Лилията и лъвът

I. ЯНУАРСКАТА СВАТБА

От всички енории на града отсам и отвъд реката, от Сейнт Денис, Сейнт Къдбърт, Сейнт Мартин и Грегори, от старата и новата Сейнт Мери, от Шембълз, Танър Роу, отвред населението на Йорк се стичаше от два часа в непрекъснати редици към Минстър, към огромната, още недовършена в западната си част катедрала, която се бе проснала висока и масивна върху възвишението на града.

На Стоунгейт и Дийнгейт — двете криволичещи улици, които свършваха при Ярд — тълпата беше толкова гъста, че не можеше да се помръдне. Накацалите по крайпътните камъни младежи виждаха само глави, нищо друго освен глави, гмеж от глави, изпълнили от край до край площада. Граждани, търговци, жени с многобройните си дечурлига, недъгави с патериците си, слугини, чираци, млади духовници с качулки, войници с ризници, просяци в дрипи бяха размесени като сламки н купа сено. Чевръстите джебчии вършеха толкова кражби, колкото за цяла година. По прозорците висяха на гроздове човешки лица.

Но нима бяха естествени посред бял ден изпълненият с дим влажен полумрак, студените изпарения, млечната мъгла, които обгръщаше огромната сграда и тъпчещото в кал множество? Тълпата се сгъстяваше, за да запази собствената си топлина.

Двадесет и четвърти януари 1328 година. В присъствието на архиепископа на Йорк и примата на Англия монсеньор Уилям Мелтънски крал Едуард III, ненавършил още шестнадесет години, се венчаваше за едва четиринадесетгодишната си братовчедка Филипа дьо Ено.

В катедралата, запазена за кралските сановници, за членовете на висшето духовенство и на парламента, за поканените петстотин рицари и сто благородници от Шотландия в карирани полички, дошли да ратифицират по същия повод мирния договор, нямаше нито едно свободно място. След малко щеше да бъде отслужена тържествената литургия, в която щяха да участвуват сто и двадесет псалтове.

Протичаше първата част на церемонията, същинското бракосъчетание, пред южния портал, вън от църквата, пред очите на народа, съгласно старинния ритуал и обичаите в Йоркската епархия.1

Мъглата оставяше влажни ивици по червеното кадифе на балдахина, издигнат пред вратата, оцеждаше се по митрите на епископите и залепваше кожите по раменете на кралското семейство, събрано около младата двойка.

— Here i take thee, Philippa, to my wedded wife, to have and to hold at bed and at board. — Тук те вземам, Филипа, за моя съпруга, за да те притежавам и пазя в леглото и в жилището си…

Излязъл от нежните устни на безбрадото лице, гласът на краля изненада със силата и яснотата си, както и с плътния тембър. Кралицата-майка Изабел бе поразена, а също и месир дьо Ено, чичо на младоженката, а и всички присъствуващи от първите редици, между които графовете Кент и Норфолк и ланкастърският граф Кривата шия, председател на регентския съвет и настойник на краля.

…for fairer for fouler, for better for worse, in sickness and in bealth… за приятното и неприятното, за най-доброто и най-лошото, в болест и здраве.

Шушуканията сред тълпата постепенно секнаха. Мълчанието се разпростря като центробежна вълна и младежкият глас отекна над хилядите глави и стигна чак до края на площада. Кралят произнасяше бавно дългия обет, който бе научил предната вечер. Но всички имаха чувството, че в момента го съчинява, толкова отчетливо изричаше думите, толкова вникваше в тях, за да им придаде най-дълбок и най-сериозен смисъл. Това бяха сякаш думи на молитва, предназначена да бъде казана само веднъж и за цял живот.

Душа на възмъжал човек, уверен в задължението, което поема пред небето, на владетел, съзнаващ ролята си на посредник между народа и бога, се изявяваше чрез юношеската уста. Новият крал молеше роднините си, близките си, висшите си сановници, бароните си, прелатите си, жителите на Йорк и цяла Англия да бъдат свидетели на любовта, в която се вричаше на госпожа Филипа.

Пророците, изгаряни заради ревностното си служене на бога, водачите на нации, вдъхновени от една-едничка идея, умеят да заразяват тълпите със своята вяра. И публично потвърдената любов притежава силата да приобщава всички към вълнението на един.

Нямаше жена сред присъствуващите, независимо от ньзрастта й, нямаше нито една млада съпруга, нито една измамена жена, нито една вдовица, нито една девойка, нито една старица, която в този миг да не се почувствува на мястото на младоженката. Нито един мъж, който да не се отъждестви с младия крал. Едуард III се бракосъчетаваше с всички жени от народа си. И цялото му кралство избираше Филипа за своя другарка в живота. Всички мечти на младостта, всички разочарования на зрялата възраст, всички съжаления на старостта се насочваха към двамата млади като приношения, избликнали от всяко сърце. Тази вечер в тъмните улици очите на годениците щяха да озарят мрака и дори стари, отчуждени вече съпружески двойки, щяха да се уловят за ръце след вечеря.

Ако още от памтивека народите се тълпят на сватбите на владетелите, то е за да изживеят чрез тях щастие, което, демонстрирано от толкова високопоставени хора, изглежда съвършено.

— …till death us do part… — докато смъртта ни раздели…

Гърлата се свиха, въздишка на тъжна изненада и едва ли не упрек прелетя над площада. Не, не трябваше да се говори за смърт в подобна минута. Не беше възможно тези две млади същества да понесат общата съдба, не беше допустимо да бъдат смъртни.

— …and thereto I pliht thee my troth… — и във всичко това ти се заклевам.

Младият крал долавяше диханието на множеството, но не го поглеждаше. Бледосините му почти сиви очи, този път с вдигнати мигли, не се откъсваха от малкото, червенокосо, закръглено момиче, омотано в кадифета и воали, към което бе отправен неговият обет.

Филипа не напомняше с нищо приказните принцеси и дори не беше много хубава. Тя имаше пълничкото, обсипано с лунички лице на всички Ено, късо носле и къса шия. Не беше и кой знае колко изящно сложена, но беше естествена и не се мъчеше да си придаде величествено държане, което никак не би й подхождало. Без кралските украшения тя би могла да бъде смесена с кое да е червенокосо момиче на тази възраст. Подобни на нея се срещаха със стотици сред всички северни нации. И именно това засилваше доброто разположение на тълпата към нея. Тя бе предопределена от съдбата и от бога, но не различна в съкровената си същност от жените, над които щеше да царува. Всички възпълнички червенокоси англичанки се чувствуваха възвеличени и отрупани с почести.

Едва ли не разтреперана от вълнение, самата тя присвиваше очи, сякаш не можеше да издържи втренчения поглед на съпруга си. Всичко, което й се случваше, беше неимоверно хубаво. Толкова корони около нея, толкова митри, тези рицари и дами, които съзираше вътре в катедралата, наредени зад запалените свещи като избраниците в рая, и целият този народ наоколо… Кралица! Тя щеше да бъде кралица, при това избрана с любов!

Ах, колко мила щеше да бъде с него, как щеше да му служи и да го обожава, този хубав рус принц с дълги мигли и изящни ръце, дошъл като по чудо преди една година и осем месеца във Валенсиен заедно със заточената си майка, която идваше да търси помощ и убежище! Родителите им ги бяха пратили да си играят в овощната градина заедно с другите деца. Той се беше влюбил в нея и тя в него. Сега той бе вече крал и не я беше забравил. С какво щастие тя му отдаваше живота си! Боеше се само, че не е достатъчно хубава, за да му се харесва нинаги, нито достатъчно образована, за да може да му помага.

— Подайте дясната си ръка, госпожо! — каза й архиепископът-примат.

Филипа тутакси извади от кадифения ръкав пухкавата си ръчичка и я подаде уверено с обърната нагоре длан и разперени пръсти.

Едуард погледна очарован тази розова звезда, която му се отдаваше.

Архиепископът взе от подноса, държан от друг прелат, плоската златна халка с инкрустирани рубини, която току-що бе благословил, и я даде на краля. Халката беше влажна, както всичко, до което се докосваха в тази мъгла. После архиепископът бавно съедини ръцете на съпрузите.

— В името на Отца — произнесе Едуард, като надяна халката на върха на палеца на Филипа, без да я пъхва докрай. — В името на Сина… на Светия дух… — и той повтори същото движение върху показалеца, после върху средния пръст.

Най-сетне надяна халката на безименния пръст и завърши:

— Амин!

Филипа бе негова жена.

Както всяка майка, която жени сина си, и кралица Изабел се бе просълзила. Тя се опитваше да се помоли на бог да дари детето й с пълно щастие, но мислеше главно за себе си и страдаше. Изживените дни я бяха довели до този миг, когато преставаше да бъде първа в сърцето на сина си и в дома си. Не, разбира се, тя няма основание да се опасява, че тази малка пирамида от кадифе и бродерии, която съдбата й е определила за снаха, ще засенчи авторитета й над двора или красотата й.

Изправена, тънка и блестяща с красивите си плитки, вдигнати от двете страни на лицето й, тридесет и шест годишната Изабел изглеждаше най-много на тридесет. Огледалото й, до което продължително се бе допитала сутринта, когато нагласяваше короната си за церемонията, я беше успокоило. И все пак от този ден тя нямаше да бъде вече просто кралицата, а кралицата-майка. Как това можа да стане толкова бързо? Как се бяха стопили двадесет години живот, разтърсени от толкова бури?

Тя си спомняше собствената си сватба точно преди двадесет години в края на януари, както сега, и пак сред мъгла, само че в Булон, във Франция. И тя се бе омъжила, като вярваше в бъдещето, и тя бе произнесла брачната клетва от все сърце. Знаеше ли тогава с кого я свързват в името на интересите на двете кралства? Знаеше ли, че в замяна на любовта и предаността, които влагаше, щеше да получи само унижения, ненавист и презрение, че щеше да бъде изместена в постелята на мъжа си не дори от любовници, а от алчни и порочни мъже, че зестрата й щеше да бъде разграбена, имуществата й — конфискувани, че щеше да бяга в изгнание, за да спаси застрашения си живот и да вдигне на крак армия, за да свали от трона същия онзи мъж, който бе сложил на пръста й брачната халка?

О! Младата Филипа имаше късмет, тя не само се омъжваше, тя бе обичана!

Единствено първите бракове могат да бъдат съвсем чисти и напълно щастливи. Не се ли окажат удачни, нищо не може да ги замени. Втората любов никога не достига същото прозрачно съвършенство. Дори да е крепка като скала, в мрамора й протичат разноцветни жилки — изсъхналата кръв на миналото.

Кралица Изабел обърна очи към Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор, своя любим, мъжа, който благодарение на нея, но и на себе си управляваше Англия като пълновластен господар от името на младия крал. Със сключени вежди и строги черти, скръстил ръце върху пищната си мантия, в същия този миг той я гледаше без добро чувство.

„Отгатва какво мисля — каза си тя. — Но що за човек е той, ча да ме кара да се чувствувам виновна, щом за миг престана да мисля за него?“

Знаеше колко е подозрителен и му се усмихна, за да го успокои. Какво повече можеше да иска от това, което притежаваше? Живееха като съпруг и съпруга, макар че тя бе кралица, а той женен и цялото кралство бе свидетел на любовта им. Направила бе така, че той да разполага с пълен контрол над властта. Мортимър назначаваше протежетата си на какви ли не длъжности. Дали му бяха всички владения на бившите любимци на Едуард II и регентският съвет само потвърждаваше желанията му. Дори бе издействувал от нея да се съгласи детронираният й съпруг да бъде умъртвен. Тя знаеше, че заради него някои сега я наричат Френската вълчица! Можеше ли да й попречи да помисли в този сватбен ден за убития си съпруг, особено след като палачът му присъствуваше тук в лицето на Джон Малтравърс, издигнат наскоро до поста сенешал на Англия? Дългото му злокобно лице се открояваше сред лицата на най-мощните барони, сякаш за да й напомни престъплението.

Присъствието му беше неприятно не само за Изабел. Джон Малтравърс, зет на Мортимър, беше пазач на сваления крал. Внезапното му назначаване на длъжността сенешал издаваше явно за какъв вид услуги бе така възнаграден. Официалната нсрсия бе, че Едуард е умрял от естествена смърт. Но кой в днора приемаше тази измислица?

Кентският граф, несъщински брат на починалия, се наведе към братовчед си Анри Кривата шия и му прошепна:

— Изглежда, че кралеубийството в наши дни дава право да се наредиш сред родовите благородници!

Едмонд Кентски зъзнеше. Церемонията му се струваше много дълга, а йоркският ритуал — страшно сложен. Защо не отпразнуваха сватбата в параклиса на Лондонската кула или в някой кралски замък, вместо да я превръщат в народно празненство? Повдигаше му се от тълпата. И на това отгоре видът на Маптравърс… Не беше ли неприлично човекът, който бе пратил на оня свят бащата, да присъствува, и то на челно място, на сватбата на сина?

Кривата шия, с полегнала върху дясното рамо глава, недъг, на който дължеше прякора си, прошепна:

— В нашето кралско семейство се прониква най-лесно чрез греха. Нашият приятел пръв ни предлага доказателството…

„Нашият приятел“ беше Мортимър, спрямо когото чувствата на англичаните осемнадесет месеца след дебаркирането му като командуващ армията на кралицата, когато бе посрещнат като освободител, се бяха доста променили.

„В крайна сметка ръката, която се подчинява, не е по-престъпна от главата, която заповядва — мислеше си Кривата шия. — И безспорно Мортимър, ведно с Изабел, е по-виновен от Малтравърс. Но и ние не сме съвсем невинни. Всички натискахме лоста, когато смъквахме Едуард II. Не можеше да свърши иначе.“

Междувременно архиепископът подаде на младия крал три златни монети с гербовете на Англия и Ено върху лицевата страна, а на опаката — леха с рози, емблемата на съпружеско щастие. Тези монети представляваха така наречения „откуп на младоженката“, символ на имуществото в доходи, земи и замъци, които съпругът приписваше на жена си. Тези дарения бяха описани и добре уточнени и това успокояваше малко чичото, месир Жан дьо Ено, на когото още не бяха платили дължимите петнадесет хиляди ливри заплата за рицарите му по време на кампанията в Шотландия.

— Проснете се в краката на съпруга си, госпожо, за да получите монетите — каза архиепископът на младоженката.

Всички жители на Йорк очакваха с любопитство този миг, за да разберат дали местният ритуал ще бъде спазен докрай и онова, което важи за всяка простосмъртна поданица, важи и за една кралица.

А ето че никой не бе предвидил, че Филипа не само ще коленичи, но в порив на любов и признателност ще притисне с две ръце краката на съпруга си и ще целуне коленете на мъжа, който я правеше кралица. Значи, тази закръглена фламандка беше способна да прояви въображение под подтика на чувството.

Тълпата посрещна жеста й с нестихващи овации.

— Вярвам, че ще бъдат много щастливи — каза Кривата шия на Жан дьо Ено.

— Народът ще я обича — каза Изабел на Мортимър, който се бе приближил до нея.

Кралицата-майка се чувствуваше наранена: тези приветствия не бяха отправени към нея. „Филипа е кралица сега — помисли си тя. — Моето царуване свършва дотук. Да, но сега може би ще имам Франция…“

Защото един вестоносец с обшита с лилии ливрея беше пристигнал в галоп преди една седмица в Йорк, за да й извести, че последният й жив брат, крал Шарл IV, е на смъртно легло.

II. БОРБИ ЗА ЕДНА КОРОНА

Крал Шарл IV се разболя на Коледа. На Богоявление лекари и аптекари заявиха, че е изгубен. Каква беше причината на температурата, която го изгаряше, на сухата кашлица, която раздираше хлътналите му гърди, на кървавите храчки? Лекарите вдигаха рамене в безсилно недоумение. Проклятието, разбира се! Проклятието, което тегнеше над потомството на Филип Хубави. Лекарствата са безсилни срещу проклятието. И дворът, и народът споделяха това убеждение.

Луи Вироглавия беше умрял на двадесет и седем години по злодейски начин. Филип Дългия си беше отишъл на двадесет и девет, след като бе пил в Поату заразена вода. Шарл IV бе устоял до тридесет и три години. Стигнал бе границата. Добре известно е, че прокълнатите не могат да надхвърлят възрастта на Христос!

— Ние, братко, трябва сега да вземем управлението на кралството в здравите си ръце — каза Робер д’Артоа, граф дьо Бомон, на братовчед си и шурея си Филип дьо Валоа. — И този път — добави той — няма да оставим да ни изпревари леля ми Мао. Впрочем тя вече няма зет, когото да пробута.

Затова пък те двамата бяха цветущи. На четиридесет и една година Робер д’Артоа беше все същият колос, принуден да се навежда, за да мине през вратите и способен да тръшне на земята вол, като го хване за рогата. Вещ по процедурни въпроси, водене на дела и интриги, той бе доказал от двадесет години насам ловкостта си както при вълненията в Артоа и при обявяването на войната в Гийена, така и при други случаи. Разкриването на скандала в Нелската кула беше донякъде плод на неговите старания. Ако кралица Изабел и любовникът й лорд Мортимър успяха да съберат цяла армия в Ено, да вдигнат бунт в Англия и да съборят Едуард II, това бе отчасти негово дело. И той не се притесняваше, че ръцете му са изцапани с кръвта на Маргьорит Бургундска. В съвета на слабия Шарл IV неговият глас през последните години се чуваше по-силно от гласа на владетеля.

Филип дьо Валоа, шест години по-млад от него, не беше така надарен. Но едър и силен, с широки гърди и благородна походка, и той почти исполин, когато Робер не беше до него, имаше хубава осанка на рицар, която печелеше симпатии. И главно той се ползваше изгодно от спомена, оставен от баща му, прословутия Шарл дьо Валоа, най-шумния принц на своето време, неуморен приключенец и шампион на призрачни тронове и провалени кръстоносни походи, голям пълководец, на чиято щедрост и великолепие Филип се опитваше да подражава.

Макар Филип до този ден да не бе смаял Европа с дарования, все пак му гласуваха доверие. Той блестеше по турнирите, неговата истинска страст. Пламенността, която показваше в тях, не биваше да се пренебрегва.

— Филип, ти ще бъдеш регент, сигурен съм — казваше Робер д’Артоа. — Регент и може би крал, ако бог пожелае… тоест ако след два месеца кралицата, моята племенница, чийто корем стига вече до брадата, не роди син. Горкият ни братовчед Шарл! Няма да види това дете, за което така копнееше! Но дори то да е момче, ти пак ще изпълняваш функциите на регент поне двадесет години. А за двадесет години…

Той завърши мисълта си с широк замах на ръката, който припомняше всички възможни случайности — от детската смъртност до ловните злополуки и неразгадаемите замисли на провидението.

— И какъвто си лоялен — продължаваше исполинът, — ще направиш така, че най-после да ми върнат моето графство Артоа, което леля ми Мао, крадлата и отровителката, владее несправедливо ведно с перската титла, свързана с него. Помисли си, че не съм дори пер! Не е ли смешно? Срамувам се заради сестра ти, която е моя съпруга.

Филип на два пъти кимна с големия си месест нос и затвори очи в знак на съгласие.

— Робер, ще ти отдам справедливост, стига да зависи от мен. Можеш да разчиташ на подкрепата ми.

Най-добрите приятелства се основават на общите интереси и на кроежите за едно и също бъдеще.

Робер д’Артоа, който не се спираше пред нищо, се нагърби да отиде във Венсен и да намекне на Шарл Хубави, че дните му са преброени и трябва да вземе някои мерки, например да свика спешно перовете и да им препоръча Филип дьо Валоа за регент. И дори, за да бъдат наясно с избора, защо да не му повери още отсега управлението на кралството, като му делегира правата си?

— Всички сме смъртни, мили братовчеде, всички — казваше му той, сам пращящ от здраве, и солидното легло на умиращия се тресеше от стъпките му.

Шарл IV съвсем не бе в състояние да откаже и изпитваше дори известно облекчение, че ще го освободят от всякаква грижа. Той мислеше само как да задържи живота си, който му се изплъзваше измежду зъбите.

И така Филип дьо Валоа бе упълномощен от краля и побърза да свика перовете.

Робер д’Артоа тутакси започна кампанията в негова полза. Най-напред пред племенника си д’Еврьо, още младеж, двадесет и една годишен, приятен външно, но доста непредприемчив. Беше женен за дъщерята на Маргьорит Бургундска, Жана Малката, както продължаваха да я наричат, макар че беше на седемнадесет години, същата, която бе отстранена при смъртта на Вироглавия като наследница на трона.

Салическият закон в същност бе измислен именно заради нея с цел да бъде елиминирана и това бе улеснено от лошото поведение на майка й, което предизвикваше сериозни съмнения относно нейната законороденост. Като компенсация и за да се успокои Бургундската династия, Жана Малката беше призната за наследница на Навара. Но все още това обещание не бе изпълнено и двамата последни крале бяха запазили титлата Наварски крал.

Ако приличаше поне малко на чичо си Робер д’Артоа, това щеше да бъде прекрасен случай за Филип д’Еврьо да започне голям процес, да оспори наследствения закон и да поиска от името на жена си и двете корони.

Но като използва обаянието си, Робер бързо омота в мрежите си този евентуален съперник.

— Ти ще получиш Навара, която ти е дължима, мили ми племеннико, щом шурей ми Филип дьо Валоа стане регент. За мен това е семеен проблем и аз поставих това условие на Филип, за да му окажа подкрепа. Ти ще бъдеш крал на Навара! Тази корона не е за пренебрегване и аз от моя страна те съветвам да си я сложиш час по-скоро на главата, преди някой да ти я оспори. Защото, между нас казано, малката Жана, жена ти, щеше да бъде по-сигурна в правата си, ако майка й не беше толкова шавлива! В страшната блъсканица, която скоро ще започне, трябва да си обезпечиш поддръжници: имаш ги в наше лице. И да не ти хрумне само да слушаш вуйчо си, бургундския херцог. Той ще те подтикне, за своя собствена изгода, само към погрешни ходове. Ако Филип е регент, можеше да разчиташ на него!

Така, отказвайки се окончателно от Навара, Филип дьо Валоа разполагаше вече с два гласа, без да брои своя.

Няколко седмици преди това Луи Бурбонски беше получил херцогска титла заедно с графството Ла Марш като апанаж. Той беше най-възрастният в семейството. В случай на голямо боричкане за регентството качеството му на внук на Луи Свети можеше да му помогне да събере няколко гласа. Тъй или иначе, неговото решение в Съвета на перовете имаше известна тежест. А хромият Луи беше малодушен. Да съперничи с могъщата партия на Валоа би било начинание, достойно за по-дръзновен човек. Пък и синът му бе женен за една сестра на Филип дьо Валоа.

Робер даде на Луи Бурбонски да разбере, че колкото по-бързо се присъедини към партията Валоа, толкова по-бързо ще бъдат гарантирани собствените му апанажи в земи и титли, натрупани през предишното царуване. Гласовете станала три.

Бретанският херцог, едва пристигнал от Ван, с неразопакован още багаж, видя Робер д’Артоа пред двореца си.

— Ще подкрепим Филип, нали? Нямаш нищо против, да?… С Филип, който е така благочестив и лоялен, сме сигурни, че ще имаме един добър крал, искам да кажа регент.

Жан Бретански не можеше да не се обяви за Филип. Та не беше ли женен за една от сестрите на Филип, Изабел, която наистина бе умряла на осемгодишна възраст, но добрите чувства бяха оцелели? За да подсили ефекта, Робер беше взел със себе си майка си, Бланш Бретанска, кръвна роднина на херцога, съвсем остаряла, съсухрена, сбръчкана и напълно лишена от политическа мисъл, но съгласна с всичко, което искаше исполинският й син. Жан Бретански се занимаваше повече с проблемите на собственото си херцогство, отколкото с Франция. Че какво, Филип, защо не, щом всички толкова бързат да определят именно него!

Кампанията на Робер се превръщаше донякъде в кампания на баджанаците. Извикаха в подкрепа на каузата си Ги дьо Шатийон, граф дьо Блоа, който изобщо не беше пер, и дори граф Гийом дьо Ено, само защото и двамата бяха женени за две други сестри на Филип. Големият род Валоа вече започваше да се налага като истинска френска династия.

В този момент Гийом дьо Ено женеше дъщеря си за младия английски крал. Какво от това, не виждаха никаква пречка, дори може би един ден щеше да се окаже изгодно. Но много добре се бе сетил да изпрати брат си Жан да го представлява на сватбата, вместо да отиде лично той, защото именно в Париж щяха да се развият важните събития. Нали Гийом Добрия отдавна искаше владението Блатон, собственост на френската корона, което се врязваше като клин в земите му, да му бъде отстъпено. Щяха да му дадат Блатон почти даром, под форма на символична продажба, ако Филип вземеше регентството.

Колкото до Ги дьо Блоа, той беше един от последните барони, запазили правото да секат монети. За съжаление, независимо от това право, нямаше пари и се задушаваше от дългове.

— Ги, мили ми баджанако, ще откупим от теб правото за сечене на монети. Това ще бъде първата ни грижа.

За няколко дни Робер свърши чудесна работа.

— Виждаш ли, Филип, виждаш ли — каза той на своя кандидат. — Колко полезни ни са днес женитбите, уредени от баща ти. Казват, че многото дъщери били голяма мъка за семействата. Този мъдър човек, бог да го прости, съумя да нареди добре всичките ти сестри.

— Да, само че сега ще трябва да изплащам зестрите. Някои от зетьовете ни са получили едва една четвърт…

— Като се почне със зестрата на милата Жана, моята съпруга — припомни му Робер д’Артоа. — Но след като ще разполагаме със съкровището…

По-мъчно привлякоха фландърския граф Луи дьо Креси и дьо Ньовер. Той не беше баджанак и не се домогваше до земя или пари. Искаше да си възвърне графството, от което поданиците му го бяха изгонили. Така че, за да го увещаят, трябваше да му обещаят война.

— Луи, мили братовчеде, Фландрия ще ви бъде върната и то със силата на оръжието, заклеваме ви се!

След като убеди и него, Робер, който мислеше за всичко, изтича отново във Венсен, за да накара Шарл да измени завещанието си.

Шарл беше вече само сянка на крал и изхрачваше малкото, което беше останало от дробовете му.

Но макар и умиращ, той си спомни точно в този момент за проекта за кръстоносен поход, който някога чичо му Шарл дьо Валоа му беше пъхнал в главата. Проект, отлаган от година на година. Субсидиите от църквата бяха използвани за други цели. После Шарл дьо Валоа умря. Нима Шарл IV не трябваше да види в болестта, която го съсипваше, наказание за неудържаното обещание, за неизпълнения обет? Кръвта от гърдите му, която цапаше чаршафите му, напомняше червения кръст, който не бе пришил на плаща си.

И тогава с надеждата, че ще умилостиви небето и ще измоли още малко живот, той прибави към завещанието си последните си желания относно Божия гроб:… „защото възнамерявам да замина за там приживе — продиктува той, — а ако не ми се удаде приживе, да бъдат отпуснати петдесет хиляди ливри за първия общ поход, който ще бъде организиран“. Не се искаше толкова много от него, нито да обременява с подобна ипотека кралската хазна, от която се нуждаеха за по-спешни вложения. Робер беше вбесен. Този глупак Шарл трябваше да се инати така тъпо до последния си дъх!

Искаха от него само да завещае три хиляди ливри на канцлера Жан дьо Шершьомон и по толкова още на маршал дьо Три и на месир Мил дьо Ноайе, председател на Сметната камара, задето бяха служили лоялно на короната… и защото поради функциите си участвуваха в Съвета на перовете.

— Ами конетабълът? — прошепна умиращият крал.

Робер повдигна рамене. Конетабълът Гоше дьо Шатийон беше на седемдесет и осем години, глух като пън и собственик на толкова имущества, че се чудеше какво да ги прави. На неговата възраст не можеше да стане тепърва алчен! Зачеркнаха конетабъла.

В замяна на това Робер много предпазливо помогна на Шарл IV да състави списъка на изпълнителите на завещанието, защото той установяваше един вид йерархия между високопоставените лица в кралството: начело стоеше Филип дьо Валоа, после идваше граф Филип д’Еврьо, а след него самият той, Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже. След това той се зае да привлече църковните перове. Гийом дьо Три, реймски херцог-епископ, беше на времето възпитател на Филип дьо Валоа. Освен това Робер малко преди това беше вписал брат му, маршала, в кралското завещание за три хиляди ливри, чийто звън той съумя да използва. От тази страна нямаше да очакват разочарования.

Лангърският херцог-архиепископ беше отдавна спечелен за семейство Валоа. Също така предан беше и графът-епископ на Бове, Жан дьо Марини, последният жив брат на великия Ангеран. Стари предателства, стари угризения и взаимни услуги бяха изтъкали здрави връзки.

Оставаха епископите на Шалон, Лаон и Ноайон. Знаеше се, че те ще се приобщят към Йод Бургундски.

— Е, колкото до бургундеца — извика Робер, като разпери ръце, — това е твоя работа, Филип! Аз не мога да издействувам нищо от него, ние сме на нож. Но ти си женен за сестра му, трябва да имаш известно влияние над него.

Йод IV не беше орел като управник. Все пак той си спомняше уроците на покойната си майка Анес, последната дъщеря на Луи Свети, и как самият той, за да признае Филип Дългия за регент, беше спечелил присъединяването на графството Бургундия към херцогството си. По този повод Йод се беше оженил за внучката на Мао д’Артоа, четиринадесет години по-млада от него, обстоятелство, от което той не се оплакваше сега, когато тя беше вече пораснала.

Когато пристигна от Дижон и се затвори с Филип дьо Валоа, той постави най-напред въпроса за наследството на Артоа.

— Нали се уговаряме, че в деня на смъртта на Мао графството Артоа ще бъде наследено от дъщеря й, кралицата-вдовица Жана, а после ще се падне на моята съпруга, херцогинята? Настоявам на този пункт, братовчеде, защото ми са известни претенциите на Робер относно Артоа. Достатъчно ни е проглушил ушите с тях!

Тези могъщи феодали бранеха със същото недоверчиво настървение наследствените си права над отделните части на кралството, както снахите си оспорват канчетата и чаршафите, когато умре някой бедняк.

— Два пъти Артоа беше присъждано на графиня Мао — отвърна Филип дьо Валоа. — Ако никакво ново обстоятелство не подкрепи искането на Робер, Артоа ще бъде наследено от вашата съпруга, братко.

— Не виждате ли никакви пречки?

— Никакви.

Така лоялният Валоа, безукорният рицар, героят от турнирите, даде на двамата си братовчеди, на двамата си зетьове две противоположни обещания.

Честен все пак в своята двойнственост, той предаде на Робер д’Артоа разговора си с Йод и Робер одобри напълно поведението му.

— Важното — каза той — е да имаме гласа на бургундеца и няма никакво значение, че щял да си втълпи нещо, на което няма право. Някое ново обстоятелство, така ли му каза? Отлично, ще му го представим, братко, и ти няма да измениш на думата си. Хайде, всичко е наред!

Оставаше само да изчакат последната формалност, кончината на краля, като се молят тя да настъпи по-бързо, докато все още съществуваше хубавото единение на феодалните владетели около Филип дьо Валоа.

Последният син на Железния крал издъхна в навечерието на Сретение господне2 и новината за смъртта му се разнесе на другия ден сутринта в Париж заедно с мириса на топли палачинки.

Всичко като че ли трябваше да протече по съвършено замисления план на Робер д’Артоа, но призори в деня, в който бе насрочен Съветът на перовете, пристигна един английски епископ с лукаво и уморено лице в окаляна носилка, за да предяви правата на кралица Изабел.

III. СЪВЕТ ОКОЛО ЕДИН ТРУП

Нито мозък вече в главата, нито сърце в гърдите, нито вътрешности в корема. Един кух крал. Балсаматорите бяха завършили предната вечер работата си върху трупа на Шарл IV.

Но нима в този си вид той бе много по-различен от слабоволния, равнодушен и бездеен монарх, какъвто бе приживе? Бавноразвиващо се дете, което собствената му майка наричаше „гъсенце“, измамен съпруг, нещастен баща, упорствуващ напразно чрез три женитби да си осигури потомство, владетел, управляван през цялото време, отначало от чичо си, а после от братовчедите си, той бе послужил само за въплъщение на кралския принцип. И продължаваше да го въплъщава.

В дъното на парадната зала с колони в замъка Венсен лежеше скованият му труп върху пищно легло, облечен в лазурна туника и осеяна с кремове мантия, с корона върху главата.

Перовете и бароните, събрани в другия край на залата, можеха да забележат блестящите ботуши от брокат на краката му, осветени от гората от свещи.

Шарл IV щеше да председателства последния си съвет, наричан „съвета в спалнята на краля“, защото бе прието да се смята, че той още управлява. Царуването му щеше да приключи официално едва на другия ден, в мига, когато щяха да спуснат тялото му в гробницата в Сен Дьони.

Робер д’Артоа беше взел английския епископ под свое покровителство, докато очакваха закъснелите.

— За колко време дойдохте? Само дванадесет дни от Йорк дотук? Не сте отслужвали литургии по пътя, месир епископ… та вие сте се придвижвали с темпото на вестоносец… Весело ли мина сватбата на младия ви крал?

— Предполагам. Аз лично не можах да присъствувам. Бях вече на път — отвърна епископ Орлитън.

А дали лорд Мортимър бил здрав? Добър негов приятел бил лорд Мортимър и често говорел, докато бил изгнаник в Пириж, за монсеньор Орлитън.

Разказваше ми как сте му помогнали да избяга от Лондонската кула. Аз пък от своя страна го приех във Франция и му осигурих средства, за да я напусне малко по-добре въоръжен, отколкото бе пристигнал. Така всеки от нас двамата свърши половината от работата.

Ами кралица Изабел! Ах, милата братовчедка! Все такава красавица ли е?

Робер запълваше така времето, за да не даде възможност на Орлитън да се смеси с другите, да поговори с граф дьо Ено или с фландърския граф. Той познаваше Орлитън само от онова, което бе чувал за него и беше нащрек. Та нали именно него използваше уестминстърският двор за посолствата си пред Светия престол и не беше ли той авторът — според мълвата — на прословутото двусмислено писмо: „Eduardum occidere nolite timere bonum est“…3 с което си бяха послужили Изабел и Мортимър, за да наредят Едуард II да бъде убит? Докато всички прелати бяха сложили митрите си, Орлитън носеше само пътната си шапчица от виолетова коприна с наушници, подплатени с хермелин, Робер със задоволство отбеляза тази подробност. Това щеше да намали престижа на английския епископ, когато щеше да вземе думата.

— Монсеньор Филип дьо Валоа ще бъде регент — прошепна му той, сякаш доверяваше тайна на приятел. Епископът не отговори.

Най-сетне и последният член на съвета, когото очакваха, за да заседават в пълен състав, влезе. Това беше графиня Мао д’Артоа, единствената жена, поканена на събранието. Остаряла беше Мао. Краката й сякаш с мъка издържаха тежестта на едрото й тяло. Тя се подпираше на бастунчето си. Лицето й беше тъмночервено под съвсем белите коси. Графинята поздрави бегло хората около себе си, поръси със светена вода мъртвеца и седна тежко до бургундския херцог. Чуваха задъханото й дишане.

Архиепископът-примат Гийом дьо Три стана, обърна се най-напред към трупа на суверена, прекръсти го бавно във въздуха, после се замисли за миг с очи към свода на църквата, сякаш измолваше вдъхновение свише. Шушуканията стихнаха.

— Благородни сеньори — започна той, — когато липсва наследник, за да поеме естествено кралската власт, тя се връща към своя източник — единодушното мнение на перовете. Такава е волята на бога и на светата църква, която ни дава пример за това с избирането на своя първосвещеник.

Добре умееше да говори монсеньор дьо Три, като сладкодумен проповедник. Свиканите в двореца перове и барони трябваше да решат кому да възложат временната власт над Френското кралство, най-напред в качеството на регент, а после — защото мъдростта налага предвидливост — даже на крил, в случай че благородната кралица не дари кралството със син.

Най добрият измежду равните, primus inter pares, такъв трябваше да бъде избраникът и същевременно най-близък по кръвно родство с короната. Та нали при аналогични обстоятелства някога перовете-барони и перовете-епископи са били принудени да връчат скиптъра на най-мъдрия и най-силния между тях, френския херцог и парижки граф Юг Капе, основателя на славната династия на Капетите.

— Покойният ни владетел, днес все още край нас — продължи епископът, като леко наведе увенчаната си с митра глава по посока към леглото, — благоволи да ни насочи, като ни препоръча в завещанието си да изберем най-близкия му братовчед, много благочестив и много доблестен принц, достоен във всяко отношение да ни управлява и ръководи, монсеньор Филип дьо Валоа д’Анжу и дю Мен.

Много доблестният и много благочестивият принц с бръмнали от вълнение уши се чудеше каква поза да заеме. Ако наведе със скромно изражение дългия си нос, би изглеждало, че се съмнява в себе си и в правото си да царува. Ако се изправи нагло и гордо, би могъл да настрои перовете против себе си. Реши да остане неподвижен, със застинало лице, втренчил поглед в златистите ботуши на трупа.

— Нека всеки запита съвестта си — завърши реймският архиепископ — и изкаже мнението си за общото благо.

Монсеньор Адам Орлитън беше вече станал.

— Аз съм наясно със съвестта си — каза той. — Дошъл съм да взема думата от името на английския крал, гийенския херцог.

Той беше свикнал с подобни събрания, в които всичко е подготвено предварително, но все пак никой не се решава да заговори пръв. Той побърза да ги изпревари.

— От името на моя господар — поде той, — трябва да заявя, че най-близката роднина на покойния френски крал Шарл IV е кралица Изабел, сестра му, и поради това регентството трябва да се повери на нея.

Като се изключи Робер д’Артоа, който очакваше подобен удар, всички присъстващи останаха стъписани. Никой не беше се сетил за кралица Изабел, докато траеха предварителните съвещания и никой нито за минута не бе допуснал, че тя ще изяви подобно искане. Направо я бяха забравили. А ето че тя изплуваше из северните мъгли, призована от гласа на дребничкия епископ с подплатена шапчица. Имаше ли наистина права? Питаха се с поглед, съветваха се. Разбира се, безспорно, и ако се придържаха само до съображения за кръвно родство, тя имаше права, но изглеждаше абсурдно, че ги предявява.

Само след пет минути в съвета цареше пълен хаос. Всички говореха едновременно и повишаваха глас, без да се съобразяват с присъствието на мъртвеца.

Нима английският крал, гийенският херцог, в лицето на посланика си, беше забравил, че във Франция не могат да управляват жени, съгласно двукратно потвърдения от перовете, през последните години обичай?

— Нали така, лельо — подхвърли злобно Робер, като припомни на Мао времето, когато те толкова енергично се бяха спречкали по повод този наследствен закон, установен в полза на Филип Дългия, зет на графинята?

Не, монсеньор Орлитън не беше забравил нищо. Той не беше забравил по-специално, че гийенският херцог нито бе присъствувал, нито бе представен от някого — навярно защото умишлено е бил уведомен много късно, на събранията на перовете, когато съвсем произволно така нареченият салически закон е бил видоизменен относно правата над короната, тика че херцогът изобщо не го е ратифицирал.

Месир Мил дьо Ноайе, съветник на четирима крале и главен редактор, ако не и автор на въпросния салически закон, му отговори.

Тъй като крал Едуард II е поднесъл почитанията си на васал на крал Филип Дългия, трябва да се приеме, че го е признал за законен крал и с този си жест е ратифицирал правилника за наследяването.

Орлитън съвсем не тълкуваше така този факт. Съвсем не, месир! Отдавайки почит, Едуард II е потвърдил само, че Гийенското херцогство е васално на френската корона, нещо, което никой не мисли да отказва, макар че от сто и повече години не са уточнени границите на васалските им отношения. Така или иначе, отдаването на почит съвсем не означава признаване на наследствения закон. Пък и за какво разискват сега, за регентството или за короната?

— За двете неща, за двете едновременно — намеси се епископ Жан дьо Марини. — Защото монсеньор дьо Три каза много правилно: мъдростта ни налага предвидливост. И няма защо да се излагаме на опасността да бъдем изправени пред същите разисквания след два месеца.

Мао д’Артоа се опитваше да си поеме дълбоко дъх. Ах, колко я беше яд за неразположението, което чувствуваше, за този шум в главата, който й пречеше да разсъждава ясно. Не й отърваше нито едно от направените предложения. Тя беше против Филип дьо Валоа, защото ако подкрепеше него, щеше все едно да подкрепи Робер. Беше против Изабел поради старата си ненавист: та нали Изабел някога бе разобличила дъщерите й. Тя се обади с известно закъснение.

— Ако короната може да се даде на жена, тя съвсем няма да бъде вашата кралица, монсеньор, а само Жана Малката и регентството би трябвало да се повери на съпруга й, когото виждате тук, монсеньор д’Еврьо, или на вуйчо й, който е до мен, херцог Йод.

Почувствува се известно разколебаване от страна на бургундския херцог, фландърския граф, епископите на Лаон и Ноайон и дори в държането на младия граф д’Еврьо.

Човек би казал, че короната беше закачена между пода и свода, без да се знае къде ще падне, и няколко души протягаха шии.

Филип дьо Валоа отдавна бе изоставил благородната си неподвижност и правеше знаци на братовчед си д’Артоа. Робер стана.

— Хайде, хайде! — извика той. — Изглежда, че днес всеки бърза да се отрече от собствените си думи. Виждам госпожа Мао, любимата ми леля, готова да признае на Жана Наварска… — той наблегна на думата „Наварска“, като хвърли поглед към Филип д’Еврьо, за да му припомни уговореното, — …точно ония права, които неотдавна й оспори. Виждам благородният английски епископ да се позовава на действията на крал, когото се бори да свали от трона заради слабохарактерност, безгрижие и измяна… Чакайте, месир Орлитън! Не може да се изменя един закон всеки път, когато трябва да се приложи, и според волята на всяка страна. Единия път да служи на един, другия път — на друг. Ние обичаме и уважаваме кралица Изабел, нашата роднина, и не един от нас тук й помогна. Но искането й, в полза на което вие така добре пледирахте, изглежда неприемливо. Не мислите ли и вие така, монсеньори? — обърна се той към перовете, сякаш ги вземаше за свидетели.

Мнозина одобриха думите му, като най-сърдечно откликнаха бурбонският херцог, граф дьо Блоа и перовете-епископи на Реймс и Бове.

Но Орлитън не беше използвал всичките си козове. Дори ако приемат, че става дума не само за регентството, но и евентуално за короната, дори ако приемат — за да не се връщат към един приложен вече закон, че във Франция не могат да царуват жени, в такъв случай той поддържа искането си не от името на кралица Изабел, а от името на сина й, крал Едуард III, единствен потомък от мъжки пол по права линия.

— Но щом жена не може да управлява, с още по-голямо Основание тя не може да предава короната! — обади се Филип дьо Валоа.

— А защо, монсеньор? Нима френските крале не се раждат от жени?

Отговорът му извика усмивка по няколко лица. Едрият Филип си беше намерил майстора. В крайна сметка дребничкият английски епископ беше прав! Мъглявият обичай, прииначен по повод наследството на Луи Х, не казваше нищо по този пункт. И съгласно най-простата логика, щом тримата братя бяха царували един след друг, без да оставят мъжки наследник, нима властта не трябваше да отиде в ръцете на сина на живата сестра, вместо у един негов братовчед? Граф дьо Ено, изцяло спечелен за каузата на Валоа до този миг, се замисли, щом пред дъщеря му се очерта внезапно съвсем неочаквано бъдеще.

Старият конетабъл Гоше, с набръчкани като на костенурка клепачи и доближена като фуния до ухото ръка, попита братовчед си Мил дьо Ноайе:

— Какво? Какво казват?

Сложният начин, по който протичаха разискванията, го дразнеше. По въпроса за правото за наследяване на жените той имаше свое мнение, неизменно от дванадесет години насам.

В същност той бе провъзгласил закона за мъжете, като бе обединил бароните около прословутата си формула: „Лилиите не предат вълна и Франция е много благородно кралство, за да бъде поверено на жена.“

Орлитън продължаваше да говори, като се опитваше да развълнува слушателите си. Той подканваше перовете да не изпускат този случай, който едва ли някога ще се яви през вековете, да обединят двете кралства под един и същ скиптър. Това беше съкровената му мисъл. Край на непрестанните разногласия, на неточно определените васални зависимости, на войните за Аквитания, от които страдаха и двете нации. Край на ненужното търговско съперничество, което създаваше фландърският проблем. Само един народ от двете страни на морето. Нима английското благородничество не води изцяло началото си от френското? Нима и в двата двора не се говори френски език? Нима много френски феодали не притежават наследствени владения в Англия, както и английските барони имат имоти във Франция?

— Че какво, тъй да бъде, дайте ни Англия, няма да се откажем от нея! — подигра го Филип дьо Валоа.

Конетабълът Гоше слушаше обясненията, които Мил дьо Ноайе му шепнеше на ухото, и внезапно лицето му потъмня. Какво? Английският крал искал регентството? А после и короната? Значи, всички войни, които той, Гоше, бе водил под безмилостното слънце на Гаскония, всички походи в калищата на Северна Франция срещу омразните фламандски сукнари, винаги подкрепяни от Англия, избиването на толкова рицари, изразходването на толкова данъци и субсидии ще послужат само за това? Подиграват се с тях.

Без да става, но с дълбок старчески глас, пресипнал от гняв, той извика:

— Франция никога няма да бъде на англичанина и въпросът не се свежда до мъжки или женски пол, нито дали короната се предава чрез утробата! Франция няма да бъде на англичанина, защото бароните няма да понесат това! На крак.

Бретания! На крак, Блоа! Вдигни се, Ньовер! Вдигни се, Бургундия! Вие спокойно изслушвате това? Ние ще положим в земята един крал, шестия, когото съм видял мъртъв приживе. Всички бяха принудени да свикват войска срещу Англия или срещу онези, които тя подкрепя. Човекът, който ще управлява Франция, трябва да бъде от френска кръв. И нека не слушаме повече тези глупости, които биха разсмели и коня ми!

Той призова Бретания, Блоа, Бургундия с тона, с който някога по време на сражение свикваше командирите на опълченията.

— Според мен, а аз съм най-старият тук, граф дьо Валоа като най-близък роднина на краля трябва да стане регент, пазител и управител на кралството.

И той вдигна ръка в подкрепа на думите си.

— Много хубаво го каза — побърза да се съгласи Робер д’Артоа, като вдигна широката си лапа и подкани с поглед привържениците на Филип да сторят същото. Той почти съжаляваше сега, че бе задраскал конетабъла от кралското завещание.

— Хубаво го каза! — повториха бурбонският и бретанският херцог, граф дьо Блоа, фландърският граф, граф д’Еврьо, епископите, висшите сановници, граф дьо Ено.

Мао д’Артоа погледна въпросително бургундския херцог, видя, че и той се кани да вдигне ръка и побърза да одобри и тя, за да не остане последна.

Единствен Орлитън не вдигна ръка.

Филип дьо Валоа, почувствувал се внезапно страшно уморен, си казваше: „Свърши се. Свърши се.“ Той чу архиепископ Гийом дьо Три, своя бивш възпитател, да произнася:

— Дълъг живот на регента на Френското кралство за благото на народа и на Светата църква!

Канцлерът Жан дьо Шершьомон бе изгогвил предварително заключителния документ, който утвърждаваше решението на перовете. Оставаше само да впишат името. Той написа с едри букви името на „твърде могъщия, твърде благородния и внушаващ уважение Филип, граф дьо Валоа“, а после прочете решението на перовете, което не само определяше Филип за легент, но и за бъдещ крал на Франция, ако очакваното дете бъде момиче.

Всички присъствуващи утвърдиха с подписа и личния си печат този документ. Всички с изключение на гийенския херцог в лицето на своя представител, епископ Орлитън, който заяви:

— Никога не губим нищо, ако отстояваме правото си дори когато сме уверени, че то няма да възтържествува. Бъдещето е необозримо и е в ръцете на бога.

Филип дьо Валоа се беше приближил до смъртното ложе и съзерцаваше трупа на братовчед си, короната върху восъчното му чело, дългия златен скиптър, положен покрай мантията му, искрящите ботуши.

Присъствуващите помислиха, че се моли, и този жест го издигна в очите им.

Робер д’Артоа се приближи до него и му прошепна:

— Ако баща ти те вижда в този миг, навярно е много щастлив, милият… Трябва да изчакаме още два месеца.

IV. НАМЕРЕНИЯТ КРАЛ

По онова време владетелите имаха нужда от джудже. Бедните съпружески двойки смятаха едва ли не за щастие, ако им се роди някое такова изтърсаче. Можеха да бъдат сигурни, че кога да е ще го продадат на някой едър феодал, ако не на самия крал.

Защото джуджето — кой би се усъмнил? — беше нещо средно между човек и домашно животно. Животно, защото можеха да му сложат нашийник, да го натруфят като куче със смешни дрехи и да го ритат по задника; човек, защото говореше и доброволно приемаше срещу заплата и храна тази унизителна роля. То трябваше да бъде забавно, щом му заповядат, да подскача, да плаче или да се прави на глупаво като дете дори когато косите му побелеят. Дребният му ръст подчертаваше величието на господаря му. Предаваха си го по наследство като движима собственост. То символизираше „поданика“, подчинения другиму индивид поради самата си природа, създадено сякаш нарочно, за да удостовери разделението на човешкия род на различни раси, някои от които имат абсолютна власт над другите.

Подобно принизяване включваше и предимства. Най-дребният, най-безпомощният, най-уродливият сядаше сред най-охранените и най-добре облечените. На това онеправдано от природата същество позволяваха и едва ли не повеляваха да казва на господарите от по-висшата порода онова, което те не биха търпели от устата на никой друг.

Джуджето произнасяше гласно вместо всички други, сякаш упълномощено, подигравките, упреците и оскърбленията, които всеки, дори и най-преданият, отправя понякога мислено към управляващия.

Има два вида джуджета: едни с дълъг нос, тъжно лице, двойна гърбица и други с голямо лице, къс нос и торс на исполин върху мънички, криви крака. Джуджето на Филип дьо Валоа, Жан Безумния, беше от втория сорт. Главата му стигаше точно до височината на масите. Носеше звънчета на върха на шапката си и копринените дрехи на графа.

То именно подхвърли един ден на Филип, като се въртеше и хилеше:

— Знаеш ли, господарю, как те наричат? Наричат те „намерения крал“.

Защото на разпети петък, 1 април 1328 година4, кралицата Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV се беше освободила от бременност. Едва ли друг път в историята са гледали с по-голямо напрежение пола на детето, излизащо от майчината утроба. Когато видяха, че е момиче, всички бяха готови да видят божията воля в този факт и изпитаха голямо облекчение.

Бароните не бяха принудени да изменят решението, взето на Сретение господне. На свиканото тутакси събрание те окончателно повериха короната на Филип.

Народът си отдъхна. Проклятието на великия магистър Жак дьо Моле нямаше вече над кого да се разрази. Първият клон на династията на Капетите завършваше с три изсъхнали пъпки.

Открай време липсата на момче се е считала във всяко семейство за нещастие или признак на малоценност. Това важеше още повече за една кралска фамилия. Неспособността на синовете на Филип Хубави да създадат потомци от мъжки пол наистина изглеждаше някакво възмездие. Трябваше да покара нова издънка от самия корен.

Народите понякога биват обзети от внезапна трескавост, която до такава степен не се поддава на обяснение, че би трябвало да търсим причините й в разместването на звездите: ту вълна на жестока истерия, като например кръстоносният поход на пастирчетата или масовото избиване на прокажените, ту вълна на ликуващ оптимизъм, както при възкачването на Филип дьо Валоа на трона.

Новият крал беше снажен и притежаваше физическата величественост, необходима за основателите на династия. Първото му дете беше син, вече деветгодишен и явно много здрав. Той имаше дъщеря и се знаеше — дворовете не пазят в тайна подобни неща, — че почти всяка нощ засвидетелствуваше уважение на куцата си съпруга, при това с плам, ненамаляващ с годините.

Надарен със силен и звучен глас, той не фъфлеше като братовчедите си Луи Вироглавия или Шарл IV, нито пък мълчеше като Филип Хубави или Филип Дългия. Кой би могъл да му съперничи, кого биха могли да му противопоставят? Кой би се вслушал, сред лудешкото веселие, заляло Франция, в гласа на неколцината доктори по право, подкупени от Англия, които изтъкваха неубедителни доводи?

Филип VI се качваше на трона, посрещнат с единодушно одобрение.

И все пак той беше крал по една щастлива случайност, само племенник, братовчед на крал, каквито имаше много, ощастливен сред роднините. Не крал, предопределен от бога със самото си раждане, не получен наготово крал, а „намерен“ в деня, когато не е имало друг.

Този прякор, измислен от улицата, с нищо не намаляваше народното доверие и радост. Той бе просто израз на леката ирония, с която тълпата забулва чувствата си, за да има така илюзията на фамилиарно общуване с властта. Когато Жан Безумния го изтърси пред Филип, кралят го ритна и той преувеличи болката от удара, като си заразтрива ребрата и запищя пронизително. Тъй или иначе, той бе произнесъл думата, която се оказа девиз на една човешка съдба.

Защото Филип дьо Валоа, подобно на всяко парвеню, се опита да докаже, че наистина е достоен с вродената си двойнственост и за високото положение, което случайно бе заел, и да съответства напълно на обичайната представа за крал.

Тъй като кралят упражнява пълновластнически правосъдието, той нареди да обесят само след три седмици ковчежника на последния крал, Пиер Реми, за когото се говореше, че е злоупотребил с държавното съкровище. Един финансов министър на бесилото е винаги радостна гледка за народа. Французите бяха доволни: имаха справедлив крал.

И по задължение и функция владетелят е защитник на вярата, Филип издаде едикт, който предвиждаше по-тежки наказания за богохулниците и даваше по-големи права на Инквизицията. По този начин висшето и нисшето духовенство, дребните благородници и лицемерно набожните енориаши се успокоиха: имаха благочестив крал.

Суверенът трябва да възнаграждава оказаните услуги. А от услугите на колко хора бе имал нужда Филип, за да осигурят избора му! Само че кралят трябва да внимава същевременно да не си създаде врагове сред служителите на предишните крале, които добросъвестно са защищавали обществените интереси. Затова той задържа почти всички висши сановници и кралски служители на същите им служби, като създаде нови или дублира съществуващите, за да задоволи всички ходатайства, предявени от могъщите си избиратели. И тъй като у Валоа и преди това се живееше на широка нога, този начин на живот се прибави към разкоша на предишната династия и всичко живо се втурна към длъжности и привилегии. Имаха щедър крал.

Кралят трябва също така да допринесе за благосъстоянието на поданиците си. Филип VI побърза да намали, а в известни случаи дори да премахне таксите, които Филип IV и Филип V бяха наложили върху търгуването, по обществените пазари и сделките на чужденците, такси, които уж спъвали търговията и панаирите според ония, които ги плащаха.

Ах, виждате ли какъв добър крал! Той слага край на досадните разправии с бирниците! Лобардците, обичайни кредитори на баща му, на които самият той все още дължеше крупни суми, го благославяха. Никой не се замисляше, че данъчната система на предишните крале е била далновидна и че ако Франция беше тогава богата и в нея се живееше по-добре, отколкото където и да е другаде по света, ако бяха облечени в доброкачествено сукно, а често и в скъпи кожи, ако имаше бани и потилни едва ли не във всяко селце, това се дължеше на предишните двама Филиповци, които бяха съумели да въведат ред в кралството, да уеднаквят монетата, да осигурят на всички работа.

Кралят… кралят трябва да бъде също мъдър, най-мъдрия сред народа си. Филип започна да си служи с поучителен тон, за да изрича с красивия си глас високопарни принципи, в които проличаваше малко маниерът на наставника му архиепископ Гийом дьо Три.

„Ние, които държим да съблюдаваме правото…“ — казваше той всеки път, когато не знаеше какво решение да вземе.

А когато постъпеше неправилно, нещо, което му се случваше често, и се окажеше принуден да отмени нещо, което е наредил два дни преди това, той заявяваше не по-малко самоуверено: „Разумно е да промениш мнението си.“

„Във всяко нещо е по-добре да изпревариш, а не да те изпреварят“ — твърдеше също надуто този крал, който през двадесет и две годишното си царуване все щеше да попада от една злополучна изненада на друга.

Никога монарх не е изричал от толкова високо толкова много баналности. Въобразяваха си, че разсъждава. В същност той мислеше само каква сентенция да формулира, за да си придаде вид, че разсъждава. А главата му беше куха като орех през лоша година.

Кралят, истинският крал, нека не забравяме, трябва да бъде смел, доблестен и блестящ! В същност Филип беше годен само за едно: да се бие. Но не на война, а просто така, в двубои с копия или турнири. Ако беше инструктор на млади рицари, би смаял двора на някой дребен барон. Понеже беше владетел, дворът му заприлича на някой замък от романите за Кръглата маса, които бяха много четени тогава и бяха завладели въображението му. Заредиха се безкрайни турнири, празненства, угощения, ловове, развлечения и после пак турнири с много пера по шлемовете и коне, по-нагиздени от жени.

Филип се занимаваше много сериозно с кралството по един час на ден след някой двубой с копие, от който идваше плувнал в пот, или след пиршество, от което излизаше с натежал корем и замъглен мозък.

Канцлерът, ковчежникът, безбройните му служители решаваха вместо него или се обръщаха за заповеди към Робер д’Артоа. В действителност той управляваше повече от владетеля.

Възникнеше ли някаква трудност, Филип тутакси искаше съвет от Робер и всички спокойно се подчиняваха на граф д’Артоа, тъй като знаеха, че всяко негово нареждане ще бъде потвърдено от краля.

Така се стигна до коронацията, когато архиепископ Гийом дьо Три щеше да сложи короната върху челото на бившия си възпитаник. Празненствата в края на май траяха пет дни.

Като че ли цялото кралство се беше стекло в Реймс. И не само кралството, а и част от Европа ведно с горделивия, но обеднял Жан Бохемски, граф Гийом дьо Ено, маркиз дьо Намюр и лотарингския херцог. Пет дни увеселения и пиршества. Изобилие и разхищение, каквито реймските граждани никога не бяха виждали. Същите тия хора, които посрещаха разноските по тържествата и които се чумереха, че последните коронации им излезли много скъпи, доставяха този път двойно, тройно повече с радостни сърца. От сто години във Френското кралство не се бе пило толкова много: лееше се вино и по дворовете, и по площадите.

В навечерието на коронацията кралят посвети в рицарство Луи дьо Креси, фландърски и ньоверски граф, при това с възможно най-голям блясък. Решено беше фландърският граф да държи меча на Карл Велики по време на тържеството и да го поднесе на краля. Всички се учудваха, че конетабълът се бе съгласил да отстъпи другиму това свое традиционно задължение. Но затова трябваше фландърският граф да бъде рицар. Нима Филип VI можеше по-ярко да докаже приятелските си чувства към фламандския си братовчед?

Но на другия ден, по време на церемонията в катедралата, когато Луи Бурбонски, главен ковчежник на кралството, обу на краля ботинките от брокат, с извезани кремове, и извика името на фландърския граф, който трябваше да поднесе шпагата: графът не помръдна.

Луи Бурбонски повтори:

— Монсеньор фландърският граф!

Луи дьо Креси остана неподвижно изправен, със скръстени ръце.

— Монсеньор фландърският граф! — каза бурбонският херцог, — ако сте тук или някой ви представлява, явете се, за да изпълните дълга си. Призоваваме ви да откликнете, в противен случай пристъпвате клетвата за вярност към владетеля на Франция.

Под сводовете настана пълна тишина и плахо удивление се изписа по лицата на прелатите, бароните и сановниците. Но кралят остана невъзмутим, а Робер д’Артоа подсмърчаше, вирнал нос, сякаш се интересуваше от играта на слънцето по витражите.

Най-сетне фландърският граф се реши да пристъпи напред, спря се пред краля, поклони се и каза:

— Сир, ако бяха призовали ньоверския граф или владетеля на Креси, щях да откликна по-бързо.

— Но защо, монсеньор, нима не сте фландърски граф? — попита Филип VI.

— Сир, нося само това име, но без капка облага.

Тогава Филип VI си придаде най-кралски вид: изпъчил гърди, прибулил поглед, той насочи големия си нос към събеседника си и произнесе съвсем спокойно:

— Но какво ми известявате, братовчеде?

— Сир — поде графът, — населението на Брюж, Ипр, Поперинг и Касел ме изгони от владенията ми и вече не ме зачита за свой граф и владетел. Цялата област е толкова размирна, че едва успях да се промъкна крадешком в Ганд.

Тогава Филип дьо Валоа отпусна тежката си длан върху облегалото на трона — жест, който често бе правил пред него Филип Хубави. Той го повтаряше несъзнателно, до такава степен чичо му наистина въплътяваше кралската власт.

— Луи, прекрасни братовчеде — заяви той бавно и натъртено, — ние ви смятаме фландърски граф и в името на достойното ни помазване и коронация днес ви обещаваме, че няма да имаме мир и отдих, докато не ви възвърнем вашето графство.

Тогава фландърският граф коленичи и каза:

— Горещо ви благодаря, сир!

И церемонията продължи.

Робер д’Артоа намигна на съседите си и чак тогава се разбра, че този скандал е бил уговорен предварително. Филип VI изпълняваше обещанията, дадени от Робер, за да обезпечи избора му. Същия ден Филип д’Еврьо се появи с мантията си на наварски крал.

Веднага след тържеството кралят свика перовете и бароните, принцовете от своето семейство и чуждите владетели, дошли да присъствуват на коронацията му, и сякаш този въпрос не търпеше нито час отлагане, обсъди с тях кога да нападнат фландърските бунтовници. Дълг на всеки благочестив крал е да защищава правата на васалите си! Някои по-благоразумни участници в съвещанието, които смятаха, че пролетта е вече към края си и има опасност да се приготвят едва когато настане дъждовният сезон — те не бяха още забравили „затъналото в тиня войнство“ на Луи Вироглавия, — посъветваха да се отложи с една година походът. Старият конетабъл Гоше ги упрекна в малодушие и извика с гръмък глас:

— Имаш ли смело сърце за бой, всяко време ти е на сгода!

Седемдесет и осем годишен, той бързаше да командува последната си битка и не за да си играят наотлагане, се бе съгласил да отстъпи другиму меча на Карл Велики.

— Така англичанинът, който подстрекава този бунт, ще получи един добър урок — измърмори той в заключение.

Нима не четяха в рицарските романи за подвизите на осемдесетгодишни герои, способни да повалят в бой противниците си и да разцепят шлемовете им до черепа? Нима бароните щяха да покажат по-малко сърцатост от стария ветеран, горящ от нетърпение да тръгне на война с шестия си крал?

Филип дьо Валоа се изправи и извика:

— Който ме обича, ще тръгне след мен!

В общия порив на въодушевление след тези думи решиха да свикат войската в края на юли — сякаш случайно — в Арас. Робер щеше да използва случая да поразбута графството на леля си Мао.

И така в началото на август влязоха във Фландрия.

Един гражданин на име Занкен командуваше петнадесетхилядното опълчение на Фюрн, Диксмюд, Поперинг и Касел. Като искаше да покаже, че познава рицарските канони, Занкен отправи предизвикателство към доенския крал и поиска от него да определи деня на сражението. Но Филип се отнесе пренебрежително към този простак, който си присвояваше маниери на принц, и заповяда да отговорят на фламандците, че тъй като нямат предводител, нека се отбраняват, както могат. После изпрати двамата си маршали Матийо дьо Три и Робер Бертран, носещ прозвището „Рицаря със зеления лъв“, да опожарят околностите на Брюж.

Когато маршалите се върнаха, те бяха отрупани с поздравления. Всеки се радваше, като гледаше горящите къщурки. Обезоръжените рицари, пищно облечени, си ходеха на гости от шатра в шатра, ядяха под флаговете от извезана коприна и играеха на шах с приближените си. Френският лагер изведнъж заприлича на лагера на крал Артур от илюстрованите книжки и всеки барон се смяташе едва ли не за Лансло, Ектор или Галаад.

Но случи се така, че храбрият крал, който предпочиташе да изпревари, вместо да бъде изпреварен, тъкмо вечеряше весело с компанията си и петнадесетте хиляди фландърски воини нападнаха лагера. Те размахваха знамена с нарисуван върху тях петел, под който пишеше: „Когато тоз петел пропее, намереният крал ще влезе тук!“

Те опустошиха на бърза ръка половината лагер, като прерязаха въжетата на знамената, преобърнаха шахматните дъски, прекатуриха масите на пируващите и избиха порядъчен брой феодали.

Френските пехотинци побягнаха. В страха си те стигнаха, без да си поемат дъх, чак до Сент Омер, на четиридесет левги от бойното поле.

Кралят едва има време да нахлузи една броня с герба на Франция, да покрие глава с каска от бяла кожа и да скочи върху жребеца си, за да събере юнаците си.

В тази битка всеки от противниците бе допуснал от тщеславие по една сериозна грешка. Френските рицари бяха подценили фландърските общинари. Те пък, за да покажат, че не само феодалите могат да бъдат воини, бяха навлекли брони. А не бяха на коне!

Граф дьо Ено и брат му Жан, чийто лагер се намираше малко по-настрана, първи се спуснаха да ударят фламандците в гръб и да всеят смут в редиците им. Френските рицари, събрани от краля, успяха тогава да се нахвърлят върху пешаците, тромави под надменното си въоръжение, поваляха ги на земята, тъпчеха ги с тежките копита на жребците си и масово ги избиваха. Нашите Ланслотовци и Галаадовци се задоволяваха да разсичат с мечовете и да удрят с боздуганите, като оставяха на оръженосците си грижата да доубиват победените с камите си. Ако някой се опитваше да избяга, падаше под краката на налитащ кон, ако някой искаше да се предаде, в момента биваше заклан. На бойното поле останаха тринадесет хиляди фламандци, които образуваха баснословна грамада от желязо и трупове, и не можеше да се докосне нищо — трева, хамути, човек или животно, — което да не лепне от кръв.

Битката при възвишението Касел, започната с бягство, завърши с пълна победа на Франция. Заговори се за нея като за нов Бувин.

В същност истинският победител не беше кралят, нито старият конетабъл Гоше, нито Робер д’Артоа, колкото и голяма храброст да проявиха, когато налитаха като хали върху вражеските редици. Мъжът, който спаси положението, беше граф дьо Ено. Само че шуреят му Филип VI обра лаврите.

Толкова могъщ крал като Филип не можеше повече да търпи и най-малко опущение от страна на васалите си. Затова подканиха английския крал, гийенски херцог, да положи клетва за вярност пред него.

Никое поражение не е благотворно, но има злополучни победи. Малко дни щяха да струват толкова скъпо на Франция, колкото денят на битката при Касел, защото тя подхрани няколко неправилни представи: първо, че новият крал е непобедим, и после, пехотинците не струват нищо по време на война. Двадесет години по-късно битката при Креси щеше да се окаже последица от това заблуждение.

Междувременно всеки, който имаше флаг, всеки, който носеше копие, бил той обикновен щитоносец, гледаше със съжаление от седлото си по-низшите същества, които вървяха пеш.

През същата есен, в средата на октомври, госпожа Клеманс Унгарска, кралицата без късмет, втората съпруга на Луи Вироглавия, умря на тридесет и пет години в жилището си, бивша резиденция на ордена Тампл. Тя остави толкова дългове, че само седмица след смъртта й всичко, каквото притежаваше, пръстени, корони, бижута, мебели, бельо, златарски изделия и дори кухненски съдове, беше обявено за публична продан по искане на италианските й кредитори Барди и Толомей.

Старият Спинело Толомей, влачещ единия си крак, издал напред шкембе и отворил едното си око, а замижал с другото, присъствуваше на разпродажбата. Шест златари-оценители, назначени от краля, определиха оценките. И всичко онова, което бе подарено на кралица Клеманс през едничката година на несигурно щастие, бе пръснато.

В продължение на четири дни отекваха гласовете на оценителите Симон дьо Клокет, Жан Паскон, Пиер дьо Бьозансон и Жан дьо Лил, които викаха:

— Една хубава златна шапка5 с четири тъмночервени рубина, четири големи смарагда, шестнадесет малки рубина, шестнадесет малки смарагда и осем александрийски рубина, оценена шестстотин ливри. Продадена на краля!

— Един пръстен с четири сапфира, от които трите квадратни, а четвъртият кръгъл, оценен четиридесет ливри. Продаден на краля!

— Един пръстен с шест рубина от Ориента, три четвъртити смарагда и три смарагда, оценен двеста ливри. Продаден на краля!

— Една чиния от позлатено сребро, двадесет и пет високи чаши, два подноса, един тас, оценени двеста ливри. Продадени на монсеньор д’Артоа, граф дьо Бомон!

— Дванадесет високи чаши от позлатено сребро с гербовете на Франция и Унгария, една голяма позлатена сребърна солница, поддържана от четири павиана, всичко това за четиристотин и петнадесет ливри. Продадено на монсеньор д’Артоа, граф дьо Бомон.

— Една кесийка, извезана със сърма и осеяна с перли и имитация на перли, и вътре в нея един сапфир от Ориента. Оценена шестнадесет ливри. Продадена на краля!

Сдружението Барди купи най-скъпия предмет: един пръстен с най-големия рубин на кралица Клеманс Унгарска, оценен за хиляда ливри.

Нямаше да платят нищо, защото пръстенът погасяваше част от вземанията им, а бяха сигурни, че ще могат да го продадат на папата, който, някога техен длъжник, сега разполагаше с несметно богатство.

Сякаш за да докаже, че не се интересува само от чаши и сервизи за пиене, Робер д’Артоа купи и една библия на френски за тридесет ливри.

Църковните одежди от параклиса, туники, далматики, бяха купени от шартърския епископ.

Един златар, Гийом льо Фламан, купи много изгодно златните прибори на покойната кралица.

За конете от конюшнята взеха шестстотин осемдесет и две ливри. Колесницата на госпожа Клеманс и каретата на почетните й госпожици също бяха обявени за продан.

И когато от резиденцията Тампл бе изнесено всичко, хората имаха чувството, че затварят един прокълнат дом.

Наистина на всички им се струваше, че тази година миналото угасваше като че ли от само себе си, за да разчисти място на новото царуване.

Араският епископ Тиери д’Ирсон, канцлер на графиня Мао, умря през ноември. В продължение на тридесет години той бе съветник на графинята, малко и неин любовник, както и верен служител във всичките й интриги. Мао оставаше без близки хора. Робер д’Артоа настоя да бъде назначен в епархията на Арас един духовник от партията Валоа, Пиер Роже.

Всичко беше неблагоприятно за Мао, всичко изглеждаше благоприятно за Робер, чието влияние постоянно растеше и го приобщаваше към най-големите почести.

През януари 1329 година Филип VI издигна графството Бомон льо Роже в перство. Робер стана пер на кралството.

Тъй като английският крал все още не идваше да положи клетва за вярност, решиха да завземат отново Гийенското херцогство. Но преди да изпълнят заканата с оръжие в ръка, Робер бе изпратен в Авиньон да издействува намесата на папа Йоан XXII.

Робер прекара две чаровни седмици на брега на Рона, защото Авиньон, където се стичаше цялото злато на християнския свят, беше за всеки любител на богата трапеза, хазарт и красиви куртизанки ненадминат в развлеченията под егидата на осемдесетгодишния папа-аскет, отдаден на финансова администрация, политика и теология.

Новият френски пер има няколко аудиенции със светия отец. В негова чест бе даден банкет в папския замък и той разговаря умело с много кардинали. Но верен на вкусовете на бурната си младост, той се свърза и с хора от по-съмнителна порода. Където и да беше, Робер привличаше към себе си и то без никакво усилие, лекото момиче, негодника, изплъзвалия се от правосъдието мошеник. Ако имаше само един укривател на крадени вещи, той щеше да го открие за четвърт час. Изгоненият от ордена си заради шумен скандал монах, духовникът, обвинен в кражба или лъжлива клетва, се мотаеха в преддверието на дома му, за да го молят за закрила. По улиците често го поздравяваха минувачи с долнопробно изражение и той напразно се мъчеше да си припомни в кой вертеп в кой град ги е срещал някога. Внушаваше доверие на дрипльовците, не можеше да се отрече, и обстоятелството, че в момента беше вторият владетел на Френското кралство, не променяше нищо.

Старият му слуга Лорме льо Долоа, много възрастен за дълги пътешествия, не го придружаваше вече. Един по-млад обесник, преминал същата школа, Жийе дьо Нел, изпълняваше неговата роля и се нагърбваше със същите тегоби. Жийе именно свърза с монсеньор Робер някой си Масио л’Алман, сержант без работа, но готов да върши всичко, родом при това от Арас. Този Масио познавал добре на времето епископ Тиери д’Ирсон. А през последните си години епископът имал приятелка, с която поддържал не само платонични връзки, някоя си Жана дьо Дивион, цели двадесет години по-млада от него. Тя доста високо се оплаквала сега от неприятностите, които й създавала графиня Мао след смъртта на епископа. Дали монсеньорът не би пожелал да изслуша тази Дивион…

Робер д’Артоа за лишен път установи, че научаваш много повече от хора със съмнителна репутация. Разбира се, едва ли човек би могъл с пълна сигурност да повери кесията си в ръцете на сержанта Масио. Но затова пък той знаеше твърде интересни неща. Облечен с нови дрехи, яхнал доста загладен кон, той бе пратен на север.

Когато се върна в Париж през месец март, Робер си потриваше ръцете и твърдеше, че ще има нещо ново в Артоа. Споменаваше за кралски актове, укрити някога от епископ Тиери в полза на Мао. Една жена със скрито под качулка лице няколко пъти прекоси прага на кабинета му и той води продължителни тайни разговори с нея. С всяка седмица той ставаше по-самоуверен, по-весел и все по-убедително предвещаваше скорошното разобличаване на враговете си.

През месец април английският двор отстъпи пред настойчивите препоръки на папата и изпрати отново в Париж епископ Орлитън, придружен от свита, съставена от седемдесет и двама души — феодали, прелати, доктори, духовници и прислужници, — за да се договорят относно текста на клетвата. Готвеха се да сключат истински договор.

Работите на Англия не бяха във възход. Лорд Мортимър далеч не бе извоювал по-голям престиж, като бе накарал да му дадат перска титла и бе задължил парламента да заседава под угрозата на войските си. Наложило се бе да потуши въоръжения бунт на бароните, обединени около Анри Ланкастърски Кривата шия, и съвсем не му беше лесно да управлява.

В началото на май умря сърцатият Гоше дьо Шатийон, току-що навлязъл в осемдесетата си година. Той се бе родил по времето на Луи Свети и беше упражнявал длъжността конетабъл двадесет и седем години. Суровият му глас често бе променял изхода на сраженията и бе надделявал в кралските съвети.

На 26 май младият крал Едуард III, принуден да заеме пет хиляди ливри от ломбардските банкери, за да покрие разноските по пътуването си, подобно на баща си замина от Дувър, за да положи клетва за вярност пред френския си братовчед.

Нито майка му Изабел, нито лорд Мортимър го придружаваха. Те се опасяваха много да не би, ако отсъствуват от страната, властта да мине в други ръце. Така че един шестнадесетгодишен суверен, поверен на надзора на двама епископи, щеше да се срещне с най-внушителния двор в света.

Защото Англия беше слаба, разединена, а Франция беше исичко. Нямаше по-могъща нация от нея в християнския свят. Това цветущо кралство с многочислено население, с всевъзможни индустрии, с щедра почва, даваща богат урожай, ръководена от все още компетентна администрация и все още дейно благородничество, изглеждаше достойно за завист. И намереният крал, който го управляваше от една година, като жънеше само успехи, беше наистина най-достоен за облажаване от всички крале на земята.

V. ИСПОЛИНЪТ С ОГЛЕДАЛАТА

Той искаше да се покаже, но и сам да се види. Искаше съпругата му, красивата графиня, както и тримата му сина — Жан, Жак и Робер — първородният вече осемгодишен и обещаващ да стане едър и силен, щитоносците, камериерите и целият му двор, който бе довел със себе си в Париж, да му се любуват. Но държеше също да се възхити сам от външността си.

За тази цел бе заповядал да донесат всички огледала6 от багажа на свитата му — сребърни, кръгли като чинии, огледала с дръжка, стъклени огледала върху калаена основа, изрязани във формата на осмоъгълник, с позлатени рамки и ги бе накачил по стенните килими в спалнята, която заемаше. Амиенският епископ едва ли щеше да бъде очарован, когато забележеше дупките от гвоздеи по красивия си гоблен! Но нима имаше значение? Един френски принц можеше да си позволи подобен лукс! Монсеньор Робер д’Артоа, владетел на Конш и граф на Бомон льо Роже, искаше да съзерцава образа си, облечен в перски одеяния за пръв път.

Той се въртеше насам-натам, обръщаше се гърбом, пристъпваше две крачки или се отдръпваше, но не успяваше да улови изображението си цяло, а накъсано като отделните части на стъклопис: вляво златната дръжка на дългата си шпага, а малко по-горе, вдясно, част от гърдите с копринена надризница с неговия герб. После рамото си и искрящата тока, с която бе закачена дългата му перска мантия, а близо до пода ресните на дългата му туника, повдигната от златните шпори. А най-отгоре монументалната перска корона с осем еднакви украшения във формата на цвете, корона, която бе окичил с всички рубини, купени от разпродажбата на вещите на покойната кралица Клеманс.

— Няма що — заяви той, — облечен съм както подобава.

Жалко щеше да бъде наистина, ако не бях пер, защото тези одежди ми отиват много.

Графиня дьо Бомон, облечена също в парадна дреха, като че ли наполовина споделяше веселото настроение на мъжа си.

— Сигурен ли сте, Робер — попита го тя загрижено, — че дамата ще дойде навреме?

— Разбира се, разбира се — успокои я той. — А дори и да не дойде тази сутрин, аз все пак ще предявя искането си и ще представя документите утре.

Единственото неудобство за Робер в хубавите му дрехи бе, че се налагаше да ги носи в горещото подранило лято. Той се потеше под дрехата си от брокат, кадифе и тежка коприна и макар че сутринта бе взел парна бяна, от него вече се излъчваше силен дъх на диво животно.

През отворения прозорец сияеше заляното с ослепителна светлина небе и се чуваха камбаните на катедралата: разлюлени с пълна сила, те заглушаваха шума от присъствието на петима крале и дворовете им в града.

Защото в този шести юни 1329 година наистина в Амиен се бяха събрали петима крале. Откакто помнеше канцлерът, такова нещо не се бе случвало. За да приеме клетвата за вярност на младия си братовчед, английския крал, Филип VI бе поканил своите роднини или съюзници, крале на Навара, Бохемия и Майорка, както и граф дьо Ено, атинския херцог и всички перове, херцози, графове, барони и маршали.

Шест хиляди конници от френска страна и шестстотин от английска. Ах, Шарл дьо Валоа не би се отрекъл от сина си, нито от зет си Робер д’Артоа, ако можеше да види това сборище!

Новият конетабъл, Раул дьо Бриен, още с встъпването си в длъжност бе натоварен да организира настаняването на гостите. Беше се справил отлично, но беше отслабнал пет фунта.

Френският крал заемаше със семейството си епископския дворец, като едно негово крило бе запазено за Робер д’Артоа.

Английският крал бе настанен в Малмезон7, а другите крале в домове на богати буржоа. Служителите спяха по коридорите, а щитоносците лагеруваха в околностите на града заедно с конете и товарните каруци.

Безчислена тълпа се бе стекла от близките градове и села, от съседните графства и даже от Париж. Зяпльовците спяха под стрехите на портите.

Докато канцлерите на двете кралства обсъждаха за последен път формулата на клетвата за вярност, за да признаят в крайна сметка след дълги препирни, че им е невъзможно да се споразумеят за нещо съвсем точно, цялото благородничество на Западна Европа от шест дни се забавляваше със състезания и турнири, спектакли, жонгльорски номера, танци и фантастични пиршества, сервирани в градините на дворците: започваха, щом се вдигнеше слънцето и завършваха под звездите.

От градините на цялата Амиенска провинция пристигаха плоскодънни лодки, карани с прътове по тесните канали, с купища перуники, лютичета, зюмбюли и кремове. Разтоваряха ги по кейовете на водния пазар, а после ги пръскаха по улиците, дворовете и залите, където трябваше да минат кралете. Градът бе преситен от аромата на смазаните цветя и прашеца, който се полепваше по подметките и се примесваше към острия мирис на коне и простолюдие.

Ами храните! Ами вината! Ами месата! Ами брашното! Ами подправките! Караха стада волове, овце и свине към кланиците, които работеха ден и нощ. Непрестанни върволици коли докарваха в кухните на дворците сърненца, елени, глигани, диви кози, зайци, всякакви морски риби — есетра, сьомга, лаврак, както и улова от реките — дълги щуки, платики, линари, раци; какви ли не птици — угоени петли, тлъсти гъски, фазани, лебеди, снежнобели чапли, пауни с очи по опашката. Навсякъде отпушени бъчви с вино.

Всеки, който носеше ливрея на знатен дом, па макар и последен лакей, си придаваше важност. Момичетата бяха обезумели. Италиански търговци се бяха стекли на приказния панаир, устроен от краля. Фасадите на Амиен бяха изцяло закрити от копринени и брокатови драперии, прозорците бяха празнично окичени с килими.

Колкото щете камбанен звън, фанфари и крясъци, колкото щете парадно стъкмени коне и кучета, колкото щете храна и напитки, феодали, крадци, проститутки, колкото щете лукс, злато и крале! Да ви се завие свят.

Кралството се опияняваше от гледката на мощта си, както Робер д’Артоа се опияняваше от собствения си образ в огледалата.

Старият му служител Лорме, облечен в нови дрехи от глава до пети, но въпреки това начумерен сред цялата тази веселба… ех, с основание, защото Жийе дьо Нел го изместваше в дома, защото около господаря му постоянно изникнаха нови лица… се приближи до Робер и му прошепна:

— Дамата, която очаквате, дойде.

Исполинът мигом се извърна към него.

— Доведи я при мен.

Той погледна многозначително графинята, после замаха с ръце и изтика хората си вън от стаята, като викаше:

— Излизайте и се наредете в двора за шествието!

Той застана за миг сам пред прозореца, загледан в струпалата се около катедралата тълпа, дебнеща с възторг всяко появяване и задържана с мъка от кордон стрелци. Камбаните горе продължаваха, да огласят със звъна си небето. Внезапно до него долетя мирис на топли вафли. Всички улици наоколо бяха пълни. Каналът на Оке бе така задръстен с лодки, че само тук-там проблясваше вода.

Робер д’Артоа тържествуваше и щеше да тържествува още повече след малко, когато пристъпеше в катедралата към братовчед си Филип и произнесеше няколко думи, които непременно щяха да извикат трепет на изненада у събраните крале, херцози и барони. И никой от тях нямаше да си отиде така радостен, както бе дошъл. И най-напред милата му леля Мао и бургундският херцог.

Ах, Робер наистина щеше да чествува перския си костюм! Двадесетгодишната му настървена борба щеше да бъде възнаградена този ден! И все пак сред завладялата го бурна радост се прокрадваше някаква пукнатина, някакво съжаление. На какво можеше да се дължи това усещане, след като всичко му се усмихваше, след като всичко отговаряше на въжделенията му? Внезапно си даде сметка: миризмата на вафлите. Един френски пер, който ще предяви претенции за графството на дедите си, не може да слезе на улицата с корона с осем златни листа на глава, за да си купи вафла. Един френски пер не може да живее като нехранимайко, да се смесва с простолюдието, да щипе момите, а вечер да си дере гърлото, седнал между четири уличници, както бе правил, когато беше беден и на двадесет години. Самото съжаление му подействува ободрително: „Горе главата! Кръвта ми не е още угаснала!“

Посетителката се бе спряла смутено до вратата и не смееше да прекъсне размишленията на благородник с такава огромна корона.

Тя беше около тридесет и пет годишна жена с триъгълно лице и изпъкнали скули, спуснатият капюшон на наметката й скриваше наполовина оплетените й коси и доста закръглените й сочни гърди под белия ленен нагръдник се повдигаха от тревожното й дишане.

„Умеел е да се забавлява този женкар, епископът!“ — помисли си Робер, веднага щом я видя.

Жената направи реверанс. Той протегна голямата си ръка, отрупана с рубини.

— Дайте!

— Нямам ги, монсеньор — отвърна жената.

Лицето на Робер стана неузнаваемо.

— Как? Нямате документите? — извика той. — Нали ме уверихте, че ще ги донесете днес!

— Идвам от замъка Ирсон, монсеньор, където се вмъкнах вчера със сержант Масио. Отидохме да отворим с подправените ключове желязното ковчеже, което бе зазидано в стената.

— И какво?

— Някой вече го бе отварял. Намерихме го празно.

— Отлично! Прекрасна новина! — каза Робер и страните му пребледняха. — Цял месец ме разигравате. „Монсеньор, мога да ви предам актовете, които ще ви възвърнат собствеността над графството! Зная къде са скрити. Дайте ми земя и рента и ще ви ги донеса след една седмица.“ А после минава една седмица, втора седмица… „Роднините на Ирсон са в замъка. Не мога да вляза, докато са там.“ „Отидох, монсеньор, но ключът, който бях взела, не беше същият . Имайте малко търпение…“ А в деня, когато трябва да представя двата документа на краля…

— Трите, монсеньор: брачният договор на граф Филип, баща ви, писмото на граф Робер, дядо ви, и писмото на монсеньор Тиери…

— Още по-добре! Трите! А вие идвате и най-наивно ми заявявате: „Не са у мен, ковчежето беше празно!“ И си въобразявате, че ще ви повярвам?

— Но попитайте сержант Масио, който беше с мен! Нима не виждате, монсеньор, че за мен това е още по-неприятно, отколкото за вас?

Лошо подозрение проблесна в погледа на Робер д’Артоа, който попита с променен глас:

— Я ми кажи, жено, да не би да ме изнудваш? Да не би да се опитваш да ми измъкнеш повече или си ми изменила в полза на Мао?

— Монсеньор! Как можете да си помислите! — извика жената, готова да избухне в ридания. — След като всичките ми мъки и мизерията, в която изпаднах, се дължат на графиня Мао, която ми открадна всичко, оставено ми със завещание от монсеньор Тиери! О! Аз пожелавам на госпожа Мао поне толкова зло, колкото вие можете да й сторите! Помислете си, монсеньор: цели дванадесет години бях близка приятелка с Тиери и много хора ме сочеха с пръст заради това. Макар че епископът си е мъж като другите! Но хорската проклетия е толкова голяма…

И младата жена заразказва отново своята история, която Робер бе чул вече най-малко три пъти. Тя говореше бързо, повдигнала вежди, с обърнат навътре поглед като хората, които непрестанно предъвкват собствените си грижи и не обръщат внимание на нищо друго.

Явно тя не можеше да очаква нищо от мъжа си, с когото се бе разделила, за да живее в дома на епископ Тиери. Признаваше, че мъжът й бил по-скоро отстъпчив, може би защото самият той много рано престанал да бъде мъж… Монсеньорът разбира какво иска да каже… За да я предпази от оскъдица, за да й благодари за приятните години, които му била дарила, епископ Тиери я бил вписал в завещанието си за няколко къщи, злато в брой и ренти. Но той нямал доверие в госпожа Мао, която бил принуден да посочи като изпълнителка на завещанието му.

— Тя винаги е гледала на мен с лошо око, защото бях по млада от нея, а някога Тиери, както сам ми довери, бил минал през постелята й. Той знаеше, че тя ще ме изиграе грозно, когато няма вече да го има и че всички други Ирсон, които са против мен, начело с Беатрис, най-злата, придворната госпожица на Мао, ще направят така, че да ме изгонят от къщата и да ме лишат от всичко.

Робер бе престанал да слуша нескончаемата бъбрица.

Поставил бе върху един сандък тежката си корона и разсъждаваше, както рошеше червеникавите си коси. Хубаво скроеният му план рухваше. „Най-дребното писмено доказателство, братко, и тутакси ще разреша да апелираш присъдата от 1309 и 1318 година“ — му бе казал Филип VI. „Но разбери, че без това не мога, колкото и да искам да ти услужа, без да се изложа пред Йод Бургундски и да си навлека последиците, които сам отгатваш.“ А ето че не дребно писмено доказателство, а важни книжа, самите ценни документи бе унищожила Мао, за да пипне наследството на Артоа!

— А само след няколко минути трябва да бъда в катедралата за клетвата — произнесе той гласно.

— Каква клетва? — попита Дивион.

— И таз добра! Ами че на английския крал!

— А! Значи, затова имаше такава навалица в града, че едва си пробих път.

Значи, тази глупачка, цялата погълната от личните си беди, не си даваше сметка, нито се интересуваше от каквото и да било!

Робер се попита дали не бе постъпил много лекомислено, като бе повярвал на приказките на тази жена и дали книжата, ковчежето на Ирсон, изповедта на епископа изобщо са съществували освен във въображението й. Ами Масио л’Алман? И той ли се бе хванал на въдицата й или бе неин съучастник?

— Кажете истината, жено! Вие никога не сте виждали тези писма!

— Как не, монсеньор! — извика Дивион, притискайки с две ръце изпъкналите си скули. — Видях ги в замъка Ирсон в деня, когато клетият Тиери се почувствува болен, преди да го пренесат в къщата му в Арас. „Мила Жанет, искам да те предвардя от госпожа Мао, както съм се предвардил самият аз — каза ми той. — Подпечатаните документи, които тя накара да извадят от кралските регистри, за да обезнаследи монсеньор Робер, не са всички изгорени, както мисли тя. Хвърлих пред нея в огъня само взетите от парижките регистри. Копията, държани в регистрите на Артоа — точно така каза Тиери, монсеньор… — запазих тук, като я уверих, че съм ги изгорил и към тях съм прибавил и едно писмо от мен.“ И Тиери ме заведе до ковчежето, скрито в една дупка в стената на кабинета му, и ми даде да прочета листата, целите отрупани с печати и аз даже не можех да повярвам на очите си, че е възможна такава грозна измама. В ковчежето имаше също осемстотин златни ливри. И той ми даде ключа, в случай че с него стане нещастие.

— А когато отидохте за първи път в Ирсон?

— Бях сбъркала ключа с друг. Сигурно бях загубила истинския. Наистина злото ме преследва. Когато всичко тръгне наопаки!

И неоправна отгоре на всичко! Сигурно казваше истината. Не можеш да се представиш за такъв кретен, когато искаш да заблудиш другите. Робер охотно би я удушил, ако това можеше да послужи за нещо.

— Първото ми посещение сигурно е събудило подозрения.

Намерили са ковчежето и са насилили ключалката. Сто на сто е Беатрис…

Вратата се открехна и Лорме подаде глава. Робер го отпрати с ръка.

— Но в края на краищата, монсеньор — поде Жана дьо Дивион, сякаш се опитваше да изкупи вината си — лесно бихме могли да подправим тези книжа, не мислите ли?

— Да ги подправим?

— Че какво, щом знаем съдържанието им! Аз го знам отлично, мога да ви повторя почти дума по дума писмото на монсеньор Тиери.

С далечен поглед, отмервайки с върха на показалеца си края на изреченията, тя започна да цитира наизуст:

„Чувствувам се много виновен, задето укрих толкова дълго този факт, че правата над графство д’Артоа принадлежат на монсеньор Робер, съгласно споразумението, постигнато при женитбата на монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш дьо Бретан, като договорът бе съставен в два подпечатани екземпляра, единият от които притежавам аз, а другият бе взет от дворцовите регистри от един от нашите големи благородници… Винаги съм имал желанието след смъртта на госпожа графинята, в угода и по заповед на която действувах, ако бог я извика преди мен, да върна на гореспоменатия монсеньор Робер това, което задържах у себе си…“

Жана Дивион губеше ключовете си, но можеше да си спомни текст, който бе прочела само веднъж. Някои мозъци са устроени така странно! И тя предлагаше на Робер като нещо съвсем естествено — да подправят книжата. Явно нямаше никакво понятие за добро и зло, не правеше никаква разлика между нравствено и безнравствено, между разрешено и запретено. Морално бе онова, което й отърваше. През четиридесет и двегодишния си живот Робер бе извършил всички възможни грехове: бе убивал, лъгал, клеветил, грабил, изнасилвал. Но никога още не му се бе случвало да си служи с фалшифицирани документи.

— Пък и предишният байи на Бетюн, Гийом дьо ла Планш, навярно си спомня това и би могъл да ни помогне, защото беше писар при монсеньор Тиери по онова време.

— А къде е сега този байи?

— В затвора.

Робер повдигна рамене. От трън, та на глог! Ах, той сбърка, като избърза. Трябваше да изчака да получи документите, а не да се задоволява с обещания. Но пък нали се беше явил подходящият случай с клетвата и кралят сам го бе посъветвал да не го изпуска.

Старият Лорме отново надникна през открехнатата врата.

— Да, зная! — извика му нетърпеливо Робер. — Трябвало да пресечем площада.

— Само че кралят се готви да слезе — произнесе с укор Лорме.

— Добре, идвам.

Кралят в крайна сметка беше само негов шурей и крал, защото той, Робер, бе направил необходимото за тази цел. И каква жега! Цял бе плувнал в пот под перската си мантия.

Той се доближи до прозореца и се загледа в катедралата с двете неравни ажурени кули. Слънцето осветяваше косо розетката със стъклописи. Камбаните все още биеха, заглушавайки врявата на тълпата.

Бретанският херцог, последван от свитата си, се изкачваше по стъпалата на главния вход.

Двадесет крачки зад него куцукаше бурбонският херцог и двама оръженосци поддържаха шлейфа на мантията му.

После идваше кортежът на Мао д’Артоа. Тя можеше да стъпва уверено днес, уважаемата Мао! По-висока от повечето мъже и с много зачервено лице, тя поздравяваше простолюдието, като кимаше незабележимо и властно с глава. Тя бе крадлата, лъжкинята, отровителката на крале, престъпницата, която измъква подпечатани документи от кралските регистри! Нима Робер щеше да бъде принуден да се откаже тъкмо когато се канеше да я изобличи, да спечели най-сетне победата, за която се бе борил цели двадесет години … И заради какво? Заради един загубен ключ от държанка на епископ! Не е ли редно да си служим със същите безчестни средства срещу злосторниците? Трябва ли да бъдем толкова придирчиви относно способите, когато става думада възтържествува правото?

Ако се обмисли трезво, щом Мао притежава документите, взети от ковчежето в замъка Ирсон — и ако предположим, че не ги е тутакси унищожила, както е съвсем вероятно, — тя никога няма да може да ги представи, нито да намекне за съществуването им, защото те са доказателство за вината й. Колко натясно би била Мао, ако той внезапно й противопостави документи съвсем идентични на изчезналите! Защо нямаше пред себе си на разположение целия ден, за да може да размисли, да се информира по-обстойно… Налагаше се да реши, преди да е изминал и час, при това съвсем сам.

— Ще ви видя отново, жено. Но дръжте си езика — каза й той.

Подправени книжа — това беше все пак голям риск!…

Той посегна отново към монументалната си корона, сложи я върху главата си, хвърли последен поглед към огледалата, които му препратиха накъсания му на тридесет парчета образ, после тръгна за катедралата.

VI. КЛЕТВА ЗА ВЯРНОСТ И ЛЪЖЛИВА КЛЕТВА

„Син на крал не би могъл да коленичи пред син на граф!“ Един шестнадесетгодишен суверен бе изнамерил тази формула и я бе наложил на съветниците си, за да я наложат пък те от своя страна на френските легисти.

— Нека се разберем, монсеньор Орлитън — бе казал младият Едуард III още при пристигането си в Амиен, — миналата година вие дойдохте във Франция, за да поддържате тезата, че имам повече права над френската корона от братовчед ми граф Валоа: бихте ли приели сега да се хвърля на земята пред него?

Може би защото бе страдал в детството си като свидетел на безредиците, породени от нерешителността и малодушието на баща си, сега, когато за пръв път бе предоставен на самия себе си, Едуард III искаше да се стигне до здрави и ясни принципи. И през шестте дни в Амиен той бе накарал да се обсъди всичко отново точка по точка.

— Но лорд Мортимър много държи на мира с Франция — изтъкваше Джон Малтравърс.

— Милорд сенешал — прекъсваше го Едуард, — струва ми се, че сте тук, за да ме пазите, а не за да ме командувате.

Той изпитваше зле прикрито отвращение към дълголикия барон, тъмничар и по всяка вероятност убиец на Едуард II. Обстоятелството, че трябва да понася надзора или, по-право казано, дебненето на Малтравърс, бе много неприятно на младия крал, който държеше на своето.

— Лорд Мортимър е наш голям приятел, но той не е кралят и не той ще положи клетва за вярност. А ланкастърският граф, който оглавява регентския съвет и поради тази причина единствен може да взема решения от мое име, не ме инструктира преди заминаването ми да положа каквато и да било клетва. Няма да положа клетва на обикновен васал.

Линкълнският епископ, Хенри Бургхършки, английски канцлер, и той от партията на Мортимър, не така сляпо подчинен като Малтравърс и по-умен от него, въпреки свързаните с това усложнения, не можеше да не одобри загрижеността на младия крал да защити достойнството си и интересите на кралството си.

Защото полагането на клетва за абсолютна вярност не само принуждаваше васала да се яви без оръжия и корона, но включваше, с произнасянето на клетвата на колене, като първо задължение на васала да стане верен човек на своя сюзерен.

— Първо задължение — наблягаше Едуард, — значи, милорди, ако, докато воюваме в Шотландия, френският крал случайно ме повика за някоя негова война във Фландрия, Ломбардия или някъде другаде, аз би трябвало да изоставя всичко и да присъединя войската си към неговата, иначе той би имал право да завземе херцогството ми. Това не може да бъде.

Един барон от свитата му, лорд Монтегю, изпита голямо възхищение от този принц, показващ преждевременна прозорливост и не по-малко преждевременна твърдост. Монтегю беше двадесет и осем годишен.

— Мисля, че ще имаме добър крал — заявяваше той. Приятно ми е да му служа.

Занапред го вижда винаги край Едуард III, готов да го посъветва и подкрепи.

И в края на краищата шестнадесетгодишният крал наложи волята си. И съветниците на Филип дьо Валоа искаха мир и главно държаха да сложат край на разискванията. Нали най-важното беше, че английският крал дойде. Не бяха събрали цялото кралство и половината Европа, за да завърши с неуспех тази среща.

— Така да бъде, нека положи проста клетва — каза Филип VI на своя канцлер, като че ли ставаше дума да се определи някоя танцова фигура или началото на турнир. — Аз го разбирам. На негово място бих сторил навярно същото.

Ето защо в катедралата, претъпкана със знатни велможи до дъното на всеки страничен параклис, Едуард III пристъпваше сега с шпага на хълбока, с бродирана с лъвове мантия, падаща на дълги дипли от раменете му, навел русите си мигли под короната. Вълнението засилваше обичайната бледост на лицето му. Изключителната му младост правеше още по-голямо впечатление под тежките одежди. За миг всички присъствуващи жени, обзети от умиление, се влюбиха в него. Двама епископи и десет барони вървяха след него. Френският крал, с мантия, осеяна с кремове, бе седнал в помещението на хора, малко по-високо от другите крале, кралици и суверенни принцове, които го ограждаха и образуваха пирамида от корони. Той стана, царствен и любезен, за да посрещне своя васал, който спря на три крачки от него. Широк слънчев лъч, прекосил витражите, ги докосна като небесна шпага.

Месир Мил дьо Ноайе, шамбелан, докладчик в парламента и управител на Сметната палата, се отдели от перовете и висшите сановници и застана между двамата владетели. Той беше на шестдесетина години, със сериозно лице и съвсем не се главозамайваше от високата си длъжност и от пищните си дрехи. Със силен и спокоен глас той произнесе:

— Сир Едуард, кралят, нашият господар и могъщ владетел съвсем не ви приема тук за всички неща, които държи и трябва да държи в Гаскония и Ажоне, както ги държеше и трябваше да ги държи крал Шарл VI, и които не са включени в клетвата.

Тогава Хенри Бургхършки, канцлер на Едуард, се приближи, за да застане до Мил дьо Ноайе, и отвърна:

— Сир Филип, нашият господар и владетел, английският крал или всеки друг за него и чрез него не се отказва от никакво право, което трябва да има в Гийенското херцогство и зависимите от него земи, и с тази клетва френският крал не придобива никакво ново право.

Такива бяха компромисните, двусмислени колкото си щете формули, за които се бяха споразумели двете страни. Тъй като не уточняваха нищо, те в същност не уреждаха нищо. Всяка дума съдържаше подтекст.

От френска страна държаха да подчертаят, че граничните земи, завзети през предишното царуване по време на похода, командуван от Шарл дьо Валоа, ще си останат пряко свързани с френската корона. Това бе в същност само потвърждение на фактическото положение.

За англичаните термините „всеки друг за него или чрез него“ бяха намек за непълнолетието на краля и за съществуването на регентски съвет. Но изразът „чрез него“ можеше да означава също в бъдеще предоставяне на права на гийенския сенешал или някой друг кралски наместник. Колкото до израза „никакво ново право“ той представляваше утвърждаване на придобитите до този ден права, включително договора от 1327 г. Само че това не бе казано изрично.

Приложението на тези декларации, както изобщо декларациите на договорите ни за мир или съюз открай време и между всички нации, зависеше изцяло от добрата или лошата воля на правителствата. Засега присъствието на двамата владетели, застанали един срещу друг, свидетелствуваше за взаимно желание да живеят в разбирателство.

Канцлерът Бургхърш разви пергамент, на който висеше печатът на Англия, и прочете от името на васала:

— Сир, ставам ваш верен човек от херцогство Гийена и зависимите от него земи, които заявявам, че държа от вас като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между вашите и нашите предшественици, и съгласно онова, което ние и нашите деди, английски крале и гийенски херцози сме направили за същото херцогство спрямо вашите предшественици, френски крале.

И епископът подаде на Мил дьо Ноайе папируса, който току-що бе прочел и чието съдържание беше доста по-кратко в сравнение с формулата за абсолютна вярност на сюзерена. После Мил дьо Ноайе произнесе в отговор:

— Сир, вие ставате верен човек на френския крал, моя господар, за Гийенското херцогство и зависимите от него земи, които признавате, че държите от него като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между неговите и вашите предшественици и съгласно онова, което вие и вашите деди, английски крале и гийенски херцози сте направили за същото херцогство спрямо неговите предшественици, френски крале.

Всичко това би могло да достави прекрасни поводи за разногласия в деня, когато добрите отношения се нарушаха. Тогава Едуард III каза:

— Наистина.

А Мил дьо Ноайе потвърди със следните думи:

— Кралят, нашият сир, ви приема, като се изключат горните възражения и задръжки.

Едуард измина трите крачки, които го разделяха от неговия сюзерен, свали ръкавиците си, предаде ги на лорд Монтегю и като протегна фините си бели ръце, ги положи в широките длани на френския крал. После двамата крале се целунаха по устата.

Тогава присъствуващите забелязаха, че Филип VI нямаше нужда да се наведе много, за да стигне лицето на младия си братовчед. Разликата помежду им се свеждаше главно до обема. Английският крал, който още щеше да расте, сигурно щеше да бъде много снажен.

В най-високата кула забиха камбаните. Перове и висши сановници си кимаха усмихнати. Кралят на Бохемия Жан, с разстлана върху гърдите красива кестенява брада, стоеше благородно замечтан. Граф Гийом Добрия и брат му Жан дьо Ено разменяха усмивки с английските благородници. Наистина бяха свършили добра работа.

Защо да спорят, да се сърдят, да се заплашват, да представят жалби пред съдилищата, да конфискуват феоди, да обсаждат градове, да се бият настървено, да пилеят злато, сили и рицарска кръв, когато с малко добра воля от всяка страна могат толкова лесно да постигнат съгласие?

Английският крал бе седнал на приготвения за него трон, малко под трона на френския крал. Оставаше само да чуят литургията.

Ала Филип VI като че ли очакваше още нещо и обърнал глава към перовете, търсеше с поглед Робер д’Артоа, чиято корона стърчеше високо над другите.

Робер бе притворил очи. Той избърсваше с червената си ръкавица потта, която се стичаше от слепоочията му, макар че в катедралата цареше приятна прохлада. Но в този миг сърцето му биеше силно. И тъй като не бе обърнал внимание, че ръкавицата му пуска, на бузата му аленееше сякаш струйка кръв.

Той внезапно стана от столчето си. Бе взел решението си.

— Сир — извика, като се изправи пред трона на Филип, — тъй като всички ваши васали са събрани тук…

Мил дьо Ноайе и епископ Бургхърш само преди малко бяха говорили с твърди и ясни гласове, които се чуваха в цялата сграда. Но когато Робер отвори устата си, на всички им се стори, че преди него са чуруликали сякаш птичета.

— …и понеже сте длъжен да отдадете справедливост на всички, идвам да ви искам справедливост.

— Монсеньор дьо Бомон, братовчеде, кой ви е ощетил? — попита сериозно Филип VI.

— Ощетен бях, сир, от вашата васалка госпожа Мао Бургундска, която владее несправедливо с интрига и измама титлите и земите на графство Артоа, полагащи ми се по наследство от дедите ми.

Тогава чуха един почти толкова силен глас, който извика:

— Няма що, това можеше да се очаква!

Обадила се бе Мао д’Артоа.

Присъствуващите се изненадаха малко, но не се стъписаха. Робер постъпваше също като фландърския граф в деня на коронацията. Изглежда, че се установяваше обичаят, когато някой пер се чувствува онеправдан, да изрази оплакването си при тези тържествени събирания, явно при това с предварителното съгласие на краля.

Херцог Йод Бургундски се допитваше с поглед до сестра си, френската кралица, която му отговори по същия начин, като разпери ръце в знак, че самата тя се чуди и не е в течение на нищо.

— Братовчеде — каза Филип, — можете ли да представите документи и свидетелства, за да удостоверите правата си?

— Мога — отговори твърдо Робер.

— Не може, лъже! — извика Мао, която напусна стола си и застана до племенника си пред краля.

Колко си приличаха Робер и Мао под короните и еднаквите си мантии, обзети от същата ярост, с налети от кръв вратове на бикове! И Мао носеше на хълбока си на исполинка-воин дългия меч на френски пер със златна дръжка. Ако бяха майка и син, едва ли роднинската им връзка би личала по-явно.

— Лельо — каза Робер, — нима отричате, че брачният договор на благородния граф Филип д’Артоа, баща ми, правеше мен, първородния му син, наследник на Артоа и че вие сте се възползвали от крехката ми възраст, когато баща ми умрял, за да ме ограбите?

— Отричам всичко, което казвате, зъл племеннико, който искате да ме опозорите.

— Отричате ли, че е имало брачен договор?

— Отричам ! — изрева Мао.

Неодобрителен ропот се разнесе в църквата, чу се дори ясно възмутеното възклицание на стария граф дьо Бувил, бившия шамбелан на Филип Хубави. Без някой да има същите основания като Бувил, пазител на утробата на кралица Клеманс при раждането на Жан I Посмъртния, да е наясно по отношение способностите на Мао да лъже и нейната наглост в престъплението, беше явно, че отрича нещо очевидно. Женитба между син на д’Артоа, принц от кралска кръв, и дъщеря на владетелите на Бретан не можеше да се сключи без договор, ратифициран от перовете и краля в онази епоха. Херцог Жан Бретански поясняваше това на съседите си. Този път Мао минаваше границите. Да продължава, както в досегашните два процеса, да се опира на стария обичай в Артоа, който е в нейна полза след преждевременната смърт на брат й, иди-дойди, но да отрича, че е имало договор! С това тя потвърждаваше всички подозрения и най-напред подозрението, че е унищожила документите.

Филип VI се обърна към амиенския епископ:

— Монсеньор, бъдете така любезен да донесете светото евангелие, да го поставите пред тъжителя… — той се забави малко и додаде — и пред ответницата.

А когато евангелието бе донесено, той им каза:

— Съгласни ли сте и единият, и другият, вие братовчеде, и вие, братовчедке, да потвърдите казаното с клетва, произнесена над пресветото евангелие, пред нас, вашия сюзерен и кралете, нашите роднини както и пред всички събрани тук перове?

Филип наистина беше величествен, когато произнасяше тези думи, и синът му, младият принц Жан, десетгодишен, го наблюдаваше с широко отворени очи и леко увиснала брадичка, изпълнен с луд възторг. Но френската кралица, ЖанаКуцата, бе присвила жестоко устни и пръстите й трепереха. Дъщерята на Мао, Жана Вдовицата, съпругата на Филип Дългия, тънка и суха, бе станала по-бяла от бялата си вдовишка премяна. И пак така бе побледняла смъртно внучката на Мао, младата бургундска херцогиня, също както и съпругът й Йод. Като че ли те всички се канеха да изтичат и да спрат Мао, за да не положи клетва. Всички бяха протегнали шии сред пълна тишина.

— Приемам! — изрекоха в един глас и Мао, и Робер.

— Свалете ръкавиците си — заповяда им амиенският епископ.

Мао носеше зелени ръкавици, които също бяха пуснали боята си от влагата на потта й в горещия ден. Така че двете огромни ръце, протегнати над евангелието, бяха едната червена като кръв, другата зелена като жлъч.

— Заклевам се — изрече Робер, — че графство Артоа е мое и ще представя документи и свидетелства, които ще установят правата и владенията ми.

— Прекрасни племеннико — извика Мао, — смеете ли да се закълнете, че сте виждали или притежавали някога такива писмени доказателства?

Вперили сиви очи в сиви очи, допрели почти квадратните си затлъстели брадички и лицата си, те се гледаха предизвикателно.

„Мръснице, значи, действително си ги откраднала!“ — помисли си Робер и понеже при такива обстоятелства трябва да се прояви решимост, той отвърна с ясен глас:

— Да, заклевам се. Но вие, прекрасна лельо, осмелявате ли се да се закълнете, че такива книжа никога не е имало и никога не сте ги виждали или държали в ръцете си?

— Кълна се — отвърна тя еднакво решително, гледайки Робер със същата ненавист.

Нито един от тях не бе взел действително превес над другия. Везните си оставаха неподвижни, като във всяко блюдо тегнеше лъжливата клетва, която взаимно се бяха принудили да произнесат.

— Още утре ще бъдат назначени комисари, които да проведат анкета и да осветлят правосъдието ми. Който е излъгал, ще бъде наказан от бога. Който е казал истината, ще получи потвърждение на правата си — заяви Филип и направи знак на епископа да отнесе евангелието.

Бог не е длъжен да се намесва пряко, за да накаже клетвопрестъпника и небето може да остане нямо. Престъпните души заравят в себе си достатъчно семе за собственото си злочестие.