Ловци на глави

Девета глава Второ интервю

Баща ми, Ян Браун, беше много запален, но не особено силен шахматист. Дядо ми го научил да играе на пет години и татко четеше книги за шаха и разучаваше класически партии. Въпреки това ме научи да играя чак когато навърших четиринайсет — вече не усвоявах новите знания с лекота. Имах обаче талант и на шестнайсет го победих за пръв път. Той се усмихна, все едно се гордее с мен, но знаех, че не понася да губи от мен. Подреди отново фигурите и започнахме реванш. Както обикновено, играех с белите фигури. Мъчеше да се ми внуши, че те ми дават известно предимство в играта. След няколко хода се извини и отиде в кухнята да си пийне глътка джин. Преди да се върне, смених местата на две фигури, но той не го забеляза. Само след четири хода баща ми зяпаше с невярващи очи как бялата ми царица атакува неговия черен цар. А това означаваше едно: със следващия ход го поставям в шахмат. Получи се крайно комична ситуация; не се сдържах и избухнах в смях. По изражението му разбрах, че се е досетил какво се е случило. Той се изправи и с един удар събори всички фигури от дъската. После удари и мен. Коленете ми се разтрепериха и паднах, повече от страх, отколкото от силата на удара. Удряше ме за пръв път.

— Разместил си фигурите — просъска той. — Непоносима ми е мисълта синът ми да е лъжец.

Усетих вкус на кръв в устата. Бялата царица лежеше на пода точно пред мен. Парче от короната ѝ се бе отчупило. Омразата гореше в гърлото и гърдите ми като жлъчка. Вдигнах счупената царица и я поставих върху дъската. После и останалите фигури.

Една по една. Сложих ги на местата им.

— Ти си на ход, татко.

Защото така постъпва играчът с ледена омраза в сърцето, когато, на крачка от победата, съперникът му неочаквано го е ударил по лицето и е улучил болното му място — страха му. Играчът не изгубва играта от поглед. Спотайва страха си и се придържа към плана. Диша, реконструира, продължава да играе и си извоюва победата. Тръгва си, без да демонстрира тържеството си от триумфа.

Седях в края на масата и наблюдавах как се движат устните на Клас Граф; как бузите му се стягат и отпускат; как от устата му излизат думи, определено разбираеми за Фердинанд и за двамата представители на „Патфайндър“, защото и тримата кимаха видимо доволни. Как само мразех тази уста! Ненавиждах сиво-розовите венци, здравите като от гранит зъби, дори самата форма на този противен телесен отвор. Приличаше на прорез с извити нагоре краища, които явно му придаваха усмихнат вид. Клас Граф имаше изсечена усмивка, с каквато Бьорн Борг покори света. Сега Клас Граф омайваше с нея бъдещия си работодател „Патфайндър“. Ала най-омразни ми бяха устните му. С тези устни бе докосвал устните на жена ми, нейната кожа, вероятно бледочервените зърна на гърдите ѝ и съвсем сигурно влажната ѝ отворена утроба. Дори ми се струваше, че в една цепка на месестата част от долната му устна зърнах рус срамен косъм.

В продължение на половина час слушах мълчаливо как с въодушевление, подобаващо на слабоумен, Фердинанд задава идиотски въпроси от наръчника за беседа с кандидати за работа, все едно той ги е измислил.

В началото на интервюто Клас Граф отговаряше, обърнат към мен, но постепенно разбра, че само присъствам и няма да взема дейно участие в беседата, а неговата задача за днес е да посвети останалите трима в евангелието на Граф. Все пак от време на време ми отправяше мимолетни въпросителни погледи, все едно искаше да му подскажа каква е моята роля.

Двамата от „Патфайндър“ — председателят на борда на директорите и шефът на отдел „Информация“ — стигнаха и до въпросите, засягащи работата на Граф в „ХОТЕ“. И той им разказа как фирмата и самият той са се борили за разработването на TRACE — течност или желе с консистенцията на лак, която съдържа около сто предавателя на милилитър и може да се намаже върху всеки предмет. Предимството на безцветния лак било, че е почти невидим и точно като обикновения лак залепва за предмета и може да се отстрани единствено със стъргалка. Недостатъкът: предавателите са съвсем малки и не изпращат достатъчно силни сигнали. Ако лакът попадне в материи с по-голяма плътност от въздуха като например вода, лед, кал или необикновено дебел слой прах, какъвто се натрупва върху превозните средства по време на война в пустинята, сигналите не проникват през тях.

Но стените, дори дебелите зидове, не са проблем.

— Понякога войници, намазани с TRACE, изчезваха от приемниците ни заради натрупаната мръсотия — обясни Граф. — Липсва ни технологията, която прави частиците достатъчно силни.

— А ние в „Патфайндър“ разполагаме с такава технология — отбеляза председателят на борда на директорите, около петдесетинагодишен мъж с рядка коса, който непрекъснато извръщаше глава настрани, сякаш се боеше да не му се схване вратът или беше погълнал нещо, което не можеше да преглътне.

Досетих се, че тиковете му се дължат на болест на мускулите с един-единствен възможен изход.

— От технологична гледна точка „ХОТЕ“ и „Патфайндър“ биха били перфектната брачна двойка.

— Точно така — иронично кимна председателят на борда на директорите. — „Патфайндър“ би влязла в ролята на безработната домакиня, която получава жълти стотинки от торбата с големите пари.

Граф се засмя приглушено.

— Много точно наблюдение. Освен това „Патфайндър“ ще може по-лесно да възприеме технологията на „ХОТЕ“ отколкото обратното. Затова смятам, че за „Патфайндър“ има само един възможен път. А именно: да предприеме самостоятелно пътуване.

Забелязах как представителите на „Патфайндър“ се спогледаха многозначително.

— Така или иначе, имате впечатляваща автобиография, Граф — отбеляза председателят на борда на директорите. — Но ние в „Патфайндър“ държим нашият мениджър да е издръжлив или… как го наричате вие на професионален език?

— Селянин — избърза Фердинанд.

— Селянин, да. Чудесна метафора. Тоест някой, който обработва онова, което вече е посято, който изгражда камък по камък. Някой жилав и търпелив. Вашата биография звучи много… вълнуващо и драматично, но не показва, че притежавате издръжливостта и стоицизма, които търсим в бъдещия ни мениджър.

Клас Граф изслуша председателя на борда на директорите със сериозна физиономия и кимна.

— Първо искам да ви уверя, че съм напълно съгласен с визията ви за мениджъра на „Патфайндър“. Второ, не бих проявил интерес към това предизвикателство, ако не смятах, че съм човекът, когото търсите.

— Такъв ли сте наистина? — предпазливо се обади другият представител на „Патфайндър“ — безхарактерен тип, когото разпознах като началник на отдел „Информация“, още преди той да се представи. Нали самият аз бях препоръчвал кандидати за повечето постове в компанията.

Клас Граф се усмихна сърдечно и усмивката не просто омекоти суровото му лице, а направо го преобрази. И преди бях виждал този негов трик. Така показва закачливата си страна. Тази усмивка има въздействие, равносилно на физическия контакт, препоръчван от Инбау, Рийд и Бъкли: интимен жест, с който се заявява доверие, все едно доброволно се разголваш пред събеседника.

— Нека ви споделя една история — предложи усмихнато Граф. — Трудно ми е да я разкажа, защото в нея се проявявам като пълен неудачник. По принцип се ядосвам дори когато губя на „ези-тура“.

Присъстващите се засмяха сподавено.

— Но тази история показва и нещо друго: колко съм търпелив и издръжлив — продължи той. — Веднъж в ББЕ ми възложиха да преследвам дребен наркодилър в Суринам…

Двамата представители на „Патфайндър“ неволно се наведоха напред. Фердинанд им наля още кафе и ме погледна с победоносна усмивка.

И устните на Клас Граф се раздвижиха. Пробиваха си път напред. Завоюваха територия, която не е тяхна. Дали е викала? Викала е, разбира се. Диана просто не може да се въздържи: лесна плячка на собствената си похотливост. Първия път, когато правихме любов, си мислех за скулптурата на Бернини в параклиса на кардинал Корнаро — „Екстазът на света Тереза“. Отчасти заради полуразтворените устни на Диана, заради страдалческото ѝ, сгърчено сякаш от болка лице, изпъкналата вена на челото и съсредоточената бръчка между веждите; отчасти, защото Диана крещеше, а аз винаги съм си представял, че изпадналата в екстаз кармелитска светица Тереза е крещяла, докато ангелът вади стрелата от гърдите ѝ и се кани отново да я прониже. Поне така ми се струва на мен, като своеобразно движение навътре-навън-навътре, един образ на божественото проникване, на съвкупление в най-възвишения смисъл, но все пак съвкупление. Дори и светец не би могъл да крещи като Диана. Нейният писък изразява болезнено силна наслада и се забива в тъпанчетата ми подобно острие на стрела, от което ме побиват тръпки. Този жален, продължителен вик се усилва и заглъхва като малък самолет. Пронизва ме до мозъка на костите и след първата вечер, когато се любихме, ушите ми пищяха. А след три седмици редовен полов живот започнах да забелязвам първите симптоми на тинитус. Непрекъснато чувам бученето на водопад, а понякога и на поток, често съпроводено и от пищене.

Веднъж споделих с Диана, че съм притеснен за слуха си, на шега, разбира се. Тя обаче изобщо не го прие откъм смешната му страна. Изпадна в ужас и едва не избухна в сълзи. Следващия път, когато се любихме, усетих как нежните ѝ ръце милват ушите ми. Не бях свикнал на подобни ласки, но после усетих как дланите ѝ се притиснаха към ушите ми като медицински запушалки за уши и разбрах защо го прави. Действията ѝ не постигнаха желания ефект да предпазят слуха ми — крясъкът отново се загнезди в мозъчната ми кора — но ме разтърсиха в емоционален план. Не се разплаквам лесно, ала когато свърших, се разхлипах като дете. Вероятно защото знаех, че никой не би могъл да ме обича по-силно от тази жена.

Докато наблюдавах Клас Граф, бях уверен, че Диана е крещяла в неговите обятия. Мъчех се да не си задавам следващия въпрос, но точно като нея не можех да се сдържа: дали е запушила и неговите уши?

— Вървяхме през гъста джунгла и мочурища — продължаваше Клас Граф. — Осемчасови дневни преходи. И въпреки това непрекъснато изоставахме. Останалите ми другари окапаха един по един. Треска, дизентерия, ухапване от змия или най-обикновено физическо изтощение. А този дилър изобщо не беше голяма клечка, както споменах. Джунглата ти замъглява разсъдъка. Бях най-младият от дружината, но накрая аз поех командването. И мачетето.

Диана и Граф. След като се прибрах от дома на Граф, прибрах волвото в гаража и за миг се поколебах дали да не сваля прозорците, да оставя двигателя да работи и да се надишам с въглероден диоксид, моноксид или каквото там вдишва човек в гаража. Това би бил приятен начин да умра.

— След като го преследвахме в продължение на шейсет и три дни и изминахме триста и двайсет километра по най-кошмарния терен, който можете да си представите, ловната ни дружина се стопи до двама души: аз и неопитен младок от Гронинген. Той беше прекалено глупав, за да си изгуби ума. Свързах се с щабквартирата и поръчах да ни изпратят нийтърски териер. Чували ли сте за тази порода? Не? Ясно. Тези кучета са най-добрите следотърсачи на света и са безкрайно верни на водача: нападат веднага всеки, когото посочиш, без значение колко едра е мишената. Приятел за цял живот. Говоря съвсем сериозно. Хеликоптерът пусна кучето — едногодишно пале — насред джунглата в необятния район на Сипаливини, където стоварват кокаина. Кучето се намираше на повече от десет километра от нашето скривалище. Щеше да бъде истинско чудо, ако палето оцелее цяло денонощие в джунглата, да не говорим за шансовете да ни намери. За всеобща изненада то ни издири за по-малко от два часа.

Граф се облегна на стола. Вече владееше изцяло ситуацията.

— Нарекох го Сайдуиндър, на ракетата с топлинно насочване, нали се сещате? Обикнах това куче. Затова и днес имам нийтърски териер. Вчера го докарах тук от Холандия. То е внукът на Сайдуиндър.

Вечерта след кражбата в дома на Граф се прибрах вкъщи. Диана гледаше новините в хола. Даваха пресконференция със старши инспектор Бреде Спере, застанал зад цяла редица микрофони. Говореше за убийство. Разкрито убийство. Явно заслугата за това беше негова. Гласът му стържеше мъжествено като радио по време на гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва, като пишеща машина с износен клавиш, който едва-едва отбелязва буквата върху хартията.

— Ще ви съо’щя името на из’ършителя утре. Други въп’оси?

В произношението му нямаше и следа от източнонорвежки говор, но според Гугъл Спере се състезавал осем години за баскетболния отбор на Амерюд. Завършил Висшето полицейско училище втори по успех. В едно интервю за женско списание в рубриката „Портрети“ той отказваше по професионални причини да отговори на въпроса дали си има интимна приятелка: така според него вниманието на медиите и на престъпниците, които преследвал, щяло да се насочи ненужно към нея. Но нищо в снимките от списанието — разкопчаната му риза, полузатворените му очи, леката усмивка — не показваше, че си има приятелка.

Застанах зад фотьойла на Диана.

— Постъпил е на работа в КРИПОС10 — съобщи ми тя. — Ще се занимава с убийства и подобни случаи.

Това вече ми беше известно, разбира се. Поне веднъж в седмицата проверявах в Гугъл какво ново има около Бреде Спере; дали е направил някакви изявление относно преследването на престъпната банда, занимаваща се с кражбата на картини. Освен това използвах всеки удобен случай да разпитвам за него. Осло не е голям град. Знаех разни неща.

— Колко жалко — небрежно подхвърлих аз. — Значи ще те лиши от редовните си посещения в галерията.

Тя се засмя и вдигна очи към мен, а аз погледнах надолу, към нея, усмихнах се и лицата ни се озоваха в различно от обичайното положение. За миг си помислих, че онова с Граф не се е случило; че въображението ми е изрисувало случката, като е прекалило със старанието си всичко да изглежда достоверно. Така например повечето хора се опитват да си представят какво би било най-голямото нещастие на света за тях, за да усетят как биха го преживели, дали биха могли да живеят с това. И сякаш за да се уверя сам, че всичко е било само сън, предложих на Диана най-после да осъществим през декември пътуването до Токио. Тя обаче ме изгледа изненадана и ми отговори, че е изключено да затвори галерията точно преди Коледа — в най-силния сезон за продажби. Освен това никой не ходел в Токио през зимата: тогава там стягал ужасен студ. Попитах я как ѝ се струва да отидем през пролетта. Исках веднага да запазя билети. Не, дотогава имало твърде много време, за да го планираме отсега. Защо не изчакаме и да оставим времето да покаже? Да, отвърнах и тръгнах към спалнята с обяснението, че съм капнал от умора.

Слязох на долния етаж, влязох в детската стая и коленичих пред фигурата на мидзуко джидзо. Олтарът си стоеше непобутнат. Твърде много време, за да го планираме отсега. Да оставим времето да покаже. Извадих червената кутийка от джоба си, погладих гладката ѝ повърхност с пръст и я поставих до малкия каменен Буда, който бдеше над водното ни дете.

— След два дни намерихме наркотрафиканта в едно селце. Криеше го съвсем младо момиче от чужд произход. Оказа се, че имат интимна връзка. Трафикантите обикновено омайват точно такива невинни момичета, още деца, и ги използват като куриери, докато митничарите ги заловят и ги осъдят на доживотен затвор. От началото на лова минаха шейсет и пет дни — Клас Граф си пое дъх. — Лично аз нямах нищо против да продължи още шейсет и пет.

И млъкна. Началникът на информационния отдел наруши тишината:

— Арестувахте ли трафиканта?

— Не само него. И той, и любовницата му ни предоставиха достатъчно сведения, които ни позволиха да арестуваме двайсет и трима от ортаците му.

— Как…? — започна председателят на борда на директорите — Как успяхте да заловите такъв… ъъъ… десперадо?

— Всичко мина без излишни драми — отвърна Клас Граф и сключи ръце на тила си. — И в Суринам половете са равнопоставени. Когато нахлухме в дома му, той беше оставил оръжията си върху кухненската маса и помагаше на приятелката си да мелят месо.

Председателят на борда на директорите избухна в неудържим смях и погледна началника на отдел „Информация“, който се включи с пресекливия си, макар и по-предпазлив смях. Фердинанд допълни дуета им с пискливия си кикот. Гледах четирите лъснали весели лица и се питах защо в момента нямам ръчна граната.

След като Фердинанд приключи интервюто, реших аз да изпратя Клас Граф, а другите трима да си отдъхнат преди обобщението на беседата. Заведох Граф до асансьора и натиснах копчето.

— Беше много убедителен — казах, сключих ръце отпред и вдигнах очи към електронното табло с етажите. — Ще пожънеш големи успехи с умението си да съблазняваш хората.

— Как ги съблазнявам? Предполагам, ти не смяташ за нередно човек да се продава, Рогер.

— В никакъв случай. И аз на твое място щях да направя същото.

— Благодаря. Кога ще напишеш препоръката?

— Довечера.

— Чудесно.

Вратите на асансьора се разтвориха, влязохме и зачакахме.

— Чудех се… този човек, когото сте преследвали… — подхванах аз.

— Да?

— Да не би случайно да е бил същият, който те е изтезавал?

— Как разбра? — усмихна се Граф.

— Досетих се.

Вратите на асансьора се затвориха.

— И ти просто го залови и не направи нищо повече, така ли?

— Защо? Не ти се вярва, а? — попита Граф.

Вдигнах рамене. Асансьорът потегли.

— По план трябваше да го убия.

— Значи си имал да му отмъщаваш за сериозни мъчения?

— Да.

— А какво се случва с войник-убиец от холандската армия?

— Нормално е да се погрижиш да го потулиш. С курацит.

— С отрова? В отровни стрели?

— В нашата част от света ловците на глави използват точно това.

Явно съвсем умишлено се изрази двусмислено.

— Разтвор на курацит в гумена топчица с големината на гроздово зърно с почти невидимо жило като на спринцовка. Пъхаш го в дюшека на жертвата. Когато легне, жилото се забива в кожата, а от тежестта му отровата от гумената топчица прониква в тялото му.

— Но той си е бил вкъщи. И онова момиче е било свидетел.

— Да.

— Как тогава го накара да издаде съучастниците си?

— Предложих му сделка. Накарах колегата ми да го държи, а аз мушнах ръката му в месомелачката и го предупредих, че ще я смеля на кайма, а после ще дам на кучето ни да изяде каймата пред очите му. И той пропя.

Кимнах. Представих си сцената. Излязохме от асансьора и се насочихме към входната врата. Отворих я и я задържах пред него.

— А какво стана, след като той ти каза имената им?

— Какво да стане? — Граф присви очи срещу слънцето.

— Ти спази ли твоята част от сделката?

— Аз… — Граф извади от джоба на ризата си чифт очила „Maui Jim Titanium“ и си ги сложи — … винаги спазвам обещанията си.

— Значи само си го арестувал? Струваше ли си два месеца да го преследваш и да рискуваш живота си?

— Не разбираш, Роджър — засмя се тихо Граф. — За човек като мен не съществува опцията да се откажа от преследването. Аз приличам на кучето си — резултат от гени и дресура. Аз съм ракета с топлинно насочване, която не позволява на нищо да я спре, и всъщност се стреми към собственото си унищожение. Опресни си знанията по психология. — Докосна ръката ми и прошепна: — А диагнозата запази за себе си.

— А момичето? — все още държах вратата. — Как я накара да говори?

— Тя беше само на четиринайсет.

— И?

— Ти как мислиш?

— Нямам представа.

Граф въздъхна дълбоко.

— Не знам защо си останал с такова впечатление за мен, Рогер. Не подлагам на разпит малолетни момичета. Лично я заведох до Парамарибо, с войнишката си заплата ѝ купих самолетен билет и я качих на първия самолет за родината ѝ, преди суринамската полиция да се е докопала до нея.

Изпратих го с поглед, докато вървеше с бързи крачки към сребристосивия лексус „GS 430“ на паркинга.

Навън беше ослепително красива есен. На тази дата в деня на сватбата ми валеше дъжд.

Десета глава Сърдечен порок

Натиснах звънеца на Лоте Мадсен за трети път. Нямаше надпис с името ѝ, но след достатъчно на брой посещения не се съмнявах, че този звънец на улица „Айлерт Сунд“ е неин.

Мракът и температурата паднаха рано и бързо. Зъзнех. Следобед ѝ се обадих от офиса и я попитах дали може да се отбия към осем. Тя се колеба дълго. Най-сетне с едносричен отговор изрази съгласие да ме приеме и аз разбрах, че така нарушава обещание, което е дала на себе си: никога повече да не се занимава с мен, защото я бях зарязал абсолютно безжалостно.

Домофонът избръмча и веднага дръпнах вратата, все едно се боях да не пропусна единствения си шанс да вляза. Качих се по стълбите. Не исках да рискувам да срещна някой любопитен съсед, който да ме зяпа, оглежда и да си прави изводи.

Зад открехнатата врата зърнах бледото ѝ лице.

Влязох и затворих.

— Ето ме пак.

Тя мълчеше. Нищо необичайно.

— Как си? — попитах.

Лоте Мадсен вдигна рамене. Изглеждаше точно както при първата ни среща: изплашено пале, рошаво, с боязливи кафяви очи. Гъстата коса се спускаше от двете страни на лицето ѝ, тялото ѝ стоеше леко прегърбено, а широките безцветни дрехи създаваха впечатлението, че посвещава времето си главно на стремежа да скрие тялото си, защото не желае да подчертава формите му. Не разбирах по каква причина го прави: имаше хубава фигура, добре сложена, с гладка, безупречна кожа. Излъчваше обаче покорност, каквато според мен излъчват жените, жертви на физическо насилие, изоставяни, никога не получаващи каквото заслужават. Вероятно точно това събуди у мен инстинкта на закрилник — изобщо не подозирах за него — както и други, не особено платонични чувства, залегнали в основата на краткотрайната ни връзка. Или афера. Афера. Връзка внушава усещането за настояще. Афера — за минало. За първи път срещнах Лоте Мадсен на един от летните вернисажи на Диана. Лоте, застанала в другия край на галерията, бе впила поглед в мен и го отмести доста късно. Мъжете винаги се ласкаят, спипат ли така жена на местопрестъплението, и понеже явно тя не възнамеряваше да ме погледне отново, се приближих до картината, която оглеждаше, и се представих. Направих го най-вече от любопитство, защото винаги съм бил — като се има предвид природата ми — невероятно верен на Диана. Злите езици сигурно ме упрекват, че моята вярност е по-скоро хитро пресмятане на риска отколкото любов; че осъзнавам колко по-атрактивна е Диана и затова не бих се осмелил да ѝ изневеря, освен ако не искам до края на живота си да се задоволявам с партньорки на моето ниво.

Възможно е да са прави. Лоте Мадсен е на моето ниво. Прилича на откачена художничка и веднага предположих, че навярно е точно такава или е приятелка на някой откачен художник. Как иначе да си обясня, че жена в широки кафяви панталони от рипсено кадифе и в скучен тесен сив пуловер е успяла да влезе на вернисажа? Тя обаче се оказа купувач. Не купуваше за собствена сметка, разбира се, а от името на датска фирма, която обзавеждала новите си офиси в Одензе. По професия Лоте е преводач на свободна практика от норвежки и испански; превежда брошури, статии, инструкции за употреба, филми и специализирана литература, фирмата в Одензе била един от редовните ѝ клиенти. Лоте говореше тихо, с колеблива усмивка, все едно не разбираше защо си губя времето с нея. Веднага се увлякох по нея. Да, май това е точната дума: увлякох се. Беше очарователна и мъничка. 159 см. Дори нямаше нужда да я питам, защото умея да преценявам ръста на хората на око. Онази вечер се сдобих с телефонния ѝ номер и обещах да ѝ изпратя снимки на картини от художника, чиито творби са изложени в галерията. Тогава очевидно съм го направил съвсем безкористно.

На втората ни среща в „Sushi & Coffee“ ѝ обясних, че предпочитам да ѝ покажа разпечатани снимки на хартия, вместо просто да ѝ ги изпратя на електронната поща, защото изображенията на компютърния екран — точно като мен — лъжат.

След като прегледахме набързо снимките, ѝ разказах, че съм нещастно женен, но все още търпя, защото се чувствам задължен на съпругата ми, която ме обича безгранично. Това е най-изтърканото клише в ситуацията „семеен мъж пробва как ще реагира неангажирана жена“, но се надявах да не го е чувала. На мен също не са ми го казвали, но поне бях чувал за него и го смятах за ефективно. Тя погледна часовника и каза, че трябва да тръгва. Попитах я дали е удобно да се отбия някоя вечер у тях и да ѝ покажа творбите на друг художник, който според мен е много по-изгодна инвестиция за клиента ѝ в Одензе. След кратко колебание все пак се съгласи.

И аз отидох при нея с копия на няколко лоши картини от галерията и бутилка хубаво червено вино от избата. От мига, когато ми отвори вратата на апартамента си в една топла лятна вечер, Лоте изглеждаше обречена. Разказвах ѝ забавни истории за конфузни ситуации, в които съм попадал. Те привидно те представят в неблагоприятна светлина, но в действителност показват, че притежаваш достатъчно самочувствие и съзнание за постигнатите успехи и ти позволяват да посегнеш към самоиронията. Лоте ми разказваше за себе си. Била единствено дете и през детските и юношеските си години се местела къде ли не с родителите си. Баща ѝ работел като главен инженер в интернационална компания, занимаваща се с производството на напоителни системи. Лоте не усещала нито една страна като своя родина. Норвегия или другаде — било ѝ все едно къде живее. Вярвах ѝ. За жена, която владее толкова езици, говореше малко. Нали е преводачка, помислих си. Предпочита да чете за чужди съдби, вместо да се съсредоточава върху своята. Попита ме каква е жена ми. „Жена ти“ — така я нарече тя, макар да знаеше името на Диана. Нали беше получила покана за вернисажа. По този начин ме накара да се почувствам по-спокоен. На нея също ѝ олекна.

Разказах ѝ как бракът ни е преминал през сериозна криза, когато „жена ми“ забременяла, а аз не съм искал да имаме дете и според нея съм я убедил да направи аборт.

— Наистина ли го направи? — попита Лоте.

— Явно да.

Забелязах промяна в изражението ѝ и я попитах каква е причината.

— Родителите ми ме убедиха да направя аборт, когато забременях като тийнейджърка. Детето ми нямаше да има баща. Оттогава ги намразих. И тях, и себе си.

Преглътнах с мъка няколко пъти и се помъчих да ѝ обясня.

— Плодът имаше синдрома на Даун. Осемдесет и пет процента от всички родители, които разберат, че ще се роди дете с този синдром, избират майката да направи аборт.

Веднага се разкаях за думите си. Какво си въобразявах? Че като я излъжа за синдрома на Даун, Лоте щеше да разбере защо не искам да имам дете от собствената си съпруга?

— Съществувала е голяма вероятност жена ти да изгуби детето от само себе си — отбеляза тя. — Синдромът на Даун често е съпроводен от вроден сърдечен порок.

Сърдечен порок, отекна в мислите ми. Изпитвах гореща благодарност към нея, задето се опитваше да облекчи угризенията ми и да опрости нещата заради мен и заради двама ни. След час вече бяхме съблекли всичките си дрехи и ликувах заради победа, която човек, свикнал да побеждава, би сметнал за твърде незначителна. Аз обаче се реех из облаците дни наред. Седмици. По-точно три седмици и половина. Бях си намерил любовница. Зарязах я след двайсет и четири дни.

Сега, когато я гледах пред мен в преддверието на апартамента ѝ, всичко ми се струваше нереално.

Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да. Не това обаче се случи с мен. Аз просто имах угризения на съвестта. Не защото не можех да отвърна на любовта на Лоте, а защото обичах Диана. Рано или късно щях да призная на любовницата си какво изпитвам към жена си, но решението в мен узря след малко странна случка. Изминаха двайсет и четири дни от началото на аферата ни. Наближаваше краят на лятото. С Лоте лежахме в тесния ѝ двустаен апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Преди това цяла вечер разговаряхме или, по-точно, аз говорих. Описвах и разяснявах как е устроен животът според мен. Бива ме да философствам. По паулукоелювски омайвам непридирчивите в интелектуално отношение и дразня по-претенциозните. Меланхоличните кафяви очи на Лоте следяха неотклонно движенията на устните ми, поглъщаха всяка изречена дума и виждах как Лоте буквално потъва в моя свят, изтъкан от домашно изработени мисловни нишки, как мозъкът ѝ припознава моите разсъждения като свои, как се влюбва в душата ми. Самият аз отдавна се бях влюбил в нейното влюбване, в преданите ѝ очи, в мълчанието и тихото ѝ, едва доловимо стенание, докато се любим — толкова различно от воя на Диана, който звучи като циркуляр. Влюбването ме държа в състояние на постоянна възбуда в продължение на три седмици и половина. И така, онази вечер сложих край на монолога и погледите ни се срещнаха. Наведох се напред, сложих ръка на гърдите ѝ и тя потръпна — или може би това бях аз — а после се втурнахме към спалнята и към леглото от „ИКЕА“, широко сто и един сантиметра, с предразполагащото име „Бреке“11. Тази вечер, за разлика от друг път стенанията ѝ бяха по-шумни и тя ми прошепна нещо на датски. Не го разбрах, защото датският, напълно обективно погледнато, е труден език. Датските деца проговарят по-късно от връстниците си в останалите европейски държави. Обаче думите ѝ ми подействаха възбуждащо и ускорих темпото. Обикновено Лоте не реагираше на забързването, но тази вечер хвана бедрата ми и ги притегли към себе си. Разтълкувах действията ѝ като желание още да увелича честотата и силата. Подчиних се, но си представих баща ми в отворения ковчег по време на погребението му. Този метод е доказано ефикасен срещу преждевременна еякулация. Във въпросния случай — срещу еякулация въобще. Макар Лоте да ме уверяваше, че взема противозачатъчни, мисълта за нежелана бременност ми докарваше сърцебиене. Не знаех дали Лоте стига до оргазъм, докато се любим. Приглушените ѝ, овладени стонове ме навеждаха на мисълта, че оргазмът при нея би се проявил като леки бразди по повърхността, тоест бих могъл да го пропусна. А Лоте беше изключително деликатно създание и не исках да я притеснявам с въпроси. Затова се оказах напълно неподготвен за случката. Изведнъж усетих, че трябва да престана, но си позволих още един последен, силен тласък. Сякаш ударих нещо в утробата ѝ. Тялото ѝ се вцепени, а очите и устата се отвориха широко. После тя се разтресе и за кратък миг, изпълнен с диво отчаяние, се изплаших, че съм предизвикал епилептичен припадък. Усетих как нещо топло, още по-топло от утробата ѝ, обгръща члена ми и след секунда вълна от течност плисна върху корема, хълбоците и топките ми. Надигнах се на лакти и се вторачих с невярващи от ужас очи там, където телата ни се сливаха в едно. Утробата ѝ се сви, сякаш искаше да ме изтласка. От гърдите ѝ се изтръгна дълбок стон — през живота си не бях чувал такъв рев. После се надигна следващата вълна и течността рукна от тялото ѝ, потече между хълбоците ни и намокри дюшека, където първата вълна още не беше попила. Боже господи, помислих си. Пробил съм дупка в тялото ѝ. В паниката мозъкът ми търсеше причинно-следствената връзка. Тя е бременна, предположих. И аз съм пробил торбичката на зародиша. Затова сега тази мръсотия тече по леглото. Божичко, плуваме в живот и смърт, това е водно дете, второто водно дете! Бях чел за така наречения воден оргазъм при жените, разбира се. Бях гледал и два-три порнофилма на тази тема, но подобен оргазъм ми приличаше на някаква измишльотина, лъжа, плод на мъжкото желание да имаш равностоен еякулиращ партньор. Тогава в главата ми се въртеше една-едничка мисъл: това е възмездие, божието наказание, задето убедих Диана да направи аборт; с непредпазливите си действия отнех живота на още едно невинно дете, ужасих се аз.

Скочих от леглото и дръпнах рязко завивката. Лоте се сепна. Аз обаче изобщо не гледах свитото ѝ голо тяло. Взирах се в тъмното петно върху чаршафа, което продължаваше да се разширява. Постепенно се досетих какво се е случило. А по-важното беше, че ми просветна какво — за щастие — не се беше случило. И все пак гледката нанесе своите незаличими щети върху съзнанието ми. Вече нямаше връщане назад.

— Ще си тръгвам — казах. — Това не може да продължава.

— Какво? — прошепна едва доловимо Лоте, свита в зародишна поза.

— Ужасно съжалявам, но съм решил да се прибера и да помоля Диана за прошка.

— Няма да ти прости — простена Лоте.

Докато измивах мириса ѝ от ръцете и устните си в банята, не чух звук от спалнята. Излязох от жилището ѝ и внимателно затворих вратата.

А сега — три месеца по-късно — отново стоях в преддверието ѝ и си бяхме разменили ролите: аз я гледах с очи на куче.

— Можеш ли да ми простиш? — попитах.

— Тя не можа ли? — на свой ред попита Лоте с монотонен глас. Вероятно просто датчаните говорят винаги с такава интонация.

— Така и не ѝ признах какво се случи.

— Защо?

— Не знам. Вероятно защото имам сърдечен порок.

Тя ме изгледа продължително. Стори ми се, че в кафявите ѝ, прекалено меланхолични очи зърнах бегла усмивка.

— Защо дойде?

— Защото не успях да те забравя.

— Защо дойде? — повтори твърдо тя. Досега не я бях виждал в такава светлина.

— Ами смятам, че… — подхванах.

— Защо, Рогер? — прекъсна ме тя.

— Вече не ѝ дължа нищо — въздъхнах. — Има си любовник.

Последва продължително мълчание. Лоте издаде съвсем леко долната си устна.

— Разби ли ти сърцето?

Кимнах.

— И сега искаш аз да го излекувам?

За пръв път чувах тази мълчалива жена да се изразява с такава лекота и непринуденост.

— Няма да успееш, Лоте.

— Прав си, няма да успея. Знаеш ли кой е любовникът ѝ?

— Един тип, който дойде на интервю за работа при нас. Няма да получи мястото, така да го кажем. Може ли да говорим за нещо друго?

— Само да говорим ли?

— Ти решаваш.

— Добре. Само ще разговаряме. Темата е твоя грижа.

— Дадено. Донесох и бутилка вино.

Тя поклати глава едва забележимо. Обърна се. Последвах я.

Изпихме виното и заспахме на дивана. Събудих се с глава в скута ѝ. Милваше косата ми.

— Знаеш ли кое ми направи най-силно впечатление на първата ни среща? — попита Лоте, когато забеляза, че съм буден.

— Косата — отвърнах.

— И преди ли съм ти го казвала?

— Не.

Погледнах си часовника. Девет и половина. Време да се прибирам у дома. В останките от разбития ми дом, ако трябва да съм точен. Само мисълта ме накара да изтръпна.

— Ще ме приемеш ли пак? — попитах.

Тя видимо се колебаеше.

— Нуждая се от теб — отроних.

Знаех, че този аргумент не крие особена тежест. Беше заимстван от жена, която предпочиташе „Куинс Парк Рейнджърс“, защото отборът я караше да се чувства нужна. За жалост обаче не разполагах с по-убедителен аргумент.

— Ще видим — отговори Лоте. — Трябва ми малко време да си помисля.

Заварих Диана с голяма книга в ръка. Ван Морисън пееше „… someone like you make it all worth while“12. Приближих се до нея безшумно и прочетох заглавието на корицата на глас:

— „Детето в нас се пробужда“?

Тя се стресна, но се усмихна и побърза да прибере книгата на етажерката зад гърба си.

— Закъсня, скъпи. Днес прави ли нещо приятно, или само работи?

— И двете — отвърнах и се приближих до прозореца.

Гаражът се къпеше в бяла лунна светлина. Оставаше много време до идването на Уве.

— Обадих се тук-там и обмислях кого да препоръчам за мениджър на „Патфайндър“.

— Колко вълнуващо! — въодушевено плесна тя с ръце. — Нали там щеше да работи онзи, с когото те запознах… как му беше името?

— Граф.

— Да, Клас Граф! Много бързо забравям. Надявам се да купи от галерията някоя скъпа картина, след като му съобщиш за назначението. Заслужавам го, нали?

Тя се засмя весело, изтегна слабите си крака, свити досега, и се прозя. Сякаш нечия безжалостна ръка ме стисна за сърцето, както би стиснала балон с вода. Извърнах се към прозореца, та тя да не види болката, изписана по лицето ми. Жената, която смятах за неспособна на изневяра, не само умееше да се преструва, но и играеше ролята си като истинска професионалистка. Преглътнах и изчаках да си възвърна спокойния глас.

— Граф не е нашият човек — отсякох, докато гледах отражението ѝ в прозореца. — Ще препоръчам друг.

Диана не беше професионалистка — не успя да се овладее след тази новина. Брадичката ѝ увисна от изненада.

— Шегуваш ли се, скъпи? Та той е перфектен! Нали ти сам каза…

— Сгреших.

— Сгрешил си?

Не без задоволство долових пискливите нотки в гласа ѝ.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Граф е чужденец и е висок под един и осемдесет. Страда от сериозни личностни разстройства.

— Под един и осемдесет? За бога, Рогер, ти нямаш един и седемдесет. И не той, а ти имаш личностни разстройства!

Улучи болното ми място. Не ме засегна частта с личностните разстройства, за тях вероятно беше права. Помъчих се да запазя самообладание:

— Защо се разпали толкова, Диана? И аз възлагах големи надежди на Клас Граф, но всеки ден се случва хората да ни разочароват и да не оправдаят очакванията ни.

— Ти… грешиш. Не виждаш ли? Той е най-подходящият кандидат!

Обърнах се с лице към нея и се опитах да се усмихна снизходително.

— Слушай, Диана, аз съм един от най-добрите в професията си. По-точно в преценката и подбора на хора. Случва се да сгреша в личния си живот…

Лицето ѝ леко трепна.

— … но никога в професионалния. Никога.

Тя мълчеше.

— Скапан съм — казах. — Снощи не спах добре. Лека нощ.

Легнах си. Чувах стъпките ѝ на горния етаж. Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така, когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни — прочетох го някъде. Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно? Защо например не попитах Диана какво е правила в апартамента на Клас Граф? Дали защото знам, че тя няма да отговори на въпроса ми и в крайна сметка ще разчитам на собствените си догадки и предположения? Дори да бе представила срещата им като случаен гаф, нямаше да ѝ повярвам. Никоя жена не би изманипулирала съпруга си да назначи на високоплатена работа мъж, с когото е преспала само веднъж. Имах и други причини да си трая, разбира се. Докато се преструвам, че не подозирам за връзката им, няма опасност да ме обявяват за заинтересован и да предоставят преценката за неговата кандидатура на Фердинанд. Това ми позволява спокойно да осъществя малкото си жалко отмъщение и да намеря обяснение как съм заподозрял Диана в изневяра. Изключено е да ѝ разкрия, че редовно се промъквам в чужди жилища и крада картини. Обърнах се в леглото. Токчетата ѝ ми изпращаха монотонните си неразгадаеми морзови сигнали. Исках да заспя, да сънувам, да се пренеса другаде. А после да се събудя и да не помня нищо. Ето това е основната причина да не зачеквам темата пред Диана: докато не сме изрекли подозренията си на глас, все още съществува възможността да забравим, да заспим и да сънуваме, а когато се събудим, всичко това да е изчезнало, да се е превърнало в нещо абстрактно, в сцени от въображението ни като онези мислени изневери и фантазии, които се появяват ежедневно във всички — дори в най-всепоглъщащите любовни връзки.

Изведнъж съобразих: ако наистина говори по мобилен телефон, значи си е купила нов. Видът на новия ѝ телефон е конкретното, видимо и неопровержимо доказателство, че случилото се не е само сън. Когато тя най-сетне влезе в спалнята и се съблече, се престорих на заспал. Ала на бледия лъч лунна светлина, процеждащ се между завесите, видях как изключи мобилния си телефон, преди да го пусне в джоба на панталона си. Телефонът беше същият: черен „Прада“. Сигурно сънувах. Усетих как сънят ме хваща и завлича надолу. Или пък Диана си е купила същия телефон. Вече не потъвах. Или е намерила стария — значи пак са се срещали. Издигнах се, пробих повърхността и осъзнах, че тази нощ няма да мигна.

Около полунощ, все още буден, през отворения прозорец чух от гаража слаб звук. Сигурно Уве е дошъл да вземе Рубенс, предположих. Ала колкото и да се напрягах, не го чух да излиза. Вероятно все пак бях заспал. Сънувах свят под морето. Щастливи, усмихнати хора. Жените са неми, а от устите на децата излизат мехурчета с думи. Нищо не вещаеше кошмара, който ме очаква в другия край на съня.

Единайсета глава Курацит

Станах в осем и закусих сам. За виновна съпруга Диана спеше учудващо спокойно. А аз дремнах едва няколко часа. В девет без петнайсет слязох и отключих вратата на гаража. От отворен прозорец в района се носеше музика. Познах „Турбонегер“, но не по мелодията, а по английското произношение. Лампата на тавана се включи автоматично и огря волвото. Чакаше величествено, но покорно своя собственик. Хванах дръжката на вратата и подскочих от ужас. На шофьорското място седеше човек! След първоначалния шок разпознах издълженото като весло лице на Уве Шикерюд. Явно нощните преходи го бяха изтощили и той седеше със затворени очи и полуотворена уста. Спеше дълбоко, защото не помръдна, когато отворих вратата.

— Добро утро, Шикерюд! — поздравих с глас, усвоен по време на тримесечен сержантски курс, който посещавах въпреки протестите на баща ми.

Клепачите му дори не трепнаха. Поех си дъх, за да изсвиря сутрешният сигнал за ставане от сън, но забелязах, че кората на тавана е отворена и отвътре се подава ръбът на Рубенсовата картина. Побиха ме студени тръпки, както през лятото, когато ефирен облак засенчи слънцето. Вместо да правя опити да го събудя, хванах рамото му и го разклатих леко. Никаква реакция. Разтърсих го. Главата му се мяташе напред-назад. Долепих палеца и показалеца си до мястото, където би следвало да е сънната артерия, но се оказа невъзможно да преценя дали усещам пулса на неговото, или на моето сърце, блъскащо лудо в гърдите ми. Той беше студен. Твърде студен? С разтреперани пръсти повдигнах клепачите му. Това сложи край на съмненията ми. Неволно отскочих назад. Черните му зеници се взираха безжизнено в мен.

Винаги съм се смятал за човек, способен да мисли трезво в критични ситуации, без да изпада в паника, вероятно защото в живота си само веднъж съм се сблъсквал с достатъчно критична ситуация: когато Диана забременя. Тогава здравата се паникьосах. Май все пак излизаше, че не съм никак хладнокръвен. В момента ме налегнаха съвсем нерационални мисли. Например: трябва да измия колата; ризата на Уве Шикерюд — с пришита емблема на Диор — вероятно е купена по време на екскурзиите му до Тайланд; въпреки преобладаващото мнение „Турбонегер“ са много добра банда. Разбирах обаче какво се случва с мен. Всеки миг щях да изгубя самообладание. Стиснах очи и прогоних мислите от главата си. Отворих очи. Признавам, в душата ми се прокрадна, макар и нищожна надежда. Но не, реалността си беше същата. Трупът на Уве Шикерюд все още се намираше в колата ми.

Първо взех съвсем просто решение: да се отърва от тялото. Ако някой го намери тук, ще ме разобличат. Бутнах Шикерюд напред към волана, подпрях се на гърба му, хванах го през гърдите и го изтеглих навън. Тежеше много, а ръцете му се отплеснаха нагоре, все едно се мъчеше да ми се изплъзне. Вдигнах го и го подхванах наново, но се случи пак същото. Ръцете му се пречкаха пред лицето ми, а един пръст се заби в ъгъла на устата ми. Усетих как изгризаният му нокът одраска езика ми и започнах да плюя, но продължавах да усещам вкуса на горчив никотин. Пуснах тялото върху пода на гаража, отворих багажника, ала когато понечих да го кача вътре, в ръцете ми останаха само якето и ризата менте, а самият Уве не помръдна от цимента. Изругах, хванах го за колана, дръпнах и го запратих с главата напред в багажника с обем четиристотин и осемдесет литра. Чу се тъп удар. Затръшнах капака на багажника и потърках длани една в друга, както прави човек след добре свършена физическа работа.

Върнах се на шофьорското място. По седалката не се виждаха следи от кръв. Беше постлана с постелка от дървени топчета — такива постелки използват таксиметровите шофьори по цял свят. От какво, по дяволите, бе пукнал Уве? Слабо сърце? Инсулт? Свръхдоза или нещо друго? Стигнах до извода, че аматьорското диагностициране е пълна загуба на време, качих се в колата и усетих топлината от тялото на Уве, останала по дървените топчета. Тази постелка за автомобилна седалка беше единственото ми стойностно наследство от баща ми. Използваше я, защото страдаше от хемороиди, а аз — за да предотвратя гадната болест, ако съм генетично предразположен. Внезапна болка прониза едното ми бедро, подскочих и ударих коляното си във волана. Веднага излязох от колата. Болката изчезна, но несъмнено нещо ме убоде. Надвесих се над седалката и започнах да оглеждам внимателно постелката. На приглушеното осветление в купето не забелязах нищо необичайно. Дали някоя полумъртва оса не се бе промушила през дървените топчета? Не и в края на есента. Нещо проблесна. Наведох се. Тънко, почти невидимо метално острие се подаваше между редовете с топчета. Понякога мозъкът работи твърде бързо и съзнанието не му насмогва. Само това обяснение имам за смътното предчувствие, което накара сърцето ми да заудря бясно в гърдите още преди да повдигна постелката и да видя какво представлява острието.

Наистина има размерите на гроздово зърно и е изработено от гума, както обясни Граф. Топчето не е съвсем кръгло. Дъното му е плоско, вероятно защото иглата на върха трябва винаги да сочи право нагоре. Долепих гуменото топче до ухото си и го разклатих, но не чух нищо. Извадих късмет. Явно цялото съдържание се бе изсипало в тялото на Уве Шикерюд, когато е седнал върху него. Разтрих задника си и опипах мястото. Чувствах се леко замаян, но ми се стори нормално предвид обстоятелствата: носих на ръце трупа на свой колега и ме прободе игла с курацит — смъртоносно вещество, най-вероятно предназначено за мен. Изведнъж ме напуши смях. Понякога страхът оказва такова въздействие върху нервите. Затворих очи и вдишах. Дълбоко. Съсредоточих се. Смехът изчезна, надигна се гняв. Мамка му, направо не е за вярване. Или напротив? Какво странно има в това агресивен психопат като Клас Граф да използва отрова, за да очисти съпруга на любовницата си? Започнах ожесточено да ритам гумата на волвото. Един, два, три пъти. Върхът на обувката ми марка „Джон Лоб“ посивя.

Но как е успял Клас Граф да влезе в колата ми? Какво, по дяволите…

Вратата на гаража се отвори и вътре влезе отговорът на моя въпрос.

Дванайсета глава Наташа

Застанала на вратата, Диана се взираше в мен. Явно се бе облякла набързо, защото косата ѝ стърчеше на всички страни. Гласът ѝ звучеше като едва доловим шепот:

— Какво става, скъпи?

Аз я гледах и изпитвах неистово желание да я попитам същото, а разбитото ми сърце се разпадаше на все по-малки парчета.

Диана. Моята Диана. Няма кой друг да е бил. Сложила е отровата под седалката ми. Двамата с Граф са съучастници.

— Тъкмо се канех да се кача в колата и видях тази игла да се подава от седалката — обясних и ѝ показах гуменото топче.

Тя се приближи и пое внимателно оръжието на убийството. Предпазливостта ѝ я издаде.

— Видял си тази игла? — попита, без да успее да скрие недоверието си.

— Имам набито око — отвърнах, макар да не очаквах тя да долови или да се смути от горчивия намек, скрит зад тривиалната фраза.

— Значи си извадил късмет, щом не си седнал върху нея — констатира Диана и заоглежда гуменото топче. — Какво всъщност представлява?

Да, определено е истинска професионалистка.

— Нямам представа — отроних. — Защо дойде в гаража?

Погледна ме, устните ѝ се разтвориха и за миг се вторачи в нищото.

— Ами аз…

— Да, скъпа?

— Лежах си в леглото и чух, че слизаш в гаража, но не чух нито двигателя, нито да тръгваш. Притесних се да не се е случило нещо лошо. И се оказах права.

— Не се е случило нищо лошо. Това е само някаква игличка, скъпа.

— Тези игли понякога са опасни, скъпи!

— Наистина ли?

— Не си ли чувал? С тях се пренасят ХИВ, бяс, какви ли не вируси и инфекции.

Направи крачка към мен. Движенията на тялото ѝ ми бяха добре познати: начина, по който погледът ѝ омекна, как устните ѝ се изтеглиха напред. Канеше се да ме прегърне. Нещо в погледа ми обаче я отказа.

— А, да — тя погледна гуменото топче и го остави върху дърводелския плот, който така и не започнах да използвам.

Диана бързо се приближи до мен, прегърна ме, наведе се леко, за да изравни разликата във височината, опря брадичка о врата ми и прокара лявата си ръка през косите ми.

— Малко се притеснявам за теб, съкровище.

Сякаш ме прегърна напълно непозната жена. Всичко, дори ароматът ѝ, ми се сториха различни. Или пък просто е попила неговата миризма? Потръпнах от погнуса. Ръката ѝ се движеше напред-назад и ме масажираше, все едно ме сапунисваше; все едно въодушевлението ѝ от косата ми придобива нови висоти точно в този момент. Прииска ми се да я зашлевя, така — с длан, за да усетя съприкосновението, удара на кожа по кожа, да усетя болката и шока.

Ала затворих очи и не я спрях. Оставих я да ме масажира, да ме размеква, да ме глези. Вероятно имам много болна психика.

— Време е да тръгвам за работа — казах, защото ме налегна чувството, че няма да спре. — До дванайсет трябва да подготвя препоръката.

Тя обаче не искаше да ме пусне и се наложи да се освободя от прегръдката ѝ. Нещо проблесна в очите ѝ.

— Какво ти е? — попитах.

Не ми отговори. Само поклати глава.

— Диана…

— Приятен ден — прошепна тя, а гласът ѝ леко потрепери. — Обичам те.

И излезе от гаража.

Исках да се втурна след нея, но не го направих. Какъв смисъл има да утешавам жената, която се опита да ме убие? В кое изобщо има смисъл? Качих се в колата, изпуснах въздуха през зъби и се погледнах в огледалото.

— Налага се да оцелееш, Рогер — прошепнах. — Вземи се в ръце, защото трябва да оцелееш.

Избутах картината на Рубенс под кората на тавана, затворих тайника, запалих двигателя, чух как вратата на гаража се вдига, излязох на заден и поех бавно по завоите към центъра.

Автомобилът на Уве, паркиран до тротоара четиристотин метра по-надолу, можеше чудесно да си стои там седмици наред, без някой да реагира, докато падне снегът и се появи снегорин. Повече ме тревожеше фактът, че в багажника си возех труп и ми предстоеше да се отърва от него. Обмислих ситуацията. Предпазливостта ми в общуването с Уве Шикерюд щеше да бъде богато възнаградена. Нужно бе само да оставя трупа някъде и никой не би могъл да ме свърже с мъртвеца. Някъде, но къде?

Първата възможност, която ми хрумна, бе инсталацията за изгаряне на отпадъци в Грьонму. Предварително трябваше да опаковам трупа, за да го закарам до самата пещ, да отворя багажника, да разтоваря трупа върху площадката и той да се озове право в нажеженото море от пламъци. Основният недостатък на идеята беше, че рискувах по същото време около мен и други хора да разтоварват отпадъци за изгаряне. Имаше и опасност служителите да наблюдават с видеокамери кой какво изхвърля в пещта. Ами ако изгоря трупа на някое отдалечено място? Човешкото тяло гори доста трудно. Бях чел някъде, че в Индия отделят средно по десет часа за изгарянето на един труп. Защо да не се върна в гаража — Диана вече е отишла в галерията — и най-сетне да се възползвам от дърводелския плот и от триона, които моят тъст без забележима ирония ми подари за Коледа? Ще разчленя трупа на средноголеми парчета, ще ги увия в найлон заедно с едри камъни и ще ги изхвърля в някое от стотиците горски езера из околностите на Осло. Заудрях чело с юмрук. Какви глупости ми минаваха през ума! Защо ми е изобщо да разчленявам трупа? Първо: нима не съм гледал достатъчно епизоди на „От местопрестъплението“, та да не знам, че така направо си прося ареста? Пръски от кръв или лек отпечатък от зъбците на триона — и ще се окажа натясно. Второ: защо да си правя труда да крия трупа? Защо просто не намеря някой пуст мост и не преметна тленните останки на Шикерюд през парапета? Вероятно тялото ще изплува и ще го открият, но какво от това? Няма какво да ме свърже с убийството. Не познавам човек на име Уве Шикерюд. Дори не мога да произнеса думата „курацит“.

Спрях се на долината Маридален. Намира се само на десет минути път от центъра. Долината изобилства от езера и реки. А преди обяд в делничен ден там не се мяркат хора. Обадих се на Ида/Уда и ѝ съобщих, че ще закъснея за работа.

Карах половин час. Минах покрай няколко милиона кубика гора и две села, извадени като от комикс, намиращи се шокиращо близо до столицата на Норвегия. И там, по един страничен път, застлан с чакъл, открих подходящ мост. Спрях колата и изчаках пет минути. Не се виждаха нито хора, нито автомобили, нито къщи. В тишината чух само отделни зловещи писъци на птица. Гарван? Нещо черно, във всеки случай. Черно като водата, застинала неподвижно и загадъчно само на метър под моста. Идеално. Излязох и отворих багажника. Уве лежеше, както го бях оставил: по очи, с отпуснати ръце и леко извит назад задник. Огледах се за последен път, за да се уверя, че съм съвсем сам, и се захванах за работа. Действах бързо и експедитивно.

Трупът падна във водата. Чу се изненадващо скромно плясване, по-скоро жвакане, все едно езерото реши да стане мой съучастник в тъмното ми дело. Облегнах се върху парапета и се вторачих в тихата равна водна повърхност. Опитах се да си представя какво ще правя отсега нататък. В същото време ми се стори, че виждам как Уве Шикерюд се издига към мен: бледозелено лице с широко отворени очи се стремеше към повърхността; мъртвец с кал в устата и водорасли в косата. Тъкмо когато реших вкъщи да гаврътна едно уиски, за да си успокоя нервите, лицето проби водата и се надигна към мен. Изкрещях. И трупът изкрещя, а предсмъртният му крясък сякаш изсмука целия кислород от въздуха. И отново изчезна, черната вода го погълна. Вторачих се в мрака. Нима това не е сън? Беше си истина, ехото още отекваше над върховете на дърветата. Преметнах се през парапета и скочих. Притаих дъх в очакване да падна в леденостудената вода. Ударът се разпространи от петите до главата ми. Усетих твърда почва под краката си. Водата ми стигаше до кръста. Е, не съвсем твърда почва, нещо под единия ми крак се размърда. Бръкнах в мътната вода и напипах сякаш водорасло, но после пръстите ми усетиха човешка глава и изтеглих Уве Шикерюд. Лицето му изплува на повърхността. От очите му течеше вода. От гърдите му отново се изтръгна хъхрене на човек, който отчаяно се мъчи да диша и да живее.

Дойде ми много. За миг ми се прииска да го пусна и да се махна оттам.

Но не можех, нали?

Започнах да го влача към брега, Уве отново изгуби съзнание. С огромни усилия крепях главата му над водата. На няколко пъти едва не изгубих равновесие върху мекото, хлъзгаво дъно, което се люлееше под опропастените ми обувки „Джон Лоб“. За няколко минути все пак успях да изтегля Уве до брега, а после и да го занеса в колата.

Опрях чело на волана и си отдъхнах.

Проклетата птица се хилеше ехидно, докато колелата се отдалечаваха от дървения мост.

Както вече споменах, не бях ходил в дома на Уве, но знаех адреса му. Отворих жабката, извадих черния GPS и въведох името на улицата и номера. Междувременно едва не се блъснах в автомобил в отсрещното платно. GPS-ът изчисляваше, разсъждаваше и преценяваше кой е най-краткият път дотам. Аналитично и без да влага никакви чувства. Дори нежният, безстрастен женски глас, който започна да ме насочва, звучеше напълно невъзмутимо, все едно нищо не се е случило. И аз трябва да действам така, казах си, решително като машина, без да допускам грешки.

След половин час се озовах до жилището на Уве на тясна тиха уличка. Малката му стара къща се намира в горната част, срещу зелена стена от тъмна борова гора. Спрях пред стълбите, огледах къщата и установих, че грозната архитектура не е модерно откритие.

Уве седеше на седалката до мен, страшен като воден дух, блед като платно и вир-вода. Докато търсех ключове из джобовете му, се чуваше жвакане. Разтърсих го, за да го свестя. Той прикова в мен замъглените си очи.

— Можеш ли да вървиш? — попитах.

Уве ме гледаше, все едно съм извънземно. Беше издал долната си челюст още по-напред от обикновено и приличаше на кръстоска между каменните фигури на Великденските острови и Брус Спрингстийн.

Заобиколих колата, измъкнах Уве и го подпрях на вратата. За късмет успях да отключа още с първия ключ, който пробвах. Дано най-сетне настъпи краят на днешните нещастия, помислих си и завлякох Уве в къщата.

Чак вътре се сетих. Алармата. Определено не изпитвах никакво желание в жилището да довтасат служители на „Триполис“ или камерите да ме запишат как стоя до полумъртвия Уве Шикерюд.

— Каква е паролата? — изкрещях в ухото му.

Той се сепна и едва не го изпуснах.

— Уве! Паролата!

— А?

— Трябва да изключа алармата, преди да се е задействала!

— Наташа — промърмори той със затворени очи.

— Уве! Стегни се!

— Наташа…

— Паролата! — ударих му силен шамар и той тутакси облещи очи:

— Нали точно това ти казвам, глупак такъв. НАТАША!

Пуснах го, чух как се строполи на пода, а аз се втурнах към вратата. Намерих алармената кутия, скрита зад вратата: знам къде обикновено ги монтират служителите на „Триполис“. Малката червена точица мигаше — знак, че отброява секундите до задействането на алармата. Въведох името на руската уличница. Докато натисках копчетата, се сетих, че Уве страда от дислексия. Един господ знае как пише името ѝ! Ала петнайсетте секунди изтичаха и нямаше време да го питам. Натиснах за последно буквата „а“, затворих очи и се приготвих да чуя звука. Чаках. Нищо. Червената светлинка престана да мига. Отдъхнах си и се опитах да не мисля колко секунди са ми оставали.

Върнах се при Уве, но него го нямаше. По следите го намерих в голяма стая. Очевидно служеше за всекидневна, работен кабинет, трапезария и спалня. В единия ѝ край под прозореца имаше двойно легло, а в другия — монтиран на стената телевизор с плазмен екран. В средата на стаята, върху работен плот, забелязах пушка със сачми. Явно Уве се бе опитвал да я усъвършенства. Сега се бе добрал до леглото и стенеше. Вероятно от болка. Нямам представа какви са симптомите на отравяне с курацит, но се досещах до какво водят.

— Как си? — попитах и се приближих.

Ритнах нещо и то се търколи по изтъркания паркет. Погледнах надолу. Празни гилзи покриваха пода около леглото.

— Умирам — изохка той. — Какво стана?

— Седнал си върху спринцовка с курацит, скрита под седалката в колата.

— Курацит! — той надигна глава и се втренчи в мен. — Да не говориш за отровата курацит? Да не би в тялото ми да е попаднала шибана отрова?

— Да, но явно количеството не е достатъчно.

— В смисъл?

— Да те убие. Онзи тип сигурно не е улучил точната доза.

— Онзи тип? Кой?

— Клас Граф.

Главата на Уве отново се отпусна върху възглавницата.

— Проклятие! Само не ми казвай, че си прецакал всичко! Издал ли си ни, Браун?

— Нищо подобно — отвърнах и придърпах един стол до леглото. — Спринцовката в колата е свързана с… нещо съвсем друго.

— А не с факта, че му гепихме картината? С какво тогава?

— Не ми се говори за това. Целта на похищението съм аз.

— Курацит! — изрева Уве. — Трябва веднага да ме откараш в болница, Браун! Умирам! Защо, мамицата ти, ме доведе тук? Обади се на 113!

Той ми посочи някакъв предмет върху нощното шкафче. Първоначално го взех за пластмасова скулптура на две голи жени в поза 69, но после разбрах, че е телефон. Преглътнах.

— Не може да отидеш в болница, Уве.

— Не може ли? Налага се! Не ме ли чуваш какво ти казвам, тъпако! Умирам! Ще пукна!

— Изслушай ме. Щом разберат какво си погълнал, на секундата ще уведомят полицията. Курацитът не се купува с рецепта. Говорим за най-смъртоносната отрова на света от ранга на циановодородната киселина и антракса. Ще се озовеш директно на стола за разпит в КРИПОС.

— Е, и? Ще си трая.

— И какво ще обясниш?

— Все ще измисля нещо.

— Нямаш никакви изгледи за успех — поклатих глава аз. — Не и след като ти приложат Инбау, Рийд и Бъкли.

— А?

— Ще се сринеш психически. Налага се да останеш тук, разбра ли? Пък и вече си по-добре.

— Ти пък откъде знаеш, Браун? Да не си доктор? Не, ти си шибан ловец на глави, а дробовете ми в момента горят в огън. Имам дупка в далака, след час бъбреците ми ще откажат. Трябва да ме закараш в болница. И то веднага!

Уве се надигна на лакти, ала аз се спуснах към него и го принудих отново да легне.

— Ще ти донеса мляко от хладилника. То неутрализира отровата. В болницата няма да направят нищо по-различно.

— Освен да ме наливат с мляко?

Уве се опита отново да се изправи. Пак го блъснах назад. Внезапно започна да се задушава. Зениците му потънаха в черепа, главата му се отпусна върху възглавницата, устните му се разтвориха. Наведох се над лицето му и усетих дъха му, пропит с противния мирис на тютюн. Тръгнах из апартамента да търся нещо, което би облекчило болките му.

Намерих само куршуми и барут. Аптечката — с червен кръст отпред, каквито са изискванията — гъмжеше от кутии, според надписите пълни с деветмилиметрови куршуми. В кухненските долапи имаше още кутии с боеприпаси, някои с етикет „blanks“. Тоест халосни патрони. Сигурно Уве ги използва, за да стреля по телевизионни програми, които не му харесват. Този човек не е с всичкия си. Отворих хладилника и какво да видя: на рафта до кутията с мляко лежеше сребрист, лъскав пистолет. Взех го. Върху леденостудената дръжка видях гравирана марката: „Глок 17“. Претеглих оръжието в ръка. Предпазител очевидно липсваше, а в пълнителя имаше готов за изстрел куршум. С други думи, грабваш пистолета и веднага натискаш спусъка, ако например се намираш в кухнята и някой неочакван гост те изненада. Вдигнах очи към наблюдателните камери на тавана. Хрумна ми, че Уве Шикерюд страда от още по-сериозна параноя, отколкото съм предполагал. Вероятно граничи с психическо разстройство.

Взех пистолета и кутията с мляко. Ако не друго, то поне щях да използвам оръжието, за да го принудя да стои мирно, реши ли отново да се разлудува.

Зад ъгъла видях, че Уве пак се е изправил в леглото. Несъмнено припадъкът е бил само театър. В ръката си държеше свита пластмасова жена с изплезен език.

— Бързо изпратете линейка — високо и отчетливо поръча той в слушалката и ме погледна дръзко.

Явно смяташе, че може да си го позволи, защото в другата си ръка държеше оръжие, каквото бях виждал по филмите. Сетих се за Качулката от филма „Гръмотевични птици“, за бандитска саморазправа, за престъпни групи, избиващи се помежду си. Накратко: за „Узи“. Малък, удобен и противен картечен пистолет, който произвежда толкова ефикасни изстрели, че няма нищо забавно. Сега „Узи“-то сочеше към мен.

— Не! — изкрещях. — Не го прави, Уве! Те веднага ще се обадят в полиц…

Той стреля.

Разнесе се звук като от пуканки в тенджера. Успях да съобразя, че на тази музика ще умра. Нещо ме удари в корема и продължи надолу. Кръвта бликна от тялото ми и потече по кутията с мляко в ръката ми. Бяла кръв? Едва сега се сетих, че куршумът е пробил не мен, а кутията с мляко. Машинално, примиренчески вдигнах пистолета, леко удивен, че изобщо съм в състояние да го направя, и натиснах спусъка. Звукът отприщи гнева ми: пистолетът стреляше по-мощно от проклетото „Узи“. Израелският педалски пищов млъкна веднага. Свалих пистолета и видях как Уве ме гледа втренчено със сключени вежди. И точно там, над веждите му, се бе образувала мъничка, черна дупка. Главата му се отметна назад и тупна глухо върху възглавницата. В мен вече не остана и следа от гнева. Мигах ли, мигах. Сякаш пред очите ми се въртеше един и същи телевизионен кадър. Нещо ми подсказваше, че Уве Шикерюд няма да възкръсне втори път.

Тринайсета глава Метан

Носех се по Е6, натискайки газта до дупка. Дъждът удряше предното стъкло, а чистачките на мерцедеса на Уве отчаяно се мятаха наляво-надясно. 13:15. Станах от сън едва преди четири часа, а вече се случиха куп неща: измъкнах се невредим след опит за убийство, режисиран от съпругата ми, хвърлих трупа на партньора ми в езеро, спасих го, защото се оказа жив, а той се опита да ме застреля; после, с малко късмет, му теглих куршума и го превърнах отново в труп, а себе си — в убиец. Сега бях изминал половината път до Елверюм. От асфалта се вдигаха водни пръски, подобни на разплискано мляко, и аз се наведох инстинктивно над волана, за да не пропусна табелата за отбивката. Не биваше да го допускам, защото отивах на място, чийто адрес просто не можех да въведа в GPS-а на „Патфайндър“.

Преди да се омета от къщата на Шикерюд, намерих сухи дрехи в един шкаф и се преоблякох. Грабнах ключовете за мерцедеса му и взех всички пари и кредитни карти от портфейла му. Оставих го на леглото, без да го местя. Ако алармата се включи, единствено леглото не попада под обхвата на камерите. Прибрах и пистолета „Глок“ — стори ми се най-разумно да не оставям оръжието на убийството на местопрестъплението — и ключовете за вилата в покрайнините на Елверюм, където провеждахме срещите си. Там беше място за размисъл, за обсъждане на настоящи и за споделяне на бъдещи планове. Там никой не би се сетил да ме потърси просто защото никой не подозираше, че знам за съществуването на тази вила. Нямаше къде другаде да се покрия, освен ако не исках да въвлека и Лоте в белята. А в какво се състоеше белята? В следното: в момента ме преследва побъркан холандец, специализирал именно как да издирва хора. Не след дълго ще ме погне и полицията, в случай че имат малко повече мозък, отколкото предполагам. Ако изобщо искам да оцелея, трябва да ги затрудня, като например сменя колата. Най-лесният начин да заловиш престъпник е да запишеш седемцифрения регистрационен номер на автомобила, с който се движи. След като излязох, заключих жилището на Уве, чух писукането на автоматично активиращата се аларма и поех към моята къща. Понеже се досещах за опасността Граф да ме причака там, паркирах на съседна уличка. Оставих мокрите си дрехи в багажника, извадих Рубенс изпод кората на тавана, сложих го в папката, заключих колата и намерих мерцедеса на Уве на мястото, където го видях сутринта. Качих се, оставих папката на седалката до шофьорското място и потеглих към Елверюм.

Ето го и разклонението. Появи се изневиделица и се наложи да набия спирачки, но много предпазливо. Поради лошата видимост и аквапланинга имаше сериозна опасност автомобилът отзад да се натресе в мен, а моментът не беше никак подходящ за ченгета или камшичен удар.

И изведнъж поех из селската местност. Над къщите висяха гъсти валма мъгла, а трептящите полета от двете страни на пътя постепенно се смаляваха и лъкатушеха все повече. Изпод гумите на автовоза пред мен, който рекламираше „Кухни Сигдал“, хвърчаха водни пръски. Посрещнах следващия завой с облекчение. Пътят пред мен се освободи. Дупките в асфалта ставаха все по-големи и все повече, а къщите оредяха. На третия завой поех по чакълест път. После завих за четвърти път. Шибана пустош. Натежалите от дъждовни капки, надвесени ниско клони дращеха автомобила като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека пред себе си. След двайсетминутно убийствено мудно шофиране, като през това време не видях нито една къща, спрях. Нахлузих качулката на пуловера на Уве и затичах под дъжда. Минах покрай хамбара със странно наклонена пристройка. Според Уве Синдре О, сърдитият самотник — собственик на вилата — бил толкова стиснат, че дори не излял стабилна основа за пристройката и тя непрекъснато потъвала в земята. Самият аз не бях разговарял никога със селянина. Уве имаше тази грижа. Все пак го бях виждал от разстояние и лесно познах прегърбената му слаботелесна фигура на стълбите пред жилищната сграда. Един господ знае как е успял да чуе колата в тази буря. В краката му се умилкваше тлъста котка.

— Добър ден! — извиках отдалеч.

Не получих отговор.

— Добър ден, О! — повторих.

Пак нищо. Спрях се пред стълбите под дъжда и зачаках. Котката слезе при мен. А аз си мислех, че котките не обичат дъжда! Имаше очи с формата на бадеми, точно като Диана. Притисна се към мен като към стар познат. Или по-скоро като към напълно непознат. Селянинът свали карабината. По думите на Уве О използвал мерника на старата пушка, за да проверява кой идва, понеже бил голям скъперник и не искал да харчи пари за бинокъл. По същата причина обаче не купувал и боеприпаси, та карабината не представляваше опасност. Предположих, че рутинната процедура с оръжието постига и друг, желан от селянина, ефект: намалява броя на посетителите му. О плю през парапета.

— А къде е Шикерюд, Браун?

Гласът му скърцаше, все едно е несмазана врата, а името „Шикерюд“ прозвуча като заклинание от устата му. Нямах представа откъде знаеше как се казвам. Със сигурност не от Уве.

— Ще дойде по-късно — отговорих. — Може ли да оставя колата в хамбара?

— Ще ти излезе доста солено — О плю отново. — Тази кола не е твоя, на Шикерюд е. Той как ще пристигне?

Поех си дълбоко дъх.

— На ски. Колко искаш?

— Петстотин на денонощие.

— Пет… стотин?

— Ако ли не, остави я на пътя. Ще ти излезе безплатно — ухили се той.

Отделих от пачката три от двестакроновите банкноти на Уве, изкачих се по стълбите и ги оставих в протегнатата костелива ръка на О. Той прибра парите в издутия си портфейл и пак плю.

— Ще ми върнеш рестото по-късно.

Не отговори, влезе си в къщата и затръшна вратата зад гърба си.

Вкарах на заден ход колата в хамбара и в тъмното едва не я нанизах на острите железни зъби на дисковата брана. За мой късмет браната, закрепена за задната част на трактора „Масей Фъргюсън“, беше вдигната и вместо да пробие задните калници или да спука гумите, одраска капака на багажника и ме предупреди навреме, преди десет остриета да пробият задното стъкло.

Паркирах до трактора, взех папката и се втурнах към вилата. Понеже боровата гора е много гъста и не пропускаше дъждовните капки, влязох в непретенциозната дървена къщичка с изненадващо суха коса. Чудех се дали да запаля камината, но се отказах. Щом вече си направих труда да скрия колата, не бива да изпращам димни сигнали, че във вилата има хора. Чак сега изпитах силен глад. Съблякох дънковото яке на Уве и го метнах върху облегалката на един стол в кухнята. Прерових долапите и най-сетне намерих една-единствена консервна кутия с яхния, останала от последното ни идване тук. В чекмеджетата не открих нито прибори, нито отварачка за консерви, но все пак успях да пробия кутията с дулото на пистолета „Глок“. Седнах и излапах с пръсти соленото мазно ястие. После се загледах в дъжда, който се лееше над гората и над малкия двор между вилата и външния клозет. Влязох в спалнята, мушнах папката с картината под дюшека и легнах на по-долното от двете легла. Вече не бях в състояние да мисля. Вероятно заради огромното количество адреналин, произведено от тялото ми през деня, се събудих внезапно и осъзнах, че съм спал. Погледнах си часовника. Четири следобед. Извадих мобилния телефон и видях осем неприети повиквания. Четири от Диана. Явно се опитваше да играе ролята на притеснена съпруга, която иска да попита къде съм се дянал, докато над рамото ѝ наднича Граф. Три пъти ми беше звънил Фердинанд. Сигурно очаква да подготвя препоръката или инструкции какво да предприеме по-нататък с „Патфайндър“. Осмото обаждане беше от номер, който първоначално ме озадачи, защото го бях изтрил от списъка с номерата, но не и от паметта и сърцето си. Докато гледах номера, съобразих, че за повече от трийсет години съзнателен живот съм събрал адреси и телефонни номера на бивши състуденти, любовници, колеги и бизнес партньори в мрежа, заемаща два мегабайта в „Аутлук“, но можех да разчитам само на един човек. На момиче, с което бях общувал едва три седмици. По-точно: което чуках три седмици. Млада датчанка с кафяви очи, отвратителен стил на обличане, навик да отговаря едносрично и име, състоящо се от четири букви. Не знам за кого от двама ни този факт е по-трагичен.

Позвъних на бюро „Информация“ и поисках номер в чужбина. Повечето телефонни централи в Норвегия затварят в четири часа, защото по-голямата част от служителите явно се прибират по домовете си при своите болни половинки, ако се вярва на статистиката в страната с най-краткото работно време, най-големия бюджет на здравеопазването и най-многото отсъстващи по болест. Изненадващо за мен, телефонистката на „ХОТЕ“ отговори. Не разполагах нито с име, нито с отдел, но реших да се пробвам.

— Би ли ме свързала с новия, миличка?

— Кого имате предвид, господине?

— Нали се сещаш. Началникът на техническия отдел.

— Фелзенбринк не е нов, господине.

— За мен е нов. И така, там ли е Фелзенбринк, миличка?

Само след четири секунди говорех с холандец, който не само още стоеше на работното си място, ами и звучеше свежо и учтиво, макар стрелката да сочеше една минута след четири.

— Казвам се Рогер Браун и работя в „Алфа“ — фирма за подбор на кадри. — Самата истина. — Господин Клас Граф ми даде вашето име за връзка. — Пълна лъжа.

— Точно така — отвърна мъжът без никаква изненада. — Не съм работил с по-способен мениджър от Клас Граф.

— Тоест… — подхванах аз.

— Да, господине, най-искрено ви го препоръчвам. Той е перфектният кандидат за „Патфайндър“, а впрочем и за всяка друга компания.

Поколебах се как да продължа, но промених решението си.

— Благодаря ви, господи Фензелбринк.

— Фелзенбринк. Няма защо.

Прибрах телефона в джоба си. Не знаех защо, но нещо ми подсказваше, че съм сгафил. Навън дъждът валеше като из ведро и понеже нямах по-интересно занимание, извадих картината на Рубенс и започнах да я разглеждам на светлината от прозореца. По лицето на Мелеагър е изписан гняв, докато пронизва плячката. Сега разбрах на кого ми прилича Мелеагър. На Клас Граф. Хрумна ми и друго. Съвпадение, разбира се, но веднъж Диана ми разказа, че името ѝ било римският вариант на гръцкото Артемида — богинята на ловците и на родилките. Нали Артемида е изпратила ловеца Мелеагър? Прозях се и се опитах да си представя къде съм аз на тази картина, но осъзнах, че греша: обратното е — Артемида е изпратила глигана. Разтърках очи, клепачите ми още тежаха от умора.

Изведнъж ми се стори, че нещо се е променило, а аз не съм го забелязал, погълнат от картината. Погледнах през прозореца. Шумът. Дъждът беше спрял.

Прибрах картината в папката и реших да я скрия на сигурно място. Налагаше се да изляза от вилата, за да напазарувам и да свърша разни неща, а определено не вярвах на този смок Синдре О. Огледах се. Погледът ми падна върху клозета с покрив от незаковани дъски. Излязох на двора. Потръпнах от студ. Трябваше да си взема якето, помислих си. Съвсем скоро нощите щяха да станат доста мразовити.

Клозетът представляваше барака с най-необходимото: четири стени с процепи между дъските, които осигуряват естествено проветряване на помещението, и дървен сандък с кръгла дупка, покрита с четириъгълен, грубо скован капак. Отместих три картонени ролки, останали от изразходена тоалетна хартия, и едно телевизионно списание, откъдето ме гледаха точковидните зеници на Рюне Рюдберг13, и се покатерих върху дървения сандък. Протегнах се към дъските, нахвърлени небрежно напречно върху гредите, и за деветмилионен път си пожелах да съм още няколко сантиметра по-висок. Накрая все пак отместих една дъска, мушнах папката под нея и отново наместих дъската на мястото ѝ. Докато стоях така, разкрачен над клозета, замръзнах и се вторачих през процеп между дъските.

Навън цареше пълна тишина. Чуваше се само как капките падат от дърветата. И въпреки това не бях чул нито пращене на клон, нито жвакане на обувки по калната пътека. Дори кучето, застанало до стопанина си сред дърветата, не бе издало звук. Ако бях във вилата, изобщо нямаше да ги видя, защото се намираха извън полезрението ми. Кучето приличаше на купчина мускули, челюсти и зъби, опаковани в тялото на боксер, само че е по-дребно и малко по-плътно. Нека повторя: мразя псета. Клас Граф беше облечен в камуфлажно пончо и зелено кепе. В ръцете си не държеше оръжие, а какво криеше под пончото можех само да гадая. Внезапно осъзнах, че това е перфектното място за замисъла на Граф. Пусто, без потенциални свидетели, а да скриеш труп би било лесно като детска игра.

Кучето и стопанинът му тръгнаха едновременно като по негласна команда.

Сърцето ми заби от страх, ала все пак се възхитих искрено колко бързо и безшумно се приближават откъм гората. Минаха покрай стената на вилата, а после — без да се колебаят — през вратата, която оставиха широко отворена.

Разполагах само с няколко секунди, преди Граф да забележи якето ми върху облегалката на стола и да се досети, че макар да не съм във вилата, се намирам някъде наблизо, а… мамка му!… щеше да намери и пистолета до празната консервна кутия върху кухненския плот. Мозъкът ми работеше на светкавични обороти, но стигнах до един-единствен извод: нямам нито оръжие, нито възможност за отстъпление, нито план, нито време. Ако хукна да бягам, след максимум десет секунди ще усетя как в ахилесовото ми сухожилие се забиват зъбите на двайсеткилограмов нийтърски териер, а в главата ми — деветмилиметрово олово. Накратко, лайняна работа. В създалата се ситуация очаквах мозъкът ми да продиктува на нервната ми система да изпадне в паника, но за моя изненада той постъпи другояче. Спря и се върна назад. Към израза „лайняна работа“.

План. Отчаян и гнусен — откъдето и да го погледнеш — план. Но все пак план с огромно предимство: нямах друг.

Взех едно от празните картонени ролки от тоалетна хартия и лапнах единия му край. Помъчих се да стисна здраво устни около него. Вдигнах капака на клозета. Лъхна ме остра отвратителна миризма. Под капака се намираше септичен резервоар, дълбок половин метър, пълен с течна смес от изпражнения, урина, тоалетна хартия и дъждовна вода, стичаща се от вътрешната страна на стените. За да се занесе резервоарът до мястото, където го изпразвахме навътре в гората, бяха нужни поне двама мъже. Цялата тази процедура представляваше истински кошмар. Буквално. С Уве намерихме сили да го направим един-единствен път и след това три нощи подред сънувах само плискаща се мръсотия. Очевидно и О си правеше оглушки: резервоарът беше пълен почти до ръба. В случая този факт ме зарадва. Тук дори нийтърски териер не би подушил друго освен фекалии.

Сложих внимателно капака на клозета върху главата си, подпрях се с длани от двете страни на дупката и бавно се спуснах вътре. Не мога да опиша какво е усещането да потъваш в лайна, които леко притискат тялото ти, докато се потапяш с опънати китки. Главата ми се изравни с ръба на дупката и капакът си дойде на мястото. Обонянието ми, вероятно претоварено, си взе отпуск и усетих само увеличена активност на слъзните канали. Горният, по-течен слой в резервоара беше леденостуден, но по-надолу ставаше топло, сигурно заради протичащите химични процеси. Не бях ли чел някъде, че във външните тоалетни се отделят метанови газове и ако вдишаш голямо количество от тях, има опасност да умреш от отравяне? Усетих твърда почва под краката си и приклекнах. Носът ми течеше, по бузите ми се търкаляха сълзи. Отметнах глава назад и се постарах дупката на ролката от тоалетна хартия да сочи право нагоре. Затворих очи и се помъчих да се отпусна, за да потисна позивите за повръщане. Предпазливо се наведох още по-ниско. Ушните ми канали се напълниха с лайна и престанах да чувам. Насилих се да дишам през ролката. Получи се. Не биваше да дишам твърде дълбоко. Смърт от удавяне в стари изпражнения — мои и на Уве — би била натоварена с богата символика. Ала аз не изпитвах никакво желание за ирония. Исках да живея.

Чу се как някой отваря врата.

После се приближиха тежки стъпки, от които земята потрепери. Краката му потропваха. После настъпи тишина. Последваха леки, прокрадващи се стъпки. Кучето. Капакът на клозета се вдигна. Знаех, че в момента Граф се взира в мен, във вътрешностите ми. Пред него се откриваше гледка към отвора на ролка от тоалетна хартия, водеща направо в трахеята ми. Дишах съвсем повърхностно. Картонената ролка, вече навлажнена, омекваше. Съвсем скоро щеше да се нагърчи, да започне да пропуска водата и да се свие.

Чу се тупване. Какво става, запитах се аз.

Следващият звук нямаше как да се сбърка: внезапна експлозия, която премина в жаловито съскане на червата и после заглъхна. Край на изпълнението сложи стон на облекчение.

Мамка му, помислих си.

Предположението ми се потвърди. Само след няколко секунди чух плясък и усетих как нещо тупна върху обърнатото ми нагоре лице. За миг смъртта ми се стори доста приемлива алтернатива. Но не за дълго. Колкото и парадоксално да звучи, макар да бях отчаян от живота си като никога дотогава, изпитвах по-силно желание за живот откогато и да било. Последва още един, по-продължителен стон. Явно се напъваше. Молех се да не улучи отвора на ролката! Усетих пристъп на паника. Внезапно въздухът от ролката сякаш не ми достигаше. Нов плясък.

Виеше ми се свят, а бедрените ми мускули ме боляха заради заетата поза. Поизправих се малко. Лицето ми се подаде над повърхността. Примигах няколко пъти и се вгледах право в белия космат задник на Клас Граф и в открояващия се солиден — дори повече от солиден, направо внушителен — член. И понеже дори когато се бои за живота си, мъжът пак завижда на другите мъже с по-голям пенис, се сетих за Диана. Знаех, че ако Клас Граф не ме изпревари, ще го убия. Граф стана, а през дупката нахлу светлина. Нещо не беше както трябва. Какво липсваше? Затворих очи и пак приклекнах ниско. Световъртежът стана неконтролируем. Дали умирах от отравяне с метан?

Известно време цареше тишина. Нима всичко свърши? Внезапно, докато си поемах дъх, усетих, че през носа ми не влиза нищо. Нещо бе блокирало притока на въздух в ролката. Първичните ми инстинкти надделяха, размахах ръце. Трябваше да си подам главата навън! Лицето ми проби повърхността и чух глух тропот. Примигах няколко пъти. Тъмнина. Чух тежки стъпки, скърцане на панти, стъпки на куче и отново скърцане. Изплюх ролката и разбрах какво се е случило. Нещо бяло бе полепнало по отвора: тоалетната хартия, с която се бе избърсал Граф.

Излязох от резервоара и се вторачих през процепите на дъските точно навреме, за да видя как Граф изпрати кучето в гората, а самият той влезе във вилата. Кучето се насочи към планината. Проследих го с очи, докато се изгуби сред дърветата. Неволно от гърдите ми се изтръгна стон, вероятно защото в мен за миг се събуди успокоение от преминалата опасност и надежда за спасение. Да не си посмял, скастрих се наум. Не се надявай. Не ставай чувствителен. Недей да влагаш емоции. Действай аналитично. Хайде, Браун. Разсъждавай. Прости числа. Поглед над шахматната дъска. Добре. Как ме бе намерил Граф? Откъде, по дяволите, бе разбрал местонахождението ми? Диана не е чувала за тази вила. С кого е разговарял? Никакъв отговор. Какво ми остава? Трябва да се махна оттук. Обстоятелствата донякъде работеха в моя полза: започна да се смрачава, а новият ми костюм от мръсотия, покриващ цялото ми тяло, щеше да замаскира миризмата ми. Имах обаче главоболие, а и замайването ми се влошаваше с всяка секунда. Не можех да чакам да се стъмни съвсем. Плъзнах се по външната част на резервоара и се озовах върху наклона зад клозета. Приклекнах и реших да поема към гората. Оттам можех да сляза до хамбара и да офейкам с колата. Защото ключовете за колата са в джоба на панталоните ми, нали? Опипах джобовете си. В левия имах само банкноти, кредитната карта на Уве, моите ключове и ключовете за къщата на Уве. В десния… Въздъхнах с облекчение, когато пръстите ми напипаха ключовете за колата под мобилния телефон.

Мобилният телефон.

Ама разбира се.

Наземните телекомуникационни станции засичат сигналите на мобилните телефони. Могат да определят местоположението им само най-общо, а не да го локализират с точност, но станциите на „Теленур“ са засекли телефона ми в околността, а тук няма много възможности: къщата на Синдре О е единствената в радиус от няколко километра. За да се сдобие с тази информация, Граф явно е използвал връзките си в телекомуникационната компания. Вече нищо не ме учудваше. Всичко започна да ми се изяснява. Поведението на Фелзенбринк, който звучеше като човек, очакващ моето обаждане, сложи край на съмненията ми. Всичко това не е просто любовен триъгълник между мен, жена ми и разгонен холандец. Ако се окажех прав, значи съм загазил много по-сериозно, отколкото можех да си представя.

Четиринайсета глава „Масей Фъргюсън“

Предпазливо подадох глава и погледнах към вилата. Нямаше как да разбера какво става зад тъмните стъкла на прозорците. Граф не беше запалил осветлението. Е, така или иначе не можех да остана тук. Изчаках вятърът да разлюлее листата на дърветата и хукнах. След седем секунди стигнах до гората и се скрих зад дърветата. Седемте секунди обаче ме изтощиха. Дробовете ме боляха, главата ми пулсираше, виеше ми се свят като при първото ми и единствено посещение в увеселителен парк. Баща ми ме заведе там по случай деветия ми рожден ден и той и аз се оказахме сами, като изключим тримата полупияни тийнейджъри, които пиеха кока-кола и нещо прозрачно. На отчайващо неправилния си норвежки татко се спазари да му направят отстъпка от цената на билета за единствената отворена атракция: адска машина, чийто смисъл явно бе да те мята напред-назад, докато повърнеш захарния памук и родителите ти решат да те утешат с пуканки и лимонада. Първоначално отказах да си рискувам живота на тази паянтова машина, но татко настоя и дори ми помогна да затегнем ремъците, които евентуално щяха да ме спасят. И сега, четвърт век по-късно, се озовах в същия мръсен сюрреалистичен увеселителен парк, където вонеше на урина и на шарлатанство, а на мен ми се повдигаше от страх през цялото време.

Наблизо чух гърголене на поток. Извадих мобилния си телефон и го хвърлих в потока. Намери ме сега, шибан индианец от бетонната джунгла. После хукнах по меката горска пътека към къщата на Синдре О. Мракът вече отдавна се спускаше между дърветата, но поради липса на високи храсталаци лесно напредвах. Само след няколко минути зърнах лампите пред къщата. Изтичах малко по-надолу, към задната страна на хамбара. Имах доста причини да очаквам О да ми поиска обяснение, ако ме види в това състояние, а следващата му стъпка вероятно ще бъде да се обади на местния шериф. Промъкнах се до вратата на хамбара и вдигнах резето. Влязох. Главата. Дробовете. Примигах в мрака, едва успях да различа очертанията на колата и на трактора. Какво всъщност ми причини този метан? Нима ще ослепея? Метан. Метанол. Имаше нещо.

Зад гърба си долових пъхтене и едва доловим шум от кучешки лапи. После тишина. Досетих се какво ме дебне, но дори не успях да се обърна. То скочи. Всичко замря, дори сърцето ми престана да бие. Паднах по очи. Не знам дали нийтърски териер би успял да скочи върху средновисок баскетболист и да захапе тила му, но — вероятно вече съм споменал — нямам нищо общо с баскетболистите. Докато падах, в мозъка ми се разрази болка. Ноктите дращеха гърба ми. Чух звука от плът, поддала се на зъбите на звяра; пращене на кости. На моите кости. Опитах се да сграбча животното, но ръцете ми не се подчиниха. Сякаш челюстите, стиснали врата ми, блокираха сигналите на мозъка ми и тялото ми не приемаше заповедите му. Проснат по корем, дори не успях да изплюя дървените стърготини, които влязоха в устата ми. Заради натиска върху сънната артерия до мозъка не стигаше кислород. Зрителното ми поле се стесни. Очаквах съвсем скоро да изгубя съзнание. Значи така ще умра, мина ми през ума — между челюстите на противно, дебело и безформено псе. Тази мисъл ми се стори, меко казано, съкрушителна. Направо да побеснееш. В главата ми бушуваше огън, леденостудена жега плъзна по цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите ми. Усетих сатанинско тържество и внезапна вибрираща сила — едновременно живителна и предвещаваща смърт. Изправих се, а кучето увисна на гърба ми като живо наметало. Олюлявайки се, размахах ръце, но не успях да го хвана. Знаех, че този прилив на енергия представлява сетният отчаян опит на тялото, последният му шанс, преди кучето да ме изпрати в небитието. Зрителното ми поле заприлича на началото на филм за Джеймс Бонд. Във въведението — или в заключението, в моя случай — двете страни на екрана са черни. Само през малка кръгла дупка се вижда как мъж в смокинг те взема на прицел с пистолета си. Сега през тази дупка видях син трактор „Масей Фъргюсън“. До мозъка ми достигна една последна мисъл: мразя псетата.

Обърнах се с гръб към трактора, отпуснах се на пети, та тежестта на кучето да се премести върху тях, и се наведох рязко назад. Паднах. Поеха ни острите зъби на дисковата брана. Съдейки по звука от разпорена кучешка кожа, разбрах, че няма да напусна този свят сам. Зрителното ми поле се стесни още повече и всичко потъна в мрак.

Вероятно известно време съм бил в безсъзнание.

Когато се съвзех, лежах на пода и гледах право в зейнала кучешка паст. Тялото на животното се люлееше във въздуха, свито в ембрионална поза. В гърба му бяха забити два метални зъба. Изправих се на крака. Помещението се завъртя пред очите ми, олюлях се няколко пъти, преди да успея да се задържа. Опипах тила си и по ръката ми полепна кръв, потекла от мястото, където зъбите на кучето бяха пробили кожата ми. И сякаш ме обзе лудост, защото вместо да се кача в колата, се вторачих захласнат в кучето; Чувствах се като творец, автор на шедьовър. Калидонско куче на шиш. Наистина прекрасно. Особено като се има предвид, че стоеше с отворена уста дори в смъртта си. Вероятно челюстите му се бяха вцепенили заради шока, или просто тази порода кучета умират така. Все едно! Любувах се на изражението му — хем гневно, хем удивено. Освен дето бе живяло твърде кратко, бе принудено да понесе и унижението на позорната смърт. Искаше ми се да го заплюя, но устата ми беше пресъхнала.

Извадих ключовете за колата от джоба си и с несигурни крачки се приближих до мерцедеса на Уве. Отключих вратата и завъртях ключа. Никаква реакция. Опитах отново и натиснах газта. И колата беше мъртва.

Мъчех се да видя нещо през предното стъкло. Простенах, излязох и вдигнах капака на двигателя. В тъмнината едва успях да забележа стърчащите прерязани кабели. Нямам представа за какво служат. Знам само, че докато са живи, поддържат чудото, наречено задвижване на автомобил. Проклет да е този полунемец! Надявах се Клас Граф все още да се намира във вилата, очаквайки появата ми. Вероятно обаче е започнал да се пита къде е изчезнало псето му. Спокойно, Браун. И така, можех да се махна оттук само по един начин: с трактора на Синдре О. Ще се придвижвам много бавно и Граф лесно ще ме настигне. Затова трябва да намеря колата, с която е дошъл — сивият лексус сигурно се намира наблизо, по пътя — и да я обезвредя, както постъпи той с мерцедеса.

С бързи крачки се отправих към къщата на Синдре. Очаквах да се появи на стълбите. Входната врата стоеше притворена, но той не излезе. Почуках и бутнах вратата. В антрето видях карабината му, подпряна на стената до чифт кални гумени ботуши.

— О?

Виках го по име, но звучах по-скоро като че ли се моля някой да продължи да ми разказва история. Донякъде отговаряше на истината. Прекосих антрето, без да спирам да повтарям едносричното му име. Стори ми се, че мярнах движение, и се обърнах. Кръвта, останала в тялото ми, се смрази. Черното, прилично на животно чудовище спря в същата секунда и се вторачи в мен с разширени от ужас бели очи, проблясващи на черния фон на тялото му. Вдигнах дясната си ръка. То вдигна лявата. Вдигнах лявата — то вдигна дясната. Стоях пред огледало. Въздъхнах с облекчение. Засъхналата по мен мръсотия покриваше с плътен слой обувките, тялото, лицето и косата ми. Продължих нататък. Отворих вратата към всекидневната. Той седеше на люлеещ се стол с глуповата усмивка на лице. Тлъстата котка, сгушила се в скута му, ме гледаше с курвенските, бадемовидни очи на Диана. Надигна се и скочи на пода. Лапите ѝ се приземиха меко и тя пое към мен с полюшващи се хълбоци. Спря. Е, не ухаех на рози и лавандула. След кратко колебание обаче продължи да се приближава, като мъркаше гърлено и предразполагащо. Котките са много адаптивни животни. Знаят кога трябва да си намерят нов стопанин. Предишният беше мъртъв. Усмивката на Синдре О всъщност се дължеше на кървавото продължение на ъглите на устата му. От разпорената му буза се подаваше синьо-черен език. Виждаха се венците и зъбите на долната челюст. Сърдитият селянин ми напомняше на добрия стар Пак Ман, но причината за смъртта му не се криеше в неестествено широката му усмивка. Две кървави резки на врата му във формата на буквата Х издаваха, че е бил удушен в гръб с гарота — тънко найлоново въже или стоманена тел. Издишах шумно през носа, докато мозъкът ми правеше бърза възстановка на събитията, без дори да съм я искал: Клас Граф минава покрай къщата, забелязва следите от автомобилни гуми, които завиват в калния двор; вероятно паркира лексуса малко по-нататък, връща се, наднича в хамбара и се уверява, че колата ми е там; Синдре О стои на стълбите, гледа го недоверчиво и лукаво; изхрачва се и отговаря уклончиво на въпросите на Граф къде се намирам аз. Дали Граф му предлага пари? Дали влизат вътре? При всички случаи О е нащрек, защото когато Клас Граф мята гаротата над главата му, О явно успява да отклони куката надолу и гаротата не стига врата му. Сбиват се и връвта се впива в челюстта на селянина, Граф я дръпва и разпаря бузите на О. Понеже е силен, Граф накрая все пак съумява да омотае смъртоносните върви около шията на обречения старец. Тихо убийство с безсловесен свидетел. Но защо Граф не го е застрелял с пистолет? Би било по-просто. Най-близките съседи се намират на няколко километра, няма опасност да чуят изстрела. Вероятно, за да не ме предупреди за идването си. Изведнъж ме осенява най-логичното обяснение: Граф не е разполагал с огнестрелно оръжие. Изругах. Вече разполага. Защото лично му осигурих пистолета „Глок“, който оставих върху кухненския плот във вилата. Дали е възможно да има по-голям идиот от мен?

Чух, че нещо капе върху пода. Котката, застанала между краката ми, лочеше с розовия си език кръвта, стичаща се от ръба на раздраната ми риза. Налегна ме упойваща умора. Поех си дълбоко въздух. Налагаше се да се съсредоточа, да не спирам да мисля и да действам. Само така ще държа парализиращия страх на разстояние. Първо се заех да търся ключовете за трактора. Обходих стаите. Рових из разни чекмеджета. В спалнята намерих празна кутия за патрони. От коридора откачих един шал и омотах врата си с него. Поне спрях кръвта. Нито следа от ключовете за трактора. Погледнах си часовника. Граф сигурно вече се чуди какво става с кучето. Накрая се върнах във всекидневната, наведох се над трупа на О и прерових джобовете му. Ето ги! На ключодържателя дори пишеше „Масей Фъргюсън“. Налагаше се да действам много бързо. Нямах право на грешки. Трябваше да бъда прецизен. Веднага съобразих: когато намерят трупа на О, ще търсят следи от ДНК на местопрестъплението. Втурнах се в кухнята, намокрих парцал и избърсах кръвта от пода във всички стаи, където бях влизал, както и предметите, по които имаше опасност да съм оставил пръстови отпечатъци. Канех се да изляза, но в антрето погледът ми падна върху карабината. Ами ако все пак извадя малко късмет, помислих си, ако все пак в пълнителя има патрон? Грабнах карабината и я заредих — или поне така си представях, че трябва да я подготвя за стрелба. Започнах да дърпам онова, което сметнах за затвор или както там се нарича, чу се щракване и накрая успях да отворя патронника. В мрака се вдигна малък червен облак ръжда. Вътре нямаше патрони. Чух звук и вдигнах очи. Котката ме гледаше от прага със смесица от тъга и укор, сякаш ми казваше: не можеш да ме оставиш тук просто така. Понечих да я ритна и изругах, а коварното създание се стресна и избяга във всекидневната. Бързо избърсах карабината, оставих я на мястото ѝ, излязох и затворих зад себе си вратата с ритник.

Тракторът потегли с рев. Продължи да бръмчи оглушително, докато го изкарвах от хамбара. Изобщо не си направих труда да затварям вратата, защото чувах как тракторът реве с цяло гърло: „Клас Граф! Браун се опитва да ти се измъкне! Бързо, бързо!“

Натиснах силно педала за газта. Поех по пътя, по който дойдох. Навън цареше непрогледен мрак, само светлината от фаровете на трактора танцуваше по осеяния с дупки път. Напразно се оглеждах за лексуса. Нали уж трябваше да е наблизо! Не, вече не можех да разсъждавам трезво. Клас Граф вероятно е спрял по-нататък. Ударих си шамар. Мигай, дишай, не се предавай на умората, недей да униваш. Ето така. Газ до дупка. Настойчив, непрекъснат рев. Накъде? Надалеч. Светлината пред мен се стесни, мракът ме притисна. Отново получих тунелно зрение. Съвсем скоро щях да изпадна в безсъзнание. Мъчех се да дишам дълбоко. Кислород за мозъка. Важно е да изпитваш страх, да не заспиваш, да не умираш!

Над монотонното бръмчене на трактора се разнесе друг звук. Знаех какво означава и стиснах още по-здраво волана. Зад мен се движеше автомобил, фаровете му се отразиха в огледалото ми.

Колата се приближаваше, но без да бърза. И защо да бърза? Намираме се само двамата в тази пустош. Разполагаме с цялото време на света. Реших да не го пускам да ме изпревари, за да не ми препречи пътя. Карах в средата на чакълестия път. Наведох се над волана с надеждата да се смаля и да затрудня Граф, докато ме взема на мушка с пистолета „Глок“. След завоя пътят вече се простира прав и широк. Като шофьор, който познава отлично обстановката, Граф настъпи здраво газта и се изравни с мен. Опитах се да свия рязко вдясно, за да го изблъскам в канавката, но закъснях. Той успя да се промуши. Летях към канавката. Отчаяно завъртях волана и се върнах на чакъла. Все още се движех по пътя, но две червени светлини вещаеха края ми: стоповете на колата пред мен сигнализираха, че шофьорът е спрял. И аз спрях, но не изгасих двигателя. Не исках да умра тук, самотен, в някакъв шибан селски район, като безсловесна овца. Имах един шанс да оцелея: да го изкарам от колата и да го прегазя, да мина през него със задните колела, набраздени с огромни грайфери, и да го размажа като тесто за курабии.

Вратата до шофьорското място се отвори. С върха на обувката си натиснах съвсем леко педала за газта, за да изпробвам колко бързо реагира двигателят. Не реагираше никак бързо. Виеше ми се свят, всичко се размиваше пред очите ми, ала все пак различих фигурата на идващия към мен мъж. Направих отчаян опит да не изгубвам съзнание. Напрегнах очи и зърнах висок, слаб мъж. Висок и слаб? Клас Граф не е висок и слаб.

— Синдре?

— What14? — отроних, макар баща ми да бе набил в главата ми, че се казва „I beg your pardon?“, „sorry, Sir?“ или „how can I accomodate you, madame?“15. Свлякох се върху седалката. Татко не позволяваше на мама да ме взема в скута си. Така щяла да ме разглези. Виждаш ли ме сега, татко? Сега ще ми разрешиш ли да седна на коленете ти, татко?

В тъмнината чух колеблив, напевен глас с приятен норвежки акцент:

— Are you from the…16 ъъъ… приюта за бежанци?

— От приюта за бежанци? — повторих.

Той дойде до трактора. Хвърлих му бърз поглед и се вкопчих във волана.

— О, извинете — продължи мъжът. — Просто ми заприличахте на… онези от… Да не сте паднали в някоя торна яма?

— Да, претърпях злополука.

— Виждам. Спрях ви, защото познах трактора на Синдре и видях, че отзад на браната виси куче.

Значи все пак не бях успял да постигна задоволителна концентрация. Ха-ха. Забравил съм да махна проклетия пес, чуваш ли, татко? До мозъка ми не стига достатъчно кръв. Прекалено много съм…

Престанах да усещам пръстите си. Видях как пускат волана и припаднах.

Петнайсета глава Време за посещение

Събудих се. Намирах се на небето. Лежах върху облаците. Всичко светеше в бяло, а един ангел ме гледаше нежно. Попита ме дали знам къде съм. Кимнах, а тя ми съобщи, че един човек искал да говори с мен, но не било спешно, можело да почака. Да, помислих си, ще го накарам да почака, защото когато разбере какво съм направил, ще ме изхвърли на секундата от тази нежна, прелестна белота и аз ще падам, докато се озова там, където ми е мястото: в ковачницата, в леярската пещ, във вечната киселинна вана на греховете ми.

Затворих очи и отговорих, че предпочитам да не ме безпокоят.

Ангелът кимна с разбиране, зави ме грижливо в облака и излезе с тракащото си сабо. От коридора долетяха гласове, после вратата зад нея се затвори.

Опипах превръзката около врата ми. В паметта ми изплуваха откъслечни спомени. Лицето на високия слаб мъж, надвесен над мен; задната седалка на автомобил, който кара из завоите с бясна скорост; двама санитари с бели престилки ми помагат да легна върху носилка. Душ. Взех си душ в легнало положение! Приятна, топла вода. После пак се отнесох. И сега исках да го направя, но мозъкът ми съобщи, че този лукс е много краткотраен, а времето продължава да тече неумолимо, земното кълбо — да се върти, а ходът на събитията не може да бъде спрян. Те просто бяха решили да изчакат малко, да затаят дъх за миг.

Мисли.

Да, мисленето е мъчителен процес. Лесно е да се откажеш, да се обезсърчиш, да не се изправиш срещу гравитацията на съдбата. Просто в тривиалния глупав ход на събитията има нещо ужасно досадно. Направо побъркващо.

Затова трябва да мисля.

Изключвам възможността навън да чака Клас Граф. Сигурно са дошли от полицията. Погледнах си часовника. Осем сутринта. Ако полицаите са открили трупа на Синдре О и съм заподозрян в убийство, никак не ми се вярва да се появи един-единствен представител на органите на реда, на всичкото отгоре готов да чака навън. Вероятно някакъв разследващ е дошъл да ме разпита какво се е случило или защо съм се движил с трактор, или… А може би тайно се надявам посетителят ми да е от полицията. Дойде ми до гуша, искам само да се измъкна жив и вероятно ще постъпя най-добре, ако им разкажа всичко. Легнал, усещам как в мен напира смях. Да, неукротим смях!

Вратата се отвори, шумът от коридора нахлу в болничната стая и към мен се насочи мъж в бяла престилка — започна да разглежда картона ми.

— Ухапване от куче? — попита той, вдигна глава и ми се усмихна.

Познах го веднага. Вратата зад гърба му се затвори и останахме сами.

— Съжалявам, но просто нямах търпение да чакам повече — прошепна Клас Граф.

Бялата престилка му отива. Един Господ знае как се е сдобил с нея. Един Господ знае и как ме е намерил. Нали уж пуснах телефона си в потока. Обаче и Господ, и аз знаем какво предстои. И сякаш за да не остави и капка съмнение, Граф бръкна в джоба си и извади пистолет. Моят пистолет. Или по-точно: пистолетът на Уве. Ако трябва да съм още по-прецизен: „Глок“ 17 с деветмилиметрови оловни куршуми, които при удар в тъкан се деформират и пръсват, а компактното олово завлича безформена маса плът, мускули, кости и мозък, която на свой ред — след като премине през тялото ти — се лепва върху стената зад теб и се получава гледка, доста приличаща на картина от Барнаби Фърнъс. Дулото на пистолета сочеше към мен. Чувал съм, че в такива критични ситуации устата ти пресъхва. Уверих се лично.

— Надявам се, нямаш нищо против да използвам твоя пистолет, Роджър. Моя не го взех в Норвегия. В днешно време не позволяват да внасяш оръжие на борда на самолета. А и откъде да предположа, че ще се стигне… — той разпери красноречиво ръце — … дотук. Освен това с твоя пистолет няма опасност да стигнат до мен при разследването, нали, Роджър?

Мълчах.

— Нали? — повтори той.

— Защо… — подхванах с пресъхнало гърло, а гласът ми звучеше дрезгаво като пустинен вятър.

Клас Граф очакваше продължението с неподправено любопитство.

— Защо правиш всичко това? — прошепнах. — Само заради една жена, която познаваш от съвсем скоро?

— Диана ли имаш предвид? — смръщи вежди той. — Значи си разбрал, че с нея…

— Да — прекъснах го, за да си спестя продължението.

— Идиот ли си, Роджър? — изсмя се той. — Нали не си въобразяваш, че тук става дума за нас тримата?

Не му отговорих. Вече бях прозрял как стоят нещата, разбира се. Не се касаеше за тривиални неща като живот, чувства и любими хора.

— Диана е само средство, Роджър. Наложи се да я използвам, за да се добера до теб, защото отначало ти не се хвана на въдицата.

— Да се добереш до мен?

— До теб, да. Планираме го от четири месеца, откакто научихме, че „Патфайндър“ си търсят нов административен директор.

— Кои сте вие?

— Познай.

— „ХОТЕ“.

— И новите ни американски собственици. През пролетта, когато дойдоха при нас, бяхме — как да се изразя — малко закъсали финансово. Наложи се да приемем няколко условия, за да се осъществи спасителната акция на компанията ни, замаскирана като покупка. Едно от тези условия е да им осигурим „Патфайндър“.

— Да им осигурите „Патфайндър“? И как например?

— И двамата с теб отлично знаем кой управлява реално една компания: административният директор. Акционерите и бордът на директорите вземат решения само проформа. В крайна сметка именно от административния директор зависи на кого ще бъде продадена компанията. Докато работех в „ХОТЕ“, съвсем целенасочено подавах на борда само трохи от информацията, с която разполагах, и така им създавах усещане за несигурност. Те винаги се осланяха на моите решения. Впрочем това беше най-доброто за тях. Искам да кажа, че всеки що-годе компетентен мениджър, който се ползва с доверието на борда на директорите, би могъл да изманипулира шепа дезинформирани собственици и да ги убеди колко необходимо е да следват съветите му.

— Преувеличаваш.

— Мислиш ли? Доколкото ми е известно, и ти си изкарваш хляба именно като баламосваш така наречените директори на фирми.

Беше прав, разбира се. Подозренията, които ме нападнаха, след като Фелзенбринк от „ХОТЕ“ безрезервно препоръча Граф за шеф на най-върлия им конкурент, се потвърдиха.

— Значи „ХОТЕ“ иска да… — подхванах аз.

— Да, „ХОТЕ“ иска да глътне „Патфайндър“.

— Такова условие ли ви поставиха американците, преди да ви избавят от финансовото затруднение?

— Парите, които ние, собствениците на „ХОТЕ“ получихме, са замразени в сметките, докато не изпълним обещанието си да купим „Патфайндър“. Нищо от казаното дотук не е на хартия, разбира се.

Кимнах.

— Значи цялата тази история, че си подал оставка в знак на протест срещу новите собственици на „ХОТЕ“, е само инсценировка с цел да се представиш убедително като най-подходящия кандидат за шефското място в „Патфайндър“?

— Точно така.

— А след като станеш административен директор на „Патфайндър“, имаш за задача да принудиш компанията да премине в ръцете на американците, така ли?

— Стига с тези думи. Какво значи да ги принудя? След няколко месеца „Патфайндър“ ще разберат, че технологията им не е тайна за „ХОТЕ“, и дори без моя помощ ще осъзнаят колко нищожни са шансовете им без чужда подкрепа. Сътрудничеството ще им се стори най-разумното решение.

— Защото ти ще си издал на „ХОТЕ“ същността на технологията им?

Усмивката на Граф се прокрадна тънка и бяла като тения.

— Това е, както споменах, перфектният брак.

— Искаш да кажеш „перфектният брак по принуда“?

— Наричай го, както ти харесва. Щом съчетаем технологиите на „ХОТЕ“ и „Патфайндър“, ще си осигурим поръчки за GPS-и от всички големи охранителни фирми в западното полукълбо. Както и в източното… Струва си човек да приложи леко манипулативна стратегия, нали?

— И в плановете ви фигурира точката аз да ти осигуря поста в „Патфайндър“?

— Признай, че кандидатурата ми е много силна.

Застанал до долната част на леглото, с гръб към вратата, Клас Граф държеше пистолета на височината на кръста си.

— Искахме обаче да бъдем сто процента сигурни в назначението ми. Бързо разбрахме с кои фирми за подбор на кадри са се свързали „Патфайндър“ и направихме малко проучвания. Оказа се, че ти си човек със сериозна репутация, Роджър Браун. Щом препоръчаш някой кандидат, назначават него. Направо си рекордьор. Затова държахме всичко да мине през теб.

— Поласкан съм. Но защо просто не се свърза с „Патфайндър“? Защо не им каза, че длъжността те интересува.

— Роджър, какви ги говориш! Та аз съм бивш директор на компанията, символизираща големия лош хищен вълк, забрави ли? Ако бях отишъл директно при тях, веднага щях да задействам всички предупредителни аларми. Трябваше не аз да ги потърся, а някой „да ме намери“. Например ловец на глави. И да ме убеди да кандидатствам. Само така щеше да изглежда достоверно, че постъпвам на работа в „Патфайндър“ без задни намерения.

— Разбирам. Но защо използва Диана? Защо просто не се свърза с мен?

— Не се преструвай на глупак, Роджър. Ако сам се бях предложил, веднага щеше да се усъмниш и нямаше да ме докоснеш дори с ръкавица.

Беше прав: наистина се правех на глупак. Истинският глупак обаче беше той: глупав и горд от гениалните си алчни планове, Граф не съумяваше да устои на изкушението да се изфука с тях въпреки опасността проклетата врата да се отвори и в стаята да влезе човек от персонала. Очаквах това всеки миг, нали все пак се намирах в болница!

— Грешиш, като смяташ, че в работата си се ръководя от благородни мотиви, Клас — отвърнах и си помислих: по принцип човек не екзекутира хора, към които се обръща на малко име. — Препоръчвам работата да получи кандидатът с най-големи шансове, а не непременно онзи с най-ценните качества за въпросната фирма.

— И все пак — намръщи се Граф. — Дори ловец на глави като теб не е съвсем безскрупулен, нали?

— Доколкото разбирам, не познаваш хората от моя бранш. Не биваше да намесваш Диана.

— Ами? — Граф явно се забавляваше.

— Как я подмами?

— Наистина ли искаш да знаеш, Роджър? — повдигна леко пистолета. На около метър. Между очите ми ли ще се прицели?

— Умирам да разбера, Клас.

— Както желаеш.

Свали пистолета.

— Отбих се няколко пъти в галерията ѝ. Купих две-три картини по нейна препоръка. Поканих я на кафе. Разговаряхме на всякакви теми, дори за интимни неща, както могат да разговарят единствено напълно непознати хора. Обсъдихме проблемите в семейните отношения…

— Обсъждали сте брака ни? — изплъзна се от устата ми.

— Иска ли питане. Та аз съм разведен и подхождам с разбиране към чуждите брачни неволи. Например напълно разбирам защо красива, зряла и плодовита жена като Диана не приема мисълта, че съпругът ѝ отказва да имат деца. И се измъчва, задето я е убедил да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун — Клас Граф се усмихна широко като О на люлеещия се стол. — Особено като вземем предвид, че просто обожавам децата.

Кръвта и разумът напуснаха главата ми и оставиха една-единствена мисъл: искам да убия този мъж.

— Нима… си ѝ казал, че искаш да имаш деца?

— Не, казах ѝ, че искам да имам деца от нея — тихо ме поправи Граф.

Напрегнах всички сили, за да овладея гласа си:

— Диана никога не би ме напуснала заради някакъв мошеник като…

— Заведох я в апартамента ми и ѝ показах така наречената картина на Рубенс.

— Така наречената…? — обърках се аз.

— Да, картината не е истинска, разбира се. Представлява сполучлива стара репродукция от времето на Рубенс. Немците дълго са я смятали за оригинал. Баба ми я показа още докато живеех при нея. Съжалявам, че ви излъгах.

Новината вероятно би трябвало да ме разтърси, но се чувствах емоционално опустошен и я приех равнодушно. Същевременно съобразих, че Граф несъмнено е разбрал за подмяната.

— Така или иначе, репродукцията си свърши работата — продължи Граф. — Когато Диана видя творбата, която все още смята за произведение на Рубенс, веднага стигна до заключението, че не само искам да имаме дете, но и съм в състояние да осигуря всичко необходимо и на нея, и на него. Накратко: мога да ѝ дам живота, за който мечтае.

— И тя…

— Тя, разбира се, се съгласи да съдейства на бъдещия си съпруг да получи директорски пост, защото освен голяма заплата, ще му донесе и всеобщо уважение.

— Да не би да ми казваш, че… онази вечер в галерията… е била театър от началото до края?

— Точно така. Като изключим, че не стигнахме до желания край. Диана ми се обади и ми съобщи, че си решил да препоръчаш друг кандидат — той забели театрално иронично очи. — Представяш ли си какъв шок изпитах, Роджър? Какво разочарование? Какъв гняв? Просто недоумявах защо не ме харесваш. Кажи ми, Роджър, какво имаш против мен? Какво съм ти сторил?

Преглътнах. Струваше ми се необяснимо спокоен, все едно разполага с цялото време на света, за да ми тегли куршума в черепа, в сърцето или в която част на тялото е решил.

— Прекалено си дребен — обясних.

— Моля?

— Значи си накарал Диана да постави гумената топка с курацит в колата ми? Идеята е била да ме отрови, преди да успея да напиша препоръката и да те зачеркна?

— Курацит? — смръщи вежди Граф. — Интересно? Убеден си, че съпругата ти е склонна да извърши убийство заради едно дете и малко пари? Доколкото я познавам, си прав. Но аз не я помолих да те убива. Гумената топка съдържаше смес от кеталар и дормикум — анестетик с мигновено действие. Доста силен е и наистина не е съвсем безвреден. Планът беше да те упоим, когато се качиш в колата си сутринта, а Диана да те закара на уреченото място.

— А именно?

— В една вила, която наех. Прилича на онази, където се надявах да те намеря снощи. Само че собственикът ѝ е по-симпатичен и не проявява такова любопитство.

— И там щяхте да ме…

— … да те убедим.

— Как?

— Знаеш. Да те изкушим с нещо. Да те заплашим, ако е необходимо.

— Да ме измъчвате?

— Мъченията си имат своята забавна страна, но първо, мразя да причинявам физическа болка на друг човек. Второ, след определен етап изтезанията са неефективни, макар хората да не го осъзнават. Нямахме намерение да те измъчваме много. Само колкото е нужно, за да предвкусиш какво следва и да събудим подсъзнателния страх от болката, който всеки носи у себе си. Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви. Затова при разпита целенасоченият професионалист трябва да се задоволява с леки мъчения, въздействащи по-скоро на асоциативно ниво… — Граф се ухили. — Поне според наръчника на ЦРУ. Той май е по-добър от модела на ФБР, който използваш. Съгласен ли си, Роджър?

Потта се стичаше под превръзката на врата ми.

— И какво целеше?

— Да напишеш и подпишеш препоръка за мен. Дори щяхме да я сложим в плик и да я изпратим по пощата вместо теб.

— Ами ако откажех? Щяхте ли да продължите да ме измъчвате?

— Роджър, ние не сме чудовища. Ако откажеше, щяхме само да те задържим във вилата, докато „Алфа“ възложи изготвянето на препоръката на друг твой колега. Очаквахме да те замести Фердинанд, нали така му е името?

— Ферди, да — кимнах мрачно аз.

— Точно така. Той ми се стори много позитивно настроен. Също като председателя на борда на директорите и началника на отдел „Информация“. Ти нямаш ли същото впечатление, Роджър? Не си ли съгласен с мен, че единствено можеше да ме спре негативна оценка на качествата ми и то от самия Роджър Браун? Както сам разбираш, не се налагаше да те нараняваме физически.

— Лъжеш.

— Така ли?

— Изобщо не си възнамерявал да ми пощадиш живота. Защо ти е да ме пускаш? Държал си ме като заложник, значи рискуваш да те издам на полицията.

— Щях да ти отправя доста съблазнително предложение. Животът ти срещу доживотно мълчание.

— Отхвърлените съпрузи не са благонадеждни бизнес партньори, Граф. Знаеш го отлично.

Граф потърка дулото на пистолета о брадичката си.

— Правилно. Така си е. Сигурно щяхме да те убием. Но пред Диана представих плана другояче. И тя ми повярва.

— Защото е искала да ти повярва.

— Естрогенът заслепява, Роджър.

Не знаех какво повече да кажа. Защо, по дяволите, не влиза никой?

— Намерих табелка с надпис „Моля, не влизайте“ в гардероба, откъдето взех лекарската престилка — обясни Граф, все едно прочел мислите ми. — Май слагат такива табелки на вратите, когато пациентите използват подлога.

Дулото вече сочеше към мен и видях как пръстът му обхвана здраво спусъка. Граф не вдигна пистолета. Явно възнамеряваше да стреля от височината на таза си, както правеше Джеймс Кагни с невероятна точност в гангстерските филми от 40-те и 50-те години. За жалост, нещо ми подсказваше, че и Клас Граф притежава неговата точност на прицела.

— Табелката ми се стори подходяща и за нашия случай — поясни Клас Граф и присви леко очи, сигурно в очакване на изстрела. — Смъртта все пак е нещо много лично, не мислиш ли?

Затворих очи. През цялото време съм бил прав: намирах се на небето.

— Извинете, докторе! — отекна нечий глас в стаята.

Отворих очи. Зад Граф се появиха трима мъже, а вратата всеки миг щеше да се затвори зад тях.

— Идваме от полицията — обясни гласът на мъж в цивилно облекло. — Касае се за убийство и за жалост сме принудени да пренебрегнем надписа на вратата.

Забелязах, че моят ангел спасител действително прилича на Джеймс Кагни. Вероятно заради сивото палто или заради лекарството, което ми бяха дали. Двамата му колеги, облечени в черни полицейски униформи с шахматни рефлексни ленти (които впрочем ми напомняха на детски шушлякови гащеризони), ми се струваха също нереални — приличаха си, все едно са две капки вода: тлъсти като шопари, високи като камбанарии.

Граф застина на място и се вторачи разгневен в мен, без да се обръща. Пистолетът, скрит от погледите на полицаите, все още сочеше към мен.

— Дано не ви попречим с това дребно убийство, докторе — продължи цивилният, без да крие раздразнението си от факта, че облеченият в бяла престилка мъж напълно го игнорира.

— Не се притеснявайте — отвърна Граф, все още с гръб към тях. — С пациента тъкмо привършваме.

Загърна се с престилката, затъквайки пистолета в колана си.

— Аз… аз… — смотолевих, а Граф ме прекъсна:

— Не се вълнувайте прекалено. Ще информираме съпругата ви Диана за състоянието ви. Оставете това на нас. Нали?

Примигах няколко пъти. Граф се наведе над леглото и ме потупа по коляното над завивката.

— Ще ѝ съобщим новините много внимателно, нали?

Кимнах мълчаливо. Сигурно получавам халюцинации от лекарствата, помислих си, не може да е истина.

Граф се изправи и се усмихна:

— Диана е напълно права. Имате разкошна коса.

Обърна се, наведе глава над картона ми и на излизане от стаята тихо каза на полицаите:

— Ваш е до второ нареждане.

Вратата зад него се затвори. Джеймс Кагни се приближи:

— Казвам се Сюндед.

Кимнах. Превръзката се впи в кожата на врата ми.

— Идвате тъкмо навреме, Сюндад.

— С „дед“ накрая, нали разбрахте? Сюндед — повтори сериозно той. — Работя като следовател в отдел „Убийства“. КРИПОС ме изпратиха тук. КРИПОС е…

— Знам какво е КРИПОС — прекъснах го аз.

— Чудесно. Това са Ендриде и Ескил Монсен от полицейския участък в Елверюм.

Огледах ги с възхищение: близнаци, огромни като моржове, облечени в еднакви униформи и с еднакво оформени мустаци. Сториха ми се много внушителни, като се има предвид какви мизерни пари получават блюстителите на реда.

— Първо ще ви обясня какви права имате — подхвана Сюндед.

— Почакайте! — извиках. — Какво означава това?

Сюндед се усмихна изморено.

— Означава, че сте арестуван, господин Шикерюд.

— Ш… — прехапах си езика.

Сюндед размаха нещо като кредитна карта. Синя кредитна карта. Картата на Уве. От моя джоб. Сюндед повдигна въпросително вежда.

— Шибана работа — казах. — За какво съм арестуван?

— За убийството на Синдре О.

Вторачих се в Сюндед, докато с простички думи — а не с прословутата фраза от американските филми, звучаща като „Отче наш“ — той ми обясни, че имам право на адвокат и да запазя мълчание. Освен това главният лекар им позволил да ме отведат веднага щом се събудя. Все пак имах само няколко шева на врата.

— Няма проблеми — прекъснах го, преди да е довършил. — С удоволствие ще дойда с вас.

Шестнайсета глава Кола нула едно

Болницата се намираше в селска местност из околностите на Елверюм. С облекчение наблюдавах как белите сгради с вид на дюшеци се изгубиха зад гърба ми. Почувствах се спокоен, защото не забелязах сребристо-сивия лексус на Граф.

Возехме се в старо, но запазено волво с превъзходно бръмчащ двигател. Сигурно волвото е било на банда обирджии, преди да го пребоядисат като полицейска кола, предположих аз.

— Къде се намираме? — попитах от задната седалка, приклещен между внушителните фигури, на Ендриде и Ескил Монсен.

Дрехите ми, тоест дрехите на Уве, бяха на химическо и един санитар ми зае чифт маратонки и зелен анцуг с инициалите на болницата. Уведоми ме строго, че съм длъжен да ги върна, и то изпрани. Освен това ми върнаха всички ключове и портфейла на Уве.

— В Хедмарк — отвърна Сюндед от седалката до шофьора, известна в афроамериканските гангстерски среди като the gunshot seat17.

— А къде отиваме?

— Не тя засяга — тросна се младият пъпчив шофьор и ме прониза с леденостуден поглед от огледалото.

Bad cop18. Черно шушляково яке с подплата и надпис с жълти букви на гърба: „Клуб Кодо-дзен Елверюм“. Предположих, че става дума за мистериозно, нашумяло наскоро, макар и древно бойно изкуство. Сигурно енергичното дъвчене на дъвки е развило мускулатурата на челюстите му, които, в сравнение с останалата част от тялото му, изглеждаха направо огромни.

Пъпчивко, слабичък, с тесни рамене, държеше ръцете си върху волана под формата на латинско V.

— Гледай си пътя — тихо нареди Сюндед.

Пъпчивко измърмори нещо и сърдито се вторачи в правата ивица асфалт, прорязваща равния терен.

— Шикерюд, отиваме в полицейския участък на Елверюм — обясни Сюндед. — Дойдох от Осло, за да те разпитам днес, а ако се наложи, ще продължим и утре. И вдругиден. Надявам се да си точен, защото Хедмарк не ми е от любимите места.

Барабанеше с пръсти по пътническо куфарче с вид на козметична чанта, което Ендриде прехвърли върху коленете му просто защото отзад нямаше място за него.

— Точен съм — уверих го аз.

И двете ми ръце започнаха да изтръпват. Близнаците Монсен дишаха в такт, а това означаваше, че ме приклещваха като тубичка с майонеза на всяка четвърта секунда. Обмислях дали да не ги помоля поне да не дишат с еднаква честота, но се отказах. След преживяването да лежа пред пистолета на Граф присъствието на двамата здравеняци ми се струваше направо успокоително. Върнах се във времето, когато като малък веднъж татко ме взе със себе си на работа, защото мама беше болна. Седях между двама сериозни, но дружелюбни мъже на задната седалка на лимузината на посолството. Всички бяха облечени изискано. Но татко ми се стори най-хубав, с шофьорска шапка. Караше много спокойно и елегантно. После ме почерпи със сладолед и ме похвали, задето съм се държал като истински джентълмен.

Радиото изпращя.

— Шшт — предупреди Пъпчивко, макар че всички мълчаха.

— Съобщение до всички патрули — обади се носов женски глас.

— Тоест до двата патрула — промърмори Пъпчивко и усили звука.

— Егмон Карлсен е подал сигнал за кражба на автовоз.

Останалата част от съобщението се удави в смеха на Пъпчивко и близнаците Монсен. Телата им се разтресоха и ми направиха доста приятен масаж. Май лекарствата още ми действаха. Пъпчивко вдигна микрофона и попита:

— Карлсен трезвен ли ти звучеше? Край.

— Не съвсем — отвърна женският глас.

— Значи пак е карал пиян и е забравил. Обади се в кръчмата „Бамсе пъб“. Автовозът сигурно стои пред заведението. Осемнайсет колела с надпис „Кухни Сигдал“. Край.

Остави микрофона. Забелязах как настроението в колата се разведри и реших да използвам случая:

— Разбрах, че е извършено убийство, но бих искал да питам какво общо имам аз?

Посрещнаха въпроса ми с мълчание, ала Сюндед явно мислеше. Внезапно се обърна към задната седалка и прикова очи в мен.

— Добре, и аз предпочитам да приключим по-бързо. Знаем, че вие сте извършили убийството, господин Шикерюд. Няма да ни се измъкнете. Налице е труп, местопрестъпление и разполагаме с доказателства срещу вас.

Очакваха да изпадна в шок, в ужас, сърцето ми да подскочи, да спре или каквото там става с него, когато чуеш как полицаят ти съобщава с тържествуваща усмивка, че има доказателства, за да те изпрати зад решетките до живот. Аз обаче запазих пълно спокойствие, защото в ушите ми не звучеше тържествуващият глас на полицая, а Инбау, Рийд и Бъкли. Първа стъпка. Директна конфронтация или, както пише в наръчника: още в самото начало следователят трябва да заяви съвсем недвусмислено, че полицията знае всичко. Използвайте „ние“ и „полицията“, никога — „аз“. И „знаем“, а не „смятаме“. Постарайте се да разколебаете самооценката на разпитвания, като се обръщате с „господине“ към хора с нисък социален статус и на малко име към високопоставени личности.

— Между нас казано — продължи Сюндед и понижи глас, явно с цел да създаде впечатление, че ми съобщава нещо строго поверително, — ако се вярва на слуховете, смъртта на Синдре О не е голяма загуба. Ако вие не му бяхте светили маслото, някой друг щеше да го направи.

Едва потиснах прозявката си. Втора стъпка. Проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата.

Мълчах, а Сюндед продължи:

— Имам добри новини. Ако признаете веднага, ще ви издействаме намаление на присъдата.

Ау, Конкретното обещание! Инбау, Рийд и Бъкли забраняват използването на тази тактика. Само отчаяните прибягват до подобен юридически капан. Мъжът пред мен наистина нямаше търпение да се махне от Хедмарк.

— Защо го направихте, Шикерюд?

Погледнах през страничния прозорец. Поле. Ферма. Поле. Ферма. Поле. Ручей. Поле. Прекрасно сънотворно.

— Е, Шикерюд?

Пръстите на Сюндед барабаняха по козметичната чанта.

— Лъжете — отсякох.

Барабаненето спря.

— Моля?

— Лъжете, Сюндед. Нямам представа кой е Синдре О, а вие не разполагате с никакви улики срещу мен.

Смехът му прозвуча като градинска косачка.

— Нямаме ли? Разкажете ни къде сте били през последните двайсет и четири часа. Ще ни направите ли тази услуга, Шикерюд?

— Може и да се съглася, ако първо вие ми обясните за какво става дума.

— Дай му да се разбере! — извика Пъпчивко. — Ендриде, дай му…

— Я млъквай — посече го Сюндед и се обърна към мен. — И защо да ви обясняваме, Шикерюд?

— Защото само така имате шанс да поговоря с вас. В противен случай ще си трая до появата на адвоката ми. Той живее в Осло — забелязах как усмивката на Сюндед се изпари и се ожесточих: — Ще пристигне най-рано утре, ако имаме късмет.

Сюндед наклони глава и ме изгледа с интереса на колекционер, който изучава насекомо и се пита дали да го пощади, за да си попълни сбирката, или да го стъпче.

— Добре тогава, Шикерюд. Всичко започна, когато полицаят до вас прие сигнал за изоставен трактор насред пътя. Намерихме го. На браната му ято гарги си бяха устроили обяд. Вече бяха излапали меките части от кучето. Собственикът на трактора Синдре О не ни отвори по обясними причини: намерихме го на люлеещия се стол, където сте го зарязали. В хамбара намерихме мерцедес с повреден двигател, регистриран на ваше име, Шикерюд. Накрая полицаите от Елверюм свързаха мъртвото куче с рутинен доклад от болницата за мъж в безсъзнание, целия в кал и ухапан от куче. Позвъниха и дежурната сестра им съобщи, че в джоба на припадналия намерили кредитна карта на името на Уве Шикерюд. И хоп — ето ни тук.

Кимнах. Знаех как са ме намерили те, но как, по дяволите, е успял да ме намери Граф? Въпросът се въртеше безплодно из заспалия ми мозък. Толкова заспал, че едва сега ми хрумна ужасяващата мисъл: ами ако Граф има връзки и в местната полиция? И някой се е погрижил Граф да изпревари полицаите и да пристигне преди тях в болницата? Не! Полицаите влязоха и ми спасиха живота. Грешка! Сюндед ме спаси — непосветеният следовател, изпратен от КРИПОС. Усетих пристъп на паническо главоболие при следващия възникнал въпрос: ако опасенията ми наистина се потвърдят, ще се чувствам ли в безопасност в затворническата килия? Изведнъж синхронизираното дишане на близнаците Монсен вече не ми се струваше успокоително. Всъщност вече всичко ме плашеше, сякаш не можех да вярвам на никого. На абсолютно никого. Освен евентуално на един човек. На непосветения. На мъжа с козметичната чанта. Трябваше да сваля картите на масата, да разкажа на Сюндед всичко, да се погрижа да ме закара в друг полицейски участък, защото този в Елверюм явно е корумпиран. В патрулната в момента пътуваше най-малко една къртица. Радиото отново изпращя.

— Кола нула едно, обади се.

Пъпчивко грабна микрофона.

— Кажи, Лисе.

— Пред „Бамсе пъб“ няма автовоз. Край.

Цялата истина, която се канех да разкажа на Сюндед, включваше и кражбите на картини, разбира се. Но как щях да ги убедя, че съм застрелял Уве при самоотбрана и смъртта му е плод на нещастен случай? Че по вина на Граф Уве се е намирал под въздействието на силна наркоза и не е осъзнавал какво прави?

— Стегни се, Лисе. Поразпитай наоколо. Няма как да скриеш осемнайсетметров автовоз в селото.

Женският глас отговори намусено:

— Според Карлсен трябва да го намериш, нали си полицай и ти се пада шурей. Край.

— Няма да стане! Забрави, Лисе.

— Карлсен не смята, че иска много от теб. Все пак от двете му грозни сестри ти си взел по-симпатичната.

Гръмогласният смях на близнаците разтресе цялото ми тяло.

— Кажи на този тиквеник, че днес, за разлика от повечето дни, наистина имаме работа — просъска Пъпчивко. — Край.

Действително не ми стигаше умът каква стратегия да избера в тази игра. Беше въпрос на време да разкрият самоличността ми. Дали да ги извадя веднага от заблуждението, или да си мълча, питах се аз.

— Ваш ред е, Шикерюд — подкани ме Сюндед. — Проверих ви. Стар познайник сте. По документи не сте семеен. Защо лекарят спомена, че имате съпруга? Диана или нещо подобно?

Козът ми изгоря. Въздъхнах и се загледах през прозореца. Пустош, ниви. В отсрещното платно не се движеха никакви автомобили, не се виждаха къщи, само облак прах, вдигнат от трактор или кола някъде из полето.

— Не знам — отговорих.

Мисли рационално, не изпускай шахматната дъска от поглед.

— Как бихте окачествили отношенията си със Синдре О, Шикерюд?

Вече започна да ми омръзва да се обръщат към мен с чуждо име. Готвех се да му отговоря, но изведнъж ме осени прозрението, че греша. За пореден път. Та нали полицаите ме смятаха за Уве Шикерюд! От болницата им бяха съобщили за пациент с това име. Ако Клас Граф е получил от полицията информация за пострадалия, защо дойде в болничната ми стая, при положение че той не е чувал за човек на име Шикерюд? Защото никой не знаеше за моите отношения с Уве Шикерюд! Изобщо не се връзваше. Граф ме е намерил по друг начин.

Облакът прах от полето се приближаваше.

— Чухте ли какво ви попитах, Шикерюд?

Граф ме намери във вилата, а после и в болницата, макар че там не носех мобилен телефон. Граф нямаше контакти нито в „Теленур“, нито в полицията. Но как тогава успяваше да ме открие?

— Шикерюд! Ало!

Облакът прах от страничния път приближаваше с много по-висока скорост, отколкото изглеждаше първоначално. Загледан в кръстовището отпред, виждах как превозното средство се насочва към нас и всеки момент ще се сблъскаме. Дано шофьорът на другата кола все пак съобрази, че ние, а не той, се намираме на главния път. Вероятно е най-добре Пъпчивко да му напомни за съществуването ни, като натисне клаксона. Да му напомни. Да натисне клаксона. Какво ми каза Граф на излизане от болничната стая? „Диана е напълно права. Имате разкошна коса.“ Затворих очи и усетих пръстите ѝ в косата ми, когато ме милваше в гаража. Ароматът, който се носеше от нея. Диана миришеше различно. На него, на Граф, не, не на Граф. На „ХОТЕ“. Насочва се към нас. Всички парчета от пъзела се подредиха като на забавен каданс. Как не се сетих по-рано? Отворих очи:

— Грози ни смъртна опасност, Сюндед.

— Единствен вие се намирате в опасност, Шикерюд, или както там се казвате.

— Какво?

Сюндед погледна в огледалото и вдигна кредитната карта, която ми показа в болницата.

— Не приличате на този тип от снимката. Проверих Уве Шикерюд в архива на превъзпитаните и установих, че е висок един и седемдесет и пет. А вие сте… колко? Метър и шейсет и пет?

В колата настана тишина. Вторачих се към облака прах, който се приближаваше с удивителна бързина. Не беше лека кола, а автовоз с ремарке. Вече можех спокойно да прочета какво пише отстрани: „Кухни Сигдал“.

— Един и шейсет и осем — отговорих.

— И кой сте вие всъщност, дявол да ви вземе? — избоботи сърдито Сюндед.

— Казвам се Рогер Браун. А отляво е откраднатият автовоз на Карлсен.

Главите на пътниците и на шофьора се обърнаха наляво.

— Какво става? — изръмжа Сюндед.

— Много просто: автовоза го кара тип на име Клас Граф. Знае, че се возя в тази кола и има намерение да ме убие.

— Как…

— С помощта на проследяващо устройство с GPS може да ме намери където и да отида. Следи ме, откакто вчера сутринта съпругата ми ме погали по косата в гаража. Върху ръката ѝ е имало желе, съдържащо микроскопични предаватели, които полепват по косата и не могат да се отмият.

— Я зарежете тези врели-некипели! — изръмжа следователят от КРИПОС.

— Сюндед… — обади се Пъпчивко, — това е автовозът на Карлсен.

— Най-добре да спрем и да обърнем. Иначе ще ни убие всички. Спри!

— Продължавай! — нареди Сюндед.

— Нима не разбирате какво ще се случи! — извиках аз. — След малко ще умреш, Сюндед.

Разсмя се със звука на косачка, но тревата сякаш беше твърде избуяла. Защото и той вече осъзнаваше, че е твърде късно.

Седемнайсета глава „Кухни Сигдал“

Сблъсъкът между две превозни средства се подчинява за елементарни физични закони. Всичко е оставено на случайността, но всички случайности могат да се обяснят с уравнението: силата, умножена по времето, е равна на многократната промяна в скоростта. Ако в това уравнение заместим променливите със случайностите като стойности, ще получим повествование просто, достоверно и безпощадно. То ще разкаже например какво се случва, когато натоварен автовоз с тегло двайсет и пет тона се сблъска със скорост осемдесет километра в час с лек автомобил с тегло хиляда и осемстотин килограма (включвам и близнаците Монсен), който се движи със същата скорост. В зависимост от конкретния случай — от точката на сблъсъка, от устройството на каросерията, от ъгъла между двете превозни средства — съществуват безброй варианти как ще протече повествованието, ала всички те имат нещо общо: до един са с трагичен изход. За лекия автомобил.

Когато в десет и тринайсет автовозът, управляван от Клас Граф, удари отпред полицейска кола нула едно, волво 740 от 1989-а година, двигателният отсек, двете предни колела и краката на Пъпчивко изскочиха от каросерията, а колата полетя във въздуха. Не изскочиха въздушни възглавници, защото автомобили волво, произведени преди 1990-та година, не са оборудвани с въздушни възглавници. Полицейският автомобил — превърнат в развалина — прелетя над шосето високо над мантинелата и падна в боровата гора по поречието на реката в подножието на склона. Преди да се приземи върху върховете на дърветата, кола нула едно направи две и половина обратни салта и един винт и половина. На мястото нямаше свидетели, за да потвърдят думите ми, но фактите са си факти. Както казах — всичко се подчинява на елементарни физични закони. Съобразно тези закони автовозът, без видими поражения, продължи по пустото кръстовище и наби спирачки, а металът изскърца. Автовозът пръхтеше като дракон, след като спирачките най-сетне спряха, но мирисът на изгоряла гума и изгорели накладки продължи да изпълва въздуха над района в продължение на няколко минути.

В десет и четиринайсет боровете престанаха да се олюляват, прахът се разреди, двигателят на автовоза продължи да работи, а слънцето — да грее невъзмутимо над хедмаркските поля.

В десет и петнайсет мина първата кола след катастрофата. Шофьорът едва ли е забелязал нещо подозрително, освен че под гумите на автомобила му са хрущяли парчета стъкло, а на страничния път е спрял автовоз. Нищо не му е подсказало, че до реката, под дърветата, се крие преобърната полицейска кола.

Знам всичко това, защото след катастрофата се озовах в положение, което ми позволи да видя, че колата се е преобърнала и е скрита от шосето зад дърветата до реката. За споменатите часове не гарантирам, защото се ориентирах по часовника на Сюндед, който тиктакаше под носа ми. Всъщност не бях сигурен чий е часовникът: висеше от китката на откъсната ръка, подаваща се изпод парче сив шлифер. Вятърът довя мирис на смола от накладките и звука на дизелов двигател на празен ход.

Слънцето на безоблачното небе проблясваше между дърветата, а около мен капеше бензин, масло и кръв. Изтичаше. Всички бяха мъртви. Пъпчивко вече нямаше пъпки. Нямаше и лице, ако трябва да съм точен. Онова, което беше останало от Сюндед, приличаше на сгъната картонена фигурка. Главата му се подаваше между краката му. Близнаците ми изглеждаха цели, но бяха престанали да дишат. Дължах живота си на семейство Монсен, чиято предразположеност към наедряване ги бе превърнала в перфектните въздушни възглавници. Ала телата, която ми бяха спасили живота, сега щяха да ми го отнемат. Цялата каросерия бе смачкана и висях от седалката надолу с главата. Едната ми ръка беше свободна, но не можех да дишам, камо ли да помръдна, приклещен здраво между двамата полицаи. Сетивата ми продължаваха да функционират безотказно. За мое огромно съжаление, защото виждах как бензинът извира, потича в крачола на панталона ми, по кожата ми и излиза през яката на ризата ми. Все още чувах как автовозът на пътя пръхти, кашля и заеква, докато чака. Отлично осъзнавах, че Клас Граф стои в автовоза и обмисля внимателно положението. Проследяващото му устройство не отчиташе движение. Ала Граф вероятно искаше да слезе и лично да се увери, че всички са мъртви. От друга страна, не беше никак лесна работа да слезеш по стръмнината. Още по-трудно — да се изкачиш обратно. Граф едва ли очакваше някой да оцелее след такава жестока катастрофа. Но щеше да спи по-спокойно, след като се увери със собствените си очи, ако не остане и капка съмнение…

Карай нататък, помолих се наум. Продължи си пътя.

За мой ужас все още се намирах в пълно съзнание и ясно си представях какво ще се случи с мен, когато Граф ме намери, потопен в бензин.

Карай! Карай нататък!

Дизеловият двигател на автовоза бръмчеше, все едно водеше разговор със себе си.

Случилото се ми се изясни до последната подробност. Граф не е посетил Синдре О, за да го попита къде да ме намери: проследяващото му устройство му е показвало местонахождението ми с точност до метри. Граф е очистил О поради простата причина че селянинът е видял и него, и автомобила му. Ала докато Граф се е качвал по пътеката към вилата, аз съм отишъл в клозета и след като не е успял да ме намери във вилата, пак е проверил какво показва устройството му. С огромна изненада е установил, че сигналът се е изгубил. Станало е, защото по това време косата ми е била потопена в мръсотия, а както вече знам, предавателите на „ХОТЕ“ не излъчват достатъчно силни сигнали, та да проникват през нечистотии. Излиза, че аз, идиотът, съм извадил повече късмет, отколкото заслужавам.

Граф е насъскал кучето по следите ми и е седнал да чака, защото сигналът не се е възобновил. Мръсотията, засъхнала по косата ми, е продължила да блокира сигналите, докато съм бил в хамбара, при трупа на Синдре О и съм избягал с трактора. Едва през нощта устройството на Граф е получило сигнал от мен. В онзи момент съм се намирал върху носилка и са отмивали мръсотията от косата ми с душ. Граф се е метнал в колата и е пристигнал в болницата в ранни зори. Един бог знае как е успял да открадне автовоза, но не е имал проблеми да ме намери — мен, малоумния наивник Браун, който буквално си е просел да го хванат.

Пръстите на откъснатата ръка все още държаха козметичната чанта. Часовникът на китката тиктакаше. Десет и шестнайсет. След минута щях да съм изпаднал в безсъзнание. След две — да се задуша. Решавай, Граф.

Той така и направи.

Чух как автовозът се оригна. Оборотите намаляха. Явно Граф изгаси двигателя и сега щеше да дойде при мен!

Тихо ръмжене. Хрущене на чакъл под гуми, носещи двайсет и пет тона. Ръмженето се усили. И продължи да се усилва. После отслабна. Изгуби се в далечината и заглъхна съвсем.

Затворих очи и благодарих на съдбата, задето няма да изгоря жив, а ще умра от недостиг на кислород. Защото това далеч не е най-ужасната смърт. Мозъкът изключва постепенно, приспива ти се, главата ти се замайва, спираш да мислиш и проблемите ти изчезват. Горе-долу същото като да гаврътнеш няколко силни питиета. Да, помислих си, мога да преживея такава смърт.

Направо ме досмеша.

Значи цял живот се бях мъчил да бъда пълната противоположност на баща ми, но все пак щях да пукна в катастрофирал автомобил. Дали наистина бях живял по-различно от него? Когато пораснах и проклетият пияница вече не можеше да ме бие, започнах да го бия аз. По начина, по който той биеше мама — без да оставя видими следи. Например учтиво отклоних предложението му да ме научи да шофирам. Заявих, че нямам желание да вземам книжка. Свалих противната, разглезена дъщеря на посланика, която татко караше всеки ден до училище, само за да я доведа на вечеря у дома и да го унижа. Разкаях се за стореното, защото между основното ястие и десерта заварих мама да плаче в кухнята. Записах се да уча в лондонско училище, което татко бе нарекъл пред мен шибано социалистическо заведение за обществени паразити. Но той не го взе твърде присърце, както се надявах. Проклетата гадина успя дори да се усмихне уж с гордост, когато му съобщих къде съм решил да уча. Същата есен ме попита дали може с мама да ми дойдат на гости в кампуса. Разубедих ги, като изтъкнах аргумента „не искам съучениците ми да разбират, че баща ми не е висш дипломат, а най-обикновен шофьор“. Сякаш успях да улуча слабото му място. Не че той беше слаб, по-скоро знаех къде да ударя, за да го заболи.

Четиринайсет дни преди сватбата се обадих на мама и ѝ съобщих, че ще се женя за приятелката ми на скромна церемония, която включва единствено нас двамата и двамата свидетели. Поканих майка ми, но я предупредих, че не искам татко да присъства. Тя се ядоса и отказа да дойде без него. Благородните, предани души често са белязани от недъга да са лоялни дори към най-подлите хора. Да, най-вече към най-подлите.

С Диана имахме намерението да посетим родителите ми след края на семестъра, но три седмици преди да заминем от Лондон ми съобщиха за злополуката. Връщали се от вилата, поясни полицаят по пращящата линия. Било привечер, валял дъжд, колата се движела с несъобразено висока скорост. Движението по пътя било временно отбито заради ремонт на магистралата. Имало ново, вероятно малко нелогично отклонение, но все пак маркирано с пътен знак. Наскоро положеният асфалт поглъщал светлината, разбира се. Наблизо се намирала паркирана строителна машина. Прекъснах полицая и го помолих да вземат проба за алкохол от баща ми. Само за да потвърдят онова, което вече знаех със сигурност: той е убил мама.

Същата вечер, седнал сам в кръчма близо до метростанцията „Бейрънс Корт“, за пръв път пих алкохол. И плаках пред хора. А, докато до вонящия писоар плисках с вода обляното си в сълзи лице, се вглеждах в спуканото огледало, видях безизразното пиянско лице на баща ми. Мигом си спомних бдителния спокоен огън в очите му, когато събори фигурите върху шахматната дъска, а бялата царица се завъртя във въздуха — две и половина обратни салта — преди да се озове върху пода. После ме удари. За пръв и единствен път в живота ми, но все пак ме удари. С длан, под ухото. И тогава в очите му видях онова, което мама наричаше Болестта. Зад очите му се криеше отблъскващо, ловко и кръвожадно чудовище. И въпреки това той ми беше баща: моя плът и кръв.

Кръв.

Нещо, заровено в дълбините на душата ми, нещо, което дълго лежа, затиснато под пластове от отрицание, изплува на повърхността. Размит спомен за пробягала мисъл. Отказваше да стои скрита. Придоби ясна форма и болезнено отчетлива вербализация. Превърна се в истина. Досега се бях мъчил да държа тази мисъл на разстояние, като непрекъснато се самозалъгвах. Защото не страхът да не ме изместят бе причината да не искам деца, а страхът от Болестта. Страхът, че аз, синът, съм я наследил и тя се спотайва зад очите ми. Излъгах всички. На Лоте казах, че не съм искал Диана да роди детето заради вродения му недъг, синдром, дефект в хромозомите. А в действителност дефект имах аз.

Всичко се разтече. До момента животът ми приличаше на мъртвешко жилище, но сега мозъкът ми нахвърли калъфите върху мебелите, затвори вратите, приготви се да блокира потока. Капеше, течеше, шуртеше от очите ми, по челото, по косата. Да се задушиш между две човешки тела, надути като балон. Сетих се за Лоте. И там, на прага, получих проблясък. Видях светлина. Видях… Диана? Какво прави тук тази предателка? Балони…

Свободната ми ръка се протегна към козметичната чанта. Изтръпналите ми пръсти отстраниха пръстите на Сюндед от дръжката и отвориха чантата. Бензинът от мен капеше вътре, докато преравях съдържанието ѝ: издърпах риза, чифт чорапи, бельо и несесер. Само толкова. Отворих несесера със свободната си ръка и изсипах принадлежностите върху тавана на колата: паста за зъби, машинка за бръснене, лейкопласт, шампоан, прозрачен найлонов плик, който Сюндед без съмнение е използвал по време на проверката по летищата, вазелин… ето! Ножица, остра, малка, леко извита на върха — някои хора явно имат причини да предпочитат такива ножички вместо модерните нокторезачки. Плъзнах ръка по единия от близнаците, опипах корема, после гърдите му и се опитах да намеря цип или копчета. Чувствителността на пръстите ми се изгуби, те не се подчиняваха на заповедите ми и престанаха да изпращат информация до мозъка ми. Хванах ножицата и я забих в корема на… е, да кажем, че в корема на Ендриде. Изкуствената материя изпращя с облекчение, цепна се и оголи изпъкнало шкембе, натъпкано в светлосиня полицейска риза. Бързо срязах ризата; изпод нея напираха сланини, покрити с космата синьо-бяла кожа. Стигнах до онази част, от която ме побиваха тръпки. Ала мисълта за евентуалната награда — възможността да живея и да дишам — измести всички останали. Замахнах силно с ножицата и я забих в корема точно над пъпа. Издърпах я обратно. Не се случи нищо.

Странно. В тялото му зейна дупка, но оттам не потече нищо, което би освободило място и съответно да отслаби натиска върху мен. Балонът си остана надут до пръсване.

Отново го прободох. Втора дупка. Втори сух кладенец.

Забивах ножицата като побеснял. Храс, храс. Нищо.

От какво са направени тези шибани близнаци? Само от мазнини ли? Нима тлъстините им щяха да убият и мен?

По шосето мина кола.

Опитах се да извикам, но не ми стигна въздух. Напрягайки последните си сили, забих ножицата в корема му, но този път не я издърпах. Нямах сила. След малко започнах да я местя. Разтворих я и пак я свих. Натисках я все по-надолу. Оказа се изненадващо лесно. Вътре се случи нещо. От дупката в корема потече струя кръв и се изгуби под дрехите. После се показа върху брадатия му врат, продължи по брадичката, по устните и изчезна в ноздрата му. Продължих да кълцам. Трескаво, ожесточено. Установих, че човекът е много уязвимо същество, защото тялото се разпори и зейна. Заприлича ми на едно предаване, в което разчленяваха китове. И то само с някаква си козметична ножичка!

Спрях едва когато разрезът на корема стигна от таза до ребрата. Очаквах да се изсипят огромни количества кръв и вътрешности, но това не стана. Ръката ми изтръпна изведнъж, изпуснах ножицата и получих поредното посещение на стария ми познайник, наречен тунелно зрение. През отвора виждах тавана на колата със сива тапицерия с шахматна шарка. Счупените фигури лежаха разпръснати около мен. Предадох се. Затворих очи. Чувството, че няма повече да се боря, ми се стори приятно. Усетих как силата на тежестта ме завлича към земните недра с главата напред като дете, излизащо от майчината утроба. Нещо ме тласкаше навън. Смъртта представлява ново раждане. Усетих дори контракциите, които ме масажираха. Видях бялата царица. Чух шума от плисването на околоплодните води върху пода. Долових миризмата. Боже мой, миризмата! Родих се и новият ми живот започна с падане, с удар на главата и с непрогледен мрак.

Непрогледен мрак.

Мрак.

Кислород?

Проблясък.

Отворих очи. Легнал по гръб, виждах над себе си задната седалка, където допреди малко седях, притиснат между двамата близнаци. Намирах се върху тавана на колата, върху шахматната дъска. Дишах. Вонеше на смърт, на човешки вътрешности. Огледах се. Сякаш се намирах в кланица, в колбасарски цех. И, странно, вместо да остана верен на природата си да изтласквам, да отричам, да бягам, мозъкът ми се постара да попие дори най-слабите усещания на сетивата ми. Реших да не бягам от обстановката. Вдишах дълбоко миризмата. Гледах, слушах. Събрах фигурите от пода. Наредих ги върху дъската една по една. Накрая вдигнах счупената бяла царица. Огледах я внимателно и я поставих точно пред черния цар.