Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Теоретични корелации между „антропологични“ истории за разнообразни антигравитационни ефекти, и за произтичащите от тях утежняващи дефекти в академичната теория на гравитацията.

…

2.1. Обобщение на нашите досегашни „открития“ в областта на жироскопната антигравитация.

В голямата физика тъй наречените „Големи обединяващи теории“ теории, Grand Unified Theories, GUT, са хипотезите и парадигмите, предложени от учените за систематизирането, подреждането и обединяването на законите и взаимодействията от няколко първоначално несвързани области в стройна картина — в една единна нова „менделеева таблица“ на явленията в този ново-обединен раздел.

Нека сега да обобщим набързо това многообразие от различни конструкции за жироскопни антигравитационни двигатели или експерименти, които бяха анализирани до тук в предната глава:

Отначало в тях се използваше въртене само на „груби“ маси, по-късно — на комбинации от едновременното въртене и на маси, и на полета, и накрая се използуваха само чисто полеви модели на ротиране на разни видове полета. Или пък се съчетаваха произволни комбинации от тези три основни типа двигатели. Какво е главното заключение, което можем да направим от всичките тези дискутирани до тук конструкции, на пръв поглед явно съвсем различни по конструкция и несвързани помежду си като физически принцип на действие; несвързани и като време или място на своя произход?

Как се получи така, че всичките тези според официалната наука „вероятно фалшифицирани и изфабрикувани“ от безкрайната човешка фантазия „открития“, че всичките тези широко различаващи се и напълно несвързани във времето и пространството източници на „съмнителни и налудничави“ антропологични истории за механични антигравитационни устройства, събрани от различни места, векове и култури; как се случи именно така, че всичките те сочат към един и същ общ знаменател, а именно към постоянно изтъкваната досега ротация около вертикалната ос? По време на моите дългогодишни търсения не съм срещнал в цялата обширна литература, с която се запознах, дори една единствена история, която да говори вместо за вертикалната ос например за хоризонтална ос на въртене, или за друга наклонена такава. От многото възможни посоки на ориентация в пространството на оста на жироскопиране, в действителност от практически безкрайния брой от такива ориентиращи възможности, винаги имаме неизбежно избрана само и само вертикалната посока на оста на въртене. Това се повтаря във всичките тези несвързани помежду си конструкции, „вероятно изфантазирани и изфабрикувани“ според мнението на официалната академична общественост.

Да оставим посоката на оста на въртенето и да разгледаме сега самата форма на движение на антигравитационните двигатели. От многото възможни геометрични форми на това движение, аз не съм срещнал даже една единствена история, където движението да се случи да бъде не по кръгла траектория, а например движение по триъгълна, или по квадратна траектория; или даже просто махално движение напред и назад. Дори не и по една обикновена елипса, толкова близка до постоянно срещаната окръжност. Не и каквото и да е друго движение, даже не и в „политически-коректната“ и много модерна тези дни пентаграмна (петолъчкова) траектория на глобалния Илюминизъм и на толкова много от неговите щатни вашингтонски академични пропагандисти и дезинформатори в областта на точните науки (Терз, IV.96).

Не беше открит нито един случай на каквато и да било друга траектория, освен кръговата! От всички възможни механични движения, от действително безкрайния брой на възможни траектории на това движение на антигравитационните двигатели, неизбежно имаме един и само един вид наблюдавана траектория — кръговата траектория на жироскопиращото въртене около централната вертикална ос на симетрия на двигателя.

Защо откриваме тази повторяемост и постоянство във всички разработки за антигравитационни двигатели, за които академичната наука априори предполага и подозира, че са „изфабрикувани и изфантазирани от хаотичните процеси в мозъците и фантазиите на различни хора“, съвършено несвързани помежду си — и по време, и по местоживеене? Не малка част от цитираните експериментатори не са чували за нито един от другите подобни опити, когато ги интервюирах лично в техните лаборатории — като проф. ДеПалма, д-р Поляков или проф. Хаясака (виж библиографията за тях). Всички те си мислеха, че са първооткривателите на това велико и тайнствено откритие — антигравитацията.

Да си представим сега един имагинерен експеримент с английската игра на darts — на забиване на малки стрелички във висяща на стената кръгла дъска-мишена. Нека върху тази дъска да начертаем координатна система с начало и две оси. По хоризонталната ос можем да наредим като отделни точки всичките възможни посоки на ориентация на оста на въртене на разглежданите „изфантазирани“ антигравитационни системи. По вертикалната ще наредим точките, съответстващи на всичките възможни различни форми на траекториите на движение на антигравитационните двигатели. Нека всяко попадение на стреличката да определя една единствена комбинация между нашите две изходни и базисни променливи-направление на оста и формата на траекторията.

Ако всичките антигравитационни устройства, разгледани в предишната глава, бяха само „скалъпени случайни слухове и налудничави халюцинации“ на жадни за сензация и евтина слава автори, то тогава по железните закони на вероятностите техните стрелички би трябвало да бъдат разпръснати хаотично върху цялата координатна система на безбройните възможни комбинации и подреждания на двете първоначални базисни променливи: ориентацията в пространството (на оста на въртене), и формата на траекторията на движението (на масивните детайли на двигателя). Според случайните закони на хаоса стреличките би трябвало да се разпределят и забиват горе-долу равномерно по цялата площ на дъската — по цялата наша импровизирана координатна система, без да са концентрирани в нито една определена и предпочитана област.

Вместо това ние имаме пълното съвпадение и наслагване на всички попадения в много малко петно — точно там, където върху нашата дъска се пресичат имагинерната линия, съответстваща на точката на вертикалната посока (на оста на въртене на двигателя), с другата имагинерна линия, представляваща точката на кръгово въртене (на антигравитационния двигател). Каква е тази „невидима ръка“, която кара всички стрелички да се съберат и подредят в тази единствена точка върху цялата координатна система, начертана върху дъската-мишена в този мисловен експеримент. Явно е, че това не е почеркът на ръката на хаоса. Явно е, че съществува някаква скрита закономерност, която привлича всички стрелички като магнит в тази омагьосана пресечна точка.

Защо наистина се появява тази повторяемост на разгледаните антигравитационни решения и подобие на техните конструкции? Защо те се концентрират, като че притеглени от някакъв магнит, върху едно много малко петно, върху един много тесен „прозорец на левитационна възможност“, да употребим американския жаргон? Защо всичките други, даже леко различаващи се модели, които лежат съвсем наблизо около този прозорец, но не точно върху него — като например вертикално движение, но по елипса — просто не съществуват даже и в тази популярна литература, която по думите на официалната академия презрително се отхвърля като една „измислена, изфабрикувана, фиктивна, съмнителна, таблоидна, митологична или маргинална“ литература?

Възможно ли е тогава всичките „изфантазирани“ летящи устройства, описани в тези многобройни популярни източници, да съдържат все пак едно вярно надзъртане и открехване на тайните на извечните и непроменими Вселенски закони на жироскопните антигравитационни явления? Явления, които може би могат да бъдат осъществени, както казахме в самото начало на първа глава, с безброй много различни типове антигравитационни двигатели, базиращи се на коренно различни фундаментални енергийни взаимодействия, на разнообразни геометрични конфигурации и на още по-многобройни възможни инженерни и хардуерни техни решения. Всяко едно от тези решения би било достатъчно, за да успеем да построим на негова основа един уникален и неповторим жироскопен антигравитационен двигател.

Може би сега започваме да разбираме по-добре информацията, която Едуард Били Майер е получил от неговите извънземни учители. Вече разбираме, как могат да бъдат открити от тях споменатите по-рано над 1,600 типа базисно различни и неповтарящи се модели на антигравитационни двигатели, употребявани от двата милиона посетени досега от тях извънземни цивилизации. На милиардите останали населени планети само в нашата галактика ние допълнително бихме намерили сигурно хиляди, дори десетки хиляди други различни типове такива двигатели (Майер, 75).

Именно поради това безкрайно разнообразие в настоящата скромна книга ние ще разгледаме и обясним само най-простите и най-примитивните от тези двигатели — и както видяхме от предишната глава — това бяха жироскопните антигравитационни устройства, работещи на принципа на въртенето на маси, или на полета, или и на двете заедно.

След като размишлявахме над крайната механична простота на построяването на такъв двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция — върху теорията на взаимодействащите етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Преди да направим това обаче, ще се наложи бързо да разгледаме известния експеримент на двамата послушни физици, който много удобно „доказа“, може би по-точно постулира „по поръчка“ несъществуването на физическия етер. Това стана в 1881 г. — като че точно малко преди първото успешно използуване на същите тези несъществуващи етерни вихри в антигравитационните двигатели на първото кацане на земните тайни общества на нашия спътник.

2.2. Експериментът на „братята“ Майкълсън и Морли и партийната линия на Илюминати относно физическия етер.

Защо съм поставил кавички около двамата братя, и какви точно братя са те ще стане известно след малко. Това е наистина доста прост експеримент, който „доказа“ в края на миналия век, че физическия етер не съществува, като сравни два лъча светлина — единия успореден, а другия перпендикулярен на движението на Земята по нейната орбита около Слънцето. За целта се използваше прост физически уред, наречен интерферометър. Да видим накратко какво казва Голямата съветска енциклопедия (1955) за този опит:

„Основната му задача беше да измери влиянието на движението на Земята (с 30 км/сек по орбита около Слънцето — бел.авт.) върху скоростта на разпространение на светлината“ (през физическото пространство до повърхността на Земята: през въздуха на лабораторията и през стационарния етер около Земята, намиращ се „зад“ въздуха. Светлината се излъчва от източник поставен върху движещата се Земя, б.а.). Или перифразирано, да „измери скоростта на движението на Земята спрямо неподвижния етер на абсолютното и недвижещо се космическо пространство, разбира се ако етерът съществува“. „Проведен от американския физик Майкълсън през 1881 г., експериментът имаше и по-широко значение, защото позволи да се изясни дали скоростта на разпространение на светлинния сигнал зависи (и в най-общия случай) от скоростта на движението на неговия източник“. В конкретния експеримент това е лампата на интерферометъра, монтирана върху движещата се Земя. Преди този експеримент „във физиката на 19 век се е предполагало, че светлината се разпространява в неподвижната световна (и космична) среда — етера — подобно на разпространението на звука във въздуха. По отношение спрямо Земята (и спрямо светлинния източник монтиран върху нея), движеща се през (неподвижния абсолютен космически) етер, скоростта на светлината се е предполагало, че е различна, и зависеща от направлението на светлинните лъчи относно направлението на движението на Земята“. Ако светлинният лъч се излъчва от лампата в посока напред по направлението на движението на Земята, към неговата скорост от 300 000 км/сек се очаква да се прибавят и 30-те км/сек скорост на Земята; а ако е излъчван обратно на движението на Земята, то нейната скорост се изважда от неговата. Така при двете последователни измервания, по и срещу движението на Земята, светлинният интерферометър на Майкълсън се е очаквало да мери две съвсем различни скорости на светлината, различаващи се с 60 км/сек една от друга: 300 030 и 299 970 км/сек.

„По този начин опитът на Майкълсън позволява да се определи скоростта на движението на Земята по отношение на неподвижния етер, ако последният наистина съществува.“ Според господстващата електромагнитна теория в края на миналия век, очакванията за изхода на експеримента са били, че при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се е предполагало, че е и абсолютно неподвижен) скоростта на светлината ще зависи от скоростта на нейния източник. Ако тя не зависи — значи моделът за нейното разпространение в пространството, базиращ се върху съществуването на физическия етер не е верен, и етерът не съществува. Просто и ясно.

„Опитът обаче не показва изместване на светлите ивици в интерферометъра, въпреки че точността му е била повишена дотолкова, че даже при движение на Земята по отношение на неподвижния космически етер от само 1,5 км/сек (т.е. 1/20 от нейната орбитална скорост от 30 км/сек, б.а.) би могло да се забележи изместване на ивиците“. Ето защо „… опитът на Майкълсън послужи като една от причините за отказа от хипотезата за съществуването на етера като някаква универсална световна (абсолютна и неподвижна, б.а.) среда — по отношение на която движението може да се счита за абсолютно“ (т.е. мерено спрямо една абсолютна и неподвижна Вселенска отправна координатна система, б.а.). (ГСЕ, 1955; виж също Майкълсън, 1902; Вавилов, 1928; Фриш и Тиморев, 1952).

Една бележка: „прикрепеният“ за неподвижното и абсолютно космическо пространство етер е пресичан от Земята при нейния полет около Слънцето с 30 км/сек. За движението на Слънцето около центъра на нашата галактика Млечния път с 10 пъти по-голямата и по-удачна за този експеримент скорост от 300 км/сек тогава нищо още не се е знаело, защото американският астроном Фред Хойл открива галактиките половин век по-късно — едва през 30-те години на XX век. Така че орбиталното движение на Земята около Слънцето е било най-бързото познато тогава на науката движение, което Майкълсън е решил да използва за своя експеримент.

Оптическото устройство, с което се сравняват двата лъча, се нарича светлинен интерферометър. На популярен език това означава устройство за сравняване, за „претегляне“ на двата светлинни лъча — нещо като „оптически везни“. Естествено не „по тегло“, а по относителната промяна на тяхната поляризация един спрямо друг, след преминаването на тестовия лъч през етера.

Според научната хипотезата успоредният на движението на Земята, или тестов лъч, пресича по време на експеримента „неподвижния“ етер, закрепен за абсолютното и стационарно космическо пространство, през което се движи Земята. Пресичането на „непоклатимия“ космически етер от лъча става, защото докато трае експеримента, Земята се носи по своята орбита около Слънцето с 30 км/сек. Значи и интерферометърът (монтиран върху пода на лабораторията, построена върху Земята), и накрая и лампата-източник на светлината върху интерферометъра, се носят със същата скорост през неподвижния етер, както и Земята. В това време „еталонният“ лъч, перпендикулярен на тестовия, не променя своята скорост и служи за сравнение, за да може да се получи интерференчната картина. Това е възможно, защото в неговото направление скоростта на Земята (и на светлинния източник) спрямо неподвижния космически етер е нула. Научната хипотеза и очакване в този експеримент са, че скоростта на Земята ще се прибави към скоростта на светлинния лъч, излъчван от лампата на интерферометъра по време на нейното движение.

Експериментът показва обаче, че няма никаква промяна и забързване на тестовия спрямо еталонния лъч. Следователно тестовия лъч не е повлиян от скоростта на източника на светлина (лампата на интерферометъра поставена върху движещата се Земя). Затова от господстващата електромагнитна теория в края на миналия век следва, че ако при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се предполага, че е абсолютно неподвижен) скоростта на светлината не зависи от скоростта на нейния източник — от това ще следва, че етерът не съществува. По-просто и ясно не би могло да бъде. От всичко това Майкелсън и Морли мълниеносно правят заключението и постулират, че в цялата Вселената етерът не съществува! И за да няма повече научни спорове по въпроса, скоро след това им е присъдена и Нобеловата награда, за да се увековечи и бетонира техния резултат и да се парират всякакви по-нататъшни опити за ревизии в тази област.

Къде е капанът на тази просветлена „логика“? Как именно двамата братя М&М успяха да омагьосат и приспят цялата глобална академична общност? За да разберем по-добре целия абсурд на експерименталната ситуация и комичната логика на тяхното заключение, нека да си представим сега един аналогичен експеримент, повторен в подобни и много по-лесно разбираеми условия. Нека да заместим етера от експеримента на М&М с обикновена вода, а въртящата се Земя — с перката на проста перална машина. Вместо да инсталираме интерферометъра върху Земята, нека да го инсталираме в пералната камера, върху перката на машината. Вместо академичната общност, нека този нов комедиен експеримент да бъде проведен от Академията на науките на „Тримата глупаци“, осмени така незабравимо във великолепната анимационна серия на Доню Донев от близкото минало.

Използвайки точно същата „илюминирана“ логика като братята М&М, и Тримата глупаци биха могли експериментално да докажат, също по поръчка, че на Земята този път не съществува никаква вода. За нашите читатели, интересуващи се от конспиративната страна на съвременната физика (като разводнената широкопотребна версия на специалната окултна и херметична физика, задкулисно развивана от тайните общества от хилядолетия) нека да проследим хода на тяхната логика:

За да изпълни поръчката на тайните общества, желаещи да се „докаже“, че на Земята не съществува никаква вода, Академията на тримата глупаци би повторила експеримента на братята М&М в работеща перална машина, използвайки за целта същата желязна логика, която и те използваха, за да докажат „несъществуването“ на етера около Земята. За своя епохален поръчков експеримент Тримата глупаци биха поставили миниатюрен интерферометър на повърхността на въртящото се перково колело на работещата перална машина. (За да е пълна аналогията, най-добре би било това да стане в по-старите модели перални с цилиндрична вертикална камера с капака отгоре, при които колелото-перка се върти в центъра на хоризонталното дъно, около вертикалната ос.)

Каква ще бъде простата логика на интерферометричния експеримент, повторен от Тримата глупаци? Първо нека да приемем, за пълна аналогия между двата експеримента, че на Земята водата е също така „невидима“ за простото човешко око, както и физическия етер. Ето защо глупаците не биха могли лесно да разберат само с оглед дали вътре в пералната машина има вода или не. За това те ще трябва да проведат някакъв надежден и необорим физически експеримент. Това би могъл да бъде именно знаменития интерферометричен експеримент на Майкълсън и Морли.

По аналогия на този експеримент, научната хипотеза и очакване и при глупаците ще бъдат, че невидимата стационарна и неподвижна вода взаимодейства с преминаващата през нея светлина. Ако има взаимодействие — значи водата съществува. Ако няма — значи в камерата на машината няма вода. Значи и на планетата Земя няма вода.

След като светлината взаимодейства с водата, скоростта на светлината във водата ще зависи от скоростта на движещия се (спрямо неподвижната вода) светлинен източник. При еднопосочни вектори на тези две движения техните скорости се сумират, и скоростта на светлината ще се увеличава, когато тя е излъчена напред по посоката на движещия се светлинен източник. (В обратната посока векторите се изваждат.) Затова скоростта на тестовия лъч се увеличава спрямо тази на еталонния. В интерферометъра това води до завъртането на поляризацията на първия спрямо тази на втория лъч.

Или просто казано: ако тестовият лъч избързва спрямо еталонния, значи „невидимата“ стационарна вода съществува в машината. От там за Тримата глупаци би следвало, че и на Земята съществува вода. А ако се получи обратното — значи тя не съществува.

Провеждането на експеримента ще покаже на Тримата глупаци, че няма да бъде отбелязана никаква разлика между двата лъча — няма да има никакво изоставане на тестовия спрямо еталонния лъч. Както казахме, тестовият лъч се движи успоредно на посоката на движение на перковото колело, заедно с него и с интерферометъра върху него. Затова тестовият лъч и източника на светлината трябва да „разсичат“ своя път през стационарната вода около въртящото се колело. Нали водата според теорията на Тримата глупаци е закована за абсолютното пространство в пералната камера на машината. Това е аналогично на експеримента на братята М&М, където пък етерът около въртящата се Земя е закован за абсолютното космично пространство (абсолютната координатна отправна система на това пространство), и където светлинният източник и лъчът се движат и разсичат „стационарния“ космически етер при движението на Земята.

Защо наистина този имагинерен експеримент в пералната машина би показал, че не би имало никакво избързване (или изоставане) на тестовия спрямо еталонния лъч? Защо скоростта на светлината, излъчена по или обратно на движението на светлинния източник спрямо „стационарната“ невидима вода не би се различавала. Защо стационарната вода не би оказвала никакво влияние върху преминаващия през нея в две различни посоки светлинен лъч? Дали защото в камерата просто няма никаква вода, или по някаква съвсем друга причина? Аз мисля, че всеки ученик би могъл да намери сам отговора на тези въпроси.

Ясно е, че причината не е в липсата на вода в пералната машина, а в липсата на стационарност на самата вода. Ясно е, че вътре в камерата на работещата машина просто не може да има никаква стационарна вода, закована за абсолютната и неподвижна отправна (координатна) система на пералната камера. Причината за това е проста — поради наличието на увличане на водата от перката, водата в камерата постепенно се завърта от нея, докато започне да се вихри и вортексира практически със същата скорост, както и перката.

От друга страна скоростта на перката е равна и на скоростта на източника на светлината (лампата на интерферометъра монтиран върху перката). Това е така, защото и водата, и перката, и интерферометърът върху перката, и светлинният източник (лампата) върху интерферометъра се въртят с една и съща скорост. Значи няма да има никакво относително движение на източника на светлина спрямо водната среда, през която се разпространява тестовият лъч. Поради това той не би избързвал или закъснявал спрямо еталонния лъч.

Ето защо няма да има никаква разлика между двата сравнявани лъча — между тестовия лъч, който се очаква да пресича „стационарната“ вода от борда на движещата се перка; и еталонния, който не я пресича. ЗАЩОТО ПРОСТО НЯМА ДА ИМА НИКАКВО ПРЕСИЧАНЕ НА НЕПОДВИЖНА ВОДА ОТ ИЗТОЧНИКА НА СВЕТЛИННИЯ ЛЪЧ. Защото скоростта на източника на светлина и тази на вортексиращата (циклонално завихрената) около интерферометъра вода, през която той се движи, са едни и същи.

Но от това, че няма никаква разлика между двата лъча; и от това, че няма никакво влияние, оказвано на тестовия лъч от „стационарната“ (според предвижданията на теорията на тримата глупаци) и „невидима“ вода, през която светлинният източник си „пробива“ своя път, видната „Академия на Тримата глупаци“ би отсъдила мълниеносно, че в пералната машина няма никаква вода. Оттам тя би заключила още по-триумфално, че на цялата наша планета вода изобщо не съществува.

Нека да дадем още един пример за подобен експеримент, проведен от Тримата глупаци, който е още по-абсурден и от този с пералната машина, за да разберем напълно епохалния комизъм на цялата ситуация в модерната академична теория за електромагнетизма. По същата илюминирана логика на експериментите с пералната машина и този на Майкелсън и Морли този път Тримата глупаци биха могли експериментално да докажат например, че на Земята не съществуват никакви ескалатори. За да има пълна еквивалентност с експеримента на Майкълсън и Морли, ще приемем, че ескалаторите на Земята са „невидими“, както и физическия етер. Понеже не могат да бъдат забелязани с просто око, тримата глупаци биха се опитали отново да докажат тяхното съществуване, като използват някакъв физически уред. Биха могли да направят измерване на скоростта на ескалатора, за да разберат дали той се движи. Ако се движи, значи съществува.

Подходящ „измервателен уред“ би бил един обикновен ръчен скоростомер — например велосипедно колело с брояч, монтирано на дълга дръжка, подобно на тези, използувани от земемерите. Ако колелото се върти и уредът показва някаква скорост — значи „невидимият“ ескалатор под краката на глупаците се движи — значи той съществува. Ако не показва никаква скорост — значи не се движи. Значи не съществува.

Да видим сега как се мери скоростта на един „невидим“ ескалатор? Много просто — физикът се качва върху него с брояча, и опира колелото на брояча в единия от неподвижните странични бордове на ескалатора. Езикът с брояча и невидимият ескалатор под тях се движат, а борда не. Колелото на брояча се върти, и уреда отчита някаква скорост. По показанията му физикът би могъл да докаже, че след като скоростта не е нула, значи „невидимият“ ескалатор под него наистина се движи. Значи съществува.

А какво биха направили Тримата глупаци след качването си върху ескалатора? Вместо да допрат колелото на брояча в неподвижния страничен борд на движещия се ескалатор и да се опитат да измерят своята скорост спрямо него, те биха опрели колелото му в стъпало пред себе си, движещо се заедно с тях, и така биха се опитали да измерят скоростта на „невидимия ескалатор“. Много е ясно какъв ще е резултатът от техния експеримент.

Стрелката на уреда им винаги ще показва нула, защото стъпалата под глупаците ще се движат напред със същата скорост, както и те самите, както и техния скоростомер. За да може той да отчита нещо при измерване на скоростта, единият му край (неговата дръжка) винаги трябва да се постави върху движещия се предмет, а колелото му — върху неподвижна точка за сравнение.

В аналогичната ситуация при първия експеримент на Тримата глупаци дискът-перка под водата в пералната машина се върти със същата скорост, както и водата над и около него. Затова е пълна глупост да се опитваме да мерим неговата скорост спрямо тази на водата. Абсолютно идентично и в експеримента на братята М&М етерът до повърхността на Земята и около интерферометъра се върти със същата скорост, както и Земята под него, както и интерферометъра на нея. Ще бъде същата глупост да се мъчим да мерим скоростта на въртене на Земята спрямо етера около нея.

Това, че скоростомерът в ескалаторния експеримент на Тримата глупаци показва нулева скорост съвсем не означава, че „невидимият“ ескалатор не се движи и не съществува. Или от това, че при другия техен експеримент, поставен върху диска на пералната машина, няма отклонение между двата светлинни лъча на интерферометъра, съвсем не следва, че в нея няма вода. Още по-малко пък следва, че на планетата Земя вода изобщо не съществува. По аналогия на тези комични опити на Академията на Тримата глупаци, и от това, че няма отклонение между двата лъча в оригиналния експеримент на братята М&М също съвсем не следва, че невидимият физически етер не съществува.

Какво е моето обяснение на грешката на двамата братя Майкълсън и Морли? След имагинерните и комични експерименти на тримата глупаци ние можем наистина по-лесно да прозрем как и господата М&М успяха да омагьосат и завихрят мозъците на цялата световна физична общност. В космичното пространство просто не съществува такова нещо като „стационарен“ етер. Според монументалните физични откровения на книгата „Оаспи“, дошли до нашата цивилизация от учените на вселенската „менажерска“ йерархия на Бог Йехова, във великата Вселена всичко тече, всичко се върти и вихри, всичко вортексира. Не само всички материални тела, но също и техните неотделими и неразделни етерни двойници или спътници — техните етерни чакри, или на модерен физичен език — техните етерни циклонални вихри (вортекси) (Оаспи, 1882: Хорст, 1987). Тези етерни спътници на планетите, на звездите, на галактиките и галактичните купове се въртят и вихрят със същата скорост, както техните материални „господари“, най-малкото там, където вортексът пресича повърхнина на материалното космическо тяло. Това важи в пълна сила и за Земята като планета.

Когато Земята се върти, нейната чакра, нейният неотделим етерено-циклонален вихър-спътник се върти около нея в екваториалната й равнина със същата скорост като нея — поне измервано до повърхността на Земята. Причината за създаването на този гигантски планетарен етерен вихър, на този циклонален планетен вортекс може би се крие в увличането на етера от материята на въртящата се около оста си планетарна маса. Точно както по аналогичен начин и перката в пералната машина на тримата глупаци беше увлякла и завихрила водния циклонален вихър около себе си. Сега става много ясно защо няма никаква разлика между двата светлинни лъча в поръчковия експеримент на братята М&М — този най-известен експеримент по „завихряне“ и „изплакване“ на мозъци в съвременната наука. Той не показа никаква разлика между двата лъча, не защото етерът не съществува и не влияе на тестовия лъч, а защото нещо много повече. Защото етерът не само че съществува, но и нещо напълно неподозирано наистина (а по-вероятно може би и умишлено прикривано?) — защото етерът се вихри и върти в гигантски циклон около Земята, със същата скорост, както и самата Земя (поне там, където именно е проведен този експеримент — на повърхността на Земята). Според книгата „Оаспи“ (1882) границата на този етерен циклон — тъй наречената „линия на Чинват“ — се простира доста зад орбитата на Луната.

Ето как точно Илюминати разиграха този майсторски трик чрез своите послушни братя и агенти, чрез „другарите“ Майкълсън и Морли — твърде вероятно членове с висок ранг на някоя тяхна секретна научна ложа. (Не трябва да забравяме, че всички членове на ложата се обръщат един към друг с обръщението „братко“ — оттука и моята употреба на тази дума). Така те успяха да докажат „по поръчка“ и по „партийно поръчение“ несъществуването на физическия етер по същия начин, по който експериментът на Тримата глупаци с пералната машина успя неоспоримо да докаже, че на планетата Земя не съществува никаква вода.

Колко ловко Илюминати бяха успели да потулят и да изхвърлят от уравнението на гравитацията извечния етерен вихър, извечната етерна чакра на Земята. „Доказвайки“ несъществуването на етера по този начин, Илюминати не само успяха да излъжат цялата глобална академична общност, но още по-важно — те успяха ефективно да блокират всякакви следващи изследвания върху етера за повече от столетие. Именно поради безкрайната простота и ниска цена (както се разбра от предишната глава) на изследванията върху генератори на етерни циклонални вортекси, илюминираните физици на тайните общества и банкерите зад тях ясно разбираха, че не биха могли да блокират всички по-нататъшни изследвания в тази област просто като пресушат финансирането за нея. Нещо което те направиха например с астрономически по-скъпата програма Аполо на НАСА, след като американските астронавти видяха твърде много неща на Луната, които не трябваше да виждат там.

В края на миналия век съществуваше опасността много „непосветени“ във висшите рангове на тайните общества физици да почнат да се ровят в теорията на физическия етер и самосиндикално да проверяват простотата на генерирането на етерните вортекси — и то с бюджет от няколко месечни заплати и малко вдъхновение отвътре или „от горе“. Поради тази надвиснала опасност от неконтролируема конкуренция Илюминати се нуждаеха от една по-ефикасна, по-надеждна спирачка от финансовата — от една елегантна теоретична димна завеса, с чиято помощ да убедят завинаги и неоспоримо досадната глобална физическа общност от непосветени „академични пролетарии“ в безплодността и безсмислеността на всякакви изследвания върху етера. Затова именно те така ефектно „доказаха“, че той не съществува, използувайки за целта услугите на техните послушни братя, на „другарите“ Майкълсън и Морли — членове с висок ранг на някоя тяхна секретна научна ложа. За награда след това двамата бяха обезсмъртени в залата на славата на модерната физика от същите тези задкулисни тайни общества и от банкерите зад всички тях, финансиращи и до сега всяко по-важно изследване в съвременната американска физика чрез техния параван и полицай — чрез Националната научна фондация, National Science Foundation. Тя послушно следва партийната линия на Илюминати в областта на теоретичната и експерименталната физика и не би отпуснала и цент за незасекретени университетски научни изследвания, които противоречат на нейните основни догми.

2.3. Взаимодействието между етерните циклонални вортекси на телата като основа за техните гравитационни и антигравитационни свойства.

След като размишлявахме в параграф 2.1. над крайната механична простота на построяването на един антигравитационен двигател, нека да помислим сега върху даже още по-простата теоретична обосновка на неговата работа и функция. Това е „теорията“ на взаимодействащите си етерни циклонални вортекси, или етерни спирални двойно-засукани вихри. Или най-просто казано — етерни циклони. С всичките възможни почитания и вечна слава на братята Майкълсън и Морли, току-що обстойно разгледани, и на техните илюминирани усилия преди 100 години да докажат, че физическия етер не съществува, аз все пак мисля, че Земята все още се върти. Между другото, тя все така милиарди години се е въртяла и „плувала“ вътре в същия този грандиозен и колосален слънчев етерен вортекс, който носи и влачи величествено по техните орбити около Слънцето не само Земята, но също и десетките останали планети от нашата Слънчева система (по данни на извънземни контактьори). Етерните циклони — не само слънчевият вортекс, но и всички останали големи и малки космически вортекси: вселенски и галактични, звездни и планетни — винаги са били, по мое мнение, основните действащи лица в гравитационната драма, разиграваща се в Космоса откакто свят светува.

Може би най-обстойното описание в литературата на етерните вортекси аз успях да намеря в книгата-откровение „Оаспи“ (1882). Както и книгата „Урантия“, тя е едно от най-важните съвременни философски откровения, подарени на нашата планета от висшите вселенски йерархии. Тя представлява следващото откровение след „Стария Завет“ към жителите на планетата Земя, предадено „по канал“ в края на XIX век от земната планетарна ангелска йерархия на Бог Йехова. Тя е разположена в многобройните концентрични астрални светове около нашата планета. В обширните описания в книгата „Оаспи“, посветени на проблемите на фундаменталната вселенска физика около нашата планета, се споменава за повсеместното присъствие и неизбежност на физическия етер в цялата Вселена изобщо, и неговото присъствие около всяко нейно материално творение по-специално. Това „постоянно присъствие“ се изразява под формата на един неотделим етерен „двойник“ или „спътник“ на всяко физическо тяло — на един вечно въртящ се етерен вортекс, вихър, циклон или чакра. От микроскопичните елементарни частици, през молекулите и материалните предмети, та чак до планетите, звездите, галактиките и галактичните купове — всички те притежават своите вечно въртящи се етерни циклонални вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).

При звездите наличието на тези могъщи етерни циклони „прозира“ през третия закон на Кеплер, който гласи, че всички планети не се въртят с еднаква ъглова скорост около Слънцето. Най-близките до него се въртят най-бързо, а най-далечните — най-бавно. Кеплер забелязва, че радиус-векторите (на популярен език — имагинерните „гумени ластици“, които свързват всяка планета със Слънцето) на всички планети описват или покриват за едно и също време еднакви площи върху плоскостта на въртене на слънчевата система.

Понеже математиката, описваща водните вихри на земните водовъртежи и тази на звездните етерни вортекси е една и съща, можем да онагледяваме невидимите и големи колкото слънчева система звездни циклони с добре познатите на всички и удобни по размер речни водовъртежи. Преведен на езика на етерните циклони и „водовъртежи“ от книгата „Оаспи“, Кеплеровият закон значи, че точно както и при водните водовъртежи с отдалечаването от центъра им; така и при техните етерни събратя в слънчевите системи, с отдалечаването от Слънцето се намалява скоростта на въртене на този звезден етерен циклон. Затова в периферията на Слънчевата система, където слънчевият вортекс се върти все по-бавно с отдалечаването от Слънцето, най-външните планети имат все по дълги периоди на обиколки около Слънцето. Обратно, колкото повече се приближава до Слънцето този етерен вихровъртеж, толкова повече се увеличава неговата скорост на въртене, и затова вътрешните планети, носени от него, се въртят все по-бързо. Точно както увлечени във водния водовъртеж коркови тапи се въртят все по-бързо и по-бързо с тяхното приближаване към отвора на канала в неговия център.

При галактиките същият този Кеплеров закон е съвсем ясно видим и с просто око, без да има нужда да се опъват имагинерните Кеплерови ластици. При тях видимото разпределение на звездната маса на стотиците милиарди звезди образува красивите спирални ръкави на „звездо-въртежите“, които правят видими за нас тези монументални, но невидими галактични етерни циклони, центрирани върху галактичния гравитационен център. Наистина запленяващи звездни циклони, които са като копия на снимките на земните атмосферни циклони. Или пък копия на „водовъртежите“ в кръговете сред житните ниви във Великобритания (а и по целия свят), оставени там от антигравитационните циклонални вортекси на двигателите на кацналите в тях извънземни чинии.

Като всички водовъртежи, циклони и въздушни вихри, и етерните вортекси се въртят едновременно по две оси. Първо те жироскопират около главната централна вертикална ос на симетрия на циклона. Освен това всяка от завихрените етерни частици се върти и около своята вторична хоризонтална ос, която е перпендикулярна на главната ос, и затова лежи в главната плоскост на въртене. Вторичните оси също така са тангентни на окръжността на въртене.

От гледна точка на физическия апарат най-подходяща за анализа на етерните вортекси би била специално създадената за тази цел вортексна имплозивна хидродинамика на гениалния австрийски учен-самоук, лесничей по професия, и един от най-продуктивните контактьори на този век, Виктор Шаубергер (Александер, 89;Шаубергер,96). Въпреки, че той беше работил не само в най-секретните проекти по антигравитация и по безплатна енергия на тайните есесовски научни институти в Третия райх, а след войната беше работил до своята насилствена смърт в най-секретните американски проекти в същата област, в момента името му е изтрито от всички бази данни и научни справочници. Книгите за него са иззети от академичните библиотеки в САЩ и Европа, в най-добрата традиция на тоталитарните социалистически държави от близкото минало. От гледна точка на най-удобния математически апарат за описване на етерните циклонални вихри може би най-удачна би била математиката на торсионните полета, базираща се на тензорната алгебра. Този апарат беше тайно или най-малкото тихомълком създаден през последните 30 години от групата на академик Акимов в Москва (Акимов, 94).

След като описахме вездесъщността на етерните циклонални вортекси във Вселената, нека сега да обсъдим и „дългобойността“ на техните взаимодействия. За разлика от електромагнитните или по-дългобойните електростатични сили, които си взаимодействат върху сравнително къси от космична гледна точка разстояния, етерните вортекси могат безпрепятствено да си взаимодействат през огромните астрономични дълбини на космичното пространство. В случая с нашата слънчева система например, това се разбира ясно от необходимостта слънчевия етерен вортекс да се „протегне“ чак зад последната и най-външна планета, за да я задържи в обятията си, взаимодействайки с нейния по-малък планетарен етерен вортекс. Така тя нито може да отлети по тангента в пространството, нито пък да падне върху Слънцето. Вортексът на Земята, по аналогия на слънчевия вортекс, се простира според книгата „Оаспи“ чак зад орбитата на Луната, за да може здраво да я държи в своите обятия. Външната граница на земния вортекс е т.н. линия на „Чинват“, която представлява границата между земния и слънчеви вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).

Именно взаимодействието на етерните вортекси на двете космични тела определя и обяснява тяхното гравитационно и орбитално поведение много по-дълбоко и по-богато, на много по-висше йерархично ниво, отколкото умишлено кастрирания от Илюминати широкопотребен академичен закон на гравитацията изобщо би могъл да предскаже. Разбирането на гравитацията на такова по-висше ниво би позволило на конструктора на летящи чинии много лесно да прозре, че от математична гледна точка единствената разлика между гравитацията и антигравитацията като физични явления е само тази малка думичка „анти“, която в математичните уравнения често се представя с още по-малкия знак „минус“. Поставянето само на един знак минус пред уравнението за гравитационното взаимодействие на две тела ще го превърне веднага в уравнение описващо тяхното антигравитационно взаимодействие. Това е уравнението на тяхното отблъскване от Земята и на волния им полет в небето. То е всичко, от което един конструктор на летящи чинии се нуждае, за да може да ги накара не само да се вдигнат от Земята, но и да полетят в Космоса.

За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията е написано на толкова високо ниво, че да включва в себе си и двата етерни циклонални вортекса (на Земята и на чинията) заедно с посоките им на въртене, то тогава може съвсем елементарно да поставим един минус пред уравнението на гравитацията като просто завъртим в обратната посока вортекса на чинията. Това е всичко, което трябва да се направи, за да престане да действа върху нея закона на гравитацията и да започне да я повдига нагоре закона за антигравитацията. Това е всичкото, което е нужно, за да престане чинията да се привлича повече от Земята и да почне да се отблъсква от нея.

Да сторят обратното в уравнението на гравитацията — да спрат или да преобърнат посоката на въртене на вортекса не на чинията, а на цялата планета, според книгата Урантия, са в състояние само определен малък брой категории от архангелски същества — гравитационни архитекти на голямата Вселена, на които това им е и работата. Чрез умелото „настройване“ и „акордиране“ на етерните вортекси на цели галактики и на техните стотици милиарди слънца те могат да осъществят например едно от най-великите и невероятни чудеса във Вселената — преминаването на две „сблъскващи“ се галактики една през друга, без обаче в действителност даже и две от техните звезди или планети да се сблъскат помежду си (Урантия, 55).

За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията се познава на такова високо ниво, което включва и разбирането на етерните циклонални вихри, то тогава става възможно не само повдигането на летящата чиния от земята чрез решаването на това уравнение в неговите елементарни антигравитационни решения. Тогава става възможно и интелигентно да се манипулира на едно много по-комплексно ниво изкуствено-генерирания етерен вортекс на летящата чиния, за да може тя не само да лети като планетите по една фиксирана орбита около Слънцето, но и да изпълнява всички останали маневри от висшия пилотаж и даже слаломи около същите тези планети, надлъж и нашир по цялата Слънчевата система до тука, 5.12.96.

2.4. Фундаменталната природа на взаимодействията на етерните циклонални вортекси.

Каква е наистина фундаменталната природа на тази антигравитационна сила, генерирана от антигравитационния двигател — от този генератор и интелигентен манипулатор на изкуствени етерни вортекси? Какво е естеството на различните взаимодействия на тези циклонални вортекси с гигантския етерен циклон на Земята, или с други подобни или различни сили в природата? На мен ми се струва, че този въпрос е също толкова безсмислен за нашето ниво на познание на Вселената, колкото и въпросът за фундаменталната природа на електричеството например.

В неявен вид отговорът на последния въпрос може да се намери между шестте хиляди страници контактьорски записки, които бяха продиктувани през последните 20 години на швейцарския контактьор Едуард Били Майер от неговите извънземни учители от Плеядите. Те са му разказали например, че даже техните собствени инженери все още чувстват, че не знаят почти нищо за най-фундаменталната природа на електричеството. Въпреки тяхната ежедневна употреба на същото това електричество за машини на времето, за свръхсветлинни двигатели на техните гравитолети, за телепортация, за материализация на материя и предмети от физическия етер. Това са само малка част от тези „спонтанни чудеса“, които те могат да постигат чрез проста телепатична команда до техните бордови компютри, използувайки фундаменталните сили на електричеството и на природата на много по-дълбоко ниво от нас. Въпреки всичко това, те все още смятат, че не знаят почти нищо за най-дълбоката и фундаментална природа на електричеството (Майер, 75).

Много други духовни учители са забелязали, във великата Вселена изкачването нагоре по пътя на съвършенството на разбирането и опознаването на Мистериите на Природата е наистина безкрайно. Иначе можем ли само да си представим отегчението и скуката, когато най-накрая се изкачим там горе на върха, и се окаже, че по-нагоре няма нищо повече за откриване и покоряване.

Имам интуитивното чувство, че в нашата земна наука има само мъгляви „етикети“ и академични дефиниции за всяка една от променливите, участващи например в модерната теория на електромагнетизма, или пък в тази на гравитацията. Искам да подчертая, че в повечето случаи това са умишлено замъглени и кастрирани дефиниции. Това са мъгляви и размазани „етикети“, които са като черни кутии, прикриващи от нас почти безкрайния брой от още по-фини и напълно неизвестни нам по-дълбоки и по-вътрешни променливи. Те са скрити на едно по-високо йерархично ниво на организация на материята, скрити зад всяка една от нашите „фундаментални“ и „неделими“ физични величини-черни кутии. По същия начин те са скрити и зад нашите физични „константи“.

Модерната илюминирана академична физика използува константата g на земното гравитационно поле, за да контролира „спина“ (в модерния американски политически жаргон спин значи не само въртене, но също и дезинформация) и да фалшифицира уравнението на гравитацията, като „изземе“ от него извечния спин на етерните циклони на всички материални тела. Зад тази най-важна за нашите дискусии константа g, която е от същия този тип „черна кутия“, както и много от променливите споменати по-горе, са скрити може би дузини, ако не и десетки по-висши и по-фини променливи, за много от които тайните общества все още не разрешават на нашата академична наука даже и да предполага за тяхното съществуване. До разбирането на много от останалите още по-вътрешни променливи сигурно ни делят хиляди или милиони години като интелектуална и социална еволюция на планетна цивилизация.

2.5. Антигравитационните двигатели като генератори на изкуствени етерни циклонални вихри.

От дълго разработваната от мен и докладвана на много конференции през последните 2 години обобщена теория на жироскопните антигравитационни двигатели следва простия извод, че те не представляват нищо повече от прозаични генератори на изкуствени етерни вортекси или като вортексори на физическия етер (Терз, V. 94). Нашата още по-опростена теория, изказана на езика на самообразовалите се „автомобилни механици“, не би нарекла тези антигравитационни двигатели с никакво по специално име от обикновени груби завихрящи бъркачки, или просто казано „валявици“ на физическия етер. Бъркачки-вортексори, които увличат, валят, завъртат и завихрят физическия етер, първоначално неподвижен в пространството вътре в кораба и около него, за да създадат изкуствения етерен циклонален вортекс на чинията. След това той взаимодейства с гигантския естествен етерен вортекс на планетата Земя, вихрещ се в противоположна посока, като два магнита с противоположни полюси, за да произведе магическата подемна сила на този ефект. Накрая ние тържествено и благоговейно залепваме на целия този елементарен физичен ефект съдържащия много мистика етикет „антигравитация“.

Антигравитационните двигатели са етерни вортексори, които използуват за създаването и поддържането на етерния циклонален вортекс материалното увличане на етера, упражнявано от всяка груба маса, която се движи или върти в него. Двигатели, които в своите механични конструкции не са по-комплицирани от другите техни въртящи се братовчеди — от бъркачките за вода — тоест от пералните машини. Особено от по-старите цилиндрични модели с капак отгоре и плосък пропелерен диск, въртящ се около вертикалната ос, в центъра на хоризонталното дъно на пералната камера на машината, които завихрят водата в камерата в симетричен водовъртеж, жироскопиращ около вертикалната ос.

Единственото различие между етерните вихрови генератори на антигравитационните машини, и водовъртежните генератори на пералните машини е, че чиниите представляват просто топологично инвертирани отвътре навън, или просто казано обърнати наопаки и уголемени перални машини. Уголемени дотолкова, че „операторът-пилот“ да може да влезе и да се вози вътре в тях. Какво имам предвид? При домашните нелетящи перални машини операторът остава отвън до тях, докато забъркването и завихрянето на водата се провежда вътре в тях, в херметичната перална камера, зад плътно затворения люк-капак. При „летящите чинийни машини“ местата са разменени: операторът-пилот влиза и се затваря вътре в тях, в херметичната кабинна камера, докато забъркването и завихрянето на етера става отвън и около кабината, отново зад херметично затворения люк-врата.

Въпреки че звучи странно, ми се струва, че всяка инженерна цивилизация, която е в състояние да построи една перална машина, определено може да я уголеми по размер и използувайки същата технология, да построи и летяща чиния. Още повече, че теорията и за двете устройства е горе-долу идентична с „теорията“ необходима за построяването на една водна валявица.

Как става забъркването и завихрянето на етера вътре и около антигравитационния двигател? Както споменахме вече многократно, най-простото увличане, развъртане и завихряне на физическия етер се осъществява посредством неговото материално увличане от въртящите се тежки материални части на антигравитационния двигател, или даже от целия въртящ се корпус на чинията. Следващият по-ефективен начин за увличане на етера е използването на хибридното материално-полево увличане на „електромоторните“ антигравитационни двигатели. То позволява да се намали теглото на техните жироскопиращи маси — на контраротиращите ротор и „статор“, като това „намаление“ на способността им да завихрят етера се компенсира с по-големия размер на жироскопиращото поле, излизащо извън физическите очертания на двигателя и действащо като по-голямо по площ и по-ефективно „полево гребло“ или полева завихряща бъркачка на етера. Този лек полеви вортексор има пренебрежимо-малко тегло спрямо по-тежкия и чисто материален антигравитационен двигател със същата разбъркваща етера мощност. На последно място идва най-ефективния начин за увличане на етера — чистото полево увличане, което се получава чрез жироскопирането на бързооборотни, леки и с по-голям диаметър (от този на чинията) полета, без обаче да участват никакви въртящи се материални части.

Всеки пилот на летяща чиния може да използува нейния антигравитационен двигател — този бордови генератор на изкуствения етерен циклонален вортекс, който преобразява тази създадена от човека машина в истинска планета в миниатюра, за да може тя да лети безпрепятствено през цялата наша Слънчева система с помощта на своя „бордови“ вортекс, използувайки могъщия слънчев вортекс като „опорна рамка“ за отблъскване или за привличане. По същия начин, по който го използуват и планетите, за да се въртят около Слънцето по своите постоянни орбити. Интелигентното управление и насочване на бордовия вортекс ни дава всичко, от което се нуждаем като подемна и двигателна сила, за да може нашият междузвезден гравитолет свободно да кръстосва по най-разнообразни орбити из цялата наша Слънчева система или дори Галактика.

2.6. „Голямата обединяваща GUT теория“ на жироскопната антигравитация.

И така, след толкова много описани левитиращи истории, защо да не се опитаме сега да ги обединим всичките и да изградим на тяхна база една стройна обща теория на жироскопната антигравитация? Имам предвид на едно забавно и популярно ниво разбира се. В научния доклад „Теория и практика на антигравитационните двигатели“, който прочетох през май 1994 г. пред академичната конференция в Ленинград на тема „Време, пространство и гравитация“, аз бях предложил за първи път в завършен вид моята GUT теория — моята „голяма обединяваща теория“ на антигравитационните жироскопни двигатели (Терз,V.94). В доклада направих преглед на многобройни секретни експерименти, продължаващи вече около 150 години, и проведени от частно-финансираните изследователски и развойни програми на тайните общества по Земята. Цялата информация за моите проучвания бях почерпил от редки литературни източници, които все пак бяха в „обществения домейн“ (или област) на информация, и съвсем не бяха секретни (Терз, V. 94).

Простото заключение в доклада е, че антигравитацията може да се постигне много лесно, без никакъв „извънземен“, „черномагьоснически“ или пък „научнофантастичен“ хардуеър. Обикновеното въртене около вертикалната ос намалява теглото на всяко въртящо се тяло, независимо от какво е направено то. На всяко едно банално тяло, а не само на тела, направени от екзотичния химически елемент с пореден номер 115 р.

За този тайнствен химически елемент се твърди, че е от извънземен произход, и е бил подхвърлен на американското правителство като технологичен подарък, по точно като технологичен излишък, от извънземната раса на „малките сиви“, за да могат американците да построят своя „първи“ антигравитационен двигател, копирайки го от чертежите на космическите кораби на своите учители. Всичко това се твърди в няколкото поръчкови, или дизайнерски „изтичания“ на информация до американската уфологична преса през последните две години, произлизащи от мистър Боб Лазар-инженер в американските секретни антигравитационни проекти. Той е бивш служител в компанията EG&G и е работил в много секретен проект на военните в най-тайния американски изследователски център в „Областта-51“, „Area-51“, северозападно от Лас Вегас, щата Невада, където се извършва тайното сътрудничество и „коопериране“ между американските военни и няколко различни извънземни раси (Лазар,93; Таф,95).

Въпреки тези умишлено подхвърлени на пресата откровения за извънземния произход на откритията по антигравитация, постигнати в тайните американски военни проекти в суперсекретната база в Невада, ако все пак се допитаме до старата провинциална американска фермерска мъдрост за истинската тайна на антигравитацията, ние ще видим, че за да победим земното притегляне, съвсем не се нуждаем от извънземната помощ, или даже от ключовия и астрономично скъп елемент с пореден номер 115 р. Не случайно физиците от тайните американски проекти на шега са му дали името „ънъбтейниъм“, Unobtainium, или елементът, който не може да се набави от никъде. Истинската тайна на летящите чинии е значително по-проста и достъпна на широките народни маси, отколкото умишлената димна завеса на това 115-то извънземно левитиращо чудо, и всеки фермер от Небраска например, със зачервения си от слънцето врат, би ни открил най-дълбоката народна мъдрост по въпроса за секрета на антигравитацията — както казват американците: „If you spin the hell out of it“ — „Ако развъртим едно тяло толкова бързо, че и дяволите да се разбягат от него, то ще се издигне във въздуха и ще отлети в небето. Даже ако това тяло е и една спечена на слънцето извинете, кравешка торта!“

На по-строг академичен език дефиницията за същото би била следната:

Антигравитацията като физическа величина е пропорционална на произведението на ротационния инерчен момент на жироскопиращото около вертикалната ос тяло и на неговата ъглова скорост. Или казано в по-прости термини — антигравитацията е пропорционална на произведението на масата на ротиращото тяло и на оборотите му в минута. В терминологията на омазаните с грес „самоуки механици“ — на произведението на маховичния момент и на оборотите на тялото.

След като развихме на едно популярно фермерско ниво нашата „Голяма обединяваща теория“ на жироскопните антигравитационни двигатели, и след като обобщихме това многообразие от различни модели на жироскопни антигравитационни двигатели или експерименти, които бяха анализирани до тук в предната глава, стана възможно да отговорим заедно с читателите и на този древен и много фундаментален въпрос: „Как да построим по-съвършена летяща чиния?“

Ето го този безценен отговор: „Чрез преминаване от бавното въртене на «груби» маси (обикновено на целия масивен корпус на летателния апарат, заедно с двигателите и резервоарите за гориво, или само на периферните части от корпуса) — през междинното стъпало на едновременно въртене на по-малки маси и на по-големи и леки полета — към най-ефективните конструкции, основани на високоскоростното въртене на фини енергийни или високочестотни полета около лекия стационарен неротиращ корпус на летателния апарат“. Това е пътят към построяването на леки, икономични, „солид стейт“ летящи чинии, които не използуват въртящи се тежки материални части в своите антигравитационни двигатели. Естествено е да няма ясно очертани граници между тези три категории, и в много от конструкциите да се използуват произволни комбинации и съчетания от тези преплитащи се три основни категории двигатели (Терз, V.94).

С други думи, запазвайки постоянно произведението на масата и честотата на въртене, ние можем да усъвършенстваме антигравитационния двигател като намаляваме теглото на въртящата се маса и същевременно повишаваме нейната ъглова скорост на ротация (нейните обороти), за да създадем летателен апарат с по-лек корпус. Или ако използваме още по-бързо въртящо се около кораба поле, можем още повече да намалим теглото му и да създадем в същото време един антигравитационен двигател напълно без движещи се и износващи се жироскопиращи части. Без лагери, гресиране, триене и бърза амортизация.

Разглеждайки природата на генерирането на антигравитационната подемна сила от тези двигатели, и изхождайки от резултатите на толкова много най-разнородни експерименти, описани в първа глава; а също и от казаното по-рано в точки 2.2 — 2.5. на настоящата глава става ясно, че разбирането на вортексното взаимодействие между два етерни вихъра — с различни или еднакви посоки на завихряне — би ни дало едно много по-дълбоко обяснение, на значително по-високо йерархично ниво на познаване на материята, на феномените не само на гравитационното притегляне, но и на антигравитационното отблъскване. Значи когато двата циклонални вортекса са разнопосочно завихрени и се привличат — ние имаме гравитация. Когато те са еднопосочно завихрени и се отблъскват — ние имаме антигравитация. Точно както привличането или отблъскването на два постоянни магнита с разноименни или едноименни полюси. Колко просто наистина.

Така че, в зависимост от това в коя посока се върти нашата перална машина, извинете, нашия гравитолет, ние можем да го накараме или да губи теглото си и да се отблъсква от Земята; или обратното — да увеличи теглото си и даже да се „самозакопава“ в земята. Наистина, някои от антигравитационните експерименти, описани в предидущата глава, показват точно такова увеличаване на теглото, когато те се развъртат в обратната посока. Например експеримента на проф. Лейтуейт — при него теглото на двуосния жироскоп почти се удвоява (Терз, XI.93). Не само това, но в други описани в алтернативната преса експерименти, като тези на Джон Кили в Съединените Щати в края на миналия век, се говори че той експериментално е показал пред журналисти точно такова „самозакопаване“ на една голяма многотонна чугунена сфера чрез обръщането на поляритета на неговия акустичен джобен етерен вихров генератор. Докато преди това при правата полярност тя е левитирала свободно във въздуха.

В аналогия на етерните циклонални взаимодействия, и вертолетното витло взаимодейства с атмосферата, като се „завинтва“ нагоре в нея, използувайки енергията на двигателя за това, и издърпва и вертолета след себе си. Ако обаче витлото се завърти в обратната посока, тогава то би се „завинтило“ надолу и вместо да го дърпа нагоре, то би повлякло вертолета надолу и той би „натежал“ повече от своето нормално тегло. Така той ще започне да пада още по-бързо надолу, отколкото при свободно падане без допълнителна тяга.

Значи можем да използуваме метафората на вертолетния винт и неговото „завинтване“ нагоре в атмосферата, за да опишем взаимодействието на етерния циклонален „винт“ на чинията и неговото „завинтване“ в могъщия планетарен етерен вортекс на Земята. Това създава подемната сила, която ние наричаме антигравитация. За разлика от вертолета, който поради разреждането на земната атмосфера с набирането на височина едва ли би могъл да се издигне даже и до връх Еверест, камо ли да напусне атмосферата на Земята — за разлика от него антигравитационната чиния с нейния етерен вортекс може свободно да напусне Земната атмосфера, може се издигне до 100 км, до 1000 км, може да отиде даже и до Луната, поради значително по-големия размер на Земния етерен вортекс. Според книгата „Оаспи“ той се простира чак зад Луната, до т.н. „линия на Чинват“, и е около 4000 пъти по голям (или 400 хил. км спрямо 100 км) отколкото скромните размери на Земната атмосфера.

Докато планетите със своите константно-въртящи се етерни вихри се движат по постоянни орбити около Слънцето, като че ли техните вортексни генератори нямат лост за превключване на скоростите и имат само една единствена и непроменяема скорост на въртене, то чиниите-гравитолети се движат по най-разнообразни и неповтарящи се орбити и траектории, защото на вортексните им генератори може интелигентно да се променя и поляритета, и интензитета на въртене, и честотата, а също и много други още неизвестни на мен техни параметри. Така се получават не само красивите траектории на полетите и шеметните им движения по небето, но и многото други съпътстващи ги физически феномени като невидимост, телепортация, пътуване във времето или генериране на безплатна енергия, и какво ли не още.

2.7. Космическият индустриален шпионаж на тайните общества в Гравитационния спектър на вълните и програмата СЕТИ за „търсене“ на извънземен разум.

Тук е мястото да продължим с невероятната история за „летящата тревокосачка“, която разгледахме в предишната глава, в параграф 1.3. Това ще бъде едно малко развлекателно отклонение от нашите жироскопни истории. Защото тази случка разкрива толкова много от „стила и метода на работа“ на най-дълбоко засекретените американски подслушвателни служби, верни оръдия в ръцете на Илюминати зад тях. Служби, за които даже и шефът на ЦРУ може би няма достатъчно висок допуск, за да му разрешат да знае нещо за тях! И така, да видим точно какво се беше случило, и кой кого подслушва в цъфналата ръж?

В тази малко комична история разказахме за експеримента с медния диск, развъртян и откъснал се от вала на тревокосачката. Пред погледа на онемелия изобретател левитиращият диск се беше устремил и изчезнал безследно в небето, обвит в интензивното синкаво-виолетово сияние. Уплашеният експериментатор нито го чул, нито го видял повече. Но затова пък много скоро чул някой да тропа заплашително на вратата му.

Само няколко часа след безследното изчезване на неговата „летяща чиния“ се случило нещо още по-забележително. Най-неочаквано в къщата на нещастния механик нахълтали дебеловрати правителствени агенти. Разпитали го най-грубо и безцеремонно, с много заплахи към него и неговото семейство. Още от самото начало му казали, че знаели, че той е изпробвал нелегално някакво непозволено антигравитационно устройство. Тъй като това били „особено строго засекретени устройства“, за провеждането на каквито експерименти той нямал никакво разрешение, го грозяла голяма присъда. Но понеже агентите с решителни погледи все пак били интелигентни хора, защото носели черни очила, те великодушно му предложили една сделка. Вместо да го тикнат до живот в затвора, те поискали той да им предаде цялата си документация, чертежи, и разбира се завършените опитни образци. „Веднага, намясто!“ — изкомандвали те. Е, естествено, че без никаква парична компенсация. Какво било тяхното удивление обаче, когато нещастният механик им показал косачката със счупения вал. Обяснил им, че това било всичко, с което разполагал.

Да хипотезираме какво се бе случило след изчезването на диска в небето. Малко вероятно е тайните радарни подслушвателни бази даже на Националната Агенция за Сигурност, National Security Agency, NSA, на тази значително по-секретна от ЦРУ разузнавателна централа, да са засекли дори със своите най-модерни радари почти мигновеното издигане на този „неидентифициран летящ обект“ с твърде малък радарен профил. За да са успели веднага да насочат техните „синеоки левенти“ към точните координати на мястото на изстрелването му. Та нали и десетки пъти по-големите по радарен профил, и много по-бавни от малкия половинметров диск едноместни моторизирани самолети-делтапланери изобщо не се засичат от радарите дори на една от най-големите и секретни авиобази в САЩ — военно-въздушната база Едуърдз в Калифорния. Както ми разказа инструкторът на такова частно делтапланерно училище, един ден той полетял от другия край на пистата директно срещу диспечерската кула на Едуърдз, и мощните радари на базата въобще не го засекли. Накрая единият от уплашените диспечери го видял да завива остро под самия му нос, за да не се сблъска с голямото стъкло на командната зала на върха на кулата.

Смятам за много по вероятно NSA да е засякла не с радари, а със своите детектори и подслушватели на гравитационни вълни антигравитационното излъчване от светкавично издигащия се малък диск. То е много по-мощно от неговия слаб отразен радарен сигнал. Така много по-точно те са триангулирали точката на старта на този подозрителен обект. Не трябва да забравяме, че гравитационните вълни се разпространяват не само мигновено, със скорост безкрайно по-голяма от тази на светлината, но те също се разпространяват и без затихване, без атенуация (Билек и Терз, IX.92). Така че и малкият половинметров антигравитационен диск би излъчил достатъчно мощен сигнал, за да може веднага да бъде безпогрешно засечен.

Току-що описаното тайно пеленговане с гравитационни вълни е нещо рутинно за специалните служби, въпреки че официалната американска тежкокалибрена академична физика от цитаделите на партийна линия на Илюминатите в областта на теоретичната физика — от Масачузетския и от Калифорнийския технологични институти — вече дълги години пуска „димна“ завеса, че на Земята още никой не е успял да регистрира гравитационни вълни. Поръчковото обяснение на учените-дезинформатори е, че такива вълни или не съществуват във Вселената, или са толкова маломощни, че за да могат все пак да се приемат от огромния наземен детектор, който те искат да построят за целта, те трябва да бъдат излъчени от гигантски и бързо-движещи се маси. Едва ли не от две сблъскващи се черни дупки, или от колабиращи и имплодиращи супернови звезди. Това са събития толкова редки в Космоса, че могат да минат десетки години, преди този предлаган от тях нов „супердетектор“ на гравитационните вълни изобщо да успее да регистрира нещо. Защото аз лично предполагам, че той умишлено е изчислен и ще бъде конструиран в най-близкото бъдеще да не може да приема практически никакви гравитационни вълни.

И така в момента двата института са предложили само срещу 150 милиона долара от джоба на американския данъкоплатец да построят огромен детектор, с който да „докажат“ експериментално, че гравитационните вълни изобщо не съществуват. Или дори ако все пак съществуват, те са толкова редки и неконтролируеми в природата, излъчвани от такива колосални и неуправляеми природни явления-катастрофи, че практически е напълно невъзможно да бъдат използвани за нещо полезно от хората. Затова те биха били съвършено безполезни за целите на комуникацията, или за тези на радио-локацията, по-точно на гравито-локацията.

Тази новопредлагана поредна димна завеса на Илюминатите ще скрие точно толкова от истината за гравитационните вълни, колкото и програмата Аполо на НАСА ($30 млрд.) скри от истината за физико-климатичните условия на Луната (виж глава 6.9.), и наличието там не само на бази на десетки извънземни цивилизации, но и на почти всички земни суперсили. Скри от истината, че вече един век продължава трескавото усвояване на Луната от същите тези тайни земни общества.

Точно толкова ще скрие и пет пъти по-скъпия от програмата Аполо сегашен проект за „Картографиране на човешкия геном“, The Human Genome Project ($150 млрд.) от истината за човешкия генетичен код, и от факта, че вече почти един век продължават суперсекретните илюминатски генетични експерименти за хибридизация на хора с животни, за клониране на хора, за хибридизация на хора с извънземни и за създаването на суперчовека на Новия световен ред.

Точно толкова скри и стария вече един век експеримент на братята Майкълсън и Морли, на който се спряхме преди малко. Той „доказа“ пред световната научна общност несъществуването на физическия етер, скривайки по този начин истината за тайните частно-финансирани проекти по антигравитация, провеждани от много земни тайни общества още от средата на миналия век, които използваха същия този „несъществуващ“ етер за създаването на основната подемна сила на своите антигравитационни двигатели.

Точно толкова ще скрие и новата програма СЕТИ (SETI) за търсене на извънземен разум във Вселената ($200 млн.) от факта, че от много столетия най-висшите ешелони на тайните земни общества не само са знаели за съществуването на многобройни извънземни цивилизации, не само са били в директен контакт с най-разнообразни извънземни раси, но най-важното — че самите тайни общества са били организирани преди хилядолетия на нашата планета като петата колона на същите тези извънземни интереси (главно от Тъмната страна на силата).

Като продължение на тази вековна традиция да се прикрива на всяка цена истината за окръжаващия ни Космос от „непосветените“ в секретите на тайните общества, за да се максимизира извлечената полза и изгода за техните тъмни цели; като достойно продължение на тази бляскава серия от поръчкови експерименти-димни завеси може да се прозре и истинската задкулисна цел на предлагания по-горе „детектор“ на гравитационни вълни. Като всички изброени току-що изтънчени академични димни завеси на Илюминатите, той също е предназначен не да търси истината във Вселената, а всячески да я потулва и потиска.

Вече половин век непосветената в илюминираните тайни академична общност търси братя по разум в Космоса в радиочестотния диапазон на електромагнитния спектър. Някой от учените почват да се съмняват, че това е най-удачната дължина на вълната за тази цел. Полека лека до тях се прокрадват и истории за тайните проекти на военните в областта на гравитационните комуникации. За да се парират всякакви самосиндикални опити на учените за изследвания в същата област спешно е нужна и димната завеса на „доказателството“, получено с новия гравитационен детектор, че гравитационните вълни въобще не съществуват във Вселената. Тази димна завеса ще прати господата непосветени учени да продължават все така упорито, както и досега, да „лаят на грешната порта“ на радиочестотните комуникации (както идиоматично се изразяват американците), за да могат Илюминатите през това време да продължават с пълна пара, прикрити зад тази димна завеса, своите много по-големи секретни програми на приемане на чужди извънземни съобщения от Космоса, но в съвсем друг честотен диапазон, с помощта на съвършено други излъчвания.

Какво имам предвид? Въпреки димната завеса със скъпия гравитационен детектор, която трябва да убеди летаргичните световни академични среди, че практически е невъзможно да се уловят и приемат гравитационни вълни, а какво остава пък те да се модулират и използват за комуникации, въпреки това мненията между алтернативната и десидентска научна общност в Америка са, че службите на NSA не само ревностно слухтят, засичат и веднага разследват всяко ново изпробване от частни лица на неауторизирани антигравитационни устройства с техните свръхчувствителни портативни жироскопиращи гравитационни детектори, локатори и пеленгатори — не само това, но още по интересното е, че със същите тези евтини детектори те вече повече от 50 години „джентълменски“ подслушват много извънземни комуникационни съобщителни линии около нашата планета. Защото гравитационните вълни винаги са били единствените използувани във Вселената носещи честоти на тези мигновени съобщения.

Кой би използвал радиовълните (разпространяващи се едва със скоростта на светлината) за някакви сериозни космически комуникации, когато само до най-близката звезда на Барнард пращането на един въпрос и получаването на отговора ще трае 10 години. Даже и в рамките на нашата Слънчева система същото нещо до Плутон и обратно ще трае 10 часа, и никой не би чакал на телефонната слушалка по половин ден, докато получи отговор на своя въпрос. От единия край на галактиката до другия и обратно, от момента на запитването до получаването на отговора, ще минат само 300 хиляди години. Докато с мигновено разпространяващите се гравитационни вълни може да се води телефонен разговор с другия край на галактиката, без да се усеща никакво закъснение в слушалката.

И вместо да известят световната общественост за своите епохални открития на многоброен разум във Вселената, тайните служби на Илюминатите продължават методично да съставят своите обемисти досиета на подслушваните извънземни цивилизации. Подслушването става за целите на най-прозаичния междупланетен промишлен и политически шпионаж. Защото, с малко помощ разбира се от техните тъмни извънземни приятели, се записват и после разшифроват засечените високообемни многоканални „трънк линии“ за компресирани съобщения, използвани от всички чуждопланетни цивилизации около нас. Този промишлен шпионаж Илюминатите водят естествено и по поръчка на техните извънземни учители и господари от тъмната страна на силата, които се мъчат да разузнаят, да проникнат, и да подриват останалите мирни и по-напреднали цивилизации около Земята, принадлежащи към „светлата страна на силата“. За това бъдещо покоряване именно се съставят и въпросните извънземни досиета.

В същото това време само „разсеяните“ земни учени-мечтатели (а някои от тях може би и щатни дезинформатори?) от програмата СЕТИ (SETI — Search for Extraterrestrial Intelligence), или „Търсене на извънземен разум“, начело с най-големия „мечтател“ (или главния промивач и масажист на мозъци?) проф. Карл Сейгън от Масачузетския технологически институт; само тези платени пропагандисти на официалната илюминатската версия за липсата на разум във Вселената все още се надяват да открият някого в Космоса, изпращайки обикновени радиовълни натам, и очаквайки да получат отговор обратно насам, кой знае след колко години, използвайки за целта един допотопен радиочестотен диапазон, който никоя извънземна цивилизация не използва и никога не е използвала за комуникации в Космоса.

Този факт е много добре известен на същите земни тайни общества, финансиращи задкулисно цялата димна завеса на програмата SETI, след техните продължили много векове ежедневни контакти и обмяна на информация с многобройни извънземни цивилизации. Тези срещи се провеждат в най-директния възможен пряк контакт по системата „очи в очи“, в изобилните частни подземни супер-секретни изследователски бази-градове в САЩ и в други страни.

Какво бихме могли да кажем за самия предводител на цялото това „замечтано и разсеяно“ академично дворянство — за проф. Карл Сейгън. Едно е сигурно — че той не може да е повърхностен като интелект или неквалифициран като специалист — такива хора в МТИ просто няма. Най-вероятно е като предводител на своите замечтани последователи-„фундаменталисти“ той да е един илюминатски агент и пропагандист от много висок ранг. Какви са моите основания за тези твърде сериозни подозрения към това светило на американската и световна академична мисъл?

Много прости и директни наистина. Не само, че в американския научен ъндърграунд се носят непотвърдени мнения за използването отчастни подслушвателни служби на жироскопни гравитационни детектори за подслушването на многобройни извънземни съобщения в необятния гравитационен спектър на излъчване, но напоследък вече и в научнопопулярната световна литература почват да се прокрадват съобщения за конструирането от частни лица на такива портативни настолни гравитационни предаватели и приемници, тоест модулатори и демодулатори на гравитационни вълни, които могат да пренасят по този начин съобщения: телефонни разговори, телевизионни канали или компресирани компютърни пакети информация. И най-важното — които могат евтино да се използват за откриването на разум във Вселената.

Руският физик инж. Спартак Поляков е публикувал преди осем години в своята книга „Въведение в експерименталната гравитоника“ не само теорията на гравитационните вълни и на тяхното излъчване, приемане и модулация, но е дал чертежи и снимки от етапите на построяването на неговия настолен жироскопен електромагнитен „гравитрон“, или гравитационен приемо-предавател (Поляков, 89). Аз лично го видях и фотографирах при моето посещение в неговата лаборатория край Москва. Това уникално съобщение продължава да бъде игнорирано вече осем години от „разсеяния“ Карл и от неговите замечтани последователи по целия свят, тъй като явно противоречи на партийната линия за момента относно извънземния разум.

Освен гравитрона на инж. Поляков, който разгледах, академик Акимов ми показа в своята лаборатория и нещо още по-невероятно — още по-компактни портативни приемо-предаватели на торсионни (или вортексни) полета, които също се разпространяват с почти безкрайно-големи скорости, значително по-бързи от скоростта на светлината. (Терз и Акимов, VI.94). Той беше така любезен да ми даде за моята бъдеща книга и фотографии от тези генератори. Торсионните вълни, открити от хората на академик Акимов, представляват едно обобщение, един по-общ случай на различните видове известни или почти известни вече на науката възбуждения на физическия вакуум, като електромагнитните вълни, електростатичното поле, или даже като гравитационното поле. Дори гравитационните вълни и полета се явяват само като един малък частен случай на значително по-разнообразните и всеобхващащи торсионни вълни и полета.

Което на прост език значи, че вече в самиздатските репринти на бившите тайни руски военни институти, които свободно се разпространяват из Русия от повече от 5 години, се съобщава и за изпробването на следващото поколение на космична комуникационна техника, основана не на гравитационни, а на още по-бързите торсионни вълни. Те ще позволят моментални комуникации не само в рамките на нашата галактика, както с гравитационните вълни, но и в рамките на цялата Вселена.

Ето защо е непростимо за учен с толкова високопоставен научен пост и голям международен престиж като този на „разсеяния“ Карл, да не е свършил „домашната си работа“ и да не се е запознал с публикациите в световния академичен печат по темата, за която се изказва като глобален експерт. Още повече имайки зад гърба си могъщите и безплатни информационни и преводачески служби по печата към ЦРУ, които безплатно събират, превеждат, класифицират, индексират и информират съответните американски служби и институти дори и за най-незначителното и незабележително руско научно откритие, като донасят до бюрото на заинтересуваната инстанция копието на перфектно преведената на английски статия! А какво остава за такива епохални и стратегически-важни открития като тези на групите на Поляков и Акимов. Само с едно телефонно обаждане „замечтаният“ Карл би имал на бюрото си цялата преведена купчина от публикации на двамата руснаци, и то безплатно.

Най-вероятното обяснение за поведението на „разсеяния“ Карл е възможността той да е един илюминатски агент от много висок, може би даже от най-високия възможен ранг — да е член вероятно на тайното американско илюминатско „политбюро“, на т.н. комитет на „Величествените 12“ (Majestic-12, MJ-12). Също както неговия предтеча — световно-известният Харвардски астроном, проф. Доналд Менцел. Той беше автор на много документални книги, развенчаващи хипотезата за съществуването на живот извън Земята, „доказващи“ несъществуването на НЛО и дискредитиращи всички онези изследователи, занимаващи се с тяхното изследване. Двуликият Доналд, за когото се оказа чак след смъртта му, от умишлено „изтечени“ и подхвърлени на пресата официални правителствени секретни документи, че е бил един от 12-те членове на тайния комитет MJ-12 (Купър, 93). Комитета, на чиито заседания според мнението в американската десидентска научна общност винаги има запазени няколко централни стола за постоянните представители и „имперски проконсули“ на извънземните раси от Империята на космозлото, които лично присъствуват на по-важните негови заседания. Твърде вероятно е след смъртта на проф. Менцел, този ключов за Илюминатите агент-дезинформатор в областта на уфологията, неговото овакантено място да е било попълнено от младия и амбициозен Карл.

Както наскоро обаче беше разкрито сред американските уфологични среди от един от най-добрите конспиратолози в Америка — от м-р Бил Купър — в неговата книга „Погледнете бледия конник“ (’93) (единия от четирите конника на Апокалипсиса — б.а.), този комитет е известен още и под името „Маджик-12“ — или „Магия-12“. Което пък, познавайки целия съвременен Вашингтонски задкулисен политически живот (виж моя двудневен семинар „Новият световен ред“), най-вероятно е съкратено от „Блек Маджик-12“ — от „Черна магия — 12“. Възможно е този комитет да е американския аналог на тайното немско общество Черното слънце, най-дълбоко законспирирано вътре в СС. То е било съставено от дванадесет черномагьосника-сатанисти, които са „заседавали“ в подземието-олтар на крепостта Вевелсбург, седящи на дванадесетте каменни трона. От там те са вземали най-важните решения от икономическо, политическо, културно и духовно естество в Третия райх. Те дефакто са били тайното сатанистко „политбюро“, управлявало задкулисно нацистка Германия по партитурите на същите извънземни духовни учители и водачи от Тъмната страна на силата, както и сегашните американски тайни общества начело с Илюминатите.

Или казано по български, към проф. Сейгън вероятно би трябвало да се обръщаме с пълната му титла на Лауреат на най-високите масонски награди, три пъти Носителя на ордена „Червения щит на труда“, на Члена на Политбюрото от 12-те черномагьосници, които управляват задкулисно американската, а от там и световната наука.

Целият този водевил за търсенето на извънземен разум от официалните представители на американската наука ми звучи почти като програмата SETI на някое примитивно амазонско племе, което си е построило от подръчни материали сред тропическата дъждовна гора своя главен проект на века — първия за цялата джунгла „радиоприемник“. За да чуе с него предаванията директно от БиБиСи от Лондон за европейското футболно първенство. Този приемник, това чудо на първобитно-общинната техника, представлява една гигантска 20 метрова фуния от палмови листа, построена между огромните дървета в джунглата. Нещо като фуниите на първите грамофони с пружина, но увеличена десетки пъти. Завършваща накрая с медицинските слушалки на безследно-изчезналия наскоро лекар-мисионер. Слушалките тържествено са забучени в ушите на племенния шаман, и по неговите команди цялото племе започва бавно да мести отвора на фунията от палмови листа, мъчейки се да я насочи право към Лондон, за да чуе с нея директно от Англия гласа на говорителя на БиБиСи.

Точно колкото диваците могат да чуят с тази фуния, с този примитивен „детектор“ в акустическия диапазон на трептене, радиовълните с гласа на говорителя на лондонската радиостанция, излъчвани в значително по-високия като честота на трептене и различен като поле радио-честотен диапазон — точно толкова биха могли и „разсеяният“ Карл и неговото племе от „замечтани“ фундаменталисти-последователи от програмата SETI да чуят със своя примитивен детектор в радиочестотния диапазон регулярните съобщения на безбройните извънземни раси, излъчвани в значително по-високия и различен като поле гравитационен диапазон.

Но стига иронии с „разсеяния“ Карл. Дано обаче по-бързо да разбере, че преднамереното мамене на цяла планетна цивилизация е огромен кармичен грях, който след това ще трябва да се изплаща в десетки следващи превъплъщения. Най-вероятно все в роли като тази на „разсеяния“ главен глупак в комедийния анимационен сериал на Доньо Донев „Тримата глупаци“.

2.8. Една осветляваща ода за комрид Нютон, за този гравитиращ към бездната гении на гравитацията.

Докато дискутирахме в предишната глава многобройните уникални антигравитационни двигатели, все по-често появяващи се сред грубоватите творения на „дебелоглавите самоуки механици“, ние забелязахме една странна закономерност. За кой ли път вече видяхме, че те се издигат не само там, където съвсем не е позволено, но освен това, о-о-о анатема, сами си генерират и необходимата енергия за техния полет като я засмукват от физическия вакуум.

За кой ли път вече поради тази причина виждаме да се сгромолясва основния постулат на официалната партийно-линейна академична физика за невъзможността да се построи перпетуум-мобиле, или вечен двигател (Терз и Кели, IX.92). В същото време „голямата наука“, отричаща с лека ръка такива съобщения, винаги е била финансирана задкулисно, още от времето на Нютон, от тайните общества и от банкерските фамилии зад тях, притежаващи в момента световния монопол на енергийните компании! За да можем да разберем алергичното отношение на съвременните академични среди към антигравитацията и към безплатната енергия, трябва май да започнем от самото начало — от Нютоновата теория на гравитацията. Но от коя именно от двете негови теории?

И каква връзка има това с моята употреба на тоталитарното обръщение „другарю“ към може би най-великия физик на всички времена? Какво бихме могли да кажем за Сър Исак Нютон, за този гении на гравитацията и на толкова още много други отрасли на физиката и математиката, което би осветило неговата ключова и пионерна роля в потулването и кастрирането на истинската теория на гравитацията. По сведенията на много извънземни контактьори, не само Нютон, но и десетки други велики учени от последните няколко века са били контактирани телепатично в техните сънища (без да го съзнават в повечето от случаите) от много извънземни учени и учители, които са им прехвърляли наготово в главата идеи за открития, изобретения, и даже цели нови науки и клонове на познанието (Майер, 75). Аз нямам ни най-малкото съмнение, че Нютон е бил техния най-добър ученик на Земята, чак до появата на Тесла в края на миналия век. И двамата са виждали в сънищата си своите нови творения, закони и открития.

Но освен да служи на силите на прогреса, комрид Нютон (другар на английски) беше здраво оплетен и теглен надолу към бездната от силите на мрака. Комрид Нютон не само беше концентрирал в ръцете си цялата абсолютна научна власт по своето време — от 1703 г. той е президент на Лондонското кралско (научно) общество, съставено почти 100% от учени-масони от най-висш ранг, но беше също така и ковчежника на британската корона — от 1699 г. той е директор на Кралския монетен двор, който от векове е бил в ръцете на крупните банкерски фамилии. Освен това, и най-важното за нашата дискусия, по сведения на петербургски учени-дисиденти и вероятно членове на тамошната масонска ложа — по своето време Нютон беше и великия дякон, извинете, великия дракон от най-високия 33 ранг, той беше „генералния секретар“ и предводител на цялото английско масонство. В алегоричните християнски картини за сразяването на дракона от Свети Георги същите тези идеи за вечната борба между доброто и злото, за съперничеството между различните Вселенски йерархии на светлината и на мрака, са отразени по доста прост и разбираем за масите начин.

Тъй като не само обръщението „другарю“, но и цялата тоталитарна фразеология, философия и идеология на комунизма е дошла дословно преписана от илюминато-масонската философия, аз мисля, че комрид Исак само би се гордял в гроба от това обръщение. Още повече, че на много от надгробните плочи на толкова високопоставени масонски братя от 33 ранг, а също и на рицари-темплиери, съвсем победоносно е издълбана емблемата на техния ранг — емблемата на черепа с кръстосаните кости — на тази смразяваща кръвта емблема на нацисткия СС — друго творение на същата тази задкулисна Илюминато-масонска философия.

Векове наред това е била и емблемата на световното пиратство, а също и ритуалния символ на сатанистките жертвоприношения. Много по-рано и от появяването на земната цивилизация това е бил сигурно един от символите на Черната космическа армада от извънземни раси, служещи на Тъмната страна на силата, и на контролиращата ги от по-високите вселенски нива Ариманска йерархия на Космозлото.

В последните няколко години проведох много частни разговори с д-р Ал Билек и с д-р Кларк (псевдоним) — двама учени-дисиденти в САЩ, както акад. Сахаров беше в Русия. Те са работили рамо до рамо със съвременните еквиваленти на Нютон в американската наука, като Тесла и Айнщайн. Имали са щастието да се докоснат до скритата вътрешната версия на съвременната наука, участвайки в най-фантастичните частни открития на нашия век — в телепортационните и хронокоридорните вселенски изследователски програми на Филаделфийския и Монтокски проекти.

Също така по време на моето посещение в Москва и Ленинград през 1994 г. имах и много незабравими частни беседи с най-видни руски учени-дисиденти. Те ми отвориха очите за това, чии интереси в науката потайният Исак е защитавал от висотата на абсолютната си финансова, научна и подмолно-политическа власт.

Според тези учени-дисиденти от Русия и от САЩ Нютон — този лукав гении на окултните познания — затвърдява многовековната традиция на посветения херметичен и окултен научен елит на планетата да се създават едновременно две физики, две науки, две версии на всичко, което се открива от техните посветени членове. Именно великият гении на Нютон, за съжаление поставен в услугите на Тъмната и лукава страна на силата, създава по тяхно мнение съвременната академична и двойно кастрирана „ширпотребна“ теория на гравитацията с лявата ръка, докато задкулисно с дясната той създава истинската тайна теория на гравитационните взаимодействия.

Точно тази „вътрешна“ версия на гравитационните закони позволява по-късно на тайните общества безпрепятствено и монополно да експериментират (вече повече от 150 години) с антигравитационни устройства или с двигатели от типа перпетуум-мобиле. В най-примитивния си вид тези двигатели не са нищо повече от конвертори на безплатната и безплатна гравитационна енергия на Земята в механична работа. Безплатна механична работа — като работата, нужна за издигането на същата тази епохална Нютонова ябълка нагоре срещу силата на земното привличане, използвайки за това безплатната енергия на земната гравитация.

Според тези американски и руски учени-дисиденти именно лукавият Исак с лека ръка постулира „несъществуването“ на цялата безкрайна Вселенска гравитационна енергийна мрежа, която снабдява и Слънцето, и Земята, с нужната им за техния полет в космическия простор огромна гравитационна енергия. Нали именно Нютон постулира, че движението на Земята по нейната орбита около Слънцето е едно вечно движение по инерция, което не се нуждае от никакво постоянно външно захранване с гравитационна енергия.

А в действителност, освен гравитационната енергийна мрежа, захранваща всички звезди и планети в една галактика например, във Вселената съществуват още десетки други видове енергийни мрежи, доставящи и разпределящи най-различни мощни потоци от още по-висши енергии, които захранват цялото това величествено божествено творение с безплатна, неограничена и неизчерпаема енергия. Да повторим още един път тука: потоци, основани на най-различни видове нови, неизвестни и неоткрити досега фундаментални физични взаимодействия, за които нашата официална академична наука си няма и понятие. Като например тридесетте! фундаментални физични взаимодействия, за които се говори в откровенията на книгата „Урантия“ (1955), в статиите, предназначени за земните физици-теоретици.

2.9. Безплатната енергия, вечното въртене на Земята и вечните двигатели.

От една страна вече многократно споменавахме частни разработки на конвертори на безплатната гравитационна енергия, от друга страна се запознахме с „официалното научно мнение“, постулирано още от времето на Нютон, че безплатната гравитационна енергия въобще не съществува. Нека все пак да се опитаме да оборим академичната позиция относно двигателите на перпетуум-мобиле със собствените аргументи на официалната физика. Нека да се опитаме да обясним, защо основният постулат на официалната академична физика за невъзможността да се построи перпетуум-мобиле, или вечен двигател (Терз и Кели, IX.92), не се нарушава от многобройните успешно изпробвани двигатели на безплатна енергия, а се потвърждава още един път от тях по най-блестящ начин.

Да, разбира се, че законът за запазването на енергията е абсолютно и желязно валиден! Но сляпо и религиозно-вярващите в него академични „фундаменталисти“, които го защитават вече повече от век, може би отдавна са забравили само за една малка, но критична подробност — че той е валиден само за една затворена и много добре изолирана система. Освен това логически той е валиден само за типовете енергии, които науката е открила, познава и използва. Какво остава тогава за всички останали и неоткрити още от физиката десетки видове по-висши Вселенски енергии и физически взаимодействия, които изобщо не се отчитат при отхвърлянето априори на всички експерименти с перпетуум-мобиле, в много от които се оползотворяват именно такива по-висши енергии.

Да оставим, че такава затворена и абсолютно-изолирана система практически не е възможно да се построи никъде във Вселената, освен единствено може би в дебелите непроницаеми глави на академичните физици. Защото гравитационните вълни са само едни от многобройните, все още „не открити“ от официалната наука възбуждения на физическия вакуум, които преминават свободно, директно, транзитно и безпрепятствено през всяко материално тяло в Космоса, независимо колко голямо е то. Или колко дебелоглаво е то. Свободно преминавайки през всяка наша „изолирана система“, такива вълни могат да напомпват или да изпомпват от нея всякакви количества енергия, които ние можем да преобърнем в полезна механична работа, ако притежавахме съответния конвертор за тази енергия. Този конвертор по общоприетите дефиниции на академичната физика не би трябвало да се нарича с никакво друго име освен двигател на перпетуум-мобиле!

Безплатна енергия, която послушно и желязно се подчинява на закона за нейното запазване и съхранение, и все пак никога не може да бъде изчерпана — защото ние сме забравили да вземем в предвид „невидимия канал“, по който тя се доставя „нелегално и подмолно“ в нашата така добре „изолирана система“. Точно както добре изолираната за нови външни влияния система на академичната физика, която през цялото това време изобщо не е доказала, че пространството около успешно-изпробваните от десетки самоуки изобретатели генератори на безплатна енергия, или още повече около свободно-летящите из космоса антигравитационни чинии, захранвани по същия принцип; е „затворено и изолирано“, и е лишено от много и различни видове мощни и неизчерпаеми Вселенски енергийни потоци?

Кой от академичните физици е „заповядал“, че пространството около свободно-летящите из космоса чинии, потопено в многоизмерната и взаимосвързана Вселена, е напълно лишено от тези вездесъщи енергийни потоци, които захранват цялото това величествено творение с безплатна, неограничена и неизчерпаема енергия. Потоци, основани на най-различни видове нови, неизвестни и неоткрити досега фундаментални физични взаимодействия, за които нашата официална академична наука си няма и понятие. Както споменахме преди малко, като тридесетте! фундаментални физични взаимодействия, за които се говори в откровенията на книгата „Урантия“, в статиите в нея, предназначени за земните теоретични физици (Урантия, 1955).

И съвсем не са само „шизофреничните откровенчески фантасмагории“ на книги като Урантия, които подкрепят тезата за огромната и неизчерпаема енергия, която се крие в измеренията на физическия вакуум, намиращи се в непосредствено съседство с нашата физическа реалност. В частно десетчасово интервю с мен през юни 1994 г. един от най-големите руски физици и военни учени в момента — академик Анатолий Акимов — спомена, че докато енергоемкостта на химическите горива се измерва със скромната цифра от само 103–4 джаула на кубически сантиметър гориво, а на атомните горива тя се изчислява на 109–11 дж/см², то енергоемкостта на физическия вакуум се изчислява в момента в тайните руски военни физически проекти на 1090–95 дж/см². Или единица с 90–95 нули след себе си. Това е не само една практически неизчерпаема енергия. Това е една гигантска и страшна енергия, която е около 1 с 80 нули пъти по-голяма и унищожителна от атомната енергия и от енергията, отделяна в глъбините на Слънцето (Терз и Акимов, VI. 94).

Слава богу наистина, че откритите досега генератори на безплатна енергия имат наистина такива малки КПД-та, едва-едва надвишаващи 100-те процента (става дума не за термодинамичното КПД, а за съотношението между консумираната от конвертора външна възбуждаща енергия и произведената (или конвертираната) от него безплатна енергия, което винаги е по-голямо от единица)! Защото можем ли само да си представим, каква би била монументалната и ослепителна експлозия, която би придружила включването и самоизпепеляването на такъв генератор, с КПД не даже от десетки, а само от 3-4-5 порядъка пъти по-голям от единица — тоест на генератор с КПД не даже от квадрилиони и трилиони пъти по-голям от единица, а само от хиляди до стотици хиляди пъти по-голям от единица. Генератор-конвертор, способен да изсмуче от физическия вакуум енергия, значително по-мощна от една атомна експлозия, да я преобърне в светлина и топлина и да я „сервира“ в средата на Вашата подредена лаборатория.

Преди 3 години стана голяма експлозия в една от лабораториите на комплекса в Лорънс Ливърмор край Сан Франциско, с една жертва и няколко ранени. Това са суперсекретните ядрени лаборатории на Пентагона, изработващи например ядрените заряди за бойните глави на всички американски стратегически ракети. Пресата естествено бръмна от интерес — може би нов Чернобил или Три Маил Айлънд (американският еквивалент на руската централа, където също стана стапяне на ядрения реактор). Още по-естествено военните пуснаха димната завеса, че бил избухнал някакъв обикновен трансформатор за високо напрежение. Та градът е само на 15 мин. път с кола от лабораторния комплекс — какво друго биха казали. С това цялата история щеше бързо да бъде забравена.

Така се случи обаче, че имам близък познат българин от източния бряг, който вече дълги години чете лекции там в един колеж, и работи в областта на студения термоядрен синтез. Публикувал е много статии по въпроса в най-тежките академични списания, познава лично всички изследователи в тази област, работил е като гостуващ учен в лабораториите на не малко от тях, и е в смъртна хватка с маститите корифеи и капацитети от Калтек и МТИ, от които тръгнаха и първите големи скалъпени по поръчка статии срещу тази технология. Та той лично ми каза, че причината за тази голяма експлозия, разрушила цялата лаборатория, е била новата експериментална клетка за студен термоядрен синтез, която избухва поради необясним пик в енергията, отделяна в нея (Нонински, 95).

Да се върнем отново на антигравитационните двигатели. Най-комичното тук е, че колкото по-бързо се върти един антигравитационен двигател, работещ също и като генератор на безплатна енергия, и съответно колкото по-бързо лети из Космоса тази чиния, не само че тя няма да изпитва засилващ се недостиг на енергия за своя полет, но точно обратното — толкова по-ефективно ще работи нейният генератор на безплатна енергия. Защото — да употребим тук един разбираем израз от училищната физика — ще се увеличава броят на „силовите линии“ на тези полета, които генераторът/двигател ще пресича със своите намотки за единица време, по време на своя светкавичен полет. Заради това толкова по голяма ще е опасността от стапянето и изпепеляването на целия гравитолет от лавината от безплатна енергия, изведнъж нахлула в него от физическия вакуум. Според контактьора Били Майер, силовите защитни полета на Плеядинските свръхсветлинни кораби-звездолети, летящи из цялата Вселена с безплатна енергия, се използват не толкова да ги защитават от неприятелски нападения, колкото да пазят техния кораб именно от такова мигновено изпаряване под натиска на напиращата върху него от всички посоки Вселенска безплатна енергия, когато той лети с около-светлинна скорост; и най-вече когато прескача от нашето нормално 3+1 мерно пространство в безмерното хи/е0е0.120-12 над него.

Освен в „политически-коректните“ планове на глобалните енергийни и банкерски картели за развитието на земната енергетика през следващите Илюминатски „петилетки“, ми се струва, че май никъде другаде във Вселената, освен на Земята, не съществува енергийна криза. Та в Космоса има толкова много лесно-достъпна и безплатна енергия, че наистина съществува опасността цялата Вселена да се спука един ден по шевовете от тази напираща и неизползувана безплатна енергия.

В България вече и лудите разбраха, че ако в пустинята Сахара победи Илюминато-масонската социалистическа революция, то там много скоро ще бъде изпитана остра криза за пясък. Но тъй като в Америка все още не са се опарили от социализма, там май още никой не знае, че когато в цялата Вселена победи Илюминато-ариманската революция (Щайнер, 38), ако бялото братство разреши това да се случи разбира се, то тогава в целия Космос ще се забележи изключително остра криза за енергия. Скромната земна енергийна „криза“ е само малка репетицийка и подготовка за най-голямата вселенска енергийна криза, подготвяна за бъдещите хилядолетия от Черната армада на Империята на космозлото. Тази криза ще стане и най-голямата златна жътва, подготвяна от земните банкери, стоящи зад тези перманентни оркестрирани „кризи“ и „революции“. Стига, разбира се, бялото братство да продължава да спи и да не прави нищо по въпроса.

Въпреки цялата тази оркестрирана пропагандна кампания от пазителите на партийната академична линия, че овладяването на антигравитацията като физично явление е също такава утопия, както построяването на генератор на безплатна енергия, или на машина на времето; въпреки всичко това се оказва, че за Империята на космозлото във Вселената една беда не идва сама. Не стига, че толкова много досадни изобретатели бомбардират позициите на академичните корифеи със своите открития, но за управляващия елит се откроява и нещо още по-страшно. Досега от толкова много несвързани експерименти, разхвърляни по целия свят, се оказва, че хардуерът, необходим за постигането на която и да е от тези три цели; или за постигането едновременно на всички тях е почти напълно идентичен и взаимозаменяем.

Тоест за покоряването на „светата троица“ на постулираната физична невъзможност — ако мога така да нарека построяването на машина на времето, на гравитолет и на генератор на безплатна енергия — е необходим един и същ хардуеър. Така че с устройство, построено за постигането на която и да е от тези три цели, могат лесно да се постигнат и останалите две — или само с един шут да й се забият едновременно три гола и на трите врати, които Империята на космозлото така ревностно е пазила от непосветените академични физици през последните 100 години.

Както споменахме в предишната глава, не само Джон Сърл в Англия, но и Виктор Шаубергер в Австрия, който също бе тръгнал да търси безплатната енергия, най-неочаквано се „спъна“ в антигравитацията. И двамата я откриват по подобен начин — съвсем неочаквано за тях, така да се каже — без да искат. В един хубав ден генераторите на безплатна енергия и на двамата изведнъж започват по необясними причини да левитират (Александер,89; Шаубергер,96). Всичко това доказва на практика горната хипотеза, че с един и същи хардуер може да се построи и антигравитационен двигател, и двигател на безплатна енергия.

Или пък изобретателите на откъсналите се от своето захранване и загубилите се в небето чинии, които мълниеносно са прозрели, че такава устремена вироглавост от страна на техните творения може да се обясни само ако се приеме, че те изведнъж са почнали да работят като генератори на безплатна енергия, включвайки се резонансно и въртеливо във вортексните енергийни канали на Вселената.

През 20-те години в Германия д-р Хайнрих О. Шуман тръгва от обратния склон да щурмува върха на същата „света троица“ на физичната невъзможност, като първо построява в заводите на Месершмит една три-жироскопна контраротираща машина на времето за тайното немско общество Врил. Не само че се поразходил напред-назад из земната история, но без да иска, д-р Шуман също се натъкнал на антигравитацията. Един ден се оказало, че при определени обороти на контражироскопиращите маховици (с диаметри от 8, 7 и 6,5 м), неговата машина на времето изведнъж започнала спонтанно да левитира (ТХГ, 1993). Опитите на д-р Шуман пък експериментално доказват втората половина от горната хипотеза, че с един и същи хардуер може да се построи и антигравитационен двигател, и машина на времето. По късно великият откривател доразвива своята машина на времето и построява на нейна база двуроторните контражироскопиращи електрогравитационни двигатели, изработени като плоски дискообразни електромотори. Те работят с безплатна енергия и са вградени в едноместните изтребители-прехващачи от серията Vril, частно-построени през 30-те и 40-те години на този век в заводите на Вили Месершмит от тайното общество Врил. Тази взаимозаменяемост между трите физически феномена ще обсъдим още по-подробно във втори том на тази книга.

И така, какво се оказва в крайна сметка. Не беше ли Галилей този, който се беше провикнал пророчески на излизане от съда на Инквизицията: „И все пак тя се върти!“ Тук аз бих продължил неговите думи: „И все пак Земята се върти, носена и тласкана от могъщата, неограничената и неизчерпаема гравитационна енергия, идваща безплатно до нея от Слънцето!“ Земята ще продължава да се върти дотогава, докато тази енергия не престане да тече безплатно към нея. Който открие тайната как да се включи резонансно към тази могъща Вселенска гравитационна енергийна мрежа, той никога не ще познае какво е това енергийна криза. Тази междугалактична енергийна мрежа е описана с големи подробности в книгата Урантия (1955). Докато Земята продължава да се върти, всички машини и превозни средства върху нея ще могат да се въртят и работят съвършено безплатно, използвайки този водопад, този потоп от безплатна гравитационна енергия, който се излива откакто свят светува върху нашата планета (Стивънс, В., 1985).

Какво значи безплатна енергия? Терминът идва от английското free energy, или безплатна, доставена от природата енергия, за която не трябва да се плаща нищо. Слънчевата енергия, директно оползотворявана чрез слънчеви електрически или термални батерии, или чрез нейните следствия — като енергията на падащата вода; или пък енергията на най-различни температурни разлики в природата, породени от слънцето, е пример за такава безплатна енергия.

Нали сам великият Никола Тесла е бил изгонен от физическия факултет на един от университетите, който той посещавал, след като предложил на професора си да построи перпетуум-мобиле — да закачи електрически генератор на вала на водна турбина, сложена под струята на падащата от високо безплатна вода. (До тогава генераторите са били задвижвани само от парни машини, изгаряйки скъпи въглища или дърва за целта.) Въпреки необоримото мнение на академичните среди в края на миналия век, че според законите на физиката построяването на перпетуум-мобиле е невъзможно, Тесла построява само след броени години първата промишлена водноелектрическа централа в света на Ниагарския водопад, и по този начин подарява на нашата цивилизация един от най-големите подаръци — безплатната електрическа енергия, получавана от падащата вода. Всякакви системи от вятърни или морски вълнови генератори на ток са още един пример за превръщането на безплатната енергия на Слънцето, посредством вятърната енергия, в електричество.

Друг пример за безплатна енергия е гравитационната енергия. Приливно-отливните бентови електроцентрали, построени във Франция и Япония, са още един пример за нещо, което партийно-линейната физика винаги е твърдяла, че е невъзможно — построяването на перпетуум-мобиле. Този път се конвертира в електрическа практически неизчерпаемата гравитационна енергия на системата Земя-Луна, чрез посредничеството на приливната енергия на моретата и океаните. Конверторът на Ханс Колер пък превръща Земната гравитационна енергия директно в електричество, чрез посредничеството на Шумановия геомагнитен резонанс, и на приливите и отливите на Земното магнитно поле. Водната имплозивна вортексна турбина на Виктор Шаубергер превръща гравитационната енергия във въртящ момент, докато левитиращият генератор на ефекта на Сърл я превръща в антигравитационна подемна сила. Хомополярният генератор на безплатна енергия — тъй наречената N-машина на Брус ДеПалма (магнитния вариант на хомополярния електрически генератор на Фарадей) превръща безплатната гравитационна енергия във въртящ момент или в електричество.

Въпреки упоритите доказателства в невъзможността на съществуването на перпетуум-мобиле, идващи от един век насам от всички големи американски и световни университети, вече доста публикации на военни компании в САЩ, като аерокосмичния гигант Локхийд например, споменават между редовете, или даже съвсем директно, за употребата на т.н. „маховични генератори“ — т.е. на генератори-конвертори на безплатна гравитационна енергия в електрическа — за зареждането на бордовите лазерни оръдия на летящата оръжейна платформа — преоборудвания четиримоторен транспортен самолет Херкулес. Или пък флотски публикации съобщават между редовете за успешно проведеното през 1992 г. изпитание на малък 300 тонен военен кораб, задвижван от нова революционна двигателна установка, която не консумира нито едно от познатите конвенционални горива, употребявани в американския флот, и работи на маховичния принцип. Точно както в началото на нашия век епохалният катер Турбиния на Парсънс, изпреварил най-бързите от преследващите го английски военни кораби, и показал абсолютното превъзходство на парните турбини спрямо парните машини като корабни двигателни установки, така и успешното изпробване на това малко корабче е може би най-революционното събитие за морските флоти за този век.

Освен това невероятно съобщение в американския вестник, излизащ в град с много военноморски бази, един приятел ми показа и друго, още по-уникално съобщение — този път във вестника-обява на американските ВМС, предназначен за фирмите-субконтрактори на флота. Обявяваше се конкурс между крупни аерокосмични фирми-доставчици за разработването на двигателни установки с мощност между 20 и 50 хиляди конски сили, като основните двигатели за нуждите на флотата за следващия век.

Те „няма да използват повече традиционните горива на флотата като вятърната енергия, въглищата, мазута или ядрената енергия“, се казва в тази уникална статия. (Кели, 1989). Тъй като е малко вероятно флотските кораби на XXI-я век да се движат с гребла или педали, тогава явно трябва да се използва директното конвертиране на гравитационната енергия на Земята в електричество. Тъй като в дефиницията на конкурса, спуснат от ВМС до фирмите-субконтрактори, се говори за колектори от стопен литий, които да снемат огромни токове (няколко десетки до стотици мега ампери, и ниско напрежение от 1–2 волта), генерирани от тези многометрови силови генератори, за опитното око на наблюдателите на американските тайни разработки става съвършено ясно, че това са завоалирани описания на новите гигантски маховични генератори-конвертори на безплатна гравитационна енергия в електричество. То ще задвижва главните ходови електродвигатели, лазерните оръдия и всички останали бордови инсталации. Тези генератори са били първоначално открити преди повече от 20 години от професор Брус деПалма, за когото говорихме в предишната глава, а после военните вероятно са ги откраднали от него и са ги доразработили тайно, без да заплатят нито цент за труда на целия му живот.

2.10. Политическата теория на антигравитацията.

След обяснението на теорията на физическия етер, на гравитационните и антигравитационни взаимодействия на етерните вортекси, и след развиването на нашата популярна GUT теория на жироскопните антигравитационни двигатели, дойде времето да се запознаем и с политическата теория на антигравитацията, тоест със задкулисната политика зад академичната теория на гравитацията. Досега разбрахме наистина добре каква е официалната академична „политически-коректна“, т.е. „партийно-линейната“ теория на физическия етер, на гравитацията и на антигравитацията, която още от времето на лукавия Исак тайните общества са диктували на глобалните академични среди от иззад кулисите.

В последните 200 години Илюминатите изплуваха на повърхността на задкулисния Земен политически живот, и обединявайки под своя черен чадър повечето от останалите по-малки и разпръснати по Земята тайни общества, главно от тъмната страна на силата, те постигнаха в окултните познания това, което и световната банка постигна за няколкото банкерски фамилии зад нея в областта на планетарния финансов контрол — те постигнаха абсолютен и безапелационен глобален монопол върху всички херметични окултни знания.

Думата Илюминати произлиза от латинското iluminatus — човек, осветен от светлина. Американските конспиратолози са на единодушното мнение, че това са най-висшите и секретни рангове на масонството, значително над известните на широката публика 33 ранга — някъде между 80-я и 180-я ранг, които са озарени от Тайната доктрина на скритите окултни знания на своя енигматичен бог. Кой е той наистина?

Блаватска издава списание Луцифер и основава Луциферовия Тръст, който публикува нейните трудове като Събраните съчинения на Луцифер. Някъде в този век Луциферовият Тръст се преименува в Луцис Тръст, който в момента е „придворното“ издателство на Обединените нации. Да не забравяме, че и земята, и парите за сградата на ООН са подарени от Рокфелеровата фондация на международната организация. Седалището на тази фондация в Ню Йорк, в тъй-наречената голяма ябълка, Big Apple, (отново виждаме старата библейска метафора за Империята на изкусителя) дълги години се е помещавала на главна Ню Йоркска улица, в огромен черен небостъргач с още по-огромен уличен номер 666, изписан на върха на сградата.

И така, коя е тази пътеводна звезда, осветяваща тайните братя, може да се разбере също и от думите на Великия дракон Алберт Пайк, масон от 33 ранг (поне този негов ранг е бил разгласен на широката публика) и водач в края на XIX век на американското масонство (а между другото и основателя на ККК — Клу Клукс Клан): „Ние трябва да пазим масонството в светлината на най-чистата Луциферова доктрина“, заявява патетично Пайк на тайна сбирка на висшето американско масонство от 33 ранг.

А според книгата Урантия, името на Луцифер в голямата райска библиотека е Ярката утринна звезда, Bright Morning Star. Това е пътеводната звезда, която именно осветява и илюминира със своето ярко сияние посветените братя от този таен култ. Номинално Илюминатите са създадени по поръчка на големите банкерски фамилии в 1776 в Бавария от Адам Вайсхаупт. Той ги възхвалява в своята иззета от библиотеките книга „Апология на Илюминатите“ (1786). Истината обаче е, че колкото по-високо се изкачва един член в това тайно общество, толкова повече той загубва ясната граница между доброто и злото, между светлината и мрака, и толкова повече нараства вероятността той да се окаже в задушаващите прегръдки на Черното братство с неговата содомия и сатанизъм.

Напълно в традицията на много други още по-стари тайни общества, които те имат за цел да обединят, и Илюминатите са организирани на нашата планета като петата колона на извънземните интереси на цивилизациите, принадлежащи към Черната космическа армада, и служещи на Тъмната страна на силата. Всички те са контролирани от по-високите вселенски нива от Ариманска империя на Космозлото. Още от ден първи на своето основаване от лукавия Адам, Илюминатите са били замислени като тайните агенти на интересите на тази империя, която те представляват до голяма степен на Земята, финансирани задкулисно от щедрата ръка на международния банкерски картел.

Когато канадският министър на енергетиката най-официално запитва през ранните 60 години американското правителство дали НЛО съществуват, и дали има секретни американски правителствени изследвания в областта на антигравитацията, той получава един смайващ наистина официален отговор-писмо, което беше публикувано преди десетина години от американските уфолози. В него правителството на САЩ потвърждаваше не само съществуването на НЛО, но освен това разкриваше, че неговите изследвания по антигравитация са толкова тайни, че са засекретени на ниво по-високо и от термоядрената бомба — на най-високото ниво на секретност наистина.

Какво пък толкова опасно има в една антигравитационна чиния? Докато една водородна бомба в ръцете на някой побъркан диктатор може да затрие цяла държава, то само с една чиния най-многото, което той може да направи е да напусне пределите на Земята. Нещо, за което всички земни жители биха го аплодирали. От какво наистина се опасяват толкова Илюминатите, за да държат вече век и половина толкова секретни всички тези проекти по антигравитация?

Нека да се върнем към братята Майкълсън и Морли и да видим защо толкова се страхуваха Илюминатите от физическия етер. Двамата братя спечелиха Нобеловата награда за безценния им принос към укриването от цялата академична общност, с помощта на тяхната ловка експериментална димна завеса, на масивните изследвания в областта на антигравитационните генератори, финансирани по частен път. Тези устройства, както вече разбрахме, не представляват нищо повече от прозаични генератори на изкуствени етерни циклони. В същото време задкулисните тайни частни изследвания върху етерните антигравитационни двигатели бяха започнали някъде около 1850 година, и по времето на Майкълсън и Морли в края на XIX век имаха вече почти петдесетгодишна най-плодотворна история.

Антигравитационни дирижабли с безплатна енергия и с атомни реактори, построени с незаменимата извънземна помощ и ноу-хау, бяха любимите тайни проекти на Илюминатите в края на миналия век, след като по-рано те се бяха наситили вече на изпробваните по-примитивни дирижабли с етерни вортексни антигравитационни генератори, задвижвани от парни машини, парни турбини и бензинови двигатели. Именно експериментът на братята М&М помогна решително да се развенчаят и прекратят всички досадни и неауторизирани академични изследвания в тази област, за да се запази абсолютния монопол на Илюминатите върху цялата стратегическа антигравитационна технология, даваща в ръцете им такава „божествена“ левитираща преднина пред цялото останало приковано към земята непосветено човечество. Това бяха супер-фантастични технологии за края на миналия век, които не само позволяваха на човек да се издигне високо в стратосферата, не само да обиколи Земното кълбо за няколко дена, но и смело да погледне към следващата недосегаема от векове цел. Това беше пътешествието до нашата планетна спътница Луната. Тези уникални антигравитационни технологии вече показваха на Илюминатите, че едно пътешествие до там е не само възможно и постижимо, но и доста лесно осъществимо. Точно това е моментът, в който вероятно на най-високия техен таен научен форум се е взело решението да се „забранят“ за в бъдеще всякакви изследвания в областта на антигравитацията и на етерните циклонални вортекси. Тази кадифена забрана те решават да проведат на практика, като първо докажат „несъществуването“ на физическия етер, а после спрат всякакви средства за изследванията в тази област. В същото време задкулисно те започват да влагат колосални средства за първата крупно-мащабна частна космична програма на нашата планета.

И само около 10 години след димната завеса на Майкълсън и Морли тези усилия и инвестиции се увенчават с триумфален успех, когато се осъществява и първото частно-финансирано тайно кацане на Луната. То е организирано от Колумбийската секция на Илюминатите в САЩ — от същите отговорни другари и братя, които бяха дали „партийното поръчение“ за този поръчков експеримент на техните послушни братя Майкълсън и Морли. Това кацане на Луната стана с помощта на антигравитационните двигатели, построени като жироскопни генератори на същите тези етерни циклонални вортекси, за които двамата велики дезинформатори успяха да докажат, че изобщо не съществуват (Терз, IV.96).

И понеже банкерските фамилии, финансирали това кацане, бяха разбрали от него, че на Луната има дихаема атмосфера, питейна вода в големи открити водоеми и слаба растителност — тоест те бяха разбрали, че Луната беше не само обитаема (виж глава 6.9), че имаше не само колосални находища на полезни изкопаеми, но съвсем скоро щеше да се превърне и в много скъпа поземлена собственост — поради всичко това те спешно се нуждаеха от една непревземаема и висока непрогледна ограда, с която да оградят само за себе си от непосветените земни профани тези новооткрити и приказно-богати на полезни изкопаеми и на извънземно ноу-хау Лунни територии.

И „откритието“ на двамата лукави братя М&М изигра ролята точно на тази висока ограда, която скри за почти 100 години от погледа на земните физици цялата неизследвана за тях територия на етерната вортексна физика, а от погледа на цялото човечество — тези приказни богатства на новопокорените от Илюминатите територии на Луната. За цялото това скрито усвояване и колонизиране на Луната от тайните общества през последните 100 години аз смятам да пиша най-подробно в една от моите следващи книги, която сигурно ще се казва „Една малка лъжа за НАСА, една голяма лъжа за цялото човечество“.

Сега вече ни става ясна голямата стратегическа цел за над един век напред на експеримента на братята Майкълсън и Морли, провеждащ в научната практика партийната линия на Илюминатската Партия относно физическия етер, и цялата изградена върху него стройна политическа теория на гравитацията, която е предназначена да запази на всяка цена Илюминатския монопол върху антигравитационните технологии, и да предотврати с всички средства кацането на Луната на неауторизирани Земни учени и влизането им в контакт с извънземните цивилизации там. Това е може би най-важната причина, за да не разрешават Илюминатите вече един век на останалото човечество да използва антигравитационните технологии за космически полети. Защото първото място, което Земните учени биха пожелали да посетят със своите новопостроени летящи чинии естествено би била Луната. Понеже досега Земята все още е под космическа карантина, не разрешаваща открити контакти и широк обмен на информация с хилядите посещаващи ни и наблюдаващи ни отдалече извънземни раси (около 3000 на година според контактьора Били Майер), затова тук на Земята няма опасност от неауторизираното директно масирано предаване на технологии от тези извънземни раси към Земни учени и държави, извън строгия контрол на Илюминатите. Тук на Земята не съществува заплаха за пробив в техния абсолютен глобален монопол на технологии, и на произтичащите от него финансов, политически, културен, философски и духовен контрол над цялото човечество.

Луната обаче, за разлика от Земята, има съвсем различен космично-правов статут. На нея има многобройни постоянно-пребиваващи извънземни цивилизации от „светлата страна на силата“, които имат там от хилядолетия малки наблюдателни бази, или пък цели градове-колонии. За тях Луната е обща собственост на Междупланетната федерация от населени планети, ако мога да я нарека така, която не е под контрола на Илюминатите. Ясни са неизбежните контакти, които Земни учени и специалисти, кацнали самосиндикално на Луната със своите летящи чинии биха установили след пристигането си там с представителите на тези извънземни раси. Тях Илюминатите не биха могли да изгонят от Луната, колкото и да биха искали да сторят това, за да осуетят предаването на стратегическо ноу-хау от тези пацифистки раси директно на Земните учени кацнали там, заобикаляйки монопола на Илюминатите.

А един път загубили своя абсолютен монопол върху новите технологии, те много скоро биха загубили и финансовия монопол и контрол над цялата Земя. Та кой би искал да си купува от техните коли с изкуствено вграден период на полуразпад, пардон — на полуръждясване, след като с извънземните технологии могат да се произведат коли, които да издържат по няколко века. Кой би искал да си купува от техните коли, за които след това трябва пак от тях да си купува и гориво, след като може да си купи кола с двигател на безплатна енергия, и повече да не се нуждае и от една капка гориво — да стане наистина свободен от лепкавата енергийна мрежа на Илюминатите и банкерите зад тях. След като хората биха могли да си купят чинии, работещи на безплатната и неизчерпаема гравитационна енергия на Земята, кой глупак от следващия век би си купил от тях летяща чиния, задвижвана от астрономично скъпия извънземен елемент „ънъбтейниъм“, разискван преди малко, чиято медийна кампания и предварителна обработка на общественото мнение вече започна в САЩ почти половин век преди слизането от конвейера на първите частни летящи чинии, работещи на този 115-и елемент;

А с една част от извънземните раси, имащи колонии на Луната, предимно тези от „тъмната страна на силата“, Илюминатите не биха желали да се разделят на никаква цена. Най-важната причина за това е бил факта, че през последните няколко века тези извънземни раси винаги са били дежурните източници на Илюминатско ноу-хау за всичките невероятни, невъобразими и непостижими за нашата академична Земна наука тайни проекти. Именно с тези получени наготово технологии през последните 200 години Илюминатите са стискали в задушаващата си желязна хватка цялата Земна цивилизация. Както често се случва обаче, апетитът идва с яденето, и от скоро време те са започнали да си точат зъбите и ноктите и за околните на Земята и на Слънцето планети, населени с пацифистки раси, които те биха искали да завладеят за себе си и за техните по-хитри извънземни кукловоди от тъмната страна на силата.

Тези лукави задкулисни хореографи винаги са предпочитали някой друг глупак да вади вместо тях кармическите въглени от разпаления огън на планираните от тях и от алчните земни илюминирани слепци междупланетни и междузвездни войни с по-изостаналите пацифистки раси около Земята от „светлата страна на силата“. Сега може би читателите ще разберат защо бяха инвестирани тези стотици милиони долари в „научнофантастичния“ филм „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас. За да се подготви подсъзнанието на децата на планетата ни, които само след 20–30 години ще пораснат в пилотите на тези бъдещи кораби, точно навреме за започването на планираните междупланетни междуособици. Защото технологията за тях усилено се изпробва в момента в многобройните тайни частно-финансирани космични програми на Илюминатите. Многобройните факти, подкрепящи тези мои твърдения, ще бъдат изнесени постепенно в цялата моя поредица от книги от серията „Летящите чинии на Илюминатите“.

2.11. Моите лекции върху физиката на антигравитационните явления пред Академични аудитории по света.

Колкото и съмнителни да звучат на читателя много от фактите, изнесени в тази книга, аз бих искал да спомена, че това изложение съвсем не е първото им подлагане на строгата външна критика на масовия читател. Точно обратното, то е може би едно от последните обнародвания на моята версия за левитиращата реалност на нашата планета. Вече пет години, откакто изнасям лекции по целия свят по тази тематика, и някои от тях, за които искам да разкажа сега, са били пред възможно най-строгите и взискателни научни аудитории.

След моите четиригодишни участия в „съмнителни“ уфологични конференции в Съединените Щати, след лекциите ми пред многобройни „аматьорски и маргинални“ форуми по алтернативна наука, най-накрая аз събрах куража да изстрелям моя първи директен залп срещу стратосферната крепост на академичната общност. По едно спонтанно хрумване, след като говорих по телефона с проф. Хаясака от университета в Тохоку, изведнъж добих смелостта и предложих на международната физическа конференция през май 1994 г. в Ленинград, преминаваща под заглавието „Време, пространство и гравитация“, моята статия с претенциозното заглавие „Теория и практика на антигравитационните взаимодействия. «Голямата обединяваща теория» на жироскопните антигравитационни двигатели“. Конференцията беше организирана от Руската академия на науките, от Френската политехника и от над 20 водещи научни института по теоретична и приложна физика на АН на Русия. Много от тях бяха работили доскоро изцяло за военната машина на бившия Съветски Съюз. Какво беше моето изумление, когато тази моя статия беше приета, и аз бях поканен като официален гост и докладчик на конференцията.

Когато обаче се изправих след много перипетии пред 400-те делегати, пред този елит на руската академична мисъл, аз изведнъж разбрах, че в тази зала слушателите с може би най-ниското образование бяха няколкото студенти от горните курсове и няколкото аспиранта. Всички останали присъстващи бяха професори, доктори на науките и академици. Аз изведнъж почувствах, че това щеше да бъде най-трудното изказване досега в цялата моя кариера на учен-десидент, разпространяващ алтернативни научни парадигми, противоречащи на цялото мироздание на официалната академична наука.

Дори и в най-смелите си мечти не бях предполагал, че лекцията ми ще предизвика такава сензация; че аз щях да стана единствения измежду лекторите на конференцията, който беше поканен вечерта, след края на дневната сесия, да направи допълнително изказване, което прерасна в 5 часов маратонски семинар до полунощ. На следващата вечер ме помолиха да направя още един такъв семинар, и след това също и на третата и четвъртата вечери. В крайна сметка аз направих 20 часов интензивен мега-семинар за елита на руската академична наука върху частните космични програми с антигравитация, с телепортация и с тунели на времето. Тайни космични програми из цялата наша Вселена, че даже и до съседните вселени, паралелни на нашата, с т.н. хронокоридори, или хиперпространствени червееви дупки, hyperspace wormholes, по-точно — хипер-пространствените вортексни тунели на времето. Или пък върху тайните програми за инжениране и манипулиране на физическата реалност около нас.

Малкият самотен изстрел, който мислех да отправя към руската академична крепост, прерасна на ход в пълен залп от цялата палубна артилерия. Бях очаквал всякакви други развръзки, но не и тази. Очаквах да ме иронизират, да ми се присмиват и да ме освиркат, и най-накрая да бъда избутан от залата от резидентното цивилно ченге на КГБ-то, за да го последвам за „малка справка“ до близкото управление. Аз бях очаквал всичко друго, но не и това да завърша с един 20 часов маратонски нощен семинар за елита на руската академична наука. Бях поканен веднага да изнеса още и семинари пред Руското Физическо и Руското Географски Общества в Ленинград, а също така и пред няколко списания и клубове.

Не бях предполагал, че самият заместник-министър на вътрешните работи ще дойде инкогнито и ще остане да гледа цялото видео шоу до 3 часа сутринта по време на моя следващ семинар, който беше организиран за мен през юни 1994 г. в голямата зала на културния дом на Звездното градче — секретния център за подготовка на руските космонавти край Москва — от Марина Попович, заслужил военен летец-изпитател. Явно в Русия слуховете пътуваха мълниеносно. Интересът към семинара беше толкова голям, че вместо първоначално замислените два часа, семинарът продължи седем часа, до три часа след полунощ. А на следващия ден ми предоставиха залата допълнително за още една вечер, за нов седемчасов семинар. Това беше един от най-големите семинари, държани някога пред цвета на руската космична наука — пред няколкостотин космонавти, инженери, учени, генерали и военни. Този път темата беше „Частните космични програми с антигравитация на тайните земни общества през последните 100 години“.

В същото време това беше определено най-деликатния научен семинар в моя живот — трябваше дипломатично да се опитам да убедя елита на руската аерокосмична мисъл, че почти всички техни „постижения“ в областта на покоряването на Космоса, за които те бяха отдали с ентусиазъм целия си живот, са може би едно напълно загубено и напразно пропиляно време. Тъй като някой някъде в тъмните задкулисия на тайните земни общества с техните частни космични програми беше отдавна постигнал всичко това в много по-голям размер. В някои случаи официалните космични програми на руснаците и американците бяха изпреварени от частните космически полети с повече от сто години.

Академик Анатолий Акимов, също присъствал на голямото видео шоу в космонавтското градче, ме покани лично след това в своята щабквартира до Кремъл, за да изнеса частен закрит семинар и пред спешно събраните директори на неговите институти и шефове на отдели, който продължи четири часа. Твърде вероятно академикът беше суперсекретния „цар“ на бившата Съветска тайна военна научна машина. Той все още е директор на един от най-крупните междуотраслови научни конгломерати от около 450 изследователски института с 40 000 специалисти, занимавали се доскоро с най-секретните военни разработки на Русия.

През март 1992 г. и януари 1996 г. изнесох подобни специализирани семинари пред Института по Физика на Твърдото Тяло на БАН, и пред останалите институти от Атомния Център на БАН, а също и популярни лекции в НДК, Културния дом „Средец“ и Дома на Архитектите. През ноември 1993 г. изнесох в Япония цикъл от лекции по горната тематика пред университетите в Токио и Сендай; а също и на конференции и пред клубове в Хирошима, Мацуяма и Токио. През януари 1993 г. изнесох голям доклад на конспиратологичната конференцията „Global Conspiracy Т93“ — „Глобалната конспирация Т93“ в зала Уембли в Лондон — най-престижния форум във Великобритания.

През последните пет години почти всеки уикенд изнасям лекции и семинари пред многобройни специализирани конференции по целите Съединени Щати. Освен това съм участвал в многобройни радио и телевизионни програми. Най-голямото американско предаване, посветено на летящите чинии — „Сайтингс“, „Sightings“ — направи предаване за нашите изследвания, а също и Лондонската, Хирошимската и Българска национална телевизии. По мой сценарий направихме няколко документални филма за антигравитация, телепортация и невидимост с програмата „Третото око“ на БНТ.

Автор съм на над 20 документални „самиздатски“ филма в областта на алтернативните научни изследвания, на две книги и на множество статии в списания, а също и на многобройни семинарни лекции (виж библиографията на края на книгата).

2.12. Предположения за евентуалните насоки на развитие на немските летящи чинии.

За да се подготвим за следващите глави, обсъждащи многобройните модели на немски антигравитационни летящи чинии, нека да се опитаме да отгатнем, на базата на нашата вече построена стройна теория на антигравитационните двигатели, възможните насоки на развитие и оптимизиране, които немските инженери биха следвали почти 60 години назад, в тяхната бясна надпревара с времето, за създаването на все по-съвършени антигравитационни двигатели и летящи апарати, базиращи се на тях.

Нека да се върнем към нашата GUT теория на антигравитационните двигатели, която ги третираше като обикновени генератори на изкуствени етерни циклонални вихри — или по-просто казано като етерни вихрови бъркачки и валявици. Ние видяхме как грубите и чисто механични устройства развъртаха и завихряха етера само с помощта на жироскопирането на грубата маса на кораба, използвайки за това материалното увличане на етера. Ние също казахме, че антигравитационният ефект е пропорционален на произведението на масата и на оборотите на жироскопиращата част от корпуса. Но съвсем ясно е, че увеличаването на подемната сила на двигателя чрез увеличаването на теглото на въртящата се част не е много „просветлен“ начин да повишим ефективността на нашето творение, и даже „Академията на науките на Тримата глупаци“ не би последвала този път.

Но за щастие ние си спомняме от нашите дискусии, че не точно масата като такава участваше директно в генерирането на антигравитацията, а по-точно тъй-наречения „маховичен момент“ на масата на жироскопиращите компоненти на кораба. Както посочихме, маховичният момент беше индикатор на способността на обикновения маховик да складира и акумулира ротационна инерциална кинетична енергия — един индикатор на неговата способност да бъде един „образцов“ маховик. Тази способност в действителност е идентична с неговата способност ефективно да увлича и завихря етера в изкуствен вортекс.

Така че, първият и по-хитроумен път за конструкторите на Кугелблиците, на огнените кълбовидни изтребители, би бил не да увеличат общото тегло на кораба, а само да увеличат маховичния момент на въртящата се част, без да променят нейното тегло. Това може да бъде сторено много просто, като се изнесат тежките части на кораба, като двигателите и резервоарите с гориво, колкото се може по-близо до периферията на жироскопиращия диск; а леките — като кабината — се придвижат към центъра. По този начин би се увеличило генерирането на антигравитационната подемна сила, без обаче да се увеличава общото тегло на апарата.

Вторият път към още по-ефикасни жироскопни двигатели с „груби“ маси, който немските конструктори на чинии биха следвали, би бил да се откажат от бавното жироскопиране на големи масивни корпуси и да се насочат към по-бързото жироскопиране на по-леки корпуси, като разбира се при това се запазва константно произведението от „маховичния момент“ и оборотите, а от там и на подемната сила. Бавно-въртящите се чинии, задвижвани от пропелерно-бутални двигатели биха били заместени от по-бързо жироскопиращите турбореактивни чинии, а самите те пък биха били заменени от още по-бързо жироскопиращите прототипи, развъртани с още по-мощните ракетни двигатели. Последните пък биха били изместени от още по-бързо жироскопиращите и още по-леки електро-магнитни двигатели.

Третият път, който биха могли да последват немските създатели на Краутболовете би бил да се откажат от простото жироскопиране около една ос в полза на едновременното жироскопиране по 2, даже и 3 оси — към т.н. жироскопен ефект на двойния спин. По този начин те биха могли допълнително да увеличат ефективността на техните въртящи се двигатели чрез създаването на много по-буйно увличане и завихряне на етера, без обаче да увеличават теглото на кораба. Жироскопиращите и бясно-въртящи се едновременно по две оси ротори на турбореактивните двигатели на много немски чинии ще ни дадат идеален пример в следващите глави на точно такова увеличение на подемната антигравитационна тяга, генерирана от техните двуосни, двойно-спинови двигатели.

Четвърти възможен път, който немските конструктори на Фуу Файтърите — на огнените кълбовидни изтребители — биха могли да последват, би бил да комбинират жироскопния антигравитационен ефект с допълнителния ентропиен антигравитационен ефект, който беше открит, независимо от немците, също така и от проф. Козирев през 1960-те години, и който беше описан в предишната глава. Енергичното горене на горивото в турбореактивните, пулсиращите и ракетни двигатели на последователните поколения от немски Флюгелради, или летящи колела — представляваше този допълнителен ентропиен процес, който се оказа виновника за тази допълнителна подемна сила на ентропийно-жироскопния антигравитационен ефект, който подсилваше като нитрометанов допинг обикновения жироскопно-антигравитационен ефект.