Лунната светлина ти отива - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Мери Хигинс Кларк (Начало книги) #1

Мери Хигинс Кларк

Лунната светлина ти отива

В своя тринадесети най-нов роман за 1996 г. кралицата на съспенса Мери Хигинс Кларк отново предлага една блестяща история на напрежение, ужас, коварство и… любов.

Сега Нил хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде? Къде беше тя? Твърде късно ли беше?

Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст. Щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.

Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.

— Маги… Маги…

Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.

Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори и колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.

Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба. Маги!

Докато го гледаше, звънчето спря да се движи.

На Лайл Кейд — мой издател и Юджин Х. Уиник — мой литературен агент.

И двамата много скъпи за мен приятели.

Благодарности

Как бих могла да ти благодаря?… Нека изброя начините.

Няма думи, достойни да изразят благодарността ми към отколешния ми редактор, Майкъл Корда, и към неговия колега, старшия редактор Чък Адамс. Повествованието е като дете и се развива най-добре, когато го окуражават, помагат му и го напътстват в мъдра и сърдечна атмосфера. Отново и все така… sine qua non*… обичам ви, момчета.

[* Sine qua non (лат.) — безусловно. — Б.пр.]

Джипси да Силва, която е била коректор на много от ръкописите ми, си остава кандидатка за канонизиране като светица заради орловия си поглед, добродушието и търпеливостта си. Бог да те благослови, Джипси.

Слава на моята приятелка, писателката Джудит Келман, която многократно ходи до Интернет — за това чудо не си бях дала сметка — и ми предостави информацията, от която така се нуждаех.

Хиляди благодарности на Катерин Л. Формънт, вицепрезидент на „Мерил Линч“, за това че отговори вещо и с желание на множеството ми въпроси за инвестициите на акции и процедурите по потвърждаването.

С благодарност свалям, шапка на Р. Патрик Томпсън, президент на нюйоркската търговска борса, който прекъсна делова среща, за да отговори на въпросите ми относно временните ограничителни разпореждания.

Когато реших, че ще е интересно погребалните обичаи да станат част от това повествование, прочетох ред забележителни книги по този въпрос. Сред тях бяха „Утешителна реторика“ от Донован Дж. Октс, „Обратно към земята“ от Мариан Барне и „Празнуване на смъртта“ от Меткалф Хънтингтън.

Полицейското управление на Нюпорт откликна на всичките ми телефонни обаждания с огромна любезност. Благодарна съм на всички, които бяха така мили, и се надявам полицейските процедури, включени в тази книга, да са достоверни.

И накрая, сърдечни благодарности на дъщеря ми, Карол Хигинс Кларк, за безотказната й способност да улавя моите несъзнателни залитания. _Знаеш ли колко често си използвала думата свестен?… Никой тридесет и двегодишен човек не би се изразил по този начин… Използвала си същото име за друг герой преди десет книги…_

А сега щастливо мога да цитирам думите, изписани на стената на един средновековен манастир: „Книгата е завършена. Нека писателят тържествува“.

Вторник, 8 октомври

Маги се опита да отвори очи, но това и костваше твърде много усилия. Главата я болеше ужасно. Къде се намираше? Какво се беше случило? Вдигна ръка, но тя спря на сантиметри над тялото и, неспособна да се придвижи по-нагоре.

Инстинктивно натисна преградата над себе си — тя не помръдна. Какво бе това? Изглеждаше меко като сатен, а беше и студено.

Плъзна пръстите си встрани и надолу, повърхността се промени. Сега бе на вълнички. Юрган? В някакъв вид легло ли се намираше?

Премести другата си ръка встрани и дланта и срещна същите студени вълнички. Имаше ги и от двете страни на тясното затворено пространство.

Какво придърпваше пръстена и, когато премести лявата си ръка? Прокара палеца по безименния си пръст и той се докосна до нещо като канап или въже. Но защо?

Тогава внезапно нахлу споменът.

Очите и се отвориха и се втренчиха с ужас в абсолютния мрак.

Умът и трескаво заработи, опитвайки се да схване какво се беше случило. Беше го чула навреме, за да се извърти встрани точно, когато нещо се стовари отзад върху главата й.

Спомни си как той се приведе над нея и прошепна:

— Маги, мисли си за връвта с прикачено към нея звънче.

След това не помнеше нищо.

Все още объркана и ужасена, тя се мъчеше да проумее. После изведнъж всичко и се изясни. Връвта с прикачено към нея звънче! Хората от викторианската епоха така са се страхували да не бъдат погребани живи, че станало традиция да привързват връв към пръстите им, преди да ги погребат. Връвта минавала през една дупка в ковчега и стигала до повърхността на гроба. Връв, към която било прикачено звънче.

В продължение на седем дни пазачът ходел на гроба и се вслушвал дали звънчето не звъни — знак, че погребаният все пак не бил мъртъв.

Но Маги знаеше, че никакъв пазач не се вслушва дали не звъни нейното звънче. Беше съвсем сама. Опита се да изпищи, но не излезе никакъв звук. Отчаяно задърпа връвчицата, напрягаше се, вслушваше се, надявайки се да чуе над себе си слаб, звънлив звук. Но имаше само тишина. Мрак и тишина.

Трябваше да запази спокойствие. Трябваше да се концентрира. Как се беше озовала тук? Не биваше да се оставя да я завладее паниката. Но как?… Как?…

После си спомни. Погребалният музей. Беше се върнала там сама. Беше продължила разследването, разследването, започнато от Нюела. След това бе дошъл той и…

О, Господи! Беше погребана жива! Заудря с юмруци по капака на ковчега, но дори вътре дебелият сатен заглушаваше звука. Накрая запищя. Пищя, докато не прегракна, докато вече не можеше да пищи. Но продължаваше да е сама.

Звънчето. Дръпна връвта… отново… и отново. Сигурно звънеше. Тя не можеше да го чуе, но там горе някой щеше да се вслуша. Трябваше да го чуят!

Купчината свежа, рохка пръст заблещука на светлината на кръглата луна. Единственото движение идваше откъм бронзовото звънче, прикачено към излизащата изпод купчинката тръба; звънчето се движеше напред-назад в аритмичния танц на смъртта. Около него цареше тишина. Езичето му бе махнато.

Петък, 20 септември

Мразя коктейлите, помисли си мрачно Маги, като се чудеше защо винаги, когато присъстваше на подобно събиране, се чувстваше не на мястото си. Всъщност, прекалено съм крайна, помисли си тя. Истината е, че мразя коктейлите, където единственият човек, когото познавам, е предполагаемото ми гадже, а то пък ме зарязва в мига, в който прекрачим прага.

Огледа голямата зала и въздъхна. Когато Лаям Мур Пейн я беше поканил на тази среща на клана Мур, би трябвало да се досети, че той ще прояви по-голям интерес към множеството си братовчеди, отколкото към нея. С Лаям се срещаха рядко — само когато идваше в града от Бостън. Обикновено той бе внимателен, но тази вечер демонстрираше безгранична вяра в способността й сама да се грижи за себе си. Е, реши тя, събирането е многолюдно; все ще намеря с кого да разговарям.

Онова, което Лаям й беше разправял за клана Мур, бе подтикът, накарал я да го придружи на събирането, спомни си тя, докато отпиваше от чашата си бяло вино и си пробиваше път през претъпканата грил зала на ресторанта „Дъ Фор Сийзънс“* на манхатънската Източна петдесет и втора улица. Основоположникът на рода — или поне основоположникът на богатството му — бе покойният скуайър** Дезмънд Мур, в своето време стълб на нюпортското общество. Поводът за таз вечерната тържествена среща бе отбелязването на сто и петдесетия рожден ден на този забележителен мъж. За удобство бяха решили да направят събирането в Ню Йорк, вместо в Нюпорт.

[* Четирите сезона — скъп ресторант в Ню Йорк. — Б.пр.]

[** Благородническа титла в Англия, граф. — Б.пр.]

Споделяйки забавни подробности за много от членовете на клана, Лаям бе обяснил, че щели да присъстват над сто потомци, преки и непреки, както и някои от привилегированите пришълци в клана чрез браковете си. Бе я позабавлявал с анекдоти за петдесетгодишния имигрант от Дингъл, който решил, че предпочита да не бъде от потиснатите, копнеещи за свобода, а от сиромасите, жадуващи за богатство. Легендата гласеше, че когато корабът му минал покрай Статуята на свободата, скуайърът обявил пред спътниците си в туристическата класа: „Много скоро ще бъда достатъчно богат да купя това момиче, стига, разбира се, правителството да реши да го продаде“. Лаям бе предал изявлението на своя прадядо с прекрасен ирландски акцент.

Сред Мурови, разбира се, вече имаше всякакви, помисли си Маги, оглеждайки залата. Погледа как осемдесетгодишна двойка разговаряше оживено и присви очи, виждайки я мислено през обектива на фотоапарата, който сега й се щеше да бе донесла. Снежнобялата коса на мъжа, кокетната усмивка на лицето на жената, удоволствието, което очевидно изпитваха от факта, че бяха заедно — от това би излязла прекрасна снимка.

— „Дъ фор сийзънс“ никога няма да е вече същият, след като Мурови приключат с тържеството — рече Лаям, появявайки се неочаквано зад нея. — Забавляваш ли се? — попита той и без да дочака отговора й я представи на още един братовчед — Ърл Бейтмън, който, както Маги развеселено забеляза, я оглеждаше бавно и с очевиден интерес.

Прецени, че новодошлият, също като Лаям, бе към края на тридесетте си години. Беше с половин глава по-нисък от братовчед си, което означаваше малко под метър и седемдесет. Реши, че тясното му лице и замисленото изражение му придаваха вид на учен, макар бледосините му очи да имаха леко объркан поглед. С пясъчноруса коса и жълтеникав тен, той не притежаваше суровата привлекателност на Лаям. Очите на Лаям бяха по-скоро зелени, отколкото сини, а тъмната му коса бе красиво изпъстрена със сребристи нишки.

Тя изчака, докато той продължаваше да я оглежда. После, след дълга пауза, попита, вдигайки едната си вежда:

— Минавам ли огледа?

Той като че ли се смути.

— Съжалявам. Не ме бива да помня имена и се опитвах да се сетя за вашето. Вие сте от рода, нали?

— Не. Имам ирландски корени отпреди три или четири поколения, но се боя, че не съм роднина на този клан. Така или иначе ми се струва, че нямате нужда от повече братовчеди.

— В това отношение сте абсолютно права. Лошото обаче е, че повечето от тях далеч не са така привлекателни като вас. Прекрасните ви сини очи, бялата ви като слонова кост кожа и дребните кости говорят за келтски произход. Почти черната ви коса ви нарежда сред „Черния ирландски клон“ на рода — сред онези членове, които дължат своя природен грим на краткото, но важно присъствие на оцелелите от разбитата испанска армада.

— Лаям! Ърл! О, мили Боже, предполагам, че в края на краищата съм доволен, че дойдох.

Забравяйки за Маги, двамата мъже се обърнаха да поздравят ентусиазирано появилия се иззад гърбовете им червендалест мъж.

Маги сви рамене. Толкова по въпроса, каза си тя, като се оттегли мислено. После си спомни една статия, която бе чела наскоро — в нея съветваха хората, чувстващи се самотни на обществени събирания, да потърсят някой, който изглежда още по-отчаян от тях и да завържат разговор.

Подсмихвайки се тайно, тя реши да пробва тази тактика и ако отново се окажеше, че трябва да разговаря сама със себе си, щеше да се измъкне и да се прибере у дома. В този момент перспективата да се прибере в приятния си апартамент на Петдесет и шеста улица, близо до Ийст ривър, й се струваше много привлекателна. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако не беше излизала тази вечер. Едва преди няколко дни се беше завърнала от снимки в Милано и жадуваше за една спокойна вечер, през която би могла да вдигне крака и да отдъхне.

Огледа се. Струваше й се, че няма нито един наследник на скуайъра Мур, нито пък роднина по брак, който да не се бори да бъде чут.

Напред към изхода, реши тя. После чу някъде наблизо един глас — мелодичен, познат глас, който предизвика внезапни, приятни спомени. Завъртя се кръгом. Гласът принадлежеше на жена, която се изкачваше по късата стълба към балкона на ресторанта и която бе спряла, за да извика на някого долу. Маги зяпна от учудване. Добре ли виждаше? Възможно ли беше това да е Нюела? Всичко бе толкова отдавна и все пак гласът й звучеше точно като на жената, която някога бе нейна мащеха — от петгодишната до десетгодишната й възраст. След развода баща й бе забранил на Маги дори да споменава името на Нюела.

Маги забеляза Лаям, който се бе насочил към друг роднина, и го сграбчи за ръката.

— Лаям, онази жена на стълбите. Познаваш ли я?

Той присви очи.

— О, това е Нюела. Беше омъжена за чичо ми. Искам да кажа, предполагам, че ми се падаше леля, но тя бе втората му жена и затова никога не съм мислил за нея по този начин. Доста е чудата, но е много забавна. Защо?

Маги не му отговори и започна да си пробива път през тълпата Мурови. Когато се добра до стълбите, жената, която търсеше, бъбреше с група хора на балкона. Маги заизкачва стъпалата, но в края им спря да я огледа.

След като Нюела си беше отишла така внезапно, Маги се беше молила тя да й пише. Никога обаче не го беше направила и Маги бе понесла мълчанието особено болезнено. Беше я чувствала толкова близка през петте години на брака с баща й. Собствената й майка бе загинала при автомобилна катастрофа, когато Маги е била още бебе. Едва след смъртта на баща си бе научила от семеен приятел, че баща й унищожавал всички писма и връщал подаръците, изпратени й от Нюела.

Сега Маги се втренчи в дребната жена с живи сини очи и мека, медено руса коса. Забелязваше фините бръчици, които обаче с нищо не загрозяваха прекрасния й тен. И докато я гледаше, сърцето й се изпълни със спомени. Спомени от детството й, може би най-щастливите.

Нюела, която в споровете винаги заставаше на нейна страна, възразявайки на бащата на Маги: „Оуен, за Бога, та тя е само дете. Престани да я поправяш непрекъснато“. Нюела, която винаги казваше: „Оуен, всички деца на нейната възраст носят дънки и тениски… Оуен, та какво от това, че е изщракала три филмчета? Тя обича да снима, а я и бива… Оуен, не е вярно, че просто си играе в калта. Не виждаш ли, че се опитва да направи нещо от глината? За Бога, проумей поне творческите заложби на собствената си дъщеря, дори да не харесваш моите картини“.

Нюела — винаги толкова хубава, така забавна, неизменно търпелива към въпросите на Маги. Именно от Нюела Маги се беше научила да обича и да разбира изкуството.

Типично в свой стил, тази вечер Нюела беше облечена в светлосин вечерен костюм от сатен и носеше подходящи обувки на висок ток. Спомените на Маги за нея винаги бяха оцветени в пастелни нюанси.

Нюела бе в края на четиридесетте си години, когато се омъжи за татко, помисли си Маги, опитвайки се да пресметне сегашната й възраст. Бе живяла с него пет години. Беше си отишла преди двадесет и две.

Изненадано си даде сметка, че в момента Нюела бе в средата на седемдесетте. Със сигурност не изглеждаше на толкова.

Очите им се срещнаха. Нюела се намръщи и на лицето й се изписа озадачено изражение.

Нюела и беше казала, че името и всъщност е Финюела — била кръстена на легендарния келт, фин Маккуул, който победил великана. Маги си спомни как като малко момиченце изпитваше удоволствие, опитвайки се да произнесе Фин-ю-ела.

— Фин-ю-ела? — рече тя сега с нерешителен глас.

По лицето на по-възрастната жена се изписа пълно изумление. После тя издаде радостен възглас, който прекрати бръмченето на разговорите около тях, и Маги отново се озова в любящата й прегръдка. От Нюела се излъчваше същия лек аромат, който през всичките тези години Маги бе носила в спомените си. На осемнадесетгодишна възраст бе открила, че парфюмът се нарича „Джой“*. Колко подходящо име за тази вечер, помисли си Маги.

[* Джой — (англ.) — радост. — Б.пр.]

— Нека те погледна — възкликна Нюела, пусна я и отстъпи назад, като продължаваше обаче да държи ръцете на Маги в своите, сякаш се боеше да не я изгуби.

Очите й огледаха изпитателно лицето на Маги.

— Никога не съм вярвала, че ще те видя отново! О, Маги! Как е онзи ужасен човек, баща ти?

— Почина преди три години.

— О, съжалявам, скъпа. Но сигурно е бил все така невъзможен, нали?

— Не беше от лесните — призна Маги.

— Скъпа, аз бях омъжена за него. Помниш ли? Знам какъв беше! Вечно лицемерно благочестив, намусен, кисел, сприхав, свадлив. Е, няма смисъл да продължавам. Горкият човечец е мъртъв, нека почива в мир. Но бе толкова старомоден и закостенял, че би могъл да позира за средновековен стъклопис…

Внезапно давайки си сметка, че останалите неприкрито ги слушат, Нюела плъзна ръце около кръста на Маги и обяви:

— Това е детето ми! Не аз съм я родила, разбира се, но това няма никакво значение.

Маги осъзна също така, че Нюела едва сдържа сълзите си.

Изгарящи от нетърпение да си поговорят далеч от шума на претъпкания ресторант, двете се измъкнаха навън заедно. Маги не успя да открие Лаям, за да се сбогува, но бе абсолютно сигурна, че няма да му липсва.

Хванати под ръка, Маги и Нюела тръгнаха нагоре по Парк авеню под сгъстяващия се септемврийски сумрак, свиха на запад по Петдесет и шеста улица и влязоха в „Ил Тинело“. На бутилка червено вино „Чианти“* и тънки резенчета пържени тиквички двете наваксаха пропуснатите години.

[* Известна марка италианско вино от областта Тоскана. — Б.пр.]

За Маги не беше трудно да разкаже живота си:

— Пансион, изпратиха ме там, след като ти си отиде. После колежа „Карнеги — Мелън“ и накрая магистърска степен по визуални изкуства от Нюйоркския университет. Сега изкарвам добри пари като фотограф.

— Това е чудесно. Винаги съм смятала, че ще станеш или фотограф, или скулптор.

Маги се усмихна.

— Имаш добра памет. Обичам да правя скулптури, но само като хоби. Да си фотограф е много по-практично и да си призная, смятам, че съм доста добра. Имам някои прекрасни клиенти. Ами ти, Нюела?

— Не. Да свършим с теб — прекъсна я по-възрастната жена. — Живееш в Ню Йорк. Имаш работа, която харесваш. Развила си вродената си дарба. Толкова си хубава, колкото си знаех, че ще бъдеш. На последния си рожден ден си навършила тридесет и две. Кажи нещо за любимия или важния човек, или както там го наричате вие, младите?

Маги усети познатата болка, докато отвръщаше с равен глас:

— Бях омъжена три години. Той се казваше Пол и завърши Военновъздушната академия. Тъкмо го бяха избрали да участва в програма на НАСА, когато загина при изпитателен полет. Това беше преди пет години. Беше шок, който може би никога няма да превъзмогна. Както и да е, все още ми е трудно да говоря за това.

— О, Маги.

В гласа на Нюела звучеше огромно разбиране. Маги си спомни, че мащехата й бе вдовица, когато се омъжи за баща й.

Нюела поклати глава и промърмори:

— Ех, трябва ли да се случват подобни неща? — После продължи с по-ведър тон: — Да поръчаме ли?

Докато вечеряха, наваксаха двадесет и двете години. След развода с бащата на Маги Нюела се беше преместила в Ню Йорк, после при едно посещение в Нюпорт срещнала Тимоти Мур — с когото излизали заедно като тийнейджъри — и се омъжила за него.

— Третият ми и последен съпруг — рече тя, — възхитителна личност. Почина миналата година и толкова ми липсва! Той не беше от богатите Мурови, но имам чудна къщичка в прекрасен квартал на Нюпорт, приличен доход и, разбира се, продължавам да се занимавам с рисуване. Така че съм добре.

Маги обаче видя как по лицето на Нюела пробяга сянка на неувереност и в този момент осъзна, че ако се изключеше веселото, бодро изражение, Нюела изглеждаше точно на годините си.

— Наистина ли си добре, Нюела? — попита тя. — Изглеждаш… разтревожена.

— О, да, добре съм. Просто… Е, нали разбираш, станах на седемдесет и пет миналия месец. Преди много години някой ми спомена, че навършиш ли шестдесет, започваш да казваш сбогом на приятелите си или пък те ти казват сбогом, но когато стигнеш седемдесет, това се случва непрекъснато. Истина е, повярвай ми. Напоследък се простих с много добри приятели, а всяка следваща загуба причинява малко по-силна болка от предишната. Започва да става доста самотно в Нюпорт, но има една прекрасна резиденция — мразя израза „старчески дом“ — и мисля скоро да се преместя да живея там. Апартаментът, който искам, тъкмо се освободи.

После, докато сервитьорът им наливаше еспресо, тя рече настоятелно:

— Маги, идвай да ме виждаш, моля те. Само на три часа път с кола е от Ню Йорк.

— С удоволствие — отвърна Маги.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега, след като те намерих, няма да позволя да те изгубя отново. Освен това, отдавна се каня да отида в Нюпорт. Чувам, че е рай за фотографите. Всъщност…

Готвеше се да сподели с Нюела, че е разчистила календара с ангажименти за следващата седмица, за да се наслади на дълго очакваната отпуска, когато чу някой да казва:

— Така си и мислех, че ще ви намеря тук.

Маги вдигна поглед изненадана. До тях се бяха изправили Лаям и братовчед му Ърл Бейтмън.

— Избяга от мен — рече обвинително Лаям.

Ърл се наведе да целуне Нюела.

— Лошо ти се пише, дето си отмъкнала гаджето му. Откъде се познавате, вие двете?

— Дълга история. — Нюела се усмихна. — Ърл също живее в Нюпорт — обясни тя на Маги. — Преподава антропология в „Хътчинсън Колидж“ в Провидънс.

Права бях за учения вид, помисли си Маги.

Лаям придърпа стол от една маса наблизо и седна.

— Трябва да ни позволите да пийнем по едно питие след вечеря с вас — усмихна се на Ърл. — И не се притеснявайте за Ърл. Странен е, но е безобиден. Неговият клон от фамилията се занимава с погребална дейност повече от сто години. Те заравят хора! Той ги изравя! Вампир е. И дори печели пари, като говори за това.

Маги вдигна вежди, когато останалите се разсмяха.

— Изнасям лекции за погребалните обичаи през вековете — обясни Ърл Бейтмън с лека усмивка. — На някои хора може да им се струва страховито, но на мен ми харесва.

Петък, 27 септември

Той крачеше бързо по Клиф Уок с коса, развявана от силния океански бриз, който се беше появил в късния следобед. По пладне слънцето грееше с пълна сила, но сега косите му лъчи не можеха да се преборят със студения вятър. Струваше му се, че движението на въздуха отразяваше собственото му променливо настроение.

Досега планът му се развиваше успешно, но след като Нюела бе решила да направи вечерно парти, до което оставаха само два часа, започнаха да го обземат лоши предчувствия. Нюела бе станала подозрителна и щеше да се довери на доведената си дъщеря. Всичко можеше да се провали.

Туристите все още не бяха напуснали Нюпорт. Всъщност, имаше ги в изобилие — дошли след сезона само за един ден, нетърпеливи да посетят къщите, обявени за културни паметници от Дружеството за охрана на културното наследство, да позяпат реликвите от отминали времена, преди повечето от музеите да бъдат затворени до следващата пролет.

Потънал в мисли, той спря пред „Дъ Брейкърс“, този най-прекрасен, най-ефектен скъпоценен камък, този американски палат, този главозамайващ пример на това какво могат да постигнат парите, въображението и несломимата амбиция. Построен в началото на деветдесетте години на миналия век за Корнелиус Вандербилт II и жена му Алис, но обитаван само за кратко от самия Корнелиус. Парализирал се след удар през 1895 година, той починал през 1899.

Постоя още миг пред „Дъ Брейкърс“ и се усмихна. Именно историята на Вандербилт му даде идеята.

Но сега се налагаше да действа бързо. Отново закрачи, мина покрай университета „Salve Regina“, напоследък известен като „Оукър корт“, екстравагантна сграда със сто стаи, която прекрасно се очертаваше на фона на небето с идеално запазените си варосани стени и мансарден покрив. След пет минути стигна до нея — къщата „Латъм Майнър“ — величествена сграда, по-достойният и по-стилен съперник на вулгарния „Дъ Брейкърс“. Първоначално гордост на ексцентричната фамилия Латъм, тя беше занемарена при последния Латъм. Спасена от разрушаване и реставрирана, така че да отразява до голяма степен своя някогашен блясък, сега тя приютяваше богати пенсионери, които изживяваха последните си години в разкош.

Спря, изпивайки с поглед величествената облицовка от бял мрамор на „Латъм Майнър“. Бръкна в дълбокия джоб на шлифера си и извади клетъчен телефон. Набра бързо, после леко се усмихна, когато чу гласа, който се беше надявал да му отговори. Това означаваше, че щеше да има едно нещо по-малко, за което да се тревожи по-късно.

Каза само:

— Не тази вечер.

— Тогава кога? — попита след кратка пауза спокойният, уклончив глас.

— Още не съм сигурен. Трябва да се погрижа за нещо друго. — Гласът му беше рязък. Не търпеше решенията му да бъдат слагани под въпрос.

— Разбира се. Съжалявам.

Прекъсна връзката без по-нататъшен коментар, обърна се и закрачи бързо.

Беше време да се приготви за вечерята у Нюела.

Нюела Мур си тананикаше, докато с бързи и уверени движения режеше домати върху дъската в приятно разхвърляната си кухня. Късното следобедно слънце се готвеше да залезе, студеният бриз клатеше стъклата на прозореца над мивката. Вече усещаше хладния повей през зле изолираната задна стена.

Въпреки това знаеше, че кухнята и беше топла и привлекателна с червено-белите си тапети, прокъсания керемиденочервен линолеум и рафтчетата и шкафчетата от борово дърво. Когато приключи с рязането на доматите, се пресегна за лука. Салата от домати и лук, подправена с олио и оцет и щедро поръсена със сушен риган бе идеалната гарнитура за печено агнешко бутче. Молеше се Маги все още да обича агнешко. Като малка това бе едно от любимите й яденета. Може би трябваше да я попитам, помисли си Нюела, но искам да я изненадам. Поне знаеше, че Маги не е вегетарианка — беше си поръчала овче вечерта, когато се видяха в Манхатън.

Картофите вече вряха в голямата тенджера. След като се сваряха, щеше да ги изцеди, но нямаше да ги смачка до последната минута. Поднос с бисквити бе готов да скокне във фурната. Зеленият фасул и морковите бяха приготвени за задушаване минути, преди да настани гостите си.

Нюела надникна в гостната, за да провери отново всичко. Масата беше сложена. Бе я подредила още сутринта. Маги щеше да седи срещу нея в другия домакински стол. Символичен жест, знаеше го. Тази вечер щяха двете да бъдат домакини като майка и дъщеря.

Облегна се на рамката на вратата за миг и се замисли. Щеше да е чудесно да има с кого най-сетне да сподели ужасното си безпокойство. Щеше да изчака ден-два и после да каже: „Маги, трябва да поговоря с теб за нещо важно. Права беше, разтревожена съм. Може да съм луда или просто съм една стара, подозрителна глупачка, но…“

Щеше да е толкова хубаво да изложи подозренията си пред Маги. Дори когато беше малка, тя имаше ясен, аналитичен ум. „Фин-ю-ела“ — започваше, когато искаше да сподели тайна, нейният начин да ми покаже, че това ще бъде много сериозен разговор, спомни си Нюела.

Трябваше да изчакам до утре вечер за партито, помисли си. Трябваше да дам на Маги възможност поне да си поеме дъх. Е, добре, типично в мой стил — винаги първо действам и после мисля.

Искаше й се обаче да покаже Маги на приятелите си, след като бе говорила за нея толкова много. А също така, когато ги беше поканила на вечеря, смяташе, че Маги ще пристигне ден по-рано.

Но Маги се беше обадила вчера да й каже, че е възникнал проблем с един от ангажиментите й и ще й трябва още ден, за да довърши работата.

— Режисьорът е нервен тип и примира какви ще са снимките — беше й обяснила, — така че не мога да тръгна по-рано от утре по обед. Все пак ще пристигна около четири или четири и половина.

В четири Маги се беше обадила.

— Нюела, опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти даваше заето. Току-що свърших и тръгвам към колата.

— Няма значение, щом тръгваш.

— Само се надявам да пристигна преди гостите ти, за да мога да се преоблека.

— О, не се притеснявай. Карай внимателно, а аз ще ги залъгвам с коктейли, докато пристигнеш.

— Разбрано. Тръгвам.

Мислейки си за разговора, Нюела се усмихна. Щеше да е ужасно, ако Маги се беше забавила с още един ден. Сега сигурно вече беше стигнала Бриджпорт, каза си. Вероятно щеше да попадне в някое задръстване, но поне вече пътуваше насам. Мили Боже, Маги пътува към мен.

Тъй като нямаше какво друго да прави за момента, Нюела реши да седне и да гледа ранните вечерни новини. Така пак щеше да й остане време за една хубава, гореща, отпускаща вана, преди гостите да започнат да пристигат.

Тъкмо се готвеше да излезе от кухнята, когато на задната врата се потропа. Преди да успее да надникне през прозорчето да види кой е, дръжката се завъртя. За миг се стресна, но когато вратата се отвори и посетителят й влезе, тя се усмихна топло.

— Здрасти — рече тя. — Радвам се да те видя, но до партито има още два часа, така че не можеш да останеш дълго.

— Не възнамерявам да стоя дълго — отвърна тихо посетителят й.

След като майка му се премести във Флорида, продавайки къщата, която бе сватбеният подарък на стария скуайър за баба му, Лаям Мур Пейн си беше купил апартамент на Уилоу стрийт. Използваше го редовно през лятото, но дори след като прибереше лодката си в края на сезона, той често идваше от Бостън през уикендите, за да избяга от трескаво оживения свят на международните финанси.

Апартаментът — просторен, четиристаен, с високи тавани и тераса с изглед към залива Неръгенсит, бе обзаведен с избрани мебели от семейния дом. Когато се местеше, майка му бе казала: „Тези неща не стават за Флорида, а и така или иначе никога не съм ги харесвала. Вземи ги. Ти си като баща си. Харесваш тези стари, тежки боклуци“.

Докато излизаше изпод душа и се пресягаше за хавлията, Лаям си спомни за баща си. Наистина ли толкова приличаше на него? — зачуди се той. Върнеше ли се у дома, след като цял ден бе търгувал на вечно оживения пазар, баща му винаги отиваше право до барчето в кабинета си и си приготвяше много сухо, много студено мартини. Пиеше го бавно, после, видимо отпуснат, се качваше горе да се изкъпе и да се облече за вечерта.

Лаям се избърса енергично, полуусмихнат от мисълта, че с баща си много си приличаха, макар да се различаваха в подробностите. Почти ритуалното къпане на баща му би подлудило Лаям; той предпочиташе бърз освежителен душ. Освен това обичаше мартинито си след баня, а не преди това.

Десет минути по-късно Лаям стоеше пред барчето в кабинета си, като внимателно си сипваше финландска водка в добре охладената и напълнена с лед сребърна чаша, после я разбърка. След това пресипа питието в чаша с тънко столче, добави отгоре капка-две сок от маслини, поколеба се и с одобрителна въздишка отпи първата глътка.

— Амин — каза гласно.

Беше осем без десет. Трябваше да бъде у Нюела след десет минути и макар че дотам имаше поне девет минути път с кола, не се притесняваше особено за точността. Всеки, който познаваше Нюела, знаеше, че сервирането на коктейлите непременно продължаваше поне до девет, а понякога и до по-късно.

Лаям реши да си позволи малко разтакаване. Отпусна се на хубавия, тапициран с тъмнокафяв марокен диван и внимателно вдигна крака върху старинната масичка за кафе, оформена така, че да напомня за тесте стари карти.

Затвори очи. Бе дълга и изпълнена със стресови ситуации седмица, но уикендът обещаваше да бъде интересен.

В мислите му изплува лицето на Маги. Какво забележително съвпадение, че тя имаше връзка с Нюпорт, много здрава връзка, както се оказа. Бе изумен, когато разбра за тях с Нюела.

Спомни си колко се притесни, когато осъзна, че Маги си е тръгнала от партито в „Дъ Фор Сийзънс“, без да му се обади. Ядосан на себе си, че така открито я беше пренебрегнал, той нямаше търпение да я открие и да оправи нещата. Когато поразпита и разбра, че Маги е била видяна да си тръгва с Нюела преди вечерята, той интуитивно почувства, че може би са в „Ил Тинело“. За млада жена, Маги бе с доста постоянни навици.

Маги. Представи си я за миг: красивото и лице, интелигентността и енергията, които излъчваше.

Лаям допи мартинито и с въздишка се надигна от удобното си място. Време е да тръгвам, помисли си той. Погледна се в огледалото в коридора, отбелязвайки, че вратовръзката „Хермес“ в червено и синьо, която майка му беше изпратила за рождения му ден, подхождаше на синия блейзер, макар че може би щеше да е по-добре с традиционния раиран костюм. Сви рамене, като реши да не се тревожи за това; наистина беше време да тръгва.

Взе връзката ключове и след като заключи вратата след себе си, потегли към партито на Нюела.

Ърл Бейтмън се беше изтегнал на дивана с чаша вино в ръка. Книгата, която току-що беше дочел, лежеше на масата до него. Знаеше, че е време да се преоблече за вечерята у Нюела, но се наслаждаваше на чувството за отпуснатост и използваше момента, за да обмисли събитията от последната седмица.

Преди да пристигне от Провидънс, бе приключил с преглеждането на курсовите работи на клас 101 по антропология и с удоволствие бе установил, че с малки изключения всички студенти бяха получили отлични и много добри оценки. Семестърът с тях щеше да бъде интересен — а можеше да се окаже и предизвикателство — реши той.

Сега обаче трябваше да се настрои за уикендите в Нюпорт, слава Богу вече без шумните тълпи из ресторантите и без уличните задръствания, така типични за летния сезон.

Ърл живееше в крилото за гости на фамилната къща — „Скуайър Хол“ — домът, построен от скуайър Мур за най-малката му дъщеря по случай брака й с Гордън Бейтмън, „вампирът“, както го наричал скуайърът, тъй като Бейтмънови се занимавали с погребална дейност от четири поколения.

От всички къщи, които бе подарил на седемте си деца, тази бе най-малката, при това значително по-малка — отражение на факта, че е бил против брака. Нищо лично, но скуайърът се ужасявал от смъртта и дори забранил в негово присъствие да се произнася тази дума. Да приеме в семейното огнище човека, който несъмнено щял да се занимае с ритуалите около собствената му смърт, би било нещо, което непрекъснато щяло да му напомня за забранената дума.

Реакцията на Гордън Бейтмън била да убеди съпругата си да назове дома им „Скуайър Хол“ — подигравателно отдаване на почит към тъста му и тънък намек, че нито едно от другите му деца не се е сетило да го възслави.

Ърл винаги бе вярвал, че собственото му име е друга закачка със скуайъра, тъй като старецът непрекъснато се опитвал да създаде впечатлението, че е от онези Мурови, които в графството Дингъл са носили почетната титла „скуайър“. Скуайър в Дингъл произлизало от граф.

След като Ърл най-сетне бе убедил баща си, че не възнамерява да стане поредния погребален агент от фамилията Бейтмън, родителите му бяха продали погребалното бюро на една частна фирма, която запази фамилното име и нае човек, който да я управлява.

Сега родителите му прекарваха девет месеца годишно в Южна Калифорния, близо до омъжените му сестри, и бяха настояли Ърл да обитава цялата къща през това време — предложение, което той бе отклонил. Крилото бе обзаведено според вкуса му, а книгите му и произведенията на изкуството бяха затворени в остъклени шкафове, така че да не се повредят от праха. Имаше също така и главозамайваща гледка към Атлантика; морето действаше невероятно успокояващо на Ърл.

Спокойствие. Това може би беше думата, която ценеше най-много.

На шумната среща на наследниците на скуайъра Мур в Ню Йорк, той бе стоял встрани — доколкото му беше възможно — просто, за да наблюдава останалите. Опита се да не бъде прекалено предубеден, но не се присъедини към техните „Можеш ли да си представиш?“ дрънканици. Всичките му братовчеди изглеждаха отдадени на фукните за това колко добре се оправят, и също като Лаям, всички те обичаха да разправят изсмукани от пръстите истории за ексцентричния си — и понякога жесток — предшественик.

Ърл знаеше и колко се забавляваха някои от тях с това, че баща му бе четвърто поколение погребален агент. На срещата бе дочул двама да му се подиграват и да си правят гадни шеги относно гробарите и тяхната професия.

Дявол да ги вземе, мислеше си той сега, докато спускаше крака на пода и сядаше. Беше осем без десет, време да тръгва. Не му се ходеше особено на партито у Нюела тази вечер, но от друга страна Маги Холоуей щеше да е там. Тя бе невероятно привлекателна…

Да, нейното присъствие щеше да е достатъчно, за да не бъде вечерта скучна.

Д-р Уилям Лейн, директор на резиденцията „Латъм Майнър“, погледна часовника си за трети път през последните пет минути. С жена му трябваше да бъдат у Нюела Мур в осем часа; сега беше осем без десет. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн умееше да успокоява пациентите си — бе въплъщение на търпеливостта, нещо, което обаче не успяваше да постигне спрямо тридесет и девет годишната си съпруга.

— Одил — извика той, — побързай, за Бога.

— Ей сега. — Гласът й, гърлен и мелодичен, долетя от горния етаж на дома им — постройка, някога служила за подслон на каретите на „Латъм Майнър“. Миг по-късно тя влетя в дневната, като закачваше обецата си.

— Четях на мисис Питърсън — оправда се. — Знаеш как е, Уилям. Тя още не е свикнала с дома и е ядосана, че синът й е продал къщата й, без да я попита.

— Ще свикне — отвърна Лейн пренебрежително. — Всички останали успяха да се почувстват съвсем щастливи тук.

— Знам, но понякога отнема известно време. Все пак ми се струва, че малко тактичност, докато новите гости се приспособяват, не е излишна. — Одил отиде до огледалото над гравираната мраморна камина. — Как изглеждам? — Усмихна се на отражението си: големи очи и руси коси.

— Изглеждаш прекрасно както винаги — отвърна кратко Лейн. — Какво знаеш за тази доведена дъщеря на Нюела?

— Нюела ми разказа всичко за нея, когато посети Грета Шипли миналия месец. Казва се Маги и Нюела била омъжена за баща й преди години. Ще остане тук две седмици. Нюела изглежда много щастлива от това. Не мислиш ли, че е страхотно, задето са се срещнали отново?

Без да отговори, д-р Лейн отвори външната врата, после отстъпи встрани. Много си забавен, помисли си Одил, докато минаваше покрай него и слизаше по стълбите към колата. За миг спря и погледна към „Латъм Майнър“, чиято мраморна фасада блестеше на лунната светлина.

Рече колебливо:

— Забравих да ти кажа, че когато минах да видя мисис Хамънд, тя малко трудно дишаше и беше доста бледа. Чудя се дали не трябва да я прегледаш, преди да тръгнем.

— Вече сме закъснели — отвърна нетърпеливо д-р Лейн, като отвари вратата на колата. — Ако се наложи, мога да пристигна за десет минути, но те уверявам, че на мисис Хамънд няма да й се случи нищо тази вечер.

Малкълм Нортън не бе особено очарован от предстоящата вечер. Среброкос мъж с изопната военна стойка, той представляваше внушителна гледка. Зад тази внушителна външност обаче се криеше разтревожен ум.

Обаждането на Нюела преди три дни, когато го покани на вечерята днес, за да се запознае с доведената й дъщеря, бе предизвикало у него паника — не поканата за вечеря, а неочакваната новина, че Нюела има доведена дъщеря.

Адвокат с обща практика, който работеше сам, Нортън бе видял как броят на клиентите му драстично намалява през последните години, отчасти поради смъртта им — той бе станал почти експерт в изпълнението на завещанията на починалите, — но също така, уверен бе в това, и заради пристигането на неколцина млади, агресивни адвокати в областта.

Нюела Мур бе от малкото останали му клиенти и той си мислеше, че познава делата й из основи. Но тя нито веднъж не бе споменала за доведена дъщеря.

От известно време Малкълм Нортън внимателно подтикваше Нюела да продаде къщата си и да се премести в „Латъм Майнър“. Доскоро тя проявяваше признаци, че смята подобна стъпка за уместна. Бе съгласна, че след смъртта на съпруга й Тим къщата изглежда много празна, а поддръжката й става все по-скъпа и по-скъпа.

— Знам, че е необходим нов покрив, че отоплителната инсталация е остаряла и че онзи, който я купи, ще иска да сложи централен климатик — беше му казала. — Мислиш ли, че ще мога да я продам за двеста хиляди долара?

Беше реагирал внимателно, като бе отвърнал:

— Нюела, пазарът на недвижими имоти тук пада главоломно след Деня на труда*. Може би следващото лято ще можем да вземем толкова. Но искам да те видя настанена. Ако си готова да се преместиш в „Латъм“ сега, аз ще купя къщата ти на тази цена и ще направя някои основни ремонти. По всяка вероятност ще си получа парите обратно, а ти няма да имаш повече разходи по нея. Със сумата от застраховката на Тим и след като продадеш къщата, ще можеш да си позволиш най-добрия апартамент в „Латъм“, а може би дори ще успееш да преустроиш една от стаите на апартамента в ателие.

[* Първият понеделник на септември. — Б.пр.]

— Би ми харесало. Ще подам молба — беше казала Нюела тогава и той се беше поздравил. — Винаги си ми бил добър приятел, Малкълм.

— Ще подготвя документите. Взимаш добро решение.

Имаше нещо обаче, което Малкълм не бе казал на Нюела, и което му беше споменал един приятел от Вашингтон. Със сигурност се очаквали промени в Закона за опазване на околната среда, което означаваше, че някои имоти, досега под закрилата на Уетлънд Презървейшън Акт, щяха да бъдат освободени от възбраната за преустройство. Цялата дясна част от имота на Нюела също щеше да попадне под действието на тази промяна. Пресуши езерото, отрежи няколко дървета и ще се открие забележителна гледка към океана, мислеше си Малкълм. Хората с пари искаха подобна гледка. Щяха да платят луди суми за имота, вероятно дори щяха да съборят старата къща и да построят три пъти по-голяма, с лице към океана. Според неговите изчисления, имотът щеше да струва един милион долара. Ако всичко тръгнеше по плана, през следващите година-две щеше да реализира печалба от осемстотин хиляди долара.

После щеше да може да си живее живота. С печалбата от продажбата на имота щеше да има достатъчно пари да си уреди сметките с жена си Джанис и да се премести с Барбара във Флорида.

Как се беше променил животът му, откакто Барбара беше започнала да работи при него като секретарка! Със седем години по-млада, тя бе много красива петдесет и шест годишна вдовица. Децата й бяха големи и се бяха пръснали по света, така че бе приела работата в офиса му, колкото да си намира занимание. Не мина обаче много време и стана ясно, че помежду им съществува взаимно привличане. Тя притежаваше всичката топлина, с която Джанис никога не го беше дарила.

Но Барбара не беше от жените, които биха завързали връзка на работното си място — поне това бе дала да се разбере. Ако я желаеше, трябваше да пристъпи към нея като свободен мъж. А за да стане това, му бяха необходими пари, каза си той. После…

— Е, готов ли си?

Малкълм вдигна поглед. Жената, с която го свързваше тридесет и пет годишен брак, стоеше пред него със скръстени ръце.

— Ако ти си готова — отвърна той.

Беше се върнал със закъснение у дома и бе отишъл направо в спалнята си. Сега за първи път виждаше Джанис от сутринта.

— Как мина денят ти? — попита любезно той.

— Как минават обикновено дните ми? — сопна му се тя. — Като водя счетоводството в старчески дом? Но поне един от нас редовно носи заплата у дома.

В 7 50 часа вечерта Нийл Стивънс, изпълнителен директор на „Карсън & Паркър Инвестмънт Корпорейшън“ се изправи и се протегна. Единствено той бе останал в офиса на Световния търговски център 2, като се изключеха чистачките — чуваше прахосмукачките им някъде надолу по коридора.

В качеството си на главен изпълнителен директор на фирмата, той разполагаше с голям ъглов кабинет, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към Манхатън — гледка, на която, за съжаление, имаше много малко време да се наслаждава. Най-вече днес това важеше в пълна сила.

През последните няколко дни пазарът бе твърде непредсказуем и някои от акциите в „особено препоръчителния“ списък на „К & П“ бяха донесли разочароваща печалба. Всички акции бяха солидни, повечето — на доходни предприятия и сегашният спад в цените им не беше кой знае какъв проблем. Проблем обаче беше, че много от по-дребните инвеститори се изплашиха и решиха да продават, така че от него и от служителите му зависеше да ги убедят да изчакат.

Е, достатъчно за днес, помисли си Нийл. Време е да изчезвам оттук. Огледа се за сакото си и го забеляза на един от столовете в „къта за разговори“ — групирана мека мебел, която придаваше на стаята онова, което дизайнерът по интериора бе нарекъл „дружелюбна атмосфера за клиента“.

Направи гримаса, като видя колко се беше измачкало сакото, разтърси го и мушна ръце в ръкавите. Нийл бе едър мъж, който на тридесет и седем години успяваше да попречи на мускулите си да се превърнат в тлъстини чрез редовни физически упражнения, в които се включваше и игра на тенис две вечери седмично. Резултатите от старанието му бяха очевидни и той бе много привлекателен мъж с проницателни кафяви очи, които излъчваха интелигентност, и приятна усмивка, която внушаваше доверие. Всъщност, доверието бе напълно оправдано, тъй като, както партньорите и приятелите му знаеха, Нийл Стивънс не пропускаше почти нищо.

Приглади ръкавите на сакото си, спомняйки си, че асистентката му, Триш, го беше закачила сутринта, но нарочно го бе забравила, когато след обеда той отново го бе захвърлил небрежно.

— Другите асистенти се вбесяват, когато ти угаждам прекалено много — беше му казала тя. — Освен това достатъчно вървя подир съпруга си да му събирам нещата. Колко може да понесе една жена?

Нийл се усмихна при този спомен, но после усмивката му изчезна, тъй като се сети, че бе забравил да се обади на Маги, за да вземе телефонния й номер в Нюпорт. Тази сутрин бе решил да отиде в Портсмут през следващия уикенд за рождения ден на майка си. Маги му беше казала, че ще остане две седмици при мащехата си. Беше си помислил, че биха могли да се срещнат там.

С Маги се виждаха от време на време от началото на пролетта, когато се бяха запознали в един магазин на Второ авеню, близо до Източна Петдесет и шеста улица, където се намираха жилищата им. Бяха започнали да разговарят, когато се срещнеха там; после една вечер се бяха сблъскали в едно кино. Седнаха заедно и след това отидоха да вечерят в „Ниърис Пъб“.

Отначало на Нийл му харесваше, че очевидно Маги също приемаше срещите им несериозно като него. По нищо не личеше, че гледа на тях двамата като на повече от приятели с общ интерес към киното. Изглеждаше така отдадена на работата си, както той на своята.

След като се срещаха несериозно вече шест месеца обаче, фактът, че Маги продължаваше да гледа на него само като на приятен компаньон за кино или за вечеря, започваше да дразни Нийл. Без да съзнава какво става, той бе започнал да очаква срещите им с все по-голямо нетърпение и да желае да научи за нея всичко, което може. Знаеше, че бе овдовяла преди пет години — беше го споменала съвсем делово, а от тона й се подразбираше, че в емоционално отношение вече е надживяла това събитие. Но сега той започваше да се чуди дали тя нямаше сериозен приятел. Чудеше се и се тревожеше.

След като мисли известно време, Нийл реши да провери дали Маги не е оставила номера си в Нюпорт на телефонния си секретар. Върна се до бюрото и изслуша записаното съобщение: „Здравейте, тук е Маги Холоуей. Благодаря, че се обадихте. Ще отсъствам от града до 13 октомври“. Автоматът изщрака. Очевидно не желаеше да получава съобщения.

Страхотно, помисли си мрачно, докато оставяше слушалката и отиваше до прозореца. Манхатън се простираше пред него, окъпан в светлини. Гледаше мостовете над Ийст ривър и си спомни как, когато беше казал на Маги, че кабинетът му е на четиридесет и втория етаж на Световния търговски център, тя му беше разправила за първия път, в който отишла на коктейл в „Уиндоус он дъ уърлд“ над центъра.

— Тъкмо се смрачаваше. Включиха осветлението на мостовете, а после и всички сгради и улици се окъпаха в светлини. Беше като да наблюдаваш как някоя високопоставена дама от викторианската епоха си слага бижутата — огърлица, гривни, пръстени и дори диадема.

Живият образ се беше запечатал в паметта на Нийл.

Помнеше и друг образ на Маги, но той го тревожеше. Преди три седмици, в събота, той се беше отбил в едно кино, за да гледа класическия френски филм от преди тридесет и една години „Един мъж и една жена“*. Салонът не беше пълен и някъде по средата на филма той бе забелязал Маги да седи сама няколко реда пред него, четири места встрани. Тъкмо се готвеше да отиде при нея, когато осъзна, че тя плачеше. Мълчаливи сълзи се стичаха по бузите й и тя притискаше устата си с ръка, за да не хлипа, докато гледаше историята на млада вдовица, която не може да приеме смъртта на съпруга си.

[* Филм на Клод Льолуш. — Б.пр.]

Беше побързал да излезе, докато даваха имената на участниците във филма, като не желаеше тя да го види, тъй като според него би се смутила от това, че е станал свидетел на емоционалната й уязвимост.

По-късно същия ден вечеряше с приятели в „Ниърис“, когато тя влезе. Беше се отбила да го поздрави и после се бе присъединила към компанията на голямата ъглова маса. Нищо в изражението или в държането й не издаваше, че малко преди това е гледала филм и е съпреживявала със сломената млада вдовица.

По дяволите! — помисли си Нийл, тя замина най-малко за две седмици и аз няма как да се свържа с нея. Нямам и никаква представа как се казва мащехата й.

И като се изключеше този проклет режисьор, седмицата беше добра, мислеше си Маги, докато излизаше от магистрала 138 в Нюпорт. И двете снимачни програми през седмицата бяха минали изключително добре, особено тази за „Вог“.

Но след прецизността, с която трябваше да следи как улавя фотоапаратът й всяка гънка на астрономично скъпите дрехи, които снимаше, беше истинско щастие да облече дънки и карирана риза. Всъщност, като се изключеха синята копринена блуза и дълга пола, които смяташе да облече довечера за партито на Нюела, всички дрехи, които си беше взела за през ваканцията, бяха съвсем обикновени.

Така ще се забавляваме, мислеше си тя. Две цели седмици в Нюпорт. С Нюела ще можем наистина да си наваксаме за времето, през което не сме били заедно! Усмихна се при тази мисъл.

Изненада се, когато Лаям й се обади да й каже, че и той ще бъде у Нюела довечера — трябваше все пак да се сети, че той прекарва доста време в Нюпорт.

— Не е далеч с кола от Бостън — беше изтъкнал. — Ходя там доста често през уикендите, особено извън сезона.

— Не знаех — беше отвърнала.

— Има много неща, които не знаеш за мен, Маги. Може би ако не отсъстваше толкова често от града…

— И може би, ако ти не живееше в Бостън и не използваше нюйоркския си апартамент толкова рядко…

Маги отново се усмихна. Лаям наистина е забавен, помисли си тя, макар да се приема твърде на сериозно през повечето време. Спря на един червен светофар и отново погледна картата. Нюела живееше точно до знаменитата Оушън Драйв, на Гарисън авеню.

— Дори имам изглед към океана от третия етаж — беше й обяснила. — Почакай само да го видиш, както и ателието ми.

Беше й се обадила три пъти през тази седмица, за да се увери, че не е променила плановете си.

— Нали ще дойдеш, Маги? Няма да ме разочароваш?

— Разбира се, че не — беше я уверила тя. И все пак Маги се беше запитала дали само си въобразяваше или наистина в гласа на Нюела имаше нещо — безпокойството, което бе доловила в изражението й вечерта, когато вечеряха в Манхатън. Тогава тя го беше отдала на факта, че съпругът на Нюела бе починал едва предната година, и че бе започнала да губи приятелите си — една от лошите страни на това да живееш достатъчно дълго, за да остарееш. Съвсем естествено е да започнеш да осъзнаваш смъртността си, бе заключила.

Виждала бе същия израз по лицата на хората в старческите домове, които бе снимала за списание „Лайф“ миналата година. Една жена бе казала с тъга: „Понякога ми е много криво, че не е останал никой, който да ме помни като млада“.

Маги потръпна, после си даде сметка, че температурата в колата бе спаднала рязко. Изключи климатика, отвори прозореца с няколко сантиметра и вдъхна соления аромат на океана, който изпълваше въздуха. Когато си израснал в Средния запад, помисли си тя, никога не можеш да се наситиш на океана.

Погледна часовника си и видя, че беше осем без десет. Едва щеше да успее да се освежи и да се преоблече, преди да започнат да пристигат останалите гости. Поне се беше обадила на Нюела да я уведоми, че ще тръгне по-късно. Беше й казала, че ще пристигне тъкмо по това време.

Сви по Гарисън авеню и видя пред себе си океана. Намали скоростта, после спря пред очарователна дървена къща с покрив, носещ патината на времето и веранда, опасваща цялата сграда. Това трябва да е домът на Нюела, реши тя, но изглеждаше толкова тъмен. Не бяха включени лампите отвън, а през предните прозорци едва-едва се процеждаше слаба светлинка.

Сви по алеята, излезе от колата и, без да си прави труда да отвори багажника, за да си вземе куфара, изтича нагоре по стълбите. Натисна настоятелно звънеца. Отвътре се разнесе звука на камбанки.

Подуши, докато чакаше. Прозорците към улицата бяха отворени и й се стори, че долавя идваща отвътре остра миризма на изгоряло. Отново натисна звънеца, после повтори, а отвътре долитаха трелите на камбанката.

Все така никой не отваряше, нито пък се чуваха стъпки. Нещо не беше наред, помисли си разтревожено тя. Къде беше Нюела? Маги отиде до най-близкия прозорец, наведе се и се помъчи да различи нещо през дантелената, отчасти дръпната завеса в мрака вътре.

Почувства как устата й пресъхва. Малкото, което можа да види в тъмната стая, говореше, че тя бе в ужасен безпорядък. Съдържанието на едно чекмедже бе изсипано върху изкривения килим, а самото чекмедже бе облегнато на дивана. Камината се намираше срещу прозорците и от двете й страни имаше шкафчета. Всички те бяха отворени.

Единствената слаба светлина идваше от два аплика над камината. Когато очите й свикнаха със сумрака, Маги успя да забележи една обувка на висок ток, обърната настрани пред огнището.

Какво бе това? Присви очи и се приведе още напред, после осъзна, че вижда малък, обут в чорап крак, подаващ се иззад двуместното канапе близо до мястото, където бе паднала обувката. Втурна се обратно към вратата, натисна дръжката, но беше заключено.

Завтече се обезумяла към колата, сграбчи телефона и набра 911. После спря, като си спомни: телефонът й бе настроен на кода на нюйоркската област. Тук беше Род Айлънд, телефонният номер на Нюела започваше с код 401. С треперещи пръсти натисна 401–911.

Когато й отговориха, успя да каже:

— Намирам се на Гарисън авеню N1 в Нюпорт. Не мога да вляза вътре. Виждам обаче някой да лежи на пода. Мисля, че е Нюела.

Говориш несвързани работи, помисли си. Престани. Но когато диспечерът започна да й задава бавно и спокойно въпроси, мозъкът на Маги закрещя с абсолютна увереност три думи: Нюела е мъртва.

Шефът на нюпортската полиция Чет Брауър отстъпи встрани, докато полицейският фотограф правеше снимки на местопрестъплението. Освен отвратителния факт, че някой в неговата юрисдикция бе жестоко убит — на Нюела бяха нанесени множество удари по главата — имаше нещо в цялата картина, което го безпокоеше.

От няколко месеца в този район не бяха отбелязвани случаи на влизане с взлом. Тези неща започваха, когато много от къщите биваха затворени за през зимата и така ставаха предпочитани обекти за крадците, търсещи телевизори и други подобни предмети. Учудващо много хора все още нямаха алармени системи, помисли си Брауър. Също така бе учудващо колко много хора не си правеха труда да си заключват вратите.

Шефът пристигна с първата патрулна кола в отговор на обаждането. Когато бяха спрели пред къщата и младата жена, представила се за доведената дъщеря на мисис Мур, бе посочила към предния прозорец, той бе надникнал вътре и бе видял същото, за което им беше съобщила. Преди да насилят външната врата отпред, заедно с детектив Джим Хагърти бяха минали зад къщата. Като внимаваше да докосне дръжката съвсем леко, за да не размаже отпечатъците, той бе открил вратата отключена и бяха влезли вътре оттам.

Котлонът под една тенджера — сега вече изгоряла — все още беше включен. Задушливата миризма на овъглени картофи надделяваше над другия, по-приятен мирис. Печено агне, бе отбелязал мозъкът му.

Автоматично бе изключил печката, преди да мине през трапезарията и да влезе в дневната.

Не бе забелязал, че доведената дъщеря ги беше последвала, докато не стигнаха до тялото и не чуха стона й:

— О, Нюела, Фин-ю-ела — бе казала тя, отпускайки се на колене. Протегна ръка към тялото, но той я хвана.

— Не я докосвайте!

В този момент на вратата се позвъни и той си спомни, че бе забелязал подредена като за гости маса в трапезарията. Приближаващият вой на сирени извести пристигането на още патрулни коли и през следващите няколко минути служителите успяха да отведат доведената дъщеря и другите пристигащи гости в дома на едни съседи. На всички беше казано да не си тръгват, преди шефа да разговаря с тях.

— Шефе.

Брауър вдигна поглед. Еди Сауса, новобранец в полицията, стоеше зад него.

— Някои от хората, които чакат да разговарят с вас, започват да стават нетърпеливи.

Отдавнашният навик на Брауър да се мръщи, независимо дали защото дълбоко се е замислил, или защото е раздразнен, сбръчка кожата на челото му. Този път причината бе раздразнение.

— Кажи им, че ще дойда след десет минути — отвърна сприхаво.

Преди да излезе, още веднъж обиколи къщата. Всичко бе в пълен безпорядък. Дори ателието на третия етаж бе претършувано. По пода се въргаляха художнически материали, сякаш бяха набързо прегледани и захвърлени; чекмеджетата и шкафовете бяха изпразнени. Малцина нападатели, току-що извършили убийство, биха губили време за такова щателно претърсване, реши той. Освен това, от цялостния облик на къщата ставаше ясно, че от доста време за нея не са били харчени пари. Така че какво би могло да се открадне? — чудеше се той.

Трите спални на втория етаж бяха преровени по същия начин. Едната изглеждаше сравнително подредена, като се изключеха отворената врата на гардероба и издърпаните чекмеджета на скрина. Завивките бяха преобърнати и си личеше, че бельото бе съвсем чисто. Брауър предположи, че тази стая е била приготвена за доведената дъщеря.

Съдържанието на голямата спалня бе разхвърлено навсякъде. Розовата кожена кутия за бижута, същата, каквато и той бе подарил веднъж на жена си за Коледа, бе отворена. Малоценните на вид бижута бяха изсипани върху кленовия скрин.

Брауър си науми да попита приятелите на Нюела Мур дали е имала някакви скъпи накити.

Доста време разглежда разтурената спалня на покойната. Онзи, който бе сторил това, не бе обикновен, закоравял крадец, нито пък наркоман, заключи той. Човекът бе търсил нещо. Или пък тя бе търсила нещо, поправи се той. Нюела Мур очевидно си е давала сметка, че животът й е в опасност. По всичко личеше, че е побягнала, опитвайки се да се спаси, когато са я ударили отзад. Всеки би могъл да го направи — мъж или жена. Не се изискваше особена сила.

Брауър отбеляза и още нещо. Мур явно бе приготвяла вечеря, следователно се предполагаше, че се е намирала в кухнята при влизането на нападателя. Беше се опитала да избяга от него през дневната, което означаваше, че нападателят вероятно е блокирал кухненската врата. Той или тя изглежда бе влязъл оттам и тъй като нямаше следи за проникване с взлом, вратата трябва да е била отключена. Освен, разбира се, ако мисис Мур не беше пуснала нападателя сама. Брауър си помисли по-късно да провери дали бравата бе от онези, които остават отключени, щом веднъж езичето бъде освободено.

Сега обаче бе готов да разговаря с гостите за вечерята. Остави детектив Хагърти да чака съдебния лекар.

— Не, благодаря — отвърна Маги, притискайки слепоочията си с показалци. Смътно съзнаваше, че не беше яла от обед, преди десет часа, но при мисълта за храна гърлото й се стягаше.

— Дори и чаша чай ли, Маги?

Вдигна поглед. Милото, загрижено лице на Ирма Уудс, съседката на Нюела, се бе надвесило над нея. Беше по-лесно да кимне в знак на съгласие, отколкото да продължава да отказва. И за нейно учудване, чашата стопли замръзналите й пръсти и й стана приятно, докато почти врелият чай слизаше по хранопровода й.

Бяха в дневната на Уудсови, чиято къща бе много по-голяма от тази на Нюела. По масите и над камината имаше наредени семейни снимки — на деца и внуци, предположи тя. Уудсови изглеждаха на възрастта на Нюела.

Въпреки стреса и объркването, Маги смяташе, че си е съставила ясна представа за останалите — онези, които трябваше да бъдат гостите на вечерята. Между тях беше д-р Уилям Лейн, директорът на „Латъм Майнър“ — дом за възрастни хора, както бе схванала. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн имаше някакво успокояващо излъчване, докато й изказваше съболезнованията си. Беше се опитал да й даде лек седатив, но Маги му беше отказала. Знаеше, че дори най-безобидните седативи я правеха сънлива дни наред.

Маги забеляза, че всеки път, когато хубавата му съпруга, Одил, понечеше да каже нещо, ръцете й се раздвижваха.

— Нюела идваше да посещава приятелката си, Грета Шипли, в дома почти всеки ден — беше й обяснила, жестикулирайки с пръсти, сякаш приканваше някого да се приближи. После поклати глава и събра длани като за молитва. — Грета ще бъде съкрушена. Съкрушена — повтори убедено.

Одил бе направила същата забележка вече няколко пъти и Маги усети, че й се искаше тя да не го казва отново. Но този път Одил я придружи с още един коментар:

— А и на всички в курса й по изобразително изкуство много ще липсва. Участващите в него така се забавляваха. О, Господи, дори не се бях сетила за това до този момент.

Съвсем в стила на Нюела, помисли си Маги — да споделя таланта си с другите. В главата й изникна яркия спомен как Нюела й подари собствената си палитра за шестия й рожден ден.

— Ще те науча да рисуваш прекрасни картини — бе казала Нюела. Само че не стана така, тъй като не бях много добра, помисли си Маги. Едва когато ми даде глина в ръцете, изкуството придоби реални измерения за мен.

Малкълм Нортън, който се беше представил на Маги като адвоката на Нюела, стоеше до камината. Той бе хубав мъж, но й се струваше, че позира. В него имаше нещо насилено — почти неестествено — помисли си тя. Някак си измъченото му изражение и изявлението му: „Аз бях неин приятел и довереник, а не само неин адвокат“, говореше, че той всъщност е човекът, който има нужда от съчувствие.

Но пък защо хората да си мислят, че аз съм тази, на която трябва да поднасят съболезнованията си? — запита се тя. Всички те знаят, че току-що съм срещнала Нюела отново след двадесетгодишна раздяла.

Съпругата на Нортън, Джанис, прекара повечето време, разговаряйки тихо с доктора. Атлетичен тип, тя би била привлекателна, ако ги нямаше спускащите се надолу бръчки край устата й, които й придаваха сурово, дори горчиво изражение.

Като мислеше за това, Маги се зачуди на начина, по който мозъкът й реагираше на смъртта на Нюела. От една страна толкова я болеше; от друга — наблюдаваше тези хора сякаш през обектива на фотоапарата си.

Лаям и братовчед му Ърл седяха един до друг на столовете до камината. Когато Лаям влезе, беше я прегърнал с думите: „Маги, ужасно е за теб“, но после сякаш разбрал, че тя има нужда от физически и психически простор, за да проумее случилото се сама, не беше седнал до нея на двуместното канапе.

Двуместно канапе, помисли си Маги. Точно зад двуместно канапе бяха намерили тялото на Нюела.

Ърл Бейтмън се приведе напред — бе сключил длани пред себе си, като че потънал в мисли. Маги го беше срещала само на събирането на Мурови, но си спомняше, че бе антрополог, изнасящ лекции за погребалните обичаи.

Беше ли споменала пред някого Нюела какво погребение иска? — запита се Маги. — Може би Малкълм Нортън, адвокатът, щеше да знае.

Звукът на звънеца накара всички да вдигнат погледи. Шефът на полицията, когото Маги беше последвала в къщата на Нюела, сега влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви задържах — рече той. — Няколко от моите хора ще вземат индивидуално показанията ви, така че ще ви пуснем да си вървите възможно най-скоро. Първо обаче имам няколко въпроса, които искам да ви задам, докато сте заедно. Мистър и мисис Уудс, бих желал и вие да останете.

Въпросите на шефа бяха общи, от рода на: „Имаше ли мисис Мур навика да оставя задната си врата незаключена?“

Уудсови му казаха, че винаги я оставяла незаключена и дори се шегувала, че вечно забутвала някъде ключа за предната врата, но така или иначе можела да влезе през задната.

Той попита дали напоследък е изглеждала разтревожена. Единодушно му отговориха, че Нюела била щастлива, развълнувана и с нетърпение очаквала пристигането на Маги.

Маги усети как сълзи опариха очите й. И тогава осъзна: но тя наистина беше разтревожена.

Едва когато шефът на полицията каза: „Сега ви моля да издържите още малко, за да могат хората ми да зададат на всеки от вас по няколко въпроса и ви обещавам, че много скоро ще си бъдете у дома“, Ирма Уудс го прекъсна плахо:

— Може би има нещо, което с мъжа ми трябва да ви обясним. Вчера Нюела дойде у нас. Беше написала ново завещание и искаше да бъдем свидетели при полагането на подписа й. Също така ни накара да се обадим на мистър Мартин, нотариуса, за да го узакони. Изглеждаше малко притеснена и спомена, че мистър Нортън сигурно щял да се разочарова, задето се отказва да му продаде къщата си.

Ирма Уудс се обърна към Маги.

— В завещанието си Нюела ви моли да посещавате или да се обаждате по телефона на приятелката й Грета Шипли в „Латъм Майнър“ толкова често, колкото ви е възможно. С изключение на някои дребни дарения, тя оставя къщата си и всичко останало на вас.

Понеделник, 30 септември

Беше ясно — Маги Холоуей не вярваше в теорията, че случаен нападател е убил Нюела. Забелязал го беше още в дома на покойника. Сега на упокойната молитва я наблюдаваше с присвити очи как клатеше невярващо глава, докато свещеникът говореше за необоснованите престъпления, отнемащи живота на толкова много невинни хора.

Маги беше твърде умна, прекалено наблюдателна. Лесно можеше да се превърне в заплаха.

Но докато излизаха от църквата „Сейнт Мери“, той се успокои с мисълта, че сега тя несъмнено щеше да се завърне в Ню Йорк и да обяви къщата на Нюела за продан. А ние знаем кой ще й направи предложение да я купи, преди да си е тръгнала, помисли си той.

С радост забеляза, че Грета Шипли пристигна на церемонията, придружавана от медицинска сестра и й се наложи да си тръгне почти веднага след това. Маги вероятно щеше да я посети от любезност в резиденцията, преди да си замине.

Размърда се неспокойно. Поне литургията бе към края си. Солистът пееше: „Ето ме, Господи“ и бяха започнали да придвижват бавно ковчега по пътеката между пейките.

Никак не му се искаше да отива сега на гробищата, макар да знаеше, че няма как да не го направи. По-късно. Щеше да отиде там по-късно… сам. Както и за другите, специалният му дар щеше да бъде частна панихида за нея.

Излезе от църквата с останалите тридесетина души, съпровождащи Нюела към последния й дом. Щяха да я погребат на гробищата, където почиваха повечето от нюпортските по-видни католици. Гробът на Нюела бе до този на последния й съпруг. Надписът върху мраморната плоча скоро щеше да бъде допълнен. До името и датата на раждане и на смъртта на Тимоти Джеймс Мур бяха гравирани и нейното име и дата на раждане. Скоро щяха да добавят и петъчната дата. Вече бе написано „Почивай в мир“.

Насили се да си придаде тържествен вид, докато четяха последните молитви… твърде бързо, мислено отбеляза той. От друга страна се виждаше, че от тежките облаци над главите им се готвеше да се изсипе истински порой.

Когато службата свърши, Ирма Уудс покани всички в дома си, за да хапнат.

Реши, че ще е неудобно да откаже, а освен това моментът бе подходящ, за да научи точно кога възнамерява да си тръгне Маги Холоуей. Върви си, Маги, помисли си той. Само ще си навлечеш неприятности тук.

Час по-късно, докато гостите се суетяха и бъбреха с питиета и сандвичи в ръце, той изумено чу Ирма Уудс да казва на Маги, че фирмата за почистване е завършила разтребването на къщата и е отстранила безпорядъка, оставен от полицията при снемането на отпечатъците.

— Така че къщата е готова за теб, Маги — заключи мисис Уудс. — Сигурна ли си обаче, че няма да се чувстваш нервна вътре? Знаеш, че си добре дошла, ако решиш да останеш тук.

Като се опитваше да не привлича вниманието, той се приближи и наостри уши. Беше с гръб към тях, когато Маги отвърна:

— Не, няма да се чувствам нервна в дома на Нюела. Възнамерявах да остана две седмици, така и ще направя. Ще използвам това време, за да сложа ред във всичко, а разбира се, и да посещавам Грета Шипли в „Латъм Майнър“, каквото е било желанието на Нюела.

Той изтръпна, когато тя добави:

— Мисис Уудс, бяхте толкова мила. Не знам как да ви благодаря. Има само още едно нещо. Когато Нюела дойде да ви види в петък сутринта с написаното на ръка завещание, не й ли зададохте някакви въпроси? Искам да кажа, не се ли учудихте, че толкова е бързала да бъде подписано от свидетели и нотариално заверено, при това веднага?

Стори му се, че измина цяла вечност, преди мисис Уудс да отговори предпазливо:

— Ами да, наистина се учудих. Отначало си помислих, че го прави импулсивно. Нюела бе много самотна след смъртта на Тим и изпадна в истински екстаз, че отново те е намерила. След смъртта й обаче започнах да си мисля, че е имало нещо повече от това. Като че ли Нюела знаеше, че може да й се случи нещо ужасно.

Той тръгна към камината и се присъедини към насъбралата се там група. Включи се в разговора, но мозъкът му трескаво работеше. Маги щеше да посети Грета Шипли. Колко знаеше Грета? Колко подозираше? Нещо трябваше да се направи. Не можеше да рискува.

Грета. Тя очевидно не беше добре. Всички видяха как й помогнаха днес да излезе от църквата. Всички щяха да повярват, че стресът, предизвикан от смъртта на приятелката й, е допринесъл за фаталния сърдечен удар. Неочакван, разбира се, но не и толкова изненадващ.

Съжалявам, Грета, помисли си той.

— Когато все още бе сравнително млада, на шестдесет и осем години, Грета Шипли бе поканена на прием в прясно ремонтираната „Латъм Хауз“, току-що прекръстена на резиденция „Латъм Майнър“, Новият дом за възрастни хора бе открит и приемаше молби за постъпване.

Хареса й всичко, което видя там. На прекрасния първи етаж на къщата имаше голям салон и трапезария, цялата в мрамор и кристал, а огромната банкетна маса, която помнеше от младостта си, бе заменена с по-малки маси. Хубавата библиотека, с дълбоките кожени столове и веселата камина, привличаше с уюта си, а по-малкият салон, който щеше да служи за зала за развлечения, подсказваше, че в него щеше да се гледа телевизия в дружеска атмосфера.

Грета одобряваше също така и правилника: щяха да отварят големия салон в пет следобед, а вечерята щеше да бъде в шест. Бе доволна, че от гостите щеше да се изисква да се обличат официално за вечерта, сякаш вечеряха в клуб. Грета бе отгледана от строгата си баба, която можеше да смрази с един поглед нещастника, облечен в неподходящи дрехи.

Имаше също така и отделение за продължително лечение, ако такова се наложеше.

Таксата за постъпване, разбира се, бе висока. Започваше от двеста хиляди долара за голяма самостоятелна стая с баня и стигаше до петстотин хиляди за двустаен апартамент, каквито в къщата имаше четири. Резидентът получаваше пълно и изключително право на ползване върху апартамента до края на живота си, но след неговата или нейната смърт, домът отново ставаше собственик, така че стаите можеха да бъдат продавани на следващия желаещ. Гостите също така плащаха за поддръжка по две хиляди долара месечно, макар ремонтите да се поемаха частично и от социалното осигуряване.

Гостите бяха поканени сами да мебелират стаите си, но можеха да донесат избраните от тях вещи само след одобрение от страна на ръководството. Обзаведените за модел стаи и апартаменти бяха невероятно удобни и безупречно изискани.

Наскоро овдовяла и уплашена от перспективата да живее сама, Грета с радост бе продала дома си на Оукър Пойнт, след което се премести в „Латъм Майнър“, убедена, че е постъпила правилно. Тъй като бе сред първите обитатели, тя получи една от най-добрите стаи. Голяма, с оформено като дневна кътче, тя бе побрала повечето от любимите й мебели. И което бе най-хубавото — щом затвореше вечер вратата, продължаваше да я изпълва сигурността, че няма да е сама през нощта. В къщата винаги имаше пазач, дежурна медицинска сестра и звънец, за да повикаш за помощ, ако се наложи.

Грета се радваше на компанията на повечето от останалите обитатели и с лекота избягваше онези, които й действаха на нервите. Също така поддържаше и отдавнашната си дружба с Нюела Мур; често излизаха да обядват заедно и по молба на Грета Нюела се беше съгласила два пъти седмично да води курс по изобразително изкуство в дома.

След смъртта на Тимоти Мур Грета бе започнала кампания по убеждаването на Нюела да се премести в резиденцията. Когато Нюела отказа с аргумента, че щяла да се чувства добре и сама и изтъкна, че не би могла да се раздели с ателието си, Грета я накара поне да подаде молба, та когато някой от двустайните апартаменти се освободи, да може евентуално да промени решението си. Нюела накрая се беше съгласила, споменавайки, че адвокатът й я съветвал да направи същото.

Но сега това никога нямаше да се случи, мислеше си тъжно Грета, седнала в креслото си. Подносът с вечерята стоеше почти недокоснат пред нея.

Още се тревожеше за прилошаването си на погребението на Нюела по-рано през деня. Беше се чувствала съвсем добре до тази сутрин. Може би, ако си бе направила труда да закуси както трябва, това нямаше да се случи, реши тя.

Не можеше да си позволи да се разболее в този момент. Точно сега искаше да бъде колкото е възможно по-дееспособна. Единственият начин да превъзмогнеш мъката бе постоянната заетост; животът я беше научил на това. Знаеше също, че нямаше да е лесно, тъй като жизнерадостната Нюела щеше да й липсва твърде много.

Мисълта, че доведената дъщеря на Нюела, Маги Холоуей, щеше да я посети, й действаше ободрително. Вчера в дома на покойника, преди церемонията, Маги й се беше представила и бе казала:

— Мисис Шипли, надявам се да ми позволите да прекарам известно време с вас. Знам, че сте била най-близката приятелка на Нюела. Бих искала да станете и моя приятелка.

На вратата се почука.

На Грета й харесваше фактът, че освен при съмнение за някакъв проблем, персоналът бе инструктиран да влиза в стаите на гостите само след като получи покана. Сестра Марки обаче като че ли не го разбираше: това, че вратата не е заключена, съвсем не означаваше, че може да нахълтва по всяко време. На някои изглежда им харесваха нахалните сестри. При Грета съвсем не беше така.

Както и се очакваше, преди Грета да успее да отговори, сестра Марки влезе с професионална усмивка, която разкривяваше едрите черти на лицето й.

— Как сме тази вечер, мисис Шипли? — попита високо тя, приближи се и седна на възглавничката за крака, а лицето й бе неприятно близко до това на Грета.

— Аз съм съвсем добре, мис Марки. Надявам се и вие също.

Загриженото „сме“ винаги дразнеше Грета. Беше го споменала вече няколко пъти, но тази жена очевидно не възнамеряваше да се промени, така че имаше ли смисъл да си хаби думите? — запита се Грета. Изведнъж осъзна, че пулсът й започва да се ускорява.

— Чух, че ни е прилошало в църквата…

Грета притисна длан към гърдите си, сякаш така можеше да спре бясното препускане.

— Мисис Шипли, какво има? Добре ли сте?

Грета усети как сестрата хвана китката й.

Също така внезапно, както бе започнало, сърцебиенето стихна. Успя да каже:

— Изчакайте само миг. Ще се оправя. Почувствах се леко задъхана, това е.

— Искам да се облегнете назад и да затворите очи. Ще се обадя на д-р Лейн. — Сега лицето на сестра Марки бе само на сантиметри от нейното. Грета инстинктивно се обърна настрани.

Десет минути по-късно, подпряна на възглавниците в леглото си, Грета се опитваше да увери доктора, че прилошаването й напълно е преминало. По-късно обаче, докато се унасяше с помощта на слабо приспивателно, не можеше да се освободи от ужасния спомен как само преди две седмици Констанс Райнлендър, която бе живяла в дома съвсем кратко време, съвсем неочаквано бе починала от инфаркт.

Първо Констанс, помисли си тя, после Нюела. Икономът на баба ми често казваше, че смъртните случаи идват по тройки. Господи, нека не бъда третата, помоли се, докато заспиваше.

Не, не беше кошмар; наистина се беше случило. Реалността на събитията от последните няколко дни се настани непоклатимо в мозъка на Маги, докато стоеше в кухнята на Нюела, в къщата, която сега, колкото и невероятно да изглеждаше, бе нейна.

В три часа Лаям й беше помогнал да пренесе багажа си тук от стаята за гости на Уудсови. Беше го оставил горе на площадката на стълбите.

— Решила ли си коя спалня ще използваш? — беше я попитал.

— Не.

— Маги, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Сигурна ли си, че искаш да отседнеш тук? Не мисля, че идеята е чудесна.

— Напротив — беше отвърнала след кратка пауза. — Искам да остана тук.

Сега, докато слагаше чайника, Маги с благодарност си помисли — едно от най-хубавите качества на Лаям бе това, че не спореше.

Вместо да продължи да я разубеждава, той просто бе казал:

— Тогава ще те оставя сама. Но наистина се надявам малко да си починеш. Не започвай да си разопаковаш багажа или пък да оправяш нещата на Нюела.

— Разбира се, не и тази вечер.

— Ще ти се обадя утре.

На вратата я беше прегърнал и притиснал приятелски към себе си. След това си бе отишъл.

Изведнъж се беше почувствала изтощена и като се движеше така, сякаш всяка стъпка й костваше неимоверни усилия, Маги бе заключила предната и задната врата и после бе изкачила стълбите. Погледна спалните и моментално забеляза, че онази, която Нюела бе определила за нея, бе втората по големина. Бе обзаведена непретенциозно — кленово двойно легло, тоалетка с огледало, нощно шкафче и люлеещ се стол — не се виждаха никакви лични вещи. Върху тоалетката имаше само старомоден емайлиран тоалетен комплект: гребен, четка, огледало, кука за закопчаване на обувки и пила за нокти.

След като довлече багажа си в тази стая, Маги съблече полата и пуловера, сложи любимата си роба и се мушна под завивките.

Сега, след близо тричасова дрямка, подкрепена и с чаша чай, най-сетне започваше да усеща мозъка си ясен. Чувстваше дори, че бе превъзмогнала и стреса от смъртта на Нюела.

Тъгата обаче е друга история, помисли си тя. Няма толкова лесно да си отиде.

Изведнъж осъзна, че за първи път от четири дена насам беше гладна. Отвори хладилника и видя, че е зареден — имаше яйца, мляко, портокалов сок, малко печено пиле, хляб и купа с домашна пилешка супа. Очевидно мисис Уудс се беше погрижила.

Реши да си приготви пилешки сандвич — наряза и обезкости пилето, като добави съвсем малко майонеза.

Тъкмо се беше настанила удобно на масата, когато я стресна потропване на задната врата. Обърна се и бе вече на крака, когато дръжката се завъртя. Тялото й бе напрегнато, готово да реагира.

Въздъхна с облекчение, когато лицето на Ърл Бейтмън се появи на прозорчето, заемащо по-голямата част от горната половина на вратата.

Шефът на полицията Брауър поддържаше теорията, че Нюела е била изненадана от престъпника в същата тази кухня — престъпник, влязъл през задната врата. Тази мисъл и картината, която тя извикваше, минаха през ума й, докато бързо прекосяваше стаята.

Част от нея се тревожеше дали постъпва правилно, като отваря вратата, но сега по-скоро раздразнена, отколкото обезпокоена за сигурността си, тя отключи и го пусна да влезе.

Разсеяното изражение, което тя бе запомнила у Бейтмън, в момента бе по-очевидно откогато и да било през последните три дни.

— Маги, извинявай — каза той. — Връщам се в Провидънс, където ще остана до петък и, когато се качих в колата, ми хрумна, че може да не си заключила тази врата. Знам, че Нюела имаше навика да я оставя отключена. Говорих с Лаям и той ми спомена, че те е довел тук и според него си се готвела да си легнеш. Не исках да се натрапвам; помислих си само да мина оттук да проверя и да заключа, ако ти не си го направила. Съжалявам, но от предната част на къщата по нищо не личеше, че все още си будна.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Аз съм един от онези изостанали типове, които нямат телефон в колата си. Съжалявам. Никога не ме е бивало особено да се проявявам като скаут. А прекъснах и вечерята ти.

— Няма нищо. Бях си приготвила само сандвич. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Тръгвам. Маги, като знам какви бяха чувствата на Нюела към теб, мисля, че мога да си представя колко близки са били отношенията помежду ви.

— Да, такива бяха.

— Ако ми позволиш да ти дам малък съвет, той е да се вслушаш в думите на големия изследовател Дуркхайм по повод на смъртта, а именно: „Мъката, също като радостта, нараства и се усилва, когато се предава от един човек на друг“.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тихо Маги.

— Притеснявам те, а това е последното нещо, което бих искал да направя. Иначе се опитвам да ти кажа, че според мен си от хората, които имат навика да задържат мъката вътре в себе си. Ще ти бъде по-лесно, ако си по-отворена в моменти като този. А вероятно се опитвам да ти кажа и че искам да ти бъда приятел.

Отвори вратата.

— Ще се върна в петък следобед. Завърти два пъти ключа, моля те.

Отиде си. Маги пусна резето и се отпусна в стола. Изведнъж кухнята й се стори ужасяващо тиха и тя си даде сметка, че трепери. Как можеше Ърл Бейтмън да си помисли, че ще му бъде благодарна за неочакваното появяване и за опита тайно да отвори вратата?

Стана и с бързи, тихи крачки изтича през трапезарията и влезе в тъмната дневна. Коленичи до прозореца и надникна навън под прикритието на завесата.

Видя Бейтмън да върви по пътечката към улицата.

Стигна до колата си, отвори вратата, после се обърна и дълго стоя, втренчен в къщата. Маги имаше чувството, че макар тъмнината вътре да я скриваше добре, Ърл Бейтмън знаеше или поне долавяше, че го наблюдава.

Фенерът в края на алеята хвърляше сноп светлина близо до него и докато Маги го наблюдаваше, Бейтмън пристъпи в светлото пространство и махна с ръка — прощален жест, очевидно предназначен за нея. Той не може да ме види, помисли си тя, но знае, че съм тук.

Вторник, 1 октомври

Когато в осем часа сутринта телефонът иззвъня, Робърт Стивънс посегна да го вдигне с лявата си ръка, докато с дясната продължаваше здраво да държи чашата с кафе.

Неговото „добро утро“ бе малко грубовато, забеляза развеселено съпругата му, за която бе женен от четиридесет и три години. Долорес Стивънс знаеше, че мъжът й не обича да му звънят рано сутрин.

„Онова, което може да се каже в осем, спокойно би могло да почака и до девет“ — бе неговата максима.

Обикновено по това време му се обаждаше един от възрастните му клиенти, с чиито данъци се занимаваше. С Долорес се бяха преселили в Портсмут преди три години с намерението да прекратят работа, но Робърт реши да поддържа формата си, както се беше изразил, и пое няколко избрани клиенти. В разстояние на шест месеца се беше натоварил в пълния си капацитет.

Лекото раздразнение бързо изчезна от гласа му, докато казваше:

— Нийл, как си?

— Нийл! — възкликна Долорес и в тона й моментално се прокрадна тревога. — О, надявам се да не ни изненада, че няма да може да дойде този уикенд — промърмори тя.

Съпругът й махна да мълчи.

— Времето? Страхотно. Не би могло да е по-хубаво. Още не съм прибрал лодката. Можеш да пристигнеш в четвъртък? Чудесно. Майка ти толкова ще се радва. Дърпа ми слушалката. Знаеш колко е нетърпелива. Добре. Ще се обадя в клуба да запазя игрището за голф за два часа.

Долорес грабна слушалката и чу развеселения глас на единственото си дете.

— Ама че си нетърпелива тази сутрин — рече синът й.

— Знам. Но е толкова хубаво, че ще те видя. Така се радвам, че можеш да дойдеш. И ще останеш до неделя, нали, Нийл?

— Разбира се. И аз нямам нетърпение. Окей, трябва да тръгвам. Кажи на татко, че неговото „Добро утро“ звучеше повече като „Върви по дяволите!“ Още не си е допил първото кафе, нали?

— Точно така. Довиждане, скъпи.

Родителите на Нийл Стивънс се спогледаха. Долорес въздъхна.

— Единственото нещо, което ми липсва от нюйоркския живот е, че Нийл се отбиваше, когато пожелае — рече тя.

Съпругът й стана, отиде до печката и напълни чашата си.

— Нийл спомена ли, че съм имал раздразнен глас, когато се обадих?

— Каза нещо такова.

Робърт Стивънс се усмихна неохотно.

— Е, знам, че не съм много ведър рано сутрин, но точно в този момент се страхувах, да не би да се обажда Лора Арлингтън. Много е разтревожена. Непрекъснато ми звъни.

Долорес изчака.

— Направи някои сериозни инвестиции, от които нищо не излезе и сега си мисли, че онези шикалкавят.

— Права ли е?

— Мисля, че да. Става дума за едно от онези уж страхотни сведения. Брокерът я убедил да инвестира в малка компания, която щяла да бъде купена от „Майкрософт“. Тя взела сто хиляди акции по пет долара едната, уверена, че ще получи голяма печалба.

— Петстотин хиляди долара! Колко струват сега?

— Продажбата на акциите току-що бе спряна. Колкото до вчера, ако е можела да ги продаде, би получила по осемдесет цента за акция. Лора не може да си позволи да загуби толкова пари. Щеше ми се да бе поговорила с мен, преди да се забърка в подобна каша.

— Не мисли ли да се премести в резиденцията „Латъм Майнър“?

— Да, и точно с тези пари смяташе да плати. Те бяха почти всичко, което имаше. Децата й искаха да се настани там, но този брокер я убедил, че с подобна инвестиция не само ще има възможността да живее в „Латъм“, но ще може да остави и нещо на децата си.

— Незаконно ли е онова, което е извършил?

— За съжаление не. Може би неетично, но не и незаконно. Както и да е, смятам да поговоря с Нийл по този въпрос. Затова особено се радвам, че ще дойде.

Робърт Стивънс отиде до големия прозорец, който гледаше към залива Неръгенсит Бей. Също както и сина му, той бе широкоплещест, атлетично сложен мъж. Шестдесет и осем годишен, с някога пясъчноруса, а сега побеляла коса.

Водата в залива бе спокойна, неподвижна почти като в езеро. Тревата зад къщата, чийто двор стигаше до водата, започваше да губи кадифената си зеленина. Кленовете вече се обагряха в оранжево, медно и виненочервено.

— Красиво, спокойно — рече той, поклащайки глава. — Трудно е да се повярва, че на три километра оттук една жена бе убита в собствения й дом.

Обърна се и погледна жена си — природно красива, сребристата й коса бе вдигната на висок кок, чертите й все още бяха деликатни и меки.

— Долорес — добави той и тонът му изведнъж стана суров, — когато ме няма, искам непрекъснато да държиш алармената инсталация включена.

— Добре — съгласи се тя кротко. Всъщност не искаше съпругът й да разбере колко дълбоко я беше потресло това убийство, нито пък, че след както бе прочела подробния репортаж за случилото се във вестника, бе проверила предната и задната врата и, както обикновено, ги бе намерила незаключени.

Д-р Уилям Лейн не бе особено доволен от молбата на Маги Холоуей да се срещнат. И без друго раздразнен от безсмисленото, непрестанно бъбрене на жена си по време на обеда, закъснял с попълването на все по-нарастващия брой формуляри, които правителството изискаше от него като директор на „Латъм Майнър“, мисълта да пропилее още половин час го вбесяваше. Сега съжаляваше, че се бе съгласил. Не можеше да си представи за какво искаше да разговаря с него.

Особено след като Нюела Мур не беше подписала последните документи, задължаващи я да се премести в дома. Бе попълнила всички формуляри за постъпване, той бе поел здравното й обслужване, и когато тя започна да се колебае, бе направил всичко възможно да махне килима и мебелите от втората стая на освободилия се апартамент, за да й покаже колко лесно би могла да сложи в нея стативите си, останалите принадлежности и шкафчетата. Но после тя се бе обадила, за да съобщи, че е решила да остане в къщата си.

Чудеше се защо бе променила решението си така внезапно. Струваше му се идеалната кандидатка. Сигурно не защото си въобразяваше, че доведената й дъщеря ще дойде да живее с нея и искаше да й осигури място?

— Смехотворно! — измърмори Лейн. Можеше ли да се очаква от привлекателна млада жена с успешна кариера да пристигне в Нюпорт, за да живее заедно с мащехата си, която не е виждала от години? Лейн реши, че сега, след като бе получила къщата, Маги Холоуей щеше да се погрижи да я ремонтира и после щеше да я продаде. Междувременно обаче тя щеше да дойде тук да му губи времето — време, което му беше необходимо, за да оправи отново апартамента, така че да е в приличен вид за показване. Управата на „Престиж Резидънс Корпорейшън“ бе дала ясно да се разбере, че няма да толерира празна жилищна площ.

И все пак една натрапчива мисъл не му даваше мира: Имаше ли и друга причина, поради която Нюела се беше отказала от уговорката им? И ако имаше, беше ли я доверила на доведената си дъщеря? Каква би могла да е тя? — чудеше се. Може би в края на краищата бе добре, че идваше да се види с него.

Вдигна поглед от работата си, когато вратата на кабинета му се отвори. Одил влезе, както обикновено, без да чука — навик, който го подлудяваше. Навик, който за съжаление имаше и сестра Зелда Марки. Всъщност, щеше да му се наложи да вземе някакви мерки по този въпрос. Мисис Шипли се беше оплакала от навика на сестра Марки да отваря вратата, без да изчака да я поканят.

Както и очакваше, Одил пренебрегна раздразнението му и започна да говори.

— Уилям, мисля, че мисис Шипли не е много добре. Както сам видя, леко й прилоша след погребалната служба вчера и отново снощи. Чудя се дали не трябва да влезе в болничното отделение за няколко дни, така че да е под наблюдение?

— Възнамерявам да следя състоянието на мисис Шипли — отговори рязко д-р Лейн. — Опитай се да не забравяш, скъпа моя, че в нашето семейство аз съм човекът с медицинско образование. Ти не успя да завършиш сестринското училище.

Осъзнаваше, че е глупаво да го казва и моментално съжали, като знаеше какво ще последва.

— О, Уилям, толкова е нечестно — извика тя. — Сестринството е призвание, а аз осъзнах, че не е за мен. Може би щеше да бъде по-добре и за теб — и за други — ако бе направил същия избор. — Устната й затрепери. — А, струва ми се, не бива да забравяш и че управата на „Престиж Резидънс“ те назначи на тази длъжност само заради мен.

Един миг се гледаха мълчаливо, после, както обикновено, Одил се разкая.

— О, Уилям, беше грозно от моя страна. Знам колко си привързан към всичките ни гости. Просто искам да ти помогна и се страхувам, че още един нещастен случай ще те съсипе.

Приближи се до бюрото и се приведе над него. Пресегна се за дланта му, вдигна я към лицето си и погали с нея бузата и брадичката си.

Лейн въздъхна. Беше повърхностна — „глупачка“, би се сопнала баба му — но наистина беше хубава. Преди осемнадесет години бе толкова щастлив, че бе убедил тази хубава, доста по-млада жена да се омъжи за него. Освен това тя го обичаше, а и той знаеше, че честите й сърдечни посещения при обитателите на дома доставяха удоволствие на повечето от тях. Понякога изглеждаше досадна, но несъмнено бе искрена, а това означаваше много. Малцина от обитателите като Грета Шипли я намираха за глупава и досадна, което, според Лейн, само доказваше интелигентността на мисис Шипли, но не можеше да става и дума, че тук, в „Латъм Майнър“, Одил му бе в помощ.

Лейн знаеше какво се очаква от него. Практически без да показва примирението си, той стана, прегърна жена си и каза:

— Какво бих правил без теб?

Почувства облекчение, когато секретарката звънна по интеркома.

— Мис Холоуей е тук — обяви тя.

— По-добре да тръгваш, Одил — прошепна Лейн, предотвратявайки неминуемото й предложение да остане и да участва в срещата.

Както никога, тя не се възпротиви и се измъкна през незабележимата врата в кабинета му, която водеше към главния коридор.

Предишната нощ, като се обвиняваше за тричасовата си дрямка, Маги все още бе напълно будна в полунощ. Виждайки, че няма да успее да заспи скоро, тя бе слязла отново долу в малкия кабинет и бе открила книги, някои от които с много илюстрации, за „къщите“ в Нюпорт.

Бе ги отнесла в леглото си и, облегната на възглавниците, бе чела почти два часа. В резултат на това, когато бе въведена в „Латъм Майнър“ от униформена прислужница, която след това се обади на д-р Лейн да го уведоми за пристигането й, тя бе в състояние да огледа заобикалящата я обстановка с окото на осведомен човек.

Къщата бе построена от Ърнест Латъм през 1900 година като недвусмислен упрек към онова, което по негова преценка бе вулгарна показност при сградата на Вандербилт — „Дъ Брейкърс“. Планът на двете къщи бе почти еднакъв, но „Латъм Хауз“ имаше подходящи за живеене пропорции, фоайето все така беше с огромни размери, но все пак представляваше само една трета от „Голямото входно фоайе“ на „Дъ Брейкърс“. Стените бяха покрити с лакирано дърво, а не с варовик, стълбището от богато резбован махагон, покрито с яркочервен килим, заместваше мраморното стълбище, с което се гордееше „Дъ Брейкърс“.

Вратите от лявата страна бяха затворени, но Маги знаеше, че там е трапезарията.

Вдясно онова, което някога е било музикален салон, сега изглеждаше много уютно, с удобни столове и еднакви възглавнички — всичко бе тапицирано в плат с цвета на мъх и е растителни мотиви. Възхитителната камина на Луис Кунз в действителност бе дори по-зашеметяваща, отколкото изглеждаше на снимките, които беше видяла. Дърворезбата над камината стигаше до тавана — гръцки фигури, миниатюрни ангелчета, ананаси, лози, а точно в средата бе окачена маслена картина от школата на Рембранд.

Наистина е красиво, помисли си тя, сравнявайки обстановката с невъобразимо бедняшките условия в старческия дом, който тайно бе снимала за списание „Нюзмейкър“.

Внезапно осъзна, че прислужницата й беше казала нещо.

— О, съжалявам — извини се. — Просто се опитвах да разгледам всичко.

Прислужницата бе привлекателна млада жена с тъмни очи и матова кожа.

— Красиво е, нали? — рече тя. — Дори да работиш тук е удоволствие. Сега ще ви отведа при д-р Лейн.

Неговият кабинет бе най-големият от поредицата кабинети в задната част на къщата. Махагонова врата отделяше този сектор от останалата част на първия етаж. Докато следваше прислужницата по покрития с килим коридор, Маги надникна през отворената врата на един от кабинетите и забеляза познато лице — Джанис Нортън, съпругата на адвоката на Нюела, седеше зад едно бюро.

Не знаех, че работи тук, помисли си Маги. Но аз така или иначе не знам кой знае колко за никого от тях, нали така?

Очите им се срещнаха и Маги се почувства неудобно. Не бе пропуснала горчивото разочарование, изписало се по лицето на Малкълм Нортън, когато мисис Уудс бе съобщила, че Нюела се е отказала от продажбата на къщата. Но той се беше държал сърдечно на бдението и на погребението вчера и й беше казал, че желае да си поговори с нея относно плановете й за къщата.

Спря, колкото да поздрави мисис Нортън, после продължи по коридора след прислужницата до ъгловия кабинет.

Прислужницата почука, изчака и след като чу поканата да влезе, отвори вратата на Маги и отстъпи встрани, после веднага затвори след нея.

Д-р Лейн се изправи и излезе иззад бюрото си, за да я поздрави. Усмивката му бе любезна, но на Маги й се стори, че очите му я измерват професионално. Поздравът му потвърди това впечатление.

— Мис Холоуей или, ако ми позволите, Маги, радвам се да видя, че изглеждате малко по-отпочинала. Знам, че вчера бе много тежък ден за вас.

— Сигурна съм, че бе тежък за всички, които обичаха Нюела — отвърна тихо Маги. — Но наистина се тревожа за мисис Шипли. Как е тя тази сутрин?

— Снощи отново й прилоша, но преди малко минах да я видя и тя изглеждаше доста добре. Очаква посещението ви с нетърпение.

— Когато й се обадих тази сутрин, тя настоятелно ме помоли да я откарам до гробищата. Мислите ли, че идеята е добра?

Лейн посочи кожения стол пред бюрото си.

— Седнете, моля. — Върна се при собствения си стол. — Щеше ми се да изчака няколко дни, но когато мисис Шипли си науми нещо… е, не може да й се попречи. Смятам, че и двете неразположения вчера се дължат на дълбоката й скръб от смъртта на Нюела. Те наистина бяха много близки. Имаха навика да отиват в стаята на мисис Шипли след курса по изобразително изкуство на Нюела, бъбреха си и пиеха по чаша-две вино. Казах им, че приличат на ученички. И все пак, съвсем честно, мисля, че беше добре и за двете, така че на мисис Шипли ще й липсват тези посещения.

Усмихна се, при тези спомени.

— Нюела веднъж ми спомена, че ако я ударят по главата и после, когато дойде на себе си, я попитат за възрастта й, тя щяла да каже, че е на двадесет и две и то съвсем сериозно. Вътрешно, довери ми тя, наистина се чувствала като на двадесет и две.

След като осъзна значението на думите си, той придоби стреснат вид.

— Съжалявам. Много беше нетактично от моя страна.

Ударена по главата, помисли си Маги. Но изпитвайки съжаление към доктора, който явно силно се притесни, каза:

— Моля ви, не се извинявайте. Прав сте. По дух Нюела никога не е била на повече от двадесет и две. — Поколеба се, после реши да продължи: — Докторе, трябва да ви задам един въпрос. Нюела някога да ви е доверявала, че нещо я тревожи? Имам предвид, някакъв физически проблем, за който може да ви е споменала?

Той поклати глава.

— Не, не физически. Мисля, че на Нюела й беше много трудно да се прости с независимостта си, както го приемаше тя. Наистина смятам, че ако бе останала жива, в края на краищата щеше да реши да дойде тук. Безпокоеше я сравнително високата цена на апартамента с допълнителната спалня, но, както казваше, тя имаше нужда от ателие, където да работи и след като свърши, просто да затвори вратата му. — Направи пауза. — Нюела ми спомена, че по природа била разхвърляна и ателието й винаги било образец на организиран хаос.

— Значи вярвате, че отменянето на продажбата на къщата и прибързано направеното завещание са били само нещо като паника в последния момент?

— Да, така мисля. — Изправи се. — Ще помоля Анджела да ви заведе при мисис Шипли. И ако все пак отидете на гробищата, наблюдавайте я внимателно, моля ви. Ако ви се стори разстроена, незабавно се върнете. В края на краищата семействата на нашите гости са ни поверили грижата за живота им и ние приемаме тази отговорност много сериозно.

Малкълм Нортън седеше в офиса си на Темза Стрийт, като гледаше втренчено тефтера с ангажиментите си за останалата част от деня. Но сега такива изобщо нямаше, след отменената среща в два часа. Не беше кой знае какъв случай — някаква млада домакиня, която съдеше съседа си, защото кучето му я беше ухапало. Срещу кучето обаче бе имало и предишно оплакване — друга съседка се бе отървала, отбранявайки се с метла — така че въпросът беше предрешен: застрахователната компания щеше да иска споразумение, особено след като портата бе оставена нехайно отворена, а кучето — отвързано.

Бедата беше, че случаят бе прекалено лесен. Жената се беше обадила да каже, че е доволна от предложението на застрахователната компания. Което означава, помисли си мрачно Нортън, че губя три или четири хиляди долара.

Все още не можеше да преодолее болезнената мисъл, че по-малко от двадесет и четири часа преди смъртта си Нюела Мур тайно се бе отказала да му продаде къщата си. Сега бе вързан с ипотека за двеста хиляди долара, която бе направил на собствената си къща.

Дяволски трудно се бе оказало да убеди Джанис да се подпише, че е съгласна с ипотеката. Накрая й беше казал за предстоящата промяна в „Уетлънд Акт“, както и за печалбата, която се надяваше да реализира при препродажбата на имота на Нюела Мур.

— Виж — беше подхванал той, опитвайки се да я убеди, — уморила си се да работиш в старческия дом. Господ ми е свидетел, че слушам това всеки ден. Продажбата е напълно законна. Къщата има нужда от ремонт. Най-лошият възможен вариант е новият закон да не мине, което няма да се случи. Ако все пак стане, ще направим ипотека за ремонтиране на къщата на Нюела, ще я подновим и ще я продадем за триста и петдесет хиляди долара.

— Втора ипотека — беше отвърнала саркастично тя. — Леле-мале, голям търговец си. Значи напускам работа. И какво ще правиш с новопридобитото си богатство, след като приемат промяната в „Уетлънд Акт“?

Това, разбира се, бе въпрос, на който не беше готов да отговори. Не и докато продажбата не станеше факт. И естествено нямаше да го направи сега. Не и докато нещата не се променяха. Все още чуваше гневните думи на Джанис, след като се бяха върнали вкъщи в петък вечерта.

— Значи сега имаме ипотека за двеста хиляди долара плюс разходите, които направихме, за да я получим. Отивай право в банката да я изплатиш. Нямам намерение да загубя дома си.

— Няма да го загубиш — беше й отвърнал, като се молеше да му даде време да уреди всичко. — Вече казах на Маги Холоуей, че искам да се видя с нея. Знае, че е във връзка с къщата. Мислиш ли, че ще реши да живее в дом, където мащехата й е била убита? Мис Холоуей ще си замине от Нюпорт възможно най-скоро и аз ще изтъкна пред нея, че дълги години съм помагал на Нюела и Тим Мур, без да им взимам обичайния за мен хонорар. До следващата седмица ще се е съгласила да ми продаде къщата.

Трябва да се съгласи да ми продаде къщата, каза си мрачно. Това бе единственият начин да се измъкне от тази каша.

Интеркомът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Да, Барбара — отвърна той с официален тон. Внимаваше да не позволява интимността да проличава в разговора им, когато тя бе в приемната. Не можеше да бъде сигурен дали не е влязъл някой.

От тона й днес му стана ясно, че беше сама.

— Малкълм, можем ли да поговорим за няколко минути? — бе всичко, което тя каза, но той веднага усети, че нещо не беше наред.

Миг по-късно тя седеше срещу него с прибрани в скута си ръце и извърнати встрани прекрасни кафяви очи.

— Малкълм, не знам как да се изразя, така че най-добре ще е да говоря направо. Не мога да остана тук. Напоследък се чувствам отвратително. — Поколеба се и добави: — Независимо колко те обичам, не мога да отмина факта, че си женен за друга.

— Виждала си ме с Джанис. Знаеш за отношенията ни.

— Но тя все пак ти е съпруга. Така е по-добре, повярвай ми. Ще отида при дъщеря ми във Вейл за няколко месеца. После, след като се върна, ще си намеря друга работа.

— Барбара, не можеш да си отидеш просто така — промърмори той, внезапно обхванат от паника.

Тя се усмихна тъжно.

— Няма да е веднага. Не бих могла да го направя. Давам ти едноседмично предизвестие.

— Дотогава с Джанис ще сме се разделили, обещавам ти. Моля те, остани! Не мога да ти позволя да си отидеш.

Не и след всичко, което направих, за да те задържа! — помисли си отчаяно.

След като Маги взе Грета Шипли, те се отбиха в един цветарски магазин да купят цветя. Докато караха към гробищата, Грета разказа на Маги за приятелството си с Нюела.

— Родителите й наемаха къща тук няколко години подред, когато и двете бяхме на около шестнадесет. Тя бе такова хубаво момиче и толкова забавна. Тогава бяхме неразделни и тя имаше много обожатели. Ами да, Тим Мур все се навърташе около нея. После преместиха баща й в Лондон и тя се пресели там и тръгна в тамошно училище. По-късно чух, че се е омъжила. В края на краищата загубихме връзка — нещо, за което винаги съм съжалявала.

Маги караше колата по тихите улици, които водеха до гробищата „Сейнт Мери“ в Нюпорт.

— Как се събрахте отново?

— Това стана преди двадесет и една години. Телефонът ми иззвъня един хубав ден. Някой поиска да говори с бившата Грета Карлайл. Знаех, че гласът ми е познат, но в момента не можех да се сетя чий е. Отговорих, че аз съм Грета Карлайл Шипли и Нюела радостно възкликна: „Браво на тебе, Грета. Хванала си Картър Шипли!“

На Маги й се струваше, че чува Нюела да говори чрез устата на всички. Когато мисис Уудс бе споменала за завещанието, когато д-р Лейн й разказа как се чувствала на двадесет и две и сега в спомена на мисис Шипли за същата сърдечна среща, която самата Маги бе преживяла преди по-малко от две седмици.

Въпреки топлината в колата, Маги потръпна. Мислите за Нюела винаги я водеха към един и същи въпрос: била ли е отключена кухненската врата, така че убиецът да влезе или Нюела сама бе я отключила, за да пусне някой, когото е познавала — някой, на когото е вярвала?

Убежище, помисли си Маги. Домовете ни би трябвало да ни предлагат убежище. Беше ли се молила Нюела за живота си? Колко дълго бе усещала сипещите се по главата й удари? Шефът на полицията Брауър бе споделил мнението, че убиецът на Нюела, който и да е бил той, е търсил нещо, и, както изглеждало, не е успял да го намери.

— И така, ние моментално подехме нещата оттам, където ги бяхме оставили, моментално станахме отново най-добри приятелки — продължи Грета. — Нюела ми каза, че овдовяла рано и после отново се омъжила, но вторият й брак бил ужасна грешка, като изключела теб. Бе толкова разочарована от брака и твърдеше, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото отново да пробва, но дотогава Тим беше овдовял и те започнаха да излизат заедно. Една сутрин тя ми позвъни и попита: „Грет, искаш ли да се пързаляш на зимни кънки? Адът току-що замръзна“. С Тим се бяха сгодили. Не мисля, че някога съм я виждала по-щастлива.

Пристигнаха при портата на гробищата. Посрещна ги статуя на разперил ръце ангел.

— Гробът е вляво, нагоре по хълма — рече мисис Шипли, — но ти, разбира се, го знаеш. Била си тук вчера.

Вчера, помисли си Маги. Наистина ли бе едва вчера?

Паркираха на върха на хълма, Маги хвана здраво Грета Шипли под ръка и двете тръгнаха по пътеката, водеща към гроба на Нюела. Земята отгоре вече бе изравнена. Гъстата зелена трева придаваше на парцела атмосфера на мир и извън временност. Единственият звук бе шумоленето на вятъра в оцветените в есенни багри листа на близкия клен.

Мисис Шипли успя да се усмихне, докато слагаше цветя на гроба.

— Нюела обичаше това голямо дърво. Казваше, че когато дойде моментът, иска много сянка, така че тенът й да не се развали от силното слънце.

Засмяха се тихо и се обърнаха да си вървят. После Грета се поколеба.

— Много ли ще е нахално, ако помоля да спрем съвсем за мъничко на гробовете на някоя и друга от моите приятелки? Оставих малко цветя и за тях. Два от гробовете са тук, в „Сейнт Мери“, другите са в „Тринити“. Този път води право там. Гробищата са едно до друго и северната врата между тях винаги е отворена през деня.

Не отне много време да се отбият на петте гроба. На паметника на последния пишеше: „Констанс Ван Сикъл Райнлендър“. Маги забеляза, че датата на смъртта е само отпреди две седмици.

— Близка приятелка ли ви беше? — попита тя.

— Далеч не толкова близка като Нюела, но живееше в „Латъм Майнър“ и я бях опознала много добре. — Направи пауза. — Неочаквано е, всичко е толкова неочаквано — рече тя, после се обърна към Маги и се усмихна. — По-добре да се връщам. Боя се, че съм малко изморена. Ужасно е трудно да загубиш толкова много хора, които обичаш.

— Знам. — Маги прегърна по-възрастната жена и осъзна колко крехка беше всъщност.

По време на двадесетминутното пътуване обратно към дома Грета Шипли задряма. Когато стигнаха „Латъм Майнър“, тя отвори очи и каза извинително:

— Някога бях толкова енергична. Всички от моя род бяха такива. Баба ми все още бе силна на деветдесет. Започвам да си мисля, че прекаляват с обслужването в дома.

Докато Маги я съпровождаше до стаята й, Грета се обади колебливо:

— Маги, надявам се да дойдеш да ме видиш отново, преди да си заминеш. Кога се връщаш в Ню Йорк?

Маги сама се учуди на твърдия си отговор:

— Възнамерявах да остана две седмици и точно това ще направя. Ще ви се обадя преди уикенда и ще си уговорим среща.

Едва когато се върна в къщата на Нюела и сложи чайника на печката, си даде сметка, че нещо я безпокоеше. Нещо, което се отнасяше до Грета Шипли и до посещението им на гробищата. Имаше нещо, което не беше наред. Но какво беше то?

Офисът на Лаям Мур Пейн гледаше към Бостън Комън. След като бе напуснал брокерската къща, където работеше, и бе отворил своя собствена инвестиционна фирма, той бе невероятно зает. Престижните клиенти, които бе привлякъл, изискваха и получаваха педантичното му внимание, с което бе заслужил пълното им доверие.

Не искаше да се обажда на Маги твърде рано, но когато все пак позвъни в единадесет сутринта, се разочарова, че я нямаше. След това караше секретарката си да опитва на всеки час, но чак към четири чу приятната новина, че Маги Холоуей е на телефона.

— Маги, най-после — започна той и спря. — Чайникът ли чувам да свири?

— Да, почакай за минутка, Лаям. Точно си правех чай.

Когато тя отново взе слушалката, той каза:

— Страхувах се, да не би да си решила да се върнеш у дома. Не бих те обвинил, ако онази къща те изнервя.

— Внимавам да се заключвам — отвърна Маги и после добави почти без пауза: — Лаям, радвам се, че се обади. Трябва да те питам нещо. Вчера, след като донесе багажа ми тук, говорил ли си с Ърл за мен?

Веждите на Лаям отскочиха нагоре.

— В интерес на истината, не съм. Какво те кара да мислиш обратното?

Тя му разказа за внезапното появяване на Ърл на кухненската врата.

— Искаш да кажеш, че е възнамерявал да провери дали е заключено, дори без да ти се обади? Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Няма да скрия, че наистина ме изплаши. И така бях достатъчно изнервена, че съм сама тук, а той изведнъж ми се появява по този начин… Освен това започна да ми цитира нещо за мъката, която като радостта преминавала от човек на човек. Прозвуча ми зловещо.

— Това е един от любимите му цитати. Мисля, че го вмъква във всяка своя лекция. Но и мен винаги тръпки ме побиват от него. — Лаям направи пауза и после въздъхна. — Маги, Ърл ми е братовчед и аз го обичам, но той наистина е малко странен и няма съмнение, че е обсебен от въпросите на смъртта. Искаш ли да разговарям с него за малкото му посещенийце при теб?