Лилията и лъвът

I. ПЪТ, ВОДЕЩ В РИМ

В понеделник на 22 септември 1354 година в Сиена Джанино Балиони, един от първенците на града, получи в частния дворец на Толомеите, където се помещаваше банковото сдружение на рода му, едно писмо от прословутия Кола де Риенци, който бе взел властта в Рим, като бе възстановил древната титла трибун. В писмото си, написано в Капитоля предишния четвъртък, Кола де Риенци пишеше на банкера:

„Скъпи приятелю, бяхме пратили при вас свои хора с мисията да ви помолят, като се срещнат с вас, да благоволите да дойдете при нас в Рим. Те ми докладваха, че са ви намерили в Сиена, но не успели да ви склонят да дойдете при нас. Тъй като не бяхме сигурни, че ще ви открият, не ви бяхме писали. Но сега, след като знаем къде сте, ви молим да дойдете при нас възможно най-бързо, веднага, щом получите писмото ни, като при това запазите всичко в пълна тайна; отнася се до Френското кралство.“

По каква причина трибунът, израсъл в една кръчма в Трастевере, но незаконен син, по негово твърдение, на германския император Хенрих VII, следователно брат на краля на Бохемия Жан, и в чието лице Петрарка славеше възкресителя на древното величие на Италия, по каква причина Кола де Риенци искаше да разговаря, и то спешно и тайно, с Джанино Балиони? Джанино непрестанно си задаваше този въпрос през следните дни, докато пътуваше към Рим заедно с приятеля си Анджело Гуидарели, когото бе помолил да го придружи, първо, защото, щом са двама, пътят няма да им се стори много дълъг и освен това, защото нотариусът беше умен младеж, добре запознат с всички банкови операции.

През септември е все още топло в сиенското поле и сламата след жътва покриваше нивята като с червеникав кожух. Това е един от най-хубавите пейзажи на света. Бог е очертал с лекота контурите на хълмовете и е пръснал богата и разнообразна растителност, сред която властвува като феодал кипарисът. Човекът е съумял да обработи тази земя и навред да я осее с жилищата си, които от най-княжеската вила до най-скромния чифлик са всички еднакво привлекателни и хармонични с охрения си цвят и кръглите керемиди. Пътят не е никога еднообразен, той лъкатуши, изкачва се, спуска се към нови долини между терасовидни насаждения и хилядолетни маслинови горички. Бог и човек са били еднакво гениални в Сиена.

Какви ли бяха тези френски истории, за които римският трибун искаше да разговаря тайно със сиенския банкер? Защо на два пъти го бе търсил и му бе пратил това настойчиво писмо, в което се обръщаше към него с думите „скъпи приятелю“? Навярно трябваше да се отпуснат нови заеми на краля или да се изплатят откупите на някои високопоставени благородници, пленници в Англия? Джанино Балиони не знаеше, че Кола де Риенци така живо се интересувал от съдбата на французите.

А дори и да беше така, защо трибунът не се бе обърнал към другите членове на сдружението им, към по-старите, Толомео Толомей, Андреа, Джакомо, които по-добре бяха запознати с тези проблеми и бяха ходили някога в Париж, за да уредят наследството на стария вуйчо Спинело, когато се наложи да затворят канторите във Франция? Вярно, че Джанино бе роден от майка французойка, хубавата, малко тъжна млада дама, която той виждаше в центъра на детските си спомени в старото имение в един дъждовен край. Вярно, че и баща му, Гучо Балиони, умрял преди четиринадесет години, милият човек, по време на пътуването си в Кампания… и люшкан от коня си, Джанино се прекръсти дискретно… баща му, по времето, когато е живял във Франция, е бил отблизо замесен в големите дворцови интриги между Париж, Лондон, Неапол и Авиньон. Сближил се бе с крале и кралици и дори бе присъствувал на прословутия конклав в Лион…

Но Джанино не обичаше да си спомня за Франция, точно заради майка си, която никога вече не бе видял и не знаеше дали е още жива, или е починала. Поради раждането си, законно според баща му, незаконно в очите на останалите членове на семейството им, на всички тези внезапно открити роднини, когато той бе деветгодишен: дядото Мино Балиони, вуйчовците Толомей, безбройните братовчеди… Дълго време Джанино се бе чувствувал чужденец между тях. Бе направил всичко възможно, за да заличи разликата между себе си и тях, да се приобщи към общността, да стане сиенец, банкер, Балиони.

Той се бе специализирал в търговията с вълна, може би заради затаената си носталгия по овцете, зелените ливади и мъгливите утрини, и две години след смъртта на баща си се бе оженил за Джована Виволи, потомка на порядъчно сиенско семейство, от която имаше трима сина, и бе живял доста щастливо шест години с нея, преди тя да умре от чумната епидемия през 48 година. Ожени се повторно на следващата година за друго богато момиче, Франческа Агацано, още двама сина радваха семейното му огнище и в момента очакваше пак дете.

Беше уважаван от съотечествениците си, водеше честно сделките си и дължеше на обществената почит службата заместник-управител на болницата „Дева Мария на милосърдието“…

Сан Куирико д’Орча, Радикофани, Акуапенденте, езерото Болсена, Монтефиасконе, нощи, прекарани в странноприемници с дебели стълбове и отново на път, щом съмне… Джанино и Гуидарели излязоха от Тоскана. Колкото повече се приближаваше до Рим, Джанино се изпълваше с все по-голяма решимост да отговори на трибуна Кола възможно най-учтиво, че няма никакво намерение да се занимава с финансови сделки с Франция. Нотариусът Гуидарели го одобряваше напълно. Италианските сдружения пазеха много лош спомен от ограбванията, пък и Френското кралство бе много западнало, откакто почна войната с Англия, за да може някой да рискува да вложи пари в него. По-добре да си живее в малката сиенска република с добре развити занаяти и търговия, отколкото в тези големи държави, управлявани от безумци. Защото през последните години Джанино от частния си дворец бе проследил събитията във Франция. Там той имаше много полици, които сигурно никога нямаше да бъдат изплатени! Наистина тези французи бяха полудели и най-напред кралят им Валоа, който успя да загуби първо Бретан и Фландрия, после Нормандия, Сентонж и накрая английските войски го спипаха като яре в околностите на Париж. Този герой от турнирите, който искаше да поведе целия свят на кръстоносен поход, отказа да приеме двубоя, предложен му от неговия неприятел в полето при Вожирар, почти пред вратите на двореца му. После, въобразявайки се, че англичаните са побягнали, защото се оттегляха на север… защо да бягат, след като побеждаваха навсякъде, Филип, като изтощи войските си в непосилни етапи, се впусна да гони Едуард и го настигна отвъд Сома. И там завърши славата му.

Отгласът от битката при Креси стигна чак до Сиена. Знаеше се как френският крал бе принудил пешаците си да атакуват, без да си поемат дъх, след като бяха изминали пет левги, и как френската кавалерия, разгневена, задето пехотата не напредвала достатъчно бързо, започнала щурма си през редиците и, блъскайки, събаряйки, тъпчейки с копитата на конете френските воини, за да бъде насечена на парчета под кръстосаната стрелба на английските стрелци.

— За да обяснят поражението си, казаха, че оръдията, заредени с барут, които Италия доставила на англичаните, всели суматоха и ужас сред редиците им поради силния трясък. Но не, Гуидарели, не са виновни оръдията, а глупостта на французите.

Ах, не можеше да се отрече, че в тази битка са били извършени славни подвизи. Видели например Жан Бохемски, ослепял към петдесет годишната си възраст, който въпреки това поискал да го заведат на бойното поле, като конят му бил вързан отдясно и отляво за конете на двама негови рицари. Слепият крал се втурнал в боя, размахвайки боздугана си. За да го стовари върху кого? Върху главите на двамата нещастници от двете му страни. Намерили го мъртъв, все още вързан за рицарите, които пребил, съвършен символ на рицарската каста, затворена в нощта на шлемовете си, която, презирайки народа, се самоунищожава сякаш за развлечение. Вечерта след битката при Креси Филип VI скитал из полето само с още шест души и потропал на вратата на малък замък, стенейки:

— Отворете, отворете на злочестия френски крал!

Не бива да се забравя, че месир Данте някога прокле рода Валоа заради първия граф Шарл, който опустоши Сиена и Флоренция. Всички врагове на divino poeta16 свършваха много зле.

А след Креси чумата, донесена от генуезците. И от тях човек никога не трябва да очаква нещо добро! Корабите им бяха пренесли от Изтока ужасната болест, която най-напред заля Прованс, връхлетя върху Авиньон, този град, цял прогнил от разврат и пороци. Достатъчно бе да се чуят думите на месир Петрарка17 за този нов Вавилон и щеше да се разбере, че зловонното му безчестие и извадените на показ грехове го предопределяха за злощастно възмездие.

Тосканецът никога не е доволен от нищо и от никого, освен от себе си. Не може ли да злослови, не би могъл да живее и в това отношение Джанино бе истински тосканец. Във Витербо Гуидарели и той все още критикуваха и порицаваха всичко живо.

И най-напред какво търсеше папата в Авиньон, вместо да бъде в Рим, мястото, обозначено от свети Петър? И защо все избираха за папа французи като този Пиер Роже, бивш араски епископ, който наследи Бенедикт XII и сега управляваше под името Климент VI? Защо самият той — на, свой ред назначаваше само френски кардинали и отказваше да се върне в Италия? Бог ги бе наказал всичките. Само за няколко месеца седем хиляди къщи в Авиньон се затвориха, обезлюдени от чумата. Събираха труповете с каруци. После бедствието се придвижи на север през изтощената от войната страна. Чумата влезе в Париж, където покосяваше по хиляда души на ден. Възрастни или деца, тя не щадеше никого. Съпругата на нормандския херцог, дъщеря на краля на Бохемия, умря от нея. Кралица Жана Наварска, дъщеря на Маргьорит Бургундска, също стана нейна жертва. Самата зла френска кралица Жана Куцата, сестра на Маргьорит, почина. Французите, които я ненавиждаха, казваха, че смъртта й е само справедливо наказание.

Но защо Джована Балиони, първата съпруга на Джанино, Джована с хубавите бадемови очи и снежнобяла шия, също бе грабната от чумата? Нима бе справедливо? Справедливо ли беше епидемията да опустоши Сиена? Наистина бог не прави разлика и премного често кара праведните да плащат за греховете на грешниците.

Блажени тези, които се изплъзнаха от чумата! Блажен месир Джовани Бокачо, синът на един приятел на Толомеите, с майка французойка като Джанино и който остана невредим като гост на богат благородник в една хубава вила край Флоренция! Докато траела епидемията, за да разсее бегълците във вила Палмиери, та да забравят, че смъртта броди край вратите, Бокачо бе написал прекрасните си забавни разкази, които цяла Италия повтаря сега. Неустрашимостта пред смъртта, проявена от гостите на граф Палмиери и самия месир Бокачо, не струва ли повече от глупавата смелост на френските рицари? Нотариусът Гуидарели бе напълно съгласен с Джанино.

Ето че крал Филип се бе оженил отново едва трийсет дни след смъртта на злата кралица. И по този въпрос Джанино намираше какво да порицае, не точно самото преженване, защото и той бе сторил същото, но неприличното бързане на френския крал да сключи втори брак. Трийсет дни! И кого бе избрал Филип VI? Тук именно историята ставаше пикантна. Той бе отнел на първородния си син принцесата, за която е трябвало да се ожени, братовчедката му Бланш, дъщеря на наварския крал, с прякор Мъдрата хубавица.

Замаян от появяването в двора на осемнадесетгодишната девойка, Филип поискал от сина си, Жан Нормандски, да му я отстъпи. И Жан се оставил да го оженят за графиня дьо Булон, двайсет и четири годишна вдовица, която той не харесвал особено, истината е, че той не харесвал никоя дама, защото, изглежда, френският престолонаследник имал повече слабост към оръженосците.

В обятията на Мъдрата хубавица петдесет и шест годишният крал си възвърнал младежкия плам. Мъдра хубавица! Подходящо име! Джанино и Гуидарели се тресат от смях върху конете си. Мъдра хубавица! Месир Бокачо би могъл да направи чудесен разказ от тази история! За три месеца хубавицата уморила любителя на турнири и откарали в Сен-Дьони този надменен глупак, който царувал четвърт век, колкото да доведе цветущото си кралство до разорение.

Жан II, новият крал, тридесет и шест годишен, наричан Добрия, без някой да знае защо, притежаваше, според хората, които са били във Франция, кажи-речи същите солидни качества като баща си и същото щастие в начинанията. Само че бе по-голям прахосник от него, по-непостоянен и по-повърхностен. Но приличаше и на майка си по подмолността и жестокостта си. Постоянно си въобразяваше, че му изменят и вече бе заповядал да обезглавят конетабъла му.

Тъй като крал Едуард III, настанен на лагер в завладения от него Кале, бе учредил Ордена на жартиерата в деня, когато му бе хрумнало сам да закачи чорапа на метресата си, красивата графиня Сализбъри, крал Жан II пък, нежелаещ да остане по-назад от него в рицарските си маниери, основа Ордена на звездата, за да почете любимеца си, младия испанец Шарл дьо ла Серда. Дотук стигаха подвизите му.

Народът мреше от глад. Вследствие на войната и на чумата нивите, както и индустрията, се нуждаеха от работни ръце. Хранителни припаси се намираха трудно на невероятно високи цени. Съкращаваха служби, налагаха такса почти от едно су на ливра на всяка търговска сделка.

Скитащи банди, подобни на някогашните пастирчета, но още по-безумни, кръстосваха страната, хиляди мъже и жени, които се бичуваха едни други с въжа или вериги, като ревяха злокобни псалми по пътищата и внезапно, обзети от ярост, избиваха, както винаги, евреите и италианците.

Ала френският двор продължаваше да излага на показ оскърбителния си лукс, пръскаше само за един турнир средства, с които биха могли да се изхранят цяла година всички бедни от някое графство и се обличаше съвсем не по християнски — мъжете по-окичени с бижута от жените, с пристегнати в кръста туники, толкова къси, че да се вижда задникът, и с обувки с толкова дълги и остри носове, че да не може да се ходи с тях.

Можеше ли едно що-годе сериозно банково сдружение да отпусне нови заеми на подобни хора или да им достави вълна? Естествено не. И докато влизаше в Рим на втори октомври през Понте Милано, Джанино Бапиони бе твърдо решен да каже това на трибуна Кола де Риенци.

II. НОЩТА В КАМПИДОЛИО

Пътниците отседнаха в една osteria18 на Кампо дей фиори в часа, когато кресливите продавачки продаваха на безценица сноповете рози и освобождаваха площада от многоцветния уханен килим на сергиите си.

Нощта се спускаше вече, когато, придружен от ханджията, Джанино Балиони се запъти към Кампидолио.

Какъв дивен град е Рим, където той никога не бе идвал, а сега, откривайки го, съжаляваше, че не може да се спре на всяка крачка! Огромен в сравнение със Сиена или Флоренция, по-голям даже от Париж или Неапол, ако съдеше по разказите на баща си. Лабиринтът от тесни улички извеждаше внезапно към чудни дворци, чиито преддверия и дворове бяха осветени с факли или фенери. Младежи пееха на групи, уловени под ръка, по улиците. Бутаха се, но не злонамерено, усмихваха се на чужденците. Кръчми колкото щеш и от тях лъхаше приятно на горещо олио, на подправки, на пържена риба и печено месо. Животът като че ли не спираше с настъпването на нощта.

Джанино се изкачи на Капитолийския хълм под светлината на звездите. Пред някаква църква бе поникнала трева; съборени колони, статуя, вдигнала осакатената си ръка, говореха за древността на града. Нерон, Тит, Марк Аврелий бяха ходили по тия места…

Кола де Риенци вечеряше сред многочислените си сътрапезници в обширната зала, построена точно върху основите на някогашния храм на Юпитер. Джанино пристъпи към него, опря коляно о земята и каза името си. Трибунът тутакси го улови за ръцете, повдигна го и заповяда да го отведат в една съседна стая, където само след няколко мига дойде и той.

Риенци си бе избрал титлата трибун, но си бе наложил по-скоро маската и държането на император. Обличаше се в пурпур. Драпираше плаща си като тога. Яката на дрехата му обграждаше дебел, закръглен врат. Тежкото лице с големи светли очи, с волевата брадичка и късо подстриганите коси бе сякаш предназначено да се нареди до бюстовете на Цезарите. Трибунът имаше лек тик — дясната му ноздра потръпваше, — което му придаваше припряно изражение. Походката му бе властна. Още с появяването си този човек показваше, че е роден да командува, че крои величави планове за своя народ и всеки трябва бързо да разбере намеренията му и да се съобрази с тях. Той покани Джанино да седне до него, заповяда на служителите си да затворят вратите и да се погрижат никой да не ги безпокои. После изведнъж почна да му задава въпроси, които нямаха нищо общо с банковите сделки.

Риенци явно нехаеше за търговията с вълна, за отпуснатите заеми, за полиците. Интересуваше се единствено от Джанино, лично от него. На колко години е дошъл от Франция? Къде е прекарал ранното си детство? Кой го е отгледал? Винаги ли се е наричал така?

След всеки въпрос Риенци изчакваше отговора, слушаше внимателно, поклащаше брадичка, разпитваше още.

Значи, Джанино се е родил в един парижки манастир. Майка му Мари дьо Кресе го отгледала до деветгодишна възраст в Ил дьо Франс, близо до градчето Нофл льо Вийо. Какво знаеше за пребиваването на майка му във френския двор? Сиенецът си спомняше разказите на баща си по този повод: малко след като родила Джанино, Мари дьо Кресе била извикана в двора като кърмачка на новородения син на кралица Клеманс Унгарска. Но тя останала малко време там, тъй като детето на кралицата умряло след няколко дни, отровено според мълвата.

И Джанино се усмихна. Бе млечен брат на френски крал. Той почти не мислеше за този факт, който внезапно му се стори невероятен и едва ли не смешен, когато се опита да се види отстрани, вече почти четиридесетгодишен, с мирното си съществуване на сиенски буржоа.

Но защо Риенци му задаваше всичките тези въпроси? Защо трибунът със светли очи, незаконен син на предпоследния германски император, го наблюдаваше така съсредоточено?

— Наистина сте вие — каза най-сетне Кола де Риенци, — наистина сте вие…

Джанино не проумяваше какво има пред вид. Още повече се изненада, когато внушителният трибун коленичи и се поклони толкова ниско, че да целуне десния му крак.

— Вие сте крал на Франция — заяви Риенци, — и така трябва да се отнасят към вас всички занапред.

Джанино изпита лек шемет.

Когато домът, в който спокойно вечеряш, се разпуква внезапно, защото почвата под него пропада, когато корабът, на който спиш, се разбива посред нощ в някоя скала, също не разбираш в първия миг какво става.

Джанино Балиони се намираше в една стая на Кампидолио; господарят на Рим коленичеше пред него и го уверяваше, че е крал на Франция.

— Преди девет години, през месец юни благородницата Мари дьо Кресе починала…

— Майка ми е починала? — възкликна Джанино.

— Да, величайши господарю… или по-скоро жената, която сте смятали ваша майка. И два дни преди да умре, тя се е изповядала…

Джанино за пръв път чуваше някой да го нарича „Величайши господарю“ и зина от удивление, още по-стъписан, отколкото от целуването на крака му.

И така, когато почувствувала, че наближава смъртният й час, Мари дьо Кресе извикала край леглото си един монах августинец от съседния манастир, брат Журден Испански, и се изповядала пред него.

Мисълта на Джанино се връщаше към първите му спомени… Той си представяше стаята в Кресе и майка си, руса и красива… Тя е умряла преди девет години, а той нямаше представа. А ето че сега се оказва, че не била негова майка.

Брат Журден по искане на умиращата записал изповедта й, която разкривала изключително важна държавна тайна и не по-малко изключително престъпление.

— Ще ви покажа изповедта, както и писмото на брат Журден. И двата документа са у мен — заяви Кола де Риенци.

Трибунът говори цели четири часа. Не можеше да бъде по-кратък, за да уведоми Джанино за събития, станали преди четиридесет години и съставляващи част от историята на Френското кралство: смъртта на Маргьорит Бургундска, повторната женитба на Луи Х за Клеманс Унгарска.

— Баща ми е участвувал в посолството, отишло да вземе кралицата от Неапол. Много пъти ми е разказвал. Бил от свитата на някой си граф дьо Бувил…

— Граф дьо Бувил ли казвате? Всичко се потвърждава!

Това е същият Бувил, който бил назначен за пазител на утробата на кралица Клеманс, вашата майка, най-благородни господарю, и който отишъл да доведе дамата дьо Кресе от манастира, за да ви кърми. Тя е разказала точно това.

Докато трибунът говореше, неговият посетител имаше чувството, че губи разсъдъка си. Всичко се беше обърнало с главата надолу. Сенките ставаха светли, денят ставаше черен. Джанино често принуждаваше Риенци да се връща назад, както повтаряме от началото някое по-сложно изчисление. Той научаваше наведнъж, че баща му не е негов баща, че майка му не е негова майка и, че истинският му баща, един френски крал, убил първата си съпруга, на свой ред умира убит. Самият той не беше вече млечен брат на умрял още в люлката френски крал, а самият този крал, мигом възкръснал.

— Винаги са ви наричали Жан, нали? Кралицата, вашата майка, ви дала това име, защото била положила обет. Жан или Джовани, на галено Джанино… Вие сте Жан I Посмъртни.

Посмъртни! Злокобно име, дума, която извиква представа за гробище и чуят ли я тосканците непременно правят рога с лявата си ръка.

Внезапно граф Робер д’Артоа, графиня Мао, тези имена от славните спомени на баща му… не, не на баща му, така де, на другия, на Гучо Балиони… изплуваха в разказа на трибуна като изпълнители на страшни роли. Графиня Мао, която отровила бащата на Джанино, да, бащата, крал Луи!… намислила да погуби също и новороденото.

— Само че граф дьо Бувил, много благоразумен, сменил детето на кралицата с детето на дойката, което впрочем също се казвало Жан. Именно то било убито и погребано в Сен Дьони…

Дълбокият душевен смут на Джанино се засили, защото той не можеше така бързо да отвикне, че е Джанино Балиони, детето на сиенския търговец, и сякаш му съобщаваха, че е престанал да диша на пет дни и целият му живот по-късно, всичките му мисли, действия, дори тялото му са били илюзия. Той почувства че изчезва, че се изпълва с мрак, че се превръща в собствения си призрак. Къде беше истинският! Под една плоча в Сен Дьони или пък тук, в Кампидолио?

— Понякога тя ме наричаше: „Мой малък принце“ — прошепна той.

— Кой ви наричаше така?

— Майка ми… искам да кажа дамата дьо Кресе… когато оставахме сами. Мислех, че това е просто гальовна дума, майките във Франция обичат да наричат децата си с разни имена.

И целуваше ръцете ми, и плачеше… О! Колко много неща си спомням!… И пенсията, която изпращаше граф дьо Бувил, поради която в дните, когато я получавахме, вуйчовците ми, брадатият и другият, бяха по-мили с мен.

Какво ли беше станало с всички тези хора? Повечето бяха измрели и то отдавна: Мао, Бувил, Робер д’Артоа… Братята Кресе бяха посветени в рицарство в деня на битката при Креси и крал Филип VI бе съчинил една игрословица по повод сходството в имената.

— Сигурно вече са доста стари…

Но в такъв случай, щом Мари дьо Кресе не е искала да види вече Гучо Балиони, това не е било от ненавист, както той твърдеше горчиво, но за да остане вярна на клетвата, която насила са й били изтръгнали, поверявайки й малкия спасен крал.

А може би и от страх, да не би да накажат било нея, било мъжа й, обясни му Кола де Риенци. Защото те са били женени тайно, но действително от един монах. Тя и това казала в изповедта си. А един ден Гучо ви е отвлякъл, когато сте били на девет години.

— Спомням си много добре заминаването ни… и тя… моята… дамата дьо Кресе никога ли не се е омъжила повторно?

— Никога, защото вече е била сключила брак.

— И той също.

Джанино се замисли за миг, като се опитваше да си представи мъртвата от Кресе и умрелия в Кампания като свои приемни родители.

После внезапно той попита:

— Бихте ли ми дали едно огледало?

— Естествено — отвърна трибунът леко изненадан.

Той плесна с ръце и даде нареждане на влезлия прислужник.

— Видях кралица Клеманс веднъж… точно когато ме отведоха от Кресе и прекарах няколко дни в Париж при вуйчо Спинело. Баща ми, приемният, както казвате… ме заведе при нея да й поднесем почитанията си. Тя ми даде захаросани бадеми. Значи, тя е била моя майка?

Очите му се насълзиха. Той пъхна ръка под яката на дрехата си, извади малка кутийка за мощи, закачена на копринен шнур.

— Тази реликва от свети Йоан ми е от нея…

Той отчаяно се мъчеше да си припомни точно чертите на лицето на кралицата, доколкото се бяха врязали в детската му памет. Спомняше си само, че пред него се бе появила една дивно красива жена, цялата в бяло, както се обличат кралиците-вдовици, която бе сложила разсеяно розовата си ръка на челото му… „А аз не знаех, че стоя пред майка си. И тя също до последния си ден е смятала, че синът й е умрял…“

Ах, наистина тази графиня Мао е била рядка престъпница, щом не само е убила едно невинно новородено, но е разстроила и обрекла на нещастие толкова човешки съществования!

Сега впечатлението за нереалност на собствената му личност бе изчезнало, изместено от също така тревожното усещане за раздвоение. Беше сякаш той, но и един друг, синът на сиенския банкер и синът на френския крал.

Ами жена му Франческа? Той внезапно се сети за нея. За кого се бе омъжила? Ами собствените му деца? Значи, те са потомци на Юг Капет, на Свети Луи, на Филип Хубави?

— Папа Йоан XXII, изглежда, бе надушил нещо — поде Кола де Риенци. — Казаха ми, че някои кардинали от обкръжението му си предавали от ухо на ухо съмненията му относно смъртта на сина на Луи Х. Обикновено предположение, както мислеха всички, какви ли слухове не се носят, предположение, което изглеждаше при това неоснователно преди тази изповед в предсмъртния час на приемната ви майка, вашата дойка, която накарала монаха августинец да ви издири и да ви каже истината. Целия си живот с мълчанието си тя се бе покорявала на заповедите на хората, но в мига, когато е трябвало да се появи пред бога, тъй като онези, които й наложили това мълчание били умрели, без да я освободят от клетвата й, тя решила да разкрие тайната.

И брат Журден Испански, верен на обещанието си, почнал да търси Джанино, но войната и чумата му попречили да отиде по-далеч от Париж. Толомеите нямали вече кантора там. Брат Журден не се чувствувал вече на възраст, когато може да предприеме дълги пътешествия.

Затова той предал изповедта и разказа на Мари дьо Кресе на друг монах от същия орден, брат Антоан, много свят мъж, който няколко пъти дойде на поклонение в Рим и ме бе посещавал преди това. Именно този брат Антоан се разболял преди два месеца в Порто Венере и ме осведоми за всичко, което ви казах, като ми препрати изповедта и собствения си разказ за случилото се. Ще ви призная, че за миг се поколебах дали да повярвам на тази история. Но когато размислих, тя ми се стори премного необикновена и фантастична, за да бъде измислена. Човешкото въображение не може да отиде толкова далеч. Често ни изненадва именно истината. Накарах да сверят датите, събрах най-различни сведения и пратих да ви повикат, най-напред първите пратеници, които, понеже не са носели писмо от мен, не са успели да ви убедят да дойдете, а най-после ви изпратих писмото, благодарение на което, величайши господарю, сега сте при мен. Ако желаете да предявите правата си над френската корона, аз съм готов да ви помогна.

Донесоха едно сребърно огледало. Джанино се приближи до големите свещници и се загледа продължително. Никога не бе харесвал лицето си. Меката закръгленост, правият, но лишен от характерност нос, сините очи под много светли вежди, нима това бе лицето на един френски крал?

Джанино се опитваше да прогони призрака в дъното на огледалото, да възстанови самоличността си…

Трибунът сложи ръка на рамото му.

— И моето раждане — произнесе той сериозно — бе дълго обкръжено от много странна тайна. Израснах в една кръчма на този град. Поднасях вино на носачите. Много късно узнах чий син съм.

Красивата му императорска маска, върху която единствено дясната ноздра потрепваше, леко се разкриви.

III. „НИЕ, КОЛА ДЕ РИЕНЦИ…“

След като излезе от Кампидолио в часа, когато първите утринни зари поръбваха с бакъреночервен фестон развалините на Палатинския хълм, Джанино не се прибра да прекара остатъка на нощта на Кампо дей Фиори. Почетна охрана, предоставена му от трибуна, го заведе на другия бряг на Тибър в замъка Сант Анджело, където бяха приготвили за него специални покои.

На другия ден, търсейки божията помощ, за да усмири бурния си душевен смут, той прекара няколко часа в една съседна църква. После се прибра в замъка Сант Анджело. Пожелал бе да види приятеля си Гуидарели, но го помолиха да не разговаря с никого, преди да се види повторно с трибуна. И той зачака сам чак до вечерта да дойдат да го вземат. Изглежда, че Кола де Риенци се занимаваше с неговата работа само нощем.

И така Джанино отиде в Кампидолио, където трибунът го огради с още по-големи почести, отколкото предната вечер, и пак се затвори с него.

Кола де Риенци имаше свой боен план, който му изложи: незабавно щеше да прати писма до папата, германския император и всички християнски владетели с молба да изпратят посланици при него за едно изключително важно съобщение, без обаче с нищо да намекне за естеството на това съобщение. После ще свика всички посланици на тържествена аудиенция, ще им покаже Джанино, облечен в кралски одежди със всички съответни кралски атрибути и ще им го представи като истинския крал на Франция… Ако най-благородният сеньор даде своето съгласие, естествено.

Джанино бе крал на Франция от предната вечер, а сиенски банкер от двадесет години. Той се питаше какъв интерес може да има Риенци, за да взема така присърце неговата кауза, при това с такова нетърпение и трескавост едва ли не, от които цялото едро тяло на властника се тресеше. Защо, след като подир смъртта на Луи Х се бяха изредили четирима крале на френския трон, той искаше да започне това оспорване на правата на сегашния крал? Дали просто, както той твърдеше, само за да разобличи една чудовищна неправда и да възстанови законното право на един ощетен принц? Трибунът много скоро разкри съкровената си мисъл.

— Истинският френски крал би могъл да върне папата в Рим. Тези лъжекрале имат лъжепапи.

Риенци беше далновиден. Ако не причината за войната между Франция и Англия, която започваше да се превръща във война на едната половина от Запада срещу другата, то поне юридическото й основание беше един наследствен и династически спор. Като посочи внезапно законния и истински претендент на френския трон, претенциите на другите двама отпадаха от само себе си. И тогава европейските владетели или най-малкото миролюбивите владетели щяха да се съберат в Рим, да свалят от престола крал Жан II и да върнат короната на Жан I. А Жан I щеше да върне светия отец във Вечния град. Край на домогванията на френския двор за императорските владения в Италия, край на войните между гвелфи и гибелини. Възвърнала единството си, Италия можеше да си извоюва някогашното величие. И най-сетне папата и френският крал можеха даже, стига само да пожелаят, да направят човека, изградил това величие и този мир, Кола де Риенци, син на император, император и то император не по немски, а по античен образец! Майката на Кола беше от Тра стевере, където сенките на Август, Тит, Траян все още бродят дори в кръчмите и будят мечти…

На другия ден, четвърти октомври, по време на третата им среща, този път денем, Риенци връчи на Джанино, когото наричаше вече Джовани ди Франча, всички документи на необикновеното му досие: изповедта на неистинската му майка, разказа на брат Журден, писмото на брат Антоан. Най-сетне той повика един свой секретар и му продиктува следния текст, за да удостовери автентичността им:

— Ние, Кола де Риенци, рицар по милостта на апостолическия престол, виден сенатор на Свещения град, съдия, военачалник и трибун на римския народ, прегледахме документите, предадени ни от брат Антоан, и ги сметнахме за автентични, особено защото от всичко, което научихме и чухме, се убедихме, че наистина по божия воля Френското кралство е било в продължение на дълги години жертва на войната и на всякакви бедствия, които бог е допуснал, струва ни се, като изкупление за вероломството, извършено спрямо този човек, поради което той дълго е живял в неизвестност и беднота…

Трибунът изглеждаше по-нервен, отколкото предишната вечер. Той прекъсваше диктуването си всеки път, щом доловеше необичаен шум или, напротив, когато дълго време не се чуваше нищо. Големите му очи често се обръщаха към отворените прозорци. Човек би казал, че дебнеше града.

— …Джанино се яви при нас по наша покана в четвъртък, втори октомври. Преди да споделим с него това, което възнамерявахме да му кажем, ние го разпитахме кой е, какво е общественото му положение, как се казва, как се е казвал баща му и всичко, което се отнася до него. От отговорите му заключихме, че думите му съвпадат със съдържанието на писмата на брат Антоан. Тогава му разказахме почтително всичко, което бяхме узнали. Но тъй като знаем, че в Рим се готви бунт срещу нас…

Джанино трепна:

„Как? Кола де Риенци, така могъщ, че говори за изпращане на посланици при папата и всички владетели, се опасява…“ Той вдигна поглед към трибуна който сведе бавно клепачи над светлите си очи в знак на потвърждение. Дясната му ноздра трепереше.

— Кардиналите Колона — каза мрачно.

После продължи да диктува:

— …Тъй като се опасяваме да не би да загинем, преди да сме му оказали подкрепа и да сме му осигурили начин да си възвърне кралството, ние наредихме да препишат всички тези писма и му ги предадохме лично в събота, на четвърти октомври 1354 година, като ги подпечатахме с нашия печат — голяма звезда, обкръжена с осем малки звезди с кръгче в средата, както и с герба на Светата църква и на римския народ, за да гарантираме за истинността им и за да станат достояние на всички християни. Дано нашият преблагочестив и премил господ Исус Христос да ни даде достатъчно дълъг живот, за да видим възтържествуването на този свят на една толкова справедлива кауза. Амин, амин!

Щом продиктува текста. Риенци се доближи до прозореца и като прегърна през рамо едва ли не бащински Жан I, му показа сто стъпки под тях хаотичните развалини на античния форум, срутените триумфални арки и храмове. Залязващото слънце обагряше в златисторозово тази приказна кариера, от която вандали и папи си бяха доставяли мрамор, кажи-речи, десет века и още не я бяха изчерпили. От храма на Юпитер се виждаше къщата на весталките и лавровото дръвче, поникнало в храма на Венера.

— Ето там — каза трибунът, като посочи мястото на някогашния римски сенат, — точно там е бил убит Цезар. Искате ли да ми направите една много голяма услуга, благородни сеньоре? Никой не ви познава още, никой не знае кой сте и можете да се движите необезпокояван от никого като обикновен сиенски буржоа. Желая да ви помогна, доколкото ми стига властта, но за тази цел трябва да остана жив. Зная, че срещу мен се кове заговор. Зная, че враговете ми искат да сложат край на дните ми. Зная, че куриерите, които изпращам извън Рим, са под наблюдение. Заминете за Монтефиасконе, явете се от мое име при кардинал Алборнес и му кажете да ми изпрати възможно най-бързо войски.

В какво приключение се забърка Джанино само за няколко часа? И едва станал претендент за френския трон, ето че тръгва като емисар на трибуна, за да търси подкрепления за него. Не беше казал „да“ и не можеше да каже „не“ на нито едно от предложенията на трибуна.

На следващия ден, пети октомври, след двадесет и четири часа езда, той пристигна в същото Монтефиасконе, което бе прекосил неотдавна, злословейки така ожесточено за Франция и французите. Той говори с кардинал Алборнес, който тутакси реши да тръгне към Рим с войниците, с които разполагаше. Но беше вече много късно. Във вторник, на седми октомври, Кола де Риенци бе убит.

IV. ПОСМЪРТНИЯТ КРАЛ

И Джовани ди Франча се прибра в Сиена, залови се отново с банковите си сделки и с доставките на вълна и в продължение на две години живя тихо и кротко. Само често се оглеждаше в огледалата. Не заспиваше, без да се сети, че е син на кралица Клеманс Унгарска, роднина на неаполитанските владетели, правнук на Свети Луи. Но не притежаваше безгранична дързост. Не можеш да напуснеш внезапно Сиена на четиридесет години и да се разкрещиш: „Аз съм крал на Франция!“, без да рискуваш да те сметнат за луд. Убийството на Кола де Риенци, неговия тридневен покровител, го бе накарало да се замисли сериозно. Пък и към кого би се обърнал? Все пак той не запази това в пълна тайна и сподели донякъде с жена си Франческа, любопитна като всички жени, с приятеля си Гуидарели, любопитен като всички нотариуси, и главно с Фра Бартоломео от ордена на братята проповедници, любопитен като всички изповедници.

Фра Бартоломео бе италиански монах, възторжен и бъбрив, който вече се виждаше кралски капелан. Джанино му бе показал документите, връчени му от Риенци. Той се разбъбри из града. И сиенците скоро почнаха да си предават от ухо на ухо това чудо: законният френски крал е сред техните съграждани! Струпваха се пред палацо Толомей. Когато правеха поръчки за вълна при Джанино, му се кланяха доземи. Чест бе за тях да му подпишат полица. Сочеха си го, когато минаваше по тесните улички. Търговските пътници, които бяха ходили във Франция, уверяваха, че лицето му е съвсем като на тамошните принцове, рус, широки страни, леко раздалечени очи.

И ето че сиенските търговци разпръснаха новината сред техните посредници във всички италиански кантори в Европа. И ето че се оказва, че братята Журден и Антоан, двамата августинци, смятани от всички за покойници, защото се представяха в писмата си за стари или болни, са си здрави и читави и дори се готвели да заминат за Божигроб. И ето че двамата монаси пишат на съвета на република Сиена, за да потвърдят предишните си заявления. Нещо повече, брат Журден пише на Джанино, описва му злочестините на Франция и го подканя да прояви смелост!

Злочестините на Франция действително бяха големи! Крал Жан II, „неистинския крал“, както го наричаха сега сиенците, бе разгърнал гения си в едно голямо сражение, водено в западната част на кралството му, близо до Поатие. Тъй като баща му Филип VI се бе сражавал при Креси с пешаци, Жан II бе решил в битката при Поатие да свали на земята рицарите си, само че без да им позволи да си махнат броните, и ги накарал да атакуват така врага, който ги чакал върху едно възвишение. Насекли ги в ризниците им като сурови раци.

Първородният син на краля, престолонаследникът Шарл, който командувал един полк, се отдалечил от боя, по заповед на баща си, както твърдяха, само че като че ли поприбързал да я изпълни. Разказваха също, че престолонаследникът не можел дълго да държи меча, защото ръцете му се подували. Във всеки случай неговото благоразумие бе спасило няколко рицари, докато Жан II, откъснат от войската си заедно с най-малкия си син Филип, който му викал: „Татко, пазете се отдясно, татко, пазете се отляво!“, докато той е трябвало да се пази от цяла армия, се предал накрая на пикардски рицар, минал на служба при англичаните.

И сега кралят Валоа бил пленник на Едуард III. Не разправяха ли, че откупът му възлизал на приказната сума един милион флорини? Ах, не трябваше да разчитат на сиенските банкери, за да го съберат!

Една октомврийска сутрин през 1356 година сиенчани коментираха всички тези новини особено оживено пред градския съвет, на хубавия амфитеатрален площад, ограден с дворци в охра и розово. Спореха, махайки възбудено ръце, като плашеха гълъбите, и ето че внезапно Фра Бартоломео се приближи с бялото си расо до най-многочислената група и като оправда репутацията си на брат проповедник, заговори от амвона.

— Ще се види накрая какво представлява този пленник и какви основания има да носи короната на Луи. Часът на правдата удари. Бедствията, сполетели Франция от двадесет и пет години насам, не са нищо друго, а наказание за едно безчестие, а Жан дьо Валоа е просто узурпатор… — крещеше Фра Бартоломео пред нарастващата тълпа. — Той заема съвсем незаконно трона. Истинският, законният крал на Франция е в Сиена и всички го познавате, казва се Джанино Балиони… — И той посочи с пръст над покривите дома на Толомеите. После поде: — …Смятат го син на Гучо, сина на Мино, но в същност той е роден във Франция от крал Луи и кралица Клеманс Унгарска.

Такова вълнение завладя града след тази проповед, че Съветът на републиката бе свикан начаса в градския дом. Той поиска от Фра Бартоломео да донесе документите, прегледа ги и след продължително разискване реши да признае Джанино за френски крал. Щяха да му помогнат да възвърне кралството си. Щяха да назначат съвет от шестима от най-умните и най-богатите граждани на Сиена, който да бди над интересите му, да уведоми папата, германския император, европейските суверени, парижкия парламент, че съществува син на Луи Х, позорно лишен от трона, но неподлежащ на съмнение, който предявява наследствените си права. И най-напред гласуваха да му се даде почетна гвардия и да му се отпусне пенсия.

Уплашен от целия този шум, Джанино отначало отрече всичко. Но съветът настояваше, размахваше пред него собствените му документи и изискваше от него да признае, че са автентични. Накрая той разказа за срещите си с Кола де Риенци, чиято смърт все още го преследваше натрапчиво. Тогава възторгът на съгражданите му стана безграничен. Най-благородните сиенски младежи си оспорваха честта да бъдат в гвардията му. Едва ли не се сбиха по квартали, както в деня на Палио.19

Това увлечение продължи едва месец, през който Джанино се разхождаше из града с княжески салтанат. Съпругата му се чудеше как да се държи и се питаше дали след като е обикновена буржоазка ще може да я помажат в Реймс. Колкото до децата, те ходеха цялата седмица с празничните си дрехи. Дали първородният син на Джанино от първия му брак, Габриеле, щеше да се счита престолонаследник? Габриеле Първи, крал на Франция… някак странно звучеше. Или пък… и горката Франческа Агацано изтръпваше… папата ще бъде принуден да анулира тяхната тъй малко подходяща на царствената особа на съпруга й женитба, за да му даде възможност да сключи повторно брак с някоя кралска дъщеря?

Търговци и банкери бързо възвърнаха благоразумието си, осведомени от посредниците си. Нима работите във Франция не вървяха и без това много зле, та липсваше само да се появи изневиделица още един крал? Компанията Барди от Флоренция пет пари не даваше, че законният суверен бил сиенчанин! Франция си имаше вече един крал Валоа, пленник в Лондон, където водеше много приятен живот в Савойския дворец на Темза и се утешаваше в компанията на млади щитоносци за убийството на скъпия си Ла Серда. Франция имаше и един английски крал, който се разпореждаше над по-голямата част от страната. А сега и новият наварски крал, внук на Маргъорит Бургундска, наричан Шарл Злия, също искаше трона. И всички бяха задлъжнели към италианските банки… А сиенците са намерили кога да поддържат претенциите на своя Джанино!

Съветът на републиката не прати писмо до суверените, нито посланик при папата, нито представителство пред парижкия парламент. А скоро отнеха и пенсията на Джанино, както и почетната му гвардия.

Само че сега пък Джанино, въвлечен кажи-речи почти против волята си в това приключение, държеше да го изведе докрай. Беше въпрос на чест и честолюбието му със закъснение го измъчваше. Не можеше да приеме вече да смятат за нищо, че е бил приет в Кампидолио, че е спал в замъка Сант-Анджело, че е тръгнал с войските на един кардинал срещу Рим. Разхождал се беше цял месец със свита на принц и не можеше да понесе да шушукат в неделя в катедралата, чиято красива фасада в черно и бяло току-що бе завършена: „Нали знаете, той се представяше за наследник на френския трон!“ Щом бяха решили, че е крал, той ще продължава да бъде крал. И сам, по свой почин писа на папа Инокентий VI, който бе сменил в 1352 година Пиер Роже. Писа на английския крал, на наварския и на унгарския, като им изпрати копия от документите си ведно с искането да бъдат възстановени законните му права. Начинанието му навярно щеше да се ограничи до това, ако унгарският крал, единствен от всички роднини, не му бе отговорил. Той бе пряк племенник на кралица Клеманс. В писмото си се обръщаше към Джанино с титлата крал и го поздравяваше с произхода му.

И тогава, на 2 октомври 1357 година, точно три години след първата му среща с Кола де Риенци, вземайки със себе си цялото си досие, както и двеста и петдесет златни екю и две хиляди и шестстотин дуката, зашити в дрехите му, той тръгна за Буда, за да иска подкрепа от този далечен братовчед, който го бе признал. Придружаваха го четири щитоносци, верни на участта му.

Само че, когато след два месеца пристигна в Буда, Лудвиг Унгарски го нямаше там. Джанино го чака цялата зима, харчейки дукатите си. Там откри един сиенец, Франческо дел Контадо, който бе станал епископ.

Най-сетне през месец март унгарският братовчед се върна в столицата си, но не прие Джовани ди Франча. Накара няколко свои благородници да го разпитат. Те отначало заявиха, че са убедени в законните му претенции, само седмица след това се отметнаха и заявиха, че тези претенции били чиста лъжа. Джанино протестира. Отказа да напусне Унгария. Учреди си съвет начело със сиенския епископ. Успя дори да завербува сред унгарската аристокрация, отличаваща се с богато въображение и винаги склонна към приключения, петдесет и шест благородници, които се задължиха да го придружат ведно с хиляда конника и четири хиляди стрелци, като в сляпата си щедрост стигнаха дотам, че предложиха да му служат на собствени разноски, докато бъде в състояние да ги възнагради.

Само че, за да се екипират и да потеглят, им бе необходимо разрешението на унгарския крал. А той, който си бе присвоил прозвището „Великия“, но съвсем не блестеше с ума си, пожела повторно да прегледа документите на Джанино, реши, че са автентични, заяви, че ще му даде подкрепа и субсидии, после, следващата седмица, съобщи, че след като премислил отново всичко, изоставял този проект.

И все пак на 15 май 1359 година епископ Франческо дел Контадо връчи на претендента писмо, датирано от същия ден, подпечатано с кралския печат, с което Лудвиг Велики „Просветлен най-сетне от слънцето на истината“ удостоверяваше, че сеньор Джанино ди Гучо, отгледан в град Сиена, действително произхожда от кралското семейство на неговите деди и е син на крал Луи Френски и на кралица Клеманс Унгарска, да бъде светла паметта им. Писмото изтъкваше също, че божественото провидение, използвайки кралската дойка, е пожелало младият принц да бъде заменен с друго дете, на чиято смърт Джанино дължал спасението си. „Така някога дева Мария, избягвайки в Египет, спасила детето си, като заблудила другите, че е мъртво…“

Все пак епископ Франческо посъветва претендента да тръгне колкото може по-скоро, преди унгарският крал пак да се отметне, особено защото не бяха съвсем сигурни дали писмото наистина е било продиктувано от него, нито дали печатът е бил поставен по негова заповед…

На следващия ден Джанино напусна Буда, без да има време да събере всичките обещани войски, но все пак с доста импозантна свита за принц с толкова малко владения.

Тогава Джовани ди Франча отиде във Венеция, където си поръча кралски дрехи, после в Тревиза, Падуа, Фераре, Болония и най-сетне се прибра в Сиена след шестнадесетмесечно отсъствие, за да се кандидатира за Съвета на републиката. Ала макар че името му излезе на трето място след преброяването на гласовете, съветът анулира избора му именно защото бе син на Луи Х, именно защото бе признат от унгарския крал и следователно не е от техния град. И му отнеха сиенското гражданство.

През Тоскана случайно мина главният сенешал на Неаполитанското кралство на път за Авиньон. Джанино побърза да му се представи. Та нали Неапол беше люлката на майчиното му семейство? Сенешалът се показа благоразумен и го посъветва да се обърне към папата.

Този път без свита — унгарските благородници се бяха уморили, той пристигна през пролетта на 1360 година в папския град, облечен като обикновен поклонник. Инокентий VI упорито отказа да го приеме. Франция причиняваше премного главоболия на светия отец, та да му мине през ум да се занимава с този странен посмъртен крал.

Жан II Добрия беше все още пленник. Париж понасяше последиците на въстанието, в което превото на търговците, Етиен Марсел, бе убит след опита си да установи народна власт. Разбунтували се бяха и селата, където нищетата подтикваше към непокорство така наречените „Жаковци“. Избиваха се навред, не се знаеше вече кой е приятел и кой враг. Престолонаследникът с подути ръце, без войски и без материални средства — се сражаваше срещу английския крал, сражаваше се срещу наварския крал, сражаваше се и срещу парижаните, подпомогнат от Бретон дю Геклен, комуто бе предоставил меча си, не можейки сам да го държи. Освен това той се бъхтеше да събере откупа на баща си.

Настанало беше пълно объркване между различните фракции, всичките еднакво изтощени. Дружините, съставени уж от войници, а в същност от разбойници застрашаваха пътищата, ограбваха пътниците, избиваха просто от вкус към убийствата.

Авиньон ставаше за главата на църквата също така несигурен както и Рим, въпреки двамата Колона. Трябваше да се преговаря, да се преговаря неотложно, да се наложи мир на изтощените воюващи страни, английският крал да се откаже от френската корона, па макар да запази в правото си на завоевател половината Франция, а френският крал да царува над другата половина, за да се възстанови поне привидно известен ред. За какво му бе на папата някакъв си възбуден поклонник, който предявява исканията си за френския престол, като размахва невероятните показания на неизвестни монаси и писмо от унгарския крал, което самият този крал отрича?

Тогава Джанино започна да се скита, търсейки пари, опитвайки се да заинтересува с историята си сътрапезниците си в странноприемниците, коите имаха някой час за губене, докато изпият канчетата с вино, приписвайки влияние на съвсем незначителни личности, свързвайки се с интриганти, неудачници, водачи на английски банди, проникнали чак дотам, които плячкосваха Прованс. Говореше се, че е луд и истината е, че бе на път да полудее.

През януари 1361 година първенците в Екс го задържаха, защото сееше смут в града им. Отърваха се от него, като го предадоха на съдията в Марсилия, който го хвърли в затвора. Джанино избяга след осем месеца, но пак го уловиха и понеже високо тръбеше, че бил роднина на неаполитанските владетсли, понеже енергично уверяваше, че бил син на Клеманс Унгарска, съдията го препрати в Неапол.

Тъкмо в този момент там се водеха преговори за женитбата на кралица Жана, наследница на Роберто Астролога и най малкия син на Жан II Добрия. Едва завърнал се от веселото си пленничество след мира, сключен от престолонаследника в Бретини, френският крал побърза да отиде в Авиньон, където наскоро бе починал Инокентий VI. И Жан II предложи на новоизбрания глава на църквата своя великолепен проект — прословутия кръстоносен поход, който нито баща му, Филип дьо Валоа, нито дядо му Шарл бяха успели да осъществят.

В Неапол Жан Посмъртни, Жан Неизвестния, бе затворен в замъка Яйцето. През малкото прозорче на килията си можеше да види новия замък Маскио Анджоино, от който майка му бе тръгнала толкова щастлива преди четиридесет и шест години, за да стане френска кралица.

В този затвор той умря същата година, като сподели чрез най-необикновени заобиколни пътища съдбата на Прокълнатите крале.

Дали когато от кладата Жак дьо Моле бе произнесъл проклятието си, той бе знаел благодарение на гадателските умения, приписвани на тамплиерите, бъдещето, отредено на потомството на Филип Хубави? Или димът, който го задушаваше, бе разкрил пред ума му пророческо видение?

Народите носят бремето на проклятията по-дълго от владетелите, които са си ги навлекли. Нито един от мъжките потомци на Железния крал не се изплъзна от трагичната си участ, нито един не оцеля, освен Едуард Английски, който не успя да стане крал на Франция.

Ала народът не беше на края на страданията си. Трябваше да изпита на гърба си един мъдър крал, един безумен крал, един слаб крал и седемдесет години бедствия, преди отраженията на друга клада, запалена, за да се принесе в жертва една дъщеря на Франция, да отнесат във водите на Сена проклятието на великия магистър.

Париж, 1954–1960 година

Есандиерас, 1965–1966 година