Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (За родословието на учителя Петър Дънов)

Социална и духовна атмосфера на Родопския край след поробването

Родопската област пада под властта на османците изцяло едва след Черменския бой, тридесет години след стъпването им на Балканския полуостров.

Населението на някогашното село Устово, родното място на Константин Дъновски, води началото си от принудително заселените там български първенци от Велико Търново, след падането на Второто българско царство под османско робство — пише Ст. Н. Шишков.11 За да предотвратят евентуални бунтове от страна на поробеното българско население, османците са изселвали принудително в отдалечени и затънтени краища на страната най-будните и видни българи и техните семейства. Че сегашният квартал Устово, някогашното село Селище, е било образувано именно от такива преселници, сочи и неговото наименование. Обикновено наименованието селище се е давало на такива поселения, в които била настанявана масово изселена рая от другаде. След окончателното падане на Второто българско царство през 1393 г. под османска власт такива изселвания на болярски семейства и по-будни българи от Велико Търново са били обикновено явление. По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в „Похвално слово за Патриарх Евтимий“ пише: „…Варваринът (турският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете — това изискваха и царските (султанските) повели — божият човек (Патриарх Евтимий) да бъде изпратен на заточение.“12 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова. Това бил цветът на българската управляваща върхушка — боляри, дворцови сановници, църковници, висши военни, изобщо дворцовият административен ръководен и духовен елит, чиито родови връзки се губят в тъмното робско минало.

Принудителното разселване в отдалечените и уединени места, както и забягването на преследвани българи в планински села се превръща в начин на консервация на най-надеждната част на българското племе, притаено далеч от очите на османските власти, съхранило се в безопасност в течение на столетия. При примитивен междуселищен транспорт и последвалата от това слаба народностна миграция, планинските селища закрилят през смутните години на робство будните български синове. Нямайки достатъчно орна земя за земеделие, те проявяват своята пробивна мощ в областта на занаятите, битовата ръчна промишленост и народностна просвета. По този начин ятаганът в ръката на палача не само че не постига своята цел, но се превръща в носител на благодат за потиснатите народи. Със създаването на благоприятни условия за премахване на вековното робство в неподозираните от никого планински селища лумват първите призиви за борба срещу угнетителите. Внуците и правнуците на разселените тук някогашни български първенци, прогонени от старите престолни центрове на поробена България, застават в първите редици на всенародното движение за свобода и верска независимост. И тук, както при много случаи, прозорливото око на историка може да проследи оная чудна „магия“ на съдбата, която превръща незаслуженото поражение в триумфиращ апотеоз. Не напразно нашият епос тачи като свои закрилници дебрите на Родопа и дъбравите на Стария Балкан.

Вместо да бъдат обезвредени, тези будни и войнстващи за свободата си бивши търновски българи, дават удачни родови кръстовки с местните траки от Родопския край. Не ще бъде пресилено да кажем, че ако бихме могли да проследим далечната родословна нишка на родопските устовски фамилии, от които произхожда Константин Дъновски, вероятно бихме се натъкнали на такива кръвни родови връзки с някогашни търновски първенци и боляри от български произход, примесена с прадревната тракийска кръв на местните траки.

След настъпването на мрачните съдбовни дни на потисничество родопските български селища биват подложени на насилствено помохамеданчване. Този процес за родопчани е започнал още от първите години на завладяването на Родопската област от османците. С небивала бруталност то е продължило и през XV, XVI и XVII век.13 Една част от селата в бившата Ахъ-челебийска кааза (област), която включва Родопите, са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството изцяло, а трети са се огънали отчасти и са приели смесена физиономия. Едно от селата с най-чисто българско население, което макар и покорено, е запазило вярата си, е било с. Селище. То никога не е отстъпило пред напора на османските завоеватели.14

Обикновено онези родопски села, които са отстоявали верската си независимост докрай, са бивали опожарявани, а населението им избивано или принуждавано да търси спасение чрез бягство. Такава била съдбата и на с. Селище, което било запалено и разрушено от османските орди. Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име — Устово.15 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.16

Запазването на чисто християнски села в този Родопски край през цялото османско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до цариградската Порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни условия, жителите на Устово не са дали никога младенци за турските еничерски отряди. За героичния отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелства и обстоятелството, че в Смолян, съседно село на Устово, е просъществувала самостоятелна църковна българска епископия до 1669 г., повече от 250 години след падането на Втората българска държава. Тази упоритост е характерна за българското население от тези места. Край на героичната отбрана на българската църковна независимост тук е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски.17 Тези бележки привеждаме, за да охарактеризираме патриотичната среда, в която се е родил и израснал юношата Константин Дъновски.

В годините преди освобождението от османско иго Устово е наброявало над 500 български къщи, две училища, две църкви, богата чаршия и най-голям пазар в околията.18 Географски с. Устово е разположено всред една живописна гънка на Родопите. От север то е загънато с височини и надарено от природата с обилна вода. През Устово протичат две реки — Черна река, която води началото си от близката височина Мургавец (Караманджа), и Бяла река, извираща на два часа път от Устово.19 Тръгнали по различни посоки, тези две реки се обединяват при Устово, образувайки своеобразно речно устие. Тази географска подробност не би спряла нашето внимание, ако не ставаше дума за вливането на Черната в Бяла река, което събужда асоциацията за символично обединение на две космически същности, като единство на противоположностите.

Ако запитате стари жители на Устово за произхода на наименованието на тяхното село, те ще ви го обяснят с образуваното устие при вливането на двете реки. Дали това отговаря на истината, трудно е да се каже. Приемливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недрата на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопското население, при която тъмните сили на Черна река са били преодолени от тържествуващото светло начало на Бяла река. В този родопски кът природата е подсказала как, вместо противопоставяне и взаимно унищожение на две утвърдили се начала, може чрез обединяването им да се получи по-висока степен на изява. Този символ, поднесен ни от природата, не противоречи на наличната географска и историческа действителност.

Освен тази версия за етимологичния произход на наименованието на Устово съществува обяснението, че то произлиза от турската дума уста, т.е. майстор. В миналото Устово се е славило със своето медникарство, леярство и калайджийство. Тези занаяти водят началото си от края на XVII столетие. Най-голямо развитие обаче те достигат през втората половина на XIX век, когато много майстори в тези занаяти плъзват като гурбетчии из страната. В подкрепа на тази версия е някогашното произношение на името Устово. И сега все още ще чуете старите хора от Устово и околията му да казват Остово, с първа гласна о и ударение върху втората гласна о, а не Устово, както се произнася сега името на това село. Старото наименование Остово се запазва до към 1860–1863 г., след което учителите и по-интелигентните хора от селото започват да го наричат Устово, с ударение на първата гласна20. В подкрепа на това етимологично твърдение Атанас Примовски21 се позовава на един близък вариант за произхода на думата Устово. Калайджията от устовския род Перпелийски поправял казаните и другите медни съдове на юруците и като добър майстор добил голямо уважение между тях и околното население. Юруците го обикнали и нарекли махалата му „селище на устата“, „Устовото селище“, т.е. селото на майстора медникар.

Тази също така убедителна версия за произхода на името Устово приляга не само затова, че то дава на света талантливи майстори-медникари, но и затова, че оттук води родоначалието си ненадминатият майстор на духа — свещеник Константин Дъновски, вдъхновен възрожденец, борец за църковна свобода, известен като отец Константин.

Ако огледате добре околностите на Устово, ще забележите, че измежду издигащите се височини доминира върхът, наречен Петровица. Този връх завършва с поляна, на която още се намират останки от старата църква „Св. Петър“.22 Местното население тачи този християнски светец като свой патрон и покровител, в чието възпоминание издига храма. А по-късно свещеник Константин дава неговото име на своя син Петър.

Нека още един път подчертаем, че всички жители на Устово са българи, отличаващи се с ясно оформено народностно съзнание, което те изявяват с доблест и себеотрицание при отстояване на своите национални и верски права.23 „Устово спада — пише Атанас Саламбашев — към малкото родопски селища, населени само с българихристияни. То представлява остров между другите българо-мохамедански села.“24 Свидетелство за будния борчески дух на устовци ние виждаме и във факта, че веднага след като цариградските българи под предводителството на Иларион Макариополски се отделят през 1860 г. от гръцката патриаршия, през същата година в Устово се открива самостоятелна българска народна църква, а след това и българско училище — първо в окръга.25

„Жителите на Устово са дълбоко религиозни — пише Ст. Н. Шишков — и всички са православни. Не ще срещнете фамилия, нито човек, който да не се черкува редовно и да не тачи и най-малкия църковен празник“ — добавя същият.26

Дълбоката религиозност на жителите от този край по всичко изглежда е дало своето ярко отражение и върху характера и склонностите на Константин Дъновски, а чрез него и на сина му Петър. В съзнанието и на двамата тази духовност прераства във всеотдайно месианско служене на народа и човечеството.

Една много характерна черта на родопчаните от този край е тяхната тясна връзка с музиката.27 В цитирания труд на Ст. Н. Шишков се казва, че „ако родопчанинът скърби, утешава се с песен, ако ли е весел и радостен, развлича се пак с песен. Било в гората за дърва, било на работа или в разговор, родопчанинът започва с песен и завършва пак с песен. Песнопението характеризира типичния нрав на родопските жители.“ По отношение характера на родопската песен същият автор дава следната преценка: „Напевът на песента е провлачен, романтичен, еднообразен и никак не прилича на напевите на другите български песни“, като веднага допълва, че „всички песни са взети от живота.“28

Тази музикалност на родопчаните събужда непринудено асоциацията ни за чародейния родопски певец Орфей, който преди няколко хилядолетия бродил из същите дебри и дъбрави, укротявал е с песен диви зверове и е разговарял с птиците. Както ще видим по-долу, Константин Дъновски се радва на значителни музикални заложби, които му дават възможност да пресъздаде вдъхновени песнопения в източноправославното църковно служене. С не по-малко музикален заряд е и синът му Петър, автор на много духовни песни, които се пеят от неговите последователи в цял свят.

Заговорите ли със стари хора от Устово за Константин Дъновски, те ще се позамислят малко и след като засияе по лицето им бодра усмивка и с асоциация на радостни преживявания, ще отговорят: „Знам го, как да не го зная, дядо Костадина. Той живя малко между нас, но го помним. Паметна по нас е фамилията Доуновски.“ Ще ви направи впечатление, че старите жители изговарят името Доуновски, а не Дъновски. В Родопския край твърдите гласни ъ и в корена на думите се изговарят оу или оа.29 По тази причина фамилното име Дъновски тук се произнася все още като Доуновски. В по-старите литературни източници тази фамилия се е пишела Доновски. За единство с общовъзприетия фонетичен изговор в нашето изследване ще я изписваме Дъновски (за бащата), респективно Дънов за сина. Прави впечатление, че Петър Дънов — Учителя е премахнал окончанието ски. Какви са били съображенията за това не се знае, но вероятно е искал да се освободи от звукосъчетанието ски.

В духа на казаното по-горе ще отбележим, че родопският диалект както фонетически, така и граматически е най-близък до църковния старобългарски език, на който се превеждат от Св. равноапостол Методий и учениците му църковните книги от гръцки език.