Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (За родословието на учителя Петър Дънов)

Увод

Преживяното става история, когато бъде описано като печатна публикация, когато се възпее като епос, когато се включи в някои мемоари или се опише като хроника. Ахил става герой от Троянската война, след като Омир възпя неговите подвизи. Животът на Христа на земята ни е известен от Евангелията на четиримата апостоли. Световната литература е наводнена от мемоари, хроники, романизирани биографии и пр., в които героите са влезли в историята. Прави впечатление, че колкото е по-значителен духовният ръст на личността, обект на мемоари или хроники, толкова по-късно става нейното „откриване“ за света. Така например никой от историците и хронистите, които са живели по времето на Христа, не споменават нищо за Него. Този пропуск на тогавашните историци става най-надеждният аргумент за оспорването на Христа като историческа личност.

Съставянето на летописа съвпадна с отпразнуването през 1981 г. на 1300-годишнината от основаването на българската държава.

С честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, както и отпразнуването на 100-годишнината от освобождението на България от османско иго се възкресиха спомените за подвизите и приноса на много тачени и забравени българи възрожденци. Дадоха се по-пълни преценки за мястото, което трябва да заемат в пантеона на защитниците на народностната и верска свобода на българския народ. Въпреки старанието на нашите историографи, невинаги всичко може да бъде обхванато и публикувано.

В настоящия летопис са проследени последните родови звена на двама български възрожденци, които са дали своя принос в героичното минало на българския народ. Тук става дума за свещеник Константин А. Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи, които задружно се включват във възрожденските дела и до края на живота си остават верни на народа си. И двамата са действали във Варна и Варненско, където са били на почит и всеобща признателност. Тяхната обществена дейност е включена в няколко печатни издания и статии от вестниците. Рано или късно обаче историята повдига завесата на забвението и прави достояние на човечеството много отминали неща.

Без да имаме намерение да разглеждаме честването на Първата българска държава, ще си позволим волността да кажем нещо, което прави впечатление относно числото 1300.

При съпоставяне хронологията на историческите събития на българския народ, оказа се, че сборът на годините на свободното съществувание на България е точно толкова, колкото е сборът на годините на България под робство. Срещу 650 години свобода на българския народ, съответстват 650 години на робски гнет.

Тази геометрична разполовеност на времето, прекарано в будност и героично развитие, от една страна, и в робско вегетиране и неволя, от друга, ни навежда на мисълта, че юбилейната годишнина е уцелила един хармонично завършен и взаимно балансиран исторически цикъл от общото развитие на българския народ.

От друга страна, времето на свободно съществуване на Първата българска държава, спрямо Втората и спрямо Третата е приблизително в отношение 3:2:1 (337: 219: 103 години). По този въпрос за сега толкова.

Вниманието на съвременните възрожденски изследвания е насочено предимно към ония дейци, които са участвали в национално-освободителното революционно движение и подготовката на българския народ за въоръжено въстание срещу османските поробители. Такива бяха Георги Сава Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Филип Тотю и др. Не по-малка заслуга за нашето Освобождение обаче има и оная редица будни народни български синове, посветили своя живот за извоюване на верска независимост и църковна свобода. Към тази плеяда от светли имена ще отнесем Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Иларион Макариополски. Нямаме намерение да увеличаваме броя на възрожденците, воювали на мирния фронт, но ще спрем вниманието си на двама от тях, които без да са забравени, са отминавани и недооценявани от нашето съвремие. Това са свещеник Константин А. Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи, които следва да се причислят към най-светлите личности на възрожденската ни история. Ореолът на делата им осветява изминатия от тях път и дава възможност да се оцени приносът им пред поколенията, както и просветителите-книжовници Петър Берон, Васил Априлов, Иван Богоров, Константин Фотинов, Петко Славейков, Сава Доброплодни, Райно Попович, Добри Чинтулов, Неофит Бозвели и др.

Изследването ще започне с проследяване живота и делото на Константин А. Дъновски. Вниманието е отправено към тях и поради един изключителен факт: единият е дядо, а другият — баща на Петър Дънов, една от най-светлите духовни личности на нашето време. Данните, които характеризират техния живот и дейност, са все още непълни. Пред прозорливия наблюдател обаче се очертават две одухотворени фигури, чиято дейност има своето естествено място всред плеядата български възрожденци.