Луната е наставница сурова

14

Та значи вълна от патриотизъм се надигна в нашата нова нация и я обедини.

Нали така пише в историята? Ох, братко!

Имате честната ми дума: не изкуквате толкова при подготовката на революцията, колкото след победата. Ето ни и нас — поели конците твърде рано, нищо не е готово и трябва да свършим хиляда работи наведнъж. Управата на Луната предаде Богу дух, но Лунната управа на Земята и Федералните нации си бяха съвсем живички. Ако през последните седмица-две бяха стоварили кораб войска и пуснали в орбита някой кръстосвач, щяха да си вземат Скалата евтино. Бяхме тълпа.

Новият катапулт успешно мина изпитанието, обаче обкованите със стомана каменни снаряди се брояха на пръстите на едната ми ръка — лявата. А и катапултът не е оръжие, с което да стреляте по кораби и войници. Имахме идеи как да отблъснем нашественика, ала засега само идеи. Разполагахме на склад в Л-Хонконг с няколкостотин евтинки лазерни пушки (нали инженерите жълтурковци са печени), но малцина мъже бяха обучени да боравят с тях.

И още нещо. Управата изпълняваше и някои полезни функции. Купуваше лед и зърно, продаваше въздух, вода и енергия, упражняваше собственически права или контрол над дузина ключови места. Каквото и да ни носеше бъдещето, колелцата трябваше да се въртят. Може би прибързахме с погрома в градските офиси на тая Управа (аз си го помислих), защото архивите бяха погубени. Обаче Проф смяташе, че лунатиците до един се нуждаят от символ, който да мразят и унищожат. Е, тези офиси бяха най-достъпни и най-заменими.

Но Майк контролираше комуникациите — значи почти всичко. Отначало Проф сложи ръка на съобщенията от и до Земята, като повери на компютъра цензурата и фалшивите новини, докато съчиним какво точно да казваме. После добави подпрограмата М, която отряза Комплекса от останалата Луна, а с него — и обсерваторията „Ричардсън“ с нейните лаборатории: радиотелескопа „Пиърс“, селенофизическата станция и така до края. С тях също имахме проблеми. Земните специалисти идваха и си отиваха, оставайки най-много по шест месеца, ако си удължаха престоя на центрофугата. Повечето хора отдолу, заседнали по онова време на Луната, бяха учени, без да броим шепата туристи — трийсет и четирима. Нещо трябваше да направим с тях, но в момента стигаше да ги възпрем от бърборене със Синята планета.

Засега телефоните в Комплекса бяха прекъснати и Майк не позволяваше на капсулите да спират на никоя от тамошните станции, дори след като пуснаха транспорта, а това стана веднага щом Фин Нилсен и дружината му свършиха мръсната работа.

Случи се така, че Надзирателят не загина, ала ние и бездруго не искахме да го убиваме. Проф реши, че един жив Надзирател винаги би могъл да умре, но мъртъв не може да оживее, ако ни е нужен. Затова планът беше да го докараме до полусмърт — та да сме сигурни, че той и неговите стражари няма да се съпротивляват, — а после бързо да проникнем, докато Майк възстановява параметрите на въздуха.

Компютърът пресметна, че с вентилаторите на пълна мощност лесно ще свали кислорода до нула. Значи пет минути нарастваща хипоксия, пет минути аноксия50, сетне долният люк е разбит и Майк с все сила вкарва чиста струя, за да навакса до нормата. Не вярвахме това да убие хора, обаче би ги повалило в несвяст не по-зле от упойка. Рискът за нападателите идваше от възможността някой да си е навлякъл скафандър. Ех, и така надали имаше значение: хипоксията е коварна, можете да подбелите очи, без да усетите, че ви липсва нещо. „Любимата“ последна грешка на новаците.

Надзирателят оживя, с него и три от жените му. Но макар и жив, беше безполезен, мозъкът му прекомерно дълго бе подложен на кислороден глад и стана като растение. Никой от стражарите не оцеля, въпреки че бяха по-млади от Морт. Както изглеждаше, тази хипоксия можела и да чупи вратове.

В другите части на Комплекса нямаше пострадали. Щом светнахме лампите и подобрихме въздуха, всички се оправиха, включително шестимата изнасилвачи убийци, затворени в казармата. Фин реши, че е твърде милостиво да ги разстреля, затова влезе в ролята на съдия и назначи момчетата си за съдебни заседатели.

Съблякоха ги, вързаха им здраво ръцете и краката, после ги дадоха на жените в Комплекса. Гади ми се, като се сетя какво стана, но не вярвам да са се мъчили колкото Мари Лайънз. Жените са изумителни създания — сладки, мили, нежни и къде по-свирепи от нас.

Между другото да спомена и за куките. Уайо кръвожадно си точеше зъбите да ги елиминира, ама когато се захванахме и с тях, излезе, че не й стискаше. Очаквах Проф да се съгласи. Той обаче тръсна глава:

— Не, драга сеньорита, колкото и да ме отвращава насилието, с врага си можеш да постъпиш само по два начина — убий го или го направи свой човек. Всичко останало просто трупа неприятности за бъдещето. Щом си доносничил някога за приятелите си, ще го сториш отново, а ни предстои дълъг период, в който всяка кука би могла да стане опасна. Те трябва да си идат. И то публично, за да се замислят останалите.

Уайо рече:

— Професоре, веднъж ми каза, че ако осъдиш някого, лично ще го елиминираш. Това ли ще направиш?

— И да, и не, мила госпожице. Кръвта им ще облее моите ръце, защото поемам тази отговорност. Но съм намислил нещо, което да обезсърчи бъдещите куки.

И така, Адам Селене обяви, че следните лица са получавали пари от Хуан Алварес, покойния шеф на сигурността в бившата Управа, за работата си като прикрити шпиони — с имена и адреси. Адам не предложи как да постъпим с тях.

Един мъж седем месеца се укриваше от правосъдието, непрекъснато сменяйки псевдоними и зайчарници. В началото на 77-а намериха трупа му пред южния шлюз на Новилен. Повечето обаче изкараха броени часове.

Веднага сред преврата се натъкнахме на доста труден въпрос, за който не бяхме помислили. Самия Адам Селене. Кой всъщност е този неуморим господин? Това бе негова революция, той се грижеше за всяка подробност, всеки от другарите познаваше гласа му. Сега всички излизахме на открито… та значи къде е Адам?

Блъскахме си главите през остатъка от нощта в стая L на „Рафълз“. Препирахме се между стотиците прииждащи новини, хората искаха да знаят какво да правят, а Адам Селене с други гласове съобщаваше решения, които не се нуждаеха от обсъждане, съчиняваше фалшивите известия за Земята, поддържаше изолацията на Комплекса и въобще още много работа. (Няма съмнение — без Майк нито щяхме да превземем Луната, нито да я удържим.)

Хрумна ми, че Проф трябва да се превърне в Адам. Професорът през цялото време беше нашият стратег и теоретик, някои от главните ни съратници знаеха, че е и другарят Бил, а пък всички останали уважаваха известния учен Бернардо де ла Пас… Бога ми, та той бе обучил половината изтъкнати граждани в Луна Сити, мнозина от други зайчарници, всеки тузар на Луната го познаваше.

— Не! — отсече Проф.

— Защо не? — възрази Уайо. — Друже, ти си избран. Майк, обясни му.

— Въздържам се от коментар. Искам да чуя какво има да каже Проф.

— Разбирам, че вече си анализирал ситуацията, Майк — отвърна професорът. — Уайо, най-скъпа приятелко, не бих отказал, стига да беше възможно. Но няма начин да уеднаквим моя глас с този на Адам — всеки другар разпознава господин Селене именно по гласа. Нали точно затова Майк го направи впечатляващ?

Сетне помислихме дали все пак да не вкараме някак Проф в играта, като го показваме само по видеото, а компютърът да променя тембъра му, за да наподобява Адам.

Отхвърлихме идеята. Твърде много хора познаваха Проф, бяха го чували да ораторства. Говорът и стилът му не можеха да се приспособят към Адам Селене. После те обмислиха същата възможност за мен — моят глас беше баритон като на Майк, малцина знаеха как звучи по телефона и никой не ме бе слушал по видеото.

Аз им ударих секирата. Хората и без това щяха да се чудят, когато научеха, че съм един от помощниците на председателя, ала изобщо нямаше да повярват, че съм играл с първи номер.

Казах им:

— Хайде да комбинираме. През цялото време Адам си остана загадка. Нека продължава все така. Ще го виждат само по видеото — с маска. Проф, от тебе тялото, а от Майк гласа.

Де ла Пас поклати глава:

— Едва ли мога да измисля по-сигурен начин за загуба на доверието в най-критичния период от един водач, който носи маска. Никога, Мани.

Поприказвахме дали да не потърсим артист, за да изиграе ролята. Нямахме професионалисти на Луната, но се срещаха добри любители в Градската трупа и дружеството „Новый Большой театр“.

— Не — кимна Проф. — Като оставим настрана намирането на артист с подходящ характер, та да се прави на Наполеон, не можем и да чакаме. Адам трябва да се заеме с ръководството не по-късно от утре сутринта.

— Щом е така — рекох му, — да решаваме бързо. Остава ни да използваме Майк, но без въобще да показваме някого по видеото. Само радио. Все ще измислим оправдание, ала Адам Селене никога няма да излиза на екран.

— Принуден съм да се съглася — призна Проф.

— Ман, най-стари мой приятелю — попита машината, — защо твърдиш, че не бива да ме виждат?

— Досега не слушаше ли? Майк, по видеото трябва да демонстрираме лице и тяло. Ти имаш тяло, но то е съставено от няколко тона метал. А личице нямаш — късметлия си ти, не се бръснеш.

— Хм, Ман, какво ме възпира да покажа и лице? И в тоя момент чуват гласа ми. Само че той не е възпроизведен от гласни струни. По същия начин мога да направя и образ.

Толкова се стъписах, че нищо не му отговорих. Зяпах втренчено видеоекрана, монтиран, откакто наехме тази стая. Пулсация от пулсация от пулсация. Електрони, които се гонят един друг. За Майк целият свят беше съставен от променливи поредици електрически импулси — излъчени, приемани или пък препускащи из вътрешностите му.

— Не, дружок.

— Защо, не, Ман?

— Защото не можеш! Гласът ти е направо красив. Изисква само няколко хиляди решения в секунда, за тебе това е просто влачене. А за да изградиш картината по видеото, са нужни, да речем, десетина милиона решения за същото време. Майк, ти си толкова бърз, че не искам и да си представям колко. Но едва ли си достатъчно бърз.

Компютърът промълви меко:

— Ман, желаеш ли да се обзаложим?

Уайо се намеси възмутено:

— Разбира се, щом Майк казва, че може, значи наистина може! Мани, недей да му говориш така.

(Госпожа Уайо си въобразява електрона като нещо с формата и размерите на дребно грахово зърно.)

— Майк — проточих аз, — няма да си рискувам парите. О’кей, хайде пък да опитаме. Да включа ли видеото?

— Мога и аз да го включа.

— Сигурен ли си, че ще улучиш нашето? Не ми се ще някой друг да гледа това шоу.

Приятелчето отвърна сприхаво:

— Да не съм глупак! А сега ме остави на мира, Ман. Признавам, операцията ще глътне всички сили, с които разполагам.

Зачакахме мълчаливо. Скоро екранът посивя, появиха се намеци за линии от сканиране. Пак почерня, бледа светлина запълни средата и се сгъсти в мъгляви петна, по-ярки и по-тъмни, събрани в елипсоид. Не лице, ами подобие на онова, което ни се привижда в променливите облаци на Земята.

Поизясни се и вече ми напомняше за фотосите, уж уловили появата на ектоплазма. Лице на призрак.

Изведнъж то се очерта контрастно и ние видяхме господин Селене.

Неподвижно изображение на зрял мъж. Без фон, само физиономия, сякаш изрязана от снимка. И въпреки това за мен беше Адам Селене. Не можеше да бъде никой друг.

Той се усмихна, раздвижи челюсти и устни, докосна ги с език — един бърз жест, но аз се уплаших.

— Как изглеждам? — попита.

— Адам — забеляза Уайо, — косата ти не е чак толкова къдрава. И трябва да е по-вдигната над челото в двете ъгълчета. Миличък, така приличаш на някой с перука.

Майк прие поправките:

— По-добре ли е вече?

— Не особено. И защо нямаш трапчинки? Сигурна съм, че си представях трапчинки, когато се подхилваше. Като на Проф.

Майк-Адам пак се усмихна. Тоя път имаше трапчинки.

— Как да се облека, Уайо?

— Сега в своя офис ли си?

— Все още съм в офиса. Тази вечер е задължително.

Фонът посивя, после придоби очертания и багри. На стенния календар зад Адам Селене се четеше датата — вторник, 19 май 2076 година. Часовникът бе верен. До лакътя стоеше плоска снимка на семейна група: двама мъже, жена, четири деца. Имаше и шум, приглушеното ръмжене на площада в Стария купол беше по-гръмко от друг път. Долових викове и песен в далечината — „Марсилезата“ с текста на Саймън.

Извън екрана помощникът Гинвалла каза:

— Господине?

Адам се обърна към него.

— Зает съм, Албърт — рече търпеливо. — Не ме свързвай с никой освен с група В. — Отново ни погледна. — Е, Уайо? Предложения? Проф? Ман, мой съмняващи се приятелю? Ставам ли за нещо?

Разтърках си очите:

— Майк, можеш ли да готвиш?

— Безспорно. Но не го правя, защото съм женен.

— Адам — вметна Уайо, — как си останал толкова спретнат след ден като този?

— Не позволявам на дреболиите да ме притесняват. — Извърна се към Проф. — Професоре, ако с картината всичко е наред, да обсъдим какво ще кажа утре. Обмислих дали да не изпреваря бюлетина в 8.00, да повтарям съобщението цяла нощ и да разглася по групите.

Прекарахме нощта в приказки. Два пъти вземах кафе, а Майк-Адам си сипа нова чаша. Когато поръчах и сандвичи, той помоли Гинвалла да прати някого за храна. Зърнах Албърт Гинвалла в профил — типичен индус, с вежливо и леко надуто изражение. Не бях си го представял как точно изглежда. Господин Селене похапваше едновременно с нас, понякога фъфлеше с пълна уста.

Попитах Майк от професионално любопитство и той ми обясни, че щом изградил изображението, превключил повечето му части в автоматичен режим на поддържане и отделял внимание само на мимиката си. Но скоро забравих, че е измама. Майк-Адам общуваше с нас по видеото и това бе всичко, просто така е по-удобно от телефонната връзка.

Докъм три сутринта се уговорихме за политиката, после компютърът изрепетира речта си. Проф намери какво да добави. Поправките бяха нанесени, след което решихме малко да отдъхнем, дори Майк-Адам се прозяваше — макар че всъщност приятелчето удържаше крепостта през цялата нощ, пазеше ни от предавания към Земята, осигуряваше изолацията на Комплекса, слушаше много телефони. С Проф си поделихме голямото легло. Уайо се опъна на кушетката и аз свирнах да угася светлините. Поне веднъж поспахме без тежести.

Докато закусвахме, Адам излезе с обръщение към Свободната Луна.

Беше любезен, силен и убедителен, излъчваше топлота:

— Скъпи съграждани, приятели, другари, искам да се представя на онези, които не ме познават. Аз съм Адам Селене, председател на Извънредния комитет, ръководещ „Съратниците за Свободна Луна“… вече на Свободната Луна, нали най-сетне се освободихме. Така наречената Управа, която отдавна бе си присвоила властта в нашия дом, сега е свалена от коня. И аз се оказах в положението да оглавя това правителство, с което разполагаме в момента — Извънредния комитет. Скоро, стига да успеем бързо да се организираме, вие сами ще си изберете правителствен екип. — Адам се усмихна и направи жест на човек, молещ за помощ. — А дотогава с вашето съдействие аз ще сторя всичко, каквото е по силите ми. Ще има грешки — бъдете снизходителни. Другари, ако още не сте се разкрили пред своите приятели и съседи, време е да предприемете тази стъпка. Граждани, до вас може би ще стигнат някои молби чрез ваши близки и познати. Надявам се, че ще ги изпълните доброволно. Така ще приближите деня, когато ще се оттегля с поклон, а животът ще се върне към нормалното си всекидневие — но нормално поновому, свободно от Лунната управа, свободно от нейните стражари, свободно от натрапени ни войски, свободно от паспорти, обиски и незаконни арести.

Той помълча малко и продължи:

— Налага се да има преходен период. Обръщам се към всички вас — моля ви, върнете се на работа, подновете обичайните си занимания. Отнася се и за тези, които досега се трудеха за Управата. Изплащането на възнагражденията ви няма да спре, задълженията ви остават същите, докато решим кое е необходимо, кое за щастие вече не е, понеже извоювахме суверенитета си, и кое ще запазим, но в друг вид. Нови граждани, каторжници, които отработвате с пот на челата присъди, наложени ви на Земята — вие сте свободни, наказанията ви са отменени! Е, надявам се, че засега ще останете по работните си места. Не ви задължавам, свършиха дните на принудата, а ви моля за това. Разбира се, можете спокойно да напуснете, да отидете навсякъде… маршрутите на капсулите от и до Комплекса ще бъдат възстановени веднага. Ала преди да се възползвате от новополучената си свобода и да се втурнете към градовете, искам да ви напомня: „Няма такова нещо като безплатен обяд.“ В момента сте по-добре осигурени там, където се намирате. Храната може би не е изискана, но ще я имате топла и навреме… За да продължим някои жизненоважни функции на завинаги отишлата си Управа, убедих главния мениджър на компания „ЛуНоХо“ да поеме службата. Тази фирма ще изпълнява временния надзор. Тя ще анализира как да отстраним тираничните части на Управата и как да прехвърлим полезните в частни ръце. Така че помогнете й, моля ви.

Тук Адам Селене вдигна десница:

— Обръщам се към вас, граждани на земните народи, намиращи се сред нас, учени, пътешественици и други. Приветствам ви! Свидетели сте на рядко събитие — раждането на една нация. Раждането е съпроводено от кръв и болка, както се случи и при нас. Надяваме се, че това е вече минало. Няма да ви причиняваме излишни неудобства и ще осигурим връщането ви по домовете възможно най-скоро. Добре дошли сте, ако пожелаете да останете, ще се радваме още повече, ако решите да бъдете наши съграждани. Но в този момент настоятелно ви моля да стоите извън коридорите, да избягвате инциденти, които биха довели до ненужни беди и проливане на кръв. Бъдете търпеливи към нас, ще поискам и от лунатиците да проявят търпимост към вас. Земни учени в обсерваторията и на други места, продължете работата си и не ни обръщайте внимание. Така даже няма да усетите, че преживяваме мъките по създаването на нова нация. Още нещо: съжалявам, че засега се намесваме в правото ви на свободно общуване със Земята. Правим го по необходимост, ще отменим цензурата, щом стане възможно — мразим я не по-малко от вас.

Адам добави специално искане:

— Другари, не търсете срещи с мен, обаждайте ми се само ако се налага. Всички останали нека ми пишат при нужда, писмата ви ще бъдат разгледани незабавно. Но аз нямам брат близнак, снощи въобще не спах и едва ли ще открадна много сън довечера. Не мога да говоря на събрания, да стискам ръце, да посрещам делегации. Трябва да остана на това бюро и да си върша работата, за да се отърва от нея и да я предам на вашите избраници. — Ухили им се. — Очаквайте от мен да бъда невидим като Смешника Саймън!

Обръщението продължи петнайсет минути и все пак най-важното беше: вървете да работите, проявете търпение, дайте ни време.

Само че онези учени почти не ни дадоха никакво време — трябваше да се досетя, нали им познавах хитрините.

Всички връзки със Земята минаваха през Майк. Да, ама тия момчета умничета имаха електроника да напълнят магазин за продажби на едро. Щом им влязла муха в главата, за броени часове скалъпили предавател с мощност на излъчване колкото да достигне Синята планета.

Единственото, което ни спаси, беше приятелски настроен пришълец — и той искал Луната да бъде свободна. Опитал да се обади на Адам Селене, но попаднал на взвода жени, подбрани от нива C и D. Това бе нашата система за самозащита, защото въпреки молбата на Майк половината Луна се стараеше да набере Адам Селене след обръщението му. Имаше всичко, от молби и искания до досадници, които напираха да внушат на Адам как да си върши работата.

След като стотина обаждания бяха прехвърлени при мен поради престараването на един съратник в телефонната компания, създадохме този взвод за поемане на удара. За щастие дамата, приела сигнала, успяла да усети, че в конкретния случай не важи тактиката „успокойте ги как да е“, и се свързала с моя милост.

След минути, аз, Фин Нилсен и няколко горещи пушки потеглихме с капсула към района на лабораториите. Нашият осведомител се страхуваше да си каже името, но ми обясни къде да намеря предавателя. Хванахме ги точно когато излъчваха и само бързината на Фин позволи на онези да дишат, пръстите на момчетата му сърбяха на спусъците. Не искахме „да дадем урок на останалите“. Така се уговорихме с Нилсен по пътя. Трудно е да сплашиш учени, умът им е иначе устроен. Трябва да ги подхванеш различно.

С ритници раздробих предавателя на парчета и заповядах на шефа да събере хората си в столовата. Сетне ги накарах да се преброят, за да се чуват и по телефона. Поговорих с Майк, взех имената от него, след което рекох на директора:

— Докторе, нали ми разправяхте, че всички са тук? Липсват еди-кои си — и изредих седем имена. — Докарайте ги насам!

Липсващите човечета били уведомени, но отказали да спрат своите занимания. Типични учени.

Говорих им — лунатиците от едната страна, земните люде от другата. Първо се обърнах към мозъците от Земята:

— Ние искахме да се отнесем към вас като към гости. Ала трима ваши се опитаха и може би успяха да пратят съобщение долу. — Погледнах директора. — Докторе, мога да претърся — в зайчарника, в съоръженията на повърхността, всички лаборатории и кътчета — и да разпердушиня всяко нещо, което става за сглобяване на предавател. Електрониката ми е занаят, знам какво разнообразие от детайли би послужило за такава цел. Да предложим, че унищожа всичко подходящо и като всеки тъпанар изпотроша и онова, което не разбирам. Какъв ще е резултатът?

Бихте си помислили, че се канех да му убия детето! Чак посивя:

— Това би прекратило изцяло изследователската ни работа… би затрило безценни данни… би причинило… ох, дори не знам какви загуби! Поне половин милиард долара!

— И аз така смятам. Но мога още да отнеса тези джаджи накуп и да ви оставя да се оправяте, както намерите за добре.

— Едва ли ще има голяма разлика. Господине, длъжен сте да разберете, че когато прекъсвате един експеримент…

— Ясно. Вместо обаче да пренасяме — току-виж нещо сме пропуснали, — по-лесно е да отведем всички вас в Комплекса и да ви настаним там. Разполагаме с досегашната казарма на драгуните. Само че това също ще ви съсипе експериментите. Има и друго… Докторе, откъде сте?

— Принстън, Ню Джърси.

— Нима? Тук сте от пет месеца, не се съмнявам, че се упражнявате и носите тежести. Драги докторе, ако постъпим с вас така, сигурно никога повече няма да видите Принстън. Щом ви преместим, ще ви държим под ключ. Ще се размекнете. А продължи ли прекалено много извънредното положение, и да искате, и да не искате — ставате лунатик. Заедно с всички тия мозъци около вас.

Едно наперено човече излезе отпред, от онези, които викахме два пъти.

— Не можете да направите това! Незаконно е!

— Според кои закони, господине? Някой от параграфите в родния ви град ли? — Обърнах се. — Фин, я му покажи нашите lois51.

Фин Нилсен се приближи и мушна емисионната тръба на пушката в корема на мъжа. Пръстът му започна да се свива върху спусъка, но виждах, че предпазителят е на мястото си. Обадих се:

— Фин, не го убивай! Хм, ако само това ще ви убеди, ще елиминираме този тип. Така че наглеждайте се взаимно! Още едно нарушение ще заличи всякаква възможност да се върнете по домовете си, както и да продължите вашите изследвания. Докторе, предупреждавам и вас — измислете начин да контролирате подчинените си.

Застанах пред лунатиците:

— Товарищи, помогнете им да играят честно. Създайте си своя система как да ги опазите. Не преглъщайте никакви глупости, отсега нататък всички земяни са с условна присъда. Ако се налага да елиминирате някого, окото ви да не трепне. — Отново се извъртях към директора. — Докторе, всеки лунатик може да отиде където поиска, по всяко време, дори и в спалнята ви. Вашите помощници стават началници, поне в сигурността. Щом лунатикът пожелае да дойде с вас (или с колегата ви) в клозета, недейте да спорите, защото може да е изнервен.

И пак моите съграждани:

— Сигурността над всичко! Всеки тук работи за някой от земните червеи — дръжте го под контрол! Разпределете си задачите и нищо не пропускайте. Наблюдавайте ги толкова отблизо, че и капан за мишки да не направят, камо ли предавател. Ако това попречи на задълженията ви, не се тревожете: заплатите ще си текат.

Видях, че някои се ухилиха. По онова време лунатикът можеше да стане най-много лаборант, а и работеха с началниците от Земята, които ги гледаха отвисоко, дори онези, дето се преструваха и бяха особено „мили“.

Е, тука приключих. Когато чух обаждането, исках да елиминирам нарушителите. Но Проф и Майк ми вкараха ум в главата. Планът не позволяваше насилие срещу земни хора, щом имаше други начини да действаме.

Край лабораториите монтирахме „уши“ — широкспектърни чувствителни приемници, понеже и предавателите с най-тясно насочен лъч пръскат по малко в околното пространство. От своя страна Майк подслушваше всички телефони там. После ни оставяше да си гризем ноктите и да се надяваме.

Постепенно ни олекна на душите, защото в новините от Земята не надушвахме нищо. Явно прегръщаха цензурираните предавания, без да събудят подозренията им, а в личната и търговската кореспонденция, както и в информационния трафик на Управата всичко изглеждаше нормално. По същото време ние бъхтахме в напъните си да свършим за дни онова, за което ни трябваха месеци.

Поне получихме малка почивка в графиците — на Луната нямаше пътнически кораби, следващия чакахме на 7 юли. И на туй бихме му намерили цаката: да речем, привикваме някого от офицерите на вечеря с Надзирателя или нещо подобно, сетне прикрепваме защита към предавателите им или ги откачаме. Екипажът не можеше да излети без наша помощ, в онзи период важна причина за изтощаване на запасите от лед бе осигуряването на вода за реакторите. Но това беше нищо в сравнение с пратките зърно. Тогава смятахме един кораб месечно за интензивно движение, а пък товарите стартираха всеки ден. Следователно кацащите кораби не означаваха непреодолима опасност. Все пак имахме късмет, нали толкова старателно се опитвахме да придадем на всичко нормален вид, докато подготвим отбраната си.

Зърнените товари си заминаваха както преди, един хвръкна от катапулта почти в момента, когато хората на Фин нахлуваха в резиденцията на Надзирателя. И следващият потегли навреме, всички други също.

Не беше нито пропуск, нито част от преструвките, Проф знаеше какво да прави. Изпращането на зърното бе голяма операция (за малка държавица като Луната) и не можеше да се промени за половин месец, защото засягаше хляба и бирата на твърде много хора. Ако нашият извънреден комитет бе наложил ембарго и прекратил изкупуването на зърно, щяха да ни изритат и властта би поел друг орган с идеи, различни от нашите.

Проф каза, че първото е необходим период на просвещение. А през това време товарните кораби излитаха от катапулта по график, „ЛуНоХоКо“ водеше документацията и издаваше квитанция, като използваше услугите на персонала от гражданските служби. Излъчвахме съобщения от името на Надзирателя (Майк говореше със земните клечки от Управата, имитирайки гласа му). Заместник-администраторът се оказа разбран човек, когато осъзна, че така значително увеличава дните си. Главният инженер също остана на работа — Макинтайър се прояви като истински лунатик, а не кука по душа, щом получи тази възможност. Другите шефове на управления и разни дребни началничета не ни създаваха проблеми. Животът си течеше както преди и бяхме прекалено заети, та да разцепваме полезните части от системата и да ги предлагаме на купувачи.

Над една дузина човечета се кълняха, че те били Смешника Саймън. Той написа грубо стихче, в което ги уличаваше в лъжа; снимката му се появи на първа страница в „Дневен лунатик“, „Правда“ и „Гонг“. Уайо пак се превърна в блондинка и запраши към новия катапулт, за да се види с Грег, после отпътува за по-дълго, десетина дни, до стария си дом в Хонконг. Взе и Ана, която искаше да разгледа града. Госпожа Уайо имаше нужда от почивка и Проф настояваше да си я позволи, напомняйки й, че телефоните са винаги под ръка, а е необходимо да установим и по-тесни връзки с членовете на организацията там. Тогава поех нейните стиляги със Слим и Хейзъл за помощници — схватливи, хитри хлапета, на които можех да разчитам. Слим Лемке със страхопочитание откри, че аз бях другарят Борк и всеки ден се срещах с Адам Селене. Неговото нелегално име започваше с О. Бяхме добър отбор и заради още нещо. По Хейзъл внезапно изникнаха приятни закръглености не само от великолепната кухня на Мами, просто стигна до тази точка в своята орбита. Слим беше готов да промени фамилното й име, щом тя пожелае. А дотогава гореше от желание да върши всякаква работа, стига да е заедно с нашата малка, свирепа, червенокоса девойка.

Не всички обаче горяха от желание. Мнозина от другарчетата се оказаха войници само на приказки. Още повече си въобразяваха, че битката е свършила с елиминирането на драгуните и загиването на Надзирателя. Други се възмутиха, когато научиха колко надолу се намират в структурата на организацията, искаха да създадат нова йерархия, в която те да са на върха. Адам получаваше безбройни предложения за това — изслушваха ги, съгласяваше се, уверяваше ги, че техните способности не бива да се прахосват, докато чакаме изборите — и ги препращаше към мен или Проф. Не си спомням някой от тези амбициозни типове да ставаше за нещо, щом се опитвах да го впрегна в делото.

Работата никога не свършваше и никой не желаеше да се захване с нея. Някои от най-свестните доброволци бяха хора, които организацията въобще не забеляза преди това. Но, общо взето, лунатиците, членове или не, не проявяваха интерес към патриотичните задачи, ако не им обещаехме добри пари. Едно човече, което заяви, че било наш член (а не беше), успя да ме притисне в ъгъла в „Рафълз“ — там разположихме щаба. Искаше да сключа договор за петдесетина хиляди значки, предназначени за ветераните на революцията отпреди преврата, с мъничка печалба за него (пресметнах я на около 400 процента) и с изгода за мен, без да си мръдна пръста. Било полезно за всички начинание.

Когато го посъветвах да се разкара, той заплаши да ме разобличи като саботьор пред Адам Селене: „Трябва да ви кажа, че сме много близки приятели.“

Ето каква „помощ“ получавахме. А имахме нужда от друго. От стомана за катапулта, и то в изобилие. Проф ме попита наистина ли е задължително да обвиваме в метал каменните снаряди; наложи се да му натъртя, че индукционното поле не въздейства върху гола скала. Трябваше да преместим балистичните радари на Майк и да монтираме доплерови приставки на новото оръжие, защото очаквахме атаки от Космоса срещу стария катапулт.

Обявихме сбор на доброволци. Явиха се само двама, които можехме да използваме — а искахме да впрегнем стотици механици, но те никак не обичаха работата в скафандри. Затова ги наехме, плащахме каквото се полагаше и „ЛуНоХоКо“ затъна в дългове към Хонконгската банка. Нямаме време да откраднем такава сума, пък и по-голямата част от наличните средства прехвърлихме на Стю. Един истински съратник, Фу Моузес Морис, приподписа купове хартии, за да ни подкрепи. Накрая свърши с фалит и започна отначало с малка шивашка работилница в Конгвил. Това обаче стана по-късно.

След преврата управленските пари паднаха от 3 към 1 до 17 към 1 и служителите се разпищяха, понеже Майк продължаваше да използва някогашните чекове. Казахме, че или остават на работа, или напускат. С нужните хора сключихме нови договори и им шарехме хонконгски. Но оттогава се оформи голяма група, която не беше на наша страна. Жалеха доброто старо време и бяха готови да забият нож в гърба на новия режим.

Фермерите — производители на зърно, и брокерите се чувстваха нещастни, защото плащаха стоката им на катапулта с управленски долари на предишните твърди цени. „Няма да се примирим с това!“ — викаха те. Човекът от „ЛуНоХоКо“ вдигаше рамене и им казваше, че никой не ги принуждава, но понеже зърното се изпраща на земните служби от Управата (така беше), могат да получат само управленски чекове. Тъй че или ги приемете, или товарете реколтата си обратно на полигона и се махайте оттук.

Повечето вземаха чекове. Всички ръмжаха и заплашваха, че ще се откажат от туй зърно, за да отглеждат зеленчуци, влакнодайни или нещо друго, стига да го продават за хонконгски долари — и Проф се усмихваше.

Искахме да имаме на разположение всеки сондьор на Луната, особено ледокопачите, които притежаваха тежки пробойни лазери. Искахме ги за войници. Толкова се нуждаехме от тях, че макар без ръка и позабравил занаята, обмислях дали да не се запиша доброволец. Но за да се бориш с грамадните сонди, трябват мускули, а пък протезата не ги замества. Де ла Пас ми каза да не се правя на глупак.

Тарикатлъкът, който измислихме, не би работил гот на Земята. Лазерният лъч с голяма мощност действа най-добре във вакуум и е превъзходен чак докъдето се простира обсегът му. Масивните сонди, пробиващи скалите в търсене на лед, не бяха монтирани като „артилерия“ за отблъскване на нападения от Космоса. И корабите, и бойните ракети имат електронна нервна система, а за нея не е никак здравословно да я шибат с не знам си колко джаула в концентриран лъч. Щом мишената е под налягане (както се получава при корабите и много ракети), нужно е само да прогорите дупка и да й изкарате въздуха. Хм, ако не е херметизирана, мощният лазер пак може да я съсипе. Ще унищожи „очите“, ще обърка насочването, ще провали всичко, зависещо от електрониката — значи повечето системи.

Водородна бомба със скапани схеми не е бомба, ами голям контейнер с литиев деутерид, който не е годен за нищо, освен да се разбие накъде. Кораб без зрение е бракма, а не бойна машина.

Звучи лесно, но не е. Тези лазерни сонди въобще не са били проектирани за мишени, отдалечени на много хиляди километри или дори само на хиляда; нямаше как бързо да оборудваме опорите им за точно прицелване. Нуждаехме се от стрелци, на които им стискаше да изчакат до последния момент, и то срещу цели, наближаващи с може би два километра в секунда.

Ех, това бе най-доброто, с което разполагахме. Ето защо създадохме Първа и Втора доброволна отбранителна батарея на Свободната Луна — две, та Първата да си вири носа пред другата, а тя пък да я ревнува. В Първата събрахме по-възрастни мъже; във Втората — младите и запалените.

Нарекохме ги „доброволни“, обаче ги наемахме срещу заплата в хонконгски долари — съвсем не беше случайно съвпадение, че на контролирания пазар за леда плащахме с управленски, паднали до стойността на книжни отпадъци.

За капак на всичко приказвахме безспир, за да внушим страх от войната. Адам Селене говореше по радиото, напомняйки, че Управата несъмнено би направила опит да възстанови тиранията си и имаме броени дни да се подготвим. Вестниците го цитираха, като съчиняваха собствени истории, нали преди преврата специално се постарахме да вербуваме хора сред новинарите. Подканяхме народа да си държи скафандрите винаги наблизо и да проверява алармите за херметичност по домовете си.

При тези лунотресения, които не ни оставяха на мира, във всеки зайчарник екипите по поддръжка на налягането бяха нащрек по всяко време — въпреки силикона и фибростъклото някъде постоянно излизаше въздух. В тунелите „Дейвис“ нашите момчета ремонтираха херметизацията ежедневно. Но сега набрахме стотици аварийни групи, предимно сред стилягите, тренирахме ги с фалшиви тревоги и ги карахме да носят своите скафандри с отворени шлемове, когато бяха на дежурство.

Справяха се отлично. Ала някои идиоти си правеха майтап с тях: „Гледай, играят си на войници“, „Я, малките Адамови ябълки“ и подобни щуротии.

Една от групите се упражняваше, показвайки, че може да изгради временен въздушен шлюз около повредения, а някакъв глупак се въртял наоколо и гръмко се подигравал.

Групата на Гражданската защита продължила тренировката, довършила съоръжението и го проверила със затворени шлемове на скафандрите. Не пропускало — тогава стилягите излезли, награбили шегаджията, пренесли го през временния шлюз и го изхвърлили в нулевото налягане.

След този случай остроумниците си държаха езиците зад зъбите. Проф смяташе, че трябва да предадем едно меко предупреждение друг път да не елиминират хора толкова безогледно. Възразих и се наложих, защото не виждах по-добър начин за прочистване на вида. Някои простащини би следвало да се наказват със смърт сред почтените люде.

Но най-страшното ни главоболие бяха самоназначилите се държавници.

Аз ли казах, че лунатиците са аполитични? Да, вярно е, когато от тях се иска да направят нещо. Обаче се съмнявам случило ли се е поне веднъж двама лунатици над по литър бира да не се обстрелват с мнения как трябва да се управлява.

Вече споменах, че тези самопровъзгласили се мъдреци на политиката се опитваха да обсебят вниманието на Адам Селене. Ала Проф им намери мястото, всеки получи покана да участва в Извънредния конгрес по създаването на Свободната Луна, който се събра в Общинската зала на града. Там се споразумяха да продължат маратона, докато приключат работата — седмица в Л-Сити, седмица в Новилен, седмица в Хонконг, после завъртат отначало. Всички заседания се предаваха по видеото. Проф председателстваше първото, Адам Селене направи обръщение и ги помоли да се трудят усърдно, защото „историята ви гледа“.

Слушах няколко сбирки, сетне хванах професора натясно и го попитах какво, в името Божие, е намислил?

— Смятах, че не искаш никакво правителство. Чул ли си какви ги дрънкат онези смахнати типове, откакто им изтърва юздите?

Дари ме с най-усмихнатите си трапчинки:

— Мануел, кое точно те безпокои?

Сума неща ме безпокояха. Аз се разкъсвах да събера тежките лазерни сонди и мъже, които да боравят с тях като с оръжия, а тия безделници цял следобед обсъждаха какво да правят с имиграцията. Някои искаха да бъде прекратена въобще. Други предлагаха тя да се обложи с данък (това по време, когато 99 процента от лунатиците биваха домъквани насила на Скалата!), трети пък настояваха да бъде избирателна според „етническия състав“. (Много се чудих — мен към коя група биха причислили?) Някому хрумна да допускаме само жени, докато съотношението им с мъжете стане едно към едно. Това предизвика репликата на някакъв скандинавец:

— Ja, приятелче! Кажи им да ни пращат шафрантиите си! Хиляди след хиляди проститутки! Ще се оженя още за първата, непременно!

Най-разумната приказка през целия следобед.

Друг път се препираха за времето. Вярно, времето по Гринуич няма никаква връзка с нашето. Пък и за какво ни е да има, щом живеем под повърхността? Я ми покажете лунатик, който може да проспи две седмици, а после още толкоз да работи непрекъснато. Лунният синодичен месец не подхожда на обмяната на веществата ни. Предложиха да го направим равен на точно двайсет и осем дни (вместо 29 дни, 12 часа, 44 минути и 2,78 секунди), и то като удължим съответните мерки, та всяка половинка да е по две седмици.

Съгласен, използваме месеца в много неща. От него зависи кога излизаме на повърхността, защо излизаме и колко дълго оставаме. Но освен че щяхме да се разминаваме във времето с единствените си съседи, сещаше ли се тази бъбрива вакуумна глава какво би означавало това за всички основни числа в науката и техниката? Като занимаващ се с електроника човек аз изтръпнах. Значи хвърляхме на боклука всяка книга, таблица и инструмент и започваме от нула? Помня, че някои от прадедите ми са го направили, когато преминали от старите английски мерки към универсалната система, ама те го сторили, за да се улеснят. Нещо като дванайсет инча в един фут, не знам си колко фута в една миля. Унции и фунтове! О, Боже!

Имало е смисъл да променят това, но защо човекът си дереше гърлото, само и само да обърка всичко?

Някой искаше да създаде комитет, който да определи кой всъщност е езикът на Луната, после да глобява всеки, ако говори английски или друг език. Ох, хора!

Четох в „Лунатик“ предложенията за данъци — четири различни спрямо привържениците на единното облагане. Данък на кубатура, дето наказваше желаещите да разширяват тунелите. Поголовен данък (еднакъв за всички). Подоходен данък (ще ми се да видя онзи, който ще изчисли парите на семейство Дейвис или пък измъкне и думичка от Мами!). Накрая и „въздушен“ налог — не таксите, внасяни и без това, а нещо друго.

Не си представях Свободната Луна с подобна социална политика. Преди нямахме никакви и пак се оправяхме. Плащахте за всичко, което получавахте. Transtaafl. Че как да бъде иначе?

Веднъж едно надуто човече предложи лошият дъх и телесната воня да бъдат престъпление, наказано с елиминиране. Почти се съгласих, случвало ми се е да стоя затворен в капсулата с разни миризливци. Ала не е било честно и, общо взето, се регулира от само себе си — постоянно небрежните или нещастниците, които нищо не могат да направят с тялото си, едва ли създаваха поколение с нашите придирчиви хубавици.

Една дама (повечето заседатели бяха мъже, но жените компенсираха броя с глупостите си) приготви цял поменик, искаше да го пробута като законопроекти. И то за лични въпроси. Никакви многолюдни бракове. Никакви разводи. Никакви прелюбодеяния — наложи се да потърся думата в речник. Без спиртни напитки, по-силни от четириградусова бира. Църковни служби само в съботите и всичко друго спира през тези дни. (Поддържането на налягане, въздух и температура също, нали, госпожо? Заедно с телефоните и капсулите?) Дълъг списък със забранени лекарства и един по-кратък, които да бъдат продавани по рецепта на дипломиран доктор. (А що е то дипломиран доктор? Знахарят, при когото ходех, беше окачил табела „Практикуващ лекар“ — освен това приемаше залози и затуй се отбивах при него. Вижте какво, госпожо, нямаме медицински институти на Луната!) Е, тогава нямахме. Тя искаше дори хазарта да постави извън закона. Ако лунатикът не може да хвърля на „двойно или нищо“, ще отиде там, където разрешават, даже да му пробутват зарове с тежести.

Разлютих се не от списъка с неща, които мразеше, защото явно бе по-луда и от киборг, ами от факта, че винаги се намираше някой съгласен с нейните забрани. Сигурно желанието да пречиш на останалите да вършат каквото поискат е дълбоко вкоренено в душата човешка. Правила, закони — все за другите. Някаква мрачна част от самите нас, която сме имали още преди да слезем от дърветата и сме забравили да изхвърлим, когато сме тръгнали на задните си крака. Как пък нито един от тази типове не каза:

— Моля ви, приемете закон, за да не мога аз да правя нещо, което знам, че не бива да правя.

Нет, товарищи, винаги беше за онова, дето мразеха у съседите си. Да ги спрем за тяхно добро — а не защото говорещият признаваше, че пречат на него.

Като слушах заседанията, едва не съжалих, че се отървахме от Чвора Морт. Поне си стоеше затворен със своите жени и не ни напътстваше как да си уреждаме личния живот.

Но Проф не се вълнуваше, все си ходеше усмихнат.

— Мануел, наистина ли вярваш, че тази тълпа от бавноразвиващи се може да приеме някакви закони?

— Нали това им каза да правят? Подкани ги да го направят.

— Скъпи Мануел, просто събрах накуп всичките ни кукувци. Познавам ги, слушам ги от години. Много внимавах при създаването на работните комисии. Бъркотията в главите им е вродена, непременно ще се скарат. Председателят, който им наложих и ги оставих да изберат, е треперушко, не би успял и кълбо конци да разплете и иска всеки въпрос да бъде „допълнително проучен“. Май не трябваше да си хабя труда — повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите. Не се бой, синко, този Извънреден конгрес нищичко няма да свърши… Е, и да гласуват някой закон поради изтощение, ще бъде претъпкан с противоречия и сами ще се откажат от него. През това време обаче няма да ни висят над главите, а по-късно все ще ни потрябват за нещо.

— Професоре, нали каза, че въобще не ги бива?

— Няма на тях да го поверим. Един мъж ще го напише — един мъртвец — и през някоя късна нощ, когато са преуморени, ще го приемат с овации.

— Кой е тоя деятел? Да не говориш за Майк?

— Не, не! Майк е къде по-жив от тези дърдорковци. Мъртвецът е Томас Джеферсън, първият от рационалните анархисти. Момчето ми, някога той почти успял да пробута своята антисистема с чудесното си красноречие, ама го засекли, което аз се надявам да избегна. Не бих могъл да усъвършенствам стила му, просто ще го приспособя към Луната и XXI век.

— Чувал съм за този деец. Освободил робите, нали?

— Е, някой би казал, че е опитал и после се провалил. Няма значение. Как напредваме с отбраната? Не виждам начин да продължим преструвките след пристигането на първия кораб.

— Хм, няма да сме готви дотогава.

— Майк твърди, че сме длъжни да успеем.

Не сколасахме, но корабът тъй и не кацна. Онези учени надхитриха и мен, и лунатиците, на които поверих надзора над тях. Окачили джаджата в централната точка на най-големия рефлектор, а лунните им помощници клъвнали на уверенията, че било последната мода в радиотелескопите.

Може и така да се каже. Беше с микроултракъсовълново излъчване — отразяваше се и отиваше към Земята, прекрасно защитено от огледалото на рефлектора. Забележително приличаше на първите радари. Металната мрежа и предпазното фолио спираха всякакво разсейване на вълните, затова „ушите“, които поставих, нищо не уловиха.

Изпратиха доклада със своята версия и какви ли не подробности. Първо чухме искане от Управата до Надзирателя — да отрече тази измама, да намери съчинителя и да прекрати безобразието.

Вместо това получиха нашата Декларация за независимостта.

„Събрани днес, 4 юли 2076 година…“

Беше прекрасна.

15

Подписването на Декларацията за независимостта мина, както Проф предрече. Метна я на приятелчетата в края на дълъг ден, обявявайки провеждането на специално заседание след вечеря, на което Адам Селене щял да говори. И Адам започна, коментираше всяко изречение, после я прочете без прекъсване, звучните фрази бяха като музика. Някои хора плачеха. Седналата до мен Уайо беше между тях, а и на мен ми се дорева, макар вече да бях запознат с всичко.

Накрая Адам ги погледна и каза:

— Бъдещето чака. Мислете добре какво ще направите.

Сетне отстъпи на Проф да води заседанието вместо постоянния председател.

Беше към 22 часа, когато почна битката. Без съмнение лунатиците бяха настроени в полза на Декларацията. През целия ден на плътен поток валяха новините какви лоши момчета сме, как ще бъдем наказани, какъв урок ще ни дадат и така нататък. Нямаше нужда още да ги дразним, предаванията от Земята и без това бяха гадни — Майк просто отсяваше другите мнения в емисиите. Ако е имало някога ден, в който Луната се почувства единна, беше 2 юли 2076 година.

Затова щяха да приемат Декларацията. И Проф го знаеше, преди да я предложи.

Но не и в първоначалния й вид…

— Почитаеми председателю, онази дума във втория абзац — „неотчуждаеми“, такава дума няма, трябва да бъде „неотменими“… а пък не е ли по-достойно да кажем „свещени права“ вместо „неотменими права“? Бих искал да чуя и други мнения по въпроса.

Това човече се държеше почти разсъдливо, просто литературен критик, безвреден като остатъците от ферментация в бирата. Обаче… Да вземем жената, която мразеше всичко. Веднага се набута със своя списък. Прочете го гръмко и внесе предложение да бъде включен в текста на Декларацията, „за да знаят земните народи, че и ние сме цивилизовани хора, достойни да заемат своето място сред тях!“

Проф не само позволи да й се размине безнаказано, той я подтикваше, остави я да си приказва, а други също искаха думата — после направо постави нейното предложение на гласуване, без дори да възникне дискусия по него. (Конгресът работеше по правилник, за който се боричкаха дни наред. Проф познаваше клаузите му, но ги спазваше единствено ако имаше сметка от това.)

Някакъв стана и заяви, че този списък естествено няма място в Декларацията, ама не е ли редно да изработим общи принципи? Може би изявление, че нашата лунна държава гарантира свобода, равенство и сигурност на всички? Нищо особено сложно, само основополагащите принципи, познати като цел на всяко управление.

Вярно, нека го приемем — но не трябва ли да бъде „Свобода, равенство, мир и сигурност“? Не е ли тъй, другарю? Започна кавга дали „свободата“ включва и „правото на въздух“, или да го сложат при „сигурността“? Защо да не се застраховат и да напишат „правото на въздух“? Предложение за поправка: „право на въздух и вода“, защото без тях нямате нито „свобода“, нито „сигурност“.

Въздух, вода и храна.

Въздух, вода, храна и кубици.

Въздух, вода, храна, кубици и топлина.

Не, нека заменим „топлина“ с „енергия“, така покриваме всичко. Докрай.

Приятелче, да не си се побъркал? Това далеч не изчерпва темата, пропускът ти е обида за всички жени… Я ела вън да ми го повториш! Остави ме да довърша. Още в началото трябва твърдо да им заявим, че вече няма да приемаме кораби, ако не докарват жени поне колкото мъжете. Казах поне и лично аз ще се въздържа да гласувам, ако сега не изясним напълно проблема с имиграцията.

Трапчинките въобще не изчезваха от лицето на Проф.

Започвах да разбирам защо днес спа толкова много и не се упражняваше с тежести. Аз бях съсипан след цял ден в скафандър навън, при катапулта — врязвахме в скалите последните преместени балистични радари. Всеки друг също беше уморен. Към 24 часа тълпата взе да се разрежда, убедиха се, че през тази нощ нищо няма да постигнат, а и вече им ставаше досадно от дрънканиците, щом не излизаха от собствените им усти.

Едва след полунощ някой попита защо нашата Декларация е с дата четвърти, като още е втори? Проф меко каза, че всъщност е настъпил трети юли и не му изглеждало вероятно тя да бъде обявена по-рано от четвърти… което пък било исторически символ52 и това можело да ни помогне.

Научили, че надали нещо ще се реши днес, неколцина си тръгнаха. Но вече забелязвах промяна — залата се пълнеше със скоростта, с която се опразваше дотогава. Фин Нилсен се настани в доскоро заето кресло. Появи се другарят Клейтън от Хонконг, стисна рамото ми, усмихна се на Уайо и си намери място. Видях младите си помощници Слим и Хейзъл на предните редове. Тъкмо си помислих, че ще се наложи да извинявам Хейзъл пред Мами с работа в организацията, когато изумен зърнах и Мами до тях. И Сидрис. И Грег, който би трябвало да е при новия катапулт.

Огледах се и забелязах още десетина — нощния дежурен редактор на „Лунная правда“, главния мениджър на „ЛуНоХоКо“ и други, до един наши съратници. Почна да ми светва, че Проф си е наредил картите. Нямаше твърди делегатски права в този Конгрес. Истинските ни другари имаха същото основание да дойдат като ония, които цял месец прахосаха в приказчици. Сега седяха по празните места — и гласуваха срещу внасянето на поправки.

Към 3.00 се чудех колко ли още ще устискаме, а някой донесе бележка на Проф. Той я прочете, прасна с чукчето и кимна:

— Адам Селене моли за вашето внимание. Прав ли съм, че приемате единодушно?

И така, екранът зад подиума светна отново. Адам им каза, че слушал дискусиите и се зарадвал на обмислената и съзидателна критика. Но възможно ли било да предложи нещо? Защо да не признаем, че всеки написан текст страда от недостатъци? Ако като цяло тази Декларация удовлетворява стремежите им, защо пък не оставят за друг ден довеждането й до съвършенство, а да я гласуват в сегашния вид?

— Почитаеми председателю, внасям това предложение за гласуване.

Съгласиха се с мощен рев. Проф попита:

— Има ли възражения? — и зачака с вдигната ръка.

Мъжът, дето говореше преди намесата на Адам Селене, измънка:

— Ами… пак си мисля, че онзи принцип не е ясен, но нека остане така.

Проф стовари чукчето.

— Приема се!

Наредихме се един след друг и сложихме подписите на голям свитък, който „бил изпратен от офиса на Адам“ — открих горе и неговия параф. Аз ударих завъртулките след Хейзъл; детето вече можеше да пише, макар че четеше трудничко. Подписът бе колеблив, обаче го надраска нашироко и с гордост. Другарят Клейтън постави нелегалното си име, после истинското с ясни букви и завърши с японски йероглифи: три картинки, подредени вертикално. Двама съратници туриха кръстосани чертички, удостовериха ги свидетели. Всички водачи на организацията бяха там онази нощ (или утро), всички подписаха, бяха останали и около дузина от дърдорковците. Е, те също се отбелязваха за място в историята. А с това заложиха „своя живот, своето богатство и своята свещена чест“.

Докато опашката се точеше бавно и хората си бъбреха, Проф пак удари с чука, за да привлече вниманието:

— Моля за доброволци, които ще участват в опасна мисия. Декларацията ще бъде излъчена по съобщителните канали… но трябва да бъде представена лично във Федерираните нации на Земята.

Шумът замря. Проф ме гледаше. Преглътнах и казах:

— Аз съм доброволец.

Уайо откликна като ехо:

— И аз.

После малката Хейзъл Мийд:

— Аз също!

След миг викнаха десетина, от Фин Нилсен до господин Неясен принцип (оказа се добро човече, ако не броим манийката му). Професорът си записваше имената и промърмори, че щял да се обади, когато се уреди въпросът с кораба.

Дръпнах го настрана и му рекох:

— Виж какво, Проф, да не си преуморен, та вече пропускаш? Нали знаеш, че отмениха полета за седми юли? А сега приказват да ни ударят едно ембарго. Следващият кораб, който се вдигне за Луната, ще бъде военен. Как смяташ да пътуваме? Като затворници ли?

— О, няма да използваме услугите на техния космически транспорт.

— Е? Наш ли ще си правим? Да имаш представа колко време е нужно? Ако въобще ни е по силите, в което се съмнявам.

— Мануел, Майк каза, че е наложително и е измислил начин да стане.

Знаех, че Майк казваше това. Той разгледа отново проблема, щом научихме, че изобретателните момчета в обсерваторията „Ричардсън“ са пуснали послание до вкъщи — сега ни даваше шанс само едно от петдесет и три… и отиването на Проф до Земята беше жизнено необходимо. Но не съм човек, който си блъска главата над невъзможното. Прекарах деня в труд, за да крепя и този един шанс от петдесет и три.

— Майк ще осигури кораба — продължи Де ла Пас. — Завършил е проекта и по него вече се работи.

— Тъй ли? Че кога Майк е станал инженер?

— А не е ли? — отвърна Проф.

Тъкмо да отговоря, и си затворих устата. Компютърът нямаше титли и звания. Просто разбираше от инженерство повече от всеки човек. Както беше с пиесите на Шекспир, гатанките, астрономията, каквото се сетите.

— Обясни ми.

— Мануел, ние отиваме на Земята като товар зърно.

— Какво? Кои сме тези ние?

— Ти и аз. Другите доброволци са само за украса.

— Чуй ме, Проф. Вече блокирах. Бъхтах се здраво, когато цялата история изглеждаше пълна глупост. Носих тежести — и сега са върху мен — заради евентуалната нужда да отлетя за онова гнусно място. Но се уговорихме да ида там в кораб с поне един пилот киборг, който да ме приземи безопасно. Не съм се съгласявал да се правя на метеорит.

Той каза:

— Така да бъде, Мануел. Винаги съм изповядвал свободата на избора. Ще отиде твоят заместник.

— Моят… кой?

— Другарката Уайоминг. Доколкото ми е известно, тя единствена е подготвена за такова пътешествие… ако не включваме в сметките неколцината земяни.

Това е — тръгнах. Обаче най-напред поговорих с Майк. Той ми обясни търпеливо:

— Ман, първи мой приятелю, няма за какво да се тревожиш. По график вие сте товар номер КМ 187, серия 76-а, и ще стигнете до Бомбай без никакви неприятности. Но за да бъдем сигурни — за да бъдеш ти сигурен — избрах този товарач, понеже ще го изведат от орбита и приземят, докато Индия е обърната към мен… Добавил съм и системата за прехващане на управлението, та да ви измъкна изпод контрола на наземните станции, ако не ми хареса как се справят. Довери ми се, Ман, всичко е премислено. Даже решението да продължим изстрелването на товарите, когато ни разкриха, е част от същия план.

— Можеше и да ми кажеш.

— Не беше необходимо да те притеснявам. Професорът трябваше да знае и ние двамата поддържахме връзка. Ти обаче само ще се грижиш за него и ще бъдещ резерва — да довършиш работата му, ако умре. Това е фактор, за който не мога да дам точни предвиждания.

Въздъхнах:

— О’кей. Но, Майк, едва ли си уверен, че ще постигнеш меко кацане на товарач от такава дистанция. Достатъчна е и скоростта на светлината като пречка.

— Ман, не мислиш ли, че все пак разбирам от балистика? За орбиталната ви позиция — от запитването през отговора до потвърждаването на сигнала — ще минат по-малко от четири секунди… разчитай на мен да не губя нито миг напразно. А в отбора максималното изминато от вас разстояние за това време е тридесет и два километра, което намалява по асимптота53 до нула при кацането. Значи моят лимит за реакция пак ще бъде доста по-къс от оня на пилота човек при ръчно управление, понеже не се хабя да оценявам ситуацията и да избирам правилното решение. Остава максимумът от вече споменатите секунди. Но действителното им време за намеса е много по-кратко, защото непрекъснато правя екстраполации и прогнози, „надниквам“ в бъдещето, програмирам следващите възможности. Всъщност ще бъда точно четири секундички пред вас по траекторията ви и ще реагирам мигновено.

— Ама онази тенекия няма дори висотомер!

— Сега има. Единствената причина да поискам монтирането на това допълнително оборудване е вашето спокойствие. Наземният контрол в Пуна не допусна нито една засечка при последните пет хиляди кацания. За компютър е наистина интелигентен.

— Уф, Майк… яко ли засилват тия проклети товарачи? С колко G?

— Не са много, Ман. Десет при изстрелването, после програмата поддържа меко ускорение от четири… сетне между пет и шест, преди да пльоснете. Самият удар е лек — все едно, че падаш от петдесет метра — и влизате във водата по остра дъга без внезапни тласъци, при по-малко от три G. Изскачате нагоре и пак кротко пльосвате, след това просто си плувате при нормалното там притегляне. Ман, корпусите на тези товарачи са направени възможно по-леки в името на икономиите. Не си позволяваме да ги подритваме, иначе ще се спукат по шевовете.

— Твърде мило. Майк, а на тебе пет до шест G какво биха ти причинили?

— По мои изчисления съм бил подложен на около шест, когато са ме качвали тук. В сегашното ми състояние шесторката би прекъснала много от основните ми връзки. Обаче повече ме интересуват изключително високите, краткотрайни ускорения, които ще изпитам от ударните вълни, щом Земята започне да ни бомбардира. Не ми стигат данните за предвиждане… но навярно ще загубя контрол над външните си функции, Ман. Това може да се окаже решаващ фактор при каквато и да е тактическа ситуация.

— Майк, наистина ли мислиш, че ще пуснат бомби върху нас?

— Бъди сигурен, Ман. Нали затова е толкова важно вашето пътуване?

Не разпитвах повече и отидох да разгледам онзи ковчег. По-добре да си бях останал у дома.

Някога да сте виждали такъв глупашки товарач? Само стоманен цилиндър със спирачни и насочващи двигатели, заедно с радар. Приличаше на космически кораб, колкото дърводелските клещи — на моята ръка номер три. Бяха изрязали дупка в този и подреждаха нашето „жилище“.

Без кухня. Без клозет. Без нищо. Защо да си хабят труда? Щяхме да прекараме вътре само петдесет часа. С празни стомаси, за да не слагаме и торбички за повръщане в скафандрите. Забравете за спалнята и бара. Въобще без да се измъкваме от екипите си — щяхме да сме упоени и нямаше да ни пука.

Поне Проф щеше да бъде упоен почти през цялото време. Налагаше се аз да остана буден при приземяването и да опитам някак да излезем от тази гробница, ако нещо се обърка и никой не доприпка при нас с отварачката за консерви. Правеха извити леговища, където да паснат гърбовете на скафандрите ни. Щяха да ни привържат към тия дупки. И там щяхме да си откараме чак до Земята. Май повече бяха загрижени да изравнят масата на изваденото зърно и да запазят центъра на тежестта, отколкото за нашето удобство. Натовареният с това инженер ми каза, че в сметките им влизали дори омекотителите, които добавили в съответните скафандри.

С удоволствие научих, че вътре ще има и по-мекичко, понеже дупките не ми изглеждаха много приятни.

Прибрах се у дома замислен.

За разлика от друг път Уайо не беше на масата за вечеря. Ама Грег беше — още по-необичайно. Никой изобщо не спомена, че на следващия ден щях да се правя на падащ камък, макар всички да знаеха. Аз не разбирах, че става нещо особено чак докато поколението не напусна трапезарията, без да го подканят. Тогава вече загрях защо Грег не се върна на строежа в Mare Undarum след обявената почивка на Конгреса тази сутрин. Някой бе поискал семеен разговор.

Мами кимна делово:

— Всички сме тук. Али, бъди така добър, затвори онази врата. Дядко, ще започнеш ли?

Старшият съпруг престана да клюма над кафето и се изправи. Огледа ни около масата и произнесе със сила в гласа:

— Да, виждам, че всички сме налице. Виждам, че децата са сложени да спят. Виждам, че няма чужди хора, няма гости. Виждам, че сме се събрали съгласно обичаите, установени от Черния Джек Дейвис, нашия първи съпруг, и Тили, нашата първа съпруга. Ако има нещо, отнасящо се до сигурността и щастието на общия ни брак, изкарайте го на светло сега. Не го оставяйте да бере като рана. Такъв е принципът на Дейвисови.

Дядко се обърна към Мами и нежно каза:

— Поемай, Мими.

Отново потъва в доброжелателното си бездействие.

Но за минута беше силният, жизнен, енергичен мъж от дните, когато ме избраха… и с внезапно изскочили в очите ми сълзи помислих какъв късметлия съм!

После вече се двоумях дали наистина съм късметлия или не. Единственият повод за семеен разговор, който съзирах, бе фактът, че на следващата сутрин щяха да ме запратят към Земята, надписан като товар зърно. Дали Мами замисляше да настрои фамилията срещу това? Никой не беше длъжен да се съобразява с изводите на тези разговори, ала винаги така ставаше. Тук се криеше силата на нашия брак — стигнехме ли до решения, бяхме единни.

Мами рече:

— Някой има ли нещо, което трябва да обсъдим? Говорете, скъпи мои.

Обади се Грег:

— Аз имам.

— Да изслушаме Грег.

Той приказва добре. Може да застане пред паството и да разчепка уверено истории, за които не съм убеден дори и насаме със себе си. Но тази вечер ми изглеждаше всичко друго, само не и сигурен.

— Ами, ъъъ, винаги сме се старали да поддържаме равновесието в тоя брак — някои възрастни, някои млади, редуване на половете и достатъчен брой на членовете, — какъвто го получихме. Ех, понякога сме се отклонявали от правилата, и то с основателни причини. — Той погледна Людмила. — По-късно нагласихме нещата. — Пак погледна далечния край на масата, където Франк и Али седяха от двете страни на Людмилка. — През годините (както можете да се уверите от нашите записи) средната възраст на съпрузите е била около четиридесет, а на съпругите — тридесет и пет. И тази разлика е точно същата, с каквато започнал бракът ни, понеже Тили закръглила петнадесет, когато избрала Черния Джек. Той пък току-що бил навършил двадесет. В момента забелязвам, че въпросната средна възраст на съпрузите е почти четиридесет, докато…

Мами твърдо го прекъсна:

— Остави аритметиката, мили Грег. Просто кажи.

Опитвах се да проумея за кого говореше той. Вярно, през последната година често отсъствах от дома, а когато се връщах, случваше се родата да е заспала. Не, явно приказваше за брак, в семейството ни никой не предлагаше нов човек, без първо да даде на всички възможност хубавичко да огледат кандидата. Инак не може!

Е, глупак съм. Грег заекна и сетне изплю камъчето:

— Предлагам Уайоминг Нот!

Вече казах, че съм глупак. Разбирам машините и те ме разбират. Но не твърдя, че знам много за хората. Когато стана старши съпруг, ако живея толкова дълго, ще правя точно каквото Дядко прави с Мами — ще оставя Сидрис да ръководи. Все едно… Вижте сега. Уайо се покръсти в църквата на Грег. Харесвам Грег, обичам го. И му се възхищавам. Ама никога не бихте успели да прекарате теологията на неговата църква през компютър и да получите накрая нещо освен нула. Уайо без съмнение го знаеше, понеже прие вярата на зрели години; честно казано, подозирах, че покръстването на уважаемата госпожа е доказателство колко готова е на всичко в името на нашето дело.

Но тя привлече Грег в организацията още преди това. И повечето пътувания до новия катапулт направи пак тя — по-лесно се промъкваше от мен или Проф. Е, добре де. Изненадаха ме. А не биваше да ме сварят неподготвен.

Мими попита:

— Грег, имаш ли основания да смяташ, че Уайоминг Нот ще приеме нашия избор?

— Да.

— О’кей. Всички познаваме Уайоминг и аз съм убедена, че вече сте си съставили мнение. Не виждам смисъл да обсъждаме… освен ако някой иска нещо да каже? Говорете.

За нея не беше изненада. И не можеше да бъде. Както и за всеки друг от фамилията, защото Мами никога не допускаше да се стигне до разговор, без да е уверена в резултата.

Обаче се учудих защо тя беше сигурна за моето мнение, толкова сигурна, че да не ме поразпита предварително? Седях си в тъпо двоумение и разбрах, че съм длъжен да говоря, че знам нещо ужасяващо подходящо по темата, което никой друг не знаеше, иначе въобще нямаше да стигнем дотук. Нещо без проблеми за мен, но значимо за Мами и всички наши жени.

Та седях си аз, жалкият страхливец, и думичка не обелвах.

Мами наруши тишината:

— Много добре. Тогава да започваме поред. Людмила?

— Аз ли? Ами че аз обичам Уайо. Да, разбира се!

— Леноре, мила?

— Е, може би ще я уговоря отново да стане кафявичка — според мен така се допълваме с нея. Това е единственият й недостатък — че е по-руса от мен. Ja!

— Сидрис?

— С две ръце съм „за“. Уайо е от нашите хора.

— Ана?

— Мими, трябва да кажа нещо, преди да изразя мнението си.

— Скъпа, не мисля, че е необходимо.

— Все пак искам да е известно на всички, както винаги е правила Тили според традициите ни. В този брак всяка съпруга е внесла своя дял и е давала деца на семейството. Навярно някои от вас ще се учудят, че Уайо е родила осем…

Явно успя да изненада Али — главата му трепна, челюстта му увисна. Ох, Уайо, Уайо! Как можах да допусна това? Принуден бях да говоря.

И осъзнах, че Ана продължаваше:

— … така че сега може да има собствени деца, операцията беше сполучлива. Но тя се тревожи от възможността пак да роди увредено бебе, колкото и да е невероятно според директора на клиниката в Хонконг. И затуй трябва да я обичаме толкова, че да не трепери от страх.

— Ще я обичаме — ведро се съгласи Мами. — Ние я обичаме. Ана, готова ли си да изразиш мнението си?

— Наистина едва ли е нужно вече. Отидох в Л-Хонконг с нея, държах ръката й, докато отново й отваряха тръбите. Аз избирам Уайо.

— В това семейство — подхвана Мами — винаги сме смятали, че съпрузите ни трябва да имат право на вето. Може и да е чудатост от наша страна, но Тили го е започнала и всякога е било за добро. Е, Дядко?

— А? Какво каза, мила моя?

— Избираме Уайоминг, господин Дядко. Даваш ли съгласието си?

— Моля? Ами да, разбира се, разбира се! Чудесно младо момиченце. Ей, къде изчезна онази хубава малка афро с едно особено име? Да не ни се е разсърдила?

— Грег?

— Аз я предложих.

— Мануел? Забраняваш ли?

— Аз? Че защо. Мами, нали ме познаваш?

— Така е. Понякога се чудя дали ти се познаваш. Ханс?

— Какво ще стане, ако кажа „не“?

— Ще загубиш няколко зъба, ето какво ще стане — незабавно го увери Леноре.

— Стига, милички — с мек укор забеляза Мами. — Изборът е сериозно нещо. Ханс, думай.

— Да. Ja. Oui. Si. Крайно време е да имаме хубава блондинка в това… Олеле!

— Спри, Леноре, моля ти се. Франк?

— Да, Мами.

— Али, скъпи? Единодушни ли сме?

Момчето стана ярко розово и не можеше да си отвори устата. Кимна трескаво.

Наместо да определи съпруг и съпруга, които да открият дамата, за да й предложат да приеме нашия избор, Мами изпрати Людмила и Ана веднага да доведат Уайо. Както се оказа, тя не беше по-далеч от „Бон Тон“. И това не бе единствената нередност. Вместо да насрочим дата и да организираме сватбено тържество, извикахме децата при нас, а след двайсетина минути Грег вече отваряше своята книга и ние се заклевахме. Най-накрая обърканата ми глава проумя, че всичко се правеше толкова припряно заради уречената ми за другия ден вероятност да стана на пихтия.

Не че имаше значение освен като символ за любовта на моето семейство към мен — младоженката прекарваше първата брачна нощ със старшия си съпруг, а пък втората и третата нощ аз щях да прекарам в Космоса. Хм, все пак имаше значение: когато нашите жени се разплакаха по време на церемонията, усетих се, че и аз роня сълзи с тях.

После си легнах сам в работилницата, щом Уайо ни целуна и излезе, хванала Дядко под ръка. Бях смъртно уморен, последните два дни ми дойдоха множко. Сетих се за упражненията, обаче си казах, че е твърде късно да търся някакъв смисъл в тях. Подвоумих се дали да се обадя на Майк и да го питам за новините от Земята. И се проснах в леглото.

Не знам колко спах, но по едно време почувствах, че съм буден и има още някой в стаята.

— Мануел? — дочух тих шепот в тъмното.

— Ъ? Уайоминг, не би трябвало да си тук, скъпа.

— Именно тук трябва да съм, съпруже мой. Мами знае, Грег също. А Дядко веднага заспа.

— О! Колко е часът?

— Към четири. Моля те, мили, мога ли да легна при тебе?

— Какво? Ами да, разбира се.

Исках нещо да си спомня. Аха.

— Майк!

— Да, Ман?

— Изключи се от работилницата. Не слушай. Ако желаеш да се чуем, обади се по семейния телефон.

— И Уайо това ми каза, Ман. Поздравявам ви!

После главата й кацна на лявото ми чуканче, прегърнах я с дясната ръка.

— Уайо, защо плачеш?

— Не плача! Ужасно ме е страх, че няма да се върнеш!

16

Стреснах се, уплашен до оглупяване в непрогледна тъма.

— Мануел!

Не разбирах дали съм с краката нагоре или обратно.

— Мануел! — повикаха ме пак. — Събуди се!

От това малко се опомних. Беше сигналът, предназначен да ме задейства. Сетих се, че лежах опънат на маса в лазарета на Комплекса, гледах към лампите на тавана и слушах нечии глас, докато упойката капеше във вената ми. Но беше преди стотина години — безкрайно време на кошмари, непоносим смут, болка.

Вече знаех защо не схващам как съм разположен, познавах усещането от по-рано. Безтегловност. Намирах се в Космоса.

Какво се бе объркало? Майк ли е преместил накриво някоя десетична запетая? Или се е поддал на детинщините, за да си направи шегичка, без да разбира, че така извършва убийство? Тогава защо, след всичките мъчителни години, още живеех? И наистина ли живеех? Не бяха ли туй нормалните чувства на един призрак, изгубен и самотен в нищото?

— Събуди се, Мануел! Събуди се, Мануел!

— О, я млъквай! — излаях. — Напъхай си това в мръсния задник!

Записът продължаваше и аз престанах да му обръщам внимание. Къде беше този смрадлив ключ за осветлението? Не, не ви отнема цял век да стигнете с 3G скоростта за напускане на лунната орбита, просто така ви се струва. Осемдесет и две секунди, ама в подобен момент човешката нервна система отчита всеки миг. Три G е осемнайсет мрачни пъти повече, отколкото трябва да тежи един лунатик.

Тогава открих, че ония вакуумирани тикви не са ми сложили ръката на мястото. Имаше някаква глупашка причина да ми я свалят, когато ме събличаха за подготовката, но аз бях претъпкан с хапчета „не се тревожи“ и „хайде да спим“ и не протестирах. Да, гнусният ключ бе отляво, а ръкавът на моя скафандър се каза празен.

Следващите десет години уплътних в опити да разкопчая ремъците с една ръка, после изкарах втора двайсетгодишна присъда, плувайки на тъмно, докато отново намеря вдлъбнатината, разбера къде беше мястото за главата и оттам да напипам ключа. Във всяка посока тази дупка нямаше повече от два метра. В безтегловност и плътен мрак излезе, че е по-голяма и от Стария купол. Е, вече разполагахме със светлина.

(И не ме питайте защо в тоя ковчег липсваха поне три осветителни системи, действащи през цялото време. Вероятно по навик. Всяка такава система си има ключ, нали тъй? Направиха нещото за два дни, трябваше да съм благодарен, че въобще можах да запаля лампите.)

Щом се сдобихме със светло, кабинката се сви до истинските си притискащи отвсякъде размери, че и даже десетина процента по-малка, а аз се взрях в Проф.

Наглед беше умрял. При него май нямаше за какво да се захванеш. Завидях му, но сега от мен се очакваше да проверя пулса, дишането и другото, в случай че не е извадил късмет и още се разправя с подобни неприятности. Пак се натъкнах на пречка и не защото бях еднорък. Както обикновено, преди товаренето зърното бе изсушено и подложено на нулево налягане, обаче нашата килийка не следваше да се лишава от него — е, без удобства, само резервоар с въздух. Предполагахме, че скафандрите ще се справят с основните ни нужди като дишането и прочие през двата дни. Но забележете: и най-добрият скафандър е по-удобен при налягане, отколкото във вакуум, освен това ми трябваше достъп до моя пациент.

Нямах. Не беше нужно да си отварям шлема, за да се уверя, че стоманената консерва не остана херметична. Знаех го на момента, по инстинкт, от собственото си състояние. О, носех и лекарства за Проф, стимулатори на сърдечната дейност и така нататък. Бяха в устойчиви ампули и можех да му ги бодна през екипа. Ама как да проверя сърцето и дишането му? Скафандърът му бе от най-евтините, продаваха ги на лунатици, които рядко излизаха от зайчарниците. Затова нямаше външни датчици.

Долната му челюст висеше, очите зяпаха изцъклено. Реших, че е пътник. Защо да удължавам насила мъките на господин Де ла Пас, беше се елиминирал сам. Опитах да проследя пулса на гърлото, попречи ми неговият шлем.

Бяха ни сложили програмиран часовник, много мило от тяхна страна. Показваше, че съм изключил за почти две денонощия, както бе по план, а след три часа ни очакваше страховито спиране, за да се нагласим на орбита около Земята. После, след още два кръга (да речем, нови три часа), трябваше да влезем в програмата за приземяване, стига наземният контрол в Пуна да не промени намеренията в слабоумното си мозъче и да ни остави горе.

Лунатиците не подлагат зърното на вакуум свръх необходимото. То има навика да се превръща в цъфнало жито или царевични пуканки, което не само снижава цената му, но може и да пръсне тези тенекии като зрял пъпеш. Нали щеше да е чудесно? Защо ни натъпкаха при проклетото зърно? Защо не натовариха скали, които не се оплакват от пустотата наоколо?

Разполагах с време да помисля за всичко това и силно да ожаднея. Смукнах от биберона половин глътка, не повече, защото въобще не ми се искаше да поема шест G с пълен мехур. (Не бивало да се безпокоя, сложили ми катетър. Не знаех.)

Щом моментът наближи, казах си, че на Проф няма да му е излишна една инжекция с лекарството, дето уж правеше поносими тежките ускорения. А като се озовем в орбита, да му бодна и сърдечен стимулатор — е, явно вече нищо не можеше да му навреди.

Боцнах му първата доза и прекарах останалите минути в борба с ремъците — с една ръка. Жалко, че не знаех името на услужливото приятелче, щях да го псувам по-сладко.

Десет G ви настаняват в орбита около Земята за някакви си 3,27×10 на седма степен микросекунди, обаче ви се струва значително по-дълго, защото това е шестдесет пъти повече, отколкото нашата крехка торба протоплазма би трябвало да понася. Да ги закръглим на трийсет и три секунди. Честно казано, моята прародителка в Салем сигурно е преживяла доста по-калпава половин минута, когато я накарали да се гърчи в огъня.

Дадох на Проф и сърдечния стимулатор, след което три часа се чудих дали да упоя и себе си за процедурата по кацането. Реших да не го правя. Ето какво постигнаха при мен химикалите по време на катапултирането — просто размениха минутка и половина страдания, сетне два дни скука за цял век ужасяващи сънища. Освен това, ако тези последни мигове щяха да бъдат най-последните за мен, исках да ги изживея. Макар и лоши, те са си мои и не смятах да се отказвам от тях.

Ами да, лоши бяха. При шест G не се чувствах по-добре, отколкото при десет. Липсващите четири не ми донесоха облекчение. После се ударихме още по-силно. И изведнъж за броени секунди отново изпаднах в безтегловност. Накрая цопването, което съвсем не беше „леко“, поехме го с ремъците, а не в тапицерията, защото се гмурнахме с главите напред. Не ми се вярва Майк да се е замислил, че след като се потопим толкова грубо, ще изскочим не по-нежно, преди да заплуваме. Земните червеи на това му викат плуване, ала няма нищо общо с безтегловността, щом е при притегляне, шест пъти над търпимото, да не говорим за страничните движения насам-натам. Хм, твърде чудновати движения… Майк ни уверяваше, че слънчевото време било добро, нямало радиационна опасност във вътрешностите на нашата Желязна дева54. Но не го интересуваше какво именно става в Индийския океан. Прогнозите даваха приемливи условия за кацане на товарачи и според мен той е смятал, че това е достатъчно… аз бих си казал същото на негово място.

Мислех, че стомахът ми е празен. Все пак залях шлема с най-киселата, най-гадната течност, от която бихте направили всичко възможно да останете по-далеч. После се превъртяхме във водата, поля ме по косата, очите, малко влезе и в носа ми. Това земните червеи наричат морска болест и е един от многото ужаси, дето приемат безропотно.

Няма да описвам надълго периода, през който ни дърпаха към пристанището. Само да спомена, че за капак на морската болест и кислородните ми бутилки бяха на път да сдадат багажа. Бяха напълнени за дванайсет часа — достатъчно е за петдесетчасов полет, почти изцяло прекаран в несвяст и без усилена мускулна работа, но не и ако прибавим мудното влачене по вълните. Когато най-сетне товарачът се укроти в неподвижност, вече бях твърде замаян и не ми пукаше ще излезем ли от него.

О, имаше и друг фактор… Прикачиха ни, издърпаха ни и ни оставиха на мира, а аз увиснах с главата надолу. При едно G това въобще не е най-доброто положение на тялото. Просто е невъзможно, ако очакват от вас: а) да се освободите от ремъците; б) да се измъкнете от вдлъбнатината, оформена по очертанията на скафандрите; в) да изтръгнете тежкия чук, закрепен на стената с болтове; г) да удряте със същия по скобите, блокиращи изходящия люк; д) да излезете и е) да пренесете със себе си и старец в солиден скафандър.

Не стигнах по-далеч от първия етап, защото загубих съзнание, пак с главата надолу.

За късмет това беше най-аварийният вариант. Уведомили Стю Лажуайе, преди да стартираме. Новинарските агенции пък научиха малко преди кацането. Опомних се с наведени над мен хора, отново ми причерня, втория път се свестих в болнична стая, проснат по гръб и с усещането за тежест върху гърдите. Но не бях болен, само натъртен, уморен, гладен, жаден, отпуснат. Над леглото бе опъната прозрачна платка, което обясняваше защо дишах свободно.

И веднага ме налетяха, от едната страна мъничка медицинска сестра индийка с грамадни очища, а от другата — Стю. Ухили ми се:

— Здрасти, друже! Как си?

— Ъъ… ами поносимо. Но по дяволите! Що за начин да пътува човек!

— Проф каза, че бил единственият възможен. Държеливо старче е той.

— Я чакай. Проф казал? Че Де ла Пас е мъртвец.

— Не позна. Не е в добра форма, сложихме го на пневматично легло и е под непрекъснато наблюдение, а към него са прикачени повече инструменти, отколкото би повярвал. Обаче е жив и може да си свърши работата. Истина е, че не се оплака от пътешествието, твърди, че нищо не си спомнял. Заспал в една болница, събудил се в друга. Когато ми забрани да пратя кораб за вас, не вярвах да е прав, но сгрешилият съм аз — станахте страхотно известни!

Бавно рекох:

— Значи Проф ти е забранил да изпратиш кораб?

— Трябваше да кажа „председателят Селене“. Мани, не си ли преглеждал кореспонденцията ни?

— Не. — Доста е късно за скандали. — Напоследък бях зает.

— Точно така! Аз също, не помня кога подремнах за последно.

— Говориш като лунатик.

— Аз съм лунатик, Мани, въобще не се съмнявай в това. Я, сестрата вече ме гледа на кръв! — Той я хвана за раменете и я обърна с гръб към нас. Реших, че Стю е още далеч от нашите нрави. Тя обаче не показа да е недоволна. — Скъпа, върви някъде да си играеш, след няколко минути ще ти предам пациента съвсем топъл. — Затвори вратата след нея и се върна до леглото. — Адам беше прав: така не само получихме чудесна разгласа, ами пътувахте и по-безопасно.

— За разгласата вярвам. Но по-безопасно? Хайде да не говорим за това.

— Истина е, старче. Не стреляха по вас. А имаха два часа, през които знаеха точно къде сте — голяма сочна мишена. Не можаха да решат какво да правят, още не са избистрили политиката. Дори не опитаха да нарушат графика на приземяването ви, защото по новините бълваха за вас, пък и аз бях подготвил доста преиначени историйки. В момента не смеят да ви пипнат, вече сте прочути герои. Е, ако бях чакал да наема кораб и да ви взема… Ами не знам. Сигурно щяхме да получим заповед за оставане в орбита. После щяха да отведат вас двамата — вероятно и мен — като арестанти. Никой капитан не рискува ракетна атака, колкото и да му платиш. Собствената кожа е по-мила, приятелче. Сега да те осветля набързо. Ти и професорът сте граждани на Народния директорат на Чад, най-доброто подръка за толкоз кратко време. Освен това Чад призна Луната. Наложи се да купя един министър-председател, двама генерали, няколко племенни вождове и министър на финансите — евтино за такава припряна работа. Не успях да издействам дипломатически имунитет за вас, но се надявам да стане, преди да излезете от болницата. Засега не им стиска даже да ви арестуват, не могат да определят какво именно сте направили. Отвън стоят пазачи, но само заради сигурността ви и това е добре, иначе щяха да те затрупат репортери, пъхащи в устата ти микрофони.

— Хм, какво точно сме сторили, което те да знаят? Незаконна имиграция?

— И това дори няма, Мани. Никога не си бил осъждан, а чрез един от праотците си имаш наследствено панафриканско гражданство, без майтап. В случая с професор Бернардо де ла Пас изровихме доказателства, че е натурализиран гражданин на Чад отпреди четиридесет години, изчакахме мастилото по тях да изсъхне и ги размазахме. Отгоре на всичко даже не сте влезли нелегално в Индия. Те не само собственоръчно ви приземиха, знаейки, че сте в товарача, ами едно офицерче от граничния контрол много любезно и доста евтино удари печат на вашите девствени паспорти. Да добавя, че изгнанието на Проф няма никаква законна сила, защото правителството, което взело решението, отдавна не съществува и правомощен съд се погрижи да го отмени. Е, това ни струваше повече.

Сестрата цъфна пак и се разфуча като наскоро родила котка:

— Лорд Стюарт, трябва да оставите моя пациент на спокойствие!

— Незабавно, ma chere55.

— Ти ли си лорд Стюарт? — попитах аз.

— Правилно е comte56. А мога да предявя и съмнителни претенции за принадлежност към Макгрегър57. Синята кръв помага. Тези хора не са щастливи, откакто са се отървали от кралете си.

На излизане я тупна по меките части. Вместо да писне, жената врътна задниче. И се усмихваше, когато застана над мен. Стю трябваше да внимава с подобни истории, щом се върнеше на Луната. Ако се върнеше.

Тя ме попита как се чувствам. Казах й, че добре, но съм гладен.

— Сестро, видяхте ли някакви протези за ръце в нашия багаж?

Видяла и ми стана по-друго с ръка шест на съответното място. Бях подбрал нея, номер две и онази за пред хора, стигаха за пътуването. Номер две май още си лежеше някъде в Комплекса. Надявах се, че все някой ще се погрижи за нея. Обаче шесторката е най-полифункционалната от всички, щях да се оправя с нея и със светската.

След два дни тръгнахме към Агра58, за да представим акредитивните си писма във Федерираните нации. Не бях във форма не само заради голямото притегляне. Добре се справях в инвалидна количка и дори можех да ходя по малко, макар да се въздържах пред хора. Болеше ме гърлото, от пневмонията ме предпазваха единствено лекарствата. Страдах от диарията на пътешественика, кожна напаст плъзна по ръцете ми, прехвърли се и на ходилата, точно както при предишните ми идвания в тази прогнила от болести дупка — Земята. Повечето лунатици не знаят какви късметлии са, живеем при свръхстрога карантина, почти без гризачи, а и доколкото имаме, при нужда ги контролираме с вакуум. Може да се каже и че нямаме шанс, защото, когато ни потрябва имунитет, той просто липсва. Все пак не бих сменил мястото — например не бях чувал думата „венерически“, преди да попадна тук, и си мислех, че „простуда“ се отнася само за краката на ледокопачите.

Но не преливах от веселие и заради друго. Стю ни предаде съобщение от Адам Селене, което премълчахме и не споделихме с никого. Известяваше ни за спадане на нашите шансове под едно на сто. Чудех се какъв смисъл имаше да рискуваме с това налудничаво пътешествие, щом така влоши нещата? Нима Майк наистина знаеше какви са ни шансовете? Не проумявах как успява да ги пресметне, с колкото и факти да оперира.

Проф обаче не ми се стори разстроен. Говореше с цели взводове репортери, усмихваше се за безбройни снимки, правеше изявления. Казваше на света какво огромно доверие имал на Федерираните нации и колко сигурен бил, че справедливите ни искания ще бъдат удовлетворени, как желаел да изрази благодарността си към „Приятелите на Свободната Луна“ за чудесната помощ в разкриването на истината за нашата малка, но жизнена нация пред добрите хора от Земята. ПСЛ се състоеше от граф Стю, професионална фирма за създаване на обществено мнение, няколко хиляди маниаци на тема подписване на възвания и грамадни пачки хонконгски долари.

Снимаха и мен, положих усилия да се усмихвам, ала отбягвах въпросите, като сочех гърлото си и хриптях.

В Агра ни настаниха в разкошен апартамент на хотел, който някога бил дворец на махараджа (и още му принадлежеше, макар че на теория Индия бе социалистическа); интервютата и снимките продължаваха. Не смеех да стана от количката дори за да отида до клозета, понеже имах заповед от Проф никога да не ме заварват изправен. Той винаги беше в легло или на носилка — с измиване на място, с подлоги и всичко останало — не само защото се подсигуряваше заради възрастта и защото така бе по-лесно за лунатик, но и за да го снимат. Неговите трапчинки и неговият чар, любезността и убедителността му се появяваха по стотици милиони видеоекрани и на неизброими фотографии.

Обаче личните му достойнства не ни докараха доникъде в Агра. Отнесоха Проф при председателя на Общото събрание (мен ме бутаха в количката), там той се опита да връчи акредитивните си писма като посланик във ФН и кандидат за сенатор от Луната. Препратиха го при генералния секретар, в неговата канцелария ни отдели десет минути един от помощниците му, който си смучеше устните и заяви, че можел да приеме писмата ни „без предубеждения и без поемане на ангажименти“. Бутнаха ги на Комисията по пълномощията, на която заседнаха в гърлата.

Взе да не ме свърта на едно място. Проф четеше Кийтс59. Товарачите със зърно все си пристигаха до Бомбай.

Някак не съжалявах за последното. За да отлетим до Агра, ни събудиха преди зазоряване и ни откараха през града, който тъкмо се разсънваше. Всеки лунатик разполага със собствена дупка, независимо дали се радва на лукс в отдавна създаден дом като тунелите „Дейвис“ или на скала, прясно миришеща на пробойни машини. Кубиците не са проблем и тъй ще бъде още векове.

Бомбай представляваше кошер от хора. Повече от милион (така ми казаха) нямали свое жилище, а само кьоше по тротоарите. Семейството можело да предяви претенции (и да предава правото по наследство, поколение след поколение) към площ два квадратни метра на точно определено място пред даден магазин. Цялата фамилия спи там, да речем, майката, бащата, хлапетата и някоя баба. Да, ако не бях го видял с ей тия очи, нямаше да повярвам. На зазоряване бомбайските тротоари, страничните улички, дори мостовете са покрити с плътен човешки килим. С какво се занимават? Къде работят? Как се изхранват? (Не изглеждаше да го правят. Ребрата им се брояха.)

Ако не залагах на простата аритметика, че не можеш вечно само да пращаш товари надолу, без нищо да се връща обратно, щях да зарежа тази игра. Но… tanstaafl. Безплатен обяд няма нито в Бомбай, нито на Луната.

Накрая ни определиха дата за среща с Комисията за разследване. Проф не искаше това. Той настояваше да бъде изслушан на открито заседание в Сената, с монтирани видеокамери. А стана така, че единствената камера там бе камерното присъствие. Закрито заседание. Ех, не съвсем закрито, носех малък регистратор, ама никакво видео. На професора му стигнаха две минути да установи, че комисията всъщност се състоеше от големите клечки на Лунната управа и техни послушни песове.

Както и да е, поне имаше възможност да говори и Де ла Пас се отнесе към тях, сякаш бяха упълномощени да признаят независимостта на Луната и желаеха да го сторят. А те пък се отнасяха към нас като към смес от палави деца и криминални, заслужаващи присъда.

Позволиха на Проф да направи изявление в началото. Ако махнех украсата, оставаше твърдението, че Луната де факто е суверенна държава, с действащо правителство без опозиция, с граждански мир и порядък, с временен президент и кабинет, изпълняващи необходимите задължения, но стремящи се да се върнат към частния си живот, щом конгресът завърши изработването на конституция. И че ние сме тук, за да поискаме признаването на тези факти и де юре, както и Луната да заеме полагащото й се място в събранията на човечеството като член на Федерираните нации.

Онова, което Проф им каза, имаше само далечно родство с истината, а те не бяха в състояние да надушат несъответствията. Нашият временен президент беше един компютър, кабинетът включваше Уайо, Фин, Клейтън и Терънс Шиън, редактор на „Правда“, плюс Волфганг Корсаков, председател на управителния съвет в „ЛуНоХоКо“ и директор на банката в Хонконг. Но Уайо бе единствената на Луната, която знаеше, че Адам Селене е всъщност прикритие за компютър. Ужасно се притесняваше, че я оставихме сама да удържа крепостта.

Вярно, чудатостта на Адам никога да не се показва освен по видеото постоянно ни затрудняваше. Направихме всичко, за да я превърнем в наложителна мярка за сигурност, като открихме негова приемна — малка стаичка в градския офис на Управата в Луна Сити — и гръмнахме вътре още по-малка бомбичка. След този „опит за покушение“ съратниците, които най-много мърмореха за нежеланието на Адам да ходи сред народа, най-кресливо започнаха да настояват той да не поема никакви рискове. В това им помагаха и редакционните статии.

Докато Проф говореше, аз все размишлявах какво биха казали тия надути човечета, ако знаеха, че нашият президент е сборище от хардуер, собственост на Управата?

А те само седяха и ни гледаха с ледено неодобрение, без да се трогват от красноречието на професора — може би най-свястното представление в целия му живот, като си припомним, че го направи легнал по гръб, говорейки в микрофона без текст пред себе си, и едва ли можеше да види своята публика.

После ни подхванаха. Достопочтеният пратеник на Аржентина — никога не се легитимираха с имената си, не бяхме на тяхното обществено равнище — възропта срещу израза „бившия Надзирател“ в речта на Проф. Това обозначение било остаряло с половин век. Настояваше да го заличат от записа и на негово място да вмъкнат „Управител на Лунните колонии по пълномощия от Лунната управа“ Всеки друг израз оскърбявал достойнството на властите.

Проф поиска думата за реплика, достопочтеният председател му я даде. Де ла Пас меко каза, че приемал поправката, защото Управата можела самостоятелно да определя служителите си, както намери за добре, а той нямал намерение да засяга авторитета на който и да е орган на Федерираните нации… Но с оглед функциите на този пост — бившите функции на този бивш пост — гражданите на държавата Свободна Луна вероятно щели и занапред да мислят за него с традиционното му наименование.

Това накара шестима от тях да врекнат едновременно. Някой възрази срещу употребата на израза „държавата Свободна Луна“. Била просто Луната, земната Луна, спътник на Земята и собственост на ФН, също като Антарктика, а тия заседания били само един фарс.

С последното бях склонен да се съглася. Председателят помоли съответния представител на Северна Америка да се придържа към установения ред, като отправя забележките си чрез него. И да разбираме ли от заключителната реплика на свидетеля, че този така наречен режим де факто смята да се намеси в системата за депортиране?

Проф се хвана за това и му го върна:

— Достопочтени председателю, аз самият бях депортиран, а сега Луната е моята обичана родина. Колегата ми тук, уважаемият заместник-министър на външните работи полковник О’Кели Дейвис — аз? — е роден на Луната и е горд, че произхожда от четирима депортирани. Отхвърлените от вас направиха Луната силна. Дайте ни вашите бедни и безправни, ще ги посрещнем с отворени обятия. Ние имаме място за тях, горе-долу четиридесет милиона квадратни километра (повече от територията на цяла Африка), почти напълно незаети. И още нещо. Тъй като при нашия начин на живот обитаваме не територия, ами пространство, никой ум не би могъл да си въобрази деня, когато лунатиците ще откажат да приютят предния кораб с уморени бездомници…

Председателят вметна:

— Напомням на свидетеля да се въздържа от произнасяне на речи. Смятам, че вашето словоизлияние означава едно — групата, която представяте, е съгласна да приема затворници, както е било и досега.

— Не, сър.

— Моля? Изяснете ни това.

— Днес щом някой имигрант стъпи на Луната, той вече е свободен човек, независимо от предишното си положение, и може да отиде където го зове душата.

— Нима? Тогава какво ще попречи на депортирания да прекоси космодрума, да се качи на друг кораб и да се върне тук? Признавам, че съм озадачен от вашата привидна готовност да ги приемете… но ние не ги искаме. Става дума за нашия хуманен начин да се отървем от непоправимите, които иначе би трябвало да екзекутираме.

(Можех да му изтъкна няколко неща, способни да предотвратят описаната от него картинка. Очевидно не бе стъпвал на Луната. Ако говорим за „непоправимите“, стига наистина да има такива хора, нашите порядки ги елиминират по-бързо, отколкото Земята някога го е правила. Когато бях съвсем млад, пратиха ни някакъв гангстерски бос, май беше от Лос Анджелис. Пристигна с цяла свита лакеи и телохранители, наперен и готов да тури ръка на Луната, както според слуховете се наложил в един затвор накъде долу.

Никой от тях не изкара и две седмици. А гангстерският бос не стигна и до казармите. Не слушал, докато му обяснявали как да си сложи скафандъра.)

— Доколкото зависи от нас, сър — отговори Проф, — нищо не би спряло човека да се върне у дома. Но може би земната полиция би го накарала да се позамисли преди това. Никога не съм чувал за депортиран, който разполага с достатъчно средства да си купи билет за връщане. Нима наистина виждате проблем тук? Корабите са ваши, ние нямаме свой космически флот — и нека добавя, че съжаляваме за отлагането на полета до Луната през юли. Не се оплаквам, че това принуди моя колега и мен — Проф поспря, за да се усмихне — да изберем твърде необичаен метод за пътуване. Просто се надявам, че този случай не е знак за определена политика. Луната няма спорни въпроси с вас, корабите ви са добре дошли, вашите търговци също, ние сме в мирни отношения и така бихме желали да продължи. Моля да отбележите, че всички пратки зърно пристигат по график.

(Професорът винаги си е имал дарба да сменя темата.)

После човъркаха дреболии. Досадникът от Северна Америка искаше да знае какво всъщност се е случило с Над… спря се. С Управителя. Със сенатора Хобарт. Проф отвърна, че прекарал инсулт (значи „преврат“ означавало „инсулт“) и вече не можел да изпълнява задълженията си, но инак бил относително добре и за него се полагали денонощни медицински грижи. Сетне добави замислено, че от известно време подозирал отслабване на способностите у възрастния джентълмен. Особено с оглед на неблагоразумните му постъпки през последната година… най-вече многобройните нарушения на правата на свободни граждани, включително на онези, които не са и никога не са били депортирани.

Не беше трудно да им пробутваме тая история. Когато нахалните учени успяха да пратят новината за нашия преврат, съобщиха, че Надзирателят бил убит… а Майк го представяше за жив и на работа, говорейки вместо него. Щом земните клечки от Управата настояха шефът сам да обясни нелепите слухове, Майк се посъветва с Проф, след това се свърза и направи убедителна имитация на слабоумие, като едновременно отрече, потвърди и обърка всяка подробност. Последва нашето изявление, от този момент надзирателят повече не отвръщаше на обажданията дори чрез своето компютърно alter ego. Три дни по-късно обявихме независимостта на Луната.

Човекът от Северна Америка желаеше да научи какво би ги убедило, че и една дума от всичко това отговаря на истината? Бернардо де ла Пас го дари с усмивката си на светец и положи усилие да разпери слабите си ръце, преди да ги отпусне върху одеялото:

— Каним достопочтения представител на Северна Америка да отиде на Луната, да види сенатора Хобарт на болничното му легло и сам да се увери. Всъщност всеки жител на Земята е добре дошъл по всяко време при нас, за да научи каквото пожелае. Предлагаме да установим дружески отношения, да има мир, няма какво да крием. Единствено ме огорчава фактът, че моята страна не може да осигури транспортни средства, поради което трябва да разчитаме на вас.

Китайският представител замислено се взираше в Проф. Дума не проронваше, но и нищо не пропускаше.

Председателят прекъсна заседанието до три следобед. Предоставиха ни стая за почивка и ни пратиха обяд. Исках да говоря с Проф, обаче той завъртя глава, огледа ъглите и се тупна с пръст по ухото. Млъкнах. Приятелчето задряма, аз свалих облегалката на количката и се присъединих към него. На Земята спяхме колкото може по-често. Помагаше. Недостатъчно.

Чак до четири не ни откараха обратно, комисията вече се беше събрала. Достопочтеният председател наруши собствената си забрана за речи и се разпростря надълго в стил „повече сме натъжени, отколкото разгневени“.

Започна, като ни напомни, че Лунната управа е попечителски орган без политически функции, натоварен с важната задача да попречи на Луната — или както някои я наричат, Свободната Луна — да бъде използвана за военни цели. Каза ни, че тя изпълнявала свещения си дълг почти цял век, докато правителства падали и други идвали на тяхно място, съюзи се рушали и създавали отново. И още по-точно, тази Управа била по-стара от самите Федерирани нации (първа харта за учредяването й била приета от предишната международна организация) и толкова добре си вършела работата, че преживяла войни, смутове и промени.

(Това нещо ново ли беше? Но вече сами забелязваме накъде биеше председателят.)

— Лунната управа не може да се откаже от своя дълг на попечител — тържествено ни заяви той. — Обаче не виждам непреодолими препятствия пред лунните колонисти, при показана политическа зрелост, по пътя им към някаква степен на автономия. Разбира се, бихме могли да я обсъдим. Много ще зависи от вашето поведение. Би трябвало да кажа — от поведението на всички вас, колонистите. Имаше бунтове и унищожаване на собственост. Това е недопустимо.

Очаквах да спомене деветдесетте мъртви драгуни. Изобщо не продума за тях. Е, от мен никога няма да стане държавник, липсва ми подходът, който царува по високите етажи.

— Налага се да възстановите нанесените щети — продължи човечето. — И да понесете отговорността. Ако органът, наричан от вас Конгрес, успее да гарантира тия неща, мнението на нашата комисия е, че след време същият този Конгрес може да се превърне в пълномощник на Управата по много от вътрешните ви проблеми. Наистина логично е една стабилна местна администрация след определен период да поеме доста от задълженията, падащи се сега на Управителя, и даже да получи разрешение да прати делегат без право на глас в Общото събрание. Но такова признание следва да се заслужи. И друго искам да ви бъде ясно. Луната, основният спътник на Земята, съвсем естествено ще остане во веки веков обща собственост на земните народи. Тя не принадлежи на шепата хора, които по стечение на историческите обстоятелства живеят там. Свещеният дълг, възложен на Лунната управа, е и винаги трябва да бъде върховен закон за вас.

(Исторически обстоятелства, а? Очаквах Проф да му натика в гърлото тези думи. Мислех, че ще каже… Не, никога не съм знаел някъде ще избие Проф. Но ето какво наистина каза.)

След като изчака продължилото няколко секунди мълчание, той атакува:

— Достопочтени председателю, тоя път кого ще пратите в изгнание?

— Мо-оля?!

— Решихте ли вече кой от вас ще отиде в изгнание? Вашият заместник на Хобарт Морт не иска съответния пост. — Вярно беше, предпочиташе да остане жив. — В момента се занимава с тази работа само защото го помолихме. Щом упорствате в убеждението си, че не сме независими, значи смятате да назначите нов Надзирател.

— Управител!

— Надзирател. Да не си играем с думите. Макар че, ако знаехме кой е той, с радост бихме го наричали посланик. Бихме могли да си сътрудничим с него, без да е необходимо да го придружават и въоръжени бандити… които изнасилват и убиват нашите жени!

— Моля да се придържате към установения ред! Задължавам свидетеля да спазва реда!

— Не аз го нарушавам, достопочтени председателю. Това действително бяха изнасилвания и най-гнусни убийства. Но вече са минало, сега трябва да отправим поглед към бъдещето. И така, кого възнамерявате да пратите в изгнание?

Проф с усилие се надигна на лакът и моя милост отведнъж застана нащрек — беше сигнал.

— Защото вие, господа, знаете, че и аз като изгнаник само временно се връщам на планетата, която ме лиши от всичко. Да, ние сме нещастници, които…

Припадна. Скочих от количката и също припаднах, докато се опитвах да стигна до него.

Не беше просто актьорско изпълнение, въпреки че действах по сигнал. Да станеш внезапно на Земята е страхотно натоварване за сърцето. Тежкото притегляне ме сграбчи и ме просна на пода.

17

И двамата не пострадахме, но пък предизвикахме сочни извънредни новини, понеже прехвърлих записа на граф Стю Лажуайе, а той го предаде на своите наемници. Много заглавия бяха с нас: Стю обработи както трябва информацията. УПРАВАТА ЩЕ СЕ ОТЪРВЕ ЛИ ОТ НЯКОЙ НЕУДОБЕН? — ПОСЛАНИКЪТ НА ЛУНАТА ПРИПАДА ПРИ ВРАЖДЕБЕН РАЗПИТ С ВИК „ИЗГНАНИЦИ!“ — ПРОФЕСОР ДЕ ЛА ПАС ОБВИНЯВА (Четете на стр. 8).

Ех, не всички бяха доброжелателни. В Индия най-близо до настроението в наша полза бе редакционната статия на „Ню Индия Таймс“, която настояваше да се изясни дали Управата не рискува хляба на народа, като не желае да се споразумее с лунните бунтовници. Предлагаха се известни отстъпки в името на увеличените доставки зърно. Статията беше претъпкана с раздута статистика, защото Луната не изхранваше „сто милиона индуси“, освен ако приемете нашето жито като разликата между полугладно съществуване и смърт от глад.

От друга страна, най-четеният вестник в Ню Йорк изрази мнението си, че Управата е сгрешила, като въобще ни отделила време, понеже затворниците разбират само езика на плющящия бич. Трябвало при нас да кацнат войски, да възстановят реда, да избесят виновните и да оставят окупационни части.

В дивизията „Драгуни на мира“, откъдето бяха взели нашите бивши потисници, избухнаха кратки безредици, потушени набързо. Започнали със слуха, че точно тях щели да натоварят в корабите за Луната. Но недоволството им не затихна съвсем; Стю наемаше все хора, печени в своя занаят.

На следващата сутрин получихме запитване дали професор Де ла Пас се чувства достатъчно добре, за да възобновим дискусията. Отидохме, а комисията осигури лекар и сестра да се грижат за Проф. Сега обаче ни претърсиха и извадиха регистратора от джоба ми.

Дадох го, без да вдигам много врява — беше японска измишльотина, която Стю ми връчи с цел да бъде намерена. В ръка номер шест имаше вдлъбнатина, предназначена за енергиен източник, но подходяща по размери за моя собствен регистратор. Този ден не ми трябваше захранване за ръката, а пък повечето хора, дори закоравелите полицаи, не обичат да докосват протези.

Пренебрегнахме всичко наприказвано вчера… само дето достопочтеният председател започна, като ни сгълча за „нарушаване секретността на закрито заседание“.

Проф отговори, че поне за нас то не е такова и с удоволствие бихме приветствали присъствието на журналисти, видеоекипи, граждани — всеки желаещ, защото държавата Свободна Луна няма какво да крие.

Председателят отбеляза високомерно, че не така наречената свободна държава контролира протичането на тези заседания. Те наистина били закрити, не било разрешено обсъждането им извън тая зала и той издавал такава заповед.

Проф ме погледна:

— Полковник, ще ми помогнете ли?

Размърдах с копчета количката, заобиколих неговата носилка и започнах да я избутвам към вратата, преди земяните да се усетят, че това е предварително подготвен блъф. Де ла Пас позволи да го убедят, че е необходимо да остане, но без да обещава нищо. Трудно е да принудиш човек, който припада от превъзбуда.

Председателят на комисията каза, че вчера имало много излишни неща, били коментирани въпроси, които най-добре да не засягаме, ала днес нямало да позволи отклонения. Погледна аржентинеца, после и северноамериканеца.

Продължи:

— Суверенитетът е абстрактна идея, претърпяла множество промени, докато човечеството се е научило да живее в мир. Не се налага и ние да я обсъждаме. Истинският проблем, професоре — или посланик де факто, ако така ви харесва, няма да си разменяме нападки, — истинският проблем е следният: готов ли сте да гарантирате, че Лунните колонии ще изпълняват задълженията си?

— Какви задължения, сър?

— Всички, разбира се, но имам предвид най-вече ангажимента ви относно пратките зърно.

— Не знам нищо за такъв ангажимент, сър — отговори Проф с безизразна невинност.

Пръстите на председателя се свиха около дръжката на неговото чукче. Все пак каза спокойно:

— Хайде, не е нужно да се крием зад думите. Говоря за определената ви зърнена квота — и за увеличението й с 13 процента през новата финансова година. Имаме ли вашите уверения, че ще зачитате това задължение? То е минималната основа за разисквания, иначе преговорите не могат да продължат.

— Щом е така, сър, трябва със съжаление да кажа, че явно се налага да ги прекратим.

— Не говорите сериозно.

— Напълно сериозно, сър. Суверенитетът на Свободната Луна не е абстракция, за каквато очевидно го смятате. Споменатите от вас задължения са договори на Управата със самата себе си и моята страна не е обвързана с тях. Всякакви задължения на суверенната нация, която имам честта да представлявам тук, все още са обект на споразумяване.

— Сган! — изръмжа северноамериканецът. — Казах ви, че сте прекалено меки с лунатиците. Пандизчии! Крадци и курви! Не разбират от почтено отношение.

— Настоявам за ред!

— Само запомнете моите думи. Ако ми бяха паднали в Колорадо, щяхме да ги научим на това-онова, знаем как да се оправяме с такива типове.

— Моля достопочтения господин да се придържа към нормите.

— Боя се — кимна индусът (всъщност персиец, но представляваше Индия), — боя се, че трябва да се съглася със същността на казаното от уважаемия пратеник на Северноамериканския директорат. За нас е неприемлива идеята, че ангажиментът по зърното е просто късче хартия. Достойните хора не си играят на политика с глада.

— Отгоре на всичко — вметна аржентинецът — те се размножават като животни. Свине!

(Преди това заседание Проф ме накара да взема успокоително. Настояваше да види как го гълтам.)

Сега рече тихо:

— Достопочтени председателю, мога ли да привлека вниманието ви, преди да стигнем до заключението — вероятно твърде прибързано, — че се налага да прекратим контактите?

— Говорете.

— С единодушно съгласие? Без да бъда прекъсван?

Председателят огледа всички.

— Съгласието е единодушно — заяви, — а нашите председатели да имат предвид, че при нечия следваща невъздържаност ще приложа специално правило 14. Нареждам на дежурния сержант да действа в такъв случай. Нека свидетелят се изкаже.

— Ще бъда кратък, достопочтени председателю. — Тук Проф добави нещо на испански, улових само „сеньор“. Аржентинецът се наля с кръв, но си замълча. Де ла Пас продължи. — Първо да отговоря на господина от Северна Америка, тълкувайте това като личен въпрос, защото той постави под съмнение честта на моите сънародници. Аз поне съм видял отвътре стените на не един затвор. Приемам епитета… не, възторгвам се от епитета „пандизчия“. Ние, гражданите на Луната, сме пандизчии и потомци на пандизчии. Но самата Луна е наставница сурова — който оцелее след нейните безмилостни уроци, няма от какво повече да се срамува. В Л-Сити човек може да остави портфейла си без надзор или дома си незаключен, без да се бои от нищо… Чудя се така ли е и в Денвър? Впрочем не изпитвам никакво желание да ходя в Колорадо, за да ме учат на това-онова. Удовлетворява ме и наученото от Майка Луна. Може и да сме сган, обаче сме сган, която се вдига за бой… А на господата от Индия ще кажа, че ние не си играем на политика с глада. Искаме само открито обсъждане на някои природни дадености — без политически предубеждения, които не се съобразяват с фактите. Ако успеем да проведем такова обсъждане, обещавам да ви покажа начин, по който Луната ще продължи да изпраща зърно, и то в огромни количества… за благото на Индия.

И китаецът, и индусът наостриха уши. Вторият отвори уста, запъна се и попита:

— Достопочтени председателю, ще помолите ли свидетеля да обясни смисъла на току-що казаното?

— Приканвам свидетеля да осветли въпроса.

— Господа, наистина съществува начин Луната да умножи десетократно или даже стократно пратките си за вашите гладни милиони. Фактът, че товарачите със зърно продължават да пристигат по график дори в това тревожно време, е доказателство за приятелските ни намерения. Но няма чалъм да издоите мляко от кравата, като я биете. Обсъждането как да увеличим нашите пратки трябва да се основава на природните факти, не на лъжливото убеждение, че ние сме роби, обвързани със строга квота, която никога не сме се съгласявали да поемем. Е, какво да правим? Ще упорствате ли в твърдението си, че сме роби, задължени на някаква Управа, а не единствено на себе си? Или ще признаете, че сме свободни, ще преговаряте с нас и ще научите как можем да ви помогнем?

Председателят каза:

— С други думи, искате да купим прасе в чувал. Настояваме да узаконим досегашното ви незаконно положение… после ще говорите за фантастичните си планове, че можете да увеличите пратките зърно десетократно или стократно. Приказвате небивалици, аз съм експерт по лунната икономика. Исканията ви също са нереални. Само Общото събрание има право да признава нови нации.

— Тогава поставете въпроса пред Общото събрание. Щом седнем там като суверенни и равни на останалите, ще обсъдим обема на пратките и ще преговаряме за условията. Достопочтени председателю, ние произвеждаме това зърно и ние го притежаваме. В състояние сме да отглеждаме много повече. Но не като роби. Първо трябва да бъде призната суверенната свобода на Луната.

— Невъзможно е и вие го знаете. Лунната управа не може да се откаже от свещената си отговорност.

Проф въздъхна:

— Изглежда, че се намираме в безизходица. Мога само да предложа прекъсване на тези заседания, за да помислим всички. Днес нашите товарачи пристигат… обаче в мига, когато бъда принуден да уведомя правителството си, че съм се провалил… те… ще… спрат!

Главата на професора потъна във възглавницата, сякаш му дойде много, а и сигурно е било така. Аз се оправях доста добре, ама бях млад и имах опит как да остана жив на Земята. Лунатик на неговата възраст не биваше да рискува толкова. След дребна шумотевица, която Проф пропусна край ушите си, ни натовариха в колата и ни откараха обратно в хотела. Щом потеглихме, казах:

— Друже, какво толкоз изръси на сеньор Шкембо, та му вдигна кръвното?

Той се изхили:

— Разследванията на Стю за тези господа откриха забележителни факти. Попитах го кой е притежателят в момента на оня бардак до „Кале Флорида“ в Буенос Айрес и дали тъдява още се навърта една червенокоса звезда?

— Защо? Да не си се отбивал там?

Трудно си представях Проф в такова място!

— Никога. Пък и от четиридесет години не съм стъпвал в Буенос Айрес. Той притежава заведението, Мануел, чрез подставено лице, а жена му — красавицата с коса, чийто цвят бил любим на Тициан — някога е работила в бардака.

Съжалих, че полюбопитствах.

— Това не беше ли удар под кръста? И недипломатично?

Но Проф затвори очи и не ми отговори.

Възстанови се достатъчно, за да остане един час на прием за журналисти вечерта — с бяла коса върху фона на пурпурна възглавница, с кльощаво тяло, облечено във везана пижама. Напомняше ми починал големец на натруфено погребение, ала не и с тези очи и трапчинки. И аз изглеждах страхотно важен в костюма си, черно и златно; според Стю Лажуайе това била лунната дипломатическа униформа за моя ранг. Хм, можеше да бъде, но ако на Скалата имаше такива неща. Предпочитам скафандрите. Яката ме стягаше и въобще не узнах както означаваха украшенията по мен. Репортер ме попита за едно от тях — лунен сърп, както се вижда от Земята. Казах му, че е отличие за добър правопис. Граф Стю се навърташе край нас и вметна:

— Полковникът скромничи. Тази награда е от ранга на Кръста на победата и в неговия случай е дадена за подвиг по време на славния и трагичен ден, когато…

Отведе журналиста, като не спираше да му дудне. Стю умееше да лъже почти с вдъхновението на Проф, докато аз трябва да съчинявам лъжите си предварително.

Индийските вестници и предавания се държаха грубо оная нощ, „заплахата“ да спрем зърнените пратки ги докара до бяс. Най-меките предложения се свеждаха до прочистване на Луната, изтребването ни (защото сме „престъпни неандерталци“) и подмяната ни с „честни индийски селяни“, които разбирали светостта на живота и щели да пращат все повече зърно.

Проф избра точно същата нощ, за да говори и раздава дипляни за неспособността на Луната да продължава изпращането на товари и за причините. Организацията на граф Стю пък разпространи текста по цялата Земя. Някои репортери отделиха време да задълбаят в смисъла на числата и се вкопчиха в приятелчето заради набиващото се в очи несъвпадение:

— Професор Де ла Пас, тук твърдите, че доставките на зърно ще намалеят поради изчерпване на лунните ресурси и че към 2082 година вие не ще можете да изхранвате дори собственото си население. А по-рано днес казахте на Управата, че сте в състояние да увеличите товарите десетина пъти или повече.

Проф промълви със сладък глас:

— Тая комисия всъщност е Лунната управа, така ли?

— Ами… това е обществена тайна.

— Вярно е, сър, но те упорстваха в измислицата си, че са непредубедена комисия за разследване, назначена от Общото събрание.

— Ъъъ… професоре, не ми е работа да обсъждам тази тема. Да се върнем на моя въпрос. Как бихте могли да примирите двете си твърдения?

— Интересно ми е защо това не е ваша работа, сър. Нима всеки гражданин тук не е загрижен за предотвратяването на ситуацията, водеща към война между Земята и нейния най-близък съсед?

— Война? Професоре, откъде ви хрумна да говорите за такова нещо?

— А как иначе ще свърши всичко, сър? Ако Лунната управа е все така непреклонна… Ние не можем да отстъпим пред исканията им, числата ви показват защо. Щом не желаят да го проумеят, значи ще опитат да ни подчинят със сила… Разбира се, ние ще се отбраняваме. Като притиснати в ъгъла плъхове, защото сме притиснати, няма къде да отидем и няма да се предадем. Не ние избираме войната. Искаме да живеем в мир със съседната си планета — в мир и мирна търговия. Но правото на избор не е в наши ръце. Ние сме дребосъци, а вие сте гиганти. Предричам, че следващата стъпка на Лунната управа ще бъде опит за насилственото ни подчиняване. И тази „миротворческа“ служба ще даде началото на първата междупланетна война.

Журналистът се намръщи:

— Не преувеличавате ли? Нека приемем, че управленците — или по-скоро Общото събрание, защото самата Управа не разполага със собствени бойни кораби, — да приемем, че нациите на Земята решат да премахнат вашето, ъъъ, „правителство“. Бихте могли да се сражавате на Луната и очаквам така да постъпите. Но това едва ли ще бъде междупланетна война. Както съм изтъкнахте, вие нямате свой флот. Да го кажа направо — невъзможно е дори с пръст да ни пипнете.

Бях доближил количката си до носилката на Проф и слушах. Той се обърна към мен:

— Полковник, обяснете им.

Изпях си урока като папагал. Де ла Пас и Майк измислиха какво да правим при всяко възникнало положение.

— Господа, помните ли „Следотърсачът“? Как загуби управление и полетя надолу?

Помнеха. Никой не забравя най-голямата катастрофа от ранния период на космическите полети, когато нещастният „Следотърсач“ се заби в едно белгийско село.

— Нямаме кораби — продължих, — обаче можем да хвърляме тези зърнени товарачи… вместо да ги насочваме в околоземна орбита.

На следващия ден това намери място в заглавията — „ЛУНАТИЦИТЕ ЗАПЛАШВАТ ДА НИ ЗАМЕРЯТ С ОРИЗ“. Но в момента настъпи неловко мълчание.

Накрая журналистът рече:

— И все пак бих искал да знам как обединявате двете си тези — никакво зърно след 82-ра… и доставки, увеличени десет или сто пъти.

— Няма противоречие — отвърна Проф. — Основават се на различна насока в събитията. Числата, които сте прегледали, отразяват сегашните обстоятелства… и бедствието, което те ще предизвикат само след няколко години поради изчерпване на природни ресурси на Луната. Бедствие, дето тия бюрократи от Управата (или да ги нарека по-точно авторитарни бюрократи) искат да предотвратят, като ни кажат да застанем в ъгъла, сякаш сме пакостливи дечица! — той поспря, за да си поеме с усилие дъх. — Обстоятелствата, при които можем да продължим или значително да увеличим пратките зърно, очевидно са развитие на днешното ни състояние. Понеже съм стар учител, ми е трудно да се въздържа от навиците, придобити в класната стая. Оставям изводите като упражнение за ума на ученика. Някой ще се опита ли?

Отново неловко мълчание, после дребен мъж със странен акцент каза бавно:

— Струва ми се, че говорите за възстановяване на природните ресурси.

— Забележително! Превъзходно! — Проф ги заслепи с трапчинките си. — Сър, ще получите златна звезда в края на семестъра! За отглеждането на житце са необходими вода и хранителни вещества — фосфати и други неща, питайте специалистите. Осигурете ни това и ние ще ви го връщаме като пълноценно зърно. Пъхнете маркуч в безкрайния Индийски океан. Стройте в редица милионите говеда тук, в Индия. Вземайте крайния им продукт и ни го докарвайте. Събирайте собствените си отпадъци и не си правете труда да ги стерилизирате, защото горе можем да го вършим лесно и евтино. Пращайте ни солена морска вода, гнила риба, мъртви животни, градски канализационни води, кравешки изпражнения, всякаква смет — и тя ще ви бъде върната тон за тон в златно зърно! Пращайте ни десет пъти повече и ние ще ви даваме десет пъти повече храна. Пращайте ни вашите бедни и вашите безправни, ще ги приемаме с хиляди и стотици хиляди. Ще ги научим бързо на ефективното лунно фермерство в тунелите и ще товарим за вас невероятни количества. Господа, Луната е една огромна неразорана нива — четири милиарда хектара, очакващи своя плуг!

Стреснаха се. И някой проточи:

— Но какво печелите от това? Говоря за Луната, разбира се.

Проф сви рамене:

— Пари. Във формата на стоки. Вие правите много неща евтино, обаче те са скъпи горе. Лекарства. Инструменти. Касети. Дрънкулки за прекрасните ни дами. Купувайте нашето зърно и можете да търгувате с нас при чудесна печалба.

Един индийски журналист се замисли и започна да пише. До него стоеше някакъв европеец, който не се впечатли. Каза:

— Професоре, знаете ли колко струва транспортът на такива количества до Луната?

Де ла Пас пренебрежително махна с ръка:

— Технически подробности. Сър, имало е времена, когато превозването на стоки през океаните било не само скъпо, а и невъзможно. После станало скъпо, трудно, опасно. Днес пласирате товари в другото полукълбо на планетата едва ли не при същите разходи, както ако ги продадете на съседа си. Транспортирането им на големи разстояния е най-маловажният фактор във формирането на цената. Господа, не съм инженер. Но ето какво научих от инженери. Щом нещо трябва да бъде направено, тия глави умеят да открият начин, при това икономически приемлив. Ако искате зърното, което можем да произведем, насъскайте учените си.

Той се задъха, даде знак за помощ и сестрите го откараха от стаята.

Отказах да отговарям на въпроси по тази тема, препоръчвайки им да се обърнат към Проф, когато се възстанови достатъчно, за да ги приеме. Затова започнаха да ме кълват на други места. Един настояваше да обясня защо, като не плащаме никакви данъци, ние, колонистите, си присвояваме правото сами да си уреждаме живота? В края на краищата тия колонии са създадени от Федерираните нации, по-точно от някои нации. Било е безумно скъпо, Земята се бръкнала за всички сметки — а сега вие ползвате благата, без да давате и пукнат петак на данъчните власти. Честно ли е?

Щеше ми се да му кажа да го духа. Но Проф пак ме нави да глътна успокоително и пожела да назубря безкрайния поменик с отговори на коварни въпроси.

— Хайде да караме едно по едно — предложих. — Първо, защо искате да плащаме данъци? Дайте ми оферта и е възможно да купя нещо. Не, нека да подходим така. Вие плащате ли данъци?

— Разбира се! Вие също би трябвало да го правите.

— И какво получавате срещу това?

— По този начин се покриват разходите по управлението.

— Моля да ме извините, невежа съм. Целия си живот прекарах на Луната и не познавам добре системата ви. Може ли да ми го нарежете на малки хапки? Питам, какво получавате срещу парите си?

На всички им стана интересно и когато агресивният дребосък пропуснеше нещичко, те подсказваха. Нахвърлях списък. Щом спряха, аз го зачетох:

— Безплатни болници — нямаме никакви на Луната. Медицински застраховки — да, имаме, но явно не са същото, за което мислите. Ако някой иска, отива при букмейкър и уговаря облога. На определена цена можете да се застраховате срещу всичко. Не се обзалагам за здравето си, понеже съм здрав. Или бях, преди да дойда тук. Имаме обществена библиотека, която фондацията „Карнеги“ започнала с няколко касети. Издържа се с абонаментни такси. Пътища за общо ползване. Доколкото разбирам, при нас това са подземките. Ех, те не са по-безплатни от въздуха. Съжалявам, при вас той действително е безплатен, нали? Искам да кажа, че нашите подземки са построени от фирми, вложили пари в тях. Собствениците им са направо гадни в усилията да си ги върнат с лихва. Общодостъпни училища. Във всички зайчарници има училища и никое не отказва прием, значи сигурно са такива. Ама и там се плаща добре, защото всеки, който знае нещо на Луната и желае да го преподава, смъква толкова кожи, колкото са готови да му дадат.

Продължавах:

— Да видим какво остава… Общественото осигуряване. Не съм точно запознат с него, но все едно, нямаме го. Пенсии. При нас можете да внасяте за пенсия. Повечето хора не си правят труда. Почти всички семейства са големи и старците — да речем, над стоте — или човъркат каквото им хареса, или си седят пред видеото. Или пък спят. Много спят, след като прехвърлят сто и двайсетте.

— Извинявайте, сър. Наистина ли хората на Луната живеят тъй дълго, както се говори?

Престорих се на учуден, обаче не бях: и този въпрос влизаше в подготвените, отговорът ми беше записан в главата.

— Ние още не знаем колко дълго би могло да се живее на Луната, не сме там толкова отдавна. Най-възрастните ни граждани са се пръкнали на Земята, затуй не можем да се ориентираме по тях. Засега никой, роден горе, не е умрял от старост, но и това нищо не доказва. Имали са доста по-малко от век, за да остареят. Хм… Ами да вземем мен, госпожо. Според вас на колко години съм? Лунатик кореняк съм, трето поколение.

— Е, наистина, полковник Дейвис, бях изненадана от младостта ви — тоест млад сте за такова поръчение. Изглеждате на около двадесет и две. По-възрастен ли сте? Предполагам, не особено.

— Госпожо, опечален съм, че местното притегляне не ми позволява да се поклоня. Благодаря ви. Всъщност аз съм женен от близо четвърт век.

— Какво? О, вие ми се присмивате!

— Хм, госпожо, никога не бих правил догадка за възрастта на една дама, но ако имигрирате на Луната, много по-дълго ще съхраните сегашната си младежка прелест, а и ще удължите живота си поне с двайсетина лазарника. — Погледнах списъка. — Ще събера накуп всичко останало, като кажа, че нищо от това нямаме на Луната и съответно не виждам причина да плащаме данъци за него. По другия ви въпрос, сър, несъмнено знаете, че само доставеното зърно отдавна е прехвърлило няколко пъти първоначалните разходи по създаването на колониите? Източвате до смърт най-жизненоважните ни ресурси… а дори не получаваме за тях цена по свободно договаряне. Ето причината Лунната управа да се инати толкова — смята и занапред да ни смуче кръвчицата. Идеята, че ние сме ви въвлекли в разходи и инвестициите трябва да бъдат възстановени, е лъжа, измислена от Управата, за да оправдае отношението си към нас като към роби. Истината е съвсем друга: през този век нашата Луна не е струвала и един петак на Земята и първоначалните вложения отдавна са изплатени.

Той се опита да се заяде:

— О, не е възможно да твърдите, че Луните колонии са върнали всичките милиарди долари, хвърлени в развитието на космическите полети!

— Бих могъл и за това да поспоря. Обаче нямаме никакво основание да искате сметка от нас. Вие имате космически полети, вие, хората от Земята. Ние нямаме. Луната не разполага и с един-единствен кораб. И защо да плащаме за нещо, дето никога не сме получавали? Прилича на останалото в този списък. Не го ползваме — тогава как да се охарчваме за него?

Извъртах и чаках твърдението, за което Проф ме увери, че ще го чуя непременно… Е, накрая дочаках.

— Момент, моля! — прозвуча самоуверен глас. — Пропуснахте двете най-важни точки във вашия списък. Полицейската защита и въоръжените сили. Хвалите се, че сте готви да плащате за полученото… та какво ще кажете да погасите изостанали данъци от почти век за тези две неща? Сигурно сметката доста е набъбнала, доста!

Усмихна се лукаво.

Щеше ми се да му благодаря! Тъкмо си мислех, че Проф ще ме сгълчи, защото не съм ги подтикнал да зададат въпроса. Хората се спогледаха и кимаха доволни, че някой взе връх над мен. Направих суперусилие да си придам невинно изражение:

— Моля? Не ви разбирам. Луната няма нито полиция, нито въоръжени сили.

— Досещате се какво говоря. Ползвате се от защитата на Силите за опазване на мира, поддържани от Федерираните нации. И имате полиция. За която плаща Лунната управа! Зная без никакво съмнение, че преди по-малко от година при вас са дошли две фаланги, за да служат като полицаи.

— Ох! — въздъхнах. — Ще ми кажете ли по какъв начин миротворците на ФН защитават Луната? Не съм и предполагал, че някоя от вашите нации иска да ни напада. Или имате предвид да им плащаме, та да ни оставят на спокойствие? Ако е така, ще ви припомня старото правило, че веднъж откупите ли се от натрапника, няма никакво отърваване от него. Сър, ние ще се бием с въоръжените сили на ФТ, щом се наложи… но никога няма да им плащаме. Сега за тъй наречените полицаи. Не бяха изпратени да ни защитават. В нашата Декларация за независимост съобщихме истината за тези бандити, ама дали земните вестници са я публикували? — (Някои я публикуваха, други не — според държавата.) — Те побесняха и се впуснаха в изнасилвания и убийства! И са вече мъртви! Затова не ни пращайте повече войски!

Изведнъж се „уморих“ и трябваше да си тръгна. Да, наистина се уморих, не съм кой знае какъв артист и да насочвам дрънканиците в посоката, нужна според Проф, беше голямо напрежение.

18

Час по-късно ми казаха, че съм получил помощ в това интервю. Подхвърлянето за полицията и въоръжените сили било на подставено лице. Граф Лажуайе никога не рискуваше. Но по времето, когато научих, вече имах опит как да се измъквам при разни интервюта, понеже се занимавахме с тях непрекъснато.

Въпреки умората не бяхме приключили вечерта. Освен пресата някои дипломати от корпуса в Агра също ни навестиха — бяха малцина, при това неофициално, дори човекът от Чад. Ала дразнехме любопитството им и те искаха да ни видят.

Само един от тях бе важен — жълтурковец. Стъписах се, като го зърнах, защото той беше китайският представител в комисията. Запознах се с него просто като „доктор Чан“ и двамата се престорихме, че се срещаме за първи път.

Същият доктор Чан, който тогава бе сенатор от Велики Китай, както и отдавнашен китайски номер едно в Лунната управа. Доста по-късно стана заместник-председател и премиер-министър, малко преди покушението срещу него.

Щом спечелих очакваната точка и събрах призове в теми, дето можеха и да почакат, насочих количката към спалнята и Проф веднага ме повика при себе си:

— Мануел, сигурно се забелязал нашия изтъкнат посетител от Средното царство?

— Стария жълтурковец от комисията ли?

— Синко, ухапи си лунния език. Моля те въобще да не използваш такива изрази тук, даже и да сме само двамката. Да. Той иска да разбере какво означава десетократно или стократно. Значи ще му обясниш.

— Направо? Или да увъртам?

— Карай направо. Чан не е глупак. Ще се оправиш ли с техническите подробности?

— Написах си домашното. Освен ако е специалист по балистика.

— Не е. Но не се преструвай, че знаеш нещо, ако не го знаеш. И не си мисли, че е приятелски настроен. Докторът може да ни бъде извънредно полезен, стига да реши, че нашите интереси съвпадат. Не се опитвай да го привличаш на лунна страна. Той е в моя кабинет. Желая ти късмет. И помни — трябва да говориш на нормален английски.

Щом влязох, доктор Чан стана. Извиних се, че не мога да стана и аз. Каза, че разбирал затрудненията, при които работи един уважаван господин от Луната, и ме помоли да не се претоварвам. Стиснахме си ръцете и гостът се настани.

Ще пропусна официалната част. Имали ли сме наум някое конкретно решение или не, когато сме заявили, че знаем евтин начин да се пращат много товари на Луната?

Съобщих му, че съществува метод, при който големи са първоначалните възложения, обаче експлоатационните разходи са незначителни.

На лицето му не трепна нито мускулче.

— Полковник, известно ли ви е, че подобни проекти са били предлагани неведнъж и винаги са били отхвърляни с основателни възражения? Заради нещо, свързано с атмосферното налягане.

— Да, докторе. Но ние смятаме, опирайки се на подобрен компютърен анализ и на опита си с катапулта, че днес проблемът може да бъде решен. Две от нашите големи фирми — компанията „ЛуНоХо“ и Хонконгската банка — са готови да оглавят сдружението за частно инвестиране в проекта. Ще им е нужна помощ тук, на Земята, и биха предложили акции с право на глас, макар че предпочитат да продават облигации и да запазят контролния пакет. Първо обаче трябва да получат концесия от някое правителство — територия, отстъпена във вечно владение, където да построят катапулт. Може би в Индия.

(Дотук речта бе капан. Ако човек направеше ревизия, „ЛуНоХоКо“ падаше в ямата, а Хонконгската банка едва стискаше зъби. Тя се нагърби с централната роля в страна, преживяваща смутно време. Но целта ми беше да вмъкна последната дума — Индия. Проф ми втълпяваше, че тази дума трябва да бъде наистина последна.)

Доктор Чан отговори:

— Оставете финансовата страна на въпроса. Всичко, което е физически възможно, може да стане и финансово възможно. Парите са кошмар само за дребнавите умове. Защо избирате Индия?

— Ами тя, сър, в момента потребява, доколкото знам, над 90 процента от нашите доставки…

— По-конкретно 93,1 процента.

— Да, сър. Тая държава има голяма полза от лунното зърно, затова ни се стори вероятно да сътрудничи с нас. Би могла да ни даде земя, да ни предостави материали и работна ръка и така нататък. Сетих се за нея и защото разполага с богат избор от евентуални строителни площадки — много високи планини недалеч от земния екватор. Последното не е съществено, но би помогнало. Да, площадката задължително ще бъде нависоко. Тъкмо заради атмосферното налягане, което споменахте, по-точно заради плътността на въздуха. Входът на катапулта трябва да „кацне“ на възможно най-голяма надморска височина, а точката на изстрелването, където товарът се движи със скорост над единайсет километра в секунда, следва да бъде в толкова разреден въздух, че да се доближава до вакуум. Да вземем връх Нанда Деви, на 220 мили оттук. Железопътната линия свършва на шейсет километра от него, като пътят стига почти до основата му. Самият връх се извисява на осем хиляди метра. Не знам дали той е идеалното място. Просто е една от възможностите с добри параметри. Идеалната площадка биха подбрали земни инженери.

— Ами по-висока планина ще бъде ли по-подходяща?

— О, да, сър! — уверих го. — Такава планина е за предпочитане пред някоя по-близо до екватора. Устройството на катапулта може да се нагласи тъй, че да компенсира загубата на допълнителното ускорение от въртенето на Земята. Проблемът е да избегнем (доколкото е възможно) тази противно плътна атмосфера. Извинете ме, докторе, нямах намерение да охулвам вашата планета.

— Има и по-високи планини. Полковник, разкажете ми за проекта, който предлагате.

Започнах:

— Дължината на катапулта за втора космическа скорост се определя от ускорението. Смятаме, тоест нашият компютър изчисли, че 20G ще бъдат напълно достатъчни. За подобна скорост на Земята се изисква устройство с дължина триста двайсет и три километра. Следователно…

— Спрете, моля ви! Полковник, сериозно ли възнамерявате да пробием дупка, дълбока повече от триста хиляди метра?

— О, не! Съоръжението трябва да бъде разположено над повърхността, за да се освобождава от ударните вълни. Статорът ще бъде кажи-речи водоравен, с наклон може би четири километра при дължина триста и прав — почти прав, защото Кориолисовата сила60 и други дребни фактори ще изискват плавна крива линия. За човешкото око лунната катапулта толкова се приближава към хоризонталното положение, че товарачите минават на косъм над близките върхове.

— О, помислих, че надценявате възможностите на съвременната техника. Вече сондираме надълбоко. Ех, не съвсем. Продължавайте.

— Докторе, възможно е точно в това погрешно схващане, което поискахте да изясним, да се крие причината такъв катапулт да не е построен досега. Виждал съм предишните проекти. В повечето се твърди, че той трябва да бъде отвесно разположена или да има извивка накрая, та да запрати междупланетния кораб в небето — нито едното, нито другото е приемливо или необходимо. Предполагам, че идеята е дошла от вертикалния или почти вертикалния старт на вашите кораби. Но те го правят, за да се издигнат над атмосферата, а не за да излязат в орбита. Втората космическа скорост не е векторна величина, ами скаларна. Товар, излитащ от катапулта с втора космическа, няма да се върне обратно, независимо накъде е насочен. Хм… с две уточнения — не бива да е ориентиран към самата Земя, а към някоя точка от небесната полусфера и ще трябва да разполага с достатъчно голямо допълнително ускорение, с което да пробие разредените въздушни слоеве. Ако е насочен правилно, накрая ще достигне целта.

— Аха. Значи подобно устройство може да се използва веднъж на лунен месец?

— Не, сър. При вашето разбиране на факторите ще бъде един път дневно, с изчисляване точката от орбита на Луната, където двете тела да се срещат. Но в действителност — така казва компютърът, не съм експерт по астронавтика, — в действителност този катапулт би могъл да действа почти по всяко време, като просто се променя скоростта на изстрелване и орбитите му пак ще завършат на Скалата.

— Не си го представям.

— Нито пък аз, докторе, обаче… Извинете ме, нали разполагате с изключителен компютър в Пекинския университет?

— Е, и?

(Дали безизразната му маска стана още по-непроницаема? Суперматематик киборг?… Мариновани мозъци? Или живи, в съзнание? Все едно, ужасно е.)

— Защо не се допитате до него за всички възможни варианти на изстрелване от катапулт, какъвто ви го описах? Някои орбити се простират далеч отвъд Луната, преди да се върнат в точката на среща с нея, и това отнема фантастично много време. Други завиват около Земята и тръгват направо. Трети са прости като онези, които използваме от лунната повърхност. Всеки ден възникват периоди, позволяващи къси орбити. Но товарът се намира в устройството по-малко от минута. Ограничението идва само от бързината, с която зареждаме следващата пратка. Дори е възможно по едно и също време в катапулта да има повече товари, стига да разполагаме с достатъчно енергия и гъвкаво компютърно управление. Единственото, което ме безпокои… Ония високи планини нали са покрити със сняг?

— Обикновено — отвърна той. — Лед, преспи и гола скала.

— Е, сър, понеже съм роден на Луната, не знам нищо за снега. Статорът не само трябва да издържа голямо притегляне на вашата планета, ами и да понася динамични натоварвания при двайсет G. Не вярвам, че може да бъде закрепен в ледена или снежна покривка. Или пък може?

— Полковник, аз не съм инженер, но не ми изгледа възможно. Ще се налага постоянно разчистване. Времето също ще създава проблеми.

— И за него нищо не знам, докторе, а всичко, което ми е известно за леда, е, че има топлоемкост на кристализацията 335 милиона джаула на тон. Нямам представа колко тона ще трябва да бъдат стопени за почистване на площадката, нито колко енергия ще отива за поддържането и все пак ми се струва, че ще изисква реактор, не по-малък от този на катапулта.

— Можем да направим реактори за топене. Или ще пратим инженери на север за преквалификация дотогава, докато разберат какво е лед. — Доктор Чан се усмихна и аз потреперих. — Инженерната работа в подобни условия е проблем, решен в Антарктика преди години, тъй че не се тревожете за това. Чиста, устойчива скала с дължина около триста и петдесет километра, с голяма надморска височина… Необходимо ли е да зная още нещо?

— Не остана много, сър. Стопеният лед може да се събира близо до входа на катапулта и да съставлява основната маса от товарите за Луната, спестявайки значителни разходи. А стоманените контейнери ще бъдат използвани отново за обратните доставки на зърно — така пък ще спре друго изчерпване на ресурси, което Луната не би могла да поеме. Няма причина един контейнер да не пътува напред-назад стотици пъти. Кацането горе почти по всичко ще прилича на процедурата в Бомбай. Спирачни двигатели с твърдо гориво, управлявани от планетата, но доста по-евтини, ще поглъщат движение с два и половина километра в секунда вместо единайсет и нещо — квадратичен фактор, даващ двайсеткратна разлика. В случая ползата е още по-голяма, защото двигателите са паразитен товар и съответно ще нарасне търговският обем. Има начин и това да се усъвършенства.

— Как?

— Докторе, извън моята специалност е. Но всеки знае, че най-добрите ви кораби използват водород за реактивна маса, нагрявана от реактор с термоядрен синтез. Обаче водородът е скъп на Луната, а за целта могат да се употребят всякакви други вещества. Просто няма да имат същата ефективност. Сега си представете огромен, могъщ космически влекач, конструиран за нашите условия. Той би използвал за реактивна маса обикновена скала, загрята до изпаряване, и ще бъде предназначен да се качва в орбита, да прибира товарите от Земята и да ги сваля на лунната повърхност. Ще бъде грозен, без никакъв лукс — може би дори без пилот киборг. Ще го управлява компютър отдолу.

— Да, според мен подобен кораб може да бъде създаден. Е, хайде да не усложняваме нещата. Изложихте ли всичко съществено за този катапулт?

— Така ми се струва, докторе. Площадката е ключовият въпрос. Да вземем онзи връх Нанда Деви. На картите, които видях, е показано продълговато, доста високо било, слизащо на запад и с приблизителната дължина на нашия катапулт. Ако е вярно, ще бъде идеален: по-малко работа по разчистването, по-малко строителство. Не казвам, че Нанда Деви е най-добрата площадка, но това трябва да се търси — особено висок връх с дълго, много дълго било на запад от него.

— Разбирам.

Доктор Чан си тръгна веднага.

През следващите няколко седмици повтарях същото в една дузина държави, винаги на четири очи и с уговорката, че е тайна. Променяше се само името на планината. В Еквадор подчертах, че Чимборасо е разположен почти до екватора — идеално! Обаче в Аржентина наблегнах върху факта, че техният Аконкагуа е най-високият връх на западното полукълбо. В Боливия пък отбелязах, че масивът Алтиплано се извисява колкото Тибетското плато (въртях се около истината), но всъщност е доста по-близичко до екватора и предлага богат избор на площадки за безпроблемно строителство.

Разговарях със северноамериканец, политически противник на онзи, нарекъл ни сган. Изтъкнах му, че докато Маккинли може да се сравнява с който и да е връх в Азия или Южна Америка, има много фактори в полза на Мауна Лоа — изключително улеснения при строителството! По-голямото ускорение ще направи катапулта достатъчно къс, за да подхожда на релефа. Тогава Хаваите ще станат космодрум… за целия свят, защото поговорихме и за деня, когато ще започнат проучванията на Марс и товарите за три-четири планети ще минават през техния архипелаг.

Въобще не споменах за активните вулкани тук. Вместо това добавих, че благоприятното положение позволява неправилно насочените пратки да пльоснат безопасно във Тихия океан.

В Съюза обсъдихме само един обект над седем хиляди метра (и прекалено близо до границата с могъщия съсед).

Килиманджаро, Попокатепетъл, Лоугън, Ел Либертадо — любимият ми връх се променяше според страната. Държахме просто да е „най-високият“ в сърцата на местните хора. Измислих нещо добро и за скромните планини на Чад, когато гостувахме там, и толкова убедително разсъждавах, че почти си повярвах.

Друг път, с помощта на насочващи въпроси от устите на наемници, купени от Стю Лажуайе, говорих за химическите технологии (за които нищо не знам, ама запомних фактите), достъпни на лунната повърхност. Тук неизчерпаемите и безплатни вакуум и слънчева енергия, безкрайните количества суровини и устойчивите условия предлагаха възможност за производства, твърде скъпи или немислими на Земята. Но това щеше да стане, щом евтиният двупосочен транспорт направи печеливша разработката на девствените ни ресурси. Винаги придружавах думите си с твърдението, че окопалата се в Лунната управа бюрокрация не проумява нашия голям потенциал (вярно беше!), както и с отговор на вечно задавания въпрос, че Луната може да приеме неограничен брой нови колонисти.

Това също беше вярно, обаче никога не споменах, че Скалата (а понякога и местният народ) убива около половината от новаците. Хората, с които си приказвахме, рядко се замисляха дали те самите да имигрират. Пресмятаха трябва ли да убедят или насилят други да ги сторят, за да облекчат пренаселването — и да намалят своите данъци. Затварях си устата за убеждението, че недохранените гъмжила, дето виждахме навсякъде, се размножават по-бързо, отколкото катапултът е в състояние да поеме. Съдба, както е казал някакъв древен класик.

Всъщност не можехме да настаним, нахраним и обучим дори милион новаци на година, а милион не беше и капка в земното море. Всяка нощ тук зачеваха повече бебета. Имахме възможност да приютим много по-големи групи, отколкото биха имигрирали доброволно, но ако използват принуда и ни залеят с тълпи… Луната се оправя само по един начин с новака: той или не допуска фатална грешка в поведението и приспособяването си към природа, която хапе без предупреждение… или свършва като тор в тунела на някоя ферма.

Да, масовата имиграция би означавала твърде висока смъртност сред пришълците — малко бяхме, за да помогнем на всички в избягването на природните опасности.

Както и да е, предимно Проф теглеше речи за „великото бъдеще на Луната“. Аз приказвах за катапулти.

През седмиците, когато чакахме комисията да ни повика, обиколихме много места. Хората на Стю бяха подготвили почвата и оставаше само въпросът колко ще издържим. Досещах се, че седмица на Земята ни лишава от година живот, а при Проф часовникът може би вървеше и по-зле. Той обаче нито веднъж не се оплака, винаги готов да се представи чаровно на още някоя среща.

Гостувахме по-дълго в Северна Америка. Датата на нашата Декларация, точно триста години след онази на британските колонии в северната част на Америка, се оказа истинска вълшебна пръчица в пропагандата и лъжците на Стю изстискаха всичко от открилата се възможност. Северноамериканците са сантиментално настроени към своите Съединени щати, макар че тия думи загубили смисъла си, щом Федерираните нации се заели да осъвременяват уредбата на техния континент. Избират президент на всеки осем години, не знам защо — но пък и защо британците още имат кралица? — освен това се хвалят с „независимостта“ си. Подобно понятие, също като „любов“, означава всичко, което поискате. В речника стои кротко между наркоман и непушач.

Та въпросната независимост значеше много в Северна Америка, а Четвърти юли им действаше съвсем като магия. Хората от лигата „Четвърти юли“ уреждаха нашите срещи и граф Стю ни каза, че малко похарчил, за да ги размърда, после тръгнало без пари. Тази организация дори събра средства, които употреби за другите си цели — янките с удоволствие раздават долари, няма значение при кого отиват.

По̀ на юг господин Лажуайе прибягваше до различна дата, неговите агенти внушаваха представата, че сме извършили преврата на 5 май, а не две седмици по-късно. Приветстваха ни с „Conco de Mayo! Libertad! Cinco de Mayo!“61. Тогава мислех, че викат „Thank you!“62 Проф се занимаваше с приказките.

Но в страната на Четвърти юли се справих по-добре. Стю ме накара да не нося лява ръка пред хората, ръкавите на костюмите ми бяха подшити нагоре, та ничий поглед да не пропусне чуканчето. Пробутвахме слуха, че съм пострадал в борбата за свобода. Ако ме питаха, само се усмихвах и казвах:

— Виждате ли какво става, когато много си гризете ноктите?

После сменях темата.

Никога не съм харесвал Северна Америка, дори при първото идване. Не е най-пренаселеният район на Земята, просто някакъв си милиард. В Бомбай хората нощуваха по улиците. В Големия Ню Йорк са ги натъпкали нависоко по етажите, не съм сигурен дали някой смогва да заспи. Радвах се, че съм в инвалидна количка.

И друго им е сбъркано там. Занимават се с цвета на кожата, като наблягат колко не ги интересува. През първото посещение все се оказвах или твърде светъл, или твърде мургав: някак успяваха да ме винят и за двете, или пък очакваха да заема страна в неща, за които въобще нямам мнение. Само Бог знае какви са моите гени. Една от бабите ми произхожда от район на Азия, където разни нашественици минавали не по-рядко от скакалците и насилвали всяка по пътя си — ами защо не попитат нея?

За второто чиракуване бях подготвен, но пак ми ставаше кисело. Наистина предпочитам открито расистките страни като Индия, при тях ако не сте индус, сте нищо. Обаче и другите мислят същото за индусите. Както и да е, не се наложи да се боря с „несъществуващия“ расизъм на Северна Америка в ролята на полковник О’Кели Дейвис, герой на лунната свобода.

Край нас кръжаха рояци от съчувстващи, трескаво напъвайки се да помогнат. Позволих им да направят за мен две неща, за които като учениче нямах време, пари и сили да си угодя — гледах мач на „Янките“ и отидох в Салем.

Трябваше да си остана с илюзиите. Бейзболът е къде по-приятен по видеото, там действително можете да видите какво става и не ви притесняват още двеста хиляди души. А и някой беше длъжен да застреля един от играчите. По-голямата част от дербито прекарах уплашен в очакване на мига, когато ще забутат количката ми пред тълпата. И непрекъснато уверявах домакините, че чудесно се забавлявам.

Салем бе мястото, не по-лошо (и не по-добро) от останалите в Бостън. Щом го разгледах, у мен се промъкна подозрението, че са обесили не тези вещици, които е трябвало. Но денят не отиде напразно — снимаха ме как полагам венец там, където е имало мост, в друг район на града, и произнесох паметна реч. Всъщност мостът още си стои, ще го зърнете долу през стъклото. Нищо и никаква постройка.

Проф се веселеше от всичко, колкото и трудно да му беше. Изобщо той притежаваше голяма дарба да се весели. Винаги измисляше да каже нещо ново за великото бъдеще на Луната. В Ню Йорк описа на главния мениджър на хотелска кампания, в чийто знак личеше зайче, какво може да се направи с курортите на Луната (щом цените на билетите станат по джоба на повече хора): екскурзии, твърде кратки да навредят някому, с придружителки, екзотични преживявания и хазарт, ала без данъци.

Последното прикова вниманието и Проф се разпростря по темата за удължената старост — верига жилища за пенсионери, където земният червей би могъл да изкара със своите парици двайсет, трийсет, четирийсет години по-дълго, отколкото на родната си планета. Да, като изгнаник, но кое е по-добре? Жив старец на Луната? Или гроб долу, на Земята? Питомците му могат да го посещават и да пълнят онези хотели. Професорът разкраси картинката с описания на нощни клубове с представления, невъзможни в ужасната местна гравитация, спортове, подходящи за нашето приемливо притегляне — дори се разприказва за плувни басейни, кънки и перспективата за полети! (Рекох си, че се е простил с предпазните схеми.) Накрая намекна, че едно швейцарско сдружение е налапало въдицата.

На следващия ден говореше на мениджъра за задгранични дейности в „Чейз Интърнешънъл Панагра“ как трябвало да запълнят своя лунен филиал с паралитици, сърдечно болни, инвалиди и други, за които голямото притегляне е пречка. Мениджърът беше дебелак със свирещи гърди, може и да е мислил за себе си през това време, обаче наостри уши чак при „никакви данъци“.

Не всичко вървеше по наше желание. В новините често се опълчваха срещу нас, вечно се намираха типове с неудобни въпроси. Винаги, щом се оправях с тях без помощта на Проф, май се препъвах. Един се вкопчи в мен заради заявлението на Де ла Пас пред комисията, че притежаваме зърното, отгледано на Луната. Явно поначало смяташе, че не е така. Казах му, че не разбирам въпроса.

Той отговори:

— Полковник, вярно ли е, че вашето временно правителство е подало молба за членство във Федерираните нации?

Длъжен бях да отрежа: „Няма да коментирам.“ Но паднах в трапа — потвърдих.

— Много добре — кимна репортерът. — Изглежда спънката е в противоречащото ви изявление, че Луната е собственост на ФН — каквато винаги е била — под контрола на съответната Управа. Ала и в двата случая според вашето признание, това зърно ни принадлежи чрез преотстъпване на правата.

Попитах го как е стигнал до този извод. Отвърна:

— Полковник, наричате се заместник-министър на външните работи. Несъмнено сте запознат с Хартата на земните нации.

Бях я прегледал бегло.

— Доста добре запознат — казах предпазливо или така ми се струваше.

— Значи помните Първата свобода, гарантирана там, и сегашния механизъм за прилагането й чрез заповед № 11/76 на Надзорния съвет към Агенцията по изхранването и селското стопанство. Документът носи дата 3 март тази година. Следователно сте съгласен, че всички количества зърно, отгледани на Луната (без местните дажби), са изначална и неоспорима обществена собственост под попечителството на ФН и подлежат на разпределение чрез нейните служби според необходимостта. — Пишеше, докато говореше. — Имате ли нещо да добавите към това признание?

— В името Божие, за какво точно ставна дума? — рекох. И веднага: — Върнете се! Нищо не съм признавал!

И тъй, „Грейт Ню Йорк Таймс“ блъвна в своя калпав стил:

Попитах Проф как трябваше да се справя с натрапника.

— На враждебен въпрос винаги отговаряй с друг въпрос — рече ми. — Никога не искай да ти изясняват темата, ще ти сложат в устата каквото си пожелаят. Този репортер… Кльощав ли беше? Брояха ли му се ребрата?

— Не. Набит.

— Както личи, не живее с хиляда и осемстотин калории дневно според смисъла на цитираната от него заповед. Знаеш ли, че си могъл да го засечеш колко дълго се е придържал към дажбите и защо се е отказал? Или пък да го питаш какво е закусвал, а сетне да го изгледаш недоверчиво, независимо от отговора му. Или ако не усещаш накъде бие някой, с контравъпрос се отклони към друга тема, която искаш да обсъждаш. После, каквото и да каже, ти си изпей песента и посочи следващия. Това не се играе с логика, ами с тактика.

— Проф, тук никой не живее с хиляда и осемстотин калории дневно. В Бомбай може би. Но не и тук.

— В Бомбай карат с по-малко. Мануел, тези равни дажби са измишльотина. Половината храна на тая планета минава през черния пазар или се използва от отчетността чрез някаква уловка. Или водят двойно счетоводство, така че изпращаните във ФН сводки нямат нищо общо с икономиката. Да не смяташ, че Велики Китай съобщава на Надзорния съвет истината за зърното от Тайланд, Бирма и Австралия? Сигурен съм, че представителят на Индия в този съвет не мисли тъй. Обаче Индия си трае, защото получава лъвския пай от Луната… а после играе на политика с глада (фраза, която вероятно помниш), като използва нашето зърно, за да дирижира резултатите от изборите. Миналата година в Керала имаше планиран глад. Видя ли това в новините?

— Не.

— Е, то просто липсваше в новинарските емисии. Мануел, контролираната демокрация е великолепна… за контрольорите. И най-голямата й сила е „свободната преса“, а „свободна“ се определя като „отговорна“ и тия цербери казват кое именно е безотговорно. Знаеш ли от какво Луната се нуждае най-много?

— Повече лед?

— Информационна система, която не се прецежда по един канал. Нашият приятел Майк е и най-сериозната опасност за нас.

— Хм, не вярваш ли на компютъра?

— Мануел, за някои неща нямам доверие и на себе си. Ограничената дори с „мъничко“ свобода на печата е от същата категория, както и класическият пример с „малко“ бременната жена. Още не сме свободни, нито ще бъдем, докато някой — даже първият ни съюзник Майк — упражнява контрол върху новините. Знаеш ли, Мани, надявам се някога да имам вестник, независим от всякакви източници и канали. Ще бъда щастлив да го печатам и ръчно като Бенджамин Франклин.

Предадох се.

— Проф, да предположим, че тези разговори се провалят и изпращането на зърното спре. Какво ще стане?

— Лунатиците у дома ще ни се разсърдят… а тук, на Земята, мнозина ще умрат. Чел ли си Малтус63?

— Не си спомням.

— Да, мнозина ще умрат. После ще се установи ново равновесие, с по-добре работещи и по-добре нахранени хора. Тази планета не е пренаселена, просто е зле управлявана… Хе, най-безмилостното нещо, което можеш да направиш на гладния човек, е да му дадеш храна. Да я дадеш. Прочети Малтус. Никога не е безопасно да се присмиваш на тоя доктор, защото той винаги се смее последен. Потискащ тип — радвам се, че е мъртъв. Но не се захващай с него, преди да отмине всичко това. Изобилието от факти спъва диплома̀та, особено честния.

— Аз не съм от най-честните.

— Обаче нямаш дарба за безчестие, значи трябва да намериш убеждение в невежеството и ината. Поне последното качество ти е присъщо, опитай се да съхраниш и първото. Временно. Момче, чичо ти Бернардо е ужасно уморен.

Казах му:

— Извинявай! — и изтърколих количката си от неговата стая. Проф прекаляваше с темпото. С удоволствие бих приключил визитата, ако бях сигурен, че ще го кача на кораб и ще го махна от това притегляне. Но трафикът оставаше еднопосочен: товарачи със зърно и нищо друго.

Все пак професорът се забавляваше. Щом си тръгнах и свирнах на светлините да угаснат, отново забелязах играчката, която си купи; радваше й се като хлапе на Коледа — бронзово оръдие.

Истинско, от времето на платноходите. Беше малко, с дуло към половин метър и общо тегло заедно с дървената основа около петнайсет килограма. „Сигнално оръдие“, както пишеше в документите за продажба. Лъхаше на стара история, пирати, мъже, принудени да „стъпят зад борда“. Чудесна вещ, но попитах Проф — защо? Ако някой ден успеехме да си тръгнем, от цената на превоза на това нещо до Луната направо щеше да ни заболи. Не ми се искаше да зарязвам скафандъра, в който имаше още години носене, нито двете леви ръце и едни шорти. По принуда бих оставил ръката за пред хора. При голяма принуда бих се отказал и от шортите.

Той протегна длан и погали сияещото дуло.

— Мануел, някога живеел човек, назначен на измислена длъжност заради политиката, точно както мнозина тук, в този Директорат — лъскал бронзово оръдие пред една съдебна палата.

— Че защо й е оръдие на съдебната палата?

— Няма значение. Правил го години наред. Изхранвал се и скътвал нещичко, ала не постигал напредък в своя свят. И затова веднъж напуснал работа, изтеглил спестяванията си, купил си бронзов топ и започнал самостоятелен бизнес.

— Звучи като да е бил идиот.

— Без съмнение. Такива бяхме и ние, когато изхвърлихме Надзирателя. Мануел, ти ще ме надживееш. Щом Луната приеме свое знаме, бих искал да е с оръдие или затворнически решетки в червено на черен фон, та да личи нашият горделиво неблагорднически произход. Смяташ ли, че ще се уреди?

— Ами да, ако ми надраскаш скица. Но защо пък знаме? На Скалата нямаме дори един пилон.

— Може да се развява в сърцата ни… символ на всички глупци, толкова смехотворно непрактични, че решават да се борят със съдебната палата. Ще запомниш ли, Мануел?

— Естествено. Искам да кажа — ще те подсетя, като му дойде времето.

Не ми харесваха тези лафове. Беше започнал да използва кислородна палатка, когато оставаше сам, и не желаеше да я показва пред други хора.

Сигурно наистина съм невежа и инат. Демонстрирах и двете в едно място на име Лексингтън, Кентъки — в Централния управленски район. За живота на Луната нямахме подготвени и наизустени отговори. Проф ми заръча да се придържам към фактите и да наблягам на домашното, топлото, дружелюбното, особено на различията.

— Мануел, не забравяй, че хилядите земяни, които за кратко са гостували горе, са едва нищожна частичка от процента. За повечето сме любопитна чудатост като животните в зоопарка. Помниш ли оная костенурка на изложбата в Стария купол? Това сме ние.

Разбира се, спомних си я. Направо изтъркаха тази твар от зяпане. Затуй с радост отговарях, когато групата мъже и жени ме заразпитва как е житие-битието на Луната. Украсявах само с премълчаване за нещата, които не са семеен живот, а жалки заместители в общност с преобладаващо мъжко население. Луна Сити — това са домовете и семействата, скучни според земните стандарти, но на мен ми харесват. И в другите зайчарници е почти същото: хората работят, отглеждат хлапета, клюкарстват и най-добре се забавляват, седнали около масата за вечеря. Нямаше много за разказване, ето защо говорих за всичко, което ги интересуваше. Всеки лунен обичай идва от Земята, обаче тя е толкова грамадно място, че порядки от, да речем, Микронезия изглеждат странни в Северна Америка.

Тази жена, не бих я нарекъл дама, искаше да научи нещо за различните видове брак. Първо, вярно ли било, че на Луната човек можел да се ожени без свидетелство? Попитах я какво точно има предвид.

Приятелчето й каза:

— Остави това, Милдрид. В общността на пионери никога няма брачни свидетелства.

— Ама не държите ли архиви? — досаждаше тя.

— Да, разбира се — съгласих се. — Ние например водим семейна книга, започваща почти от първото кацане в Джонсън Сити — всеки брак, раждане, смърт, всяко важно събитие не само по пряка линия, но и доколкото успяваме да проследим разклоненията. А освен това един мъж, учител е, обикаля и преписва семейните книги по целия зайчарник, съставяйки история на Л-Сити. Хоби му е.

— Добре де, нямате ли официални архиви? Тук, в Кентъки, разполагаме с анали, обхващащи стотици години.

— Госпожо, не сме там от толкова много време.

— Да, обаче… Е, сигурно в Луна Сити имате градски архивар. Може би го наричате общински документатор. Чиновникът, който записва и съхранява подобни неща. Нотариални актове и така нататък.

— Не ми се вярва, мадам. Някои букмейкъри вършат работа на нотариуси, заверяват подписи на договори, пазят ги в канторите си. Заради хората, които не могат да четат и пишат, значи не умеят сами да поддържат своята документация. Но не съм чувал да са молили някого да прави и брачен архив. Не твърдя, че е невъзможно да се случи. Просто не съм чувал.

— Каква очарователна непринуденост! Сега да поговорим и за един друг слух — че било съвсем лесно да се разведеш на Луната. Осмелявам се да предположа, че и той отговаря на истината.

— Не, мадам, не бих казал, че разводът е леко нещо. Голямо кълбо има да се разплита. Хм… да вземем най-обикновен пример с някоя дама и да речем, че тя води двама съпрузи…

— Двама?

— Може да са повече или пък само един. А може и да е сложен брак. Но да се спрем на госпожата и двамата мъже като типичен случай. Тя решава да се разведе с единия. Приемаме, че се прави по приятелски, другият съпруг е съгласен и изхвърленият не вдига врява. Не че ще му бъде от полза, ако се разшуми. О’кей, дамата се разделя с него, той напуска. Пак остават безкрайно много неща. Мъжете навярно са партньори в бизнеса, често е така при съсъпрузите. Разводът може да разруши тия връзки. Имат да уреждат парични въпроси. Тримата може би заедно притежават кубиците и макар да са записани на нейно име, бившият съпруг вероятно е вложил средства или е плащал дял от наема. А почти винаги трябва да се помисли за децата, за издръжка и какво ли не. Въобще куп проблеми. Не, мадам, разводът никога не е лесен. Ще се разведеш за десет секунди, после десет години ще оправяш бъркотиите. Не е ли и тук същото?

— Ъъ… ами забравете за този въпрос, полковник. При нас може да стане и по-просто. Но ако това е обикновен брак, какво представлява сложният?

Затънах в обяснения за полиандрии, кланове, групи, линейни, също и по-особените случаи, смятани за вулгарни от консервативни хора като моето семейство — да речем, живота, който си уреди майка ми, когато изрита моя старец, въпреки че не описах точно туй. Мама винаги е стигнала до крайности.

Жената каза:

— Объркахте ме. Каква е разликата между линия и клан?

— Доста различни са. Вземете моя случай. Имам честта да принадлежа към един от най-старите линейни бракове на Луната и според пристрастното ми мнение — най-добрия. Питахте за разводите. В нашето семейство няма такива и съм готов да заложа много срещу малко, че и в бъдеще не се предвиждат. Линейният съюз крепне все повече с годините, натрупва опит в изкуството на разбирателството, докато стане немислимо да го напуснеш. Освен това за развод с някого от съпрузите трябва единодушно съгласие на всички съпруги — невъзможно е. Старшата дама въобще не би допуснала да се стигне толкова далеч.

Продължих да описвам предимствата: финансова сигурност, чудесен живот за децата в дома, а смъртта на някой от членовете, макар и да е трагична, никога не се превръща в кошмар, както е при други бракове, особено за дечурлигата. Те просто не могат да осиротеят. Предполагам, че омекнах от въодушевление, но пък и семейството е най-важното нещо в живота ми. Без моите хора съм само един еднорък механик, когото и да елиминират, никой няма да кихне.

— Ето затова положението е устойчиво — казах им. — Да вземем най-младата ми жена, на шестнайсет е. Сигурно ще стане старша съпруга, щом подкара осемдесетте, което не означава, че дотогава ще са умрели по-възрастните от нея. На Луната е малко вероятно, дамите там май са безсмъртни. Ех, може всички те да се оттеглят от управлението на фамилията. Според традициите на семейството ни така и постъпват, без по-младите съпруги да ги притискат. Тъй че Людмила…

— Людмила?

— Руско име. От приказките. Мила ще има над петдесет години отличен пример пред очите си, преди да се нагърби с товара. А и поначало е чувствителна, едва ли ще допуска грешки, но дори да се случи, другите съпруги ще я вкарат в правия път. Саморегулиране, като в машина с добре построени обратни връзки. Сполучливият линеен брак е безсмъртен, очаквам моят да ме надживее с поне хиляда години — и затова няма да ритам срещу смъртта, когато ми дойде времето. Най-хубавото от мен ще продължи да съществува.

Тъкмо изкарваха Проф, помоли ги да спрат носилката и се заслуша. Обърнах се към него:

— Професоре, вие познавате моето семейство, имате ли нещо против да кажете на госпожата защо е щастливо? Ако мислите така.

— Щастливо е — съгласи се Проф. — Още по-скоро бих си позволил една по-обща бележка. Скъпа мадам, струва ми се, че лунните обичаи в брака ви изглеждат донякъде екзотични.

— О, не бих се изразила толкова крайно! — припряно отвърна тя. — Само са малко непривични.

— Те, както е винаги с брачните порядки, произхождат от икономическата принуда на обстоятелствата. А нашите обстоятелства се различават много от вашите на Земята. Например линейните бракове, които моят колега възхваляваше… при това с основание, уверявам ви въпреки личното му пристрастие. Аз съм ерген и неутрален. Въпросната форма е възможно най-силното средство за съхранение на капитала и обезпечаване благополучието на децата — двете главни функции на брака, където и да било. И то в среда, в която няма сигурност нито за капитала, нито за децата, освен тази, създадена от индивидите. Е, човешките същества все някак се справят със своите проблеми. Линейният съюз е забележително успешно изобретение за постигане на подобни цели. Всички други лунни форми на брака служат на същата идея, макар и не толкова добре.

Пожела им „лека нощ“ и си тръгна. Имах у себе си — всякога я нося! — снимка на моето семейство, най-новата, от сватбата с Уайоминг. Булките винаги са красавици, а Уайо сякаш сияеше; и останалите изглеждахме хубави и щастливи. Дядко беше висок и горд, без да му личи старческата слабост.

Обаче останах разочарован, гледаха я странно. Мъжът май се казваше Матюз, помоли:

— Полковник, бихте ли прежалили тази фотография?

Трепнах:

— Само нея имам. И съм далеч от дома.

— Искам я просто за един момент. Позволете ми да я преснимам. Тук, на място, може и без да излиза от ръцете ви.

— О, разбира се!

Аз не бях докаран добре, такова ми е лицето, но на Уайо се отдаваше дължимото, от Леноре пък по-хубава няма.

И тъй, мъжът я прещрака, на следващата сутрин дойдоха направо в хотелския ни апартамент, събудиха ме рано-рано, откъснаха ме от инвалидната количка и всичко останало, за да ме заключат в килия с решетки! За бигамия64. За полигамия65. За открита аморалност и публично подстрекателство на други към същото.

Доволен бях, че Мами не можеше да види.

19

Цял ден мина, докато Стю прехвърли делото в съд на ФН, където го закриха. Неговите адвокати пискаха да бъде зарязано поради дипломатически имунитет, ала съдиите не паднаха в капана. Просто отбелязаха, че предполагаемите закононарушения са извършени извън юрисдикцията на по-нисшата инстанция, с изключение на евентуалното подстрекателство, за което не се намериха достатъчно доказателства. Няма закони на ФН относно брака, само правило, че всяка нация е длъжна „да зачита и взима под внимание“ брачните норми, възприети от другите страни членки.

От ония единайсет милиарда сигурно поне седем я караха при разрешена полигамия и манипулаторите на общественото мнение, работещи за Стю Лажуайе, разиграха картата с „гоненията“. Така спечелихме симпатиите на хора, които иначе не биха чули за нас, дори в Северна Америка и на още места, където полигамията е извън закона, но има граждани, изповядващи принципа „Остави и другите да живеят.“ Всичко стана за добро, защото винаги е гот да те забележат. За повечето от тези гъмжащи милиарди Луната не означаваше нищо и въобще не бяха научили за нашия бунт.

Мошениците на Стю бяха вложили много мисъл в планирането на нагласеното положение, довело до арестуването ми. Казаха ми чак след няколко седмици, дотогава се поохладих и видях ползата. Необходими били тъп съдия, нечестен шериф и варварски местен предразсъдък, на който подпалих фитила със своята мила снимка. Стю Лажуайе по-късно призна, че точно разнообразието на цветовете в семейство Дейвис разярило съдията достатъчно, та да стори глупост, надминаваща обичайните тукашни дарби да плещят безсмислици.

Единствената ми утеха, че Мами не можеше да зърне моето унижение, се оказа илюзия. Снимките, направени през решетките и показващи навъсената ми физиономия, се появили във всеки лунен вестник. Нашите писачи се възползвали от най-гнусните историйки, публикувани на Земята, а не от значително по-големия брой статии, които заклеймяваха несправедливостта. Трябвало е да имам повече доверие в Мами, тя не се засрамила, само искала да слезе долу и да накъса някои люде на мръвки.

И тук случката ни помогна, но най-много полза донесе на Луната. Хората ни се почувстваха по-обединени от тази пълна глупост, отколкото от всичко друго дотогава. Засегна ги лично, а пък Адам Селене и Смешника Саймън ги поощряваха. Лунатиците са сговорчиви освен за едно — жените. Всяка дама беше оскърбена от раздуханата на Земята история; затова мъжете, обръщали гръб на политиката до тоя момент, изведнъж откриха, че съм свой човек.

Още нещо непредвидено: старите кримки си вирнаха носа пред онези, които не са били депортирани. След време бившите осъдени почнаха да ме приветстват със „Здрасти, пандизчия!“. Поздрава на братството — приеха ме в него.

Но тогава не виждах нищо хубаво! Бутаха ме насам-натам, отнасяха се с мен, сякаш бях говедо, взеха ми отпечатъци от пръстите, снимаха ме, даваха ми храна, която ние и на свинете си не бихме предложили, подлагаха ме на безбройни унижения и само тежкото притегляне ме възпираше да убия някого. Ако бях с ръка номер шест, когато ме прибраха, може би щях да опитам.

Отправих си нервите, щом ме освободиха. Скоро вече пътувахме към Агра, комисията най-после ни повика. Беше ми приятно пак да попадна в двореца на махараджата, обаче прехвърлянето през единайсет часови пояса за по-малко от 180 минути не ми остави време за почивка. Отидохме на заседанието с мътни погледи и само лекарствата ни крепяха.

Това заседание бе всъщност монолог. Ние слушахме, а председателят приказваше. Почти цял час. Ще обобщя.

Нашите нелепи претенции бяха отхвърлени. Нямало да свалят от раменете си товара на свещения дълг, поверени на Лунната управа. Безредиците на притежаваната от Земята Луна били недопустими. Още повече, че неотдавнашните събития показали прекалената снизходителност на Управата. Сега пропуските щели да бъдат поправени чрез активно прилагане на петгодишна програма — тя щяла да промени изцяло живота под опеката на управниците. Подготвяли ни кодекс от закони. Щели да създадат граждански и главни съдилища за доброто на „поверените им служители“, които обхващат всички в района на съответното попечителство, а не само депортираните с изтекли присъди. Щели да отворят обществени училища, както и образователни институции за възрастните люде, нуждаещи се от тях. Образували планов комитет по икономическите, инженерните и селскостопанските въпроси, за да се постигне най-ефективно използване на лунните ресурси и труда на хората. Вече било поставено като близка цел учетворяването на зърнения урожай: нещо, лесно достижимо чрез научна планировка.

В първия етап служителите щели да бъдат освободени от непроизводителните занятия и прехвърлени на работа в пробиването на огромна мрежа от фермерски тунели. Там хидропонните процеси биха могли да започнат не по-късно от март 2078 година. Тези бъдещи гигантски ферми щели да се намират под контрола на Лунната управа, а не оставени на капризите на отделните стопани. Очаквали в края на петгодишния период тоя механизъм да доведе до съвсем различна зърнена квота. През това време щели да разрешат на служителите, отглеждащи жито на частни начала, да продължат работата си. Но когато отпадне нуждата от неефективните им методи, щели да ги включат в новата система.

Председателят вдигна поглед от листата пред себе си:

— Накратко, Лунните колонии ще бъдат модернизирани и управлението им ще бъде съгласувано с останалата част от цивилизацията. Колкото и да не ми допадаше подобна задача, смятам (говоря като гражданин, а не като шеф на тази комисия), че ви дължим благодарност. Да, вие ни обърнахте внимание върху нещо, което има крещяща нужда от подобряване.

Готов бях да му отрежа ушите. „Поверени служители“! Що за измислица, вместо да кажат „роби“! Ала Проф промълви унесено:

— Предложените планове ми се струват твърде интересни. Позволено ли ми е да задавам въпроси? Само за информация?

— Да, само за информация.

Северноамериканският представител се наведе напред:

— Но не си въобразявайте, че ще търпим дързости от пещерни типове като вас! Внимавайте как се държите. Да знаете, че още не ви се е разминало.

— Настоявам за ред — каза достопочтеният председател. — Продължавайте, професоре.

— Намирам за особено любопитен термина „поверени служители“. Може ли да бъде прието за вярно твърдението, че повечето хора на основния спътник на Земята не са изчерпали присъдите си престъпници, ами свободни индивиди?

— Безусловно — невъзмутимо кимна председателят. — Проучихме всички юридически аспекти на новата ни политика. С малки изключения около 91 процента от колонистите имат гражданство, пряко или наследствено, в някоя от държавите-членки на Федерираните нации. Който иска да се върне в своята родна страна, може да го стори. Ще ви бъде приятно да научите, че Управата обмисля план за предоставяне на заеми на желаещите да се преселят… вероятно под контрола на Международния Червен кръст и Червен полумесец. Ще добавя, че аз с цялото си сърце подкрепям този план, тъй като прави безсмислени всякакви приказки за „робски труд“.

Пусна тънка усмивчица.

— Разбирам — въздъхна Проф. — Изключително хуманно. Дали комисията (или пък Управата) е преценила факта, че лунатиците са физически неспособни да останат на вашата планета? Че са подложени на недоброволно вечно изгнание чрез необратими физиологични промени и не могат никога да живеят в доволство и здраве в гравитационното поле, шест пъти по-силно от онова, към което са се приспособили телата им?

Негодникът подви устни, сякаш умуваше над съвсем нова за него идея:

— Говорейки пак само от свое име, не съм готов да призная, че казаното от вас е непременно вярно. Може да важи за едни и да не засяга други. Човеците се различават твърде много помежду си. Вашето присъствие тук доказва, че не е невъзможно лунният жител да се върне на Земята. Както и да е, нямаме намерение никого да принуждаваме. Надяваме се, че всички ще пожелаят да останат; вярваме, че ще подтикнем и още хора към имиграция на Луната. Но това е въпрос на индивидуален избор в условията на свободните, гарантирани от Великата харта. Колкото до споменатото физиологично явление — то не е юридически проблем. Ако някой сметне, че е по-благоразумно да си седи горе или че така ще бъде по-щастлив, това е негово право.

— Разбирам, сър. Свободни сме. Свободни сме да живеем на Скалата и да работим в условия и със заплати, определени от вас… или свободни да се върнем на Земята, за да умрем.

Председателят сви рамене:

— Вие твърдите, че сме злодеи, а ние не сме. Ами че и аз, стига да бях още млад, бих се преселил в Лунните колонии. Какви възможности, Боже мой! Все едно, не ме притеснява вашето изопачаване на фактите, историята ще ни оправдае.

Проф ме изненада, понеже не влизаше в бой. Тревожех се за него — седмици напрежение, отгоре на всичкото и лоша нощ. Каза само:

— Достопочтени председателю, предполагам, че полетите до Луната скоро ще бъдат възобновени. Можете ли да уредите места в първия кораб за мен и моя колега? Защото се налага да призная, че гравитационната слабост, за която споменах, в нашия случай е съвсем действителна. Трябва да се приберем у дома.

(Никаква думичка за зърнените товарачи. Нито за „мятането на камъни“, нито дори за това, колко е безсмислено да биеш кравата. Бернардо де ла Пас просто говореше като уморен човек.)

Председателят се наведе към нас и започна с мрачно удоволствие:

— Професоре, изправяте ни пред затруднения. Да го кажа направо — вие явно сте виновни в предателство спрямо Великата харта, всъщност спрямо цялото човечество… и обвинението се обмисля в момента. Съмнявам се дали ще има нещо повече от условна присъда срещу човек с вашата възраст и здравословно състояние. Смятате ли, че е логично да уредим транспорта ви до мястото, където сте извършили съответните деяния — за да предизвикате още смутове?

Проф въздъхна:

— Разбирам позицията ви. В такъв случай, сър, ще ме извините ли? Нуждая се от отдих.

— Естествено. Останете на разположение на комисията. Закривам заседанието. Полковник Дейвис…

— Сър?

Тъкмо завъртах количката, та да изтикам професора навън без бавене. Не бяха пуснали нашите придружители в залата.

— Моля ви за кратък разговор. В моя кабинет.

— Ъъъ…

Погледнах Де ла Пас: очите му бяха затворени, приличаше на човек в безсъзнание. Ала помръдна един пръст, за да отида по-наблизо.

— Достопочтени председателю, аз съм повече болногледач, отколкото дипломат. Трябва да се грижа за колегата си. Той е стар и наистина болен.

— Придружителите ви ще се оправят с него.

— Е, ами…

Доближих Проф максимално с количката и се наведох над главата му.

— Приятелю, добре ли си?

Той едва шепнеше:

— Виж какво иска. Съгласи се. Но протакай.

След малко останах насаме с председателя, звукоизолиращата врата се затвори. Което нищо не означаваше, защото в стаята биха могли да сложат десетина „ушички“, без да броим и това в лявата ми ръка. Домакинът попита:

— Питие? Кафе?

— Не, сър, благодаря. Тук трябва да внимавам с диетата.

— Предполагам. Действително ли сте прикован към тази количка? Изглеждате ми здрав.

— Ако се наложи — отвърнах му, — мога да стана и да прекося тоя кабинет. Може би ще припадна. Или нещо по-лошо. Предпочитам да не рискувам. Тежа шест пъти повече от нормалното. Сърцето ми не е свикнало.

— Аха. Полковник, доколкото съм осведомен, имали сте някакви глупави неприятности в Северна Америка. Съжалявам най-искрено. Мястото е варварско. Много мразя да ходя там. Сигурно се чудите защо поисках да говорим.

— Не, сър, ще ми кажете, когато вие решите. Но се питах защо още ме наричате полковник.

Той се разсмя като лаещо куче:

— Сигурно по навик, цял живот спазвам протокола. И все пак за вас може би е по-добре да си останете с това звание. Впрочем какво мислите за нашия петгодишен план?

Намирах, че вонеше.

— Струва ми се внимателно изпипан.

— Вложихме доста идеи в него. Господин полковник, изглеждате ми разумен човек… Зная, че сте такъв, зная не само произхода ви, но и практически всяка дума, едва ли не и всяка мисъл, откакто стъпихте на Земята. Роден сте горе. Считате ли се за патриот? На Луната?

— Да, точно така. Обаче съм склонен да смятам направеното от нас за обикновена необходимост.

— Между нас казано — вярно е. Онзи стар глупак Хобарт! Полковник, планът ви е добър… но му липсва ръководител. Ето вашия шанс да се проявите като истински патриот, а не като фалшив герой, оставил се да го убият за загубена кауза. Приемете това по следния начин. Мислите ли, че Лунните колонии ще издържат срещу цялата сила, която Федерираните нации могат да съберат? Разбирам, че всъщност не сте военен, и се радвам, че е така, ала вие сте техник, знам и тази подробност. Според честната ви оценка колко кораба и бомби са необходими, за да бъдат унищожени колониите на тъй наречената Скала?

Отвърнах бързо:

— Един кораб, шест бомби.

— Правилно! Боже мой, колко е хубаво да говориш с разумен мъж. Две от тях трябва да бъдат страхотно големи, може би специална изработка. Някои хора ще оцелеят още известно време — да речем, в по-малките селища извън районите на бомбардировките. М-да, едно корабче ще свърши работа за десет минути.

— Признавам това, сър, обаче професор Де ла Пас ви изтъкна, че не получавате мляко от кравата, като я биете. И несъмнено нищо не печелите, ако я застреляте.

— Ами според вас защо кротуваме и бездействаме повече от месец? Моят колега, онзи идиот (няма да споменавам имена), говореше за „дързости“. Не те ме тормозят, това са само приказки, а пък аз се интересувам от резултатите. О, не, драги ми полковнико, няма да застреляме кравата… Но ако ни принуди, ще й дадем да разбере, че можем да я гръмнем. Ракетите с термоядрени глави са скъпи играчки, ала бихме си позволили да изхабим няколко на голи скали като предупреждения. Хм, това е повече сила, отколкото би ни се щяло да покажем — току-виж уплашим животинката и вимето й пресъхне. — Той пак се изсмя, сякаш лаеше. — По-умно е да убедим старата симпатяга, та да дава мляко доброволно.

Чаках.

— Не искате ли да знаете как? — попита председателят.

— Добре де, как?

— Чрез вас. Не казвайте нищо, оставете ме да обясня…

Заведе ме на високата планина и ми предложи царствата земни. Или лунни. Да поема поста на Временен попечител, като се подразбира, че ще е вечно мой, стига да им изпълнявам желанията. Да втълпя на лунатиците, че не могат да победят. Да ги уверя, че новият ред е за тяхно благо, наблягайки върху предимствата — безплатни училища и болници, безплатно това и онова. Подробностите по-късно, но ще бъде начин на управление, какъвто цари вредом на Земята. Данъците тръгват от ниско равнище и се налагат безболезнено като удръжки от заплатата и с отчисляване на комисионни от зърнените доставки. И най-важното: този път Управата нямало да праща момчета да свършат мъжката работа — някакви си две подразделения полиция.

— Ония проклети драгуни бяха грешка — смигна ми домакинът, — ние няма да я повторим. Да си говорим откровено, мина цял месец, защото трябваше да убедим Комисията по опазването на мира, че шепа хора не могат да поддържат реда сред три милиона, пръснати в шест по-големи и петдесетина малки селища. Затова ще започнете с достатъчно военни полицаи, свикнали да усмиряват цивилното население с минимален шум. Към тях ще има женски спомагателни части, стандартните 10 процента — и повече никакви оплаквания за насилия. Е, сър? Ще се справите ли? След като знаете, че в перспектива така е по-добре за собствения ви народ?

Казах му, че трябва да анализирам всичко подробно, особено въпроса около квотите в петгодишния план, а не да излизам с прибързано решение.

— Разбира се, разбира се! — съгласи се той. — Ще ви подаря екземпляр от бялата книга, която подготвихме. Вземете го със себе си, проучете го, сложете го под възглавницата, ако искате. Утре пак ще се видим. Само ми дайте дума на джентълмен, че ще си държите езика зад зъбите. Не е кой знае каква тайна… но някои неща се уреждат по-гладко, преди да се разчуят. Като говорим за разгласа, нужна ви е помощ — и ще я получите. Ще си позволим разходите по изпращането горе на най-съвестните в професията, ще им платим колкото струват, ще ги натоварваме на центрофугите, както правят учените. Този път ще си свършим работата. Оня глупак Хобарт… всъщност той е мъртъв, нали?

— Не, сър. Обаче стана слабоумен.

— Трябваше да го убиете. Ето вашия екземпляр от плана.

— Сър? Заговорихме за старци… Професор Бернардо де ла Пас не може да останете тук. Няма да изкара и половин година.

— Така е най-добре, не смятате ли?

Опитах се да отвърна с нормален глас:

— Не ме разбрахте. Той се радва на голяма любов и уважение. За мен ще бъде чест, ако го убедя, че сериозно мислите за онези термоядрени ракети… и че негов патриотичен дълг е да спасява каквото може. Както и да е, върна ли се без колегата… не само няма да ми стигнат силите, ами просто няма да живея достатъчно дълго, за да направя нещо.

— Хммм… Утрото е по-мъдро от вечерта. Хайде, утре ще говорим. Да речем, в 14 часа.

Излязох и щом ме натовариха в колата, се разтреперих — нали ми липсва подходът на върхушката.

Стю чакаше при Проф.

— Е, какво? — попита Де ла Пас.

Завъртях очи и се тупнах по ухото. Събрахме глави над челото на професора, с две одеяла отгоре. Носилката и моята количка бяха „чисти“, проверявах ги всяка сутрин. В стаята обаче ми се струваше по-сигурно да си шепнем по този начин.

Започнах. Проф ме спря:

— После ще обсъждаме потеклото и наклонностите на председателя. Искам факти.

— Предложи ми да стана Надзирател.

— Вярвам, че си приел.

— Деветдесет на сто. Трябва да прочета тоя боклук и да дам отговор утре. Стю, колко бързо можем да осъществим плана „Бягство“?

— Вече работим по него. Само чакахме да се върнеш. Ако наистина те пуснат да се върнеш.

Следващите петдесетина минути бяха от доста натоварените. Лажуайе доведе стар индиец с доти66. След половин час той беше… двойник на Проф, а пък Стю пренесе самия професор от носилката на един диван. Моята подмяна се получи по-лесно. Двойниците ни бяха откарани в дневната на апартамента по здрач. Скоро поднесоха вечерята. Няколко души влязоха и излязоха — сред тях възрастна тъмнокожа жена, облегната върху лакътя на граф Лажуайе. Дебел бабу67 вървеше подире им.

Най-зле беше, когато изчакахме Де ла Пас по стълбата към покрива. Никога не бе носил външни протези с моторчета, защото нямаше възможност да се упражнява, лежейки повече от месец.

Но ръката на Стю го крепеше здраво. Аз стиснах зъби и сам превзех онези страшни тринайсет стъпала. Щом се курдисах на покрива, сърцето ми щеше да се пръсне. С усилия се удържах да не изключа. Точно по график безшумен малък силует изскочи от мрака. След десет минути бяхме в чартърното самолетче, което използвахме тук, а след още две литнахме към Австралия. Не знам колко е струвало да се уреди този танц и всичко да е готово при нужда, ала мина гладко.

Проснах се до Проф и си поех дъх, после рекох:

— Друже, как си?

— О’кей. Малко уморен. Разочарован.

— Ja. Разочарован.

— Исках да кажа — понеже не видях Тадж Махал. Като млад изобщо не съм имал тая възможност, а ето че сега бях на километър от него, и то два пъти… Е, пак не го зърнах и никога няма да ми се случи.

— Това е само една гробница.

— И Елена от Спарта е била само една жена. Заспивай, момчето ми.

Кацнахме в китайската част на Австралия, мястото се наричаше Дарвин. Отнесоха ни направо в кораб, където ни настаниха в предпазните кресла. Проф се унесе. Аз тоже бях задрямал, когато Стю влезе ухилен и се пристегна с колана до нас. Зяпнах го:

— И ти ли? Кой ще върти магазина?

— Същите хора, които досега свършиха истинската работа. Добре е уредено, вече не съм нужен. Мани, старо приятелче, нямам мерак да заседна далеч от дома. Говоря за Луната, ако се съмняваш какво искам да кажа. Това ми прилича на последния влак от Шанхай.

— А нима Шанхай има нещо общо с нас?

— Забрави, че съм го споменавал. Мани, разорен съм до дупка. Дължа пари на кого ли не — и ще изплатя борчовете си само ако курсът на определени акции се движи в посоката, описана ми от Адам Селене след онзи исторически миг. Издирват ме (или скоро ще се сетят) за престъпления срещу реда и достойнството на обществото. Да го кажем така: спестявам им грижите по собственото ми депортиране. Как мислиш, на моите години мога ли да науча сондьорския занаят?

Всичко ми се замъгляваше, лекарството си взимаше своето.

— Стю, на Луната не си стар… едва започваш… все едно… яж на нашата маса во веки веков! Мими те харесва.

— Благодаря, приятелче. Може би ще приема. Светнаха предупреждението! Вдишай дълбоко!

Внезапно десет G се стовариха отгоре ми.

20

Возилото ни беше совалка от типа „повърхност-орбита“. Използваха го за превоз до пилотираните спътници, за снабдяване на корабите на ФН, обикалящи в патрулни маршрути, и за пътешествия, свързани с удоволствия и хазарт. Товарът му се състоеше от трима пътници вместо четирийсет, нищо освен три скафандъра и изящно бронзово оръдие. Да, глупавата играчка летеше с нас, скафандрите и това бум-бум на Проф бяха попаднали в Австралия седмица преди ние да пристигнем. Хубавият кораб „Чайка“ бе оскубан — капитанът и един пилот киборг представляваха целия екипаж.

Беше натъпкан догоре с гориво.

Сближили сме се нормално (така ми казаха) със спътника Елизиум… После изведнъж сме скочили от орбитална скорост на втора космическа: още по-груба промяна от излитането.

Патрулите на Федерираните нации ни забелязали. Заповядали ни да спрем и да дадем обяснения. Научих всички подробности по-късно от Стю Лажуайе, докато се опомнях и наслаждавах на блаженството в безтегловност, закрепен само с един колан. Проф все още лежеше в несвяст.

— И така, искаха да знаят кои сме и какво си въобразяваме, че правим — кимна Стю. — Уведомих ги, че сме небесната каруца с китайска регистрация „Цъфналият лотос“, натоварена с милосърдна мисия, а именно: да спаси учените, заседнали на Луната.

— Ами предавателят?

— Мани, ако наистина съм получил онова, за което платих, той ни е идентифицирал като „Чайка“ допреди десетина минутки… оттук нататък вече се осланяме на поетичното име „Цъфналият лотос“. Скоро ще разберем. Само един кораб е в подходяща позиция да ни гръмне с ракета и туй трябва да се случи до… двадесет и седем минути според пълния с електроника господин, управляващ този варел. Иначе шансовете да ни улучат спадат от минимални до нула. Е, Господ да ни е на помощ! И ако се тревожиш, тоест ако искаш да си кажеш молитвите, да изпратиш съобщения или каквото там човек прави в подобен момент — сега му е времето.

— Мислиш ли, че трябва да събудим Проф?

— Остави го да спи. Идва ли ти наум по-добър начин да прескочиш прага: от спокоен сън мигновено към облак радиоактивен газ? Или считаш, че той има някакви религиозни нужди? Никога не ми е приличал на вярващ в тесния смисъл на думата.

— Не е. Но може би ти изпитваш такава потребност, не ми позволявай да ти хабя времето.

— Merci, обаче каквото сметнах за необходимо, го направих преди излитането. Ами ти, Мани? Не съм много подходящ за падре, ала ще сторя всичко според силите си, стига да ти помогна. Е, старо приятелче, тежат ли ти грехове на съвестта? Ако желаеш да се изповядаш, аз знам доста по тази тема.

Казах му, че нямам подобни нужди. Припомних си падения от най-любимите ми, разправих му версия, която горе-долу съответстваше на истината. Това му освежи паметта за някои от неговите, аз също се сетих за още… Фаталният миг дойде и отмина, преди да сме разнищили греховете си. Граф Стю Лажуайе е точно човекът, с когото да прекарате последните си минути. Дори да се окаже, че не са последни.

Имахме два дни и нищо за правене освен жестоки процедури, предпазващи от пренасяне на безброй зарази до Луната. Бях съгласен да заболея от насила предизвикани простуди и да горя в треска. Безтегловността беше такова облекчение и аз преливах от щастие, че си отивам у дома.

Ех, почти преливах… Де ла Пас попита какво ми тежи.

— Нищичко — въздъхнах. — Нямам търпение да дочакам връщането. Но… Истината е, че се срамувам да си покажа лицето след нашия провал. Проф, къде сбъркахме?

— Провал ли, момчето ми?

— Не виждам коя друга дума да избера. Поискахме да ни признаят. А не каквото откопчихме.

— Мануел, дължа ти извинение. Навярно си спомняш изчисленията на Адам Селене за нашите шансове точно преди да тръгнем.

Стю не можеше да ни чуе, ала ние никога не използвахме думичката „Майк“, винаги беше „Адам Селене“ за по-сигурно.

— Как да не си спомням! Едно от петдесет и три. Щом кацнахме на Земята, падна до един процент от смрадливите сто. Сега къде сме според тебе? Uno a mil?68

— Синко, на всеки няколко дни получавах нови изчисления… и тъкмо затова ти дължа извинение. Последното, дошло малко преди отпътуването ни, включваше непровереното в този момент предложение, че ще успеем да избягаме от Земята и да се приберем здрави и читави вкъщи. Или че поне някой от нас тримката ще успее. Ето защо и другарят Стю бе повикан у дома, тъй като има земната поносимост към високи ускорения. Всъщност съществуваха осем варианта — от трима мъртъвци през различни комбинации кой ще остане жив до оцеляването на всички ни. Би ли искал да заложиш шепа долари, за да познаеш какво гласи изчислението за последния вариант? Разбира се, сам ще определиш степента на залога. Ще ти помогна с намек. Твърде песимистично си настроен.

— Ъъъ… не, по дяволите! Просто ми го пошушни.

— Вече имаме шанс едно срещу седемнадесет… и през целия месец той се променяше в наша полза. Е, това не можех да ти кажа.

Бях изумен и извън себе си от радост… и засегнат.

— Как така не си могъл да ми кажеш? Виж какво, Проф, щом ми нямаш доверие, изхвърли ме и вземи Стю в ръководната група.

— Моля те, синко. Лажуайе ще заеме мястото си там само ако се случи нещо с някого от нас — с тебе, с мен, с милата Уайоминг. Не ти го прошепнах на Земята не защото не ти вярвам, ами защото не си никакъв артист. Като смяташе, че целта ни е да постигнем признаване на нашата независимост, ти си изигра ролята по-успешно.

— Сега пък какви ми ги приказваш!

— Мануел, Мануел, всеки миг трябваше да се сражаваме до последно — и да загубим.

— Е, и? Пораснал ли към достатъчно, за да споделиш с мен?

— Успокой се, Мани. Оставяйки те временно в неведение, ние значително увеличихме своите шансове. Попитай Адам, ако искаш. Мога ли да добавя, че граф Стюарт прие повикването си на Луната най-безгрижно, без да любопитства. Друже мой, тази комисия беше твърде малобройна, а председателят й — прекалено интелигентен. Винаги съществуваше риск да предложат изгоден компромис, първия ден заплахата от това бе особено сериозна. Ако бяхме успели да си пробием пътя до общото събрание, нямаше опасност да срещнем разумни действия. Но знаеш, че осуетиха намеренията ни. И най-доброто, което бях в състояние да направя, бе да настроя комисията срещу нас. Даже изпаднах до лични обиди, за да осигуря поне едно препятствие пред здравия разум.

— Както виждам, никога няма да разбера мисленето по върховете.

— Възможно е. Обаче твоите и моите дарби се допълват. Мануел, ти искаш да видиш Луната свободна, нали?

— Естествено, че искам.

— Също така ти е известно, че земяните биха могли да ни победят?

— Без съмнение. Нито едно от изчисленията дори не се доближи до равните шансове. И не проумявам почему си се напъвал да ги настройваш враждебно…

— Моля те, човече. Щом те могат да ни наложат своята воля, единственият ни вариант е да отслабим този натиск. Ето защо бяхме длъжни да отидем на Земята. За да ги разделим. Да създадем многобройни мнения. Най-ловкият от великите пълководци на Китай казал веднъж, че съвършеното водене на война се състои в изцеждане волята на противника дотам, че той да се предаде без бой. В тая максима за нас се крият и върховната ни цел, и най-близката опасност. Да предположим (хм, това изглеждаше възможно през първия ден), че ни бяха спретнали примамлив компромис. Губернатор вместо Надзирател, може би избран от самите лунатици. Местно самоуправление. Делегат в общото събрание. По-висока цена на зърното при катапулта, плюс горница за увеличаване на доставките. Отхвърляне политиката на Хобарт Морт, съчетано с извинения за насилията и убийствата, както и подходящи парични компенсации за близките на жертвите. Щяха ли да го приемат хората? Вкъщи, искам да кажа.

— Нямаше оферта за такава работа.

— Първия следобед председателят беше готов да подхвърли нещо подобно и тогава държеше в ръка юздите на своята комисия. Предлагаше начална цена, която стигаше да отпочне пазарлък. Да приемем, че в основни линии станеше описаното от мен. У дома щяха ли да го сметнат за разумно?

— Уф… може би.

— Повече от „може би“ според безстрастната прогноза, направена, преди да заминем. Та това трябваше да избегнем по всякакъв начин — споразумение, което би успокоило духовете, би сринало волята ни за съпротива, без да промени нищо съществено в дългосрочното предвиждане за настъпващото бедствие. Затова смених темата и смазах тази възможност, като се държах опърничаво и оскърбително вежливо. Мануел, ти и аз знаем (както и Адам), че трябва да сложим край на хранителните доставки. Нищо по-малко от това няма да предотврати катастрофата на Луната. Но представяш ли си някой фермер да се бори за прекратяване на пратките?

— Не. Чудя се, можем ли да уловим новини как вкъщи възприемат спирането?

— Няма да има новини. Ето как Адам разпредели задачите във времето — и на двете места спестяваме информацията, докато не се върнем. Все още изкупуваме зърно. Товарачите все още ще стигат Бомбай.

— Ти им каза, че доставките ще бъдат прекъснати незабавно.

— Хе, то си беше заплаха, не морално задължение. Няколко житни товара отгоре не играят роля, а ние се нуждаем от tiempo69. Не всички са на наша страна, разполагаме само с малцинство. Разбира се, съществува мнозинство, което може да наклони везните и на двете страни — временно. Срещу себе си пък имаме друго малцинство… най-вече зърнените фермери, които изобщо не се интересуват от политика, ами единствено от цените на житото. Ръмжат, но приемат управленските, надяват се все някога да получат каквото им се полага. Ала щом им кажем, че спираме пратките, те най-активно ще застанат срещу нас. Адам смята да склони мнозинството в наша полза, преди да направи нужното съобщение.

— Колко ще се бавим? Година? Две?

— Два-три дни, може би четири. Внимателно редактирани откъси от този петгодишен план, извадки от записите, които ти спретна — особено предложението да станеш изменник, раздухване на ареста ти в Кентъки.

— Ей! Ще ми се да забравим това.

Проф се усмихна и вдигна едната си вежда.

— Уф… — изпъшках колебливо. — О’кей. Стига да помогне.

— Ще помогне повече от всякакви статистики за природните ресурси.

Натъпканият със схеми бивш човек, който пилотираше, не си направи труда да влиза в орбита и тръгна право надолу, раздрусвайки ни още по-зле. Корабът бе лек и капризен. Но поглъщаше скорост само два и половина километра в секунда, свърши за деветнайсет секунди и ние кацнахме в Джонсън Сити. Понесох го добре, ако изключим ужасната тежест в гърдите и усещането, че някакъв великан ми стиска сърцето. После ми мина и задъхано се върнах към нормалното състояние, доволен, че тежа колкото се полага. Ала едва не убихме горкия Проф.

По-късно Майк ми разправи, че пилотът отказал да му прехвърли управлението. Компютърът щял да ни свали с малко ускорение, без и яйце да счупи, като знаел, че Бернардо де ла Пас е в кораба. По дяволите, може би онзи киборг е съзнавал какво върши — кацането с подобна скорост прахосва доста реактивна маса, а „Чайката-Лотос“ се прилуни почти празна.

Нищо не ни интересуваше, защото ни се стори, че тая аварийна операция е погубила Проф. Стю го забеляза още докато аз се мъчих да поема въздух; след миг и двамата налетяхме: сърдечни стимулатори, изкуствено дишане, масажи. Най-сетне клепачите му трепнаха, погледна ни и се усмихна.

— Вкъщи сме — прошепна той.

Накарахме го да си почине двайсетина минути, преди да навлече скафандъра, за да излезем от возилото. Капитанът пълнеше резервоарите, нетърпелив да се отърве от нас и да качи пътниците — този холандски тип не ни продума през цялото пътуване. Според мен съжаляваше, че парите са го подмамили да направи курс, който можеше и да го разори, и да го убие.

По това време Уайо влезе в кораба да ни посрещне. Не ми се вярва Стю Лажуайе да я беше виждал със скафандър, нито пък блондинка — не я позна. Награбих я в обятията си, без да ме притеснява херметичната й коруба. Графът стоеше до мен и чакаше да го запозная. Тогава „странният“ посрещач прегърна и него. Естествено се учуди.

Чух приглушения глас на красавицата:

— О, небеса! Мани, шлема ми.

Отворих го и го вдигнах. Тя разтърси къдрици, после се ухили:

— Стю, не се ли радваш да ме видиш? Нима не ме помниш?

По лицето му бавно плъзна усмивка, като изгрев над лунна пустош.

— Здравствувайте, госпожа! Щастлив съм, че се срещаме отново.

— Госпожа, как ли пък не! За тебе съм Уайо, скъпи. Другарят Мани не ти ли каза, че пак съм руса?

— Да, каза ми. Ала да чуя и да видя не е едно и също.

— Ще свикнеш.

Спря над Проф, наведе се, целуна го звучно, закиска се. Сетне се изправи и ме приветства с „добре дошъл“ без шлем, от което и двамата се просълзихме въпреки досадния скафандър. За втори път се обърна към Лажуайе и го замляска.

Той леко се дръпна. Тя прихна:

— Драги Стю, пак ли трябва да си сложа мургавия грим, за да те поздравя?

Той ми хвърли един поглед и й върна целувките, Уайоминг Нот му отдели не по-малко време и старание, колкото на мен.

Чак по-късно проумях странното му поведение. Макар да се обвърза с нас, уважаемият граф още не беше лунатик. А докато го нямаше, Уайо се омъжи. Но какво от това? Е, на Земята има значение, нали Стю не бе засукал с майчиното си мляко, че лунните дами сами са си господарки? Горкото човече си мислеше, че ще ме обиди!

Пъхнахме Проф в скафандъра, после себе си и тръгнахме. Аз стисках бронзовото оръдие под мишница. Щом слязохме под повърхността и минахме през въздушния шлюз, махнахме корубите. Тогава бях поласкан, защото Уайо носеше червената рокля, която й купих преди цяла вечност. Беше се смачкала, обаче мадам я оглади с длан и полата се развя.

Имиграционната зала бе празна, без да броим около четиридесет мъже, строени до стената като депортирани новаци. Бяха се екипирали и стояха с шлемове в ръце. Групата включваше заседналите при нас туристи и някои от учените. Но скафандрите нямаше да заминат с тях, сваляха ги от кораба преди излитането. Както ги гледах, се сетих за пилота киборг. При облекчаването на „Чайка“ от излишна маса останаха само три предпазни кресла. Тези хора щяха да поемат ускорението, легнали върху голите стоманени плочи — и ако холандецът не внимаваше, щеше да достави смлени земяни в кървав сос.

Споменах това на Стю.

— Недей да го мислиш — отвърна. — Капитан Лорес има дунапренови дюшеци в кораба. Няма да позволи да пострадат: нали тия типове са му застраховката за оцеляване?

21

Моето семейство (всичките трийсет и няколко човека от Дядко до бебетата) ни чакаше на долното равнище зад следващия въздушен шлюз. Плакаха на вратовете ни, тупаха ни по гърба, прегръщаха ни и сега Стю не се дърпаше. Малката Хейзъл превърна целувките в истинска церемония. Носеше шапки на свободата, сложи по една на главите ни и чак тогава ни целуна. При този сигнал цялата фамилия нахлупи капели и аз усетих внезапни сълзи. Може би това е патриотизмът — когато те стисне гърлото и си щастлив до болка. А може би просто се радвах, че пак бях с любимите си хора.

— Къде е Слим Лемке? — попитах Хейзъл. — Не го ли поканихте?

— Не можа да се освободи. Той е младши церемониалмайстор на посрещането ви.

— Посрещане ли? Ха, само туй ни липсваше!

— Ще видиш.

Видях. Добре, че семейството дойде първо да ни здрависа. Това пътуване до Л-Сити (напълнихме цяла капсула) беше последното ми рандеву с родата за доста време напред. На Западната станция заварихме ревяща тълпа, всички до един с шапки на свободата. Тримата бяхме понесени на рамене до Стария купол, обкръжени от телохранители стиляги, хванати за ръце, за да ни пробият път през празнуващата пееща навалица. Момчетата се перчеха в бели фланели, а техните момичета бяха облечени с искрящи като сняг блузки и червени шорти с цвета на шапките.

На станцията и после, щом ни оставиха в купола, все ме целуваха жени, които нито бях зървал дотогава, нито срещах след това. Спомням си как се надявах, че мерките, взети вместо карантина, ще подействат — иначе половината Л-Сити щеше да легне от грип или нещо по-лошо. (Явно бяхме се изчистили, не лумна епидемия. Обаче помня и друго време като малък. Тогава дребната шарка се изтръгна на свобода и умряха хиляди.)

Неспокоен бях и заради Проф. Посрещането се оказа твърде буйно за човек, който едва не издъхна час по-рано. А той не само се веселеше, ами и дръпна чудесна реч в Стария купол — логика й липсваше, но пък пращеше от звънки фрази. И „любов“ имаше, и „дом“, и „Луната“, и „приятели и съседи“, даже „рамо до рамо“. Всичко прозвуча добре.

Бяха издигнали платформа под грамаден видеоекран на южната стена. Адам Селене ни поздрави оттам, после предаваха лицето и гласа на Проф над собствената му глава, затова не се наложи да крещи. Ала трябваше да прави пауза след всяко изречение. Виковете на тълпите заглушаваха дори усилвателите. Обаче Бернардо де ла Пас и така успяваше да си поеме дъх. Само че вече не изглеждаше стар, уморен и болен. Връщането на Скалата сякаш му вля енергия. На мен също. Бе великолепно да съм с нормално тегло, да се чувствам силен, да дишам чистия, обновен въздух на своя град.

Да, този град не си поплюваше! Невъзможно е да вмъкнете всички от Л-Сити в Стария купол, но наглед май се опитваха. Премерих на око площ десет на десет метра, започнах да броя главите, прехвърлих двеста, без да съм стигнал до половината, и се отказах. Вестник „Дневен лунатик“ преброи трийсетина хиляди души — стори ми се невероятно.

По-точно, думите на Проф се чуваха от почти три милиона. Видеото предаваше сцената за хората, които не успяха да се натъпчат в Стария купол, кабелните и радиовръзките я пренасяха през пустошта до всички зайчарници. Де ла Пас сграбчи здраво възможността да разкаже какво робско бъдеще им готвеше Управата. Размаха оная бяла книга.

— Ето ги! — извика. — Вашите вериги! Вашите пранги! Ще ги носите ли?

— НЕ!

— Твърдят, че сте длъжни. Дори обещават, че ще пуснат водородни бомби… и оцелелите ще се предадат, за да бъдат оковани. Това ли ще направите?

— НЕ! НИКОГА!

— Никога — съгласи се Проф. — Заплашват да изпратят войски… все повече войски, които ще насилват и ще убиват. Смятам да се опълчим срещу нашествениците.

— ДА!

— Ще се бием с тях на повърхността, ще се бием в подземката, ще се бием и по коридорите! Щом трябва, ще умрем, но свободни!

— Oui! Ja! Evel!70 Кажи им го, кажи им го!

— И ако загинем, нека историята напише: „Това беше великият час на Луната!“ Дайте ни свобода… или ни дайте смърт!

Туй-онуй ми звучеше познато. Но думите му гърмяха свежо и ново, присъединих се към ревовете. Вижте… Знаех, че не можем да натупаме земните червеи — техниката ми е занаят и разбирам, че на водородната бомба не й пука колко сте смели. Ала бях готов. Щом искат да се сражаваме, ще си го получат!

Проф ги остави да се навикат, сетне подхвана бойния химн на републиката с текста на Саймън. Адам отново се появи на екрана, запя с всички, а ние опитахме да се изнижем с помощта на водените от Слим стиляги. Обаче жените не щяха да ни пуснат, пък момчетата не ги бива много да препречват пътя на дами. Стана десет вечерта, преди ние четирима — Уайо, Проф, Стю и аз — да се заключим в стая L на „Рафълз“, където Адам-Майк се присъедини към нас по видеото. Вече прегладнявах, както и останалите, затова поръчах вечеря. Професорът настоя да се нахраним, преди да обсъждаме планове.

После се заехме с работата.

Адам започна с молба да прочета на глас бялата книга за него и Уайоминг.

— Но първо, Мануел, ако записите от Земята са при тебе, би ли ги предал с висока скорост по телефона в моя офис? Ще помоля да ми ги разпечатат за проучване. Засега имам само шифрованите резюмета, изпратени от другаря Стюарт.

Направих го, макар да знаех, че Майк ще ги разнищи на секундата — маневрата му беше част от мита за Адам Селене. Реших да поговорим с Проф за посвещаването на Стю във фактите. Искахме ли да го привлечем в ръководната група, преструвките щяха доста да ни затруднят.

Зареждането на записите в Майк със свръхскорост отне пет минути, четенето на глас — още трийсет. Щом свършихме, Адам каза:

— Професоре, благодарение на твоята реч посрещането мина по-успешно, отколкото се надявах. Мисля, че трябва незабавно да прокараме ембаргото през Конгреса. Тая вечер мога да разпратя съобщение за свикването на сесия утре по обяд. Някакви забележки?

Аз се обадих:

— Виж, онези дрънкала ще си го прехвърлят не знам колко седмици. Ако наистина смяташ да ги натовариш с това, макар да не схващам защо, направи както с Декларацията. Започни късно и го пробутай след полунощ, като се възползваш от нашите хора.

— Извинявай, Мануел — отвърна меко Адам Селене. — Затънал съм в събитията на Земята, а ти пък трябва да наваксаш станалото тук. Вече не е същата група. Уайоминг?

— Мили Мани, това е избран Конгрес. Задължително е те да го приемат, защото олицетворяват нашата власт.

Проточих бавно:

— Провели сте избори и сте прехвърлили нещата в техни ръце? Всичко? Тогава ние какво вършим? А?

Взрях се в Проф, очаквайки да избухне. Възраженията ми не бяха каквито той би подметнал, обаче не намирах смисъл да сменяме едно плямпане с друго. Първата сбирщина поне беше толкоз хлабава, че можехме да правим с нея каквото поискаме, но новата щеше да залепне за столовете си.

Професорът остана невъзмутим. Събра върховете на пръстите си и погледна безметежно:

— Мануел, не смятам, че положението е толкова лошо, колкото ти явно го виждаш. Във всяка епоха е необходимо да се приспособяваме към популярната митология. Някога кралете били миропомазвани от Бога, така че проблемът бил в усилията той да благослови правилния кандидат. През XXI век властва митът за народната воля… но темата е претърпяла само повърхностна промяна. Адам и аз дълго обсъждахме как би следвало да определим каква е тази народна воля. Приятелю, позволявам си да предположа, че това решение ще ни даде възможност да работим.

— Е… добре де. Ама защо не са ни казали? Стю, ти знаеше ли?

— Не, Мани. Нямало е причина да ми кажат. — Той сви рамене. — Аз съм монархист, не би ме интересувало. Но съм съгласен с Проф, че в днешните времена изборите са необходим ритуал.

Де ла Пас рече:

— Мануел, просто нямаше нужда да ни съобщават, докато не сме се върнали. Ти и аз имахме друга работа. Господин Селене и скъпата ни Уайоминг се справиха с това и в наше отсъствие… Затова нека чуем какво са свършили, преди да даваме оценката си.

— Съжалявам. Е, Уайо?

— Мани, не оставихме чак всичко на случайността. С Адам решихме, че Конгрес от около триста души е горе-долу подходящ. После прекарахме часове в съставяне на списъци — плюс изтъкнати хора, които не са членове на организацията. Накрая разполагахме с лѝста от кандидати, включваща и някои от първоначалния Конгрес, дето не се оказаха празноглавци. Та сложихме и от тях колкото можахме. Сетне Адам се обади на всеки, за да го попита дали би станал слуга на народа… като постави условие да пазят тайната засега. О, наложи се да сменим тези-онези. Когато се подготвихме, Адам Селене излезе по видеото. Обяви, че е време да изпълним обещанието на организацията за свободни избори, определи датата, извести всички граждани над шестнайсет, че могат да гласуват. И че който желае да се кандидатира, трябва само да събере сто подписа под искането си за издигане, после да го окачи в Стария купол или на мястото за обяви в своя зайчарник. Ах, да, създадохме трийсет временни избирателни района, по десет конгресмени от всеки. Точно това — усмихна се Уайоминг — позволи на всички зайчарници (освен най-малките) да имат минимум по един район.

— Значи подредихте alles71 и листата на организацията триумфира?

— О, не скъпи! Нямаше нищо подобно — поне официално, ала бяхме готови с нашите люде… И трябва да ти кажа, че стилягите свършиха чудна работа в събирането на подписи. Обявихме своите кандидати още през първия ден. Мнозина други също натрупаха парафи, цъфнаха повече от две хиляди желаещи. Но от изявлението до изборите оставаха само десет дни и ние знаехме какво искаме, а пък опозицията беше разединена. Не бе нужно Адам да излиза пред хората и да подкрепя някой кандидат. Работата се уреди — ти спечели седем хиляди гласа, мили, докато най-големият ти съперник не събра и хиляда.

— Аз ли спечелих?

— Ти, аз, Проф, Клейтън, почти всеки, който планирахме да влезе в Конгреса. Не бе трудно. Макар че Адам не се застъпи за ничия кандидатура, не се бавих и казах на другарите кого предпочитаме. Саймън също се намеси. Имаме и хубави връзки във вестниците. Щеше ми се да си тук вечерта след победата и да видиш резултатите. Беше вълнуващо!

— Ами как се оправихте с преброяването? Де факто никога не съм знаел как се скалъпват избори. Пишехте ли имената на листчета?

— А, не, използвахме по-уместна система… в края на краищата някои от най-добрите ни лунатици са неграмотни. Превърнахме банките в изборни бюра, като чиновниците удостоверяваха самоличността на своите клиенти, те пък гарантираха за членовете на семействата и за съседите си, които нямат парични сметки. Хората казваха точно за кой кандидат са, служителите вкарваха гласовете в банковите компютри пред погледа на избирателя и цифрите веднага се изчисляваха от комисията — тук, в Луна Сити. Всички се изредиха за по-малко от три часа; резултатите бяха разпечатани само няколко минути след това.

Внезапно в главата ми светна лампичка и реших да разпитам Уайо насаме. Не, не Уайо, а Майк. Да пробия през тази негова гордост на Адам Селене и да изтръгна истината от невристорите му. Припомних си чека, надут с десет милиона милиарда долара, и се запитах колко ли човека всъщност са гласували за мен? Седем хиляди? Седемстотин? Или семейството и приятелите?

Но вече не се притеснявах за новия Конгрес. Проф не само им пробута белязано тесте, ами си раздаде и всичките козове. После се скри на Земята, докато престъплението се забрави. Не виждах смисъл да питам Уайо, тя дори не биваше да знае какво е направил Майк… Така май беше по-добре за нея.

Никой нямаше да се усъмни. Ако има нещо, което хората смятат, че се разбира от само себе си, то е убеждението им — вкарваш честни числа в компютъра и излизат пак честни числа. И аз въобще не го вярвах, преди да срещна машина с чувство за хумор.

Промених си намерението да разкажем на Стю за личността на Майк. И трима осведомени означаваха, че двамата са в повече.

— Май… — започнах и превключих. — Майко мила! Изглежда добре направено. С колко спечелихме?

Адам отговори безизразно:

— 86 процента от нашите кандидати успяха. Приблизително колкото очаквах.

(Приблизително, а? Разправяй го на фалшивата ми ръка! Точно колкото си очаквал, Майк, старо желязо такова!)

— Струва ми се — кимна Стю, — че ако ембаргото бъде наложено незабавно, ще ни е нужно нещо, с което да поддържаме ентусиазма от тази паметна вечер. Инак ще настъпи дълго затишие на влошаваща се икономическа депресия, както и разрушаване на илюзиите. Адам, още в началото ти ме впечатли с умението си да правиш прецизни догадки за бъдещи събития. Има ли някакъв смисъл в моите опасения?

— Има.

— Е, и?

Адам Селене ни огледа един по един. Почти невъзможно беше да повярва човек, че това е изкуствено изображение, и Майк просто засичаше къде сме със своите сдвоени микрофони.

— Другари… ситуацията трябва да премине в открита война час по-скоро.

Никой нищо не отвърна. Едно е да приказваш за военни действия, друго е да ти дойдат до главата. Накрая въздъхнах и се обадих:

— Кога започваме с „мятането на камъни“?

— Почакайте — отговори компютърът. — Трябва те първи да хвърлят. Как ще ги предизвикаме да го направят? Ще споделя мнението си последен. Мануел?

— Уф… не гледай мене. Както ми е накипяло, веднага ще прасна Агра с голяма хубава скаличка — има там едно човече, което просто мърси въздуха. Но ти не това искаш.

— Не, не искам — сериозно рече Адам. — Така не само ще разгневим всички индийци, които са дълбоко предубедени спрямо отнемането на човешкия живот, ами ще шокираме и разярим хората по цялата Земя с унищожаването на Тадж Махал.

— Хм, и мен — уточни Проф. — Мануел, не говори такива гадости.

— Вижте какво, не казвам да го направим аламинут. Все едно, може пък да не ударим Тадж.

— Мани, както изтъкна и господин Селене, стратегията ни е да ги предизвикаме към нанасянето на първия удар, прилагайки маневрата „Пърл Харбър“, която е класика в теорията на игрите и дава големи преимущества във Weltpolitik72 — тук професорът вдигна пръст. — Въпросът е как? Адам, струва ми се, че е необходимо да им внушим представата, че сме слаби и разединени. Тогава само с една демонстрация на сила ще ни сложат юздите. Стю? Твоите хора долу биха могли да ни свършат работа… Да предположим, че Конгресът се отрече от мен и Мануел. Какъв ще е резултатът?

— О, не! — каза Уайоминг Нот.

— О, да, мила Уайо. Не е наложително да го правим, а чисто и просто да вмъкваме „събитието“ по новинарските канали към Земята. Вероятно е най-добре да го предадем с нелегален лъч (който да припишем на учените, все още пребиваващи при нас), докато официалните източници проявяват всички белези на строга цензура. Адам?

— Отбелязвам си тази тактика и навярно ще я включим в цялостната стратегия. Но само тя не стига. Трябва да ни бомбардират.

— Адам — обади се Уайо, — защо казваш това? Дори Л-Сити да устои на най-мощните им бомби (надявам се никога да не разбера така ли е), всички знаем, че Луната не може да победи в мащабна война. Ти сам си го изтъквал много пъти. Няма ли начин така да ги изработим, че направо да ни оставят на мира?

Председателят Селене пощипна дясната си буза и аз си помислих: „Майк, ако не престанеш с този театър, скоро и мен ще ме накараш да повярвам!“ Дразнеше ме и очаквах с нетърпение възможност за открит разговор, в който да не си играем на Адам Селене.

— Мила Уайоминг — сериозно подхвана той, — това е проблем от теорията на игрите, сложен вариант с ненулева сума. Имаме определени ресурси от „пионки“ и множество възможни ходове. Противниците разполагат със значително по-големи резерви и още по-широк спектър от отговори. Проблемът ни се състои в такава манипулация на събитията, че силата ни да е насочена към свръхоптимално решение, като ги подтикнем към безцелно хабене на тяхната превъзхождаща мощ и въздържане от употребата й до максимум. Съществен е изборът на подходящите моменти и е нужен гамбит, с който да предизвикаме верига от стъпки, благоприятни за нашата кауза. Съзнавам, че не звучи ясно. Бих опитал да пусна факторите в компютър и да ти покажа как сме. А можеш и да приемеш изводите ми… или да се осланяш на собствената си преценка, любезна госпожо.

Напомняше на Уайо (под носа на Стю!), че не беше Адам Селене, ами Майк — нашичкият умник и половина, способен да се справи с тъй сложен проблем, защото бе компютър, най-схватливият където и да било.

Уайоминг отстъпи:

— Не, не. Не бих проумяла математиката. О’кей, длъжни сме да го направим. Но как по-точно?

Стана четири сутринта, преди да разполагаме с план, който освен Адам да удовлетворява Проф и Стю. Или по-скоро толкова време му трябваше на Майк да пробута своя замисъл, като се преструва, че измъква идеи от главите ни. Дали пък това не беше разработка на професора, а Адам Селене играеше търговеца?

Както и да е. Вече имахме план с график (опирахме се на общата стратегия от 14 май 2075 година), различаващ се само по приспособяването към събитията, които се случваха. Накратко, от нас се искаше да се държим колкото е възможно по-гнусно, но в същото време да създаваме впечатлението, че е страшно лесно да ни напляскат.

Бях в Градската зала на обяд след твърде малко сън и открих, че е трябвало да дремна encore73 два часа. Конгресмените от Л-Хонконг не можаха да пристигнат толкова рано, въпреки че вече целият път се изминаваше с подземка. Уайо удари чукчето чак към 14.30.

Да, нашата новобрачна стана временна председателка във все още неорганизираното събрание. Ръководството на парламент сякаш й беше в кръвта и изборът й се оказа добро решение. Сбирщина лунатици се държи по-прилично, когато дама хване в нежната си ръка чукчето.

Няма да се впускам в подробности какво стори Конгресът на тази сесия и по-късно, те са достъпни за всекиго. Появявах се само при необходимост и не си направих труда да изуча правилата на техните приказчици — струваше ми се, че в думите им поравно присъстваха най-обикновена вежливост и начини, по които председателят прибягва до магия, за да наложи своето.

Уайо едва успя да поиска ред в залата и едно приятелче скочи от мястото си:

— Госпожо, предлагам да отложим дневния ред и да изслушаме професор Де ла Пас! — което предизвика одобрителен рев.

Уайо пак удари по масата:

— Предложението е нарушение на правилника, депутатът от Долен Чърчил да седне. Заседанието бе прекъснато, без да изчерпим точката, и председателят на комисията по организацията, резолюциите и управленските структури все още има думата.

Оказа се, че това е Волфганг Корсаков, избраник от Долен Тихо (член на групата на Проф и нашият главен мошеник в „ЛуНоХоКо“). Той не само взе думата, ами си я задържа цял ден, правейки с времето каквото поиска — тоест подбираше говорещите според желанието си, вместо да позволи на всеки да се изкаже. Ала на никого не му дотегна особено, тази тълпа сякаш бе доволна да я ръководят. Шумяха, но не бяха непокорни.

До вечеря Свободната Луна имаше ново правителство. То замести фалшивото, което сами избрахме и което ни прати с Проф на Земята. Конгресът узакони всички актове на временния предшественик, като придаде официалност на нашите действия, благодари за стореното и натовари комисията на Волфганг да продължи своята работа върху постоянните структури на властта.

Проф беше избран за председател на Конгреса и служебен премиер-министър на предходното правителство до приемането на конституция. Възрази заради здравето и възрастта си… После каза, че е готов да служи, ако му дадат някои неща в помощ. Бил твърде стар и изтощен от пътуването до Земята, за да поеме постоянна отговорност — освен когато се разглеждат въпроси от държавно значение, — затова поиска да се излъчат говорител и негов заместник… Пък и смятал, че този Конгрес трябвало да увеличи членовете си с не повече от 10 процента, като сам избере извънредни депутати. Така премиерът (независимо кой) ще подбира хора от кабинета или държавни министри, които в момента може да не са включени в основния екип, особено министрите без портфейл, но ще облекчат поетия от него товар.

Заинатиха се. Повечето бяха горди, че са конгресмени, и вече ревнуваха положението си от други. Ала Проф седеше с уморен вид и чакаше. Тук някой наблегна, че и тъй контролът оставал в ръцете им. Е, дадоха му каквото пожела.

После един тип пробута реч уж под формата на въпрос към председателя. Всеки знаел (така каза), че Адам Селене се въздържал от поставяне на кандидатурата си за конгреса, защото като водещ Извънредния комитет не бивало да се възползва от преимуществата, та да си пробива път към новата власт… но дали уважаемата председателка можела да посочи някаква причина да не изберат господин Селене за извънреден депутат? Като признание за големите му заслуги? За да разбере цялата Луна — да, и всички онези земни червеи, и най-вече бившата Лунна управа, — че ние не го отхвърляме, ами напротив, той е сред нашите обичани висши държавници и не е на самия връх просто защото реши да не бъде!

Още викове, които нямаха край. Лесно ще научите кой произнесе речта, обаче залагам десет към едно, че Проф я написа, а пък нашата сладка Уайо се погрижи да я чуят.

Ето какво стана след няколко дни.

Премиер-министър и министър на външните работи — професор Бернардо де ла Пас.

Говорител — Фин Нилсен. Негова заместничка — Уайоминг Нот Дейвис.

Заместник-министър на външните работи и министър на отбраната — генерал О’Кели Дейвис. Министър на информацията — Терънс Шиън (Шини остави „Лунная правда“ в ръцете на главния редактор, за да се обедини с Адам и Стю). Специално назначен министър без портфейл в Министерството на информацията — Стюарт Рене Лажуайе, извънреден депутат. Министър на икономиката и финансите (също попечител на вражеската собственост) — Волфганг Корсаков. Министър на вътрешните работи и сигурността — „Клейтън“ Ватанабе. Министър без портфейл и доверен съветник на премиера — Адам Селене. Плюс още дузина високопоставени от други зайчарници на Скалата.

Ясно ли ви е какво се получи? Като махнете измислените титли, групата В все така държеше юздите в ръцете си според съветите на Майк. Тя бе подкрепена от Конгреса, в който не можехме да загубим важно гласуване — но пък губехме нещо друго, ако не искахме да спечелим или ако не ни интересуваше.

Тогава обаче не виждах смисъл във всички тези приказки.

На вечерното заседание Проф разказа за пътуването, сетне ми отстъпи трибуната (с позволението на председателя на комисия Корсаков), за да им обясня что означаваше петгодишния план и как се опитаха да ме купят. От мен никога няма да стане оратор, но по време на следобедната почивка успях да назубря речта, написана от Майк. Беше я скалъпил толкова злобно, че пак се ядосах и си бях начумерен, докато говорих, та прихванаха от мен. Когато седнах на мястото си, Конгресът бе готов за бунт.

Проф пристъпи напред, слаб и бледен, и каза тихо:

— Другари депутати, какво ще правим? Със съгласието на председателя Корсаков предлагам да обсъдим неофициално как да се отнесем към това поредно оскърбление за нашата нация.

Един образ от Новилен искаше да обявим война и щяха веднага да го послушат, ама Де ла Пас им напомни, че засега провеждаме предварително обсъждане.

Още изказвания, все горчиви. Накрая стана депутатът Чанг Джоунс:

— Колеги конгресмени — извинявайте, господин председател Корсаков, — аз съм фермер, отглеждам ориз и жито. По-точно бях, защото през май взех заем от банката, със синовете ми преминавахме към разнообразяване на културите. Фалирали сме; изпросих пари от познат, за да си платя подземката дотук, но семейството има какво да яде и може би скоро ще оправим борчовете си. Поне вече не се занимавам със зърно. Други обаче продължават. Катапултът никога не е изоставал от графика дори с един товарач през цялото време, откакто сме свободни. Все така изстрелваме пратките, надяваме се техните чекове да струват нещо някой ден… Но сега знаем! Казаха ни какво смятат да правят с нас! Думам ви — единственият начин да внушим на тези негодници, че имахме сериозни намерения, е да спрем доставките още днес! Нито тон повече, нито килограм… докато дойдат тук и преговарят честно за честни цени!

Към полунощ приеха решението за ембарго, после закриха сесията… а работните комисии довършваха заседанията си.

Уайо и аз се прибрахме у дома, свиквах наново със семейството си. Нямах нищо за правене. Майк-Адам и Стю измисляха как да ударим Земята. Приятелчето бе спряло катапулта („технически проблеми в балистичния компютър“) денонощие по-рано. Наземният контрол в Пуна щеше да поеме последния товарач в полет след около ден и щяхме да съобщим на Синята планета, че този наистина е последният, който някога ще получат.

22

Шокът за фермерите бе отслабен от продължаващото изкупуване на зърно при катапулта. Ала сега на чековете изпъкваше предупреждение, че държавата Свободна Луна не ги гарантира, нито дори може да осигури някой ден изплащането им в управленски долари и т.н., и т.н. Все едно, някои хора оставяха жито, други — не, всички пищяха. Но нямаше какво да правят, товарните конвейери не помръдваха.

Депресията не се усети веднага в останалите сектори на икономиката. Частите за отбрана толкова изтощиха броя на ледокопачите, че продажбата на лед на свободния пазар носеше печалби. Клонът за стомана на „ЛуНоХоКо“ наемаше всеки здрав мъж, когото откриеше, а Волфганг Корсаков подготви хартиените пари — „национални долари“, напечатани така, че да приличат на хонконгските и на теория с привързан към тях курс. Луната разполагаше с изобилие от храна, изобилие от работа и изобилие от деньги. Хората не страдаха; бирата, залозите, жените и бачкането вървяха постарому.

„Националните“, както ги наричаха, бяха инфлационни пари, военни и надути, обезценени с част от процента още в деня на първата емисия под прикритието на разходи по обмяната. Имаше за какво да бъдат похарчени и никога не паднаха до нулата, но се поддаваха на инфлацията и курсът им все повече показваше това. Новото правителство хвърляше средства, които нямаше.

Е, това стана по-късно… Предизвикателството към Земята, Управата и Федерираните нации беше съзнателно злобарско. Корабите на ФН получиха заповед да не се приближават до Луната на по-малко от десет нейни диаметъра и да не влизат в орбита около нея на каквато и да било дистанция под заплахата да бъдат унищожени без предупреждение. (Не споменавахме как, защото не можехме.) Возилата, регистрирани като частни, биха взели разрешение за кацане, ако: а) то е поискано предварително с представяне на балистичния план; б) корабът предаде управлението на лунния контрол (Майк) от разстояние сто хиляди километра, следвайки одобрената траектория; в) екипажът не е въоръжен с изключение най-много на три единици ръчно оръжие у трима от офицерите. Последното се удостоверяваше с проверка след кацането, преди някой да напусне борда и преди резервоарите да бъдат заредени с гориво и/или реактивна маса. Нарушенията водеха до конфискация. Никой не можеше да слиза на Скалата след прилуняването освен хора, свързани със зареждането, разтоварването или обслужването, както и гражданите на онези земни държави, които признаваха Свободната Луна. (Всъщност единствено Чад, а той нямаше кораби. Проф очакваше някои частници да се пререгистрират в търговския флот на тия африканци.)

В манифеста се отбелязваше, че все още намиращите се на Луната земни учени могат да се приберат с всеки полет, спазващ нашите изисквания. Той призоваваше всички земяни, обичащи свободата, да заклеймят причинените ни неправди, също и бъдещите, замислени от Управата срещу нас, после да ни признаят и да се ползват от либерализма на търговията и връзките. Наблягаше се, че в отношенията с Луната не съществуват никакви мита или изкуствени пречки, а правителството смята да продължи тази политика. Приканвахме към неограничена имиграция и изтъквахме, че имаме недостиг на работна ръка: значи всеки гост може веднага да премине на самоиздръжка.

Освен това се хвалехме с храната — консумацията на възрастен стигаше до четири хиляди калории дневно, с високо съдържание на белтъчини и ниски цени, без ограничения. (Стю накара Майк да вмъкне няколко думи за 50-градусовата водка — половин хонконгски долар за литър, с отстъпки при количества на едро, необлагаеми с данък. А това беше по-малко от 10 процента от цената на дребно на по-слабото питие в Северна Америка и Лажуайе знаеше, че ще подейства. Адам, пълен въздържател „по убеждение“, не бе помислил за този трик: едно от редките недоглеждания на компютъра.)

Поканихме Лунната управа да се събере на някое място, отдалечено от селищата на други хора, да речем, в ненапояваната част на Сахара. Там щеше да получи безплатно още един товарач зърно — право надолу със скоростта на изстрелване. Това бе придружено с грубиянска лекция, която поясняваше, че сме решени да направим същото с всеки, който застрашава нашето спокойствие, тъй като разполагаме с голямо количество на входа на катапулта, готово за подобно безцеремонно изпращане.

После зачакахме.

Но свършихме доста работа през това време. Наистина имахме няколко пълни товарача. Опразнихме ги и отново ги заредихме с камъни, променихме насочващите приемопредаватели така, че наземният контрол в Пуна да не ги прихване. Свалихме им спирачните двигатели и оставихме само коригиращите, а пък другите откарахме при новия катапулт, за да преработим съответно и тях. Най-много усилия погълна прехвърлянето на стомана и превръщането й в обшивка за изрязаните от цели скали цилиндри. Металът ни беше болно място.

Два дни след нашия манифест едно „нелегално“ радио започна емисия към Земята. Сигналът бе слаб, честичко заглъхваше и явно предавателят беше скрит, може би в някой кратер, излъчвайки само в определени часове, докато смелите земни учени монтират автоматична система за повторение. Честотата се доближаваше до „Гласа на Свободната Луна“, затова понякога се губеше в гръмките му хвалби.

(Останалите на Скалата земяни нямаха никаква възможност да предават. Който избра да не зареже изследванията си, бе под надзора на стиляги всяка секунда и спеше заключен в казармите.)

Но „нелегалната“ станция успяваше да извести истината долу. Проф бил подследствен за сектантство и се намирал под домашен арест. Аз съм бил екзекутиран за измяна. Лунният Хонконг се отцепил и обявил отделна независимост… вероятно би се поддал на разумни доводи. Безредици в Новилен. Производството на храни било изцяло колективизирано, на черния пазар яйцата вървели по три долара парчето. Формирали се женски батальони, като всяка новобранка се заклевала да убие поне един земянин. Провеждали строева подготовка с фалшиви пушки по коридорите на Л-Сити.

Последното беше почти вярно. Много жени искаха да правят нещо войнствено и създадоха гвардия за защита на дома „Дамите от Хадес74“. Ала обучението им бе твърде практично. Хейзъл се цупеше, защото Мами не й позволи да се запише. После й мина и основа „Помощници на стилягите“, съвсем млада гражданска организация, която тренираше след часовете в училище, не използваше оръжия и се съсредоточи в подкрепа на частите, грижещи се за въздуха и налягането. Пуберите също така оказваха и първа помощ — заедно с ръкопашния бой, което Мими може би никога не узна.

Не знам колко да разказвам. Не мога да изброя всичко, но пък написаното в историческите книги е толкова сбъркано!

Не бях по-добър министър на отбраната, отколкото конгресмен. Не се оправдавам, нямах подготовка ни за едното, ни за другото. В революциите почти всеки е аматьор. Поне наглед Проф единствен разбираше какво прави, ама и за него нещата бяха нови — изобщо не бе участвал в успешна революция, нито пък в правителство, камо ли да го оглави.

Като министър аз не виждах много начини за защита извън вече сторените стъпки, тоест отрядите от стиляги, грижещи се за въздуха, и лазерните стрелци около балистичните радари. Ако ФН решаха да ни бомбардират, не проумявах как ще ги спрем. По цялата Луна нямахме и кьорава ракета прехващач, а това не е джаджа, която сглобявате от случайно събрани дреболии. Бога ми, че ние не можехме да приготвим никакви термоядрени глави.

Но продължавах да бутам някак. Помолих същите инженери сред жълтурковците, които направиха лазерните пушки, да си блъскат мозъците с въпроса, как да прехващаме бомби или ракети. Проблемът е един, само че тези „гости“ падат към вас доста по-бързо.

После обърнах внимание на други неща. Просто се надявах, че ФН никога няма да атакуват зайчарниците. Някои, особено Л-Сити, бяха заровени толкова дълбоко, че вероятно биха устояли и на пряко попадение. Един от кубиците — най-долното равнище в комплекса, където живееше централната част на Майк — бе проектиран да издържи на бомбардировка. Ала Долен Тихо, да речем, представляваше обикновен мехур над естествена пещера (като Стария купол), покривът тук имаше дебелина от някакви си метри. Тръби с гореща вода и от двете страни поддържаха температурата на херметизатора, за да запушва новите пролуки — не бе нужен много голям заряд, който да нацепи това селище.

А няма ограничения за възможната мощност на термоядрена бомба. ФН можеха да направят достатъчно силна, та да сплескат и Л-Сити. На теория липсваха пречки даже за играчка на Страшния съд, която би пръснала Луната като зрял пъпеш, довършвайки работата, започната от случаен астероид край Тихо.

Ако бяха решили да се заемат с подобна гадост, не виждах как да им попреча, затуй не се тормозех.

Вместо това запълвах времето с проблеми, които бих могъл да разплета. Помагах на новия катапулт, опитвах се да измисля по-добри приспособления за прицелване на лазерните сонди около радарите. (Както и да задържа сондьорите. Половината напуснаха, щом цената на леда скочи.) Стараех се да уредя децентрализирано резервно управление на инженерните системи в зайчарниците. Майк се занимаваше с проектите. Сложихме ръка на всеки неспециализиран компютър, който намерихме, плащайки с „национални“, чието мастило едва бе изсъхнало. Прехвърлих работата на Макинтайър, бившия главен инженер на Управата — беше точно за неговите способности, а и аз не можех сам да нанеса всички промени в схемите, дори да исках.

Натоварихме с това най-големия компютърен блок, който водеше счетоводството в Хонконгската банка и контролираше поддържането на града. Разгледах му инструкциите и реших, че за машина, която не говори, е достатъчно интелигентен. Затова попитах Майк дали би го обучил в балистиката? Прокарахме временни връзки, за да запознаем двамата. Нашият умник ми съобщи, че другият ставал за леката работа, дето желаехме да му поверим — резерва на новия катапулт, въпреки че Майк не би пътувал с кораб, насочван от него. Просто подхождал твърде буквално и безкритично. Всъщност бил тъпак.

Е, не исках да ми свири мелодийки или да пуска вицове, а само да изстрелва товари с точност до милисекунда и определена скорост, после да наблюдава тяхното сближаване със Земята и да ги побутва при нужда.

Банката не гореше от желание да го продава. Но имахме свои патриоти в съвета на директорите, обещавахме да им върнем компютъра, щом отмине извънредното положение. Сетне го прехвърлихме на новото място с ролигон — твърде голям беше за подземката и ни отне цялата тъмна половина на лунен месец. Трябваше да приспособим специален въздушен шлюз, за да го измъкнем от Хонконг. Пак го свързах с Майк и той се зае да учи машината на балистика за всеки случай, ако бомбардировките прекъснат контактите му с втория катапулт.

(Сещате ли се с какво банката замени компютъра? С двеста чиновници и още толкова сметала. Сметала ли? Ами телчета с нанизани топчета, най-старият цифров механизъм, измислен тъй далеч в предисторията, че никой не знае откъде е тръгнал. Руснаците, китайците и японците винаги са го използвали, пък и досега се намира в малките магазинчета.)

Желанията ни да усъвършенстваме лазерните сонди в оръжия за космическа защита се оказа по-лесно осъществимо, но хич не бе просто. Трябваше да ги оставим на оригиналните им опори, нямахме време, стомана и шлосери да почваме от нула. Затова се съсредоточихме в приспособленията за по-добро мерене. Помолихме да ни съберат телескопи. Голяма оскъдица — кой каторжник си взима далекогледа в кораба, когато го депортират? А и после какъв е пазарът, та да има доставки? Наблюдателни инструменти и бинокли за скафандри бяха всичко, което получихме, заедно с оптиката, конфискувана в лабораториите на земните учени. Ала успяхме да оборудваме сондите с широкоъгълни прицели за първоначално насочване и фини прицели с голямо увеличение, плюс екрани за проследяване на мишената. Също така прокарахме телефонна връзка, за да им казва Майк накъде да се мерят. На четири сонди монтирахме самосинхронизиращи се двигатели и приятелчето можеше да ги управлява. Тях взехме от „Ричардсън“ — астрономите ги използват в камерите на Бауш и телескопите на Шмит, когато правят звездни карти.

Но основният проблем бяха хората. Не парите, защото постоянно повишавахме заплатите. Разбира се, сондьорите си обичат работата, иначе нямаше да влизат в този занаят. А от дежурствата ден след ден в очакване на тревога, която винаги е поредната тренировка, те пощуряваха. Напускаха. Веднъж през септември вдигнах аларма и открих само седем сонди с хора край тях.

Вечерта поговорих с Уайо и Сидрис за това. На следващата сутрин блондинката поиска да знае дали Проф и аз ще одобрим большое харчене на пари. Създадоха нещо, което госпожа Уайоминг нарече корпус „Лизистрата“. Никога не си пъхах носа в задълженията им или цената на всичко, защото при нова инспекция в дежурна стая намерих три момичета и никакъв недостиг от сондьори. Също като мъжете момичетата носеха униформи на Втора отбранителна батарея (дотогава операторите не си даваха зор да обличат такова чудо), а едно девойче имаше сержантски нашивки и знак за командир на оръдие.

Тази инспекция бе много кратка. На повечето момичета им липсват мускули за сондьори и аз се съмнявах дали точно това би могло да се пребори с механизма, за да заслужи украшения по своята униформа. Но и редовният командир беше на мястото си, нищо лошо нямаше красавиците да учат боравенето с лазери, пък и бойният дух очевидно хвръкна нагоре. Вече не се тревожех по въпроса.

Проф подцени новия Конгрес. Сигурен съм, че е искал само събрание, което да удря парафа на стореното от нас и така да го превръща в „глас народен“. Ала фактът, че този път конгресмените не бяха празноглавци, доведе дотам, че те правеха повече, отколкото професорът смяташе да им повери. Особено комисията по организацията, резолюциите и управленските структури.

Разхайтихме ги, понеже всички се опитвахме да свършим прекалено много неща наведнъж. Постоянните шефове на Конгреса бяха Проф, Фин Нилсен и Уайо. Проф се вясваше само когато желаеше да им говори — значи рядко. Прекарваше времето си с Майк, мъдрувайки над планове и анализи (през септември 76-а шансовете ни се подобриха до едно от пет). Със Стю и Шини Шиън пък готвеха пропагандата, контролираха официалните новини за Земята и съвсем различните новини, минаващи през „нелегалното“ радио. Преправяха и информациите, идещи от Синята планета. Де ла Пас успяваше да се намеси навсякъде. Докладвах му всеки ден; това вършеха и останалите министерства, истинските и фиктивните.

Аз отнемах времето на Фин Нилсен, той беше моят командващ въоръжените сили. Трябваше да наглежда своята лазерна пехота — когато изритахме надзирателството, имахме шестима с пленени оръжия, сега бяха осемстотин, пръснати по цялата Луна и снабдени с прекопираните в Конгвил пушки. Отгоре на всичко на главата му бяха организациите на Уайо, стилягите, помощниците им, „Дамите от Хадес“, „Доброволците“ (оставихме ги за поддържане на духа, преименувани в „Пиратите на Питър Пан“) и корпусът „Лизистрата“. Всички тези полувоенни групи докладваха чрез Уайо на Фин. Аз му ги стоварих, зает със свои проблеми. Напъвах се да бъда и компютърен механик освен държавник, щом изникваха задачи като монтирането на онази машинка в катапулта.

Плюс това не съм ръководител, а Фин имаше дарбата. Подчиних му и Първа и Втора отбранителна батарея. Но първо реших, че тия оголени досущ като скелети части бяха бригада, и направих съдията Броуди неин командир. По военните въпроси Броуди знаеше колкото мен — пълна нула, ама бе известен, твърде уважаван, с неизчерпаеми запаси от непоклатим разсъдък. И преди да си загуби крака, е бил сондьор. Фин не беше, значи не можеше да ги командва пряко, нямаше да го слушат. Мислех си дали да използвам съсъпруга Грег. Но той бе нужен и на катапулта в Mare Undarum като единствения механик, дето ще проследи всички етапи в построяването й.

Уайо помагаше на Проф, на Стю, имаше и своите организации, пътуваше до Undarum. Да, тя разполагаше с малко време да председателства в Конгреса. Товарът се падаше на най-старшия от ръководителите на комисии — Волф Корсаков… който пък бе по-зает от всинца ни. „ЛуНоХоКо“ се занимаваше с tutto75, което преди вършеше Управата, и с още много нови неща.

Волф събра добра комисия, Проф трябваше да ги държи по-изкъсо. Корсаков уреди неговия шеф Мошей Баум да стане заместник-председател и с цялата си сериозност постави пред своите хора въпроса какви да бъдат постоянните ни управленски структури.

Онези дейни момчета си поделиха работата и я свършиха — изучаваха формите на управление в библиотеката „Карнеги“, струпаха се по трима-четирима в подкомисии (достатъчно малко, за да разтревожат Проф, ако знаеше). И когато Конгресът бе свикан в началото на септември да утвърди някои назначения и да избере още извънредни депутати, вместо да закрие сесията, другарят Баум хвана здраво чукчето. Определи следващото заседание — на него те се преобразуваха в парламентарен пленум по законопроектите. Приеха резолюция и докато се опомним, целият Конгрес стана Конституционно събрание, разделено на работни групи начело с онези подкомисии.

Мисля, че Проф преживя шок. Но не можеше да отмени вече стореното, не беше редно според правилата, които сам той написа. Обаче се свести от удара, отиде в Новилен (сега конгресмените се събираха там, на по-централно място) и им говори с обичайната си добросърдечност. Просто пося съмнения за това, което вършеха, вместо направо да им каже, че грешат.

Щом им благодари най-изящно, Де ла Пас започна да къса техните проекти на мръвки:

— Колеги депутати, също като огъня и термоядрения синтез управлението е опасен слуга и ужасяващ господар. Днес имате свобода — стига да я съхраните. Но винаги помнете, че сами можете да подрежете крилата си по-бързо от най-свирепия тиранин. Напредвайте бавно, колебайте се, разнищвайте последиците от всяка дума. Няма да се чувствам нещастен, ако това събрание заседава десет години, преди да представи плодовете на своя труд. Ала ще се уплаша, ако приключите за по-малко от годинка. Бъдете недоверчиви към очевидното, подозрителни към традиционното… понеже в миналото народите не са се справяли добре, когато са качвали на шията си управници. Например забелязвам в един от проектите предложение за комисия, която да разцепи Луната на избирателни окръзи и от време на време да ги прекроява спрямо промените в населението. Това е традиционният път: следователно трябва да ви се струва съмнителен, да бъде считан за виновен до доказване на противното. Вероятно смятате, че сте открили единственото решение. Мога ли да ви предложа и други? Несъмнено местожителството на господа лунатиците е най-маловажното обстоятелство. Избирателни окръзи можете да създавате, като разделите хората според професиите… или според възрастта… или даже по азбучен ред. Дори да не го сторите, всеки депутат ще бъде оценяван от всички — и не ми възразявайте, че така е невъзможно да бъде избран човек, който не е широко известен по цялата Луна. Хм, това може да се окаже най-доброто за нас. Почему не обмислите и съдбата на кандидатите, получили най-малко гласове? Току-виж непопулярните люде станат именно тези, които ще ви спасят от нова тирания. Не отхвърляйте идеята само защото ви изглежда нелепа — обсъдете я! В досегашната история избраните от народа правителства са били не по-добри, а понякога и много по-лоши от откритата диктатура.

Тук Бернардо де ла Пас направи пауза, после продължи:

— Но ако вашата цел е представителна власт, все пак може би има по-свестни начини да я постигнете от създаването на териториални окръзи. Например всеки от вас фокусира около десет хиляди човешки същества, вероятно към 70 процента от тях са във възрастта на гласоподаватели. Е, някои депутати спечелиха с минимални разлики. Да предположим сега, че вместо с избори човек бъде назначаван на поста с петиция, подписана от четири хиляди граждани. В такъв случай той ще защитава интересите на тези хора най-положително — сиреч без недоволно малцинство. Защото в един териториален окръг то би било свободно да събира парафи под друга петиция или да се присъедини към вече утвърдена. Тогава всички ще бъдат представени от свои избраници. Или пък човек с осем хиляди подписа би имал два гласа в подобно събрание. Затруднения, възражения, практически неясноти — много са! Но можете да ги избистрите… и тъй да избегнете хроничната болест на този тип власт: недоволното малцинство, което се смята (основателно впрочем!) за обезправено. Ала каквото и да правите, не позволявайте на миналото да се превръща в усмирителна риза за вас!

Проф отпи глътка вода, кимна:

— Забелязвам и предложение за превръщането на Конгреса в двукамарно събрание. Великолепно — колкото повече спънки има пред законотворчеството, толкова по-добре. Вместо да следваме традицията, аз предлагам камара от законодатели и друга, чието единствено задължение ще бъде бракуването на проектите. Нека конгресмените ги приемат само с мнозинство от две трети… а пък отхвърлящите да могат да ги спират с малцинство от една трета. Абсурдно ли? Поумувайте пак. Ако някой замисъл е толкова лош, че не може да събере подкрепата на 66 процента от вас, не е ли по-вероятно да се окаже и лош закон? И щом той е неприемлив за малцината, няма ли да сте по-добре без него?… Е, когато пишете конституцията, ми позволете да привлека вниманието ви към чудесните достойнства на отрицанието! Наблегнете върху тази тема! Нека вашият документ прелива от мерки, во веки веков забранени на властта! Никаква задължителна военна служба… никаква намеса (дори незначителна) в свободата на пресата, словото и пътуванията; на събранията, вероизповеданията или образованието; на общуването или избора на професия… никакво задължително облагане. Другари мои, ако изучавате пет години човешката история и откривате все повече неща, които вашата власт ще обещае никога да не прави, и сетне оставите в своята конституция само тези отрицания, няма да се страхувам за крайния резултат. — Проф обърса челото си. — Боя се най-много от положителните действия на сериозни и добронамерени хора, позволяващи на управниците да вършат онова, което изглежда необходимо. Моля ви, помнете винаги, че Лунната управа е била създадена с най-благородната цел — от също такива „безупречни“ люде, всички избрани от народа. И с тая мисъл ви оставям да работите. Благодаря ви.

— Господин председателю! Имам питане! Казахте „никакво задължително облагане“… В подобен случай как очаквате да плащаме за различните неща? Tanstaafl!

— Уважаеми сър, това е ваш проблем. Мога да измисля няколко начина. Волни пожертвования, така се издържат църквите… организирани от правителството лотарии, в които никой не е длъжен да участва… или може би вие, конгресмените, следва да се бръкнете за необходимото. Ето още един способ да се поддържа минималната численост на властниците, колкото да изпълняват незаменимите си функции. Каквито и да са те — ако въобще съществуват такива. Но щом наистина вярвате, че вашите съседи трябва да имат закони за тяхното добро, защо вие да не плащате за това? Умолявам ви, не прибягвайте до задължителното облагане. Бога ми, каква по-лоша тирания от тази: да принуждаваш човека да харчи за нещо, което не иска, само защото вие смятате, че му е необходимо?

Де ла Пас се поклони и излезе. Стю и аз го последвахме. Щом влязохме в капсулата, където нямаше хора, аз се вкопчих в него:

— Проф, много ми хареса твоята реч… ала при облагането не говориш ли едно, а пък вършиш друго? Според тебе кой ще плати всички борчове, които правим?

Мълча дълго, после каза:

— Мануел, единственият ми стремеж е да стигнем до деня, когато ще спра да се преструвам на главен шеф.

— Не е отговор!

— Ти заби пръст в дилемата на всяка власт и в причината да съм анархист. Щом бъде дадена веднъж, свободата да облагаш с данъци става неограничена, продължавайки до разруха. Не се шегувах, когато им рекох да бръкнат в собствените си джобове. Може би няма шанс да се отървем от управлението — понякога си мисля, че властта е неизлечима човешка болест. Но сигурно е възможно управленският апарат да бъде държан малък, гладен и безобиден. Е, ти виждаш ли по-хубав начин за това от принудата самите конгресмени да погасяват разходите за своето антиобществено хоби?

— Пак не обясни как ще платим онова, което правим сега.

— Как ли, скъпи Мануел? Нали знаеш добре: крадем. Нито се гордея с този факт, нито се срамувам. Ако някога ни хванат, може и да ни елиминират; готов съм да посрещна такъв край. С кражбата поне не създадохме злодейския прецедент на облагане.

— Проф, неприятно ми е да го казвам…

— Тогава защо го казваш?

— Защото, по дяволите, съм затънал колкото и ти… и искам тия долари да бъдат върнати! Кофти ми е да го река, но твоите лафове ми звучат направо лицемерно.

Изхили се:

— Драги Мануел! Нима ти трябваха толкова години, за да решиш, че съм лицемер?

— Значи признаваш?

— Не… Хм, ако се чувстваш по-добре, като си мислиш това, можеш да ме използваш за изкупителна жертва. Но за себе си не съм такъв, защото от деня, в който обявихме революцията, съзнавах, че ще се нуждаем от много пари и ще сме принудени да ги откраднем. Не се притеснявах, понеже прецених, че това е по-добре от гладни бунтове след шест години и канибализъм след осем. Направих своя избор и не съжалявам.

Затворих си устата — надприказваха ме, обаче не бях доволен. Граф Стю кимна:

— Професоре, радвам се да чуя, че не искаш да си председател.

— Нима? Значи споделяш опасенията на нашия съратник?

— Само отчасти. Роден съм богат и нямам неговите душевни терзания за кражбите. Ала щом Конгресът се зае с изработването на конституция, ще отделя време да присъствам на сесиите. Имам намерение да те предложа за крал.

Де ла Пас ми се стри стъписан:

— Сър, ако бъда предложен, ще откажа. Ако ме изберат, ще абдикирам.

— Не бъди припрян. Това може да се окаже единственият път към желаната от тебе конституция. Искам я и аз, с горе-долу същата липса на ентусиазъм. Защо да не бъдеш обявен за монарх? Хората ще те приемат, ние, лунатиците, не сме се венчали за републиката. Народът ще се влюби в идеята — церемонии, мантии, придворни и всичко останало.

— Не! — отряза Проф.

— Ja! Когато му дойде времето, няма да си в състояние да откажеш. Защото се нуждаем от кралска особа и липсва друг подходящ кандидат. Бернардо Първи, крал на Луната и император на Околните пространства.

— Стюарт, ще те помоля да престанеш. Достатъчно зле се почувствах.

— Ще свикнеш. Аз съм роялист, понеже съм демократ, и няма да оставя твоето нежелание да задуши идеята, както ти не позволи да те спре мисълта за кражбите.

Казах му:

— Задръж, Стю. Значи твърдиш, че си роялист, защото си демократ?

— Разбира се. Кралят е най-сигурната защита на народа от тиранията… особено срещу най-лошия сатрап — тоест самия народ. Проф е идеален за тази работа… тъй като не я иска. Единственият недостатък е ергенското му положение, без наследници. Ще оправим и това. Ще посоча тебе за негов приемник. За кронпринц. Негово кралско височество Мануел де ла Пас, херцог на Луна Сити, върховен адмирал на Въоръжените сили и защитник на слабите.

Зяпнах го и скрих лице в дланите си:

— О, Боже!