Лилията и лъвът

I. ИЗГНАНИКЪТ

Повече от три години Робер д’Артоа бродеше по границите на кралството като ранен хищник.

Роднина на всички европейски крале и владетели, племенник на бретанския херцог, чичо на наварския крал, брат на графиня дьо Намюр, шурей на граф дьо Ено и на тарентския владетел, братовчед на кралете на Неапол и Унгария, както и на много други, на четиридесет и пет годишна възраст той беше самотен странник, пред когото се затваряха вратите на всички замъци. Разполагаше с достатъчно пари благодарение на полиците на сиенските банки, но нито един щитоносец не се яви в странноприемницата, където бе отседнал, за да го покани на вечеря при местния феодал. В околностите устройваха турнир. Чудеха се как да не поканят Робер д’Артоа, прокудения, фалшификатора, когото до неотдавна щяха да настанят на почетното място. И комендантът на града му връчваше с ледена учтивост неизменната заповед: монсеньор графът го моли да напусне графството му. Защото монсеньор графът или маркграфът не желаеше да се скара с френския крал и не се чувствуваше задължен да окаже почит на толкова опозорен човек, лишен от герб и знаме.

И Робер отново поемаше наслуки, придружен от единствения си прислужник Жийе дьо Нел, съмнителна личност, която напълно заслужено можеше да се люшка на някоя бесилка, но затова пък бе безгранично предан на господаря си, както по-рано Лорме. В замяна Робер му доставяше задоволство, по-ценно от висока заплата: близост с изпаднал в немилост пер на Франция. Колко вечери прекараха те при броденията си в игра на зарове, седнали на някоя маса в дъното на долнопробна кръчма! А почувствуваха ли потребност да се отдадат на разврат, и двамата хлътваха в някой вертеп — имаше ги толкова във Фландрия, при това с богат избор на уличници. В подобни места Робер научаваше какво става във Франция било от завърнали се от панаирите търговци, било от сводници, подпитващи пътниците.

През лятото на 1332 година Филип VI бе оженил сина си Жан, нормандския херцог, за дъщерята на краля на Бохемия, Бон Люксембургска. „Ето защо — мислеше си Робер — Жан Люксембургски накара роднината си дьо Брабан да ме изгони от дома си. Ето цената на подобни услуги.“ Тържествата по повод на тази сватба в Мьолон надминали по блясък, както разказваха, всички други сватбени празненства.

Филип VI се бе възползвал от това стълпотворение от владетели и благородници за тържественото пришиване на кръста върху кралската му мантия. Защото този път наистина бе решено да тръгнат на поход. Патриархът на Ерусалим, Пиер дьо ла Палю, бе произнесъл проповед по този повод в Мьолон, като разплакал шестте хиляди гости на сватбата, от които хиляда и осемстотин германски рицари. Епископ Пиер Роже бе започнал да проповядва в Руан, отскоро негов епископ, а преди него и епископите на Арас и Санс. Походът бе насрочен за пролетта на 1334 година. Ускоряваха построяването на голям флот в пристанищата на Прованс, Марсилия и Ег-Морт. А епископ Марини, на борда на кораб, носеше вече официално предизвикателство на египетския султан!

Само че докато кралете на Бохемия, Навара, Майорка, Арагон, редовни гости на трапезата на Филип, докато херцозите, графовете и едрите феодали, както и част от влюбеното в приключенията рицарство бяха последвали възторжено примера на френския крал, дребните поземлени благородници не бързаха да вземат кръстовете, от червено сукно, предлагани им от проповедниците, нито да потеглят към египетските пясъци. Английският крал от своя страна засилваше военната подготовка на поданиците си, но не даваше отговор относно проекта за освобождаване на Божигроб. А старият папа Йоан XXII, встъпил между другото в сериозен спор с парижкия университет и с ректора му Бюридан14 по въпроса за блаженото съзерцаване на бога, си правеше оглушки. Доста сдържано бе благословил похода и не му се щеше да сподели разходите… Затова пък търговците на подправки, тамян, коприни, реликви, производителите на брони и корабостроителите подкрепяха ревностно начинанието. Филип VI вече бе организирал регентството по време на отсъствието си и беше накарал перовете, бароните и епископите да положат клетва, че ако ми загине на път, ще се подчиняват безпрекословно на сина му Жан и няма да оспорват короната му.

„Щом отсега държи да признаят сина му, Филип не е много сигурен в законното си право над короната“ — мислеше Робер д’Артоа.

Облакътен пред чаша бира, Робер не смееше да признае на случайните си осведомители, че познава всички тези знатни лица, за които му говореха. Не смееше да каже, че се е състезавал на турнир с краля на Бохемия, че е дал митрата на Пиер Роже, че е подхвърлял на коленете си английския крал и е вечерял на трапезата на папата. Но запомняше всичко, за да го използва някой ден. Ненавистта го крепеше. Докато в него трептеше живот, нямаше да го напусне и омразата. Където и да отседнеше, омразата го събуждаше ведно с първия лъч светлина, проникващ през кепенците на непознатата стая. Омразата беше солта на храната му, небосводът на пътя му.

Казват, че хората, които умеят да признават грешките си, са силни. Още по-силни са може би онези, които никога не ги признават. Робер спадаше към втората категория. Той премисляше всички провинения на другите — живи или мъртви, на Филип Хубави, Ангеран, Мао, Филип дьо Валоа, Йод Бургундски, канцлера Сент-Мор. И след всеки етап прибавяше към списъка на враговете си ту сестра си графиня дьо Намюр, ту шурея си дьо Ено, Жан Люксембургски или брабанския херцог.

В Брюксел се свърза с някой си Юи, съмнителен адвокат, и неговия секретар Бертьоло. С хора от съдопроизводството започна да попълва обкръжението си.

В Лувен Юи му изнамери един монах с престъпно лице и тъмен живот, брат Анри дьо Сажбран, който беше по-вещ в магьосничество и сатанински заклинания, отколкото в църковно песнопение и благотворителни дела. Заедно с Анри дьо Сажбран, спомняйки си уроците на Беатрис д’Ирсои, бившият пер на Франция наименува восъчни кукли и ги намуши с игли: Филип, Сент-Мор, Матийо дьо Три.

— А тази тук виждаш ли я, погрижи се добре за нея, промуши я от главата до краката, защото името й е Жана Куцата, кралица на Франция. Тя наистина не е кралица, а дяволица!

Робер се снабди също с безцветно мастило, за да напише върху пергамент специални заклинания, предизвикващи вечен сън. Трябваше обаче пергаментът да се пъхне в леглото на лицето, от което искате да се отървете! С малко пари и много обещания Анри дьо Сажбран замина за Франция като обикновен просещ монах, скрил дебел свитък пергаменти за приспиване под расото си.

Жийе дьо Нел от своя страна завербуваше платени убийци, крадци по призвание, бегълци от затвора, негодници с мерзки физиономии, за които бе по-противно да работят срещу надница, отколкото да вършат престъпления. Веднага щом Жийе събра малка, добре обучена банда Робер ги изпрати във Френското кралство със задачата да се подвизават предимно по време на многочислени сборища или празненства. — Гърбовете са по-лесен прицел за камата, когато всички очи са обърнати към арената на турнира или всички уши напрегнати, за да чуят някоя проповед за кръстоносния поход.

Робер бе отслабнал от толкова скитане по пътищата. Бръчките по мъжественото му лице бяха станали по-дълбоки, а злостните чувства, които го държаха в плен от зори до мрак, та дори и в сънищата му, окончателно се бяха запечатали на лицето му. В същото време приключенският живот го подмладяваше духом. Забавно му беше да вкусва в новите краища нови храни, нови жени. Лиеж го прогони не заради предишните му злочинства, а защото неговият Жийе, а и самият той превърнаха наетата от някой си синьор д’Аржанто къща в истинско свърталище на блудници, които вдигаха такава врява, че съседите на можеха да спят.

Случваха се добри дни; имаше и лоши, както например денят, когато узна, че брат Анри дьо Сажбран бе арестуван в Камбре ведно с пергаментите за вечен покой, както и денят, когато един от наетите убийци му обади, че събратята му стигнали едва до Рейн и сега гниели в тъмниците на „намерения крал“.

После Робер се разболя по най-глупав начин. Намерил бе убежище в една къща край канал, където се провеждаха двубои с пики върху вода. Подаде от любопитство глава през коша за риба, с който бе затулен прозорецът, и така я напъха в него, че я измъкна много мъчно, като изподра бузите си от преплетените пръчки. Драскотините се инфектираха и скоро го втресе и едва-що не умря след четиридневно боледуване.

Отвратен от фламандските гранични владения, той отиде в Женева. Докато блуждаеше край езерото, научи, че графиня дьо Бомон, неговата съпруга, и тримата им синове били арестувани. Като наказателна мярка срещу Робер, Филип VI не се бе поколебал да затвори собствената си сестра най-напред в кулата в Ньомур, а после в Шато-Гайар. В затвора на Маргьорит! Наистина Бургундия умееше да си отмъщава.

Пътувайки под чуждо име и облечен като обикновен буржоа, Робер отиде от Женева в Авиньон. Остана две седмици там, опитвайки се да привлече съмишленици за каузата си. Завари столицата на християнския свят преливаща от богатство и все по-покварена. Амбициите, тщеславията, пороците не надяваха тук рицарски доспехи, а се прикриваха под духовнически раса. Признаците на мощ не се излагаха на показ със сребърни амуниции и окичени с пера шлемове, а с митри, инкрустирани със скъпоценни камъни, със златни потири, по-тежки от кралските чаши. Не си отправяха бойни предизвикателства, но се ненавиждаха в църковните ризници. Изповедалните не осигуряваха никаква тайна, а жените бяха по-неверни, по-коварни, по-продажни, отколкото всякъде другаде, защото можеха да се гордеят само с прегрешенията си.

Ала въпреки това никой не искаше да се компрометира заради бившия пер на Франция. Едва си спомняха, че са го познавали. Дори в това котило Робер изглеждаше чумав. И списъкът на оскърбителите му се удължаваше.

Все пак с известно облекчение установи от хорските приказки, че работите на братовчед му Валоа не вървят така блестящо, както би могло да се предположи. Църквата се опитваше да осуети похода. Какво би било положението на Западна Европа, оставена на произвола на германския император и на английския крал, щом Филип VI и съюзниците му отплават за Божигроб? Ами ако тези двама владетели случайно постигнат споразумение помежду си?… Походът беше вече отложен с две години. А и пролетта на 1334 година премина, без нещо да е готово. Сега говореха, че щели да тръгнат през 1336 година.

Филип VI от своя страна, начело на тържествено заседание на парижките теолози на хълма Сент-Жьонвиев, заплашваше гръмко, че ще издадат декрет за еретичност срещу стария папа, деветдесетгодишен вече, ако не се откаже от тезите си. Очакваше се впрочем близката кончина на Йоан XXII. Ала от осемнадесет години насам все я очакваха!

„Да оцелея — повтаряше си Робер, — това е най-важното. Да изтрая до деня на победата.“

Смъртта на неколцина негови врагове му вдъхваше надежда: ковчежникът Форже бе умрял в края на предишната година. Канцлерът Гийом Сен-Мор бе починал наскоро на свой ред. Нормандският херцог Жан, престолонаследникът, беше тежко болен, а даже Филип VI, както казваха, имал неприятности със здравето си. Може би магиите на Робер не бяха съвсем безвредни…

Робер се преоблече като послушник, за да се върне във Фландрия. Странен монах наистина бе този исполин с щръкнала над тълпите качулка, който влизаше с войнствена крачка в абатствата и молеше за гостоприемството, дължимо на божите хора, с тон, с какъвто би поискал копието си от оръженосеца!

В една трапезария в Брюж, навел глава над паницата, седнал на края на дългата мазна маса и преструващ се, че шепне молитви, без да знае дори първата дума, той слушаше монаха, който четеше житията на светците от малката ниша, издълбана в стената на равно разстояние от пода и тавана. Сводовете отпращаха монотонния му глас към насядалите около масата монаси, а Робер си казваше: „Защо да не завърша и аз така живота си? Покой, дълбокият манастирски покой, освобождение от всички грижи, отричане от всичко, сигурен подслон, редовно съществуване, край на броденията…“

Кой човек, бил той най-неспокойният, най-амбициозният най-жестокият, не е изпитвал изкушението на умиротворението, на отказа от всичко? Какъв смисъл имат толкова много борби, толкова безуспешни начинания, щом всичко трябва да свърши в гроба? Робер си мислеше за това, както пет години по-рано мечтаеше да се оттегли с жена си и децата си и да заживее спокойно в земите си. Но подобни мисли бързо отминават. Пък у Робер те се появяваха винаги много късно точно когато някакво събитие щеше отново да го тласне към истинското му призвание — действие и борба.

След два дни в Ганд Робер д’Артоа срещна Якоб Ван Артевелде.

Той беше на приблизително същата възраст като Робер: наближаваше петдесетте. Четвъртито лице, дебел корем, здраво стъпило върху нозете тяло. Ядеше и пиеше за петима, но главата му никога не се замайваше. На младини бе в свитата на Шарл дьо Валоа на остров Родос и доста бе пътувал. Познаваше на пръсти Европа. Този производител на мед, едър търговец на сукно, се бе оженил повторно за благородница.

Високомерен, фантазьор и жестокосърдечен, той си бе извоювал голям авторитет най-напред в родния си град Ганд, където се слушаше само неговата дума, а постепенно и в по-главните фламандски общини. Когато тепавичарите, сукнарите и производителите на бира, които съставляваха заможното съсловие в страната, предявяваха някакви искания пред графа или френския крал, те молеха Якоб Ван Артевелде да изрази мнението или недоволството им със силния си глас и ясното слово. Той не притежаваше никаква титла. Беше просто месир Ван Артевелде, пред когото всеки се кланяше. Не му липсваха врагове и той не правеше ни крачка без свита от шестдесет въоръжени слуги, които го чакаха пред вратите на домовете, където вечеряше.

Артевелде и Робер д’Артоа се измериха с очи и от пръв поглед прецениха, че са от една и съща порода — смели, ловки, прозорливи, жадни за власт.

Обстоятелството, че Робер е изгнаник, никак не смущаваше Артевелде: напротив, тази среща с бившия високопоставен благородник, шурей на крал, доскоро всемогъщ, а сега враг на Франция можеше да се окаже изгодна за буржоата от Ганд. А за Робер амбициозният гражданин на Ганд беше двайсет пъти по-достоен за уважение от владетелчетата, които му забраняваха достъпа в замъците си. Артевелде беше враждебно настроен към фландърския граф, следователно и към Франция, и беше могъщ сред съгражданите си. Именно това бе важно.

— Ние не обичаме Луи дьо Ньовер, той остана наш граф само защото кралят изби опълченията ни при Каселското възвишение.

— И аз бях там — каза Робер.

— Графът идва сред нас само за да иска пари и после да ги харчи в Париж. Нищо не разбира и нищо не желае да разбере от исканията ни. Не прави нищо по свой почин, само предава нелепите нареждания на френския крал. Неотдавна ни принудиха да прогоним английските търговци. А лично ние нямаме нищо против тях и пет пари не даваме за разногласията на „намерения крал“ и английския му братовчед по повод похода или шотландския трон. А ето че сега Англия, като репресивна мярка, ни заплашва да спре доставките на вълна. В деня, когато това стане, нашите тепавичари и тъкачи в Ганд и в цяла Фландрия просто трябва да счупят становете си и да затворят дюкяните си. Ала в същия ден, монсеньор, те ще вземат камите си… И Ено, Брабан, Холандия, Зеландия ще бъдат с нас, защото са свързани с Франция само с женитбите на владетелите си, а не със сърцето на народа, нито със стомаха му. Не можеш дълго да управляваш хора, които обричаш на глад.

Робер слушаше Артевелде с голямо внимание. Най-сетне един човек, който говори ясно, знае как стоят нещата и, изглежда, се опира на истинска сила.

— Защо открито не се съюзите с английския крал, щом пак ще се разбунтувате? — попита Робер. — И защо не се споразумеете с германския император, който е враг на папата, следователно враг и на Франция, която държи папата в ръцете си? Воините ви са смели, но действията им са ограничени, защото нямате конница. Подсилете ги с дружина английски рицари, дружина немски рицари и навлезте във Фландрия по пътя за Артоа. Обзалагам се, че там ще ви спечеля още много хора…

Той вече си представяше коалицията образувана, а самия себе си — яздещ начело на армия.

— Повярвяйте ми, монсеньор, често ми е минавала тази мисъл — отвърна Артевелде, — както и че лесно би било да говоря с английския крал и дори с императора Лудвиг Баварски, ако нашите буржоа бяха готови. Жителите на общините мразят граф Луи, ала все пак се обръщат към Франция, за да защити правата им. Положили са клетва за вярност към френския крал. Дори когато се вдигат с оръжие срещу него, той си остава техен господар. Освен това чрез една ловка маневра от страна на Франция наложиха на градовете ни да се съгласят да изплатят два милиона флорина на папата, в случай че се разбунтуват срещу сюзерена си, в противен случай сме заплашени с отлъчване. А хората се боят да останат без свещеници и църковна служба.

— Значи, са принудили папата да ви заплаши с отлъчване или разорение, та общините да кротуват по време на кръстоносния поход. Ами кой ще ви принуди да платите, когато френското войнство ще бъде в Египет?

— Знаете какви са простите хорица — забеляза Артевелде. — Дават си сметка, че са силни едва когато мине моментът да използват мощта си.

Робер изпразни голямата халба бира пред себе си. Пристрастяваше се към бирата, няма що. Той замълча за миг, вперил очи в дървената ламперия. Домът на Якоб Ван Артевелде беше красив и комфортен. Медните и калаените съдове бяха хубаво излъскани, дъбовите мебели лъщяха в полумрака.

— Значи, клетвата за вярност, положена пред краля на Франция, ви пречи да сключвате други съюзи и да се вдигнете с оръжие в ръка?

— Точно тя.

Въображението на Робер се запалваше бързо. От три години и половина той залъгваше глада си за отмъщение с жалка храна — магии, заклинания, наемни убийци, които не стигаха до посочените жертви. Внезапно надеждите му вземаха други измерения. Покълваше забележителна идея, достойна най-сетне за него.

— Ами ако английският крал стане крал на Франция? — попита той.

Артевелде го изгледа недоверчиво, сякаш се съмняваше дали правилно е чул.

— Повтарям, месир: ако английският крал е крал на Франция? Ако предяви правата си за френската корона, ако докаже, че Френското кралство е негово, ако той стане ваш законен сюзерен?

— Монсеньор, вие градите химери!

— Химери ли? — възкликна Робер. — Ами че спорът за френската корона изобщо не е решен, нито пък каузата е загубена! Когато възкачиха братовчед ми Валоа на трона… Когато аз го възкачих — сам виждате колко ми е благодарен!… — английската депутация дойде да изтъкне правата на кралица Изабел и на сина й Едуард. Това не беше толкова отдавна. Няма още седем години. Не ги чуха, защото не желаеха да ги чуят и защото аз наредих да ги качат на кораба им. Вие наричате Филип „намерения крал“. Защо не си намерите друг? А какво бихте казали, ако този въпрос се постави отново и кажат на вашите тепавичари, тъкачи, търговци и общинари: „Графът ви не е получил законно правата си. Той не трябваше да полага клетва за вярност пред френския крал. Вашият сюзерен е кралят в Лондон.“

Химера наистина, но много съблазнителна за Якоб Ван Артевелде. Вълната, идваща през морето от северозапад, грубите или скъпи платове, които поемаха обратно по същия път, трафикът на пристанищата, всичко подтикваше Фландрия да обърне погледите си към Английското кралство. Откъм Париж не идваше нищо освен събирачите на данъци.

— Но наистина ли вярвате съвсем основателно, монсеньор, че можете да убедите някого в това, което казвате, и че той би се включил в подобно начинание?

— Само един човек, месир, достатъчно е да убедя само един човек — самия английски крал.

Само след няколко дни, снабден с паспорт на търговец на сукно и следван от Жийе дьо Нел, който носеше колкото за очи няколко аршина вълнен плат, монсеньор Робер д’Артоа отплава от Анверс за Лондон.

II. УЕСТМИНСТЪР ХОЛ

Отново един крал седеше на трона с корона на глава, скиптър в ръка, обграден от своите перове. Отново прелати, графове и барони се бяха наредили от двете му страни. Отново духовници, доктори, юристи, съветници, длъжностни лица се тълпяха пред погледа му.

Само че не френски лилии осейваха кралската мантия, а лъвовете на Плантагенетите. Не сводовете в двореца в Сите отпращаха към тълпата собствената й глъч, а прекрасните дъбови греди, огромните ажурени полукръгли дъги на обширната уестминстърска зала. Шестстотин английски рицари, дошли от всички графства, поземлени собственици и шерифи на градовете съставляваха, изправени върху широките четвъртити плочи на пода, английския парламент, който заседаваше в пълен състав.

Ала той бе свикан, за да чуе френска реч.

Прав, загърнат в алена мантия, стъпил по средата на каменните стъпала в дъното на залата и сякаш поръбен с фестон от падащата зад него светлина от огромния стъклопис, граф Робер д’Артоа говореше на представителите на народа на Великобритания.

Защото през изтеклите две години, откакто Робер бе напуснал Фландрия, колелото на съдбата се бе завъртяло на една четвърт. И на първо място папата бе умрял.

Към края на 1334 година дребничкият безкръвен старец, който през сравнително най-дългия си понтификат оставяше църквата със здрава администрация и цветущи финанси, бе принуден от постелята си в зелената стая в големия си дворец в Авиньон да се отрече публично от единствените идеи, които бе защищавал твърдо убеден. За да избегне схизмата, с която го заплашваше парижкият университет, за да се подчини на заповедите на същия френски двор, за чиято изгода бе уреждал толкова съмнителни дела и бе премълчавал толкова тайни, той се отричаше от писанията си, от проповедите си, от папските си послания. Ректорът Буридан диктуваше какво трябва да се мисли по въпросите на догмата: адът съществува, пълен с души, които горят на пъклен огън, за да осигурят на земните владетели диктатура над поданиците им. Раят е отворен като гостоприемна странноприемница за лоялните рицари, избивали врагове в името на краля си, за покорните прелати, благословили кръстоносните походи, без тези праведници да чакат Страшния съд, за да се наслаждават на блажено съзерцание на бога. Дали Йоан XXII бе още в съзнание, когато подписа принудителния отказ от убежденията си? На другия ден той умря. На хълма Сент Жьонвиев се намериха няколко злобни доктори да се пошегуват: „Сега сигурно знае дали адът съществува.“

Тогава конклавът се събра и интересите бяха така преплетени, че имаше изгледи изборът на нов папа да продължи по-дълго от друг път. Франция, Англия, германският император, неспокойната Бохемия, начетеният крал на Неапол, Майорка, Арагон, и римските благородници, и Висконти от Милано, и отделните италиански републики, всички тези сили упражняваха натиск над кардиналите. А те, за да печелят време и да не поставят нито една кандидатура, щом се затвориха, всички си помислиха едно и също: „Ще гласувам за този от нас, който нима никакъв шанс да бъде избран.“

Божието вдъхновение избира странни пътища! Всеки кардинал дълбоко в себе си бе така наясно кой от тях има най-малко шансове, кой не може да бъде папа, че на всички бюлетини беше едно и също име: името на Жак Фурние, „белия кардинал“, както го наричаха, защото продължаваше да носи одеждата на ордена Сито. Кардиналите, народът, когато узнаха новината, а и самият избраник бяха еднакво смаяни. Единствената дума на новия папа към колегите му бе, че са избрали едно магаре.

Прекалена скромност.

Избран по грешка, Бенедикт XII скоро се прояви като папа на мира. Първите му усилия бяха да прекрати борбите, които заливаха в кръв Италия, и да възстанови, доколкото бе възможно, разбирателството между Светия престол и Германската империя. А това се оказа възможно. Лудвиг Баварски отговори доста благосклонно на авансите на Авиньон и щяха да продължат преговорите, ала Филип дьо Валоа се разбесня. Как! Не се допитват до него, първия монарх на християнския свят, за да започнат толкова важни преговори? Нечие друго влияние ще се упражнява над Светия престол? Драгоценният му роднина, кралят на Бохемия, трябва да се откаже от рицарските си планове за Италия?

Филип VI заповяда на Бенедикт XII да върне посланиците си, да спре разговорите, като го заплаши, че в противен случай ще конфискува цялото имущество на кардиналите във Франция.

После, придружен пак от драгоценния крал на Бохемия, от наварския крал и тъй многобройна свита от барони и рицари, че съставляваха едва ли не цяла армия, Филип VI пристигна през 1336 година да отпразнува Великден в Авиньон. Беше дал среща там на неаполския крал и на краля на Арагон. По този начин искаше да напомни на новия папа за неговите задължения и да го накара да разбере какво очакват от него. А ето че Бенедикт XII щеше да покаже с един присъщ нему номер, че не е съвсем магаре, както твърдеше, и че крал, желаещ да тръгне на кръстоносен поход, има известен интерес да запази благоразположението на папата.

На разпети петък Бенедикт се качи на амвона, за да изнесе проповед за страданията на Исус Христос и да насърчи кръстоносния поход. Можеше ли да постъпи другояче, след като четирима крале кръстоносци и две хиляди рицари с копия лагеруваха край града му? Ала още следващата неделя Филип VI, заминал да инспектира големия си флот по провансалското крайбрежие, получи немалко изненадан едно красиво изписано на латински писмо, с което папата го освобождаваше от положения обет и клетви. Тъй като християнските нации все още воюваха помежду си, светият отец не беше съгласен най-доблестните защитници на църквата да заминат за земите на неверниците.

Походът на династията Валоа щеше да стигне едва до Марсилия.

Кралят-рицар напразно взе заповеднически тон. Бившият монах от ордена Сито заговори още по-заповеднически. Ръката, която благославяше, можеше и да отлъчва, а мъчно можеха да си представят кръстоносен поход, лишен от благословията на светия отец още в началото!

— Уредете, синко, разногласията си с Англия, както и висящите въпроси с Фландрия. Оставете на мен да уредя затруднените ви отношения с германския император. Донесете ми сигурно и трайно доказателство, че над държавите ни ще цари истински мир и тогава можете да приобщите неверниците към добродетелите, за които вие самият сте дали личен пример.

Така да бъде! Щом папата изискваше, Филип щеше да уреди спорните въпроси. И на първо място с Англия… като принуди младия Едуард да изпълни задълженията си на васал и незабавно да му предаде изменника Робер д’Артоа, когото бе приютил в кралството си. Когато са оскърбени, привидно гордите духом търсят подобни жалки възмездия.

Когато заповедта за екстрадирането на Робер, предадена от сенешала на Гийена, пристигна в Лондон, Робер бе закрепил вече положението си в английския двор. Неговата сила, маниери, словоохотливост му бяха спечелили многобройни приятели. Старият Хенри Кривата шия му пееше хвалебствия. Младият крал имаше голяма нужда от опитен човек, който добре познава работите във Франция. А кой бе по-добре осведомен от граф д’Артоа? Нещастията му будеха съчувствие, защото самият той можеше да бъде използван.

— Ваше величество, братовчеде, ако смятате, че присъствието ми в кралството може да бъде опасно или вредно за вас, предайте ме на ненавистта на Филип, злонамерения крал. Не бих могъл да се оплача от вас, след като ми оказахте такова гостоприемство. С основание ще осъдя само себе си, загдето, противно на справедливостта, дадох короната на проклетия Филип, вместо на вас, когото още не познавах достатъчно! — каза Робер, при това с разперена върху гърдите ръка.

Едуард III отговори невъзмутимо:

— Братовчеде, вие сте мой гост и сте ми особено ценен със съветите си. Ако ви предам на френския крал, ще накърня не само честта, но и интересите си. Освен това вие сте приет в кралство Англия, а не в херцогство Гийена… Френското сюзеренство не се разпростира чак дотук.

Искането на Филип VI бе оставено без отговор.

И ден след ден Робер имаше възможност да продължава да печели съмишленици. Той наливаше отровата на изкушението в ушите на Едуард или на съветниците му. Влизаше при младия крал с думите:

— Приветствувам истинския крал на Франция…

Не пропущаше случай да изтъкне, че салическият закон бе просто измислен при дадени обстоятелства и затова правата на Едуард върху френската корона са напълно основателни.

При втората заповед да предаде Робер Едуард III отговори, като предостави на изгнаника три замъка и хиляда и двеста марки пенсия.

Впрочем точно тогава Едуард засвидетелствува признателността си към всички, които му бяха служили вярно: направи приятеля си Уилям Монтегю граф на Сализбъри и раздаде титли и ренти на младите лордове, подпомогнали го през паметната нощ в Нотингам.

Филип VI изпрати за трети път началника на стрелците с арбалет да предаде чрез сенешала на Гийена на английския крал нареждането да изгони от кралството си смъртния враг на Франция Робер д’Артоа, като заплаши, че в противен случай ще секвестира херцогството.

— Очаквах това! — извика Робер. — Този наивник Филип може само да повтаря моите някогашни ходове срещу баща ви, драги сир Едуард. Да издаде заповед, която нарушава правото, а чрез секвестирането да наложи било унижение, било война. Само че днес Англия има крал, който действително управлява, а Франция няма вече Робер д’Артоа!

Той не добави: „И тогава във Франция имаше един изгнаник, който играеше съвсем същата роля, която аз играя тук — Мортимър.“

Робер беше постигнал повече, отколкото бе очаквал. Той ставаше самата причина на конфликта, за който мечтаеше. Неговата личност придобиваше първостепенно значение. И за разгарянето на конфликта той предлагаше своята теза: да накара английския крал да предяви правата си над короната на Франция.

Ето защо в този септемврийски ден на 1337 година, изправен на стъпалата на Уестминстър Хол, развял широките си ръкави, подобен на буреносна птица пред оловните пречки на огромния стъклопис, Робер д’Артоа се обръщаше по искане на краля към английския парламент. Трениран от тридесет години водене на дела, той говореше без книжа или бележки пред себе си.

Депутатите, които не разбираха добре френски, молеха съседите си да им превеждат някои пасажи.

Докато граф д’Артоа развиваше тезата си, събранието ту притихваше напълно, ту зашумяваше по-силно, когато някое разкритие на Робер правеше силно впечатление. Какви изненадващи неща! Два народа живеят, разделени само от тесен пролив. Кралски синове и дъщери от двата двора се женят помежду си, тукашните барони имат владения там, търговци сноват от едната страна в другата… а в същност нямат представа какво става у съседите!

Значи, законът „Франция не може да бъде предоставена на жена, нито предадена по женска линия“ съвсем не произтичаше от старите традиции, а бе просто находчива забележка на един стар мърморко, конетабъла, когато двадесет години преди това е ставало въпрос кой да наследи убития крал. Да, Луи Х Вироглавия е бил убит. Робер д’Артоа заявяваше високо това и назоваваше убийцата му.

— Много добре я познавах, тя бе моя леля и си присвои моето наследство!

Историята на престъпленията, извършени от френски короновани особи, разказът за скандалите в двора на Капетите бяха само подправка на речта на Робер д’Артоа, а депутатите от английския парламент тръпнеха от възмущение и ужас, сякаш смятаха за нищо безобразията, извършени върху собствената им земя от собствените им владетели.

А Робер продължаваше да ги убеждава, защищавайки точно противоположните позиции на онези, които някога бе отстоявал в полза на Филип дьо Валоа, при това пак така аргументирано.

И така след смъртта на Шарл IV, последния син на Филип Хубави, дори ако са искали да се съобразяват с нежеланието на френските барони да видят жена на трона, френската корона с пълно право трябвало чрез кралица Изабел да се падне на единствения мъжки наследник по права линия…

Огромният ален плащ се завъртя пред очите на смаяните англичани: Робер се обърна към краля. Той внезапно падна на земята, коленичил на каменните плочи.

— На вас, благородни сир Едуард, крал на Англия, в когото признавам и приветствувам истинския крал на Франция!

Никой не бе изпитвал по-силно вълнение след сватбата в Йорк. Заявяваха на англичаните, че техният владетел има право над двойно по-голямо и три пъти по-богато кралство! Все едно точно толкова се разрастваше и богатството и достойнството на всеки от тях.

Но Робер знаеше, че възторгът на тълпите лесно стихва. Той се изправи и припомни, че когато се е разисквало кой да наследи Шарл IV, крал Едуард е предявил правата си чрез своите посланици висши многоуважавани прелати, между които и монсеньор Орлитън, който би могъл да потвърди лично всичко това, ако понастоящем не се намираше в Авиньон по същия повод, за да издействува подкрепата на папата.

А нима Робер трябваше да премълчи собствената си роля в посочването на Филип дьо Валоа за наследник? Нищо през целия живот на исполина не му се бе оказало по-полезно от привидната му искреност. Този ден той отново прибягна към нея.

— Аз, благородни лордове и поземлени собственици, аз, който стоя тук пред вас, въобразявайки си, че действувам в името на благоденствието и мира, избрах незаконния вместо законния наследник и не съм изкупил достатъчно тази своя грешка с всичките злочестини, които ме сполетяха.

Гласът му, отпращан от дървените греди, гърмеше чак в дъното на залата.

Можеше ли да подкрепи тезата си с по-убедителен довод? Обвиняваше се, че е допринесъл за избирането на Филип VI, противно на законното право. Признаваше се за виновен, но излагаше и основанията си. Преди да стане крал, Филип дьо Валоа му обещал, че ще установи пълна законност във всичко, че между двете страни ще се възцари окончателно мир, като английският крал ще владее цяла Гийена, на Фландрия ще се дадат свободи, които гарантират преуспяването на търговията, а на самия него ще се върне Артоа. Така че Робер бе действувал с оглед на мирно съжителство и общо благоденствие. Доказано е обаче, че човек трябва да се основана само на правото, а не на измамните обещания на хората, щом днес наследникът на Артоа е изгнаник, Фландрия — обречена на глад, а Гийена — заплашена със секвестиране!

В такъв случай, щом трябва да се воюва, нека поне да не се бият заради празни спорове, под каква форма да се положи клетва за вярност пред сюзерена, кои владения да се запазят или какви точно да бъдат задълженията на васалите. Нека вюват заради единствения, важен повод — чия да бъде френската корона. А от деня, когато английският крал я положи на главата си, нито в Гийена, нито във Фландрия няма да има вече причина за раздори. Няма да липсват съюзници в Европа, и владетели, и народи ще бъдат с тях.

И ако за тази цел, за да служи на тази велика кауза, която ще промени съдбините на народите, благородният сир Едуард се нуждае от нечия кръв, Робер д’Артоа протегнал ръце извън кадифените си ръкави към краля, към лордовете, към общините, към цяла Англия предлагаше своята кръв.

III. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО В КУЛАТА НЕЛ

Когато епископ Хенри Бургхърш, ковчежник на Англия, придружен от Уилям Монтегю, новия граф Сализбъри, Уилям Боун, новия граф Нордхемптън, Робърт Юфърт, новия граф Сюфолк, представи на Петдесетница в Париж писмото, с което Едуард III Плантагенет отказваше да се подчини на Филип VI дьо Валоа и предявяваше правата си над френската корона, също както кралят на Йерихо пред Йешуа, Филип избухна в смях.

Добре ли бе чул? Братовчедчето му Едуард му заповядваше да му предостави короната на Франция? Филип погледна двамата си роднини — наварския крал и бурбонския херцог. Той току-що бе обядвал с тях. Беше в добро настроение. Белите му бузи и големият нос бяха порозовели и той току прихваше наново.

Ако епископът, благородно опрян на жезъла си, и тримата английски благородници, сковани в ризниците си, бяха дошли с някакво по-умерено съобщение, например отказа на господаря им да предаде Робер д’Артоа или възражение срещу декрета за секвестиране на Гийена, Филип навярно щеше да се разсърди. Но да иска короната и цялото кралство! Това посолство действително беше комично.

Но, разбира се, правилно бе чул: салически закон не съществува и коронясването му е незаконно…

— А фактът, че перовете ме избраха за крал по своя воля, че реймският архиепископ ме помаза преди девет години, и това ли не съществува, месир епископе?

— Повечето перове и барони, които са ви избрали тогава, са мъртви вече — отвърна Бургхърш, — а някои от тях се питат дали това, което са сторили тогава, е било одобрено от бога!

Все още разтърсван от смях, Филип отметна глава назад, като оголи шията си.

Ами когато крал Едуард бе дошъл да положи клетва за нярност в Амиен, нима не го бе признал за крал?

— Тогава нашият крал е бил малолетен. За да бъде валидна клетвата за вярност, положена от него, е трябвало да бъде съгласувана с регентския съвет, а тя е била дадена по заповед на предателя Мортимър, който междувременно бе обесен.

А, не ще и дума, не му липсваше наглост на този епископ, когото Мортимър бе направил свой канцлер и пръв съветник, който бе придружил Едуард в Амиен и лично бе прочел традиционния текст на клетвата!

Какво разправяше сега със същия глас? Че Филип, като граф дьо Валоа, трябва да положи клетва за вярност пред Едуард! Защото английският крал охотно признавал на френския си братовчед владението на Валоа, Анжу, Мен и дори перската титла… Преголямо великодушие наистина!

Но къде се намираха, боже мой, тези хора, за да произнасят подобни нелепости?

В двореца Нел, защото на път от Сен Жермен за Венсен кралят прекарваше деня в това жилище, подарено на съпругата му. Защото както дребните благородници казваха: „Ще бъдем в голямата зала“ или „в стаята с папагалите“, или „ще вечеряме в зелената стая“, кралят решаваше: „Днес ще обядвам в двореца Лувър“ или „в Сите“ или пък „при сина ми, нормандския херцог“ в двореца, който някога принадлежеше на Робер д’Артоа.

Така че старите стени на двореца Нел и още по-старата кула, която се виждаше през прозорците, бяха свидетели на този фарс. Изглежда, че някои места са предопределени да се разиграват в тях драмите на народите под комедийна дегизировка. В това жилище, където Маргьорит Бургундска с такова удоволствие бе мамила Вироглавия в обятията на рицаря д’Оне, без да може да си представи, че веселите й забавления ще променят хода на френската монархия, английският крал отхвърляше сюзеренството на краля на Франция, а кралят на Франция се смееше!15

Той се смееше така от сърце, че чак се разнежи. Защото в това безумно предизвикателство разпозна въображението на Робер. Подобна постъпка можеше да бъде измислена само от него. Решително този обесник бе луд. Намерил бе друг крал, по-млад и по-наивен, за да се поддаде на невероятните му щуротии. Пред нищо ли няма да се спре този човек? Едно кралство отправя предизвикателство към друго кралство! Един крал се заменя с друг… Мине ли се известна граница на отклоненията от нормалното, не можем вече да се сърдим на хората за крайностите, които са присъщи на самата им природа.

— Къде сте настанен, монсеньор епископе? — попита любезно Филип VI.

— В замъка Фетю, на улица Тироар.

— Отлично! Приберете се в дома ви, забавлявайте се няколко дни в нашия приятен Париж и елате пак при нас, ако искате, но с по-разумно предложение. Не ви се сърдя, искрено ви казвам. Нещо повече, щом сте се нагърбили с подобна мисия и я изпълнявате съвсем сериозно, както виждам, смятам, че сте най-добрият посланик, когото някога съм приемал…

Той не си даваше сметка до каква степен думите му съответствуваха на истината, защото Хенри Бургхърт се бе отбил във Фландрия на път за Париж. Водил бе тайни разговори с граф дьо Ено, тъст на английския крал, с граф дьо Гелдър, с брабанския херцог, с маркиз дьо Жулиер, с Якоб Ван Артевелде и с кметовете на Ганд, Ипър и Брюж. Изпратил бе част от свитата си при германския император Лудвиг Баварски. Разменени бяха мисли, сключени бяха съглашения, за които Филип VI нямаше никаква представа.

— Сир, връчвам ви писмата, с които английският крал предявява исканията си.

— Много добре, връчете ги — отвърна Филип. — Ще запазим тези интересни писания, за да ги препрочитаме и да прогонваме лошото настроение, ако ни налегне. А сега ще ви поднесем да пийнете нещо. След толкова приказки сигурно гърлото ви е пресъхнало.

И той плесна с ръце, за да повика един щитоносец.

— Не е угодно богу — възкликна епископ Бургхърш — да стана предател и да пия вино от враг, на когото от все сърце съм готов да сторя най-голямото зло!

Тогава вече Филип се разсмя гръмогласно и без да обръща повече внимание на посланика и на тримата лордове, прегърна през раменете наварския крал и се прибра в покоите си.

IV. В ОКОЛНОСТИТЕ НА УИНДЗОР

Полето в околностите на Уиндзор е зелено, широко набраздено, приветливо. Замъкът не увенчава, а по-скоро обгръща възвишението и кръглите му стени напомнят ръце на исполинка, задрямала в тревата.

Пейзажът в този край напомня Нормандия, близо до Еврьо, Бомон или Конш.

Тази сутрин Робер д’Артоа яздеше бавно. В лявата си ръка държеше кипър сокол, забил нокти в дебелата му кожена ръкавица. Пред него, откъм реката, яздеше само един щитоносец.

Робер скучаеше. Войната с Франция все още не се обявяваше. В края на изтеклата година, сякаш за да потвърдят с един войнствен акт предизвикателството, отправено в кулата Нел, се задоволиха да вземат малкия остров, владение на графа на Фландрия, който се намира срещу Брюж и Еклюз. В отплата французите изгориха няколко села по южното английско крайбрежие. Папата тутакси наложи примирие. Още незапочнали военните действия и двете страни го приеха по необясними съображения.

Макар все още да не гледаше сериозно на претенциите на Едуард за френската корона, Филип не можа да не обърне внимание на предупреждението на чичо си, краля на Неапол, Роберто. Толкова начетен, че бе станал едва ли не педант, един от единствените двама владетели в света с византийски порфирогенет, заслужил завинаги прозвището „астролога“, бе проучил респективно положението на съзвездията, под чийто знак бяха родени Едуард и Филип. Той бе прочел на небето нещо, което го бе поразило и си бе дал труд да пише на Филип „да избягва да се сражава когато и да било с английския крал, защото Едуард ще има голям успех във всичките си начинания.“ Подобни предсказания ви стягат малко душата и дори ако сте любител на турнири, ще се подвоумите, преди да кръстосате шпагата си със звездите.

Едуард III от своя страна се бе поизплашил от собствената си дързост. Приключението, в което се бе впуснал, можеше да изглежда в много отношения прекалено опасно. Той се страхуваше да не би армията му да се окаже малобройна и недостатъчно обучена. Изпращаше във Фландрия и Германия посолство след посолство, за да засили коалицията.

Хенри Кривата шия, вече почти сляп, го съветваше да бьде благоразумен, обратно на Робер, който го подтикваше към незабавно действие. Какво чакаше Едуард, та не тръгва на поход? Да измрат фламандските владетели, с които бе успял да се съюзи? Ръката на Жан дьо Ено, изгонен сега от двора на Франция, след като се ползваше с такова благоволение там и присламчил се отново към английския двор, да няма сила да вдигне меча? Да се уморят тепавичарите от Ганд и Брюж и да почнат да виждат по-малко изгоди от неудържаните обещания на английския крал, отколкото от подчинението си на френския крал?… Едуард би желал да има ясни уверения от страна на германския император, ала императорът нямаше да рискува да бъде за втори път отлъчен, преди английските войски да стъпят на континента! И разговаряха, преговаряха, тъпчеха на място. Липсваше смелост и на двете страни, това бе истината.

Нима Робер можеше да се оплаче от нещо? Привидно от нищо. Имаше замъци и пенсии, вечеряше до краля, пиеше до краля, радваше се на всички възможни почести. Омръзна му обаче да изразходва от три години насам усилията си за хора, които не искаха да се излагат на опасност, за един младеж, комуто предлагаше корона, и то каква корона! А той не посягаше да я вземе. Освен това Робер се чувствуваше самотен. Изгнанието, макар позлатено, му тежеше. Какво можеше да каже на младата кралица Филипа, освен да й разправя за дядо й Шарл дьо Валоа и за баба й графиня Анжу-Сицилийска? От време на време имаше чувството, че самият той е дядо.

Искаше му се да види кралица Изабел, единствения човек в Англия, с когото наистина имаше общи спомени. Но кралицата-майка не се вестяваше вече в двора. Тя живееше в Кестл Райзинг, в Норфолк, където синът й я посещаваше доста рядко. След екзекутирането на Мортимър тя бе изгубила интерес към каквото и да било…

Робер се измъчваше от носталгия, присъща на всеки изгнаник. Мислеше си за госпожа дьо Бомон. Как ли ще изглежда тя след толкова години затворничество, когато я види отново, ако изобщо им е отредено да се съберат? А той самият ще познае ли синовете си? Ще види ли някога отново дворците си в Париж и в Конш, ще види ли отново Франция? Както се влачеше тази война, която с такава мъка бе раздухал, ще трябва да стане столетник, преди да зърне отново родината си!

И така тази сутрин, недоволен, раздразнен, той тръгна сам на лов, за да убие времето и за да забрави. Но тревата, поддаваща се под копитата на коня, гъстата английска трева, бе по-сочна и по-напоена с вода от тревата край Уш. Небето бе бледосиньо с малки разпокъсани облачета, литнали много високо. Майският ветрец галеше плетищата от цъфнали глогини и нацъфтелите бели ябълки, подобни на ябълките и глогините на Нормандия.

Робер д’Артоа скоро щеше да навърши петдесет години, а какво бе направил в живота си? Бе пил, ял, развратничил, ловувал, пътувал, бъхтал се бе за себе си и за държавата, участвувал бе в турнири, съдил се бе повече от всеки друг негов съвременник. Никой не бе изпитал в живота си повече превратности, бури и терзания. Но никога не бе използвал настоящия миг. Никога не се бе замислял истински какво прави, за да му се порадва точно тогава. Духът му бе вечно насочен към бъдещето, към утрешния ден. Отдавна вкусът на виното му бе вгорчен от копнежа да го пие в Артоа. Когато се любеше, мисълта му бе заета с поражението на Мао. На най-веселия турнир грижата да си осигури съюзници го караше да обуздава поривите си. Когато скиташе прокуден от родината си, кашата по времв на краткия отдих, бирата в странноприемниците бяха винаги примесени с тръпчивостта на озлоблението и омразата. А и днес, за какво мислеше? За утре, за по-късно. Някакво бясно нетърпение му пречеше да се порадва на хубавата сутрин, на широкия хоризонт, на така приятния за дишане въздух, на птицата, едновременно дива и покорна, вкопчила се в ръката му…Това ли значи да живееш и тези изпепелени надежди ли остават единствени след петдесет години прекарани на земята?

Виковете на щитоносеца му, застанал на пост пред него на една могила, го изтръгнаха от горчивите му размисли.

— Пуснете я да литне, пуснете я да литне! Птицата, монсеньор, птицата!

Робер се изправи на седлото, присви клепачи. Киприят сокол със скрита под кожена качулка глава потрепери върху ръката му. Чу се шум на смачкани тръстики и една чапла излетя от брега на реката.

— Пуснете сокола, пуснете сокола! — продължаваше да вика оръженосецът.

Голямата птица летеше ниско, срещу вятъра, и се насочваше към Робер. Той я остави да отмине и щом чаплата се отдалечи на около триста стъпки, той махна качулката на сокола и с широк замах го хвърли във въздуха.

Соколът описа три кръга около главата на господаря си, спусна се досам земята, забеляза плячката, която му сочеха, и литна право към нея като стрела от арбалет. Щом разбра, че я преследват, чаплата удължи шия и повърна рибите, които бе погълнала в реката, за да намали теглото си. Но соколът приближаваше. Той се изкачваше устремно нагоре, като се виеше спираловидно във въздуха. Размахвайки силно крила, чаплата се издигаше в небето, за да не би хищникът да я клъвне по главата. Тя се издигаше, издигаше и се смаляваше за погледа, но не напредваше бързо, защото летеше срещу вятъра и самото изкачване я забавяше. Трябваше да се върне надолу. Соколът още веднъж се завъртя спираловидно във въздуха и се спусна над чаплата. Тя се отмести настрана и ноктите му не можаха да се вкопчат в нея, но замаяна от удара, тя пада като камък петдесетина метра, а после продължи да бяга. Соколът пак връхлетя над нея.

Робер и оръженосецът му следяха, вдигнали глави, двубоя, в който пъргавината взимаше връх над големината, бързината — над силата, и войнствената стръв над миролюбивите инстинкти.

— Я гледай тази чапла! — викаше Робер разпалено. — Та това е възможно най-малодушната птица! Четири пъти по-голяма е от моя керкенез. Само с един удар на дългата си човка би могла да го утрепе, а бяга страхопъзлата, бяга! Хайде, смелчага мой, удряй! Ах, какво смело птиче! Ето, ето, оная отстъпва, той се вкопчи в нея!

Робер пришпори коня в галоп, за да отиде към мястото, където щяха да паднат двете птици. Соколът стискаше с ноктите си шията на чаплата. Тя навярно се задушаваше. Едва-едва замахваше с широките си криле и увличаше в падането си надолу и победителя. На няколко стъпки от земята грабливата птица разтвори нокти и остави плячката си да падне сама, а после се нахвърли върху й и я довърши, кълвейки очите и главата й. Робер и оръженосецът бяха вече там.

— Хвърли му примамката, примамката! — каза Робер.

Оръженосецът откачи от седлото си един мъртъв гълъб и го хвърли на сокола, за да го „примами“. Полуизмама в същност: добре дресираният сокол трябва да се задоволи с това възнаграждение, без да докосне плячката си. И доблестното соколче с окървавена главичка изяде мъртвия гълъб, без да махва крачето си от чаплата.

Оръженосецът слезе от коня, прибра чаплата и я подаде на Робер. Великолепна чапла: както я държеше така, провиснала надолу, тя бе дълга от човката до краката почти колкото човек.

— Много страхлива птица наистина. Дори не е приятно да я уловиш. Тези птици са кресльовци, които се плашат от сянката си и се разпищяват, щом я видят. Този дивеч би трябвало да се остави на селяндурите.

Наситен и покорен на свирката на господаря си, соколът отново кацна на ръката на Робер. Той му сложи пак качулката. После поеха в тръст към замъка.

Внезапно щитоносецът чу смях: Робер д’Артоа се изсмя рязко и звънко, привидно без причина и конете трепнаха.

Когато се върнаха в Уиндзор, оръженосецът попита:

— Какво да я правя чаплата?

Робер погледна към кралското знаме, което се развяваше над кулата на Уиндзор, и на лицето му се изписа подигравателно и зло изражение.

— Вземи я и ела с мен в кухнята — отвърна той. — А после ще ми издириш един или двама менестрели измежду тези, които се намират в замъка.

V. ОБЕТИ ПО ПОВОД ЧАПЛАТА

Вече поднасяха четвъртото ядене, а мястото на граф д’Артоа вляво от кралица Филипа беше още празно.

— Не се ли е прибрал братовчед ни Робер? — попит Едуард III, който, сядайки на масата, се бе изненадал от отсъствието му.

Един от многобройните млади благородници, натоварени ли режат месото, които сновяха зад сътрапезниците, отговори, че преди два часа видял Робер на връщане от лов.

— Робер се държи в двора ви, сир племеннико, също както би се държал в странноприемница. Впрочем подобно поведение от негова страна никак не е учудващо! — забеляза Жан дьо Ено, чичото на кралица Филипа.

Жан дьо Ено, който претендираше, че е абитър по галантно рицарство, никак не обичаше Робер, в чието лице винаги виждаше клетвопрестъпника, изгонен от Франция зариди подправяне на печати. И той осъждаше Едуард III, че му оказва такова голямо доверие. Освен това някога Жан дьо Ено беше влюбен в кралица Изабел, също както Робер, и също като него не се бе радвал на успех. Но бе оскърбен от непочтителния начин по който Робер говореше за нея между приятели.

Едуард не се обади и не вдигна клепачи, докато стихне раздразнението, което беше го обзело. Сдържаше лошото си настроение, за да не могат да кажат после: „Кралят се изказа несправедливо!“ После вдигна поглед към графиня Сализбъри, която явно беше най-привлекателната дама в двора му.

Висока, с красиви черни плитки, обло гладко лице с блед тен, с очи, удължени от теменужната сянка на клепачите, графиня Сализбъри випаги оставяше впечатление, че е унесена в мечти. Подобни жени са опасни, защото мислят под привидната си замечтаност. Очите с теменужни кръгове често срещаха погледа на краля.

Уилям Монтегю, граф Сализбъри, не обръщаше внимание на разменените помежду им погледи, първо, защото беше еднакво сигурен както в добродетелта на жена си, така и в лоялността на краля, и още защото сам той бе увлечен в този миг от смеховете, живия говор и чуруликането на дъщерята на граф Дерби, негова съседка на масата. Почестите се сипеха над граф Сализбъри. Наскоро бе назначен за пазител на петте пристанища и маршал на Англия.

Ала кралица Филипа беше неспокойна. Жената е винаги неспокойна, когато, докато тя е бременна, вижда, че съпругът й доста често обръща очи към друго лице. А Филипа отново чакаше дете и не получаваше от Едуард всички прояви на благодарност и радостна изненада, каквито така щедро й бе дарявал при първото й майчинство.

Едуард бе двадесет и пет годишен. От няколко седмици си бе пуснал руса брада, която обграждаше само брадичката му. Дали за да се хареса на графиня Сализбъри? Или за да придаде повече авторитетност на все още младежкото си лице? С тази брада младият крал започваше да прилича малко на баща си. Като че ли потомъкът на Плантагенетите искаше да се изяви в него и се бореше с внука на Капетите. Мъжът, просто само като живее, се деградира и ставайки по-силен, престава да бъде така чист. Всеки извор, колкото и прозрачно бистър да е, не може да не почне да влачи кал и тиня, щом се превърне в река. Госпожа Филипа основателно се тревожеше.

Внезапно отвън се чуха остри звуци на вивула и лютня и вратата се отвори. Две млади камериерки, на не повече от четиринадесет години, се появиха с венци от листа на глава и дълги бели ризи, като пръскаха пред себе си перуники, маргаритки и шипкови цветчета от кошницата, която носеха. В същото време те пееха: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове“. Зад тях вървяха двама менестрели и им акомпанираха на инструментите си. Най-отзад идваше Робер д’Артоа, надминаващ с половин ръст малкия оркестър и вдигнил с две ръце печената чапла, поставена върху голям сребърен поднос.

Целият двор първо се усмихна, после се разсмя от комедийното му влизане. Робер д’Артоа бе влязъл в ролята на млад благородник, поднасящ месото. Мъчно можеше да се изнамери по-мил и по-забавен начин да измолиш прошка за закъснението си.

Прислужниците преустановиха сервирането и с нож или шиш в ръка бяха готови да се наредят, за да вземат участие в играта.

Но внезапно исполинът заговори високо, като заглуши секта, лютнята и вивулата.

— Направете ми път, проклети изменници! Идвам да поднеса подарък на краля ви.

Всички продължаваха да се смеят. „Проклети изменници“ им се струваше весела находка. Робер се спря пред Едуард III като понечи да коленичи, му поднесе чаплата.

— Сир — извика той, — ето ви една чапла, уловена от сокола ми. Това е най-страхливата птица на света, защото бяга пред всички други. Според мен хората от вашата страна би трябвало да й се кланят и ми се струва, че тя би подхождала повече на вашия герб, отколкото лъвовете. На вас ви я поднасям, крал Едуард, защото тя по право се пада на най-страхливия и най-малодушния владетел на този свят, на когото са отнели палагащото му се по наследство кралство Франция, а не му стига смелост да си извоюва нещо, което му принадлежи. Настана тишина. Изпълнена с тревога за едни, с възмущение за други, тя замести смеховете им. Полунадигнали се от столовете си, Сализбъри, Сюфолк, Гийом дьо Мони, Жан дьо Ено чакаха само един жест на краля, за да се нахвърлят срещу граф д’Артоа. Робер не изглеждаше пиян. Полудял ли беше? Сигурно, защото никога не бяха чували никого в ничий двор и особено чужденец, прокуден от родината си, да държи такъв език.

Страните на младия крал пламнаха. Едуард гледаше Робер право в очите. Щеше ли да го изгони от залата и от кралството си?

Едуард никога не заговорваше веднага, защото знаеше, че всяка кралска дума е важна дори когато казва само лека нощ на оръженосеца си. Да затвориш насила нечия уста, не значи да премахнеш оскърблението, което тя е произнесла. Едуард бе мъдър, а освен това бе честен. Не проявяваш смелост, като в момент на гняв отнемеш на роднината, когото си приютил и който ти служи, оказаните благодеяния. Не проявяваш смелост, като хвърлиш в затвора един човек само защото те е обвинил в малодушие. Проявяваш смелост, като докажеш, че обвинението не е вярно. Той стана.

— Понеже ме наричат страхливец пред дамите и моите барони, по-добре е да кажа какво мисля по този въпрос. И за да ви уверя, братовчеде, че съвсем не от малодушие все още се въздържам, обещавам ви, че преди да изтече годината, ще преплавам морето, за да си премеря силите с краля, предявяващ права над френската корона, дори ако той излезе срещу мен с десеторно по-голяма войска. Благодаря ви за чаплата, която сте уловили за мен, и я приемам с удоволствие.

Сътрапезниците стояха безмълвни. Но чувствата им се бяха променили и по естество и по размери. Гърдите им се издуваха, сякаш всеки чувствуваше нужда да поеме повече нъздух. Една лъжица падна и иззвънтя прекалено силно в тишината. Тържествуващ блясък играеше в зениците на Робер. Той се поклони и каза:

— Сир, мой млади и доблестни братовчеде, не очаквах друг отговор от вас. Благородното ви сърце заговори. Много се радвам за ваша чест. А за себе си, сир Едуард, съм много обнадежден, защото ще мога да видя отново съпругата си и децата си. В името на бог, който ни чува, се заклевам да бъда винаги пред вас в боя и се моля да ми бъде даден достатъчно дълъг живот, за да ви служа и да си отмъстя.

После се обърна към насядалите около масата.

— Благородни лордове, няма ли всеки от вас желание да даде обет, както стори любимият ви крал?

Все още в ръце с печената чапла, върху крилете и опашката на която готвачът бе забол отново няколко пера, Робер пристъпи към Сализбъри. — Благородни Монтегю, към вас се обръщам най-напред.

— Граф Робер, изцяло съм на ваше разположение — заяви Солизбъри, който само миг преди това беше готов да се нахвърли върху него. Той се изправи и каза: — Щом кралят, нашият господар, посочи своя противник, аз пък избирам моя. И понеже съм маршал на Англия, давам обет, че няма да се успокоя, преди да победя в боя маршала на Филип, лъжекраля на Франция.

Обзета от въодушевление, цялата маса заръкопляска.

— И аз, и аз искам да положа обет! — извика, като плесна с рьце младата дьо Дерби. — Защо дамите да нямат право да полагат обет?

— Могат да го сторят, мила графиньо — отвърна Робер, — и то особено ползотворно. Така мъжете по-твърдо ще устоят на думата си. Хайде, девойчета — обърна се той към двете момичета с венците, — подновете песента си в чест на дамата, която иска да положи обет.

Менестрели и девойки подеха отново: „Отивам в зелената горичка, защото любовта ме зове.“

— Полагам обет и обещавам пред бога, че няма да се омъжа, било за принц, граф или барон, преди благородният лорд Сализбъри да изпълни обета си. А когато се върне, ако остане жив, предоставям му моето тяло и то от все сърце.

Този обет предизвика известна изненада и Сализбъри се изчерви. Хубавите черни плитки на графиня Сализбъри не трепнаха. Само устните й се присвиха леко иронично и очите й с теменужни сенки потърсиха погледа на крал Едуард, сякаш за да му внушат: „Няма защо да се притесняваме!“

Робер се спря по същия начин пред всеки сътрапезник, като караше менестрелите да свирят, а момичетата да пеят, за да даде време на барона да подготви обета си и да избере противника си. Граф Дерби, баща на девойката, направила толкова дръзко изявление, обеща да предизвика на двубой фландърския граф. Новоизбраният граф Сюфолк назова краля на Бохемия. Младият Готие дьо Мони, съвсем запален още, защото наскоро бе посветен в рицарство, направи много силно впечатление на всички, като обеща да превърне в пепелища всички градове около Ено, които принадлежат на Филип дьо Валоа, дори ако се наложи за тази цел да вижда занапред света само с едно око.

— Е добре, така да бъде — възкликна графиня Сализбъри, негова съседка на масата, като постави пръстите си върху дясното му око. — А когато изпълните обещанието си, нека любовта ми ощастливи този, който най-много ме обича: това е моят обет.

И тя гледаше в този миг краля. Но наивният Готие, който си въобразяваше, че това обещание е предназначено за него, задържа клепача си спуснат, след като дамата махна пръстите си. После извади червената си кърпа и я върза около челото си, за да скрие окото си.

Мигът на чисто величие отмина. В словесното състезание за храброст вече се примесиха смехове. Чаплата беше пред месир Жан дьо Ено, който се бе надявал, че предизвикателството на Робер ще завърши иначе. Не обичаше да му дават уроци по чест и кукленското му лице трудно прикриваше недоволството.

— Когато сме на трапезата и повече си пийнем — каза той на Робер, — обетите не ни струват скъпо, за да привлечем погледите на дамите. Тогава между нас има само подобни на Оливие, Ролан и Ланслот. Но когато сме на бойното поле, яхнали препускащи жребци, с щитове на гърди и сведени копия и когато ни побиват ледени тръпки при наближаването на врага, колко самохвалци тогава биха предпочели да бъдат в избите! Кралят на Бохемия, фландърският граф и маршал Бертран също са доблестни рицари като нас, братовчеде Робер, и вие знаете отлично това, защото макар и двамата да сме прогонени от френския двор, само че поради различни причини, достатъчно добре ги познаваме. Не сме вземали все още откуп за тях. От своя страна, аз се заклевам да бъда до крил Едуард, ако той благоволи да мине през Ено, и винаги да подкрепям каузата му. И това ще бъде третата война, в която ще му служа.

Тогава Робер пристъпи към кралица Филипа. Опря коляно до земята. Закръглената Филипа обърна към Едуард обсипаното си с лунички лице.

— Не мога да положа обет — каза тя — без разрешението ни своя повелител.

С тези думи тя спокойно даде урок на дамите от двора си.

— Обещайте всичко, каквото искате, мила моя, обещайте поименно. Предварително одобрявам и нека бог ви помага! — каза кралят.

— Ако, скъпи мой господарю, мога да обещая каквото искам — поде Филипа, — понеже чакам дете и чувствувам дори движенията му, полагам обет, че то няма да излезе от тялото ми, преди да ме отведете отвъд морето, за да изпълните своя обет… — гласът й леко трепереше, както, в деня на сватбата й — …но ако се случи да ме оставите тук и да заминете с други отвъд морето, тогава ще се пронижа с голям стоманен нож, за да погубя едновременно душата си и детето!

Произнесе тези думи без излишен патос, но съвсем ясно, за да стигнат до съзнанието на всеки от присъствуващите. Те избягваха да гледат графиня Сализбъри. Кралят сведе дългите си мигли, улови ръката на кралицата, доближи я до устните си и каза, за да разпръсне настъпилото неловко мълчание:

— Скъпа моя, вие давате на всички урок за чувство на дълг. Никой няма да полага обет след вас.

После се обърна към Робер:

— Братовчеде д’Артоа, заемете мястото си до госпожа кралицата.

Един щитоносец разпредели чаплата, чието месо бе твърдо, защото бе прясно опечено и студено, защото отдавна бе върху блюдото. Ала при все това всеки изяде по една хапка За Робер ловната му плячка имаше чуден вкус: в този ден войната наистина започна.

VI. СТЕНИТЕ НА ВАН

И дадените в Уиндзор обети бяха спазени.

На 16 юли същата 1338 година Едуард III отплава от Ярмут с флота, съставен от четиристотин кораба. На другия ден дебаркира в Анверс. Кралица Филипа го придружаваше, а много рицари, по подражание на Готие дьо Мони, бяха закрили дясното си око под ромб от червено сукно.

Не беше още времето на битките, а на преговорите. В Гобленц Едуард се срещна на пети септември с германския император.

За тази церемония Лудвиг Баварски си бе измислил странен костюм, наполовина императорски, наполовина папски — далматика на глава на църквата над кралска туника и корона с цветчета, проблясваща около папска тиара. В едната си ръка държеше скиптър, в другата земното кълбо с кръст отгоре. По този начин той се утвърждаваше като сюзерен на целия християнски свят.

Той разобличи от трона си безчестната постъпка на Филип VI, призна Едуард за крал на Франция и му връчи златната пръчка на императорски викарий. Това беше още една идея на Робер д’Артоа, който си припомни, че Шарл дьо Валоа преди всяка своя лична експедиция държеше да бъде провъзгласен за папски викарий. Лудвиг Баварски се закле да защищава в продължение на седем години правата на Едуард и всички немски владетели, дошли заедно с императора, положиха същата клетва.

Междувременно Якоб Ван Артевелде продължаваше да подбужда към бунт населението на фландърското графство, от което Луи дьо Невер окончателно бе избягал. Едуард III отиваше от град на град, свикваше многолюдни събрания, на които биваше признаван за крал на Франция. Обещаваше да присъедини към Фландрия Дуе, Лил, дори Артоа, за да може всички тези области с общи интереси да образуват една-единствена нация. Артоа беше споменато в грандиозния проект и лесно се отгатваше кой бе негов вдъхновител и кой щеше дн го владее под английско попечителство.

Същевременно Едуард реши да разшири търговските привилегии на фламандските градове. Вместо да иска помощи от тях, той им отпускаше субсидии и подпечатваше обещанията си с печат, върху който бяха гравирани преплетени гербовете на Англия и Франция.

В Анверс кралица Филипа роди втория си син Лионел. Папа Бенедикт XII напразно полагаше в Авиньон все по-голсми усилия, за да въдвори мир. Той бе забранил похода, за да осуети войната между Франция и Англия, а сега тя беше повече от сигурна.

Вече доста сериозни стълкновения ставаха между английския авангард и френските гарнизони във Вермандоа и Тиераш, като в отговор Филип VI изпращаше отряди в Гийена и в Шотландия, за да бунтуват населението в името на малолетния Дейвид Брюс.

Едуард III сновеше между Фландрия и Лондон, залагаше в италианските банки скъпоценностите на короната си, за да насмогне на поддържането на войските си и на изискванията на новите си васали.

Филип VI свика войнството си, взе знамето в Сен Дьони и напредна до Сен Кентен, после, когато му оставаше само един ден път до англичаните, направи кръгом с цялата си армия и върна знамето върху олтара на Сен Дьони. Каква бе причината за странното бягство на краля-любител на турнири? Всеки си задаваше този въпрос. Дали времето се бе сторило много дъждовно на Филип, за да встъпи в бой? Или пагубните предсказания на чичо му Роберто Астролога внезапно бяха изплували в съзнанието му? Той заявяваше на всеослушание, че е намислил нещо друго. През една нощ тревогата му бе внушила друг план: щеше да завладее Английското кралство. Не за първи път французите щяха да стъпят там. Нима три века преди това един нормандски херцог не бе завладял Великобритания?… Е добре! Той, Филип, щеше да се появи на същото крайбрежие при Хастинг! Така че всеки от двамата крале се домогваше до кралството на другия.

Само че подобно начинание изискваше преди всичко господство над морето. Тъй като по-голямата част от армията на Едуард беше на континента, Филип реши да го откъсне от продоволствените му бази, за да не може да снабдява с припаси войските си, нито да получава подкрепления. Канеше се да унищожи английския флот.

На 22 юни 1340 година пред Еклюз, в широкия залив, който разделя Фландрия от Зеландия, навлязоха двеста кораба, украсени с най-хубави имена, с френското знаме, развяващо се върху главната мачта. „Поклонничката“, „Божи кораб“, „Миколет“, „Влюбената“, „Кипрата“, „Света Богородица — носителка на радост“… Тези кораби носеха на борда си двадесет хиляди моряци и войници, допълнени с цяла дружина стрелци с арбалети. Но между тях едва ли имаше повече от сто и петдесет благородници. Френското рицарство не обичаше морето.

Капитан Барбавера, който командуваше петдесетте генуезки галери, наети от краля на Франция, каза на адмирал Беюше:

— Монсеньор, английският крал и флотът му идват срещу нас. Излезте на открито море с корабите си, защото ако останете тук, затворени между двете диги, англичаните, които имат на своя страна вятъра, слънцето и прилива, ще ви притиснат така, че няма да можете да си помогнете.

Би трябвало да се вслушат в съвета му. Той имаше тридесетгодишен морски опит и предишната година дръзко бе изгорил и ограбил Саутхемптън за сметка на французите. Адмирал Беюше, бивш заповедник на кралските гори и води, му отвърна надменно:

— Позор на оня, който си отиде оттук!

Той даде заповед да наредят корабите им на три реда: най-напред моряците от Сена, после пикардците и диепчаните и най-сетне хората от Кан и Котантен. Заповяда да вържат морските съдове един за друг с кабели и разположи върху тях войниците си като върху крепости.

Тръгнал предната вечер от Лондон, крал Едуард командуваше приблизително равен флот. Той нямаше повече бойци от французите. Но той бе разпределил върху корабите си две хиляди благородници, между които и Робер д’Артоа, въпреки голямото му отвращение към пътуването по море.

Пазен от осемстотин воини, сред флота се намираше и един кораб с придворни дами, които бяха в услуга на кралица Филипа.

Същата вечер Франция се сбогува с владичеството над морето. Опожарените френски кораби така светеха, че никой ме забеляза настъпването на нощта.

Нормандските и пикардски рибари, моряците от Сена бяха насечени на късове от английските стрелци и от фламандците, дошли им на помощ с плоскодънните си лодки от дъното на залива, за да ударят в гръб крепостите с платна. Чуваше се само шум от счупени мачти, звън на оръжия, стенания ни мъже с прерязани гърла. Сражаваха се с мечове и брадви върху бойно поле от отломки. В стремежа си да се изплъзнат от клането, оцелелите се пъхваха сред труповете и не се знаеше вече дали плуват във вода или в кръв. Стотици отсечени ръце се носеха по вълните.

Тялото на адмирал Беюше висеше на мачтата на кораба на Едуард. Много часове преди това Барбавера бе излязъл в открито море с генуезките си галери.

И англичаните бяха понесли загуби, но тържествуваха. Най-голямото им нещастие бе потъването сред страхотни вопли на кораба на жените. Върху огромното морско гробище се влачеха рокли, подобни на мъртви птици.

Младият крал Едуард бе ранен в бедрото и кръвта се стичаше по белия му кожен ботуш. Ала занапред боевете щяха да се водят върху френска земя.

Едуард III тутакси изпрати ново писмо на Филип VI, с което го предизвикваше да си премерят силите.

„За да спестим на народите и на страните сериозни щети и загуби и масово избиване на християни, нещо, което всеки владетел трябва да се стреми да избегне“, английският крал предлагаше на френския си братовчед да се срещнат в единичен двубой, тъй като спорът по наследяването на френския трон беше тяхна лична работа. А ако Филип VI не желае това „състезание между телата им“, той му предлагаше да излязат един срещу друг само с по сто рицари и да се сражават върху затворен терен. С една дума, един вид турнир, само че не с притъпени копия и сведени мечове. Турнир, на който няма да има съдии, които да контролират биещите се и наградата нямаше да бъде брошка или сокол, а короната на Свети Луи.

Кралят-любител на турнири отговори, че предложението на неговия братовчед е неприемливо, защото е отправено към Филип дьо Валоа, а не към френския крал и Едуард е в същност негов предателски разбунтувал се васал.

Папата се опита да им наложи ново примирие. Легатите му положиха огромни усилия и заслугата им беше, че успяха да издействат само временно и несигурно затишие, което двамата владетели приеха, за да дадат възможност на войските си да отдъхнат.

Това второ примирие имаше изгледи да продължи, но внезапно умря бретанският херцог. Той не оставяше законен син, нито пряк наследник. Най-малкият му брат, граф дьо Монфор л’Амори и племенникът му Шарл дьо Блоа, предявяваха едновременно права над херцогството: втори процес, подобен на спора за Артоа, който юридически беше сходен с първия. Филип VI подкрепи исканията на своя роднина Шарл дьо Блоа, Валоа по линия на жена си. Едуард III тутакси взе страната на Жан дьо Монфор. Така че налице бяха двама крале на Франция, всеки със свой бретански херцог, както всеки от тях имаше вече и свой крал на Шотландия.

Бретания засягаше много отблизо Робер, тъй като по майка той беше кръвен роднина с бретанските херцози. На Едуард III не му оставаше друго, освен да повери на исполина командуването на войските, които щяха да дебаркират там.

Съдбоносният час за Робер д’Артоа настъпи.

Робер е петдесет и шест годишен. Косите около мускулестото му лице, загрубяло от пагубната му дългогодишна ненавист, са придобили неопределения цвят на ябълково вино, разредено с вода, каквито стават червенокосите хора, когато побелеят. Не е вече нехранимайкото, който си въобразяваше, че воюва, когато ограбваше замъците на леля си Мао. Сега той знае какво значи война и грижливо подготвя похода си. Притежава авторитета, произхождащ от възрастта и натрупания през бурното му съществуване опит. Радва се на единодушна почит. Нима някой си спомня, че е бил фалшификатор, клетвопрестъпник, убиец и малко нещо магьосник? Кой би посмял да му го припомни? Той е монсеньор Робер, стареещият колос с все още смайваща сила, все още облечен в червено, все още сигурен в себе си, който навлиза във френска земя начело на чужда армия. Но има ли значение за него, че войската му е чуждестранна? Пък и съществува ли това понятие за някой граф, барон или рицар? Техните експедиции са семейни сделки, а битките им — уреждане на наследства. Врагът е братовчед, а съюзникът — друг братовчед. Думата „чужденец“ означава „враг“ за простосмъртните хора, чиито къщи ще бъдат изгорени, хамбарите разграбени, а жените изнасилени, но не и за владетелите, които бранят титлите си и осигуряват владенията си.

За Робер войната между Франция и Англия е „неговата война“. Той я бе желал, бе агитирал за нея, направо я бе създал. Тя представляваше десет години непрекъснати усилия. Струва му се, че той се е родил и живял само за нея. Неотдавна се оплакваше, че никога не е могъл да се порадва на настоящия миг: този път най-сетне това му се удаваше. Той вдъхва въздуха като дивен ликьор. Всяка минута е щастие. Яхнал огромния си жребец, с развети от вятъра коси и закачен за седлото шлем, той отправя към хората си груби шеги, от които те изтръпват. Двадесет и две хиляди рицари и войници са на неговите заповеди и когато се обърне, той вижда разлюлените им копия чак до хоризонта, извикващи представа за злокобна жетва. Горките бретонци бягат пред него, някои с каруци, повечето пеш, с калцуни от плат или кора на дървета, жените, повлекли децата си, мъжете, на рамо с чувалче черно жито.

Робер д’Артоа е петдесет и шест годишен, но също както все още може да измине петнадесет левги, без да се умори, той все още мечтае… Утре ще превземе Брест, после ще превземе Ван, а после Рен. Оттам ще навлезе в Нормандия, ще сложи ръка на Алансон, владение на брата на Филип дьо Валоа. От Алансон ще изтича до Еврьо и до Конш, до любимия му Конш! Ще изтича до Шато Гаяр, ще освободи госпожа дьо Бомон. След това, неудържим, се спуска към Пириж. Ето го в Лувър, във Венсен, в Сен Жермен. Сваля от трона Филип дьо Валоа и връчва короната на Едуард, който назначава него, Робер, кралски наместник във Франция. Съдбата му бе поднесла много по-невероятни слуки и неслуки, без да е имал досега цяла армия зад себе си, която вдига облаци прах по пътищата.

И в същност Робер превзема Брест, като освобождава графиня дьо Монфор, войнствен дух в здраво тяло; съпругът й е пленник на френския крал, а тя продължава, опряна до морето, да се бори за графството си. Робер действително прекосява тържествуващ Бретан, действително обсажда Ван. Изправя пред стените му метателни машини, насочва оръдията с барут, чийто пушек се губи в ноемврийските облаци, успява да направи пробив в градските стени. Гарнизонът на Ван е многочислен, но не изглежда особено решителен. Очаква първото нападение, за да се предаде с чест. Ще трябва само да се пожертвуват по няколко души от двете страни, за да се изпълни тази формалност.

Робер заповядва да завържат стоманения му шлем, яхва огромния жребец, който леко се привежда под тежестта му, изкрещява последните си заповеди, смъква пред лицето наличника си, размахва боздугана си, тежък шест ливри, над главата си. Хералдите, които развяват знамето му, викат с все сила:

— На бой, Артоа!

Пешаци тичат покрай конете и носят шестима заедно дълги стълби. Други държат тояги със запалени кълчища в горния край, а мълнията трещи над срутените камъни, точно там, където стената се е поддала. И широката ризница на монсеньор д’Артоа аленее като светкавица под тежките сиви облаци…

Стрела от арбалет, метната от назъбената стена, премина през копринената туника, бронята, кожената жилетка и платнената риза. Болката не бе по-остра отколкото от копие в турнир. Робер сам измъкна стрелата и няколко крачки по-далеч, без да разбере какво става с него, нито защо небето стана внезапно така черно, нито защо краката му не притискаха вече хълбоците на коня, се строполи в калта.

Докато войските му превземаха Ван, исполинът, със свален шлем, проснат върху една стълба, бе пренесен, до лагера. Под стълбата се стичаше кръв.

Робер не бе раняван ни веднъж преди това. Два похода във Фландрия, собствената му експедиция в Артоа, войната в Аквитания… Беше преминал през всичко това дори без драскотина. Нито веднъж не счупиха копието му в петдесет турнира, нито един зъб на глиган не бе докоснал даже кожата му.

Защо точно пред Ван, пред този град, който не оказваше истинска съпротива, който беше второстепенен етап по пътя на неговата епопея? Не бе чул гибелно предсказание за Ван или Бретан. Ръката, опънала арбалета, бе ръка на неизвестен воин, който дори не знаеше срещу кого стреля.

Четири дни Робер се бори не вече срещу владетели и парламенти, не вече срещу наследствените закони, обичаите в графствата, срещу амбициите или алчността на кралските семейства. Бореше се със собствената си плът. Смъртта проникваше в него през рана с черни ръбойе, зейнала между сърцето, което толкова се бе сражавало, и корема, който толкова бе ял. Не смъртта, която вледенява, а смъртта, която опожарява. Огън пламтеше във вените му. Смъртта трябваше да изгори за четири дни силите, които оставаха в това тяло за още двадесет години живот.

Той отказа да напише завещание, като крещеше, че на другия ден ще бъде на кон. Трябваше да го завържат, за да му дадат последното причастие, защото искаше да убие свещеника, въобразявайки си, че разпознава в него Тиери д’Ирсон. Бълнуваше.

Робер д’Артоа винаги бе ненавиждал морето. Един кораб развя платна, за да го върне в Англия. Цяла нощ, докато вълните го люшкаха, той пледираше пред правосъдието, странно правосъдие, в което се обръщаше към френските барони, наричайки ги „мои благородни лордове“ и искаше от Филип Хубави да нареди да секвестират всички имущества на Филип дьо Валоа, ведно с мантията, скиптъра и короната в изпълнение на папска вула за отлъчване. От високата платформа в задния край на палубата гласът му се чуваше чак до вълнореза и стигаше до дежурните наблюдатели, кацнали по мачтите.

Призори притихна за малко и помоли да доближат дюшека му до вратата. Но не видя изгрева на слънцето. В мига, когато умираше, още си въобразяваше, че ще оздравее. Последната дума, която изрекоха устните му, бе: „Никога!“, без някой да узнае дали бе отправена към кралете, към морето или към бог.

Всеки човек с идването си на света получава известна мисия, незначителна или много важна, но обикновено неизвестна на самия него и неговата природа, отношенията му със себеподобните, събитията в съществуването му го тласкат да я изпълни, без да съзнава, с илюзия, че е свободен. Робер д’Артоа бе подпалил западния свят: задачата му бе изпълнена.

Когато крал Едуард III научи във Фландрия за смъртта му, миглите му се навлажниха и той изпрати писмо на кралица Филипа, в което й пишеше:

„Мило мое сърце, Робер д’Артоа, нашият братовчед, е извикан от бога. Заради чувствата, които изпитвахме към него и в името на нашата чест, писахме на канцлера и ковчежника си и ги натоварихме да го погребат в Лондон. Искаме, любима, да бдите да изпълнят всичко съгласно нашата воля. Нека бог ви пази. Подпечатано с личния ни печат в град Граншан в деня на света Катерина, в шестнадесетата година от царуването ни в Англия и третата във Франция.“

В началото на януари 1343 година криптата на катедралата „Свети Павел“ в Лондон прие най-тежкия ковчег, спуснат някога в нея.

И ТУК АВТОРЪТ, ПРИНУДЕН ОТ ИСТОРИЯТА ДА УБИЕ ЛЮБИМИЯ СИ ГЕРОЙ, С КОГОТО ЖИВЕЕ ЦЕЛИ ШЕСТ ГОДИНИ, ТЪГУВА ЗА НЕГО ВЕДНО С ЕДУАРД АНГЛИЙСКИ. ПЕРОТО, КАКТО КАЗВАТ СТАРИТЕ РАЗКАЗВАЧИ, СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ПРЪСТИТЕ МУ И ТОЙ НЯМА ВЕЧЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ТАЗИ ИСТОРИЯ, ПОНЕ НЕ ВЕДНАГА, ОСВЕН ЗА ДА ОСВЕДОМИ ЧИТАТЕЛЯ КАК ЗАВЪРШВАТ ЗЕМНИЯ СИ ПЪТ НЯКОЛКО ГЛАВНИ ГЕРОИ.

НЕКА ПРЕСКОЧИМ ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НЕКА ПРЕСКОЧИМ АЛПИТЕ.