Лилията и лъвът

I. СВИДЕТЕЛИТЕ

Една току-що вързала круша, не по-голяма от палец, висеше извън живия плет от овощни дръвчета.

Трима души бяха седнали на каменната пейка — старият граф дьо Бувил, когото разпитваха, в средата, а от двете му страни рицарят Вилбрем, кралски комисар, и нотариусът Пиер Тесон, който записваше показанията.

Нотариусът Тесон носеше шапчица на духовник върху огромното си издуто теме, изпод която падаха кичури права коса. Острият му нос, прекалено дългата му извита напред брадичка напомняха в профил първата четвъртинка на луната.

— Монсеньор — каза той с дълбоко уважение, — мога ли сега да ви прочета вашите показания?

— Четете, месир, четете — отвърна Бувил.

И ръката му несигурно посегна към малкия зелен плод, за да провери твърдостта му. „Градинарят е трябвало да привърже клончето“ — му мина през ум.

Нотариусът се наведе към дъсчицата за писане, опряна на коленете му, и зачете:

— Седемнадесети ден от месец юни 1329 г. ние, Пиер дьо Вилбрем, рицар…

Крал Филип VI бе пуснал в ход анкетата. Само два дни след скандала в Амиен и произнесените в катедралата клетви той бе назначил комисия, която да проучи случая, и не бе изминала и седмица от завръщането на двора в Париж, а анкетьорите бяха започнали работата си.

— …и ние, Пиер Тесон, кралски нотариус, дойдохме да изслушаме…

— Метр Тесон — обади се Бувил, — да не би вие да сте същият Тесон, който някога служеше на монсеньор Робер д’Артоа?

— Да, аз съм, монсеньор…

— А сега сте станал кралски нотариус? Много добре, много добре, моите поздравления…

Бувил се понадигна и скръсти ръце върху дебелия си корем. Беше облечен в стара кадифена роба, прекалено дълга и демодирана, каквито се носеха по времето на Филип Хубави; с нея работеше в градината си.

Той въртеше палци, три пъти на една страна, три пъти на друга. Денят беше ясен, топъл, но в утринта все още се чувствуваше нощната прохлада…

… дойдохме да изслушаме високопоставения и могъщ граф Юг дьо Бувил и разговаряхме с него в овощната градина на двореца му, разположен недалеч от Пре-о-Клер…

— Колко се промени околността, откакто баща ми построи това жилище! — обади се повторно Бувил. — Тогава от абатството Сен-Жермен-де-Пре до Сент-Андре-дез-Ар имаше само три частни двореца — Нелският на брега на реката, Наварският малко по-навътре и полското жилище на графовете д’Артоа, а наоколо имаше само ливади и ниви… А виждате колко застроено е всичко днес!… Всички новобогаташи пожелаха да се заселят насам. Селските пътища се превърнаха в улици. Някога през оградната стена виждах само треви, а сега със слабото зрение, което ми е останало, забелязвам само покриви. Ами шумът! Колко шумен е този квартал! Сякаш сме в сърцето на Сите. Ако имах още малко години пред себе си, бих продал тази къща и бих си построил дом другаде. Но може ли и въпрос да става…

И ръката му пак посегна колебливо към малката зелена круша над него. Да дочака узряването на един плод — само на толкова кратка отсрочка можеше да се надява и това беше най-дългосрочният проект, който си разрешаваше. От много месеци вече зрението му отслабваше все повече. Светът, живите същества, дърветата му се показваха като през водна стена. Бил си деен, влиятелен, пътувал си, заседавал си в кралски съвети, участвувал си във важни събития. И свършваш в градината си със забавена мисъл и замътен поглед, самичък и почти забравен освен когато по-младите трябва да се позоват на спомените ти…

Метр Пиер Тесон и рицарят дьо Вилбрем се спогледаха отегчени. Ах! Много мъчен свидетел беше старият граф дьо Бувил, който постоянно се отклоняваше с най-банални забележки. Само че той беше голям благородник и много стар, за да си позволят да проявят нетърпение. Нотариусът поде четенето:

— …който лично ни заяви следните неща, които сме записали, а именно: когато бил шамбелан на нашия сир Филип Хубави, преди той да стане крал, знаел за брачния договор, сключен между покойния монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш Бретанска, държал в ръцете си споменатия договор, в който било изрично писано, че графството Артоа по право ще бъде наследено от споменатия Филип д’Артоа, а след него на мъжките му наследници, родени от споменатия брак…

Бувил размаха ръце:

— Не съм твърдял това. Държах договора в ръце, както ви казах и както казах на самия Робер д’Артоа, когато той дойде при мен онзи ден, но честно казано не мога да си спомня дали съм го чел.

— А защо, монсеньор, бихте държали този договор пред себе си, ако не за да го прочетете? — попита месир дьо Вилбрем.

— За да го занеса на канцлера на моя господар, за да го подпечата, защото това, виж, си спомням добре, договорът носеше печатите на всички перове, между които бе и моят господар като първороден син на короната.

— Трябва да отбележите това, Тесон. Всички перове били поставили печатите си… Но и без да сте чели този документ, монсеньор, вие знаете отлично, че наследството на Артоа е било осигурено на граф Филип и неговите мъжки наследници, нали?

— Чувал съм за това, но не мога да удостоверя нищо друго.

Начинът, по който този младок Вилбрем го караше да каже повече, отколкото сам искаше, го дразнеше леко. Та този хлапак не е бил още роден и даже заплануван от баща си, когато са станали събитията, за които анкетираше! Вижте ги само тези кралски служителчета, така самонадеяни с новите си функции! Един ден и те ще се окажат стари и сами под асмата в градината си… Да, Бувил си спомняше нещата, вписани в брачния договор на Филип д’Артоа. Но кога за пръв път бе чувал за тях? Дали по време на самата женитба през 1282 г., или когато граф Филип умря през 98-а от раните, получени в битката при Фюрн? Или може би чак в 1302, когато старият граф Робер II бе убит в битката при Куртре, като надживя с четири години сина си и поради тази причина възникна процесът между дъщеря му Мао и внук му, сегашния Робер III?…

Искаха от Бувил да фиксира спомен, който можеше да датира от кой да е момент на период от повече от двадесет години. И не само нотариусът Тесон и този месир Вилбрем дойдоха да изстискват паметта му, но и самият монсеньор Робер д’Артоа, цял любезност и реверанси, не може да се отрече, но все пак с високия си глас, с бурните си жестове и с цветята, които стъпка под ботушите си…

— В такъв случай ще поправим текста така — поде нотариусът, нанасяйки поправката: …и че държал в ръцете си споменатия договор, но за кратко време и си спомня, че бил подпечатан от дванадесетте перове, освен това граф дьо Бувил ни заяви, че е чул да казват тогава, че в гореспоменатия договор било изрично вписано, че графство Артоа…

Бувил кимна одобрително с глава. Той би предпочел да махнат думичките „тогава“, „чул да казват тогава“, които бе вмъкнал нотариусът във фразата, изречена от самия него. Но беше уморен да се съпротивлява. Пък и има ли голямо значение една дума?

„… ще отиде у мъжките наследници, родени от гореспоменатия брак. Той удостовери също, че договорът бил поставен в регистрите на двора и смята за истина, че бил измъкнат по-късно от споменатите регистри с хитри маневри и по заповед на госпожа Мао д’Артоа…“

— Съвсем не съм казал и това — забеляза Бувил.

— Не го казахте в тази форма, монсеньор — възрази Вилбрем, — но то се подразбира от показанията ви. Нека се върнем на казаното от вас: най-напред, че брачният договор е съществувал; второ, че сте го видели, трето, че бил поставен в регистрите…

— Подпечатан от перовете…

Вилбрем отново погледна уморено нотариуса.

— Подпечатан от перовете — повтори той, за да угоди на свидетеля. — Потвърждавате още, че този договор изключвал от наследството графиня Мао и че изчезнал от регистрите, така че не е било възможно да го представят на процеса, заведен от монсеньор Робер д’Артоа срещу леля му. Кой тогава според вас го е махнал от регистрите? Допускате ли, че крал Филип Хубави е заповядал да сторят това?

Въпросът беше вероломен. Нали често бяха разправяли, че за да фаворизира тъщата на двамата си по-малки синове, Филип Хубави любезно издал присъда в нейна полза? Скоро щяха да почнат да подмятат, че самият Бувил е бил натоварен да унищожи документите!

— Не примесвайте, месир, паметта на крал Филип Хубави, моя господар, към толкова грозно дело — отвърна с достойнство той. Над покривите и пищно разлистените дървета долетя звънът на камбаните от камбанарията на Сен-Жермен-де-Пре. Бувил се сети, че точно по това време му носят млякото. Домашният лекар му бе препоръчал да изяжда по една паница три пъти на ден.

— Тогава — поде Вилбрем — договорът трябва да е бил измъкнат без знанието на краля… А кой можеше да има интерес от изчезването му освен графиня Мао?

Младият анкетьор забарабани с пръсти по каменната пейка. Той бе доволен от убедителното си доказателство.

— О, естествено! — възкликна Бувил. — Мао е способна на всичко.

По тази точка той отдавна бе наясно. Знаеше, че Мао се бе провинила в две престъпления, много по-тежки от открадване на пергаменти. Тя сигурно бе убила крал Луи Х; пак тя, пред собствените му очи, на него, Бувил, бе убила дете на пет дни, въобразявайки си, че това е малкият посмъртно роден крал… и все за да запази графството си Артоа. Наистина глупаво е заради нея да има скрупули относно точността на показанията си! Разбира се, че тя бе откраднала брачния договор на брат си и имаше очи да отрече, дори под клетва, че изобщо е съществувал! Ужасна жена!… Заради нея истинският наследник на френските крале растеше далеч от кралството си, в някакво италианско градче, в дома на лихвар, който го смяташе за свой син!… Хайде, не трябва да мисли за това. Неотдавна Бувил бе поверил на папското ухо тази тайна. Да не мисли вече за нея, никога… за да не би да се изкуши да проговори. Пък и нека тези анкетьори си вървят по-скоро!

— Имате право, оставете всичко, както сте го написали. Къде трябва да се подпиша?

Нотариусът подаде перото на Бувил. Той едва различаваше края на хартията. Подписът му излезе малко извън листа. Чуха го да си мърмори:

— Накрая бог ще я накара да изкупи греховете си, преди да я повери на дявола.

Поръсиха малко прах, за да изсушат подписа му. Нотариусът пъхна отново листата и дъсчицата за писане в черната си кожена чанта. После двамата анкетьори станаха, за да се сбогуват. Бувил им махна с ръка, без да става. Не бяха направили и пет крачки и се превърнаха за него в две неясни сенки, които се стопиха зад водната стена.

Бившият шамбелан дрънна със звънчето, поставено до него, за да му донесат киселото мляко. Измъчваха го различни мисли. Как уважаваният му господар Филип Хубави, издавайки присъдата си относно Артоа, бе забравил ратифицирания преди това от него договор, как не бе се погрижил преди това да премахне документа? Ах! И най-добрите крале не вършат само добродетелни дела…

Бувил си казваше също, че в някой от близките дни ще отиде при банкера Толомей, за да се осведоми за Гучо Балиони… и за детето… само че без да набляга особено, сякаш просто от любезност, между другото. Старият Толомей вече почти не ставаше от леглото си. На него пък му се бяха схванали краката. Животът ни напуска така: за един се затваря ухото, за друг угасват очите или престават да се движат крайниците. Изчисляваме миналото в години, но не смеем вече да мислим за бъдещето освен в месеци или седмици.

„Ще доживея ли, докато узрее този плод и ще мога ли да го откъсна?“ — мислеше си граф дьо Бувил, като гледаше увисналата круша.

Месир Пиер дьо Машо, феодал на Монтаржи, беше човек, непрощаващ никога оскърбленията, дори и на мъртвите. Смъртта на враговете му не усмиряваше злопаметността му.

Баща му, заемащ висок пост по времето на Железния крал, бе смъкнат от Ангеран дьо Марини и материалното състояние на семейството сериозно бе пострадало. Падането на всемогъщия Ангеран беше за Пиер дьо Машо лична разплата. Най-щастливият ден в живота му беше, когато в качеството си на оръженосец на крал Луи Вироглавия бе отвел Ангеран дьо Марини до бесилото. Отвел е силно казано, той просто го бе придружил и то не на първата редица, а сред множеството много по-важни от него сановници. С годините обаче тези благородници си бяха отишли един след друг и това позволяваше на месир Пиер дьо Машо всеки път, когато разказваше за това паметно шествие през града, да минава с едно място по-напред в йерархията.

Най-напред той се задоволяваше да каже, че с поглед е отправил предизвикателство към месир Ангеран, изправен в каруцата, и с изражението си му доказал, че който навреди на рода Машо, рано или късно ще бъде сполетян от беда.

После, тъй като споменът разкрасява случилото се, той твърдеше, че по време на последната си разходка Марини не само го познал, но се обърнал към него и казал тъжно:

— А, вие ли сте Машо? Сега вие тържествувате. Навредих ви на времето, сега се разкайвам.

Днес, след като бяха изминали четиринадесет години, изглеждаше, че Ангеран дьо Марини, отивайки към смъртта си, е имал думи само за Пиер дьо Машо и от затвора чак до Монфокон му разкрил напълно душевното си състояние.

Дребен, със сключени над носа вежди и вдървен крак след лошо падане по време на турнир, Пиер дьо Машо все още караше да смазват грижливо броните, които никога вече не слагаше на гърба си. Беше колкото злопаметен, толкова и тщеславен и Робер д’Артоа знаеше отлично това, щом се бе потрудил да отиде два пъти при него, за да говорят именно за прочутото му яздене до каруцата с месир Ангеран.

— Отлично! Разкажете всичко това на кралските комисари, които ще поискат да свидетелствувате по моето дело — му каза Робер. — Мнението на доблестен мъж като вас е от голямо значение. Вие ще осветлите краля и ще си спечелите неговата, както и моята признателност. Получавали ли сте някога пенсия за услугите, оказани от баща ви и вас на кралството?

— Никога.

Каква несправедливост! След като толкова много интриганти, най-обикновени буржоа, парвенюта са си издействували през последните години да фигурират в списъците за дарения от двора, как са могли да забравят човек с такива добродетели като месир дьо Машо? Съзнателно недоглеждане, не ще и съмнение, внушено от графиня Мао, която открай време е била съюзница на Ангеран дьо Марини!

Робер д’Артоа щял лично да бди за изправянето на подобна неправда.

Така че когато рицарят дьо Вилбрем, и този път придружен от нотариуса Тесон, отиде при бившия щитоносец, той се престараваше в отговорите си, както анкетьорът — във въпросите.

Разпитът се състоя в една съседна градина, защото според тогавашния обичай в правосъдието показанията трябваше да се дават на открито място, навън.

Пиер дьо Машо разказваше така, сякаш екзекуцията бе станала предната вечер.

— Та, значи — поде Вилбрем, — вие сте били, месир, пред каруцата, когато свалили месир Ангеран близо до бесилото?

— Аз се качих в самата каруца и по заповед на крал Луи Х попитах осъдения, за кои свои прегрешения пред кралството се обвинява, преди да се яви пред бога.

В същност Тома дьо Марфонтен бе натоварен на времето с това задължение, но Тома дьо Марфонтен бе отдавна мъртъв…

— А Марини продължи да се представя за невинен и да отрича всички обвинения, отправени му на процеса, но все пак призна… това са собствените му думи, от които личи измамничеството му… че „за справедливи каузи извършил несправедливи постъпки“. Тогава аз го попитах кои са тези постъпки и той ми изреди не една, както например, че уволнил баща ми, месир дьо Монтаржи, и че измъкнал от кралските регистри брачния договор на покойния граф д’Артоа, за да облагодетелствува госпожа Мао и дъщерите й, снахи на краля.

— Ах, значи, той го е измъкнал? Сам си признал! — извика Вилбрем. — Това е много важно. Запишете го Тесон, запишете.

Нотариусът нямаше нужда да бъде подканван и стържеше усърдно хартията с перото. Какъв услужлив свидетел се оказа месир дьо Машо!

— А знаете ли, месир — попита Тесон, вземайки на свой ред думата, — дали е бил възнаграден за това престъпление?

Машо леко се поколеба, сбръчвайки сивите си вежди.

— Естествено, че е бил — отговори той. — Защото аз го попитах още дали е вярно, че е получил, както се разправяше, четиридесет хиляди ливри от госпожа Мао, за да издействува от краля да се произнесе в нейна полза. И Ангеран наведе глава в знак-на съгласие и голям срам, като промълви: „Месир дьо Машо, молете се на бога за мен!“ И това беше все едно признание.

При тези думи Пиер дьо Машо скръсти победоносно и презрително ръце.

— Сега всичко е съвсем ясно — каза Вилбрем със задоволство.

Нотариусът записваше последните думи на свидетеля.

— Изслушахте ли много свидетели вече? — попита бившият щитоносец.

— Четиринадесет, месир, а ни остава да чуем още два пъти по толкова — отвърна Вилбрем. — Но ние сме осем анкетьори и двама нотариуси, та си разпределяме работата.

II. ИЩЕЦЪТ ВОДИ АНКЕТАТА

Работният кабинет на монсеньор д’Артоа беше украсен с четири големи благочестиви фрески, доста посредствени, предимно в охра и синьо, изобразяващи четирима светци, „които вдъхват доверие“ — по думите на домакина. Вдясно св. Георги, поразяващ дракона, отсреща св. Мавриций, покровител на рицарите, облечен в броня и лазурна надризница; върху стената в дъното св. Петър изваждаше от морето неизчерпаемите си мрежи с риба; св. Магдалена, покровителка на грешниците, облечена само със златните си коси, заемаше четвъртата стена. Монсеньор Робер се заглеждаше главно натам.

Гредите на тавана бяха боядисани също в охра, жълто и синьо, като тук-там бяха изрисувани гербовете на Артоа, Бомон и Валоа. Маси, покрити с брокат, сандъци, върху които бяха поставени скъпи оръжия и тежки свещници от позлатено желязо, съставяха покъщнината на стаята. Робер стана от големия си стол и върна на нотариуса записаните от него показания, които бе прегледал набързо.

— Много добре, чудесни показания — заяви той, — особено думите на месир дьо Машо изглеждат съвсем непринудени и умело допълват показанията на граф дьо Бувил. Вие наистина сте много ловък в съдопроизводството, метр Тесон, и не съжалявам, че ви издигнах на поста, който заемате. Под физиономията ви на светец се крие повече хитрост, отколкото в кухата глава на повечето магистрати в съда. Трябва да се признае, че бог е снабдил мозъка ви с доста широко място!

Нотариусът се усмихна угоднически и наведе анормално голямата си глава с шапчица на върха, която напомняше огромна черна зелка. Подигравателният комплимент на монсеньор д’Артоа прикриваше може би обещание за повишение.

— Това ли е цялата ви реколта? Имате ли други новини за днес? Докъде стигнахме с бившия байи на Бетюн?

Съдебната процедура е страст, подобна на хазарта. Робер д’Артоа живееше вече само за процеса си, мислеше и действуваше само с оглед на каузата си. Единственият смисъл на съществуването му през последните две седмици беше грижата да събере свидетелски показания. Умът му бе зает с това от зори до тъмно и дори нощем се събуждаше, сепнат сред съня си от някое внезапно хрумване и звънеше на слугата си Лорме, който пристигаше сънен и мърморещ недоволно, и го питаше:

— Ей ти, стари сънливецо, не ми ли спомена онзи ден за някой си Симон Дурен или Дурие, който бил писар при дядо ми? Знаеш ли дали още е жив? Опитай се утре да узнаеш.

По време на църковната служба, на която присъствуваше от приличие, с изненада си даваше сметка, че се моли за успеха на процеса си. От молитвата най-естествено минаваше на машинациите си и си казваше, докато четяха евангелието: „Ами оня Жил Фламан, дето беше едно време щитоносец на Мао, а тя го изгони заради злосторничество. Ето един човек, който навярно би свидетелствувал в моя полза. Да не забравя това!“

Никога не бе участвувал по-редовно в заседанията на кралския съвет. Прекарваше всеки ден по няколко часа в двореца и оставяше впечатлението, че се занимава усилено с работите на кралството; но той правеше това само за да запази влиянието си над шурея си Филип VI, за да го смятат необходим и за да бди да назначават на различни длъжности само хора по негов избор. Следеше отблизо издадените присъди, за да почерпи от тях идея за съдебна маневра. Пет пари не даваше за нищо друго.

Че гвелфите и гибелините продължаваха да се избиват взаимно, че Ацо Висконти накарал да убият чичо му Марко и барикадирал Милано срещу войските на император Лудвиг Баварски, докато пък Верона, Виченце, Падуа, Тревиза се откъсват от властта на папата, покровителствуван от Франция — монсеньор д’Артоа знаеше, чуваше да се говори за това, но то бе далеч от съзнанието му.

Че в Англия партията на кралицата бе изпаднала в затруднение, че Роджър Мортимър ставаше все по-непопулярен с всеки изминат ден — монсеньор д’Артоа повдигаше рамене. В тези дни никак не се интересуваше от Англия, както и от фландърските вълнари, които заради по-изгодната си търговия сключваха все по-често договори с английските търговски компании.

Но че метр Андрийо от Флоренция, каноник-ковчежник на Бурж, трябва да получи нова църковна привилегия или че рицарят дьо Вилбрем трябва да бъде назначен в Сметната камара, това, виж, бе нещо важно и не търпеше никакво отлагане! Защото метр Андрийо заедно с месир дьо Вилбрем се числеше към осемте анкетьори, които трябваше да разследват процеса за графството Артоа.

Сам Робер бе посочил на Филип VI тези анкетьори и на практика ги бе избрал… „Дали да не вземем Бушар дьо Монморанси? Той винаги ни е служил лоялно… Дали да не вземем Пиер дьо Кюниер? Той е умен човек, тачен от всички…“ Така и за нотариусите, например този Пиер Тесон, от двадесет години свързан най-напред с Валоа, а после с Робер.

Пиер Тесон никога не бе се чувствувал по-влиятелен, никога не бил обект на по-близко приятелство, отрупван с толкова платове за рокли на съпругата си или с торбички злато за самия себе си. И все пак той бе уморен, защото Робер пришпорваше всички и жизнеността на този мъж бе направо изтощителна за другите.

Най-напред монсеньор Робер почти винаги беше на крак. Безспир сновеше из кабинета си между високите изображения на светците. От приличие метр Тесон не можеше да седне в присъствие на толкова високопоставена личнос френски пер. А нотариусите са свикнали да работят седнали: така че метр Тесон се мъчеше да държи тежката си чанта, която не смееше да постави върху брокатите, докато измъкваше от нея едно по едно показанията. Боеше се, че до края на този процес ще се разболее от бъбреци за цял живот.

— Срещнах се — каза той в отговор на Робер — с бившия байи Гийом дьо ла Планш, понастоящем задържан в Шатле. Онази жена, Дивион, бе ходила преди това при него. Даде показания, каквито очаквахме. Моли ви да не забравите да поговорите с месир Мил дьо Ноайе относно помилването му, защото работата му е спукана и има голяма опасност да го обесят.

— Ще гледам да го пуснат. Нека си спи спокойно. Ами Симон Дурие, изслушахте ли и него?

— Не още, монсеньор, но се свързах с него. Той е готов да заяви пред анкетьорите, че е присъствувал оня ден през 1302 г., когато граф Робер II, дядо ви, продиктувал малко преди да умре писмото, с което потвърждавал правото ви върху наследството на Артоа.

— А, много добре, много добре!

— Обещах и на него, че ще го вземете на служба в дома ви и ще му отпуснете пенсия.

— Защо е бил изгонен?

Нотариусът направи жест на човек, пъхащ пари в джоба си.

— Няма нищо! — възкликна Робер. — Вече е стар и е имал време да се покае! Ще му давам сто ливри годишно с квартира и завивки.

— Манесие дьо Ланоа ще потвърди, че измъкнатите документи са били изгорени от госпожа Мао… Както знаете, къщата му щеше да бъде продадена за дългове към ломбардите. Той ви е благодарен, че сте запазили покрива над главата му.

— Аз съм добросърдечен. Не всички знаят това. Но не ми казвате нищо за Жувини, бившия лакей на Ангеран.

Нотариусът наведе виновно нос.

— Не можах да постигна нищо. Отказва. Твърди, че не знаел, не си спомнял вече.

— Как? — възмути се Робер. — Та аз ходих сам в Лувъра, където получава заплата, без да прави нищо, и говорих с него. А той се инати и не си спомня. Я опитайте да го подложите на разпит. Видът на клещите ще му помогне може би да каже истината.

— Монсеньор — отвърна тъжно нотариусът, — подлагаме на изтезания обвиняемите, но не и свидетелите.

— Кажете му в такъв случай, че ако не си напрегне паметта, ще загуби заплатата си. Аз съм добросърдечен, но все пак трябва малко да ми се помогне, за да бъда такъв.

Той взе един бронзов свещник, тежащ най-малко петнадесет ливри и го заподмята от една ръка в друга, без да спре разходката си из стаята.

Нотариусът си помисли за божията несправедливост, която дарява с такава голяма мускулна сила хора, използващи я само за забавление, а с толкова малка горките нотариуси, обречени да носят тежките си кожени чанти.

— Не се ли страхувате, монсеньор, че ако вие отнемете заплатата на Жувини, той може да я получи от ръката на графиня Мао?

Робер се спря на място.

— Мао ли? — извика той. — Ами че тя е вече безсилна. Тя се спотайва, тя се страхува. Видели ли сте я в двора напоследък? Не мърда, трепери, знае, че е загубена.

— От вашите уста в божите уши, монсеньор! Разбира се ние ще спечелим, но все пак няма да мине без няколко малки спънки…

Тесон се колебаеше дали да се доизкаже, не само защото се трахуваше от думите си, но и защото много му бе натежала чантата. Трябваше да остане още пет или десет минути прав. — Уведомиха ме — поде той, — че следят нашите анкетьори в Артоа и свидетелите ни са посещавани не само от нас. Освен това напоследък сноват пратеници между двореца на госпожа Мао и Дижон. Забелязвали са, че в дома й влизат куриери с ливреята на Бургундската династия…

Мао се опитваше да затегне връзките си с херцог Йод, нямаше никакво съмнение. А бургундската партия се ползваше в двора с подкрепата на кралицата.

— Да, но на моя страна е кралят — възрази Робер. — Тази мръсница ще загуби, Тесон, уверявам ви!

— Би трябвало все пак да представите документите, монсеньор, защото без тях… На устни показания могат винаги да се противопоставят други устни показания… Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той имаше и лични съображения, за да настоява. С внушаване на доста голям брой показания, тоест с изтръгването им чрез подкуп или заплаха, един нотариус може да забогатее, но рискува също да попадне в Шатле или дори върху изтезателното колело… Тесон съвсем не копнееше да заеме мястото на бившия байи на Бетюн.

— Тия ваши документи идват. Идват! Пристигат, казвам ви! Да не мислите, че е толкова лесно да ги получа?… Добре че се сетих, Тесон — каза внезапно Робер, като посочи с показалец черната му чанта — отбелязал сте в показанието на граф дьо Бувил, че брачният договор бил подпечатан от дванадесетте перове. Защо сте писали това?

— Защото свидетелят го каза, монсеньор.

— Аха, така… Това е много важно — каза замислено Робер.

— Но защо, монсеньор?

— Защо ли? Ами защото очаквам другото копие на договора, от регистрите на Артоа, което трябва да ми предадат… при това много скъпо… Ако имената на дванадесетте перове не фигурират на него, документът няма да бъде валиден. Кои ли са били перове тогава? За херцозите и графовете е лесно, но кои ли са били църковните перове? Виждате ли колко трябва да се внимава за всичко?

Нотариусът погледна Робер със смесица от безпокойство и възхищение.

— Да ви кажа ли, монсеньор, ако не бяхте такъв голям благородник, щяхте да бъдете възможно най-добрият нотариус в кралството. Без да ви обиждам, монсеньор, без да ви обиждам!

Робер позвъни, за да придружат до изхода посетителя му.

Щом нотариусът си отиде, Робер излезе през вратичката, скрита между краката на Магдалена — декоративно приспособление, което страшно го забавляваше, и изтича в спалнята на жена си. Като изгони придворните дами, той й каза:

— Жана, миличка, скъпа моя графиньо, съобщете на Дивион да преустанови писането на брачния договор: в него трябва да фигурират имената на дванадесетте перове през 82 година. Знаете ли ги? Чудесно! Нито пък аз! Как можем да ги узнаем, без да предизвикаме подозрение? Ах, колко изгубено време, колко изгубено време!

Графиня дьо Бомон гледаше мъжа си с прекрасните си бистри сини очи. Бегла усмивка озаряваше лицето й. Нейният исполин пак бе намерил причина за вълнение. Тя му каза съвсем спокойно:

— Ами че в Сен Дьони, мили приятелю, в Сен Дьони, в регистрите на абатството. Там сигурно ще открием имената на перовете. Ще изпратя изповедника си, монаха Анри, все едно че иска да направи някаква справка.

По широкото лице на Робер се появи изражение на шеговита нежност, на радостна признателност.

— Знаете ли, мила приятелко — каза той, като се поклони възтромаво, — че ако не бяхте толкова висопоставена дама, щяхте да бъдете най-добрият нотариус на кралството?

Те се усмихнаха един на друг и графиня дьо Бомон, родена Жана дьо Валоа, прочете в очите на Робер обещанието, че тази вечер ще сподели леглото й.

III. ФАЛШИФИКАТОРИТЕ

Когато човек тръгне по пътя на лъжата, винаги си въобразява, че ще го измине бързо и лесно. Преодолява с лекота и с известно удоволствие първите препятствия, но скоро гората се сгъстява, пътят се заличава, разклонява се в пътечки, които се губят в тресавища; спъва се на всяка крачка, затъва или губи почва под себе си. Почва да се дразни. Изразходва силите си в напразни ходове, всеки от които е ново неблагоразумие.

На пръв поглед нищо по-просто от подправяне на стар документ — лист от велен8, изложен на слънце, за да пожълтее, и захабен в пепел, опитната ръка на подкупен писар, няколко печата, прикачени на копринени шнурове: това като че ли изисква малко време и скромни разходи.

Но на първо време Робер д’Артоа беше принуден да се откаже от възстановяването на брачния договор на баща си. Не само защото трябваше да се издирят имената на дванадесетте перове, но и защото той трябваше да бъде написан на латински, а не всеки писар беше годен да намери използваната някога формула в брачните договори на лица, близки до короната. Бившият дворцов свещеник на кралица Клеманс Унгарска, вещ по тези въпроси, все още се бавеше и не бе дал началната и крайната формула на договорите. Не смееха да го насилят да побърза, за да не би да се усъмни в нещо.

Поставяше се и проблемът за печатите.

— Накарайте някой гравьор да ги копира по стари печати — бе препоръчал Робер.

Гравьорите на печати бяха заклети експерти; дворцовият гравьор бе заявил, че не може да се имитира точно печат, тъй като нямало два еднакви калъпа, а восък, подпечатан с фалшив калъп се разпознавал лесно от всеки експерт. Колкото до оригиналните калъпи, те били винаги унищожавани, когато умирал собственикът им.

Трябваше, значи, да си набавят стари документи, снабдени с печатите, които им бяха нужни, да отлепят съответните печати, съвсем не лека операция, и да ги поставят под фалшивия документ.

Робер посъветва Дивион да съсредоточи усилията си над не толкова мъчен документ, който имаше при това не по-малко значение.

На 28 юни 1302 година, преди да замине за войната с Фландрия, в която загинал, пронизан на двадесет места с копие, старият граф Робер II бе поставил в ред работите си и бе потвърдил с писмо нарежданията си относно наследяването на графство Артоа от внук му.

— А това е вярно, всички свидетели го удостоверяват! — повтаряше Робер на жена си. — Симон Дурие си спомня дори кои васали на дядо ми присъствували и кои байита са го подпечатали. В случая ще блесне само истината!

Симон Дурие, бивш нотариус на Робер II, ги запозна със съдържанието на писмото, доколкото можеше да си го спомни. То бе написано от един писар на графиня дьо Бомон на име Дюфур. Само че Дюфур беше задрасквал на много места, пък и почеркът му се разпознаваше.

Дивион отиде в Артоа и занесе текста на някой си Робер Росиньол, някога писар при Тиери д’Ирсон. Той преписа писмото и то не с гъше перо, а с бронзово, за да преправи по-умело почерка си.

Този Росиньол, комуто предложиха едно пътешествие до Сен Жак дьо Компостел, където обеща да отиде, за да изпълни някакъв обет за здраве, имаше зет, Жан Олиет, който добре умеел да отлепва печати. Това семейство явно разполагаше с неизчерпаеми ресурси! Олиет запозна с изкуството си Жана Дивион.

Тя се връща в Париж, затваря се с госпожа дьо Бомон и само една прислужница, Жана ла Мескин. И ето че трите жени се упражняват да отлепват восъчните печати от стари документи посредством нагрят бръснач и конски косъм, натопен в специална течност, за да не се къса. Разрязват печата на две, загряват едната половина и я долепват до другата, като прищипват помежду им копринения шнур или края на пергамента на новия документ. После загряват леко ръба между двете половинки, за да изчезне следата на слепването.

Жана дьо Бомон, Жана Дивион и Жана ла Мескин се упражниха по този начин над повече от четиридесет печата. Никога не работеха на едно и също място. Криеха се ту в някоя стая на двореца Артоа, ту в двореца Егъл, ту в някоя полска къща.

Робер се вмъкваше понякога в стаята, за да хвърли поглед на заниманията им.

— Значи, моите три Жани са на работа! — подхвърляше им той в добро настроение.

Най-сръчна от трите беше графиня дьо Бомон.

— Ръце на жена, ръце на фея — казваше Робер и целуваше галантно пръстите на жена си.

Ала всичко не се свеждаше само до отлепване на печати. Трябваше да си набавят точно онези, които им бяха нужни.

Лесно можеха да намерят печата на Филип Хубави. Той се срещаше навред върху какви ли не кралски документи. Робер помоли епископ д’Еврьо да му даде уж за справка едно писмо относно владението му Конш и никога не го върна.

Жана Дивион възложи на приятелите си Росиньол и Олиет, както и на други две мошенички, Мари Бялата и Мари Черната, да издирят стари печати на байита и феодали.

Скоро събраха всички печати с изключение на един, най-важния: на покойния граф Робер II. Можеше да изглежда абсурдно, но беше така: всички семейни документи бяха прибрани в регистрите на Артоа, под охраната на служителите на Мао, а Робер, непълнолетен по време на смъртта на дядо си, не притежаваше нито един.

Благодарение на една своя братовчедка Жана Дивион установи връзка с някой си Урсон Едноокия, който имал някакво разрешение от покойния граф, подпечатано с печата му. Той изглеждаше склонен да го преотстъпи срещу триста ливри. Графинята бе казала да купят документа на каквато и да е цена, но Жана Дивион нямаше толкова пари в Артоа, а месир Урсон Едноокия не се съгласявал да даде разрешението срещу голи обещания.

Като се чудела какво да прави, Дивион си спомни, че има мъж, който си живее кротко в Бетюн. Той никога не се беше показвал кой знае колко ревнив към нея, а сега, след като епископ Тиери бе умрял… Тя прибягна до него. Безспорно вече много хора знаеха тайната, но нямаше как. Мъжът не пожела да й даде пари, но се съгласи да даде един добър кон, с който бил на турнир, и Дивион го даде като залог на месир Урсон, като му остави и няколкото бижута, които носеше със себе си.

А Жана Дивион не се жалеше! Не пестеше нито време, нито сили, нито увещавания, нито разкарване. Нито пък езика си. Освен това вече внимаваше да не загуби нещо. Спеше с ключовете под възглавницата си.

С изтръпнала от вълнение ръка тя отлепи с бръснач печата на покойния граф Робер. Печат, костващ триста ливри! Пък и как би намерила друг такъв, ако случайно го счупеше?

Монсеньор Робер губеше вече търпение, защото всички свидетели бяха вече изслушани и кралят доста любезно, в знак на заинтересованост, го питаше скоро ли ще представи документите, за чието съществуване бе положил клетва.

Още два, още един ден търпение. Монсеньор Робер щеше ла бъде доволен!

IV. НА ГОСТИ В РЬОЙИ

През горещия сезон, когато държавните работи и грижите по процеса му оставят свободно време, Робер д’Артоа обича да прекарва края на седмицата в Рьойи, в замъка на рода Валоа, наследен от жена му.

Ливадите и горите поддържат приятна хладина около жилището. Там Робер пази ловните си птици. Обитателите са многочислени, защото много млади благородници, преди да бъдат посветени в рицари, постъпват при Робер като щитоносци, икономи или камериери. Който не успее да влезе в обкръжението на краля, се мъчи да се приближи до граф д’Артоа чрез препоръката на влиятелни роднини, а веднъж допуснат, се стреми да се отличи с усърдието си. Да държиш юздата на коня на монсеньор, да му подадеш кожената ръкавица, върху която ще кацне киприят му сокол, да донесеш прибора му на масата, да наведеш над мощните му ръце ибрика с вода, означаваше леко издигане в йерархията на държавата. Да дръпнеш възглавницата му сутрин, за да го събудиш е, кажи речи, да дръпнеш добрия бог за ухото, защото, както се твърди единодушно, от монсеньор Робер зависи лошото и хубавото време в двореца.

Тази събота в началото на септември той покани в Рьойи няколко свои приятели благородници, измежду които месир дьо Бреси, рицаря дьо Анже и архидякона д’Авранш, както и полуслепия граф дьо Бувил, за когото прати носилка. За онези, които бяха готови да станат рано сутринта, той предложи да устрои малък лов на птици в полет.

В този миг гостите му са се събрали в залата, където се раздава правосъдие, а самият той, облечен по домашному, е седнал свойски в голямото си кресло. Графиня дьо Бомон, съпругата му, е също там, както и нотариусът Тесон, който е оставил върху една маса подставката си за писане и перата.

— Месир, драги приятели, свиках ви, за да се посъветвам с вас.

Хората винаги се ласкаят, когато им поискаме съвет… Младите благородници поднасят на гостите напитки преди яденето, ароматизирани вина, захаросани плодове, белени бадеми в позлатени купички. Внимават да не вдигат шум или да не сбъркат нещо. Отварят широко очи: подготвят спомените си. По-късно ще кажат: „Бях в онзи ден у монсеньор Робер. Там беше граф дьо Бувил, бившият шамбелан на крал Филип Хубави…“

Робер говори спокойно и сериозно: някаква си жена, Дивион, която почти не познава, дошла да му предложи едно писмо на епископ Тиери д’Ирсон, което притежавала заедно с други негови писма… Била негова интимна приятелка — доверява Робер, снишавайки глас. Естествено тя иска пари. Този вид жени са все същата стока. Но документът изглежда важен. Все пак, преди да го купи, Робер иска да се увери, че не го подвеждат, че писмото е автентично, че може да се използва като доказателство, а не е подправено само за да измъкнат пари от него. Ето защо той е поканил приятелите си, които са умни хора и по-вещи от него в писмените документи, за да прегледат това доказателство.

От време на време Робер хвърля поглед към жена си, за да се увери в ефекта от думите си. Жана незабележимо му кима с глава. Тя се възхищава от грубоватата хитрост на съпруга си и колко умело този толкова ловък исполин се прави на наивен, когато иска да измами другите. Преструва се на неспокоен, мнителен… Гостите им не може да не одобрят това толкова правдоподобно писмо. А веднъж одобрили го, те няма вече да се отрекат от думите си и в двора и парламента ще се пръсне вестта, че Робер притежава доказателство за правата си.

— Доведете Жана Дивион — произнесе той строго.

Жана Дивион влезе, скромна, с вид на провинциалистка. Под ленената забрадка се подава острото й лице с очи с тъмни кръгове. Няма нужда да се прави на уплашена. Наистина е изтръпнала от страх. Изважда от голямата си платнена кесия навит на руло пергамент, от който висят няколко печата, и го подава на Робер, който го разгъва, разглежда го набързо, после го представя на нотариуса.

— Вижте печатите, метр Тесон.

Нотариусът проверява как са закрепени копринените шнурове, навежда огромната си черна шапка и профила си, подобен на лунен сърп, над велена.

— Това е наистина печатът на покойния граф, вашия дядо, монсеньор — казва той напълно убеден.

— Погледнете го и вие, месир — предлага на всички Робер.

Предават си документа от ръка на ръка. Месир дьо Бреси потвърждава, че печатите на байитата на Арас и Бетюн са автентични. Граф дьо Бувил приближава писмото до уморените си очи. Той различава само зеленото петно в долния край на писмото. Опипва восъка, който се поддава под пръста му, и от очите му закапват сълзи:

— Ах! — прошепва той. — Зеленият восъчен печат на моя добър господар Филип Хубави!

Настъпва миг на всеобщо разнежване, миг тишина в знак на уважение към далечните спомени на стария служител на короната.

Жана Дивион, която се е отдръпнала до стената, разменя крадешком поглед с графиня дьо Бомон.

— А сега, прочетете ни съдържанието, метр Тесон — заповяда му Робер.

Нотариусът пое пергамента и зачете:

— Ние, Робер Френски, пер и граф д’Артоа…

Началото съответствува на обичайните формули и присъствуващите слушат, без да се съмняват в нищо.

— …и заявяваме тук в присъствие на феодалите на Сен Вьонан, Сен Пол, Уелпейел, рицари, които ще подпечатат с печатите си, и на метр Тиери д’Ирсон, мой писар…

Няколко погледа се обърнаха към Дивион, която наведе глава.

„Много хитро, много хитро, че споменахме епископ Тиери — мисли си Робер, — това прави достоверни показанията за неговата роля. Всичко се свързва прекрасно.“

— …че при женитбата на нашия син Филип ние го въведохме във владение на графството ни, като си запазихме използването му, докато сме живи, а дъщеря ни Мао се съгласи и се отказа от гореспоменатото графство…

— Ами че това е от първостепенно значение! — възкликна Робер. — Това е много повече, отколкото очаквах! Никога никой не ми бе казал, че Мао се е била съгласила! Виждате ли, мили приятели, колко е непочтена!… Продължете, метр Тесон.

Писмото направи много силно впечатление на присъствуващите. Клатят глави, споглеждат се… Да, безспорно, документът е важен.

— …а сега, когато бог прибра при себе си нашия скъп любим син граф Филип, искаме от нашия господар краля, акс ни се случи във войната бог да ни призове, нашият господар кралят да бди, щото наследниците на моя син да не бъдат обезнаследени.

Главите на присъствуващите продължават да кимат с достойнство. Рицарят дьо Анже, който е член на Парижкия съд разперва ръце в посока на Робер с жест, който красноречиво казва: „Монсеньор, процесът ви е спечелен!“

Нотариусът довършва:

— …и подпечатахме горното с нашия печат в двореца ни в Арас на двадесет и осмия ден на юни в благословената 1322 година.

Робер не можа да скрие тревожното си сепване. Графиня дьо Бомон пребледня. Дивион, опряна на стената, едва не примря.

Не само те чуха „1322 г.“. Главите на присъствуващите извърнаха изненадани към нотариуса, който самият изглеждаше сащисан.

— Хиляда триста двадесет и втора ли прочетохте? — попита рицарят дьо Анже. Искате да кажете триста и втора, годината на смъртта на граф Робер, нали?

Метр Тесон охотно би се обвинил в грешка на езика, но текстът е пред очите му и на него ясно е написано 1322 год. И естествено всички ще поискат да видят документа още веднъж. Как е могло да стане това? Ах, монсеньор Робер ще изпадне в такъв бяс! А и самият той, Тесон, в каква каша се забърка? В Шатле… в Шатле ще свърши цялата тази история!

Той прави това, което е в неговите възможности, за да поправи бедата: смотолевя:

— Сбъркано е… Но да, разбира се, трябва да се чете триста и две…

И той чевръсто потапя перото в мастилото, зачерква, заличава няколко букви и възстановява правилната дата.

— Но ваша работа ли е да нанасяте поправката? — запитва го рицарят дьо Анже, доста шокиран.

— Но, разбира се, месир — казва нотариусът. — Под думата са сложили две точки: нотариусите имат навика да поправят сбърканите думи, под които са поставени двете точки…

— Така е — потвърждава архидяконът на Авранш.

Но този инцидент развали хубавото впечатление от четенето.

Робер повиква един щитоносец, поръчва му на ухото да ускорят вечерята и се опитва да съживи разговора.

— Общо взето, метр Тесон, вие намирате, че писмото е автентично?

— Но, разбира се, разбира се, монсеньор! — бързо отговаря Тесон.

— И според вас ли, месир архидяконе?

— Струва ми се, че е автентично.

— Би трябвало може би — казва с приятелски тон месир дьо Бреси — да го сравните с други писма на покойния граф д’Артоа от същата година…

— Но как, приятелю — отвръща Робер, — как да го сравня, когато леля ми Мао държи всичко в своите регистри? Мен ми се струва, че писмото е автентично. Човек не може да измисли подобни неща! Самият аз не знаех всичко това и особено, че Мао се е била отказала.

В този миг в двора прозвучаха тръби. Робер плесна — Вече носят водата, монсеньори! Да си измием ръцете и да седнем на масата.

Пяна излизаше от устата му, докато кръстосваше спалнята на графинята и подът трепереше под стъпките му.

— И вие го видяхте! А Тесон го чете! И онази Дивион го чете! И никой, никой от вас не можа да види това злополучно „двадесет и втора“, което застрашава да събори цялата ни сграда!

— Но и самият вие, приятелю — отговори невъзмутимо графинята, — и вие четохте и препрочетохте писмото и изглеждахте напълно доволен, струва ми се.

— Е, да, четох го и аз също не видях тази греш ка! Да четеш наум и да четеш на глас не е едно и също. Пък и можех ли да допусна, че ще направят такава глупост? Това магаре нотариусът, трябваше… И другото магаре, което написа писмото… как се казваше той? Росиньол?… Има претенцията, че може да напише такова писмо, измъква ви по-голяма сума, отколкото е нужна, за да построиш къща и не е годен да напише вярната дата! Ще заповядам да уловят този Росиньол и да го нашибат до кръв!

— Ще трябва да го уловите в Сен Жак, приятелю, където е на поклонение с вашите пари.

— Тогава, когато се върне!

— А не се ли страхувате, че ще се разбъбри доста високо, докато го шибат?

Робер повдигна рамене.

— Имахме щастие все пак, че това се случи тук, а не при четенето на писмото пред съда! Трябва да внимавате повече, мила приятелко, за другите документи, за да не би да се повторят подобни грешки!

Госпожа дьо Бомон намираше, че е несправедливо съпругът й да излива гнева си върху нея. Самата тя окайваше грешката не по-малко от него и беше също така опечалена, но сдед целия положен труд, след като си бе изранила пръстите, за да реже восъка на толкова печати, тя смяташе, че Робер можеше не се държи с нея като с виновна.

— Но в края на краищата, Робер, защо сте се вперили така настървено в този процес? Защо сам рискувате и ме карате да рискувам и аз ведно с толкова други хора от обкръжението ви да бъдем изобличени в измама и фалшификация?

— Това не е измама и документите не са фалшиви! — изрева Робер. — Аз искам истината да блесне пред очите на всички, а други я крият упорито!

— Да приемем, това е истината, но сам ще признаете, че тази истина не изглежда външно добре. Страхувам се, че под такава премяна няма да я познаят! Имате всичко, приятелю: вие сте кралски пер, брат на краля чрез мен, която съм негова сестра, всесилен в съвета му. Доходите ви са големи, а и това, което ви донесох като зестра и наследство, направи богатството ви завидно. Защо не оставите Артоа? Не мислите ли, че достатъчно играхме тази игра, която може да ни струва скъпо?

— Мила приятелко, вие разсъждавате неправилно и се учудвам на думите ви, тъй като обикновено сте много прозорлива. Аз съм пръв барон на Франция, но барон без земя. Малкото ми графство Бомон което ми бе дадено като компенсация, е владение на короната: поднасят ми доходите от него, без лично аз да го експлоатирам. Издигнаха ме до ранга на пер, но както сама казахте преди малко, защото кралят е ваш брат. Дано бог ни го запази задълго, но никой крал не е вечен. Видяхме колко много си отидоха! Ако случайно Филип умре, нима аз ще стана регент? Ако злата му куца съпруга, която ме мрази и ви мрази, се облегне на Бургундия, за да стане регентка, ще бъда ли така могъщ и кралското съкровище ще продължава ли да ми плаща доходите от графството ми? Нямам администрация, нямам правосъдие, нямам действителни васали, не мога да набера от земята си хора, които да ми дължат пълно подчинение и които да настаня на разни длъжности. Кой заема държавните служби днес? Хора, доишли от Валоа, от Анжу, от Мен, от земите и феодите на добрия Шарл, баща ви. Откъде вземам моите собствени служители? Измежду същите тези хора. Повтарям ви. Лично аз нямам нищо. Не мога да свикам достатъчно знамена, за да накарам да треперят пред мен. Истинската власт се изчислява само по броя на владенията, над които командуваш и откъдето можеш да свикаш войници. Моето благосъстояние се дължи само на мен, на ръцете ми, на мястото, което заемам в съвета. Влиянието ми е основано на кралската благосклонност, а благосклонността трае, колкото е угодно богу. Ние имаме синове. Помислете си за тях, миличка! Тъй като не съм сигурен, че са наследили мозъка ми, бих искал да им оставя короната на Артоа… която им се пада най-справедливо, по наследство!

Той никога не бе разкривал така подробно съкровенните си мисли и графиня дьо Бомон, забравила предишното си огорчение, виждаше мъжа си под нова светлина, не вече само хитър колос, чиито интриги я забавляваха, не само като негодник, годен за всякакви безчинства, ухажор на всички девойки, благороднички, обикновени гражданки или слугини, но като истински голям благородник, разсъждаващ върху законите на своята обществена принадлежност. Когато Шарл дьо Валоа се домогваше някога до кралство или до императорска корона и търсеше короновани женихи за дъщерите си, оправдаваше постъпките си с подобни съображения.

В този миг един щитоносец потропа на вратата: дамата Дивион искала да говори спешно с графа.

— Какво още иска от мен тази типеса? Не се ли бои, че ще я смажа? Въведете я.

Жана Дивион влезе като замаяна, защото носеше много лоша вест. Двете негоднички от Артоа, Мари Бялата и Мари Черната, които й бяха помогнали да купи няколко печата за фалшивото писмо, били в затвора, уловени от сержантите на графиня Мао.

V. МАО И БЕАТРИС

— Дяволът да ви изтръгне червата на всички ви, обесници такива — крещеше графиня Мао. — Възможно ли е? Заповядвам да заловят тези две жени, от които можехме да узнаем всичко, и едвам уловени, ето че ги пускат на свобода!

В замъка си Конфлан на Сена, близо до Венсен, графиня Мао само няколко минути преди това бе научила, че двете слугини на Дивион, задържани по нейна заповед от байито на Арас, били освободени. Беше страшно разгневена и „обесниците“, към които бяха отправени клетвите й, се представяха в момента само от придворната й госпожица Беатрис д’Ирсон, върху която изливаше яростта си. Байито на Арас беше чичо на Беатрис, по-малък брат на покойния епископ Тиери.

— Тези негоднички, госпожо… са били освободени само защото двама сержанти са представили заповед от краля! — отвърна невъзмутимо Беатрис.

— Хайде де! Много го е еня краля за две слугини, които държат гостилница в предградията на Арас! Те са били пуснати по заповед на моя Робер, който е изтичал при краля и е издействувал освобождаването им. Взели ли са поне имената на сержантите? Уверили ли са се, че наистина са кралски служители?

— Те се наричат Масио л’Алман и Жан льо Сервоазие, госпожо — отвърна Беатрис пак така бавно и невъзмутимо.

— И двамата сержанти на Робер! Познат ми е този Масио д’Алман. Него именно моят мръсен племенник използва за най-лошите си удари. И освен това как е бил уведомен Робер, че слугините на Дивион са уловени? — попита Мао, като хвърли поглед, изпълнен с подозрение, към придворната си госпожица.

— Не може да не знаете, госпожо, че монсеньор Робер е запазил доста връзки с Артоа…

— Надявам се, че не се е свързал с хората, които са ми най-близки. Когато някой ми служи лошо, това е равносилно на измяна, а ми изменят от всички страни. Ах, откакто Тиери умря, като че ли сърцето ви изстина към мен. Неблагодарници! Отрупах ви с благодеяния. От петнадесет години се държа с теб като със собствена дъщеря…

Беатрис д’Ирсон сведе дългите си черни ресници и се загледа неопределено в плочите на пода. Мургавото й гладко лице с добре очертани устни не издаваше никакво чувство, нито смирение, нито бунтуване, а само известна неискреност със свеждането на необикновено дългите мигли, зад които се засланяше погледът й.

— …Чичо ти Дьони, когото направих мой ковчежник, за да угодя на Тиери, ме мами и обира! Къде са сметките за черешите от овощната ми градина, които той продаде това лято на пазара в Париж? Някой ден ще поискам да проверя книгите му! Имате всичко, земи, къщи, замъци, купени с доходите, които реализирате от мен! Чичо ти Пиер, един глупак, когото назначих за байи, като си въобразявах, че като е толкова глупав, ще ми бъде поне верен, не е способен, както виждаш, да държи затворени вратите на затворите ми! Излизат си от тях както си щат, като от странноприемница или вертеп!

— Можел ли е чичо ми да откаже, госпожо, след като е видял кралския печат?

— Ами през тези четири дни, които прекараха в затвора, казаха ли нещо тези слугини на престъпна уличница? Накараха ли ги да проговорят? Подложил ли ги е чичо ти на изтезание?

— Но, госпожо — отвърна Беатрис със същия бавен глас, — той не можеше да стори това без заповед от съда. Вижте какво се случи с байито на Бетюн…

С един замах на голямата си, покрита с петна ръка Мао помете доводите й.

— Не, вече не ми служите така предано или по-право казано никога не сте ми служили добре!

Мао старееше. Възрастта бележеше исполинското й тяло. Твърд бял мъх растеше по бузите й, пламващи при най-малко недоволство. Приливът на кръв в такива моменти очертаваше нещо като червен лигавник върху деколтето й. Предишната година на няколко пъти здравето й сериозно се беше влошило. Този период бе гибелен за нея във всяко отношение.

След лъжливата й клетва в Амиен и учредяването на анкетната комисия, характерът й ставаше все по-жлъчен, едва ли не противен. А и умът й отслабваше. Тя поставяше горе-долу всичко на една и съща плоскост. Ако град повредеше розите, които отглеждаше с хиляди в градините си или станеше злополука с хидравличните машини, които подхранваха с вода изкуствените водопади в замъка й Есден, гневът й връхлиташе като буря върху градинарите, инженерите, щитоносците, Беатрис.

— Ами тези картини, нарисувани преди по-малко от десет години! — викаше тя, сочейки фреските в галерията на Конфлан. — Четиридесет и осем парижки ливри съм платила на оня живописец, дето чичо ти Дьони бе извикал от Брюксел.

А ми бе гарантирал, че слагал най-фини бои! Още няма десет години и погледни само! Среброто на шлемовете вече е потъмняло и долната част на картината е цялата олющена. Добросъвестна работа ли е това, питам те?

Беатрис се отегчаваше. Свитата на Мао беше многочислена, ала съставена изключително от възрастни хора. Мао сега стоеше доста настрана от двора, който бе изцяло подчинен на влиянието на Робер. Там, в Париж, в Сен Жермен имаше непрекъснати състезания, турнири и празненства — за рождения ден на кралицата, за отпътуването на краля на Бохемия или без причина, просто за да си доставят удоволствие. Мао почти не отиваше или се появяваше само за кратко време, когато беше принудена в качеството си на пер. Тя не беше вече на възраст да танцува кароли, нито имаше настроение да гледа забавленията на другите особено в двор, където се отнасяха толкова зле с нея. Не изпитваше вече удоволствие дори да пребивава в Париж, в двореца си на улица Моконсей. Живееше затворена между високите стени на Конфлан или в Есден; беше принудена да възстанови замъка си след опустошенията на Робер през 1316 година.

Тиранична, откакто нямаше вече любовник — последният беше епископ Тиери д’Ирсон, когото тя поделяше с Дивион и на това се дължеше омразата на Мао към тази жена, — опасяваща се да не би да се почувствува неразположена през нощта, тя задължаваше Беатрис да спи в дъното на спалнята й, където се напластяваха неприятни миризми на старост, лекарства и яденета. Защото Мао все още се тъпчеше час по час, жертва на все същата чудовищна лакомия. Завесите и гоблените лъхаха на задушен заек, месо от дивеч, яхния и чесън. Честите й разстройства я принуждаваха да вика лечители, лекари, бръснари и аптекари. Сиропи и билкови отвари се редуваха с мариновани меса. Ах, къде бе хубавото време, когато Беатрис помагаше на Мао да тровят крале!

Самата Беатрис бе почнала да чувствува тежестта на годините. Младостта й беше към своя край. Тридесет и три години е възраст, когато всички жени, дори най-порочните, оглеждат двата склона на живота си, мислят с носталгия за изминатите сезони и с тревога за бъдещите. Беатрис все още беше красива и се уверяваше в това от погледите на мъжете, нейните предпочитани огледала. Но тя знаеше също, че вече съвсем не притежава онзи тен на златист плод, който беше очарованието й на двадесет години. Много тъмните й очи, чието бяло почти не се забелязваше между миглите, не бяха така блестящи сутрин при събуждане. Ханшът й леко натежаваше. Именно сега не трябваше вече да пилее дните си.

Но какво да стори с тази Мао, която я задължаваше да спи в стаята й, как да се изплъзне, за да отиде при някой случаен любовник в полунощ, в някоя тайна къща, да присъства на някаква безсмислена литургия и да намери тръпчива наслада в оргиите на сабат9?

— Къде си се зареяла? — кресна й внезапно графинята.

— Не съм се зареяла, госпожо… — отвърна Беатрис, като плъзна поглед към Мао. — Мисля си само, че бихте могли да си намерите някое по-добро момиче от мен, за да ви служи…

Смятам да се омъжа.

Съзнателна злост, с незабавен ефект.

— Чудесна партия ще бъдеш! — извика Мао. — О, хубаво ще се нареди онзи, който те вземе за жена. Ще търси девствеността ти в постелята на всичките ми щитоносци, преди да му сложиш там рога!

— На моята възраст, госпожо, до която ме държахте неомъжена, за да ви слугувам… девствеността е по-скоро недостатък, а не добродетел. Тъй или иначе, тя е нещо по-обикновено от къщите и имуществата, които ще занеса на някой съпруг.

— Ако ги запазиш, моето момиче! Ако ги запазиш! Защото те са остригани от моя гръб!

Беатрис се усмихна и черният й поглед отново се забули.

— О! Госпожо — промълви тя извънредно кротко, — вие няма да отнемете благодеянията си на някого, който ви е служил в такива тайни начинания… които сме извършили заедно.

Мао я изгледа с омраза.

Беатрис умееше да й припомня кралските трупове, които спяха между тях, захаросаните бадеми на Вироглавия, отровата върху устните на малкия Жан I… и знаеше също как ще завърши сцената — с качилата се в лицето на графинята кръв и с червения лигавник, белязал волската й шия.

— Няма да се омъжиш! На, виж колко зле ми действаш като спориш с мен и бъди доволна — каза Мао, като се отпусна върху един стол. — Кръвта бучи в ушите ми. Пак ще трява да ми слагат пиявици.

— Да не би защото ядете прекалено много, госпожо, трябва да ви пускат кръв?

— Ще ям каквото ми се ще — изрева Мао — и когато ми се ще! Няма да оставя една невежа като теб да решава какво е добре за мене. Иди да ми донесеш английско сирене! И вино! И не се бави!

В килера нямаше вече английско сирене. Последната доставка беше изчерпана.

Кой го е изял? Крадат ме! Тогава да ми донесат препечена баница с месо!

„Ами да, точно това. Тъпчи се и пукни!“ — мислеше си Беатрис, като слагаше пред нея подноса.

Мао сграбчи един голям резен и го захапа. Нещо изпращя и отекна в главата й: не беше схрускала само кората, а си бе счупила един зъб, още един зъб.

Сивите й, налети с кръв очи се разшириха малко. Тя остана за миг неподвижна с баницата в едната ръка, чаша вино в другата и зинала уста: един преден зъб, счупен до основата, се бе препречил хоризонтално до устната й. Остави чашата и отдели без усилие счупената част на зъба, опипа с език празното място под венеца и грапавата, болезнена повърхност на корена. Същевременно наблюдаваше малкото парче пожълтяла слонова кост, черно на счупеното място, късче от нея самата, което я напускаше.

Мао вдигна очи, защото Беатрис пред нея избухна в смях. Скръстила ръце под гърдите си, с тръпнещи рамене, придворната госпожица не можеше да сдържи лудия си смях. Преди да ими време да се отдръпне, Мао скочи към нея и я зашлеви силно по едната и другата страна. Смехът на Беатрис секна. Черните й зеници заискриха със зъл блясък зад дългите мигли и тутакси угаснаха.

Същата вечер, когато Беатрис помагаше на графинята да се съблече, като че ли между двете се бе въдворил мир. Отново в плен на натрапчивата си мисъл, Мао обясняваше на Беатрис:

— Разбираш ли защо толкова държах да разпитат тези две жени? Сигурна съм, че Дивион помага на Робер да измайсторят фалшиви документи и бих искала да я пипнем на местопрестъплението.

Тя смучеше машинално счупения зъб, който бръснарят бе изпилил.

След двойната плесница един проект назряваше у Беатрис.

— Мога ли, госпожо… да ви дам един съвет? Ще приемете ли да го чуете?

— Но естествено, моето момиче, говори, говори. Аз съм нервна, лесно вдигам ръка, но имам доверие в тебе, ти много добре знаеш това.

— Добре тогава, госпожо. Цялото зло идва от наследството на чичо ми Тиери… и от нежеланието ви да изплатите онова, което той оставяше на Дивион. Зло създание наистина, което не заслужаваше толкова! Но вие си създадохте в нейно лице една неприятелка, която знаеше някои тайни, излезли от устата на чичо ми… и сега ги продава на монсеньор Робер. Голям късмет имахме, че опразних навреме ковчежето в Ирсон… където чичо ми държеше някои ваши книжа. Представяте ли си как щеше да ги използва тази лоша жена… Да й бяхте дали малко пари и земя… щяхте да запечатате човката й.

— Е, да! — въздъхна Мао. — Сбърках може би. Но признавам, че тази просякиня, която се навира в постелята на един епископ и отгоре на това кара да я впишат в завещанието като че ли е законна съпруга… Е, да, може би сгреших…

Беатрис помагаше на Мао да свали дневната си риза.

Исполинката вдигаше огромните си ръце, разкривайки под мишниците си жалки бели косми. Тлъстината образуваше гълбица на тила й, също както на гърбовете на воловете. Гърдите й бяха тежки, увиснали, чудовищни.

„Стара е — мислеше си Беатрис, — ще умре… но кога? До последния й ден ще обличам и събличам това грозно тяло пропилявам всичките си нощи край него… А когато умре какво ще стане с мен? Монсеньор Робер сигурно ще спече подкрепата на краля… приближените на Мао ще бъдат разпръснати…“

Когато й надяна нощницата, Беатрис поде:

— Дали да не предложите на тази Дивион да й платите завещаната сума, за която претендира… и дори нещичко отгоре. Сигурно ще я привлечете към себе си и ако е служила на племенника ви за някои нечестни работи, бихте могли да узнаете какво точно и да… извлечете изгода.

— Може би предложението ти е умно — отвърна Мао — Графството ми заслужава да похарча хиляда ливри, па N и (и да заплатя греха. Но как ще се свържеш с тази мръсница? Тя живее в двореца на Робер и той сигурно я надзирава отблизо… а може и да я гали при случай, защото хич не е гнуслив. Не би трябвало да подуши нашия ход.

— Аз се наемам, госпожо, да отида да я видя и да говоря с нея. Нали съм племенница на Тиери. Той може да ми е доверил някакво свое желание относно нея…

Мао изгледа внимателно спокойното, почти усмихнато лице на придворната си госпожица.

— Поемаш голям риск. Ако Робер узнае някога…

— Зная, госпожо, зная какво рискувам, но не се страхувам — каза Беатрис, като покри с бродираната завивка графинята, която си беше легнала.

— Добро момиче си ти — похвали я графинята. — Много ли те пари бузата?

— Да, все още, госпожо… на вашите услуги…

VI. БЕАТРИС И РОБЕР

Лорме я прие през задната врата на двореца, през която минаваха доставчиците, като че ли посетителката беше някоя вехтошарка или бродирачка, дошла да предаде поръчка. Пък и облечена с пелерина от тънко сиво сукно, чийто капюшон покриваше косите й, Беатрис д’Ирсон по нищо не се отличаваше от някоя обикновена гражданка.

Тя тутакси позна стария личен слуга на монсеньор д’Артоа, но не се издаде, както и не се изненада привидно, когато той я поведе през двата двора и служебните помещения към господарските покои.

Лорме вървеше пред нея, дишаше шумно и от време на време се извръщаше и поглеждаше недоверчиво това много хубаво момиче с лека гъвкава походка, което никак не изглеждаше смутено.

„Какво търсят тук хората на Мао? — протестираше дълбоко в себе си Лорме. — Каква своя манджа идва да вари на нашите печки тази никаквица? Ах, монсеньор Робер е много неблагоразумен, дето я пусна да прекрачи прага ни! Госпожа Мао знае отлично как да действува: не му е пратила най-грозната си жена!“

Сводест коридор, гоблен, ниска вратичка, която се завъртя около добре смазаните си панти, и Беатрис видя върху трите стени свети Георги, насочващ копието си, свети Мавриций, облегнат на меча си, и свети Петър, изтеглящ мрежите си.

Монсеньор Робер стоеше прав сред стаята, широко разкрачен, скръстил ръце на гърдите и опрял брадичка на високата си яка.

Беатрис сведе дългите си мигли и сладостна тръпка на боязън и задоволство премина по тялото й.

— Никак не очаквахте да ме видите, струва ми се — каза Робер д’Артоа.

— О, напротив, монсеньор… — отвърна Беатрис с бавния си глас, — именно при вас се надявах да дойда.

Бе направила всичко необходимо за това и в продължение на цяла седмица толкова малко бе дегизирала своите емисари при Дивион, че целият дворец беше нащрек. Отговорът й изненада малко Робер.

— Какво търсите тогава при мен? Идвате да ми известите за смъртта на леля ми Мао?

— О, не, монсеньор… Госпожа Мао си счупи само един зъб.

— Чудесна новина, само че не заслужава да дойдете дотук за това. Да не би да ви изпраща като своя посланца? Разбира, че е загубила каузата си и иска да преговаря с мен? Няма да преговарям!

— О, не, монсеньор… Госпожа Мао не желае да преговаря, защото знае, че ще спечели.

— Ще спечели? Наистина ли? Срещу петдесет и пет свидетели, които всички единодушно признават кражбите и измамите, извършени срещу мен?

Беатрис се усмихна.

— Госпожа Мао ще има шестдесет, монсеньор, които ще докажат, че вашите свидетели не казват истината, и които ще бъдат платени като вашите.

— Аха! Така ли, хубавице? Значи сте дошла тук да ми се подигравате? Свидетелите на вашата господарка няма да струват нищо, защото моите се опират на автентични документи, които ще покажа.

— Наистина ли, монсеньор? — произнесе Беатрис с привидно почтителен тон. — В такъв случай госпожа Мао се лъже относно причината за усиленото търсене на печати в Артоа носледък… за ваша сметка.

— Търсим печати — каза раздразнен Робер, — защото издирваме всички стари документи и новият ми канцлер иска внесе ред в регистрите ми.

— Аха! Наистина ли, монсеньор… — повтори Беатрис.

— Не сте вие, която ще ме разпитвате. Аз ви питам какво търсите тук. Идвате да подкупвате хората ми?

— Нямам никаква нужда, монсеньор, щом стигнах чак до вас.

— Но какво искате от мен в края на краищата?

Беатрис оглеждаше стаята. Тя забеляза вратичката, през която бе влязла, тъкмо на корема на Магдалена. Девойката тихо се засмя.

— През тази ли дупка за котки минават винаги дамите, които приемате?

Исполинът почна да се нервира. Провлаченият ироничен глас, кратките изблици на смях, черният поглед, който блясваше за миг и тутакси угасваше зад сведените дълги клепки, всичко това леко го смущаваше.

„Внимавай, Робер — казваше си той, — това е една прочута хубостница и не ти я пращат за твое добро!“

Той познаваше отдавна дьомоазел Беатрис! Не за пръв път тя го предизвикваше. Той помнеше как в абатството Шаали, на излизане от нощния съвет, свикан от крал Шарл IV във връзка с работите на Англия, бе намерил Беатрис, очакваща го под свода на манастирския двор. И още много пъти… При всяка среща все същият поглед, вперен в неговия, все същото плавно кършене на кръста, все същото възбудено дишане. Робер не беше мъж, обвързан от съпружеска вярност. Дънер във фуста би го накарал да свърне от пътя. Но това момиче, което беше на Мао и вършеше какво ли не, открай време му вдъхваше благоразумие.

— Вие хубавице, сигурно сте доста развратна, но може би и доста хитра. Леля ми си въобразява, че ще спечели процеса, но вие сте по-прозорлива и си казвате, че ще го загуби. Навярно си мислите, че щастието ще престане да се усмихва на Конфлан и е крайно време да спечелите благоволението на монсеньор Робер, против когото толкова сте злословили, комуто толкова сте вредили и чиято ръка може да се окаже тежка в деня на отмъщението. Това ли е?

Той се разхождаше надлъж и нашир, както бе свикнал. Носеше къса надризница, която очертаваше корема му. Огромните мускули на бедрата му изопваха плата на панталоните му. Беатрис не преставаше да го наблюдава през миглите си от главата до петите.

„Колко ли е тежък!“ — мислеше си тя.

— Само че да знаете, че не можете да купите благоволението ми с една усмивка — продължаваше Робер. — Освен ако имате голяма нужда от пари и можете да ми продадете някоя тайна? Възнаграждавам всеки, който ми служи, но съм безмилостен, ако някой иска да ме измами!

— Нямам какво да ви продам, монсеньор.

— В такъв случай, дьомоазел Беатрис, за ваше сведение и спасение знайте, че за вас е по-изгодно да се отдалечите от вратите на моя дворец и под никакъв предлог да не се приближавате до него. Кухните ми са добре охранявани, яденетата ми изпробвани, виното ми — отпито, преди да ми налеят от него.

Беатрис облиза с език устните си, сякаш вкусваше сладък ликьор.

„Бои се да не би да го отровя“ — помисли си тя.

О, колко й бе забавно и как само се страхуваше едновременно с това! А Мао през това време си въобразяваше, че увещава Дивион! О, какъв дивен миг! Беатрис имаше чувството, че държи в ръката си няколко невидими и смъртоносни нишки. Трябваше само че добре да ги съгласува.

Тя отметна назад капюшона си, отвърза шнура на шията си и свали пелерината си. Тъмните й гъсти коси бяха сплетени около ушите й. Роклята й от моаре, много изрязана отпред, показваше основата на пищните й гърди. Робер, който обичаше сочните жени, неволно си помисли, че Беатрис се е разхубавила след последната им среща.

Девойката просна пелерината си върху плочите на пода така, че тя образува тъмен полукръг. Робер я погледна изненадан.

— Но какво правите?

Тя не отвърна. Извади от бродираната си кесия три черни пера и ги постави в горната част на пелерината, като ги кръстоса във форма на звездичка. После почна да се върти, описвайки с пръст въображаем кръг и шепнейки неразбираеми думи.

— Но какво правите? — повтори Робер.

— Омагьосвам ви… монсеньор — отвърна невъзмутимо Беатрис, сякаш това бе най-естественото нещо на света или поне най-обичайното за нея.

Робер избухна в смях. Беатрис го погледна и го хвана за ръка, за да го привлече вътре в кръга. Робер издърпа ръката си.

— Страхувате ли се, монсеньор? — попита го усмихната Беатрис.

Ето къде е силата на жените! Кой благородник би посмял да каже на граф Робер д’Артоа, че се страхува, без да получи страшен удар с юмрук по лицето или с шпага, тежка двадесет ливри по главата? А ето че една компаньонка, една камериерка броди около двореца му, вмъква се чак при него, губи му времето с разни глупости… „Мао загуби един зъб“… „Нямам тайна за продан“… разстила пелерината си върху плочите и му заявява право в лицето, че се страхува!

— Вие като че ли винаги сте се страхували да се приближите до мен — продължи Беатрис. — В деня, когато ви видях за първи път, има толкова време оттогава, в двореца на госпожа Мао… когато дойдохте да й съобщите, че дъщерите й ще бъдат съдени… може би не си спомняте… още тогава се извърнахте от мен. И колко пъти след това… Не, монсеньор, не ме карайте да мисля, че наистина се страхувате!

Да позвъни на Лорме, да му заповяда да отведе тази подигравчийка. Нима благоразумието не съветваше Робер да постъпи именно така, без да губи повече време?

— И какво искаш с твоя шал, с твоя кръг и трите си пера — попита я той. — Да извикаш дявола ли?

— Ами да, монсеньор…

Той повдигна рамене пред тази детинщина и на шега влезе в кръга.

— Свършено е вече, монсеньор. Точно това исках. Защото вие сте дяволът.

Кой мъж може да устои на този комплимент? Този път Робер истински се разсмя, доволен. Улови брадичката на Беатрис между палеца и показалеца си.

— Знаеш ли, че бих могъл да накарам да те изгорят като вещица?

— О, монсеньор…

Тя стоеше до него, вдигнала глава към широките челюсти, обрасли с червени косми. Усещаше миризмата му на преследван глиган. Беше съвсем развълнувана от опасността, измяната, желанието и сатанинското начало в себе си.

Развратница, откровена развратница, точно по вкуса на Робер. „Какво рискувам?“ — каза си той.

Улови я за раменете и я привлече до себе си.

„Племенникът на госпожа Мао, племенникът й, който й желае най-голямо зло“ — мислеше си Беатрис, загубила дъх до устата му.

VII. ДОМЪТ БОНФИЙ

Приживе епископ Тиери д’Ирсон притежаваше на улица Моконсей в Париж един частен дворец, долепен до двореца на графиня д’Артоа. Той го бе уголемил, като купи къщата на един свой съсед на име Жулиен Бонфий. Беатрис предложи на Робер д’Артоа именно тази къща, получена в наследство, за убежище на любовните им срещи.

Перспективата да се позабавлява с придворна на Мао, досам двореца на Мао, в къща, платена с парите на Мао, известна при това под името Бонфий, задоволяваше напълно вродената склонност на Робер към шегобийство. Съдбата ни поднася понякога подобни развлечения…

И все пак отначало Робер си го позволяваше изключително предпазливо. Макар самият той да бе собственик на дворец на същата улица, в който не живееше, но отиваше от време на време, той предпочиташе да отива в дома Бонфий само когато се стъмнеше. В тези квартали близо до Сена, чиито тесни улици бяха задръстени от многолюдна, бавно придвижваща се тълпа, благородник като Робер д’Артоа, който лесно се разпознаваше по ръста си и при това бе придружен от щитоносци, не можеше да мине незабелязано. Затова Робер очакваше да се мръкне. Винаги караше Жийе дьо Нел и трима свои служители, избрани измежду най-дискретните и най-яките, да идват с него. Жийе бе мозъкът на охраната му, а тримата лакеи с юмруци на убийци заставаха при изходите на дома Бонфий, без ливрея, като обикновени зяпльовци.

По време на първите им срещи Робер отказваше да пие подсладеното вино, което му предлагаше Беатрис. „Госпожичката преспокойно може да е натоварена да ме отрови“ — казваше си той. Със съжаление сваляше надризницата си, подплатена с тънка желязна броня, и докато се забавляваше, не сваляше поглед от сандъка, върху който оставяше камата си.

Проявата на подобни опасения забавляваше Беатрис. Значи тя, дребна буржоазка от Артоа, неомъжена, преминала тридесетте години и която се бе търкаляла в леглото на кого ли не, можеше да вдъхва страх на такъв колос и при това толкова могъщ пер на Франция?

За Беатрис много повече отколкото за Робер това приключение притежаваше парливата сладост на перверзността. В къщата на чичо си — владиката! И със смъртния враг на госпожа Мао, на която тя трябваше да разказва все нови измислици, за да извини отсъствието си… Жана Дивион бил костелив орех… Тя нямаше да отстъпи изведнъж и щеше да бъде чиста лудост да й брои сума пари, срещу което тя може би ще й продаде някаква голяма измишльотина… Не, трябваше да я вижда често, да й изтръгва малко по малко намеренията на монсеньор Робер, да я накара да издаде името на услужливите свидетели, а после да провери думите й, да намери сеньор Жувини в Лувъра или Мишле Геру, прислужника на нотариуса Тесон. А всичко това изискваше труд, време, пари. Би трябвало, госпожо, да дадем парче плат на този писар за жена му; така ще развържем езика му… Ще ми дадете ли няколко ливри?

И какво удоволствие да гледа в очите госпожа Мао, да й се усмихва и да си мисли: „Преди по-малко от дванадесет часа аз се предлагах на месир вашия внук, както майка ме е родила.“

Като виждаше с какво усърдие я обслужва нейната придворна, Мао я ругаеше по-малко, показваше й отново своята обич и не й скъпеше благоволението си. За Беатрис да мами Мао, като в същото време се старае да завладее Робер, бе двойна наслада. Защото да прекараш един час в леглото с един мъж не означава още, че си го завладяла, както когато си господар на див звяр само защото си го купил и го гледаш през решетките на клетката му.

Притежанието не означава власт.

Ставаш истински господар на хищника само когато така си го дресирал, че той ляга в краката ти, като чуе твоя глас скрива ноктите си и погледът ти замества за него клетката.

Недоверието на Робер бе за Беатрис като нокти, които трябваше да изпили. През цялата си кариера на ловджийка не бе имала никога случая да улови толкова едър дивеч, при това с пословична репутация на жестокост. Тя изпита първата си победа в деня, когато Робер се съгласи да приеме от ръката й чаша вино. „Можех да туря и отрова и той щеше да я изпие…“

А когато един път той заспа, както говедарят от приказките, тя почувствува истински триумф. Колосът имаше на врата си ясен белег там, където се закопчаваше дрехата или бронята; обгорелият цвят на лицето му, брулено от чистия въздух, свършваше внезапно на това място и под него почваше бялата кожа, изпъстрена с лунички и обрасла на раменете с рижи косми като четина на прасе. Тази линия се струваше на Беатрис, като да е нарочно начертана за острието на секира или кама.

Бакърените му коси, обикновено навити на руло върху бузите му, се бяха отметнали назад и откриваха малко ухо, деликатно оформено, детинско, затрогващо. „Човек би могъл, мислеше Беатрис, да вкара в това ухо желязо чак до мозъка.“

След няколко минути Робер се събуди внезапно неспокоен.

— Е добре, монсеньор, както виждаш не съм те убила.

Смехът разкриваше тъмночервените й венци.

Като че ли за да й благодари, той започна с нова сила любовната игра. Трябваше да признае, че тя го подпомагаше добре, изобретателна, находчива, без да се щади, нито да се мръщи, викаща от наслада. Робер, който бе повдигал всякакви фусти, копринени, ленени или конопени, и се смяташе за истински майстор в разврата, трябваше да признае, че тук имаше работа с по-силен партньор.

— Ако на магьосническото сборище си научила всички тези фокуси, миличка моя — й казваше той, — би трябвало да пращаме там повече девойки!

Защото Беатрис често му говореше за магьосничество10 и за дявола. Тази мома, наглед мудна и мекушава, с вълнуваща пододка и провлечен говор, разкриваше истинската си необузданост в леглото, така както нейният говор ставаше бърз и оживен само когато ставаше дума за демони и магьосничество.

— Защо никога не си се омъжвала? — я питаше Робер. — Съпрузи не ще да са ти липсвали и особено ако си им дала този предвкус на брака.

— Защото сватбите стават в черквите, а черквата ми е неприятна.

Коленичила върху леглото, с ръце над коленете, със сенки в гънките на корема и широко отворени очи Беатрис казваше:

— Разбираш ли, монсеньор, поповете и папите от Рим и Авиньон не проповядват истината. Няма само един бог. Има двама: богът на светлината и богът на мрака, владетелят на доброто и владетелят на злото. Преди създаването на света народът на мрака се бунтувал срещу народа на светлината и васалите на злото, за да могат истински да съществуват, понеже злото е небитие и смърт, погълнали част от елементите на доброто. И понеже у тях са били двете сили на доброто и на злото, те са могли да създадат света и хората, а в тях са се смесили и са във вечна борба двете начала и злото управлява, защото е елементът на първородените. Че има два елемента, се вижда добре, защото съществуват мъжът и жената, направени като тебе и като мене по различен начин — продължи тя с алчна усмивка. — И злото гъделичка нашите утроби и ги кара да се свързват. И така, хората, у които злото е по-силно от доброто, трябва да почитат сатаната и да сключат договор с него, за да бъдат щастливи и да преуспяват в делата си и да не правят нищо за господаря на доброто, който е техен противник.

Тази странна философия намирисваше на сяра, в нея се чувствуваха неасимилирани веяния от манихейство, нечисти елементи от доктрината на катарите, зле предадени и зле разбрани, но тя имаше повече привърженици, отколкото смятаха властващите. Беатрис не беше изолиран случай, но за Робер, чийто ум никога не бе докосвал тоя род проблеми, те разтваряха дверите на един мистериозен свят. Да чува подобни разсъждения от устата на една жена го изпълваше със смущение.

— Ти имаш повече мозък, отколкото мислех. От кого си научила всичко това?

— От бивши тамплиери — отговори тя.

— А! Тамплиерите! Наистина те знаеха много неща.

— Вие ги унищожихте.

— Не аз, не аз! — извика Робер, — Филип Хубави и Ангеран, приятелите на Мао. Но Шарл дьо Валоа и аз самият бяхме против тяхното унищожение.

— Те останаха силни чрез магията; всички злини, сполетели царството оттогава, дойдоха поради договора, който тамплиерите сключиха със сатаната, защото папата ги бе осъдил.

— Нещастията на кралството, нещастията на кралството… — казваше Робер, без да е убеден. — Някои от тях не са ли по-скоро дело на моята леля, отколкото на дявола? Защото тя изпрати на оня свят братовчеда ни Вироглавия, а после и сина му. Ти не си ли помогнала малко за това?

Той често задаваше този въпрос, но Беатрис се измъкваше. Тя или се усмихваше неопределено, като че ли не е чула, или отговаряше уклончиво.

— Мао не знае, не знае, че съм сключила договор с дявола. Иначе би ме изгонила сигурно.

И тя отново бързо подхващаше своите любими приказки за литургия без причастие, противоположност и отрицание на християнската литургия, която трябва да се отслужва в полунощ, в подземие и за предпочитане близо до гробищата. Идолът има глава с две лица; служат си с черни нафори, които се освещават, като се произнесе три пъти името на Велзевул. Ако свещенослужителят можеше да бъде свещеник-ренегат или хвърлил расото калугер, щеше да бъде по-добре.

— Господ от висините е фалирал. Той обещава щастие, а дава само нещастия на хората, които му служат. Трябва да се подчиняваме на долния бог. Ето, монсеньор, ако искаш документите за твоя процес да бъдат подкрепени от дявола, промуши ги с нагорещено желязо в ъгъла на листа, за да остане дупка с малко изгоряло. Или пък изцапай страницата с петно мастило във форма на кръст, като горната му част завършва с формата на ръка. Знам как трябва да се направи.

Но и Робер не се доверяваше напълно. И макар че Беатрис трябва да беше първата, която знаеше, че документите, които се хвалеше, че притежава, бяха фалшиви, той никога не би се отпуснал дотам, че да признае това.

— Ако искаш да придобиеш пълна власт над един неприятел така, че той да работи за собствената си гибел по волята на лукавия — му довери тя един ден, — трябва да накараш да го намажат под мишниците, зад ушите и по стъпалата с мехлем, направен от части от нафора и прах от кости на некръстено дете, всичко това смесено с мъжка сперма, излята върху жена по време на безпричастна литургия, и с месечната кръв на тази жена.

— Бих бил по-сигурен — отговори Робер, — ако сипят на една моя неприятелка малко от тоя прах, с който се умъртвяват плъхове и вонещи животинки.

Беатрис се престори, че това не я засяга. Но от тази идея я побиха тръпки. Не, тя не трябва да отговори веднага на Робер. Той не трябва да знае, че тя е вече съгласна да го направи. Престъплението не е ли най-силната връзка между двама любовници?

Защото тя го обичаше. Тя не си даваше сметка, че като се мъчеше да го улови в капан, тя сама попадаше под негова власт. Тя живееше вече само за мига, когато ще бъдат заедно, а после живееше, за да си спомня тоя миг и да чака нова среща. Да чака колоса от сто килограма и миризмата на менажерия, която се излъчваше от Робер особено при любовната игра, и ръмженето на тигър, което се изтръгваше от гърлото му.

Съществуват много повече жени, отколкото си мислим които имат вкус към чудовища. Дворцовите джуджета, Жан Лудия и други знаеха добре това, защото не можеха да им насмогнат! Даже една случайна аномалия е предмет на любопитство и оттам на желание. Например желанието да повдигнеш квадрата от черен плат, който покрива част от лицето на един едноок рицар.

А Робер по своему беше донякъде чудовище.

Есенният дъжд се отцеждаше по покривите. Беатрис се забавляваше, като галеше с пръсти неравния му огромен търбух.

— И преди всичко, монсеньор — казваше тя, — ти не се нуждаеш от нищо, за да получиш това, което желаеш, нито да изучиш някаква наука… Ти си самият дявол. Дяволът не знае, че е дявол.

Той мечтаеше, като слушаше това, преситен, с повдигната във въздуха брадичка.

Дяволът има очи, които изгарят като жарава, огромни нокти в края на пръстите си, за да разкъсва плътта, език, разделен на две и от устата му излиза горещ дъх като от пещ. Но дяволът можеше да има също теглото и миризмата на Робер. Тя бе влюбена в сатаната. Тя бе женската на дявола и никога не ще ги разделят…

Една вечер, когато на връщане от къщата Бонфий Робер се прибираше в своя дом, жена му му даде прословутия брачен договор, най-после написан, но без печатите.

След като го прегледа, Робер се приближи до огнището и с небрежен жест пъхна ръжена в жаравата, после, когато върхът му почервеня, той проби с него ъгъла на един от листовете, който почна да се сгърчва.

— Какво правите, приятелю — попита госпожа дьо Бомон.

— Искам само да се уверя, че пергаментът е добър.

Жана дьо Бомон погледна за момент своя мъж, а после му каза нежно, почти майчински:

— Би трябвало да си изрежеш ноктите, Робер. Каква е тая нова мода да ходиш с дълги нокти.

VIII. ЗАВРЪЩАНЕ В МОБЮИСОН

Случва се така, че дълго време замислен заговор се проваля още от началото поради недомислие.

Робер осъзна внезапно, че катапултите, които бе така добре разположил, можеха да се разпукат чисто и просто в момента на стрелбата по негова грешка, само защото той не бе помислил за главния механизъм.

Той бе удостоверил пред краля, своя шурей, и се бе заклил върху светото писание, че притежава документите за наследството; бе накарал да изготвят писма по възможност най-подобни на изчезналите документи; бе събрал многобройни свидетелски показания, за да подкрепи достоверността на тези книжа. И така всички основания като че ли бяха налице, за да бъдат приети доказателствата му без разискване.

Но имаше едно лице, което знаеше несъмнено, че всички актове са фалшиви: Мао д’Артоа, защото тя бе изгорила истинските актове: най-напред тези от парижките регистри, откраднати двадесет години по-рано благодарение на угодничеството на антуража на Филип Хубави, и после, съвсем скоро, копията, намерени в касетката на Тиери д’Ирсон.

Ако един фалшив документ може да мине за автентичен пред хора благосклонно разположени и които никога не са виждали оригиналите, това съвсем не е така за този, който е предупреден за фалшификацията.

Без съмнение Мао нямаше да заяви: „Тези документи са лъжливи, защото аз хвърлих в огъня истинските“, но поне тя знае, че те са измамнически, ще тури всичко в действие, за да докаже това; в това може да не се съмняваме! Арестуването на помощничките на Жана Дивион потвърждава убедително това. Прекалено много хора вече бяха участвали във фабрикуването, та все щеше да се намери някой, способен да издаде било от страх, било подмамен от печалба.

Ако се промъкне грешка като това нещастно „1322“ вместо „1302“ в писмото, четено в Рьойи, Мао сигурно щеше да я открие. Печатите може да изглеждат съвършени, но Мао щеше да изиска подробно повторно изследване. А на всичко отгоре покойният граф Робер II имаше като всички князе навика да съобщава в своите официални актове името на писаря, който ги е писал. Очевидно при фалшивите писма това нарочно не бе уточнено. Такъв пропуск върху един документ можеше да мине, но върху четирите, които щяха да представят? Нищо по-лесно за Мао от това да накара да отворят регистрите на Артоа: „Сравнете — щеше да каже тя — и между всички писма, подпечатани от баща ми, потърсете ръката на някой от неговите писари, която да напомня на тези писания.“

От всичко това Робер бе дошъл до заключението, че тези документи, които за него имаха стойност на истински, могат да бъдат използвани само когато лицето, което бе унищожило оригиналите, изчезне самото то. Или, другояче казано, той щеше да спечели процеса само при условие че Мао е мъртва. Това вече не бе пожелание, а необходимост.

— Ако Мао умре — каза той един ден на Беатрис замислено с ръце под главата и като гледаше към тавана на къщата Бонфий, — да, ако тя умре, бих могъл да те вкарам в моя палат като придворна дама на жена ми. Понеже ще получа наследството на Артоа, всички ще разберат, ако взема и някои от хората на леля си. Така ще мога да те имам винаги при себе си.

Стръвта бе голяма, но бе хвърлена към риба с отворена уста.

Беатрис не лелееше по-сладка надежда. Тя се виждаше настанена в дома на Робер. Ще крои интриги, ще бъде най-напред тайна метреса, а после призната, защото това са неща, които с времето се уреждат… И кой знае?… Госпожа дьо Бомон като всяко човешко същество не е вечна. Наистина тя беше седем години по-млада от Беатрис и се радваше на здраве, което изглеждаше отлично, но какъв триумф е точно това, по-стара жена да измести по-младата. Дали някаква добре направена магия не би могла след няколко години да превърне Робер във вдовец? Любовта премахва всички спирачки на разума, всяка граница на въображението. Имаше моменти, когато Беатрис се виждаше графиня д’Артоа с наметка на съпруга на пер.

Ако кралят умре, както това също може да се случи, и Робер стане регент? Във всяка епоха е имало жени, родени в низините, които се издигат до първия ранг благодарение на желанието, което пораждат у владетеля и защото имат изящно тяло и умна глава, които им дават по силата на естественото право преднина пред всички други. А според романите на менестрелите всички императрици от Рим и Константинопол не са били родени по стъпалата на трона. В обществото на властелините на тоя свят една жена се издига най-бързо в легнало положение.

Преди да се предаде, Беатрис използва всичкото необходимо време, за да си осигури власт над този, който искаше да я хване. За да я убеди, Робер трябваше да се обвърже доста много, да й потвърди десетки пъти, че ще влезе в двореца Артоа, както и на какви титли и предимства ще се радва и каква земя ще й бъде дадена. Чак тогава може би тя би посочила магьосник, който да изработи восъчна фигура, да я промуши с шиш, да произнесе необходимите заклинания, за да навреди на Мао. Но Беатрис все още се преструваше, че се колебае, че има скрупули, нима Мао не беше нейна благодетелка и на цялото семейство Ирсон.

Скоро на гърдите на Беатрис заблестяха златни брошки и закопчалки със скъпоценни камъни. Робер се учеше на галантни обноски. Като галеше с ръка бижуто, което току-що бе получила, Беатрис казваше, че ако искаме магията да успее, най-сигурно и най-бързо средство е да се вземе дете на по-малко от пет години, да му се даде бяла нафора и след това да се отреже главата на детето, да се изцеди кръвта върху черна нафора и после чрез някаква хитрост да се накара тоя, когото искаме да омагьосаме, да я изяде. Толкова трудно ли беше да се намери дете на по-малко от пет години? Колко бедни семейства, натоварени с дечурлига, биха се съгласили да продадат едно от тях!

Робер се мръщеше, прекалено много усложнения за несигурен резултат. Той предпочиташе добра отрова, даваме я и тя си знае работата.

Заради преданост към тоя дявол, когото обожаваше, заради нетърпение да живее близо до него в палата Артоа, заради надеждата да го вижда много пъти на ден, Беатрис най-после изглежда, че склони. За него тя би била готова на всичко… тя вече от една седмица си бе доставила толкова бял арсеник, че би могла да изтрови целия квартал, когато Робер повярва, че я побеждава, като я накара да приеме 50 ливри, за да го купи.

Сега трябваше да се изчака сгоден случай. Беатрис обясняваше на Робер, че Мао е заобиколена от лекари, които се втурват при нея при най-малкото неразположение. Кухните бяха надзиравани, виночерпците — бдителни. Начинанието не бе никак лесно.

После внезапно Робер промени намерението си. Той бе имал дълъг разговор с краля. Филип VI, прегледал доклада на комисарите, които бяха така добре работили под ръководството на тъжителя, и убеден повече от всякога в правото на своя шурей, искаше всячески да му услужи. За да избегне един процес с толкова сигурно заключение, но чийто отглас щеше да бъде неприятен за двдра и цялото кралство, той бе решил да повика Мао и да я убеди да се откаже от Артоа.

— Тя няма никога да приеме това — каза Беатрис — и ти знаеш, не по-зле от мен, монсеньор.

— Все пак да опитаме. Ако кралят успее да я вразуми, това няма ли да бъде най-добрият изход?

— Не, най-добрият изход е отровата.

Защото едно възможно уреждане на въпроса по приятелски никак не услужваше на интересите на Беатрис; влизането й в двореца Артоа се отдалечаваше. И Беатрис ще трябва да остане придворна дама на графинята до нейната кончина. Господ знае кога! Тя искаше сега да ускори нещата; спънките, трудностите, посочвани от нея, не я плашеха вече. Благоприятен случай? Ами че тя имаше няколко всеки ден, било когато носи на графиня Мао отвара от билки или лекарства…

— Но щом кралят я кани след три дни в Мобюисон? — настояваше Робер.

Двамата любовници се споразумяха така: ако Мао приеме предложението на краля да се откаже от Артоа, щяха да й подарят живота, а ако откаже, в същия тоя ден Беатрис ще й даде отровата. Какъв по-добър случай биха могли да имат? Мао, обхваната от болки на ставане от кралската трапеза! Кой би се осмелил да заподозре краля, че е накарал да я убият или даже някой да заподозре, би ли се осмелил да го каже?

Филип VI предложи на Робер да присъствува на помирителната среща, но Робер отказа.

— Ваше величество, братко мой, вашите думи ще бъдат по-убедителни, ако аз не съм там. Мао ме мрази много и моето присъствие рискува по-скоро да я заинати, отколкото да я поощри да се подчини.

Той сериозно мислеше така, а, от друга страна, искаше чрез отсъствието си да се измъкне от евентуално обвинение.

Три дни по-късно, на двадесет и трети октомври, графиня Мао, друсана от голямата си позлатена носилка, украсена с герба на Артоа, вървеше по пътя към Понтоаз. Единственото й живо дете, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия, пътуваше с нея, Беатрис седеше върху бродирана табуретка срещу своята господарка.

— Госпожо, какво мислите, че ще ви предложи кралят — питише Беатрис. — Ако се касае за помирение, позволете ми ди ви дам един съвет… откажете. Много наскоро ще ви дам чудесни доказателства срещу монсеньор Робер. Дивион е готова този път да ни даде възможност да го разобличим.

— Защо не я доведеш тая Дивион, с която си толкова близка, а аз не я виждам никога — каза Мао.

— Това е невъзможно… тя се бои за живота си. Ако монсеньор Робер научи това, на следващата сутрин тя няма да чуе литургията. Тя ме посещава само нощем в къщата Бонфий и винаги придружена с няколко слуги, които я пазят. Откажете твърдо, госпожо, откажете!

Жана Вдовицата, в бяла рокля, гледаше как бяга пейзажът и мълчеше. Едва когато в далечината се появиха острите покриви на Мобюисон отвъд рижите гори, тя отвори уста и каза:

— Спомняте ли си, майко, преди петнадесет години…

Преди петнадесет години по същия тоя път, облечена в шаячена рокля и с обръсната глава, тя крещеше, че е невинна, в каруцата, която я водеше към Дурдан. Друга черна каруца отвеждаше сестра й Бланш и братовчедка й Маргьорит Бургундска към замъка Гайяр. Петнадесет години!

Тя бе помилвана, бе спечелила отново нежността на своя съпруг. Маргьорит бе мъртва. Луи Х бе мъртъв. Никога Жана не бе задавала въпроси на Мао за обстоятелствата, при които бе изчезнал Луи Вироглавия и малкият Жан I. И Филип Дългия бе станал крал само за шест години, а после и той умря. На Жана й се струваше, че е живяла три различни живота; първият свърши далече в миналото с жестокия ден в Мобюисон, през втория бе коронясана кралица на Франция в Реймс до Филип, а после, през последния си живот, тя стана вдовицата, заобиколена с почести, но отдалечена от властта и седнала в този момент в голямата носилка. Три живота и странното впечатление, че е била три различни лица, които с мъка се съгласуваха. Тя чувствуваше, че съществува още само от присъствието на величествената й властна майка, която винаги бе господствувала над нея и с която още от детството си се боеше да заговори.

Мао също си спомняше.

— И все заради този проклет Робер — каза тя. — Той именно нагласи всичко с онази кучка Изабел, чиито работи, казват, не вървели добре сега, както и тези на Мортимър, любовника й. Един ден те всички ще бъдат наказани!

Всяка от трите жени продължаваше своите мисли.

— Сега имам коса… но имам и бръчки — прошепна овдовялата кралица.

— Ти ще имаш Артоа, дъще — каза Мао, като постави ръката си върху нейното коляно.

Беатрис съзерцаваше полето и се усмихваше на облаците.

Филип VI прие Мао любезно, но с известна надменност и говори, както подобава на крал. Той искал да има мир между големите барони. Перовете, опора на короната, не трябвало да данат пример на раздори, нито да дават повод за явно безчестие.

— Не желая да съдя това, което е било извършено при моите предшественици — каза Филип, като че ли покриваше със снизхождение старите деяния на Мао, — искам да постановя съобразно сегашното състояние на нещата. Моите пълномощници завършиха работата си, свидетелските показания не са благоприятни за вас, братовчедке, не мога да скрия това. Робер ще представи своите документи.

— Подкупени свидетели и работа на фалшификатори — измърмори Мао.

Обядваха в голямата зала, където някога Филип Хубави беше осъдил трите си снахи. „Всички мислят сигурно за това“ си казваше кралица Жана Вдовицата и това й пресече апетита. Впрочем с изключение на майка й и самата нея никой не мислеше вече за това далечно събитие, всички свидетели на което бяха изчезнали. След малко, може би накрая на обеда, някой стар оръженосец щеше да каже на своя събрат:

— Спомняте ли си, месир, бяхме тук, когато госпожа Жана се качи в каруцата и ето я, че се връща като вдовствуваща кралица.

И споменът, едва събуден, щеше да изчезне. Общо заблуждение за всички хора е мисълта, че другите отдават на тяхната личност толкова голямо значение, колкото самите те, освен ако са заинтересовани, да си спомнят. Другите забравят бързо какво ни се е случило. И даже ако не са забравили, техният спомен не придобива значението, което ние си въобразяваме.

На друго място може би Мао би се показала по-податлива към предложенията на Филип VI. Монархът, който желаеше да бъде помирител, търсеше споразумение. Но тъй като Мао бе в Мобюисон и тъй като цялата й омраза се бе съживила отново, тя не беше в настроение да отстъпи. Тя щеше да накара да осъдят Робер като фалшификатор. Щеше да докаже, че е клетвопрестъпник. Такава беше единствената й мисъл.

Принудена да си мери думите, тя ядеше извънредно много, без мярка, поглъщаше всичко, което й слагаха в чинията, и изпразваше високата чаша веднага щом я напълнеха. Лицето й почервеня колкото от ярост, толкова и от виното. Та кралят не я ли караше да отстъпи драговолно своето графство на Робер, който се задължаваше да брои на своята леля четиридесет хиляди ливри годишно?

— Наемам се да получа за това одобрението на вашия племенник — казваше Филип.

Мао помисли: „Ако Робер е стигнал дотам да ми предлага това чрез своя шурей, това означава, че не е много сигурен в документите си и предпочита по-скоро да плаща рента от четиридесет хиляди ливри годишно, отколкото да покаже фалшивите си книжа!“

— Отказвам, ваше величество, братовчеде мой — каза тя. — да се ощетя по този начин и тъй като Артоа ми принадлежи, ще го запазя благодарение на справедливостта ви.

— Филип VI я погледна над своя голям нос. Този упорит отказ бе може би продиктуван от нейната гордост или от страха, че ако отстъпи, ще потвърди обвиненията. Филип предложи друго решение: Мао да запази своето графство, своите титли и права, перската си диадема, докато е жива и утвърди пред краля чрез акт, ратифициран от перовете, своя племенник като наследник на Артоа. Честно казано тя нямаше никакво основание да се противопоставя на такава спогодба: нейният единствен син й бе отнет рано от бога, дъщеря й, тук присъствуваща, беше собственица на имот, завещан й от краля, внучките й омъжени, едната в Бургундия, другата във Фландрия, третата във Виеноа. Мао можеше ли да желае нещо повече? Колкото до Артоа, то ще се падне на естествения наследник по рождение.

— Защото ако вашият брат, граф Филип, не беше починал преди баща ви, можете ли да отречете, братовчедке, че племенникът ви днес щеше да бъде притежател на графството? Така и двамата излизате с чест от спора, който ви противопоставя, и то чрез справедливо уреждане.

Мао стисна челюстите си и тръсна глава в знак на несъгласие.

Тогава Филип прояви известно раздразнение и накара да избързат със сервирането. Щом Мао постъпва така, шом тя го оскърбява, като отблъсва неговото посредничество, нека отиде на съд по своя воля!

— Не ви предлагам да се настаните тук, братовчедке, — й каза той, след като си изми ръцете. — Не мисля, че престоят в моя двор ви е приятен.

Това вече беше немилост и то ясно изразена. Преди да тръгне на път, Мао отиде да поплаче на гроба на дъщеря си Бланш в черквата на абатството. Тя самата бе изразила волята си да бъде погребана там.

— А! Мобюисон — каза тя, — това място не ни е донесло щастие. Тук е добре само да спиш мъртъв.

По целия път на връщане тя не престана да излива гнева си.

— Чухте ли го тоя голям глупак, когото лошата съдба ни даде за крал? Да се отрека от Артоа току-така, само за да му угодя! Да определя за свой наследник тоя вонящ дебелак Робер! По-скоро ръката ми ще изсъхне, отколкото да подпиша това! Отдавна трябва да са ортаци в мошеничествата и да си дължат много един на друг… И като си помисля, че без мен, ако не бях така добре разчистила някога пътя към трона…

— Майко — прошепна тихо Жана Вдовицата.

Жана би посъветвала майка си да приеме предложението на краля, ако се бе осмелила да изрази мислите си, ако не се боеше да получи груб отказ. Но това не би послужило за нищо.

— Никога — повтаряше Мао, — те никога няма да получат това от мен.

Без да знае, тя подписа смъртната си присъда и изпълнителят бе срещу нея в носилката и я гледаше през черните си мигли.

— Беатрис, помогни ми да отпусна корсета си — каза внезапно Мао, — коремът ми се подува.

Гневът бе разстроил храносмилането й. Наложи се да спрат носилката, за да може госпожа Мао да се облекчи в най-близката нива.

— Госпожо, тази вечер ще ви дам дюлена каша.

Същата вечер, като пристигна в Париж, в двореца на улица Моконсей, Мао чувствуваше стомаха си още разбъркан, но й беше по-добре. Тя хапна малко и си легна.

IX. ОТПЛАТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА

Беатрис почака, докато всички слуги заспят. Тя се приближи до леглото на Мао, повдигна бродираната завеса, която затваряха през нощта. Кандилцето, окачено на тавана над леглото, разливаше слаба синкава светлина. Беатрис беше по риза и държеше лъжица в ръка.

— Госпожо, вие забравихте да вземете дюлената каша.

Мао, сънлива, още в плен на борбата между яростта и умората, каза простичко:

— А, да, ти си добро момиче, щом си се сетила за това.

И погълна съдържанието на лъжицата.

Два часа преди изгрев тя събуди със силни викове и дрънкане на звънец своите прислужници. Намериха я, че повръща над един леген, който Беатрис държеше.

Тома льо Миезие и Гийом дю Вена, нейните лекари, извикани веднага, накараха да им разкажат подробно как графинята бе прекарала деня и какво е яла. Те заключиха, че се касае за тежко разстройство, придружено с кръвоизлив, Причинено от силно раздразнение.

Изпратиха да повикат бръснаря Тома, който срещу обичайните петнадесет су пусна кръв на графинята, а госпожа Мениер от Пети пон й направи клизма с билки.

Под предлог, че отива да търси лечебен маджун при бакалина Пален, Беатрис се измъкна през нощта и отиде при Робер в къщата Бонфий, през три входа от двореца на Мао.

— Свършено е — му каза тя.

— Тя е мъртва? — извика Робер.

— О! Не … дълго ще се мъчи — каза Беатрис с мрачен блясък и очите. — Но трябва да бъдем благоразумни и да се виждаме по-рядко през следващите дни.

Мао умря чак след един месец.

Вечер след вечер с по щипка отрова Беатрис я тикаше към смъртта и тя вършеше това съвсем безнаказано, защото Мао имаще доверие само в нея и вземаше лекарство само от нейната ръка. След повръщанията, които продължиха три дни, тя получи катар в гърлото и бронхит, при преглъщане изпитваше непоносими болки. Лекарите заявиха, че се е простудила през време на разстройството си. А после, когато пулсът взе да отслабва, помислиха, че са й пуснали прекалено много кръв. Накрая цялата й кожа се покри с пъпки и гнойни циреи. Винаги около болната, услужлива и внимателна, неизменно в добро настроение и усмихната, което е така ценно за болните, Беатрис се наслаждаваше от пъкления напредък на своето дело. Тя вече почти не виждаше Робер, но грижата да търси ежедневно в коя храна или лекарство да сложи отровата й доставяше достатъчно удоволствие.

Когато Мао видя, че косата й пада на сиви снопчета като сухо сено, тя разбра, че е загубена.

— Отровили са ме — каза тя много разтревожена на своята придворна.

— О! Госпожо, госпожо, не произнасяйте тези думи. Та последната ви вечер, преди да се разболеете, беше при краля.

— Та именно за това мисля — каза Мао.

Тя беше все така гневлива, избухлива, критикуваше гневно лекарите си, обвиняваше ги, че са глупави магарета. Не даваше знак, че се приближава към религията и се грижеше повече за делата на графството, отколкото за душата си. Тя продиктува едно писмо до дъщеря си: „Ако умра, заповядвам ви да отидете веднага при краля и да поискате да положите клетва за вярност за Артоа, преди Робер да предприеме нещо…“

Болките, които търпеше, съвсем не й напомняха страданията, причинени някога от нея на другите; до края тя остана с твърда душа на егоист и даже приближаването на смъртта не предизвика у нея разкаяние, нито човешко съчувствие.

Все пак й се стори необходимо да се изповяда, че е убила двама крале, нещо, което никога не бе признала на обикновените си изповедници. Затова сега тя избра един неизвестен францисканец. Когато монахът излезе пребледнял от стаята, той бе поет от двама сержанти, на които беше заповядано да го отведат в Есден. Инструкциите на Мао бяха зле разбрани. Тя бе казала да задържат монаха в Есден, докато издъхне. Управителят-комендант на замъка помисли, че се касае за смъртта на монаха и го хвърлиха в подземието за осъдените на смърт. Това беше последното, този път неволно престъпление на графиня Мао.

Най-после болната бе обхваната от жестоки гърчове, най-напред в пръстите на краката, после в прасците, докато и ръцете й се вдървиха. Смъртта идваше.

На 27 ноември конници тръгнаха към Манастира Поаси, където живееше тогава Жана Вдовицата, към Брюж, за да предупредят графа на Фландрия, и в същия ден трима един след друг за Сен Жермен, където пребиваваше кралят в компанията на Робер д’Артоа. Всеки от конниците, отправили се към Сен Жермен, беше за Беатрис като приносител на любовно послание, предназначено за Робер; графиня Мао взе светото причастие, графинята не може вече да говори, графинята е на прага на смъртта.

Като се възползва от момент, когато беше сама в стаята до агонизиращата, Беатрис се наваде над оплешивялата глава, над гноясалото лице, в което вече живееха само очите, и произнесе много тихо:

— От мене сте отровена, госпожо, от мен поради любовта ми към монсеньар Робер.

Умиращата погледна най-напред с недаверие, а после с омраза. В това същество, от което животът си отиваше, последното чувство бе желанието да убие. О не, тя не трябваше да съжалява за нито една своя постъпка. С пълно право беше зла, щом светът е населен само от зли хора! Мисълта, че последните си минути получава възмездие за своите престъпления, не я осени. Тази душа не можеше да намери изкупление.

Когато дъщеря й пристигна от Поаси, Мао й посочи Беатрис с втвърден и леден пръст, който почти не можеше да се движи, устните й се сгърчиха, но глас не излезе и издъхна при това усилие.

На погребението, което стана на 30 ноември в Мобюисон, замисленото и мрачно държание на Робер изненадваше. Би му подхождало повече да се покаже триумфиращ. Обаче поведението му не бе престорено. При загуба на неприятел, срещу когото си се борил двадесет години, се чувствуваш някак си ограбен. Омразата е много силна връзка и когато се скъса, остава известна тъга.

Като се подчиняваше на последната воля на майка си, Жана Вдовицата още на другия ден поиска от Филип VI управлението на Артоа да й бъде поверено. Преди да отговори, Филип VI държеше да се обясни откровено с Робер.

— Не мога да постъпя другояче, освен да задоволя просбата на твоята братовчедка Жана, защото според договорите и съдебното решение тя е законната наследница. Но ще дам чисто формално временно съгласие, докато стигнем до уреждане или до започването на процес. Настоявам да ми отправиш колкото се може по-скоро твоята просба.

Робер побърза да направи това, като състави следното писмо: „Мой много скъпи и могъщ господарю, тъй като аз, Робер д’Артоа, ваш покорен граф дьо Бомон, бях дълго време обезнаследен в разрез с правото и без основание посредством множество интриги, фалшификации и хитрини от графството Артоа, което ми принадлежи и трябва да ми принадлежи поради много основания добри, справедливи и дошли неотдавна до мое знание, ви моля смирено да благоволите да ме изслушате относно моите права…“

Първия път, когато Робер дойде отново в къщата Бонфий Беатрис помисли, че ще го нагости добре, като му разкаже последните моменти на Мао час по час. Той я изслуша, без да прояви никакво удоволствие.

— Човек би казал, че ти жалиш за нея — каза тя.

— Никак, никак — отговори Робер замислено. — Тя си плати…

— Сега вече мога да бъда придворна дама у вас. Кога ще постъпя в твоя дворец?

— Когато получа Артоа — отговори Робер. — Направи така, че да останеш при дъщерята на Мао. Сега нея трябва да отстраним от моя път.

Когато Жана Вдовицата отново придоби вкус към почести, а тя не го беше изпитвала това от смъртта на съпруга си Филип Дългия и освободена най-после на тридесет и седем години от задушаващото я майчино опекунство, тя тръгна много тържествено да влезе в притежание на Артоа. Спря се в Роа-ан-Вермандоа. Там пожела да изпие чаша светло вино. Беатрис д’Ирсон изпрати виночерпеца Юпен да потърси. Юпен гледаше по-внимателно очите на Беатрис, отколкото изпълнението на своите задължения. От четири седмици той чезнеше от любов. Беатрис донесе сама чашата. Но понеже този път тя бързаше да тури край, не използва арсеник, а живачен окис.

И пътуването на госпожа Жана приключи тук.

Тези, които присъствуваха на агонията на вдовствуващата кралица, разказваха, че болките я обхванали към средата на нощта, че отровата изтичала от очите, от устата и от носа, че цялото й тяло се покрило с бели и черни петна. Тя се съпротивлявала на смъртта само два дена, след като бе надживяла майка си само с два месеца.

Тогава херцогиня Бургундска, внучка на Мао, поиска графството Артоа.