Лилията и лъвът

I. ЗАГОВОРЪТ НА ПРИЗРАКА

Монахът бе заявил, че се казва Томас Дийнхед. Имаше ниско чело под рядък венец от коса с цвят на бира и държеше ръцете си скрити в ръкавите. Расото му на брат проповедник бе съмнително бяло. Той се оглеждаше на всички страни и три пъти попита дали „милордът“ е сам и няма ли опасност някой друг да чуе.

— Но не, говорете — каза кентският граф от стола си, като клатеше крака леко отегчено и нетърпеливо.

— Господарю, нашият добър владетел Едуард II е все още жив!

Едмонд Кентски не подскочи, както би могло да се очаква, Преди всичко, защото не бе човек, който показва лесно своите чувства, а също, защото тази изумителна новина му бе вече донесена няколко дни по-рано от друг пратеник.

Крал Едуард се пази тайно в замъка Корф — продължи монахът, — аз го видях и идвам да ви удостоверя това.

Граф Кент стана, прекрачи кучето си, приближи се до прозореца с малки стъкла, поставени в тънки оловени рамки, и погледна сивото небе над своя замък Кенсингтън.

Кент беше на двадесет и девет години. Той не бе вече слабшят младеж, който бе командувал английската защита по време на злополучната война в Гийена в 1324 година и бе принуден, по липса на войници, да се предаде в обсадената крепост Реол на чичо си Шарл дьо Валоа. Но макар и малко напълнял, той беше запазил все още своята бледост. Беше сдържано безгрижен, повече склонен към мечтателност, отколкото към истинско размишление.

Никога не бе чувал по-удивително нещо! И така, неговият полубрат Едуард II, чиято кончина беше съобщена преди три години и гробът му бе в Глостър — никой вече в кралството не се колебаеше да назове убийците му, — бил все още на тоя свят? Значи, задържането му в замъка Беркли, жестокото убийство, писмото на епископ Орлитън, общата вина на кралица Изабел, на Мортимър и на сенешала Малтравърс и най-после погребението, извършено тайно, всичко това е било басня, съчинена от тези, които имаха интерес да се смята, че бившият крал е починал, и разкрасена после от народното въображение.

За по-малко от две седмици за втори път му съобщаваха това. Първия път той бе отказал да повярва. Но сега почваше да се разколебава.

— Ако новината е вярна, тя може да промени много неща в кралството. — каза той, без да се обръща лично към монаха.

Защото от три години насам Англия бе имала време да се събуди от своите сънища. Къде бяха свободата, справедливостта, благоденствието? Та нали си бяха въобразили, че те ще следват по петите кралица Изабел и славния Мортимър? От доверието, което им бяха гласували, от надеждите, които бяха вдъхнали, оставаше само споменът за разочарованието от една голяма илюзия.

Защо трябваше да бъде изгонен, свален от трона, затворен, така поне бяха вярвали до този ден — и убит слабият Едуард II, подчинен на влиянието на отвратителни фаворити, ако това бе само за да бъде заместен от малолетен крал, още по-слаб и лишен от всякаква власт от любовника на майка си?

Защо бе обезглавен граф д’Арундел, убит канцлерът Балдок, нарязан на четири парчета Хюг дьо Диспенсър, когато сега лорд Мортимър управляваше пак така самоволно, изстискваше страната пак така алчно, оскърбяваше, подтискаше, тероризираше, не понасяше никакво оспорване на авторитета си?

Хюг дьо Диспенсър, порочна и алчна личност, притежаваше някои слаби страни, върху които можеше да се влияе. Случваше се да отстъпи от страх или примамен от пари. А Роджър Мортимър бе непреклонен и необуздан барон. Френската вълчица, както наричаха кралицата-майка, имаше за любовник вълк.

Властта покварява бързо хората, които я завладяват, ако не са тласкани към нея преди всичко от грижата за народното благо.

Смел, даже герой, прочул се с безпримерното си бягство, Мортимър по време на годините на заточение въплъщаваше тежненията на един нещастен народ. Спомняха си, че някога бе завладял за английската корона кралство Ирландия; забравяха, че там той бе придобил опит.

Наистина никога Мортимър не бе мислил за нацията в нейната общност, нито за нуждите на своя народ. Той бе станал борец за народното дело само дотолкова, доколкото то съвпадаше за момента с неговата кауза. Той въплъщаваше в действителност само исканията на известна част от благородниците. Взел властта в своите ръце, той се държеше, като че ли цяла Англия е минала на служба при него.

И после той си бе присвоил почти една четвърт от кралството, като стана граф на Граничните области, титла и владение, които бе създал за себе си. Под ръка с кралицата-майка, той водеше живот на истински крал и се държеше с младия Едуард III, като че ли той не бе негов сюзерен, а негов наследник.

Когато през октомври 1328 година Мортимър поиска от парламента, свикан в Сализбъри, потвърждение на перската си титла, Хенри Ланкастърски или Кривата шия, най-старият в кралското семейство, не присъствува на заседанието. По време на същата сесия Мортимър бе вкарал в двора на парламента свои въоръжени войници, за да наложи по-лесно волята си. Този вид принуда съвсем не бе по вкуса на камарите.

Почти неизбежно същата коалиция, образувана някога за да свали двамата Диспенсър, бе създадена отново около същите принцове и кралски братя: около Хенри Кривата шия, около графовете Норфолк и Кент, чичовци на младия крал.

Два месеца след аферата в Сализбъри, като се възползва от отсъствието на Мортимър и на Изабел, Кривата шия събра тайно в Лондон в черквата Свети Павел много епископи и барони, за да организира въоръжено въстание. Обаче Мортимър имаше навсякъде шпиони. Преди коалицията да се въоръжи, той дойде със собствените си войски да опустоши град Лестър, главното владение на Ланкастър. Хенри искаше да продължи борбата, но Кент сметна работата зле подхваната и се измъкна безславно.

Ако Ланкастър се бе измъкнал от това лошо положение без друга щета освен единадесет хиляди ливри глоба, впрочем неизплатени, това се дължеше на факта, че бе пръв член на регентския съвет и опекун на краля и че по силата на една абсурдна логика за Мортимър бе необходимо да поддържа юридическата фикция на това опекунство, за да може законно да осъжда за бунт срещу краля дори хора от ранга на самия Ланкастър.

Хенри Кривата шия бе изпратен във Франция под предлог да преговаря за брака на сестрата на младия крал с по-големия син на Филип VI. Това отдалечаване бе благоразумна немилост; мисията щеше да продължи дълго време.

В негово отсъствие Кент изведнъж и почти въпреки желанието си се оказа начело на недоволниците. Всичко се насочваше към него, а и той самият искаше да заличи проявеното предишната година малодушие. Не, не страхът го бе отклонил от делото.

Всички тези неща изплуваха безредно в мисълта му, докато гледаше през прозореца на замъка Кенсингтън. Монахът стоеше все така неподвижен, пъхнал ръце в ръкавите си. Че този тук бе брат проповедник, както и първият пратеник, който го бе уверил, че Едуард II не е мъртъв, също навеждаше граф Кент на размисъл и му налагаше да се отнесе сериозно към тази вест, защото орденът на доминиканците минаваше за враждебен на Мортимър. И тъй като съобщението беше достоверно, тогава всички предположения за кралеубийство, които тегнеха над Изабел и Мортимър, отпадаха. Но за сметка на това то променяше напълно положението в кралството.

Защото сега народът съжаляваше за Едуард II и минавайки от една крайност в друга, беше на път да въздигне като мъченик този безпътен принц. Ако Едуард II бе още жив, парламентът би могъл да се откаже от своите минали решения, като заяви, че са му били наложени, и да върне на престола бившия владетел.

И в края на краищата какви доказателства за неговата смърт притежаваха? Показанията на жителите на Беркли, които бяха минали пред тленните останки? Но колцина от тях бяха виждали Едуард II приживе? Кой можеше да потвърди, че не са им показали друг труп? Никой член от кралското семейство не присъствува на мистериозното погребение в игуменството на Глостьр. Освен това в гробницата бяха спуснали ковчег с труп на човек, умрял преди един месец, покрит с черно платно.

— И вие твърдите, брате Дийнхед, че сте го видели наистина с вашите собствени очи? — попита Кент, като се обърна.

Томас Дийнхед отново се озърна като истински конспиратор и отговори тихо:

— Игуменът на нашия орден ме изпрати там. Аз спечелих доверието на капелана, който ме задължи да облека граждански дрехи, за да мога да вляза. Цял ден останах скрит в една малка сграда наляво от караулната. Вечерта ме вкараха в голямата зала и аз видях добре краля, седнал на масата и обслужван с нужната почит.

— Говорихте ли с него?

— Не ми позволиха да се приближа до него — каза монахът, — но капеланът ми го показа иззад един стълб и ми каза: „Това е той.“

Кент замълча за миг и после попита:

— Ако ми потрябвате, мога ли да ви потърся в манастира на братята проповедници?

— В никой случай, милорд, защото игуменът ме посъветва да не оставам в манастира засега.

И той даде адреса си в Лондон при един писар в квартала Сейнт Пол.

Кент отвори кесията си и му подаде три златни монети. Братът отказа, нямал право да приема подаръци.

— За подаянията на вашия орден — му каза граф Кент.

Тогава брат Дийнхед извади ръката си от ръкава, поклони се ниско и се оттегли.

Същия ден Едмонд Кентски реши да предупреди двамата главни прелати, в миналото членове на пропадналото съзаклятие: Грейвизън — епископ на Лондон, и архиепископа на Йорк Уилям Мелтънски, същият, който бе венчал Едуард III и Филипа дьо Ено.

„Два пъти вече ме уверяват в това и от източници, които изглеждат сигурни“ — им писа той.

Отговорите не закъсняха. Грейвизън гарантираше своята подкрепа на граф Кент за всяко дейстаие, което той би искал да проведе; колкото пък до архиепископа на Йорк, примат на Англия, той изпрати собствения си капелан Алин с обещанието да достави петстотин въоръжени хора и даже повече, ако с необходимо, за освобождението на бившия крал.

Кент установи тогава други връзки и по-точно с лорд дьо ла Зуш и с няколко други благородници, лорд Бомон и сър Томас Рослин, които се бяха укрили в Париж, за да избягнат преследването на Мортимър. Защото във Франция имаше отново емигрантска партия.

Решаващо беше едно лично и тайно съобщение от папа Йоан XXII до граф Кент. Светият отец, като научил и той също, че крал Едуард II е жив, препоръчваше на граф Кент да действува за неговото освобождение, като опрощаваше предварително тези, които ще участвуват в начинанието „ad omni poena et culpa“… Би ли могло по-ясно да се каже, че всички средства ще бъдат добри?… и даже заплашваше граф Кент с отлъчване, ако не изпълни тази високоблагочестива задача.

И тъй това не бе устно съобщение, а с писмо на латински, в което висш прелат на Светия престол, чийто подпис впрочем почти не се четеше, предаваше дословно думите, произнесени от Йоан XXII в един разговор на тая тема. Писмото бе изпратено по член на свитата на канцлера Бургхърш, епископ на Линкълн, който се бе върнал току-що от Авиньон, където и той бе отишъл да води преговори за възможния брак на сестрата на Едуард III с наследника на Франция.

Силно развълнуван, Едмонд Кентски реши тогава да отиде и на място да провери тези сведения, толкова схождащи се, и да проучи възможностите за бягство.

Той прати да потърсят брата Дийнхед на посочения адрес, даден му от него, и с малка, но сигурна охрана тръгна за Дорсет. Беше месец февруари.

Той пристигна в Корф при лошо време. Солени вихрушки връхлитаха над безрадостния полуостров. Кент изпрати да повикат управителя на крепостта сър Джон Давърил. Той дойде И се представи на граф Кент в единствения хан на Корф пред черквата Свети Едуард мъченик — наречена на убит крал от Саксонската династия.

Висок на ръст, с тесни рамене, със сбърчено чело и презрително свити уста, като че ли съжаляваше, че трябва да е учтив, както подобава на човек на дълга, Джон Давърил се извини, че не може да приеме благородния лорд в замъка. Бе получил строга заповед.

— Крал Едуард II жив ли е, или мъртъв? — попита Едмонд Кентски.

— Не мога да ви кажа това.

— Той е мой брат. Него ли пазите?

— Не ми е разрешено да говоря. Един затворник ми бе поверен, не трябва да разкривам нито името, нито ранга му.

— Бихте ли ми позволили да видя това лице?

Джон Давърил кимна отрицателно с глава. Този управител бе стена, скала, толкова непроницаем, колкото огромната зловеща кула, защитена от три широки зида, изправена високо на хълма над малкото село, с покривите си от плочи. А! Мортимър избираше добре служителите си!

Но има начини да отречеш, които са като потвърждения. Давърил щеше ли да бъде толкова тайнствен, щеше ли да се покаже толкова непреклонен, ако не пазеше точно бившия крал?

Едмонд Кентски пусна в ход цялото си очарование, което бе голямо, както и други аргументи, към които човешката природа не винаги е безчувствена. Той постави върху масата тежка кесия със злато.

— Бих искал да се отнасят добре към този затворник — каза той. — Това тук е, за да бъде подобрена участта му, сто лири стерлинги.

— Мога да ви уверя, милорд, че към него се отнасят добре — каза Давърил тихо, като че ли съучастнически. И без никакво стеснение прибра кесията в джоба си.

— Бих дал още толкова, само да го зърна — каза Едмонд Кентски.

Давърил опечален отказа.

— Разберете, милорд, в този замък има двеста стрелци, които го пазят…

Едмонд Кентски си въобрази, че е голям стратег, като отбеляза това важно свадение; трябваше да се държи сметка за него при бягство.

— …и ако само един проговори и кралицата-майка го научи, ще ми отсекат главата.

Можеше ли човек по-добре да се издаде и да признае това, което уж искаше да скрие.

— Но бих могъл да предам едно съобщение — подхвана управителят, — защото то ще остане между вас и мене.

Кент, щастлив от обстоятелството, че така бързо се придвижват работите, написа следното писмо, докато силен мокър вятър шибаше прозорците на хана.

„Вярност и почит към моя много скъп брат. С цялото си сърце моля бога да сте здрав, защото са взети разпореждания скоро да излезете от затвора или бъдете освободен от затрудненията, които ви притесняват. Бъдете уверен, че имам подкрепата на най-големите барони на Англия и на всичките им сили, тоест войските и съкровищата им. Ще бъдете пак крал. Духовниците и бароните се заклеха в това над евангелието.“

Той подаде писмото просто сгънато на управителя.

— Моля ви да го запечатате, милорд — каза той. — Не искам да се помисли, че зная съдържанието му.

Кент накара човек от свитата си да донесе восък, постави печата си и Давърил скри писмото под ризницата си.

— Съобщението ще достигне до затворника и мисля, че той ще го унищожи веднага — каза той. — Така…

И с ръцете си направи движение, което означаваше заличаване, забрава.

„Ако съумея да го подхвана добре, тоя човек ще ни отвори широко вратите, когато дойде денят. Няма да се наложи даже да се бием“ — мислеше Едмонд Кентски.

Три дни по-късно писмото му бе в ръцете на Мортимър, който го четеше в съвета в Уестминстър.

Кралица Изабел веднага извика прочувствено, обръщайки се към младия крал:

— Сине мой, сине мой… умолявам ви да действувате срещу нашия най-смъртен враг. Той иска да накара кралството да повярва в баснята, че баща ви е още жив, за да ви свали от трона и да заеме вашето място. За бога, дайте заповеди да накажат тоя изменник, докато е още време.

В същност заповедите бяха дадени и полицаите на Мортимър препускаха към Уинчестър, за да арестуват граф Кент на връщане към дома си. Но Мортимър не искаше само задържане; той изискваше шумна присъда. Имаше известни основания да бърза.

След една година Едуард III щеше да стане пълнолетен. Той вече проявяваше много признаци на нетърпение. Като премахне Кент, след като бе отдалечил Ланкастър, Мортимър обезглавяваше опозицията и по този начин щеше да попречи на младия крал да се изтръгне от неговото влияние.

На 19 март парламентът се събра в Уинчестър, за да съди чичото на краля.

След повече от едномесечен престой в затвора граф Кент изглеждаше изтощен, отслабнал, плах и като че ли не разбираше какво му се е случило. Той решително не беше от хората, които устояват на злата участ. Похвалното му сдържано безгрижие го бе напуснало. При разпита, проведен от Робърт Хауел, съдебен следовател на кралския дом, той рухна, призна всичко, разказа случилото се от край до край, издаде имената на осведомителите и съучастниците си. Но какви осведомители? Доминиканският орден не познаваше монах на име Дийнхед; измислица на обвиняемия, за да се опита да се спаси; измислица бе също писмото от папа Йоан XXII, никой от свитата на епископа от Линкълн по време на посолството в Авиньон не бе разговарял за мъртвия крал нито със светия отец, нито с кой да е от кардиналите или съветниците му. Едмонд Кентски упорствуваше. Какво искаха, да си загуби разума ли? Той им бе говорил на тия братя проповедници, бе държал в ръка това писмо „ad omni poena et culpa“…

Най-после Кент разбра ужасния капан, в който го бяха привлекли, като си послужиха с призрака на умрелия крал. Заговор, изцяло организиран от Мортимър и неговите протежета: фалшиви пратеници, фалшив монах, фалшиви писма и най-фалшив от всички и от всичко този Давърил от замъка Корф! Кент бе паднал в клопката.

Кралският следовател искаше смъртна присъда.

Мортимър, седнал върху естрадата пред лордовете, ги наблюдаваше всеки поотделно, а Ланкастър, единственият може би, който би се осмелил да говори в полза на обвиняемия, бе извън кралството. Мортимър бе съобщил, че няма да преследва съучастниците на Кент, духовници или не, ако той бъде осъден. Мнозина от бароните до известна степен се бяха компрометирали; те — даже Норфолк, брат на обвиняемия — изоставиха втория кралски син на ненавистта на графа на Граничните области. Изкупителна жертва с една дума.

И макар че Кент се унижи пред събранието и като призна заблуждението си, предложи да отиде по риза, бос, с въже на шията да изрази своята покорност на краля, лордовете със съжаление гласуваха за смъртна присъда, както очакваха от тях. За да успокоят съвестта си, те шушукаха:

— Кралят ще го помилва, кралят ще се възползва от своето право да помилва…

Не изглеждаше вероятно Едуард III да заповяда да обезглавят чичо му за дело, наистина престъпно, но в което имаше голям дял лековерие и очевидна провокация.

Мнозина, които бяха гласували за смъртно наказание, възнамеряваха на другия ден да поискат милост.

Камарата на общините отказа да ратифицира присъдата на лордовете; поиска допълнителна анкета.

Но щом си осигури вота на камарата на лордовете, Мортимър изтича в замъка, където кралица Изабел вечеряше.

— Свърши се — каза той, — можем да изпратим Едмонд на дръвника. Но много от нашите мними приятели разчитат, че нашият син ще го спаси от върховното наказание. Ето защо аз ви заклевам да действувате незабавно.

Те се бяха погрижили младият крал да бъде зает през целия ден с един прием в колежа на Уинчестър, един от най-старите и най-реномираните в Англия.

— Управителят на града — прибави Мортимър — изпълни вашата заповед, приятелко моя, точно както, ако идваше от криля.

Изабел и Мортимър се погледнаха в очите, това не бе нито първото им престъпление, нито първата злоупотреба с властта. Вълчицата на Франция подписа заповедта, незабавно да бъде обезглавен нейният девер и първи братовчед.

Извадиха отново Едмонд Кентски от тъмницата по риза, със завързани ръце, отведоха го под охрана от малък отряд стрелци във вътрешния двор на замъка. Той остана там един час, два часа, три часа под дъжда до идването на нощта. Защо бе това безкрайно чакане пред дръвника? Той изпитваше ту отчаяние, ту луда надежда. Несъмнено кралят, неговият племенник, подписва в момента заповедта за пощада. Това трагично стоене беше наказанието, което налагаха на осъдения, за да му вдъхнат по-силно разкаяние и за да оцени по-добре великодушието на милосърдието. Или пък имаше вълнения и метежи. Може би народът е въстанал, а може би Мортимър е бил току-що убит. Кент молеше бога, а после почваше да ридае от страх. Трепереше под мократа си риза, дъждът шуртеше върху дръвника и по шлемовете на стрелците. Кога най-после ще свърши това изтезание?

Единственото обяснение, което не можеше да мине през ума на граф Кент бе, че търсеха из целия Уинчестър палач и не намираха. Градският палач, който знаеше, че общините са отхвърлили присъдата и че кралят не е могъл да се произнесе, отказваше упорито да изпълни своята служба над принц от кралска кръв. Помощниците му се солидаризираха с него, предпочитаха да загубят длъжността си.

Обърнаха се към офицерите от гарнизона, те да посочат един от техните хора, ако не се намери доброволец, комуто щеше да се даде тлъсто възнаграждение. Офицерите не скриха отвращението си. Те бяха готови да поддържат реда, да стоят на пост около парламента, да придружат осъдения до мястото на екзекуцията, но не трябваше да се иска нещо повече нито от тях, нито от техните войници.

Мортимър изпадна в студена и жестока ярост срещу управителя.

— Във вашия затвор няма ли някой убиец, фалшификатор или бандит, който да иска в замяна да си спаси живота? Хайде, побързайте, ако не желаете вие сам да свършите дните си в затвора!

Като обиколиха тъмницата, откриха най-после търсения човек, той бе крал църковни предмети и трябваше да го обесят следващата седмица. Дадоха му секирата, но той поиска да му сложат маска на лицето.

Нощта бе паднала. При светлината на факлите, размътвана от проливния дъжд, граф Кент видя приближаването на екзекутора и разбра, че дългите часове на надежда са били само една последна подигравка и измама. Той нададе ужасен вик. Трябваше насила да го накарат да коленичи пред дръвника.

Случайният джелатин беше по-скоро страхлив, отколкото жесток и трепереше повече от жертвата си. Той безкрайно вдигаше секирата. Не сполучи първия път и желязото се плъзна по косата. Трябваше да замахва четири пъти, като удряше върху отвратителна червена каша. Старите стрелци наоколо повръщаха.

Така умря, преди да навърши тридесет години граф Едмонд Кентски, кралски син, изтъкан от изящество и наивност… а един крадец на черковни чаши бе върнат на семейството му.

Когато младият крал Едуард III се върна, след като бе изслушал дълъг спор на латински върху доктрините на метр Окам, съобщиха му, че чичо му е бил обезглавен.

— Без моя заповед? — каза той.

Той повика лорд Монтегю, който никога не го напускаше, откакто бе положил клетва в Амиен, и в чиято лоялност бе успял многократно да се убеди.

— Милорд, вие сте били в парламента днес. Бих желал да зная истината.

II. СЕКИРАТА НА НОТИНГАМ

Всяко държавно престъпление се нуждае от някаква привидна законност.

Законът изхожда от суверена, върховната власт принадлежи на народа, който я упражнява било посредством избрано представителство, било чрез опълномощаване на монарха по наследство и понякога по двата начина заедно, какъвто бе случаят в Англия.

Следователно всеки законен акт в тази страна трябваше да включва гласното или негласно съгласие на монарха и на народа.

Екзекуцията на граф Кент, законна по форма, понеже кралската власт се упражняваше от регентския съвет и понеже в отсъствие на граф Ланкастър, опекун на монарха, подписването се падаше на кралицата-майка; но тази екзекуция нямаше нито истинското съгласие на парламента, който заседаваше по принуда, нито одобрението на краля, държан в неведение за заповед, издадена от негово име; подобен акт можеше да бъде гибелен за извършителите.

Едуард III прояви своето неодобрение както можа, като поиска да се направи княжеско погребение на граф Кент. Тъй като се касаеше вече само за един труп, Мортимър отстъпи пред желанието на младия крал. Но Едуард нямаше да прости никога на Мортимър, задето без негово знание още един път се бе разпоредил с живота на член от неговото семейство. Той нямаше да му прости също и това, че госпожа Филипа припадна при жестокото съобщение за екзекуцията на чичо Кент. Младата кралица бе бременна в шестия месец и трябваше да я щадят. Едуард упрекна за това майка си и понеже тя му възрази гневно, че госпожа Филипа проявява прекалена чувствителност към враговете на кралството и че трябва да има силен дух, ако е избрала да бъде кралица, Едуард й отговори:

— Всяка жена, госпожо, няма вашето каменно сърце.

За госпожа Филипа случката нямаше последици и към средата на юни тя роди син. Едуард III изпита тази проста, дълбока и тържествена радост, която чувства всеки мъж, когато жената, която обича и която го обича, му дари първо дете. И тогава той се усети внезапно възмъжал като крал. Неговото престолонаследие беше осигурено. Чувството за династията, за собственото му място между предците и потомството, потомство още съвсем крехко, но вече съществуващо в пухкава люлка, изпълваше мислите му и правеше все по-мъчно поносима юридическата неправоспособност, в която го държаха.

Все пак той бе обзет от колебание: за нищо не служи да събориш управляващата котерия, ако нямаш по-добри хора, за да я заместиш, нито по-добри принципи, за да ги приложиш.

„Ще съумея ли наистина да царувам и достатъчно подготвен ли съм за това?“ — се питаше той често.

Душата му бе белязана от омразния пример на баща му, попаднал напълно под властта на двамата Диспенсъри, и от не по малко омразния пример на майка му, подвластна на Роджър Мортимър.

Неговото принудително бездействие му позволяваше да наблюдава и да размишлява. Нищо не можеше да се направи в кралството без парламента, без неговото доброволно или принудително съгласие. Значението, което придоби през последни години това консултативно събрание, свиквано все по-често на разни места и по всякакъв повод, беше последица от лошото управление, от зле ръководените военни експедиции, от раздорите в кралското семейство и от състоянието на непрекъснатата враждебност между централната власт и коалициите на едрите феодали.

Трябваше да се тури край на тези разорителни местения, когато лордовете и членовете на долната камара бяха принудени да тичат в Уинчестър, в Сализбъри, в Йорк и да провеждат заседания, чиято цел бе само да позволят на лорд Мортимър да размахва бича си над кралството.

„Когато стана наистина крал, парламентът ще заседава на редовни дати и то в Лондон, доколкото това е възможно… Армията?… Сега армията не е армия на краля. Това са армии на бароните, които се подчиняват само по тяхна угода, ще трябва да има армия, набирана за служба на кралството и командувана от пълководци, дължащи властта си само на краля… Правосъдието?… Правосъдието трябва да бъде съсредоточено в ръката на монарха, който да се старае да го направи еднакво за всички. В кралство Франция, каквото и да казват, има по-голям ред.

Трябва да се дадат свободи на търговията, оплакват се, че е затруднена от такси и забрани върху кожите и вълната — нашето богатство.“

Тези идеи може би изглеждаха много прости, но не бяха такива поради факта, че се раждаха в кралска глава; идеи почти революционни в такова време на анархия, на произвол и на жестокост, рядко изпитани от един народ.

Така младият, ограничен монарх се присъединяваше към въжделенията на своя подтиснат народ. Той разкриваше намеренията си пред малко хора — пред своята съпруга Филипа, пред Гийом дьо Мони, благородника, когото тя бе довела със себе си от Ено, пред лорд Монтегю най-вече, който му предаваше чувствата на младите лордове.

Често именно на двадесет години мъжът изгражда няколкото принципа, за прилагането на които ще употреби целия си живот. Едуард III притежаваше едно важно качество за властник — нямаше страсти, нито пороци. Бе имал щастието да се ожени за принцеса, която обичаше и продължаваше да обича. Притежаваше тази върховна форма на гордост да смята естествено положението си на крал. Изискваше зачитане на личността и длъжността си, презираше раболепието, защото то изключва искреността. Мразеше безполезния блясък, защото оскърбява беднотата и е противен на истинското величие.

Хората, които бяха живели някога в двора ни френските крале, казваха, че прилича по много черти на крал Филии Хубави, намираха, че лицето му има същата форма и бледост, същата студенина в сините му очи, когато понякога повдигаше дългите си мигли.

Без съмнение Едуард бе по-общителен и по-възторжен от дядо си по майчина линия. Но тези, които говореха така, познаваха Железния крал само през последните години, в края на дългото му царуване. Никой не помнеше какъв бе Филип Хубави на двадесет години. Френската кръв у Едуард III беше взела връх над кръвта на Плантагенетите и като че ли истински Капет седеше на трона на Англия.

През октомври на тази същата 1330 година парламентът бе свикан отново, този път в Нотингам, в северната част на кралството. Имаше изгледи събранието да бъде бурно, повечето от лордовете не бяха простили на Мортимър екзекуцията на граф Кент, екзекуция, която тежеше на съвестта им.

Ланкастърският граф Кривата шия, когото сега наричаха старият Ланкастър, защото бе осъществил чудото да запази върху раменете си до петдесет години своята голяма приведена глава, храбрият и мъдрият Ланкастър се бе върнал. Бе заболял от болест на очите, от която дълго време бе заплашван, а сега се бе влошила до полуослепяване и трябваше един щитоносец да го води. Макар че тоя недъг го правеше още по-уязвим, всички още по-почтително се допитваха до него.

Общините се тревожеха за новите субсидии, които щяха да им поискат и за новите такси върху вълната. Къде отиваха парите?

Как Мортимър бе употребил тридесетте хиляди ливри от данъка от Шотландия? За негова полза или за полза на кралството бяха водили тази тежка война три години по-рано? И защо бяха подарили на барон Малтравърс освен длъжността сенешал, но и сумата от хиляда ливри като възнаграждение за пазене на краля, или, другояче казано, за убиването му? Защото всичко се знае или накрая се научава и сметките на съкровището не могат да останат вечно в тайна. Ето, значи, за какво служеше доходът от таксите! А и Оугъл, и Гурне, помощници на Малтравърс, и Давърил, управителят на Корф, бяха получили също толкова.

Мортимър, който по пътя към Нотингам се движеше обграден от такъв блясък, че дори младият крал изглеждаше като член на свитата му, имаше в действителност подкрепата само на стотина привърженици, които му дължаха цялото си богатство и бяха силни само докато му служеха, а ако той паднеше, бяха заплашени от немилост, изгонване от кралството или бесило.

Той си въобразяваше, че му се подчиняват, защото мрежа шпиони дори при краля в лицето на Джон Уиниард, го информираше за всяка произнесена дума и осуетяваше заговорите. Въобразяваше си, че е могъщ, защото войските му вдъхваха страх на лордовете и на общините. Но войските могат да маршируват и под други заповеди, а шпионите да изменят.

Власт без съгласието на тези, върху които се упражнява, е измама, която никога не трае дълго, равновесие, крайно нестабилно, между страх и бунт и което рязко се нарушава, когато достатъчно хора осъзнаят, че мислят еднакво.

Като яздеше върху седло, избродирано със злато и сребро, заобиколен от оръженосци, облечени в пурпур и с неговото знаме, развято на върха на копията, Мортимър вървеше напред по разровен път.

По време на пътуването Едуард III забеляза, че майка му изглежда болна, че лицето й е посърнало и изпито, очите със следи от умора и погледът без блясък. Тя пътуваше в носилка, а не както обикновено върху бялата си раванлия кобила. Често спираха носилката, защото от клатенето й се повдигаше. Мортимър беше все близо до нея, внимателен, но доста притеснен.

Може би Едуард нямаше да забележи тези признаци, ако не бе имал случай да наблюдава същите в началото на годината у своята съпруга, госпожа Филипа11. И после при пътуване слугите дърдорят повече от обикновено, придворните жени на кралицата-майка говореха на жените на госпожа Филипа. В Йорк, където се спряха за два дни, Едуард вече не се съмняваше, че майка му е бременна.

Той се почувствува обхванат от срам и отвращение. Ревността също, ревност на първороден син, засилваше неговата неприязън. Пред него вече не беше хубавият и благороден образ на майка му от детството.

„Заради нея намразих баща си, защото я позореше. А ето че тя самата сега ме позори! Четиридесетгодишна майка на незаконно дете, което ще бъде по-малко от моя собствен син!“

Като крал той се чувствуваше унизен пред кралството, а като съпруг — пред жена си.

В стаята на замъка в Йорк, въртейки се в леглото, без да може да заспи, той казваше на Филипа?

— Спомняш ли си, мила моя, че ние се оженихме тук. А! Предложих ти много тежко царуване.

Спокойна и разсъдлива, Филипа посрещаше събитието с по-малко вълнение, но понеже беше благонравна, тя също осъждаше кралицата.

— Подобни неща не можеха да се видят във френския двор.

— А! Мила приятелко… ами прелюбодеянието на вашите братовчедки Бургундките? …Ами вашите отровени крале?

Веднага семейството на Капетите стана семейство на Филипа, като че ли той не бе произлязъл също от него.

— Във Франция са по-изискани — отговори Филипа, — по-малко жестоки и злопаметни.

— Но са по-потайни, по-лукави. Предпочитат отровата пред желязото.

— А вие сте по-брутални.

Той не отговори. Тя се изплаши, че го е обидила и протегна към него своята закръглена и нежна ръка.

— Аз те обичам много, приятелю — каза тя, — защото ти никак не приличаш на тях.

— И не е само срамът — каза Едуард, — но също опасността.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Мортимър е напълно способен да ни погуби, да се омъжи за майка ми, за да бъде признат за регент, и да наложи незаконното си дете на трона.

— Лудост е да се мисли това.

Наистина подобно действие, което предполага отхвърляне на всички принципи — религиозни и династични — би било напълно невъобразимо в една силна монархия, но всичко е възможно, даже и най-безумните авантюри, в кралство, разкъсвано и изоставено на борбите на съзаклятнически партии.

— Ще говоря утре открито с Монтегю — каза младият крал.

Като пристигна в Нотингам, лорд Мортимър се показа особено нетърпелив, властен и нервен, защото Джон Уиниард, без да може да проникне в съдържанието на разговорите, бе изненадал в последния откъс на пътя чести разговори между краля, Монтегю и няколко млади лордове.

Мортимър се нахвърли върху сър Едуард Боун, помощник-управител, който, натоварен да организира разквартируването, действувайки впрочем според обичая, бе предвидил да настани най-влиятелните лордове в самия замък.

— С какво право — се развика Мортимър, — без да се допитате до мен, сте предоставили апартаменти толкова близки до тези на кралицата-майка?

— Мислех, милорде, че граф Ланкастър…

— Граф Ланкастър, както и всички други, ще трябва да бъдат настанени най-малко на една миля от замъка.

— А вие самият, милорд?

Мортимър сбърчи вежди, като че ли този въпрос бе обиден.

— Моят апартамент ще бъде до този на кралицата-майка и вие ще й предавате всяка вечер чрез коменданта ключовете на замъка.

Едуард Боун се поклони.

Понякога прекалената предпазливост е гибелна. Мортимър желаеше да избегне приказките върху състоянието на кралицата-майка, той искаше най-вече да изолира краля, с което даде възможност на младите лордове да се събират и да се уговарят много по-свободно далеч от замъка и от шпионите.

Лорд Монтегю събра приятелите си, които му изглеждаха най-решителни, повечето от тях младежи между двадесет и тридесет години: лордовете Молинс, Хъфорд, Клинтън както и Джон Невил Хорнеби и четиримата братя Боун: Едуард, Хъмфри, Уилям и Джон, който бе граф на Херифорд и Есекс. Младите образуваха партията на краля. Те имаха не само благоволението на Хенри Ланкастърски, но и нещо повече от това.

От своя страна Мортимър заседаваше в замъка в компанията на канцлера Бургхърш, на Симон Берифорд, на Джон Монмът, Джон Уиниард, Хюг Търплингтън и Малтравърс, и се съветваше с тях как да се попречи на образуването на нов заговор.

Епископ Бургхърш, усещайки вече, че вятърът се обръща, се показа по-умерен в строгостта; като се прикриваше зад сана си на духовник, той проповядваше разбирателство. Някога той бе съумял навреме да премине от партията на Диспенсърите към Мортимър.

— Стига арести, процеси и кръв — казваше той. — Може би ще ги задоволим с отпускане на земи, пари или почести…

Мортимър го спря с поглед, неговите очи с рязко очертани клепачи под гъстите вежди все още вдъхваха страх. Епископът на Линкълн млъкна.

По същото време лорд Монтегю разговаряше най-после насаме с крал Едуард III.

— Умолявам ви, мой благородни кралю — му каза той, — да не търпите повече безочието и интригите на един човек, който накара да убият баща ви, да обезглавят чичо ви и разврати майка ви. Ние се заклехме да пролеем и последната си капка кръв, за да ви отървем от него. Готови сме на всичко, само че трябва да действуваме бързо и да успеем да се промъкнем достатъчно многочислени в замъка, където никой от нас не обитава.

Младият крал размисли един момент.

— Уилям — отговори той, — сега знам, че ви обичам много.

Той не бе казал: „Че вие ме обичате много.“

Проява на истинска кралска душа, той не се съмняваше, че желаеха да му служат, важното за него бе да даде съзнателно доверието и обичта си.

— Ще отидете при коменданта на замъка сър Уилям Илънд от мое име — продължи той — и ще го помолите по моя заповед да изпълни всичко, което ще поискате.

— Тогава, господарю — каза Монтегю, — нека бог ни помогне!

Сега всичко зависеше от този Илънд, от това, дали е спечелен за делото и дали е лоялен, ако той разкрие ходовете на Монтегю, заговорниците бяха загубени, а може би и кралят с тях. Но сър Едуард Боун гарантираше, че той ще наклони на тяхна страна, ако не за друго, то поради това, че Мортимър от пристигането си в Нотингам се отнасяше с него като със слуга.

Уилям Илънд не разочарова Монтегю, обеща му да се съобразява с неговите заповеди, доколкото му бъде възможно, и се закле да пази тайната.

— Понеже сте с нас — му каза Монтегю, — дайте ми тази вечер ключовете на замъка.

— Милорде — отговори той, — знаете, че всяка вечер оградата и вратите се заключват и че аз самият предавам ключовете на кралицата-майка, която ги крие до сутринта под възглавницата си. Знайте също, че обикновените пазачи на замъка бяха отстранени и заменени с четиристотин мъже от личната войска на лорд Мортимър.

Монтегю видя рухването на всичките си надежди.

— Но аз познавам един таен път, който води от полето до замъка — продължи Илънд. — Това е подземен проход, изкопан по заповед на саксонските крале, за да се спасят от датчаните, когато те опустошавали страната. За този проход не знаят нито кралица Изабел, нито лорд Мортимър, нито техните хора, защото нямах никакво основание да им го покажа. Той достига до центъра на замъка в главната кула и оттам може да се влезе, без никой да забележи.

— Как ще намерим входа в полето?

— Ще бъда с вас, лорде.

Лорд Монтегю проведе втори бърз разговор с краля, после вечерта, придружен от братята Боун, от другите заговорници и от Илънд, той напусна града на кон, като заяви на много хора, че Нотингам става много несигурен за тях.

За това заминаване, което много приличаше на бягство, незабавно докладваха на Мортимър.

— Те знаят, че са разкрити, и сами се издават. Утре ще накарам да ги уловят и да ги изправят на съд пред парламента. Хайде, ще прекараме една спокойна нощ, моя мила приятелко — каза той на кралица Изабел.

Към полунощ от другата страна на главната кула в една стая с гранитни стени, осветена само от кандилце, госпожа Филипа питаше съпруга си, защо не си ляга, а седи на края на леглото с желязна ризница под кралската си дреха и с къса сабя на кръста.

— Тази нощ могат да станат големи събития — отговори Едуард.

Филипа остана на вид спокойна и невъзмутима, но сърцето й биеше силно в гърдите; тя си спомняше разговора им в Йорк.

— Мислиш ли, че той възнамерява да ни убие?

— Това също може да стане.

Чу се шум от гласове, които шушукаха в съседната стая, и Готие дьо Мони, посочен от краля да охранява преддверието на негоната стая, почука леко на вратата. Едуард отвори.

— Комендантът е тук, господарю, и другите с него.

Едуард се върна да целуне Филипа по челото. Тя улови пръстите му, задържа ги за миг, като ги стискаше силно и прошепна:

— Нека бог те пази!

Готие дьо Мони попита:

— Трябва ли да дойда с вас, господарю?

— Затвори здраво вратата след мене и бди над госпожа Филипа.

В затревения двор на кулата под лунната светлина заговорниците чакаха скупчени около кладенеца — сенки, въоръжени с мечове и брадви.

Младежта на кралството бе обвила краката си с парцали, кралят не бе взел тази предпазна мярка и само неговите стъпки ехтяха по плочите на дългите коридори. Само един факел осветяваше шествието. На слугите, легнали на голата земя, които се надигаха сънни, казваха тихо: „Кралят“ и те оставаха там, където бяха, сгушваха се обезпокоени от тази нощна разходка на въоръжени сеньори, но не се опитваха да узнаят нещо повече.

Стълкновението стана чак в преддверието на апартаментите на кралица Изабел, където шестте оръженосци, поставени на пост от Мортимър, отказаха да ги пуснат, макар че кралят поиска това. Много кратка бе битката, само Джон Невил Хорнеби бе ранен с копие, което прониза ръката му; обкръжени и обезоръжени, хората от охраната се прилепиха към стените; разправията бе траяла само една минута, но зад дебелата врата се чу вик, изтръгнат от гърлото на кралицата-майка, а после шум от блъскането на греди.

— Лорд Мортимър, излезте! — заповяда Едуард III. — Вашият крал идва да ви арестува.

Той говореше с ясен боен глас, същия глас, който тълпата в Йорк бе чула в деня на сватбата му.

Отговори му само дрънченето на шпага, изтръгната от ножницата.

— Мортимър, излезте! — повтори младият крал.

Той почака още малко, после изведнъж грабна най-близката секира от ръцете на един млад мъж, вдигна я над главата си и с всичка сила я стовари върху вратата.

С този удар със секира, очакван от дълго време, той утвърди кралската си власт, тури край на униженията си, край на декретите, издадени против волята му; с този удар той освободи своя парламент, възвърна честта на лордовете, възстанови законността в кралството. Царуването на Едуард III не започна в деня на коронацията, а сега с това лъскаво желязо, забито в тъмния дъб, с това изпращяване на дървото, чието ехо отекна под сводовете на Нотингам.

Роджър Мортимър бе в средата на стаята, той бе имал време да си сложи панталоните, бялата му риза бе отворена на гърдите и той държеше в ръка шпагата си. Каменносивите му очи блестяха под дебелите му вежди, посивелите му разрошени коси обграждаха суровото му лице, от този човек се излъчваше още мъжествена красота.

Изабел до него, с лице обляно от сълзи, трепереше от студ и страх. Малките й боси крака образуваха светло петно върху плочите. В съседната стая се виждаше разхвърляно легло.

Младият крал отправи първия си поглед към корема на кралицата-майка, ясно издут под нощницата. Никога Едуард III нямаше да прости на Мортимър, че превърна майка му, която в спомените му бе красива и храбра в нещастието, жестока в триумфа, но винаги съвършено царствена, в тая потънала в сълзи женска, на която са отнели самеца, от когото е забременяла. Тя кършеше ръце, стенейки:

— Мой добър сине, мой добър сине, заклевам ви, пощадете милия Мортимър!

Тя застана между сина си и Мортимър.

— Той пощади ли вашата чест? — каза Едуард.

— Не измъчвайте тялото му! — изкрещя Изабел. — Моят любим е храбър рицар, спомнете си, че му дължите трона си.

Съзаклятниците се колебаеха. Ще трябва ли да се бият и да убият Мортимър пред очите на кралицата?

— Той сам се възнагради скъпо и прескъпо, задето ускори моето царуване! Хайде, милорди, уловете го! — каза младият крал, като отстрани майка си и даде знак на своите другари да го приближат.

Монтегю, братята Боун, лорд Молинс и Джон Невил, който не виждаше, че от ръката му шурти кръв, обкръжиха Мортимър. Две брадви се вдигнаха над него, три меча се насочиха към хълбоците му, една ръка се стовари върху неговата, за да му изтръгне шпагата. Избутаха го към вратата. Когато я прекосяваше, Мортимър се извърна:

— Сбогом Изабел, кралице моя, колко много се обичахме!

И това бе истина. Най-голямата, най-показната, най-разрушителната любов на века, започнала като рицарски подвиг и развълнувала всички европейски дворове, включително Светия престол. Тая страст бе екипирала кораби, въоръжила армия, бе се разразила в тиранична и кървава власт и завършила между брадви при светлината на димящ факел. Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, първи граф на Граничните области, бе поведен към затвора, а неговата царствена метреса се строполи край леглото.

Берифорд, Давърил, Уиниард и главните протежета на Мортимър бяха арестувани, преди да се съмне, втурнаха се да преследват сенешала Малтравърс, дьо Гурне и Оугъл, тримата убийци на Едуард II, които веднага бяха избягали.

Сутринта тълпата, струпала се по улиците на Нотингам, виеше от радост при преминаването на охраната, която отвеждаше в една каруца — върховен срам за един рицар — Мортимър, окован във вериги. Кривата шия с наклонена глава над рамото беше в първата редица на населението и макар че с болните си очи едва виждаше кортежа, той скачаше на място и хвърляше шапката си във въздуха.

— Къде го водят? — питаха хората.

— В Лондонската кула.

III. КЪМ БЕСИЛКАТА ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО

Казват, че гарваните на Лондонската кула живеят дълго, повече от сто години. Същият огромен гарван, бдителен и коварен, който седем години по-рано се мъчеше да изкълве очите на затворника през решетките на малкото прозорче, се бе върнал на пост пред килията.

За да се подиграят ли с Мортимър, му бяха определили същата тъмница? Там, където бащата го бе държал затворен в продължение на седемнадесет месеца, на свой ред го бе затворил синът. Мортимър си казваше, че в неговия характер, в неговата личност нещо го подтиква да не търпи кралската власт. Така или иначе, един крал и той самият не можеха да съжителствуват в една и съща страна и трябваше един от двамата да изчезне. Той премахна един крал, друг крал щеше да премахне него. Голямо нещастие е да се родиш с душа на монарх, когато не си предопределен да царуваш.

Този път Мортимър нямаше нито надежда, нито желание да избяга. Струваше му се, че след Нотингам е вече мъртъв. За хора като него, у които гордостта стои над всичко друго и чиито високи амбиции са били за момент задоволени, падането е равностойно на смърт. Истинският Мортимър беше вече за вечни векове вписан в хрониките на Англия и килията на кулата пазеше само неговата плътска обвивка, на която й беше все едно.

Нещо странно, тази обвивка си беше възвърнала някои стари навици. Както когато се връщаш след двадесет години отсъствие в дома, където си живял като дете, и машинално, с някаква памет на мускулите натискаш с коляното вратата, която някога не се е поддавала, или стъпваш по средата на стълбата, за да избегнеш изтъркания ръб на стъпалото, по същия начин Мортимър повтаряше жестовете от предишното си задържане. Нощем той можеше да направи няколко стъпки до прозорчето, без да се удари в нещо. Още с влизането си бутна трикракото столче на старото му място; отново разпознаваше обичайните шумове, смяната на пазачите, камбаните на черквата Сент Питър и то без никакво напрягане на вниманието. Знаеше часа, в който му носят яденето. Храната беше малко по-добра, отколкото по времето на гнусния сержант Сигрейв.

Отказаха да му изпратят човек да го бръсне, защото първия път бръснарят Оугъл бе послужил на Мортимър като пратеник за организиране на бягството му. На бузите му бе пораснала брада от един месец. С изключение на тая подробност всичко бе еднакво, дори гарванът, който Мортимър наричаше някога „Едуард“, се преструваше, че спи, като от време на време отваряше кръглите си очи, преди да промуши голямата си човка през решетките.

А, да! Нещо липсваше: тъжните монолози на Чърк, стария лорд Мортимър ъф Чърк, легнал на дъската, която му служеше за легло… Сега Роджър Мортимър разбираше защо чичо му бе отказал някога да го последва в бягството му. Не от страх от риска, нито от телесна слабост: човек намира винаги достатъчно сили да тръгне по пътя, даже ако трябва да загине. Чувството, че животът му е свършен, бе задържало лорд Чърк и го накара да предпочете да чака края си върху този одър.

Смъртта нямаше да дойде по естествен път за Роджър Мортимър, който беше едва четиридесет и пет годишен. Той чувствуваше неясна тревога, когато гледаше към центъра на Грийн, където обикновено поставяха дръвника. Но човек свиква с наближаващата смърт. Затова помагат поредица простички мисли, които насочват към меланхолично примирение. Мортимър си казваше: лукавият гарван ще го надживее и ще се присмива над други затворници; плъховете също ще живеят, големите мокри плъхове, които нощем се изкачваха по тинестите брегове на Темза и пробягваха по камъните на крепостта: даже бълхата, която го хапе под ризата, ще скочи върху палача в деня на екзекуцията и ще продължи да живее. Всеки живот, който изчезва, оставя живота на другите недокоснат. Няма нищо по-банално от смъртта.

Понякога той мислеше за жена си лейди Джейн, но без носталгия, нито угризение. Той я бе държал много настрана от своята мощ, та едва ли биха имали основание да я преследват. Без съмнение ще й позволят да разполага със собствените си имоти. Неговите синове? Синовете му сигурно ще понесат последиците на омразата, която бе вдъхнал, но понеже имаше малко изгледи да станат някога толкова влиятелни и амбициозни като него, имаше ли значение, дали ще бъдат или не графове на Граничните области. Той е, или по-скоро той беше великият Мортимър. И той не изпитваше съжаление нито към жена си, нито към синовете си.

Кралицата?… Кралица Изабел ще умре един ден и от този момент нататък на земята нямаше да има човек, който да е познавал истинската му същност. Само мислите му за Изабел го свързваха още с живота. В действителност той умря в Нотингам, но споменът за любовта му продължаваше да живее, както косата продължава да расте, след като сърцето е престанало да бие. Само това щеше да отсече палачът, когато отделят тялото от главата; щяха да унищожат спомена за кралските ръце, които бяха прегръщали врата му.

Както всяка сутрин, Мортимър попита за датата. Беше 29 ноември. Парламентът навярно се е събрал и затворникът очакваше да се яви пред него. Познаваше подлостта на двете камари достатъчно, за да знае, че никой няма да го защити, напротив, лордовете и общините щяха да бързат да си отмъстят за ужаса, който им бе вдъхвал толкова дълго време.

Присъдата бе вече произнесена в спалнята в Нотингам. Нямаше да бъде подложен на нормална съдебна процедура, а само на необходимата привидност на съд, формалност, съвсем както при присъдите, за които той даваше заповед в миналото.

Един монарх на двадесет години, горящ от нетърпение да управлява, и млади лордове, нетърпеливи да получат кралското благоволение, имаха нужда, той да изчезне, за да бъдат сигурни във властта си.

„За тоя малък Едуард моята смърт е необходимото допълнение към коронясването му. А при това те няма да бъдат по-добри от мене, под техния закон народът няма да бъде по-задоволен, кой би могъл да успее там, където аз не успях?“

Какво поведение да държи по време на мнимото правосъдие? Да моли като граф Кент? Да изповяда вината си, да умолява, да предложи подчинение с боси крака и въже на шията, като изрази съжаление за грешките си? Трябва да имаш голямо желание да живееш, за да си наложиш комедията на падението! „Не съм извършил никаква грешка. Бях най-силният и останах такъв до мига, когато по-силни от мене ме свалят. Това е всичко.“

Тогава да ги обиди. Да застане още един път пред тоя парламент от овце и да им подхвърли: „Вдигнах оръжие срещу крал Едуард II. Милордове, кой от вас, които ме съдите днес, не даде помощ и пари за моето освобождение? Спасих кралица Изабел от смъртта, която фаворитите на мъжа й й готвеха, вдигнах войски, въоръжих флота, които ви отърваха от Диспенсърите, свалих от престола краля, когото мразехте и коронясах неговия син, който днес ме съди. Милордове, графове, барони и епископи и вие, господа от общините, кои от вас не ме хвалиха за всичко това и даже за любовта на кралицата към мене? Вие можете да ме укорявате само в едно, че действах вместо вас и сте готови да ме разкъсате, та чрез смъртта само на един да се забрави това, което бе дело на всички.“

Или пък да мълчи… Да отказва да отговаря при разпита, да отказва да се защищава, да не се мъчи ненужно да се оправдава. Да остави да вият кучетата, които не държи вече под камшика си. „Колко прав съм бил да ги подчинявам на страха!“

Шум от стъпки го изтръгна от тези мисли. „Моментът дойде“ — си каза той.

Вратата се отвори и се появиха въоръжени сержанти. Те се отстраниха, за да влезе братът на мъртвия граф Кент, граф Норфолк, маршал на Англия, последван от лорд-мера и лондонските шерифи, както и от много делегати на камарата на лордовете и на общините. Всички тези хора не можеха да се поберат в килията и много глави се блъскаха в тесния коридор.

— Милорд — каза граф Норфолк, — идвам по заповед на краля да ви прочета присъдата, произнесена завчера срещу вас от парламента.

Присъствуващите с учудване забелязаха, че при това съобщение Мортимър се усмихна. Усмивка спокойна, презрителна, отправена не към тях, а към него самия. Присъдата бе произнесена вече преди два дни без явяване в съда, без разпит, без защита, а само миг преди това той се безпокоеше как да се държи пред обвинителите си; празна грижа! Даваха му последен урок: могло е в миналото, значи, да не се затруднява от никакви юридически формалности за Диспенсърите, за граф д’Арундел, за граф Кент.

Придворният съдебен следовател почна да чете присъдата.

— Като се има пред вид, че бе заповядано от парламента, заседавал в Лондон веднага след коронясването на нашия господар, краля, кралският съвет да се състои от пет епископи, двама графове и петима барони, че нищо не би могло да се реши в тяхно отсъствие и че споменатият Роджър Мортимър, без да уважава волята на парламента, си присвои управлението и администрацията на кралството, размествайки и поставяйки по своя воля служителите от кралския дом и от цялото кралство, за да вкара своите собствени приятели за своя угода…

Прав, облегнат на стената с ръка върху една от решетките на прозорчето, Роджър Мортимър гледаше Грийн и изглежда, че не се интересуваше от четенето.

— Като се има пред вид, че бащата на нашия крал бе отведен в замъка Кенилуърт по заповед на перовете на кралството, за да живее там и да бъде третиран според кралския си сан, гореказаният Роджър заповяда да му се отказва всичко, което поиска и го премести в замъка Бъркли, където накрая по заповед на споменатия Роджър той бе предателски и позорно убит.

— Махай се, злобна птицо — извика Мортимър за изненада на присъствуващите, защото лукавият гарван го бе клъвнал с човката по опакото на ръката.

— Като се има пред вид, че макар да бе забранено по заповед на краля и подпечатано с големия печат да се прониква с оръжие в залата за разисквания на парламента, заседаващ в Сализбъри и това под страх да се счита за престъпление срещу краля, казаният Роджър и неговата въоръжена свита все пак влязоха, като нарушиха кралската заповед…

Списъкът на обвинението се удължаваше безкрайно. Упрекваха Мортимър за военната експедиция срещу граф Ланкастър; за шпионите, поставени при младия суверен, които го бяха принудили „да се държи по-скоро като затворник, отколкото като крал“; за заграбване на обширни земи, принадлежащи на короната; за подкуп; за лишаване от права на много барони; за скроения тайно план да накарат граф Кент да повярва, че кралят е все още жив, „което подтиква казания граф да провери фактите с най-честни и най-законни средства“; за узурпиране на кралската власт с цел да призове графа пред парламента и да го прати на смърт; за обсебване на суми, предназначени за финансиране на войната в Гаскония, както и на тридесет хиляди сребърни марки, пари, внесени от шотландците по изпълнение на мирния договор; за посегателство над кралското съкровище така, че кралят не бе повече в състояние да поддържа своя ранг. Обвиняваха още Мортимър, че е станал причина за раздора между бащата на краля и кралицата и че е отговорен за факта, че кралицата не се върна при своя господар, за да сподели леглото му, което бе голямо безчестие за краля и цялото кралство; и накрая „че е опозорил кралицата, като се е показвал като неин явен и признат любовник“.

Мортимър, вперил очи в тавана, галеше брадата си и се усмихваше отново; четяха цялата негова история и под тази странна форма тя щеше да влезе в архивите на кралството за вечни времена.

— Ето защо кралят се обърна към графовете, бароните и други лица, за да произнесат справедлива присъда срещу споменатия Роджър Мортимър. И членовете на парламента, след като се съвещаваха, заявиха, че всички изброени улики са уважителни, известни, познати на целия народ и особено членът, засягащ смъртта на краля в замъка Бъркли. Ето защо те решиха споменатият Роджър, изменник и неприятел на краля и кралството, да бъде сложен на решетка и обесен…

Мортимър потрепна леко. Значи, няма да бъде дръвникът? Докрая все нещо непредвидено.

— и също, че присъдата не може да се обжалва, така както казаният Мортимър сам някога бе решил процесите на двамата Диспенсъри и на покойния лорд Едмонд, граф Кент и чичо на краля.

Писарят бе свършил и навиваше листата. Граф Норфолк, брат на граф Кент, гледаше Мортимър в очите. Каква бе заслугата на този човек, който бе кротувал през последните месеци, за да се яви сега с вид на отмъстител и съдник? Поради неговия поглед на Мортимър му се прииска да говори… О! Кратко, само за да каже на графа-маршал и чрез него на краля, на съветниците, на лордовете, на общините, на духовенството, на целия народ:

— Когато в кралство Англия се яви мъж, способен да извърши тези деяния, които току-що изброихте, вие отново ще му се подчините, точно както се подчинихте на мен, но не вярвам да се роди скоро. Но време е да свършваме. Сега ли ще ме отведете?

Той сякаш отново даваше заповеди и командуваше собствената си екзекуция.

— Да, лорде — каза граф Норфолк, — сега. Ще ви отведем към бесилката на простолюдието12.

Бесилото на простолюдието, бесилото на крадците, бандитите, фалшификаторите, продавачите на момичета, бесилото на развратниците.

— Добре тогава! — каза Мортимър.

— Но най-напред трябва да ви съблекат за влаченето.

— Много добре, съблечете ме.

Съблякоха му дрехите, като му оставиха само парче платно около кръста. Той излезе така, гол под ръмящия ноемврийски ден между топло облечените си пазачи. Високото мускулесто тяло образуваше светло петно сред тъмните роби на шерифите и железните брони на охраната.

Решетката беше направена от грапави летви върху нещо като шейна и закачена за впрегнат кон.

Мортимър изгледа с презрителна усмивка това съоръжение. Колко грижи, колко прилежание, за да го унижат! Той легна сам и вързаха китките и глезените му за дървените пръчки. После конят тръгна и решетката почна да се плъзга първо леко по тревата на Грийн, после стържейки чакъла и камъните по пътя.

Маршалът на Англия, лорд-мерът, делегатите на парламента, комендантът на кулата вървяха отзад. Охрана от войници, с копия на рамо, правеше път и пазеше процесията.

Шествието излезе от крепостта през Вратата на предателите, където чакаше любопитна, бурна, жестока тълпа, струпана по протежение на пътя.

След като си наблюдавал тълпите, яхнал коня или от естрада, прави странно впечатление да ги гледаш внезапно от нивото на земята, да забелязваш всички тези възбудени лица, тези уста, разкривени от викане, хилядите отворени ноздри. Наблюдавани така, мъжете имат наистина грозни лица, жените също смешни и зли лица, ужасни муцуни на паплач, които не си налагал достатъчно, когато си бил прав! И ако не беше слабият дъжд, който падаше върху очите му, Мортимър, разтърсван и друскан вурху решетката, щеше по-добре да вижда тези лица, изкривени от омраза.

Нещо лигаво и мокро докосна бузата му и потече по брадата; Мортимър разбра, че е храчка. А после остра, пронизваща болка го прободе целия; подла ръка бе хвърлила камък ниско върху корема му. Ако не бяха копиеносците, тълпата, опиянена от собствените си викове, щеше да го разкъса на място.

Той, който преди шест години по всички пътища на Англия чуваше само приветствени възгласи, сега се придвижваше под звучен свод от ругатни и проклятия. Тълпите имат два гласа, един за омраза, а друг за радост; цяло чудо е, че толкова гърла, ревящи заедно, могат да произведат два толкова различни крясъка.

И внезапно настъпи тишина. Бяха ли вече стигнали до бесилото? Не, бяха влезли в Уестминстьр и прекарваха бавно решетката под прозорците, където се трупаха членовете на парламента. Те мълчаливо съзерцаваха, влачен като цепеница, мъжа, който месеци наред ги бе прегъвал под волята си.

Мортимър, с очи замъглени от дъжда, търсеше един поглед. Може би като връх на жестокостта бяха принудили кралица Изабел да присъствува на мъчението му? Не я забеляза.

После шествието се отправи към Вратата на предателите. Когато стигнаха до бесилото на простолюдието, развързаха осъдения и набързо го изповядаха. За последен път от ешафода Мортимър бе пак над тълпата. Не страда дълго, защото въжето на палача, повдигайки го рязко, пречупи прешлените му.

Кралица Изабел този ден се намираше в Уиндзор, където бавно се съвземаше, след като бе загубила в едно и също време и любовника си и детето, което чакаше от него.

Крал Едуард съобщи на майка си, че ще дойде да прекара с нея коледните празници.

IV. ЕДИН ЛОШ ДЕН

От прозореца на къщата Бонфий Беатрис д’Ирсон гледаше как вали на улица Моконсей. От дълги часове тя чакаше Робер д’Артоа, който й беше обещал да дойде при нея следобед. Но Робер не изпълняваше обещанията си, нито малките, нито големите, и Беатрис мислеше, че е глупаво да му вярва още.

За жена, която чака, мъжът е виновен за всичко. Не беше ли обещал Робер, и то отпреди цяла година, че ще стане придворна дама в неговия дворец? В същност той не се различаваше от леля си; всички Артоа си приличаха. Неблагодарници! Пребиваш се да изпълняваш желанията им, тичаш по билкари и врачки, убиваш, за да услужиш на интересите им, рискуваш бесилото или кладата… защото нямаше да арестуват монсеньор Робер, ако бяха заловили Беатрис, като сипва арсеник в отварата на госпожа Мао или живачен окис в чашата на Жана Вдовицата. „Не познавам тази жена — щеше да каже той. — Тя твърди, че е действувала по моя заповед? Лъже. Тя принадлежи към дома на леля ми, не към моя. Измисля басни, за да се спаси. Пратете я на изтезателното колело!“ Кой би се поколебал между думите на един френски принц, зет на краля, и някаква си внучка на епископ, чието семейство бе изгубило благоволение? „И за какво направих всичко това? — мислеше Беатрис. — За да чакам, за да чакам самотна в моята къща монсеньор Робер да благоволи един път седмично да ме посети! Каза, че ще дойде след вечерня, ето че вече прозвуча и втора вечерня. А той навярно пак плюска, поканил е на вечеря трима барони, говорил е за големите си подвизи, за работите на кралството, за своя процес, опипал е по кръста всички прислужнички. Знам, че даже Жана Дивион яде на масата му! А аз стоя тук да гледам дъжда. И ще дойде през нощта натежал, ще се оригва с пламнали бузи, ще ми каже две-три глупости, ще се строполи на леглото да спи един час и ще си тръгне отново, ако дойде, разбира се…“

Беатрис се отегчаваше много повече, отколкото в Конфлан през последните месеци на Мао. Любовта й с Робер линееше. Тя си въобразяваше, че е уловила в капан колоса, но в същност той бе спечелил. Да чака, все да чака! И даже да не може да излезе, да обикаля кръчмите с няколко приятелки на лов за приключения, защото Робер може да дойде точно в този момент. Нещо повече, той караше да я следят!

Тя добре разбираше, че Робер се откъсва от нея, че я вижда само по задължение, като съучастничка, която трябва да се щади. Понякога минаваха цели две седмици, без той да я пожелае.

„Няма винаги да печелиш ти, монсеньор Робер!“ — казваше тя тихо. Почваше скрито да го мрази, защото не го притежаваше достатъчно.

Бе опитала най-добрите рецепти на любовен елексир:

Изцедете малко от вашата кръв в петък през пролетта, поставете я в гърне да изсъхне в пещта с две заешки членчета и дробче от гълъб, стрийте всичко това на ситен прах и го дайте да го изяде лицето, към което се домогвате, ако не се почувствува ефект първия път, повторете го три пъти.

Или още: Ще отидете рано сутринта в петък преди изгрев слънце в овощна градина, ще откъснете от някое дърво най-хубавата ябълка, после с вашата кръв ще напишете върху късче бяла хартия вашето име и презиме и на следващия ред името и презимето на лицето, което искате да ви обикне, ще се постараете да вземете три негови косъма, които ще свържете с три от вашите и с тях ще вържете листчето, което сте написали с кръвта си, после ще разцепите ябълката на две, ще махнете семенцата и на тяхно място ще поставите листчето, вързано с космите, и с две малки остри иглички от клон от зелена мирта ще съедините точно двете половини на ябълката, ще я изсушите добре в пещ да стане твърда и без сок, каквито са изсушените ябълки през постите, ще я увиете после в лаврови листа и листа от мирта и ще се постараете да я сложите под възглавницата на леглото, в което спи любимият човек, без той да забележи, и в кратко време той ще ви засвидетелствува любовта си.

Празно начинание. Ябълките от петъка не действуваха. Магьосничеството, в което Беатрис се смяташе сигурна, изглежда нямаше власт над граф д’Артоа. Все пак той не беше дяволът, напук на всичко, в което го бе уверявала, за да го спечели.

Бе се надявала да забременее. Изглежда, че Робер обичаше синовете си, може би от гордост, но ги обичаше. Те бяха единствените същества, за които говореше с малко нежност. Ами едно незаконно дете, което би му се родило… И после щеше да бъде добро средство за Беатрис да покаже корема си и да каже: „Чакам дете от монсеньор Робер…“ Но било че в миналото бе се повредила, било, че лукавият я бе създал така, че да не може да зачева, и тази надежда я бе излъгала. И на Беатрис д’Ирсон, бивша придворна госпожица на графиня Мао, не оставаше друго освен дъжд и мечти за отмъщение.

В часа, когато гражданите си лягаха, Робер д’Артоа пристигна най-после с твърде мрачен изглед и чешейки с пръсти брадата. Той едва погледна Беатрис, която си бе сложила за случая нова рокля, сипа си пълна чаша вино с подправки.

— Изветряло е — каза той намръщен и се стовари върху стол, който изскърца силно.

Как питието нямаше да загуби аромата си, като бе приготвено преди четири часа!

— Надявах се, че ще дойдеш по-рано, монсеньор.

— Да, но имах големи грижи, които ме задържаха.

— Както вчера и завчера…

— Разбери, че не мога да влизам денем в твоята къща и особено сега, когато трябва да бъда двойно предпазлив.

— Добро извинение! Тогава не ми казвай, че ще дойдеш през деня, ако искаш да ме посетиш нощем. Но нощта принадлежи на твоята съпруга графинята…

Той повдигна отегчено рамене.

— Знаеш добре, че не я докосвам.

— Всички съпрузи говорят така на приятелките си, и най-големите в кралството, както и последният кърпач на обувки… и всички лъжат по еднакъв начин. Бих искала да видя как госпожа дьо Бомон би се показвала толкова мила и добра с тебе, ако ти никога не влизаш в леглото й… Денем монсеньор е в Тесния съвет, човек би помислил, че кралят се съвещава от пукване на зората до залез слънце. Или пък монсеньор е на лов… или монсеньор се състезава, или монсеньор заминава за земите си в Конш.

— Млък! — извика Робер, стоварвайки ръката си върху масата. — Имам по-други грижи от тези да слушам женски глупости. Днес представих молбата си пред камарата на краля.

И наистина беше 14 декември, денят определен от Филип за започване на процеса за Артоа. Беатрис знаеше това. Робер я бе предупредил, но болна от ревност, тя бе забравила.

— И всичко мина ли както ти го желаеше?

— Не точно — отговори Робер. — Представих писмата от дядо ми и оспориха, че са автентични.

— Ти вярваше ли, че са добри? — каза Беатрис със зла усмивка. — Кой ги оспори?

— Бургундската херцогиня, която поискала да й връчат писмата за проверка.

— А! Бургундската херцогиня е в Париж?…

Дългите черни клепки се повдигнаха за миг и в очите на Беатрис се появи внезапен блясък, който тя бързо скри. Робер, погълнат от грижите си, не забеляза.

Като удряше юмруците си един в друг, и със стисната челюст, той казваше:

— Тя пристигнала нарочно заедно с херцог Йод. Даже потомците на Мао ще ми вредят! Защо у тия хора тече толкова лоша кръв? Всички бургундски девойки са курви, крадли и лъжкини! И тая, която тласка глупавия си съпруг против мене, е проклета като целия й род. Те имат Бургундия. Защо искат още и графството, което ми откраднаха? Но аз ще спечеля. Ще повдигна, ако е нужно Артоа, както направих срещу Дългия, бащата на тая зла маймуна. И този път няма да потегля срещу Арас, а срещу Дижон.

Той говореше, но без душа. Гняв улегнал, без силни викове, без тежки стъпки, от които стените биха паднали, без цялата комедия на ярост, която така добре знаеше да играе. За тази ли аудитория би си дал тоя труд?

Навикът в любовта разваля характерите. Човек прави усилие само при нова любов и се бои само от това, което не познава, никой не е направен само от мощ и страховете изчезват в момента, когато тайнственото изчезне. Всеки път, когато човек се покаже гол, губи част от авторитета си. Беатрис не се боеше вече от Робер.

Тя забравяше да се плаши от него, защото много често го бе виждала да спи и си позволяваше с този колос това, което никой не би посмял.

Същото важеше и за Робер към Беатрис, станала ревнива, взискателна, изпълнена с укори метреса, както става с всяка жена, когато една скрита връзка трае дълго. Дарбите й на магьосница не забавляваха вече Робер. Заниманията й с магия и дяволии му се виждаха нещо обикновено. Не се доверяваше на Беатрис, но само от атавистичен навик, защото е доказано един път завинаги, че жените са лъжливи и измамници. Тъй като тя просеше удоволствие от него, вече не се плашеше от нея и забравяше, че тя се хвърли в обятията му само от вкус към измяната. Даже споменът за двете й престъпления губеше-значението си и се разпадаше в прахта на времето, както двата трупа се разпадаха под земята.

Те минаваха през един период толкова по-опасен, защото не вярваха вече в опасността. Любовниците би трябвало да знаят в момента, когато престават да се обичат, че ще се окажат такива, каквито са били, преди да започнат. Оръжията никога не се унищожават, само се оставят настрана.

Беатрис наблюдаваше мълчаливо Робер, докато той мечтаеше далеч от нея за нови машинации, за да спечели процеса си. Но когато си използвал всички възможности в продължение на двадесет години, преровил си законите и обичаите, използвал си лъжливи свидетели, фалшифицирал си документи, убивал си даже и когато кралят ти е шурей и все още не си извоювал победата, нямаш ли основание понякога да се отчаеш?

Променяйки държанието си, Беатрис коленичи пред него, внезапно ласкава, подчинена и нежна, като че ли искаше да го утеши и да изпроси ласка.

— Кога моя мил господар Робер ще ме вземе в своя дом? Кога ще ме направи придворна дама на графинята, както ми обеща? Колко би било хубаво! Винаги близо до тебе, когато поискаш, ще можеш да ме повикаш, ще бъда там да ти служа и да бдя над тебе по-добре от всяка друга. Кога?

— Когато спечеля процеса си — каза той, както всеки път, когато тя повдигаше въпроса.

— Този процес така се протака, че може да дочакам да побелея.

— Когато бъде решен, ако предпочиташ. Казах вече, а Робер д’Артоа държи на думата си. Търпение, по дяволите!

Той съжаляваше, че в миналото бе принуден да я залъгва с тоя проект. Сега бе твърдо решен да не го изпълни. Беатрис в двореца Бомон? Каква бъркотия, каква умора и какъв извор на неприятности!

Тя стана и протегна ръце към огъня от торф, който гореше в камината.

— Мисля, че търпях достатъчно — каза тя, без да повиши глас. — Най-напред това трябваше да стане след смъртта на госпожа Мао, после след смъртта на госпожа Жана Вдовицата. Те умряха, струва ми се, и наскоро ще отслужат в черквата годишнина… но ти не желаеш да вляза в тоя дом… Една курва като Жана Дивион, която бе метреса на моя чичо, епископа, и която ти изготви толкова добри документи, че само слепец не би видял, че са фалшиви, има право да се храни на твоята маса, да се перчи в твоя дом…

— Остави тая Дивион. Знаеш добре, че само от предпазливост държа тая глупава лъжкиня.

Беатрис се усмихна леко. Предпазливост!… Трябваше да бъде, значи, предпазлив с Дивион само защото бе направила няколко печата. А от нея, Беатрис, която беше изпратила две принцеси в гроба, не се бояха, можеха да й платят с неблагодарност.

— Хайде не се оплаквай — каза Робер. — Ти имаш най-доброто от мене. Ако бе в моята къща, вероятно щях да те виждам по-рядко и не така свободно.

Много самонадеян бе монсеньор Робер и говореше за присъствието си като за върховен подарък, който благоволява да й даде.

— Тогава, ако имам най-доброто от тебе, защо се бавиш да ми го дадеш? — отговори Беатрис със своя провлачен глас. — Леглото е готово.

И тя показа отворената врата на спалнята.

— Не, малка приятелко, сега трябва да се върна в двореца, да видя тайно краля, за да се преборя с бургундската херцогиня.

— Да, сигурно. Бургундската херцогиня… — повтори Беатрис, клатейки глава с разбиране. — Тогава утре ли трябва да чакам за най-доброто?

— Уви, утре трябва да замина за Конш и Бомон.

— И ще останеш…?

— Много кратко… Две седмици.

— Няма да бъдеш тук, значи, за новогодишните празници? — попита тя.

— Не, мое хубаво котенце, но ще ти подаря една хубава брошка със скъпоценни камъни за гушката ти.

— Да се украся с нея, за да заслепя слугите си, понеже са единствените хора, които виждам.

Робер трябваше да бъде по-предпазлив. Има фатални дни. На съдебното заседание на този 14 декември неговите документи бяха така твърдо оспорени от бургундския херцог и херцогиня, че Филип VI навъси вежди над големия си нос и погледна неспокойно зетя си. Това би трябвало да го накара да е по-внимателен, да не наранява жена като Беатрис точно в този ден, да не я оставя за две седмици с незадоволено тяло и сърце.

Той стана.

— Дивион заминава ли със свитата ти?

— Да, съпругата ми реши така.

Прилив на ненавист повдигна хубавата гръд на Беатрис и клепките й образуваха кръгла сянка на бузите й.

— Тогава, монсеньор Робер, ще те чакам като любеща и вярна слугиня — продума тя с усмихнато лице.

Робер докосна с машинална целувка бузата на Беатрис. Постави тежката си ръка на кръста й, задържа я там за момент и жестът му завърши с леко равнодушно потупване. Не, решително той не я желаеше, а това за нея беше най-тежкото оскърбление.

V. КОНШ

Тази година зимата бе относително мека. Преди да съмне, Лорме дьо Долоа идваше да разтърси възглавницата на Робер. След като се прозинеше няколко пъти като див звяр, той си намокряше малко лицето в един леген, донесен от Жийе дьо Нел, скачаше в ловджийските си дрехи, целите подплатени с кожа, единствените наистина приятни за носене. После отиваше в черквичката си да чуе утринната литургия. Свещеникът имаше заповед да избърза със службата — евангелие и причастие — всичко за няколко минути. Робер потропваше с крак, ако монахът се бавеше с молитвите и преди да върне потира на мястото му, той вече излизаше от вратата.

Поглъщаше купа топъл бульон, две крила от угоен петел или парче тлъсто свинско месо с голяма чаша бяло вино от Бьорсо, което стопля, тече като злато през гърлото и раздвижва заспалата през нощта кръв. Всичко това на крак. Ах! Защо Бургундия не произвеждаше само вино, ами имаше и херцози! „Да си хапнеш сутрин укрепва здравето“ — казваше Робер и още хрускайки, стигаше до коня. Той се качваше на седлото с нож на хълбока, рог на врата и вълчи калпак, нахлупен до ушите.

Глутницата тичащи кучета, задържани с камшик, лаеше силно, конете риеха земята, сутрешният студ хапеше задниците им, знамето плющеше на върха на кулата, защото господарят пребиваваше в замъка. Подвижният мост се смъкваше и кучета, коне, слуги, ловци с голяма олелия подскачаха към блатото всред градчето и стигаха до нивите, следвайки барона-исполин.

През зимните утрини по ливадите на Уш се влачи лека, бяла мъгла с мирис на кора на дървета и на пушек. Робер д’Артоа несъмнено обичаше Конш. Това бе малък замък наистина, но много приятен, с хубави гори наоколо.

Бледо слънце разпръскваше мъглата точно когато пристигнаха на срещата, където кучкарите му докладваха. Бяха открили следи. Ще нападат по най-добрите следи.

Горите на Конш изобилствуваха с елени и глигани. Кучетата бяха добре обучени. Попречеха ли на глигана да спре, за да пикае, щяха да го уловят за по-малко от час. Големите величествени елени отвеждаха преследвачите по дълги пътеки, където пръстта излиташе на буци под копитата на конете; кучетата ги лаеха и те се спираха до някое блато или езерце задъхани, сурови с изплезен език под тежките рога.

Граф Робер ловуваше най-малко четири пъти седмично. Не както на големите кралски ловове на кон, когато двеста благородници се притискат, не се вижда нищо и от страх да не изгубят групата и по-скоро гонят краля, отколкото дивеча. Тук Робер се забавляваше истински всред кучкарите си, няколко съседни васали, много горди, че са поканени, и двама от синовете си, които почваше да обучава в изкуството на лов с кучета, което всеки добър рицар трябва да познава. Бе доволен от синовете си — десет и девет годишни, които растяха силни; надзираваше как боравят с оръжието и с прицела. Имаха късмет тия момчета! Робер бе лишен от баща си прекалено рано…

Той самичък се справяше с преследваното животно, с нож за елена или с копие за глигана. Проявяваше голяма сръчност и изпитваше удоволствие да усети как желязото, опряно на точното място, се забива изведнъж в нежната плът. Дивечът и ловецът еднакво се обливаха в пот, но животното се строполяваше поразено, а мъжът оставаше прав.

Когато се връщаха, докато тълкуваха произшествията при лова, селяните от колибите, облечени в дрипи и с крака, обвити в скъсани парцали, изскачаха от бордеите си и тичаха да целунат шпората на господаря в порив на екстаз и страх едновременно. Добър обичай, който изчезваше в градовете.

Щом господарят се появеше, в замъка тръбяха рогове за обяд. В голямата зала с гоблени с гербовете на Франция, Артоа, Валоа и Константинопол — защото госпожа дьо Бомон беше Куртьоне по майка — Робер се настаняваше пред масата и в продължение на три часа плюскаше, като се шегуваше с обкръжението си, извикваше главния готвач с дървена лъжица на пояса и понякога го поздравяваше, ако бутът от дивата свиня, добре маринован, се топеше в устата, или му обещаваше бесило, ако сосът с топъл пипер, с който се поливаше еленът, печен целият на шиш, не бе достатъчно лют.

След кратка следобедна почивка се връщаше в голямата зала, за да изслуша превотата и бирниците, за да проучи сметките, да уреди делата на феода си и да раздава правосъдие. Обичаше много да раздава правосъдие, да гледа завистта или омразата в очите на тъжителите, мошеничеството, коварството, злобата, мъката. Накратко, да открива себе си в умален вид в проявите на дребните риби.

Най-много го радваха историите за развратни жени и излъгани мъже.

— Да се яви рогоносецът! — заповядваше той, настанен удобно в дъбовия си фотьойл.

И започваше да поставя най-неприлични въпроси, докато писарите избухваха в смях зад перата си, а просителите почервеняваха от срам.

Робер имаше неприятната склонност, за което превотата му го укоряваха, да налага леки наказания на крадци, джебчии, измамници в игра със зар, прелъстители, пладнешки разбойници, сводници, грубияни освен, разбира се, когато кражбата или престъплението е било извършено в негов ущърб. Някакво тайно съучастничество го свързваше сърдечно с всякакви мошеничества по земята.

След правораздаването денят почти свършваше. Робер отиваше в банята в една ниска стая на кулата, потапяше се в каца с гореща вода, парфюмирана с треви и аромати, които отморяват крайниците, после го изтриваха и избърсваха като кон, решеха го, фризираха, бръснеха.

Оръженосци, виночерпци, слуги бяха вече наредили върху подпори масата за вечеря, на която Робер се явяваше в огромна господарска дреха от пурпурно кадифе, извезана със златни лилии и замъците на Артоа и чиято кожена подплата покриваше и обувките му.

Госпожа дьо Бомон носеше рокля от виолетова тъкан, подплатена с пети гри, избродирана с преплетени златни инициали „Ж“ и „Р“, и изпъстрена със сребърни детелини.

Храната бе по-лека, отколкото на обяд: зарзаватена или млечна супа, паун, печен лебед сред венец от гълъбчета, прясно и ферментирало сирене, подсладени торти и вафли, които подчертаваха по-силно вкуса на старите вина, наливани от ибрици с форма на лъв или птица.

Сервираха по френски, тоест на двама от една чиния, мъж и жена ядяха от същото блюдо, с изключение на господаря. Робер си имаше своя чиния, която изпразваше с лъжица, нож и пръсти и се бършеше от покривката, както всички останали. Колкото до дребните птици, ядеше наред и месо, и кокали.

Към края на вечерята помолваха менестрелът Ватрике дьо Кувен да вземе късата си арфа и да изпее някои от съчинените от него разкази. Месир Ватрике бе от Ено, познаваше добре граф Гийом и графинята, сестра на госпожа дьо Бомон, бе почнал кариерата си в техния двор и продължаваше в двора на всеки Валоа последователно. Оспорваха си го с големи суми.

— Ватрике, поемата за парижките дами — пожелаваше Робер с мазна още уста.

Това бе любимата му песен, която знаеше почти наизуст, искаше да слуша все нея, както децата, които всяка вечер искат същата приказка, без да се пропусне нещо от нея. Кой би могъл в тоя момент да повярва, че Робер д’Артоа е способен да върши фалшификации и престъпления?

Поемата за парижките дами разказваше приключенията на две буржоазки, Марг и Марион, съпругата и племенницата на Адам дьо Гонес, които, като отивали при шкембеджията една сутрин в деня на Влъхвите, срещнали за свое нещастие една съседка госпожа Тифен, майсторка на забрадки, и отишли, подмамени от нея, в странноприемницата, чийто собственик, както казват, давал на кредит.

И ето ги бъбриците седнали в кръчмата на Майе, където съдържателят им поднасял много хубави неща: вино кларе, тлъста гъска, пълна чиния с чесън, топли сладки.

На това място Робер д’Артоа почваше да се смее предварително. А Ватрике продължаваше:

Седнал до голямата камина, където пламтеше цял пън, Робер д’Артоа, извърнат назад, се кикотеше със силен гърлен смях.

В тази поема той виждаше отново цялата си младост, прекарана в кръчми, бордеи и други съмнителни места. Малко ли такива свободни развратници бе познавал, седнали в кръчмите да се наливат прилежно без знанието на мъжете им!

В полунощ, пееше Ватрике, Марг, Марион и майсторката на забрадки, след като опитали всички вина от Арбоа чак до Сен-Мелион и яли вафли, медени питки, обелени бадеми, круши, подправки и орехи, все още били в странноприемницата. Марг предлага да отидат да потанцуват навън. Кръчмарят изисква, за да ги пусне, да оставят в залог дрехите си; както били пияни, те се съгласяват на драго сърце; за един миг махат рокли, шуби, фусти, ризи — кесии и колани.

Голи, както в деня на раждането си, ето ги тръгнали през тая януарска нощ, крещейки колкото им глас държи: „Любов, отивам да танцувам“, залитат, препъват се, блъскат се в стените, ловят се една за друга и накрая мъртвопияни, се строполяват върху купчина нечистотии.

Съмва се, вратите се отварят. Намират ги целите изпоцапани, окървавени, неподвижни. Отиват да ги търсят мъжете им, които мислят, че са убити; отнасят ги на „Гробището на невинните“, хвърлят ги в общия гроб.

Събуждат се чак на следващата нощ, покрити с земя върху куп трупове. Но още не изтрезнели и отново почват да викат в черното и замръзнало гробище:

На това място монсеньор Робер буквално ревеше. Менестрелът Ватрике не можеше да свърши разказа, защото смехът на колоса изпълваше залата дълго време. Със сълзи на очите той се удряше по гърдите с две ръце. Десет пъти повтаряше: „И затвори също големия прозорец!“ Доброто му настроение бе така заразително, че всички се превиваха от смях.

— А, хубостниците!

И отново почваше да се смее.

Приятно се живееше в Конш. Госпожа дьо Бомон бе добра съпруга, графството Бомон бе добро графство и какво значение имаше, че е кралско владение, щом доходите им бяха осигурени? Ами Артоа?… Толкова ли важно беше това Артоа в края на краищата, заслужаваше ли всички тези грижи, борби и труд?… „Нека един ден да ме заровят в земята на Конш или Есден“…

С такива мисли се залъгва човек, когато е преминал четиридесетте, когато започнатото дело не върви, точно както иска, и когато разполага с две седмици свободно време. Но знае добре в същност, че тая краткотрайна мъдрост няма да е за дълго… При все това утре Робер щеше да преследва един елен към Бомон и щеше да се възползва от случая да прегледа замъка и да види дали не трябва да го разшири.

На връщане от Бомон, където бе отишъл със съпругата си в предпоследния ден на годината, Робер д’Артоа завари оръженосците и слугите си, които го чакаха, разтревожени върху подвижния мост на Конш.

Същия следобед бяха арестували Жана Дивион и я бяха отвели в затвора в Париж.

— Да я арестуват? Кой дойде да я арестува?

— Трима сержанти.

— Какви сержанти? По чия заповед? — изкрещя Робер.

— На краля.

— Хайде де! И вие ги оставихте да направят това! Вие сте глупци и ей сега ще ви напердаша. Да арестуват в дома ми! Какво самозванство! Поне видяхте ли заповедта?

— Видяхме я, монсеньор — отговори Жийе дьо Нел изтръпнал, — и поискахме даже да я запазим. Само при това условие позволихме да вземат госпожа Дивион. Ето я.

Наистина бе кралска заповед, написана от ръката на писар, но подпечатана с печата на Филип VI. И то не с канцеларския печат, което би могло да бъде някаква измама. Восъкът носеше релефа на частния печат на Филип, „малкия печат“, както го наричаха и който кралят държеше в своята кесия и само собственоръчно го използваше.

По природа граф д’Артоа бе чужд на всяка тревога, но тоя ден разбра какво значи страх.

VI. ЗЛАТА КРАЛИЦА

Да се отиде от Конш до Париж само за един ден е тежък преход даже за трениран конник и изискваше силен кон. Робер д’Артоа изостави по пътя двама от оръженосците си, чиито коне паднаха окуцели. Той пристигна в града през нощта и въпреки късния час намери улиците задръстени от весели групи, които празнуваха Нова година. Пияници повръщаха в тъмнината на прага на кръчмите, жени, уловени за ръце и клатушкайки се, пееха с пълен глас, както в разказа на Ватрике.

Без да го е грижа за тълпата, която конят му блъскаше с гърди, Робер отиде право в двореца. Капитанът на гвардейците му съобщи, че кралят бе пристигнал същия ден, за да приеме новогодишните пожелания на буржоата, но че бе тръгнал отново за Сен Жермен.

Тогава, прекосявайки моста, Робер отиде в Шатле. Един френски пер можеше да си позволи да събуди управителя. Обаче на поставените му въпроси той отговори, че не е приел нито предния ден, нито днес, никаква дама на име Жана Дивион, нито някоя, която да съответствува на даденото описание.

Ако не беше в Шатле, трябваше да се намира в Лувъра, защото по кралска заповед отвеждаха само на тия две места.

Тогава Робер отиде в Лувъра, но капитанът му даде същия отговор. Тогава къде бе Дивион? Беше ли пътувал Робер по-бързо от кралските сержанти и от друг път изпреварил отряда им? Обаче в Удан, където се беше осведомил, му казаха, че трима сержанти, които водели една жена, минали преди няколко часа. Мистерията около тая работа ставаше все по-непрогледна. Примирен, Робер се прибра в своя дом, спа малко и преди пукване на зората тръгна за Сен Жермен.

Слана покриваше нивите и ливадите, клоните на дърветата блестяха под скрежа, а хълмовете и гората около замъка Сен Жермен приличаха на пейзаж от захар.

Кралят току-що се бе събудил. Вратите се отвориха за Робер чак до спалнята на Филип VI, който беше още в леглото, заобиколен от шамбеланите и ловците и даваше заповеди за лова през този ден.

Робер влезе стремително, коленичи на паркета, вдигна се веднага и каза:

— Сир, братко мой, вземете си обратно перството, което ми дадохте, феодствата, земите, доходите, отнемете ми и имота и ползването му, изгонете ме от вашия Тесен съвет, в който повече не съм достоен да се явявам. Не, не съм вече нищо в кралството!

Отваряйки широко сините си очи над месестия нос, Филип попита:

— Какво ви става, братко? Защо сте така развълнуван? Какво приказвате?

— Казвам истината. Казвам, че не съм нишо в кралството, щом кралят, без да благоволи да ме осведоми, заповядва да арестуват лице, което живее под покрива ми!

— Кого съм накарал да арестуват? Кое лице?

— Някоя си Дивион, братко, която спада към моя дом и се грижи за гардероба на съпругата ми, вашата сестра. Трима сержанти по ваша заповед са я взели от замъка ми в Конш, за да я отведат в тъмница.

— По моя заповед? — каза Филип смаян. — Никога не съм давал такава заповед… Дивион? Не познавам това име. И за всеки случай, братко, имайте любезността да повярвате, че никога не бих накарал да арестуват някого от вашите хора, даже ако имах основание за това, без да ви осведомя и най-напред да се посъветвам с вас.

— И аз така си мислех, братко — каза Робер. — И все пак тази заповед е от вас.

Той измъкна от ризницата заповедта за арестуване, връчена от сержантите.

Филип VI я погледна, позна малкия си печат и носът му побеля.

— Еруар! Дрехите ми! — извика той на един от шамбеланите. — И излезте бързо! Оставете ме сам с монсеньор д’Артоа!

Като махна бродираните със злато завивки, той вече бе на крак в дълга, бяла нощница. Шамбеланът му помогна да навлече роба, подплатена с кожи, и поиска да засили огъня в камината.

— Излизай, излизай! Казах да ме оставите сам.

Откогато обслужваше краля, Еруар дьо Белперш ни веднъж не бе третиран така грубо като прост прислужник от кухнята.

— Не съм подпечатвал това, нито съм диктувал нещо подобно — каза кралят, когато шамбеланът се оттегли.

Той прегледа писмото много внимателно, съпостави двете части на печата, счупен при отварянето, взе кристална лупа от едно чекмедже на шкафа.

— Да не би, братко — каза Робер, — да са преправили печата ви?

— Това е невъзможно. Майсторите на калъпи за печати са достатъчно хитри да предотвратят направата на копие, като скриват винаги някакво малко умишлено несъвършенство, особено за кралските печати или за тези на големите барони; гледай буквата „Л“ на моето име; виж чупката на бастунчето и тази дупчица във винетката.

— Тогава — каза Робер — да не би да са отлепили печата от друг документ?

— Това нещо, изглежда, се прави със сгорещен бръснач или по друг начин, моят канцлер ми е разказвал за тези неща.

На лицето на Робер се изрази наивност, като че ли научаваше нещо неподозирано, но сърцето му заби по-бързо.

— Но не е такъв случаят — продължи Филип, — защото аз използвам моя малък печат само когато трябва да бъде разчупен и никога не го слагам върху гладка страница.

Той замълча за миг с очи, впити в Робер, като че ли искаше от него обяснението, което в действителност търсеше в собственото си съзнание.

— Трябва да са ми откраднали за миг печата. Но кой? Кога? През целия ден той не напусна кожената кесия на колана ми; махам я само нощем…

Той отиде към шкафа, взе от чекмеджето една сърмена кесия, опипа я най-напред, после я отвори, извади златен печат с дръжка, подобна на цвят на лилия.

— …И го вземам сутрин…

Заговори по-бавно, ужасно подозрение се промъкна в него. Взе отново заповедта за арестуването, разгледа я пак много внимателно.

— Познавам този почерк — каза той. — Не е нито на Юг дьо Помар, нито на Жак ла Ваш, нито на Жофроа дьо Фльори…

Той позвъни. Пиер Трусо, другият дежурен шамбелан се яви.

— Изпрати ми веднага, ако е в замъка или където и да се намира, писаря Робер Мюле. Да дойде тук с перата си.

— Този Мюле — попита Робер — не е ли на служба в канцеларията на кралица Жана, съпругата ти?

— Да, Мюле служи ту при мене, ту при Жана — отвърна Филип уклончиво, за да скрие смущението си.

Те отново си приказваха на „ти“ както някога, когато Филип бе далеч от трона, а Робер не бе още пер, когато бяха само двама задружни братовчеди, по онова време монсеньор Шарл дьо Валоа сочеше Робер като пример за Филип поради неговата сила, упорство и разбиране на делата.

Мюле бе в замъка. Той пристигна задъхан с принадлежностите за писане под мишница и се поклони, за да целуне ръката на краля.

— Остави тук кутията и пиши — каза Филип и почна веднага да диктува: „По заповед на краля до нашия обичан и верноподан комендант на Париж Жан дьо Милон, поздрав.

Заповядвам ви да наредите…“

Двамата братовчеди се бяха приближили наведнъж и четяха през рамото на писаря. С неговия почерк бе написана заповедта за арестуване.

— „да освободи начаса госпожа Жана дьо…“

— Дивион — произнесе Робер.

— „която е била задържана в нашия затвор“… Къде се намира тя в случая? — попита Филип.

— Нито в Шатле, нито в Лувъра — каза Робер.

— В кулата Нел, Ваше величество — каза писарят, който мислеше, че ще бъдат оценени усърдието и добрата му памет.

Двамата братовчеди се спогледаха и с един и същ жест скръстиха ръце.

— Откъде знаеш това? — попита кралят писаря.

— Ваше величество, защото имах честта оня ден да напиша вашата заповед за задържането на тази дама.

— А кой ти я продиктува?

— Кралицата, Ваше величество, която ми каза, че не сте имали време да го направите и сте натоварили нея. Двете заповеди за задържане и за затваряне.

Кръвта напълно се бе отдръпнала от лицето на Филип, който раздвоен между гняв и срам, не смееше да погледне зетя си.

„Ама че мръсница, мислеше си Робер. Знаех, че ме мрази, но чак дотолкова, че да открадне печата на съпруга си, за да ми навреди… А кой е могъл да я осведоми така добре?“

— Няма ли да довършите, Ваше величество? — каза писарят.

— Разбира се, разбира се — отвърна Филип, изтръгвайки се от мислите си.

Той продиктува финалната формула. Писарят запали свещ на огъня, покапа няколко капки червен восък върху сгънатия лист и го подаде на краля, за да постави сам малкия си печат.

Филип, унесен в мислите си, като че ли почти не отдаваше внимание на жестовете си. Робер взе заповедта, дръпна със звънеца. Този път дойде Еруар дьо Белперш.

— До коменданта, начаса, заповед на краля — му каза Робер, връчвайки писмото.

— И повикай тук госпожа кралицата — заповяда Филип VI от дъното на стаята.

Писарят Мюле чакаше, като гледаше последователно краля и граф д’Артоа, и се питаше дали прекаленото му усърдие беше уместно. Робер с ръка му нареди да излезе.

Няколко минути по-късно кралица Жана влезе с особената си походка на куца. Тялото й се отместваше на деветдесет градуса около по-дългия й крак. Тя бе слаба, с доста хубаво лице, но зъбите й вече се разваляха. Очите й бяха големи, изпълнени с измамната бистрота на лъжата. Между дългите й, малко извити пръсти оставаше празнина даже когато бяха оплетени.

— Откога, госпожо, се пращат заповеди от мое име?

Кралицата се престори много умело на изненадана и невинна.

— Заповед ли, мой обичани господарка?

Гласът й бе плътен, мелодичен, с отсенка на престорена нежност.

— И откога ми се краде печатът, когато спя?

— Вашият печат, нежно сърце? Никога не съм пипала печата ви. За кой печат говорите?

Страшна плесница я накара да млъкне.

Очите на Жана Куцата се изпълниха със сълзи, толкова ударът бе груб и силен, тя зина от смайване и притисна дългите си пръсти до бузата, по която избиха червени петна.

Робер д’Артоа не бе по-малко изненадан, но от щастие. Никога не би повярвал, че братовчед му Филип, за когото всички говореха, че е под чехъла на жена си, може да вдигне ръка над нея. „Дали наистина е станал вече крал?“ — си каза Робер.

Филип дьо Валоа просто бе станал мъж и приличаше на всеки съпруг, знатен благородник или последен слуга, който наказва лъжливата си съпруга. Последва втора плесница, като че ли първата му бе намагнитила ръката, а после още няколко. Жана, обезумяла, пазеше лицето си с двете ръце. Ръката на Филип удряше, където завърне, по главата, по раменете. И в същото време той викаше:

— Миналата нощ ми изиграхте тоя номер, нали? И имате наглостта да отричате, когато Мюле ми призна всичко? Зла курва, която ме гали, умилква се около мен, казва, че тръпне от любов и възползвала се от слабостта, която изпитвам към нея, ме мами, докато спя, и ми краде кралския печат? Не знаеш ли, че няма нищо по-грозно от кражбата? Че не бих търпял някой мой поданик, па бил най-силният в кралството, да използва чужд печат, без да накарам да го бият? Да си служат с моя! Виждала ли се е някога по-грозна злодейка, която иска да ме опозори пред перовете ми, пред братовчед ми, пред собствения ми брат. Нямам ли право, Робер? — каза той и престана да удря, за да получи одобрение. — Как бихме могли да управляваме поданиците си, ако всеки си служи по своя воля с нашите печати, за да заповяда това, което ние не сме пожелали. Това е посегателство на честта ми.

После, обръщайки се към жена си с подновена ярост:

— И ето как добре използвате кулата Нел, която ви подарих. Колко дълго ме молихте за нея! И вие ли сте толкова лоша, колкото сестра ви и тази прокълната кула винаги ли ще подслонява злодеянията на Бургундия? Ако не бяхте кралица, за мое нещастие се ожених за вас, вас именно щях да хвърля в затвора! И понеже не мога да ви накажа чрез другите, ще го направя сам.

И ударите отново почнаха да се сипят.

„Дано да я умори!“ — мислеше Робер.

Жана се бе свила върху леглото, риташе с крака и всеки удар изтръгваше стон или вой, после внезапно тя се хвърли като котка с нокти напред и започна да крещи със сълзи, стичащи се по бузите й.

— Да, направих това! Да, откраднах печата, докато спеше, защото ти зле раздаваш права и защото искам да защитя брат си, бургундския херцог, срещу тоя зъл Робер, който винаги е нанасял вреди с нож и с престъпления, който в заговор с баща ти погуби сестра ми Маргьорит.

— Да не чувам от твоите уста да споменаваш баща ми! — извика Филип.

Когато видя погледа на мъжа си, тя млъкна, защото той беше наистина способен да я убие.

Той прибави, вдигайки ръка с покровителствен жест до рамото на Робер д’Артоа:

— И внимавай, проклетийо, да не навредиш някога на моя брат, който е най-добрата опора на трона ми.

Когато отиде да отвори вратата, за да каже на шамбелана, че отлага лова през тоя ден, двадесет глави, опрени на нея, се отдръпнаха заедно. Прислугата ненавиждаше Жана Куцата, защото ги преследваше с изисквания, клеветеше ги за най-малкия пропуск и те я наричаха помежду си „злата кралица“. Разказът за наказанието, което току-що бе получила, щеше да изпълни с радост двореца.

Към края на сутринта Филип и Робер се разхождаха с бавни стъпки в градината на Сен Жермен, където сланата се топеше. Кралят вървеше с наведена глава.

— Не е ли ужасно, Робер, да си принуден да не се доверяваш на собствената си съпруга даже когато спиш? Да слагам печата под възглавницата си? Тя ще си пъхне там ръката. Спя тежко. Не мога все пак да я затворя в манастир, тя е моя съпруга! Единственото нещо, което мога да сторя, е да не я оставям да спи при мене. Най-лошото е, че обичам тая безсрамница! Не разправяй това, но, като всеки мъж, и аз съм опитвал с други, за забава, и съм се връщал към нея с още по-голямо влечение… Но ако си позволи пак нещо подобно, ще я бия пак!

В този момент Труйар д’Юзаж, заместник-епископ на Манс и рицар на двореца, приближи към тях, за да извести за превото на Париж, който го следваше.

— Е, месир прево, освободихте тази дама, нали?

— Не, Ваше величество — отговори превото притеснен.

— Как? Заповедта ми да не е фалшива? Или не познахте моя печат!

— Не, Ваше величество, но преди да я изпълня, искам да поговоря с вас по този случай и съм много доволен, че монсеньор д’Артоа е с вас — каза Жан дьо Милон, гледайки смутено Робер. — Тази жена призна.

— Какво призна? — попита Робер.

— Всякакви долни постъпки, монсеньор, фалшиви писма, подправени документи и други неща още.

Робер се овладя добре, дори се престори, че взема работата на шега и се провикна, повдигайки рамене:

— Ако е минала през разпит с изтезание, сигурно е направила много признания! Нека да ви предам на мъчителите, месир Милон, и се обзалагам, че ще признаете, че сте искали да ме прелъстите.

— Уви, монсеньор! — отвърна превото. — Дамата проговори преди разпита… от страх пред мъчение. Тя даде дълъг списък на съучастниците си.

Филип VI мълчаливо наблюдаваше своя зет. Нови мисли минаваха през ума му.

Робер почувствува как капанът щраква над него. Крал, който току-що е смазал от бой съпругата си, и то пред свидетел, за похищение на печата и фалшиви писма, трудно може да пусне на свобода, даже от любезност към най-близкия си роднина, една обикновена поданица, която е признала подобни престъпления.

— Твоят съвет, братко? — се обърна Филип към Робер, без да престане да го гледа.

Робер разбра, че спасението му зависи от отговора: трябваше да се престори на лоялен. Толкова по-зле за Жана Дивион. Ще твърди, че е безсрамна лъжа всичко, което тя е могла или би могла да каже срещу него.

— Вашето правосъдие ще се произнесе, сър, братко мой, вашето правосъдие! Дръжте тая жена в затвора и ако тя ме е излъгала, знайте, че ще изискам от вас най-голяма строгост.

В същото време той си казваше: „Кой е предупредил все пак бургундския херцог?“ И после отговорът, очевидният отговор блесна тутакси. Имаше само едно лице, което би могло да каже на бургундския херцог или на самата зла кралица, че Дивион беше в Конш: Беатрис.

Едва в края на март, когато Сена, придошла от пролетното пълноводие, заливаше бреговете и влизаше в избите, моряци уловиха някъде към Шату чувал, който плуваше и съдържаше тяло на съвсем гола жена.

Цялото население на селото, газейки в калта, се бе събрало около ужасната находка и майките, плескайки момченцата си, викаха:

— Хайде, бягайте, тази гледка не е за деца!

Трупът беше отвратително подпухнал, с ужасния зеленикав цвят на напреднало разложение: трябва да бе стоял повече от месец в реката. Личеше все пак, че мъртвата е била млада. Дългите й черни коси, като че ли мърдаха, защото в тях се пръскаха мехурчета. Лицето й е било издраскано, ритано, смазано, за да не може да бъде позната: на врата имаше белег от примка.

Моряците, раздвоени от отвращение и безсрамно любопитство, побутнаха с куките си лишената вече от стеснение мърша.

Изведнъж тялото изпусна водата, която го издуваше, почна да се движи само, давайки впечатление, че възкръсва, и женорята се отстраниха с крясъци. Байито, когото бяха повикали, зададе няколко въпроса, позавъртя се около мъртвата, разгледа предметите, излезли от чувала заедно с трупа, които се изцеждаха на тревата: рог от пръч, малка восъчна фигурка, обвита с парцали и набедена с игли, груб оловен потир, изпъстрен с дяволски знаци.

— Това е някоя магьосница, убита от другарите й след сборище или дяволска литургия — заяви байито.

Бъбриците се прекръстиха. Байито посочи неколцина да заровят най-бързо и без молитва тялото и прокълнатите предмети в една горичка, далече от селото.

Накратко, добре извършено и добре замаскирано престъпление, при което Жийе дьо Нел бе следвал добрите уроци на Лорме льо Долоа и което приключи, както желаеха убийците.

Робер д’Артоа си отмъсти за предателството на Беатрис, но това не означаваше, че е победил.

Две поколения по-късно селяните на Шату нямаше да знаят защо купчината дървета под селото е била наречена „гората на магьосницата“.

VII. ТУРНИРЪТ В ЕВРЬО

Към средата на месец май херолди с кралски ливреи, придружени от тръбачи, се спираха по градските площади, по кръстопътищата на селищата и пред входовете на замъците. Тръбачите надуваха дългите си тръби, на които висеше по едно малко знаменце, украсено с лилии, херолдът развиваше пергамент и със силен глас възвестяваше:

— И така слушайте, слушайте! Съобщава се на всички принцове, сеньори, барони, рицари и оръженосци от херцогства Нормандия, Бретания и Бургундия, от графствата и феодите Анжу, Артоа, Фландрия и Шампан и всички други, били те от това кралство, или от кое да е друго християнско кралство, ако не са заточени или врагове на краля, нашия господар, бог да му даде добър живот, че в деня на Света Лучия, на шести юли, край град Еврьо ще се състои най-голямо опрощаване чрез много благороден турнир, в който рицарите ще се състезават с леки боздугани и обърнати откъм тъпата страна мечове със съответни за целта екипировки, герб, салтамарка и високи ботуши с каишки, украсени с гербовете на благородните участници в турнира, както изискват древността и обичаят.

Начело на този турнир са височайшите всемогъщи и безстрашни сеньори, нашият многообичан господар Филип, крал на Франция, като призоваващ на двубой и сир Жан Люксембургски, крал на Бохемия, като ответник. И нарочно се съобщава на всички принцове, сеньори, барони, рицари, оръженосци от горепосочените феоди и други, от коя да е нация, които имат желание и искат да участвуват в турнира, за да извоюват почит, да носят малки гербови плочки, които сега ще дам, за да се разпознават, че са участници в турнира. Затова всеки, който желае, нека поиска такива за споменатия турнир: дамите и госпожиците ще раздават благородни и скъпи награди.

Освен това съобщаваме на всички принцове, барони, рицари и оръженосци, които имат намерение да вземат участие, че са задължени да се явят на уреченото място Еврьо и да се настанят там четири дни преди турнира, за да покажат гербовете и щитовете си, в противен случай няма да бъдат допуснати на турнира. И това ви се съобщава от името на моите господари, съдиите-арбитри, и да ми простите, моля.

Тръбите прозвучаха отново и хлапетиите тичаха чак до края на града след херолда, който отиваше да отнесе новината по-далече.

Преди да се разотидат, зяпльовците казваха:

— Това ще ни струва пак скъпо, ако нашият господар иска да отиде на турнира! Ще тръгне с жена си и цялото си домочадие… За тях са само забавленията, а за нас лишенията.

Но мнозина мислеха в същото време: „Ако господарят пожелае да отведе големия ми син като ратай в конюшнята, ще паднат сигурно хубави пари, а може би и служба в бъдеще… Ще поговоря с каноника да препоръча моя Гастон.“

В продължение на шест седмици турнирът щеше да бъде голямата работа и единствено занимание на замъците. Юношите мечтаеха да смаят света с първите си подвизи.

— Много си млад още, друг път. Случаите не ще липсват — отговаряха родителите.

— Ама синът на съседите ни от Шамбре, който е на моя възраст, ще отиде!

— Ако господарят от Шамбре е загубил ума си, или има пари за губене, това си е негова работа.

Старците предъвкваха спомените си. Ако ги слушаш, ще си помислиш, че в тяхно време мъжете са били по-силни, въоръженията по-тежки, конете по-бързи:

— На турнира в Кенилуърт, организиран от лорд Мортимър ъф Чърк, чичо на тоя, когото обесиха в Лондон зимъска…

— На турнира в Кондре сюр Еско, у монсеньор Жан д’Авен, бащата на сегашния граф Ено…

Сключваха заеми срещу предстоящата жътва, срещу дърветата за сечене, носеха сребърните си съдове при най-близкия ломбардец, за да ги превърнат в пера за шлема на сеньора, в скъпи тъкани за роклите на госпожата, в покривала за конете.

Лицемерите престорено се оплакваха:

— Ах, колко разходи, колко грижи! Колко хубаво би било да си останем в къщи! Не може да не се явим на тоя турнир, за честта на нашия дом… Бихме разсърдили краля, нашия господар, който изпрати глашатаите си до вратата на замъка ни, ако не отидем.

Навсякъде шиеха, ковяха желязото, пришиваха метална броня върху кожата на ризниците, упражняваха конете, упражняваха се самите рицари в овощните градини и птичките отлитаха оттам уплашени от тези атаки, тези удари с копие и страшно дрънкане на мечове. Младите барони губеха три часа, за да изпробват кожените си шапчици под шлема.

За да се тренират, кастеланите организираха местни турнири, на които старите мъже, въсейки вежди, надувайки бузи, преценяваха ударите, като гледаха как младите си вадят очите. След това сядаха на масата, за да вечерят дълго, плюскайки лакомо, пиейки, спорейки.

Тези военни игри между баронствата накрая струваха колкото истински войни.

Най-сетне потегляха на път! В последната минута дядото решаваше да тръгне, и четиринадесетгодишният син също се бе наложил, щеше да присъствува като малък оръженосец. Водеха за поводите бойните жребци, които не биваше да се изморяват; сандъците с роклите и ризниците бяха натоваре на мулета, дежурните прислужници влачеха крака в пепелта. Нощуваха в манастирските спални или при някой роднина, чийто замък се намираше по пътя и който също отиваше на турнира — още една тежка вечеря, обилно полята — и призори, преситени тръгваха всички заедно.

Така от спирка на спирка групите нарастваха до церемониалната среща с господаря-граф, на когото бяха васали. Целуваха му ръка, разменяха се изтъркани приказки, които дълго време щяха да коментират. Дамите изваждаха от сандъците една от новите рокли, присъединяваха се към свитата на графа, вече дълга половин левга и развяваща знамена под слънцето на начеващото лято.

Неистински армии, въоръжени с копия без върхове, шпаги без остриета и леки боздугани преминаваха през реките Сена, Йор, Рил или се изкачваха покрай Лоара, за да отидат на неистинска война, в която истинска бе само сцената.

Цяла седмица преди турнира в целия град Еврьо човек не можеше да наеме нито стая, нито навес. Дворът на френския крал бе настанен в най-голямото абатство, кралят на Бохемия, в чиято чест бяха организирани тържествата, живееше у граф д’Еврьо, наварския крал.

Странен принц беше тоя Жан дьо Люксембург, крал на Бохемия, притежаващ повече дългове, отколкото земи, живеещ без пукнат грош на гърба на френското съкровище, но той не можеше даже да помисли да се яви с по-малък екипаж от своя домакин, от когото измъкваше доходите си. Беше четиридесетгодишен, но изглеждаше на тридесет, разпознаваха го по хубавото му усмихнато лице, по приятните му, винаги протегнати ръце. По живост, сила, смелост, веселост, а също и по глупост той бе същинско чудо. На ръст близък до Филип VI, той бе наистина великолепен и с външност на истински крал, какъвто народното въображение можеше да си представи. Умееше да направи така, че всички да го обичат — и принцовете, както и народът. Бе успял даже да стане приятел едновременно и на папа Йоан XXII, и на император Лудвиг Баварски — двамата непримирими противници. Чудесен успех за глупак, защото всички бяха съгласни, че Жан дьо Люксембург беше толкова глупав, колкото пленителен. Глупостта не пречи на инициативата, напротив, тя скрива препятствията и прави да изглежда лесно това, което би се струвало отчайващо за всяка поне малко мислеща глава. Като изостави малката Бохемия, където се отегчаваше, Жан дьо Люксембург се заплете в безумни приключения в Италия. „Борбите между гибелини и гвелфи разоряват тази страна — помисли си той, като че ли правеше голямо откритие. — Императорът и папата си оспорват републики, чиито жители не престават да се избиват помежду си. Е, добре! Понеже съм приятел и на едната, и на другата партия, да ми предоставят тези държави и ще въдворя в тях мир!“ Най-учудващо е, че той почти успя. В продължение на няколко месеца бе идолът на Италия, но без флорентинците, хора, които мъчно се мамят, и без крал Роберто Неаполски, който почваше да се тревожи от този нахалник.

През април Жан дьо Люксембург има тайно съвещание с кардинал-легата Бертран дьо Пуже, роднина на папата, и даже, както се шепнеше, негов незаконен син. Съвещание, чрез което бохемците смятаха, че са уредили наведнъж и съдбата на Флоренция, и оттеглянето на Римини при Малатеста, и установяването на независимо княжество със столица Болоня. Обаче, без да се знае как, без да разбере защо тъкмо когато работите му изглеждаха, че така добре се нареждат, че той си мислеше даже да вземе императорския трон на своя интимен приятел Лудвиг Баварски, внезапно пред Жан дьо Люксембург се изправиха двете страшни коалиции, в които за пръв път гвелфи и гибелини се съюзиха, а Флоренция постигна съгласие с Рим и неаполският крал, опора на папата, нападаше от юг, докато императорът, неприятел на папата, нападаше от север, а двамата австрийски херцози, брандербурският маркграф — крал на Полша, и кралят на Унгария дойдоха на помощ. Имаше какво да изненада толкова обичания принц, който искаше да дари мир на италианците!

Оставяйки само осемстотин конници на сина си Шарл, за да обуздае цяла Ломбардия, Жан дьо Люксембург, с развята брада, препусна от Париж до Бохемия, където проникваха австрийците. Падна в обятията на Лудвиг Баварски и с горещи целувки по бузите разпръсна абсурдното недоразумение. Императорската корона? Та той бе мислил за нея само за да достави удоволствие на папата!

Сега той идваше при Филип дьо Валоа да го моли за застъпничество пред неаполския крал, а също и да измъкне нови субсидии, за да осъществи проекта си за мирно кралство.

Можеше ли Филип да не предложи поне един турнир в чест на своя галантен гост?

И така в равнината Еврьо, на бреговете на Итон, френският крал и кралят на Бохемия, близки приятели, щяха да влязат в мнимо сражение… с повече хора, свикани под знамената, отколкото имаше синът на същия този крал на Бохемия, за да се противопостави на цяла Италия.

Границите, тоест оградата на турнира, начертани в широка ливада, образуваха правоъгълник, дълъг триста крачки и широк двеста, затворен с две прегради, първата от заострени пръти, поставени на известно разстояние, а втората отвътре, малко по-ниска, с плътни перила. По време на изпитанията между двете прегради стояха слугите на рицарите, които се състезаваха.

На сенчестата страна бяха построени на скелета три големи трибуни, покрити с плат и украсени със знамена — средната за съдиите, а другите две за дамите.

Наоколо, в равнината, бяха струпани палатките за слугите и конярите. Там отиваха да се любуват на конете за турнира, върху всяка палатка се вееха знамена с гербовете на собственика.

Първите четири дни от срещата бяха посветени на индивидуални двубои, на предизвикателствата, които си хвърляха двама по двама присъствуващите сеньори. Някои искаха реванш за поражение, понесено в минала среща; други, които още не бяха премерили силите си, искаха да се изпитат или караха двама прочути състезатели да се сражават.

Трибуните се пълнеха повече или по-малко, според качеството на противниците. Можеха ли двама млади оръженосци да получат след доста постъпки терена за половин час рано сутринта? Тогава на трибуните имаше слабо посещение главно от приятели и роднини. Но ако съобщеха среща между краля на Бохемия и месир Жан дьо Ено, дошъл нарочно от неговата Холандия с двадесет рицари, трибуните заплашваха да се срутят. Тогава дамите откъсваха един ръкав от роклята си, за да го дадат на избрания рицар, често фалшив ръкав, зашит само с няколко конеца над истинския и лесен за откъсване или пък истинския ръкав, който някои дръзки дами съдираха и с удоволствие разголваха красивата си ръка.

На трибуните имаше всякакъв вид зрители, защото при такова голямо струпване на хора, което сякаш превръщащ Еврьо в панаир на благородници, не можеше да се прави много подбор. Няколко леки жени от висока класа, нагиздени като баронеси и често дори по-красиви и с по-изящни маниери успяваха да се доберат до най-добрите места, въртяха очи и предизвикваха мъжете на друг вид турнири.

Състезателите, които не бяха на арената, идваха под предлог да присъствуват на подвизите на приятелите си, сядаха при дамите и започваха флиртове, които продължаваха вечерта в замъка между танцуващите по двойки или в кръг. Месир Жан дьо Ено и кралят на Бохемия, невидими под украсените им с пера шлемове, носеха на дръжките на копието по шест копринени ръкава — броя на спечелените сърца. Трябваше единият състезател да свали другия от коня му или дръжката на копието да се счупи. Позволено бе да се нанасят удари само по гърдите и щитът бе изпъкнал така, че да отклонява ударите. Противниците се хвърляха един срещу друг, като високата основа на седлото пазеше коремите им, а главата им бе защитена от шлем със спуснат наличник. На трибуните виеха, тропаха с крака от радост. Двамата състезатели бяха с равни сили и дълго време щеше да се говори за изяществото, с което месир дьо Ено опираше копието си на куката, а също и как кралят на Бохемия успява да стои прав като стрела върху стремената и да устоява на ударите, докато дръжките на двете копия, огъвайки се като лъкове, накрая се счупваха.

Колкото до Робер д’Артоа, дошъл от Конш като съсед, той яздеше огромни першеронски коне, а теглото му го правеше страшен. С червени принадлежности за оседлаване, с червено копие, с червен ешарп, развят на шлема, той с особено голяма сръчност улавяше противника в пълен бяг, вдигаше го от седлото и го пращаше в прахта. Но в последно време монсеньор д’Артоа изглеждаше мрачен, човек би казал, че участвува в игрите повече по дълг, отколкото за удоволствие.

В това време съдиите, всички подбрани между най-важните личности на кралството, като например конетабълът Раул дьо Бриен или месир Мил дьо Ноайе, се занимаваха с организирането на големия финален турнир.

Между времето, употребено да си сложат екипировката за борбата и да я махнат, да се явят на състезанието, да коментират подвизите, да щадят тщеславието на рицарите, които искаха да се бият под едно, а не под друго знаме, и времето, употребено за ядене или за слушане на менестрелите, след угощенията и танците, след песните, кралят на Франция и кралят на Бохемия и техните съветници разполагаха едва с един час всеки ден, за да разговарят за работите в Италия, които в крайна сметка бяха причината на това събиране. Но знае се, че най-важните работи се уреждат с малко думи, ако събеседниците са склонни да се спогодят.

Като двама истински крале от кръглата маса, Филип дьо Валоа, великолепен в бродираните си роби, и Жан дьо Люксембург, не по-малко пищен, с чаша в ръка, си разменяха тържествени декларации за приятелство. Набързо решаваха да пратят писмо до папа Йоан XXII или посланичество до краля н Неапол Роберто.

— А, мили ми сир, да поговорим за кръстоносния поход — казваше Филип VI.

Защото той отново размишляваше върху проекта на своя баща Шарл дьо Валоа и братовчед си Шарл Хубави. В кралство Франция всичко вървеше добре, съкровището бе така пълно и мирът в Европа така добре осигурен с помощта на краля на Бохемия, че ставаше неотложно за честта и благоденствието на християнските народи да се предвиди една хубава и славна експедиция срещу неверните.

— О! Сеньори, тръбят за ядене…

Прекъсваха съвещанието. Щяха да разискват въпроса за кръстоносния поход след яденето или на другия ден.

На масата се подиграваха на младия крал на Англия Едуард, който три месеца по-рано беше дошъл, преоблечен като търговец и придружен само от лорд Монтегю, да разговаря тайно с краля на Франция. Ами да, предрешен като някакъв ломбардски търговец! И с каква цел? За да сключи търговска спогодба по повод доставките на вълна за Фландрия, същински търговец. Занимаваше се с вълните! Виждало ли се е някога принц да се занимава с подобни работи като прост буржоа от гилдиите или ханзите!

— И тогава, приятели, понеже така бе пожелал, го приех като търговец! — казваше Филип дьо Валоа, очарован от собстения си каламбур. — Без празненства, без турнир, разхождайки се по алеите на гората Алат, и му предложих скромна постна вечеря.

Тоя младок имаше само абсурдни идеи! Не бе ли почнал да въвежда в кралството си редовна армия от пехота със задължителна военна повинност? Какви надежди възлагаше на тия пехотинци, когато се знае добре и битката при Каселското възвишение доказа това, че в сраженията може да се осланяме само на рицарите и че пехотинецът бяга, шом види броня?

— Изглежда все пак, че в Англия царува ред, откакто обесиха лорд Мортимър — забеляза Мил дьо Ноайе.

— Царува ред — отговори Филип VI, — защото английските барони са уморени, за известно време, от дългите борби помежду си. Щом си поемат дъх, клетият Едуард ще види за какво е годна пехотата! Милият младеж неотдавна се бе сетил да иска френската корона!… Монсеньор, съжалявате ли, че той не е ваш повелител или предпочитате вашия „намерен крал“? — прибавяше той, като се потупваше весело по гърдите.

След всяко угощение Филип казваше тихо на Робер:

— Братко, искам да ти говоря насаме за много сериозни неща.

— Ваше величество, братовчеде, когато пожелаете.

— Добре, тогава тази вечер…

Но вечерта танцуваха, а Робер не бързаше за тоя разговор, чийто повод отгатваше прекалено добре; след признанията на Жана Дивион, която все още бе в затвора, бяха извършени други арести, например на нотариуса Тесон, и всички свидетели бяха подложени на нова анкета… Забелязаха, че на кратките съвещания с краля на Бохемия Филип не искаше никога съвет от Робер, това можеше да се изтълкува като знак на немилост.

В навечерието на турнира кралят на турнира, придружен от херолдите и тръбачите, отиде в замъка, в жилищата на главните сеньори и даже на бойния терен да обяви:

— Слушайте, слушайте високи и могъщи принцове, херцози, графове, барони, сеньори, рицари и оръженосци! Уведомяваме ви официално, от името на господа съдиите, че всеки от вас трябва да донесе днес шлема, с който ще участвува в турнира, а също и знамената си, в странноприемницата на господа съдиите, за да могат посочените съдии да почнат да правят разпределението; след като шлемовете бъдат разпределени, ще дойдат дамите да ги видят и посетят и да им изкажат хубавите си чувства; днес друго няма да се прави освен танците след вечеря.

В странноприемницата на съдиите шлемовете, както пристигаха, представени от слугите, бяха подредени върху сандъци в един голям манастир и разпределени на лагери. Приличаха на останки от обезглавена, луда армия. Защото, за да се различават добре през време на битката, рицарите закрепяха над баронската или графската корона най-ярки и най-странни емблеми: кой орел, кой змей, кой гола жена или сирена, или изправен еднорог кон. Нещо повече, дълги копринени шалове с цветовете на сеньорите бяха закачени на каските им.

След обяд дамите дойдоха в странноприемницата и предшествувани от съдиите и двамата организатори на турнира, тоест кралете на Франция и Бохемия, бяха поканени да направят обиколка на манастира, докато един херцог, спирайки се пред всеки шлем, назоваваше собственика му.

— Месир Жан дьо Ено… Монсеньор граф дьо Блоа… Монсеньор д’Еврьо… Наварски крал…

Някои от шлемовете, както и мечовете и дръжките на копията, бяха боядисани и собствениците им получаваха прякори: Рицарят с белите оръжия, Рицарят с черните оръжия.

— Месир маршал Робер Бертран, рицар на Зеления лъв…

Следваше монументален червен шлем на върха със златна куличка:

— Монсеньор Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже…

Кралицата, която вървеше в първата редица на дамите, куцукайки направи жест, като че ли ще протегне ръката си. Филип VI я спря, повдигна китката й и преструвайки се че й помага да върви, й каза с половин глас:

— Моя мила, забранявам ви!

Кралица Жана се засмя злобно.

— Щеше да бъде добър случай — пошепна тя на съседката си, младата бургундска херцогиня, нейна зълва.

Защото, според правилника на турнира, ако една дама докосне някой шлем, рицарят, на когото принадлежеше тоя шлем ставаше „отзован“, тоест нямаше повече право да участвува в срещата. Другите рицари се събираха и го удряха при излизането му на терена с дръжките на копията, даваха коня му на тръбачите, него самия качваха на парапета, който загражда терена за турнира, и го принуждаваха да стои там, яхнал го като кон, за посмешище през цялото времетраене на турнира. Така позорно се наказваше този, който бе злословил за някоя дама или загубил по друг начин честта си, било давайки пари под лихва, било за „неудържана дума“. Този жест на кралицата не се изплъзна от госпожа дьо Бомон, която пребледня. Тя се приближи до своя брат, краля, и го укори.

— Сестро — отговори Филип VI със строго изражение, — по-добре е да ми благодарите, отколкото да се оплаквате.

Вечерта по време на танците всички научиха за този инцидент. Кралицата сякаш е щяла „да отзове“ Робер д’Артоа. Той бе намръщен както в най-лошите си дни. По време на танца отказа очебийно да улови ръката на бургундската херцогиня и застана пред кралица Жана, която не танцуваше никога поради недъга си. Стоя там дълго, с подвита за танц ръка, като че ли я канеше, а това бе злобно оскърбително отмъщение. Съпругите поглеждаха към мъжете си, в тревожното мълчание се чуваха само виолите и арфите. Само една искра би била достатъчна да ускори с една нощ турнира и схватката да почне веднага в балната зала.

Влизането на краля на турнира13, който идваше с нова прокламация, придружен, от херолдите си, отвлече благотворно вниманието.

— Слушайте, високи и могъщи принцове, сеньори, барони, рицари и оръженосци, които сте дошли на турнира! Съобщавам ви от името на господа съдиите, всеки от вас да бъде утре в редиците още от пладне, въоръжен и готов за състезание, защото в един часа след обяд съдиите ще отрежат въжетата за започване на турнира, на който ще бъдат раздадени богати дарове от дамите. Освен това предупреждавам ви, че никой не бива да води със себе си в редиците конни слуги в по-голямо количество от определеното, а именно: четирима слуги за принц, трима за граф, двама за рицар и един за оръженосец, а обикновени пеши слуги — всеки, колкото желае и както отсъдиха съдиите. Нещо повече, моля да си вдигнете дясната ръка към светиите и всички заедно да обещаете, че никой от вас на тоя турнир няма да нанесе съзнателно удари нито с острото на меча, нито по-долу от кръста, и ако случайно шлемът на някого от вас падне, никой няма да го докосне, докато не си сложи и върже шлема. Ако не се подчините ще загубите въоръжението и коня си и ще бъде обявено, че нямате право да участвувате в други турнири. И така, закълнете се във вашата чест и обещайте чрез клетвата.

Всички рицари вдигнаха ръка и извикаха:

— Да, да, заклеваме се!

— Внимавайте утре — каза бургундският херцог на своите рицари, — защото нашият братовчед д’Артоа може да се покаже зъл и да не зачете всички наставления.

А после почнаха отново да танцуват.

VIII. ПЕРСКА ЧЕСТ, КРАЛСКА ЧЕСТ

Всеки състезател се намираше в палатката си от бродирано сукно, над която се развяваше знамето му, и се приготовляваше. Най-напред покритите с метална мрежа панталони, към които се прикрепваха шпорите, после железните пластинки, които покриваха краката и ръцете, след това ризницата от дебела кожа, над която се слагаше бронята, нещо като желязно буренце от отделни плочки цяла или разчленена според предпочитанието. После идваше кожената шапчица, която пазеше от ударите върху шлема, и отгоре слмият шлем с пера или емблеми, които връзваха на врата на бронята с кожени ремъци. Над бронята обличаха копринена туника в ярък цвят, дълга, развяваща се, с огромни, фестонирани ръкави, които висяха от рамената и с избродирани на гърдите гербове. Най-после рицарите получаваха шпагата с притъпено острие и широк или кръгъл щит.

Конят чакаше отвън, покрит с чул с гербове, дъвчейки намордник с дълги краища и с железен предпазител на челото, върху който закрепваха, както върху шлема на господаря, орел, змей, лъв, куличка или сноп пера. Слугите държаха трите копия с притъпени върхове, с които разполагаше всеки участник, както и боздуган — доста лек, за да не е смъртоносен.

Благородниците се разхождаха между палатките, присъствуваха на приготовлението на състезателите, отправяха последни насърчения на приятелите.

Малкият принц Жан, първороден син на краля, наблюдаваше с възторг тези приготовления, а Жан Лудия, който го придружаваше, гримасничеше под шапката с пискюли. Дружина стрелци държеше на разстояние многобройната тълпа на простолюдието, тя щеше да види само прахта, защото, след като в продължение на четири дни участниците тъпчеха тревата, тя бе изсъхнала и земята, макар и добре полята, се превръщаше на прах.

Преди още да се качат на коня, рицарите вече се потяха обилно под снаряжението си, чиито железни части се нагряваха силно от юлското слънце. Те губеха поне по два килограма на ден.

Херолдите минаваха, викайки:

— Стегнете шлемовете, стегнете шлемовете, господа рицари, вдигнете знаменцата, за да придружите знамето на краля.

Трибуните бяха пълни и съдиите, между които конетабълът, месир Мил дьо Ноайе и бурбонският херцог се намираха вече на местата си на средната трибуна.

Прозвучаха тръбите, рицарите, подпомогнати от слугите си, се качиха на конете и се отправиха кой към палатката на краля на Франция, кой към палатката на краля на Бохемия, за да образуват шествие двама по двама. Зад всеки рицар вървеше неговият знаменосец и така чак до терена на турнира, където влязоха.

Въжета разделяха арената на половина по ширината й Двете групи застанаха една срещу друга. След това свирене на тръбите кралят на турнира се приближи, за да повтори за последен път условията на турнира.

Най-после извика:

— Прережете въжетата и започнете борбата, когато пожелаете!

Бурбонският херцог никога не чуваше тоя вик без известна тревога, защото някога неговият баща — Робер дьс Клермон, шести син на Свети Луи, викаше така в кризите на лудост, които го хващаха внезапно посред обяд или в кралския съвет. Херцогът предпочиташе да бъде съдия, а не борец.

Специални хора вдигнаха брадви, въжетата се разкъсаха. Знаменосците се оттеглиха от редиците; конните слуги, въоръжени с части от копия, които не бяха по-дълги от три стъпки, се наредиха покрай парапета, готови да отидат на помощ на своите господари. После земята потрепери под копитата на двеста коня, пуснати в галоп един срещу друг, и схватката почна.

Дамите, изправени на трибуните, викаха, следвайки с поглед шлема на избрания рицар. Съдиите внимателно гледаха нанесените удари, за да посочат победителите. Сблъсъкът на копия, стремена, брони, на цялата тази железария вдигаше адски шум, прахът засенчваше слънцето.

Още при първия сблъсък четирима рицари бяха свалени от конете си, а на двадесет други се счупиха копията. Слугите, отзовавайки се на виковете, които излизаха изпод наличника на шлемовете, тичаха да занесат ново копие на обезоръжените участници или да вдигнат свалените от конете, които махаха с крака като обърнати по гръб раци. На единия бе счупен кракът и четирима мъже трябваше да го изнесат.

Мил дьо Ноайе бе в лошо настроение и макар че бе съдия, не се интересуваше особено от зрелището. Караха го само да си губи времето! Трябваше да председателствува заседанието на Сметната палата, да контролира постановленията на парламента, да надзирава цялата администрация на кралството. А за да угоди на краля, трябваше да седи тук да гледа как кресльовци чупят ясенови копия! Той почти не скриваше чувствата си.

— Всички тези турнири струват много скъпо; те са безплодно разточителство, което народът осъжда — казваше той на съседите си. — Кралят не чува какво говорят поданиците му в градове и села. Когато минава, той вижда само хора, превити да му целуват краката, но аз знам добре какво ми докладват байита и превота. Напразни разходи от гордост и празноглавие! А през това време нищо не се върши; заповеди чакат по две седмици, за да бъдат подписани; съвет се свиква само да се реши кой ще бъде крал на турнира или почетен рицар. Величието на едно кралство не се мери с тези подобия на рицарство. Крал Филип Хубави знаеше добре това и в съгласие с папа Климент бе забранил турнирите.

Конетабълът Раул дьо Бриен с ръка над очите, за да наблюдава схватката, отговори:

— Вие не грешите, месир, но пренебрегвате един аспект на турнирите, че те са добра тренировка за война.

— Каква война? — възрази Мил дьо Ноайе. — Вярвате ли, че ще отидем на война с тези сватбени сладкиши на главата и с фестонирани ръкави, които висят два аршина. Двубоите с копие, съгласен съм с вас, поддържат сръчността в боя, но турнирът загуби всякакъв смисъл, откакто не се провежда вече с бойно въоръжение и рицарят не носи истинска тежест.

Той е даже пагубен, защото нашите млади оръженосци, които никога не са служили в армията, ще мислят, че и с неприятеля нещата протичат по същия начин и че се напада само при вик „срежете въжетата!“.

— Добре е също нашите сеньори да се опознаят с оглед на кръстоносния поход — обади се бурбонският херцог със сведущ вид.

Мил дьо Ноайе вдигна рамене. Много му подхождаше на тоя херцог, легендарен страхливец, да проповядва за кръстоносен поход!

Месир Мил се бе уморил да бди над делата на Франция под ръководството на монарх, когото всички единодушно намираха прекрасен, когото той с дългия си опит на сановник смяташе за неспособен. Човек се уморява да прави усилия в посока, която никой не одобрява, а Мил бе почнал кариерата си в бургундския двор и се питаше дали скоро няма да се върне там. По-добре беше да управлява мъдро едно херцогство, отколкото безумно едно кралство; а херцог Йод му бе направил предната вечер такова предложение. Той потърси с поглед херцога в схватката и го видя, че лежи на земята, съборен от Робер д’Артоа. Тогава Мил дьо Ноайе отново загледа с интерес турнира.

Докато слугите изправят херцог Йод, Робер слезе от коня и предложи на противника си пеша битка. С боздуган и шпага в ръце двете железни кули тръгнаха една срещу друга с малко несигурна стъпка, за да си нанасят удари. Мил следеше Робер д’Артоа, готов да го дисквалифицира при първата нередност. Но Робер спазваше правилата, не нападаше по-ниско от колана, удряше само с тъпата страна на меча. С боздугана си той удряше по шлема на бургундския херцог и смачка змея, с който бе украсен. И макар че боздуганът не тежеше повече от половин кило, черепът на другия сигурно бе тежко разтърсен, защото херцогът почна да се защищава лошо и шпагата му повече удряше по въздуха, отколкото по Робер. Искайки да се измъкне ловко, Йод Бургундски загуби ринновесие; Робер постави крак върху гърдите му и допря пърха на шпагата си там, където се завързва шлемът, херцогът поиска милост. Той се предаде и трябваше да напусне борбата. Робер накара да го качат отново на коня и мина гордо в галоп пред трибуните. Една възторжена дама откъсна ръкава си и Робер го улови с върха на копието.

— Тези дни монсеньор Робер би трябвало да не се перчи толкова — забеляза Мил дьо Ноайе.

— Ба — възрази Раул дьо Бриен, — кралят го покровителства.

— Докога? — отвърна Мил дьо Ноайе. — Госпожа Мао като че ли умря много бързо, а също и госпожа Жана Вдовицата. И после къде изчезна тази Беатрис д’Ирсон, тяхна придворна дама, която цялото й семейство напразно търси… Бургундският херцог ще постъпи мъдро, ако кара да опитват ястията му.

— Много сте променили чувствата си към Робер. Миналата година изглеждахте на негова страна.

— Защото миналата година не се бях занимавал още с неговите дела, по които току-що ръководих втората анкета.

— А! Ето че напада месир дьо Ено — каза конетабълът.

Жан дьо Ено, който помагаше на краля на Бохемия, се сражаваше лудо; нямаше знатен сеньор в партията на краля на Франция, който той да не предизвика. Още отсега се знаеше, че той ще получи трофея на победител.

Турнирът трая цял един час, след което съдиите заповядаха отново да свирят тръбите, да се отворят бариерите и да се строят отново редиците. Десетина рицари и оръженосци на Артоа обаче се правеха, че не са чули и пребиваха в един ъгъл на арената четирима бургундски сеньори. Робер не беше между тях, но сигурно той бе насърчил някои от привържениците си, тупаницата рискуваше да се превърне в клане. Крал Филип VI бе принуден да свали шлема си и с гола глава, за да го разпознаят, отиде за всеобщо възмущение да разтърве настървените.

Предшествувани от херолдите и тръбачите, двете групи образуваха отново шествие, за да излязат от арената. Виждаха се само смачкани брони, разкъсани туники, олющена боя, куци коне под разкъсани чулове. Двубоят има за резултат един умрял и няколко осакатени за цял живот. Освен месир Жан дьо Ено, на когото щеше да се даде наградата на кралицата, всички състезатели щяха да получат за спомен по един подарък — висока чаша от позлатено сребро, сребърна купа или паничка.

В палатките с вдигнати врати сеньорите се освобождаваха от снаряжението си, виждаха се пламтящи лица, одрани ръце от ставите на железните ръкавици, и отекли крака. В същото време се разменяха и коментари.

— Шлемът ми се изкриви още в началото и това ми пречеше…

— Ако сър дьо Куржан не се бе хвърлил да ви помогне щяхте да видите, приятелю!

— Херцог Йод не можа да устои дълго пред монсеньор Робер!

— А! Бреси се държа добре, признавам!

Смеейки се, гневейки се, едва дишайки от умора, рицарите се отправиха към баните в близкия хамбар. В готовите качета влизаха най-напред принцовете, после бароните, след това рицарите и накрая оръженосците. Между тях съществуваше тази приятелска и здрава близост, каквато създават физическите състезания, но се чувствуваха и някои трайни омрази.

Филип VI и Робер д’Артоа се бяха потопили в две съседни каци.

— Хубав турнир, хубав турнир — казваше Филип — Ах! Братко, трябва да говоря с тебе.

— Ваше величество, братко, готов съм да ви слушам.

Беше очевидно, че на Филип му тежеше много постъпката, която трябваше да направи. Но какъв по-добър момент би могъл да се намери, за да говори със своя братовчед, зет и приятел от детинство, от този, когато току-що се бяха състезавали рамо до рамо и когато виковете, които изпълваха хамбара, плесниците, с които рицарите се пляскаха по раменете, бълбукането на водата, парата, която се издигаше от бъчвите, изолираха напълно разговора им.

— Робер, процесът ти върви зле, защото писмата ти са фалшиви.

Робер извади от ведрото червената си коса и зачервените бузи.

— Не, братко, истински са!

Лицето на краля се опечали.

— Робер, заклевам те, не се инати по тоя погрешен път. За теб направих повече, отколкото можах, и то срещу мнението на семейството и съвета ми. Съгласих се да предам Артоа на бургундската херцогиня с уговорката, че имам пред вид твоите права в бъдеще. Наложих за управител Фери дьо Пикини, твой предан човек, предложих на херцогинята да откупиш Артоа, който да ти бъде предаден.

— Не е било нужно да се откупва Артоа, та то ми принадлежи!

Филип се разгневи от това упорито твърдоглавие. Той извика на камердинера си:

— Трусо! Моля още малко студена вода!

После продължи.

— Общините на Артоа не пожелаха да платят цената, за да сменят господаря си; какво можех аз?… Нареждането да започне тоя процес чака от един месец. От един месец отказвам да го подпиша, защото не искам брат ми да бъде изправен пред низки хора, които да хвърлят върху му кал, от която не съм сигурен, че ще може да се измие. Всеки може да сгреши, никой от нас не е вършил само похвални неща. Подкупили са или са заплатили свидетелите ти, твоят нотариус е проговорил, фалшификаторите са в затвора и са признали, че са написали писмата.

— Те са истински — повтори Робер.

Филип VI въздъхна. Колко усилия трябва да се направят, за да се спаси един човек въпреки него!

— Не казвам, Робер, че ти си наистина виновен в това. Не казвам, както твърдят, че ти си написал писмата. Донесли са ти ги, повярвал си, че са истински, бил си излъган…

В своята каца Робер стискаше челюсти.

— Може би даже — продължи Филип — моята сестра, твоята съпруга, те е излъгала. Понякога жените, мислейки, че ще ни услужат, вършат измамни неща! Измамата е тяхна втора природа. Гледай моята, която не се поколеба да ми открадне печата.

— Да, жените са измамни — каза Робер гневно. — Всичко това е машинация, направена от жена ти и снаха й, Бургундката. Не познавам долните хора, с чиито изтръгнати насила признания ме обвиняват!

— Искам също да вярвам, че е клевета — каза по-тихо Филип — това, което се говори за смъртта на леля ти.

— Тя обядва у тебе.

— Но дъщеря й не беше обядвала у мене, когато умря за два дена.

— Не бях единственият им неприятел, който си бяха спечелили с лошия си живот — каза Робер с престорено безгрижен тон.

Той излезе от кацата и поиска кърпи, за да се избърше. Филип направи същото. Те стояха един срещу друг, голи с порозовяла кожа и много космати. Слугите им чакаха на няколко крачки с официалните им дрехи в ръце.

— Робер, чакам отговора ти.

— Какъв отговор?

— Че се отказваш от Артоа, за да мога да потуша тая история.

— И за да можеш да си вземеш обратно думата, която ми даде преди да станеш крал, Ваше височество, братко мой. Забрави ли кой те качи на трона, кой присъедини към тебе перовете, кой ти даде скиптъра?

Филип дьо Валоа улови Робер за китките и гледайки го право в очите, промълви:

— Ако бях забравил, вярваш ли, че бих ти говорил в този момент, както ти говоря? За последен път, откажи се.

— Никога — отговори колосът, клатейки глава.

— Ти отказваш на краля?

— Да, Ваше величество, на краля, когото аз направих крал.

Филип отпусна пръсти.

— Тогава, ако ти не желаеш да спасиш своята чест на пер — каза той, — аз ще бдя да спася моята чест на крал!

IX. ТОЛОМЕИТЕ

— Простете ми, монсеньор, че не мога да стана, за да ви посрещна по-добре — каза Спинело Толомей задъхано при влизането на Робер д’Артоа.

Старият банкер лежеше в легло, поставено в работния му кабинет, под леката завивка се очертаваше големият му корем и хлътналите му гърди. Брада, небръсната от цяла седмица, покриваше като със сол хлътналите му бузи, а посинялата му уста търсеше въздух, но от прозореца, гледащ към улицата на Ломбардите, не идваше никаква прохлада. Париж се печеше под августовското слънце.

Нямаше вече много живот в тялото на месир Толомей, нито в погледа на единственото му око, което не изразяваше нищо освен уморено презрение, като че ли осемдесет години съществуване не са били безполезно усилие.

Около леглото стояха четирима мъже със смугъл тен, с тънки устни, с блестящи като черни маслини очи и всичките облечени в тъмни роби.

— Моите братовчеди Тбломео Толомей, Андреа Толомей, Джакомо Толомей… — каза умиращият, сочейки ги. — А вие вече познавате племенника ми Гучо Балиони…

На тридесет и пет години слепоочията на Гучо бяха вече побелели.

— Те дойдоха от Сиена да присъствуват на смъртта ми… и по други причини — прибави бавно старият банкер.

Робер д’Артоа, с пътнически панталони, леко наведен напред върху стола, който му бяха дали, гледаше стареца с това мнимо внимание на хора, обхванати от голяма грижа.

— Монсеньор д’Артоа е приятел, смея да кажа — обърна се Толомей към роднините си. — Всичко, което можем да направим за него, трябва да бъде направено, често ни е спасявал.

Този път нещата не са зависели от него…

Тъй като сиенските братовчеди никак не разбираха френски, Гучо им превеждаше бързо думите на вуйчото. Братовчедите поклатиха едновременно смуглите си лица.

— Но, ако се нуждаете от пари, монсеньор, уви! Уви! Въпреки предаността ми към вас, ние не можем нищо. Вие знаете много добре защо.

Чувствуваше се, че Спинело Толомей пести силите си. Не беше нужно да се разпростира надълго. Имаше ли смисъл да се коментира драматичното положение, с което се бореха от няколко месеца италианските банкери?

През януари кралят издаде заповед, която заплашваше с изгонване всички ломбардци. Това не ставаше за първи път; всеки крал в трудни моменти отправяше същата тая заплаха и заграбваше от ломбардците част от богатствата им, задължавайки ги да откупят правото си на престой. За да компенсират загубите си, банкерите увеличаваха лихвения процент за една година. Но този път наредбата предвиждаше една по-тежка мярка. Всички дългове на френските сеньори към италианците се анулираха по кралска воля и се запрещаваше на длъжниците да се издължат, даже ако желаеха и можеха да направят това. Кралски сержанти стояха на пост пред вратите на канторите и връщаха почтените клиенти, които искаха да се издължат. На Толомеите им идеше да се разплачат от тази мярка.

— И всичко това, защото благородниците задлъжняха много за тези щури празници, за всички тези турнири, на които те искат да блеснат пред краля? Даже при Филип Хубави не бяхме третирани така.

— Пледирах за вас — каза Робер.

— Зная, зная, монсеньор. Винаги сте ни защищавали. Но ето че сега вие не се радвате на повече благоволение от нас… Можехме да мислим, че нещата ще се уредят, както в миналото, но последният удар ни бе нанесен със смъртта на Мачи дей Мачи.

Старият човек обърна поглед към прозореца и млъкна.

Мачи дей Мачи, един от най-големите италиански финасисти във Франция, комуто Филип VI в началото на царуването си, по съветите на Робер, бе поверил управлението на съкровището, бе току-що обесен миналата седмица след прибързан процес.

Тогава Гучо Балиони каза със сдържан гняв в гласа:

— Един мъж, който вложи целия си труд, цялата си прозорливост в служба на кралството. Той се чувствуваше повече французин, отколкото ако се бе родил на Сена. Обогати ли се той със своята служба повече от тези, които го обесиха? Винаги удрят италианците, защото нямат средства да се защищават.

Сиенските братовчеди разбираха речта, колкото можеха. При името Мачи дей Мачи веждите им се вдигнаха до средата на челото и със затворени очи те нададоха същото жално оплакване.

— Толомей — каза Робер д’Артоа, — не идвам да заема пари от вас, но да ви помоля да вземете моите.

Колкото и да бе отслабнал, Толомей повдигна леко тялото си, толкова новината бе изненадваща.

— Да — каза Робер, — искам да ви поверя цялото си богатство в пари срещу полици. Заминавам. Напускам кралството.

— Вие, монсеньор? Толкова зле ли върви процесът ви? Произнесена ли е присъда срещу вас?

— Ще бъде произнесена след месец. Знаеш ли, банкере, как се отнесе с мене този крал, за чиято сестра се ожених, и който без мене никога не би станал крал? Изпратил своя байи от Жизор да тръби пред вратата на всичките ми замъци в Конш, в Бомон, в Орбек, че ме призовава в деня на свети Михаил на кралско съдебно заседание. Мним съд, защото присъдата срещу мене е вече произнесена. Филип пусна след мене всичките си кучета — новия си канцлер Сен-Мар, ковчежника си крадец Форже, маршала си Матийо дьо Три и Мил дьо Ноайе. Същите, които се съюзиха против вас, същите, които обесиха приятеля ви Мачи дей Мачи! Злата кралица, куцата, спечели, Бургундия победи ведно с подлостта. Хвърлиха в тъмница нотариусите ми, свещеника ми, мъчиха свидетелите ми, за да ги принудят да отрекат показанията си. Е добре! Нека ме съдят! Няма да съм тук. Откраднаха ми Артоа, нека ме позорят на воля! Това кралство не е вече нищо за мене и неговият крал е мой неприятел. Ще напусна границите му, за да му навредя колкото мога! Утре ще бъда в Конш, за да изпратя конете, приборите, скъпоценностите и оръжието си към Бордо и да ги, натоваря на кораб за Англия! Искат да имат тялото и имуществата ми! Нека ме уловят!

— В Англия ли отивате, монсеньор? — попита Толомей.

— Най-напред ще поискам подслон у сестра ми, графиня дьо Намюр.

— Жена ви тръгва ли с вас?

— Жена ми ще ме последва по-късно. И така, ето, банкере, моето налично богатство в монети срещу полици за канторите ви в Холандия и Англия. И задръжте за вас две ливри на двадесет.

Толомей отмести малко главата си върху възглавницата и започна на италиански разговор с племенника си, от който Робер улавяше само отделни думи: дълг… заплащане… влог… Като приемаше пари от един френски сеньор, компанията Толомей не нарушаваше ли наредбата? Не, защото не се касаеше за уреждане на дългове, а за влог…

После Толомей отново обърна към Робер д’Артоа восъчнобледото си лице и посинелите си устни.

— И ние, монсеньор, си отиваме, или по-скоро те си отиват… — промълви той, като посочи роднините си. — Ще отнесат всичко, което притежаваме тук. Лихварските ни компании в този момент са разединени. Барди и Перуци се колебаят, мислят, че най-лошото е отминало и че ако превият малко гръб… Те са като евреите, които винаги вярват в законите и си въобразяват, че никой няма да ги закача, ако си платят лептата, плащат си я, а после ги отвеждат на кладата! Затова Толомеите си отиват. Заминаването им ще предизвика изненада, защото ще отнесат в Италия всички поверени им пари. По-голямата част от златото е вече на път. Щом отказват да ни изплатят дадените на заем суми, ние пък ще отнесем влоговете!

По съсипаното лице на стария банкер за последен път заигра лукава усмивка.

— Ще оставя на земята на Франция само костите си, а те нямат особена стойност — добави той.

— Франция наистина не бе добра към нас! — възкликна Гучо Балиони.

— Как така! Тя ти дари син, малко ли е това?

— Вярно — каза Робер д’Артоа, — вие имате син. Добре ли се развива?

— Много ви благодаря, монсеньор — отвърна Гучо. — Скоро ще ме стигне. Петнадесетгодишен е. Само че не проявява особено влечение към банкерството.

— Ще придобие, ще придобие — каза старият Толомей.

— И така, монсеньор, приемаме. Поверете ни вашите пари, ще ги изнесем и ще ви дадем полици за тяхната стойност, без да удържим нещо. Звонковата пара винаги влиза в работа.

— Благодаря ти Толомей, сандъците ми ще бъдат донесени през нощта.

— Когато парата напуска едно кралство, щастието му е премерено. Ще имате вашия реванш, монсеньор, няма да го видя, но казвам ви, ще имате реванша си!

Лявото око, обикновено затворено, се отвори. Толомей гледаше с две очи — поглед на истината. И Робер д’Артоа почувствува дълбоко вълнение, защото един стар ломбардец, който скоро щеше да умре, го наблюдаваше зорко.

— Толомей, виждал съм смели хора да се борят до края на битката. Ти по свой маниер си смел като тях.

Тъжна усмивка озари устните на банкера.

— Не е смелост, монсеньор, напротив. Ако не бях банкер, щях много да се страхувам в този момент.

С отслабналата си ръка той повдигна завивката и направи знак на Робер да се приближи. Робер се наведе, за да чуе нещо поверително.

— Монсеньор, позволете ми да благословя последния си клиент.

И той направи с показалеца си един кръст върху косата на колоса, както италианските бащи имат обичай да прекръстват синовете си, когато ги изпращат на дълъг път.

Х. КРАЛСКОТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ

В средата на естрадата със стъпала, върху трон с облегала, завършващи с лъвска глава, седеше Филип с корона на главата и кралска мантия. Над него се люлееше балдахин от копринена тъкан с гербовете на Франция, той се навеждаше от време на време ту наляво към братовчед си, наварския крал, ту надясно, към своя роднина, краля на Бохемия, за да ги направи с поглед свидетели, колко е било голямо снизхождението му и да го оценят.

Кралят на Бохемия клатеше хубавата си кестенява брада със слисан и възмутен вид. Възможно ли бе рицар, пер на Франция, какъвто бе Робер д’Артоа, принц, роден под кралска лилия, да е постъпвал по този начин, да е прибягвал до толкова гнусни начинания като тези, които се изброяваха в момента, да се е изложил с толкова долни хора.

В редиците на перовете-лаици за пръв път заседаваше престолонаследникът — принц Жан, ненормално едър за своите тринадесет години, дете с мрачен и тежък поглед, с много дълга брадичка и когото баща му бе току-що произвел херцог на Нормандия.

В свитата на младия принц бяха граф д’Алансон, брат на краля, бургундският и бретанският херцог, фландърският херцог, етампският граф. Имаше две празни столчета, на бургундския херцог, който, бидейки страна в процеса, не можеше да заседава, и на краля на Англия, който дори не бе изпратил свой представител.

Между перовете-духовници личаха монсеньор Жан дьо Марини, граф-епископ на Бове, и Гийом дьо Три, херцог, архиепископ на Реймс.

За да придаде по-голяма тържественост на това кралско съдебно заседание, кралят бе свикал архиепископите на Санс и на Екс, епископите на Арас, Отюн, Блоа, Форе, Вандом, лотарингския херцог, граф Гийом дьо Ено и брат му Жан, както и всички висши служители на короната: конетабъла, двамата маршали, Мил дьо Ноайе, господата дьо Шатийон, дьо Соакур, дьо Гарансиер, членове на Тесния съвет и още много други, седнали около естрадата, покрай стените на голямата зала на Лувъра, където бе заседанието.

На самия под, със свити крака върху парчета плат, бяха струпани анкетьорите и съветниците в съда, съдебни писари и дребни духовници.

Прав срещу краля, на шест крачки от него, главният прокурор Симон дьо Бюси, заобиколен от комисарите по анкетата, четеше от два часа вече своята обвинителна реч, най-дългата, която някога бе произнасял. Беше намерил за нужно да започне историята на Артоа от самото начало през края ни миналия век, да припомни първия процес от 1309 година, съдебното решение, издадено от Филип Хубави, въоръжения бунт на Робер срещу Филип Дългия в 1316 година, втората присъда от 1318 година, за да стигне до настоящото дело, до фалшивата клетва в Амиен, до анкетата, повторната анкета, многобройните показания, които бяха събрани, подкупа на снидетели, фабрикуването на фалшификати, арести на съучастници.

Всички тези факти, разкрити един след друг, обяснени и коментирани в тяхната взаимна връзка, сложно преплетени, съставляваха не само един от най-големите процеси от частно право, а сега и от углавно право, който някога е бил пледиран, но и засягаха пряко историята на кралството за един четвъртвековен период. Присъствуващите бяха едновременно зашеметени и смаяни, смаяни от разкритията на прокурора и зашеметени, защото научаваха тайния живот на големия барон, пред когото до вчера всички трепереха, на когото всеки искаше да стане приятел, и който толкова дълго време бе решавал всяко нещо във Франция! Разкритието на скандалите в кулата Нел, затварянето на Маргьорит Бургундска, нулирането на брака на Шарл IV, Аквитанската война, отказването от кръстоносния поход, подкрепата, дадена на Изабел Английска, избора на Филип VI, Робер бе душата на всичко това, създавайки събитията или ръководейки ги, но винаги движен само от една мисъл, един-единствен интерес: Артоа, наследството на Артоа!

Колко много между присъствуващите на процеса дължаха титлите, длъжностите, богатствата си на този клетвопрестъпник, на този фалшификатор, на този престъпник… като се почне от самия крал!

Мястото на обвиняемия бе символично заето в съда от двама въоръжени сержанти, които държаха голямо парче копринен плат, на който бе изобразен гербът на Робер, „осеян с лилии, с бризура от четири зъбци и над всеки зъб три златни камъка“.

И всеки път, когато прокурорът произнасяше името на Робер, той се обръщаше към плата, като че ли посочваше лицето.

Стигна до бягството на граф д’Артоа.

— Въпреки че отлагането му е било редовно съобщено от метр Жан Лонкъл, пазач на кметството на Жизор, в обичайните му жилища, споменатият Робер д’Артоа, граф дьо Бомон, не се яви пред нашия господар краля и пред неговата съдебна палата, надлежно свикана на двадесет и девети септември.

Обаче научихме и ни се потвърди, че споменатият Робер е натоварил в Бордо конете и богатствата си на кораб и е отправил златните си и сребърни пари по забранен начин извън кралството и вместо да се представи пред кралското правосъдие, е избягал вън от границите.

На шести октомври 1331 година жената Дивион, призната за виновна за многобройни злодейства, извършени в услуга на споменатия Робер и за себе си също, и на първо място за фалшиви документи и преправяне на печати, бе арестувана и изгорена в Париж на площада Пурсо и костите й стрити на прах. Това стана пред господа бретанския херцог, фландърския херцог, сир Жан дьо Ено, сир Раул дьо Бриен, конетабъл на Франция, маршалите Раул Бертран и Матийо дьо Три и месир Жан дьо Милон, комендант на Париж, който направи доклад за това пред краля…

Тези, които бяха назовани, наведоха очи. Спомняха си още виковете на Жана Дивион, вързана на стълба, пламъците, които поглъщаха конопената й рокля, мускулите на краката, които се издуваха и се пукаха при изгарянето, а също и ужасната миризма, която октомврийският вятър пращаше в лицата им. Така завърши своя земен път метресата на покойния епископ на Арас.

— На дванадесети и четиринадесети октомври метр Пиер д’Оксер, съветник, и Мишел дьо Пари, байи, съобщиха на госпожа дьо Бомон, съпруга на споменатия Робер, най-напред в Жуи льо Шател, после в Конш, Бомон, Орбек и Катр Мар, негови обичайни жилища, че кралят насрочва казания процес за четиринадесети декември. Обаче споменатият Робер и на тези дати за втори път не се яви. От голямо желание за снизхождение нашият господар, кралят, даде ново отсрочване с петнадесет дни след празника на Сретение господне и за да не би казаният Робер да не научи това, то бе обявено най-напред в горната камара на парламента, после в Мраморната маса на голямата зала на двореца и после огласено в Орбек, Бомон и Конш от същите тези метр Пиер д’Оксер и Мишел дьо Пари, които не са говорили лично на госпожа дьо Бомон, но са прочели това съобщение пред вратата на стаята й и с толкова висок глас, че да може да го чуе…

Всеки път, когато произнасяха името госпожа дьо Бомон, кралят прекарваше ръка по лицето си и сгърчваше леко месестия си нос. Ставаше дума за сестра му!

Споменатият Робер д’Артоа не се яви на съдебното заседание на казаната дата, а се представляваше там от метр Анри, декан на Брюксел, и метр Тиебр дьо Мо, свещеник на Камбре, с пълномщно да се явят вместо него и изложат причините на отсъствието му. Но като се има пред вид, че заседанието бе насрочено за понеделник, две седмици след Сретение господне, и че пълномощното, на което бяха приносители, сочеше вторник, тяхното пълномощно бе признато за невалидно и за трети път бе произнесено неявяване срещу защитника. Обаче знае се и е известно, че по това време Робер д’Артоа е поискал убежище най-напред при графиня дьо Намюр, негова сестра; но тъй като кралят, нашият господар, е забранил на госпожа дьо Намюр да помогне и прибере тоя бунтовник, тя запретила на брат си Робер да пребивава в нейните владения. И че после посоченият Робер е поискал убежище у монсеньор граф Гийом във владенията му в Ено, но че по настойчивото искане на краля, нашия господар, монсеньор граф дьо Ено забрани на същия Робер да пребивава във владенията му. А после посоченият Робер е поискал убежище и подслон в Брабан, но херцогът, помолен от нашия господар, краля, да не задоволи тази молба, най-напред отговори, че тъй като не е васал на краля на Франция, може да приеме когото си хареса по своя воля, но после брабантският херцог отстъпи пред упреците, отправени му от монсеньор дьо Люксембург, крал на Бохемия, и постъпи кавалерски, като прогони Робер д’Артоа от херцогството си.

Филип VI се обърна и към херцог дьо Ено, и към краля на Бохемия и им кимна в знак на приятелство и тъжна благодарност. Филип явно страдаше и не само той. Колкото и виновен да бе Робер д’Артоа, тези, които го познаваха, си го представяха скитащ от двор на двор, приет за един ден, изгонен на следващия, отиващ по-далече, за да бъде отново изгонен. Защо с такова упорство подготви собственото си погубване, когато кралят до края му отваряше обятията си?

— Въпреки че анкетата приключи след изследването на седемдесет и трима свидетели, от които четиринадесет задържани в кралските затвори, и въпреки че кралските съдии са достатъчно осведомени, въпреки че изброените обвинения бяха достатъчно очевидни, нашият господар, кралят, поради старо приятелство, съобщи на Робер д’Артоа, че му дава пропуск да се върне в кралството и да го напусне, ако иска, без да му бъде причинено зло, нито на него, нито на хората му, за да може да чуе обвиненията, да представи защитата си, да признае грешките си и да получи милост. Обаче споменатият Робер, вместо да се възползва от това милостиво предложение, не се върна в кралството и даже при пребиваванията си на разни места влязъл във връзка с престъпници, изгнаници и врагове на краля и говорил пред много хора, които предадоха намерението му да погуби с меч или магия канцлера, маршал дьо Три и други съветници на краля, нашия господар, и даже накрая произнесъл същите заплахи и срещу самия крал.

Присъствуващите реагираха с възмутен шепот.

— Тъй като всички тези неща се знаят и са известни, като се има пред вид, че делото на Робер д’Артоа бе отложено за последен път чрез редовно направени обяви за днес, сряда, осми април преди Цветница, и че го подканяме за четвърти път да се яви…

Симон дьо Бюси спря и направи знак на сержанта с жезъла, който произнесе високо:

— Месир Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже да се яви!

Инстинктивно всички погледи се обърнаха към вратата, сякаш обвиняемият щеше наистина да влезе. Минаха няколко секунди в пълно мълчание. После сержантът удари пода с жезъла и прокурорът продължи:

— И установяваме, че Робер не се явява, следователно от името на нашия господар, краля, изискваме: щото посочения Робер да бъде лишен от титлите, правата и прерогативите на пер на кралството, както и от всички други негови титли, феоди и владения; освен това всичките му имущества, земи, замъци, къщи и всички предмети, движими и недвижими, които му принадлежат, да се конфискуват и предадат на съкровището, като кралят разполага с тях, както му е угодно; освен това гербовете му да бъдат унищожени в присъствие на перове и барони, за да не се появят никога вече върху знаме или печат, а лично той да бъде завинаги прогонен от пределите на кралството, като се запрещава на всички васали, роднини и приятели на краля, нашия господар, да му дават подслон. И най-после изискваме настоящата присъда да бъде разгласена по главните кръстопътища на Париж на байитата на Руан, Жизор, Екс и Бурж, както и на спешилите на Тулуза и Каркасон, за да бъде изпълнена… по заповед на краля.

Метр Симон дьо Бюси млъкна. Кралят като че ли сънуваше. Погледът му се зарея за момент над събранието. После, навеждайки глава най-напред надясно, после наляво, той каза:

— Мои перове, вашият съвет. Ако никой не се изкаже, значи, одобрява.

Никоя ръка не се вдигна, никоя уста не се отвори.

Филип VI удари с длан лъвската глава на облегалката на фотьойла:

— Присъдата е произнесена!

Тогава прокурорът заповяда на двамата сержанти, които държаха герба на Робер д’Артоа, да се приближат до подножието на трона. Канцлерът Гийом дьо Сент-Мор, един от тези, които Робер като изгнаник заплашваше със смърт, се приближи до герба, поиска меч от един от сержантите и прободе края на плата. А после с шум на цепеща се коприна гербът бе срязан на две.

С перството на Бомон бе свършено. Човекът, за когото то бе учредено, френски принц, потомък на крал Луи VIII, колосът със страшна сила, с безкрайни интриги бе вече само изгнаник. Той не принадлежеше вече на кралството, над което бяха царували предците му и нищо в това кралство вече не му принадлежеше.

За перовете и сеньорите, за всички тези мъже, за които гербовете бяха като един вид символ не само на мощ, но едва ли не на съществование, които развяваха тези емблеми по покривите, на копията си, на конете си, бродираха ги на гърдите си, на ризниците на оръженосците си, на ливреите на прислужниците си, рисуваха ги върху мебелите си, гравираха ги върху приборите си за ядене, и с тях бележеха хора, животни и предмети, които до известна степен зависеха от волята им или съставляваха тяхно имущество, това разкъсване на герба, един вид светско отлъчване, бе още по-опозоряващо от дръвника, решетката или бесилото. Защото смъртта заличава грешката, а безчестието угасва ведно с опозорения.

„Но докато човек е жив, никога не е загубил всичко“ — си казваше Робер д’Артоа, докато скитайки извън отечеството си по враждебни пътища, се отправяше към още пр-големи престъпления.