Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (За родословието на учителя Петър Дънов)

Константин Дъновски — учител, просветител и свещеник в с. Хадърджа

След връщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на възрожденската борба от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ.

Злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните планове на ентусиазирания младеж. Нещо повече, в село Хадърджа прииждат бежанци-емигранти, настаняват се турци, татари и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години. Той е първият български учител в този град.

Женитба с Добра Атанасова Георгиева

През 1856 г. Константин Дъновски се завръща от Балчик отново в с. Хадърджа. Там продължава да учителства още една година, след което се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи — Добра. Това е бъдещата майка на Петър Дънов — Учителя Беинса Дуно. Ние не знаем точната дата на рождението й, но ориентировъчно трябва да го отнесем през третото десетилетие на XIX век. Официално в никой административен акт не намираме нещо писано за Добра Атанасова Георгиева. Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна независимост.

На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, Константин Дъновски бива ръкоположен за свещеник от Варненския митрополит Порфирий. Приел духовен сан, той се установява на служба в църквата в с. Хадърджа. По това време в същото село е свещеник и Иван Громов, с когото свещенослужителстват заедно. Стоенето му в селото обаче е твърде краткотрайно, тъй като още същата година бива повикан най-настоятелно от варненския митрополит Порфирий и бива назначен за енорийски свещеник при църквата „Св. Богородица“ във Варна. От този момент започва третият период от живота на свещеник Константин Дъновски.

Изминали са се десетина години, откакто Константин Дъновски бе доведен от вуйчо си във Варна (1847 г.). След този дълъг стаж като учител и близък сподвижник на Атанас Чорбаджи, от когото се е поучил в много неща, сега той е зрял мъж с установен характер и е възведен в свещенически сан. Не му остава нищо друго, освен да се заеме с изпълнението на дадения обет пред стария свещеник в църквата „Св. Димитрий Солунски“.

Градът, в който той започва свещенослуженето си, не е вече онзи, който той бе видял за първи път след преминалия морски ураган над варненското пристанище. Сега той се е разраснал. Настъпили са промени в съотношението на националностите. След Кримската война във Варна и Варненско се засилва притокът на българи от Балкана и от другите краища на Полуострова. Тук намират добър прием много занаятчийски работници и търговци. Придошлите от други краища българи са били по-будни в национално отношение и сега те не само че увеличават, но и раздвижват българското малцинство във Варна. Назрели са добри условия за пламенно раздухване на възрожденските идеи, които се подемат с особена сила от всички българи. Естествено това предизвиква съпротива от страна на гърците, гърчеещите се гагаузи и турците, които ясно предусещат надигащия се борчески български дух. Не като ням свидетел, а като движеща сила отец Константин винаги е стоял в първите редици всред борческата българска интелигенция. Не трябва да се изпуска и обстоятелството, че отец Константин е бил на служба към митрополията и че е трябвало винаги да внимава да не си навлече ненавистта на варненския гръцки митрополит Порфирий. Все пак не може да се допусне, че Порфирий не е забелязвал борческото поведение на отца Константина, но ценейки високо неговите качества, не е правил въпрос, за да не се дойде до конфликтни ситуации и разрив.

Ето как описва проф. Петър Ников дейността на отец Константин по това време: „Свещеник Константин Дъновски заработил за постепенното укрепване на българщината в град Варна. Той влизал в контакт с най-будните българи и разпалвал у тях чувството за верска самостоятелност и национална свобода. Ползвайки се от благоволението на митрополит Порфирий, той почнал от време на време да произнася при службите си в енорийската църква «Св. Богородица» Евангелието на старобългарски език. Възпитателното въздействие на тези прояви в онова смутно време е било от голямо значение за разгаряне на патриотизма и укрепване на надеждата всред българите. Това обаче не продължило дълго време. Смелостта и дръзновението на отец Константин предизвиква недоволство от страна на варненските гърци и гагаузи, чиито протести достигат до владиката Порфирий. Върховната гръцка църковна администрация знаела за подема на българския дух по другите български земи, но не могла да допусне, че в гр. Варна, който се считал за сигурен и безспорен гръцки център, би могло да се внася разколнически елемент всред българското население.“

Действителността обаче се оказала съвършено друга. Установило се, че в дъното на всички патриотични инициативи на българите тук стои личността на отец Константин. Имало е моменти, когато атмосферата до такава степен се нажежавала, че въпреки покровителството на гръцкия владика Порфирий, отец Константин е трябвало да реши дали да направи концесия със своята съвест, като се отдръпне от обществените си изяви като народен будител и се превърне в обикновен църковен служител, или да напусне службата си. За да излезе от новосъздалата се усложнена обстановка, отец Константин напуска през 1859 г. църковнослуженето си в храма „Св. Богородица“ във Варна и се озовава в родното си село Устово. Посрещането му е било необикновено радушно. През дванадесетгодишното му отсъствие в селото са настъпили доста положителни промени. По своето естество и мащаби те далеч не можело да бъдат сравнявани с тези във Варна. Преди всичко тук отсъствал кипежът на действието срещу противодействието.

Като разбрали устовци, че свещеник Константин Дъновски е напуснал службата си във Варна и е свободен, най-настойчиво го поканили за свой свещенослужител. Той обаче отклонява предложението, тъй като в Устово възможностите му за борческа активност са твърде ограничени и оставането му там на практика би означавало бягство от своето призвание.

След кратък престой в родното си село той се завръща обратно във Варна, където бива назначен на административна църковна служба във Варненската митрополия. Това е станало по инициатива на варненския гръцки владика Порфирий, който все още хранел симпатии към младия и енергичен свещеник, разчитайки че ще може с течение на времето да го спечели за фенерската кауза на църквата.

Заемането на новата длъжност от отец Константин съвпада с раздвижването на тягостната атмосфера на българите във Варна и Варненско поради идването на руския вицеконсул Александър Викторович Рачински. Александър Викторович Рачински пристига във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и по-специално българофил, той бил добре запознат с борбите на българския народ за национално освобождение.61 Измежду представителите на европейските държави във Варна отпреди Освобождението Рачински най-подчертано демонстрира своите симпатии към българите и става ярък защитник на българщината, като полага големи старания за охраняване интересите на онеправданите свои еднокръвни братя. Тази негова дейност води началото си още от пребиваването му в Македония. С идването си във Варна той поема в свои ръце още по-енергично грижата за цялостната защита на българското население, преследвано от османци, гърци и гагаузи.

Руският консул Александър Рачински и въвеждане на славянско богослужение

Идването на Рачински във Варна съвпада с отхвърлянето от Иларион Макариополски през април 1860 г. на опекунството от гръцката фенерска патриаршия в Цариград и започването на борбата за независима Българска църква. Това значително облекчило дейността на Рачински и внесло самоувереност всред раздвижените духове на българите.

Рачински установява най-тесни връзки с Атанас Чорбаджи, отец Константин и други български патриоти от Варна. Закрилата на руския представител вляла нова сила и самонадеяност в националноосвободителното движение и подтикнала българите към по-голяма сплотеност при отстояване на техните патриотични интереси. Нещо повече, Атанас Чорбаджи става едно от най-доверените лица на Рачински. За да се види тясната им връзка, достатъчно е да се отбележи, че двамата, преоблечени като обикновени търговци на вълна, пропътуват цяла Източна България, за да съберат сведения за състоянието и теглото на българското население.

С всички средства, с които разполагал, Рачински се опитвал да издейства свещенослуженето в някоя варненска църква да става на старобългарски език. След дълго настояване от страна на Рачински гръцкият митрополит Порфирий разрешил един път седмично църковнослуженето във варненската църква „Свети Георгий“ да става на старобългарски език, за да се черкува руският консул. Тези служби започнали от март 1860 г. и били възложени на отец Константин. За целта владиката Порфирий бил избрал съботния ден, тъй като се разчитало на заетостта на гражданите и се е смятало, че тогава ще има най-малко богомолци в църквата. За голяма изненада на гръцкия владика точно през съботните дни църквата „Св. Георгий“ се препълвала с черкуващи се българи, които със затаен дъх слушали боговдъхновеното песнопение на отца Константина на роден език. Това завоевание отец Константин възприема като първа възможност за осъществяването на възложената му мисия от стария свещеник в солунската църква „Св. Димитрий Солунски“.

Друга инициатива, която провежда Рачински, е построяването във Варна на свой семеен параклис, под претекст, че там ще се черкуват той и семейството му. Сведения за този параклис намираме дадени от Георги Димитров в книгата му „Княжество България“, където се казва: „През 1861 г., със съдействието на руския консул във Варна Рачински и със средствата на вдовицата на убития в Руско-турската война от 1828–1829 г. генерал Воронцов, се построява в дома на руския консул параклис, където се е служело на старобългарски.“

Отец Константин в едно свое писмо пише за Александър Рачински следното: „В 1860 г. дойде някой си Рачински за консул в гр. Варна, който направи обиколка по селата (придружен от Атанас Чорбаджи, за която обиколка стана дума по-горе, б.а.), запозна се и с мен. От дума на дума му загатнах, че в морето на местността между манастирите «Св. Димитрий» и «Св. Константин» лежи потънала камбана. Той взе всичко присърце, повика няколко рибари, та отидоха на казаното място и извадиха камбана, която тежеше около 14 пуда. Между това Рачински се научи от мене за всичките ми случайности в Солун. През зимата си отиде в Русия. През март на същата година дойде с всички принадлежности за обзавеждане на църковен параклис и на 12 април 1861 г. биде отворен и осветен този параклис на името на «Свети Никола» архиепископа Мириклийского Чудотвореца, в домът на Залъмоглу, където живееше и самия той.“

От горните сведения се вижда тясната връзка и сътрудничество между Рачински и отец Константин, в резултат на което се получават конкретни придобивки за българите във Варна.

Писаното в горецитираното писмо относно руския параклис се покрива с изследването на проф. д-р Петър Ников, където се казва, че през втората половина на 1860 г. Рачински заминал за Петербург, за да издейства построяването във Варна на руска църква и при нея — българско училище. По този въпрос той сондира мнение и със самия руски император. Поради противодействието на гърците обаче могло да се осъществи само създаването на руски параклис при консулството. Той бил осветен от свещеник Константин Дъновски и други двама свещеници през април 1861 г.

Допълнителни подробности за същия параклис и за намерената в морето камбана четем в „Известия на Варненското археологическо дружество“ следното: „В параклиса на руския консул А. В. Рачински, в бившия дом на х. Кости Залъмооглу, където се отслужва литургия на старобългарски език, е била поставена камбаната, която по показанията на свещеник Константин Дъновски била намерена в морето близо до местността «Свети Яни» («Чатал таш»), между манастирите «Св. Константин» и «Св. Димитрий» в Евксиноград. Камбаната е била от параклис на някогашен гръцки кораб, обикалящ през време на гръцката завера (1821 г.) бреговете на Черно море. Настигнат в местността «Св. Яни», турското правителство заповядало потапянето на кораба.“

Свещеник Константин Дъновски вероятно е виждал в извадената от морето камбана символ за разбуждането на българското национално съзнание. Същата камбана бива поставена в новооткрития параклис. Камбаната като символ на разбуждане на народното съзнание в борбата за свобода се използва по-късно от Христо Ботев, който наименува редактирания от него сатиричен революционен вестник „Будилник“.

Характерно за този случай е и обстоятелството, че идеята на отец Константин за насочване вниманието на руския консул към камбаната и нейното изваждане от морето (според писмо на отец Константин до Мария Казакова) е станало под въздействие на случайно хрумване и че посоченото място, където тя лежала, му е било подсказано по някакъв чудноват начин. Изваждането на камбаната отец Константин си припомня 45 години след тази случка. Писмото до Мария Казакова по горния повод носи дата 6 септември 1906 г.

След откриването на параклиса по настояване пак на Рачински митрополит Порфирий дава съгласието си църковнослуженето в манастира „Св. Димитрий“ в Евксиноград, недалеч от Варна, да се извършва на старобългарски език. Тези църковни служби се изнасяли от отец Константина всеки празник. Тук се стичали много българи от Варна и околните села. След църковния отпуск черкуващите се българи, заедно с Рачински и отец Константин, се събирали и обсъждали вълнуващите ги въпроси около националната и църковната борба на българите.

Дейността на Рачински във Варна раздвижила по-будните българи. Тя би могла да продължи дълго, ако не бе възникналият конфликт между Рачински и Георги Сава Раковски по повод на изселването на български емигранти от Румъния в Русия. Рачински е съдействал за изселването на българи в Русия, срещу което се противопоставил енергично Раковски. Това става причина руското правителство да го отзове от България през 1861 г.62 Въпреки че престоят на този голям приятел на българите е бил твърде краткотраен, той е оставил дълбока следа в съзнанието на варненските българи с личния си пример и им е показал, че няма място за отчаяние и пасивност, и че всичко може да се постигне с настойчива борба. Раздвижването на българите под влиянието на този енергичен човек не е преставало да дава своето отражение дълго след неговото отпътуване за Русия.

Провъзгласяване на независима Българска църква и духовният живот във Варненска област

Но нека се върнем малко назад, тъй като пропуснахме да отбележим едно епохално общонационално събитие.

Решаващ фактор за нов революционен подем всред българските възрожденци е отделянето на Българската национална църква от гръцката патриаршия. На 3 април 1860 г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград независимостта на Българската източноправославна църква. Този революционен акт обнадеждава всички българи и особено тези от Варна и Варненско. Като първа изява на солидарност към делото на Иларион Макариополски патриотичните българи от Варненско само един месец след това събитие (на 11 май 1860 г.) учредяват първата българска училищна община във Варна.

Последвалите след този момент събития във Варна са описани от Иван К. Радов по следния начин: „Варненските българи, след съставянето на общината си, намислили да купят някоя къща, която да им служи за училище и за параклис. Като такава намерили къщата на Ченгене Махлеси, на която в горния етаж смятали да открият училище за децата, а долния да превърнат в параклис, където да се черкуват варненските източноправославни българи.“

След като купили къщата, варненци са условили за първи български учител някой си Константин Арабаджиев. На долния етаж започнали да правят преустройства за параклис, който наименовали „Св. Архангел Михаил“. Като разбрали това, гърците започнали да доносничат пред турското правителство за закриването както на училището, така и на църквата. С това се започнала открита борба между българи и гърци.

По това време дядо Атанас Чорбаджи се готвел да замине за Цариград като представител на варненските българи по църковния въпрос. Преди да отпътува обаче, той решил, в споразумение с варненските първенци х. Рали, Сава Георгиевич, Велизар Христов, Андрей Хастарджиев, Климентов, Тюлев, Андон Недялков, Кюркчи Коста, Георги Попов и др., да свика събрание в село Хадърджа, където да поканят и първенци от околните села, за да се занимаят с националната и църковна борба на българите. Трябвало да се получи тяхното съгласие и подкрепа за организирана борба срещу елинизма и категорично да се откажат от гръцкия владика и цариградската фенерска патриаршия. Едва след това той искал да замине за Цариград, като отнесе на ръка тяхното решение.

Събранието станало на 21 май 1860 г. в с. Хадърджа при извора Хърлята, под една вековна круша. На събранието присъствали първенци от цялата околия. То се председателствало от дядо Атанас Чорбаджи, а писар (секретар) бил свещеник Константин Дъновски, който съставил протокола. Последният имал приблизително следното съдържание: „Днес, 21 май 1860 г., ние, долуподписаните първенци и старейшини от селата Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий (Ботево), Кумулджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндоуду, Чътма и Куюджук, събрани да размислим по църковния въпрос и по примера на нашите цариградски българи, от днес нататък се отказваме от гръцката патриаршия и нейните изповедни владици и занапред нашите свещеници ще споменават в божествената служба името на българския свещеноначалник Макариополского Господина Илариона в Цариград и всичките черковни работи, като венчаване, вула и други, ще се издават в негово име. За всичко гореказано се подписваме.“

Следват подписите на представители на дванадесетте села, включително подписът и на Атанас Чорбаджи, като представител на с. Хадърджа.

Дейност на Атанас Георгиев в Цариград

На 24 юли 1860 г. се състояло друго събрание, в което присъствали първенците и от околните села и градове — Провадия, Добрич и Балчик, на което събрание дядо Атанас Чорбаджи съобщил решението от 11 май 1860 г. и на 21 май същата година. Всички присъстващи единогласно приели съставения в с. Хадърджа протокол и се присъединили към него, като упълномощили дядо Атанас Чорбаджи да отиде в Цариград, за да го връчи лично и да говори от името на българите от Варненския санджак (окръг), че те всички се отказват от гръцката патриаршия и се присъединяват към възглавяваната от Иларион Макариополски Българска народна църква. В това събрание се решило да се помоли турското правителство да издаде ферман-разрешително за откриването във Варна на българско училище и българска църква.

След като получил тези пълномощия, дядо Атанас Чорбаджи се отправил за Цариград, където остава да работи за отстояването на българските народностни интереси до края на живота си. За отбелязване е, че пребиваването му в Цариград е станало на собствени негови разноски, въпреки че е бил на обществена служба.

Първата акция на Атанас Чорбаджи в Цариград е била да поднесе лично на Иларион Макариополски молбата на варненските българи до Високата порта за откриването на българско училище и църква във Варна. За радост на всички в скоро време от Цариград се получил разрешителният ферман, което изненадало неприятно гърците и гагаузите гъркомани във Варна.

Заминаването на Атанас Чорбаджи в Цариград и личното му активно участие в центъра на черковнонационалната борба на българския народ срещу гръцката фенерска патриаршия съвпада по време с второто заточение на Иларион Макариополски в Мала Азия. Оказало се, че Атанас Чорбаджи бил в Цариград точно тогава, когато е имало нужда от нови, ентусиазирани патриотични българи, които в отсъствие на Иларион Макариополски да продължат борбата с неотслабваща сила.

С не по-малка енергия и настойчивост се водила същата борба и във Варненско от отец Константин. Българската училищна община във Варна се превърнала в естествен национален център на българщината в североизточния край на полуострова. Въпреки че отец Константин не фигурирал официално като неин член, тъй като все още работел в гръцката митрополия, той е бил вдъхновителят на всички родолюбиви инициативи на българите във Варна и вземал най-активно участие в осъществяването им.

Успехът на варненските българи обаче не е бил пълен, защото турските власти признавали не народностите, а църквите, или по-точно казано, народностите са били представлявани в лицето на тяхната църква и на църковните им водители. Тъй като българите християни от Варна са се представяли официално от гръцката цариградска патриаршия, последната винаги ги е злепоставяла пред турските власти. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни граждани, продължавал да бъде официален представител на варненските българи. Фактическото положение на нещата обаче било съвсем друго. С пробива, направен от Иларион Макариополски в Цариград и отделянето на Българската църква от Вселенската гръцка патриаршия, настъпва съществена промяна в църковното служение на българите. До този момент всички християни, независимо дали са българи, или гърци, се черкували общо в гръцките църкви, като всички църковни треби — кръщения, сватби, погребения, панихиди и други — се извършвали на гръцки език от гръцки свещеници. След отделянето на Българската църква от фенерската гръцка патриаршия всички църковни служби, за които става дума по-горе, както и самата черковна литургия се извършвала в новоорганизираните български църкви на старобългарски език. Точно тук, при тази важна стъпка във Варна и Варненско отец Константин повече от всеки друг е дал своя неоценим принос за повдигане на народностното съзнание на българите. При това трябва да се има предвид, че той е действал сам, без да има близката подкрепа на Атанас Чорбаджи, който по това време е бил в Цариград.

Отделянето на българите християни във Варна от фенерската цариградска патриаршия допринесло твърде много за повишаване на самочувствието им и способствало за подемането с по-голяма сила борбата за национална политическа свобода от османско иго. Изобщо важна предпоставка за повдигане революционния дух и вдъхване вяра за победа в борбата срещу политическия гнет на османците е изиграла извоюваната църковна независимост.

Раждане на Петър — син на свещеник Константин Дъновски

На 30 ноември 1864 г. почива варненският гръцки митрополит Порфирий. Непосредствено след неговата смърт отец Константин напуска службата си във варненската гръцка митрополия и по този начин си развързва окончателно ръцете от всяка чужда опека. Оттук нататък отец Константин се възправя с целия си духовен ръст срещу гръцкото духовенство.

Годината 1864 е забележителна за отец Константин и поради това, че на 11 юли му се ражда син, когото кръщава с името Петър.63 Впоследствие този негов син става глава на Всемирното Бяло Братство в България, известен между последователите като Учителя Беинса Дуно.

Тук искаме да отбележим, че Учителя Беинса Дуно се ражда десет години след описаната по-горе среща в солунската църква „Св. Димитрий Солунски“. От друга страна, раждането на Учителя Беинса Дуно става хиляда години след въвеждането на християнството от цар Борис I като официална религия в България.

Въпреки многото трудности и спънки в борбата срещу елинизма и османските поробители, отец Константин все по-ясно вижда своето място и все по-пълно заема своя пост на възрожденец за верска и национална свобода. Отец Константин се нагърбва с все по-големи и отговорни дела, които го ангажират цялостно и го поставят в центъра на всички народностни дела.

В първите дни на месец януари 1865 г. варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник. С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като започва свещенослужене във Варна, в което съзира своята мисия.

Кончината на Атанас Георгиев-Чорбаджи в Цариград

Същата година българите във Варна и Варненско трябва да преживеят една голяма загуба. След тежък и всеотдаен труд за българската църковна независимост дядо Атанас Чорбаджи оставя своите кости в Цариград. Като верен войник на своя пост той не напуска Цариград по време на чумната епидемия през 1865 г., на която става жертва. Погребан е в цариградските гробища в местността Егри Капу на 20 юли 1865 г.

За да характеризираме дейността на Атанас Чорбаджи и общественото мнение за него, ще приведем писаното през 1895 г. в списание „Памятник“, където се казва: „По време на черковния въпрос, когато от всички наши по-главни градове се изпращаха представители в Цариград, намери се дядо Атанас Чорбаджи от с. Хадърджа, избран от Варненско, да отиде в Цариград и на свои лични разноски в продължение на пет години да представлява българите от Варненско, без да бъде честит да дочака разрешението на въпроса. Нашите тогавашни вестници не знаеха как да се изхвалят пред света с този уважаван старец. Целият български народ произнасяше с възторг неговото име…“

В книжка VI от 1895 г. на същото списание Илия Р. Блъсков, като послеслов към специално посветената статия за живота и делото на Атанас Георгиев Чорбаджи, пише: „Няма ги вече тия стари сили като дядо Атанас Георгиев Чорбаджи и надали нашето общество ще види някой път такива старци, които да заслужат уважението си между младите…“

Професор д-р Петър Ников в спомените си за Атанас Чорбаджи предава мнението на варненско-преславския митрополит Симеон, като пише: „Атанас Чорбаджи беше буден и пъргав човек, облечен във френски дрехи и с турски чизми до под коленете. Обстоятелството, че той остава да действа в Цариград в помощ на Българската патриаршия и не я напуска дори и по време на чумата, както това сториха другите представители на българските епархии, показва, че той е човек, въодушевен от месианското дело, на което посвещава живота си.“

Константин Дъновски — първи български свещеник във Варна

В самото начало на 1865 г. по инициатива на отец Константин варненските българи свикват събрание в търговската кантора на Сава Георгиевич, където обсъждат начина, по който да проведат цялостното разрешаване на църковния въпрос във Варна. След задълбочено обмисляне те решават да отправят аргументирана молба пред турското правителство, а след това и пред гръцката цариградска патриаршия за откриването на собствена църква, в която богослужението да се води на старобългарски език. Тази им молба завършвала с предупреждението, че ако не бъде уважено искането им, те са готови да осуетят посрещането на новия варненски владика и да обсебят за свои нужди някоя от гръцките църкви във Варна. Така съответната ултимативна молба, подписана от първенците на петдесет-шестдесет села от Варненския санджак (област), бива изпратена в Цариград.

На 10 февруари 1865 г. група ентусиазирани варненски младежи доверяват на отец Константин, че възнамеряват да завземат с пристъп гръцката църква „Св. Георги“ и търсят неговото одобрение и сътрудничество64. По това време отец Константин се среща с току-що пристигналия в града стар български свещеник отец Наум от Охридския манастир „Св. Наум“, на когото разказал какво възнамеряват да направят варненските българи. Охридският свещеник не одобрил тази им постъпка, като го посъветвал, вместо да предизвикват гърците и техните църковни власти, които естествено ще реагират на постъпките им, по-добре би било без много шум, но с твърда решимост да приспособят за българска църква долния етаж на българското училище и да започнат отслужването на църковни служби на старобългарски. Тази идея била възприета от отец Константин и той се заел енергично за нейното осъществяване. Предложението било подкрепено и от патриотично настроените български граждани. Без да подозират гърците, отец Константин спечелва на своя страна и турския мухтар (кмет) на Варна Ибиш Ефенди, който дал своето мълчаливо съгласие.

На 13 февруари 1865 г. отец Константин отива в с. Хадърджа, за да вземе от тамошната църква най-необходимите черковни принадлежности — икони, свещници и пр., които същия ден по мръкнало били донесени във Варна. Същата нощ бил приспособен за църква долният етаж на българското училище.

Откриването на новата българска църква се проектирало да стане на 14 февруари 1865 г. от отец Константин. Всичко било готово за изнасяне на неделната празнична литургия на старобългарски език. Поради възникнали опасения у някои български първенци този тържествен акт бил отложен. Въпреки това на неделната литургия на 14 февруари 1865 г. в същото помещение отец Константин извършил водосвет в присъствието на много българи и прочел на старобългарски език „Часовете“. На вечерната служба пред много народ същият свещеник изнесъл изцяло църковната служба на старобългарски.

Пробивът бил направен. Гърците и гагаузите-гъркомани незабавно започнали да негодуват срещу дръзката постъпка на отца Константина. Гърците направили интриги пред турските власти във Варна, като настоявали да се забрани църковнослужението в новоприспособената църква „Св. Арахангел Михаил“. Оплакванията им обаче не дали никакъв резултат, тъй като отец Константин бил уредил предварително въпроса с Ибиш Ефенди. Тогава гърците отнесли оплакванията си до цариградския патриарх.

Държанието на турските управници във Варна окуражило българите и на 17 февруари 1865 г. в новата църква „Св. Арахангел Михаил“ била отслужена редовна тържествена литургия пак от отец Константин, съвместно с още двама други български свещеници.65 Литургията била проведена изцяло на старобългарски, като в нея вместо името на гръцкия патриарх се споменавало името на Иларион Макариополски. По този начин отец Константин, който бил първият учител във Варненско, станал и първи български свещеник във Варна.

По-подробно перипетиите по откриването на първата българска църква във Варна са разказани от самия свещеник Константин Дъновски в неговите „Спомени“. Още по-драматично тези събития са предадени в писмото на варненския първенец и непосредствен участник в тези събития Рали х. П. Маврудиев, адресирано до Петко Р. Славейков, писано два-три дни след тези събития.

С факта на официалното откриване на църквата „Св. Арахангел Михаил“ се скъсва с гръцката духовна опека на цариградската фенерска патриаршия над българското население във Варна. Този революционен акт на варненци, разбира се, не е могъл да бъде отминат безнаказано от гръцка страна. В това отношение отец Константин, който вече бил напуснал окончателно варненската гръцка митрополия, поел върху себе си цялата отговорност. Излагайки се на редица опасности, които той посрещал с твърдост и такт, успял да обезпечи на варненските българи църковна независимост. С това отец Константин фактически започва да изпълнява функциите на областен духовен глава и застава начело на всички църковни и битови дела, свързани с българите и българщината във Варна и Варненско. Тази дейност на отец Константин съвпада с идването във Варна на новия гръцки митрополит Йоаким.