Ловци на глави

Осемнайсета глава Бялата царица

Седнал в останките от катастрофиралата кола, се взирах в машинката за бръснене. Понякога през ума ни минават какви ли не странни мисли. Бялата царица беше счупена. С нея се опитвах да поставя в шахмат баща си, миналото си, целия си предишен живот. Именно тя ми каза, че ме обича, и аз се заклех, дори думите ѝ да са лъжа, част от мен винаги да я обича заради любовното ѝ признание. Нея наричах моята половинка, защото наистина я смятах за второто ми лице, за моето по-добро аз. Явно съм грешал. Мразех я. Не, дори не бих го нарекъл омраза: Диана Струм-Елиасен просто не съществуваше за мен. И все пак седях в развалина, някога била кола, в компанията на четири трупа, с машинка за бръснене в ръка и с единствената мисъл: дали Диана щеше да ме обича, ако нямах такава коса?

Както вече казах, понякога през ума ни минават много странни мисли. Прогоних мисълта и пуснах машинката на човека с пророческото име Сюндед. Тя започна да вибрира в ръката ми.

Реших да се променя. Исках да се променя. Старият Рогер Браун вече не съществуваше. Захванах се за работа. След четвърт час огледах резултата в парчето, останало от огледалото за обратно виждане. Както се опасявах, гледката не беше никак красива. Главата ми приличаше на фъстък с черупка — издължена и леко сплесната в средата. Гладко избръснатият ми бял череп блестеше слабо над загорялата кожа на лицето ми. Но това бях аз — новият Рогер Браун.

Къдриците ми паднаха между краката ми. Натъпках ги в прозрачния найлонов плик и го пъхнах в задния джоб на униформените панталони на Ескил Монсен. Там напипах портфейла му. Взех малко пари и кредитната му карта, понеже нямах намерения да улесня полицията, като използвам кредитната карта на Уве Шикерюд. Вече бях намерил запалка в джоба на черното шушляково яке на Пъпчивко и отново се зачудих дали да не запаля маринованата в бензин кола. От една страна, така щях да забавя експертите при идентифицирането на труповете и да си осигуря цяло денонощие спокоен труд. От друга обаче, димът щеше да задейства противопожарната аларма, преди да съм успял да се махна от района. Без пожар и с малко късмет щяха да минат няколко часа, докато открият отломките. Погледнах обезобразеното лице на Пъпчивко и взех решение. Трябваха ми близо двайсет минути да му сваля панталоните и якето и да го облека в моя зелен анцуг. Направо невероятно е колко бързо се свиква с рязането на хора. Отрязах кожата на двата му показалеца (не си спомнях дали пръстовите отпечатъци се вземат от дясната, или от лявата ръка) с концентрацията и бързината на хирург. Накрая клъцнах и палците му, за да създам впечатлението, че раните по пръстите му са случайни. После се отдалечих на две крачки, за да огледам резултата. Кръв, смърт, тишина. Дори кафявата река до горичката изглеждаше замръзнала в беззвучна неподвижност. Гледката заслужаваше да бъде пресъздадена от Мортен Вискум19. Ако разполагах с камера, щях да я заснема и да я изпратя на Диана с предложението да я изложи в галерията. Като предупреждение какво предстои. Как се изрази Граф? „Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви.“

Тръгнах по главния път. Рискувах Клас Граф да мине по шосето и да ме види, разбира се, но не се тревожех. Първо, той не би ме познал в този вид: с обръсната глава, в черно шушляково яке с емблемата на „Клуб Кодо-дзен Елверюм“ на гърба. Второ, походката ми се промени: вече стъпвах гордо изправен и вървях бавно. Трето, проследяващото му устройство показваше ясно, че се намирам в колата и не съм помръднал и на метър. Напълно логично, нали бях мъртъв.

Не се отбих в близката ферма. Продължих. Подмина ме автомобил, намали, вероятно шофьорът се питаше що за човек съм. После настъпи газта и изчезна в ярката есенна светлина.

Миришеше на хубаво: на пръст, на трева, на борова гора и на кравешки тор. Раните на врата още ме наболяваха, но вцепенението на мускулите ми изчезна. Ускорих крачка и задишах дълбоко и живително. След половин час все още не се бях измъкнал от необятните полета, но в далечината се виждаше синя табела и навес. Автобусна спирка.

Четвърт час по-късно се качих в автобуса, купих си билет с парите от портфейла на Ескил Монсен и се осведомих, че автобусът стига до Елверюм, откъдето щях да се прибера в Осло с влак. Седнах срещу две платиненоруси жени около трийсетте. Въобще не ме удостоиха с поглед.

Задрямах. Събуди ме воят на сирена. Автобусът намали и сви вляво. Подмина ни полицейска кола със син буркан. Сигурно патрулка нула две, помислих си. Забелязах как едната блондинка ме погледна и побърза инстинктивно да отмести очи. Намекът колко съм отблъскващ стана твърде явен. Не успя. Усмихнах се криво и погледнах през прозореца.

Слънцето огряваше родния град на стария Рогер Браун, когато новият слезе от влака в петнайсет и десет, а в зиналата паст на обезобразените скулптури на тигри пред централната гара на Осло духаше леденостуден вятър. Пресякох площада и продължих към улица „Шипер“.

Наркодилърите и проститутките по „Толбю“ ме погледнаха, ала не ме сподириха с обичайните си предложения, както правеха със стария Рогер Браун. Спрях пред входа на хотел „Леон“ и вдигнах очи към фасадата с бели рани от олющена мазилка. Под единия прозорец висеше плакат, който обещаваше стая за четиристотин крони на нощ.

Влязох и се отправих към рецепцията или РЕЦЕЦПИЯТА, както пишеше на табелата над главата на мъжа зад гишето.

— Да? — каза той вместо обичайното „добре дошли“.

Бях свикнал с други обноски в хотелите, които старият Рогер Браун посещаваше. Лицето на рецепциониста лъщеше от пот. Сигурно работеше здраво или пиеше много кафе. Или просто беше тревожна натура. Неспокойният поглед, сновящ напред-назад, говореше в полза на последното ми предположение.

— Имате ли единични стаи? — попитах.

— Да. За колко време?

— За едно денонощие.

— За цяло денонощие ли?

За пръв път идвах в хотел „Леон“, но бях минавал с колата покрай него и предполагах, че предлагат стаи за няколко часа на професионални жрици на любовта. Тоест жени, които поради недостиг на физическа красота или ум не бяха съумели да използват телата си, за да се сдобият с къща, проектирана от Уве Банг, и със собствена галерия в квартал Фрогнер.

Кимнах.

— Четиристотин — изстреля мъжът. — При условие че платите предварително.

Говореше с шведски акцент, предпочитан по една или друга причина от вокалистите на естрадни групи и от проповедниците.

Хвърлих пред него комбинираната дебитна и кредитна карта на Ескил Монсен. От опит знам, че служителите изобщо не ги е грижа дали подписът съвпада, но за всеки случай във влака се научих да го имитирам. Проблемът се състоеше в снимката. Дори приглушеното осветление, при което е правена снимката, не можеше да скрие от рецепциониста, че между бузестия тип с дълга къдрава коса и черна брада на снимката и мен — скулест и с бръсната глава — няма никаква прилика. Мъжът огледа внимателно картата.

— Вие не сте човекът от снимката — отсече, без да вдига очи към мен.

Почаках да ме погледне.

— Рак — казах аз.

— Какво?

— Химиотерапия.

Той примига три пъти.

— Три курса на лечение.

Адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. Забелязах колебанието му. Хайде де! Налагаше се веднага да легна, защото изпитвах ужасни болки във врата. Приковах очи в него, но той отмести поглед.

— Съжалявам — вдигна картата срещу мен. — Нямам желание да си навличам неприятности. Намирам се под наблюдение. Имате ли пари в брой?

Поклатих отрицателно глава. След като си купих билет за влака, ми останаха само банкнота от двеста крони и монета от десет.

— Съжалявам — повтори той и протегна ръка, а картата докосна рамото ми, сякаш ме умоляваше да си я прибера.

Взех я и излязох.

Не виждах смисъл да се пробвам в други хотели. Щом в „Леон“ не приемаха картата, значи и в другите хотели щяха да постъпят по същия начин. А имаше опасност и да се обадят в полицията.

Преминах към план Б.

Бях нов в града. Чужденец. Без пари, без приятели, без минало и без самоличност. Фасадите, улиците и хората по тях ми изглеждаха по-различни, отколкото през очите на Рогер Браун. Пред слънцето се изпречи тънък облачен слой и температурата се понижи с още няколко градуса.

На централната гара попитах с кой автобус се стига до Тунсехаген. Качих се. Незнайно защо шофьорът ми говореше на английски. От спирката в Тунсехаген до къщата на Уве има само няколко баира, но докато стигна дотам, вече зъзнех от студ. Пообиколих квартала, за да се уверя, че наблизо няма полицаи. Бързо се втурнах към вратата и отключих.

Вътре беше топло. Отопление с регулируем термостат. Въведох паролата „Наташа“, за да деактивирам алармата, и влязох в стаята с функции на всекидневна и спалня. Миришеше като при последното ми посещение: на неизмити съдове, непрано спално бельо, оръжейно масло и сяра. Уве лежеше в леглото, както го оставих предишния ден. Оттогава сякаш беше изминала седмица.

Намерих дистанционното, легнах в леглото до Уве и включих телевизора. Прегледах информацията от телетекста. Не пишеше нищо за изчезнали патрулки или за мъртви полицаи. Полицаите от участъка в Елверюм със сигурност очакваха големи неприятности и отдавна бяха започнали акция по издирването на служебния автомобил, но явно предпочитаха да не избързват с оповестяването на информацията, защото се надяваха всичко да се дължи на съвсем банално недоразумение. Рано или късно щяха да открият колата. А колко ли време щеше да им трябва, за да установят, че трупът в зеления анцуг със заличени резки по върховете на пръстите не е арестантът Уве Шикерюд? Минимум едно денонощие. Максимум две.

Някои неща просто не ми бяха известни. Не че новият Рогер Браун знаеше какви са процедурите в полицията. Той просто осъзнаваше, че е необходимо да вземе бързи решения, базирани на информация от несигурни източници; да предприеме действия, макар и рисковани, вместо да губи време в колебания, докато стане прекалено късно; да допусне страха, за да се мотивира, но да не му се предаде напълно, да не му позволи да го парализира.

Затова затворих очи и заспах.

Събудих се. Часовникът на телетекста показваше 20:03. А отдолу беше публикувано съобщение за четирима души, трима от които полицаи, загинали при пътна злополука близо до Елверюм. Сутринта бил подаден сигнал за изчезнала полицейска кола и следобед намерили останките ѝ в горичка до река Трекелва. Обявен за изчезнал бил петият пътник в колата, също полицай. Предполагаха, че е изхвръкнал от колата и е паднал в реката. В момента провеждали акция по издирване на тялото. На две мили от мястото на злополуката намерили откраднат автовоз с емблемата „Кухни Сигдал“. Полицията умоляваше зрителите, които разполагат с данни за шофьора, да позвънят на горещата телефонна линия.

След като разберат, че арестантът Шикерюд не е сред загиналите, рано или късно ще посетят дома му. Налагаше се да си намеря подслон другаде.

Поех си дъх. Наведох се над трупа на Уве, взех телефона от нощното шкафче и набрах единствения номер, който знаех наизуст.

Тя вдигна на третото прозвъняване.

Вместо обичайното, смутено, но нежно „Здрасти“, Лоте отрони едва доловимо „Да?“.

Затворих, без да се обадя. Исках да разбера единствено дали си е вкъщи. Надявах се и вечерта да я заваря у тях.

Изгасих телевизора и станах. След двеминутно търсене намерих два пистолета: единия в шкафчето в банята, другия — напъхан зад телевизора. Спрях се на малкия черен пистолет зад телевизора. От кухненския долап извадих две кутии: едната с бойни патрони, другата с халосни. Напълних пистолета с бойни патрони, заредих го и спуснах предпазителя. Затъкнах оръжието на кръста си, както видях да прави Клас Граф. Влязох в банята и оставих другия пистолет на мястото му. Затворих вратичката на шкафчето и се огледах в огледалото: лице с фини черти, ясни линии, брутално оголена глава, ярък, почти трескав блясък на очите, устните едновременно отпуснати и категорични, мълчаливи и красноречиви.

Където и да осъмнех утре сутринта, на съвестта ми щеше да тежи убийство. Предумишлено убийство.

Деветнайсета глава Предумишлено убийство

Намираш се на твоята улица. Спотайваш се в мрака под дърветата и гледаш към собствения си дом, в осветените прозорци, а завесите помръдват леко. Сигурно зад тях е жена ти. Един от съседите излиза на вечерна разходка с английския си сетер. Минава покрай теб, заглежда се, но вижда непознат по улица, където всички се познават.

Мъжът те поглежда с недоверие, а сетерът изръмжава тихо. И двамата подушват омразата ти към кучета. Защото животните, също като хората, са сплотени в борбата срещу натрапници, срещу неканени в квартала, където са се барикадирали, издигнати високо над градската суматоха и хаотичната смесица от интереси и ангажименти. Тук, горе, обитателите искат нещата да продължат постарому, защото статуквото ги удовлетворява, всичко върви чудесно и те не желаят картите да се раздадат повторно. Не, нека оставим асата и поповете в ръцете на сегашните им собственици, несигурността се отразява гибелно на инвестициите, строго определените рамкови условия гарантират добра продуктивност, а тя, от своя страна, е в служба на общността. Трябва да се произведе нещо, преди да се пристъпи към разпределение на благата.

Странно, но най-консервативният в политическите си пристрастия човек, когото съм срещал някога, е шофьор, нает от хора с четирикратно по-високи доходи от неговите и с навика да се обръщат към него с високомерно снизхождение, каквото само педантична вежливост би могла да изрази.

Веднъж татко ме предупреди да не се мяркам повече в къщата му, ако стана социалист. Същото важало и за мама. Тогава не беше съвсем трезвен, но това само подсили убеждението ми, че наистина смята така. Според него кастите в Индия са много мъдро измислени, а по Божията воля се раждаме в определено съсловие и е наш дълг да прекараме окаяния си живот именно там. Или както клисарят отговорил, когато свещеникът Сигисмюн предложил да си говорят на „ти“: „Клисарят си е клисар, свещеникът — свещеник.“

Моят бунт — бунтът на шофьорския син — се прояви в полученото образование, в брака с дъщеря на богаташ, в костюмите от веригата бутици „Фернер Якобсен“, в къщата на спирка Воксенколен. Това не успя да сломи татко. Той имаше дори безочието да ми прости и да се престори на горд. На погребението, докато хлипах като дете, знаех, че не плача от скръб по покойната ми майка, а от гняв срещу баща ми. Сетерът и съседът (странно, как му беше името?) потънаха в мрака, а аз пресякох улицата. Не се виждаха коли. Долепих лице до прозореца на гаража. Вътре беше празно. Бързо се промъкнах в гъстия, почти материален мрак на градината и застанах под ябълковите дървета. Така тя нямаше как да ме види.

Аз обаче я наблюдавах.

Диана сновеше неспокойно напред-назад. Нервните ѝ движения и телефонът „Прада“ в ръката ѝ, долепен до ухото, ми подсказаха, че се мъчи да се свърже с някого, но той не ѝ отговаря. Беше обута в дънки. Едва ли съществува друга жена, на която дънките да отиват повече. Въпреки че беше облечена в бял вълнен пуловер, тя разтриваше гърдите си със свободната си ръка, все едно замръзваше. Големите къщи, построени през трийсетте години, се стоплят бавно при резки спадове в температурата, независимо колко радиатора включиш. Изчаках достатъчно, за да се уверя, че е сама. Опипах пистолета на кръста ми. Поех си дълбоко въздух. Предстоеше ми най-трудното нещо в живота ми, но щях да се справя. Новото ми аз щеше да намери сили. Вероятно затова сълзите рукнаха от очите ми: вече бях издал присъдата си. Не ги преглътнах. Те галеха бузите ми като топли милувки, а аз се постарах да не издавам звуци, да не дишам учестено, да не хълцам. За пет минути изплаках всичко и си избърсах бузите. Влязох бързо през входната врата. Ослушах се в коридора. Сякаш и къщата притаи дъх. Чуваха се само шумът от обувките ѝ по паркета в стаята на горния етаж. Съвсем скоро и те щяха да замлъкнат.

В десет вечерта вратата се открехна и се показа бледо лице и две кафяви очи.

— Мога ли да пренощувам при теб? — попитах.

Лоте не отговори. Както винаги. Обаче се втренчи в мен като в призрак. За пръв път гледаше изплашено. Усмихнах се и прокарах ръка по гладкия си череп.

— Разделих се с… — търсех точната дума — … всичко.

Тя примига и отвори вратата. Влязох.

Двайсета глава Възкресение от мъртвите

Събудих се и погледнах часовника. Осем. Време беше да започвам. Предстоеше ми важен ден, както казват. Лоте спеше настрани, с гръб към мен, завита в чаршаф. Предпочиташе го вместо завивка. Претърколих се, станах и се облякох. Вътре беше ужасен студ. Чувствах се премръзнал. Промъкнах се на пръсти в коридора, облякох си якето, сложих си шапката и ръкавиците и отидох в кухнята. В едно чекмедже намерих найлонов илик и го пъхнах в джоба си. Отворих хладилника. Първият ми ден като убиец, застрелял жена. Звучеше ми като заглавие на криминална хроника във вестник. Обикновено прескачах такива новини — струваха ми се мъчителни и банални. Извадих кутия със сок от грейпфрут с намерението да пия направо от кутията, но реших все пак да си извадя чаша от горния шкаф. Не бива да зарежеш всичко само защото си убиец. След като изпих сока, изплакнах чашата и прибрах сока в хладилника. Влязох във всекидневната и седнах на дивана. Малкият черен пистолет в джоба на якето ме прободе в корема и го извадих. Все още миришеше. Знаех, че тази миризма винаги ще ми напомня за убийството. За екзекуцията. Един изстрел се оказа достатъчен. Отблизо, докато ме притегляше в обятията си. Стрелях, стиснат в прегръдката ѝ, и я улучих в лявото око. Дали беше съзнателно? Вероятно да. Вероятно съм искал да ѝ отнема нещо, както тя се опита да ми отнеме всичко. И коварната лъжкиня обгърна оловото, куршумът с форма на фалос навлезе в нея, както някога навлизах аз. Никога повече. Вече беше мъртва. Мислите ме спохождаха като кратки изречения, които констатират само фактическите положения. Чудесно, трябва да продължавам в същия дух, да запазя студенината си, да не допускам чувства. Все още имах какво да губя.

Вдигнах дистанционното и пуснах телевизора. В телетекста нямаше нищо ново. Вероятно редакционният екип не започва работа толкова рано сутринта. Според вчерашната информация четирите трупа щели да бъдат идентифицирани в рамките на утрешния ден, тоест днешния, и един от пострадалите все още се намирал в неизвестност. Един от пострадалите? Бяха променили „полицай“, нали? Нима знаеха, че изчезналият е арестант? Може би да, може би не. Нямаше информация за акцията по издирването му. Надвесих се над ръкохватката на дивана и издърпах слушалката на жълтия стационарен телефон. Когато се обаждах на Лоте, винаги си представях този телефон, а до него — алените ѝ устни, защото чувах как ги навлажнява с върха на езика си до ухото ми. Набрах 1881 и помолих за два номера. Телефонистката ми съобщи, че ще ми ги пусне на запис, но аз я прекъснах:

— Държа да ги чуя лично от вас, защото понякога шпикерите на записа не ги произнасят достатъчно ясно.

Записах номерата и я накарах да ме свърже с първия. Централата на КРИПОС отговори на второто прозвъняване.

Представих се като Рюнар Братли — роднина на Ендриде и Ескил Монсен, когото роднините на покойниците помолили да вземе дрехите им. Никой обаче не ме уведомил къде трябва да се явя и кого да потърся за съдействие.

— Един момент — каза секретарката и постави повикването в режим на задържане.

Зазвуча песента „Wonderwall“, изпълнена на панфлейта. Замислих се за истинския Рюнар Братли — кандидат за шефски пост, когото нарочно не назначих, макар безспорно да бе най-квалифицираният. Освен това притежаваше внушителен ръст. Дори по време на последното интервю се оплака, че се налагало да седи сгънат на две във ферарито си — инвестиция, която той с хлапашка усмивка определи като детска приумица, плод на криза на четирийсетте или нещо подобно. Записах си: Открит, с достатъчно самочувствие да не крие глупавите си постъпки. С други думи, представянето му протече като по учебник. Единственият смущаващ факт се оказа коментарът му:

— Когато си удрям главата в тавана на колата, направо ви за…

Спря дотук, отмести погледа си от мен, обърна се към представителите на клиента ни и продължи да разказва за намеренията си да замени ферарито с джип, който би се осмелил да повери на съпругата си. Всички около масата се смяха. Включително аз. Само леко потреперване по лицето ми издаде, че съм се досетил за продължението на започнатото от него изречение: „… направо ви завиждам, задето сте толкова нисък.“ Незабавно го зачеркнах от списъка на потенциалните избраници. За жалост не притежаваше интересни качества.

— Телата се намират в Института по съдебна медицина — обади се гласът на секретарката. — В сградата на Държавната болница в Осло.

— Така ли? — престорих се на учуден аз, без да преигравам. — И защо?

— Такава е рутинната процедура, когато има съмнение за криминално деяние. Огледът на местопрестъплението сочи, че колата е била блъсната от автовоза.

— Разбирам. Явно затова роднините на починалите ме помолиха за помощ. Аз живея в Осло.

Жената не отговори. Представих си как върти очи с досада и барабани по масата с дългите си изрядно лакирани нокти. Не беше изключено и да греша, разбира се. Да работиш като ловец на глави не означава непременно, че познаваш отлично човешката природа и умееш да съпреживяваш емоциите на другите. Ако се стремиш към върховете в бранша, това по-скоро би ти попречило да се издигнеш.

— Бихте ли предали на човека, който отговаря за телата, че пътувам към института? — попитах. — Името ми е Рюнар Братли.

Долових колебанието ѝ. Това задължение не влиза в длъжностната ѝ характеристика. В обществените служби длъжностните характеристики се съставят само формално, вярвайте ми, непрекъснато чета такива глупости.

— Искам само да помогна на близките им и затова държа някой да ме посрещне и да приключим възможно най-бързо — поясних.

— Ще видя какво мога да направя за вас — отвърна тя.

Затворих и набрах втория номер. Отговори ми на петото прозвъняване.

— Да? — обади се нетърпелив, раздразнен мъжки глас.

Опитах се да разбера по шумовете зад него къде се намира: в моята къща или в апартамента си.

— Бау — казах и затворих.

Така предупредих Клас Граф. Нямах представа какво ще предприеме, но бях сигурен, че ще включи устройството си и ще провери къде е призракът. Застанаха на прага на спалнята. В полумрака видях очертанията на тялото ѝ, завито в чаршаф. Успях да устоя на внезапния импулс да се съблека, да се мушна под чаршафите и да се сгуша до нея. Изпитах странното усещане, че всичко случило се не беше свързано с Диана, а с мен. Тихо затворих вратата на спалнята и излязох. Както и на идване, по стълбището не срещнах нито един съсед, когото да поздравя с „добро утро“ или „добър вечер“. И на улицата никой не отговори на вежливото ми кимване, никой не ме погледна, никой не показа, че забелязва моето съществуване. Осъзнах как всъщност се чувствам: все едно ме няма.

Време беше да се появя отново.

Държавната болница се намира на един от многочислените хълмове в Осло, извисяващ се над града. Преди да я построят, на мястото имаше дом за душевноболни. После промениха названието в „здравно заведение за луди“. След това го нарекоха „приют“, а накрая „психиатрична клиника“. Все пак хората осъзнаха, че независимо как ще го именуват, все ще означава лудница, най-общо казано. Лично аз не одобрявам тази игра на думи, но е възможно, разбира се, според факторите, решаващи как да се наричат такива болници, хората по принцип да представляват пасмина идиоти, изтъкани от предразсъдъци, а това да налага да бъдат заблуждавани непрекъснато. Не е изключено да са прави, ала с облекчение чух как жената зад стъкленото гише каза:

— За да идентифицирате труповете, ще трябва да слезете в моргата, Братли.

Очевидно няма проблем да наречеш някого „труп в моргата“. Никой не подчертава колко възмутително е да използваш названието „труп“, защото мъртвецът притежава и други качества освен смъртта. Никой не протестира, задето определението „труп“ принизява човека до парче месо, чието сърцето е спряло да бие; и какво от това? Или вероятно причината никой да не протестира се дължи на факта, че труповете не могат да си извоюват малцинствен статус — нали винаги ще бъдат мнозинство.

— Слезте по онези стълби — посочи тя. — Ще се обадя да предупредя за идването ви.

Послушах я. Стъпките ми отекнаха между белите празни стени. Не се чуваше нищо друго. В дъното на тесния бял коридор на долния етаж стоеше мъж в зелената униформа на болничния персонал. Само единият му крак се намираше пред отворената врата. Заприлича ми на хирург, но прекалено небрежната му стойка и мустакът ми подсказаха, че е доста по-долу в йерархията.

— Братли? — извика въпросително той.

Силният му глас сякаш съзнателно оскверни покоя на спящите мъртъвци. Ехото се разнесе из целия коридор.

— Да — отвърнах и забързах към него, за да не последва втори вик.

Той ме пусна да вляза преди него в нещо като дрешник. Приближи се до един шкаф и го отвори.

— От КРИПОС се обадиха да ми съобщят, че ще дойдете да вземете вещите на братята Монсен — продължи той с мощния си глас.

Кимнах. Сърцето ми биеше по-силно, отколкото се надявах, но не и толкова силно, колкото се опасявах. Все пак се намирах в доста критична фаза от плана, защото именно тук беше уязвимото му място.

— Какъв им се падате?

— Трети братовчед — непринудено обясних аз. — Опечалените ме помолиха да взема дрехите на покойниците. Само дрехите, без ценностите.

Предварително се бях спрял на думата „опечалените“. Вероятно звучеше твърде претенциозно, но понеже не знаех дали близнаците Монсен са семейни и дали родителите им са живи, се налагаше да боравя предпазливо с определенията, за да покрия всички възможности.

— Защо госпожа Монсен не ги вземе? — попита ме портиерът. — Нали ще дойде в дванайсет.

Преглътнах.

— Няма да понесе кървавата гледка.

— Я вие ще я понесете, така ли? — ухили се той.

— Да — кратко отвърнах аз и искрено се надявах да не последват още въпроси.

Портиерът вдигна рамене и ми подаде лист, закрепен върху подложка за писане.

— Подпишете се, че сте получили вещите им.

Надрасках едно „Р“ и след него направих вълнообразна линия, после едно „Б“ и завърших подписа със завъртулка. Портиерът огледа замислено документа.

— Ще ми покажете ли лична карта, Братли?

Точно от това се опасявах. Планът ми се пропука. Потупах джобовете на панталоните и се усмихнах със съжаление:

— Оставил съм портфейла си в колата долу на паркинга.

— Искате да кажете: горе на паркинга?

— Не, паркирах до Изследователския институт.

— Чак там ли?

Забелязах с какво недоверие ме изгледа. Предварително бях обмислил и такова развитие на нещата, разбира се. Бях планирал, ако служителят настоява да донеса документ за самоличност, да се махна и да не се върна. Не беше фатално, но нямаше да постигна целта си. Изчаках. Още първите две думи ми дадоха да разбера, че решението му няма да бъде в моя полза:

— Съжалявам, Братли. Длъжен съм да играя на сигурно. Не се засягайте, просто в случаите на убийства при нас пристигат какви ли не странни индивиди с изключително нетрадиционни приумици.

Престорих се на смаян.

— Да не искате да кажете, че непознати хора идват да вземат дрехите на убитите?

— Няма да повярвате, ако ви разкажа какви случаи сме имали. От думите ви излиза, че не сте виждали близнаците Монсен, а само сте прочели за тях във вестника. Съжалявам, но нещата стоят така.

— Добре, връщам се след минута — тръгнах към вратата.

Спрях, хрумна ми нещо и реших да изиграя и последната си карта. По-точно: кредитната карта.

— Докато не съм забравил, искам да ви дам нещо — бръкнах в задния си джоб. — При последната ни среща Ендриде ми остави кредитната си карта. Моля ви да я предадете на майка му…

Портиерът я пое и погледна името и снимката на брадатия млад мъж. Без да бързам, излязох и чух гласа му зад гърба си:

— И това върши работа, Братли. Вземете вещите им.

Обърнах се с облекчение. Извадих найлоновия плик от джоба на панталоните си и напъхах вътре дрехите на двамата братя.

— Взехте ли всичко?

Опипах задните джобове на униформените панталони на Ендриде. Още беше там — плика с подстриганата ми коса. Кимнах.

Наложих си да се овладея, за да не хукна навън с всички сили. Възкръснах от мъртвите, появих се отново на този свят и усещането ме изпълни с необикновено вътрешно въодушевление. Колелетата пак се въртяха, сърцето ми биеше, а кръвта и съдбата ми поеха по обичайния си кръговрат. Изкачих стълбите на няколко скока, подминах жената зад стъкленото гише с леки стъпки и тъкмо се канех да натисна дръжката на вратата, когато чух познат глас зад гърба си:

— Почакайте, мистър!

Разбира се. Беше твърде лесно, за да е истина.

Бавно се обърнах. Към мен се приближи познат мъж. Показа ми служебната си карта. Тайното увлечение на Диана. През ума ми мина еретичната мисъл: с мен е свършено.

— КРИПОС — представи се мъжът с плътен глас на капитан на самолет. Радио в гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва. — Може ли да погово’им, мистър? — Като пишеща машина с износен клавиш.

Шири се мнението, че обикновено си представяме хората от филмите и от телевизията като по-едри, отколкото са в действителност. В случая с Бреде Спере стана точно обратното. Той се оказа още по-висок, отколкото си го представях. Насилих се да не помръдна, докато се приближаваше към мен. Извисяваше се като кула. И високо горе, изпод русия му хлапашки бретон, подстриган и обуздан, та да изглежда допустимо див, две стоманеносиви очи се вторачиха в мен. Един от слуховете за Бреде Спере гласеше, че е имал връзка с нашумял и много мъжествен норвежки политик. В днешно време мълвата, определяща те като обратен, е категоричното доказателство, че си известен: емблемата за принадлежността ти към елита, така да се каже. Един младеж — модел от модната агенция на барон фон Булдог, беше си изпросил покана за вернисажите на Диана — ми разказа веднъж как самият той позволил на „полицейския бог“, както с благоговение се изрази, да го „содомизира“.

— Не виждам причина да не си поговорим — отвърнах със суховата усмивка и с надеждата да не издам страха от проникване в тялото ми.

— Чудесно, мистър. Току–що разбрах, че сте трети братовчед на близнаците Монсен и ги познавате добре. Ще ни помогнете ли да ги идентифицираме?

Едва преглътнах. Учтивата форма и предизвикателното обръщение „мистър“ наведнъж ми дойдоха в повече, но погледът на Спере остана неутрален. Дали прилагаше някакъв трик, за да подчертае колко цени статуса ми, или го правеше по навик, като професионален рефлекс? Чух как гласът ми заекна на въпроса „Да ги идентифицираме?“, все едно думата ми беше съвършено непозната.

— Майка им ще пристигне след няколко часа — поясни Спере. — Така ще спестим доста време. Ще ви бъ’ем много благо’арни. Процедурата трае броени секунди.

Не изпитвах никакво желание да го правя. Цялото ми тяло се съпротивляваше и мозъкът ми пищеше незабавно да откажа и да се махна оттук. Защото вече бях възкръснал и представлявах движеща се мишена на GPS-приемника на Клас Граф. Въпрос на време беше той да поднови лова. Вече усещах мириса на куче във въздуха, чувствах пристъпа на приближаваща се паника. Ала друга част от мозъка, онази на новия ми глас, ми нашепваше, че не бива да отказвам. Всичко ще трае някакви си секунди.

— Разбира се — отвърнах и едва не се усмихнах.

Сетих се, че усмивката ми би се разтълкувала като неуместна реакция при положение че ми предстои да идентифицирам труповете на двама мои роднини.

Върнахме се по пътя, по който дойдох.

Портиерът ми кимна с усмивка, когато минахме през дрешника.

— Предупреждавам ви, че покойниците са обезобразени — отбеляза Спере и отвори тежка метална врата.

Влязохме в моргата. Потръпнах. Всички тук ми напомняше на вътрешността на хладилник: бели стени, таван и под, няколко градуса над нулата и месо с изтекъл срок на годност.

Четирите трупа стояха наредени върху метални кушетки. Краката им се подаваха изпод бели чаршафи и установих, че сцените във филмите отговарят на действителността: на големите пръсти на краката им висяха окачени метални табелки.

— Готов ли сте? — попита Спере.

Отмахна два чаршафа бързо и елегантно като фокусник.

— Пътните злополуки са най-тежките случаи — продължи той и се олюля на пети. — Трудно се идентифицират, както виждате — внезапно ми се стори, че Спере говори необичайно бавно. — В колата са се возили петима души, но намерихме само четири тела. Вероятно петият е паднал в реката и течението го е отнесло.

Гледах го втренчено, преглъщах едва-едва и дишах тежко през носа. Всичко това беше само поза, разбира се, защото дори без дрехи близнаците Монсен изглеждаха по-добре отколкото в останките от колата. Освен това вътре не миришеше на нищо: нито на изпражнения или на газове, нито на кръв, нито на бензин, нито на човешки вътрешности. Хрумна ми, че хората придават прекалено голямо значение на зрителните възприятия, а всъщност звукът и мирисът тероризират сетивата много по-ефективно: например шумът от главата на мъртва жена, току-що пронизана в окото, която тупва върху пода.

— Това са близнаците Монсен — прошепнах.

— Да, това и ние го установихме. Въпросът е…

Спере направи продължителна — наистина много дълга — пауза с цел да подсили ефекта от думите си. Боже мой.

— Кой е Ендриде и кой — Ескил?

Въпреки студа в моргата дрехите ми лепнеха от пот. Дали Спере говореше умишлено толкова бавно? Да не би да прилага нов, непознат ми, метод на разпит, запитах се аз.

Погледът ми се плъзна над голите тела и обходи белезите, оставени от самия мен. Раните, прорязващи корема, още зееха, а по ръбовете им личаха черни кървави корички.

— Това е Ендриде — посочих решително аз. — Другият е Ескил.

— Хм — доволно изсумтя Спере и започна да пише. — Сигурно сте ги познавали отлично. Дори колегите им не успяха да ги различат.

— С близнаците бяхме много близки — кимнах с опечален вид. — Особено в последно време. Може ли да си тръгвам?

— Разбира се — отвърна Спере, но продължи да пише по начин, който изобщо не ме предразполагаше да напусна моргата.

Погледнах часовника зад главата му.

— Еднояйчни близнаци — Спере пишеше ли, пишеше. — Каква ирония, не мислите ли?

Какво, по дяволите, пише? Едното име е Ендриде, друго — Ескил, какво толкова има за писане?

Не биваше да го питам, но не се сдържах:

— Къде видяхте ирония?

Спере вдигна очи и престана да пише.

— Ами заченати са в една и съща секунда в една и съща яйцеклетка и са починали в една и съща секунда в една и съща кола.

— Тук няма ирония.

— Така ли?

— Или поне аз не виждам такава.

— Мм. Май сте прав. Имах предвид не ирония, а парадокс.

Кръвта ми кипна.

— И парадокс не е.

— Добре, но все пак е странно. Сякаш всичко е подчинено на космическа логика, нали?

Изгубих самоконтрол, стиснах плика, а кокалчетата на пръстите ми побеляха.

— Няма нито ирония, нито пародия, нито космическа логика — гласът ми трепереше и повиших тон. — Просто случайна симетрия на живота и смъртта, която дори не може да се нарече напълно случайна, понеже и братята Монсен като повечето еднояйчни близнаци са прекарвали много време в непосредствена близост един до друг. Светкавицата се е стоварила върху тях, докато са били заедно. Не търсете нищо повече.

Последните думи ги изкрещях.

Спере ме погледна умислено. Стоеше с палец и показалец от двете страни на устата си. Разтърка си брадичката. Познавах този поглед. Спере беше един от малцината. Притежаваше поглед на разпитващ, поглед, който умее да разобличава лъжата.

— Братли, какво ви измъчва?

— Съжалявам — усмихнах се унило и тутакси осъзнах, че се налага да призная някаква истина, защото ме гледаше жив детектор на лъжата. — Снощи се скарахме с жена ми, а днес се случи това нещастие. Не съм на себе си. Извинете ме. Ще си тръгвам.

Обърнах се и се отправих към вратата. Спере каза нещо, вероятно поздрав за довиждане, но не чух какво заради трясъка на металната врата зад гърба ми. Басовото ѝ дрънчене отекна в коридора.

Двайсет и първа глава Покана

От спирката пред Държавната болница се качих на трамвай и платих на кондуктора в брой с пояснението, че пътувам до центъра. Той се усмихна малко пренебрежително, докато ми връщаше рестото: явно цената на билета е една и съща, независимо след колко спирки ще сляза. Аз, разбира се, и преди съм се возил на трамвай, като малък, но не помнех добре какъв е редът. Слизай от задната врата, дръж си билета в ръката, за да го покажеш на контрольора, натисни копчето за „стоп“ по-рано, а не в последния момент, не разсейвай водача. Много неща се бяха променили. Шумът от релсите вече не е толкова оглушителен за сметка на рекламните пана по прозорците, обърнати с лицата навън. Пътниците по седалките обаче изглеждаха вглъбени във вътрешния си свят. В центъра слязох от трамвая и се качих на автобус, който ме понесе към североизточната част на града. Обясниха ми, че имам право да пътувам с билета от трамвая. Прекрасно. Платих съвсем нищожна цена, за да се придвижвам из града, а досега дори не бях подозирал, че това е възможно. Местоположението ми непрекъснато се променяше. Представлявах мигаща точица върху GPS-джаджата на Клас Граф. Сякаш усещах объркването му: какво, по дяволите, става, да не би да пренасят някъде трупа?

Слязох от автобуса в Орвол и поех нагоре към Тунсехаген. Можех да сляза и на по-близка спирка до апартамента на Уве, но всичко, което правех, имаше определен замисъл. В квартала цареше предобедно спокойствие. Прегърбена старица вървеше едва-едва по тротоара с чанта на лошо смазани колелца. Чуваше се как скърцат пронизително. И все пак ми се усмихна, все едно денят е хубав, светът — чудесен, а животът — прекрасен. Какво ли си мисли сега Клас Граф? Сигурно предполага, че катафалка пренася тялото на Браун до родния му дом или нещо подобно, но и се пита защо, дявол да го вземе, се движи толкова бавно, да не би да има задръстване?

Срещу мен се зададоха две натрапчиво гримирани тийнейджърки с дъвки в устата, ранички и плътно прилепнали панталони, които само притискаха бедрата им, но не решаваха проблемите им с теглото. Гледаха ме изпод вежди, без да престават да разговарят на висок глас за вълненията си. Докато се разминавахме, чух:

— … голяма несправедливост!

Вероятно бяха избягали от час и отиваха в някоя сладкарница в Орвол, а възмутилата ги несправедливост няма нищо общо с факта, че осемдесет процента от техните връстници на земята нямат пари да си позволят сладките кравайчета с крем, с които след секунди щяха да се натъпчат. Ако с Диана бяхме задържали детето, дъщеря ни — Диана нарече нероденото Ейолф, но бяха сигурен, че е момиче — някой ден, още докато учи в гимназията, щеше да ме погледне със същите натежали от туш мигли и да ми се развика колко несправедливо е да не я пускам с приятелката ѝ на Ибиса. А аз… щях да го преживея някак.

Пътят минаваше през парк с голямо езеро в средата и аз поех по една от кафявите пътечки към дърветата от другата страна. Не съкращавах разстоянието, просто исках точицата върху устройството на Граф да напусне очертанията на главните улици на картата. Труповете може и да се возят в автомобили, но не се движат из паркове. Това представляваше потвърждение на съмненията, които посях в главата на холандския ловец на глави с обаждането ми за добро утро от жилището на Лоте: Роджър Браун е възкръснал от мъртвите; той не е бил в моргата на Държавната болница, както е показвал GPS-ът, а в болнично легло в същата сграда; но нали по новините съобщиха, че всички пътници в полицейската кола са загинали?

Вероятно не мога да съпреживявам чужди емоции, умея обаче да преценявам хорската интелигентност. Понеже много ме бива в това, ме използват като консултант при назначаването на мениджъри в най-големите норвежки компании. Докато обикалях езерото, си представих как разсъждава Клас Граф в момента. Съвсем тривиално: трябва да тръгне след мен, да ми види сметката, макар че сега рискът стана много по-голям. Защото вече съм в състояние не само да осуетя плановете на „ХОТЕ“ да глътнат „Патфайндър“, но и да го улича в убийството на Синдре О. Ако успея да оцелея до съдебния процес, разбира се.

Накратко, изпратих му покана, на която е невъзможно да откаже.

Стигнах до другата страна на парка и минавайки покрай нагъсто разположените брези, погалих тънката бяла, лющеща се кора, притиснах пръсти до твърдото стъбло, одрасках с нокти повърхността му. Помирисах върховете на пръстите си, спрях се, затворих очи и вдишах аромата. В съзнанието ми нахлуха спомени от детските ми години за игри, смях, изненади, изпълнени с трепетен страх, радост и открития. Припомних си всички онези неща, които смятах за изгубени, но те си бяха заровени в паметта ми, не можеха да изчезнат, приличаха на водни деца. Старият Рогер Браун не би бил в състояние да ги открие, ала новият беше. Колко ли щеше да живее новият? Едва ли му оставаше много живот. Това обаче не го притесняваше: щеше да изживее последните си мигове по-пълноценно, отколкото старият бе изживял трийсет и трите си години.

Стигнах до къщата на Уве Шикерюд. Вече се бях стоплил. Седнах на един пън в горичката, откъдето се откриваше задоволителен изглед към пътя с жилищните сгради. Установих, че гледката от източните квартали не се различава кой знае колко от гледката от западните. Всички ние, независимо в коя част на града живеем, виждаме сградата на Централната поща и хотел „Плаза“. Осло не изглежда нито по-грозен, нито по-хубав. Единствената разлика, се състои в това, че от източните квартали се виждат западните. Това ме подсети за Айфеловата кула: когато през 1889-а Густав Айфел построил прочутата си кула за световното изложение в Париж, критиците отсекли, че най-хубавата гледка във френската столица се открива от Айфеловата кула, защото е единственото място, откъдето човек не я вижда. Сигурно и Клас Граф смята, че изглежда приемливо, понеже не се вижда през очите на другите. Или през моите например. А аз го виждах и го мразех. Ненавиждах го с толкова всепоглъщаща и поразително люта омраза, че чак се плашех от чувствата си.

Ала омразата ми не беше мътна; напротив, беше чиста, непресторена, почти невинна. Така, представях си аз, кръстоносецът е мразел богохулниците. Затова осъдих Граф на смъртно наказание със същата премерена наивна омраза, с която американецът с дълбоки християнски убеждения изпраща осъдените на смърт свои ближни на дръвника. Тази омраза ми донесе доста прозрения. Накара ме например да осъзная, че чувствата ми към баща ми не са били омраза. Гняв? Да. Презрение? Вероятно да. Съчувствие? Определено. Защо? Сигурно съм имал не една причина. Сега разбрах, че съм изпитвал гняв срещу него, защото дълбоко в себе си приличам на него и нося наследствената предразположеност да стана същия като баща си: впиянчен, гол като пушка тъпкач на жени, който смята, че изток си е изток и няма как да стане запад. Превърнах се окончателно в негово подобие.

Смехът се надигна в мен и не се помъчих да го спра. Отекна между дърветата. Една птичка литна от клона над главата ми и видях задаващата се по пътя кола. Сребристосив лексус GS 430.

Дойде по-рано, отколкото очаквах. Изправих се веднага и тръгнах към къщата на Уве Шикерюд. Застанах на стълбите и понечих да пъхна ключа в ключалката. Погледнах ръката си. Треморът беше едва забележим, но не ми убегна. Говореха инстинктите ми, страхът, заложен от прастари времена у човека. Клас Граф се оказа от онзи тип животни, които всяват страх у останалите животни.

Улучих ключалката още при първия опит. Завъртях ключа, отворих вратата и бързо влязох в къщата. Седнах на леглото, облегнах се на таблата с гръб към прозореца. Проверих дали завивката покрива тялото на Уве до мен.

Зачаках. Часовникът отмерваше секундите. И ударите на сърцето ми: два в секунда.

Клас Граф прояви благоразумие, разбира се. Най-напред изчака да се увери, че съм сам. Въпреки това вече не ме смяташе за безопасен. Първо, очевидно бях замесен в изчезването на кучето му. Второ, вероятно се бе отбил при нея, бе видял трупа ѝ и вече знаеше, че съм способен на убийство.

Не го чух да отваря вратата. Не чух стъпките му. Той просто изникна пред мен изневиделица. Гласът му прозвуча меко, а усмивката изразяваше искрено съжаление:

— Извини ме, задето нахълтах така, Роджър.

Клас Граф беше облечен в черно: черни широки панталони, черни обувки, черно поло, черни ръкавици. На главата — черна вълнена шапка. Единствено сребристо-сивият „Глок“ се отличаваше от цялостната гама на облеклото му.

— Не се притеснявай. Време е за посещение — отвърнах.

Двайсет и втора глава Ням филм

Начинът, по който мухите възприемат времето — например да виждат светкавично приближаващата ги длан като дълъг процес — се обяснява с факта, че информацията, постъпваща през фасетъчните им очи, ги захранва с огромно количество данни. С други думи, природата е снабдила мухите с необикновено ефективен процесор.

Няколко секунди в стаята цареше пълна тишина. Не съм в състояние да определя точно колко секунди продължи. Бях муха, а дланта летеше към мен. Пистолетът на Уве Шикерюд сочеше към гърдите ми. Погледът на Клас Граф — към лъсналия ми череп.

— Аха — най-сетне отрони той.

Тази дума съдържаше всичко: как хората са успели да покорят земята, да подчинят стихиите, да убиват същества, които ни превъзхождат по бързина и сила. Накратко, тя изразяваше капацитета на нашия процесор. Това „аха“ на Клас Граф увенчаваше поток от размисли, търсене и отсяване на хипотези и неизбежна дедукция, водеща до единствения възможен извод:

— Обръснал си косата си, Роджър.

Клас Граф беше — както споменах и по-рано — интелигентен мъж. Той, разбира се, не просто установи баналния факт, че нямам коса. Съобрази и кога, къде и защо се е случило. Така сложи край на объркването си, намери отговор на всичките си въпроси.

— В катастрофиралата кола — прибави той.

Не ме питаше, сам стигна до това заключение. Кимнах. Той се настани на стола и го издърпа към стената, без да отмества дулото на пистолета и на сантиметър от мишената.

— А после? Остави косата в един от труповете, така ли?

Бръкнах с лявата си ръка в джоба на якето.

— Не мърдай! — изкрещя той, а пръстът му натисна леко спусъка.

Нямаше еректирал ударник. „Глок“ 17. Дамски пистолет.

— Това е лявата ми ръка — поясних.

— Добре, извади я бавно.

Подчиних се и хвърлих плика с косата си върху масата. Граф кимна леко, без да отлепя очи от мен.

— Значи си се усетил, че предавателите се намират в косата ти и тя ги е сложила по моя молба. Затова я уби, нали?

— Възприемаш ли смъртта ѝ като загуба, Клас? — на свой ред попитах аз и се облегнах.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но усещах странно хладнокръвие в мига на сбогуването. Плътта се страхуваше от смъртта, а духът запази спокойствие. Той не отговори.

— Или Диана е била просто… как се изрази ти… средство да постигнеш целта си? Необходим разход, за да се сдобиеш с приходи?

— Защо искаш да го знаеш, Роджър?

— Защото ми е интересно дали хора като теб съществуват наистина, или са само измислица.

— Хора като мен?

— Неспособни да обичат.

— Ако искаш да получиш отговор на въпроса си, просто се погледни в огледалото, Роджър — разсмя се той.

— Обичах един човек.

— Преструвал си се, че я обичаш. Как ще докажеш, че наистина си изпитвал чувства? Лично аз виждам само доказателства в полза на противното: отказал си на Диана единственото, което е искала освен теб: дете.

— Напротив, съгласих се.

— Значи си променил решението си? — разсмя се отново той. — И кога? Кога се превърна в покаялия се съпруг? Когато откри, че тя се чука с друг?

— Вярвам в покаянието — промълвих. — В покаянието и в прошката.

— Вече е твърде късно. Диана не получи нито прошката ти, нито децата ти.

— Нито твоите.

— Никога не съм възнамерявал да имам деца с нея, Роджър.

— Дори и да си искал, няма как да ѝ го направиш, нали?

— Напротив. Да не ме смяташ за импотентен?

Изстреля отговора си веднага. Единствено мухите биха доловили колебанието, траяло една наносекунда. Поех си въздух.

— Видях те, Клас Граф. Видях те… отдолу.

— Какво, по дяволите, намекваш, Браун?

— Огледах репродуктивните ти органи по-отблизо, отколкото би ми се искало.

Видях как устата му се отвори бавно и продължих:

— В клозета до Елверюм.

Устните на Граф се мъчеха да формулират нещо, но не успяха.

— Така ли те накараха да проговориш в мазето в Суринам? Като ти отрязаха топките? Как го направиха? С нож? Отнели са ти не сексуалното желание, а размножителната способност, нали? Остатъкът от тестисите ти изглежда, все едно е кърпен с груб конец.

Затворената уста на Граф приличаше на права черта върху вкамененото му лице.

— Това обяснява защо си преследвал толкова ожесточено онзи уж незначителен наркотрафикант в джунглата, Клас. Шейсет и пет дни, нали така беше? Защото той ти го е причинил. Той ти е отнел мъжествеността и възможността да създаваш свои копия. Отнел ти е всичко. Почти всичко. И ти си му отнел живота. Разбирам защо си постъпил така.

Подточка трета от стъпка втора според техниката на Инбау, Рийд и Бъкли: предложете морално приемлив мотив за престъплението. Вече не се нуждаех от неговото признание. Възнамерявах да му поднеса моето, и то предварително:

— Клас, разбирам те отлично, защото и аз смятах да те убия по същата причина. Ти ми отне всичко. Почти всичко.

Устата на Граф издаде звук, само бегло наподобяващ смях.

— Кой държи пистолета, Роджър?

— Ще те убия, както убих шибаното ти куче.

Мускулите на челюстите му се стегнаха, когато стисна зъби, а кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Така и не го видя, нали? То приключи живота си като храна за гаргите. Нанизано върху браната на трактора на О.

— Повдига ми се от теб, Роджър Браун. Четеш ми морал, а самият ти си убиец на животни и на деца.

— Прав си, ала грешиш по отношение на онова, което ми каза в болницата за детето ни. Всички изследвания потвърдиха, че детето ни е здраво и няма синдрома на Даун. Убедих Диана да направи аборт просто защото не исках да я деля с никого. Чувал ли си по-инфантилно обяснение? Чиста, неопетнена ревност към неродено дете. Сигурно се дължи на факта, че като дете не са ме обичали достатъчно. Как мислиш? Вероятно и ти си се чувствал така, а, Клас? Или от самото си раждане си бил зъл?

Според мен Клас не успя да асимилира въпросите ми, защото се взираше в мен, зяпнал от почуда. Явно мозъкът му работеше до пръсване. Реконструираше и следваше разклоненията на решението по обратния път, за да разбере откъде започва всичко, да се добере до истината. Откри началото: едно изречение в болницата, което подхвърли самият той: „… да направи аборт, понеже плодът имал синдрома на Даун“.

— Кажи ми — продължих, след като се уверих, че се е сетил, — обичал ли си друг освен кучето си?

Той вдигна пистолета. От живота на новия Клас Граф оставаха броени секунди. Леденосивите очи на Граф проблеснаха и мекият му глас премина в шепот:

— Смятах да те застрелям с куршум в главата от уважение към теб, защото си достойна плячка, Роджър. Сега обаче възнамерявам да се върна на първоначалния си план. Ще те улуча в корема. Казвал ли съм ти какво става при рани в корема? Куршумът пронизва далака и стомашната киселина изгаря остатъка от вътрешностите ти. Ще те чакам да ме молиш да те убия. Така ще стане, Роджър.

— Стига си дрънкал глупости. Стреляй, щом си решил, Клас! Недей да чакаш, както направи в болницата.

— О, не допускам да си поканил и полицията, Роджър — разсмя се Граф. — Отне живота на жена. И ти си убиец като мен. Това си е само между нас.

— Помисли си хубаво, Клас, Защо според теб поех риска да измамя служителите в Института по съдебна медицина да ми дадат плика с косата ми?

— Много просто — вдигна рамене Граф. — От косата ти биха могли да вземат ДНК. Вероятно единственото използваемо доказателство срещу теб. Нали си мислят, че името на издирвания е Уве Шикерюд. Или пък си искал да запазиш разкошната си грива и да си направиш от нея перука. Диана ми каза, че много държиш на косата си. Използваш я, за да отклониш вниманието от височината си. Или по-точно: от нищожния си ръст.

— Правилно — съгласих се аз. — Но не съвсем. Понякога ловците на глави забравят, че главите, които преследват, могат да мислят. Не знам дали моята глава мисли по-ефективно без коса, но във всеки случай поне успя да вкара ловеца си в капана.

Граф примига бавно. Долових напрежението в стойката му. Явно очакваше неприятности.

— Не виждам никакъв капан, Роджър.

— Ето го — отметнах завивката.

Погледът му падна върху трупа на Уве Шикерюд и картечния пистолет „Узи“ на гърдите му.

Той реагира светкавично и насочи пистолета срещу мен.

— Не си го и помисляй, Браун.

Посегнах към пистолета.

— Недей! — изкрещя Граф.

Вдигнах оръжието.

Граф натисна спусъка. Изстрелът изпълни стаята.

Насочих дулото към него. Той се беше надигнал наполовина от стола и стреля втори път. Натиснах спусъка докрай. Разнесе се дрезгав рев на олово, което разпори въздуха, стените на Уве, стола, черните панталони на Граф, безупречната му бедрена мускулатура, разпори слабините му, а надявах се и члена, който бе прониквал в Диана, разпори изпъкналите му коремни мускули и уж защитените под тях органи.

Граф се строполи на стола, а пистолетът тупна върху пода. Внезапно настъпи тишина, чуваше се само търкалянето на празната гилза по паркета. Наклоних глава и го погледнах. Очите му се взираха в мен, потъмнели от шока.

— Вече няма как да минеш успешно медицинския преглед при „Патфайндър“, Граф. Съжалявам. Край на шансовете да задигнеш технологията им. Въпреки старанията ти. Впрочем именно тази твоя проклета старателност ти изигра лоша шега.

Граф простена едва доловимо, по холандски.

— Именно твоята педантична предпазливост те доведе тук. На последното ти интервю. Защото знаеш ли какво? Ти си човекът, когото търсех за поста в „Патфайндър“. Не само предполагам, а съм напълно сигурен, че няма по-подходящ кандидат от теб. Следователно и постът в компанията е идеален за теб. Вярвай ми, Граф.

Той мълчеше и гледаше раната си. Кръвта обагри пуловера му в още по-тъмен нюанс на черното. Продължих:

— И така, обявявам ви за жертвен агнец, господин Граф. Удостоявам ви със званието убиец на Уве Шикерюд, тоест този човек до мен.

Потупах Уве по корема.

Граф простена и надигна глава.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — попита той отчаяно, безсилно и сънливо. — Повикай линейка, преди да си станал двоен убиец, Браун. Помисли си, ти си пълен аматьор, няма да се измъкнеш от полицията. Обади се на „Бърза помощ“ и аз на свой ред също ще те пощадя.

Погледнах Уве. Стори ми се много спокоен.

— Граф, не аз съм те убил, а Шикерюд, схващаш ли?

— Не. За бога, повикай проклетата линейка, не виждаш ли, че кръвта ми изтича!

— Съжалявам, вече е твърде късно.

— Твърде късно ли? Да не възнамеряваш да ме оставиш да умра?

В гласа му се прокрадна нещо ново. Дали не беше плачлива нотка?

— Моля те, Браун. Не тук, не по този начин! Умолявам те, не го прави!

Плачеше, разбира се. Сълзите се стичаха по бузите му. В това нямаше нищо необичайно, особено като се има предвид какво ми каза той за раните в корема. Видях как кръвта капе от крачола му върху излъсканите до блясък обувки „Прада“. Той ме умоляваше да го пощадя. Граф или не — не успя да запази достойнството си. Чувал съм, че никой не може да го направи. Малцината, които наглед не падат духом, просто изпадат в апатия поради шока. Най-унизителното за Граф обаче беше присъствието на толкова многобройни свидетели на падението му. Очакваше се броят им да нарасне допълнително.

Петнайсет секунди след като влязох в дома на Уве Шикерюд, без да въведа паролата „Наташа“, камерите за видеонаблюдение бяха започнали да снимат, а в централата на „Триполис“ алармата се бе задействала. Представих си как дежурните служители са се скупчили около екрана, как са проследили действията на Граф — единствения видим актьор в немия филм — с невярващи очи. Видели са го как си отваря устата, но не са можели да чуят думите му. Видели са как е стрелял, как са го улучили и са проклинали Уве, задето в дома му няма камера с обхват над леглото.

Погледнах си часовника. Алармата се бе задействала преди четири минути. Вероятно преди три минути от „Триполис“ са уведомили полицията. Те, на свой ред, са се обадили на отряда за бързо реагиране „Делта“, който се намесва при въоръжени акции. Събирането на екипа им отнема известно време. Тунсехаген се намира далеч от центъра. Очаквах първите полицейски коли да пристигнат на местопрестъплението след не по-малко от четвърт час. От друга страна обаче, не виждах смисъл цялата история да се проточва твърде дълго. Граф изстреля два патрона от цели седемнайсет в пълнителя.

— С твое позволение ще си тръгвам, Клас — отворих прозореца зад таблата на леглото. — Но ще ти дам последен шанс. Вдигни пистолета. Ако успееш да ме застреляш, ще намериш сили и сам да си повикаш линейка.

Той ме гледаше с празен поглед. В стаята лъхна леденостуден вятър. Зимата безспорно бе дошла.

— Хайде де — подканих го аз. — Какво има да губиш?

Явно логиката в думите ми все пак проникна до мозъка му, объркан вследствие на силния шок. И с бързо движение — много по-бързо, отколкото очаквах предвид раните му — той се хвърли върху пода и грабна оръжието. Куршумите от картечния пистолет заваляха като градушка. Мекият тежък токсичен метал надупчи паркета между краката му и се разхвърчаха стърготини. Ала преди автоматичният откос да стигне до него, да прониже гърдите му, сърцето му и да пробие белите му дробове, които издъхнаха с просъскване, той успя да изстреля един куршум. Един-единствен. Звукът отекна между стените. После настъпи тишина. Мъртвешка тишина. Само вятърът пееше едва доловимо. Немият филм се превърна в стопкадър, замръзна в студа, пропълзял в стаята.

Всичко свърши.