнала толкова по него — подметна Мейсън.

— Така изглежда — съгласи се Дрейк, но и мисис Олрид си я бива. Може да е четиридесет и две годишна, но според моята информация изглежда на трийсет.

— Все още ли не разполагаш със снимка?

— Имам една по бански, но лицето не е излязло добре, само фигурата, и вярвай ми, много е готина!

— Откри ли Патриша?

— Не, измъкнала се е веднага след закуска и оттогава не се е връщала.

— Добре, продължавай в същия дух. Аз ще прескоча до момичето Милфърд. Остави някого да пази, докато дойда, после е свободен.