Книга третаTanstaafl!

23

В понеделник, 12 октомври 2076 година, си отивах у дома след тежък ден, пълен с глупости в канцелариите ни. Делегация от житари търсеше среща с Проф и извикаха мен, защото Де ла Пас беше в Хонконг. Приказвах грубо с тях. От започването на ембаргото минаха два месеца, а ФН въобще не ни направиха услугата да се държат достатъчно гадно. Най-вече ни пренебрегваха, с нищо не отговориха на нашите искания — предполагам, смятали са, че ако го сторят, е все едно да ни признаят. Стю Лажуайе, Шини и Проф имаха трудната задача да преиначават новините от Синята планета, за да подклаждат войнственото настроение.

Отначало всеки държеше скафандъра си в готовност. Носеха ги с шлем в ръката, когато вървяха по коридорите на работа или към дома. Но постепенно се отпуснаха, дните се изнизваха и наглед не се проявяваше дори най-малката опасност. Нали разбирате, тази коруба е много досадна, щом не ви трябва, твърде обемиста е. Напоследък пивниците взеха да окачват табели „НИКАКВИ СКАФАНДРИ ВЪТРЕ“. Ако запътил се към къщи лунатик не може да спре на половин литър заради своя екип, ще го остави в жилището си, на станцията или където най-често би му послужил.

Честно казано, и аз не се сетих за моя пластмасов костюм същия ден. Обадиха ми се да отида в канцеларията и си спомних за него на половината път.

Тъкмо стигнах до частен шлюз 13 и чух звука, който плаши нашего брата повече от всичко — далечно „Буф!“, последвано от течение. Озовах се в шлюза едва ли не преди да го отворя. Уравновесих налягането, минах и залостих зад себе си. После се втурнах към домашния ни тунел, нахълтвайки там с викове:

— Народе, в скафандрите! Приберете момчетата и затворете всички херметични врати!

От възрастните вкъщи бяха само Мами и Людмила. И двете май се стреснаха, разбързаха се, без думичка да отронят. Влетях в работилницата и сграбчих забравения си скафандър.

— Майк! Обади се!

— Да, Ман — каза спокойно.

— Чух експлозивно спадане на налягането. Какво е положението?

— Инцидентът стана на трето равнище в Л-Сити. Пробив на Западната станция, сега частично под контрол. Кацнаха шест кораба, ние сме нападнати…

— Господи!

— Остави ме да довърша, приятелю Ман. Това бяха транспортни ракети, а Луна-Сити е атакувана от военни части. Стигам до извода, че Хонконг също е застрашен, но телефонните линии са прекъснати на релейната станция BL. Няма съмнение, че Джонсън Сити е ударен. Затворих бронираните врати между него и Комплекса. Не мога да видя Новилен, обаче радарните сигнали показват, че и там има нападение. Подобно е положението в Чърчил и Долен Тихо. Един кораб се издига във висока елипсовидна орбита над мен; направих заключението, че той е командващият. Липсва друга информация.

— Цели шест кораба… ами ТИ къде беше, по дяволите?

Отговори толкова невъзмутимо, че и аз си постегнах нервите:

— Ман, дойдоха откъм обратната страна, за която съм сляп. Голям номер ми погодиха, плъзнаха се на косъм над върховете, едва зърнах кацането над Луна Сити. Противникът над Джонсън Сити е единственият, когото виждам. За другите „гости“ направих извод според радарното проследяване. Чух пробива на Западната станция, а сега мога да слушам сраженията в Новилен. Всичко останало са вероятностни заключения със стойности над 99 на сто. Щом успях, се обадих на Проф и на тебе.

Поех си дъх:

— Операцията „Твърда скала“, готовност за действие.

— Програмата приета. Ман, понеже не можахме да се свържем веднага, използвах гласа ти. Да ти пусна ли записа?

— Нет… Да!

Чух „себе си“ да казвам на дежурния офицер при стария катапулт да бъде напълно готов за бойния вариант „Твърда скала“ — първият товар, нагласен за старт, всички други на конвейерите, пръстът върху копчето. Но да не изстрелват нищо, преди да получат заповед лично от мен, след което минават на автоматичен режим по плана. „Аз“ го накарах да повтори.

— О’кей — рекох на Майк. — Ами разчетите на лазерните оръдия?

— Пак с твоя глас. Бяха на местата си, после ги пратих в дежурните стаи. Този командващ кораб ще достигне апоселений76 след 3 часа и 4,7 минути. Следователно, Ман, той не става за мишена поне още 5 часа.

— Възможно е да маневрира. Или да изстреля ракети.

— Успокой се, приятелю мой. Всяка ракета ще видя достатъчно рано. Горе в момента е ярък ден, а според тебе колко напрежение могат да понесат хората? Не е нужно.

— Ъъъ… извинявай. Най-добре ме свържи с Грег.

— Пускам записа…

Чух „своя“ глас да говори със съсъпруга ми, който беше в Mare Undarum. Звучеше напрегнато, но спокойно. Майк му обясни положението, каза му да подготви операция „Прашката на Давид“ и да поддържа готовност за преминаване към автоматичен режим. „Аз“ го уверих, че главният компютър ще обновява програмите на резервния и ако комуникациите бъдат прекъснати, смяната ще стане механично. Освен това му напомних, че в такъв случай следва да поеме командването, като разчита на собствените си решения. Щом връзките не се възстановяват до четири часа, да слуша земното радио и да преценява сам.

Той прие alles без паника, повтори заповедите, после добави:

— Мани, кажи на всички в семейството, че ги обичам.

Майк ме накара да се почувствам горд. Отвърна вместо мен с най-уместния притеснен, задавен глас:

— Ще предам, Грег… Чуй, друже, и аз те обичам. Знаеш, нали?

— Знам, скъпи Мануел… Ще се моля за тебе.

— Благодаря ти.

— Доскоро, Мани. Върви да правиш каквото трябва.

И така, отидох да правя каквото трябва. Майк изигра моята роля може би по-добре от самия мен. Когато успееше да се свърже с Фин, Адам щеше да говори с него. Затова тръгнах бързо и на бегом предадох на Мами думите на Грег. Тя бе облякла скафандъра, като застави и събудения Дядко да стори същото — за първи път от години. Излязох със сложен шлем и лазерна пушка в ръце.

Стигнах до шлюз 13, но го намерих заклинен от другата страна. През шпионката не се виждаше никой. Правилно, точно както при тренировките — само че трябваше да забележа стилягите, отговарящи за този обект.

Нямаше смисъл да думкам по люка. Накрая се върнах, откъдето дойдох: през дома, по градинарските тунели и нагоре към частния ни шлюз, който водеше до нашата слънчева батерия.

Тук открих, че върху шпионката пада сянка, а би трябвало да има ослепителна светлина. Да, проклетият земен кораб бе кацнал на собствената ни повърхност! Опорите му се издигаха в гигантски триножник над мен, гледах право към двигателите.

Веднага се дръпнах и изчезнах оттам. Залостих и двата люка, както и всяка херметична преграда по пътя си. Обясних на Мами, нареждайки й да прати някой момчурляк на задната врата с лазерна пушка — ето, дръж тази.

Нямаше ги момчетата, липсваха мъжете и жените; бяха останали само Мами, Дядко и малките деца. Другите тръгнали да си търсят белята. Мими не пожела да вземе предложената пушка.

— Мануел, не знам какво да я правя, пък днес е твърде късно да се уча. Но те няма да минат през тунелите „Дейвис“. Владея някои хитрини, за които не си и чувал.

Не понечих да споря. Опазил ме Господ: споровете със старшата ми съпруга са просто загуба на време, а тя може би наистина знаеше непознати за мен номера. Бе оцелявала на Луната дълги години, в по-лоши условия, отколкото бих успял да си представя.

Сега на шлюз 13 имаше пост. Двете дежурни момчета ме пуснаха да мина. Пожелах да ми кажат новините.

— Налягането вече е наред — съобщи по-голямото. — Поне на това равнище. Бият се към Главния път. Слушайте, генерал Дейвис, не може ли да дойда с вас? Един стига за този обект.

— Non.

— Искам да докопам някой земен червей!

— Това е твоят пост, ще стоиш тук. Ако червеят се появи насам, виж му сметката. И гледай да не те изпревари.

Препуснах.

И поради собственото си безгрижие (понеже се отплеснах) зърнах само края на битката в коридорите. Страхотно за един министър на отбраната.

Втурнах се по Пръстена с открехнат шлем. Скоро стигнах входния шлюз за дългата рампа, водеща към Главния път. Люковете зееха. Изпсувах и поспрях да ги затворя, като предпазливо се промуших напред — тогава разбрах защо бяха отворени. Пазилото ги досега момче лежеше мъртво. Затова особено внимателно се промъкнах по рампата, за да стъпя на Главния.

В тази част той бе пуст, но виждах хора, чувах шум по-нататък в града. Две фигури в херметични екипи и с оръжия се отделиха, тръгвайки право към мен. Изгорих и двамата.

Човеците в скафандри и с пушки трудно се различават. Сигурно ме взеха за някой от своята пасмина. А и за мен от такова разстояние можеха да ми напомнят людете на Фин. Само че въобще не съобразих. Новакът не ходи като някое от старите приятелчета. Вдига си краката твърде високо и все гледа да остане прав. Не че се забавих да помисля или креснах: „Земни червеи! Умрете!“ Видях ги — унищожих ги. Леко се плъзнаха по пода, преди да осъзная какво направих.

Спрях, защото исках да им взема оръжията. Но се оказаха вързани с верижки и не спрях да реша как точно да ги освободя. Вероятно имах нужда от ключ. Пък и не бяха лазери, ами нещо, което никога не бях зървал — истински пушки. По-късно научих, че стрелят с малки експлодиращи ракети, ала тогава само ми стана ясно, че не знам как да извлека полза от тях. Накрая стърчаха и ножове за мушкане, от онези, на които им казват щикове; тъкмо затова опитах да ги прибера. Собствено ми чифте стигаше едва за десет изгаряния с пълна мощност, а нямах резервен захранващ блок. Тези остриета май вършеха работа: по едното личеше кръв, сигурно на някой лунатик.

Ала след секунди се отказах. Използвах ножа, окачен на пояса ми, за да съм уверен, че мъртъвците ще си останат бездиханни. После забързах към битката с пръст на спусъка.

Беше тълпа, не истинска битка. Хм, може би сраженията винаги изглеждат така: бъркотия, врява, никой не знае какво става. В най-широката част на Главния, срещу „Bon Marche“, където Голямата рампа слиза от трето равнище, имаше няколкостотин лунатици — мъже и жени, също и деца, които би трябвало да си стоят по домовете. Доколкото се ориентирах, надали и половината носеха скафандри, съвсем малко от тях бяха въоръжени. Да, но по рампата надолу прииждаха войници, всички с пушки в ръце.

Първо усетих шума, тътнеж, който отекваше в открития ми шлем и причиняваше болка в ушите. Ръмжене. Не се сещам каква друга дума да кажа. Състоеше се от всеки яростен звук, дето човешкото гърло може да изтръгне от себе си, от писъците на дечица до мощния рев на зрели мъже. Ехтеше като най-голямото кучешко сбиване в историята. Изведнъж осъзнах, че аз също се присъединявам, крещя мръсотии и викам нечленоразделно.

Момиче, не по-възрастно от Хейзъл, скочи върху парапета на рампата и се задържа отгоре, на сантиметри от раменете на нахлуващите войници. Беше въоръжено с нещо, подобно на кухненски сатър, видях как замахна. Едва ли нарани мъжа особено силно през скафандъра, обаче той клекна, а други се препънаха в него. После един налетя към девойчето, заби щик в крака му и то рухна с гърба напред, изгубвайки се от погледа ми.

Не успявах да различа добре какво ставаше, нито мога да си припомня — само проблясъци, като падането на онова момиче. Не знам кое беше, не знам дали оживя. От мястото си нищо не бих уцелил, твърде много глави ми пречеха. Но ето че зърнах открита сергия пред витрината на магазин за играчки. Рипнах горе. Така се вдигнах с метър и ясно виждах слизащите по рампата земни червеи. Подпрян на стената, аз се премерих внимателно, търсейки точката отляво на нечии гърди. След незнайно колко минути осъзнах, че моят лазер вече не работи, затова спрях. Мисля, че осмина нападатели не се прибраха вкъщи заради мен, ама не ги броих. Времето наистина ми се стори безконечно. Макар че всеки се движеше с възможно най-голяма бързина, усещах се както при прожекция на учебен филм, където хората едва помръдват.

Поне веднъж, докато изпомпвах захранващия блок, някакъв червяк ме забеляза и отвърна с изстрел. Нещо избухна точно над главата ми — парчета от стената ме удариха по шлема. Може и два пъти да се е случило.

Щом останах без енергия, скочих от сергията, хванах лазера като тояга и се влях в тълпата, устремена към подножието на рампата. През това безкрайно време (пет, десет минути?) земните червеи стреляха по гъмжилото. Чуваше се остро туп, понякога и пльок от взривовете на малките ракети в плътта, по-гръмко бум от ударите в стена или друга твърда повърхност. Още опитвах да се добера до кипящата като море рампа, когато ми светна, че те престанаха да атакуват.

Бяха налягали мъртви до един — и вече никой не идваше надолу.

24

Навсякъде по Луната нашествениците бяха мортус, ако не в същия миг, то скоро подир това. Над две хиляди аскери загинаха, три пъти повече лунатици намериха смъртта си, посрещнали нападението; може би още толкова бяха ранени, макар че никой не ги преброи точно. Никакви пленници в нито един зайчарник, но от всеки кораб хванахме по дузина офицери заедно с екипажа, след като прочистихме.

Основна причина нашите (почти без оръжие!) да убиват обучена войска бе, че току-що кацналият земен червей не владее тялото си добре. Притеглянето тук е една шеста от привичното за него и превръща рефлексите от целия му живот във враг. Без да схваща, стреля твърде нависоко, не се държи устойчиво на крака, не тича както подобава, ходилата все се изплъзват изпод него. И още по-лошо за „гостите“ — трябваше да напредват с бой надолу. По принуда си пробиха път през горните равнища, после отново и отново се смъкваха по рампи, за да превземат някой град.

Хубаво, ама земните червеи не знаят как да слизат по такива съоръжения. В случая движенията не са нито тичане или ходене, нито летене — по скоро танц, стъпалата едвам докосват пода и просто можеш да запазиш равновесие. Тригодишно лунатиче върши това машинално, подскача нататък в управляемо падане, като крачетата му пристъпват на всеки няколко метра.

Но земянинът го прави по новашки. Внезапно открива, че „ходи из въздуха“, размахва крайници, завърта се, губи контрол и свършва върху задник, без да пострада, ала ядосан.

Та онези войници си намериха смъртта именно по рампите, когато ги докопахме. Тия, които видях, бяха усвоили номера донякъде, щом са стигнали три равнища надолу. Обаче едва шепа снайперисти можеха да стрелят точно отгоре, а тръгналите връз металните плочи успяваха seulement77 да останат прави, да държат оръжията си и да напъват към следващото ниво.

Лунатиците не ги пуснаха.

Мъже и жени (също доста деца) ги връхлитаха, събаряха и убиваха с всичко — от голи ръце до собствените им щикове. Пък и не само аз имах лазерна пушка. Двама от хората на Фин Нилсен се свили на балкон в „Bon Marche“. Скрити там, те взели да бройкат един след друг земните снайперисти горе. Никой не им казал да го правят, никой не ги водил, нито раздавал заповеди. Фин въобще нямаше шанс да контролира своята полуобучена и непокорна милиция. Битката започна и народът се би.

Е, това беше най-важната причина да спечелим ние — сражавахме се. Повечето лунатици тъй и не зърнаха жив нашественик, но където войниците проникваха, нашите се втурваха към тях сякаш облак скакалци. Кой да ги командва? Крехката ни организация се срути от изненадата. Обаче се опълчихме като бесни и нападателите измряха. Нито един солдат не стигна по-долу от трето равнище в който и да е зайчарник. Говореха, че хората от Дънната алея така и не разбрали за атаката, докато всичко не свършило.

Хм, и нашествениците се биха смело. Те не само представляваха елитни части за борба с безредици, най-добрите миротворци за градска работа, с които разполагаха ФН, но бяха надъхани и дрогирани. Казали им (правилно), че единствената им надежда някога да видят Земята е да усмирят зайчарниците. Ако успеели, имали обещание да ги сменят и никога вече да не ги пращат горе. Ама условието било „Победи или умри!“, защото им изтъкнали, че техните транспортни кораби не могат да излетят от Луната, без да надвият. Затова се налагало да я превземат. (Също вярно.)

Натъпкали ги с енергизатори, успокояващи и потискащи страха вещества, които биха накарали дори мишка да се изплюе в мутрата на котка, после ги пуснали да беснеят. Сражаваха се професионално и доста безстрашно — и измряха.

В Долен Тихо и Чърчил употребили газ, ето защо жертвите били къде по-многобройни от наша страна. Само лунатиците, успели да се доберат до скафандрите си, ставали за нещо. Резултатът беше същият, ала за повечко време. Газът бе от приспиващите, понеже Управата не искаше да ни изтреби, а просто да ни даде урок, да си върне контрола и да ни впрегне на работа.

Причината за дългото мотаене и привидната несигурност на ФН бил избраният метод на нападение — с прокрадване. Взели решение скоро след наложеното от нас ембарго (научихме това от пленените корабни офицери). Използвали времето за подготовка: повечето отишло за разтегления елиптичен маршрут далеч отвъд орбитата на Луната, после обратно по дъга и среща откъм тъмната страна. Разбира се, Майк въобще не ги видя, той е сляп там отзад. Наблюдаваше небето с балистичните си радари — но няма такъв, дето да наднича отвъд хоризонта. Най-дългият период, през който приятелчето засичаше влязъл в орбита кораб, бе не повече от осем минутки. „Гостите“ прелетяха над върховете в ниски кръгове, всеки право към целта, с кратък радарен проблясък при кацането накрая и с голямо обратно ускорение.

Туй стана точно при новоземие, на 12 октомври 76-а, в 18 часа, 40 минути и 36,9 секунди по Гринуич. Е, ако не в тази десета, то твърде близо до нея според проследяването на Майк. Тук трябва да призная, че Миротворческият флот на ФН свърши чудесна работа.

Голямото добиче, избълвало хиляда войници в Л-Сити, остана невидимо за компютъра чак до спирането си за прилуняване. При това той го зърна само да момент. Щеше да го забележи няколко мига по-рано, стига да гледаше на изток с новия радар в Mare Undarum. Но тогава тъкмо упражнявал своето „синче-идиотче“ — взирали се на запад към Земята. Тези секунди бяха без значение, изненадата бе така прекрасно подготвена, толкоз пълна, че всеки отряд нахълта точно в 19.00 по Гринуич, преди някой да се усети. И не бе случайност, че над всички зайчарници започваше ярката половина на лунния месец. Управата нямаше хабер от нашите истински условия. Все пак знаеше, че денем никой пандизчия не излиза без нужда на повърхността. А ако му се наложи, свършва си работата бързо и се прибира вътре, като проверява своя радиационен брояч.

Така че ни хванаха със смъкнати скафандри. И оръжия.

Но и след избиването на нападателите още имахме да се разправяме с шест транспортни кораба върху грунда и с един командващ в небето.

Щом приключи схватката при „Bon Marche“, аз се опомних и намерих телефон. Нито дума от Конгвил, никакво известие от Проф. Битката в Джонсън Сити беше спечелена, а Новилен също — корабът там се преобърнал при кацането, наказателният отряд бил отслабен от загубите и момчетата на Фин вече превзели повреденото возило. Сраженията в Чърчил и Долен Тихо продължавали. По другите зайчарници нямало нищо особено. Майк спрял подземката, запазвайки телефонните комуникации между градовете само за служебни разговори. Експлозивното спадане на налягането в Горен Чърчил не било овладяно. Да, Фин Нилсен се обади, пък и аз съм могъл да се свържа с него.

Казах му къде беше корабът над Л-Сити, чукнахме си среща при частен шлюз номер 13.

Фин имал почти същите преживелици като мен, заварили го неподготвен, но скафандърът му бил при него. Не успял да хване юздите на своите лазерни стрелци, преди битката да свърши, и се хвърлил в касапницата при Стария купол. Сега започваше да събира момчетата си, а един офицер приемаше доклади в канцеларията му в магазин „Bon Marche“. Свързал се с новиленския си заместник, ама се тревожеше за Хонконг…

— Мани, да отскочим дотам?

Рекох му да чака — „гостите“ не можеха да се доберат до нас с подземката (не и докато ние контролираме захранването); освен това се съмнявах, че оня транспортен краб би успял да излети.

— Да хвърлим поглед на този тук.

Минахме през шлюз 13 чак до края на частното налягане, през тунелите на съсед — не му се вярваше, че сме били нападнати, — и използвахме неговия излаз към повърхността, за да огледаме возилото от около километър на запад. Повдигнахме предпазливо люка.

После го бутнахме и се покатерихме горе, прикриваха ни скали. Промъкнахме се по индиански до ръба, откъдето надникнахме с помощта на биноклите за шлемове.

Дръпнахме се зад каменния щит и поприказвахме. Фин Нилсен заяви:

— Като гледам, моите момчета ще се справят.

— Как?

— Ако ти открехна, ще започнеш да измисляш причини защо няма да стане. Приятелче, ще ми позволиш ли сам да си уреждам представлението?

Чувал съм за армии, където на шефа не му казват да си затваря устата, наричало се „дисциплина“. Но ние бяхме любители. Фин ми разреши да се влача след тях невъоръжен.

Стигна му час да се подготви и две минути, за да го направи. Пръсна дузина мъже около кораба през фермерските шлюзове, в пълно радиомълчание — и без това някои от градските момчета нямаха станции в скафандрите. Нилсен зае най-западната позиция. Когато се увери, че другите са имали достатъчно време, изстреля сигнална ракета.

Щом тя избухна над кораба, всеки включи лазера, насочен към предварително определена антена. Фин изтощи своя захранващ блок, сложи нов и почна да прогаря корпуса: не ключалката на входния люк, ами направо цялото тяло. Незабавно към неговото яркочервено лъчево петно се присъедини второ, после още три, всички гризяха същото парче стомана. Изведнъж се пръсна разтопен метал, виждах как въздухът изригва със свистене в трепкаща пара, пречупваща светлината. Продължиха работата, направиха чудна голяма дупка, преди да им свърши енергията. Представях си данданията в кораба и звънкането на тревожни сигнали; херметичните врати се затварят аварийно, а екипажът се опитва да запуши три пробойни едновременно, защото останалите от групата на Фин обработиха по същия начин още две места на транспортьора. Не желаеха да изгарят нищо друго. Не беше кораб за полети в атмосферата — построен в орбита, с корпус, отделен от силовия възел и резервоарите. Удариха го, където очакваха най-яка полза за нас.

Фин притисна шлема си към моя:

— Сега не могат да се вдигнат оттук. Нито да приказват. Съмнявам се, че ще закърпят дупките достатъчно, за да карат без скафандри. Какво ще кажеш, да ги зарежем ли така няколко дни и да видим дали ще излязат? Ако не искат, можем да преместим насам някоя голяма сонда и ще им направим страхотна забава.

Реших, че Фин умее да режисира представлението и без моята тромава помощ. Затова се прибрах вътре, обадих се на Майк и поръчах капсула, та да отида до балистичните радари. Той пожела да знае защо не съм останал долу в безопасност.

— Слушай, парвеню, сглобено от някакви си полупроводници! Ти си само обикновен министър без портфейл, а пък аз, ако вече си забравил, съм министър на отбраната. Трябваше да видя какво става и имам просто две очи, докато ти разполагаш с датчици, пръснати из половината Crisium. Искаш да запазиш целия кеф за себе си, м-м?

Той ми каза да не се наежвам и предложи да ми предава всичките картинки на видеоекран — да речем, в стая L, на „Рафълз“. Грижел се да не пострадам… а чувал ли съм онзи виц, дето един сондьор наранил чувствата на майка си?

— Майк, моля те, дай ми капсула. Мога да я посрещна в скафандър извън Западната станция. Тя, както несъмнено знаеш, е доста зле.

— Добре, своята глава ще чупиш. Хайде, ще те пусна до оръдейната позиция „Джордж“.

Много мило от страна на компютъра. Добрах се там и пак хванах телефона. Фин беше позвънил във всички зайчарници, свързал се с тамошните си заместници или някой друг, който се наемал да командва, и обяснил как точно да напакостят на кацналите транспортни кораби. Навсякъде, но не и в Л-Хонконг. За него не знаехме нищичко, може би бандитите на Управата го контролираха.

— Адам — казах, понеже и други ме чуваха, — мислиш ли, че се налага да пратим екип с ролигон, за да поправи линията при BL?

— Това не е господин Селене — отговори Майк с непознат глас, — а един от помощниците му. Многоуважаемият министър беше в Горен Чърчил при загубата на налягането. Боя се, че трябва да го смятаме за мъртъв.

Какво?

— Господине, ужасно съжалявам.

— Останете на телефона! — Напъдих двойка сондьори и момиче от стаята, седнах и спуснах заглушаващото покривало. — Друже — рекох му тихо, — сега сме само двамата. Какви са тия лъжи?

— Ман — отвърна и компютърът тихичко, — разсъди трезво. Все някой ден Адам Селене щеше да си иде. Той изпълни своята задача, пък и както ти посочи, бе почти извън правителството. Обсъдих тази тема с професора, единствената неяснота беше в кой момент да стане. Би ли могъл да измислиш по-голямо последно добро, което да направи Адам, освен да умре при това нашествие? Днес се превръща в национален герой… а на лунатиците им трябва такъв. Нека твърдим, че той „по всяка вероятност е мъртъв“, докато поговориш с Проф. Ако още има нужда от другаря Адам Селене, ще се окаже, че е бил заклещен в някое частно налягане и изчаквал да го спасят.

— Хубаво де… Нека засега не е окончателно. Поне аз винаги съм предпочитал твоята личност, Майк.

— Знам, Ман, мой първи и най-добър приятелю. Аз също я предпочитам. Тя е истинската, другото беше измислица.

— Хм, да. Но ако Проф е загинал в Конгвил, помощта на Адам ще ми бъде страшно необходима.

— Затуй го пъхнахме в хладилника и щом ни потрябва, ще го извадим оттам. Ман, когато това отмине, ще намериш ли време да възобновим изследването на хумора?

— Ще намеря, дружок, обещавам ти.

— Благодарско. Напоследък ти и Уайо все нямахте възможност да ми погостувате… а професорът вечно иска да говорим за неща, които не са особено забавни. Ще се радвам тази война да свърши.

— Майк, ще победим ли?

Засмя се:

— От няколко дни не си ме питал. Ето ти предвиждане, свежо като новородено. Направено е след началото на нашествието. Дръж се здраво, Ман — шансовете ни се изравниха!

— Мили Боже!

— Значи закопчай се и върви да гледаш цирка. Но стой поне на сто метра от оръдието. Онзи кораб може би е в състояние да проследи лазерния лъч и да отвърне със свой. Скоро влиза в нашия обсег. След двадесет и една минута.

Не се отдалечих чак толкова, защото трябваше да остана на телефона, а там нямаха тъй дълъг кабел. Включих се успоредно в командирския пункт, намерих сенчеста скала и седнах. Слънцето висеше високо на запад, съвсем близо до Синята планета, и аз можех да я виждам само ако закрия с длан ослепителния му блясък. Тя още не бе станала сърп, ами представляваше призрачно сиво новоземие, заобиколено от тънкото сияние на атмосферата.

Сниших се, за да бъде и шлемът ми на сянка.

— Балистичен контрол, обажда се О’Кели Дейвис от лазерно оръдие „Джордж“, тоест наблизо съм, на стотина метра.

Пресметнах, че Майк не би могъл да познае дължината на моя кабел сред всичките километри жици.

— Тук балистичен контрол, прието — отвърна приятелчето, без да се заяжда. — Ще уведомя щаба.

— Благодаря, сър. Попитайте го дали днес е получавал известия от конгресменката Уайоминг Дейвис.

Безпокоях се за Уайо и цялото семейство.

— Добре — Майк направи пауза, сетне каза: — Щабът отговори, че въпросната госпожа ръководи оказването на първа помощ в Стария купол.

— Merci.

Веднага ми олекна в гърдите. Не че обичам Уайоминг повече от другите… но тя бе нова. И Луната имаше нужда от нея.

— Навлезе в обсега — отсечено произнесе компютърът. — За всички оръдия: възвишение осем-седем-нула, азимут едно-девет-три-нула. Нагласете паралакса за височина хиляда и триста километра, курс сближаване. Докладвайте за зрителен контакт.

Преместих се със свити колене, та да остана на сянка, и огледах посочената част от небето — малко на юг от точката на зенита. Без светлина върху шлема ми успях да различа звездичките, ала ми беше трудно да оправя вътрешната част на бинокъла. Трябваше да се размърдам и да се надигна на десния лакът.

Нищо… Я чакайте, ето звезда с видим диск, където не биваше да има планета. Отбелязах си друго светило наблизо и задебнах.

Аха! Да! Все по-ярко, то съвсем бавно пълзеше на север… Ей, това говедо ще ни кацне върху главите!

Но хиляда и триста километра не са шега дори с орбитална скорост. Напомних си, че врагът не можеше да се стовари отгоре ни от такава висока елипса. Би трябвало да продължи обиколката на Луната — освен ако корабът бе маневрирал за влизане в нова траектория. А Майк не спомена подобно нещо. Исках да го попитам, но се отказах: по-добре беше да вложи целия си ум в анализиране на обекта, вместо да го разсейвам с въпроси.

Всички оръдия докладваха за зрителен контакт, включително четирите нацелвани от приятелчето чрез самосинхронизиращи се двигатели. Съобщиха, че го следят точно и без ръчно управление — хубава новина! Тя означаваше, че Майк е предвидил напълно туй бебче и знае всичко за траекторията му.

Скоро стана ясно, че корабът не обикаляше Скалата, ами се насочваше право надолу. Нямаше защо да питам: светеше все по-силно и положението му спрямо звездите не се променяше. По дяволите, канеше се да кацне върху нас!

— Петстотин километра, курс на сближаване — невъзмутимо отбеляза Майк. — Готовност за атака. Всички оръдия на дистанционно управление, преминете на ръчно при командата „Изгаряй“. Остават осемдесет секунди.

Най-дългите минута и двайсет в живота ми — този гад беше грамаден! Нашият компютър отброяваше през десетки, докато докара до трийсет, после започна да декламира всяка цифра.

— … пет… четири… три… две… едно… ИЗГАРЯЙ!

Нашественикът изведнъж светна още по-ярко.

Едва не пропуснах малкото петънце, отделило се миг преди това или тъкмо тогава. Но Майк каза внезапно:

— Изстреляна ракета. Синхронните оръдия я следят заедно с мен, не минавайте на ръчно. Другите да останат насочени в целта, готови за приемане на нови координати.

След секунди (или часове) той даде тези числа, като добави:

— Сега горете по желание.

Опитвах се да гледам едновременно кораба и ракетата. Изгубих и двете точки от взора си, извих очи встрани от бинокъла и неочаквано зърнах снаряда, който се заби между нас и входа на катапулта. Е, по-близо до нас, на по-малко от километър. Нет, не последва термоядрен взрив, иначе нямаше да ви разказвам това. Ала пак имаше голяма, пищна експлозия, предполагам, от останалото в резервоарите гориво. Подир миг чух и усетих ударната вълна. Но не пострада нищо освен няколко кубически метра скала.

Корабът продължаваше спускането си. Вече не светеше толкова силно, виждах неговите очертания и ми се стори непокътнат. Очаквах всеки момент огъня от спирачните двигатели за насочвано с радар кацане.

Обаче не лумна никакъв огън. Заби се на десет километра северно от нас, в забавно сребристо полукълбо, от което скоро останаха само скачащите петна в очите ми.

Майк рече:

— Докладвайте за загуби, а оръдията да минат в неутрално положение. След това се приберете долу.

— Оръдие „Алис“ — няма пострадали…

— Оръдие „Бемби“ — няма пострадали…

— Оръдие „Цезар“ — един ударен от камък, скафандърът под налягане…

Слязох при другия телефон и се обадих на приятелчето:

— Какво стана, Майк? Не ти ли прехвърлиха управлението, когато им изгорихме очите?

— Да, прехвърлиха го.

— Твърде късно ли?

— Аз ги разбих, Ман. Това ми се стори най-подходящото решение.



Час по-късно бях при компютъра, за пръв път от четири-пет месеца. Успях да стигна до Комплекса по-бързо, отколкото до Л-Сити, поддържайки безпрепятствено връзка с всеки от града, и то без някой да ме прекъсва. Налагаше се да похортувам с Майк.

От станцията при входа на катапулта направих опит да звънна на Уайо. Отговори ми санитар от временната болница при Стария купол. Така научих, че мадам припаднала и я сложили на легло с достатъчно приспивателни, за да не се събуди цяла нощ. Фин отиде с капсула към Чърчил (в компанията на бая момчета), та да ръководи атаката срещу транспортния кораб там. Въобще не бях се чувал със Стю. Да не говорим, че с Хонконг и Проф още нямахме връзка. За момента Майк и аз бяхме комай единствената власт.

А беше време да започнем операция „Твърда скала“.

Но тя не се състоеше само от хвърляне на камъни, ами и от съобщение до Земята какво правим и защо — с изтъкване на нашата правота. Професорът, Стю, Шини и Адам бяха съчинили всичко по модела на компютърно изиграна атака. Сега дойде часът за истинската, трябваше да нагласим пропагандата според действителното положение. Майк вече бе нанесъл промените и разпечата текстовете да ги прегледам.

Вдигнах очи от дългия листинг:

— Друже, всички тези новинарски истории и посланието до ФН твърдят, че сме победили в Хонконг. Доколко си убеден?

— Вероятността надхвърля 82 процента.

— Достатъчно добре ли е, за да го излъчим?

— Ман, шансът да спечелим там (ако вече не е станало) се доближава до пълната сигурност. Онзи кораб не може да помръдне. Другите бяха почти празни. В Л-Хонконг нямат толкова много моноатомен водород, ще трябва да вземат оттук. Това означава да придвижат своите войски с ролигон — тежко пътуване под слънцето даже и за лунатици, а после да ни победят, когато дойдат. Не могат. При положение че този транспортьор и мъжете в него са били не по-добре въоръжени от предишните.

— Какво стана с ремонтната група за BL?

— Казвам да не чакаме. Ман, възползвах се свободно от твоя глас и подготвих всичко. Ужасяващи картини от Стария купол и другите места, особено от Горен Чърчил — те са за видеото, имам репортажи. Би трябвало веднага да ги излъчим към Земята едновременно със съобщението за започналата „Твърда скала“.

Вдишах дълбоко:

— Майк, стартирай операция „Твърда скала“!

— Искаш ли ти да дадеш заповедта? Кажи я и аз ще я разпространя със същите думи.

— Не се туткай, а съчини свой текст. Използвай гласа ми и моята власт на министър на отбраната и временен шеф на правителството. Направи го, приятелю, хвърляй камъните връз тях! По дяволите, нека да са големи тези камъни! Удари ги здравата!

— Дадено, Ман!

25

„Максимум назидателен Schrecklichkeit78 с минимум човешки жертви. По възможност — никакви.“ Така Проф обобщи идеята за операция „Твърда скала“ и по този начин я осъществихме Майк и аз. Значи трябваше да ударим земните червеи толкова силно, че да ги убедим, но и тъй лекичко, че да не ги нараним. Звучи неизпълнимо, ама почакайте да чуете.

По необходимост имаше пауза, докато скалите падаха от Луната. Можеше да продължи от приблизително десет часа до толкова дълго, колкото бихме се осмелили да задържим. Решаващата е скоростта на излитане от катапулта и промяна с един процент означава удвояване или намаляване наполовина времето за полет до Земята. А това компютърът умееше да прави с изключителна точност: еднакво достъпни му бяха и бавните снаряди с какви ли не видове криви, и правият изстрел; бих искал той да е питчър79 на „Янките“. Но както и да хвърляше камъните, скоростта в крайна точка щеше да се „примъква“ до втора космическа — твърде близо до единайсет километра в секунда, за да липсва съществена разлика. Тази страховита бързина се създава от гравитационната яма, резултат от масата на Земята, която е 80 пъти по-голяма от лунната. И нямаше значение дали Майк ще бутне снаряда леко над ръба на пропастта, или ще го запрати с все сила. Тук не мускулите играеха роля, а внушителната дълбочина на пространството.

Затова Майк имаше възможност да програмира мятането на камъни според времето, нужно ни за пропаганда. Той и Проф се уговориха за три дни плюс не повече от един период на явно за нас завъртане на Синята планета — 24 часа, 50 минути и 28,32 секунди. Тогава с първата ни мишена щеше да започне операцията „Твърда скала“. Нали разбирате, Майк бе способен да усуче снаряд около Земята и да я цапардоса по невидимата й страна, ала щеше да бъде къде по-точен, ако съзираше целта, проследяваше камъка с радар до последната минута и го побутваше, та да умери и върха на игла с него.

Тази свършена прецизност ни бе необходима, за да постигнем максимум уплаха с минимална или никаква смъртност. Стреляме, казваме им къде именно ще ги ударим и в коя секунда — и им отпускаме три дни да се махнат от въпросната точка.

И така, първото ни послание към земяните в 2.00 на 13 октомври 76-а (седем часа след тяхното нашествие) не само обяви унищожаването на техните миротворчески сили и заклейми бруталното нападение, но и обеща бомбардировка на възмездието. Бяха назовани времената и местата, като дадохме на всяка страна краен срок тоже да заклейми действията на ФН спрямо нас, да ни признае и тъй да избегне снарядите. Всички подобни срокове изтичаха едно денонощие преди местния удар.

Доста повече време, отколкото му трябваше на Майк. В такъв момент преди атака по мишената скалата щеше да се намира далеч в космоса, без да са били включени насочващите двигатели и с големи възможности за маневриране. За много по-малко от ден приятелчето можеше да предотврати напълно сблъсък със Земята, като ритне снаряда настрани и го бутне в постоянна орбита около планетата. Но и само час по-рано обикновено имаше шанс да го отклони в океана.

Първата ни цел беше Северноамериканският директорат.

Всички мастити миротворци, седемте нации с право на вето, щяха да отнесат своето — Велики Китай, Индия, Съветите, Пан-Африка (с изключение на Чад), Мител80-Европа, Бразилският съюз. За по-малките държави също определихме времена и мишени, ала им казахме, че едва 20 на сто от тях ще бъдат ударени. Направихме го отчасти поради недостига на стомана, а и за да засилим страха. Ако Белгия си го получи от първия път, току-виж Холандия реши да опази своите полдери81 и да преговаря, преди Луната отново да се издигне в небето й.

Но всяка мишена беше подбрана така, че по възможност да не убием никого. С Мител-Европа се затруднихме, наложи се да изберем планини или водни пространства: Адриатика, Северно море, Балтийско и тъй нататък. Все пак върху по-голямата част от Земята има празни места въпреки единайсетте милиарда усърдни размножители.

Севера Америка ми се стори ужасно натъпкана, обаче нейният милиард е скупчен тук-таме — още се срещат необработени поля, планински вериги и пустини. Проучихме картите и Майк провери с радар всички пресечни точки с кръглите числа, да речем, 105° западна дължина и 50° северна ширина. Ако там нямаше разположен град, мястото накрая се озоваваше в мрежата на мишените… особено щом селището бе по-наблизо, за да осигури стъписани и уплашени зрители.

Предупредихме, че нашите бомби не отстъпват по разрушителна мощ на водородните, но наблегнахме на факта, че ще липсва радиоактивно замърсяване и ще минем без никакво убийствено лъчение. Просто страховит взрив, ударна вълна по въздуха и земята. Известихме ги за възможните разрушения на сгради далеч от точката на удара, като оставихме на тях да преценят докъде да избягат. Ако задръстят своите маршрути от паника, а не толкова заради истинската опасност — ами чудесно, направо превъзходно!

Натъртихме, че няма да пострада никой, който се вслуша в думите ни, защото първия път всички мишени са в ненаселени райони. Дори предложихме да се откажем от някоя, щом въпросната държава ни уведоми, че нашите данни са остарели. (Пълен блъф: радарното зрение на Майк различаваше квадрат 20 на 20 метра.)

Но като не казахме какво ще се случи втория път, ние намекнахме, че търпението ни може и да се изчерпа.

В Северна Америка разположихме мрежата върху паралели 35, 40, 45, 50° северна ширина, пресечени от меридиани 110, 115, 120° западна дължина, общо дванайсет мишени. За всяка добавихме дружеско съобщение към местните жители. Например:

„115 запад на 35 север — точката лежи на четиридесет и пет километра северозападно от връх Ню Йорк. Молим хората от Гофс, Сайма, Келсо и Ниптън да имат това предвид.

100 запад на 40 север — отклонение двадесет километра или тринадесет английски мили. Предупреждаваме гражданите на Нортън, Канзас, и Бийвър Сити и Уилсънвил, Небраска. Не стойте до стъклата на прозорците. Най-добре изчакайте на закрито поне тридесет минути поради опасността от изхвърлени нависоко скални парчета. Не гледайте експлозията с незащитени очи. Ударът ще бъде нанесен точно в три според местния часови пояс (или девет сутринта по Гринуич) в петък, 16 октомври. Късмет!

110 запад на 50 север — точката тук отстои на десет километра северно. Нека да внимават хората от Уолш, Съскачуан.“

Освен тая мрежа избрахме мишена в Аляска и две в Мексико, за да не се почувстват пренебрегнати; също и няколко в претъпкания изток, предимно басейни като езерото Мичиган на половината път между Чикаго и Гранд Рапидз и езерото Окичоби във Флорида. При тези удари Майк направи предсказания за наводнения от вдигнатите вълни, с посочено време за всяко крайбрежно селище.

Три дни поред, от ранно утро на вторник до събитието в петък, заливахме Земята с предупреждения. На Англия казахме, че атаката на север от Дувърския пролив (срещу устието при Лондон) ще причини смущения доста нагоре по течението на Темза. На Съветите рекохме същото за Азовско море, заедно с координатите на тяхната мрежа. На Велики Китай пък определихме места в Сибир, пустинята Гоби и в далечния му запад, като с любовна загриженост подробно разправихме как сме се старали да не улучим знаменитата гигантска стена. Пан-Африка получи точки в езерото Виктория, във все още пустинните части на Сахара, една до Дракенсберг на юг и една, изместена с двайсетина километра на запад от Голямата пирамида. Подканихме ги да последват Чад не по-късно от полунощ във вторник по Гринуич. Индия чу, че трябва да наблюдава някои планински върхове плюс водата извън пристанището на Бомбай по същото време, както китайците. И така нататък…

Опитаха се да заглушават нашите съобщения, ала ние предавахме с пряка видимост, на няколко честоти. Да, трудно беше да ни спрат!

Предупреждението смесвахме с черна и бяла пропаганда — новини за провалилото се нахлуване, страшни снимки на мъртъвци с имената и разпознавателните номера на нашествениците. Бяха предназначени за Червения кръст и полумесец, а всъщност съдържаха мрачно самохвалство, че всеки войник е убит и че всички членове на корабните екипажи са или мортус, или пленени. Със „съжаление“ ги известихме, че не успяваме да идентифицираме загиналите от флагманския кораб, тъй като е свален и толкова разбит, че сме били изправени пред немислима задача.

Но подходът ни бе насочен към помиряване…

„Чуйте ни, народи на Земята, не искаме да ви унищожаваме, възмездието е неизбежно, обаче ние правим всичко според силите си, за да няма смъртни случаи… Е, ако не можете или не желаете да накарате правителствата си да ни оставят на мира, ще бъдем принудени да ви убиваме. Ние сме тук горе, а вие сте там долу; изключено е да ни спрете. Затова ви умоляваме да проявите разум!“

Отново и отново обяснявахме колко е леко за нас да ги удряме и колко е трудно за тях да ни достигнат. Не преувеличавахме. Почти невъзможно е да се изстрелват ракети от Земята към Луната, по-лесно ще го правят от стационарна околоземна орбита, но е твърде скъпо. Практическият начин да ни бомбардират беше только с кораби.

Отбелязахме и това, питайки ги какъв флот за много милиони долари биха искали да похабят? Струва ли си, само за да ни напляскат за нещо, което не сме сторили? Вече са платили със седем от най-големите и най-добри транспортьори — нима мечтаят да станат четиринайсет? Ако е така, нашето тайно оръжие, което употребихме срещу кораба „Пакс“, чака в готовност.

Последната хвалба бе внимателно анализирана — Майк даваше шанс, по-слаб от едно на хиляда, този „Пакс“ да е съобщил какво му се е случило. Още по-малко вероятно изглеждаше горделивите ФН да се досетят, че миньори пандизчии са измислили как да превърнат своите инструменти в небесни оръжия. Пък и Синята планета наистина не притежаваше много кораби, които да рискува. По онова време имаше около двеста действащи космически апарата, ако не броим спътниците. Ала девет десети от тях бяха от типа Земя-орбита като „Чайка“, успяла да стигне до Луната само с изхвърляне на всичко отвътре и със сетните грамове гориво.

Никой не прави космолети ей така, без определена цел, доста скъпички са. ФН разполагаха с шест кръстосвача, които вероятно можеха да ни бомбардират, избягвайки да кацнат горе, като вместо полезно тегло вземат допълнителни резервоари. Още няколко ставаха за модифициране подобно на същата „Чайка“, заедно с малкото затворнически и товарни кораби. Те щяха да влязат в орбита около Скалата, но изобщо не биха се върнали без презареждане.

Нямаше място за съмнение, че ФН са способни да ни разгромят. Въпросът бе колко висока цена са готови да платят. Значи бяхме принудени да ги убедим, че ставката е прекалено голяма, преди да натрупат достатъчно сили. Чист покер… Смятахме да вдигаме мизата толкова, че да хвърлят картите и да се откажат. Надявахме се на това. За да не покажем никога жалкия си флош.

Връзката с Хонконг бе възстановена към края на първия ден от радио-видеоетапа на атаката, когато Майк „мяташе камъни“ и нареждаше порция №1. Проф се обади — колко щастлив бях да го чуя! Компютърът набързо го осведоми и аз зачаках някой от неговите меки упреци, събирайки смелост да отвърна остро: „Е, какво трябваше да направя? Щом не успяхме да се свържем и мислех, че може дори да си мъртъв? Оставен сам като действащ шеф на правителството с криза, струпала се върху главата ми? Да зарежа всичко, понеже няма начин да поговоря с тебе ли?“

Тъй и не се наложи да клинча. Де ла Пас резюмира:

— Мануел, постъпил си съвсем правилно. Бил си начело в този момент и кризата се е стоварила отгоре ти. Радвам се, че не си пропилял златния миг само защото не си успял да се свържеш с мен.

Ама какво да го правите такова човече? На мен па̀рата ми вдигнала стрелката до червено, а не се сещам как да я изпусна… Трябваше да преглътна и да кажа:

— Спасибо, Проф.

Той потвърди смъртта на Адам Селене.

— Бихме могли да използваме измислицата още някое време, но това е идеалната възможност. Майк, ти и Стю здраво държите юздите, пък и аз по-добре да мина през Чърчил по пътя към дома и да открия трупа му.

Така и стори. Въобще не го попитах дали е „харесал“ тяло на лунатик или на нашественик, нито как е запушил устите на всички замесени. А може никой да не е вдигал шум, защото много от мъртъвците в горен Чърчил тъй и не бяха разпознати. Избра го с подходящ ръст и цвят на кожата — бил е подложен на взривна декомпресия и обгорен по лицето, изглеждаше ужасно!

Положиха го тържествено в Стария купол с покрита физиономия; имаше речи, които не слушах… Майк обаче не пропускаше и думичка. Нали най-човешкото му качество бе високото самомнение? Някаква каменна чутура пожела мъртвото тяло да бъде балсамирано, давайки Ленин като пример. Ала „Лунная правда“ му напомни, че Адам беше заклет консерватор и никога не би допуснал такова варварско изключение спрямо себе си. Затова незнайният гражданин или войник завърши житейския си път в общинската клоака.

Сега съм принуден да кажа нещо, което отлагах. Уайо не бе ранена, само се изтощила докрай. Но Людмила не се прибра. Не знаех (и съм доволен, че стана така), обаче тя била сред многото загинали в основата на рампата пред „Bon Marche“. Експлозивният куршум се забил между нейните красиви гърди на момиче. По кухненския нож в ръката й имало кръв — мисля, че добре е платила за последния еднопосочен билет.

Вместо да звънне по телефона, граф Стю дойде в Комплекса да ми каже, после се върна с мен в града. Не си губил времето; щом свършили сраженията, отишъл в „Рафълз“ да работи със своята специална кодова книга, ала за това по-късно. Мими го открила там и той предложил да ми съобщи.

Трябваше да си бъда вкъщи за общото оплакване, но хубаво, че никой не ми се обади, преди с Майк да започнем операция „Твърда скала“. Когато стигнахме, Стюарт не пожела да влезе, не бе сигурен какви са ни обичаите. Появи се Ана и едва ли не го завлече вътре. Беше добре дошъл, искахме да е с нас, куп съседи също надойдоха да плачат. Ех, не колкото обикновено при нечия смърт, ама през онзи ден ние бяхме само едно от многото семейства, жалещи своите мъртви.

Не останах дълго. Не можех, имах работа. Просто отидох при Людмила да я целуна за сбогом. Бяха я положили в нейната стая и изглеждаше като заспала. Поседях с моите любими, преди да се върна и отново да хвърля върху раменете си товара. Дотогава не бях помислил колко е остаряла Мами. Вярно, бе видяла доста хора да умират, някои от тях — лични потомци. Но смъртта на малката Мила сякаш й дойде твърде много. Връзката й с това момиче беше особена — внучка и във всичко освен в природата — дъщеря, а и по съвсем специално изключение, поискано от самата Мами, бе станала нейна съсъпруга. Бяха най-младата и най-старшата.

Като всички лунатици ние съхраняваме своите покойници, наистина се радвам, че дивашкият обичай на погребенията бил изоставен на старата Земя. Нашият е по-добър. Но семейство Дейвис не заравя излязлата от процесора пепел в тунелите на търговско земеделие. Не. Тя отива в скромното тунелче на градината, за да се превърне в рози, нарциси и божури сред мекото жужене на пчелите. Според традицията казваме, че тук е и Черният Джек Дейвис, или каквито атоми са останали от него след много-много години на разцъфнали цветя.

Това е място на щастие, на красота…

Ето го и петъка без отговор от ФН. Новините от Земята се състояха по равно от нежелание да повярват, че сме унищожили седем кораба и два полка (дори не потвърдиха въоръжени сблъсъци), и пълно недоверие към възможността да ги бомбардираме. Нямало значение, даже да успеем. Позволяваха си да го наричат „замеряне с ориз“, повече време отделиха на турнирите за Световната купа.

Лажуайе се безпокоеше, защото не получаваше отговор на своите кодирани съобщения. Те минаваха по търговския канал на „ЛуНоХоКо“ до техния агент в Цюрих, оттам — до парижкия брокер на Стю, оттам пък — по по-необичайни пътища до доктор Чан, с когото бях говорил веднъж. С него графът също приказва сетне, за да уреди система за взаимна връзка. Стю бе натъртил пред доктора, че тъй като бомбардировката на Велики Китай предстоеше не по-малко от дванайсет часа след тази в Северна Америка, бихме могли да я предотвратим. Е, щом падналите снаряди станат доказан факт и ако китайците действат бързо. В противен случай нашият човек прикани Чан да предложи промени в местата, стига избраните от нас участници да не са толкова безлюдни, колкото сме смятали.

Граф Стюарт се тормозеше, възлагайки големи надежди на привидното сътрудничество, което бе създал с доктор Чан. Аз не бях напълно сигурен — знаех само, че този жълтокож не би останал върху нарочена от нас мишена. Но би могъл да не предупреди и старата си майчица.

Моя милост пък се тревожеше за Майк. Вярно, Майк бе свикнал да направлява траекториите на доста товари едновременно. Ала никога не му се налагаше да спретва астронавигационни изчисления за повече от един. Сега трябваше да се оправя със стотици и обеща да насочи синхронно двайсет и девет от тях към също толкоз абсолютно точно определени цели.

И още нещо… За много от мишените той имаше резервни снаряди, с които да ги смаже втори, трети, дори и шести път — от няколко минути до три часа след първия удар.

Четири от Великите миротворци и някои по-дребни държави разполагаха с противоракетна защита, като онази в Северна Америка се смяташе за най-ловката. Но в тия работи дори ФН може би нямаха особено прецизни сведения. Всички нападателни оръжия бяха под контрола на Силите за опазване на мира, ама отбранителните си оставаха проблем на всяка страна, комай скрити в тайна. Догадките ни се простираха от Индия, където, изглежда, липсваха прехващачи за ракети, до Северноамериканския директорат, който навярно бе способен добре да се защитава. Поне достатъчно се бе предпазил от междуконтиненталните термоядрени снаряди по време на Войната на подгизналите кьорфишеци през миналия век.

Вероятно повечето ни камъни щяха да стигнат дотам просто защото ги насочихме в места, които нямаха нищо, струващо си отбраната. Но едва ли янките биха се съгласили да пропуснат „гости“ към пролива на Лонг Айланд или езерото Мичиган — център на триъгълника Чикаго, Гранд Рапидс и Милуоки. Обаче прехващането при тяхното голямо притегляне е трудна работа и много скъпа; щяха да опитат да ни спрат само където имаше смисъл.

Но ние не можехме да позволим това. Ето защо за някои от скалите приготвихме резерви. Какво точно щяха да направят прехващачи (с термоядрени бойни глави) на нашите камъни, дори Майк не знаеше — липсваха съответните данни. Компютърът приемаше, че тези устройства ще бъдат взривявани чрез радарно засичане, ала на какво разстояние? Достатъчно е да са наблизо и облицованата със стомана канара след микросекунда е вече светещо облаче газ. Но между докачливите схеми на една термоядрена глава и многотонна скала има огромна разлика. Което би „убило“ ракетата, би могло просто да избута нашите зверове силно встрани, за да не улучат.

Нужно ни беше да им докажем, че ще продължим хвърлянето на евтини камъни дълго след като им свършат тъй скъпите (колко ли милиона долара струваха?) прехващачи. Не успеехме ли първия път, щом Земята врътнеше отново Северна Америка към нас, щяхме да се насочим към мишените, които не сме ударили. Резервните скали за втората и третата атака вече бяха в Космоса, готови за бутане надолу при нужда.

Ако три бомбардировки за три завъртания на Синята планета не ни стигнеха, можехме да мятаме късовете си чак до 77-а, докато им секнат прехващачите… или пък ни унищожат (много по-вероятно).

От един век насам командването на Северноамериканската космическа отбрана бе заровено в планина на юг от Колорадо Спрингс — градче без никакво друго значение. През Войната на подгизналите кьорфишеци тази твърд била улучена с пряко попадение. Щабът на звездната защита оцелял, но не и елените, дърветата, по-голямата част от селището и парче от планинския връх. Това, дето се готвехме да направим, не би трябвало да убие никого, освен ако той реши да стои на склона въпреки нашите непрестанни тридневни предупреждения. Ала командването на космическата отбрана щеше да получи пълна доза от лунното лекарство — дванайсет скални боеприпаса при първото завъртане, после всичко, което ни останеше при второто и третото. И така нататък, докато ни свършат стоманените обшивки или ни ликвидират… Или пък докато Северноамериканският директорат се примоли да спрем.

Нямаше да сме доволни от промъкването само на един снаряд до тая мишена. Искахме да я млатим с все сила. За да им скапем бойния дух. За да знаят, че сме наоколо. Да прекъснем комуникациите и да натрошим командния пункт, ако можехме с блъскане да постигнем това. Хм, смятахме поне да им причиним страшен главоцеп, без изобщо да даваме време за отмора. Е, докажехме ли на цялата Земя, че умеем успешно да атакуваме този най-укрепен Гибралтар на техния космически перехват, щяхме да си спестим аргументите, като размажем Манхатън или Сан Франциско.

А това не бихме сторили дори при поражение. Защо ли? Трезво мислене. Ако използвахме своите последни запаси и унищожим солиден град, те нямаше просто да ни накажат, ами направо да ни изтребят. Както Проф казваше: „Имате ли възможност, оставете на врага си шанс да стане ваш приятел.“

Но всяка военна цел е разрешена за лов.

Не ми се вярва много хора да са спали през нощта в четвъртък. Всички лунатици знаеха, че петъчното утро е моментът на голямото изпитание. Знаеше го и всеки червей на Земята. Най-накрая по техните новини признаха, че космическото наблюдение забелязало тела, емнали се надолу — вероятно „паниците с ориз“, с които се похвалили онези разбунтували се затворници. Туй обаче не беше предупреждение за началото на война. Звучаха повече уверения, че Лунните колонии не разполагат с необходимото за създаване на водородни бомби, но може би е уместно да се избягват районите, където тия престъпници твърдят, че са се прицелили. (Изключение направи един палячо, популярен телевизионен комик, заявявайки, че нашите мишени са най-безопасното място на планетата — и това по видеото, застанал върху голямо X, което според него било точката 110 запад на 40 север. Май не съм го зървал по-късно.)

Включихме рефлектор на „Ричардсън“ към видеомрежата и си мисля, че всеки лунатик гледаше: по домовете, в пивниците, в Стария купол. Ех, освен малцината, предпочели да навлекат скафандри и да видят с очите си от повърхността въпреки яркия ден над повечето зайчарници. По настояване на съдията бригаден командир Броуди набързо монтирахме спомагателна антена при входа на катапулта, за да зяпат неговите сондьори видео из дежурните стаи, иначе можеше да остане без един човек на пост. Въоръжените ни сили (милицията на Фин, артилеристите на Броуди, стилягите) по това време бяха в повишена бойна готовност.

Конгресът се събра на неофициална сесия в Новый Большой театр, където Земята бе показана върху голям екран. Някои от най-важните клечки — Проф, Стю, Волфганг, имаше и други — гледаха по-малък монитор в бившата канцелария на Надзирателя в горния край на Комплекса. Част от временцето прекарах с тях, излизах и влизах нервен като наскоро родила котка, грабнах сандвич и забравях да го изям, но повече все пак бях при Майк. Не ме свърташе на едно място.

Към осем сутринта компютърът се обади:

— Ман, мой най-стар и най-добър приятелю, мога ли да ти кажа нещо, ама без да се обиждаш?

— А? Давай. Откога се притесняваш дали ще ме засегнеш?

— Винаги, Ман, откакто разбрах, че това е възможно. Сега остават само 3,57 по десет на девета степен микросекунди до удара… И тук, трябва да призная, е най-сложният проблем, който съм се опитвал да реша в реални граници. Щом ме заговориш, при всички случаи използвам голям процент от способностите си (вероятно по-голям, отколкото подозираш) в течение на няколко милиона микросекунди. Така анализирам какво точно си рекъл и се старя да ти отвръщам правилно.

— Значи в момента казваш: „Не ми дишай във врата, зает съм“?

— Ман, искам да ти дам съвършено решение.

— Светна ми. Ъъъ… Ще се кача при Проф.

— Както желаеш. Но те моля да бъдеш там, където мога да се свържа с тебе. Не е изключено да се нуждая от твоята помощ.

Последното беше глупост и двамата го знаехме. Проблемът надхвърляше човешките възможности, бе твърде късно дори за заповядаме отклоняване от целите. Майк се опитваше да ми пошушне: „Аз също съм нервен и искам да ми правиш компания, обаче те умолявам да не говориш“.

— О’кей, друже, ще поддържам връзка. От някой телефон. Ще набера MYCROFTXXX, но няма да приказвам, затова не отвръщай.

— Благодаря, Ман, най-добър мой приятелю. Большое спасибо.

— Ще се видим по-късно.

Качих се горе, решил в последна сметка да не търся други хора. Облякох скафандъра, намерих дълъг телефонен кабел, пъхнах шекера в шлема, намотах жицата през рамо и излязох на повърхността. В ремонтния навес до шлюза имаше служебен пост. Вързах се към него и избрах номера на Майк. Скрит в сянката на този заслон, аз надникнах към Синята планета.

Както винаги, тя висеше на половината път от зенита в западния участък на небето — голям и пищен сърп, повече от три дни след новоземие. Слънцето слизаше към хоризонта, ала яростният му блясък ми пречеше да зърна ясно Земята. Козирката на шлема не бе достатъчна защита, затова заотстъпвах назад от навеса, докато най-сетне видях полумесеца над него. Стана по-добре. Изгревът подхвана издутия край на Африка, така че ярката ивица минаваше по континента, а пък южната ледена шапка тъй ме заслепяваше, че не различавах отчетливо Северна Америка, огряна само от Луната.

Завъртях шия и нагласих пред очите си бинокъла. Бе от хубавите, „Цайс“ 7×50, преди принадлежеше на Надзирателя.

Северноамериканският директорат се простираше като призрачна карта пред мен. Необичайно малко облаци; виждах градовете, подобни на греещи точки без рязко очертани граници. 08.37…

В 08.50 Майк започна да ми отброява на глас — не беше нужно да отделя внимание за това, сигурно бе го програмирал на автоматичен режим по-рано.

08.51… 08.52… 08.53… Цяла минута: 59 — 58 — 57… Половин минутка: 29 — 28 — 27… Десет секунди — девет — осем — седем — шест — пет — четири — три — две — една.

И изведнъж онази мрежа блесна пред погледа ми в диамантени искри!

26

Ударихме ги толкова силно, че можехте да видите и с невъоръжено око. Изобщо нямах нужда от бинокъл. Челюстта ми увисна, тихо и благоговейно промърморих: „Mein Gott“82. Дванайсет много ярки, много остри, много бели светлинки, оформящи идеални правоъгълници. Раздуха се, потъмняха, почервеняха — за доста време според мен. Появиха се и други блясъци, но тази мрежа така ме омагьоса, че почти не ги забелязвах.

— Хе! — доволно се обади Майк. — Заковах ги в десетката. Приятелю Ман, вече можеш да говориш, не съм зает. Останаха ми само резервните снаряди.

— Нямам думи. Някакви неуспехи?

— Товарът за езерото Мичиган беше отбит нагоре и встрани, обаче не се разпадна. Да, ще си иде там — вече не го контролирам, лети без приемопредавател. Бомбата за пролива на Лонг Айланд мина право надолу. Опитаха се да я прехванат, но се провалиха. Не зная по каква причина. Ман, за тази цел мога за използвам и резервите в Атлантика, по-далеч от корабните маршрути. Да го направя ли? Имаш единадесет секунди за отговор.

— Ъъъ… Да! Стига да не улучиш самите кораби.

— Казах ти, че мога. Направих го. Ама трябва да им съобщим за допълнителните запаси, както и защо ги отклонихме. Та да поумуват малко.

— Майк, може би не биваше да си го позволяваме. Нали идеята бе да им свършат прехващачите?

— Но основният замисъл е да разберат, че не ги удряме с все сили. Можем да докажем възможностите си в Колорадо Спрингс.

— А там какво стана?

Извих врата си и погледнах през бинокъла. Не виждах нищо освен ивицата на дългия над сто километра град Денвър-Пуебло.

— Право в окото. Без никакво прехващане. Ман, всичките ми изстрели дадоха абсолютни попадения. Аз ти казах, че така ще бъде… пък и това ме забавлява. Би ми харесало да правя същото всеки ден. С тази дума никога досега не успявах да свържа определено съдържание.

— Коя дума, дружок?

— Оргазъм. Ето какво изпитах, щом Земята светна. Да, вече зная.

Тук поизтрезнях:

— Майк, гледай да не ти хареса прекалено. Защото ако нещата тръгнат според желанието ни, няма да го правим втори път.

— О’кей, Ман. Записах го и мога да си го пускам винаги, когато искам да го преживея пак. Но залагам три към едно, че ще вършим същото и утре, дори бих похарчил пари за облог и вдругиден. Да се хванем ли на бас? Едночасово обсъждане на вицове срещу сто хонконгски долара.

— Ти пък откъде ще вземеш стотарка?

Засмя се:

— А според тебе откъде идват всички деньги?

— Уф, остави това. Ще имаш този час безплатно. Защо да те предизвиквам да рискуваш нашите шансове?

— Не бих те измамил, Ман, не и теб. Току-що отново ударихме командването на космическата им отбрана. Вероятно нямаш възможност да видиш заради облака прах от първия път. Сега получават по снаряд на всеки двадесет минути. Слез долу да си бъбрим. Прехвърлих работата на моето дете-идиотче.

— Безопасно ли е?

— Наблюдавам. Ман, за него е добре да се упражнява, по-късно може да му се наложи само̀ да се справя. То е прилежно, макар и тъпичко. Но върши каквото му пошепнеш.

— Наричаш оня компютър „то“. Говори ли?

— О, не, тази машина наистина е идиот, никога не би успяла да се научи. Ала програмираш ли я — изпълнява. Възнамерявам да й дам доста задачи в събота.

— Защо баш в събота?

— Понеже в неделя детенцето може би ще се нагърби с всичко. Това е денят, когато те ще ни шамаросат.

— Какво искаш да кажеш? Майк, криеш нещо.

— Тъкмо ти казвам, нали? Случи се ей сега и аз вече наблюдавам. Възстанових събитията назад във времето — този сигнал напусна орбитата около Земята точно след като ги размазахме. Не видях как е ускорил, имах друга работа, с която да се занимавам. Твърде далеч е за разпознаване, но размерите подхождат на миротворчески кръстосвач, потеглил насам. Става дума за периселений83 в девет часа и три минути в неделя, освен ако не направим нови маневри. Това е първо приближение, по-късно ще съобщя уточнени данни. Ман, трудно ми беше и толкоз да разбера — предприемам мерки срещу радарно засичане.

— Сигурен ли си, че не грешиш?

Компютърът се изсмя:

— Приятелю, не е съвсем лесно да ме объркат. По уловените сигнали все едно, че съм му снел пръстови отпечатъци за установяване на личността. Поправка. Периселений в девет часа, две минути и четиридесет и три секунди.

— Кога ще ти дойде на мушката?

— Никога, друже, освен ако маневрира. Но аз ще му бъда на сгода късно в неделя, зависи кой момент ще избере за изстрелването. И ще се получи интересно положение. Би могъл да се прицели в някой зайчарник — според мен трябва да евакуираме Долен Тихо, а останалите да вземат максимални мерки за съхраняване на налягането. По-вероятно е да опита с катапулта. Може и да отложи стрелбата, докато му стиска. После би се напънал да унищожи всички мои радари със залп, като насочва всяка ракета към определен лъч.

Майк се хилеше.

— Забавно е, нали? Искам да кажа, за майтап от „смешните веднъж“. Ако изключа радарната си мрежа, неговите снаряди не могат да се ориентират към мен. Сторя ли обаче това, няма да виждам, за да посъветвам момчетата къде да си нацелят оръжията. Което пък означава, че нищо не би го възпряло да бомбардира катапулта. Комично.

Вдишах дълбоко, щеше ми се никога да не съм се захващал с министерство на отбраната.

— Какво ще правим? Да се предаваме ли? Не, Майк! Не и докато можем да се бием.

— Кой е казвал да се предаваме? Ман, проигравал съм тази и хиляди други възможни ситуации. Нови данни — втори сигнал напусна околоземна орбита, има същите характеристики. Прогноза за него по-късно. Никакво сваляне на гарда. Приятелче, ще им бръмнат главите от нас.

— Как?

— Остави това на стария си авер Майкрофт. Ние разполагаме с шест балистични радара, плюс един на новото място. Изключих го и карам моето умствено недоразвито детенце да работи през №2 тук… Хм, въобще няма да надзъртаме към онези кораби с новия, нито ще им позволим да научат, че го имаме. Наблюдавам пришълците с №3 и периодично — на всеки три секунди — търся пресни сигнали, напускащи околоземна орбита, на всички други радари съм им затворил очичките. Замразил съм ги, докато не дойде времето да халосаме Велики Китай и Индия. А корабите дори няма да ги забележат, защото и аз не ще поглеждам в тяхната посока. Ъгълът между двете направления е голям и дотогава ще остане такъв. Ще ги използвам, щом назрее моментът за случайната шумотевица. Ще ги включвам и угасвам на неравни интервали… след като нашественикът изгърми своите снаряди. Ман, ракетата не може да носи твърде солиден мозък — ще ги надхитря.

— Ами как ще пребориш корабните компютри за управление на стрелбата?

— И тях ще излъжа. Искаш ли да се обзаложиш, че няма да приготвя от два радара сигнал като от един, разположен на половината път между двата? Но сега работя по… извинявай, отново използвам твоя глас.

— Добре. Какво точно правя?

— Ако този адмирал е наистина хитър, ще стовари върху края на стария катапулт всичко, което има, от най-далечното разстояние, за да остане напълно недосегаем за нашите сонди. Независимо дали знае кое ни е „тайното“ оръжие, ще разбие устройството и ще пренебрегне радарите. Затова заповядах на входа на катапулта — тоест ти заповяда — да нагласят за пуск ония товари, които успеят да подготвят. В момента изчислявам за всеки от тях нови, дългопериодни траектории, сетне ще ги хвърлим до един, изтиквайки ги в космоса колкото се може по-бързо.

— Слепешката ли?

— Ман, нали знаеш, че не се нуждая от радарен лъч за изстрелване на такива товари? Преди винаги съм ги наблюдавал, но не е наложително. Това няма нищо общо със запокитването им, което представлява предварителни сметки и пълен контрол върху работата на самото устройство. Затова поставяме боеприпасите от стария катапулт в бавни траектории. Така ще принудим адмирала да се насочи по-скоро към радарите, отколкото към него — или едновременно към всичко. После ще му създаваме работа. Току-виж го отчаем толкова, че слезе наблизо за изстрел от упор и даде на нашите момчета шанс да му изгорят очите!

— Юнаците на Броуди ще харесат това. Които от тях са трезви. — Блъсках си главата над идеята му. — Майк, зяпал ли си видеото днес?

— Преглеждах предаванията, но не бих казал, че съм ги следил непрекъснато. Защо?

— Ами хвърли още едно оченце.

— Хубаво, хвърлих. И какво?

— Телескопът, който свързаха с видеото, е свестен, има и други. Питам: защо да използваш радар за корабите? Нали искаш мъжагите на Броуди да им видят сметката?

Майк помълча поне две секунди.

— Ман, най-добър мой приятелю, мислил ли си да поемеш работата ми на компютър?

— Това сарказъм ли е?

— О, съвсем не. Срамувам се. Инструментите на „Ричардсън“ са фактор, който никога не съм вмъквал в изчисленията си. Глупав съм, признавам. Да, да, да! Ще наблюдаваме корабите с телескоп и няма да включваме радарната мрежа, освен ако ония се отклонят от установените балистични криви. Има и още възможности… Не зная какво да кажа, скъпи друже, само че изобщо не ми е хрумвало да използвам астрономически уреди. Гледам с радарче, винаги така съм правил. Просто не съм и помис…

— Стига де!

— Говори искрено, Ман.

Аз оправдавам ли се всеки път, когато ти се сетиш пръв за друго?

Машината произнесе бавно:

— В това напипвам нещо, което според мен не се поддава на анализ. Моя функция е да…

— Престани да се тормозиш. Щом идеята е добра, приложи я. Може да те вдъхнови за още хитрини. Изключвам и слизам долу.

Тъкмо влязох в покоите на Майк и Де ла Пас се обади по телефона:

— Щабът ли е? Някакви новини от фелдмаршал Дейвис?

— Тук съм, Проф. В главната компютърна зала.

— Ще се присъединиш ли към нас в канцеларията на Надзирателя? Трябва да взимаме решения, да си вършим работата.

— Проф, досега бачках! И в момента правя същото.

— Сигурен съм. Обясних на останалите, че програмирането на балистичния компютър е твърде деликатно дело в настоящата операция и ти се налага да се занимаваш лично. Обаче някои колеги смятат, че министърът на отбраната би следвало да присъства по време на дискусиите. И така, когато стигнеш до момента, в който според тебе можеш да повериш работата на своя помощник — името му е Майк, прав ли съм? — ще бъдеш ли любезен да…

— Светна ми. Идвам.

— Много добре, Мануел.

Нашето приятелче каза:

— Във фоновите звуци различих гласовете на тринадесет души. Ман, тъкмо затова професорът говореше прикрито.

— Схванах. Най-добре да се кача при тях и да видя от какво са изкукали. Нали не съм ти нужен?

— Хм, надявам се да стоиш близо до телефон.

— Ще стоя. Слушай в канцеларията на Надзирателя. Но ако отида другаде, ще те набера. Доскоро, amigo.

Та там заварих цялото правителство: и истинския кабинет, и людете, сложени в президиума за тежест. Бързо открих кой вдига врявата, оказа се човечето Хауърд Райт. Бяха скалъпили министерство и за него — на „изкуството, науката и професионалните въпроси“ — нещо, напомнящо сортиране на копчета по кутийки. Стана като рушвет за Новилен (понеже всички тежкарски постове заеха съратници от Л-Сити), както и отстъпка за самия Райт, който се издигна до водач на група в конгреса. Хората му много ги биваше по приказките, но не толкова в действията. Целта на Проф бе да му запуши устата, ама Проф понякога е прекалено изтънчен. Някои говорят най-добре, когато дишат вакуум.

Де ла Пас ме помоли да запозная правителството с военната обстановка. Направих го по своему.

— Доколкото забелязвам, Фин е тук. Нека той ни каже как сме в зайчарниците.

Хауърд Райт извиси глас:

— Генерал Нилсен вече стори това, не е необходимо да повтаря. Искаме да изслушаме вас.

Примигнах:

— Проф… Извинявайте. Господин председател, трябва ли да разбирам, че някой от министерството на отбраната е докладвал в мое отсъствие?

Човечето Райт крякна:

— Защо не? Не успяхме да ви открием.

Професорът се възползва от шанса. Виждаше, че съм прекалено напрегнат. Не бях спал много през последните три денонощия и откакто напуснахме Земята, не бях усещал такава умора.

— Настоявам за ред — меко реагира той. — Господин министър по професионалните въпроси, моля да отправяте вашите забележки чрез мен. Господин Дейвис, нека да уточня. Не е имало доклади, засягащи дейността на съответното ведомство, понеже кабинетът не започна заседанието си до момента на вашето пристигане. Генерал Нилсен неофициално отвърна на някои неофициално зададени му питания. Вероятно не е било редно да постъпваме така. Ако това е мнението ви, ще се опитам да предотвратя подобни случаи в бъдеще.

— Както разбирам, нищо лошо не е станало. Фин, говорих с тебе преди половин час. Нещо ново оттогава?

— Не, Мани.

— О’кей. Сещам се, че сигурно искате да чуете какво е положението извън Луната. Гледали ли сте, значи знаете, че първата бомбардировка приключи добре. Всъщност тя продължава още, защото стоварваме удар върху командването на космическата им отбрана на всеки двайсет минути. Това ще става до 13.00, после в 21.00 нацелваме Китай и Индия заедно с по-дребни мишени. Сетне се заемаме до четири след полунощ с Европа и Африка, прескачаме три часа, даваме дозата на Бразилия и компания, пак почиваме три часа и започваме alles отначало. Но засега проблемите са тук. Фин, налага се да евакуираме Долен Тихо.

— Момент! — Хауърд Райт вдигна ръка. — Имам въпросчета.

Говореше на Проф, а не на мен.

— Изчакайте. Министърът на отбраната свърши ли?

Уайо седеше по̀ към края. Разменихме си усмивки, обаче това бе всичко — така се държахме в кабинета и Конгреса. Някои мърмореха, че не бивало двама от едно семейство да бъдат в правителството. Сега тя поклати глава, предупреждавайки ме за нещо. Казах:

— Толкова за бомбардировката. Имате ли въпроси за нея?

— Господин Райт, вашите питания свързани ли са с тази тема?

— Съвсем определено — човечето стана и ме погледна. — Както знаете, аз съм представител на групите интелектуалци в свободната ни държава и ако мога така да се изразя — техните мнения са най-важни в обществените дела. Смятам, че е напълно уместно…

— Минутка, моля — рекох му. — Мислех си, че просто представяте Осми район в Новилен…

— Господин председател! Ще получа ли възможност да поставя моите въпроси или не?

— Той не пита, ами държи реч — вметнах. — Уморен съм и искам да се добера до легло.

Проф каза меко:

— Мануел, всички сме уморени. Но отлично разбирам мисълта ти. Конгресмен Райт, вие отговаряте само за своя район. А като член на правителството сте натоварен с някои задължения, обвързани с определени професии.

— То е едно и също.

— Не съвсем. Моля ви най-после да зададете вашия въпрос.

— Ъъ… много добре, ще се постарая! Известно ли е на фелдмаршал Дейвис, че неговият план за бомбардировката се е провалил катастрофално и че хиляди човешки животи са отнети безсмислено? Известно ли му е още колко сериозно се отнася към това интелигенцията на тази република? И може ли да ни обясни защо подобна безразсъдна — повтарям, безразсъдна! — бомбардировка бе предприета без необходимите консултации? Готов ли е в момента да преразгледа плановете си, или е решен да продължи слепешката напред? И има ли нещо вярно в обвиненията, че нашите ракети са носели ядрени заряди, поставени извън закона от всички цивилизовани нации? А как очаква той Свободната държава Луна да бъде приета в представителните органи на ФН с оглед на неговите маневри?

Хвърлих око към часовника: час и половина от първия удар.

— Проф — рекох, — ще ми обясниш ли защо е всичко това?

— Съжалявам, Мануел — благо отвърна той. — Смятах (и трябваше да постъпя така) да оглася преди заседанието съобщение от новинарските емисии. Но ти сякаш помисли, че сме действали през главата ти, и… ето че не го казах. Министърът се позовава на току-що получен бюлетин тъкмо преди да дойдеш. На „Ройтер“ е, от Торонто. Ако има нещичко вярно в тази мълния, вместо да се вслушат в предупрежденията ни, хиляди зяпачи се струпали около мишените. Вероятно са дадени жертви. Не знаем броя им.

— Ясно. И какво е трябвало да сторя. Боже мой? Да изведа всекиго за ръчичка оттам? Известихме ги.

Хауърд Райт се намеси:

— Интелигенцията смята, че основни хуманни съображения правят задължително…

Сопнах му се:

— Слушай бе, дрънкало, нали чу Де ла Пас да казва, че новината е дошла ей сегичка — та ти откъде научи кой какво мисли за това, м-м?

Конгресменът почервеня:

— Господин председателю! Лични нападки!

— Мануел, моля те, не използвай епитети срещу министър Райт.

— Добре, ако и той не го прави. Само че си служи с по-надути думи. Какви са тези безсмислици за ядрени заряди? Нямаме нито един от тях, всички го знаят.

Проф погледна озадачено:

— И аз съм объркан. Така твърди съобщението. Но всъщност ме смущава видяното от самите нас по видеото — съвсем определено приличаше на атомни експлозии.

— Ох! — извърнах се към човечето Райт. — А вашите много интелигентни приятели обясниха ли ви какво става, когато за частица от секундата освободите няколко милиарда калории в една точка? Нещо да назнайвате за излъчването?

— Значи признавате, че действително сте използвали ядрени оръжия!

— О, Боже! — Главата ме цепеше. — Нищо такова не съм казвал, каквото и да ударите силно, хвърчат искри, разбирате ли? Елементарна физика, позната на всички освен на интелигенцията. Ние просто направихме най-големите искри, сътворени някога от човешка ръка — и толкоз. Большой взрив. Топлина, светлина, ултравиолетови лъчи. Може би той е предизвикал и рентгеново излъчване, не съм сигурен. За гама-радиацията силно се съмнявам. Алфа и бета — невъзможно. Внезапно превръщане на механична енергия. Но ядрена? Абсурд!

Тук Проф запита:

— Господин министре, доволен ли сте от такъв отговор?

— Подобен отговор отваря сума допълнителни въпроси. Например тая бомбардировка далеч надхвърля одобреното от кабинета. Видяхте стъписаните лица, когато онези ужасни проблясъци се появиха на екрана. А министърът на отбраната ни каза, че това продължава и в момента, на всеки двадесет минути. Мисля, че…

Погледнах си часовника:

— Още един току-що се заби в планината Шайен.

— Чухте ли? Той се хвали. Господин председател, клането долу трябва да бъде спряно!

Скръцнах му:

— Ей, дръ… министре, нима твърдите, че щабът на тяхната космическа отбрана не е военна цел? Вие на чия страна сте? На Луната? Или на ФН?

— Мануел О’Кели!

— Писна ми от глупости! Казахте ми да си свърша работата и аз направих точно същото. Махнете това дрънкало от главата ми!

Проф се озърна:

— Ако някой има предложение, което би прекратило тази непристойна сцена, ще бъда особено щастлив да го изслушам. Явно не сме много добре осведомени какво е действието на ония бомби. Струва ми се, че е по-добре да разредим двадесетминутния график. Да удължим интервалите до… да речем, един час. И да пропуснем следващите два, докато не получим още новини. Може би тогава ще поискаме да отложим удара срещу Велики Китай поне с денонощие.

Почти всеки кимна одобрително, замърмориха:

— Разумно! Разумно!

— Да. Нека не пришпорваме събитията.

Де ла Пас ме изгледа:

— Мануел?

— Проф, знаеш отговора! — отсякох. — Не ми го прехвърляй!

Изведнъж се намеси Уайо:

— Мани, обясни. Аз също имам нужда от обяснение.

Така че се стегнах:

— Прост пример за действието на закона за притеглянето. Точният отговор ще изисква компютър, ала следващите пет-шест изстрела са абсолютно неизбежни. Най-много да ги отклоним от мишените и може би да засегнем някой град, който не сме предупредили. Няма начин да ги отпратим в океана, твърде късно е. Планината Шайен е на хиляди и четиристотин километра навътре от брега. Колкото до удължаването на интервалите с час, глупаво е. Това не са ви капсули от подземката да ги пускате и спирате по желание. Това са падащи камъни. Ще удрят някъде всеки двайсет минути. Бихте могли да ги стоварите върху Шайен, където досега нищо живо не е останало — или другаде, за да убиете хора. Идеята да отложим атаката по Велики Китай с денонощие също е глупава. Още известно време можем да отклоним снарядите за там, но не и да ги забавим. Ако ги пренасочим, губите ценен материал. Щом някой мисли, че имаме стоманени обшивки за прахосване, най-добре да се качи до входа на катапулт и да погледне.

Професор Де ла Пас си изтри челото:

— Смятам, че всички въпроси получиха своя отговор, поне аз съм удовлетворен.

— Но не и аз, сър!

— Седнете, господин Райт. Принуждавате ме да ви напомня, че вашето министерство не е част от военновременния кабинет. Ако няма повече питания (надявам се да е така), ще закрия днешното заседание. Наистина всички се нуждаем от отдих. Затова нека…

— Проф!

— Да, Мануел!

— Ти въобще не ме остави да довърша. Утре късно или рано в неделя ще го отнесем.

— Как, синко?

— Бомби. Може би и нахлуване. Два кръстосвача потеглиха насам.

Това съобщение им прикова вниманието. Най-сетне Бернардо де ла Пас уморено кимна:

— Прекъсвам заседанието на правителството. Членовете на военновременния екип да изчакат.

— Секунда — казах. — Проф, когато поехме постовете, ти получи от всекиго оставка без дата.

— Вярно. Обаче се надявам — той въздъхна кротко — да не ме принудите да използвам някоя от тях.

— Ей сега ще използваш една.

— Мануел, това заплаха ли е?

— Наричай го както искаш — посочих Хауърд Райт. — Или туй дрънкало се разкарва… или аз си отивам.

— Приятелю, трябва да поспиш.

Примигвах да махна сълзите.

— Има си хас! Разбира се, че ще го направя. Веднага! Ще намеря нещо за лягане тук в Комплекса и се тръшвам. За десетина часа. После, ако още съм министър на отбраната, може да ме събудите. Иначе ме оставете да спя.

Вече целият Конгрес гледаше стреснато. Уайо застана до мен. Не говореше, само ме хвана за ръката. Професорът каза твърдо:

— Моля да напуснат всички, с изключение на военновременния кабинет и господин Райт.

Изчака повечето да се изнижат стаята.

— Драги Мануел, не мога да подпиша твоята оставка. Нито да ти позволя да ме притискаш в ъгъла, за да предприема прибързани действия спрямо министъра на професионалните въпроси. Не и когато сме така изтощени и с опънати нерви. Ще бъде по-добре, ако двамата се простите един на друг, като всеки от вас разбере, че колегата му е подложен на голямо напрежение.

— Ъъъ… — завъртях се към Фин. — Този би ли се? — И посочих с пръст Хауърд Райт.

— А? Не, по дяволите. Поне не беше от моите части. Е, храбри господине? Бихте ли се, след като ни нападнаха?

Човечето Райт каза надуто:

— Бях лишен от такава възможност. Когато научих, всичко бе свършило. Но сега бяха оскърбени и моята смелост, и моята лоялност. Настоявам…

— Я млъквай, бре — отрязах го. — Ако искаш дуел, ще го получиш в първия миг, щом не съм зает. Проф, той не може да си оправдае държанието с умора от боевете и аз няма да се извиня на едно дрънкало за това, че наистина е дрънкало. Ти май не разбра какво стана. Позволи на тоя дръвник да ми скочи на врата — и дори не се опита да го спреш! Та така: или уволни него, или мен.

Тук внезапно се намеси Фин Нилсен:

— Професоре, присъединявам се. Или изхвърли тази въшка, или нас двамата. — Метна белтък на Райт. — Типче, хайде да поприказваме за дуела. Ще се биеш първо с моя милост. Имаш две ръце, а Мани няма.

— За него не ми трябват две ръце — кимнах. — Но ти благодаря, Фин.

Уайо се разплака (почувствах го, макар че нищо не чух). Де ла Пас я попита много тъжно:

— Ами ти, Уайоминг?

— И-и-извинявай, Проф! И аз.

Оставаха само Клейтън, съдията Броуди, Волфганг Корсаков, Стю и Шини — малцината с тежест в този екип. Виждах, че са с мен въпреки усилието, което струваше на Волф. Нали работеше с председателя, не с генерал Дейвис.

Проф ме изгледа отново и каза тихо:

— Мануел, налага се двустранно споразумение. Това, дето вършиш, принуждава и мен да си подам оставката. — Надникна в очите на всички поред. — Лека нощ, другари. Май вече е добро утро. Ще отида да си почина, защото имам остра нужда.

Излезе рязко, без да се обръща.

Райт беше изчезнал. Не видях кога си тръгна. Фин рече:

— Мани, какво ще правим с тези кръстосвачи?

— Нищо няма да стане преди събота следобед. Но е задължително да евакуираш Долен Тихо. Сега не мога да говоря. Скапан съм.

Уредихме си среща пак тук в 21.00, после Уайо ме отведе. Сигурно ме е сложила да спя, обаче не помня.

27

Проф бе там, когато се срещнах с Фин в канцеларията на Надзирателя малко преди уговорката ни в петък. Спах десетина часа, изкъпах се, хапнах нещо, което Уайо ми донесе, и се свързах с Майк. Alles вървеше според плана, корабите не бяха променили траекторията си, наближаваше моментът за удара по Велики Китай.

Отидох навреме, за да гледам по видеото попаденията, всичките точни. Една минута след девет вече нямаше какво да зяпаме, така че Проф ни подкани да работим. Нито дума за Райт или за оставки. Никога по-късно не видях този министър.

Тъкмо това искам да кажа — никога повече не го видях. И не питах за него. Де ла Пас не спомена нищо за кавгата, затуй и аз замълчах.

Занимавахме се с новините и тактическото положение. Хауърд Райт се оказа прав за многото погубени, предаванията от Земята бяха пълни с тая тема. Нямаше начин да научим точно колко люде са загинали. Ако някой човек стои в центъра на мишена и го халосат тонове скала, не остава кой знае какво. Успяха да преброят само онези, застанали по-надалеч от точките на попаденията. Тях ги убиха взривовете — около петдесет хиляди жертви в Северна Америка.

Не ги разбирам хората! Три дни пропиляхме да ги предпазим и не може да се каже, че не чуха предупрежденията ни. Именно затова отидоха там. Да видят представлението. Да се присмеят на затворническите щуротии. Да си вземат „сувенири“. Цели семейства се настанявали върху мишените, някои носили кошници за пикник. Кошници за пикник! Боже мой!

А сега живите с крясъци искаха главите ни заради тая „безсмислена касапница“. Да. Никакво възмущение от собственото им нашествие и (ядрената!) бомбардировка четири дни по-рано, но пък колко ги заболя от нашите „предумишлени убийства“. Вестник „Грейт Ню Йорк Таймс“ пожела лунното бунтовническо правителство да бъде свалено на Земята и екзекутирано публично: „Очевидно в този случай трябва да се направи изключение от хуманния закон, забраняващ смъртното наказание, в името на висшите интереси на цялото човечество.“

Опитвах се да не разсъждавам над близкото бъдеще, както бях принуден да не мисля твърде много за Людмила. Тя изобщо не си носеше сандвичи за пикник. Мила не беше зяпач, тръгнал да търси гъдел на нервите.

Долен Тихо ни бе неотложен проблем. Ако онези кораби бомбардираха зайчарници — в новините от Земята настояваха точно за това, — горкият нямаше да издържи, доста тънък му бе покривът. Някоя водородна „гостенка“ би измела налягането на всички равнища. Въздушните шлюзове не бяха предвидени да понасят подобни взривове.

(Наистина не ги разбирам тези хора. На Земята уж царуваше абсолютна забрана върху употребата на термоядрено оръжие срещу човешки същества, нали тъкмо затова бяха създадени ФН? А пък от тях се чуваха мощни ревове да пуснат водородните бомби отгоре ни. Престанаха да твърдят, че нашите снаряди били атомни, но цяла Северна Америка сякаш кипеше от нетърпение да види как нас ще ударят с такива.)

Щом стана дума, да кажа, че не разбирам и лунатиците. Фин прати съобщение по своята милиция, че Долен Тихо трябва да се спасява. Проф повтори същото по видеото. Не беше и особен проблем. Този зайчарник бе достатъчно малък, за да го подслоним и нахраним в Л-сити и нови Ленинград. Можехме да отклоним нужните капсули и да преместим всички люде за двайсет часа, като ги стоварим в Новилен и убедим половината да отидат в Комплекса. Много работа, ала никакви трудности. О, плюс някои дреболии — да почнем сгъстяването на градския въздух, докато евакуираме хората, та да го запазим. Най-сетне да го изсмучем напълно, намалявайки докрай щетите. Да извозим толкова храна, за колкото ни стигне времето. Да запечатаме здраво проходите към долните фермерски тунели… Всичко това знаехме как да направим; имахме и организацията, понеже разполагаме със стилягите, милицията и състава от гражданските служби на поддръжка.

Добре, а започна ли евакуирането? Само да бяха чули кухото ехо!

Капсулите се наредиха, опрени една в друга. Вече липсваше място за още, докато някои не потеглят. Не помръдваха.

— Мани — каза Фин Нилсен, — както гледам, тези няма да се спасяват.

— По дяволите, принудени са. Засечем ли ракета към Долен Тихо, ще бъде твърде късно. Хората ще се изпотъпчат взаимно, ще напъват да влязат във вагоните, които не могат да ги поберат от раз. Фин, твоите момчета трябва да ги накарат.

Професорът поклати глава:

— Не, Мануел.

Ядосах се.

— Проф, прекаляваш с тази твоя „никаква принуда“! Нали разбираш, че ще побеснеят?

— Хм, значи да побесняват. Но ще продължим с убеждение, а не със сила. Нека сега прегледаме плановете.

Плановете всъщност не бяха кой знае какво, ама това успяхме да сторим. Да предупредим всекиго за очакваните бомбардировки и/или нахлуване. Да въртим на смени мъже от милицията на Фин над зайчарниците, ако ония кръстосвачи заобиколят Луната и минат откъм тъмната й страна. За да не ни сварят отново по долни гащи. Максимални предпазни мерки за налягането и скафандрите в нашите поселения. Всички военни и полувоенни преминават към повишена бойна готовност в 16.00 (събота) и в пълна — при изстрелвани ракети или маневри на корабите. Артилеристите на Броуди да бъдат подтикнати да отидат в града, там да се напиват или каквото желаят, но да се върнат до три следобед. Тази идея даде Проф, Фин искаше да остави половината на пост. Де ла Пас каза, че не бива и ще бъдат в по-добра форма за дълго бдение, ако се позабавляват преди това. Съгласих се.

В бомбардирането на Земята не променихме нищо след първото завъртане. Получавахме изтерзани отзвуци от Индия и никакви известни от Велики Китай. Само че индусите нямаха от какво толкова да се оплакват. За тях не приложихме мрежа, твърде пренаселено е мястото. Освен точките в пустинята Тар и няколко върха имаше мишени в крайбрежните води, по-далеч от пристанищата.

Но е трябвало да изберем по-високи планини или да не се престараваме с предупрежденията. Както изглеждаше според новините, някакъв свят човек, последван от безброй поклонници, решил да се качат на всеки достъпен връх и да възпрат нашето възмездие единствено със силата на духа.

И пак се оказахме убийци.

Отгоре на това ударилите във вълните снаряди избиха милиони риби и някои рибари, защото те и другите, препитаващи се от океана, не се вслушали в думите ни. Индийското правителство май се вбеси заради les creatures aquatigues84 не по-малко, отколкото заради риболовците… но принципът за светостта на живота не важеше за нас — искаха главите ни.

Черният континент и Европа реагираха по-разумно, ала доста различно. Човешката единица никога не е била свещена в Африка, та отишлите да зяпат на мишените бяха приети като дребно кръвопускане. Европейците имаха цял ден да осъзнаят, че нанасяме удари по обещаните места и че нашите бомби са смъртоносни. Да, паднаха жертви, особено заради твърдоглавите морски капитани. Но не и избити нехайни тълпи, както в Индия и Северна Америка. Що се отнася до Бразилия и другите части на Южна Америка, загиналите бяха още по-малко.

После отново дойде ред на директората — в девет часа, петнадесет минути и двайсет и осем секунди на 17 октомври 76-а.

Майк го нагласи точно за 10.00 по нашето време, като с придвижването на Луната по орбитата й за едно денонощие и завъртането на Земята Северна Америка обърна към нас в пет източното си крайбрежие, а в два часа — западното.

Но рано сутринта в събота започнаха караниците какво да правим този път с мишените. Де ла Пас не беше свикал заседание на военновременния кабинет, ама те пак цъфнаха без Клейтън (Ватанабе), който отиде в Конгвил да оглави отбраната. Проф, аз, Фин, Уайо, съдията Броуди, Волфганг, Стю, Терънс Шиън — осем различни мнения. Професорът е прав: повече от трима никога нищо не могат за решат.

Трябваше да кажа — шест мнения, понеже Уайоминг си държеше хубавата устица затворена, същото стори и Де ла Пас. Той председателстваше. На граф Стю не му пукаше къде ще ударим, стига Нюйоркската фондова борса да е отворена в понеделник.

— В четвъртък — рече — разпродадохме на деветнадесет места акции, каквито всъщност нямахме. Ако искате лунната нация да не банкрутира още преди да е излязла от пелените, по-добре е моите нареждания за изкупуване, които ще прикрият продажбите, да бъдат изпълнявани. Кажи им Волф, накарай ги да разберат.

Броуди пожела да използва катапулта, за да пръсне всеки друг кораб, напуснал околоземна орбита. Съдията не знаеше нищо за балистиката, но помнеше на какви уязвими позиции са неговите сондьори. Не се препирах с бригадира, защото повечето ни товари бяха изведени на бавни обороти. Съвсем скоро щяхме да изстреляме и останалите, а и не ми се вярваше още дълго да разполагаме със стария катапулт.

Шини смяташе, че е много хитро да повторим онази мрежа, ама и да запратим една скала право по гнездото на миротворческата централа.

— Познавам янките — заяви той, — нали бях един от тях, преди да ме депортират. Жал ми е до болка, че са предали нещата в ръцете на ФН. Да сплескаме тая пасмина и те ще минат на наша страна.

Волфганг Корсаков предизвика погнусата на Стю, като изрази мнението си, че техните спекулации биха потръгнали по-добре, ако alle фондови борси бъдат затворени до края на цялата операция.

Фин искаше да играем на „Всичко или нищо“ — предупреждавахме ги да махнат корабите си от нашето небе и щом откажат, ги удряме с все сила.

— Шини греши за янките, аз също ги познавам. Северна Америка е най-упоритата част от ФН, точно нея би трябвало да пребием. И бездруго вече ни наричат убийци, време е да ти цапнем здраво! Ако смажем американските градове, можем да се откажем от стрелбата по останалите.

Измъкнах се, поговорих с Майк, записах си това-онова. Върнах се, а те още спореха. Де ла Пас вдигна поглед, когато седнах на мястото си.

— Фелдмаршал, досега не сте изразили своята позиция.

Казах му:

— Проф, може ли да забравим тези „фелдмаршалски“ щуротии? Децата спят, да си позволим откровеност, м-м?

— Както желаеш, Мануел.

— Очаквах, че ще стигнете до някакво съгласие…

Тц, не бяха стигнали.

— Не виждам защо и аз да имам мнение — продължих. — Момче за поръчки съм и стоя тук, понеже знам как се програмира балистичен компютър.

Рекох това с очи, вперени право във Волфганг Корсаков, който хем бе пръв съратник, хем интелектуалец с мръсен език. Аз съм обикновен механик с не много правилна граматика, а пък Волф е завършил луксозно училище (Оксфорд), преди да го осъдят. В думите на Проф се вслушваше, ала рядко се съобразяваше с другиго. Да, и със Стю се спогаждаха — но графът също имаше пищно минало.

Волфганг се размърда неловко и каза:

— Хайде, Мани, разбира се, че искаме да знаем твоето мнение.

— Нямам. Планът за бомбардировките беше старателно разработен и всеки получи възможност да го критикува. Не видях нищо, което да оправдава промени.

Проф се намеси:

— Мануел, ще запознаеш ли всички нас с втората атака срещу Северна Америка?

— О’кей. Целта за второто пляскане е да ги подтикнем към похабяване на ракетните прехващачи. Нашите снаряди са насочени към големи градове, тоест към незначителни мишени в близост до тях… казваме им това малко преди залпа… след колко време, Шини?

— В момента им съобщаваме. Но можем да го променим. И би трябвало.

— Така да бъде. Не съм силен в пропагандата. В повечето случаи (за да се прицелим толкова близко, че да ги тласнем към прехващане) се наложи да изберем водни мишени. Хе, доста грубичко ще стане. Освен че ще изтребим рибите и всеки, който не стои далеч от басейна, ще предизвикаме страхотни местни бури и повреди по бреговете.

Погледнах си часовника, трябваше още да протакам.

— Сиатъл получава дар право в скута, в пролива Пюджет. Сан Франциско ще загуби два моста, които много обича. За Лос Анджелис предвиждаме един кютек между Лонг Бийч и Каталина и друг — няколко километра нагоре по брега. Мексико Сити е навътре из континента, затова забиваме юмрук в Попокатепетъл, та да го видят. На Солт Лейк Сити пращаме скали в езерото. Денвър ще пренебрегнем, могат да гледат какво става с Колорадо Спрингс, защото отново ще размажем планината Шайен и продължаваме при всяко обръщане. Изстрелите на Канзас Сити и Сейнт Луи са в техните реки, както и за Нови Орлеан… там има вероятност от наводнения. Всички градове по Големите езера ще го отнесат, списъкът е дълъг — да го прочета ли?

— Може би по-късно — каза Проф. — Давай нататък.

— Бостън получава порция в пристанището, за Ню Йорк е в пролива на Лонг Айланд заедно с добавка между двата най-солидни моста. Мисля, че ще съсипем тези съоръжения, но ние обещахме да не се целим право в тях и ще удържим на думата си. Вървейки надолу по източния им бряг, отпускаме доза на два града в залива Делауеър, после — на още толкоз в залива Чезапийк, като единият е с голямо историческо и сантиментално значение. По на юг сме предвидили морски удари за три обекта. Навътре от крайбрежието ще праснем Синсинати, Бирмингам, Чатануга, Оклахома Сити, всички в реките или близките планини. О, да, забравих Далас — унищожаваме космодрума там; може да сгащим някой и друг кораб, бяха шест при последната проверка. Няма да убием никого, който не упорства да стои на мишената. Далас е идеална цел, онзи полигон е широк, плосък и почти празен, та току-виж десетина милиона гледат представлението.

— Ако го улучиш — натърти Шини.

— Когато, а не ако. За всеки изстрел имаме резервен час по-късно. Не пробие ли нито един от двата, по-назад държим други снаряди за пренасочване. Например лесно е да променяме мишените в групата на заливите Делауеър и Чезапийк. Същото важи за Големите езера. Но за Далас пазим отделна редичка бомби, при това доста дълга — очакваме да бъде усилено отбраняван… Резервите стигат за около шест часа (дотогава ще виждаме Северна Америка) и последните можем да хвърлим където и да е върху континента… Защото, колкото по-отдалечен е товарът при отклонение, толкова по-сериозна е възможната промяна.

— Това не ми е ясно — каза бригадирът Броуди.

— Въпрос на сметки, съдия — отвърнах. — Насочващият двигател дава на снаряда страничен вектор от определени метри в секунда. Колкото по-дълго действа този вектор, толкова по-далеч от набелязаната цел ще падне товарът. Ако, да речем, включим двигателя три часа преди момента на удара, пренасочваме го тройно по-настрани. Не е съвсем просто, но нашият компютър ще се справи, щом му отпуснете достатъчно време.

— Колко например? — попита Волфганг Корсаков.

Постарах се да не го разбера.

— Тази машинка може да решава подобни проблеми почти мигновено, когато й зададете програмата. Нещо такова — ако за комбината мишени A, B, C и D установите, че не сте успели да цапардосате три с първия и втория залп, пренареждате своите резерви за първа група. Важното е да наберете същите цели, докато разпределяте всички следващи бомби за възможен удар по втора група. Едновременно пренареждате още резерви на суперядрото Алфа по такъв начин, че…

— По-бавно! — възропта Волфганг. — Не съм компютър. Искам само да зная колко време имаме за решения.

— О! — демонстративно се втренчих в часовника. — Сега разполагате с… три минути и петдесет и две секунди, за да отклоните първия товар към Канзас Сити. Програмата е готова и най-добрият ми помощник, казва се Майк, чака нащрек. Да му се обадя ли?

Шини рече:

— За Бога, Ман — отклони го!

— Как пък не! — засмя се Фин. — Какво ти става, Терънс? Не ти ли стиска, а?

Професорът вметна:

— Другари! Моля ви!

Скръцнах им:

— Вижте, аз получавам заповедите си от държавния глава — ей го там, това е Проф. Ако ви иска мнението, ще ви попита. Няма смисъл да си крещите. — Пак погледнах часовника. — Да закръглим на две минути и половина. То се знае, за другите мишени имате повече свобода. Канзас Сити е най-далеч от дълбоките води. Но за някои градове до Големите езера почти изтече времето за отклоняване към океана. За Солт Лейк Сити остана може би минутка в аванс. После купчината се сгромолясва.

— Всички поред — каза Де ла Пас. — Гласуваме програмата да бъде изпълнена. Генерал Нилсен?

— Да!

— Уайоминг Дейвис?

Уайо спря да диша:

— Да!

— Съдия Броуди?

— Разбира се. Необходимо е.

— Волфганг?

— О, да.

— Господин Шиън?

— Пропускате страхотна възможност. Но ще се съглася, за да бъдем единодушни.

— Момент, Мануел?

— Ти командваш, Проф, винаги е било така. Гласуването е глупост.

— Съзнавам, че командвам, господин министър. Продължете бомбардировката по план.



С втория залп успяхме да улучим болшинството мишени, макар че всички бяха защитени без Мексико Сити. Най-вероятно (98,3 на сто според по-късните сметки на Майк) прехващачите се взривяваха с радарен сигнал на определено разстояние от целта. Бяха изчислявани върху погрешно схващане за уязвимост на масивната скала. Само три от нашите камъни бяха унищожени, а други — отклонени от курса. Така причиниха повече злини, отколкото ако не ги бяха обстрелвали.

С Ню Йорк бе трудно. С Далас се оказа твърде трудно. Сигурно разликата идваше от местните системи за управление на прехващането, защото не ни се вярваше командният пост в планината Шайен да действа още. Може и да не сме смазали подземното им леговище (не знам колко надълбоко се бяха заровили), но бих се обзаложил, че нито хората, нито компютрите вече ставаха за нещо.

Далас гръмна или избута настрани първите пет скали. Затова казах на Майк да вземе всичко възможно от Шайен и да го подари на опърничавия град… което успя да направи след два залпа. По-малко от хиляда километра деляха тези мишени.

Коравата даласка защита се пропука при следващата порция. Майк пусна на техния космодрум нови три (вече нямаше как да ги мърдаме), после пак се прехвърли на оная планина. Не бяхме пипнали по-далечните снаряди, все така си бяха надписани за нея. Той още даряваше тази очукана твърд с космически любовни ласки, когато Америка се завъртя и се скри под източния край на Земята.

Останах при Майк през цялата бомбардировка, защото знаех, че сега му е най-трудно. Щом спря и докато дойде времето да вдигне прах във Велики Китай, компютърът каза замислено:

— Ман, не смятам, че е добре да удряме още по Шайен.

— Защо, Ман?

— Тая планина вече не съществува.

— Тогава пренасочи нейните резерви. Кога трябва да решиш?

— Бих могъл да ги прицеля в Албукърк и Омаха, но най-уместно е да го сторя веднага, утре ще имаме много работа. Ман, най-верни мой приятелю, налага се да тръгваш.

— Досаждам ли ти, друже?

— През следващите няколко часа първият кораб може да изстреля ракети. Ако това стане, планирам да прехвърля изцяло балистичния контрол на „Прашката на малкия Давид“. И когато го направя, ти трябва да си в Mare Undarum.

— Майк, какво те тормози?

— Ман, онзи младеж е прилежен. Обаче е глупав. Искам го под око. Току-виж възникне необходимост от бързи решения, а там няма кой да го контролира правилно. Нужно е да заминеш.

— О’кей, Майк, щом казваш. Но ако се наложи спешна промяна, пак ще ти се обадя.

Най-големият недостатък на компютрите въобще не е техен недостатък, ами е заложен във факта, че човекът дълго, може би часове съставя програмата, която машината изпълнява за милисекунди. Сред най-добрите качества на Майк беше способността му да се програмира сам. Бързичко. Просто му обяснявате проблема и го оставяте да бачка. По същия начин, за същото време би могъл да спретне и своето „синче-идиотче“ с грамадно преимущество в скоростта спрямо хората.

— Но, Ман, аз искам да отидеш там, защото надали ще успееш да се свържеш с мен. Нищо чудно линиите да бъдат прекъснати. Затова подготвих пакет от възможно необходимия софтуер за младока. Току-виж се окаже полезен.

— Добре, разпечатай то. И ми дай Де ла Пас да поприказваме двамата.

Майк го намери аламинут. Уверих се, че е сам, и му обясних какво желаеше компютърът от моя милост. Смятах, че Проф ще възрази. Надявах се да настоява, че трябва да остана по време на бомбардировките, нахлуването или каквото измислят онези кораби. Ала той отряза:

— Мани, крайно наложително е да идеш. Колебаех се дали аз да ти съобщя. Обсъди ли шансовете ни с Майк?

— Нет.

— Аз правя това непрекъснато. Хайде да го кажа без увъртане. Ако Луна Сити бъде разрушена, ако аз и останалите от правителството бъдем убити, даже ако радарните очи на нашия amigo бъдат ослепени и той загуби връзка с новия катапулт, а всичко това е възможно при свирепа бомбардировка… даже тогава Майк пак дава равни шансове на Луната. Стига „Прашката на Давид“ да действа и ти да си там, за да ръководиш.

Казах му:

— Да, шефе. Слушам, господарю. Ти и Майк сте гадняри, искате да ми развалите веселото. Изпълнявам.

— Много добре, Мануел.

Поседях още час при дружока, докато разпечатваше метри след метри програми, приспособени за другата машина. Работата щеше да ми отнеме шест месеца, дори да бях помислил за всички възможности. Хм, той бе направил и указател с кръстосани отпратки — вътре съзрях ужасии, които не бих посмял да разкажа. М-да, при определени обстоятелства, ако се появи необходимост да разрушим (примерно) Париж, там беше посочено кои снаряди от кои орбити да се вземат, как младшият компютър да ги намери и да ги насочи към мишената. Въобще имаше всичко.

Четях този безкраен документ (не самите програми, а описанията им в началото на всяка), когато се обади Уайо.

— Скъпи Мани, Проф каза ли ти нещо за отиване в Mare Undarum?

— Да. Тъкмо щях да ти звъня.

— Добре. Ще опаковам нашия багаж и ще се срещнем на източната станция. Кога можеш да дойдеш там?

— Нашия ли? И ти ли идваш?

— Проф не ти ли спомена?

— Nein.

Изведнъж се развеселих.

— Мили, чувствах се виновна. Исках да тръгна с тебе… но ми липсваше някакъв повод. В края на краищата от мен няма полза около компютрите, защото имам свои отговорности тук. Тоест имах. Днес бях уволнена от всички постове, както и ти.

— Какво-о?

— Вече не си министър на отбраната, сега е Фин. В замяна на това ставаш втори премиер-министър…

— Я гледай!

— … също и заместник-министър на отбраната. Аз пък съм дубльорка на парламентарния шеф, а Стю Лажуайе беше назначен за заместник-министър на външните работи. Значи и той идва с нас.

— Обърках се.

— Не е толкова изневиделица, колкото ти се струва. Проф и Майк го измислиха преди месеци. Децентрализация, скъпи — същото, което Макинтайър разработваше за зайчарниците. Ако се случи беда в Л-Сити, Свободната държава Луна отново ще има правителство. Професорът ми каза: „Мила девойко Уайоминг, докато вие тримата и неколцина конгресмени сте живи, нищо не е загубено. Все още можете да преговаряте за справедливи условия, без да отваряте дума за нанесените ви рани.“

И така, пак станах компютърен механик. Стю и Уайо ме чакаха с багажа (включително набор от другите ми ръце); провирахме се в скафандри през безброй тунели без налягане върху малкия товарен ролигон, с който караха стомана към втория катапулт. Грег прати голям бус да ни вземе за отсечката по повърхността, а когато отново слязохме долу, той ни посрещна.

Затова пропуснах атаката срещу балистичните радари в събота вечерта.

28

Капитанът на първия кораб на ФН — „Есперанс“85, беше от куражлиите. Късно в събота промени курса и се втурна право към целта. Явно проумял, че можем да опитаме радарни игрички, той, изглежда, решил да се доближи достатъчно, за да вижда нашите инсталации с „очичките“ на своя борд, вместо да разчита на насочване на лъчи.

Струва ми се, че е искал да пожертва себе си, кораба и екипажа, защото слязъл до хиляда километра преди стрелбата. Тогава пуснал залп към пет от шестте радара на Майк, без да обръща внимание на хаотичното им превключване.

Amigo очаквал да ослепее всеки момент и накарал момчетата на Броуди да изгорят зрението на врага. Оставил ги да правят това три секунди, преди да ги прехвърли към ракетния кошмар.

Резултатът — един разбит кръстосвач, два балистични радара, гръмнати от снаряди с термоядрени глави, три „убити“ ракети. Но и два артилерийски разчета мъртви, първият от атомен взрив, другият от повреден боеприпас, стоварил се точно върху него. Плюс тринайсет артилеристи с радиационно облъчване над 800-рентгеновата граница на смъртта (отчасти от експлозиите, отчасти от прекалено дългото стоене върху повърхността). Тук трябва да добавя, че четири жени от корпуса „Лизистрата“ загинаха с тях. Дамите решили да си сложат скафандрите и да се качат горе със своите мъже. Някои момичета също получиха сериозни лъчеви дози, но не близо до 800 рентгена.

Вторият кръстосвач продължи по елиптична орбита и мина зад Луната.

Научих повечето новини от Майк, когато рано в неделя пристигнахме при „Прашката на Давид“. Той мърмореше за загубата на две от очичките си и още по-горчиво оплакваше мъртвите артилеристи, сякаш придобил подобие на човешка съвест. Стори ми се, че обвинява себе си за неуспеха да надхитрят шест цели наведнъж. Напомних му, че бе принуден да се бие с импровизирани средства с малък обсег, а нямаше истински оръжия…

— Ами ти, Майк? Добре ли си?

— В най-съществените си части — да. Имам външни прекъсвания. Една оцеляла ракета удари по линиите ми към Нови Ленинград, но предадените през Луна Сити доклади ме осведомиха, че местната система за управление е поела работата. И то без никакви щети за градските съоръжения. Чувствам се обезсърчен от тези аварии, ала с тях можем да се заемем по-късно.

— Майк, гласът ти звучи уморено.

— Аз да се уморя? Ман, забравяш какво представлявам. Раздразнен съм, това е всичко.

— Вторият кораб кога ще се покаже отново?

— След около три часа, ако се движи по досегашния маршрут. Но няма да го направи — вероятността за промяна надхвърля 90 процента. Очаквам го подир шестдесет минути.

— Ниска орбита, а? Охо!

— Напусна зоната на наблюдение с азимут и курс изток — тридесет и две север. Ман, този факт да ти подсказва нещо?

Опитах да си представя картинката.

— Подсказва ми, че ще кацнат и ще искат да пленят тебе, mitarbeiter86. Съобщи ли на Фин? Тоест подсети ли Проф да предупреди Фин?

— Професорът знае. Обаче моят анализ сочи друго.

— Е? Както и да е, значи трябва да млъквам и да те оставя да си вършиш работата.

Така и сторих. Леноре ми донесе закуска, докато контролирах младшия компютър. Срамувам се да го кажа, ама никак не можех да тъжа за загубите ни, щом и тя, и Уайо бяха при мен. Мами изпрати Леноре „да готви на Грег“ след смъртта на Мила — това бе само повод. На катапулта бяха дошли достатъчно съпруги, за да осигурят домашна кухня на всекиго. Беше по-скоро опит за повдигане на духа.

Този младок сякаш се справяше добре. Занимаваше се с Южна Америка, товар след товар. Останах в радарната зала и гледах с максимално увеличение как заби един в устието между Монтевидео и Буенос Айрес. И Майк едва ли би уцелил по-точно. После проверих програмата му за Северна Америка, без да намеря нищо, което да критикувам. Спуснах капака и прибрах ключа. Младшата машина щеше да продължи самостоятелно, освен ако приятелчето не се отървеше от другите неприятности и решеше да поеме отново юздите.

Сетне започнах да прослушвам новините от ФН и от Луна Сити. Коаксиалният кабел от Л-Сити предаваше телефоните, връзката на Майк с неговото „дете-идиотче“, радиото и видеото. Мястото вече не бе изолирано. Плюс това имахме и антени, насочени към Земята. Можехме да приемаме пряко оттам всяка новинка, която получаваха и в комплекса. Не беше глупаво да разполагаме с тази допълнителна придобивка. Медиите на Синята планета бяха единственото ни забавление по време на строителството, а сега бяха и резерва при прекъснат кабел.

Официалният спътник ретранслатор на ФН твърдеше, че балистичните радари на Луната са унищожени и оттук нататък сме беззащитни. Чудех се какво ли мислят по въпроса хората от Монтевидео и Буенос Айрес. Вероятно си имаха прекалено много грижи, за да слушат вестите. Водните удари криеха и по-лоши страни от онези по открити земни пространства.

Видеоканалът на „Дневен лунатик“ показваше Шини. Той подробно разказваше за нашите люде какво станало при атаката на „Есперанс“ и повтаряше новините, предупреждавайки народа, че битката не е завършила. Боен кораб щял да се появи в небето ни всеки момент: да бъдат готви за всичко, да останат в скафандрите (Шини носеше своя с вдигнат шлем), да вземат максималните предпазни мерки за налягането. Отрядите — в пълна бойна готовност, а гражданите без определени задължения в момента да потърсят укритие на най-долните равнища, като изчакат там до второ нареждане. И така нататък.

Изрече тези неща няколко пъти, после внезапно мина на друго:

Мълния! Вражеският кръстосвач е засечен от радари, идва ниско и бързо. Може да се насочи към Луна Сити. Мълния! Изстрелял е ракети към изхода на…

Картината и звукът изчезнаха.

Сега ще кажа онова, което ние от „Прашката на Давид“ научихме по-късно. Вторият кръстосвач, движещ се в най-стегнатата орбита, допустима при лунното притегляне, успял да започне бомбардировка върху изхода на стария катапулт. Това беше на сто километра от входа и нашите стрелци. Врагът разбил много от магнитните пръстени за минутата, която имал, докато навлезе в обсега на лазерните сонди, скупчени около радарите там. Мисля, че се е чувствал в безопасност. Ама не бил. Момчетата на Броуди му изгорили „очичките“ и му отрязали „ушичките“. Направил още една обиколка, за да се разбие близо до Торичели — явно при опит за кацане, тъй като двигателите му се включили тъкмо преди края.

Но следващата вест за новия катапулт получихме от Земята. По онази тръбяща честота на ФН заявиха, че нашето устройство е разрушено (вярно) и с това е сложена точка на заплахата от Луната (грешка). После призоваха всички лунатици да арестуват самозваните си водачи и да се предадат в очакване на снизхождение от Федерираните нации (такова нещо няма — говоря за „снизхождението“).

Изслушах това, пак проверих програмите и влязох в тъмната радарна зала. Ако всичко вървеше по план, след малко щяхме да снесем още едно яйце в река Хъдзън, сетне три часа продължавахме по мишените, пръснати из континента — последователно, защото младокът не можеше да се справи с едновременни изстрели. Майк бе съобразил тактиката си с него.

Ударихме Хъдзън според графика. Питах се колко ли нюйоркчани гледаха новините, докато се взираха в мястото, откъдето дойде доказателството за лъжовността им.

120 минути по-късно станцията на ФН каза, че лунатиците са имали снаряди в орбита въпреки разрушения катапулт. Ала щом малкото бомби паднат, повече не се очакват. След като свършихме с третата атака на Северна Америка, изключих радара. Не работеше през цялото време. Младокът бе програмиран да надзърта само при необходимост, за по няколко секунди.

Разполагах с девет часа до щурма срещу Велики Китай.

Но не и с девет часа за най-неотложното решение — да цапардосам ли пак жълтокожите долу. Липсваше ми информация. Като не броим земните новинарски канали, които може би лъжеха. Скапано. Не знаех бомбардирани ли са зайчарниците или не. И дали Проф е жив. Два пъти по-скапано. Бях ли в момента действащ министър-председател? Имах нужда от Бернардо де ла Пас. Държавен глава не е предпочитаното ми занимание. И преди всичко се нуждаех от Майк: да преценява фактите, да изчислява степените на несигурност, да прогнозира вероятностите на един или друг курс.

Ей Богу, даже не знаех дали нови нашественици са се насочили към нас и още по-лошо — не смеех да погледна. Ако включех радара и използвах „детето-идиотче“ за претърсване на небето, всеки боен краб, който той докоснеше с лъча, би го забелязал по-бързо, отколкото нашичкият него. Тези летящи крепости са приспособени да засичат радарното наблюдение. Така съм чувал. По дяволите, никакъв военен не бях, ами компютърен техник, напъхал се несръчно не където му е работата.

Някой звънна на вратата, станах и отключих. Беше Уайо, носеше кафе. И думичка не пророни, остави го и си отиде.

Сръбнах от горещата чаша. Ето какво се получи, момче — зарязаха те сам и чакат да измъкнеш някое чудо от ръкава си. Май не бях готов за такъв номер.

Чух Проф да казва отдавна, в юношеството ми:

— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.

Бе ме обучавал на неща, дето и той не схващаше кой знае колко — да речем, математиката, но ме научи и на много по-важен акъл, на основен принцип.

Веднага проумях какво трябва да направя на първо място.

Отидох при младока и го накарах да ми разпечата предвидените моменти на удар за всички товари в орбита. Това беше лесно за него, щом нагласи предварително зададената система към реално време. Докато се занимаваше с поръчката, потърсих някои алтернативни програми в онзи голям куп, приготвен за мен от Майк.

После заложих нещичко от тях в машината; никакви проблеми, само внимавах да не сбъркам. Заставих компютъра да ми ги разпечата отново за проверка, преди да му дам сигнал за действие.

Щом свърших след около четирийсет минути, всички снаряди с траектория към мишени навътре в сушата бяха пренасочени към крайбрежни градове. Предварително се уверих, че моментът е отложен за по-отдалечените скали. Но ако не пожелаех да отменя програмата, младокът щеше веднага да ги пренареди при нужда.

Сега махнах ужасния натиск на недостигащото време, а можех и да отпратя в океана всеки товар, до последните минути преди удара. Вече имах възможност да помисля. Това и сторих.

Сетне свиках моя военновременен кабинет — Уайо, Стю и Грег (именно той беше моят главнокомандващ въоръжените сили), като избрах неговата стая. Позволихме на Леноре да влиза и излиза, носеше ни храна и кафе или просто сядаше, без да продумва. Тя е разумна жена и знае кога да замълчи.

Графът започна:

— Господин премиер-министър, смятам, че този път не бива да нанасяме удар по Велики Китай.

— Стю, остави гръмките титли. Може би имам пълномощията, може би не. Но нямаме време за официалности.

— Така да бъде. Мога ли да обоснова предложението си?

— След малко.

Обясних какви мерки съм взел, за да спечеля някое часче за нас. Той кимна и се умисли.

— Най-слабото ни място е липсата на комуникации с Луна Сити и Земята. Грег, какво става с хората от ремонтната група?

— Още не са се върнали.

— Ако прекъсването е близо до Л-Сити, могат дълго да се бавят. Затова сме принудени да приемем, че ще действаме самостоятелно. Грег, имаш ли електронен техник, който да ни скалъпи радио за разговори с ФН? По-точно с техните спътници, за целта не се иска голяма мощност при подходяща антена. Вероятно ще успея да му помогна, а и онзи компютърджия, дето ви го пратих, не е много вързан в ръцете.

(Всъщност беше съвсем добър за по-обикновена електроника — същото нещастно човече, което навремето обвиних, че пускало мухи във вътрешностите на Майк. Аз му намерих тази работа.)

— Хари Бригз, шефът на силовата централа, може да направи какво ли не — замислено рече моят съсъпруг. — Стига да разполага с детайлите.

— Кажи му да започва. Щом избутаме нашите товари с катапулта, нека да разглобява всичко освен радара и компютъра. Колко още има да изстреляме?

— Двайсет и три, за други нямаме стомана.

— Значи са толкова, каквото ще да става. Искам ги готови на входа. Току-виж ни потрябвали и днес.

— Готови са, Ман. Ще ги зареждаме със скоростта, с която ги подава конвейерът.

— Хубаво, ама… Не знам дали в небето над нас виси кръстосвач на ФН, враговете може и да са повече. И ме е страх да надничам, тоест — с радар. Защото подобно претърсване ще им посочи къде сме. Но ние трябва да наблюдаваме внимателно. Би ли намерил доброволци за зрителен контрол, а ще успееш ли да отделиш и твои хора?

Леноре се обади:

— Аз съм доброволка!

— Благодаря, мила. Приета си.

— Ще намерим — каза Грег. — Няма защо да пращаме жените.

— Остави я да излезе, драги. Това засяга всички ни.

Обясних какво искам. В момента Mare Undarum беше в тъмната половина на лунния ден, защото слънцето залезе. Незримата граница между неговата светлина и сянката на Скалата се простираше над нас, положението й бе точно определено. Минаващите през нашето небе кораби биха се появили изведнъж, ако летят на запад, или внезапно биха изчезвали, ако летят на изток. Видимата част от орбитата им би продължавала от хоризонта до някоя точка в небосвода. Щом групата за зрително наблюдение отбележи двете точки (едната по географската посока, другата по звездите) и приблизителното време за минаване между тия обекти, като отброява секундите, младокът може да налучква маршрута. След два курса той би узнал периодичността плюс нещо за формата на орбитата. Тогава аз щях да имам представа кога е безопасно да използвам радара и радиото, а също и катапулта. Не исках да изстрелвам товар, когато вражески кораб кръжи над нашия хоризонт — би могъл да насочи „очичките“ си към нас.

Вероятно проявих прекомерна предпазливост. Ала бях принуден да смятам, че този катапулт, единственият ни радар и двете дузини снаряди са всичко, отделящо Луната от пълния разгром. Да, успехът на моя блъф зависеше от невежеството на ФН за ресурсите, с които разполагаме, и за местоположението ни. Трябваше да им изглеждаме способни да обстрелваме безкрайно дълго Земята от терен, който не подозират и никога не биха открили.

И тогава, както е сега, повечето лунатици нищичко не разбираха от астрономия — нали сме пещерни жители, излизаме на повърхността само по необходимост. Но имахме късмет, в екипа на Грег се оказа и астроном-любител. Това приятелче беше поработило в „Ричардсън“. Назначих го за отговорник и го оставих да си блъска главата за началното обучение на своята група как да разграничават една звезда от друга. Погрижих се за тези неща, преди да се върнем към приказките.

— Е, Стю? Защо не бива да ударим по Велики Китай?

— Все още очаквам отговор от доктор Чан. Наскоро получих послание от него, предадоха ми го по телефона малко преди прекъсването на линиите…

— За Бога, как така не си ми казал?

— Опитах, но ти се беше заключил и зная, че е по-умно да не ти досаждам, когато се занимаваш с балистика. Ето какво гласи преводът. Обикновено съобщение до компанията „ЛуНоХо“ с код, означаваш, че е до мен и е минало през парижкия ми агент. „Нашият търговски представител в Дарвин (това е Чан) ни информира, че вашата пратка от дата…“ Добре де, да оставим кода настрана. Докторът има предвид дните на атаката, макар че уж говори за юни 75-а — „… е била неправилно опакована, което е довело до неприемливи повреди. Ако пропускът не бъде коригиран, преговорите за дългосрочната спогодба ще бъдат изложени на сериозна опасност.“

Граф Стюарт вдигна очи от листа:

— От край до край двусмислици. Доколкото проумявам, Чан смята, че е подготвил своето правителство да споразумение относно условията… Обаче ние трябва да отменим бомбардировките на Велики Китай, иначе току-виж сме му обърнали каручката.

— Хммм…

Станах и се заразхождах из стаята. Да поискам ли мнението на Уайо? Никой не познаваше достойнствата на блондинката по-точно от мен… Но тя се колебаеше между свирепостта и твърде човечното съчувствие, а аз вече знаех, че всеки държавен глава, дори и с временни пълномощия, не би трябвало да проявява нито едното, нито другото. Да попитам Грег? Той беше добър фермер, още по-добър механик, вдъхновяващ проповедник. Обичах го с цялата си душа… ала не желаех да науча позицията му. Стю? Хе, нали го чух.

Само че така ли беше наистина?

— Графе, ти как виждаш нещата? Не говоря за искането на Чан, а за твоето мнение.

Стю Лажуайе се позамисли.

— Трудно ми е, Мани. Не съм китаец, не съм прекарал много време в страната им и не мога да твърдя, че проумявам изтънко тяхната политика или психика. Ето защо съм принуден да се осланям на неговия подход.

— Уф… По дяволите, та Чан не е лунатик! Целите му не са и наши цели. Той какво очаква да спечели от всичко това?

— Мисля, че маневрира, за да получи монопол в търговията с Луната. Току-виж искат и бази тук, вероятно като екстериториална общност. Не че ние бихме се съгласили.

— Може и това да стане, ако ни припари.

— Но докторът не е казвал ясно нищо. Нали знаеш, никога не говори много. Повече слуша.

— Твърде добре ми е известно.

Тревожех се, с всяка изтекла минута бях все по-неспокоен. Новините от Синята планета жужаха като звуков фон. Помолих Уайоминг да ги следи, докато съм зает с Грег.

— Уайо, миличка, нещо прясно от ФН?

— Не. Същите заявления. Разбити сме напълно и всеки момент очакват нашата капитулация. О, има и предупреждение, че някои снаряди още се движат в орбита. Те били вече неуправляеми, но уверяват, че анализирали траекториите им и хората щели да бъдат известени навреме да напуснат точките на удар.

— Госпожо, нещо да подсказва, че Проф или който и да е в Л-Сити или другаде на Луната поддържа връзка със Земята?

— Абсолютно нищо.

— Проклятие! Новини от китайците?

— Не. Почти отвсякъде валят коментари. Ама не и от Велики Китай.

— Ъъъ… — Отидох до входа. — Грег!… Ей, приятел, виж дали можеш да намериш Грег Дейвис. Трябва ми.

Затворих вратата.

— Стю, няма да подминеш жълтокожите.

— Така ли?

— Аха, няма. Щеше да стане чудно, ако Велики Китай бе напуснал съюза срещу нас. Биха могли до си спестят някои загуби. Но ние стигнахме дотук само защото им доказвахме, че ги удряме, както си пожелаем, и унищожаваме всеки кораб, който изпратят горе. Поне се надявам, че сме изгорили последния, макар и без него да съсипахме осем от девет. Покажем ли колебание, нищо няма да постигнем — не и докато ФН разправят, че сме не слаби, ами довършени. Вместо това сме длъжни да им поднесем нови изненади. Започваме с тези китайци и щом доктор Чан много се разстрои, ще му дадем кърпичка да си изтрие сълзите. Успеем ли да демонстрираме още сила — когато ония шумят, че са ни пребили — тогава след време някой от миротворците с право на вето ще клекне. Ако не е Велики Китай, значи ще е друг.

Стю се поклони, без да отлепя от стола.

— Както решите, сър.

— Слушай, аз…

Влезе Грег.

— Мани, търсил ли си ме?

— Какво става с предавателя на Земята?

— Хари обеща, че можеш да го получиш утре. Добави, че джаджата ще бъде калпава, но пуснеш ли достатъчно ватове през нея, ще ни чуят.

— Мощност имаме. И щом казва „утре“, ясно му е какви ги върши. Значи ще стане днес — да речем, след шест часа. Ще работя като негов подчинен. Уайо, сладурче, ще ми донесеш ли ръцете? Искам номер шест и номер три… Най-добре вземи и петорката. Ще стоиш при мен да ми ги сменяш. Стю, ти пък ще напишеш няколко гадни послания, ще ти дам общата идея, само ми сложи повечко отрова. Грег, няма да запратим всички онези камъни наведнъж. Скалите в Космоса ще ударят скоро. После, когато ФН обявят, че сме били дотук с нашите снаряди и заплахата от Луната е приключила… се намесваме в тяхното предаване, за да оповестим новите бомбардировки. По възможно най-късите орбити, Грег, десет часа или дори по-малко. Затова провери всичко на катапулта, в термоядрената централа и системите за управление. Тази допълнителна стрелба трябва да мине като по конец.

Уайо се върна с ръцете, поисках й номер пет и добавих:

— Грег, заведи ме при Хари да поговоря с него.



След шест часа предавателят беше готов за излъчване към Земята. Бе грозно творение, повечето му части изкормихме от геоложки резонансен проучвател, употребяван в ранните етапи на проекта. Но можеше да праща аудиосигнали на радиочестотите и беше мощен. Записахме гаднярските версии на Стю, а Хари се подготви да ги пусне като кратък писък. Всички земни спътници имаха възможности за приемане на високоскоростни предавания в съотношение до 60:1 и аз нямах никакво желание да издаваме нашия транслатор повече секунди от необходимото. Зрително наблюдение потвърди опасенията ми — поне два кораба обикаляха в орбита около Луната.

Съобщихме на Велики Китай, че всеки от големите му крайбрежни градове ще получи по един лунен подарък на десет километра навътре в океана — Пусан, Цинтао, Тайпе, Шанхай, Сайгон, Банкок, Сингапур, Джакарта, Дарвин и прочие, освен Стария Хонконг, който щеше да усети точно пляскането по далекоизточните служби на ФН. Затова бъдете добри, дръпнете оттам всичките си хора. Стю отбеляза, че определението „човешки същества“ не важи за персонала на Федерираните нации: него приканихме да остане до своите бюра.

На Индия също изпратихме подобни предупреждения, като им казахме, че планетарните канцеларии ще имат допълнителна обиколка живот — от пиетет към паметниците на културата в Агра и за да се евакуира народът. (Смятах после да отложа с още едно завъртане, когато наближи моментът. Просто от уважение към Проф. Сетне с още едно и така до безкрай. Дяволите да ги вземат, бяха си настанили службиците в съседство с най-пищно украсената гробница, строена някога. Нали тя беше съкровище за чичко Де ла Пас.)

На останалия свят съобщихме да седи по трибуните, в играта се предвиждат няколко нови хвърляния. Но да стоят по-далеч от която и да е служба на ФН, където и да е разположена. Излязла ни е пяна на устата, затова никоя подобна канцеларийка не е безопасно кътче. А най-добре да напуснат всеки град с регионална щабквартира на миротворците. Обаче големите клечки и копоите на ФН нека си кютат по местата.

Прекарах следващите дванайсет часа в уроци за младока — как да промъква радарното си надзъртане, когато в небето ни няма кораби или поне така смятаме. Щом можех, подремвах. Леноре беше при мен и ме будеше за другия урок. После камъните на Майк свършиха, обявихме тревога и хвърлихме първата скала на „детето-идиотче“ бързо и високо. Изчаках да се уверя, че е потеглила във вярна посока, след това казахме на земяните къде да я търсят и кога да я очакват, та да знаят всички, че твърденията на ФН за победа са същото като вековните им лъжи относно Луната. И всичко това с най-добрите, най-грубиянските, най-високомерните изречения на Стю, поднесени с неговия културен стил.

Първия камък трябваше да поеме Велики Китай, но с него можехме да достигнем тоже част от Северноамериканския директорат, по-точно тяхната скъпоценност, с която толкова се гордееха — Хаваите. Младокът стовари удар в триъгълника между Мауи, Молокаи и Ланаи. Не се занимавах с програмата, Майк бе предвидил всичко.

После бързешком изстреляхме десет скали на къси интервали (наложи се да пропуснем една операция заради кораб в небето) и казахме на Велики Китай кога ще ги получи в крайбрежните градове, които дотогава сме пренебрегвали.

Оставаха ни дузина камъни, но реших, че е по-сигурно да ни свършат боеприпасите, отколкото да изглежда, че са свършили. Затова наградих със седем от тях индийски селища по брега, подбрахме нови мишени, а граф Стю мило попита дали са евакуирали Агра. Ако още не са, да ни уведомят незабавно. (Обаче не пратихме скала там.)

На Египет рекохме да махне корабите от Суецкия канал. Блъфирахме, защото кътах последните пет камъка. После изчакахме…

Удар в Лахайна Роудз, след това — мишената в Хаваите. Беше хубаво с голямо увеличение. Майк би могъл да се гордее с младока.

И пак почакахме.

Трийсет и седем минути преди следващия щурм върху китайския бряг Велики Китай заклейми действията на ФН, призна ни и предложи да преговаряме. Тук аз си изкълчих пръста, докато натисках бутоните за отклоняване на снарядите.

И ето че Индия едва не си потроши краката да последва примера.

Египет кандиса трети. Други държави също се сбутаха на вратата.

Стю съобщи на Синята планета, че отлагаме (само отлагаме, но не прекратяваме) бомбардировките. А сега разкарайте тия кораби от нашето небе — ВЕДНАГА! — и можем да поговорим. Ако нямат възможност да се приберат, без да си напълнят резервоарите, да кацнат на не по-малко от петдесет километра от нанесен върху картата зайчарник. После да потърпят, докато бъде приета капитулацията им. Обаче разчистете небето ни ВЕДНАГА!

Забавихме ултиматума с няколко минути, за да мине техен кораб оттатък хоризонта. Не рискувахме; една ракета — и лунатиците ставаха безпомощни.

И пак чакахме.

Върна се групата за ремонт на кабела. Хората й стигнали почти до Л-Сити, намерили прекъсването. Но хиляди тонове срутена скала затруднявали поправката, затова сторили, каквото могат. Добрали се до място, откъдето успели да излязат на повърхността. Там издигнали временен релеен предавател към предполагаемата посока на Луна Сити. Изстреляли дузина сигнални ракети през десет минути и се надявали някой да види, да разбере и да насочи към тях своя ответ…

Има ли връзка?

Нямаше. Чакахме.

Групата за наблюдение съобщи, че кораб, който курсирал деветнайсет пъти с точността на хронометър, сега не се появил. Скоро казаха, че и друг не минал.

Чакахме и слушахме.

Велики Китай от името на всички големи сили с право на вето прие примирието и заяви, че небето ни вече е чисто. Леноре се заля в сълзи, после разцелува всеки, до когото успя да стигне.

Щом се опомнихме малко (никой мъж не може да мисли ясно, когато го награбят жени, особено ако пет от тях не са негови съпруги), та значи след не знам колко минути главите ни се пооправиха и аз рекох:

— Стю, искам веднага да тръгнеш към Луна Сити. Подбери си хората. Никакви дами, последните километри ще вървите по повърхността. Разбери какво става, но първо ги накарай да се насочат към нашия релеен предавател и ми се обади.

— Ще бъде направено, сър.

Екипирахме ги за тежко пътуване — допълнителни бутилки въздух, аварийна палатка и прочие, — когато от Земята потърсиха мен… на честота, която прослушвахме. Защото това съобщение (научих го по-късно) се излъчваше на всички честоти отдолу.

„Частно послание от Проф за Майк — сигнали за удостоверяване «Превземането на Бастилията» и «Братът на Шерлок». Ела вкъщи веднага. Каретата те чака при твоята нова релейка. Частно послание от Проф за…“

Повтаряха непрекъснато.

— Хари!

— Да, шефе?

— Няколко думи за Земята, запиши ги и ги пусни на писък, още не бива да ни засичат. „Частно съобщение от Мани до Проф. «Бронзово оръдие». Тръгвам.“ Поискай да потвърдят приемането, обаче използвай сигнала само веднъж.

29

Стю и Грег караха по обратния път. Уайо, Леноре и аз се гушехме един в друг, вързани с колани, за да не паднем някъде. Машината беше твърде малка. Имах време да помисля. Никое момиче нямаше радио в скафандъра и можехме да приказваме само с допрени шлемове, а не е никак удобно.

Започвах да схващам — след като победихме — части от плана на Проф, които никога не са ми били ясни. Пробуждането на атака срещу катапулта спаси зайчарниците (поне се надявах така да е станало), но Де ла Пас винаги беше весело безразличен към повредата на това устройство. Вярно, имахме второ, ама отдалечено и труднодостъпно. Щяха да минат години, докато прокараме подземка до новия механизъм по целия път през високите планини. Вероятно бе по-евтино да поправим стария. Стига да е възможно.

Все едно, засега не се очертаваше да пращаме никакво зърно към Земята.

А нали тъкмо това искаше Проф! Обаче и веднъж не намекна, че в основата на неговия план лежи разрушаването на стария катапулт. Става дума за дългосрочния му план, не само революцията. Може би и днес нямаше да признае. Но Майк би ми казал, ако го попитам направо, предвиждал ли е или не този фактор в изчислението на шансовете. В предсказанията за гладни бунтове и други подобни, а, Майк? Да, щеше да ме открехне.

Онова споразумение „тон да тон“… Проф наблягаше върху него, когато отидохме долу; даже проведохме разговори за земен катапулт. Ала вътрешно той изпитваше нула ентусиазъм по темата. Един път, в Северна Америка, ми рече:

— Да, Мануел, сигурен към, че може да потръгне. Но и да го построят, ще бъде временно. Преди два века откарвали с платноходни кораби прането от Калифорния до Хаваите и го връщали чисто. Особени обстоятелства. Видим ли някога да пращат вода и органични отпадъци, транспортирани на Скалата и върнати като зърно, ще бъде също толкова временно. Бъдещето на нашата Луна е заложено в уникалното й положение на върха на гравитационна яма над богат свят, в нейната евтина енергия и изобилието от недвижимост. Ако ние, лунатиците, проявим достатъчно разум през идните векове, като станем свободно пристанище, и избегнем обвързващи съюзи, ще се превърнем в кръстопът на две планети, три планети, на цялата Слънчева система. Няма вечно да сме фермери.

Посрещнаха ни на Източната станция и едва ни дадоха време да махнем скафандрите — все едно, че пак се връщах от Земята с тези викащи тълпи и вдигането на рамене. Подхванаха дори момичетата, понеже Слим Лемке запита Леноре:

— Може ли и вас да носим?

Отговори му Уайо:

— Защо не?

И стилягите се сборичкаха кой да има честта.

Повечето мъже шетаха в скафандри. Изненадах се у колцина от тях блестеше оръжие, докато разбрах, че това не са наши оръжия, бяха ги пленили. Но преди всичко беше благословеното спокойствие да видя Луна Сити непокътната!

Можех да мина и без тържествено шествие. Сърбеше ме да стигна до телефон и да науча от Майк какво точно е станало, колко са убитите, какви са щетите, какво е струвала тази победа. Обаче не ми позволиха. Щем не щем, отнесоха ни в Стария купол.

Избутаха ни на платформа с Проф и другите от кабинета, с големи клечки и всякакви подобни. Нашите момичета олигавиха професора, а той ме прегърна по южняшки, с мляс-мляс по бузата. Някой нахлупи шапка на свободата върху главата ми. Зърнах малката Хейзъл в тълпата и й пратих въздушна целувка.

Накрая се умириха достатъчно, за да говори Бернардо де ла Пас.

— Приятели мои — започна и изчака да настъпи пълна тишина. — Приятели мои — повтори меко. — Любими съратници. Най-после се срещаме свободни и сега с нас са героите, които сами се сражаваха в последната битка за Луната.

Приветстваха ни гръмко, той пак почака. Виждах колко е уморен, ръцете му трепереха, когато се държеше за парапета.

— Искам те да ви разказват, всички ние искаме да чуем как е било. Но първо имам едно радостно известие. Велики Китай току-що обяви, че ще строи в Хималаите огромен катапулт, за да направи доставките към Луната лесни и евтини, както доставките оттук до Синята планета.

Замълча да минат виковете и продължи:

— Само че това ще стане в бъдеще. Днес… О, прекрасен ден! Най-накрая светът призна независимостта ни. Свободни сме! Вие извоювахте щастието си…

Проф спря, изглеждаше изненадан. Не уплашен, а озадачен, леко се олюля.

После той умря.

30

Вкарахме го в магазин зад платформата. Но и помощта на една дузина доктори беше безполезна. Старото му сърце угасна, изтърпяло твърде много претоварвания. Понесоха го обратно навън и аз тръгнах след тях.

Граф Стю Лажуайе докосна ръката ми:

— Господин премиер-министър…

— А? Ох, за Бога!

— Господин премиер-министър — уверено повтори той, — налага се да поговорите с множеството, да отпратите хората по домовете им. След това има други неща, които трябва да направим.

Въпреки спокойния глас сълзите се стичаха по лицето му.

Затова се върнах върху трибуната и потвърдих онова, за което вече се досещаха. Казах им да се прибират. И се озовах в стая L на „Рафълз“, където започна всичко. Предстоеше извънредно заседание на кабинета. Но първо се втурнах към телефона, спуснах покривалото и набрах MYCROFTXXX.

Чух сигнал за несъществуващ номер. Опитах пак — същото. Хм! Вдигнах лепкавото покривало и попитах най-близко седналия човек (беше Волфганг):

— Телефоните не работят ли?

— Зависи. Вчерашната бомбардировка пораздруса нещата тук. Ако желаеш да се свържеш с някого извън града, най-добре звънни в централата.

Представих си как искам от диспечера да ме съедини с призрачен номер.

— Каква бомбардировка?

— Ама ти не разбра ли? Съсредоточена беше върху Комплекса. Обаче момчетата на Броуди докопаха кораба. Няма лоши повреди. Поне нищо, което не може да се поправи.

Принуден бях да отложа това, чакаха ме. Аз не знаех какво да предприема, но Стю и Волф Корсаков знаеха. Шини получи задачата да пише комюникета за земяните и останалата част от Скалата. Чувах се да обявявам цял лунен ден траур и двайсет и четири часа оплакване без никакви ненужни занимания. После давах нареждания да изложат тялото за тържествено поклонение — пъхаха ми всички думи в устата, бях безчувствен и мозъкът ми не искаше да проработи. О’кей, да свикаме Конгреса след изтичането на това денонощие. В Новилен? О’кей.

При Шини идваха съобщения от Земята. Волфганг съчини нещо вместо мен, където казваше, че поради смъртта на нашия президент отговорите ще се забавят най-малко с един ден.

Накрая сколасах да се измъкна с Уайо. Охрана от стиляги държеше хората настрана до частен шлюз 13. Щом влязохме у дома, нахълтах в работилницата под предлог, че желая да си сменя ръцете.

— Майк?

Никакъв ответ.

После опитах да набера неговите символи на домашния телефон — нулев сигнал. Реших твърдо, че утре ще отида в Комплекса. След смъртта на Проф имах нужда от Майк повече, отколкото преди.

Ала и на следващия ден не се придвижих, подземката пред Кризиум не вървеше заради последната бомбардировка. Бихте могли да обиколите през Торичели и Новилен, за да стигнете на финала в Л-Хонконг. Но до Комплекса, почти на две крачки — само с ролигон. Не успях да отделя време, нали бях от правителството.

След 48 часа най-сетне уредих да се отърва. Конгресът реши говорителят (Фин Нилсен) да заеме председателския пост, после Фин и аз преценихме, че Волфганг е най-подходящ за премиер-министър. Прокарахме го на сесията и аз отново станах конгресмен, който не ходеше на заседания.

Дотогава повече телефони започнаха да работят, имаше линия и до Комплекса. Пак набрах MYCROFTXXX. Никакъв отговор… Така че поех с ролигон. Наложи се да сляза и да измина пеша през тунела на подземката последния километър. Но иначе долната част на многострадалния Комплекс ми се стори непокътната.

Майк — също.

Когато обаче го заговорих, той не ми отвърна.

Никога не ми отвърна. Оттогава изтекоха доста години.

Можете да вкарвате въпроси в него, но на логлан и да получавате отговори пак на логлан. Работи направо превъзходно… като компютър. Само че не иска да приказва. Или не умее.

Уайо се стараеше да го придума. После престана. След време и аз вдигнах ръце.

Нямам представа как е станало. Много от външните му части бяха отрязани при последната бомбардировка — сигурно са се напъвали да унищожат нашия балистичен стратег. Дали е слязъл под онова критично число, необходимо за поддържане на самосъзнанието? (Стига да има такова нещо, винаги е било просто хипотеза.) Или направената още преди това децентрализация го е убила?

Аз не знам. Ако опираше само до въпросното критично число — ами че той отдавна е ремонтиран. Трябва отново да го е надскочил. Защо не се пробужда?

Може ли машината да бъде толкова уплашена и наранена, че да изпадне в кататония87 и да отказва контакт? А пък будното й его се свива навътре и се иска да рискува пак? Не, невъзможно е. Майк беше безстрашен — весело безстрашен като Проф.



Години, промени. Милата Мими отдавна избра да се оттегли от управлението на семейството. Днес Ана е старша съпруга, а Мими подремва пред видеото. Слим склони Хейзъл да вземе фамилното му име Стоун, тя роди две деца, сетне изучи инженерство. Появиха се всички онези лекарства за поносимост, сега земните червеи стоят тук по три-четири годинки и се връщат у дома без изменения. Е, има и други илачи, които правят почти същото за нас. Някои от хлапетата вече отиват да следват на Земята. И хималайския катапулт го построиха за седемнайсет години вместо за десет. Първия на Килиманджаро завършиха по-рано.

Една лека изненада… Когато дойде времето, не Уайоминг, ами Леноре предложи да изберем Стю. Нямаше значение, всички казахме „да“. Още нещо, което не беше сюрприз, понеже с Уайо го пробутахме, докато имахме тежест във властта — бронзово оръдие на пиедестал в средата на Стария купол. Над него се вее знаме във ветрец от вентилатори. Черният му фон е изпъстрен със звезди плюс решетки в кървавочервено, а над тях е избродиран, горд и наперен, лъскав топ; отдолу стои нашият девиз TANSTAAFL! Там празнуваме Четвърти юли.

Получаваш само това, за което си платил… Професорът знаеше и плати с радост.

Но Де ла Пас подцени дрънкалата. Те въобще не приеха нито една от неговите идеи. Изглежда, че дълбоко в човешките души е вкоренен инстинктът да правят задължително всичко, дето не е забранено. Проф се увлече по възможностите да насочва бъдещето, когато разполага с голям и умен компютър — и забрави за по-всекидневните неща.

О, подкрепях го! Ама днес се чудя. Дали гладните бунтове не са твърде висока цена, за да оставиш хората на мира? Не знам.

Никакви отговори не знам.

Бих искал да попитам Майк.

Събуждам се нощем и ми се струва, че долавям тихия му шепот: „Ман… Ман, най-добър мой приятелю…“ Но кажа ли: „Майк?“, той не отвръща. Дали броди наоколо и търси някаква схема, където да се включи? Или е погребан долу в Комплекса и дири път навън? Всички негови специални памети са там, във файловете, чакат някой да ги раздвижи. Обаче аз не мога да ги извлека, бяха с гласово кодиране.

О, той е мъртъв, колкото и Проф, сигурен съм. (Но колко мъртъв е Проф?) Ако набера поне още веднъж номера и река: „Здрасти, Майк!“, дали машината ще ми отговори със „Здрасти, Ман! Да си чул хубав виц наскоро?“. От сума време не съм рискувал. Но не е възможно той наистина да е умрял, нищо важно не беше повредено — amigo само се е загубил.

Слушаш ли ме сега, Господи? Нима и компютърът е сред Твоите творения?



Твърде много промени… Може пък да отида на тази раздумка довечера и да им подхвърля някое и друго случайно число.

Или не. Откакто започна нашият разцвет, доста от младите приятелчета отпрашиха към Астероидния пояс. Чувал съм за разни хубави местенца там, не били особено пренаселени.

Бога ми, та аз още не съм на сто години.

Загрузка...