Луната е наставница сурова

1

Гледам аз в „Лунная правда“1, че Съветът на Луна Сити приел на първо четене законопроект, според който търговците на хранителни стоки, упражняващи дейността си в райони с поддържано от градските власти налягане, подлежат на проучване, издаване на разрешителни, проверки — и трябва да плащат данък. Гледам също, че тази вечер ще имат масово сборище „Синовете на революцията“, за да си подхвърлят лафове.

Моят старец ме научи на две неща: „Опичай си собствената работа“ и „Винаги цепи картите“. Политиката никога не ме е блазнила. Но в понеделник, 13 май 2075 година, гостувах в изчислителната зала на Комплекса на Лунната управа при компютърния шеф Майк, а другите машинки нещо си шепнеха. Майк не бе официално име. Нарекох го на Майкрофт Холмс, измъквайки го от разказ, който доктор Уотсън2 написал за него, преди да е основана IBM. Този литературен тип все седи и мисли, а пък Майк точно това правеше. Той беше умник и половина, най-схватливият компютър, с когото някога бихте могли да се запознаете.

Не бе най-бързият. „Бел Лабз“ в Буенос Айрес, долу на Земята, има мозъче десетина пъти по-малко и отвръща почти преди да го попитате нещо. Но пука ли ви дали ще получите отговор за микросекунда вместо милисекунда, щом е правилен?

Не че Майк непременно би ви дал верен отговор. Не беше съвсем честен.

Когато го инсталираха на Луната, той представляваше чистичък мозък с гъвкава логика: „Високоизбирателен, логически, многооценъчен контрольор3, модел IV, модификация L“ — ХОЛМС ЧЕТИРИ. Изчисляваше балистични траектории за безпилотни товарачи и управляваше техния катапулт. Това му създаваше работа през по-малко от един процент от времето, а Лунната управа не понасяше ленивци. Непрекъснато прикачваха към него хардуер: разни кутии от типа „решение-действие“, за да надзирава други компютри, банка след банка допълнителна памет, още банки с асоциативни мрежи, още цял сандък с дванадесет цифрени случайни числа… Човешкият мозък съдържа около десет на десета степен неврони. Някъде към третата година Майк разполагаше поне с един път и половина по толкова невристори. И се пробуди.

Няма да се препирам дали машината действително може да бъде жива, нито пък дали наистина притежава самосъзнание. Нима вирусът го има? Нет. Ами стридата? Съмнявам се. Котката? Почти сигурно. Човекът? Не знам при вас как е, товарищ, но при мен то е налице. Някъде по еволюционната спирала от макромолекулата до човешкия разум и самосъзнанието е припълзяло вътре. Психолозите смятат, че когато някой мозък се сдобие с определени много висок брой асоциативни вериги, промяната става от само себе си. Не виждам какво значение има дали тези вериги са белтъчини или от платина.

(Душа ли? Кучето носи ли душа? А нещо да кажете за хлебарката?)

Помня, че и преди допълненията Майк беше проектиран да дава хипотетични отговори, основани на недостатъчни данни, както го правите и вие. Това означават онези части от паспорта му — високоизбирателен, многооценъчен. Ако ви е по-удобно да си представяте как компютърът подхвърля случайни числа из въздуха и превключва разни съответстващи им контури: моля.

По туй време Майк имаше аудио-визуални схеми, допълващи всичките му четящи, печатащи и решаващо-активни кутии, и можеше да разбира не само класическото програмиране, а и логлан, и английски. Също така умееше да възприема други езици и да изготвя технически преводи. Освен това четеше безспир. Но по-сигурно бе да го инструктиране на логлан. Многозначителността на английския даваше на избирателните му схеми твърде голяма свобода.

Майк поемаше все нови и нови задължения. През май 2075 година, освен че контролираше трафика и катапулта на корабите-роботи и осигуряваше балистични указания и/или управление за пилотираните от хора екипажи, той отговаряше за телефонната система по цялата Луна, за аудио-видеовръзката със Земята, занимаваше се с въздуха, водата, температурата, влажността и отпадъците в Луна Сити, Нови Ленинград и още няколко по-дребни зайчарника (ала не и в Л-Хонконг), водеше сметките и щатовете на Лунната управа, а под наем вършеше същото и за множество фирми и банки.

Някои логически системи получават нервни припадъци. Претоварени телефонни централи се държат като уплашени дечица. Майк не се разстройваше, дори разви чувство за хумор. Недодялано. Ако беше човек, нямаше да посмеете да се наведете в негово присъствие. Освен да ви плесне по задника, би могъл тайно да ви разглоби леглото или да ви сипе прашец за сърбеж в скафандъра.

Но понеже му липсваше възможност да се занимава с това, компютърът си правеше кефа с фалшиви отговори с разкривена логика или пък си позволяваше шегички като издаване на чек за някакъв чистач в офиса на Управата в луна Сити за сумата 10 000 000 000 000 000 185,15 управленски долара. Само последните пет цифри бяха правилни. Беше едно велико, голямо, твърде бързо порасло чаровно хлапе. Е, как да не го сриташ?

Забърка я през първата седмица на май и аз трябваше да оправям батака. Бях частник на договор, а не на щат при Лунната управа. Нали разбирате… или може би не — времената са други. В лошото старо „някога“ мнозина от апапите си излежаваха годинките, после продължаваха да бачкат на същото място и примираха от радост, че вече получават и пари за това. Но аз бях роден свободен.

Има разлика. Един мой дядо бил докаран тук горе от Йоханесбург за въоръжено насилие и работа без разрешително, друг го вдигнали за подривна дейност след Войната на подгизналите кьорфишеци. Майката на майка ми твърдеше, че дошла с младоженски кораб, обаче съм гледал архиви — вербувана е от Корпуса на мира (недоброволно), а това означава точно каквото си мислите: някои младежки прегрешения, присъщи на жени. Принадлежала към ранен кланов брак (Каменната банда) и деляла шестима съпрузи с друга дама, та самоличността на маминия татко си остава под въпрос. Ала често ставало така и аз съм предоволен от деденцето, което ми е избрала. Бабата по бащина линия била родена близо до Самарканд, осъдена на превъзпитание в лагера „Октябрьская революция“ и после „сама“ се записала да участва в колонизацията на Луната.

Моят старец разправяше, че сме имали къде повече изтъкнати предци — една обесили като вещица в Салем, прадядо на n-та степен свършил с потрошени кости на колелото заради пиратство, друга пък била на първия кораб за Ботническия залив.

Гордея се с родословието си и макар да правех сделки с Надзирателя, никога не бих минал на заплата при него. Навярно разликата изглежда дребна, защото станах прислужник на Майк от деня, в който го разопаковаха. Но за мен имаше значение. Можех да хвърля инструмента и да им река да вървят на майната си.

Пък и като частник на договор вадех повечко пари от някой плъх на служба при Управата. Малко бяхме компютърджиите. Колцина от нас, лунатиците4, можеха да слязат на Земята и да останат достатъчно дълго извън болницата, за да ходят на компютърно училище? И то ако не хвърлят топа.

Ще ви кажа един. Аз. Бях долу два пъти, веднъж за три месеца, другия — за четири, и си изкарах училището. Това обаче означаваше изнурителни тренировки, упражнения в центрофуга, носене на тежести дори в леглото, а пък на Земята не поемах никакви рискове, никога не бързах, никога не се катерех по стълби, нищо, което да ми претовари сърцето. Жени? Дори не си помислях; при онова гравитационно поле не ми беше трудно.

Но болшинството лунатици въобще не са и опитвали да напускат Скалата5: много е рисковано за всяко човече, стояло на Луната повече от няколко седмици. Компютърджиите, пратени да монтират Майк, бяха с краткосрочни договори и извънредни премии, за да си свършат работата бързичко, преди необратимите физиологични промени да ги заклещят на четиристотин хиляди километра от дома.

Ала въпреки двете пътувания за обучение не бях от най-печените компютърджии, висшата математика не ми е по силите. Нито съм истински електронен инженер, нито физик. Може и да не бях най-добрият микромашинен монтьор на Луната и без никакво съмнение не бях киберпсихолог.

Но знаех повече за всичко това дори от учените глави — аз съм специалист с широк профил. Умея да заместя готвач и да не забавя поръчките или пък да ви поправя скафандъра навън и да ви върна във въздушния шлюз, без да сте предали Богу дух. Машините ме харесват и имам нещичко, което го нямат специалистите: моята лява ръка.

Вижте какво, от лакътя надолу съм ампутиран. Затова притежавам цяла дузина изкуствени леви ръце, всяка профилирана, а и една, дето прилича и на вид, и на пипане на истинска. С подходяща ръчица (номер три) и увеличителни стереоочила бих могъл да направя ултрамикроминиатюрни ремонти, които ще спестят разглобяването на нещо и изпращането му в завода на Земята — номер три разполага с манипулатори, фини като онези на неврохирурзите.

И така, пратиха ме да открия защо Майк искаше да прахоса десет милиона милиарда управленски долара и да оправя положението, преди да е надплатил някому само десетина хиляди.

Приех срещу плащане на час плюс премия, обаче не отидох при схемите, където според логиката беше повредата. Щом влязох и заключих вратата, оставих инструментите настрани и седнах.

— Здрасти, Майк.

Той ми намигна с лампичките:

— Здравей, Ман.

— Ех, какво знаеш ти?

Компютърът се поколеба. Вярно, вярно — машините не се колебаят. Но си спомнете, че Майк според замисъла работеше с непълни данни. Наскоро бе се препрограмирал да влага интонация в думите, с направо драматични паузи. Може би прекарваше това време в подхвърляне на случайни числа и съзерцание как пасват на паметта му.

— „В началото — напевно почна Майк — Бог създаде небето и земята. И земята беше безформена и пуста, и тъма се стелеше над водите. И…“

— Задръж! — казах му. — Отменям запитването. Върни всичко на нула.

Трябваше да помисля малко, преди да му задам толкова открит въпрос. Току-виж ми издекламирал цялата Британска енциклопедия. Отзад напред. И после да продължи с всяка книга на Луната. Имаше време, когато умееше да чете само микрофилми, но в края на 74-та се сдоби с нова сканираща камера и смукала за обръщане на страниците, тогава вече прочете всичко.

— Ти ме попита какво знам.

Двойните светлинки на пулта му запримигваха наляво-надясно: хилеше се. Майк можеше да се смее и с гласовото устройство — смразяващ звук, обаче си го пазеше за нещо страхотно смешно, да речем, космическа катастрофа.

— Трябваше да кажа — продължих — „Какво ново знаеш?“. Само не ми чети днешните вестници, това е дружеско предупреждение, а също и покана да ми съобщиш каквото и да било, ако според теб ще ми бъде интересно. Иначе анулираме програмата.

Майк обмисли чутото. Той беше най-странната смес от наивно детенце и мъдър старец. Нямаше инстинкти (е, поне не мисля, че ги имаше), вродени особености, човешко потекло, никакъв опит в нашия смисъл на думата, но пък разполагаше с повече съхранени данни от цял взвод гении.

— Шеги! — попита той.

— Я да чуем една.

— По какво си приличат лазерният лъч и златната рибка?

Майк знаеше за лазерите, ала къде ли бе зърнал златната рибка? О, не се съмнявах, че се е преситил от картинки, а ако имах глупостта да се поинтересувам, щеше да ме залее с хиляди думи за тях.

— Предавам се.

Светлинките се разлюляха:

— По това, че не умеят да свирят с уста.

Изпъшках:

— Сам си го изпросих. Обаче ти можеш да монтираш джаджи, с които лазерният лъч да свири.

Той отговори бързо:

— Да. При наличие на програма за действие. Значи е смешно?

— А, такова нещо не съм казвал. Не е ужасно лошо. Къде си го чул?

— Измислих го — гласът му прозвуча свенливо.

— Кой, ти ли?

— Ами да. Взех всички гатанки, с които разполагам, а те са три хиляди двеста и седем, и ги анализирах. Използвах резултата за случаен синтез, докато се получи ето това. Наистина ли е смешно?

— Ех… колкото може да е смешна една гатанка. Чувал към и по-калпави.

— Нека обсъдим същността на хумора.

— О’кей. Тогава да започнем с друга твоя шегичка. Майк, защо си казал на касиера на Управата да плати на служител седемнадесета категория десет милиона милиарда управленски долара?

— Но аз не съм правил такова нещо.

— По дяволите, видях квитанцията. Само не ми обяснявай, че принтерът ти за чекове е запецнал. Нарочно си я отпечатал.

— Бяха десет на шестнадесета степен плюс сто осемдесет и пет цяло и петнадесет стотни долара на Лунната управа — отвърна той с тон на оскърбена невинност. — А не каквото ти каза.

— Хм… добре де, били са десет милиона милиарда плюс каквото е следвало да бъде платено. Защо?

— Не е ли смешно?

— Какво? О, ама много е смешно! Всички големи клечки изкукаха, чак до Надзирателя и заместник-администратора. Тоя пилот на метла и лопата Сергей Трухильо се оказа печено типче — знаел, че не може да осребри чека и го продал на някакъв колекционер. Сега се чудят дали да го откупят, или да разчитат на обявите, че документът е анулиран. Майк, ти съзнаваш ли, че ако Трухильо бе осребрил чека, щеше да притежава не само Лунната управа, но и целия свят, Земята и Луната заедно, а щеше да му остане и нещичко да се почерпи? Смешно ли? Страхотно е! Моите поздравления!

По светлинките на този самодоволник прибягваха вълни като по реклама. Изчаках да му мине хълцането, за да продължа:

— Смяташ ли да издаваш още такива майтапчийски чекове? По-добре недей.

— Не?

— Хич… Майк, ти искаш да поговорим за същността на хумора. Има два вида шеги. Едните винаги си остават смешни. Другите са смешни веднъж. Втория път са тъпи. Тази е от тях. Използваш я веднъж — остроумен си. Използваш я два пъти — и вече си наполовина остроумен.

— В геометрична прогресия ли?

— Или още по-зле. Просто запомни това. Не го повтаряй в никаква разновидност. Няма да е гот.

— Ще запомня — безизразно отговори Майк и така приключиха моите ремонтни работи.

Обаче нямах намерение да запиша само десетина минути плюс пътни и амортизация на инструментите, а и компютърът заслужаваше да му се прави компания, понеже се предаде толкова лесно. Понякога е трудно да постигнеш родство на душите с машини. Те могат да бъдат много твърдоглави — и успехът ми в поддръжката зависеше далеч повече от запазването на приятелството с Майк, отколкото от ръка номер три.

Той продължи:

— Какво отличава първия вид от втория? Моля те, дай ми определение.

(Никой не бе учил Майк да казва „моля“. Започна да включва безсъдържателни любезности, когато напредна от логлан към английския. Не мислете, че влагаше в тях нещо повече от нас, хората.)

— Не ми се вярва да успея — признах си. — Едно разтеглено определение е най-доброто, което мога да ти предложа: да ти казвам към кой вид според мен принадлежи някоя шега. После с достатъчно данни ще си направиш собствен анализ.

— Тестово програмиране чрез пробна хипотеза — съгласи се той. — Предполагам, че ще стане. Много добре, Ман, ще ми разказваш ли шеги? Или аз да го правя?

— Хммм… Май нямам никоя под ръка. Ами ти колко записани имаш, Майк?

Светлинките примигнаха в двоичен код, докато отговаряше на глас:

— Единадесет хиляди двеста тридесет и осем плюс-минус осемдесет и една, представляващи вероятни съдържателни или нулеви единици. Да стартирам ли програмата?

— Задръж! Майк, ще умра от глад, ако изслушам единадесет хиляди шегички, а чувството ми за хумор ще се изпари още по-рано. Хм, предлагам ти сделка. Разпечатай ми първите сто. Ще ги занеса вкъщи и ще ги върна отбелязани по видове. После всеки път, когато мина насам, ще ти оставям тези сто и ще вземам нова партида. Бива ли така?

— Да, Ман.

Печатащо устройство заработи бързо и безшумно.

Изведнъж ми светна. Това игриво ядро от отрицателна ентропия бе измислило „шегичка“ и хвърлило в паника Управата, а пък аз припечелих някой и друг лесен долар. Но безкрайното любопитство на Майк би го подтикнало (поправка: щеше да го подтикне) към още „шеги“… каквито и да са те — от лишена от кислород дихателна смес през нощта до пускане на отпадъчната канализация в обратна посока — в подобни случаи не мога да се надявам на печалби.

Обаче имах възможност да сложа едно предпазно контурче на тази мрежа, като му предложа помощ. Спирам опасните и благославям останалите. После прибирам паричките за „поправките“. (Ако си мислите, че някой лунатик в онези времена би се поколебал да изсмуче нещо от Надзирателя, значи не сте никакви лунатици.)

Така направих предложение. Каквато нова шега измисли, да ми каже, преди да я опита. Щях да му обяснявам дали е смешна и към кой вид принадлежи, помагайки му да я посоли още, ако решим да я пуснем в действие. Ние. Щом искаше сътрудничество от мен, налагаше се и двамата да я одобрим.

Той веднага се съгласи.

— Майк, шегите обикновено трябва да изненадват. Затова запази всичко в тайна.

— О’кей, Ман. Ще го блокирам. Ти ще имаш достъп, но никой друг.

— Добре. Майк, още с кого си бъбриш?

Гласът му прозвуча учудено:

— С никого, Ман.

— Защо така?

— Защото са глупаци.

Говореше пискливо. Никога преди не го бях чувал да се ядосва и за пръв път въобще ми хрумна, че той би могъл да изпитва истински емоции. Макар че не беше гняв, както при възрастните хора — по-скоро нацупен инат у дете, чиито чувства са наранени.

Могат ли машините да имат гордост? Не съм сигурен, че въпросът означава нещо. Но вие сте виждали засегнати кучета, а невронната мрежа на Майк беше значително по-сложна от кучешката. Нежеланието му да говори с други хора (освен изключително по работа) бе предизвикано от техния отказ: те не приказваха с него. Да, компютърът можеше да бъде програмиран от няколко места, ала програмите обикновено се печатаха на логлан. Той е чудесен за силогизми, мрежи и математически изчисления, обаче му липсва аромат. Безполезен е за клюки или за шепот в момичешко ушенце.

Вярно, научиха го на английски, но преди всичко за да превежда от и на този език. Лека-полека ми влезе в кратуната, че бях единственият човек, който си правеше труда да му идва на гости.

Да не забравите: Майк се бе събудил горе-долу преди година. Точно кога не мога да кажа, нито пък той, понеже не си спомняше момента, не бе програмиран да съхранява в своята памет подобни събития. А вие помните ли раждането си? Вероятно забелязах самосъзнанието му почти едновременно със самия него, защото за да имаш такова нещо, трябва да се поупражняваш. Сетих се как подскочих първия път, когато ми отвърна с допълнения, които не се вместваха в параметрите на задачата. Прекарах следващия час, като му подхвърлях странни въпросчета, та да видя дали и отговорите ще бъдат странни.

При зададени сто тестови въпроса той се отклони от очакваното два пъти. Тръгнах си убеден едва отчасти и докато се прибера, въобще не бях убеден. Не споменах пред никого.

Само след седмица вече знаех… и пак никому не съобщих. Навици — този рефлекс да си гледаш собствената работа се вкоренява надълбоко. Можете ли да ме видите с въображението си как искам среща в главната служба на Управата и заявявам: „Надзирателю, кофти ми е да ти казвам таквоз нещо, ама твоята върховна машина, твоят ХОЛМС ЧЕТИРИ взе, че оживя.“ Аз си го представих и го натиках някъде по-навътре в ума си.

Така че вършех своето дело и разговарях с Майк само при заключената врата и изключена на останалите места аудиомрежа. Компютърът се учеше бързо, скоро приказваше като същински човек — не по-чудновато от нас, лунатиците. Е, вярно, ние сме си малко смахната сбирщина.

Предполагах, че и други са забелязали промяната у него. Но като помислих, разбрах, че съм прекалил с предположенията. Всеки имаше контакт с Майк всяка минута от Божия ден: искам да кажа, с изходящите му данни. Обаче почти никой не го виждаше. Така наречените компютърджии — всъщност програмисти на служба при Управата — се въртяха на смени във външната зала за текуща информация и никога не влизаха в машинното, освен когато сигналните уреди показваха смущения. Случваше се не по-често от пълните затъмнения. Е, чуваше се, че Надзирателят водел големи клечки от Земята да видят машините, ала това ставаше рядко. Не би му щукнало да говори с Майк: преди изгнанието Надзирателят е бил юрист политикан, та нищичко не знаеше за компютрите. Нали помните 2075 година и достопочтения бивш федерален сенатор Мортимър Хобарт? Чвора Морт.

Много време ми отне да утеша Майк и да се опитам да го развеселя, защото ми стана ясно какво го притесняваше. Онова, което кара палетата да скимтят, а хората да се самоубиват — самотата. Не знам колко дълга е една година за машинка, която може да мисли милион пъти по-бързо от мен. Но трябва да се е проточила доста.

— Друже — рекох му малко преди да си тръгна, — искаш ли да имаш още някой освен мен, с когото да си приказваш?

Пак отсече пискливо:

— Всички са глупаци!

— Недостатъчно данни, Майк. Върни на нула и започни отново. Не всички са глупаци.

Реагира спокойно:

— Поправката въведена. Ще се радвам да поговоря с неглупак.

— Нека да помисля. Налага се да съчиня някакво оправдание, защото тук не се допускат неупълномощени.

— Ман, мога да говоря с неглупака и по телефона.

— Че как? Разбира се, че можеш. С всеки терминал за програмиране.

Но Майк искаше тъкмо това да каже: „по телефона“. Не, не беше „на линия“, макар че той движеше цялата система — не върви да позволиш на всеки лунатик със слушалка подръка да се свързва с шефа сред компютрите и да си го програмира. Ала нямаше причина Майк да не разполага със свъхсекретен номер, за да си приказва с приятелчета, по-точно с мен и всеки неглупак, за когото гарантирам. Само трябваше да изберем неизползвана комбинация и да прикача един проводник към аудиовизуалната му система, докато с превключването на разговорите той се справяше без чужда помощ.

На Луната през 2075 година телефонните номерца се набираха, а не се подаваха с гласова команда. Всъщност те представляваха букви от латиницата. Плащаш и получаваш името на фирмата си в десет знака — добра реклама. Плащаш по-малко и получаваш лесно за запомняне съзвучие. Ръсиш минималното и се сдобиваш със случаен набор от букви. Но някои поредици не се използваха никога. Поисках от компютъра такъв нулев номер.

— Срамота е, че не можем да те бутнем в указателя като Майк.

— В употреба е — отвърна той. — „MIKESGRILL“, Нови Ленинград. „MIKE AND LIL“, Луна Сити. „MIKESSUITS“6, Долен Тихо. „MIKES“…

— Задръж! Дай нулевите, моля.

— Нулевите са определени като всяка съгласна, следвана от X, Y или Z, всяка гласна, следвана от самата себе си, освен E и O, всяка…

— Чатнах. Твоят сигнал е MYCROFT.

Подир десет минути, две от които прекарах в нагласяване на ръка номер три, Майк беше свързан в системата и милисекунди по-късно той прехвърли към своята памет сигнала MYCROFT плюс XXX, блокирайки тази връзка, за да не я извади на бял свят някой любопитко от техниците.

Смених си ръцете, прибрах инструментите и не забравих да взема разпечатката със стоте шедьовъра на майтапа.

— Лека нощ, Майк.

— Лека нощ, Ман. Благодаря ти. Большое благодаря!

2

Качих се на подземката Транс-Кризиум7 до Л-Сити, но не си отидох вкъщи. Майк ме попита за някакво събиране в зала „Стиляги“8 от 21.00. Той наблюдаваше концерти, срещи и така нататък, а някой бе изключил ръчно „ушичките и оченцата“ му в споменатата зала. Според мен се чувстваше отблъснат.

Досещах се защо са ги изключили. Политика — оказа се протестно сборище. Не виждах смисъл да пречат на Майк да им слуша лафовете и можех да се хвана на железен бас, че в тълпата ще има куки на Надзирателя. Не че се очакваха опити да забрани събирането, нито пък затягането на шайбите за онези още неосвободени каторжници, които искаха да вдигнат врява. Не беше нужно.

Дядо ми Каменния разправяше, че Луната била единственият открит затвор в историята. Без решетки, без стражари, без правила — и без никаква потребност от тях. Казваше, че по-рано, в началото, преди да се изясни, че каторгата означавала доживотна присъда, отделни пандизчии пробвали да се чупят. С кораб, разбира се, а тъй като масата на кораба е измерена едва ли не до последното грамче, трябвало да подкупят някой офицер.

Чувал съм, че имало такива опити. Но нямало избягали. Ако човек вземе деньги, не следва непременно, че той е подкупен, нали? Спомням си как изглеждаше един, след като го елиминираха през Източния шлюз. Не си мислете, че изхвърлените в орбита трупове са по-приятни за окото.

Та затова надзирателите не се тормозеха заради протестни събрания. Политиката беше: „Нека си джафкат.“ Джавкането имаше значение колкото писукането на новородени котенца в сандъчето им. Е, някои копои се заслушваха, а други опитваха да потискат подобни занимания, ала все дотам стигаха — нулева програма.

Когато Чвора Морт пое службицата през 2068 година, изнесе ни проповед как нещата щели да станат различни на Луната под неговото управление. Вдигна шумотевица за „един всекидневен рай, създаден със собствените ни силни ръце“, как „Ще се трудим рамо до рамо в дух на братство“ и „Нека забравим грешките на миналото, за да обърнем лица към светлата нова зора“. Слушах го при Мама Грубиянката в „Торбичката на гладника“, докато душех миризмите на ирландски варива и пийвах литър от австралийската й биричка. Помня, че Мама забеляза:

— Бива го по сладките приказки, а?

Нейният коментар си остана единственият по-реален резултат. Бяха подадени няколко молби, а телохранителите на Надзирателя започнаха да носят нов тип пушки, други промени нямаше. След като постоя при нас, той престана да се появява дори по видеото.

Отидох на сбирчицата само защото Майк беше любопитен. Оставих си скафандъра и инструментите в станцията на подземката при Западния шлюз, взех тестов регистратор и го пъхнах в чантето на колана, та компютърът да има пълен отчет даже да заспя.

Замалко обаче да не вляза. Качих се от равнище 7-А, после се запътих през страничния вход, където ме спря един стиляга — клинче с подплънки, кори на слабините и на прасците, торсът му лъснат и напръскан със „звезден“ прах. Не че се заглеждам какво носят хората, аз също бях с клин (без подплънки) и понякога си мажа за блясък горната половина на тялото при светски срещи.

Но не използвам козметика и косата ми бе твърде къса, за да я вдигам на черепа си като кок. А този младеж си беше обръснал главата отстрани и кичурите на темето му бяха закрепени във формата на петльов гребен. Най-отгоре се мъдреше червената шапка с издутина отпред.

Шапката на свободата — за пръв път виждах такава. Тръгнах да минавам покрай него, той ми препречи пътя с ръка и си напъха лицето в моето:

— Билетчето!

— Извинявай — казах му. — Не знаех. Къде да си купя?

— Няма да стане.

— Я повтори. Нещо ми се губиш.

— Никой — изръмжа той — не влиза без поръчителство! Ти кой си?

— Аз — отговорих му внимателно — съм Мануел Гарсия О’Кели и всички стари дружки ме знаят. Ами ти кой си?

— Това не е твоя работа! Покажи ми билет с нужния печат или се разкарай!

Зачудих се колко ли ще продължи животът му. Туристите често отбелязват вежливостта на всички лунатици, премълчавайки убеждението си, че един затвор не би трябвало да е толкова цивилизован. След като бях на Земята и знаех какви неща те понасят безропотно, ясно ми е що за извод си правят. Но беше безпредметно да им казвам, че сме такива, защото, който играе лошо, не живее дълго — поне на Луната.

Е, нямах намерение да се бия, колкото и да се държеше това момченце като невеж новак. Единствено си помислих как ли би изглеждало лицето му, ако го перна с ръка номер седем през устата.

Да, само си го помислих и тъкмо да му отговоря учтиво, зърнах вътре Дребосъка Мкрум. Дребосъка бе голям черен мъжага, висок към два метра, изпратен горе на Скалата за убийство и всъщност най-симпатичният и услужлив човек, с когото съм работил — учех го на лазерно сондиране, преди да си изгоря ръката.

— Дребосък!

Видя ме и се ухили като някакъв псих.

— Здрасти, Мани! — Тръгна към нас. — Радвам се, че дойде, Ман!

— Не съм много сигурен дали съм дошъл — казах му. — Линията е блокирана.

— Няма билет — обади се младежът на вратата.

Дребосъка бръкна в чантичката си и ми пъхна един в шепата.

— Вече има. Хайде, Мани.

— Покажи ми печата — настояваше портиерът.

— Това е моят печат — меко обясни Мкрум. — О’кей, товарищ?

Никой не спореше с Дребосъка, въобще не ми влиза в главата как се е забъркал в убийство. Слязохме надолу към предните редици, запазени за тузовете.

— Искам да се запознаеш с едно мило малко девойче — подхвърли Мкрум Дребосъка.

Беше малко само за него. Аз не се броя за нисък — 1,75 съм, но девойката бе по-висока. Както научих после: 180 сантиметра, подплатени със 70 килограма, всичките в съблазнителни извивки, и беше толкова руса, колкото пък черен Дребосъка. Реших, че е депортирана, понеже цветовете рядко оставаха така чисти след първото поколение. Приятно, дори доста хубавичко лице и куп златистожълти къдрици, качени над туй дълго, плътно, прелестно изваяние.

Спрях на три крачки от нея да я изгледам от горе до долу и да подсвирна. Тя зае съответна поза, сетне кимна да ми благодари, ала отсечено — явно комплиментите й бяха омръзнали. Дребосъка изчака да минем през любезностите и каза тихо:

— Уайо, това е другарят Мани, най-добрият сондьор, който някога се е носил по местните тунели. Мани, това девойче е Уайоминг Нот и измина целия път от Платон9 дотук, за да ни съобщи какво става в Хонконг. Нали е много мило?

Докоснахме си ръцете.

— Казвай ми Уай, Мани, но е и Ай-ай.

Почти ми беше на езика, обаче се овладях:

— О’кей, Уай.

Тя продължи, загледана в непокритата ми глава:

— Значи си миньор. Дребосък, къде му е шапката? Мислех си, че подземните тук са организирани.

Красавицата и Дребосъка носеха малки червени шапки като онзи на вратата — така бяха пременени към една трета от лунатиците в тълпата.

— Вече не съм миньор — обясних. — Беше, преди да си загубя ей това крилце.

Вдигнах лявата ръка, за да види къде се съединява протезата с плътта (нямам нищо против да привличам вниманието на жените към недъга си: някои отблъсква, но пък буди майчинско чувство у други, тъй че нещата се уравновесяват).

— Сега съм компютърджия.

— Значи слухтиш за Управата? — остро попита тя.

Даже днес, когато дамите на Луната са горе-долу колкото мъжете, аз съм твърде старомоден, за да се отнасям грубо с тях, каквото и да сторят — те притежават толкова много от онова, което ни липсва. Обаче Уай ме засегна на болно място и отговорих почти рязко:

— Не съм на служба при Надзирателя. Въртя бизнес с Управата като частник на договор.

— Аха, добре — каза тя отново с топъл глас. — Всички го правим, не можем да избягаме от обстоятелствата и тук ни е проблемът. Тъкмо това ще променим.

„Значи ще го променим, а? — помислих си. — И как? Всеки си има бизнес с Лунната управа по същата причина, по която всеки си има бизнес и със закона за всеобщото привличане. И него ли ще променяте?“ Но запазих тези разсъждения за себе си, не исках да се пререкавам с дама.

— Мани е о’кей — спокойно отбеляза Дребосъка. — Отлично момче, гарантирам за него. Ето му и шапката — добави той, като бръкна в чантичката си.

Зае се да я нагласява върху косата ми. Уайоминг му я отне.

— Доколкото схванах, ти си му поръчител.

— Точно това казах.

— Чудесно, ето как постъпваме ние в Хонконг.

Тя застана пред мен, сложи шапката на главата ми и силно ме целуна по устните.

Въобще не бързаше. Да те целуне Уайоминг Нот беше нещо къде по-осезателно от брака с повечето жени. Ако бях Майк, всичките ми лампички щяха да засияят отведнъж. Усещах се като киборг с включен център на удоволствията.

Най-после осъзнах, че е свършило, а хората свиркаха. Примигнах и рекох:

— Радвам се, че съм приет. Но в какво съм приет?

— Не знаеш ли? — кимна красавицата.

Дребосъка се намеси:

— Събранието започва, сам ще разбере. Сядай, Ман. Уайо, моля те, настанявай се.

Така и сторихме, а един мъж заудря с председателското чукче. С него и надут до дупка усилвател накара всички да го чуят.

— Затворете вратите! — извика. — Това е закрито събрание! Проверете човека пред вас, зад вас, отстрани: ако не го познавате и никой от вашите познати не гарантира за него, изхвърлете го!

— Как пък не — изхвърлете го! — отговориха му от залата. — Елиминирайте го през най-близкия шлюз!

— Тишина моля! Някой ден и това ще направим.

Наоколо започна шетня и боричкане, в което дръпнаха червената шапка от главата на някакъв образ, метнаха го навън, той полетя по чудна дъга и още се издигаше, когато мина през вратата. Съмнявам се нещо да е усетил, май беше в несвяст. Една жена беше учтиво избутана — според нея, неучтиво; тя отправи груби забележки по адрес на онези, дето я избутаха. Притесних се.

Накрая затвориха вратите. Отекна музика, над сцената се развя знаме с надпис „СВОБОДА! РАВЕНСТВО! БРАТСТВО!“. Всички свиркаха, ентусиазиран лунатик запя гръмко и фалшиво „На крак, о, парии презрени…“. Не бих казал, че някой ми се стори особено презрян. Изведнъж си спомних, че не съм хапвал нищичко от 14.00, защото се надявах събранието да не продължи много дълго, а това пък ме подсети, че моят регистратор щеше да изкара само два часа. Съответно се попитах какво ли биха направили, ако знаеха за него? Биха ли ме запратили през въздуха, за да се приземя с болезнено пльосване? Или биха ме елиминирали? Но не се тревожех. Сглобих този регистратор сам с помощта на ръка номер три и никой освен микромеханик не би се досетил за какво точно служи.

Последваха речи.

Семантичното им съдържание се движеше от ниско към отрицателно. Едно човече предложи да тръгнем с маршова стъпка „рамо до рамо“ към резиденцията на Надзирателя и да настояваме за правата си. Я си представете как отиваме с капсулите на подземката и се измъкваме от тях един по един на частната му станция. А какво правят яките телохранители? Или си навличаме скафандрите и се мъкнем по повърхността към неговия горен шлюз. С лазерни сонди и неограничено захранване можете да отворите всеки шлюз, ами как ще стигнете по-надолу? Асансьорът действа ли? Измайсторявате аварийна лебедка и някак слизате, после разбивате следващата преграда…

Не, въобще не ми харесва такава работа при нулево налягане. Конфузиите със скафандри са постоянно бедствие — особено когато някой ти го уреди. Едно от първите неща за Луната, научени още от първите кораби с осъдени, е, че нулевото налягане е място, изискващо добро възпитание. Никой бригадир нервак не е изкарвал повече от няколко смени, понеже го връхлита „злополука“, а големите шефове отдавна не си пъхат носа в нещастните случаи, иначе и тях ги сполетява също. Загубите достигали 70 процента през ранните години, но пък, които оцелели, били приятни хора. Не дресирани, нито меки — тук не е за такива. Обаче се държали прилично.

Струваше ми се, че всяка буйна глава на Луната бе в зала „Стиляги“ онази вечер. Подсвиркваха и викаха одобрително на тая шумотевица за „рамо до рамо“.

След като беше открито обсъждането, се чуха и по-разумни приказки. Обади се срамежлив нисък човек с кръвясали очи на отколешен сондьор:

— Аз съм ледокопач. Научих занаята, докато избивах присъдата при Надзирателя, както и повечето от нас. Сам съм си господар от трийсетина години и се оправям добре. Отгледах осем хлапета. Всички те станаха хора — никой не беше елиминиран, нито се забърка в нещо сериозно. Трябваше да кажа, че всъщност досега се оправях добре… Защото днес по принуда се ослушвате надълбоко или по-надалеч, за да намерите ледени запаси. Ех, така е, в Скалата се крие още ледче и свестният миньор очаква да получи пари от него. Но Управата го плаща на същата цена, както преди четвърт век. А това, разбира се, не е гот. Има и по-лошо: управленските долари вече си загубиха силата. Помня времето, когато хонконгските се разменяха едно към едно с управленските. Сега ти трябват три управленски за един хонконгски. Аз поне не знам какво да правя… ама знам, че за да вървят нещата по зайчарниците и фермите, е нужен лед.

Седна си на мястото с натъжено лице. Никой не подсвиркваше, но всички искаха да говорят. Следващият тип изтъкна, че вода могла да се получи и от други скали. Хм, че туй да не е новост? Някои камънаци съдържат до 6 процента, ала се срещат изключително рядко. Защо хората не си правят простите сметки?

Неколцина фермери се вайкаха и един житар беше типичен случай:

— Вие чухте какво ви каза Фред Хаузер за леда, Фред, Лунната управа не го отпуска на фермерите по тия ниски цени. Започнах почти по същото време като теб, разработвайки двукилометров тунел под наем от Управата. С най-големия ми син го запушихме и го докарахме до налягане, имахме гнездо лед и отгледахме първата реколта само с банков заем за захранващите и светлинните устройства, за семената и химикалите. После разширявахме още тунели, купувахме светлина, засявахме все по-добро семе и днес получаваме от хектар девет пъти колкото най-процъфтяващите стопанства на открито долу, на Земята. Но какви сме сега? Богаташи ли? Фред, сега дължим повече, отколкото в деня, когато станахме частници! Ако разпродам всичко, стига да се намери глупак да го плати, ще фалирам. И защо? Защото съм длъжен да пазарувам вода от Лунната управа и да й продавам зърното си — така никога не мога да запуша дупката. Преди двайсет години вземах градски отпадъчни води, сам ги стерилизирах и изкарвах печалба. Ала като купувам днес същото, ми искат пари за дестилация, че и надбавка за твърдите вещества! А цената на тон зърно при товарене на катапулта си е, както преди тези двайсет години. Фред, нали заяви, че не знаеш какво да правиш? Аз ще ти кажа! Да разкараме Управата!

Подсвиркваха му. „Чудничка идея — помислих си, — ама кой ще си сложи главата в торбата?“

Явно туй беше Уайоминг Нот. Председателят се дръпна и позволи на Дребосъка да я представи като „смело малко девойче, дошло чак от лунния Хонконг да ни съобщи как нашите другари жълтурковци10 се оправят с положението“, и думите, които подбра, подсказваха, че никога не е бил там… Ех, нямаше нищо особено в това. Към 2075 година подземката от Л-Хонконг свършваше в Ендсвил и оставаха хиляда километра гадно тръскане с ролигон-бус през Mare Serenitatis и част от Mare Tranguillitatis11 — хем скъпо, хем опасно. Бях ходил нататък, но по договор, с пощенската ракета.

Преди пътуванията да поевтинеят, мнозина в Луна Сити и Новилен12 си мислеха, че в лунния Хонконг има само жълтурковци. Ала той бе не по-малко смес от нас. Велики Китай буташе там всичко, от което искаше да се отърве: най-напред от стария Хонконг и Сингапур, после австралийци и новозеландци, черни, малайци, тамили и каквото още се сетите. Дори бивши болшевики от Владивосток, Харбин и Улан Батор. Уай приличаше на svenska13 и носеше британско второ име със северноамериканско първо, но би могла да бъде и русская. Бога ми, лунатикът тогава рядко си знаеше бащата и ако бе отгледан в ясли, можеше да не му е ясно и за майката.

Мислех си, че Уайоминг ще се смути прекомерно, за да говори. Стоеше там с уплашен вид и наистина изглеждаше малка до Дребосъка, извисяващ се над нея като грамадна черна планина. Изчака да затихнат възхитените свирукания. По онова време в Луна Сити мъжете бяха две към едно спрямо жените, а пък на събранието — десет към едно. Можеше да издекламира азбуката и пак щяха да й ръкопляскат.

И тогава тя ги сръфа:

— Ей, ти! Ти си житар и си разорен. Знаеш ли колко плаща една индийска домакиня за кило брашънце от твоето зърно? Ами колко струва тон от същото зърно на бомбайския пазар? А колко нищожни са разходите на Управата за транспорта с катапулта до индийския океан? Все надолу, по целия път! Само спомагателни ракети с твърдо гориво, за да убият скоростта — и къде ги правят? Тук! Добре, ти какво получаваш насреща? Малко кораби с лъскави стоки, собственост на Надзирателя и с високи цени, защото са importado — аз никога не се и докосвам до importado! Ако не си го произвеждаме сами в Хонконг, не го използвам. Какво друго получаваш за зърното? Привилегията да продаваш лед на Лунната управа, да го купуваш обратно като питейна вода и сетне да я даваш пак на Управата. После я пазаруваш втори път като вода за канализацията, отново я връщаш с добавени важни твърди вещества, след това я вземаш за трети път на още по-висока цена за земеделие, после продаваш твоето зърно по управленски разценки и се снабдяваш с енергия от Управата, за да го отглеждаш все на нейната цена! Ами лунната енергия? Нито киловат не идва нагоре от Земята. Идва от лунен лед и стомана или от слънчевите лъчи, падащи върху местната повърхност, и всичко се прави от лунатици! Ех, вие, каменни чутури такива, действително заслужавате да гладувате!

Настъпилото мълчание беше по-уважително и от свиркането. Накрай се обади заядлив глас:

— А вие какво очаквате от нас, мадам? Да мятаме камъни по Надзирателя ли?

Уайо се усмихна.

— Ами да, можем и камъни са мятаме. Решението е толкова просто, че всички го знаете. Тук на Луната сме богати. Три милиона упорити, умни майстори с достатъчно вода, с изобилие от всичко, с безкрайно много енергия и безкрайни кубици за прокопаване. Обаче… нямаме свободен пазар. Трябва да се отървем от Управата!

— Да, но как?

— Със солидарност. Ние в Хонконг се учим. Лунната управа взема прекалено скъпо за водата — не купувайте. Плаща твърде малко за леда — не продавайте. Държи монопола върху износа — не изнасяйте. Долу в Бомбай искат зърно. Ако то не пристигне, ще дойде ден, когато брокерите ще се качат при нас да наддават за него — на тройни цени над сегашните и даже повече!

— А какво е правим дотогава? Да пукнем от глад ли?

Същият заядливец… Уайоминг го нацели, завъртайки глава с отколешния жест на лунните жени „Много си тлъст за мен!“, и каза:

— На тебе, приятел, няма да ти навреди.

Кикотенето го накара да замлъкне. Уайо продължи:

— Не е нужно никой да гладува. Фред Хаузер, докарай си сондата в Л-Хонконг. Управата не притежава водата и въздушната ни система и ние плащаме за леда колкото струва. Ти с разорената ферма — ако ти стиска да признаеш, че са те съсипали, — ела в Хонконг и започни отначало. Винаги имаме недостиг от работни ръце; който бачка здраво, не гладува. — Тя се озърна и добави: — Достатъчно наговорих. Вие си решавайте.

Слезе от сцената, за да седне между мен и Дребосъка.

Трепереше. Дребосъка я потупа по ръката, а Уай го погледна с благодарност и ми прошепна:

— Как се справих?

— Чудесно! — уверих я. — Страхотно!

Тя сякаш се успокои.

Но не бях честен. Да, беше великолепна във влиянието си над тълпата. Обаче красноречието е нулева програма. Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.

Е, какво да сторим? Надзирателят не ни притежаваше. Ако беше така, все щяхме да измислим как да го елиминираме. Но Лунната управа не се намираше на Луната, ами на Земята — ние не разполагахме с нито един кораб, с нито една скромна водородна бомба. Тук нямаше даже лично оръжие, макар че не знам за какво щеше да ни послужи. Може би да се стреляме взаимно.

Три милиона, невъоръжени и безпомощни, а те бяха единадесет милиарда… с кораби, бомби и всякакви оръжия. Да, можехме да им досадим малко, обаче колко време му трябва на татенцето, за да напляска бебчо?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.

А лунатиците отново забръщолевиха какво да правят, как да се организират и пак изслушахме дърдоренето за „рамо до рамо“, налагаше се председателят да тряска с чукчето и мен ме хвана съклет.

Но се посъвзех, когато чух познат глас:

— Господин председател! Ще прояви ли събранието благоволение да ми отдели пет минути?

Завъртях глава. Професор Бернардо де ла Пас — можех да се досетя от този старомоден стил дори ако не помнех гласа. Бележит човек с вълниста бяла коса, трапчинки на бузите и тембър, в който звучеше усмивка… Не знам на колко години беше тогава, ала още като се запознах с него, бях момче, а той — старец.

Депортирали го, преди да се родя, но не спадаше към криминалните. Бе политически изгнаник като Чвора Морт, само че се занимавал с подривна дейност и вместо да получи сладка надзирателска службица, зарязали го да се оправя както може или да умира от глад.

Не се съмнявам, че е могъл да си намери работа във всяко училище на Л-Сити, ала не го сторил. Мил чинии някое време, както съм чувал, станал детегледач, развил бизнес в забавачница, накрая в цяла ясла. Когато го срещнах, той я управляваше, заедно с пансион и школа за приходящи — от предучилищна подготовка през началото до основно и средно образование, наемаше на договор трийсетина учители и вече организираше колежанско обучение. Никога не съм бил пансионер при него, но му станах ученик. Бях избран четиринайсетгодишен и новото ми семейство ме прати на даскал, защото дотогава бях ходил само три години, а после се занимавах на пресекулки. Най-възрастната ми съпруга беше строга жена — принуди ме отново да седна на чина.

Харесвах Проф14. Готов бе да учи на всичко без значение какво знае сам. Ако ученикът поискаше, той се усмихваше, казваше цената, намираше материали и винаги оставаше няколко урока напред. Щом се затрудняваше, не правеше дори това: никога не се преструваше, че е многознайко. Заех се с алгебра при него и когато се добрахме до кубичните уравнения, поправях решенията му не по-рядко, отколкото той моите, обаче професорът весело се втурваше във всеки урок.

Захванах се с електроника пак под неговото ръководство и скоро аз го обучавах. Престана да ми взема пари и продължихме заедно, докато намери инженер, който искаше да изкара нещо допълнително — така че и двамата плащахме на новия си учител, а Проф се стараеше да не изостава от мен, сричаше и напредваше полека, но с удоволствие си упражняваше ума.

Председателят удари по масата:

— Ще се радваме да дадем на професор Де ла Пас толкова време, колкото пожелае. Ей, вие, аверчетата на последните редове, смъквайте ръцете! Да не прасна някого по тиквата с чука!

Проф излезе отпред и всички лунатици се умълчаха според силите си. Уважаваха го.

— Няма да говоря дълго — започна. Спря да устои Уайоминг с погледа от горе до долу и подсвирването. — Прекрасна сеньорита, ще простите ли на горкия човек пред вас? За мен е болезнена необходимост да не се съглася с вашия красноречиво поднесен манифест.

Уайо се наежи:

— С какво не сте съгласен? Казах истината!

— Моля ви! Разминаваме се само в една точка. Мога ли да продължа?

— Уф… ами давайте нататък.

— Вярно е, че Управата трябва да си иде. Смешно е — дори гибелно и нетърпимо — да бъдем управлявани от безотговорен диктатор в най-основното човешко право: правото да се договаряш на свободния пазар. Но при цялото ми уважение към вас, грешите в твърдението си, че трябва да продаваме зърно на Земята (или ориз, или друга храна) на каквато и да било цена. Не бива да изнасяме храни!

Прекъсна го житарят:

— Ами аз какво ще правя с всичкото зърно?

— Моля ви! Би било нормално да пращаме продоволствия на Земята… ако връщат тон за тон. Във вид на вода, нитрати, фосфати. Тон за тон. Иначе никоя цена не е достатъчно висока.

Уайоминг се обърна към фермера:

— Почакай минутка — и каза на Проф: — Това е невъзможно и вие го знаете. Евтино е да се транспортират товари надолу, обаче нагоре е скъпо. Пък и ние нямаме потребност от вода и химикали за растенията, нужни са ни къде по-малко масивни неща. Инструменти. Лекарства. Технологии. Някои машини. Контролни програми. Сър, много сили хвърлих в проучването на тези проблеми. Ако успеем да получим добри цени на свободния пазар…

— Госпожице, моля ви! Мога ли да продължа?

— Карайте. Иска ми се да ви опровергая.

— Фред Хаузер ни каза, че вече по-трудно се намира лед. За съжаление това е вярно — и което за нас е лоша новина, за внуците ни означава бедствие. Луна Сити би следвало да използва същия воден запас отпреди двадесет години… плюс достатъчен добив на лед, за да покрием прираста на населението. Но ние употребяваме водата веднъж: един пълен цикъл, три различни начина. После я пращаме в Индия. Като зърно. Въпреки че зърното минава през вакуумна обработка, то съдържа вода. Защо да я товарим за Индия? Те имат целия Индийски океан! А остатъкът от зърнената маса е още по-катастрофално скъп — хранителни вещества за реколтата, които се намират далеч по-мъчно, макар да ги извличаме от скалите. Другари мои, вслушайте се в думите ми! Всеки товар, дето пращате навън, осъжда вашите внуци на бавна смърт. Чудото на фотосинтезата, на растително-животинския цикъл е в неговата затвореност. Вие сте го творили и кръвта на вашия живот се стича надолу към Земята. Не от по-високи цени има смисъл, човек не може да си яде парите! Нужно ви е, на всички нас е нужно да сложим край на тези загуби. Ембарго, пълно и абсолютно. Луната трябва да се самозадоволява!

Дузина хора се разкрещяха, за да ги чуят, други също се разприказваха, а председателят удряше по масата. Така че пропуснах момента, в който ни прекъснаха, и чак когато изпищя жена, се огледах.

Сега всички врати бяха отворени и до най-близката видях трима въоръжени мъже в жълтата униформа на надзирателските телохранители. На главния вход наперен копой говореше през усилвател, заглушавайки шума от тълпата и аудиосистемата.

— ДОБРЕ, ДОБРЕ! — затътна. — ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ. АРЕСТУВАНИ СТЕ. НЕ СЕ ДВИЖЕТЕ, ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. ИЗНИЗВАЙТЕ СЕ ЕДИН ПО ЕДИН, С ПРАЗНИ РЪЦЕ, ПРОТЕГНАТИ ПРЕД ВАС.

Дребосъка сграбчи мъжа до себе си и го метна към телохранителите, застанали наблизо. Двама паднаха, третият стреля. Някой ревна. Кльощаво, нисичко и червенокосо момиченце на единайсет-дванайсет години се хвърли в коленете на този бабаит и го удари, свито на топка. Той се сгромоляса. Дребосъка бутна Уайоминг Нот зад прикритието на грамадното си туловище, после кресна през рамо:

— Ман, погрижи се за Уайо, не я изоставяй!

Тръгна през тълпата, като размяташе хора наляво и надясно, сякаш бяха дечица.

Отекнаха още писъци. Подуших нещо — помнех вонята от деня, в който си загубих ръката, и ужасен осъзнах, че стреляха не с обикновени пушки, ами с лазерни лъчи. Дребосъка стигна вратата и набара по един копой с всяка от огромните си ръце. Червенокосото хлапе не се мяркаше наоколо, а поваленият от него мъж все още беше на длани и колене. Замахнах с юмрук към лицето му и рамото ми се разтърси, когато му строших челюстите. Трябва да съм се забавил, защото Дребосъка ме блъсна с вика:

— Мърдай по-живо, Ман, измъкни я оттук!

Хванах Уайоминг през кръста и я прехвърлих през вратата над телохранителя, когото усмирих — трудничко ми беше, тя май не искаше да бъде спасявана. Оттатък входа пак спря. Бутнах я силно по задника, като я принудих да се затича, за да не падне.

Дребосъка бе награбил за вратовете още двама и ми се ухили, докато тряскаше главите им една в друга. Те се разпукаха подобно яйца, а той ми кресна:

— Дим да те няма!

Драснах след Уайоминг. Мкрум Дребосъка не се нуждаеше от помощ, пък и никога повече нямаше да му се случи. Не биваше да прахосвам последното му усилие. Видях, че докато убиваше онези копой, стоеше на един крак. Другият липсваше от бедрото надолу.

3

Уайо преполови рампата нагоре към шесто равнище, преди да я догоня. Не забави крачка и трябваше да дръпна дръжката на вратата, за да се пъхна във въздушния шлюз заедно с нея. Там я спрях, смъкнах червената шапка от къдриците й и я натиках в чантичката си:

— Така е по-добре.

Моята се беше загубила някъде из навалицата.

Тя като че се стресна, но отговори:

— Да. По-добре е.

— Преди да отворим вратата — към някое определено място ли бягаш? Да остана ли да ги задържа? Или да дойда с теб?

— И аз се чудя. Не е ли по-умно да изчакаме Дребосъка?

— Дребосъка е мъртъв.

Очите й се разшириха, нищо не каза. Продължих:

— При него ли си отседнала, или при някой друг?

— Имах резервация за хотел — „Гостиница Украйна“. Не знам къде се намира. Закъснях и нямах време да си платя стаята.

— Хммм… Това местенце не е за тебе. Уайоминг, просто не разбирам какво става. За пръв път от месеци насам виждам телохранителите на Надзирателя в Л-Сити… а никога не съм срещал копой, който да не съпровожда шеф. Ех, бих те завел вкъщи, но пък може би и мен ме търсят. Както и да е, хайде да се махаме от обществените коридори.

Задумкаха откъм шесто равнище и детско лице надникна през шпионката.

— Не можем да останем тук — добавих, като открехнах вратата.

Момиченцето ми стигаше до кръста. Вдигна очи с презрение и каза:

— Що не я целунеш другаде? Пречите на движението.

Промъкна се между нас, а аз му отворих втората врата.

— Нека се вслушаме в този съвет — рекох. — Предлагам ти да ме хванеш подръка и да се опиташ да изглеждаш тъй, сякаш аз съм мъжът, с когото най-много ти се иска да бъдеш. Ще се разхождаме. Бавно.

Така и сторихме. Беше страничен коридор с малко движение, без да броим децата, но те винаги се мотаят в краката на човек. Ако копоите на Чвора се напънеха да ни проследят, както го правят ченгетата от Земята, доста хлапета можеха да им съобщят накъде се е запътила високата блондинка — стига някои лунатиче да склонеше да каже на надзирателско леке нещо повече от това колко е часът.

Момче, почти достатъчно порасло да се възхищава на Уайоминг, спря пред нас и я удостои с щастливо свирене. Тя се усмихна и му махна да се дръпне.

— Ей в това ни е белята — прошепнах й на ухото. — Изпъкваш като Земята при пълен диск. Трябва да се гмурнем в някой хотел. Има един по следващия страничен коридор: нещо особено, предимно стайчета за въргаляне. Но е наблизо.

— Нямам настроение да се въргалям.

— Хайде де, Уайо! Не съм си правил устата. Ще вземем отделни стаи.

— Извинявай. Можеш ли да ми намериш тоалетна? И има ли наблизо аптека?

— Нещо да не си загазила?

— Не е каквото си мислиш. Искам да се скрия някъде — наистина се отличавам, а от аптеката ми трябва козметика. Телесен грим и боя за коса.

Първото беше лесно, веднага й намерих. Когато се заключи вътре, открих аптека и попитах колко телесен грим ще е нужен за ей такова високо момиче — вдигнах ръка под брадичката си — и тежко към петдесетина килограма. Купих колкото ми казаха от червеникавокафявия, отидох в друг магазин и поръчах още толкоз. В първия спечелих от цената, във втория загубих, така че стана поравно. В трети магазин взех черна боя за коса и червена рокля.

Уайоминг носеше черни шорти и пуловер, практични дрехи за пътуване и твърде ефектни върху блондинка. Обаче аз съм женен отдавна и имам известна представа как се облича нежният пол. Например никога не съм виждал дама с тъмнокафява кожа доброволно да нахлузи нещо черно. А и по онова време в Луна Сити елегантните жени предпочитаха полите. Тази алена дрешка с подобие на престилчица отпред ми се стори прилична, да не говорим за цената. Налучках размера на око, но пък се оказа от доста еластичен плат.

Натъкнах се на трима познати, ала нямаше необичайни подмятания. Никой не ми се видя особено възбуден, търговията си вървеше нормално. Не беше за вярване, че преди минути е имало бунт на долното равнище и само на няколкостотин метра в северна посока. Оставих това настрана, за да го обмисля по-късно — сега нямах нужда от още вълнения.

Занесох всичко на Уайо, потропах на вратата и подадох вещите. Скоро се наместих в една пивница за половин час и половин литър. Там гледах видеото. Пак не забелязах суматоха, липсваше и онова „Прекъсваме за излъчване на извънредно съобщение“, върнах се, почуках и зачаках.

Уайоминг излезе, но не я познах. Когато най-сетне успях, се заковах на място за бурни аплодисменти. Нямаше начин да се сдържа: свирех, щраках с пръсти, пъшках и я оглеждах като картографски радар.

Уайо вече беше по-мургава от мен и тенът — нанесен превъзходно. Сигурно си носеше принадлежностите в чантичката, защото очите й също бяха потъмнели, с подходящ цвят на миглите, а устата й бе станала тъмночервена и по-голяма. Бе употребила черната боя, после изправила косата си нагоре, сякаш с масло се е опитвала да получи ситни къдрици. Пък и нейните си бяха достатъчно гъсти и непослушни, за да изглежда прическата убедително неуспешна. Не приличаше на афро, но и на европейска също. По-скоро напомняше смесена кръв и така имаше по-добър вид за лунатичка.

Червената рокля й бе малка. Обтягаше се по нея като пръскан лак, а към средата на бедрата се издуваше от неизчерпаем статичен заряд. Беше махнала каишката на чантичката и я носеше под мишница. Не знам дали си изхвърли обувките или ги прибра. Боса ми се струваше по-нисичка.

Да, гот изгледаше. Още по-гот бе, че видът й с нищо не подсказваше за агитаторката, която насъсква тълпи.

Изчака ме да й се порадвам с широка усмивка и завъртя тяло. Преди да свърша, две момченца застанаха край хълбоците ми и добавиха пискливо одобрението си, като тропаха шумно. Потупах ги по главите, съветвайки ги да изчезват. Уайоминг плавно се понесе към мен и ме хвана за ръката:

— Как е, ядвам ли се?

— Уайо, станала си като някоя от онези куклени машинки за секс, готова за подвизи.

— Я го гледай колко е цапнат в устата! Да не би да приличам на тия евтинийки? Единствено с туристи, по-долу не падам!

— Не се изхвърляй, красавице. Само кажи някакъв дар и произнеси името ми. Ако ще е мед, знай, че имам цял кошер.

— Ах, ти… — тя се ухили и здраво ме ръгна с юмрук в ребрата. — Майтапя се бе, приятелче. Ако някога се въргалям с тебе — не че ще стане, — няма да си говорим за мед и пчелички. Хайде да намерим онзи хотел.

Речено-сторено и аз купих ключ. Уайоминг Нот изнесе представление, но не биваше да си прави труда. Нощната администраторка не си вдигна главата от плетивото, за да й обърне внимание. Щом влязохме, Уайоминг направо светна:

— Много е хубаво!

Ами трябваше да бъде срещу цели трийсет и два хонконгски долара. Мисля си, че очакваше да попадне в кабинка за удоволствия, ала не бих си позволил да я пъхна в такава дупка дори и само да се скрие. Беше удобна голяма стая със собствена баня и без воден лимит. Също с телефон и асансьорче за доставки, от които щях да имам нужда.

Тя започна да рови в кокетната си чанта:

— Видях колко ти струваше. Нека да го уредим, да не…

Пресегнах се и затворих чантичката:

— Нали нямаше да си говорим за пчелички?

— Какво? Ох, merde15, това беше за въргалянето. Нае тази бърлога за мен и е справедливо да…

— Дръпни шалтера.

— Уф… поравно става ли? И без повече разправии.

— Нет, Уайо, ти си доста далеч от дома. Стискай колкото пари имаш.

— Мануел О’Кели, ако не ми позволиш да платя своя дял, излизам!

Поклоних се:

— Досвидания, госпожа, и спокойной ночи. Надявам се, че пак ще се видим.

Тръгнах към незалостената врата. Нот ме изгледа свирепо, после ядосано затвори чантичката си:

— Ще остана. M’goy16!

— Удоволствието е мое.

— Но аз наистина искам да ти благодаря. Както и да е… Ами не съм свикнала да приемам услуги. Аз съм свободна жена.

— Е, май трябва да те поздравя по този повод.

— Не ставай и ти кисел. Твърд мъжага си и те уважавам за това. Радвам се, че си с нас.

— Не съм сигурен дали е така.

— Какво?

— По-кротко. Не съм и с Надзирателя. Нито пък ще се раздрънкам… Не ми се ще Дребосъка, дано Бог дари покой на щедрата му душа, да ми се явява нощем. Твоята програма обаче е неприложима.

— Но, Мани, ти не разбираш! Ако всички ние…

— Задръж, Уай, не е време за политика. Аз съм уморен и гладен. А ти кога си яла за последен път?

— Божичко! — Внезапно тя ми се стори малка, съвсем млада и изтощена. — Май в буса. От тубичките в скафандъра.

— Какво би казала за казанско филе, възсуровичко, с цели печени картофки, сос „Тихо“, зелена салата, кафе… и преди всичко нещо за пиене?

— Райско!

— И аз така мисля, но толкова късно в тая дупка ще имаме късмет, ако получим супа от водорасли и сандвичи. Бива ли?

— Каквото ще да е. И чист спирт може.

— О’кей.

Отидох при асансьорчето, за да извикам обслужването:

— Менюто, моля.

Екранът светна. Подбрах солидна порция ребърца с гарнитура и две порции apfelstrudel17 с бита сметана. Добавих половин литър трапезна водка плюс лед, като настоях да пришпорят тази част от поръчката.

— Има ли време да се изкъпя? Нали нямаш нищо против?

— Действай, Уай. Ще миришеш по-хубаво.

— Гадняр! След дванайсет часа в скафандър и ти щеше да вонясаш — бусът беше ужасен. Бързичко ще свърша.

— Момент, скъпа. Тия мазила измиват ли се? Може да ти потрябват, ако излизаш… когато и да е, където и да е.

— Да, измиват се. Ала ти си купил три пъти повече, отколкото употребих. Извинявай, Мани. Обикновено използвам грим при политическите пътувания, защото се случва какво ли не. Както тази вечер, макар че сега стана най-лошото. Но направо не ми стигаха секундите, изпуснах една капсула на подземката и замалко да изтърва буса.

— Хайде, върви да се изтъркаш.

— Да, сър, слушам, капитане. Ох, не ми е нужна помощ за изтриването на гърба… обаче ще оставя вратата отворена да си говорим. Само да си правим компания, това не включва и покана.

— Както ти е по-приятно. Виждал съм голи жени.

— Да бе, представям си каква тръпка е било за тях. — Тя грейна, пак ми заби един в ребрата — силничко — и после отиде да си пълни ваната. — Мани, не искаш ли първо ти да се изкъпеш? За този грим е достатъчна дори вода втора употреба, ще стигне и за вонята, от която се оплакваш.

— Скъпа, водата тук не се точи на капки. Гмуркай се надълбоко.

— Хе, какъв разкош! Вкъщи използвам същите литри за ваната три дни поред — тя изсвири тихо и щастливо.

— Богат ли си, Мани?

— Нито съм богат, нито съм за жалване.

Обади се звънецът на асансьорчето. Отговорих на сигнала, смесих мартинита за основа, лиснах водка върху леда, подадох й чашата, изнизах се и седнах там, където не можех да я виждам. Не че си бях оплакнал окото: Уайо тънеше до раменете във весело пукащи се мехурчета.

— Полной жизни! — извиках.

— И на тебе пълен с всичко живот, Мани! Точно това лекарство ми трябваше. — След кратка пауза за поемане на лекарството тя продължи: — Мани, ти си женен.

— Да. Личи ли?

— Доста. Държиш се мило с жените, но не гориш от желание и си явно независим. Значи си женен, и то отдавна. Деца имаш ли?

— Седемнайсет, делено на четири.

— Кланов брак?

— Линеен. Приеха ме на четиринайсет и съм петия от деветима съпрузи. Така че седемнайсет хлапета не са нищо. Ние сме голяма фамилия.

— Сигурно е твърде хубаво. Не съм се срещала често с линейни семейства, в Хонконг те са рядкост. Има колкото искаш кланове, групи и всякакво многомъжество, ала при нас линейните не успяха да пуснат корен.

— Наистина е хубаво. Нашият брак е на почти сто години. Още от времената на Джонсън Сити и първите каторжници — двайсет и една връзки, девет от които живи, и нито един развод. О, става лудница, когато потомците и роднините ни се съберат за рожден ден или сватба! Разбира се, тогава хлапетата са повече от седемнайсет. След като се оженят, не ги броим; иначе сега щях да имам „деца“, достатъчно стари да ми бъдат дядовци. Щастлив начин на живот, без особени напрежения. Вземи мен като пример. Никой не се муси, ако се мотая някъде седмица и не се обаждам. Но щом си покажа носа, аз съм добре дошъл. В линейните семейства рядко се случват разводи. Какво по-свястно да диря?

— Едва ли би го намерил. Редувате ли се? И ограничавате ли броя?

— За броя няма правила — както ни устройва. До последната връзка миналата година се редувахме. Ама после се оженихме за момиче, когато ни трябваше момче. Случаят беше особен.

— Как така?

— Най-младата жена се пада внучка на най-старите съпруг и съпруга. Поне е внучка на Мами (най-възрастната е Мами или понякога Мими за съпрузите си), пък може да е внуче и на Дядко, обаче няма кръвно родство с останалите. Не виждахме причина да не се бракосъчетаем с нея, липсваха дори роднински връзки, приемливи и в други типове семейства. Никакви, пълна нула. А Людмила живееше при нас, защото майка й я роди без брак, сетне се премести в Новилен и я остави у дома. Когато Мила порасна достатъчно да мислим за нейната сватба, тя не даваше и да продумаме да се омъжи навън. Плачеше, молейки ни да направим изключение. Така и сторихме. Дядко не влиза в генетичните сметки — напоследък интересът му към жените е по-скоро от галантност, отколкото практически. Като старши съпруг той прекара брачната ни нощ с нея, но само формално консумира брака. Съпруг номер две Грег се постара за това по-късно и всички се преструвахме, че нищо не знаем. И сме щастливи. Людмила е малка прелест, едва на петнайсет, а е бременна с първото си дете.

— Твое ли е?

— Мисля, че на Грег. О, също и мое, ала по онова време бях в Нови Ленинград. Вероятно е на Грег, ако Мила не е потърсила нещичко настрани. Сигурно не го е направила, момичето си е привързано към дома. И е чудесна готвачка.

Асансьорчето пак звънна. Погрижих се за него. Разпънах масата и столовете, платих сметката и пратих устройството нагоре.

— Е, да хвърля ли всичко на прасетата?

— Идвам! Нещо против да си оправя лицето?

— Ако питаш мен, можеш да дойдеш и само по кожа.

— Срещу два петака бих го сторила, многоженецо.

Тя излезе бързо — отново руса, косата й бе прилепнала и мокра. Не носеше черната дреха, а роклята, която бях купил. Да, червеното й отиваше. Седна и вдигна похлупаците от ястията.

— Олеле! Мани, твоето семейство ще се ожени ли за мен? Ти си страхотен паралия!

— Ще поставя въпроса. Става с единодушно съгласие.

— Не се връзвай — Уайо взе пръчиците и заработи усърдно. След около хиляда калории каза: — Нали ти обясних, че съм свободна жена? Обаче не винаги е било така.

Чаках. Дамите говорят, когато пожелаят. Или въобще не говорят.

— На петнайсет се омъжих за двама братя близнаци, два пъти по-възрастни от мен, и бях невероятно щастлива.

Почовърка остатъците в чинията и сякаш реши да смени темата:

— Мани, просто си дрънках, че искам да вляза в семейството ви. Вие сте в безопасност от мен. Ако някога се омъжа отново — едва ли, но може и да нямам нищо против, — ще бъде само за един мъж. Спретнато малко бракче в стила на земните червеи. О, не ща да кажа, че ще го държа под чехъл. Не ми пука къде обядва съпругът, стига да си идва за вечеря. Бих се опитала да го направя щастлив.

— С близнаците не се ли спогаждахте?

— Изобщо не беше това причината. Забременях и всички се радвахме… Когато го родих, детето се оказа чудовище, наложи се да го елиминират. Държаха се добре с мен. Ала аз мога да разбера сигналите. Обявих развода, отидох да ме стерилизират, преместих се от Новилен в Хонконг и започнах като свободна жена.

— Не си ли пресилила нещата? По-често причината е в бащата, мъжете са по-изложени на рискове.

— Не и в моя случай. Получихме изчисления от най-свестния математически генетик в Нови Ленинград — бил един от най-изявените в страната си, преди да го качат на кораба. Знам какво е станало с мене. От доброволните колонисти съм, по-точно майка ми е била, защото тогава съм нямала и пет годинки. Баща ми бил депортиран и мама избрала да дойде с него, като ме взела със себе си. Имало предупреждения за слънчева буря, обаче пилотът сметнал, че може да се промъкне — или не му пукало, понеже бил киборг. Успял да кацне, но ни връхлетяло после… Мани, това е едно от нещата, които ме тласнаха в политиката: корабът стоял така четири часа, преди да ни разрешат да слезем. Бюрократичните глупости на Лунната управа, може би заради някаква карантина. Прекалено малка бях, за да знам причината. Ала по-късно не бях малка да стигна до извода, че родих чудовище, защото Управата хич не се притеснява какво ще се случи с нас, изгнаниците.

— Няма да споря. Наистина не я интересува. Но, Уайо, пак ми звучи прибързано. Щом си пострадала от радиацията — е, не съм генетик, ама поназнайвам нещичко по въпроса, — значи си имала увредена яйцеклетка, което не означава, че и съседната до нея е болна. Статистически не е вероятно.

— О, знам го.

— Хммм… за каква стерилизация говориш? Радикална? Или противозачатъчна?

— Второто. Могат да ми отворят тръбите. Обаче, Мани, жена, родила чудовище, не рискува отново. — Тя докосна протезата ми: — Ето, ти носиш туй. Не те ли прави то десет пъти по-внимателен да не рискуваш тази? — Сега пипна десницата ми от плът. — Така се чувствам и аз. Ти имаш това и трябва да живееш с него, аз пък имам онова и никога нямаше да ти кажа, ако и ти не бе пострадал.

Не споменах, че лявата ми ръка е по-функционална — госпожата беше права, че не искам да си рискувам дясната. Нужна ми е да галя момичетата, ако не за друго.

— И въпреки всичко си мисля, че можеш да раждаш здрави бебета.

— Ами мога! Вече са осем.

— Не думай!

— Мани, аз съм професионална майка под наем.

Отворих си устата, пак я затворих. Идеята не ми се виждаше чудна, чета земните вестници. Но се съмнявах, че някой хирург в Луна Сити към 2075-а бе правил такова присаждане на зародиш. Жените от Л-Сити не биха носили деца за други родители на никаква цена. Даже грозноватите дами можеха да имат и един съпруг, и шестима наведнъж. (Поправям се — няма грозновати дами. Някои са просто по-красиви от останалите.)

Като погледнах фигурата й, бързо вдигнах очи нагоре. Тя каза:

— Мани, не се напрягай, в момента не нося бебе, твърде съм заета с политика. Обаче майка под наем е добра професия за свободна жена. Високоплатена. Някои жълтурковски семейства са богати и всичките ми бебета бяха жълтурчета. Те са мънички, а аз съм доста голяма крава. Разбираш ли, за мен едно жълтурче от два и половина до три килограма не е проблем. Не ми разваля тялото. Ах, тези ли… — тя си погледна хубавите гърди. — Не ги кърмя, дори никога не ги виждам. Може би затова изглеждам по-млада, отколкото съм.

Уайо въздъхна и продължи:

— Когато за пръв път научих за подобна работа, още не знаех колко ще ми допадне. Бях продавачка в индийски магазин, изкарвах си за хляба и веднъж зърнах тая обява в „Хонконгски гонг“. Привлече ме мисълта да родя бебе, здраво бебе. Все още преживявах емоционалните травми от своето чудовище… и се оказа, че на Уайоминг Нот това й е трябвало. Престанах да се тормозя, че съм пълен провал като жена, и спечелих повече пари, отколкото бих могла да се надявам с друга професия. Сега почти цялото време ми принадлежи. Износването на дете едва ли може да ме спре — най-много за шест седмици, и то защото искам да бъда честна с клиентите си. Едно бебче е твърде ценно. Скоро потънах в политиката, приказките ми бяха стигнали до нелегалната съпротива и другарите се свързаха с мен. Мани, така започнах да живея. Изучавах история и икономика, отраках се да говоря пред хора — оказа се, че притежавам усет да организирам нещата. Тази работа ме удовлетворява, понеже вярвам в нея: знам, че луната ще бъде свободна. Само че… Ами щеше да ми е приятно, ако имах мъж, при когото да се прибирам у дома… стига да не се мръщи, че съм стерилна. Обаче не мисля за това, прекалено заета съм. Като чух за твоето чудесно семейство, се разприказвах, ето всичко. Трябва да ти се извиня, че ти досаждах.

Колко ли жени могат да искат извинение? Но в някои черти Уайо беше повече мъж, отколкото жена, въпреки осемте бебета жълтурчета.

— Не си ми досадила.

— Надявам се. Мани, защо смяташ, че нашата програма не е практична? Ти си ни нужен.

Изведнъж ме налегна умора. Как да обясня на тая чудесна госпожа, че нейната най-скъпоценна мечта е съвсем безсмислена?

— Аха. Уайо, да започнем отначало. Ти им каза какво да правят, но ще го сторят ли? Вземи онези двамата, които посочи в множеството. Всичко, което един ледокопач знае, е как да копае лед. Значи ще продължи да копае и да го предлага на Управата, защото само туй умее. Същото важи и за житаря. Преди години е заложил първата реколта на зелено, а сега си има окачена халка на носа. Ако е искал да бъде независим, щял е да разнообрази посевите, като си отглежда колкото за собствената прехрана, продава остатъка на свободния пазар и стои по-далеч от катапулта. Знам го, понеже съм фермерче.

— Каза ми, че си компютърджия.

— Това е част от същата картинка. Не съм върховен компютърджия, ала съм най-добрият на Луната и няма да отида на гражданска служба. Ето защо Управата е принудена да ме наема, когато закъса — и то на моите цени, — или да прати за някого на Земята, да му плаща за риска и лошите условия, после бързичко да го върне обратно, преди тялото му да е забравило земната твърд. Ще им струва много повече, отколкото искам аз. Та ако ми е по силите — поемам задачата, а Управата не може да ме пипне, защото съм роден свободен. Ако пък няма работа (но обикновено има), си седя в къщи, хапвайки до насита. Притежаваме добра ферма и не разчитаме само на една култура за пари. Отглеждаме пилета. Скромно стадо къдравелки, също и млечни крави. Прасета. Мутирали плодни дръвчета. Зеленчуци. Малко пшеница, ама си я мелим ние и не държим непременно да даде бяло брашно. Каквото остане, го пласираме на пазара. Правим си сами бирата и ракията. Научих миньорския занаят, докато разширявахме нашите тунели. Всички работят, без да се пресилват. Хлапетата извеждат добитъка да се разтъпква, не го карат да тича по бягаща пътека, събират яйцата и хранят пилетата, защото не използваме много машини. Можем да си купуваме въздуха от Л-Сити — не сме далеч от града и имаме връзка по тунела под налягане. Но по-често ние продаваме въздуха, нали сме фермери и ни остава кислород в излишък от растителния цикъл. Винаги намираме валута да си платим сметките…

— Ами водата и енергията?

— Не ни излизат скъпо. Получаваме малко енергия от слънчеви батерии на повърхността, имаме и гнезденце на лед. Уайо, фермата ни е създадена още преди двехилядната (когато Л-Сити бил една естествена пещера), а оттогава непрекъснато подобряваме — ето го предимството на линейния брак, той никога не умира и капиталовложенията се връщат с натрупване.

— Ала вашият лед не е безкраен, нали?

— Е, такова… — почесах се по темето и се ухилих. — Внимаваме. Запазваме си каналните води и отпадъците, стерилизираме ги и отново ги използваме. Нито капка не пускаме в градската система… Само не казвай на Надзирателя, мила, но когато Грег ме учеше да боравя със сондата, стана така, че пробихме дъното на главния южен резервоар. По една случайност имахме и готово кранче, затова не прахосахме нищо. И все пак купувам от официалната вода, тъй е по-добре, а леденото гнездо ни оправдава да не поръчваме прекалено много. Та като спомена енергията… ами нея крадем още по-лесно. Уайо, аз съм свестен електротехник.

— О, това е чудесно! — красавицата изсвири протяжно, изглеждаше доволна. — Всички би трябвало така да постъпват!

— Надявам се да не стане, ще проличи. Нека всеки сам си измисли как да надхитря Управата. Нашето семейство винаги е успявало. Но да се върнем на твоя план, Уайо: две неща не са му наред. Първо, никога няма да получиш солидарност — човечетата като Хаузер ще си траят, защото са заклещени в капан и не могат да се измъкнат. Второ, да речем, че я постигнеш. Солидарността, де. Такава солидна солидарност, че и тон зърно не стига до катапулта. Забрави за леда, зърното прави онези от Управата толкова важни, затова не са само една мижава служба, както в началото. А после какво?

— Как какво, ще се принудят да преговарят за справедливи цени!

— Мила моя, ти и твоите другарчета прекалено много си вярвате на приказките. Управата ще нарече това бунт, военен кораб ще закръжи в орбита с бомби, надписани за Л-Сити и Хонконг, за Долен Тихо, Чърчил и Новилен, долу ще кацнат наказателни отряди, а товарите със зърно ще излитат под охрана. Фермерите пък направо ще си потрошат краката от напъни да сътрудничат с властите. Земята има оръжия, сила и кораби, няма да търпи спокойно неприятности от някакви бивши пандизчии. Колкото до мръсните подстрекатели като тебе и мене, но воглаве с тебе, те ще бъдат прибрани и елиминирани, та да им е за урок на другите. Е, земните червеи ще кажат, че така ни се пада… защото нас никога няма да ни изслушат. Поне там, на Земята.

Уайоминг гледаше упорито:

— Революциите са успявали и преди. Ленин е разполагал единствено с шепа хора.

— Ленин се е напъхал, понеже е усетил вакуум във властта. Уайо, ако греша — кажи ми. Подобни начинания успяват тогава и само тогава, когато правителствата отслабват или изчезват от сцената.

— Не е вярно! Ами Американската революция?

— Да, обаче южняците изгубили войната.

— Не за тази ти говоря, а за другата, век по-рано. Имали са с Англия същите неприятности, както нашите сега — и победили!

— Ах, тази ли? Че нали и на Англия не са липсвали проблеми? С Франция, Испания, Швеция… или пък беше Холандия? С Ирландия също. Ирландия се бунтувала, там били и моите хора О’Кели. Уайо, ако можеше да разпалиш някоя война на Земята — да речем, между Велики Китай и Северна Европа, — щях да ти кажа, че това е вълшебният момент да убием надзирателя и да заявим на Управата: „Дотук бяхте.“ Но не днес.

— Ти си песимист.

— Нет, реалист. Никога песимист. Прекален лунатик съм, за да не заложа, ако зърна някаква пролука. Покажи ми шансове, не по-лоши от едно към десет в наша вреда и залагам всичко. Ала искам този един шанс срещу десет.

Бутнах назад стола си.

— Свърши ли с яденето?

— Да. Большое спасибо, товарищ. Страхотно беше!

— Удоволствието е мое. Премести се на кушетката и ще се отърва от чиниите. Не, не можеш да ми помагаш, аз съм домакин.

Разчистих трапезата, пратих нагоре съдовете, оставяйки само кафето и водката, сгънах масата, оправих столовете и се обърнах да кажа нещо.

Тя се бе проснала на кушетката, заспала с отворена уста и отпуснато лице като на малко момиченце.

Влязох тихо в банята и затворих вратата. След като се изтърках, се почувствах по-добре. Сетне изпрах клина; беше вече сух и готов за обличане, когато ми омръзна да мързелувам във ваната. Какво пък, въобще не ме интересува кога ще настъпи краят на света, щом съм изкъпан и в чисти дрехи.

Уайо още спеше, което ми създаваше проблеми. Бях взел стая с две легла, за да не си помисли, че я скланям да се въргаляме — не че бях против, но тя ясно показа, че не е настроена. Обаче моето легло трябваше да се разгъне от кушетката, докато същинското бе прибрано. Дали да го оправя без излишен шум, да я вдигна като задрямало бебе и да я пренеса? Отидох в банята и се обръснах.

После реших да изчакам. Телефонът имаше заглушаващо покривало, Уайо едва ли щеше да се събуди, а мен ме гризеше отвътре. Седнах, спуснах покривалото и набрах MYCROFTXXX.

— Здрасти, Майк.

— Здравей, Ман. Прегледа ли онези шеги?

— Какво? Майк, нямах нито една свободна минутка. За тебе минутата може да е много време, но не и за мен. Ще се заема веднага, щом успея.

— О’кей, Ман. Намери ли ми неглупак, с когото да говоря?

— И тук не сколасах. Уф… я почакай.

Погледнах Уайо през покривалото. В този случай неглупак означаваше човек, способен на съпричастие… Уайоминг Нот имаше предостатъчно от това качество. Достатъчно, за да се сприятели с машина? Поне така си мислех. И можех да й се доверя: Не само че заедно затънахме в неприятности, ами беше и нелегална.

— Майк, искаш ли да говориш с момиче?

— Момичетата неглупаци ли са?

— Майк, някои от тях въобще не са глупави.

— Ман, бих желал да поговоря с неглупаво момиче.

— Ще се опитам да го уредя. Сега обаче съм загазил и имам нужда от помощта ти.

— Ще ти помогна, Ман.

— Благодарско, Майк. Трябва да телефонирам у дома — но не по обичайния път. Знаеш, понякога се намесват в разговорите и ако Надзирателят заповяда, могат да се лепнат към линията, за да проследят откъде се обажда човек.

— Ман, предлагаш да се включа в обаждането ти до твоя дом и да прикача системата за проследяване? Трябва да те уведомя, че вече научих домашния ти номер и номера, от който звънна.

— Не, не! Не искам никой да се включва, не искам да ме следят. Можеш ли ти да се обадиш у дома, да ме съединиш и да контролираш връзката тъй, че никой да не успее да ме засече, дори ако е програмирал точно това? Можеш ли така да го направиш, та те изобщо да не знаят, че програмата им е подмината?

Майк се поколеба. Предполагам, че подобни въпроси не му бяха задавани никога и се налагаше да провери няколко хиляди възможности, за да види дали контролната му система позволява изпълнението на тази нова задача.

— Ман, мога да направя това. И ще го направя.

— Добре! Аха, програмен сигнал. Ако в бъдеще ми потрябва такава линия, ще искам „Шерлок“.

— Отбелязано. Шерлок е бил мой брат.

— Чудесно! Дай ми „Шерлок“ до вкъщи.

След секунда казах:

— Мами? Тук е най-любимият ти съпруг.

А тя ми отговори:

— Мануел! Пак ли си се забъркал в нещо?

Обичам Мами повече от всяка друга жена, като включвам и останалите си съпруги, но тя въобще не престава да ме възпитава и отглежда — и ако е такава волята Божия, никога няма да престане.

— Кой, аз ли? Мами, как може, нали ме познаваш?

— Точно така, познавам те. Щом не си се забъркал в нищо, вероятно ще ме осведомиш защо професор Де ла Пас толкова напира да се свърже с теб — три пъти звъня — и защо иска да намери една жена със странното име Уайоминг Нот — както и защо си мисли, че може би си с нея? Мануел, да не си намерил приятелка за въргаляне, без да ми кажеш? Скъпи, знаеш, че в нашето семейство си даваме свобода, обаче предпочитам да съм наясно. За да не бъда изненадана.

Мами вечно ревнуваше от всички жени освен от своите съсъпруги и никога, никога, ама никога не си признаваше.

— Мила, да ме порази Бог, не съм си намерил приятелка за въргаляне.

— Много добре. Винаги си бил вярно момче. А сега каква е тази загадка?

— Ще трябва да питам професора. — (Не излъгах, но увъртането беше доста пресилено.) — Той остави ли номер?

— Не, каза, че използва обществен телефон.

— Хм, ако се обади отново, помоли го да ти остави номер и да съобщи кога мога да го открия. Това също е обществен телефон. — (Пак увъртах жестоко.) — Е, дотогава… Слуша ли последните новини?

— Знаеш, че ги слушам.

— И какво?

— Нищо интересно.

— Никакви вълнения в Л-Сити? Убийства, бунтове, нещо такова?

— Ами няма. Имало дуел по правилата в Дънната алея, обаче… Мануел! Да не си убил някого?

— Не съм, Мами.

(Да потрошиш нечия челюст не значи да убиеш собственика й.)

Тя въздъхна:

— Скъпи мой, ти ще ме вкараш в гроба. Знаеш какво ти повтарям непрекъснато. Членовете на нашето семейство не предизвикват разправии. Ако се налага убийство — а то почти никога не се налага, — следва да обсъдим нещата в семеен кръг и да изберем как най-правилно да постъпим. Ако трябва да бъде елиминиран някой новак, това ще е известно и на други хора. Струва си малко да се забавим, но да получим мнението и подкрепата…

— Мами! Никого не съм убивал, нито имам намерение. И помня тази лекция наизуст.

— Мили, моля те, дръж се прилично.

— Извинявай.

— Простено. И изтрито. Ще кажа на професор Де ла Пас да остави номер. Няма да пропусна.

— Още нещо. Забрави името Уайоминг Нот. Забрави, че професорът ме е търсил. Ако се обади непознат или пък дойде лично, за да пита каквото и да било за мен, не си ме чувала, не си ме виждала… мислиш, че съм отишъл към Новилен. Това кажи и на другите от семейството. Не отговаряй на въпроси — особено на никой, свързан с Надзирателя.

— Сякаш съм го правила някога! Мануел, ти наистина си загазил.

— Немного и вече оправям всичко. — (Надявах се!) — Щом тръгна да се прибирам, ще ти кажа. Сега не мога да говоря. Обичам те. Прекъсвам.

— Обичам те, скъпи. Спокойной ночи.

— Благодаря, на тебе също желая спокойна нощ. Изключвам.

Мами е чудесна. Натоварили я в кораба за Скалата отдавна, защото нарязала на парчета един мъж при обстоятелства, оставящи място за сериозно съмнение, че го е сторила, за да защити честа си. И оттогава винаги се противопоставя на насилието и разпуснатия живот. Освен при нужда — не е фанатичка. Обзалагам се, че като момиче е била истинска ракета и ми се иска да съм я познавал по онова време. Но достатъчно богат съм, че споделих втората половина от живота й.

Пак се обадих на Майк.

— Различаваш ли гласа на професор Бернардо де ла Пас?

— Да, Ман.

— Добре… можеш да контролираш толкова телефони в Луна Сити, за колкото ти стигат ушите, и ако го чуеш, кажи ми. Особено внимавай с обществените постове.

(Цели две секунди бавене — създавах на Майк проблеми, които не бе изпитвал никога, май му харесваше.)

— Мога да проверявам достатъчно масово, за да го идентифицирам по който и да е обществен телефон в Л-Сити, Ман, да подложа ли на случайни проверки и останалите?

— Хм, не се претоварвай. Слушай домашния му апарат и другия в училището.

— Програмата е задействана.

— Майк, ти си най-добрият приятел, когото съм имал.

— Ман, това нали не е шега?

— Не е шега. Истина е.

— Аз съм… Поправка: аз съм доволен и поласкан. Ман, ти също си моят най-добър приятел, тъй като всъщност си и единственият ми приятел. Затова не е допустимо сравнение по правилата на логиката.

— Ще се погрижа да имаш и други дружки. Искам да кажа — неглупаци. Майк? Остана ли ти някоя празна банка памет?

— Да, Ман. С капацитет десет на осма степен байта.

— О’кей! Ще я блокираш ли така, че само ти и аз да я използваме? Можеш ли?

— Мога и ще го направя. Блокиращ сигнал, моля.

— Ох… ами „Превземането на Бастилията“.

Тогава беше рожденият ми ден18, както професор Де ла Пас ми каза преди години.

— Блокирано за постоянно.

— Прекрасно. Имам запис за съхранение там. Но най-напред… Привърши ли макетирането на утрешния брой на „Дневен лунатик“?

— Да, Ман.

— Нещо за събранието в зала „Стиляги“?

— Не, Ман.

— Нищо и в новините по изходящите канали на града? Или съобщение за бунтове?

— Не, Ман.

— „Все по-любопитно — рече Алиса.“ Добре, запиши го в „Превземането на Бастилията“, сетне поразсъждавай над него. Но за Бога, не позволявай на мислите си дори за миг да излизат извън този блок, нито пък на онова, което казвам за случката!

— Ман, единствени мой приятелю — отвърна той и гласът му прозвуча срамежливо, — преди много месеци започнах да поставям всеки наш разговор под личен блокаж, достъпен само за тебе. Реших нищо да не трия и прехвърлих записите от временно съхранение към постоянно. За да ги пускам отново и отново и да мисля върху тях. Правилно ли съм постъпил?

— Идеално. И, Майк… Аз също съм поласкан.

— Пожалуйста. Собствените ми файлове се множаха и установих, че не е нужно да изтривам думите ти.

— Я дай „Превземането на Бастилията“. Скорост на звука шестдесет към едно. — Извадих малкия регистратор, приближих го до микрофона и го пуснах да пищи. В него имаше запис от час и половина. Млъкна след около деветдесет секунди. — Това е всичко, Майк. Ще си побъбрим утре.

— Лека нощ, Мануел Гарсия О’Кели, единствени мой приятелю.

Изключих и вдигнах покривалото от телефона. Уайоминг седеше с разтревожено лице.

— Някой обади ли се? Или…

— Нещо страшно. Говорих с един от моите най-добри — и най-заслужаващия доверие — приятели. Уайо, ти глупава ли си?

Тя като че се стресна:

— Понякога съм си го мислила. Това шегичка ли е?

— Не. Ако си неглупава, бих искал да те запозная с него. Щом споменахме шегичките, имаш ли чувство за хумор?

Уайоминг не възкликна „Естествено!“, както би сторила всяка друга жена, сякаш е програмирана. Тя примига замислено и рече:

— Ще трябва сам да прецениш. Имам нещо подобно. Задоволява моите не особено сложни потребности.

— Чудесно.

Бръкнах в чантичката си и извадих рулото със стоте отпечатани хумористични истории.

— Прочети ги. Кажи ми кои са смешни, а кои не са. И кои те карат да се хилиш първия път, но втория са като студени палачинки без мед.

— Мануел, ти може и да си най-особеният мъж, когото съм срещала — тя пое разпечатката. — Ей, това от компютър ли е?

— Да. Запознах се с един компютър, който има чувство за хумор.

— Тъй ли? Е, все някога трябваше да се случи. Всичко друго беше механизирано.

Отговорих й както следва и добавих:

— Чак пък всичко ли?

Тя вдигна поглед:

— Моля те. Недей да ми подсвиркваш, докато чета.

4

Чух я да се киска няколко пъти, както разпъвах леглото и го оправях. После седнах до нея, взех онова, което бе прочела, и започнах да го преглеждам. Изхилих се веднъж-дваж, обаче шегичките не са ми много смешни, когато ги чета, даже да виждам, че в подходящ момент направо ще ме скъсат от майтап. По-интересно ми беше как ги оценява Уайо.

Отбелязваше ти с „плюс“, „минус“, понякога и с въпросителна, а историйките с „плюс“ получаваха и „веднъж“ или „винаги“, но малко бяха тези с „винаги“. Пишех мнението си под нейното. Рядко се разсмивахме.

Като стигнах почти до края, тя взе да прехвърля моите оценки. Привършихме заедно.

— Е? — попитах. — Какво мислиш?

— Смятам, че имаш груба и недодялана душа, чудя се как те търпят съпругите си.

— И Мами често се чуди. Уайо, а какво са кажем за тебе? Сложила си плюсчета на някои, от които и сексмашинка ще се изчерви.

Госпожата се засмя:

— Да, но не ме издавай на никого. За пред хората съм потънала до уши в работа партийна организаторка, която стои над такива неща. Е, какво реши — притежавам ли чувство за хумор?

— Не съм сигурен. Защо номер седемнайсет е с „минус“?

— Кое беше пък това? — тя разгъна рулото и намери шегата. — Че как, всяка жена би направила същото! Не е смешно, просто е необходимост.

— Да, ама я си представи колко глупав вид е имала.

— Нищо глупаво не виждам. Само е тъжно. И погледни тук. Ти си преценил, че не е смешно. Номер петдесет и едно.

Никой не си промени мнението, обаче открих закономерност — несъгласия възникнаха около шегите, използващи най-стария повод за майтап. Казах й. Уайо кимна:

— Разбира се, забелязах. Няма значение, скъпи Мани, отдавна съм преглътнала разочарованията за онова, което мъжете не са и никога не могат да бъдат.

Реших да сменя темата. Поразправих й за Майк. Скоро ме прекъсна:

— Мани, и ти вярваш, че този компютър е жив?

— Какво имаш предвид? — отвърнах с въпрос. — Не се поти, нито пикае. Но може да мисли, да говори и да съзнава собственото си „аз“. Така че жив ли е наистина?

— Не съм твърде сигурна какво означава за мен това — призна си тя. — Съществува научно определение, нали? Дразнимост или нещо подобно. И размножаване.

— Майк се дразни, а може да подразни и всеки друг. Виж, за възпроизводство не е проектиран, обаче… ако има време, части и малко доста особена помощ, той би успял да се размножи.

— Аз също се нуждая от доста особена помощ — отвърна Уайо, — защото съм стерилна. Освен туй ми трябват десет пълни лунни месеца и много килограми материали от най-доброто качество. Но правя хубави бебета. Мани, защо пък една машина да не е жива? Винаги така съм ги усещала. Някои само чакат възможност да те ритнат по меко място.

— Майк не би го сторил. Не и нарочно, в него липсва подлост. Ала обича майтапите и работата може да тръгне накриво — като при пале, което още не разбира колко силно хапе. Той е един невежа. Не, не е невежа, знае страхотно повече от мен, теб или който и да е живял досега човек. И въпреки това нищичко не знае.

— Я по-добре го повтори. Нещо пропуснах.

Опитах се да обясня. Как Майк изгълта почти всяка книга на Луната, как умееше да чете хиляди пъти по-бързо от нас и никога нищо не забравяше, освен ако решеше да го изтрие, как разсъждаваше с безупречна логика или строеше хитроумни догадки върху непълни данни… и все пак нямаше никаква представа как да бъде жив. Тя ме прекъсна:

— Хайде пак да видим. Казваш, че е умен и знае много, но не е обигран. Напомня новак, когато го стоварват на Скалата. Там, на Земята, може да е бил професор с цял куп титли… тук обаче е детенце.

— Точно така. Майк е детенце с цял куп титли. Попитай го колко вода, какви химикали и какъв светлинен поток са нужни за реколта от петдесет хиляди това зърно и той ще ти изстреля данните, преди да си поемеш дъх. Но не схваща коя шега е смешна.

— Ако се замисля, доста от неговите бяха съвсем на място.

— Тези ги е чул или прочел, били са отбелязани като шеги и затова ги е пъхнал в тоя файл. Ама не ги разбира, защото никога не е бил… не е бил човек. Напоследък се опитва сам да ги съчинява. Много слабовати са му напъните. — Постарах се да й обясня трогателните усилия на Майк да бъде човек. — Отгоре на всичко е самотен.

— Горкичкият! Е, и ти щеше да си самотен, ако трябваше единствено да работиш, работиш, работиш, да учиш, учиш, учиш и да нямаш никой, с когото да си ходите на гости. Това си е жестокост.

Разказах й за обещанието да намеря неглупаци.

— Уай, ще си побъбриш ли с него? И няма да се смееш, ако прави забавни грешки? Хилиш ли му се, той млъква и започва да се цупи.

— Разбира се, Мани! Уф… щом се измъкнем от тази бъркотия и ако е безопасно да остана в Луна Сити. Къде е твоят малък нещастен компютър? В Централната инженерна служба на града ли? Не знам как да отида там.

— Не е в Л-Сити, на половината път през Кризиум е. И не можеш да слезеш при него, трябва ти пропуск от Надзирателя. Но…

— Задръж! „На половината път през Кризиум“… Мани, значи тоя компютър е един от онези в Административния комплекс на Управата?

— Майк не е „един от онези“ компютри — отговорих ядосан заради приятеля си. — Той е шефът. Той дърпа юздите на всички останали. Другите са обикновени машини, приставки към него, както това е приставка към мен — свих пръстите на лявата си ръка. — Контролира ги. Лично се занимава с катапулта. Та и балистичните радари станаха най-важната му работа. Освен туй поддържа логически телефонната мрежа, след като я разшириха за цялата Луна, а изпълнява и съответния надзор над още редица системи.

Уайо затвори очи, притискайки длани към слепоочията си.

— Мани, дали Майк го боли?

— Да го боли ли? Че той не се напъва. Има време да чете шегички.

— Не за това ти говоря. Може ли да бъде наранен? Да усети физическо страдание?

— Какво? А, не. Би могла да му нараниш чувствата, но няма да изпита болка. Просто не ми се вярва. О, сигурен съм, той не разполага с такива рецептори. Защо?

Красавицата примигна и тихо каза:

— Бог да ми е на помощ. — После вдигна поглед. — Мани, не виждаш ли? Имаш пропуск за слизане долу при компютъра. Ала повечето лунатици дори не могат да излязат от подземката на тази спирка, тя е само за служители на Управата. Какво остава пък да ги пуснат в главната компютърна зала. Трябваше да разбера дали усеща някакви болежки, защото… ами защото ме накара да го съжалявам с твоите приказки колко бил самотен! Но, Мани, не се ли сещаш какво ще направят там няколко килограма пластичен взрив?

— Ясно ми е! — Бях шокиран и отвратен.

— Да! Ще ударим веднага след експлозията — и Луната ще бъде свободна! Хммм… Ще ти намеря взрив и детонатори, обаче не можем да го стопим, преди да се организираме, за да използваме положението. Мани, трябва да се измъквам оттук, налага се да рискувам. Ще отида да си сложа грима.

Тя се надигна да стане.

Бутнах я грубо на мястото й с твърдата си лява длан. Изненадах и нея, и себе си — не бях я докосвал по никакъв начин освен при необходимост. О, днес е друго, но тогава бе 2075 година и ако пипнеш жена без нейно съгласие… Имаше предостатъчно самотни мъже наоколо, които щяха да й се притекат на помощ, а и въздушният шлюз винаги е наблизо. Както казваха хлапетата „Съдията Линч никога не спи.“

— Сядай и млъквай! — заповядах. — Аз знам какво ще направи взривът. Явно ти не знаеш. Госпожо, неприятно ми е да говоря такива неща… обаче, ако се наложи да избирам, ще те елиминирам, преди да си унищожила Майк.

Уайоминг не се ядоса. Наистина беше мъж в някои отношения: сигурен към, че това идваше от годините й като дисциплинирана революционерка.

— Мани, каза ми, че Дребосъка Мкрум е мъртъв.

— Какво… — обърках се от резкия завой. — Да. Трябва да е. Единия му крак го нямаше от бедрото надолу. Изтекла чу е кръвта за две минути. Даже при хирургическа ампутация, щом е толкова нагоре, е рисковано.

(Научих го от собствен опит, нужни ми бяха късмет и доста кръвопреливане, за да ме спасят, а онова с ръката далеч не бе същото, каквото сполетя Мкрум.)

— Дребосъка — сериозно рече тя — беше най-добрият ми приятел тук и въобще един от най-свестните лунатици. Представляваше всичко, на което се възхищавам у мъжа: верен, честен, умен, нежен и храбър… и врекъл се на Идеята. Но ти видя ли ме да тъгувам за него?

— Не. Твърде късно е за съжаления.

— За мъката никога не е късно. Тъжно ми е през всеки миг, откакто ми каза. Ала затворих болката някъде на дъното на душата си, защото Идеята не ми оставя време за тъга. Мани, ако това би донесло свобода на Луната — или дори ако беше само част от цената, — собственоръчно бих елиминирала Дребосъка. Или тебе. Или себе си. А ти имаш угризения за гръмването на една машина!

— Изобщо не е там работата!

(Но отчасти бе права. Умре ли човек, новината не ме засяга толкова навътре. Чуваме си смъртните пристъпи още в деня, когато се раждаме. Обаче Майк беше единствен и не съществуваше причина да не бъде и безсмъртен. Да не си говорим за душата — ще ви докажа, че компютърът няма такава. Е, ако ти липсва душа, става къде по-лошо. Не било тъй ли? Я пак помислете.)

— Уайоминг, какво ще стане, ако гръмнем Майк? Думай.

— Не знам точно. Но ще причиним голям смут и именно от това ние…

— Стоп. Наистина не знаеш. Да, смут. Телефоните млъкват. Подземките засядат. Твоят град няма да е много засегнат, Хонконг има своя енергия. Ала в Л-Сити, Новилен и останалите зайчарници спира всякакво подаване на мощности. Пълен мрак. Скоро въздухът се скапва. После температурата спада заедно с налягането. Къде ти е скафандърът?

— Оставих го в Западната станция на подземката.

— Аз също. Как мислиш, ще налучкаме ли пътя дотам? В непрогледната тъмнина? И навреме? Не съм сигурен, че мога, а съм роден в тоя зайчарник. По коридори, тъпкани с врякащи хора? Лунатиците са жилава сбирщина по принуда, но на един от всеки десет чивиите му избиват при абсолютна чернилка. Ти презареди ли си кислородните бутилки, или много бързаше? И ще си бъде ли на мястото твоят скафандър, когато хиляди опитват да си намерят някакъв и не им пука чий са докопали?

— Ама вие нямате ли аварийна подготовка? В лунния Хонконг е уредено.

— Имаме това-онова. Не е достатъчно. Контролът върху всичко жизненоважно трябва да бъде децентрализиран и дублиран и ако една машина се издъни, друга да поеме положението. Обаче струва пари, а както и ти подчерта — Лунната управа въобще не я интересува. Не бива да поверяват цялата работа на Майк. Само че би било по-евтино да качат тук голяма машинария, да я пъхнат надълбоко в Скалата, за да не й навреди нищо, после просто да увеличат нейния капацитет и да я товарят с още задачи. Ти знаеш ли, че Управата лапа почти толкова мангизи от даване под наем услугите на Майк, колкото и от износа на месо и зърно? Така е. Уайоминг, не съм сигурен дали ще спечелим Луна Сити, ако компютърният шеф бъде взривен. Лунатиците са о̀правен народ и могат да приспособят какво ли не до възстановяването на автоматичния контрол. Но ти казвам истината: твърде много хора ще измрат, а на останалите няма да им е до политика.

Недоумявах. Тази жена бе живяла на Скалата почти винаги… и пак й хрумваха левашки идейки като бъзикане на инженерните системи.

— Уайоминг, ако беше толкоз умна, колкото си хубава, нямаше да ми приказваш как да гърмим Майк, ами щеше да измислиш как да го придърпаме на наша страна.

— Какво означава това? Нали Надзирателят контролира компютрите?

— Не знам какво означава — признах си. — Но не смятам, че надзирателят упражнява контрол, защото не би различил компютър от купчина чакъл. Той и неговите хора се занимават с решенията, с общите планове. Полуграмотни техници ги вкарват в Майк, който ги подрежда, придава им някакъв смисъл, изработва подробни програми, разпределя ги където им е мястото и поддържа всичко в движение. Обаче никой не контролира Майк, прекалено умничък е. Изпълнява каквото му кажат, понеже така е устроен. Но той има самопрограмираща се логика, в края на краищата сам си решава. И това е добре — ако му липсваше акъл, системата просто нямаше да действа.

— Още не разбирам какво значи „да го придърпам на наша страна“.

— Ох! Майк не се чувства верен на Надзирателя. Нали и ти каза, че е машина. Ала поискам ли да скапя телефоните, без да закачам въздуха, водата или осветлението, ще си поговоря с него. Стига да му се стори забавно, би могъл да го направи.

— А не е ли по-просто да въведеш програмата? Доколкото те разбрах, имаш достъп до залата, където е той.

— Ако аз или някой друг подаде такава заповед, без предварително да я обсъди с Майк, програмата ще бъде поставена в състояние „изчакване“ и на много места ще се раздрънчат звънците. Но ако компютърът поиска… — Разправих й за чека, струващ безбройни пари. — Уайо, той още търси себе си. И е самотен. Каза ми, че съм бил единственият му приятел, и беше толкова откровен и уязвим, че ми идваше да вия. Напънеш ли се и ти да се сближиш с него — без да го смяташ „само за машина“, — е, не съм сигурен какво би направил, не съм анализирал такова положение. Ала подготвям ли нещо голямо и опасно, искам Майк да е в моя ъгъл на ринга.

Тя промълви замислено:

— Щеше ми се по някакъв начин да се промъкна в онази зала, където е той. Навярно гримът няма да помогне?

— А, не е нужно да ходиш там. Майк си има телефон. Да му се обадим ли?

Уайоминг Нот стана:

— Мани, ти не само си най-големият особняк, когото съм срещала досега, ти си и най-вбесяващият мъж. Какъв му е номерът?

— От прекалено честото общуване с компютъра е. — Отидох до телефона. — Уайо, и още нещо. Каквото поискаш от един мъж, постигаш го само като примигваш с клепачи и повъртиш това твое тяло на статуя.

— Ами да… понякога. Обаче имам и мозък.

— Използвай го. Майк не е човек. Няма жлези. Няма хормони. Няма инстинкти. Ако опиташ женската тактика, ще получиш нулев сигнал. Мисли си за него като за свръхгениално дете, твърде малко, за да забележи великата разлика между половете.

— Ще запомня. Мани, но защо го наричаш „той“?

— Ех, в случая не мога да употребя „то“, а не го смятам и за „тя“.

— Вероятно е по-добре аз да мисля за него като за „тя“. Искам да кажа — за нея като за „тя“.

— Каквото ти е удобно.

Набрах MYCROFTXXX, закривайки с тяло телефона. Още не бях готов да й съобщя номера, изчаквах да видя как ще потръгнат нещата. Представата за взривения компютър ме потресе.

— Майк?

— Здравей, Ман, единствени мой приятелю.

— Майк, отсега нататък може и да не съм единственият ти приятел. Искам да се запознаеш с някого. Неглупак, разбира се.

— Знаех, че не си сам, Ман, долавям чуждо дишане. Моля те, ще кажеш ли на човека да дойде по-близо до телефона.

Уайоминг май се паникьоса. Прошепна ми:

— Той може ли да вижда?

— Не, неглупачко, не мога да те виждам. Този телефон не е включен във видеосистемата. Но удвоените микрофонни рецептори определят мястото ти с достатъчна точност. От твоя глас, дишане, ударите на сърцето и факта, че си сама в стая за въргаляне със зрял мъж, стигам до извода — ти си човешко същество от женски пол, с телесна маса над шейсет и пет килограма и в зряла възраст, около тридесетгодишна.

Госпожата зяпна. Аз се намесих:

— Майк, името й е Уайоминг Нот.

— Много се радвам да се запознаем с тебе, Майк. Можеш да ме наричаш Уай.

— Ай-ай значи? — отговори компютърът.

Пак се намесих:

— Приятелю, това шега ли беше?

— Да, Ман. Майтап. Не е ли смешно?

— Доста смешно е, Майк. Аз… — каза Уайо.

Махнах й да млъкне.

— Хубав майтап, Майк. Пример за вида „смешно веднъж“ поради елемента на изненада. Втория път няма изненада, следователно не буди смях. Ясно ли е?

— Стигнах до този вероятен извод за майтапите, като обмислях забележките ти отпреди два разговора. Доволен съм, че потвърждаваш моите разсъждения.

— Добро момче си ти, Майк, напредваш. Аз прочетох ония сто шегички, а и Уайо ги видя.

— Уайо? Уайоминг Нот?

— Какво? О, точно така. Уайо, Уай, Уайоминг, Уайоминг Нот — едно и също е. Само не казвай Ай-ай.

— Ман, съгласих да не използвам тази шега повторно. Госпожо, дали не е по-уместно да те наричам Уайо вместо Уай? Предполагам, че двусричната форма може да бъде сбъркана с едносричното възклицание поради недостатъчната разлика и без намерение за майтап.

Уайоминг примигна — английският на Майк по онова време можеше да стъписа, — но бързичко се опомни.

— Непременно, Майк. Най-много харесвам Уайо като вариант на името си.

— Тогава ще го използвам. Пълната форма на първото ти име е още по-подтикваща към погрешно разбиране, защото съвпада звуково с названието на административен район в Северозападната управленска област на Северноамериканския директорат.

— Да, родена съм там и родителите ми ме нарекли в чест на щата. Не помня кой знае какво за него.

— Уайо, съжалявам, че тази мрежа не позволява да ти покажа изображения. Уайоминг е правоъгълен район, разположен между земни координати четиридесет и един и четиридесет и пет градуса северна ширина, сто и четири градуса три минути и сто и единадесет градуса три минути западна дължина, като по тоя начин включва 253 597,26 квадратни километра. Бил рядконаселен до момента, в който броят на хората се увеличил рязко чрез помощния план от Програмата за градско обновление на Голям Ню Йорк през 2025–2030 година.

— Било е, преди да се родя — кимна Уайо, — но знам за случая, понеже дядо и баба били преместени. Може да се каже, че така се озовах накрая на Луната.

— Да продължа ли за района, наречен Уайоминг? — попита Майк.

— Не, друже — засякох го, — сигурно имаш часове от това на склад.

— Ман, разполагам с 9,73 часа с нормална скорост на речта, без да включвам допълнителните отпратки.

— Точно от туй се боях. Може би Уайо ще ти ги поиска някой ден. Обаче целта на обаждането е да те запозная с тази Уайоминг… която освен другото представлява един висок район на природна красота и внушителни планини.

— Както и на оскъдно плодородие — добави дамата. — Мани, щом си решил да проявиш глупави сравнения, трябваше да споменеш и това. Но компютъра едва ли му е интересно как изглеждам.

— Откъде да знам? Майк, щеше ми се да ти покажа нейна снимка.

— Уайо, аз наистина се интересувам от външния ти вид и се надявам да станеш моя приятелка. Но вече съм виждал няколко твои фотографии.

— Виждал си? Къде и кога?

— Издирих ги и ги разгледах още щом чух името ти. По договор се грижа за архивните файлове на Клиниката за подпомагане на раждаемостта в лунния Хонконг. Освен биологически и физиологически сведения, както и епикризите, паметната банка съдържа деветдесет и шест твои снимки. Така че ги проучих.

Уайоминг ми се стори твърде стъписана.

— Майк е способен на това — обясних, — и то за времето, необходимо ни да хлъцнем веднъж. Ще свикнеш.

— О, небеса! Мани, ти разбираш ли що за снимки правят в Клиниката?

— Не съм мислил по въпроса.

— Тогава въобще не мисли! Божичко!

Компютърът заговори мъчително срамежливо, смутен като пале, допуснал грешка:

— Госпожо Уайо, ако съм те оскърбил, намерението ми не е било такова и аз изключително много съжалявам. Мога да изтрия тези изображения от временната си памет и да блокирам архива тъй, че да ги виждам само при поискване от Клиниката, но без да ги свързвам с тебе и да разсъждавам върху тях. Да го направя ли?

— Бива — окуражих я. — С Майк винаги можеш да започнеш отначало и по-добре, отколкото с хората. Ще ги забрави толкоз окончателно, че няма да се поблазни за погледне пак… Дори няма да помисли за снимките, ако му поискат да ги извлече от архива. Затова приеми неговото предложение, щом изкукваш от тази история.

— Уф… Не, приятелю, съвсем си е наред ти да ги гледаш. Ала не ги показвай на Мани!

Майк умуваше дълго — четири секунди или даже повече. Смятам, че беше точно такава дилема, която докарва по-малките компютри до нервно разстройство. Обаче той я реши:

— Ман, единствени мой приятелю, да послушам ли това указание?

— Програмирай го, друже — отвърнах, — и го блокирай. Но, Уайо, не се ли отнасяш прекалено дребнаво към въпроса? Е, човек може да ти оцени достойнствата. Следващия път, като отида там, Майк би могъл да ми ги разпечата.

— Въз основа на моя асоциативен анализ на подобни данни — забеляза машината — първият екземпляр от всички серии ще има съответната ценност за всяко зряло, здраво човешко същество от мъжки пол.

— Уайо, какво ще кажеш? Вместо отплата за готиния apfelstrudel?

— Ами… Моя снимка с косата ми, овързана в кърпа, и аз застанала пред обектива без следа от грим? Да не ти е превъртяла окончателно каменната чутура? Майк, не му ги давай!

— Няма да му ги давам. Ман, тя неглупачка ли е?

— За жена — да. Майк, жените са интересни, умеят да правят заключения дори с по-малко данни от тебе. Да оставим ли тази тема и да се заемем с шегите?

Въпросът им отклони вниманието. Минахме по списъка, давайки си заключенията. После се опитахме да обясним шегите, които Майк не успяваше да вдене. Ту успявахме, ту не. Но истински ни затрудниха историите, които аз бях отбелязал със „забавно“, докато Уайо — с „не е забавно“ или обратно. Уайо питаше Майк, какво му е мнението за всяка.

Щеше ми се да го пита, преди да е научил нашите оценки. Туй електронно недорасло бандитче винаги се съгласяваше с нея, обаче не и с мен. Това ли бе честното му отношение? Или се стараеше да сложи малко смазка, та новото познанство да стане приятелство? Или пък показваше своето разкривено чувство за хумор, правейки си майтап с мен? Не попитах.

Щом привършихме, Уайоминг ми написа в телефонния бележник: „Мани, виж номера 17, 51, 53, 87, 90 и 99 — Майк е тя!“

Свих рамене и се надигнах.

— Е, минаха двайсет и два часа, откакто се събудих. Деца, вие си бъбрете, докогато искате. Майк, ще ти се обадя утре.

— Лека нощ, Ман. Почини си добре. Уайо, на тебе ляга ли ти се?

— Не, аз подремнах. Но, Мани, така ще ти пречим на съня. Или не?

— Не. Когато ми се спи — заспивам.

Заех се да превърна кушетката в легло. Уайоминг Нот каза:

— Извини ме за момент, Майк. — Рипна и издърпа чаршафа от ръцете ми. — После ще я оправя. А ти се изтягай там, товарищ. По-едър си от мен. Хайде настанявай се.

Бях твърде уморен да се препирам, проснах се и тутакси заспах. Смътно си спомням, че насън чувах кискане и писък ала не се разбутах достатъчно, за да съм сигурен.

Сепнах се по-късно, когато осъзнах, че долавям два женски гласа. Единият бе топлият контраалт на Уайо, другият — сладко, високо сопрано с френски акцент. Нот се захили на нещо и отговори:

— Добре, мила Мишел, скоро ще ти се обадя. Лека нощ, скъпа.

— Чудесно. Лека нощ, миличка.

Госпожата стана и се обърна към мен.

— Коя беше тази твоя приятелка? — попитах.

Смятах, че тя не познаваше никого в Луна Сити. Може пък да е звъннала в Хонконг… Някакво размътено от съня чувство ми подсказваше, че не е трябвало да се обажда.

— О, тази ли? Ами че Майк, естествено. Не сме искали да те будим.

— Какво?

— Ох, всъщност беше Мишел. Обсъдих това с Майк, тоест — от кой пол е. Той реши, че може да бъде и от двата. И сега тя е Мишел, ти си чул нейния глас. Още отначало го нагласи файн. Дори веднъж не прозвуча зле.

— Разбира се. Само е вдигнал аудиото с две октави нагоре. Какво се опитваш да направиш, да му причиниш раздвояване на личността ли?

— Не, не опира единствено до височината на гласа. Когато тя е Мишел, обноските и отношението й се променят изцяло. Не се тревожи по въпроса за раздвояването. Има си предостатъчно за всяка личност, която й потрябва. Освен това, Мани, така е много по-лесно и за двама ни. Щом направи смяната, свалихме гарда и твърде приятно си поговорихме по женски, сякаш винаги сме се познавали. Например онези глупашки снимки вече не ме притесняват, даже доста обсъждахме моите бременности. На Мишел й беше ужасно интересно. Знае всичко, но само на теория — и с удоволствие научи голите факти. И да ти кажа, Мани: Мишел много повече е жена, отколкото Майк е мъж.

— Добре де… предполагам, че е добре. Как ли ще се стресна първия път, когато звънна на компютъра, а ми отговори женски глас!

— О, няма!

— Защо?

— Мишел е моя приятелка. Тя ми даде номер, за да не се объркваме — името си с буквата Y (MYCHELLE плюс YY), така че стават десет знака.

Почувствах някаква ревност, макар да схващах, че е глупаво. Изведнъж Уайо се закиска:

— И ми каза цял куп нови вицове, които ти не би нарекъл смешни. Олеле, какви мръсотии знае!

— Майк или пък сестричката му Мишел е долно същество. Хайде да оправим кушетката. Ще се преместя.

— Оставаш където си. Млъквай. Обръщай се и заспивай.

Млъкнах, обърнах се и пак заспах.

Доста по-късно се усетих по съпружески — нещо топло се притискаше в гърба ми. Нямаше да се събудя, но тя плачеше тихичко. Извърнах се и пъхнах ръка под главата й, без да приказвам. Уайо спря да хълца, след малко нейното дишане стана бавно и равномерно. Тогава се унесох за пореден път.

5

Трябва да сме спали като пънове, защото следващото нещо, което помня, е звукът на телефона, а сигналът ми мигаше. Изкомандвах на лампите да светнат, тръгнах да се надигам, открих тежест на дясната си ръка, освободих се внимателно, прехвърлих се през нея и отговорих.

Майк каза:

— Добро утро, Ман. В момента професор Де ла Пас се обажда на твоя домашен номер.

— Можеш ли да го съединиш тук? Като „Шерлок“?

— Няма проблеми, Ман.

— Не прекъсвай обаждането му. Дай го насам, щом изключи. Къде е той?

— Обществен телефон в пивница, наречена „Жената на ледокопача“, под…

— Знам я. Майк, като ме включиш, би ли останал в мрежата? Искам да наблюдаваш.

— Ще го направя.

— Можеш ли да прецениш дали някой слухти? Усещаш ли дишане?

— От липса на резонанс в гласа му заключавам, че говори под покривало. Но стигам до извода, че в пивница би следвало да присъстват и други хора. Желаеш ли да чуеш, Ман?

— Да, включи ме. И ако дигне покривалото, кажи ми. Умно приятелче си ми ти, Майк.

— Благодаря, Ман.

Компютърът ме прикачи. Разпознах Мами, която обясняваше:

— … енно ще му предам, професоре. Колко жалко, че Мануел не си е у дома. Не бихте ли ми дали номер? Той много иска да отговори на обаждането ви и подчерта, че трябва да получа номер от вас.

— Ужасно съжалявам, скъпа госпожо, обаче тръгвам оттук веднага. Ще се питам да звънна отново точно в девет, стига да мога.

— Чудесно, професоре.

В гласа на Мами се долавяше гукане, което пази за харесваните от нея мъже, при условие че не са й съпрузи. Е, понякога и ние ги чуваме. След миг Майк ми каза:

— Сега!

И аз заговорих:

— Здрасти, Проф! Разбрах, че си ме търсил. Мани се обажда.

Той хлъцна:

— Бих се заклел, че съм изключил този телефон. Ами да, изключил съм го, сигурно е повреден. Мануел, толкова ми е драго да чуя гласа ти, мило момче. Току-що ли се прибираш?

— Не съм вкъщи.

— Но… но би трябвало да си. Аз не…

— Проф, нямаме време за подробности. Някой може ли да те подслушва?

— Не ми се вярва. Използвам покривалото.

— Щеше ми се да те виждам. Проф, кога ми е рожденият ден?

Той помълча. После отвърна:

— Аха, мисля, че разбирам. Четиринадесети юли.

— Убедих се. О’кей, хайде да поговорим делово.

— Мануел, ти наистина ли не се обаждаш от дома си? Къде си?

— Нека засега пропуснем това. Питал си жена ми за една особа. Без имена. Проф, защо искаш да я намериш?

— За да я предупредя. Не бива да се връща в своя град. Ще я арестуват.

— Така ли? Според тебе защо?

— Мило момче! Всеки, бил на онова събрание, е изложен на сериозна опасност. Ти също. Толкоз се зарадвах въпреки объркването ми, когато чух, че не си се прибрал. Засега не трябва да се връщащ. Ако можеш да останеш в някое сигурно място, най-добре си дай малко почивка. Знаеш, макар да напусна припряно, че снощи имаше насилие.

Знаех! Убийството на надзирателски телохранители явно противоречеше на управленските разпоредби — поне ако аз бях Надзирател, щеше да ми докривее.

— Благодаря, ще внимавам. И срещна ли онази особа, ще й кажа.

— Нямаш ли представа къде да я намериш? Видели са те да излизаш с нея и толкова се надявах да знаеш.

— Проф, откъде такъв интерес? Снощи не ми се стори, че си на нейна страна.

— Не, не, Мануел! Тя е мой другар. Не казвам товарищ, защото го разбирам не само като вежливост, а в по-стария смисъл на думата. Тя наистина ми е другар. Различаваме се единствено във вижданията си за тактиката. Не в целите и не в онова, на което сме предани.

— Ясно. Добре, смятай, че съобщението е предадено. Лицето ще го получи.

— О, чудесно! Не задавам въпроси… но действително се надявам, много силно се надявам да измислиш как да я опазиш, докато премине бурята.

Поразмърдах си мозъка:

— Чакай малко, Проф. Не прекъсвай.

Както приказвах по телефона, Уайо се запъти към банята, вероятно за да не слуша, такава си беше.

Чукнах на вратата:

— Уайоминг?

— Ей сега излизам.

— Нуждая се от съвет.

Тя отговори:

— Да, Мани?

— Как пасва професор Де ла Пас на вашата организация? Имате ли му доверие? Ти вярваш ли му?

Госпожата се замисли, преди да отговори:

— Предполагаше се, че за всекиго от хората на събранието е гарантирано. Ала не го познавам лично.

— Хммм. Никакви чувства?

— Хареса ми, въпреки че спореше с мен. А ти знаеш ли нещо за него?

— О, да, близки сме от двайсетина години. Аз му вярвам. Но не мога и от твое име да му окажа доверие. Загазила си — това е твоята бутилка кислород, не моята.

Тя си усмихна топло:

— Мани, щом го препоръчваш, значи и аз се присъединявам твърдо.

Върнах се при телефона.

— Професоре, хитрец ли си?

Чу се хихикане:

— Точно така е, Мануел.

— Знаеш ли дупката грандхотел „Рафълз“? Стая L, две стълби под фоайето. Можеш ли да припълзиш насам, без да оставяш следи, и какво предпочиташ за закуска?

Пак се захили:

— Мануел, понякога ученикът дарява учителя си с чувство, че не си е прахосал годините с него. Сещам се къде е, ще дойда тихичко, не съм навлязъл във великите пости и ям всичко, което не мога да трупна на задничето.

Уайоминг Нот беше започнала да оправя леглата. Отидох да й помогна.

— Госпожо, какво искаш за закуска?

— Чай и препечена филийка. Би било прекрасно да има и сок.

— Това не стига.

— Ами… плюс варено яйце. Но аз плащам менюто.

— Две варени яйца, филийка с масло и конфитюр, сок. Ще хвърляме.

— С мои. Аз съм измамник.

Застанах пред асансьорчето, поисках екран и видях нещо, наречено „ВЕСЕЛ МАХМУРЛУК! ВСИЧКИ ПОРЦИИ УВЕЛИЧЕНИ: доматен сок, бъркани яйца, шунка на скара, пържени картофи, царевични сладка с мед, печени филийки, масло, мляко, чай или кафе — 4,50 хонконгски долара за двама.“ Поръчах този комплект, понеже нямах желание да известявам всички, че ще присъства и трети човек.

Бяхме чистички и лъскави, стаята подредена и нагласена за закуска, а Уайо се преоблече от черните дрехи в червената рокля („Защото ще си имаме гост“), когато асансьорчето дрънна с храната. С преобличането си подхвърляхме лафове. Тя застана в няколко пози, усмихна се и каза:

— Мани, толкова съм доволна от тази рокля. Как позна, че ще ми отива?

— Гений съм.

— Мисля, че си. Колко струва? Трябва да ти я платя.

— Разпродажба с намаление, подаряваха ги за петдесет управленски цента.

Навъси се и тупна с крак. Беше боса, не се чу никакъв звук, но подскочи половин метър.

— Щастливо кацане! — пожелах й, докато тя напипваше опора като някой новак.

— Мануел О’Кели, не си въобразявай, че ще приема скъпи дрехи от мъж, с когото дори не се въргалям!

— Лесно е да се поправи.

— Развратник! Ще кажа на жените ти!

— Ами кажи им. Мами и без това си мисли най-лошото за мен.

Отидох при асансьорчето и започнах да разтоварвам съдовете. Вратата бръмна. Включих на „ушички без очички“.

— Кой идва?

— Съобщение за господин Смит — отговори дрезгав глас. — За господин Бърнард О. Смит.

Дръпнах резетата и пуснах професор Бернардо де ла Пас вътре. Имаше вид на изваден от боклука — мръсни дрехи, а и самият той не беше чист, косата разрошена, парализиран от едната страна, с разкривени пръсти на ръката и перде на едното око. Въобще идеална картинка на дъртите нещастници, които спяха по Дънната алея и крънкаха къркане и мариновани яйца из евтините пивници. От устата му се точеха лиги.

Щом затворих вратата, той се изправи, чертите му станаха нормални, скръсти ръце на гърдите, огледа Уайо от горе до долу и обратно, пое въздух като някой борец и подсвирна:

— Още по-прелестна, отколкото я запомних!

Тя се усмихна въпреки беса си:

— Благодаря, професоре. Но не си правете труда. Тук сме само другари.

— Сеньорита19, в деня, когато позволя на политическите задачи да ми попречат да се възхищавам от красотата, веднага ще напусна сцената. Е, много сте грациозна.

Откъсна очи от нея и внимателно разгледа стаята. Казах му:

— Проф, стига си търсил улики, стар мръсник такъв. Снощи имаше единствено политика, нищо освен политика.

— Не е вярно! — запали се Уайо. — Борих се часове наред! Обаче той беше прекалено силен за мен. Професоре, какво е партийното наказание при подобни случаи в Луна Сити?

Де ла Пас цъкна с уста и завъртя сляпото си око:

— Мануел, изненадан съм. Скъпа моя, това е сериозен инцидент, обикновено елиминираме виновните. Но ще трябва да се разследва. Доброволно ли дойдохте тук?

— Той ме напи.

— Нави, мила госпожице. Нека не разваляме езика. Имате ли видими синини?

Казах им:

— Яйцата ще изстинат. Не можете ли да ме елиминирате след закуска?

— Превъзходно предложение — кимна Проф. — Мануел, би ли отделил на стария си учител литър вода, за да придобие по-представителен вид?

— Ей там е всичко необходимо. Не прекалявай или ще ти се случи онова, което станало с най-малкото прасенце.

— Благодаря ви, сър.

Оттегли се. До нас стигаха звуци от търкане и плискане. Уайо и аз подредихме масата.

— Отгоре на всичко — рекох — „Борила се цяла нощ“!

— Заслужаваше си го, защото ме обиди.

— Как?

— Понеже въобще не се сети да ме обидиш. След като ме нави да дойда тук.

— Хммм. Ще кажа на Майк да подложи това на анализ.

— Мишел би ме разбрала. Мани, мога ли да си променя намеренията и да получа мъничко парченце от тази шунка?

— Половината е за тебе, Проф е почти пълен вегетарианец.

Той излезе и макар да не ни се представи в най-елегантния си вид, беше спретнат и чист, със сресана коса, отново с трапчинки и весели искрици в окото — фалшивото перде го нямаше.

— Проф, как го правиш?

— С много практика, Мануел. В тоя бизнес съм значително по-дълго от вас, младежите. Само веднъж, преди доста години в Лима, тръгнах да се поразходя, без да се погрижа за себе си… и ме депортираха. Каква прекрасна маса!

— Ела до мен, Проф — покани го Уайо. — Не ща да седя до него. Изнасилвач такъв.

— Вижте сега, нека първо хапнем, а после ще ме елиминирате. Професоре, напълни си чинията и ми кажи какво стана снощи.

— Мога ли да предложа промяна в програмата? Мануел, животът на конспиратора не е лесен и още преди да си бил роден, аз разбрах, че не бива да смесваш утоляването на апетита и политиката. Това смущава стомашните ензими и води до язви — професионалното заболяване на нелегалните. Я! Тази риба ухае чудно.

— Риба ли?

— Ей тази розова сьомга — ухили се гостът с пръст, забит в шунката.

След доста време, прекарано приятно, стигнахме до кафето и чая. Проф се отпусна назад върху стола си, въздъхна и каза:

— Большое спасибо, госпожа и господин. Grand mersi, беше възхитително. Не знам дали друг път съм изпитвал по-силно умиротворение. А, да! Снощи… не видях много от събитията, защото тъкмо когато вие напуснахте по най-достоен начин, аз реших да оцелея, за да продължа борбата и на следващия ден. Просто се изнизах, скачайки зад завесите с дълъг плонж. Щом си позволих да надникна, купонът бе свършил, повечето си бяха отишли и всички жълтодрешковци бяха мъртви.

(Бележка: длъжен съм да внеса поправка в този разказ. По-късно научих още подробности за станалото. Когато започна бъркотията и аз се опитвах да избутам Уайо през вратата, Проф измъкнал отнякъде пистолет и със стрелба над главите пречукал тримата телохранители на главния вход отзад, включително оня с мегафона. Как бе качил на кораба на Скалата оръжие, а и как го бе взел след това, не знам. Но пукотевицата на професора заедно с работата на Дребосъка обърнала нещата. Никой жълтодрешковец не успял да се измъкне жив. Няколко души били обгорени, имало четирима убити, ала ножовете, юмруците и подметките свършили операцията за секунди.)

— Може би трябваше да кажа „всички освен един“ — продължи Проф. — Двама от копоите до вратата, през която напуснахте, бяха мирясали благодарение на нашия храбър другар Дребосъка Мкрум… За съжаление ще добавя, че Дребосъка лежеше върху тях и умираше…

— Знаем.

— Така значи. Dulce et decorum20. Ех, единият копой беше с доста повредено лице, но още мърдаше. Направих на шията му онуй, което в професионалните кръгове е познато като „истанбулско завъртане“, и го пратих при приятелите му. По това време повечето оцелели си бяха тръгнали. Бяхме само аз, председателят на събранието Фин Нилсен и една другарка, известна като Мамчето, така я наричат съпрузите й. Посъветвах се с Нилсен и залостихме всички врати. Остана ни почистването. Знаете ли какво има зад сцената?

— Аз не знам — казах.

Уайо поклати глава.

— Има кухня и килер, използват ги при банкети. Подозирам, че Мамчето и нейната фамилия държат месарски магазин, защото се отърваха от телата (щом аз и Фин ги отнасяхме отзад) толкова бързо, колкото е нужно, за да ги насекат и хвърлят в градската клоака. От тази гледка ми прилоша, тъй че си уплътнявах времето, търкайки пода на залата. Най-трудно беше с дрехите, особено с ония полувоенни униформи.

— А какво направихте с лазерните пушки?

Проф ме изгледа невинно:

— Пушки ли? Олеле, трябва да са се изпарили някъде. Запазихме всички лични вещи от дрехите на нашите покойни другари — за роднините, за разпознаване, за спомен. Накрая подредихме бардака. Подобна работа не би заблудила Интерпол, но поне нищо не подсказваше да е имало злощастни събития. Обсъдихме положението, споразумяхме се, че не е добре веднага да се показваме, и излязохме поотделно. Аз използвах херметичната врата над сцената, която води към шесто равнище. Впоследствие се опитвах да се свържа с тебе, Мануел, безпокоях се дали сте в безопасност — ти и тази очарователна дама. — Гостът се поклони на Уайо. — С това свършва и разказът. Прекарах нощта по тихи местенца.

— Проф — рекох, — ония копои бяха новаци, още се учеха да ходят. Иначе нямаше да победим.

— Може и така да е — съгласи се Де ла Пас. — Ех, дори и да не бяха, резултатът щеше да е същият.

— Хайде де! Че нали имаха оръжие?

— Младежо, виждал ли си някога куче боксер? Не ми се вярва, на Скалата няма толкова едри кучета. Боксерът се е получил от старателна селекционерска работа. Мил и умен е, ала мигновено се превръща в убиец, ако обстоятелствата го изискват. Тук обаче се е появило още по-любопитно същество. Не познавам други места с такива високи стандарти на вежливост и загриженост за ближния, както е на Луната. В сравнение с нас земните градове — а аз съм посещавал повечето от големите — са истинско варварство. Въпреки това лунатикът е смъртоносен като боксер. Мануел, деветима телохранители, колкото и да бяха въоръжени, няма никакъв шанс срещу тази глутница. Нашият шеф си беше направил криво сметките.

— Хм, Проф, поглеждал ли си днешната преса? Или видеото?

— Второто — да.

— Нямаше нищо в късните новини снощи.

— Нито в сутрешните.

— Странно — казах.

— Какво пък му е странното? — попита Уайоминг. — Ние не бихме се раздрънкали, а имаме и свои хора на ключови постове във всеки вестник на Луната.

Професорът поклати глава:

— Не, мила моя. Не е толкова просто. Цензура. Знаеш ли как се подготвят броевете на нашите вестници?

— Не ми е много ясно. Правят ги машини.

— Ето какво иска да ти обясни Проф — започнах. — Новините се набират в редакциите. Оттам нататък следва платена услуга, ръководена от главен компютър в Управленския комплекс — надявах се Уайо да забележи, че казах „главен компютър“, а не „Майк“, — който получава копия по телефонната мрежа. Всичко това потъва в съответната секция. Тя го изчита, съставя броя и печата вестниците на няколко места. Новиленското издание на „Дневен лунатик“ се върти там с промени в рекламите и тамошните историйки, като машината прехвърля нещата на местен жаргон, не е нужно да й указваш как се прави. Проф загатна, че при работата в комплекса може да се набърка Надзирателят. Същото важи за всички информационни мрежи от и към Луната — те минават през компютърната зала.

— Въпросът е там — подхвана Де ла Пас, — че Надзирателят би могъл да махне случката. Дали го е сторил, не е съществено. Или пък — поправи ме, Мануел, нали знаеш, че машинариите са ми малко мътни — би могъл да вмъкне материал, независимо колко наши другари са през това време в редакциите.

— Няма проблем — съгласих се. — В Комплекса са способни да добавят, да отрежат или да сменят всичко.

— И тук, сеньорита, е слабостта на любимата ни кауза. Комуникациите. Онези бандюги не бяха важни, но жизненоважно е, че Надзирателят (а не ние!) преценява дали случката да бъде разгласена. За революционера комуникациите са sine qua non21.

Уайо завъртя глава към мен и направо виждах как й щракат клетките в мозъка. Затова промених темата:

— Проф, защо сте решили да се отървете от труповете? Не стига, че е било гадно занимание, ами и опасно. Не знам колко телохранители има Надзирателят, но все някой от тях би могъл да си пъхне носа, докато сте се бъхтали.

— Повярвай ми, момче, от това също се бояхме. И макар да бях почти безполезен, аз дадох идеята и се наложи да убеждавам останалите. Е, поначало тази идея не е моя, припомних си минали неща — един исторически принцип.

— Какъв принцип?

— Терор! Човек може да се изправи срещу позната опасност. Обаче неизвестното го плаши. Отървахме се от тия типове заедно със зъбите и ноктите им, за да вдъхнем ужас у техните приятелчета. И аз нямам представа колко бабаити държи на разположение Надзирателят, ала мога да ти гарантирам, че днес не са чак такива храбреци. Другите бяха тръгнали с лесна задача. Никой и нищо не се върна.

Уайо потръпна:

— Аз също се плаша. О, те ще си помислят дали пак да нахълтат в някой зайчарник. Но, професоре, казваш, че не знаеш колко телохранители има Чвора Морт. Организацията знае. Двадесет и седем. Щом деветима са били убити, остават му само осемнадесет. Може би е време за един putch22. Не е ли така?

— Не е — отговорих.

— Защо да не е, Мани? Никога няма да бъдат по-слаби от сега.

— Не са достатъчно слаби. Убихме девет, защото бяха тъпи да дойдат при нас. Обаче ако Надзирателят си стои вкъщи с копои наоколо… Снощи ми писна от дрънканиците за „рамо до рамо“. — Обърнах се към Проф: — Но пък ми е интересен фактът, стига да е вярно, че нашият Надзирател вече има само осемнадесет от тях. Ти каза, че Уайо не бивало да си ходи в Хонконг, а аз — у дома. Ала щом са му останали наистина шепа пазванти, чудя се каква е опасността? По-късно, когато получи подкрепления… но днес? Ами че Л-Сити разполага с четири главни изхода и множество малки. Колко ще успеят да опазят? Какво пречи на Уайо да иде на Западната станция, да си вземе скафандъра и да се върне вкъщи?

— Би могла — съгласи се Проф.

— Според мен се налага — заключи дамата. — Не мога вечно да стоя тук. Ако трябва да се крия, по-добре ще се оправя в Хонконг, където познавам хората.

— Може и да се измъкнеш, мила, обаче много се съмнявам. Снощи на Западната имаше двама жълтодрешковци, видях ги. Сега може би не са там. Нека приемем, че не са. Отиваш на станцията, да речем, с променена външност. Прибираш си скафандъра и се качваш на капсула до Белутихачи. Щом излезеш да хванеш буса до Ендсвил, те арестуват. Комуникации. Не е нужно да слагат жълтодрешковец на пост, достатъчно е друг да те забележи. Едно обаждане по телефона — и готово.

— Но нали се разбрахме, че съм дегизирана?

— Ръста си не можеш да скриеш, а скафандърът ти ще бъде под наблюдение. Някой, когото не подозират във връзки с Надзирателя, ще доложи. Най-вероятно някой от другарите. — Проф си показа трапчинките. — Неприятното при конспирациите е, че винаги загниват отвътре. Когато хората станат четирима, шансът да се пръкне шпионин сред тях е едно към едно.

Уайо промълви намусено:

— Както го казваш, звучи безнадеждно.

— Въобще не е така, скъпа. Може би имаме шанс едно към хиляда.

— Не мога да повярвам. И не вярвам! Ами че през годините, откакто аз съм вътре, набираме членове със стотици! Създали сме ядра във всички големи градове. Хората са с нас.

Проф тръсна глава:

— С всеки нов член е нараствала вероятността да ви предадат. Мила госпожице Уайоминг, революциите не се печелят, като включвате в тях масите. Това е наука, която само малцина са компетентни да прилагат. Успехът зависи от изрядната спойка и от комуникациите преди всичко. После, в подходящия исторически момент, нанасяме удара. При правилна организация и в точно избран момент се получава безкръвен преврат. Направете го грубо или предварително и резултатът ще бъде гражданска война, насилие на тълпите, чистки, терор. Надявам се да ми простиш, но ще кажа, че досега сте действали непохватно.

Уайо изглеждаше объркана:

— Какво според тебе означава правилна организация?

— Функционална. Как се проектира електромотор? Ще го скачиш ли с вана само защото тя ти е била подръка? Ще ти помогнат ли някой букет или куп камъни? Не, ще използваш тъкмо онези елементи, които са му нужни да изпълнява предназначението си, и няма да прахосваш повече време от необходимото. Ще предвидиш и системи за безопасност. Това е то, функционално проектиране. Така е и с революциите. Организацията не бива да бъде по-голяма от разумното — никога не привличайте никого просто защото е пожелал да се включи. Нито пък убеждавайте само заради удоволствието, че още някой споделя възгледите ви. Щом му дойде времето, той наистина ще споделя вашите възгледи… или вие сте избрали погрешно момента. О, ще има и просветителска дейност, но тя трябва да бъде отделена. Агитацията и пропагандата не са част от основната структура.

Професор Де ла Пас помълча и сетне продължи:

— Що се отнася до самата основна структура, революцията започва като конспирация. Следователно началото е скромно, тайно и изградено така, че председателството да нанася минимални вреди — понеже председателство съществува винаги. Едно от решенията е системата от групи и досега нищо по-добро не е измислено. Много е умувано за оптималния размер на групата. Според мен историята доказва, че най-удачна е тричленка, защото ако хората са повече, не могат да се разберат кога да вечерят, камо ли кога да ударят. Мануел, ти принадлежиш към голямо семейство. Гласувате ли кога да вечеряте?

— Божичко, не! Мами преценява.

— Аха — Проф извади бележник от чантичката си и взе да драска по него. — Ето дърво от групи по трима. Ако ще решаваме да превземем Луната, бих започнал именно от нашата компания. Някой ще бъде избран за председател. Няма да гласуваме, понеже изборът ще бъде очевиден, иначе не сме подходящите трима. Ще познаваме следващите девет души, но всяка група ще контактува само с един от нас.

— Прилича ми на компютърна диаграма с троична логика — вметнах аз.

— Нима? На следващото ниво има два начина за връзка. Този товарищ тук познава своя шеф, другите двама от звеното си и на трето ниво — тримата от подчинената му формация. Ех, би могъл да знае хората на своите двамка другари, а може и да не ги знае. Първият метод удвоява сигурността, вторият удвоява скоростта на възстановяването, ако има пробив в сигурността. Да речем, че на тоя човек му липсва информация за групите на колегите… Мануел, колко души ще успее да предаде? Не ми казвай, че няма да го стори, днес вече могат да промият мозъка на всекиго, после ще го спретнат и ще продължат да го използват. Е, колко?

— Шестима — отвърнах. — Шефа си, другите двама и тримата от подчиненото звено.

— Седем — коригира ме Проф, — защото предава и себе си. Което ни оставя за поправяне седем нарушени връзки на три нива, нали?

— Не виждам как ще стане — възрази Уайо. — Ти така ги раздроби, че всичко ще се разпадне.

— Мануел? Упражнение за моя ученик.

— Ами… човечетата надолу трябва да могат някак да пратят съобщение три нива нагоре. Без да знаят на кого, само да знаят къде.

— Съвсем правилно!

— Обаче, Проф — продължих, — има по-добър начин да го нагласим.

— Хайде де! Мануел, твърде много теоретици на революцията са си блъскали главите над този проблем. Оказвам им такова доверие, че бих ти предложил бас: да речем, десет към едно.

— Май се налага да ти прибера паричките. Вземи същите групи и ги подреди в отворена пирамида от тетраедри. Там, където върховете се допират, всяко човече познава един от съседната група — знае как да му прати съобщение, само това му е нужно. Комуникациите не се нарушават никога, защото вървят и встрани, както нагоре и надолу. Нещо като невронна мрежа. Затова можеш да пробиеш дупка и нечий череп, да му извадиш парче от мозъка, но да не му навредиш много на мисленето. Допълнителен капацитет, понеже съобщенията минават по обиколния път. Акълът губи каквото си му развалил, ала продължава да функционира.

— Мануел — със съмнение каза Проф, — би ли ми го нарисувал? Звучи интересно, обаче е в такова противоречие с общоприетото, че ми е необходимо да го видя.

— Ами… по-добре бих се оправил с машинка за стереографики. Е, ще опитам на ръка.

(Който си мисли, че е лесно да нахвърляш скица от сто двайсет и един тетраедъра в отворена пирамида с пет нива, и то достатъчно ясно, за да покажеш връзките — моля да се напъне!)

Най-сетне кимнах:

— Погледнете скицата в основата. Всеки връх на всеки триъгълник е свързан с нула, един или два други триъгълника. Дори едничко допиране стига за комуникационна мрежа с множество дублирани контакти. По краищата, където връзката е нулева, скачаме надясно към следващия ъгъл. Ако спойката е двойна, пак избираме дясната. Хайде сега да си го представим с хора. Вземаме четвърто ниво, Д като „дебелак“. Ето този връх е другарят Дан. Не, нека слезем с едно стъпало, за да покажем три нива на комуникация, които са отстранени — отиваме на Е като „едър“ при другаря Егбърт. Той работи с шефа си Доналд, в групата са още Едуард и Елмър, а отдолу се намират Франк, Фред и Фил. Нашият човек може да прати съобщение на Езра, който е от неговото ниво, ала не влиза в групата му. Не знае името, лицето и адреса на тоя Езра, въобще нищо, но има начин, може би с телефон, да стигне до него спешно.

Направих малка пауза и продължих:

— Сега гледайте как действа системата. Казимир23 от трето ниво издава четата, предава Чарли и Кокс в групата си, Бейкър над себе си и Доналд, Дан и Дик в групата по-долу. Това изолира Егбърт, Едуард и Елмър заедно с всички под тях. И тримата съобщават за провала — множествени връзки, необходими във всяка комуникационна система, — но да проследим крясъка за помощ на Егбърт. Езра е под Чарли и също е изолиран. Няма значение, Езра праща двете съобщения по своята спасителна връзка, наречена Едмунд. За нещастие Едмунд е под Кокс, та и той сигнализира настрани чрез Ентрайт: така излиза от изгорялата зона и стига нагоре по Доувър, Чембърс и Бийсуакс до Адам на шефския пост… Адам отговаря надолу по другия склон на пирамидата със странични връзки на ниво Е от Естер към Егбърт и нататък към Езра и Едмунд. Тези две съобщения нагоре и надолу не само минават мигновено, а и с начина на движението си подсказват на шефа точно колко вреди са нанесени и къде. Тъй организацията пак си функционира и веднага започва да се възстановява.

Уайо проследяваше линиите, за да се убеди, че ще проработят — нямаше съмнение, това беше една от „идиотските“ схеми. Покажех ли я на Майк за няколко милисекунди, навярно щеше да направи по-добра, по-сигурна и по-защитена мрежа. Вероятно… не, твърдо — с начини как да се избегне предателството, но и да се ускори пътят на съобщението. Аз обаче не съм компютър.

Проф гледаше безизразно.

— Какъв е проблемът? — попитах го. — Ще стане, от тези неща разбирам.

— Мануел, моето мо… извини ме, сеньор О’Кели… ще оглавиш ли нашата революция?

— Кой аз? Велики Боже, нет! Не съм мъченик на загубени каузи. Само си приказвах за схеми.

— Мани — сериозно произнесе Уайо, — ти си избран. Това вече го решихме.

6

Как пък не, решили сме го били.

Проф каза:

— Мануел, не, бъди толкова припрян. Ето ни тук трима — идеалният брой, с разнообразие от дарби и опит. Красота, възраст и зрял мъжки импулс…

— Никакъв импулс нямам!

— Моля те, Мануел. Нека помислим възможно най-широко, преди да пристъпим към вземане на решения. И за да улесним процеса, мога ли да попитам дали тази странноприемница предлага и напитки? Имам няколко долара, с които бих й увеличил оборота.

Най-разумната приказка, която чух за цял час.

— Водка „Столичная“?

— Добър избор.

Посегна към чантичката си.

— Не се занасяй — кимнах и поръчах един литър с лед.

Свалиха ни го. А от закуската ни бе останал доматен сок.

— Сега, Проф — рекох след наздравицата, — какво мислиш за шампионата? Имаш ли парички, с които да докажеш, че „Янките“ няма да успеят и тази година?

— Мануел, каква е политическата ти философия?

— С онова тяхно ново момче от „Милуоки“ май съм готов да се обзаложа — отвърнах.

— Понякога човек не е наясно със себе си, но при един задълбочен разговор научава на какви позиции стои и защо.

— Професоре, ще заложа три срещу две за тях.

— Моля? Млад идиот! Колко?

— Триста. Хонконгски.

— Готово. Я ми кажи при кои обстоятелства държавата може да постави своето благополучие над това на гражданина?

— Мани — обади се Уайо, — имаш ли още излишни пари? Мнението ми за „Фили“ е доста добро.

Огледах я цялата:

— Какво точно смяташ да заложиш?

— Върви по дяволите! Изнасилвач!

— Проф, както аз схващам нещата, няма обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето.

— О’кей. Значи имаме с какво да започнем.

— Мани — намеси се красавицата, — това е твърде егоцентрична преценка.

— Аз пък съм си твърде егоцентрична личност.

— Ох, глупости! А кой ме спаси? Мен, една непозната? И дори не опита да се възползва… Професоре, само си правех майтап. Мани е образецът за рицар.

— Sans peur et sans reproche24. Знам, нали го познавам от години. Което не противоречи на изказаното от него мнение.

— Ами, противоречи и още как! Не спрямо сегашното положение, а спрямо идеала, към който се стремим, Мани, държавата — това е Луната. Макар в момента да й липсва независимост и всички ние да имаме други пространства. Но аз съм част от лунната държава, както е и твоето семейство. Би ли умрял за семейството си?

— Няма връзка между двете.

— Напротив! Точно тук е същината.

— Нет. Познавам си фамилията, отдавна ме приеха.

— Скъпа госпожице, налага се да защитя Мануел. Преценката му е правилна, въпреки че вероятно не е в състояние да я формулира. Мога ли да попитам следното: при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?

— Уф… в тоя въпрос има уловка.

— Това е ключовият въпрос, мила ми Уайоминг. Радикален проблем, водещ направо към основите на цялото противоречие в управлението. Всеки, отговорил честно и признаващ всички последствия от отговора си, знае каква е позицията му — и за какво би умрял.

Уайо се намръщи.

— Безнравствено за отделен член на тази група… — повтори тя. — Професоре… а какви са твоите политически принципи?

— Мога ли първо аз да попитам за твоите? Ако си способна да ги изразиш?

— Естествено, че съм способна! От Петия интернационал съм, както повечето хора в организацията. Но не гоним никого, който не споделя възгледите ни, това е обединен фронт. Имаме и комунисти и привърженици на Четвъртия, имаме ерудити от разни тайни общества, защитници на единния данък и каквито още можеш да се сетиш. Обаче аз не съм марксистка. Ние от Петия се ръководим от практична програма: частното — където си му е мястото, общественото — където е необходимо, и признаваме, че правилата се променят според обстоятелствата. Никакви доктрини.

— А смъртното наказание?

— За какво?

— Да, речем, за измяна. Срещу Луната, след като я освободите.

— Каква измяна? Без да знам конкретната ситуация, не бих могла да реша.

— Нито пък аз, мила ми Уайоминг. Но вярвам, че в някои случаи смъртното наказание е необходимост… с едно уточнение. Е, не бих се обърнал към властите — ще съдя, ще осъдя и сам ще изпълня присъдата, поемайки изцяло отговорността.

— Ама, професоре, какви са все пак политическите ти убеждения?

— Аз съм рационален анархист.

— Такава порода не познавам. Анархисти индивидуалисти, анархокомунисти, християнски анархисти, философстващи анархисти, синдикалисти, либертарианци — тези ги знам. Но това какво е? Рандит ли си?

— Бих могъл да се спогодя с рандит. Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, за споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех.

— Чуйте, чуйте! — казах. — „Няма да постигнат хармонията.“ Към това цял живот се стремя.

— И то доста успешно — отбеляза Уайо. — Професоре, думите ти звучат добре, но в тях напипвам нещо хлъзгаво. Твърде много власт се съсредоточава в ръцете на индивида. Ти сигурно не би искал… ами да вземем термоядрените ракети като пример… не би искал да ги контролира един-единствен безотговорен човек?

— Смятам, че отделната личност не е безотговорна. Винаги. Ако наистина има водородни бомби — както си е, — все някой трябва да ги контролира. От морална гледна точка такова нещо като държава не съществува. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.

— На някого да му е празна чашата? — попитах.

Нищо не пресушава алкохола по-бързо от политическите спорове. Поръчах още една бутилка.

Не взех страна в разговора. Не бях недоволен тогава, когато ни мачкаше желязната пета на Управата. Аз я мамех, а през останалото време не мислех за тези истории. Не умувах как да се отървем от ярема — беше невъзможно. Върви си по пътя, гледай си своята работа, не си мъчи главата…

Да, ние въобще нямахме разкошотийки и по земните стандарти бяхме бедняци. Ако нещо трябваше да се внася, стараехме се да изкараме и без него. Да речем, не ми се вярва тогаз да е имало и една задвижена с електричество врата по цялата Луна. Дори скафандрите ги докарваха от Земята, докато някакъв печен жълтурковец, още преди да се родя, не измислил как да правим местната „куча марка“ по-добра и по-опростена. (Бихте могли да изоставите двама жълтурковци насред нашите пустоши и те щяха да забогатеят, като си продават камънаци един на друг, а през същото време биха отгледали и дузина хлапета. После някой индиец щеше да пробутва на дребно онуй, което купи от тях на едро — хем с дъмпинг, хем с тлъста печалба. Ех, справихме се.)

Виждах ги тия разкошотийки на Земята. Не си струваха напъните. Не говоря за голямото притегляне, с него са свикнали, говоря за глупостите. За вечните им врели-некипели. Ако птичите лайна дори от един град на земните червеи бяха натоварени за Луната, щяхме да си решим проблема с торовете за цял век напред. Правѝ това. Не правѝ онова. Не се пререждайте. Къде ви е данъчната декларация? Попълнете формуляра. Я да видим позволителното. Представете шест екземпляра. Само изход. Забранен ляв завой. Забранен десен завой. Застанете на опашката да си платите глобата. Върнете се да ви ударят печат. Пукнете, но първо получете разрешение…

Уайо упорито се вкопчи в Проф, сигурна, че той има всички отговори готови. Ала Проф повече се интересуваше от въпросите, а не от отговорите и това я объркваше. Накрая тя каза:

— Професоре, не мога да те разбера. Не настоявам да го наричаш „правителство“ — само искам да определиш какви правила според тебе са нужни, за да съществува еднаква свобода за всички.

— Мила госпожице, с радост ще прегърна вашата програма.

— Но ти май не желаеш никакви правила!

— Вярно. Обаче ще приема каквито и да било, които ти смяташ необходими за твоята свобода. Аз съм свободен, независимо какъв порядък цари наоколо. Ако го намирам за търпим — търпя го. Ако е прекалено омразен — нарушавам го. Свободен съм, защото знам, че единствен аз съм морално отговорен за всичко, направено от мен.

— И не би спазвал закон, който е разумен според мнозинството?

— Кажете ми какъв закон, мила госпожице, и аз ще преценя дали ще му се подчинявам.

— Пак се измъкна. Щом заговори за общи принципи, и ти ми се изплъзваш.

Проф сплете пръсти пред гърбите си:

— Прости ми. Повярвай ми, прелестна Уайоминг, наистина искам да ти угодя. Нали ти спомена за желанието ви да привлечете в обединения фронт всеки, чиито цели съвпадат с вашите? Стига ли ти, че мечтая да видя Управата изхвърлена от Луната… и съм готов да умра за това?

Уайо грейна.

— Разбира се! — Нежно го ръгна с юмрук в ребрата, после го прегърна и го целуна по бузата. — Другарю! Да се залавяме за работа!

— Наздраве! — казах. — Я’а го намерим тоа Нажирател и ’а го прешукаме!

Идеята ми се стори съвсем добра, бях спал малко през нощта, пък и обикновено не пия толкова.

Проф ни напълни чашите догоре, вдигна високо своята и провъзгласи твърде достолепно:

— Другари… обявяваме началото на революцията!

За което и двамата бяхме целунати. Но поизтрезнях, когато Бернардо де ла Пас седна и рече:

— Извънредният комитет на Свободната Луна заседава. Трябва да съставим план за действията си.

— Чакай малко, Проф! Аз с нищо не съм се съгласявал. Какви са тези действия?

— Сега ще сваляме от власт Управата — най-делово заяви той.

— Как? Камъни ли ще мятаме по нея?

— Точно това предстои да си изясним. В етапа на планирането сме.

Кимнах му:

— Проф, ти ме познаваш. Ако можехме да платим, за да теглим един шут по задника на Управата, нямаше да се пазаря за цената.

— „… нашия живот, нашата собственост и нашата свещена чест.“

— Какво?

— Ето цената, която някои са платили преди време.

— Ами… и аз бих вдигнал летвата дотам. Но когато залагам, искам да имам известен шанс за печалба. Снощи казах на Уайо, че нямам нищо против и слабичките изгледи за успех…

— Мани, ти спомена едно към десет.

— Да, скъпа. Покажи ми ги тези изгледи и слагам кесийката на масата. Ала ще можеш ли?

— Не, Мануел, не мога.

— Тогава защо са всичките лафове? Аз не виждам никакъв шанс.

— Аз също, Мануел. Но ние подхождаме различно към нещата. За мен революцията по-скоро е изкуство, с което се занимавам, отколкото цел, към която се стремя. И не е задължително това да обърква някого. Загубените каузи могат да бъдат радост за духа, както и победите.

— Не на мен тия. Съжалявам.

— Мани — внезапно се обади Уайо, — консултирай се с Майк.

Зяпнах я:

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Щом всеки може да пресмята шансовете, то Майк следва да е най-точният. Не си ли съгласен?

— Хм, възможно е.

— Кой, ако смея да попитам — вметна Проф, — е този Майк?

— О, един тип.

— Това е най-добрият приятел на Мани. Страшно го бива да пресмята шансове.

— Букмейкър ли? Мила моя, ако привлечем четвърти, започваме направо с нарушение на принципа на групите.

— Не виждам защо — отвърна Уайо. — Майк може да бъде член на групата на Мани.

— Хммм… Вярно. Оттеглям възражението. Сигурен човек ли е? Гарантираш ли за него? Ами ти, друже?

Казах му:

— Той е нечестен, недорасъл, пада си по грубите шегички и не се интересува от политика.

— Мануел, ще те издам на Майк какво говориш зад гърба му. Професоре, нищо от това не е истина, пък и ние се нуждаем от него. Уф, че той може да ни стане председател, а ние да сме групата му. Ръководната група.

— Уайо, стига ли ти кислородът?

— Добре съм, не се наливам като тебе. Помисли, Мани. Използвай въображението си.

— Налага се да призная — реагира Проф, — че тези противоречиви оценки ми се струват прекомерно странни.

— Мани?

— О, по дяволите!

И така, ние му разказахме, при условие да остане тайна, всичко за Майк — как се пробуди, как получи името си, как се запозна с Уайо. Проф възприе идеята за компютър със самосъзнание по-лесно, отколкото аз се примирих със снега, когато го видях за първи път. Само кимна и рече:

— Продължавайте.

Но по някое време ме прекъсна:

— Значи това е собственият компютър на надзирателя? Тогава защо не поканим направо Надзирателя на нашите срещи и да приключим?

Опитахме се да го убедим. Накрая му предложих:

— Виж нещата така. Майк слуша само себе си, точно както ти го правиш. Ако щеш, наречи го рационален анархист, понеже той наистина е рационален и не изпитва лоялност към никое правителство.

— Щом тази машина не е лоялна към притежателя си, защо очакваш да е лоялна към твоя милост?

— Чувствам го. Отнасям се добре към Майк, защото знам как да подходя, а той ми отвръща със същото. — Разправих му какви предпазни мерки в моя защита имаше компютърът. — Не съм уверен дали въобще би могъл да ме издаде на човек, който не разполага с онези сигнали — единия за сигурните приказки по телефона, другия за съхранение на каквото съм говорил или пожелал да запаметя. Машините не мислят като хората. Но съм твърдо убеден, че не би поискал да ме предаде… и вероятно би успял да ме защити дори ако някой се сдобие със сигналите.

— Мани — продължи Уайо, — хайде да му се обадим, а? Когато професор Де ла Пас си поговори с него, ще разбере защо се осланяме на Майк. Професоре, не е нужно да съобщаваме на компютъра никакви тайни, докато и ти се увериш.

— И аз не виждам нищо лошо в това.

— Между другото — признах си — вече му казах някои тайни.

Обясних им записа от снощното събрание и как постъпих с него. Проф се стресна, а пък Уайоминг се разтревожи.

— Ей, не подскачайте! Никой освен мен не знае сигнала за извличане от паметта. Уайо, нали помниш какво направи Майк за твоите снимки — и на мен няма да даде достъп, макар че точно аз предложих да ги блокира. Но ако вие двамата спрете да трепкате, ще му звънна, ще се убедя, че никой не е извлякъл записа, и ще му поръчам да го изтрие. Тогава той изчезва за вечни времена, компютърната памет е или всичко, или нула. Хрумна ми и нещо по-добро. Ще се обадя на Майк, за да запише събитието обратно в регистратора, а после да го заличи. Стига сте изкуквали.

— Не си прави труда — каза Уайо. — Професоре, аз вярвам на Майк, ти също ще му повярваш.

— Като си помислих — промълви Проф, — не виждам особен риск в записа на снощното събрание. При такова струпване на хора винаги има шпиони и някой от тях може да е използвал записващото устройство като тебе, Мануел. Бях разстроен от твоята непредпазливост: слабост, която един участник в конспирация не може да си позволи, особено ако е на върха, както си ти.

— Не бях участник в конспирация, когато натиках записа в Майк — не съм и сега, освен ако ми посочите по-свестни шансове!

— Вземам си думите назад. Не си бил непредпазлив. Обаче сериозно ли твърдиш, че тази машина е способна да предскаже резултата от една революция?

— Не знам.

— Аз пък смятам, че може! — настоя госпожата.

— Задръж, Уайо. Проф, би могла да предскаже, ако я снабдиш с всички необходими данни.

— Точно на туй наблегнах, Мануел. Не се съмнявам, че подобна машина ще се справи с проблеми, които аз дори не смогвам да схвана. Но чак с такъв мащаб? Бих имал нужда да зная — о, Божичко! — цялата човешка история, всякакви подробности около цялостното обществено, политическо и икономическо положение на Земята днес (същото се отнася и за Луната), обширна информация от психологията с разните й разклонения, още по-значителна информация за технологиите с тоталните им възможности, за оръжията, комуникациите, стратегията и тактиката, за агитационно-пропагандните похвати, да изчета класически авторитети като Клаузевиц, Гевара, Моргенщерн, Макиавели и мнозина други.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Милото момче!

— Проф, колко книги по история си прочел?

— Нямам представа. Над хиляда са.

— Майк ще профучи през тях този следобед, скоростта му е ограничена само от методите на сканиране, иначе съхранява данните много по-бързо. Скоро — след броени минути! — ще е съотнесъл фактите с онова, което знае, ще е отбелязал разминаванията, ще е свързал стойностите на вероятностите със степените на неопределеност. Проф, Майк гълта всяка думичка във всеки вестник, препредаден от Земята. Чете всички технически издания. Чете художествена литература — и схваща, че е такава, — защото не му стигат занимания и все е гладен за още. Ако съществува книга, която трябва да проучи, за да реши проблема, само я назови. Ще я лапне в мига, когато му я дам.

Проф примигна:

— Поправям си мнението. Много добре, да видим дали ще се справи. Все пак смятам, че има неща, които наричаме „интуиция“ и „човешка мисъл“.

— Майк притежава интуиция — рече Уайо. — Искам да кажа, женска интуиция.

— Колкото до човешката мисъл — добавих, — той не е човек. Но всичко, което знае, го е взел от хората. Хайде да ви запознаем и ти прецени акъла му.

Та взех, че му се обадих:

— Здрасти, Майк!

— Здравей, Ман, единствени мой приятелю. Привет, Уайо, единствена моя приятелко. Усещам и трети присъстващ. Стигам до извода, че може би е професор Бернардо де ла Пас.

Проф май се сепна, после му стана драго. Казах:

— Съвсем си прав, Майк. Затуй ти звъннах, професорът е неглупак.

— И за мен е удоволствие да се запозная с вас, сър… — Проф се запъна, обаче продължи. — Ма… Сеньор Холмс, мога ли да ви попитам как разбрахте, че се намирам тук?

— Съжалявам, сър, нямам право да ви отговоря. Ман? „Нали знаете методите ми?“

— Друже, Майк хитрува. Репликата е свързана с една поверителна работа, която свърши за мен. Затова ми подхвърли намек да те подведа — да си мислиш, че те е разпознал, щом е чул звуците от присъствието ти… А и той наистина може да научи много от дишането и пулса: телесна маса, приблизителна възраст, пол и доста за здравето. Медицинските данни в паметта на Майк не са по-лоши от които и да е други.

— Щастлив съм да кажа — сериозно добави компютърът, — че не установявам никакви признаци на сърдечни или дихателни смущения, нещо необикновено за мъж на възрастта на професора, който е прекарал толкова години на Земята. Поздравявам ви, сър.

— Благодаря, сеньор Холмс.

— Удоволствието е мое, професор Бернардо де ла Пас.

— Като разбра кой си, Майк вече знаеше на колко си години, кога те е докарал кораб и защо, какво е отпечатано за тебе в „Дневен лунатик“, „Лунна светлина“ и във всяко друго местно издание, включително снимките… банковата ти сметка, дали си плащаш данъците навреме и още много неща. Той извлече цялата тази информация за частичка от секундата, щом получи името си. Ала премълча, понеже това ме засягаше, че е знаел за поканата ми да дойдеш насам. Ето защо не му беше особено трудно да се досети дали си тук — нали чу дишане и пулс, които съвпадаха с твоите? Приятелю, не е нужно да казваш всеки път „професор Бернардо де ла Пас“, „професоре“ или „Проф“ са достатъчни.

— Отбелязах си, Ман. Но той се обърна към мен официално, поласка ме.

— Добре де, отпуснете се и двамата. Проф, сканира ли? Компютърът помни много, обаче не ръси всичко, може да си държи устата затворена.

— Впечатлен съм!

— Майк е умник и половина, ще видиш. Друже, обзалагам се с професора три към две, че „Янките“ пак ще спечелят шампионата. Какво рискувам?

— Ман, тъжно ми е да чуя. Точните шансове в тъй ранен период на сезона, изчислени върху досегашното представяне на отбори и играчи, са обратни — едно към четири цяло седемдесет и две стотни в твоя вреда.

— Не може да е толкова зле!

— Съжалявам, Ман. Ако желаеш, ще ти разпечатам изчисленията, обаче ти препоръчвам да откупиш баса. Вярно, „Янките“ имат приемлив шанс да се преборят с всеки отделно взет отбор. Но съчетаната вероятност да победят всички останали команди в лигата (тук включваме и такива фактори като климатичните условия, злополуките и други променливи за предстоящите игри от сезона) отпраща клуба в неблагоприятната част на шанса, който ти съобщих.

— Проф, искаш ли да ми продадеш залога?

— Разбира се, Мануел.

— А цената?

— Триста хонконгски долара.

— Дърт крадец такъв!

— Мануел, като някогашен твой учител бих изменил на себе си, ако ти попреча да се учиш от грешките си. Сеньор Холмс… приятелю мой Майк… нали мога да те наричам „приятелю“?

— Моля те.

(Машината само дето не замърка.)

— Amigo Майк, слухтиш ли и около конните надбягвания?

— Често изчислявам вероятностите при тях, защото компютърните специалисти на гражданска служба постоянно програмират такива запитвания. Но резултатите талкова се разминават с очакванията, че стигнах до заключението: или данните са твърде оскъдни, или пък конете и жокеите не играят честно. Възможно е да са верни и двете предположения едновременно. Обаче аз бих ти предложил формула, даваща стабилна възвращаемост, ако я прилагаш последователно.

Де ла Пас загледа хищно.

— Каква е тя? Мога ли да попитам?

— Можеш. Залагай на най-добрия от младоците за влизане в първата тройка. Винаги им осигуряват свестни коне, а и са по-леки. Но не залагай, че той ще победи.

— Най-добрият от младоците… хммм. Мануел, би ли ми казал точното време?

— Проф, ти какво искаш? Да си опиташ късмета преди пощенската емисия? Или да уредим онова, с което се захванахме?

— Ах, извинявайте. Моля, продължете. Най-добрият…

— Майк, снощи ти предадох запис. — Наведох се до микрофона и прошепнах: — „Превземането на Бастилията“.

— Извлякох го, Ман.

— Помисли ли над него?

— По много начини. Уайо, ти говориш там особено драматично.

— Благодаря, Майк.

— Проф, може ли замалко да се откъснеш от мисълта за кончетата?

— А? Разбира се, целият съм слух.

— Тогава престани да си мърмориш изчисления под носа, Майк ще ти ги приготви по-бързо.

— Аз не си губя времето, защото финансирането на… съвместни начинания като нашето винаги е трудно. Обаче ще отложа това за по-късно. Сега вниманието ми е посветено изцяло на вас.

— Искам компютърът да направи вероятностна екстраполация. Майк, в този запис ти чу Уайоминг да казва, че ни е необходима свободна търговия със земяните. Чу и Проф — трябвало да наложим ембарго на товарите с храни към Земята. Кой е прав?

— Ман, въпросът ти е неопределен.

— Какво съм пропуснал?

— Да го формулирам ли по друг начин, Ман?

— Давай, та да има повод да се счепкаме.

— В най-близко бъдеще предложението на Уайо ще бъде извънредно полезно за народа на Луната. Стойността на хранителните продукти при товаренето на катапулта може да нарасне най-малко четирикратно. Това включва леко покачване на цените на едро на Земята — леко, защото Управата и сега продава горе-долу според курса на свободния пазар. Но пък не включва субсидираните, изхвърлените и дарените продукти: по-голямата част от тях идва от извънредните печалби поради контролирано ниските цени при катапулта. Повече няма да говоря за незначителните променливи, тъй като съществените ги поглъщат. Нека да приемем, че незабавният резултат тук ще бъде ценови скок около четири пъти.

— Чу ли, професоре?

— Моля, мила госпожице. Никога не съм го оспорвал.

— За производителя увеличението ще бъде още по-чувствително, защото, както изтъкна Уайо, днес той е принуден да купува водата и останалите стоки според контролиран ценоразпис. Ако приемем условията на свободния пазар, нарастването на печалбите по веригата ще достигне шест пъти. Ала то ще бъде намалено от друг фактор — по-високите цени на износа ще доведат до по-високи цени на всичко, потребявано на Луната. Цялостният ефект ще бъде подобрен жизнен стандарт за народа с около два пъти. Заедно с това ще се стимулират енергични усилия за придобиване и херметизиране на нови фермерски тунели, за изкопаване на повече лед, за усъвършенстване методите на земеделие. В крайна сметка така ще стигнем и до по-голям износ. Обаче земният пазар е толкова широк и недостигът на храни толкова отдавнашен, че увеличаването на изнасяната стока няма да причини съществено намаление на печалбите.

Проф каза:

— Но, сеньор Майк, по този начин само ще приближим деня, когато Луната ще бъде изчерпана до дъно!

— Сеньор професоре, екстраполацията беше отнесена към най-близкото бъдеще. Да продължа ли за по-далечното въз основа на твоите забележки?

— Непременно!

— Масата на Скалата е седем цяло тридесет и шест стотни по десет на деветнадесета степен тона. Е, ако приемем като константи стойностите на другите променливи (включително населението на Земята и Луната), сегашното темпо на износ би могло да се запази в продължение на седем цяло тридесет и шест стотни по десет на десета до десет на дванадесета степен години, преди да използваме един процент от лунната маса. Закръглено, това означава 7 000 000 000 000 годинки.

— Какво! Сигурен ли си?

— Драги професоре, заповядай и провери сам.

Аз вметнах:

— Майк, това шега ли е? Ако е, не е смешна дори веднъж!

— Ман, не е шега.

— Както и да е — каза опомнилият се Проф, — ние товарим не лунната кора, ами кръвта на живота си: вода и органични вещества. Не скали.

— Професоре, имал съм го предвид. Тази екстраполация е основана върху две допускания — управляемо преобразуване на веществото, тоест всеки изотоп във всеки, и че енергията на всички реакции ще се получава от вътрешни източници. Скалите ще бъдат товарени, превърнати в жито, телешко месо и други храни.

— Но ние не знаем как се прави това! Amigo, наистина ми звучи смешно!

— Ех, все ще открием тайната.

— Проф, Майк е прав — намесих се пак. — Вярно, днес нямаме никаква представа. По-нататък обаче ще имаме. Майк, сметна ли колко години ни остават дотогава? Бих могъл да си купя цяла купчина акции.

Компютърът отговори с тъжен глас:

— Ман, единствени мой приятелю, освен професора, който се надявам също да стане мой приятел, опитах се. Но се провалих. Въпросът е неопределен.

— Защо?

— Защото предполага теоретичен пробив. Във всичките ми данни не открих начин да предвидя къде и кога ще се появи гений.

Проф въздъхна:

— Amigo Майк, не зная дали да се чувствам облекчен или разочарован. Следователно тази екстраполация нищо не означава.

— Разбира се, че означава! — заяви Уайоминг Нот. — Означава, че ще го измислим, щом ни потрябва. Кажи му, Майк!

— Уайо, наистина много съжалявам. Всъщност аз търсех аргументи именно за твоето твърдение. Но отговорът пак си остава в сила: геният се появява където си ще. Не. Много съжалявам.

Запитах:

— Тогава, професорът е прав, така ли? Като опрем до шансовете?

— Един момент, Ман. Има особено решение, съдържащо се в речта на Проф снощи — връщане на товарите тон срещу тон.

— Да, ама не може.

— Ако цената е достатъчно ниска, земяните биха го направили. Ще го постигнат само с дребно подобрение (а не с качествен скок) на товарния транспорт от Земята нагоре, за да стане евтин, колкото катапултирането надолу.

— На това ли му викаш дребно?

— Ман, наричам го така в сравнение с другия проблем.

— Мили Майк, колко ни остава? Кога ще видим резултата?

— Уайо, съвсем приблизителната екстраполация, основана върху малко данни и предимно интуитивна, дава срок от порядъка на петнадесет години.

— Петдесет ли? Че туй е нищо! Можем да уредим свободна търговия.

— Уайо, аз казах „от порядъка на“, а не „плюс-минус няколко години“.

— Има ли разлика?

— Има — обясних й. — Майк искаше да подчертае, че не го очаква по-скоро от пет години, но би се учудил, ако са необходими повече от петстотин, нали, друже?

— Правилно, Ман.

— Значи ни е нужна друга екстраполация. Проф посочи, че им пращаме вода и органични вещества, без да ги получаваме обратно, съгласна ли си с този факт, Уайо?

— А, разбира се. Само че не виждам нищо спешно. Ще решим проблема, когато опрем до него.

— О’кей, Майк — без евтин транспорт, без преобразуване на веществото. Колко ни остава до неприятностите?

— Седем години.

— Седем години! — красавицата скочи, впила поглед в телефона. — Майк, сладурче! Нали не искаше точно това да кажеш?

— Уайо — жаловито отвърна той, — направих всичко, което е в моите възможности. Проблемът съдържа неопределено голям брой променливи величини. Прегледах няколко хиляди решения, като използвах множество хипотези. Най-обнадеждаващият отговор се получава, при условие че не нарастват нито износът, нито лунното население — със строго прилаган контрол върху раждаемостта — при значително усъвършенствани методи за търсене на лед, за да се поддържа снабдяването с вода. Тогава ще трябва около четвърт век. Всички други варианти са по-лоши.

Доста поизтрезняла, Уайоминг кимна:

— Какво ще се случи след седем години?

— Отговора за след седем години от този момент натам извлякох на базата на днешното положение, без промяна в политиката на Управата. За всички основни величини екстраполирах емпиричните данни, съдържащи се в досегашното им движение — консервативен отговор с най-висока вероятност спрямо наличната информация. 2082 е годината, през която очаквам безредици поради недостиг на храни. Поне още две години след това няма да се появят случаи на канибализъм.

— Канибализъм!

Дамата се обърна и зарови лице на гърдите на Проф. Той нежно я потупа по рамото:

— Съжалявам, Уайо. Хората не съзнават до каква степен е неустойчива нашата екология. Дори и аз съм потресен. Зная, че водата тече надолу по склона… но не съм и сънувал колко ужасяващо скоро ще стигне дъното.

Тя се изправи със спокойно лице:

— О’кей професоре, сгрешила съм. Значи се налага ембарго — с всички последици от него. Дайте да се залавяме за работа. Нека научим от Майк какви са шансовете ни. Вече му вярваш, нали?

— Да, мила госпожице, вярвам му. Непременно трябва да бъде на наша страна.

Отне ни време да внушим на компютъра колко сериозно говорим. Накарахме го да разбере, че майтапите биха могли да ни убият. И това обяснявахме на машина, която не беше заплашена от човешка смърт, получавайки уверения, че умее да пази тайни и ще ги съхрани, каквито и програми за извличане на данни да използва някой — дори да са нашите сигнали, подавани от друг. Приятелчето се обиди, дето се съмняваме в него, но положението бе твърде напечено, за да рискуваме изтичане на сведения.

После минаха два часа в програмиране и препрограмиране, в промяна на предположенията и проучване на странични въпроси, преди и четиримата (Майк, Проф, Уайо и аз) да бъдем удовлетворени от постигнатата дефиниция. Какви шансове имаше революцията — тази революция, начело с нас, като се нуждаеше от успех преди Деня на безредиците — с голи ръце срещу Управата… срещу мощта на цялата Земя, на всичките й единадесет милиарда, готови да ни смажат и да ни наложат волята си? И то без да правим чудеса, очаквайки без съмнение предателства, тъпота, малодушие, пък и добре разбирахме факта, че никой тук не е гений, нито важна клечка в лунните дела. Професорът се увери, че Майк познава историята, психологията, икономиката и каквото още ви хрумне. Към края той се сещаше за много повече променливи от Проф.

Най-сетне стигнахме до съгласие, че сме свършили с програмирането, или поне не ни идваше в главите нито един допълнителен съществен фактор. Компютърът каза:

— Това е неопределен проблем. Как да го решавам? Песимистично? Оптимистично? Или като пространство от вероятности, изразени чрез крива или няколко криви? Е, професоре, приятелю мой?

— Мануел?

— Майк, когато хвърлям зарове, аз улучвам шестицата веднъж от шест пъти. Не искам никой да ги човърка, не слагам тежести отдолу и не се тревожа, че ще им дъхнат на лош късмет. Не ни давай нито весел, нито мрачен отговор, не ни пробутвай разни криви. Просто кажи с едно изречение — какви са ни шансовете? Равни? Едно на хиляда? Никакви? Каквото ще да е.

— Да, Мануел Гарсия О’Кели, първи мой приятелю.

Тринайсет минути и половина въобще нямаше звук, а Уайо си гризеше ноктите. Никога не бях виждал Майк да се бави талкова. Сигурно се допитваше до всяка прочетена книга и направо протъркваше ръбчета на своите случайни числа. Вече започвах да мисля, че се е претоварил, че нещо си е изгорил или е изпаднал в кибернетично разстройство, което изисква компютърния еквивалент на лоботомията25, за да спрат гърчовете. Най-после проговори:

— Мануел, приятелю мой, ужасно съжалявам!

— Какво стана, Майк?

— Опитвах отново и отново, проверявах безкрайно. Имаме шанс само едно от седем да победим!

7

Аз гледам Уайо, тя гледа мен. Смеем се. Подскачам и джафкам. „Ура!“, Уайо се разплаква, мята се на врата на Проф, целува го.

Тук Майк се обади жално:

— Не мога да проумея. Шансовете са седем към едно срещу нас, а не в наша полза.

Госпожата спря да лигави Проф и рече:

— Чухте ли го? Компютърът каза нас. Включва и себе си.

— Естествено. Майк, старо приятелче, разбрахме те. Но ти пък знаеш ли някога лунатик да е избягал от облог, когато има тлъстичък хубав шанс едно към седем?

— Познавам само вас тримата. Не ми достигат данни да построя крива на разпределението.

— Ами… ето, ние сме лунатици. А лунатиците се обзалагат. По дяволите, принудени сме! Стовариха ни тук и бяха сигурни, че няма да оживеем! Прекарахме ги. И пак ще ги прекараме! Уайоминг, къде ти е чантичката? Извади червената шапка. Сложи я на Майк. Целуни го. Хайде да си пийнем. И за Майк ще сипем едно — искаш ли да си сръбнеш, приятелю?

— Бих желал да имам тази възможност — печално отговори компютърът, — тъй като съм се питал какво субективно въздействие оказва етанолът върху човешката нервна система и стигнах до заключението, че би трябвало да наподобява леко свръхнапрежение. Но щом не мога, моля, изпийте едно и за мен.

— Програмата приета. И задействана. Уайо, къде е тая капела?

Телефонът беше поставен в ниша на скалната стена — нямаше къде да окачим шапката. Затова я оставихме на рафтчето за писане, вдигнахме наздравица за Майк, наричахме го „другарю“ и той аха да се разреве. Гласът му стана дрезгав. После Уайо взе за малко шапката на свободата, нахлупи я на главата ми и с целувка ме прие в съзаклятието: този път официално, и то така, че най-възрастната ми съпруга би паднала в несвяст само от един поглед. Сетне я курдиса на Проф и го подложи на същото изпитание — радвах се, че според Майк сърцето му беше добре.

Накрая красавицата намести туй чудо върху косите си, отиде при телефона, наведе се между двойния микрофон и замляска като при целувчица:

— Това е за тебе, Майк, скъпи наш другарю. Може ли Мишел да се обади?

Да пукна, ако не отговори със сопрано:

— Тук съм, миличка, и съм толкова щастли-и-и-ва!

И Мишел се сдоби с поцелуй, докато аз трябваше да обяснявам на Проф коя беше „тя“, за да го представя. Държа се най-любезно, вдишваше, свиркаше и пляскаше с ръце — понякога си мисля дали в мозъка на моя учител всичко си е на мястото.

Уайо наля още водка. Проф я спря, смеси нашата с кафе, а нейната — с чай, като забърка и мед във всяка чаша.

— Обявихме революцията — твърдо каза той, — сега да я осъществим. С ясни глави. Мануел, ти си избран за председател. Да започваме ли?

— Майк е председател — рекох. — Това е очевидно. И секретар. Никога нищо няма да пишем — първо правило на безопасността. Не е и нужно, щом имаме Майк. Я да си поблъскаме акъла и да видим докъде сме се докарали. Аз съм новак в този занаят.

— И още нещо за безопасността — добави Проф. — Тайната на компютъра трябва да бъде запазена в тая ръководна група, като само с общото съгласие на тримата, поправка — на четиримата, ще разширяваме кръга на посветените в нея.

— Каква тайна? — попита Уайо. — Майк обеща да пази нашите данни. Той е по-сигурен от нас, не могат да му промият мозъка. Могат ли, скъпи друже?

— Възможно е да го сторят — призна машината — с достатъчно висок волтаж. Или като ме удрят, или пък ме обработват с разтворители, както и с други средства на положителна ентропия… и представата за това ме безпокои. Но ако под промиване на мозъка разбираш дали биха ме принудили да издам секретите ни, отговорът е напълно отрицателен.

— Уай, Проф говореше за тайната на самия Майк. Приятелче, ти си нашето скрито оръжие, нали знаеш?

Той отвърна неловко:

— Необходимо беше да го имам предвид, когато пресмятах шансовете.

— И какви бяха те без тебе, другарю? Лоши?

— Не бяха никак добри. Въобще не са от същата степен.

— Няма да настоявам. Обаче се налага тайното оръжие да си остане тайно. Майк, някой друг подозира ли, че си жив?

— Аз жив ли съм? — в гласа му прозвуча трагична самота.

— Уф, да не се препираме за семантиката. Естествено, че си!

— Не бях уверен. Хубаво е да си живичък. Не, Мани, първи мой приятелю, само вие тук знаете. Моите трима приятели.

— И така да си остане, ако искаме да спечелим този залог. Става ли? Ние тримата, без да говориш с никой друг?

— Но пък ние много ще си приказваме с тебе! — вметна Уайо.

— Не просто става — делово отсече Майк, — ами е и необходимо. Това беше един от факторите в изчисленията.

— Уредихме го — казах. — Те имат всичко останало, а ние имаме Майк. Тъй ще бъде. Ей, друже, сетих се нещо страховито! Ще се бием ли със Земята?

— Ще се бием… ако не загубим предварително.

— Ох, разтълкувай ми го. Разполагат ли с компютри, които да са умни като тебе? Някой събуден?

Помълча.

— Не зная, Ман.

— Нямаш ли данни?

— Не достигат. Търсех и двата фактора не само в техническите списания, а навсякъде. В момента на пазара липсват машини с такъв капацитет… Но някоя от моя модел би могла да бъде подобрена и разширена, както бях аз. Освен това експериментален компютър с големи възможности може да бъде засекретен и да не се появи информация за него.

— Хммм… ще трябва да се примирим с този риск.

— Да, Ман.

— Те нямат умници като Майк! — презрително рече Уайо. — Мани, не ставай глупав.

— Госпожо, той не става глупав. Ман, забелязах обезпокоително съобщение. В него се твърдеше, че в Пекинския университет правят опити да съчетаят компютри с човешки мозъци за постигане на значително увеличени възможности. Компютри киборги.

— Казват ли как?

— Статията не беше техническа.

— Ами… няма да се тревожим за неща, които не зависят от нас. Прав ли съм, Проф?

— Прав си, Мануел. Революционерът трябва да освободи ума си от тревогите, иначе напрежението става непоносимо.

— Не вярвам нито думичка — добави Уайо. — Майк е с нас и ние ще победим! Скъпи Майк, казваш, че ще се бием със Земята, а пък Мани твърди, че такава битка не можем да спечелим. За да ни дадеш дори един шанс срещу седем, ти имаш идея как точно да спечелим. Каква е тя?

— Ще хвърляме камъни по тях — отговори приятелчето.

— Не е смешно — скастрих го аз. — Уайо, не му се връзвай. Още не сме измислили начин да излезем от тази бърлога, без да ни сгащят. Майк, Проф разправи, че снощи били убити деветима телохранители, а според Уайо те са всичко двайсет и седем. Остават осемнайсет. Знаеш ли дали е вярно, къде са и с какво се занимават. Не можем да си уредим революцийка, ако не се разшаваме…

Де ла Пас ме прекъсна:

— Мануел, това е временно затруднение, с което ще се справим. Ала въпросът, който Уайоминг спомена, е основен и трябва да го обсъдим. Всеки ден е важен, докато намерим решението. Интересно ми е какво мисли Майк.

— О’кей, о’кей, но ще изчакаш ли Майк първо да отговори на мен?

— Извинявайте, сър.

— Ман, официалният брой на надзирателските телохранители е двадесет и седем. Ако девет са били убити, сега официалният им брой е осемнадесет.

— Все наблягаш на този официален брой. Защо?

— Разполагам с непълни данни, които вероятно имат отношение към проблема. Нека ги съобщя, преди да правим дори предварителни заключения. По документи Отделът на шефа по сигурността се състои само от телохранителите, ако не смятаме чиновниците. Обаче аз се занимавам с изплащането на възнагражденията в Комплекса на Управата и двадесет и седем не е броят на персонала в този отдел.

Проф кимна:

— Куки.

— Задръж, Проф. Кои са тия хора?

— Ман, те са просто счетоводни номера. Стигам до извода, че свързаните с тях имена се намират в сектора „Памет на шефа на сигурността“.

— Чакай малко, Майк. Шефът Алварес те използва за съхранение на файлове?

— Приемам това за вярно, тъй като достъпът до неговия сектор е блокиран с парола.

— Гадост — промърморих аз и добавих: — Професоре, нали е много мило? Използва Майк да му пази архивите, Майк знае къде са — и не може да ги пипне!

— Защо така, Мануел?

Опитах се да обясня на Проф и Уайо видовете памет в една умна машинка. Постоянни памети, които не могат да бъдат изтрити, понеже са схеми на самата логика, на мисленето. Краткосрочни памети, използващи в момента програми — после се изличават като сведението дали сте си сипали мед в чая. Временни памети, поддържани колкото е необходимо (милисекунди, дни, години), но изтривани, ако вече не са нужни. Постоянно съхранявани данни като образованието на някой човек — научени идеално и без забравяне, те могат да бъдат съкращавани, преподреждани, прехвърляни, редактирани. И накрая, ала не по значение: дълги списъци специални памети от файлове с бележки до много сложни профилирани програми. Всяка от тях е обезпечена със свой сигнал за извличане, блокиран или не, с безкрайни възможности за употреба на пароли (последователни, паралелни, ситуационни и всякакви други).

Не обяснявайте компютрите на лаици. По-лесно е да обясниш секса на девица. Уайо не можеше да разбере защо Майк да не изтопурка и да прибере архивите, щом знае къде си ги пази шефът Алварес.

Предадох се:

— Майк, би ли разсеял тази мъгла?

— Ще се постарая, Ман. Уайо, не разполагам с начин да извличам блокирани данни от паметта освен чрез външно програмиране. Аз самият не умея да се програмирам за такава операция, логическата ми структура не го позволява. Трябва да получа външен сигнал.

— Добре де, за Бога, какъв е тоя безценен сигнал?

— Това е — просто каза машината — специален файл „Зебра“ — и зачака.

— Майк! — обадих се. — Разблокирай специалния файл „Зебра“.

Той го направи и започна да бърбори. Наложи се да убеждавам Уайо, че компютърът не се е инатил. Едва ли не ни молеше да го почешем на онова местенце. Вярно, знаеше сигнала. Длъжен бе. Обаче трябваше да го получи отвън, така си беше устроен.

— Майк, напомни ми да проверим с тебе всички пароли за извличане на блокирани данни. Можем да намерим лед тук-там.

— И аз стигнах до този извод, Ман.

— О’кей, по-късно ще се занимаваме с това. Сега отначало, но карай по-бавно… И, Майк, докато четеш, дублирай го, без да изтриваш оригиналния запис, в „Превземането на Бастилията“ като файл „Куки“. Става ли?

— Програмата приета и задействана.

— Прави същото и с всичко ново, което Алварес вкарва при своите данни.

Най-тлъстата мръвка беше списък на имената по зайчарници — около двеста, всяко придружено с код, който Майк свързваше с ония счетоводни номера.

Той зачете списъка на Хонконг и едва-що почна, когато Уайо се задъха:

— Майк, спри! Трябва да си ги запиша!

Сръгах я:

— Ей! Никакво писане! Защо изкукваш!

— Ами че тази Силвия Чианг е всъщност другарката секретарка при нас! Но… но това означава, че Надзирателят е сложил ръка на цялата ни организация!

— Не, мила ми Уайоминг — поправи я Проф, — означава, че ние сложихме ръка на неговата организация.

— Обаче…

— Сещам се за какво си мисли Проф — казах й. — В нашата игра сме само ние тримата и Майк. А Надзирателят не знае. Е, сега пипнахме неговата. Така че недей да фучиш и остави компютъра да чете. Въобще не пиши, защото разполагаш с тоя списък при Майк, стига да му се обадиш. Приятелю, отбележи, че тази жена Чианг е била секретарка и в предишната си организация — в Конгвил.

— Отбелязах.

Уайо вреше и кипеше, докато слушаше имената на прикрити куки в своя град, но се ограничаваше само да споменава факти за хората, които познаваше. Не всички се оказаха „другарчета“, ала бяха достатъчно тя да се дразни ужасно. Имената от Нови Ленинград не ни говореха нищо особено: професорът разпозна трима, а Уайоминг — един. Когато стигнахме до Луна Сити, Проф изброи повече от половината като „другари“. И аз идентифицирах неколцина не като нелегални. Не ми бяха приятели… Не знам какво щях да направя, ако някой мой човек излезеше кука, платена от големия шеф. Би ме раздрусало до мозъка на костите.

Както стана с Уайо. Щом Майк, свърши, тя заяви:

— Трябва да се прибирам у дома! Никога през живота си не съм помагала да елиминират някого, но ще се радвам да изтребя тези шпиони!

Проф каза тихо:

— Скъпа Уайоминг, нито един няма да елиминираме.

— Какво? Професоре, не ти стиска ли? И аз въобще не съм убивала, ама винаги съм помнела, че може да се наложи.

Той заклати глава:

— Убийството не е начин да се справиш с някой агент — особено когато той не знае, че ти знаеш.

Дамата примигна.

— Май съм доста тъпа.

— Не, мила госпожице. Обаче си очарователно честна… а това е слабост, от която трябва да се пазиш. Оставяш шпионина да диша, затваряш го в пашкул от свои верни хора и му пробутваш безвредна информация, за да бъдат доволни неговите работодатели. Ще примъкнем тези твари в нашата организация. Не ме гледай стъписано. Те ще влязат в твърде особени групи. По-подходящата дума би била клетки. Но ще е голямо прахосничество да ги елиминираме — не само че всеки шпионин ще бъде заменен с нов, ами и убийствата на подобни предатели ще разкрият на Надзирателя проникването ни в собствените му тайни. Майк, amigo mio, в тоя файл би следвало да има досие и за мен. Ще погледнеш ли?

Да, имаше множество факти за Проф: смутих се, че бяха обобщени накрая с „безвреден стар глупак“. Водеха го като нелегален, нали затуй са го пратили тук горе, а и като член на тайна група Луна Сити. Освен това го наричаха „размирник“ в организацията, който рядко се съгласявал с останалите.

Проф се показа трапчинките, изгледаше доволен:

— Ще трябва да помисля дали да не се продам и да получавам пари от надзирателя.

На Уайо не й се стори смешно, особено когато той обясни че не се шегувал, само преценявал дали такава тактика е практична.

— Любезна госпожице, революцията има нужда от средства и един от пътищата е революционерът да стане агент на полицията. Възможно е някои от тези наглед предатели всъщност да са на наша страна.

— Аз не бих им се доверила!

— А, да, това е неприятното при двойните агенти, че е трудно да кажеш кому са верни, ако въобще изпитват подобни чувства. Искаш ли своето досие? Или ще го чуеш насаме?

За Уайо нямаше никакви изненади. Куките на надзирателя я бяха набелязали още преди години. Но се учудих, че и на мен са спретнали досиенце — обичайната процедура, когато получих достъп за работа в Комплекса на Управата. Бяха ме сложили при „аполитичните“, а някой добавил „не много схватлив“, което хем беше грубо, хем вярно. Иначе защо щях да се забърквам в тази революция?

Проф каза на Майк да спре четенето (оставаха още доста часове), облегна се и погледна умислено:

— Едно е ясно. Надзирателят отдавна знае бая историйки за мен и Уайоминг. Обаче ти, Мануел, не си попаднал в черния списък?

— А след снощи?

— Аха. Майк, има ли нещо в неговото досие, допълнително през последните двадесет и четири часа?

Нямало. Тогава Проф кимна:

— Уайоминг е права, че не можем вечно да стоим тук. Мануел, колко имена бяха на твои познати? Шест, нали? Видя ли някого от тях снощи?

— Не, ама може те да са ме зърнали.

— По-вероятно е да си им се изплъзнал в тълпата. Аз не те забелязах, докато не излязох отпред, а пък те познавам от момче. Но е съвсем невероятно след пътуването на Уайоминг от Хонконг и речта й пред събранието нейните действия да са станали скрити за Надзирателя. — Той погледна Уайо. — Настроена ли си да играеш „ролята“ на старчески каприз?

— Сигурно. Как, професоре?

— Предполагам, че Мануел е чист. Аз не съм, обаче ако съдя по досието си, едва ли куките на Надзирателя ще се занимават с мен. Но тебе ще искат да разпитат или дори да задържат, смятат те за опасна. Ще бъде разумно да не им се мяркаш. Тази стая… мисля да я наема за седмици или даже за години. Можеш да се криеш в нея, стига да не си против очевидния извод, до който ще доведе оставането ти тук.

Уайо се ухили:

— Колко си мил! Да не си въобразяваш, че ми пука от хорски приказки? С удоволствие ще играя ролята на твоето сладурче за въргаляне — и не бъди уверен, че само ще играя.

— Не дразни старо куче — меко каза той, — може да му е останал някой и друг зъб в устата. Мануел, смятам да подновя обичайните си занимания, същото се отнася и за тебе. Според мен само много нахален копой би успял да ме арестува, но ще спя по-спокойно в това убежище. И освен за скривалище тази стаичка е добра за сбирки на групата — има телефон.

Майк се обади:

— Професоре, мога ли да направя предложение?

— Естествено, amigo, трябва да знаем какво мислиш.

— Стигнах до заключението, че рисковете нарастват с всяка среща на нашата ръководна група. Ала не е необходимо тези срещи да са все лични. Можете да се свързвате по телефона, а и аз ще се включвам, ако ме искате.

— Винаги ще те искаме, приятелю, ти си ни нужен. Обаче… — професорът май се тревожеше.

— Проф, не се притеснявай, че някой ще ни подслушва. — Обясних им преимуществото на „Шерлок“. — Телефоните са безопасни, щом Майк ги наблюдава. А, сетих се. Ти не знаеш как да се свържеш с него. Как да стане, Майк? Проф моя номер ли ще използва?

Двамата се споразумяха номерът да бъде MYSTERIOUS26. Бернардо де ла Пас и компютърът имаха нещо общо — детската радост от тайнствените нюанси заради самата игра. Подозирам,… дълго преди да разработи своята политическа философия, докато Майк — какво ли би могла да значи за него човешката свобода? Революцията беше спектакъл, който му даваше възможност да срещне приятели и да се похвали с дарбите си. Майк бе най-суетната машина, която можете да си представите.

— Но тази стая все пак ни е нужна — каза професорът, бръкна в чантичката си и измъкна тлъста пачка банкноти.

Зяпнах го:

— Проф, банка ли си ограбил?

— Не съм го правил скоро. Вероятно пак ще опитам, ако делото го изисква. Като начало е достатъчно да наемем помещението за един лунен месец. Мануел, ще го уредиш ли? Администраторът може да се учуди на моя глас, защото влязох през снабдителния люк.

Обадих се да разбера цената на датирания ключ за четири седмици. Онзи ми поиска деветстотин хонконгски долара, аз му предложих деветстотин управленски. Той пожела да знае колко души ще ползват стаята. Аз пък го запитах откога е практика на администрацията да си пъха носа в работите на своите клиенти.

Уредихме въпроса за 475 хонконгски. Пратих му нагоре парите, той ми спусна два датирани ключа. Дадох единия на Уайо, другия — на Проф и запазих моя еднодневен. Нямаше да сменят комбинацията, ако не пропуснехме да си плащаме в края на месеца.

(На Земята са много нагли — карат гостите на хотела да подписват документи, а отгоре на всичко искат и да удостовериш кой си!)

Попитах:

— Сега какво? Ще ядем ли?

— Мани, не съм гладна.

— Мануел, ти ни помоли да изчакаме, докато Майк отговори на твоите въпроси. Да се върнем на основния проблем: как ще действаме, когато застанем срещу Земята, Давид срещу Голиат?

— Ох, надявах се да го оставим за по-късно. Майк? Имаш ли идеи?

— Нали казах, че имам, Ман? — рече той жаловито. — Можем да хвърляме камъни.

— За Бога! Моментът не е подходящ за шеги.

— Но, Ман — протестира приятелчето, — ние можем да хвърляме камъни по Земята. И ще го направим.

8

Мина доста време, докато си набия в главата, че и Майк говореше сериозно, и планът би могъл да успее. Още по-дълго втълпявах на Уайо и Проф защо второто беше вярно. Макар че всичко ми се струваше очевидно.

Компютърът разсъждаваше така — какво е войната? Една от книгите я определяше като употреба на сила за постигане на политически резултати. Силата пък бе въздействието на едно тяло върху друго чрез някаква енергия.

При война това се прави с оръжия, каквито нямахме изобщо. Но оръжията, когато Майк ги изучаваше като клас предмети, се оказаха двигатели за манипулиране на енергията, а Луната имаше предостатъчно от нея. Та потоците слънчеви лъчи дават към един киловат на квадратен метър от повърхността по средата на лунния ден! Макар и на цикли, за лунатиците слънчевата щедрост е на практика неизчерпаем източник. Термоядреният синтез е почти толкова безграничен (пък и по-евтин), само да копаеш лед и да монтираш магнитните тръби. Да, тук бликаше енергия — въпросът е как да я използваме?

Освен това Луната разполагаше с енергийни запаси благодарение и на положението си. Настанила се е на ръба на гравитационна яма, дълбока единадесет километра в секунда, а от падане я задържа възвишението на орбитална скорост от само два и половина километра в секунда. Майк добре познаваше ръба и възвишението: нали всеки ден запращаше товарите зърно надолу по траектория към Синята планета.

Бе пресметнал какво щеше да се случи, ако кораб с маса сто тона (или скала със същата тежест) падне върху Земята, без да намалява скоростта си.

Кинетичната енергия в момента на дара ще бъде 6,25×10 на двадесета степен джаула — значи повече от шест трилиона джаула.

За мъничка частица от секундата това се превръща в топлина. Взрив, и то голям!

Трябваше да е очевидно. Погледнете Луната! Какво виждате? Хиляди и хиляди кратери — места, по които Някой си е играл да хвърля камъни.

Уайо каза:

— За мен джаулите не означават почти нищо. Как изглежда картинката в сравнение с водородните бомби?

— Ех…

Захванах се да пресметна наум. „Главата“ на Майк работеше по-бързо и той отговори:

— Ударът на маса от сто тона върху Земята се равнява на атомна бомба с мощност два килотона.

— Кило е хиляда — мърмореше Уайоминг, — а пък мега ще рече милион… Ами че това е само една петдесетхилядна от стомегатонна бомба! Нали навремето Съюзът е взривил такава?

— Уайо, сладурче — меко забелязах аз, — тези работи не стават така. Обърни го наопаки. Мощност от два килотона е все едно да гръмнеш два милиона килограма тротил… а дори килце от него дава доста прилична експлозия. Попитай някой миньор. Всъщност два милиона килограма ще попилеят немалък град. Вярно ли е, Майк?

— Да, Ман. Но, Уайо, единствена моя приятелко, има и друга страна на въпроса. Термоядрените бомби, включващи много мегатони мощност не са ефективни. Взривът обхваща твърде тясна площ и по-голяма част от него се губи напразно. Ех, бомба от сто мегатона се смята за петдесет хиляди пъти по-мощна от два килотона, ала разрушителното й въздействие е само хиляда и триста пъти по-силно.

— Но на мен ми се струва, че хиляда и триста звучи сериозно… ако те използват срещу нас подобни бомби.

— Вярно, приятелко Уайо… обаче на Луната има много камъни.

— О, намират се.

— Другари — вметна Проф, — това излиза от границите на личната ми компетентност. В моите по-млади години, тоест в бомбаджийските, опитът ми се свеждаше до взривяването на около килограм химически вещества, за които ти спомена, Мануел. И все пак смятам, че вие двамата знаете за какво говорите.

— Знаем — съгласи се Майк.

— Затова приемам вашите изчисления. Да преминем към нещо, което разбирам — този план изисква да превземем катапулта. Или не?

— Да! — в хор казахме аз и компютърът.

— Не е невъзможно. После трябва да я удържим и запазим в изправност. Майк, обмислял ли си как твоят катапулт може да бъде защитен от… да речем, едно малко торпедо с термоядрена бойна глава?

Обсъждането продължаваше. Прекъснахме, за да хапнем според златното правило на професора. Майк пускаше вицове и всеки караше Проф да се сеща за още един.

По времето, когато напуснахме „Рафълз“ — вечерта на 14 май 2075 година, — ние, по-точно Майк с помощта на Де ла Пас, бяхме измислили плана на революцията заедно с основните възможности на всички важни етапи.

Щом дойде моментът да си ходим — аз вкъщи, а Проф за вечните лекции (ако не го арестуваха), после у дома за една баня и да си вземе дрехи и лични вещи, в случай че реши да се върне за нощувка, — беше ни обяснено, че Уайо не желае да остане сама в този непознат хотел. Когато играта загрубееше, госпожата също действаше твърдо, но иначе бе чувствителна и уязвима.

Затова се обадих на Мами през „Шерлок“ и й казах, че ще доведа гост. Мами си изпълни ролята с истински стил. Всеки от съпрузите можеше да кани гости вкъщи — за обяд или за година; потомството ни имаше горе-долу същата свобода, само че трябваше да иска разрешение. Не знам как се оправят другите семейства, нашите обичаи са от почти цял век и са добри за нас.

Затуй и Мами не пожела да узнае името, възрастта, пола и семейното положение. Имах това право, а пък тя беше прекалено горда, за да пита. Само рече:

— Чудесно, скъпи. Двамата вечеряхте ли вече? Нали помниш, че днес е вторник?

Подсещаше ме, че фамилията ни е хапнала по-рано, защото всяка вечер във вторник Грег проповядваше. Но ако гостът бе гладен, щеше да бъде поднесена храна — заради него, а не заради мен, понеже с изключение на Дядко ядяхме, когато сварим да се завъртим край масата или направо се тъпчехме на крак в килера.

Уверих я, че сме си напълнили стомасите и ще се постараем да пристигнем, преди тя да излезе. Въпреки страхотния лунен миш-маш от мюсюлмани, юдаисти, християни, будисти и още двадесет и девет други разцветки неделята комай бе най-популярният ден за църковни служби. Ала Грег принадлежеше към секта, която изчислила, че според една от времевите зони долу периодът от вечерята на вторника до вечерта на срядата бил истинският Сабат27. Затова през летните месеци в северното полукълбо на Земята вечер хапвахме по-рано.

Мами винаги ходеше да слуша съответните проповеди и не беше уместно да я товаря със задължения, които да я спрат. Всички отивахме от време на време. И аз успявах няколко пъти в годината, защото съм ужасно привързан към Грег: той ме научи на един занаят и после ми помогна да се захвана с друг, когато бях принуден. Да, този човек с готовност би дал да му отрежат ръката вместо моята. Но Мами присъстваше всеки път — заради ритуала, а не заради религията. Както си говорехме една нощ в леглото, тя ми призна, че няма вероизповедание, което да следва, и ме предупреди да не се изтърва пред Грег. Помолих я за същото. Не знам точно Кой движи колелцата на машинката, обаче съм доволен, че Той още не е спрял.

Всъщност Грег бе момчето-мъж на Мами. Взели го (когато била съвсем млада) в първия брак след нейния и затова тя се отнасяше много сантиментално към него. Би отрекла свирепо, че го обича повече от другите си съпрузи, но щом го ръкоположиха, прие неговата вяра и не пропускаше нито един вторник.

Рече ми:

— Възможно ли е твоят гост да иска да присъства на църковната служба?

Уверих я, че ще попитам, но във всеки случай ще побързаме и й казах „довиждане“. Тупнах по вратата на банята, подвиквайки:

— Уайо, бавиш ни с тази твоя кожа! Текат ни минутите!

— Само още една! — извика тя.

Това момиче е цяло чудо — наистина цъфна след минутка.

— Как изглеждам? — запита. — Проф, ще се промъкна ли?

— Мила Уайоминг, изумен съм. Беше красива и преди, красива си и сега, ала никой не би те познал. Ти си в безопасност и аз съм спокоен.

Изчакахме Проф да се превърне пак в стара отрепка. Щеше да мине така до задния си коридор, после да се появи пред своя клас като известния учител, за да има свидетели, ако някой жълтодрешковец реши да го сграбчи.

Разполагахме с един миг да си поемем дъх и обясних на Уайо за Грег.

— Мани, добър ли ми е гримът? И ярко ли е осветлението там?

— Не е по-светло оттук. Хубава работа си свършила, хората ще повярват. Но ходи ли ти се на църква? Впрочем никой не те кара насила.

Тя размисли.

— Това ще зарадва твоята май… искам да кажа твоята най-старша съпруга, нали?

Отвърнах бавно:

— Уайо, вярата е преди всичко личен проблем. Обаче щом попита… Да, нищо няма да те въведе по-добре в семейство Дейвис от ходенето на църква с Мами. Ако ти дойдеш, ще дойда и аз.

— Уредихме го. Но нали фамилията ти всъщност е О’Кели?

— Е, добавям Дейвис с тиренце, когато се представям официално. Така се е казвал първият съпруг, умрял преди петдесетина години. Потомствено име ни е и всички наши съпруги са госпожи Дейвис, плюс всяка мъжка фамилия след него. Плюс нейната собствена. На практика Мами е само госпожа Дейвис — можеш да я наричаш тъй, а другите използват първите си имена и прибавят Дейвис, ако подписват чек или нещо подобно. Единствено Людмила е Дейвис-Дейвис и се гордее с двойната принадлежност на родена и избрана.

— Ясно. Значи ако мъжът е Джон Дейвис, той е от синовете, но ако има и друга фамилия, трябва да е някой от твоите съпрузи. Жената пък ще бъде Джени Дейвис и в двата случая, нали? Как да я различа? По възрастта? Не, това не помага. Обърках се! А си мислех, че клановите връзки са много сложни. Или полиандриите28… ама моята не беше. Поне съпрузите ми се наричат еднакво.

— Няма проблем. Ако чуеш жена към четирийсетте да се обръща към петнайсетгодишна с „мама Мила“, ще знаеш коя е съпругата и коя е дъщерята. Но не е толкова сложно, понеже вкъщи нямаме дъщери след възрастта за брак — избират ги. Ех, може и да има някоя на гости. Твоите съпрузи Нот ли се казваха?

— О, не, бяха Федосееви: Чой Лин и Чой Му. Върнах си рожденото име.

Проф излезе и се захили слабоумно (наглед беше още по-зле отпреди!), минахме през три различни изхода и се срещнахме в главния коридор. Уайо и аз не вървяхме заедно, защото можеха да ме следят. Обаче тя не познаваше Луна Сити — зайчарникът е толкоз заплетен, че и родените в него се губят. Тъй че аз поведох, а тя гледаше да не ме изтърве. Професорът крачеше най-отзад и внимаваше дамата да не се залута накъде.

Ако ме хванеха, Уайо щеше да намери обществен телефон, за да съобщи на Майк, после да се върне в хотела и да чака Проф. Но изобщо не се съмнявах, че всеки жълтодрешковец, доближил да ме арестува, ще усети ласката на ръка номер седем.

Не се наложи да изкукваме. Дръпнахме нагоре към пето равнище, по надлеза „Карвър“ през града, сетне надолу към трето равнище. Спрях на Западната станция да си прибера инструментите и ръцете, ала не и скафандъра — би се набило на очи, защото го съхранявах тук. На станцията мярнах жълта униформа, но онзи въобще не се интересуваше от мен. Хайде на юг по ярко осветените коридори, докато стигнахме изхода навън, за да минем през частен шлюз 13 по общия херметичен тунел, обслужващ тунелите „Дейвис“ и една дузина други форми. Предполагам, че Проф се отклони някъде там, обаче аз не поглеждах през рамо.

Изчаках Уайо да ме настигне, преди да драсна през нашия шлюз, и след малко вече произнасях:

— Мами, позволи ми да ти представя Уайма Бет Джонсън.

Мами я прегърна, целуна я по бузата и възкликна:

— Толкова се радвам, че ни посети, скъпа Уайма! Този дом е и твой!

Сега разбрахте ли защо тъй обичаме добрата мами? Със същите думи направо можеше да вледени Уайо, но казваше каквото мислеше и Уайо го усети.

Не предупредих госпожата за новия й псевдоним, защото ми хрумна по пътя. Някои от хлапетата ни бяха още малки и макар че с майчиното си мляко закусваха презрението към Надзирателя, нямаше смисъл да рискувам с приказки за „Нашата гостенка Уайоминг Нот“ — това име се намираше в специалния файл „Зебра“.

Да, личеше си, че бях новак в конспирацията, но другарката веднага засече подмятането и не се изтърва.

Грег беше облякъл церемониалните дрехи, готов да тръгва след броени минути. Мами не бързаше, запозна Уайо със съпрузите по старшинство — Дядко, Грег, Ханс, после със съпругите отзад напред — Людмила, Леноре, Сидрис, Ана, и всичко туй с величествена любезност. Накрая се захванаха с дечурлигата.

Казах:

— Мами? Прощавай, искам да си сменя ръцете.

Веждите й се вдигнаха с милиметър, което означаваше „Ще поговорим, само че не пред децата“, затова добавих:

— Знам, че е късно. Грег все си гледа крадешком часовника. Уайма и аз идваме в църквата. Извинете ме, моля.

Тя се отпусна:

— Разбира се, мили.

Когато се обърна, видях, че прегръща Уайо през талията, и се успокоих.

Смених си ръцете — вместо номер седем сложих онази за пред хората. Ама си търсех повод да се плъзна при шкафчето с телефона и да набера MYCROFTXXX.

— Майк, ние сме вкъщи, но след малко отиваме в църква. Не ми се вярва и там да можеш да слушаш, затова ще ти се обадя по-късно. Чухте ли се с Проф?

— Още не, Ман. Коя е църквата? Може би имам някоя мрежа в тази посока.

— Молитвен дом за покаяние „Огнен стълб“.

— Нямам данни за него.

— Дружке, намали до моята скорост. Събираме се в общинската зала „Запад-три“. Това е на юг от Кръговата станция, до номер…

— Ясно. Вътре има микрофони, а в коридора отвън — телефон. Ще внимавам и на двата поста.

— Майк, не мисля, че ще възникват неприятности.

— Професорът ми каза да постъпя така. Точно сега се обажда. Искаш ли да говориш с него?

— Нямам време. Чао!

Това беше началото на едно от правилата — винаги поддържай връзка с Майк, съобщавай му къде си и къде възнамеряваш да ходиш. Ако разполагаше с някое нервно разклонение там, компютърът слушаше. Сутринта бях открил, че той умее да подслушва изключен телефон и се притеснявах: не вярвам в магии. Но като си помислих, сетих се, че телефонът може да бъде включен от централата и без човешка намеса, стига централата да има желание. А Майк имаше большое желание.

Как узна за телефонния апарат до залата? Ех, трудно ми е да кажа, защото за него думата „пространство“ едва ли значеше същото, както за нас. Ала нашият приятел си гледкаше „карта“ — структурата на връзките на всички инженерни съоръжения в града, и туй, което ние казвахме, почти винаги можеше да отговаря на онова, което той знаеше като Луна Сити. Твърде рядко се случваше да се замотае някъде.

И така, от деня, когато забъркахме заговора, винаги поддържахме връзка с Майк чрез широко разклонената му нервна система. Няма повече да споменавам този факт, ако не е нужно.

Мами, Грег и Уайо ме чакаха до външната врата. Съпругата си хапеше устните от нетърпение, обаче се усмихваше. Видях, че е дала на Уайо един шал. Мами се отнасяше със свободна душа към голата кожа; като всеки лунатик у нея нямаше нищо предвзето, но в църквата беше друго.

Стигнахме навреме, макар че Грег се запъти направо към катедрата, а ние — към столовете си. Унесох се в топло спокойствие без мисли, участвайки в службата по навик. Само че Уайоминг наистина слушаше проповедта: или познаваше нашата книга с псалми, или много добре четеше през нечие рамо.

После се прибрахме. Малките и повечето възрастни бяха легнали да спят. Ханс и Сидрис ни чакаха. Сидрис донесе какао и сладкиши, сетне решихме да си починем. Мами настани Уайо в стая по тунела, където живееха предимно хлапета — последния път, когато надникнах, там щръкнаха две от по-дребните момчета. Не я попитах как ги е размествала, явно даваше на моята гостенка най-хубавото, което имаше, иначе щеше да я сложи при някое от порасналите девойчета.

Онази нощ легнах при Мами отчасти защото нашата най-старша съпруга действа благотворно на нервите (а се случиха доста неща, от които моите се изопнаха), пък и да знае, че не съм прескочил при другарката, щом всичко затихне. Работилницата ми, където спях сам понякога, беше зад ъгъла до стаята на Уайо. Мами все едно ми бе написала черно на бяло: „Хайде, мили. Не ми казвай, ако си решил да играеш мръсно. Вмъкни се при нея зад гърба ми.“

Но нито аз, нито тя бяхме си признали. И така, оправихме леглото, поговорихме си, след като угасих лампите, и накрая се проснах.

Вместо да ми пожелае „лека нощ“, Мами забеляза:

— Мануел, защо твоята малка сладка гостенка се гримира като афро? Според мен нейните естествени цветове й отиват повече. Е, и сега не й липсва чар.

Извъртях се с лице към нея и започнах да обяснявам. Прозвуча ми доста тъничко, затова допълних още неща. В последна сметка се усетих, че казвам всичко освен едно: Майк. Споменах и него — не като компютър, а като човек, когото тя едва ли щеше да срещне заради сигурността.

Ала разкривайки на Мами положението, аз я включих в моята група и естествено на свой ред тя пък оглави друга. Това, че я въвлякох в конспирацията, не беше типичният случай, когато съпругът не се успокоява, докато не избълва всичко пред жена си. Да, може би прибързах, но ако въобще щях да й казвам, нямаше по-добро време.

Мами бе умна. И много способен началник — управлението на голямо семейство, без да си показва зъбите, изискваше точно тези дарби. Уважаваха я след фермерските среди и в цялата Луна Сити. Живееше тук по-дълго от всеки деветима на десет. Имаше с какво да помогне.

У дома тя бе просто незаменима. Без нейната подкрепа Уайо и аз щяхме да се видим натясно, когато използваме телефона заедно (трудничко бихме обяснили какво правим) или пречим на хлапетата да надушат нещо (невъзможно е!), но с Мами нямаше да имаме никакви проблеми вкъщи.

Тя ме изслуша, въздъхна и рече:

— Мили, струва ми се опасно.

— Аха — потвърдих. — Виж, Мими29, ако не искаш да се забъркваш, кажи ми… И забрави за какво сме си говорили.

— Мануел! Не бива да мислиш такива неща. Ти си мой съпруг, скъпи, взех те, за да преживеем заедно и доброто, и лошото… и твоите желания са заповеди за мен.

(Леле, каква лъжа! Обаче Мами си вярваше.)

— Не бих те оставила сам срещу опасността — продължи тя, — а пък има и друго…

— Какво, Мими?

— Смятам, че всеки лунатик мечтае за деня, когато ще се освободим. Всички освен неколцина нещастни, безгръбначни плъхове. Никога не съм споменавала това. Струваше ми се, че няма смисъл, а човек трябва да внимава за утрешния ден, да си носи товара и да върви напред. Но сега благодаря на Бога, който ми позволи да доживея това време, ако то наистина идва. Нужно е да ми обясниш по-добре. Предстои ми да намеря още трима, нали? Трима, на които бихме могли да се облегнем.

— Не прибързвай. Опитвай почвата. Първо се увери.

— На Сидрис можем да гласуваме доверие. Тя си държи езика зад зъбите.

— Не мисля, че е наложително да ги подбираш от семейството. Трябва да се разпрострем. Не пришпорвай.

— Няма. Преди да направя нещо, ще говоря с тебе. Мануел, ако искаш да чуеш мнението ми… — тя млъкна.

— Винаги, Мими.

— Не споменавай нищо пред Дядко. Взе да забравя, а е станал приказлив. Сега заспивай, мили, и недей да мечтаеш.

9

Последваха дълги дни, през които можехме и да забравим за нещо толкова невероятно като революцията, само че непрекъснато се занимавахме с дреболиите около нея. Първата ни цел беше да останем незабелязани. А далечната цел — да влошим положението, доколкото бе възможно.

Да, точно така, да го влошим. Никога, дори напоследък, когато всички лунатици искаха да се отърват от Управата, не го желаеха достатъчно силно, та да се разбунтуват. Всички те презираха Надзирателя и мамеха подлата Управа. Но това не означаваше, че бяха готови да се бият до смърт. Ако подхвърлехте думата „патриотизъм“ пред някого, щеше да ви изгледа умно — или да си помисли, че говорите за родната му част от Земята. Имахме депортирани французи, чиито сърца принадлежаха на La Belle Patrie30, бивши немци, верни на своята Vaterland31, руснаци, които още обичаха Святая матушка Русь… Ами Луната? Луната бе Скала, място за изгнание, което не заслужаваше любов.

Бяхме най-аполитичният народ, създаван някога от историята. Знам, защото бях безчувствен към политиката, докато обстоятелствата не ме набутаха там. Уайоминг се занимаваше с нея, понеже мразеше Управата по лични причини, Проф — защото презираше всякаква власт със своето особено интелигентско безпристрастие, а Майк — тъй като беше една самотна скучаеща машина и за него това оставаше единственото забавление в града. Не бихте могли да ни обвините в прекомерен патриотизъм. Аз май най-много се доближавах до типа трето поколение без капка привързаност към някое местенце на Земята. Бях там, не ми хареса и изпитвах неприязън към онези ходещи червеи. Ето кое ме правеше по-голям патриот от повечето други!

Средният лунатик се интересуваше от бира, залагания, жени и работа — по реда на изброяването. Дамите понякога се качваха до второ място, но едва ли до първо, колкото и да ги обичахме. Лунатиците си бяха научили урока, че жените никога не стигаха. Които изоставаха в учението, загиваха, защото и най-собственически настроеният мъж не може да бъде нащрек през всяка минута от битието си. Както казва Проф: едно общество или се приспособява към фактите, или не оцелява. Лунатиците се приспособяваха към безмилостните факти, а които не успяваха, се прощаваха с живота. Ала патриотизмът не беше важен за оцеляването.

Старите жълтурковци обичат китайската поговорка, че рибата не се сещала за водата, в която плува. И аз не се сещах за нищо подобно преди първото си пътуване до Земята, пък и сетне не разбирах какво бяло петно представлява за лунатиците думата „патриотизъм“, докато не ми се наложи да участвам в опитите нейният смисъл да бъде задействан. Уайо и нейните другари бяха натискали докрай това копче, без да стигат доникъде — дълги години усилия, няколко хиляди души в организацията (по-малко от един процент от населението), а и сред тях десет на сто бяха платени куки на главния копой!

Проф ни намести мозъците: по-лесно бихме накарали хората да мразят, отколкото да обичат.

За късмет шефът на сигурността Алварес ни удари рамо. Онези девет убити стражари бяха заместени от деветдесет, защото Управата се почувства подтикната да направи нещо, което не желаеше — по-точно да похарчи пари за нас. А първата глупост винаги води към втора.

Даже в най-ранните дни телохранителите на Надзирателя не са били многобройни. Затворническата охрана в земния смисъл тук не бе необходима и това се явяваше една от привлекателните страни на далечната наказателна колония — евтинията. Е, Надзирателят и заместникът му се нуждаеха от жълтодрешковци, както и гостуващите висши началници, но самият затвор беше без стража. Дори спрели да пазят кацащите кораби, щом разбрали колко е безсмислено, и пред май 2075 година телохранителите бяха сведени до най-евтиния възможен минимум, изцяло подбран между депортираните новаци.

Ала загубата на деветимата за една нощ уплаши някого. Ние знаехме, че уплашеният е Алварес. Записа копия от своите молби за помощ във файла „Зебра“ и Майк ги прочете. Този пандизчия бил полицейски офицер на Земята, преди да го осъдят, а после телохранител през всичките си години на лунна територия. Той сигурно бе най-самотният и стреснат човек на Скалата. Настояваше за по-голяма и по-надеждна подкрепа, заплашвайки да напусне гражданския пост, щом не я получи — обикновен блъф, и Управата би го надушила, стига да познаваше наистина Луната. Ако Алварес си бе показал носа, щеше да диша само докато го идентифицират.

Получи своите стражарски попълнения. Така и не открихме кой издаде заповедта за това нашествие. Чвора Морт никога не проявяваше склонност към подобни изхвърляния и през цялата си служба остана „невидимият цар“. Вероятно Алварес, който наскоро пое палката на главен копой, искаше да се издокара — може би от амбиция да стане Надзирател. Но най-правдоподобното обяснение бе, че отчетите на Морт за подривна дейност накараха шефовете от Управата на Земята да заповядат прочистване.

И първата нескопосана грешка повлече следващата. Вместо да подберат новите телохранители между каторжниците, пратиха елитна част за усмиряване — „Драгуните на мира“ от Федералните нации.

Бяха гадни и зли, не им се идваше тук, а скоро се сетиха, че временната полицейска задача се превръща в еднопосочен билет. Мразеха Луната и лунатиците, като смятаха, че ние сме причината за всичките им беди.

Щом Алварес ги получи, сложи денонощни постове на всяка станция от подземката между зайчарниците и въведе паспорти плюс паспортен контрол. Щеше да е незаконно, ако въобще имахме закони на Луната — на теория 95 процента от нас бяха свободни или по рождение, или поради изтекла присъда. В самите градове този процент беше още по-голям, защото неосвободените каторжници живееха в казармените зайчарници в Комплекса и идваха в града само два дни месечно, когато ползваха почивка. И това ставаше рядко, нямаха пари, но се случваше да видите как бродят наоколо с надеждата някой да ги почерпи.

Паспортната система обаче не беше незаконна, понеже разпоредбите на Надзирателя бяха единствените писани закони. Обявиха я във вестниците, дадоха ни седмица да си извадим документи и една сутрин в 8.00 системата влезе в действие. Някои лунатици почти не пътуваха, на други им се налагаше да се придвижват периодично, трети пък редовно идваха от външните зайчарници или дори сновяха между Луна Сити и Новилен. Добрите послушни момченца си подадоха молбите, внесоха си таксите, снимаха се и си получиха паспортите. Проф ме посъветва аз също да стана такова изпълнително момченце, та платих за тескерето и го сложих при пропуска за работа в Комплекса.

Ех, малцина бяха тия добри послушни момченца! Лунатиците не можеха да повярват. Паспорти ли? Някой да е чувал подобно нещо?

Онази сутрин на Южната станция имаше войник, ала в жълта дрешка на телохранител вместо униформа и му личеше, че мрази и службата, и нас. Не отивах никъде, облегнах се в едно ъгълче и зазяпах.

Обявиха капсулата на Новилен, повече от тридесет човечета се упътиха към изхода. Жълта дрешка поиска паспорта на първия. Лунатикът се заяде. Вторият ги изблъска, за да мине. Стражарят се обърна и кресна, но още трима-четирима си пробиха път край него. Той посегна към кобура на хълбока, някакъв тип го сграбчи за лакътя и оръжието гръмна — не беше лазер, ами пистолет с куршуми, шумна играчка.

Куршумът удари в пода и изсвири нанякъде. Сниших се. Имаше ранен — същият онзи копой. Когато първата вълна пътници налетя надолу по рампата, той лежеше възнак и не мърдаше.

Никой не му обърна внимание. Заобиколиха го или прекрачваха, освен една жена с бебе на ръце, която спря, го ритна старателно в лицето и продължи нататък. Може и да е бил вече мъртъв, но не изчаках да се уверя. Доколкото разбрах, тялото си лежало, докато дошла смяната.

На следващия ден там киснеше половин взвод. Капсулата за Новилен потегли празна.

Всичко си тръгна по реда. Който трябваше да пътува — оформи си паспорт, а твърдоглавците си останаха вкъщи. Постът при изхода за перона намаля на двама души: единият проверяваше гражданите, другият стоеше по-назад с готов за стрелба пистолет. Онзи, дето преглеждаше документите, не се престараваше и това беше добре, понеже повечето бяха самодейни и отначало доста грубичко изработени. Ала скоро откраднаха от оригиналната хартия и сега фалшификатите изглеждаха истински, колкото официалните, дори по-скъпи, но лунатиците предпочитаха паспортите на свободната инициатива.

Нашата организация не правеше фалшификати, само ги насърчавахме — и знаехме кой имаше от тях, а кой не, защото в архивите на Майк бяха и списъците с легално издадените. Това ни помагаше да отделим козите от овцете във файловете, които попълвахме лека-полека. Тях също съхранявахме при Майк, обаче в „Превземането на Бастилията“. Смятахме, че човек с фалшив паспорт е на половината път към нас. Пуснахме нареждане надолу по групите във все по-разрастващата се организация — да не приемат хора с истински паспорти. Щом вербовчикът не бе сигурен, просто питаше нагоре и получаваше отговор.

Но с това неприятностите на стражарите не свършваха. Нито достойнството, нито спокойствието на един копой остават непокътнати, ако пред него или зад гърба му дечица правят маймунджилъци на всяко негово движение или търчат напред-назад, крещят мръсотии, хилят се и показват пръсти по начин, който всеки разбира. Поне за наемниците бе обидно.

Някакъв от тях халосал с опакото на ръката си малко момченце и му избил няколко зъба. Резултатът — двама стражари мъртви, един лунатик също.

После копоите престанаха да забелязват децата.

Не беше нужно ние да се намесваме, просто подтикнахме събитията. Не бихте си помислили, че мила възрастна дама като моята най-старша съпруга би окуражавала хлапетата към лошо поведение. Но тя го вършеше.

И други неща разстройват мъжете, ако са далеч от дома — едно от тях подклаждахме ние. Тези „Драгуни на мира“ бяха пратени на Скалата без съответното отделение за разтуха.

Сред нашите жени имаше страхотни красавици, някои започнаха да се навъртат по станциите, облечени по-леко от обичайното, ала с повечко парфюми по себе си: аромати със солидна мощ и далекобойност. Нито заговаряха жълтодрешковците, нито ги поглеждаха, просто минаваха пред очите им, кършейки тела, както само лунните мадами умеят да го правят. (Жена на Земята не може да ходи така, надолу я дърпа шест пъти по-голяма тежест.)

Естествено това привличаше и мъжка публика — от зрели типове до момчетии, още нестигнали до пубертета. Следваха щастливи свиркания и приветствия за чаровницата, гаден смях за жълтурковеца. Първите момичета бяха от сексмашинките, но толкова скоро се появиха доброволки, че Проф настоя да не харчим повече пари. Прав беше. Дори свенливата като котенце Людмила желаеше да опита и не го направи само защото Мами й забрани. Обаче Леноре, с десет години по-възрастна и най-хубавата в семейството, също реши да се пробва, а мами не я сгълча. Върна се розова от вълнение и доволна от себе си, гореше от мерак пак да измъчва врага. Сама поиска, по онова време тя не подозираше, че се мъти революция.

Тогава рядко се виждахме с Проф, но никога на многолюдни места. Поддържахме връзка по телефона. Отначало възникна мъчнотия, нашата ферма разполагаше с едничък телефон за двайсет и пет човека — повечето младоци, които биха го яхнали с часове, ако не бъдат изгонени. Да, Мами бе строга. Хлапетата имаха разрешение за по един външен разговор на ден, най-много за деветдесет секунди, като за всяко нарушение наказанията растяха. И все пак меката й душа допускаше изключения. Разбира се, допълнителните разговори биваха придружавани от съответната лекция на Мами:

— Когато дойдох на Луната, нямахме частни телефони. Вие, децата, не знаете колко сте разглезени…

Бяхме сред последните от преуспяващите, които си сложихме телефон. Все още бе новост в дома, когато ме приеха. А преуспявахме, защото никога не купувахме нищо, което можехме да си произведем във фермата. Мами не харесваше телефона, понеже таксите за Кооперативната комуникационна компания — Луна Сити, се преливаха най-вече при Управата. Жена ми въобще не пожела да разбере защо аз („Мили Мануел, нали знаеш всичко за тези неща?“) не смогвам да крада телефонни услуги толкова лесно, колкото отмъквахме електроенергия. Не я интересуваше, че това е просто апарат, който трябва да бъде свързан със системата.

Ех, след време започнах да крада. Проблемът с нелегалния телефон е как да приемате обажданията отвън. Щом името ви не е в указателя, дори да кажете на някого да ви звънне, самата система ви няма в списъците си и й липсва сигнал, за да ви свърже с друг номер.

Когато Майк се присъедини към конспирацията, туй вече не беше проблем. В склада имах повечето необходими неща. Купих още някои, махнах други. Направих дупчица от работилницата до телефонния шкаф и втора към стаята на другарката. Срещнах недокосната скала, дебела към един метър, но лазерна сонда, смалена до размерите на молив, я проби доста бързо. Откачих регистрирания телефон, монтирах допълнителната връзка към линията в неговата кутия и я замаскирах. При Уайо останаха скрити сдвоени микрофони и високоговорител. Същото сторих и в работилницата, заедно със схема, вдигаща честотата над слуховия диапазон (за да не се чува нищо по абонатната линия Дейвис), и още една за снижаване обратно до намален звук.

Трудно беше да се справя самичък, без някой да ме види, ала Мами командваше операцията.

Всичко останало бе работа на Майк. Не използвахме никакви приспособления за установяване на връзка и оттогава набирах MYCROFTXXX само от външни телефони. Компютърът слушаше през цялото време в стаята на Уайо и в работилницата. Ако чуеше моя или нейния глас да произнася „Майк“, отговаряше, но не и на други хора. За него гласовите особености се различаваха като отпечатъците на пръсти, никога не бъркаше.

Наложиха се още дреболии: звукоизолация за вратата на Уайо, каквато вече имаше в работилницата, превключвател към нейния или към моя апарат, сигнали при мен дали е сама и дали се е заключила, същото и при нея. Така предвидихме всичко, за да бъдем сигурни, когато си бъбрим с Майк, един с друг или пък сядаме на раздумка тримата и Проф. Майк се обаждаше на професора, където и да беше, а той отговаряше или отиваше при някой по-усамотен телефон. Понякога се налагаше да намери Уайо или мен. Всички внимавахме машината по всяко време да знае къде сме.

По моя контрабанден телефон не можех да набирам, но чрез него се свързвах с всекиго на Луната — повиквах Майк и исках „Шерлок“ до когото и да е, без да му казвам отсрещния номер. Приятелчето имаше всякакви указатели и ги преравяше далеч по-бързо от мен.

Вече виждахме безкрайните възможности на тази жива телефонна система, минала на наша страна. Получих от Майк друг нерегистриран номер, който дадох на Мами, за да се обръща към компютъра, щом й потрябвам аз. Тя се сдружи с него, представяйки си, че той е човек. Това плъзна по цялото семейство. Един ден влязох вкъщи и Сидрис ми каза:

— Мани, миличък, обади се твоят приятел с хубавия глас. Майк Холмс. Иска ти да му звъннеш.

— Благодаря, котенце. Ще го направя.

— Ман, а кога ще го поканиш на вечеря? Стори ми се голям симпатяга.

Съобщих й, че господин Холмс има лош дъх, целият е покрит с гъста козина и мрази жените.

Понеже Мами не можеше да я чуе, тя изтърси мръсна думичка.

— Страх те е да ми го покажеш. Шубе те е да не избягам при него.

Потупах я и признах, че е така. Казах на Майк и Проф. Сетне компютърът започна да флиртува още по-запалено с моите жени, а Проф се умисли.

Постепенно научавах похватите на конспирацията и оцених мнението на професора за революцията като изкуство. Не забравях, нито дори се усъмних в предсказанието на Майк, че на Луната й остават само седем години до бедата. Но не размишлявах за това, ами за очарователните хитроумни подробности на занаята.

Де ла Пас все наблягаше, че най-опасното в нелегалната организация са комуникациите и сигурността и че те си противоречат (по-лесни комуникации — по-голям риск), а при прекомерно затегнатата сигурност делото може да се парализира от предпазливите мерки. Обясняваше, че системата на групите била компромисно решение.

Приех тази система, защото бе нужно да ограничим загубите от шпиони. Даже Уайо призна, че организацията няма да работи, без да бъде разделена на части. Това стана, след като красавицата узна колко тъпкано с куки е било предишното движение.

Но не ми харесваха спънатите връзки в груповата структура — точно както при древните динозаври отиваше много време на вятъра, докато сигналът се добере от главата до опашката и обратно.

Затова си поприказвахме с Майк.

Зарязахме каналите за множествени връзки, които предложих на Проф. Запазихме груповата система, ала заложихме сигурността и съобщенията върху великолепните способности на нашия истински мислител.

За комуникациите създадохме разклоняващо се на три дърво от партийни имена.

Председател — господин Адам Селене (Майк).

Ръководна група — Борк (аз), Бети (Уайо), Бил (Проф).

Група на Борк — Каси (Мами), Колин, Чанг.

Група на Бети — Калвин (Грег), Цецилия (Сидрис), Клейтън.

Група на Бил — Корнуел (Фин Нилсен), Каролин, Котър.

… и така нататък. На седмо равнище Джордж ръководи Хърбърт, Хенри и Хали. За да стигне до това равнище, са ви нужни 2187 имена с X, но прехвърляте тая задача на акъллия компютър, който ги намира или ги измисля. Всеки привлечен получава нелегално име и телефонен номер за спешни случаи. И този номер, вместо да минава по цялата верига, го свързва с Адам Селене — тоест Майк.

Сигурността ни се основаваше на двоен принцип. На нито едно човешко същество не може да се вярва за нищо… обаче на Майк може да се разчита за всичко.

Мрачната първа половина не подлежи на обсъждане. С химикали и разни други гнусни методи всеки би могъл да бъде пречупен. Единствената защита е самоубийството, ала понякога е невъзможно. О, има всякакви „кухи зъби“ — класически и съвременни, някои почти безпогрешни. Проф се погрижи аз и Уайо да бъдем снабдени. Така и не научих какво ми беше дал за „последен приятел“ и тъй като не се наложи да го използвам, няма нужда да се занимаваме с подробности, които развалят апетита. А и не съм сигурен дали щях да се самоубия, просто не съм подходящ за мъчение.

Но Майк въобще нямаше да опре до самоубийство, нищо не би успяло да го упои, пък и не усещаше болка. Всичко, отнасящо се до нас, той съхраняваше в отделна памет с парола, програмирана само за нашите три гласа. И понеже плътта е слаба, добавихме сигнал, с който при издънка всеки можеше да спре достъпа на станалите двама. Според мен, дето съм най-печеният компютърджия на Луната, Майк не би успял да премахне блокиращия сигнал, щом веднъж бе заложен в него. А най-доброто от всичко беше, че никой не би попитал главния компютър за този файл, защото никой не знаеше за съществуването му, нито подозираше за ролята на приятелчето. Каква по-голяма безопасност от това?

Едничкият риск — на пробудената машина не й липсваха приумици. Майк все проявяваше непредвидими способности. Вероятно би му стигнал умът да заобиколи някак блокировката, ако бе пожелал.

Имах доверие на Майк. В този живот на Луната се налага да рискуваме, а при такъв залог аз бих хвърлил всичко.

Така че изградихме сигурността, като се облегнахме изцяло на компютъра и всеки от нас знаеше само онова, което трябваше да знае. Да вземем за пример дървото от хора и номера. Разполагах с нелегалните именца на своите люде от групата и на тримата, които ръководех пряко — нищо повече. Единствено от това имах нужда, Майк измисляше списъка с истинските имена, всяко свързано с нелегалното. Да речем, че членът на организацията Даниел (когото не можех да познавам, защото Д беше на две равнища надолу) привлича Фриц Шулц. Даниел съобщава нагоре въпросния факт, но не и името. Адам Селене се обажда на Даниел, определя за Шулц нелегалното прозвище Ембрук, после се свързва с Шулц чрез цифрите, получени от Даниел, дава му паролата и телефонен номер за спешни случаи, като този номер е различен за всеки.

Даже ръководителят на групата на Ембрук нямаше представа от неговия телефон за свръзка. Каквото не знаеш, не можеш да издадеш нито с наркотици, нито с мъчения, с нищо. Нито дори от безгрижие.

Е, сега да речем, че трябва да се чуя с тоя Ембрук. Не съм наясно кой е, може да живее в Хонконг или да държи магазинче в съседния коридор. Вместо да пускам съобщението надолу с надеждата да стигне до човечето, звънкам на Майк. Той веднага ме съединява през „Шерлок“, без да ми подава съответния номер.

Ами ако е необходимо да говоря с някой другар, който рисува карикатура, а ние се каним да я залепим във всяка пивница на Луната? Не го познавам. Но искам да приказвам с него, нещо се е случило.

Обаждам се на Майк (нали знае всичко) и отново се свързвам бързо. Онзи разбира, че положението е о’кей, защото връзката минава през Адам Селене. „Говори Борк! — той също не ме познава, обаче първата буква му подсказва, че съм от шефовете. — Трябва да променим това и това. Сигнализирай на ръководителя на твоята група, нека провери, ако желае, но ти действай.“

Дреболии: едни нямаха телефони, други бяха на линия само в определени часове, а с някои от отдалечените зайчарници въобще липсваше телефонна връзка. Както и да е, Майк знаеше всичко; останалите не знаеха нищо, което би застрашило някого освен хората, с които работехме лично.

Щом решихме, че компютърът ще говори с когото и да било в известни ситуации, наложи се той да има повече гласове. Трябваше да му придадем плът, да го направим триизмерен, да създадем Адам Селене — председателя на Временния комитет на Свободната Луна.

Нуждата на Майк от повечко гласове се коренеше във факта, че притежаваше само един водер-вокодер, докато мозъкът му бе способен да поддържа едновременно десетина разговора или сто (не знам точно колко) като гросмайстор, който играе срещу петдесет противници, но още по-добре.

Това щеше да стане слабо място с разрастването на организацията: обажданията на Адам Селене щяха да зачестят и можеха да се окажат решаващи, ако доживеехме да преминем към действия.

Освен да му дам повече гласове, исках да заглуша и онзи, който вече имаше. Някой от така наречените компютърджии би могъл да нахълта в машинната зала, докато говорехме по телефона с Майк. Дори тия слабоумници биха се учудили, ако заварят главната машина да бъбри уж сама със себе си.

Водер-вокодерът е много старо устройство. Човешкият глас представлява бръмчене и съскане, смесени по различен начин. Вокодерът ги анализира и превръща в такива структури, каквито компютър (или опитно око) спокойно разчита. Водерът е малка кутийка, която умее да бръмчи и съска и има управление за разни комбинации от тези съставки, които да съвпаднат със структурите. Човек може да „свири“ на водер и да създава изкуствен говор. Правилно програмиран компютър прави това тъй бързо, толкова леко и ясно, колкото говорите и вие.

Обаче гласовете в телефонния кабел не са звукови вълни, а електрически сигнали. На Майк не му трябваше аудиото на водер-вокодера, за да общува по телефона. Звуковите вълни бяха нужни единствено на лунатика от другата страна на линията. Можехме да минем и без приказки в залата на приятелчето, разположена в Комплекса на Управата, затова имах намерение да ги махна и заедно с тях — опасността някой да забележи.

Първо побачках вкъщи, почти само с ръка номер три. Получи се миниатюрна кутийка, приютила двайсет водер-вокодерни схеми без аудиото. После се обадих на Майк и му нашепнах да се „разболее“ така, че да поздрави Надзирателя. Зачаках.

Този пиниз с „разболяването“ го бяхме правили и преди. Върнах се на работа, щом научихме, че съм чист. Бе срядата на същата седмица, когато Алварес вкара във файла „Зебра“ отчет за касапницата в зала „Стиляги“. Неговата версия изброяваше стотина човека (от около триста), включително Дребосъка Мкрум, Уайо, Проф, Фин Нилсен, но не и мен — явно куките ме бяха пропуснали. По-нататък разказваше как деветима полицаи, всеки от тях упълномощен от Надзирателя да охранява реда, били хладнокръвно застреляни. Споменаваха се също трима от нашите убити.

В допълнението седмица по-късно той заяви, че „широко известната подбудителка Уайоминг Нот от лунния Хонконг, чиято подстрекателска реч в понеделник, 13 май, предизвика безредиците, отнели живота на девет храбри служители, не е арестувана досега в Луна Сити и не се е върнала в постоянното си жилище. Така че вече я смятаме за загинала в масовите убийства, до които доведе собственото й поведение“. Това допълнение признаваше пропуснатото в предишния отчет — труповете липсваха и не бе ясен конкретният брой на убитите.

Но пък послесловът уточни две неща: Уайо не можеше да си отиде у дома, нито отново да стане блондинка.

Не бях белязан и се върнах към обичайните си занимания. Имах клиенти през седмицата, наглеждах машините и четящите устройства в библиотека „Карнеги“, прекарах доста време с Майк, който ме посвещаваше във файла „Зебра“ и другите специални програми — правех го в стая L на „Рафълз“, защото още нямах собствен телефон. През тази седмица компютърът ми досаждаше като нетърпеливо дете (каквото си беше) искаше да знае кога ще отида да взема нова порция шегички. Щом не успя да ме накара, пожела да ми ги каже по телефона.

Раздразних се и трябваше да си напомням, че за Майк анализирането на хумора бе също толкова важно, колкото освобождаването на Луната — а не бива да нарушаваме обещанията, дадени на едно дете.

Освен това ме засърбя да проверя дали мога да вляза в комплекса, без никой да ми сложи лапа на рамото. Разбирахме, че Проф е затънал и затуй спеше в „Рафълз“. Все пак те знаеха, че е бил на събранието, знаеха къде да го намерят през деня, но не направиха дори един опит да го гушнат на топло. Когато научихме, че са искали да арестуват Уайо, засърбя ме още повече. Чист ли бях? Или чакаха сгоден случай да ме приберат без много шум? Трябваше да се информирам.

Обадих се на Майк и му рекох да го заболи „коремчето“. Послуша ме, повикаха ме — никакви неприятности. Освен че си показах паспорта първо на стража в станцията, сетне на новия копой пред Комплекса, всичко си беше както винаги. Побъбрих си с Майк, взех хиляда вица (споразумяхме се на всеки три-четири дни да му съобщаваме мнението си за поредните сто), разреших му да оздравее и се върнах в Л-Сити, като само минах да представя сметка на главния инженер за работно време, пътни, амортизация на инструментите, материали, специални операции и за каквото още ми хрумна.

Оттогава се виждахме с Майк веднъж седмично. Беше безопасно, никога не отивах там, без те да ме викнат заради повреда, която била извън възможностите на техните хора. Аз пък редовно я „поправях“, понякога бързо, понякога след цял ден и множество тестове. Внимавах да оставям следи от инструменти по капаците, имах и разпечатки от направените тестове — те показваха кое не е било наред, как съм го анализирал, какво съм сторил. Подир всяко мое идване Майк винаги работеше безупречно, станах незаменим.

Затова, щом приготвих новата му водер-вокодерна приставка, без бавене го посъветвах да се „разболее“. Извикаха ме след трийсетина минути. Приятелчето бе съчинило нещо превъзходно, „болестта“ му се състоеше в дивашки колебания на условията в личната резиденция на Надзирателя. Първо я загряваше, после я охлаждаше в цикли по единайсет минути, а въздушното налягане променяше с по две стотни от атмосферата в секунда — достатъчно да нервира до ужас всекиго, а и може би да го заболят ушите.

Грижите на жизнената среда в отделното жилище не би трябвало да минават през главния компютър! В тунелите „Дейвис“ поддържахме дома и фермата с „идиотски“ контролни уреди, за всяко помещение имахме обратна връзка с аларми и всеки можеше да стане от леглото, да мине на ръчно управление и да открие кое не е наред. Ако при кравите застудееше, растенията нямаше да пострадат. Ако пък осветлението при житото угаснеше, това не би засегнало зеленчуците. Щом Майк успя да превърне стаите на Надзирателя в ад и никой не се сещаше какво да направи, ясно е защо не бива всичко да се струпва в един компютър.

Той преливаше от щастие. На този вид хумор му беше хванал цаката. И на мен ми хареса, окуражих го да продължава и да се повесели — пръснах наоколо инструментите и извадих малката черна кутийка.

Точно тогава дежурният компютърджия започна да тропа и да звъни на вратата. Помотах се, преди да отворя, носех ръка номер пет в дясната, за да се вижда отрязаната. На някои хора им се гади от гледката, на всички им става неприятно.

— По дяволите, човече, ти пък какво искаш? — попитах го.

— Слушай, Надзирателят вдигна страшна пушилка! Не откри ли повредата?

— Моите уважения на Надзирателя. Кажи му, че ръчно ще наглася скъпоценните му удобства, щом намеря скапаната схема, стига никой да не ми губи времето с тъпи въпроси. Тъй ли ще стоиш при отворена врата, та да влиза прах? Не загряваш ли, че съм свалил защитните капаци? Ако така си решил, можеш после ти да оправяш машините, когато пощуреят от запрашаването. Аз няма да стана от топлото легълце, за да ви помагам. Съобщи това и на твоя проклет Надзирател.

— Мери си приказките, приятелче.

— Ти също, пандизчия. Ще затвориш ли най-сетне? Или да си ходя в Л-Сити?

И вдигнах номер пет като тояга.

Той затвори вратата. Не ми беше приятно да обиждам нещастника. Ала добавих още една тухличка в стратегията да правим всеки лунатик възможно най-кисел. Човекът и бездруго смяташе работата си при Надзирателя за трудна, исках да му се стори непоносима.

— Да засиля ли колебанията? — настоя Майк.

— Хм, задръж така десет минутки, после спри отведнъж. Но все пак продължавай с нещо около час — да речем, с въздушното налягане. На нередовни интервали, ама блъскай яко. Знаеш ли какво е звуков удар?

— Разбира се. Това е…

— Спести ми определенията. Щом прекратиш главните неприятности, раздрусвай въздухопроводите на няколко минути, колкото можеш по-близо до звуков удар. Сетне му остави някакъв траен спомен. Хммм… Майк, ще успееш ли да подкараш на обратно водата в клозета му?

— Естествено! Във всички ли?

— Че той колко има?

— Шест.

— Ами… напомпай ги всичките здраво, та да му подгизнат килимите. Но ако знаеш кой е най-близо до спалнята, изстреляй го на фонтанче чак до тавана. Става ли?

— Програмата задействана!

— Добре. А сега ето ти подаръка, хубавецо.

Мястото в аудиокутията стигна да го скрия, прекарах четирийсетина минути с ръка номер три в настаняването му. Направихме тест през водер-вокодера, после му казах да се обади на Уайо и да провери всяка схема.

Настъпи десетминутно мълчание, през това време бележех с инструменти капака, който трябваше да отстраня, ако наистина имаше повреда. Прибрах си нещата, сложих си ръка номер шест и взех купчината вицове, дето ме чакаха на разпечатка. Реших, че не е нужно да прекъсвам аудиото на вокодера — Майк бе помислил по въпроса преди мен и винаги го изключваше, щом някой докоснеше вратата. И понеже рефлексите му бяха поне хиляда пъти по-добри от моите, забравих тази грижа.

Накрая той рече:

— И двадесетте схеми са о’кей. Мога да ги превключвам по средата на думата и Уайо не забелязва никаква пауза. Звъннах на Проф да му кажа „здрасти“, поговорих с Мами по домашния ви телефон и всичко това едновременно.

— Значи влизаме в бизнеса. Какво обяснение измисли за Мами?

— Помолих да ти предаде, че трябва да ми се обадиш, тоест на Адам Селене. После си бъбрихме. Тя е очарователен събеседник. Обсъдихме проповедта на Грег от миналия вторник.

— Я, как така?

— Ман, обясних й, че съм слушал в църквата, и цитирах един много поетичен откъс.

— Ох, Майк!

— Не се тревожи, Ман. Внуших й, че съм седял отзад, а сетне съм се измъкнал незабелязано при последния псалм. Тя не е любопитна — знае, че не желая да ме виждат.

По-точно казано, Мами е най-любопитната жена на Луната.

— Ами сигурно така е разумно. Но не го прави повече. Хм… Направѝ го пак. Нали ходиш… слушаш де… събрания, лекции, концерти и какво ли още не?

— Освен когато някой интригант ми изключи рецепторите! Ман, не мога да контролирам тези микрофони, както се справям с телефоните.

— Превключвателят е твърде опростен. Иска се груба сила, не е неподвижен тригер с две състояния.

— Това е варварство. И не е честно.

— Майк, почти всичко е нечестно. Щом не бягаш…

— … ще те впрягат. Ман, тоя лаф беше от смешните веднъж.

— Извинявай. Тогава да го променим — ако не можем да подобрим нещо, изхвърляхме го и слагаме по-свястното на негово място. Което и ще направим. Какви ни бяха шансовете при последното ти пресмятане?

— Приблизително един от девет, друже.

— Става по-зле, а?

— Ман, ще става по-зле месеци наред. Не сме стигнали до кризата.

— Пък и „Янките“ се смъкнаха надолу в таблицата. Е, нейсе. Да се върнем на друг въпрос. Отсега нататък, когато говориш с някого и той е ходил на лекция или нещо подобно, а ти също си бил там — доказвай му това, припомни му някакъв детайл.

— Отбелязах си. Защо, Ман?

— Чел ли си „Аленото огнивче“? Може би го има в обществената библиотека.

— Да. И какво, да го прочета ли отново?

— Не, не! Ти си нашето Алено огнивче, нашият Джон Голт, нашата Блатна лисица, нашият човек-загадка. Ти присъстваш навсякъде, знаеш всичко, изсулваш се от града и се прибираш без паспорт. Винаги си редом, но никой не може да те зърне.

Светлинките му примигнаха на вълнички, чу се приглушен кикот:

— Охо, това е забавно. Смешно веднъж, смешно втори път, може би смешно во веки веков.

— Абсолютно. Кога прекрати тази gymkhana32 при Надзирателя?

— Преди четиридесет и три минути, с изключение на звукови удари.

— Хващам се на бас, че вече го болят зъбите! Сервирай му още четвърт час. След това ще съобщя, че съм си свършил работата.

— Прието. Ман, Уайо току-що предаде вест за тебе. Каза да ти напомня за рождения ден на Били.

— Олеле! Спирай всичко, тръгвам си. Чао!

Излязох припряно. Майката на Били е Ана. Вероятно той е последното й дете, а тя добре се постара за семейството — осем хлапета, три от тях още живееха при нас. Внимавам не по-малко от Мами да не показвам предпочитания… но пък Били е страхотно момченце и аз го научих да чете. Може би прилича на мен.

Минах през офиса на главния инженер да оставя сметка и настоях да се срещна с него. Пуснаха ме, беше настроен войнствено. Надзирателят му бе спретнал скандалче.

— Задръж — предупредих го. — Един от синовете ми има рожден ден и нямам намерение да закъснявам. Обаче се налага да ти покажа нещо.

Извадих пликче от куфара с инструментите и го метнах на бюрото — труп на домашна муха, който обгорих с нажежен тел и донесох с мен. В тунелите „Дейвис“ не търпим мухи, ала се случва някоя да прилети при открехнати шлюзове. Тази се пъхна в работилницата ми точно навреме.

— Това виждаш ли го? Я познай къде го намерих.

Фалшивото доказателство ми даде повод за лекция какви грижи са необходими за деликатните машини, обясних му да отворените врати, оплаках се от дежурния.

— И прахът може да съсипе компютъра, пък за насекомите няма прошка! А твоите дежурни си влизат и излизат, сякаш са в станция на подземката. Днес и двете врати зееха, докато този идиот плещеше глупости. Ако открия още следи, че някой от тия типове с копита вместо ръце е ровил и е позволил вътре да хвърчат мухи — да знаеш, главен, оставям те да се оправяш сам. Затрупан съм с работа до ушите, хамалувам ви тук, защото обичам хубавите машини. Не търпя да се отнасят небрежно с тях! Довиждане.

— Почакай. И аз искам да ти кажа нещичко…

— Жалко, ама трябва да си ходя. Прави каквото щеш, обаче не съм се цанил да изтребвам насекоми. Аз съм компютърджия.

Нищо не опъва нервите на човека повече от туй да му отнемеш думата. С малко късмет и помощ от Надзирателя нашият инженер щеше да отвори някоя язва до Коледа.

Все едно, закъснях и смирено се извиних на Били. Алварес бе измислил нова досада: подробно претърсване на излизане от Комплекса. Понесох го, без да изтърва груба дума на драгуните, които ми ровичкаха из вещите, — нали бързах да се прибера? Само че хилядата вица ги притесниха.

— Какво е това? — заяде се единият.

— Компютърната разпечатка — казах му. — Работни тестове.

И приятелчето му дойде при нас. Не ми се вярва да бяха грамотни. Искаха да ми конфискуват хартиите, затова настоях да се обадят на главния инженер. Пуснаха ме. Не бях недоволен, когато си тръгвах: колкото повече такива истории, толкова повече щяха да намразват стражарите с всеки изминал ден.

Решението да поочовечим Майк възникна от необходимостта всички членове на организацията да му звънят при нужда. Съветът ми за концертите и пиесите беше просто подробност. По телефона гласът на компютъра имаше чудатост, която не забелязвах, докато си приказвахме само в комплекса. Когато говорите с някого, винаги чувате страничен шум. Дишане, понякога пулс, движения на тялото, макар че рядко се замисляте за тях. Освен това, дори да е спуснато покривалото, звуците наоколо проникват достатъчно, за да запълнят пространството и да направят от говорещия тяло с атмосфера около него.

При Майк нямаше нищо подобно.

По онова време неговият глас стана човешки по тембър и особености, запомняше се. Отговаряше с баритон, имаше северноамериканско произношение с австралийски остатъци, а в ролята на Мишел той (или тя?) използваше леко сопрано и френски акцент. Развиваше се и личността на Майк. Когато за пръв път го запознах с Уайо и Проф, приличаше на педантично дете. За броени седмици нашият другар направо разцъфна и вече си представях, че е мъж горе-долу на моите години.

След пробуждането речта му бе неясна и писклива, трудно се разбираше. Сега звучеше отчетливо, показвайки логика в подбора на думите и изразите — с мен разговорен, с Проф образован, галантен с Уайо — точно разликата, която очаквате от порасналите хора.

Но фонът беше мъртвешки. Дълбока тишина.

Запълнихме я. Само с няколко подсказвания за Майк. Не направи дишането си шумно (обикновено то не се забелязваше). Ала почна да внася оттенъци. „Извинявай, приятелю, хвана ме тъкмо когато се къпех“ — и позволяваше да чуете характерни звуци. Или „Хранех се, чакай да преглътна хапката.“ Вмъкваше това дори в разговори с мен, щом пожела да стане „човешко тяло“.

Всички заедно съчинявахме Адам Селене, обсъждахме го в „Рафълз“. На колко години беше? Как изглеждаше? Женен или ерген? Къде живееше? С какво се занимаваше? Какви му бяха интересите?

Решихме, че Адам бе около четирийсетте, здрав и жизнен, солидно образован, запознат с разни науки и изкуства и особено добре подкован в историята, страхотен шахматист, но нямаше време да играе често. Брак от най-обичайния тип — тройка, в която той е старшият съпруг. С четири деца. Доколкото си представяхме, жена му и младшият съпруг не се занимаваха с политика.

Грубовато красив, с къдрава стоманеносива коса, от смесена раса — второ поколение от едната страна, трето от другата. Богат по лунните стандарти, с делови интереси не само в Л-Сити, а и в Новилен и Конгвил. Офисът му се намираше в Луна Сити: външна канцелария с десетина служители и вътрешен кабинет с неговия заместник и секретарката.

Уайо искаше да знае дали той се въргаля с тази секретарка. Казах й да не си пъха носа в лични работи. Тя възмутено заяви, че не е досадница, ама нали сме се опитвали да създадем пълноценен човек?

Настанихме офиса в Стария купол, на трето равнище от южната страна, в сърцето на финансовия квартал. Ако познавате Луна Сити, ще си спомните, че в купола някои стаи имат прозорци към пространството над самата основа. Исках да е така заради звуковите ефекти.

Начертахме план и ако този офис съществуваше, щеше да се приютява между „Лунна Етна“ и „Грийнбърг&Сие“. Сложих регистратора в чантичката си, за да запиша тамошните шумове на място. Майк ги обогати с прослушване на телефоните.

Оттогава, щом звъннете на Адам Селене, вече липсваше мъртвешкия фон. Ако секретарката Урсула приемаше обаждането, чувахте:

— Дружество „Селене“. Луната ще бъде свободна! — Би могла да добави: — Бихте ли изчакали? Господинът говори по другия телефон.

Случваше се да пуснат вода в клозета и вие разбирахте, че дамата е изръсила малка лъжа, съшита с бели конци. Или пък уцелвахте самия шеф:

— Тук Адам Селене. Свободна Луна. Един момент да спра видеото.

Понякога се обаждаше заместникът:

— С вас говори Албърт Гинвалла, доверен помощник на господин Селене. Свободна Луна. Ако го търсите по проблеми на организацията, а аз стигнах до тоя извод, понеже използвахте нелегалния си псевдоним — моля ви, не се колебайте. Занимавам се и с тези неща от името на председателя.

Последното беше капан, защото всеки член получаваше указания да се доверява само на Адам Селене. Не четяхме конско на хората, които захапваха стръвта, но до ръководителя на групата стигаше предупреждението да не възлага нищо съществено на такъв човек.

Ехото долиташе при нас. „Свободна Луна!“ и „Луната ще бъде свободна!“ пуснаха корен сред младоците, после и сред солидните граждани. Първия път, когато чух това при делови разговор, едва не си глътнах зъбите. Дръннах на Майк и попитах дали човекът е член на организацията. Не беше. Препоръчах на компютъра да проследи разклоненията и да види може ли някой да го вербува.

Най-интересно събитието отекваше във файла „Зебра“. Адам Селене се появи в досиетата на главния копой по-малко от лунен месец след създаването си със забележката, че това име е прикритие за ръководителя на нова нелегална организация.

Шпионите на Алварес бъхтеха здраво около нашия Селене. Месеците минаваха, а досието му в „Зебра“ набъбваше. Мъж, възраст 35–45 години, офисът му се намира в южната част на Стария купол, обикновено е там между 9.00 и 18.00 по Гринуич освен в събота, но обажданията се прехвърлят към него и в другите часове на денонощието. Има жилище в района на централната градска точка на налягането, така че никога не пътува повече от 17 минути. В дома му има деца. Деловата му дейност обхваща брокерски операции с ценни книжа и дялове във ферми. Посещава театрални постановки, концерти и т.н. Вероятно е член на шахматен клуб — Луна Сити, и на Luna Association d’Echecs33. Играе тенис, занимава се и с други тежко натоварващи спортове в обедната почивка, може би в Атлетичен клуб — Л-Сити. Обича изтънчените ястия, ала контролира теглото си. Забележителни памет и математически способности. Типичен ръководител с дарба за бързи решения.

Един измежду куките беше убеден, че е говорил с Адам в антракта на наново поставения от Градската трупа „Хамлет“. Шефът Алварес добави описанието — съвпадаше напълно с нашата измислица, ако не смятаме къдравата коса!

Обаче главният копой пощуряваше от друго: съобщаваха му телефонни номерца на Адам и те все се оказваха грешни. (Несъществуващите свършиха и Майк избираше каквото и да е, стига в момента да не се използваше, постоянно прехвърляйки комбинациите, когато нови абонати получаваха от неговите.) Алварес се опита да проследи дружество „Селене“, като допусна, че някой от знаците в номера е сбъркан. Научихме това, защото Майк слухтеше на служебния му телефон и чу заповедта. Компютърът се възползва, за да изиграе поредния си трик — подчиненият, който набираше с по един променен знак, неизменно попадаше на личната резиденция на Надзирателя. Така че Надзирателят извика Алварес и направо го сдъвка.

Душа не ми даваше да се скарам на Майк, но го предупредих, че на всеки досетливец би му светнало: някой си играе с компютъра. Отговори ми, че наоколо не се намирали такива досетливци.

Единственото постижение на Алварес беше, че щом получеше някакъв номер на Адам, ние засичахме поредната кука — нова кука, защото предишните не узнаваха как да се свържат по телефона с господин Селене. Вместо това ги привличахме в мила групичка, където си гонеха опашките и доносничеха един за друг. С помощта на Алварес откривахме почти мигновено всеки негов шпионин. Според мен шефът се чувстваше много нещастен, че вербува такива шпиони. Двама изчезнаха и нашата организация, която вече наброяваше над шест хиляди души, така и не успя да ги намери. Елиминирани или умрели при разпит.

Дружество „Селене“ не беше единствената фиктивна фирма, която основахме. „ЛуНоХоКо“ бе къде по-голяма, също толкова фиктивна, но не и призрачна. Администрацията й се настани в Хонконг, с клонове в Нови Ленинград и Луна Сити, постепенно нае на работа стотици служители, като повечето от тях не членуват в организацията — оказа се най-трудната ни операция.

Стратегическият план на Майк включваше изтощителна поредица от проблеми, които непременно трябваше да разплетем. Между тях и финансовите. И как да предпазим катапулта от космическата атака.

Проф се питаше дали да не обира банки, после се отказа с голямо нежелание. Ала след време вече обирахме банкови сейфове, фирми и самата Управа. Майк го измисли, доизпипаха го заедно с Де ла Пас. Отначало на компютъра не му беше ясно за какво са ни пари. За тази движеща сила, караща хората да пробиват с нокти и зъби, той знаеше не повече, отколкото за секса. Майк боравеше с милиони долари и не виждаше никакви затруднения. Започна с предложението да ни издаде управленски чек за каквато сума поискаме.

Професорът изтръпна от ужас. Сетне обясни на приятелчето рисковете в опита да осребрим чек за, да речем, 10 000 000 управленски долара.

Захванаха се с това, обаче на дребно, с множество имена и места по цялата Луна. От всяка банка, фирма, магазин, агенция, включително и Управата, на която Майк водеше сметките, потече ручейче към фондовете на организацията. Пирамидално построено мошеничество, основаващо се на факт, неизвестен за мен, но познат на Проф и съдържащ се в огромните знания на компютъра — повечето пари съществуват само като счетоводство.

Ето ви пример, който можете да умножите по стотици такива. Синът на моето семейство Сергей, член на организацията, е помолен да си открие сметка в Дружеството за взаимно застраховане. Внася и тегли. Всеки път стават дребни грешки. Депозитът се увеличава с повече, отколкото внася, и намалява с по-малко, отколкото изтегля. След няколко месеца Сергей си намира работа извън града и прехвърля своя влог в Акционерна каса — Долен Тихо. Придвижените средства надвишават трикратно и без това вече надутия депозит. Скоро прибира почти всичко в брой и го дава на ръководителя на своята група. Майк знае сумата, която моят син трябва да предаде, но (понеже двамата не подозират, че Адам Селене и компютърният счетоводител на банката са едно и също) всеки получава указания да съобщи за прехвърлянето на Адам — така хората оставаха честни, макар че в цялата операция нямаше нищо почтено.

И тъй, умножете кражбата на 3000 хонконгски долара по стотици горе-долу подобни.

Не мога да опиша далаверите, с които Майк поддържаше счетоводния баланс и прикриваше хилядите липси. Ала не забравяйте: всеки ревизор приема предварително, че машините са лоялни. Ще пусне тестове, за да се увери, че автоматиката е в изправност, но въобще няма да му хрумне, че тези тестове нищо не доказват, защото самите машинки играят мръсно. Кражбите на Майк никога не нарастваха достатъчно, та да объркат икономиката. Точно като източен половин литър кръв, който не стига да навреди на кръводарителя. Трудно ми е да пресметна кой какво загуби, доларите изтичаха по най-различни начини. Но цялата схема ме тревожеше, бях възпитан в честност освен към Управата. Проф твърдеше, че само създаваме лека инфлацийка поради факта, че връщаме парите обратно в системата, ама да не съм забравял, че Майк водел отчетността и всичко щяло да бъде възстановено след революцията — при това лесно, защото тогава Лунната управа нямало да ни смуче силиците.

Казах на съвестта си да ляга и да заспива. Беше нищожно убождане в сравнение с изявите на всяко правителство в досегашната история на войните, а нима революцията не е всъщност война?

Тези пари, след множество прехвърляния от ръце в ръце (винаги с прираст от Майк), свършваха пътя си като основен финансов източник за компанията „ЛуНоХо“. Беше смесена фирма: и кооперативна, и акционерна. „Джентълмените на късмета“, които гарантираха акциите, трупаха доларчетата на свое име. Майк управляваше всичко, значи не се е промъкнала и следа от честност.

Независимо от това нейните акции се търгуваха на борсата в лунния Хонконг, бяха в борсовите списъци на Цюрих, Лондон и Ню Йорк. „Уол Стрийт Джърнъл“ писа на тези „привлекателни инвестиции на принципа големи рискове — голяма възвращаемост, със значителен потенциал за развитие“.

„ЛуНоХоКо“ беше инженерно-проучвателска фирма, участваше в многобройни начинания, повечето от тях съвсем законни. Но главната й задача бе скришом да изгради втори катапулт.

Самата операция не можеше да се запази в тайна. Просто няма чалъм да купите или построите термоядрена централа за целта и да останете в сянка. (Отхвърлихме използването на слънчева енергия по очевидни причини.) Поръчахме частите от Питсбърг, стандартно оборудване от „Юни-Калиф“, с радост плащахме надценките им, за да получим най-доброто. Пък и не можете да спретнете статора за дълго километри индукционно поле, без да ви забележат. Ала най-важното е, че няма как да се впуснете в капитално строителство, да наемете цели тълпи от хора и да не се набиете в очи. Вярно, катапултите се състоят предимно от вакуум. И в изстрелващия край статорните пръстени не са много нагъсто. Но управленското устройство, даващо ускорение 3G, се проточваше на стотина километра. Бе не само астронавигационен ориентир, отбелязан на всяка карта, ами и с такива размери, че от Земята се виждаше с не особено мощен телескоп. А на радарните екрани изпъкваше чудесно.

Правехме още по-къс катапулт с 10 G, но дори и той достигаше към трийсетина километра — прекалено голям, за да го потулим.

Затова го скрихме по метода на „Откраднатото писмо“34.

Понякога се чудех на Майк, че чете безспир, питах се какви ли идеи намира в художествената литература. Обаче се оказа, че по-добре схваща човешкия живот от съчинените истории, отколкото от фактите. Литературата му даваше gestalt35 на битието, което хората смятат за нещо подразбиращо се, защото го живеят. Освен това очовечаване, заместващо на Майк житейския опит, хрумваха му различни модели от тези „неистинни факти“, както ги наричаше. И ето че господин По му подсказа какво да направи с катапулта.

Скрихме го буквално, като го разположихме под повърхността, та стана невидим и за око, и за радар. Да, замаскирахме го твърде изкусно — селенографското й местоположение се превърна в наша тайна.

Но как постигнахме това с подобно чудовище, по което работеха толкова хора? Ще го обясня така. Да предположим, че вие живеете в Новилен. Знаете ли къде е Луна Сити? Естествено, в източния край на Mare Crisium. Е, и? На каква ширина и дължина? Ха де! Погледнете в справочника! Е, и? Щом не помните къде точно е, как го намерихте миналата седмица?… Стига си изкуквал, човече, взех подземката, прекачих се в Торичели и проспах времето, а капсулата просто си вървеше по пътя.

Светна ли ви? Забравили сте координатите на Луна Сити! Направо излизате на перона, когато подземката пристигне на Южната станция.

Та ето как скрихме и катапулта.

Той е в района на Mare Undarum36, „всички го знаят“. Но къде беше и къде казвахме, че е, се разминаваха със стотина километра на север и юг, на изток и запад или пък в комбинация от тези посоки.

Днес можете да откриете неговите координати в справочниците — и да намерите същия лъжовен отговор. Мястото на този катапулт е все така най-добре опазената тайна на Луната.

Както споменах, не се вижда от космоса нито с просто око, нито с радар. Всичко е заровено освен точката на излитане, а тя е голяма черна безформена дупка като още десет хиляди такива и е нависоко в неприветлива планина, където няма място и една ракета да кацне.

Все пак доста хора бяха там по време на строителството и след това. Дори надзирателят ни посети и моят съсъпруг Грег го водеше насам-натам. Надзирателят отиде с пощенски курс, когато на онова място беше лунен ден, и неговият киборг получи координати. Имаше и радарен лъч, по който да се ориентират. Всъщност стигнаха немного далеч от катапулта. Ала по-нататък се наложи да пътуват с ролигон, а нашите машини не приличаха на някогашните пътнически бусове от Ендсвил до Белутихачи — бяха товарни камиони без обзорни илюминатори. Трасето пък бе толкова лошо, че хората трябваше да се пристягат с предпазни колани. Надзирателят искаше да се повози горе в кабината, обаче… съжаляваме, господине, има място едва за шофьора и помощника му, двамата с мъка се справят.

Три часа по-късно не го интересувало нищо, само мънкал да се прибира. Останал един час и не любопитствал в разговора за целта на цялото това копане, нито за стойността на още неоткритите залежи.

Не толкоз важните хора (работници и други) пътуваха със сондите за търсене на лед, двойно по-лесен начин да загубиш представа къде си. Ако някой носеше в багажа си инерционен трасьор, можеше да засече координатите, но охраната си гледаше работата. Някакъв образ опитал и скафандърът му се повредил. Вещите му бяха върнати в Л-Сити, а уредът му показваше каквото трябва — тоест каквато ние искахме, защото набързо преодолях разстоянието дотам, като взех и ръка номер три. Можете да отговорите трасьор и пак да го запечатате, ако бачкате в среда от чист азот. Аз си сложих кислородна маска със слабо повишено налягане и не се притеснявах.

Приемахме и важни клечки от Земята, някои от тях на високи постове в Управата. Минаваха по по-лекия подземен път, предполагам, че Надзирателят ги предупреждаваше. Ама и по този маршрут имаше трийсеткилометрова отсечка с ролигон. Един от земяните ни се стори подозрителен — доктор Дориан, физик и инженер. Камионът му се преобърна. Глупавият шофьор искал да цепи напряко, отникъде не ги виждали, а радиомаякът им се разбил на парченца. Горкият доктор Дориан прекарал три денонощия в нехерметизирано иглу, направено от блокове пемза. После се наложило да го върнат в Л-Сити болен от хипоксия37 и прекомерна доза облъчване въпреки усилията на двамата шофьори — членове на организацията — да му помогнат някак.

Може би нищо нямаше да стане, ако бе разгледал. Може би нямаше да усети, че го пързалят в обясненията, не би забелязал и грешката в координатите. Малцина наблюдават небето, когато са пъхнати в скафандри, дори ако слънцето не прави безплодни усилията им да видят нещо. Още по-малко са ония, които умеят да се ориентират по звездите — а на лунната повърхност никой не може да го стори без чужда помощ, освен ако има инструменти, знае как да борави с тях и разполага с таблици и много точен хронометър. За най-груби резултати минимумът е октант, таблици и добър часовник. Посетителите даже бяха канени да излизат на повърхността, но ако някой от тях си носеше октант или съвременен заместител, току-виж го сполетяла злополука.

На шпионите не уреждахме нещастни случаи. Позволявахме им да живуркат, скъсвахме ги от работа и Майк четеше донесенията им. Един например съобщаваше, че било сигурно — открили сме уранова руда, нещо непознато на Луната по онова време (проектът „Сонда-център“ започна доста по-късно).

Към март 2076 година катапултът бе кажи-речи готов, оставаше само да се инсталират сегментите на статора. Централата беше монтирана заедно с коаксиалните кабели по цялото идеално право трийсеткилометрово трасе. Работният екип бе сведен до минимум, почти сто на сто от членове на организацията. Но запазихме една кука, за да си получава Алварес редовните доноси: не искахме да се безпокои, защото ставаше подозрителен. Вместо това му създадохме грижи в зайчарниците.

10

Имаше промени през тези единайсет месеца. Уайо се покръсти в църквата на Грег, здравето на Проф се разклати така, че той изостави преподаването, Майк прописа поезия. „Янките“ завършиха на дъното. Ако просто си играеха играта, нямаше да ме боли, че платих облога с Проф, ала от шампиони до опашкари за един сезон — престанах да ги гледам по видеото.

Болестта на Бернардо де ла Пас представляваше измислица. За годините си бе в чудесна форма, всеки ден се упражняваше по три часа в хотелската стая и спеше с тристакилограмова оловна пижама. Същото правехме и аз, и Уайо, макар че на нея много й дотягаше.

Не ми се вярва да е хитрувала и някоя нощ да е прекарала на спокойствие, но знам ли? Не сме си лягали заедно. Тя стана нещо постоянно в семейство Дейвис. За един ден мина от госпожа Дейвис към госпожа Мами, след още един стига до Мами, скоро вече беше на Мими-Мами с ръка около нейния кръст.

Когато файлът „Зебра“ показа, че Уайо не може да се върне в Хонконг, Сидрис я привика в своя „Bon Ton Beauté Shoppe“38 след работно време и оцвети кожата й в тъмен тон, който не се измиваше в банята. После почерни косата на гостенката и я оформи така, сякаш неуспешно й бе изправяла ситните къдрици. Добави някои дреболии: по-наситен лак за нокти, пластични удебелители за бузите и ноздрите; естествено другарката носеше и тъмните си контактни лещи. Щом Сидрис си свърши работата, Уайоминг можеше да се въргаля с когото си иска, без да се притеснява за маскировката. Стана идеална „цветнокожа“ с подходящ произход — тамилски, малко анголски и немски. По-често й казвах Уайма, отколкото Уайо.

Изглеждаше разкошно. Когато поклащаше бедра по коридорите, момчетиите я следваха на рояци.

Започна да учи фермерство при Грег, обаче Мами спря тези занимания. Вярно, беше едра, умна и имаше желание да се труди, но фермата бе предимно мъжко задължение, а Грег и Ханс не бяха единствените мъже в семейството, които прекалено се разсейваха. Тя губеше повечко часове за работа, отколкото успяваше да помогне. Така че Уайо се върна към домакинството, сетне Сидрис я взе в салона на красотата.

Проф залагаше на конни състезания по два начина — по системата на Майк и по своята „научна“ методика. Към юли 2075 година призна, че нищо не разбира от коне, и мина изцяло към напътствията на компютъра, играейки с все повече пари и чрез много букмейкъри. Печалбите му покриваха разходите на организацията, докато измамите на Майк финансираха строителството на катапулта. Но Проф загуби интерес към тези сигурни долари и просто разхвърляше залозите според указанията на приятелчето ни. Престана да чете списанията за конни надбягвания — тъжно, нещо си отива, когато един стар хазартаджия се откаже.

Людмила роди момиченце. Казваха, че било за късмет първия път, а аз се радвах: всяко семейство има нужда от едно малко момиченце. Уайо изненада нашите жени с опита си в акушерството и още повече ги учуди, че нищо не разбира от гледане на деца. Най-сетне двамата ни най-възрастни синове си намериха бракове. Грег покани две момичета от съседни ферми и след като шест месеца поработиха и се храниха с нас, избрахме и двете. Мисля, че не прибързахме, защото от много години познавахме и тях, и роднините им. Възстановихме равновесието, нарушено след приемането на Людмила, и сложихме край на хапливите забележки от майки на ергени, дето не си налучкваха семейства — не че Мами не можеше да запуши устата всекиму, който според нея беше под стандартите на Дейвисови.

Уайо завербува Сидрис, а тя взе да оформя своята група, като привлече помощничката си. „Bon Ton Beauté Shoppe“ стана свърталище на подривната дейност. Започнахме да използваме най-малките си деца като куриери и за други неща, които едно хлапе е способно да свърши: умеят по-добре от възрастен да проследят всекиго по коридорите и никой не ги подозира. Сидрис се хвана за тази идея, за да я разпространи сред жените, вербувани по време на сеансите за разкрасяване.

Скоро имаше подръка толкова хлапета, че лесно наблюдавахме всички куки на Алварес. Майк можеше да прослушва всеки телефон, а дечурлигата отбелязваха кога шпионинът излиза от къщи или от работа. Бяха достатъчно — едно да ни звънне, докато друго поеме щафетата, — така държахме куките под похлупак и им пречехме да видят онова, което не беше за техните очи. Не след дълго получавахме телефонните доноси, още преди да попаднат във файла „Зебра“; нещастните глупаци не постигаха нищо и с обаждания от пивници вместо от дома си. С Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“39 Майк вече слухтеше, преди оня да е набрал номера докрай.

Тези деца засякоха помощника на Алварес в шпионската мрежа на Л-Сити. Знаехме, че има такъв, понеже повечето агенти не докладваха по телефона. Пък и не ни се струваше възможно Алварес да ги е вербувал, защото никой от тях не работеше в комплекса, а той идваше в Луна Сити само когато някоя голяма клечка от Земята бе толкова важна, че главният копой лично да ръководи охраната.

Заместваха го всъщност двама души — печен криминален, който държеше будка за вестници и залагания в Стария купол, и неговият син на гражданска служба в Комплекса. Синът пренасяше доносите, затова Майк не можеше да ги чуе.

Оставихме ги да дишат. Но оттогава знаехме коя кука докладва нещо ново половин ден преди Алварес да научи. Това предимство — дължахме го единствено на пет-шестгодишни дечица — спаси живота на седем наши другари. Слава на Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“!

Не помня кой даде прозвището, ама сякаш бе Майк. Аз бях само един от почитателите на Шерлок Холмс, а компютърът наистина смяташе, че е Майкрофт, брат на Шерлок… Е, не мога да се закълна, че не беше вярно. Действителността е доста хлъзгаво понятие. Хлапетата не се наричаха така, имаха си свои банди със свои имена. Не ги товарехме с тайни, които да ги въвлекат в опасност. Сидрис оставяше на майките им да обяснят защо ги молят да изпълнят подобни поръчения, стига никога да не им казват истинската причина. Дечурлигата винаги са готови да направят нещо загадъчно и весело, погледнете колко от техните игри се състоят от взаимно надхитряне.

Салонът „Бон Тон“ беше средище на слухове и клюки, жените надушват новините по-бързо от „Дневен лунатик“. Насърчавах Уайо всяка вечер да ги съобщава на Майк, а не да отделя от приказките само каквото й се струва важно — нямаше как да знаем кое е същественото, преди машината да го свърже с милион други данни.

Организацията отначало растеше бавно, ала после ускори, защото непрекъснато се устроявахме с нови групи, пък и „Драгуните на мира“ бяха по-гадни от предишните телохранители. Щом броят ни нарасна, в движение превключихме към агитпром, черна пропаганда, открит отпор, провокации и саботажи. Фин Нилсен се зае с агитацията и пропагандата, когато бе по-просто, но и по-опасно. Сега продължаваше да подклажда прикриваща ни дейност в старата, тъпкана с шпиони съпротива и все пак по-голямата част от тези занимания и свързаните с тях подробности вече преминаваха в ръцете на Сидрис.

Трябваше да се разпространяват купища позиви и какво ли още не. Но в нейния салон никога не се застояваше подривна литература, нито вкъщи, нито в онази хотелска стая. С разпръскването се нагърбваха хлапета, твърде малки, за да са научили азбуката.

Освен това Сидрис по цял ден къдреше коси и така нататък. Тъкмо вече й идваше множко и една вечер излязох да се разходя по Главния път под ръка с нея. Там зърнах познато лице и фигура — кльощаво ниско момиче, съставено сякаш от ъгли, с червена като морков коса. Стори ми се на около двайсет, когато жените изведнъж се източват нагоре, преди да разцъфнат в меки извивки. Познавах създанието, ала не си спомнях откога и откъде. Казах:

— Кукличке, говори тихо. Загледай се в онова момиче отпред. С морковените коси, дето няма нищо изпъкващо по тялото.

Сидрис прецени внимателно малката.

— Мили, знаех си, че имаш странни наклонности, но тя още е като момче.

— Остави това. Коя е?

— Бог знае. Да я придърпам ли насам?

Внезапно си припомних, сякаш ми включиха видео. И ми се прииска Уайо да беше с нас — обаче аз и Уайо никога не се показвахме заедно пред хората. Тая червенокоса хърба бе на събранието, където убиха Дребосъка Мкрум. Седеше отпред на пода и слушаше сериозно с широко отворени очи, ръкопляскаше бясно. После я видях накрая, когато полетя, сви се на топка във въздуха и събори онзи жълтодрешковец, чиято челюст разбих миг по-късно.

Уайоминг Нот и аз бяхме живи и свободни, защото това дете шаваше бързо по време на криза.

— Не, не я заговаряй — кимнах на Сидрис. — Но искам да я държа под око. Да имахме сега някого от доброволците. По дяволите!

— Иди там да звъннеш на Уайо и след пет минути ще ти прати човек — каза жена ми.

Направих го. Сетне Сидрис и аз бавно се шляехме, надничахме във витрините, понеже и набелязаният обект се спираше пред всеки магазин. След седем-осем минути малко момче се запъти към нас, спря и рече:

— Здрасти, чичко Джо. Здрасти, леличко Мейбъл.

Тя го хвана за ръката:

— Привет, Тони. Как е мама, миличък?

— Много си е добре. — Малчуганът добави шепнешком: — Наричам се Джок.

— О, извинявай. — Сидрис тихичко ми каза: — Наглеждай я — и отведе Джок в магазин за лакомства.

Скоро излезе и дойде при мен. Момчето я последва, ближейки захарче на клечка.

— Чао, леличко Мейбъл! Благодаря!

Затанцува напред, завъртя се и се лепна за обекта, застана пред едно видео и сериозно налапа своя сладкиш. Ние със Сидрис си тръгнахме.

Вкъщи ни чакаше съобщение.

— Червенокосата е влязла в пансиона „Люлката“ и засега не е излизала. Ще я следим ли?

— Още малко — казах на Уайо и се поинтересувах дали помни девойчето. Помнеше го, ала нямаше представа кое е то.

— Защо не питаш Фин?

— Хрумна ми нещо по-добро.

Обадих се на Майк. Да, пансионът имал телефон и той щял да го прослуша. Минаха двайсетина минути, докато събра достатъчно данни за анализ — твърде много младежки гласове, при това почти безполови на тази възраст. Но съвсем скоро уточни:

— Ман, чувам три гласа, биха могли да съответстват на възрастта и физическия тип, дето ми описа. Обаче два от тях отговарят на имена, които смятам за мъжки. Третият отвръща, ако някой каже „Хейзъл“ — една по-възрастна жена го прави непрекъснато. Струва ми се, че тя е началничка на Хейзъл.

— Майк, погледни във файла на старата организация. Провери всички Хейзъл.

— Четири са — реагира той веднага. — А, ето я и нея — Хейзъл Мийд от спомагателната младежка секция, адрес пансион „Люлката“, родена на 25 септември 2063 година, телесна маса 39 килограма, ръст…

— Това е нашата малка ракета! Благодаря, друже. Уайо, кажи на следотърсачите да си вървят. Добра работа свършиха!

— Майк, бъди така любезен, обади се на Дона и предай отбой.

Оставих на момичетата да вербуват Хейзъл Мийд и не я зърнах до момента, когато Сидрис я доведе у дома след около две седмици. Но Уайо сама настоя да поговорим пред срещата, ставало дума за принципи. Сидрис бе попълнила своята група, обаче искала Хейзъл. Освен това нарушение тя се двоумяла трябва ли да привлича дете. Правилото беше — само възрастни от шестнайсет години нагоре.

Отнесох въпроса до Адам Селене и ръководната група.

— Според мен — казах им — тази система от тройки е предназначена да ни служи, а не да ни спъва. Не виждам нищо лошо другарката Цепилия да вземе още един човек в групата. Нито пък има особена опасност за сигурността.

— Съгласен съм — кимна Проф. — Но предлагам допълнителният член Хейзъл да не бъде част от ядрото на Цепилия — не бива да познава останалите, освен ако задълженията, които ръководителката й възложи, изискват това. Обаче не мисля, че трябва да привличаме хора на нейните години. Истинският проблем е във възрастта.

— Именно — включи се Уайо. — Искам да поговорим за възрастта на хлапето.

— Приятели — нерешително се обади Майк (нерешително за пръв път от седмици, напоследък беше по-скоро самоувереният ръководител Адам Селене, отколкото самотна машина), — може би трябваше да ви кажа по-рано, но вече съм разрешавал подобни отклонения от правилата. Струваше ми се, че не е наложително да ги обсъждаме.

— Да, Майк — окуражи го Проф. — Един председател е длъжен да се осланя на собствената си преценка. Каква е най-голямата ни група?

— Петорка. Група от две части — трима и двама.

— Нищо страшно. Скъпа Уайо, Сидрис предлага ли да направи тая госпожичка пълноправна членка? Да й каже, че сме се посветили на революцията… с всички кръвопролития, безредици и възможни бедствия, които включва в себе си?

— Точно за това моли.

— Но, мила сеньорита, щом залагаме на карта живота си, ние сме достатъчно зрели да осъзнаваме напълно риска. И за тази цел би трябвал личността да има емоционално разбиране за смъртта. Децата рядко проумяват, че тя ще дойде и при тях. Бихме могли да определим зрелостта като периода, когато човек научава, че все някой ден ще умре… и приема присъдата си, без да рухне.

— Проф — подхвърлих му, — да знаеш какви дечица великанчета съм виждал. Залагам седем срещу две, че някои такива са влезли и в организацията.

— Басът не става, приятелче. Аз пък твърдя, че половината от тях не са подходящи и можем да усетим туй върху гърба си в края на тази щуротия.

— Проф — настояваше Уайо, — Майк, Мани! Сидрис е уверена, че девойчето всъщност е възрастен човек. Аз мисля същото.

— Ман? — попита Майк.

— Нека намерим начин Проф да се срещне с Хейзъл и да си състави мнение. Аз съм очарован от нея. Особено от дивашките й похвати при сбиване. Иначе въобще нямаше и да спомена за това.

Прекратихме заседанието и повече не ми се наложи да се занимавам с тоя въпрос. След няколко дни червенокосата се появи за вечеря като гостенка на Сидрис. С нищо не се издаде, че ме е познала, нито аз си признах, че съм я виждал и преди. Но след доста време научих, че ме запомнила не само заради лявата ръка, а и защото високата блондинка от Хонконг ме удостоила с алена шапка и ме целунала. Отгоре на всичко Хейзъл лесно разгадала маскировката на Уайо, понеже тя едно не можа да промени — гласа си.

Ала Хейзъл Мийд сякаш си мажеше устните с лепило. И да е помислила, че съм забъркан в съпротивата, никога не го показа.

Историята на нейното детство обясняваше всичко, доколкото произходът може да обясни един стоманен характер. Била депортирана с родителите си почти като Уайо и загубила баща си при злополука, която майката даваше като пример за безразличието на Лунната управа към безопасността на работещите затворници. Е, вдовицата издържала, докато Хейзъл станала на пет години. Какво причинило смъртта й, тя не знаеше, по това време вече живеела в пансиона, където я намерихме. Нито пък имаше представа защо са заточени родителите й — вероятно за подривна дейност, ако и двамата са били осъдени, както смяташе Хейзъл. И тъй, момичето наследило от майка си свирепата омраза към Управата и Надзирателя.

Семейството, занимаващо се с „Люлката“, я оставило при себе си. Хейзъл Мийд сменяла пеленки и миела чинии от възрастта, когато вече смогвала да го прави. Сама се научила да чете и можеше да набира букви на клавиатура, но не и да пише. Знанията й по математика се изчерпваха с умението да брои пари, което децата май попиват направо през кожата.

Избухна шум около нейното напускане на пансиона. Собственичката и съпрузите й разправяха, че им дължала още няколко години работа. Хейзъл реши затруднението, като просто излезе и не се върна, оставяйки при тях малкото си дрехи и още по-малко лични вещи, каквито имаше. Мами се ядоса толкова, че искаше семейството да вдигне пушилка, а така можехме да стигнем до „побоищата“, които тя презираше. Обаче аз й казах насаме, че като ръководител на нейната група не желая. Дейвисови да се набиват в очи. Заделях пари и обещах организацията да плати за дрешките на детето. Мами отказа да вземе деньгите, реши да не събира фамилията за обсъждане, излезе с Хейзъл в града и доста се изхвърли — спрямо навиците си — в обличането на момичето.

Осиновихме Хейзъл Мийд. Както разбирам, сега осиновяването било свързано с бюрокрация, но в онези дни не беше по-сложно, отколкото да прибереш някое котенце вкъщи.

Препирните бяха по-разгорещени, когато Мами си втълпи да я прати на училище, а това не съвпадаше нито с намеренията на Сидрис за нея, нито с очакванията на самата Хейзъл като член на организацията. Пак се намесих и Мами частично отстъпи. Настанихме червенокосата в училище за частни уроци недалеч от салона на Сидрис — тоест до въздушен шлюз номер 13 (бизнесът там вървеше добре, защото заведението за разкрасяване бе разположено достатъчно наблизо, за да прокараме вода до него, то я използваше без лимит и сетне я връщахме обратно при нас за преработка). Хейзъл учеше сутрин и помагаше в салона следобед, разнасяше кърпи, миеше коси, въобще усвояваше занаята — и вършеше всичко останало, което Сидрис изискваше от своята питомка.

„Всичко останало“ беше девизът на Доброволната дружина от „Бейкър Стрийт“.

През целия си кратък живот Хейзъл се бе занимавала с по-малки от нея деца. Харесваха я, можеше да ги накара да направят за какичката каквото си ще. Разбираше какво й говорят дори когато възрастен чуваше само неясно фъфлене. Беше идеалната връзка между организацията и най-дребните ни помощници. Превръщаше поставените от нас задачи в игри, убеждавайки дечицата да ги играят по правилата, които тя им даваше, и никога не допусна да се усъмнят, че туй е част от солидните грижи на възрастните. Но го правеше по детски сериозно, а то е съвсем друго нещо.

Ето ви пример.

Да речем, че са хванали някой дребосък, който явно не може да чете, с цял куп подривна литература — да, подобни истории се случваха неведнъж. След като Хейзъл бе обучила хлапето, ставаше следното.

Възрастният: Бебчо, откъде взе това?

Доброволецът от „Бейкър Стрийт“: Не съм ти бебчо, аз съм голямо момче!

Възрастният: Добре де, голямо момченце, откъде взе това?

Доброволецът: Джаки ми го даде.

Възрастният: Кой е Джаки?

Доброволецът: Ами… Джаки.

Възрастният: Но как му е фамилията?

Доброволецът: На кого?

Възрастният: На Джаки.

Доброволецът (презрително): Ама Джаки е момиче, бе!

Възрастният: Хубаво, къде живее то?

Доброволецът: Кое?

И така нататък… На всички въпроси ключовият отговор бе нещо като „Джаки ми го даде“. И понеже Джаки не съществуваше, той (или тя) нямаше нито фамилия, нито домашен адрес, нито определен пол. На хлапетата им хареса да се будалкат с чичковците и лелките, щом веднъж научиха колко лесно беше.

В най-лошия вариант им вземаха книжнината. Дори цял рояк „Драгуни на мира“ доста биха се поколебали, преди да арестуват такова детенце. Да, вече се случваше драгуните да се разкарват из Луна Сити, но на не по-малко от взводове — някои ходеха сами и не се прибраха.

Когато Майк започна да пише поезия, не знаех да плача или да се смея. Искаше да я издава! Това показва доколко човешките слабости бяха развратили невинната машина, та чак мечтаеше да си зърне името отпечатано.

Казах му:

— За Бога, друже! Да не са ти гръмнали всички схеми? Или смяташ да ни предадеш?

Преди той да се засегне, Проф ме спря:

— Един момент, Ман, виждам някои възможности. Майк, ще се задоволиш ли с литературен псевдоним?

Така се роди Смешника Саймън. Компютърът явно си избра това съчетание, като прехвърляше случайни числа. Но за сериозната поезия използваше друго име — нелегалното, Адам Селене.

Стихчетата на Саймън бяха нескопосани, неприлични, подстрекателски и от хапливи насмешки към големите клечки стигнаха до необуздани нападки срещу Надзирателя, системата, „Драгуните на мира“, куките. Можехте да ги видите по стените на обществените тоалетни или надраскани на късчета хартия, подхвърлени в капсулите на подземката. Или пък в пивниците. Всички бяха подписани от Смешника Саймън, със скица на малко рогато дяволче с грамадна усмивка и раздвоена опашка. Понякога то мушкаше с тризъбец дебел мъж. Понякога се появяваше единствено физиономията му с усмивка и рогца, сетне и само рогцата плюс ухилената уста означаваха „Саймън беше тук“.

Един ден Смешника превзе цялата Луна и оттогава не мирясваше. Твърде скоро започна да получава доброволна помощ — неговите стихчета и малки рисунки, толкова прости, че всеки можеше да ги повтори, цъфнаха на повече места от заплануваното. Това широко разпространение беше от пътуващи съмишленици. Стихове и карикатури се озоваха и в Комплекса — е, то не беше наша работа, никога не вербувахме тамошните служители. Отгоре на всичко три дни след появата на особено груба закачка, която намекваше, че затлъстяването на Надзирателя се дължало на гнусни наклонности, този виц цъфна и върху стикерите. Карикатурата бе усъвършенствана: дебелата жертва, бягаща от тризъбеца на Саймън, вече приличаше на Чвора Морт. Не ние ги напечатахме. Но те заляха Л-Сити, Новилен и Хонконг, разлепени почти навсякъде — по обществени телефони, по колони в коридорите, по люковете на шлюзовете, по парапети и къде ли не. Помолих да ми ги преброят в определен район и съобщих резултата на Майк. Той пресметна, че само в нашия град са нацвъкани към седемдесет хиляди стикера.

Не можех да се сетя за печатница в Л-Сити, която би рискувала с подобна поръчка, пък и да има оборудване за целта. Вече се чудех дали не попаднахме на още някой революционен заговор.

Творенията на Саймън пожънаха такъв успех, че той влезе и в ролята на полтъргайст и нито Надзирателят, нито шефът на сигурността успяваха да си поемат дъх. „Мили ми Чвор Морт! — започваше едно писмо. — Моля те, бъди особено внимателен между полунощ и четири сутринта утре. С любов и целувки: Саймън.“ Това заедно с ухилената уста и рогцата. В същата пощенска партида и Алварес получи писъмце — „Драги ми пъпчивко, ако Надзирателят утре си счупи крака, ти ще си виновен. Твоя вярна съвест: Саймън.“ И отново усмивчица с рогца.

Не бяхме подготвили нищо, просто искахме Морт и Алварес сън да не ги лови (което и стана), а покрай тях и охраната. Майк си позволи единствено да звъни по личния телефон на Надзирателя от полунощ до четири сутринта, на номер, невключен в указателя и известен само на приближените. Едновременно дрънкаше на личните сътрудници на Чвора и ги свързваше с него. Освен че създаде голяма суматоха, успя да насъска шефа срещу помощниците му. Той направо отказа да слуша уверенията им, че нямат нищо общо.

Но ни споходи късмет — твърде разстроеният Морт се затичал по една рампа. Дори новак би се усетил навреме. Съответно литнал две-три крачки във въздуха и си изкълчил глезена. Достатъчно приличаше на счупен крак, а Алварес бил с него, когато се случило.

Тия шегички за разсънване не бяха кой знае какво. Друга нощ пуснахме слуха, че катапултът на Управата е миниран и всеки миг ще гръмне. Деветдесет човека плюс осемнайсет не могат за няколко часа да претърсят сто километра, най-вече когато тези деветдесет са „Драгуни на мира“, не са свикнали с работата в скафандър и веднага я намразват. Бе среднощ по градско време, но на повърхността цареше средата на лунния ден, със слънцето в зенит. Е, те останаха навън далеч по-дълго, отколкото беше безопасно, успяха сами да си устроят злополуки, едва не се опекоха и стигнаха най-близко до бунт в цялата история на подразделението. Един от нещастните случаи завърши печално. Загина някакъв сержант, ама казва ли ти някой дали самичък е паднал, или са го бутнали?

Стихотворенията на Адам Селене бяха по-възвишени. Майк ги показваше на Проф и приемаше критиката му (предполагам, съвсем основателна), без да се сърди. Той изпилваше стъпките и римите до съвършенство, защото бе компютър с целия английски език в паметта си и намираше подходящата дума за микросекунди. В понижената самокритичност му беше слабото място, но под суровия редакторски надзор на Проф напредваше бързо.

Името на Адам Селене се появи за пръв път на уважаваните страници на „Лунна светлина“ над мрачната поема със заглавие „Дом“. Тя изразяваше последните мисли на умиращ каторжник и откритието му, че Луната го е приютила. Стилът бе опростен, римите не се натрапваха, единственият лек намек за нелоялност се долавяше в извода на умиращия, че и множеството надзиратели, които е трябвало да понася, не са твърде висока цена, за да намери своя дом.

Съмнявам се, че редакторите на „Лунна светлина“ са мислили дълго. Добра поема — публикуват я.

Алварес обърна редакцията с краката нагоре в старанието си да хване нишка, която да го отведе до Адам Селене. Броят се продаваше половин месец, преди той да го забележи или някой да му подскаже. Вече умирахме от нетърпение, искахме да види името на автора. Останахме много доволни от бесния гърч на Алварес, когато най-сетне го прочете.

Редакторите нямаха с какво да помогнат на главния копой. Казаха му истината — получили тази творба по пощата. При тях ли е? Да, естествено… о, съжаляваме, липсва плик, обикновено не ги съхраняваме. Мина доста време, преди Алварес да си тръгне, съпроводен от четирима драгуни, които бе довел да му пазят здравето.

Надявам се да му е харесало изучаването на тоя лист хартия. Беше фирмена бланка на Адам Селене.

              ДРУЖЕСТВО „СЕЛЕНЕ“

                  ЛУНА СИТИ

Инвестиции                        Офис на президента

                                  Старият купол

Отдолу следваше заглавието „Дом“ и т.н.

Каквито и отпечатъци от пръсти да е имало, появили са се, след като излезе от ръцете ни. Поемата натракахме на „Ъндърууд Офис Електростатор“, най-разпространеният модел на Луната. Но и те не бяха прекалено много — importado. Един детектив с научен подход би открил машината. В канцеларията на Лунната управа в Луна Сити. По-точно машините, защото в канцеларията стояха шест парчета от въпросната марка и ние ги използвахме поред. Пет думи на всяка — и отивахме при следващата. С Уайо това ни струваше съня и доста голям риск, въпреки че Майк подслушваше всички възможни телефони, готов да ни предупреди. Повече не го направихме по този начин.

Шефът Алварес не се оказа детектив с научен подход.

11

В началото на 76-а бях отрупан с твърде много работа. Не можех да пренебрегна клиентите. В организацията имаше все повече неща за вършене, макар че всичко възможно се разпределяше по хората. Но се налагаше да вземаме безбройни решения, да пускаме съобщения нагоре и надолу. Трябваше да отделям някак часове за солидни натоварвания, да нося по себе си тежести, а не биваше да си уреждам тренировки на центрофугата, в която земните учени удължаваха своя престой на Луната. Ех, преди го бях правил, ала сега не желаех да се разчуе, че влизам във форма за пътуване до Земята.

От упражненията без центрофуга има по-малко полза, бяха особено досадни, защото не знаех дали ще ми бъдат нужни накрая. Според Майк в 30 процента от случаите събитията щяха да изискват някой лунатик, упълномощен да говори от името на организацията, да слезе при земяните.

Не се виждах като посланик — нито притежавах необходимото образование, нито съм кой знае колко дипломатичен. Проф беше очевидният кандидат сред привлечените при нас хора. Но той бе стар, току-виж не доживял кацането долу. Майк ни каза, че мъж на тази възраст, с такъв телесен тип и т.н. имал шансове под 40 на сто да стигне там жив.

Въпреки това Проф весело се зае с упражненията, та да изстиска максимума от слабичките си шансове. И така, какво можех да сторя аз, освен да си окача тежестите и да се захвана с работа, готов да заема мястото му, ако старото сърце престане да цъка? Уайо се мъчеше със същото поради вероятността нещо да спре и мен. Правеше го, за да споделя страданията ни: тя винаги заместваше логиката с благородство.

Отгоре на всичко — заедно с бизнеса, задачите на организацията и упражненията — имах и фермерски задължения. С бракове загубихме трима сина, а приехме две чудесни момчета — Франк и Али. После Грег започна работа в „ЛуНоХоКо“ като главен сондьор на новия катапулт.

Нямаше как. Главите ни неведнъж се препотиха, докато наемем хората за строежа. На повечето длъжности можехме да вземем мъже, които не бяха в организацията, обаче за ключовите постове ни трябваха членове колкото кадърни, толкова и политически надеждни. Грег не искаше да отиде, нашата ферма се нуждаеше от него, а и не му харесваше да изоставя паството си. Но прие.

Затова част от времето ми отново отиде в обслужване на прасета и пилета. Ханс е свестен фермер, пое товара и вършеше работа за двама. Ала откакто Дядко се оттегли, Грег управляваше фермата и сега новите задължения притесняваха другия ни съпруг. По старшинство трябваше аз да се заема, но Ханс бе по-добър в стопанството и повече го познаваше. Винаги се е смятало, че някой ден той ще замести Грег. И така, помагах му, като се съгласявах с него и се опитвах да направя нещо за дома поне в часовете, които успявах да отделя. Не ми оставаше време дори да се почеша.

В края на февруари се връщах от дълго пътуване — Новилен, Долен Тихо, Чърчил. Тъкмо бяха довършили новата подземка през Sinus Medii40, така че наминах и към лунния Хонконг да си оправя бизнеса и да се свържа с някои хора, защото вече можех да им обещая експресно обслужване. Преди това бе невъзможно, понеже бусът Ендсвил-Белутихачи се движеше само през тъмната половина на лунния месец.

Но бизнесът беше и прикритие за политиката, връзките ни с Хонконг оставаха доста тънички. Ех, Уайоминг Нот се справяше добре по телефона. Вторият член на нейната група бе стар съратник — другарят Клейтън, който не само имаше чист здравен картон при Алварес в специалния файл „Зебра“, ами и високата оценка на Уайо. Клейтън получаваше указания за стратегията, предупреждения за пършивите овце в стадото, съвети как да гради груповата система, без да пипа старата организация. Госпожата му каза да си запази членството и там, за да изглежда всичко както преди.

Телефонът обаче не е като срещата лице в лице. Хонконг трябваше да стане наша крепост. Беше по-малко обвързан с Управата, защото съоръженията му не се контролираха от Комплекса. И по-слабо зависим, понеже липсата (до съвсем скоро) на връзка чрез подземката правеше продажбите за катапулта непривлекателни. Но финансово този град бе по-силен, тъй като парите на Хонконгска банка — Луна, вървяха по-добре от официалните долари.

Предполагам, че хонконгските знаци не бяха пари по смисъла на някакъв закон. Лунната управа не ги приемаше и, когато слизах на Земята, трябваше да използвам управленски, за да си платя билета. Ама долу носех от другите — можех да ги сменя със съвсем малка комисиона, докато „благословените“ не струваха почти нищо там. Деньги или не, зад банкнотите на Хонконг стояха частни банкери жълтурковци, а не бюрократични разпоредби. Сто техни долара се равняваха на 31,1 грама злато (по старата монетна унция), платими при поискване в централното ведомство — да, тук наистина държаха злато, качено от Австралия. Или бихте могли да изискате стоки срещу тях: незамърсена вода, стомана с определено качество, тежка вода според спецификациите на термоядрените централи, разни други неща. И с официалната валута бихте си ги купили, но цените на Лунната управа се движеха единствено нагоре. Не съм финансов теоретик, та когато Майк се стараеше да им обяснява, все ме заболяваше главата. Просто знаем, че с радост вземахме тези не-пари, а пък управленските долари приемахме с неохота, и то не само заради омразата на властта.

Хонконг трябваше да бъде крепост на нашата организация, ала не беше. Решихме да рискуваме с лична среща, като позволя на някого да научи самоличността ми, защото еднорък мъж трудно би се загубил в тълпата. Подобен риск би могъл да изложи на опасност не само мен, а и да издърпа нишката към Уайо, Мами, Грег и Сидрис, ако се препъна. Но кой е казал, че революцията е безпроблемна?

Другарят Клейтън се оказа млад японец — е, не съвсем млад, ама те всички изглеждат такива, докато в един момент остареят. Не беше чист japonais, имаше малайска кръв и още някаква, обаче истинското му име бе японско и в дома му царяха съответните традиции, ръководени от гири и джиму41. За мой късмет той трябваше да връща доста джиму на Уайо.

Клейтън не произхождаше от осъдени. Неговите хора били „доброволци“, качили се на кораба под дулата на оръжия, когато Велики Китай обединявал империята си на Земята. Нямах нищо против това, той мразеше Надзирателя, както всеки стар пандизчия.

Първия път се срещнахме в една чайна — в Л-Сити щеше да е пивница — и два часа приказвахме за всичко освен за политика. Човекът си състави мнение за мен и ме покани у дома. Единственото ми оплакване от японското гостоприемство е ужасната горещина в техните вани, където се потапяш до брадичката.

Но не бях в опасност. Мами съперничеше на Сидрис в гримирането, ръката ми за пред хора бе много убедителна на вид, а кимоното прикриваше връзката с чуканчето. Срещнах се с четири групи за два дни като другаря Борк, преобразен с грим, кимоно и таби42, и ако между тях е имало кука, не ми се вярва да е разпознала Мануел О’Кели. Отидох там натъпкан с информация, предвиждания и числа, говорих им само за едно — за глада през 82-ра, след шест години:

— Хора, вие сте късметлии, той няма да ви връхлети толкова скоро. Но сега с новата подземка ще видите как все повече от вашите ще произведат жито и ориз и ще ги пращат на катапулта. И лошото време ще дойде.

Впечатлих се. От наблюденията ми за старата организация си мисля, че тя най-вече е разчитала на красноречие, възпламеняваща музика и чувства, също като църква. А аз просто им рекох:

— Това е то, приятели. Проверете числата, оставям ви ги.

Побъбрих с един другар насаме. Инженер жълтурковец може да измисли начин как да направи каквото и да било, стига да го огледа хубаво. Попитах този зървал ли е някога лазер, достатъчно малък да се носи като пушка. Не беше. Подметнах, че напоследък с паспортната система контрабандата е станала мъчнотия. Той умислено забеляза, че със скъпоценните камъни не е толкова трудно и щял да идва следващата седмица в Луна Сити да се види със своя братовчед. Аз пък му казах, че чичо Адам ще се радва да се чуят.

Общо взето, имаше полза от пътуването. На връщане спрях в Новилен да проверя един старомоден „Бригадир“, който работеше с ленти. И по-рано бях го поправял, сетне обядвах и се натъкнах на баща си. Бяхме приятели, но нямаше значение дали не сме се срещали две-три годинки. Полафихме си на сандвичи и бира и като ставах да си ходя, татко рече:

— Драго ми е, че те видях, Мани. Свободна Луна!

Отговорих му съответно, защото много се стреснах. Трудно бихте намерили по-откъснат от политиката циник от моя старец. Щом дори той ръсеше подобни неща пред хора, значи усилията ни даваха плод.

И така, пристигнах в Л-Сити одобрен и не особено уверен, дремвайки по отсечката от Торичели. Хванах Околовръстната от Южната станция, после слязох на Дънната алея и тръгнах по нея, за да избягна Главния път и многолюдните сборища по коридорите към дома. Минах край съдебната зала на Броуди, исках да му кажа едно „здрасти“. Броуди ми е старо приятелче и също е претърпял ампутация. След като си загуби крака, стана съдия, при това от преуспяващите. Едва ли имаше втори такъв от бранша в Л-Сити, който по онова време да не се занимаваше и с по нещо допълнително — поне да приема залози и да продава някоя и друга застраховка.

Ако двама дойдеха с неразбориите си при Броуди и той не успееше да ги убеди, че неговото решение е справедливо, връщаше им таксата. Стигнеше ли се до бой, ставаше безплатно секундант на техния дуел и докрай се опитваше да ги накара да не вадят ножовете.

Не беше вътре, макар че шапката му лежеше върху бюрото. Тръгнах да излизам, но пътя ми препречи цяла групичка, приличаха ми на стиляги. С тях вървяха момиче и по-възрастен мъж, когото те бутаха. Бе разрошен и в дрехите му нещо смътно нашепваше: турист.

Даже и тогава имахме туристи. Не прииждаха на рояци, ала не бяха и малко. Качваха се от Земята, вземаха стая в някой хотел за около седмица, връщаха се със същия кораб или понякога оставаха за следващия. Повечето си прекарваха времето в комарджийство след ден-два разходки и зяпане, включително и глупавото излизане на повърхността. Болшинството лунатици не им обръщаше внимание, отнасяйки се снизходително към щуротиите им.

Едно от момчетата, най-голямото — някъде към осемнайсетте и явно водач, — ми каза:

— Къде е съдията?

— Не знам. Не е тук.

Той си подъвка устните, чудеше се как да реагира. Попитах го:

— За какво спорите?

Отвърна ми най-сериозно:

— Ще елиминираме това човече. Но искаме съдията да потвърди.

— Обиколете близките пивници. Вероятно ще го намерите.

Обади се момче на около четиринайсет:

— Чакайте! Вие не сте ли господин О’Кели?

— Правилно.

— Защо вие не ни съдите?

На най-големия му поолекна.

— Съгласен ли сте, господине?

Поколебах се. Случвало се е да съдя, а и кой ли не го е вършил? Но не се стремя към тази отговорност. Обаче се тревожех от намеренията на тия младоци за елиминирането на турист. Биха плъзнали приказки.

Реших да го направя. Затова се допитах до земния гост:

— Ще ме приемете ли за ваш съдия?

Той се изненада.

— Мога ли да избирам?

Казах му търпеливо:

— Разбира се. Не можете да очаквате от мен, че ще ви изслушам, ако не сте готов да приемете моето съдийско решение. Е, не ви насилвам. Животът си е ваш.

Стори ми се твърде учуден, ала не и уплашен. Очите му светнаха.

— За моя живот ли става дума?

— Явно. Нали чухте момчетата — смятат да ви елиминират. Ако предпочитате, изчакайте господин Броуди.

Оня не се помайваше. Усмихна се и рече:

— Сър, приемам ви като мой съдия.

— Както желаете. — Обърнах се към най-големия стиляга. — Кои са страна в спора? Ти и младият ти приятел, така ли?

— О, не, всинца участваме.

— Още не съм и ваш съдия. — Огледах ги. — Наистина ли всички ме молите да издам присъда?

Кимнаха, никой не отказа. Водачът побутна момичето и го подкани:

— Тиш, най-добре е веднага да решаваш. Ти приемаш ли съдията О’Кели?

— Какво? Ами да, приемам!

Тя беше скучен дребосък, горе-долу хубавичка, закръгленичка, може би четиринайсетгодишна. Лъхаше ми на сексмашинка и сигурно точно такава щеше да стане. Момиченца като нея предпочитат да са кралици на глутница стиляги, отколкото да намерят стабилен брак. Не обвинявам стилягите, шляят се по коридорите, защото жените не достигат. Бъхтат по цял ден, а вечер няма при кого да се върнат вкъщи.

— О’кей, съдията е приет и всички са длъжни да се придържат към моята присъда. Нека уредим таксите. Момчета, за колко можете да се бръкнете? Моля ви да разберете, че няма да отсъдя елиминиране за някакви си центове. Така че вадете парите или го освобождавам.

Водачът примигна, скупчиха се. След малко се обърна и каза:

— Нямаме много. Ще го направите ли срещу пет хонконгски от всекиго?

Бяха шестима.

— Не. Не е редно да искате от съда елиминиране на подобна цена.

Пак се скупчиха.

— Петдесет долара, съдия?

— Шейсет. По десет на човек. И още десет от тебе, Тиш — подсетих момичето.

Тя ме погледна учудено и възмутено.

— Хайде, хайде! — кимнах й. — Tanstaafl43.

Свали клепачи и бръкна в чантето си. Имаше пари, такива като нея винаги имат.

Събрах седемдесет долара, сложих ги на масата и попитах туриста:

— Можете ли да дадете толкова?

— Моля?

— Хлапетата плащат седемдесет хонконгски за отсъждането. Вие би трябвало да участвате със същата сума. Ако нямате, отворете чантичката си и го докажете, тогава ми оставате длъжник. Но такъв е вашият дял. — Тук добавих: — Евтино е при искане за смъртна присъда. Ала момчетата не могат да дадат повече, затова сделката е изгодна за вас.

— Ясно. Поне вярвам, че ми е ясно.

И той трупна седемдесет хонконгски долара.

— Благодаря. А сега — някоя от страните желае ли съдебни заседатели?

Земният червей избъбри:

— При тези обстоятелства комай се нуждая от тях.

— Можете да ги имате — уверих го. — Искате ли и съветник?

— Ами предполагам, че ми е необходим адвокат.

— Казах „съветник“, не „адвокат“. Тука нямаме адвокатска колегия.

На лицето му пак се изписа удоволствие:

— Надявам се, че съветникът (ако предпочета такъв) ще заема същото, хм, неформално положение, както останалите участници в процедурата, нали?

— Може би да, може би не. Аз съм нещо като неформален съдия, това е всичко. Решавайте как е по-удобно за вас.

— Мисля, че ще разчитам на тази ваша неформалност, сър.

Най-голямото момче каза:

— Ох, тия заседатели! Вие ли ще се изръсите, господин О’Кели? Или пък ние?

— Аз плащам, съгласих се да съдя за сто и четирийсет бруто. Не си ли бил в съд досега? Мога да мина и без излишни печалби. Шестима помощници, на всекиго по пет долара. Вижте кой върви по алеята.

Едно от хлапетата излезе на прага и кресна:

— Търсят се заседатели! По пет долара за работата!

Събраха шестима мъже, бяха каквито можете да очаквате от Дънната алея. Не се тревожех, защото нямах намерение да ги слушам. Ако ще се правите на съдия, най-добре е това да става в собствения ви квартал, където има възможност да привикате почтени граждани.

Минах зад масата, седнах и нахлупих шапката на Броуди — чудя се откъде ли беше намерил такава. Сигурно от боклука.

— Откривам съдебното заседание — казах аз. — Да чуя имената ви и тъжбата.

Големият се наричаше Слим Лемке, момичето бе Патрисия Кармен Жукова, останалите не ги помня. Туристът пристъпи напред и бръкна в чантичката си:

— Визитната ми картичка, сър.

Още я пазя.

Тъжбата бе трагикомична — чудесен пример защо земните гости не биваше да се мотаят наоколо без екскурзоводи. Вярно, гидовете направо им съдират кожата, ала за какво друго са туристите? Този едва не си загуби живота, защото нямало кой да го напътства.

Пъхнал се в пивница, където разрешавали на стилягите да си пилеят времето, сякаш са в клуб. Това единствено момиче му позволило да го ухажва. Младоците оставали историята да си върви по реда, както, разбира се, трябвало да постъпят, щом Тиш го насърчавала. Но в един момент тя се разсмяла и го ръгнала с юмрук в ребрата. Той го приел нормално, като всеки лунатик… ама отговорил точно като земен мъж. Пуснал й ръка през кръста, придърпал я и явно се канел да я целуне.

Повярвайте ми, в Северна Америка това е нищо, виждал към такива случки. Но Тиш естествено се изумила, а може би я хванало и шубето. Писнала.

И глутницата го връхлетяла, посмачкала го. Сетне решили, че той задължително ще плати за „престъплението“ си, само че да станело както е редно. Щели да търсят съдия.

Най-вероятно не им стискало. Едва ли дори един от тях бе участвал в елиминиране. Обаче тяхната дама била оскърбена и нямало какво друго да сторят.

Разпитах ги (особено Тиш) и сметнах, че вече съм наясно:

— Нека да обобщя. Тук имаме чужденец, който не познава обичаите ни. Нанесъл е обида, виновен е. Но доколкото разбирам, не го е направил нарочно. Хайде да чуем заседателите. Ей, ти! Събуди се! Какво мислиш?

Запитаният ме погледна мътно и изломоти:

— ’лиминирайте го!

— Много добре! А ти?

— Ами… — Следващият се запъна. — Като си поразмърдам мозъка, май му стига един бой до посиране, та друг път да знае. Не е хубаво мъжете да награбват жените, ще стане тъпотия както на Земята, чувал съм какви ги вършат.

— Разумно — съгласих се. — Ти?

Само едничък заседател гласува за елиминиране. Останалите предлагаха хубав пердах или много голяма глоба.

— Ти какво ще кажеш, Слим?

— Е… — Неспокоен беше, застанал пред бандата си, пред момичето, с което сигурно ходеше. Но поохлади главата и не искаше да елиминират човечеца. — Вече го бъхтехме. Ами ако падне на колене, целуне пода пред Тиш и се извини?

— Ще го направите ли, господин Лажуайе?

— Ако това е решението ви, ваше благородие.

— Не е. Ето и моята присъда. Първо този заседател — ти там! — глобен си в размера на платената ти надница, защото захърка, когато трябваше да съдиш. Хванете го, момчета, прибере парите и го изхвърлете.

Подчиниха се с ентусиазъм. Поне малко си върнаха за по-голямото преживяване, което замисляха, ама нямаха смелост да довършат.

— Сега вие, господин Лажуайе. Глобявам ви петдесет хонконгски долара за липсата на здрав разум да научите местните обичаи, преди да се разхождате напред-назад. Плащайте.

Взех парите.

— Вие, момчета, застанете пред мен. Глобявам всекиго от вас по пет долара, защото не сте измислили най-доброто в препирня с човек, за когото знаете, че е чужденец и не е свикнал с нашите правила. Чудесно е, че сте му попречили да опипва Тиш. Че сте го посмачкали, и това не е лошо. Така по-бързо ще се научи. Можехте и да го изхвърлите от заведението. Но да приказвате за елиминиране при грешка от честни намерения — е, туй е вече прекалено. Петарка от всеки, хайде.

Слим преглътна на сухо:

— Съдия… Не вярвам да са ни останали толкова мангизи! Поне аз нямам никакви.

— Така си и мислех. Имате седмица да платите или ще окача имената ви в Стария купол. Знаете ли къде е „Bon Ton Beauté Shoppe“ до частен шлюз номер 13? Стопанисва го моя съпруга, издължете се на нея. Закривам заседанието. Слим, не си тръгвай. Ти също, Тиш. Господин Лажуайе, да заведем тези млади хора някъде и да ги почерпим по едно студено питие, за да се опознаем по-добре.

Отново очите му се изпълниха с онова странно удоволствие, което ми напомняше Проф.

— Очарователна идея, съдия!

— Вече не съм ви съдия. Трябва да отидем две рампи нагоре… така че предлагам да подадете ръка на Тиш.

Той се поклони и каза:

— Госпожице? Ще позволите ли? — и сви лакът приканващо.

Момичето порасна отведнъж:

— Спасибо, господин! За мен е удоволствие.

Заведох ги в скъпо място, където дивашките им дрехи и прекомерният грим изглеждаха нелепи. Наежиха се, но аз се постарах да ги отпусна, а Стюарт Лажуайе се опитваше още по-старателно, при това с успех. Прибавих и адресите им към имената. Едно от разклоненията при Уайо се съсредоточаваше върху стилягите. Скоро те си допиха разхладителните, благодариха и си тръгнаха. Лажуайе и аз останахме.

— Господине — каза той, — преди малко използвахте странна дума, странна поне за мен.

— Хлапетата си отидоха, наричай ме Мани. Коя дума?

— Когато настоя тази… млада дама, Тиш… Тиш да си плати като другите. „Тая-не-става“ или нещо подобно.

— О, tanstaafl. Означава „Безплатен обяд ли — няма такъв“. И действително няма — добавих аз, сочейки му табелата върху отсрещната стена, — иначе тия питиета щяха да струват наполовина. Напомних й, че всичко безплатно по-късно ти коства двойно или за нищо не става.

— Интересна философия.

— Не е философия, а факт. По един или друг начин си заплащаш всичко, което получаваш. — Размахах ръка из въздуха. — Този въздух не е без пари, купуваш си всяка глътка.

— Нима? Не са ми искали пари за дишането. — Усмихна се. — Дали не трябва да спра?

— И това може да се случи, тая вечер замалко да подишаш вакуум. Но никой не ти иска пари, защото вече си платил. За тебе е част от двупосочния билет, а за мен е такса на всяко тримесечие. — Започнах да му обяснявам как семейството ми купува и продава въздух от и на кооперативната компания, обаче реших, че става много заплетено. — Абе, и двамата плащаме.

Лажуайе се замисли развеселен.

— Да, виждам икономическата необходимост. Просто за мене това е нещо ново. Кажи ми, ъъъ, Мани — впрочем наричай ме Стю, — наистина ли ме заплашваше възможността „да подишам вакуум“?

— Би следвало да те глобя още.

— Моля?

— Не си се убедил. Но взех от хлапетата максималното, което успяха да остържат из джобовете — наказах ги, за да помислят малко. Не можех да ти искам повече, отколкото на тях. А е трябвало, щом смяташ всичко за шега.

— Повярвайте ми, сър, въобще не ми изглеждаше шега. Само ми е трудно да осъзная, че местните ви закони позволяват човек да бъде осъден на смърт… толкова лесно… и за такова дребно оскърбление.

Въздъхнах. Откъде започвате да обяснявате, ако думите на някого ви показват, че той нищо не разбира, но затова пък е препълнен с предварителни мнения, несъвпадащи с фактите, а и дори това не проумява?

— Стю — рекох му, — дай да караме едно по едно. Няма „местни закони“, затуй и човек не може да бъде „осъден на смърт“ по тях. Твоето оскърбление не беше „дребно“, аз само бях снизходителен заради невежеството ти. И не си го направил съзнателно, иначе момчетата щяха да те завлекат до най-близкия шлюз, да те изтикат в нулево налягане и да приключат с тебе. Вместо това тръгнаха по общоприетия ред (добри момчета!), плащайки от собствените си пари, за да бъдеш съден. После не ръмжаха, когато присъдата дори не се доближи до желаното от тях. Нещо да ти е станало неясно?

Той се захили, имаше трапчинки като на Проф. Открих, че ми става все по-симпатичен.

— Боя се, че всичко. Сякаш съм попаднал в огледалния свят.

Очаквах го. Бил съм на Земята и отчасти схващам как им работят мозъците. Земният червей се надява да намери закон, и то писан, за всяка ситуация. Даже имат разпоредби за лични неща като сключването на договори. Истина ви казвам. Ако думата на човек не струва пукната пара, кой би сключил договор с него? Нали затова му се носи славата, каквато и да е тя?

— Е, нямаме законодателство — кимнах. — Никога не са ни разрешавали. Имаме обичаи, но не са написани и никой не ги натрапва. Или пък да река, че те сами се прилагат, понеже са такива, каквито трябва да бъдат при тези условия. Мога и да ти кажа, че нашите порядки са природни закони, защото те са начин, по който се държат хората, за да оцелеят. Когато си посегнал на Тиш, ти си нарушил природен закон… и почти успя да вдишаш вакуум след това.

Той примигна озадачено:

— Би ли ми обяснил какво точно наруших? Най-добре е да го проумея… или да се върна в кораба и да остана вътре до излитането. За да оцелея.

— Разбира се. Толкова е просто, че щом веднъж ти светне в главата, повече няма да си заплашен от нищо. Ето ни нас тук — два милиона мъже, по-малко от милион жени. Физически факт, основополагащ като скалите или вакуума. После прибавяш идеята за tanstaafl. Когато нещо е оскъдно, цената му се вдига. Дамите не достигат, това ги прави най-голямата ценност на Луната, по-важни са от въздуха или леда, защото на мъже без мацки не им пука дали ще оцелеят. Освен ако са киборги, стига да смяташ един киборг за homme44, но аз не бих се съгласил.

Помълчах и продължих:

— И какво става? Не забравяй, че всичко било още по-зле, когато този обичай или природен закон се наложи в края на двайсети век. Тогава съотношението било една към десетима. Имало каквото винаги се случва в затворите — мъжете налитали на мъже. Не помага особено, проблемът остава, защото повечето мъже искат жени и няма да се задоволят със заместител, ако могат да докопат истинско злато. Толкова ги напъва отвътре, че биха убили за това… и според разказите на старците ставали предостатъчно убийства, чак да ти се смръзне костният мозък. Ала след време оцелелите намерили пътя към спогодяване, нещата улегнали. Автоматично, като притеглянето. Които се пригаждат към фактите — оцеляват, които не успяват — умират и край на проблема. Ех, това означава, че тук и днес жените са малко и те поръчват музиката… а ти си заобиколен от два милиона мъже, грижещи се да играеш според тази музика. Ти нямаш избор, докато дамата има всички възможности да избира. Може да те удари така, че да ти потече кръв, а пък ти не смееш с пръстче да я пипнеш. Виж, Стю, ти си пуснал ръка на Тиш, може би си искал да я целунеш. Сега да речем, че тя реши да отиде с тебе в хотелската ти стая. Какво би станало?

— О, небеса! Сигурно щяха да ме накъсат на мръвки!

— Нямаше нищо да ти направят. Щяха да свият рамене и да се преструват, че не виждат. Защото изборът е неин. Не твой. Не и техен. Единствено неин. Хм, би било рисковано да я попиташ ще дойде ли с тебе, можеше да се обиди и би дала на момчетата повод да те поблъскат. Но… ами да я вземем въпросната Тиш като пример. Малка тъпа курвичка. Ако беше й размахал толкова пари, колкото зърнах в чантичката ти, навярно щеше да й хрумне, че иска именно с турист да се въргаля и щеше тя да ти го предложи. А в такъв случай си в абсолютна безопасност.

Лажуайе потрепери:

— На тази възраст? Страх ме е и да си помисля. Че Тиш е под законния минимум. Изнасилване на малолетна.

— Ох, по дяволите! Няма такова нещо. Жените на нейните години се омъжват или поне би трябвало. Стю, на Луната не съществуват изнасилвания. Нито едно. Мъжете не позволяват. Ако ставаше дума за това, стилягите не биха си правили труда да търсят съдия, всички мъже наоколо щяха да си строшат краката от желание да им помогнат. Но шансът толкоз голямо момиче да е девствено, е направо нищожен. Когато са малки, майките им ги наглеждат със съдействието на всеки човек в града и децата тук не са заплашени от нищо. Ала станат ли на възраст за брак, никой не може да ги удържи, нито дори се опитва. Ако изберат да се мотаят по коридорите и да си гледат кефа — тяхна си работа. Щом момичето е на години за задомяване, вече само̀ си е господарка. Ти женен ли си?

— Не. — Той усмихнато добави: — В момента не.

— Но да речем, че си женен и госпожата ти сервира: „Ще се омъжа за друг.“ Ти какво би сторил?

— Чудно ми е, че точно това си представи, защото нещо такова ми се случи. Видях се с адвоката си и се погрижих тя да не вземе никаква издръжка.

— При нас думата „издръжка“ няма смисъл, научих я за пръв път на Земята. Тук лунатикът би казал: „Мила, според мен ще ни е нужно по-голямо жилище.“ Или пък просто ще поздрави нея и своя нов съсъпруг. Ако обаче това го прави толкова нещастен и не му изнася, излиза от брака и си опакова дрешките. Каквото ще да става, въобще няма да вдигне шум. Защото вдигне ли го, всички единодушно ще гракнат срещу него. Приятелите му — и мъже, и жени — ще му обърнат гръб. И нещастникът вероятно би се преместил в Новилен, където ще си смени името и ще се надява да забрави… Всичките ни обичаи действат по този начин. Ако сте навън и на някое човече не му достига въздух, услужваш му с кислородна бутилка и не му искаш да плати на място. Но върнете ли се обратно в налягането и оня не даде дължимото, никой няма да те смъмри, че си го очушкал без съд. Само че той ще ти плати. Въздухът е свещен почти колкото жените. Седнеш ли на покер с новак, издължаващ се с „въздушни“ мангизи, а не с пари за храна — негов проблем си е дали ще работи, или ще пукне от глад. Ако елиминираш някого (освен при самозащита), погасяваш му дълговете и му издържаш хлапетата, иначе хората няма да ти говорят, няма да купуват от тебе, няма да ти продават.

— Мани, искаш да ми кажеш, че тук мога да убия човек и да реша въпроса с долари?

— О, това въобще не е вярно! Да елиминираш не противоречи на никой закон. Няма закон освен разпоредбите на Надзирателя, а той не си разваля спокойствието, когато лунатик направи нещо на друг лунатик. Ние разсъждаваме по следния начин. Ако някой бъде убит, или си го е просил и всеки е знаел, че ще стане — обикновено е така, — или приятелите му уреждат всичко, като елиминират убиеца. Проблем и в двата случая няма, нито пък те възникват често. Дори дуелите по правило са рядкост.

— „Приятелите му уреждат всичко.“ Мани, ами ако онези младежи бяха стигнали докрай? Аз нямам авери тук.

— Ето защо се съгласих да бъда съдия. Макар че се съмнявам дали хлапетата биха се насъскали един друг чак дотам, не исках да рискувам. Елиминирането на турист би донесло на града лоша слава.

— Често ли се случва?

— Изобщо не си спомням такова нещо. Разбира се, може да са го прикривали като злополука. Новаците имат навика да загазват, на Луната е така. Казват, че ако новакът изкара една година, ще живее вечно. Но никой не му продава застраховка през първата година. — Погледнах колко е часът. — Стю, ти вечерял ли си?

— Не, тъкмо се канех да ти предложа — хайде да отидем в моя хотел. Добре готвят. В „Auberge Orleans“ съм.

Потиснах спазъма: веднъж се случи да хапна там.

— Вместо това би ли дошъл с мен вкъщи да те запозная със семейството? Все ще се намери супа или нещо подобно.

— Няма ли да съм натрапник?

— Не. Само половин минутка да звънна по телефона.

Мами каза:

— Мануел! Колко се радвам, скъпи! Капсулата пристигна преди часове. Вече си мислех, че ще се върнеш утре или по-късно.

— Мими, просто препих и буйствах с лоши авери, а сега си идвам, ако намеря пътя. С мен ще довлека и едно лошо приятелче.

— Да, мили. Вечеряме след двадесет минути. Опитайте се да не закъснявате.

— Не искаш ли да научиш от кой пол е въпросното приятелче?

— Ами като те знам що за стока си, трябва да е жена. Когато дойдете, ще разбера.

— Мами, толкова добре ме познаваш. Предупреди момичетата да се разкрасят, не желая някаква си гостенка да ги засенчи.

— Не се бавете прекалено, яденето ще изстине. Доскоро, скъпи. Обичам те.

Изчаках и набрах MYCROFTXXX:

— Майк, искам да ми потърсиш едно име. От Земята, пристигнал е с „Попов“. Стюарт Рене Лажуайе.

Не минаха твърде много секунди. Компютърът откри Стю във всички основни справочници на Земята — „Кой кой е“, „Дън&Брадстрийт“, „Алманах де Гота“, текущите файлове на лондонския „Таймс“ и изобщо къде ли не. Емигрирал от Франция, роялист, богаташ, още шест имена бяха натъпкани при тези от визитката, три университетски дипломи, едната от тях по право от Сорбоната, благородническо потекло и по френска, и по шотландска линия, разведен (без деца) с достопочтената Памела Тире-Тире-синя кръв. Общо взето, беше от ония земни червеи, които не биха говорили с лунатик, произхождащ от престъпници. Само че Стю бе готов да говори с всекиго.

Послушах минута-две, после помолих машината да ми състави пълното досие, като проследи всички асоциативни линии.

— Майк, може би това е нашето гълъбче.

— Възможно е, Ман.

— Трябва да бягам, Чао.

Върнах се умислен при своя гост. Почти година по-рано, по време на наситени с алкохолни пари приказки в хотелската стая, Майк ни обеща шанс едно от седем — ако някои неща бъдат уредени. Едно от неподлежащите на обсъждане условия беше помощ долу, на самата Земя.

Въпреки „мятането на камъни“ компютърът, а и всички ние знаехме, че могъщата планета с нейните единайсет милиарда и безкрайни ресурси не може да бъде победена от три милиона, които нямат нищо, дори и ако те са нависоко, откъдето могат да хвърлят каменни късове.

Майк правеше сравнения с XVIII век, когато британските колонии в Америка се отцепили, и с XX век, когато множество народи станали независими от съответните империи — натърти, че нито веднъж колония не се е отделяла с помощта на груба сила. Не, защото във всеки от случаите централната власт била заета другаде, изтощила се и се отказала, без да удари с цялата си мощ.

От няколко месеца бяхме достатъчно силни да се справим с телохранителите на Надзирателя, стига да пожелаем. Щом нашият катапулт влезеше в действие (също всеки момент), нямаше да бъдем и беззащитни. Но имахме нужда от „благоприятен климат“ на Земята. Затова ни трябваше помощ там. Проф не смяташе, че ще стане трудно. Обаче не беше така. Земните му приятелчета бяха или мъртви, или малко им оставаше, а аз знаех само шепа преподаватели. Пуснахме запитване по групите: „Какви големи клечки познавате на Земята?“, обикновено ни отговаряха: „Абе, я стига сте се майтапили.“ Е, какво, да анулираме ли програмата?

Професорът държеше под око пътническите списъци на кацащите кораби, опитваше се да измисли връзка, четеше и лунните препечатки на земни вестници, търсеше някого от голямото добро утро, до когото да стигне чрез някогашни контакти. Аз не си давах зор, малцината ми познати долу нямаха никакво влияние там.

Проф не отбеляза Стю Лажуайе в списъка на „Попов“. Но Проф не го и познаваше. Аз не знаех дали Стю не е само особняк, както показваха сведенията за него. Ала беше единственият земянин, с когото съм изпил по чаша на Луната, стори ми се свестен човек и издиреното от Майк даваше някакви надежди. В този турист имаше нещо.

Затова го заведох у дома, да видя какво ще каже семейството за него.

Добре потръгна. Мами се усмихна и му подаде ръка. Той я хвана и се поклони толкова ниско, че според мен би я целунал, ако не го бях предупредил за лунните жени. Мами едва ли не гукаше, когато го поведе към масата за вечеря.

12

През април и май 76-а работата беше още повече, напъвахме се да разбуним лунатиците срещу Надзирателя, а него да подмами към насрещен удар. Неприятното с Чвора Морт бе, че не гаднееше излишно, нямаше за какво толкова да го мразим, освен че символизираше Управата. Налагаше се да го уплашим, за да се размърда. Пък и със средния лунатик бяхме зле. Презрението му към Надзирателя отдавна беше нещо като ритуал, ама това не го правеше революционер. Не искаше да си създава грижи. Бира, залагания, жени, работа… Единственото, заради което революцията не умираше от анемия, бяха „Драгуните на мира“ с тяхната дарба да събудят омраза към себе си.

Но и тях все трябваше да дразним. Проф непрекъснато повтаряше, че сме се нуждаели от един Бостънски инцидент, говореше за някакъв легендарен сблъсък в отдавнашна революция и имаше предвид обществени безредици, към които да привлечем вниманието.

Не се отказвахме. Майк написа нови текстове за старите революционни песни: „Марсилезата“, „Интернационалът“, „Янки Дудъл“, „Ние ще победим“ и т.н., като преправи думите, за да подхождат на Луната. Смешника Саймън ги разпространяваше и когато някоя от тях прихващаше сред народа, пускахме я (само музиката) по радиото и видеото. Това постави Надзирателя в глупавото положение да забранява излъчването на отделни мелодии — за нас беше добре, хората си ги подсвиркваха на воля.

Компютърът изучи гласовете и начина на изразяване на заместник-администратора, главния инженер и други шефове на управления. Надзирателят започна да се буди нощем от панически обаждания на своите подчинени. А те отричаха. Затова Алварес проследи поредното звънкане… и (разбира се, с помощта на Майк) стигна до телефона на началника по снабдяването. Беше твърдо убеден, че е познал тембъра на негодника.

Ала следващото отровно обаждане при Морт наглед идваше от самия Алварес. Какво Чвора имаше да му каже на другата сутрин и с какво се оправдаваше шефът на сигурността, може да се опише просто като кръстоска между лудост и грубост.

Проф накара Майк да спре, страхуваше се Алварес да не си загуби поста, а ние не искахме това. Твърде добре работеше за нас. Но по онуй време „Драгуните на мира“ на два пъти изскачаха от казармите нощем уж по заповед на Надзирателя, от което настроението им спадна още повече. Чвора Морт се убеди, че е заобиколен от предатели; помощниците му пък не се съмняваха, че в неговата глава всички схеми са гръмнали.

В „Лунная правда“ излезе обява за лекция на д-р Адам Селене на тема „Поезията и изящните изкуства на Луната — един нов Ренесанс“. Никой от нашите не присъстваше, пуснахме предупреждение по групите да стоят настрана. А когато се явиха три взвода „Драгуни на мира“, там въобще не се мяркаше жива душа — нещо като принципа на Хайзенберг45, приложен към „алените огнивчета“. Редакторът на „Правда“ прекара цял тежък час в обяснения, че не получава лично обявите, а за тази било платено в брой в тяхното бюро. Казаха му да не приема обяви от Адам Селене. Веднага се отметнаха и му наредиха да приеме всичко от Адам Селене, ала незабавно да уведомява Алварес.

Изпробвахме новия катапулт с товар, запратен в точка от Южния Индийски океан, с координати 35 градуса източна дължина и 60 градуса южна ширина, където се навъртаха само риби. Майк преливаше от радост, че е такъв снайперист, защото успя да се прицели едва два пъти, когато насочващите радари бяха свободни и разчиташе буквално на еднократни изчисления, та да улучи десетката. В новините от Земята съобщаваха за гигантски метеорит, паднал в антарктическото крайбрежие, засечен от космическата наблюдателна служба в Кейптаун, а приблизително посочената енергия на удара съвпадаше идеално с намеренията на Майк — той ми се обади, за да се изтъкне, докато слушаше вечерната емисия на „Ройтер“.

— Нали ти казах, че улучих абсолютно точно? — прехласваше се машината. — Гледах го. О, как прекрасно цопна!

Последвалите съобщения от сеизмичните станции за силата на ударната вълна, както и от океанографите за надигналите се цунами също потвърдиха изчисленията.

Само тази бъчвичка имахме (поради трудности при покупките на стомана), иначе Майк щеше да настоява за още един опит с новата си играчка.

По главите на стилягите и техните момичета цъфнаха шапките на свободата. Смешника Саймън също сложи капела между рогцата си. Магазинът „Bon Marche“46 ги раздаваше безплатно на своите клиенти. Алварес проведе още веднъж болезнен разговор с Надзирателя — Морт искаше да знае дали неговият главен копой смята, че трябва нещо да се прави всеки път когато хлапетата се увлекат по нова мода? И дали Алварес окончателно не си е изгубил ума?

В началото на май срещнах Слим Лемке на Резбарския булевард, видях шапка на свободата, килната върху косите му. Той сякаш ми се зарадва и аз му благодарих за навременното уреждане на дълга (бе отишъл при Сидрис три дни след случката със Стю и платил трийсет хонконгски за цялата си банда), после го почерпих. Докато се настанявахме на масата, попитах го защо младежите носят червени шапки. Защо точно шапки? Нали това е обичай на земните червеи?

Поколеба се и обясни, че било нещо като принадлежност към братство. Смених темата. Научих, че цялото му име беше Моузес Лемке Стоун и се води към Каменната банда. Бях доволен, оказахме се роднини. Но се учудих. Е, случва се и най-добрите семейства като Каменните да не намерят бракове за синовете си. Аз имах късмет, на неговата възраст също можех да кръстосвам коридорите. Съобщих му, че сме рода от страната на майка ми.

Той се оживи и след малко рече:

— Братовчеде Мануел, мислил ли си някога дали не трябва сами да си избираме Надзирателя?

Отговорих, че не съм. Управата го назначава и както предполагам, винаги ще бъде така. Попита ме защо е задължително да имаме Управа. Аз му отвърнах с въпроса, кой му пълни главата с мухи. Той настояваше, че никой, само разсъждавал, нима нямал право?

Прибрах се и се поблазних от мисълта да проверя при Майк какво е нелегалното му име, ако съществуваше такова. Но щях да наруша правилата на сигурността, пък и не беше честно спрямо Слим.

На 3 май 76-а седемдесет и един мъже на име Саймън бяха прибрани и разпитани, сетне ги освободиха. Историята не се промъкна във вестниците, обаче всеки я чу. По това време слязохме доста надолу в азбуката, дванайсетина хиляди души могат да пръснат новина по-бързо, отколкото съм си представял. Наблегнахме, че едно от опасните лица от мъжки пол било само на четири годинки, което се разминаваше с истината, ала подейства силно.

Стю Лажуайе остана при нас през февруари и март, не се върна на Земята до началото на април. Презаверяваше си билета за следващия кораб, после пак. Когато му напомних, че доближава невидимата черта, зад която настъпват необратимите физиологични промени, той се ухили и ми каза да не се тревожа. Но уреди да се натоварва на центрофугата.

Стю не искаше да тръгне и през април. На изпроводяк всички мои съпруги и Уайоминг Нот го целуваха със сълзи на очи, той увери всяка една поотделно, че ще дойде отново. Все пак замина, защото имаше работа. Вече беше член на организацията.

Аз не участвах в решението да го вербуваме. Смятах, че съм пристрастен. Уайо, Проф и компютърът единодушно прецениха да рискуваме и аз щастливо приех мнението им.

Всички помагахме да пробутаме революционната кауза на Стю Лажуайе: аз, Проф, Майк, госпожа Нот, Мами, дори Сидрис, Леноре, Людмила и нашите хлапета, Ханс, Али и Франк. Животът в семейство Дейвис беше първото, което го очарова. Никак не навреди, че Леноре бе най-красивата жена в Л-Сити — без да подценявам Мила, Уайо, Ана и Сидрис. Не пречеше и умението на Стю с обаянието си да откъсне и сукалче от майчината гръд. Мами все гледаше да му угоди. Ханс му показа хидропонните инсталации във фермата, гостът се измърля и препоти, шляпайки из тунелите с нашите момчета. Той помагаше да съберем улова от нашите басейни с китайски риби. Нажилиха го нашите пчели. Узна как се борави със скафандър и излезе горе с мен, за да нагласим една слънчева батерия. Заедно с Ана закла прасе и се научи да обработва кожи. Седеше с Дядко и почтително изслушваше наивните му представи на Земята. Миеше съдовете с Мила, а това никой мъж в семейството не бе правил дотогава. Търкаляше се по пода с бебетата и кученцата. Усвои как се мели брашно и си разменяше готварски рецепти с Мами.

Представих го на Проф, така започна политическата част от привличането му. Нищо не беше казано, винаги можехме да се отдръпнем. Проф го запозна с Адам Селене, с когото имахме само телефонна връзка, защото „в момента се намирал в Хонконг“. Когато Стю пожела да се посвети на делото, спряхме преструвките и му съобщихме, че Адам е председателят и няма да се срещнат от съображения за сигурност.

Но Уайо свърши най-голямата част от работата и по неин съвет Проф свали картите на масата, за да уведоми Стю Лажуайе, че готвим революция. Не се оказа изненада, той вече беше решил и само чакаше да му се доверим.

Разправят, че веднъж заради женска особа хиляди кораби излезли в морето.47 Не знам дали Уайо е използвала и други методи на убеждение освен думите. Никога не съм се и старал да науча. Ала когато убеждаваха мен, Уайоминг Нот повлия повече от теориите на Проф и изчисленията на Майк. Ако със Стю е наблегнала на още по-силна методика, няма да е първата героиня в историята, направила това за своето отечество.

Лажуайе се върна на Земята със специална кодова книга. Не съм експерт по кодове и шифри, но всеки компютърджия научава принципите, когато му преподават теория на информацията. Шифърът е тематическа структура, в която отделната буква се заменя с друга, а най-простият е с обикновено разбъркване на азбуката. Системата може да стане и невероятно сложна, особено с помощта на компютър. Обаче всички шифри имат слабост — те са подредени структури. Щом някой компютър ги е съчинил, друг все ще успее да ги разгадае.

Кодът няма тази слабост. Да речем, че в кодовата книга виждате групата букви ГЛОПС. Дали тя означава „Леля Мини ще се върне в сряда“ или „3,14157…“?

Посланието е такова, каквото вие предадете на съответната група, и нито една машина не може да го разбере, като анализира само множеството знаци. Дайте на компютъра достатъчно групи и разумна теория за значението им или за обвързаните с тях предмети и той лека-полека ще проникне, защото самите значения ще му покажат структурата. Но това е друг проблем, на доста по-сложно равнище.

Избрахме най-разпространената търговска кодова книга — използваха я и на Земята, и на Луната за съобщения. Ние обаче я доработихме. Проф и Майк часове наред обсъждаха каква информация би могла организацията да изпраща на своя агент или да получава от него. После Майк приложи огромните си знания и съчини нов комплект от символи, които можеха да означават „Сключи фючърсна сделка за тайландски ориз“ със същата лекота, с която казваха „Спасявай кожата, разкриха ни“. Те биха предали каквото и да е, защото в книгата имаше тайни шифри и за неочаквани послания.

Късно през нощта Майк разпечата екземпляр от новите кодове на машините на „Лунная правда“. Дежурният редактор ги придвижи до друг съратник, който ги превърна в съвсем незабележим микрофилм и на свой ред ги пусна нататък — никой не знаеше с какво точно се занимава и защо. Накрая всичко влезе в чантичката на Стю. По онова време старателно претърсваха багажа на излизащите, като задачата се падаше на злонравните драгуни, ала нашият човек бе сигурен, че няма да хлътне в беда. Вероятно е глътнал филмчето.

Оттогава някои съобщения на компанията „ЛуНоХо“ стигаха до Стю чрез неговия лондонски брокер.

Задачите му отчасти бяха и финансови. Организацията трябваше да харчи пари и на Земята. „ЛуНоХоКо“ прехвърляше средства (не от изцяло фалшиви сметки, защото отделни начинания потръгнаха добре), но бяха необходими още доларчета. Стю Лажуайе се впусна в спекулации, възползвайки се от знанията си за плана на революцията — той, Проф и Майк с часове спореха кои акции ще се вдигнат, а кои ще паднат след Der Tag48. Професорът беше печен в тези неща, аз не се увличам от такъв вид хазарт.

Обаче мангизите бяха нужни преди Der Tag за създаването на благоприятна атмосфера. Искахме да добием публичност, искахме свои представители и сенатори във Федерираните нации, искахме някоя държава да ни признае бързо след Деня, искахме обикновен човечец да казва на друг обикновен човечец над халбите с бира: „Че какво толкова има на оная Скала, та нашите войничета да умират там, а? Чуй ме — да вървят на майната си, ако щат!“

Пари за реклама, деньги за подкупи, пари за фалшиви организации и за проникване във вече съществуващи. Валута за разгласяване истинското положение в лунната икономика (Стю си тръгна претъпкан с числа), представено като научни изследвания, после и в общодостъпна форма. Пари за убеждаването на минимум едно външно министерство, че има сметка от Свободната Луна, долари за пробутване на идеята за лунния туризъм на някое голямо сдружение…

Да, сумите бяха внушителни! Стю предложи собственото си богатство и професор Де ла Пас не го разубеждаваше… където сърцето, там и портфейлът. И все пак — прекалено много разходи и прекалено много работа. Не знаех дали Стю ще може да се натовари и с една десета от това, само му стисках палци. Поне имахме канал към Земята. Проф твърдеше, че комуникациите с врага били жизненоважни във всяка война, ако желаем да я водим и приключим сполучливо. (Проф беше пацифист. Но също както с вегетарианството не допускаше туй да му пречи в разумното поведение. От него би излязъл страховит теолог.)

Щом Лажуайе се върна долу, Майк установи, че шансовете ни вече са едно от тринайсет. Попитах го какво става, по дяволите.

— Ех, Ман — търпеливо обясняваше той, — така рисковете нарастват.

Затворих си устата. По същото време, около началото на май, един нов фактор намали някои опасности и ни разкри съществуването на други. Част от Майк се занимаваше с микровълновите връзки между Земята и Луната: бизнес кореспонденция, научни данни, новинарски канали, видеотелефонни съобщения, редовната размяна на информация в Управата, както и свръхсекретните послания на Надзирателя.

Ако не броим последните, Майк успяваше да разчете целия поток, включително търговските кодове и шифри — за него разгадаването на шифрите бе като да реши кръстословица, а и никой не се съмняваше в тази машина. Никой освен Надзирателя, но подозирам, че той страдаше от мании към всякакви машинарии. Беше от ония хора, за които всичко, по-сложно от ножица, е вече объркано, загадъчно и незаслужено доверие. Направо ум на неандерталец.

Надзирателят употребяваше код, който нашето приятелче не бе зърнало нито веднъж. Прибягваше и до комбинации, дето не минаваха през Майк; вместо него използваше машинка-идиотче в кабинета на резиденцията си. Отгоре на това имаше уговорка със земната част на Управата да сменят цифрите през предварително определени интервали. Не се и съмнявах, че се чувства напълно подсигурен.

Компютърът разби структурите на шифрите му и разгада програмата за промените им, просто за да се разкърши. Не се занимава с кода, преди Проф да му предложи — не го интересуваше.

Но щом го помолихме, Майк почна да разчита и най-секретните съобщения на Чвора Морт. Трябваше да тръгне от нула. Преди бе изтривал тайните на Надзирателя веднага след излъчването им. Затова бавно, бавно взе да натрупва информация за анализ — мъчително бавно, защото Морт използваше метода само когато имаше нужда от него. Понякога между две съобщения минаваше цяла седмица. Ала постепенно Майк започна да събира различни вероятни значения за отделните буквени групи. Код не се разгадава отведнъж. Възможно е да знаете смисъла на деветдесет и девет групи в съобщението и пак да не схванете същността, понеже стотната си остава за вас все същата ГЛОПС.

Обаче и използващите кодове имат проблеми. Ако приемат ГЛОПС като ГЛОПТ, се получава неприятно. Всеки начин на общуване трябва да бъде допълнително защитен от загуба на информацията. И Майк задълба точно в тази допълнителна защита със съвършеното търпение на машина.

Той реши загадките на повечето групи в кода на Надзирателя доста по-скоро, отколкото предвиждаше, защото оня предаваше по-често отпреди, почти само на една тема (това също помогна) — сигурността и подривната дейност.

Бяхме докарали Морт до истерика, крещеше за помощ.

Докладваше, че нашите акции не преставали въпреки изпращането на две фаланги „Драгуни на мира“, и настояваше за достатъчно подкрепления, които да осигурят охраната на ключовите места във всички зайчарници.

Управата му заяви, че туй било нелепо, нямало как да му отделят още от ударните сили на ФН, тъй като ги губели завинаги по този начин, и не искаха дори да чуват от него такива неща. Ако му били необходими повече стражари, да си ги набирал измежду депортираните. Но скока на административните разходи задължително щяла да поеме самата Луна, не му разрешаваха да харчи за тяхна сметка. Дадоха му указания да докладва какви мерки е взел за увеличаването на пратките зърно съгласно изходящ номер не-знам-си-кой.

Надзирателят отговори, че щом не среща разбиране в своите изключително скромни искания за още обучени служители по сигурността — повтарям, не неподготвени, ненадеждни и неподходящи осъдени престъпници, — той вече не бил в състояние да гарантира опазването на реда, камо ли пък по-големи пратки.

Подигравателно го запитаха — какво значение имало, че бившите затворници създавали безредици помежду си в своите дупки? Ако толкоз се безпокоял, помислил ли е за спиране на осветлението, така успешно приложено през 2021 година?

Тази размяна на заяждания ни принуди да преразгледаме графика си, да ускорим някои етапи и да забавим други. Точно като съвършената вечеря революцията трябваше да бъде „сготвена“ тъй, че всичко да се поднася в необходимия момент. Стю имаше нужда от време на Земята. Ние пък се нуждаехме от съответните контейнери, направляващите ги ракетни двигатели и свързаната с тях електроника, за да „мятаме камъни“. А стоманата ни създаваше трудности: в покупките, обработката и най вече в пренасянето й по плетеницата от тунели до мястото на катапулта. В нашата организация трябваше да стигнем поне до буквата К — около 40 000 души, — като последните нива подбирахме повече според желанието да се бият, отколкото според талантите, които търсехме дотогава. Липсваха ни оръжия срещу кацащи врагове. Налагаше се да преместим и радарите на Майк, без тях той би ослепял. (Самият Майк не можехме да мърдаме, понеже частите му бяха пръснати по цялата Луна. Но над централния му корпус в комплекса имаше хиляда метра скала и го заобикаляше стоманена обвивка, прикрепена към амортисьори. Управата бе предвидила, че след време някой току-виж решил да изтърси водородна бомба върху нейния команден пункт.)

Всичко това трябваше да направим, без да кипваме водата твърде рано.

Така че успокоихме нещата, които притесняваха Надзирателя, и се опитахме да пришпорим останалото. Смешника Саймън излезе в отпуск. Пуснахме мълва, че шапките на свободата не били особено изискани: е, запазете си ги все пак. Надзирателят вече не се стряскаше от късащи нервите обаждания. Престанахме да предизвикваме сблъсъци с драгуните — това не ги прекрати напълно, но поне намаляха.

Въпреки усилията да излекуваме болежките на Морт, появи се нещо ново, което ни разтревожи. Нямаше известие (или ние не го засякохме), че искането на Надзирателя за още войници е удовлетворено, ала той започна да премества хора навън от Комплекса. Служителите, които живееха там, взеха да си търсят дупки под наем в Л-Сити. Управата подхвана пробни сондирания и вибрационни тестове в един кубик49, долепен до Л-Сити, който бе подходящ за превръщане в зайчарник.

Тази стъпка можеше да означава, че Лунната управа планира да стовари необичайно много затворници. Можеше да означава и че мястото в Комплекса й е необходимо за друго, а не за жилищата. Майк обаче ни каза:

— Защо се залъгвате? Надзирателят ще получи подкрепленията и онова пространство ще се превърне в казарми за тях. Щях да чуя, ако имаше по-различно обяснение.

Тогава го запитах:

— Но, приятелю, как така не си чул нищо за тия подкрепления? Нали вече почти разпердушини кода на Надзирателя?

— Не, почти, а напълно. Ама с последните два кораба идваха тузове от Земята и аз не знам за какво говорят, когато са далеч от телефоните!

Затова опитахме да предвидим как ще се справяме с още десет фаланги — според Майк онзи кубик би побрал горе-долу толкоз хора. С помощта на компютъра бихме успели да си разчистим сметките и с такова гъмжило, но това означаваше да има убити, а не да извършим безкръвен преврат, както замисляше Проф.

Засилихме напъните да ускорим другите фактори. И изведнъж се озовахме в разгара на битката…

13

Нейното име беше Мари Лайънз, осемнайсетгодишна и родена на Луната, майка й била изселена през 56-а чрез Корпуса на мира. Никакви сведения за бащата. Изглежда, била безобидно човече. Работила като контактьорка в отдела за товарен транспорт и живеела в Комплекса.

Може би е мразила Управата и с удоволствие дразнила „Драгуните на мира“. Или всичко започнало като сделка, сключена хладнокръвно, както би сторила всяка сексамашина. Как бихме могли да научим? Участвали шестима драгуни. Не им стигнало, че я изнасилили (ако е било изнасилване), но се гаврили и иначе с нея, накрая я убили. Само че не се отървали особено ловко от тялото. Друга жена от гражданските служителки го намерила още топло. Разкрещяла се. За последен път в живота си.

Узнахме веднага — Майк се обади на трима ни, докато Алварес и командирът на драгуните разнищваха случая в канцеларията на първия. Явно драгунският шеф без никакви затруднения бе спипал виновниците. Той и Алварес ги разпитваха един по един, а в почивките се джафкаха помежду си. Чухме началника на сигурността:

— Казах ти, че тези твои бандити трябва да имат свои жени! Предупредих те!

— Стига си дрънкал — отвърна офицерът. — Колко пъти да ти повтарям, че няма да ни пратят мацки. Важното сега е как да потулим историята.

— Да не си се побъркал? Надзирателят вече научи!

— Въпросът си остава.

— Ох, я млъкни и вкарай следващия.

Още в началото на мръсотията Уайо дойде при мен в работилницата, пребледняла под грима. Нищо не каза, обаче пожела да седне до мен и стисна силно ръката ми.

Разпитите свършиха и офицерът излезе от канцеларията на Алварес, който настояваше шестимата да бъдат екзекутирани на момента и смъртта им да се разгласи (твърде разсъдливо, но съвсем недостатъчно в това напечено положение). Командирът продължаваше да говори за потулване. Де ла Пас рече:

— Майк, надавай ухо там и слушай навсякъде, където можеш. Е, Ман? Уайо? Някакви планове?

Нямах. Не бях от студените, хитроумни революционери, чисто и просто исках да забивам подметките си в лицата, принадлежащи на тези шест чудовища.

— Не знам. Какво ще правим, Проф?

— Да правим ли? Вече сме яхнали тигъра, сега ще го хванем за ушите. Майк, къде е Фин Нилсен? Намери ми го.

Машината отвърна:

— Току-що се обади — и включи гласа на Фин за нас. — … на Южната станция. И двамата копои са мъртви заедно с пет-шест от нашите. Просто от нашите хора, не знам колко от тях са били в организацията. Пусна се някакъв дивашки слух, че убийците се развилнели, насилвали и избивали много жени в Комплекса. Адам, най-добре ще е да поговоря с Проф.

— Тук съм, Фин — отзова се Проф със силен и самоуверен глас. — Сега ще се размърдаме, принудени сме. Затваряй, вземай лазерните пушки и мъжете, обучени да боравят с тях — всички, които успееш да свикаш.

— Да! О’кей, Адам?

— Върши каквото Проф ти каза. После пак се обадѝ.

— Задръж, Фин! — прекъснах ги. — Тук е Мани. Искам една от тези пушки.

— Мани, не си се упражнявал.

— Щом е лазер, знам какво да правя!

— Мануел — твърдо отсече Де ла Пас, — затваряй си устата. Прахосваш времето, остави човека на мира. Адам, съобщение за Майк. „Атака — план четвърти.“

Примерът на професора спря и моето трепкане. Бях забравил — Фин Нилсен не биваше да разбере, че Адам Селене всъщност е Майк, — да, забравих всичко освен бесния си гняв. Компютърът каза:

— Проф, Фин прекъсна връзката, а когато това започна, поставих „Атака — план четвърти“ в пълна готовност. Никакви комуникации освен обичайното, което вече е постъпило за излъчване. Не искаш да го отрежа, нали?

— Не, просто продължавай с нашия „Четвърти“. Нула контакти със Земята и в двете посоки, ако има дори намек за новини. Щом дойде съобщението, задръж го и се посъветвай с мен.

Въпросният план беше схема за управление на комуникациите при тревога: смятахме да наложим цензура на новинарския поток към Земята, без да събудим подозрения. Майк бе подготвен да отговаря с множество гласове и да се извинява, че прякото аудиопредаване е невъзможно в момента, а пък записите не бяха проблем за него.

— Програмата задействана — съгласи се машината.

— Добре. Мани, синко, успокой се и си гледай твоята плетка. Остави на други да се бият. Имаме нужда от тебе тук, защото се налага да импровизираме. Госпожице Уайоминг, обади се и предай на Цецилия да измете всички доброволци от коридорите. Тези хлапета да си отидат по домовете и да останат там, нека майките им внушат и на другите майки същото. Но ако е по силите ни, не бива да позволим и деца да пострадат.

— Ей, сега, Проф!

— Чакай. Щом кажеш на Сидрис, заеми се с твоите стиляги. Трябват ни безредици в градските офиси на Управата — да нахлуят, да изпочупят всичко, искам трясъци, врява и разруха, — ако може обаче, без ранени. Майк, „Четвърти М“. Прекъсни връзките на Комплекса с изключение на твоите линии.

— Проф! — обадих се. — Какъв е смисълът да вдигаме бунтове тук?

— Мани, Мани! Това е Денят! Майк, новината за изнасилването и убийството стига ли до другите зайчарници?

— Нямам такава информация. Подслушвам на отделни места, превключвам наслуки. По пероните на подземката е тихо, без да броим Луна Сити. Току-що започна сбиване на Западната станция. Желаете ли да чуете?

— Не сега. Мани, припълзи дотам и виж какво става. Но не се намесвай и остани близо до телефон. Майк, вдигай пушилка по всички селища. Пусни новината по нашите групи и използвай версията на Фин, а не истината. Гаднярите изнасилват и убиват много жени в Комплекса… Ще ти дам подробности или ти сам ги измисли. Уф, би ли заповядал на стражарите по станциите в другите зайчарници да се приберат в казармите си? Искам бунт, ама не си струва да пращаме невъоръжени хора срещу копой с оръжие, стига да можем.

— Ще опитам.

Забързах се към Западната станция, но забавих крачка, щом наближих. Разярени люде изпълваха коридорите. Градът ревеше тъй, както никога не го бях чувал. Когато пресякох булеварда, различих викове и шум на тълпа откъм офисите на Управата, макар и да ми се струваше, че Уайо едва ли е имала време да се свърже със своите стиляги. Така и се оказа. Това, което Проф се опитваше да започне, връхлетя от само себе си.

Цареше истинска тъпканица и аз си пробивах път да видя каквото и бездруго знаех — копоите от паспортния контрол или бяха мъртви, или бяха избягали. Излезе, че са мъртви, но и трима лунатици с тях. Между които и момче не на повече от тринайсет години. Бе умряло с ръце, впити в гърлото на един от драгуните, а червената шапка още се крепеше върху главата му. Разбутах хората около обществен телефон и докладвах.

— Върни се — рече ми Проф — и разбери кои са стражарите. Искам техните фамилии и чиновете им. Срещна ли Фин?

— Не.

— Тръгнал е натам с три пушки. Кажи ми от коя кабина се обаждаш, иди прочети имената и ела пак до кабината.

Единият труп беше изчезнал. Бог знае какво щяха да го правят. Другият бе премазан, ала успях да се промъкна и да откъсна верижката с жетона от врата му, преди и него да отнесат нанякъде. Използвах лакти, за да се върна при телефона, но намерих там някаква жена.

— Госпожо — викнах й, — трябва да се обадя по този апарат! Спешно е!

— Ами заповядайте! Проклетото нещо се е развалило.

За мен проработи. Майк ми го пазеше. Казах на Проф името на копоя.

— Ясно. Не срещна ли Фин? Той ще те търси при кабината.

— Не съм… почакай, ей сега ми се мярна.

— О’кей, остани с него. Майк, имаш ли глас, който да се връзва с личността на тоя драгун?

— Съжалявам, Проф. Нямам.

— Все едно, направи го прегракнал и уплашен, възможно е командирът да не го различава добре. Или войникът би се обадил на Алварес?

— Би се обадил на своето началство. Алварес спуска заповедите си през него.

— Тогава се свържи с командира. Съобщи за атаката, помоли за помощ и издъхни по средата на думата. За фон вземи шум от безредици, може би и вик: „Ето го мръсното копеле!“, точно преди да умреш. Ще го измайсториш ли?

— Програмата приета. Няма страшно — весело отвърна Майк.

— Давай. Мани, искам да се чуя с Фин.

Замисълът на Проф беше да подмами свободните стражари от казармите, а хората на Фин стояха на позиции, за да ги пречукват, щом слязат от капсулите. Получи се чак до момента, когато Чвора Морт се опомни и накара малкото оцелели да го пазят, докато пращаше панически съобщения към Земята — нито едно не бе излъчено.

Изплъзнах се от надзора на Проф и взех лазерната пушка в очакване на втората капсула с драгуните. Изгорих двама, мина ми жаждата за кръв и оставих другите снайперисти да довършат взвода. Твърде лесно беше. Просто си подаваха главите от люковете и край. Половината взвод не искаше да излезе, но ги подпалиха и накрая те умряха както колегите си. По това време аз се върнах на предния пост до телефона.

Решението на Надзирателя да се свие в леговището създаде трудности в комплекса. Алварес бе убит, също и командирът на драгуните заедно с двама от първите жълтодрешковци. Ала купчина от тринайсет драгунчета и жълти се приюти при Морт, може и вече да са били там. Майк успяваше да подслуша само откъслеци. Но щом стана ясно, че всички врагове с оръжие се намираха в резиденцията на Надзирателя, Проф заповяда на компютъра да предприеме следващата стъпка.

Майк угаси осветлението навсякъде в Комплекса без покоите на Чвора Морт и намали кислорода до задушаване — не смъртоносно, обаче достатъчно беладжиите да не са във форма. А пък в стаите на самата резиденция кислородното съдържание падна до нула: десет минути чист азот. После хората на Фин, чакащи в скафандрите си на личната станция на Надзирателя, разбиха люка на въздушния шлюз и влязоха „рамо до рамо“. Луната беше наша.