Даскал в с. Хадърджа и първи български учител във Варненска кааза

Атанас Чорбаджи завежда младия Константин в селото си, като го пазарява за 500 гроша годишно възнаграждение и храна. Двамата се запретват да търсят училищно помещение. Находчивият Атанас Чорбаджи и на това намира леснината. Той разпорежда да бъде разтребен, замазан и приспособен за учебна стая килерът на къщата му, където са държали разни дреболии и непотребни вещи. При трудни условия за работа младият Константин започва своето просветно дело, като на първо време набира за свои ученици 10–15 деца от селото. По този начин през 1847 г. Константин А. Дъновски става първият български учител не само в с. Хадърджа, но и в цялата Варненска кааза.

Селяните с любопитство са се отбивали да надзърнат в новото „школо“, за да видят как децата им се учат да четат и пишат на български. Всички са се учудвали на трудолюбието и настойчивостта на младия даскал. Когато видели как децата им започнали да четат и пеят църковни песни на своя роден език, всички одобрили инициативата на селския им първенец и похвалили новия даскал. Когато Атанас Чорбаджи разбрал, че селяните са готови да го слушат и да го поддържат в неговите проекти, повиква ги на второ събрание, където им предлага да си построят удобна училищна сграда за децата и параклис, в който да се черкуват възрастните. Сега вече всички единодушно одобрили предложението. Без много протакане постройката била започната. Веднага обаче се разчуло из околията, че в с. Хадърджа се строят църква и училище. Недоволни от това българско начинание гърци и гъркоманите гагаузи направили оплакване до турските власти. Скоро довтасала заповед от Варна за спиране на строежа. Трябвало Атанас Чорбаджи да отиде незабавно в града, да се срещне с турските големци, за да ги измоли да му дадат разрешение за строежа. С много такт и умение той успял да спечели за каузата си варненските турски управници. Назначена е била комисия, която отишла в селото да разследва случая. Комисията разгледала строежа и под внушението на Атанас Чорбаджи я нарекли Папазеви, което значи попска къща, която по местните обичаи се ползва с известни привилегии. Така сградата била официално утвърдена от властите и в скоро време била завършена. Половината от постройката била заделена за църква, а другата — за училище. Трябвало да се получи разрешение и от гръцкия владика Порфирий, а също така и пашата да даде своето съгласие за осветяване на църквата. И това желание на дядо Атанас Чорбаджи било удовлетворено.

На 26 октомври 1851 г. се издава височайши ферман за осветяването на църквата, при която церемония присъствал дори и самият гръцки владика Порфирий. Църквата била наименована „Свети Атанасий Александрийски“, която съществува и се използва за църковно служение и до днес.

Село Хадърджа започнало да се сочи за пример в цялата околия. За неговия пълен разцвет обаче попречва Кримската война (1853–1856 г.). През време на войната селата по цяла Добруджа били ограбвани и опустошавани от османския аскер. Като по чудо с. Хадърджа оцеляло от разорение, и то пак благодарение на Атанас Чорбаджи, който се застъпил лично пред пашата във Варна и получил един бюлюк (отделение) войска, която опазила непокътнато селото до края на войната. Така дядо Атанас Чорбаджи съумял да спаси селото си, за което получил признателност от всички.

Големите успехи и постижения на Атанас Чорбаджи не са били в състояние да задоволят амбициите и плановете на ентусиазирания Константин Дъновски. Заобикалящата го робска действителност и безпомощност, в която се намирал целият български народ, го обезсърчавала и тласнала към песимизъм. Пълният с ентусиазъм и воля за живот юноша е свидетел на безкрайните нещастия на безправната християнска рая. Първата половина на XIX век е периодът, който носи изненади, страдания и беди на българското население, особено на това от Черноморската област на Балканския полуостров. Разорителната Руско-турска война от 1828–1829 г. доубива и последните му надежди за освобождение от национално и духовно робство.

Вярно описание за състоянието на българите по това време е дадено от Найден Геров40 и Михаил Греков41. Характерен документ, който представя тогавашната обстановка във Варна и Варненско, са бележките на Кольо Райчов от Трявна, който пише: „На 1848 г. Йосиф, варненски владика, се помина и дойде на негово място владиката Порфирий — грък, и неговия протосингел Агахангел. Този български гонител забра да търси причина, за да изгони българите от черквата «Свети Никола» и подбуди и други гагаузи във Варна, напоени от гърцизма, и като прибави от Балчик пет-шест гърци беломорци, дошли да купуват жито… С властта на владиката Порфирия изгонват българския епитроп и българския поп Иван, както и българския учител Стойка. Същите задигат и продават българските черковни книги на саталмашката черква и с парите купят гръцки книги… Този български гонител — варненският протосингел — продължава да ни клевети пред правителството.“

Странични въздействия върху поробения български народ се упражняват и от „доброжелателските“ грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едните да въвлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други — в протестанството.

„Мохамеданите ни държат в тъмница — пише Найден Геров, в своите «Писма от България», — а западните християни в лицето на разни мисионери и агенти се стремят да ни натрапят ново верую, като ни отвърнат от православието. По този начин те се стремят да внесат разкол между нас и нашите обичани от всички иноверни братя — русите.“

„Намериха се обаче такива, които по една или друга причина — пише по-нататък Найден Геров — възприеха идеите на католическата и протестантската пропаганда.“ Имаше и трети, които даваха вид, че „ако русите не вземат присърце нашето освободително и верско дело, налице е сериозната опасност да се отлъчим от православието.“

Тази обстановка хвърля в голям смут Константин Дъновски и прекършва надеждите му за освобождение. Напускайки своя роден Родопски край, той е бил обладан от вярата, че във Варна ще намери по-голяма възможност за дружно подхващане на енергична борба срещу робията. Въпреки личния пример, който получава от Атанас Чорбаджи, той не вижда други някакви обнадеждаващи перспективи. Трудно било на нежното и изпълнено с християнски добродетели сърце на младия Константин да остане примиренчески бездеен.

Константин Дъновски не може да не си е давал сметка за безрезултатните усилия на „братушките“ да освободят България чрез силата на оръжието. Още в Руско-турската война от 1768–1774 г. руските войски под командването на А. В. Суворов се спускат (през 1774 г.) до Черно море, като достигат до Варна, Русе и Шуменската крепост. Впоследствие под дипломатическия натиск на западните сили Русия се оттегля на север от Дунава. Последва Руско-турската война от 1806–1812 г., когато български доброволци образуват шест самостоятелни дружини, обединени в „Болгарское земское войско“, и през 1810 г. рамо до рамо с русите водят ожесточени боеве, като овладяват Тулча, Кюстенджа, Варна, Русе, Шумен, Търново, Никопол.42 Тези им усилия обаче остават също безрезултатни, тъй като според подписания през 1812 г. Букурещки мирен договор по дипломатически път руските войски биват принудени да се изтеглят от завзетите територии южно от Дунава. След войната османците вършат зверски изстъпления спрямо ония българи, които са посрещали радушно руските воини.

Същото се повтаря и във войната между руси и турци през 1828–1829 г., където вземат участие два български войскови отряда, от които единият, под командването на генерал Липранди, а другият, воден от капитан Г. Мамарчев. Руските войски, командвани от генерал Дибич, отново се спускат на юг в Турската империя, преминават Дунава, превземат Силистра, Кюстенджа, Шумен, отминават Карнобат, Сливен, Одрин, за да се отзоват до Чорлу и Енос на Мраморно море, като заплашват Цариград. Но и този път под неудържимия дипломатически натиск на западните сили Русия се оттегля обратно зад Дунава. Настъпват същите изпитания и ужаси за българското население по тези краища на Турската империя. Всички, които са посрещали с радост и подпомагали руските войски по време на пребиваването им на полуострова, биват подлагани на сеч и нечувани изтезания.

Най-обезсърчаващи са революционно-освободителните акции на българската емиграция в Браила през 1841, 1842 и 1843 г., които биват ликвидирани преди да влязат в борба с османските поробители.43

Кримската война от 1853–1856 година, в която българите също вземат участие (само между българската емиграция в Одеса, Браила, Галац и други са били набрани над 4000 доброволци), носи ново разочарование за българската освободителна кауза.

Тия върховни усилия за освобождение и последвалите ги неуспехи стават причина за настъпване на пълен обрат в душевността на младия Константин Дъновски. Доведен до пълна резигнация, у него се оформя решението да отправи поглед към небето и вместо с оръжие в своята десница, да чака спасението на българския народ да дойде по пътя на молитвата. Предпоставки за такава психическа нагласа той има още от най-крехкото си детство. Майка му, която го е готвела за духовник, винаги му е внушавала, че той трябва да облече монашеско расо и да посвети живота си в служене Богу. Докато Левски захвърля калугерското расо и поема пътя на въоръжената революционна борба, Константин Дъновски се готви да напусне гражданската борческа арена и да се отдаде на молитвено съзерцание, за да изпроси от Бога свобода на страдащия български народ. Това не се осъществява благодарение на едно внушение, за което става дума по-късно.

Раздвояването, което преживява младият Константин Дъновски, и неговото колебание да изостави житейските борби и да се отдаде на уединение, съответства на двете школи в християнството. Първото е чрез отделянето от света и посветяване на молитва и единочество; типичен представител на тази школа у нас е Св. Иван Рилски, който се уединява в дебрите на Рила и не общува с никого. Другата школа — школата на Свети Климент Охридски, чийто основоположник се посвещава на всеотдайно служене на народа чрез средствата на културата и просветата, без това да го освобождава да прави връзка с Бога, признавайки го за върховен разпоредител и ръководещ всичко.

Така младият Константин Дъновски идва до онзи остър завой в своя живот, откъдето решава да поеме пътя на изолираност от света. За тази цел той избира най-тихия отшелнически кът — българския Хилендарски манастир в Атон. Прибягването към отшелничество не е чуждо на българските духовници. Още в началото на XIV век гръцкият монах Григорий Синаит основава в Панония (Странджа планина) монашеско общежитие на исихасти. Исихазмът е религиозно-мистично учение, разпространено всред византийското духовенство, което впоследствие преминава и всред българското. Исихастите се стремят да постигнат единение с Бога чрез аскетично уединение, безмълвен живот и вътрешно самовглъбяване. Последовател на исихизма в България по време на Второто българско царство у нас е Теодосий Търновски. На исихазма не бил чужд дори Патриарх Евтимий, който нито за момент не напуска своя народ.

Загрузка...