Лунната светлина ти отива

Кой беше дошъл тук след погребението и бе сложил това нещо на гроба на мисис Шипли? — зачуди се тя. — И защо!

Лаям й беше казал, че братовчед му Ърл имал дванадесет такива звънчета, предназначени да илюстрират лекциите му. Той също така бе изтъкнал, че Ърл явно изпитвал огромно удоволствие от факта, че бе изплашил жените в „Латъм Майнър“, раздавайки им звънчетата по време на беседата си там.

Дали по този начин Ърл не си правеше някаква странна шега? — запита се Маги. — Като слагаше звънчета на гробовете на обитателки на „Латъм Майнър“?

Възможно е, реши тя, като стигна до колата си. Може би по този извратен и откачен начин си отмъщаваше за публичната обида, нанесена му от дъщерята на мисис Бейнбридж. Според Лаям, Сара събрала звънчетата, запокитила ги по Ърл и после направо го изхвърлила от резиденцията.

Отмъщението бе логично, макар и отвратително като обяснение. Радвам се, че махнах звънчето от гроба на Нюела, помисли си Маги. Ще ми се да се върна и да взема и останалите — особено онова от гроба на мисис Шипли.

Но реши да не го прави, поне засега. Искаше да бъде сигурна, че наистина не са нищо повече от един детински, ужасен акт на отмъщение от страна на Ърл.

Ще се дойда някой друг път, реши тя. Освен това, трябва да се прибирам. Нийл каза, че ще пристигне в два.

Докато караше по улицата си, забеляза, че пред къщата бяха паркирани две коли. Сви по алеята и видя Нийл и баща му да седят на стъпалата на верандата с комплект инструменти помежду им.

Мистър Стивънс махна снизходително на извиненията й.

— Не си закъсняла. Два без една минута е. Ако синът ми не греши, което е напълно възможно, той спомена, че е обещал да бъдем тук в два.

— Очевидно правя много грешки — рече Нийл, като гледаше право в Маги.

Тя пропусна забележката, отказвайки да се хване на уловката в нея.

— Много е мило от страна на двама ви да дойдете — каза искрено тя. Отключи вратата и ги пусна вътре.

Робърт Стивънс огледа външната врата, докато я затваряше.

— Трябва да се уплътни — отбеляза той. — Много скоро този океански въздух ще стане доста студен и вятърът ще бъде леден. Сега бих искал да започна със задната врата, за която ми говореше Нийл, а после ще проверим всички затварящи механизми на прозорците и ще видим дали някой не трябва да бъде сменен. Нося няколко за всеки случай, но ще дойда пак, ако трябват повече.

Нийл стоеше зад Маги. Усещайки близостта му, тя отстъпи встрани, когато той се обади:

— Угоди му, Маги. След Втората световна война дядо ми направил скривалище в случай на атомна бомба. Като деца с приятелите ми се събирахме в него. Дотогава хората бяха осъзнали, че тези скривалища ще са толкова безполезни в случай на атомна война, колкото слънчев чадър при ураган. Моят баща е наследил от своя баща максимата „готви се за най-лошото“. Винаги се готви за най-невероятни неща.

— Абсолютно вярно — съгласи се Робърт Стивънс. — И бих добавил, че в тази къща невероятното се случи преди десет дена.

Маги видя как Нийл се намръщи и бързо каза:

— Много съм ви благодарна, че дойдохте.

— Ако искаш да си свършиш някоя работа, няма да ти пречим — предложи й Робърт Стивънс, когато влязоха в кухнята и той отвори чантата с инструменти и ги подреди върху масата.

— Мисля, че трябва да останеш с нас — настоя Нийл. — Може да се наложи да те питаме за нещо. — После бързо добави: — Не изчезвай, Маги.

Като го гледаше, както беше облечен в жълто-кафява риза, маскировъчен панталон и маратонки, на Маги й се прииска фотоапаратът да е в ръцете й. Даде си сметка, че в Нийл имаше нещо, което никога преди не беше забелязвала в Ню Йорк. Днес от него не се излъчва предупреждението: „Не нахлувай в моя свят“, помисли си тя. Изглежда така, сякаш наистина се интересува от чувствата на другите хора. Дори от моите чувства.

Челото му бе набраздено от безпокойство и загриженост, а тъмнокафявите му очи гледаха по същия въпросителен начин, който Маги бе забелязала предишната вечер.

После, когато баща му се зае с бравата на старата врата, Нийл промърмори тихо:

— Маги, виждам, че нещо те безпокои. Много бих искал да ми кажеш какво.

— Нийл, дай ми голямата отвертка — нареди баща му.

Маги се настани в един стар сгъваем стол.

— Ще ви погледам. Може да науча нещо полезно.

Близо час баща и син работиха, като минаваха от стая в стая, проверяваха прозорци, затягаха някои затварящи механизми, отбелязваха други за смяна. В ателието Робърт Стивънс помоли да разгледа глинените скулптури на масата. Когато Маги му показа започнатия бюст на Грета Шипли, той рече:

— Чух, че напоследък не се чувствала добре. Последния път, когато я видях, тя бе доста весела, дори в приповдигнато настроение.

— Това Нюела ли е? — попита Нийл, като сочеше другия бюст.

— Има още много работа по него, но това наистина е Нюела. Надявам се пръстите ми да уловят нещо, което самата аз не съзнавам. Тя винаги имаше такова радостно излъчване, а ето че сега не мога да го уловя.

Когато слизаха надолу, Робърт Стивънс посочи стаята на Нюела.

— Надявам се, че възнамеряваш да се преместиш там — каза той. — Двойно по-голяма е от спалнята за гости.

— Всъщност, наистина имам такова намерение — призна Маги.

Мистър Стивънс застана до вратата.

— Това легло трябва да бъде срещу прозорците, а не където е сега.

Маги бе впечатлена.

— Възнамерявам да го сложа там.

— Кой ще ти помогне?

— Мислех си да го избутам. По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Шегуваш се! Да не искаш да кажеш, че си смятала да преместиш това масивно кленово легло сама? Хайде, Нийл, ще започнем с леглото. Къде да ти преместим скрина, Маги?

Нийл спря за миг, само колкото да вметне:

— Не го приемай лично. Той е такъв с всички.

— Всички, които са ми симпатични — поправи го баща му.

За по-малко от десет минути мебелите бяха пренаредени. Докато гледаше, Маги мислеше как щеше да поднови стаята. Старите тапети трябваше да се сменят, реши тя. А и подът имаше нужда от изцикляне, след което щеше да намери местни черги, с които да замени износения зелен килим.

Отново вия гнездото, помисли си.

— Окей, това е — обяви Робърт Стивънс.

Маги и Нийл го последваха по стълбите, когато каза:

— Аз тръгвам. Едни приятели ще се отбият на чашка малко по-късно. Нийл, ще дойдеш ли следващия уикенд?

— Разбира се — отвърна Нийл. — Отново ще си дам почивка в петък.

— Маги, ще дойда да дооправя прозорците, но първо ще ти се обадя — рече Робърт Стивънс, докато вървеше към вратата. Озова се в колата си, преди Маги да успее да му благодари.

— Прекрасен е — каза тя, докато гледаше как колата му изчезва от погледа й.

— Колкото и невероятно да звучи, аз също мисля така — отвърна Нийл усмихнато. — Някои хора, разбира се, го намират за нетърпим. — Направи кратка пауза. — Тази сутрин била ли си на гроба на мащехата си, Маги?

— Не, не съм била. Какво те кара да смяташ така?

— Защото коленете на панталона ти са изцапани с кал. Сигурен съм, че не си се занимавала с градинарство в тези дрехи.

Маги осъзна, че след като бе прекарала в компанията на Нийл и баща му известно време, тя се беше отърсила или поне бе потиснала огромното безпокойство, което откритото на гроба на Грета Шипли звънче бе предизвикало. Въпросът на Нийл бързо върна тревогата й.

Не можеше обаче да говори за това сега, не и с Нийл, не и с когото и да било, реши тя — наистина не можеше. Не и преди да измисли някакъв начин да разбере дали Ърл Бейтмън бе отговорен за поставянето на звънчетата.

Като забеляза промяната в изражението й, Нийл настоя:

— Маги, какво, по дяволите, става? — попита той с нисък и напрегнат глас. — Ядосана си ми и не знам защо, освен, че не ти се обадих навреме, за да взема телефонния ти номер, преди да заминеш. Няма да си го простя до края на живота. Ако знаех какво се е случило, щях да бъда тук до теб.

— Така ли? — Маги поклати глава и се извърна настрани. — Нийл, опитвам се да се справя с много неща, неща, които изглеждат лишени от смисъл и може да са продукт на свръхактивното ми въображение. Но това са работи, с които трябва да се преборя сама. Може ли засега да оставим този въпрос?

— Предполагам, че нямам избор — отвърна Нийл. — Виж, трябва да тръгвам. Налага се да се подготвя за срещата на управителния съвет утре сутринта. Но утре ще ти се обадя и ще пристигна тук в четвъртък следобед. Нали ще останеш до следващата неделя?

— Да — промърмори Маги и добави на себе си: „А може би дотогава ще съм отговорила на някои от въпросите си за Ърл Бейтмън и за тези звънчета и…“

Мислите й бяха прекъснати от внезапно появилата се в главата й картина на „Латъм Майнър Резидънс“.

— Нийл, снощи спомена, че с баща ти вчера сте ходили в „Латъм Майнър“. Разглеждал си двустайния апартамент за клиентите си, нали?

— Да, защо?

— Нюела едва не купи този апартамент. Не каза ли, че и някаква друга жена поискала да го вземе, но не могла, защото загубила парите си в лошо инвестиране?

— Точно така. И същият този човек е подлъгал друга таткова клиентка, която е в списъка на чакащите за „Латъм Майнър“ — Кора Гебарт. Това е още нещо, за което смятам да се погрижа тази седмица. Ще разследвам влечугото, накарало двете жени да направят тези инвестиции и ако успея да открия нещо, в което да обвиня Дъг Хенсън, ще го предам на SEC. Маги, какво има?

— Дъг Хенсън! — възкликна Маги.

— Да. Защо? Познаваш ли го?

— Всъщност не, но ми кажи каквото откриеш за него — отвърна тя, спомняйки си, че беше обещала на Хенсън да не говори с никого за предложението му. — Просто съм чувала името му.

— Е, не инвестирай чрез него — рече мрачно Нийл. — Окей, трябва да тръгвам. — Наведе се и я целуна по бузата. — Заключи вратата след мен.

Не чу стъпките му по стъпалата на верандата и чак изщракването на резето й извести, че къщата е в безопасност.

Проследи го с поглед как потегля. Предните прозорци гледаха на изток и късните следобедни сенки вече се прокрадваха през гъстите листа на дърветата.

Изведнъж къщата стана тиха и празна. Маги погледна кремавия си панталон и видя мръсните ивици, за които я беше попитал Нийл.

Ще се преоблека и ще се кача в ателието за малко, реши тя. Утре сутринта ще почистя пода на гардероба и ще преместя нещата си в стаята на Нюела. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе на Нюела. Може би докато дооформяше чертите й с глината, щеше да успее да установи някаква връзка с нея. И може би ще ми се удаде да усетя чрез пръстите си онова, за което не успяхме да поговорим, помисли си тя.

Би й задала въпроси, които трябваше да намерят своите отговори, като например:

— Нюела, имаше ли някаква причина, поради която се страхуваше да отидеш да живееш в „Латъм Майнър“?

58

Понеделник, 1 октомври

В понеделник Малкълм Нортън отвори офиса си по обичайното време, в девет и половина. Мина през приемната, където срещу вратата бе разположено бюрото на Барбара Хофман. Сега обаче то бе разчистено от всички лични вещи на Барбара. Сложените в рамки снимки на трите й деца и семействата им, тясната ваза, в която според сезона слагаше цветя или няколко клончета с листа, подредената купчина с текуща работа — всички тези неща липсваха.

Нортън леко потрепери. Приемната отново бе празна и студена. Представата на Джанис за вътрешно обзавеждане, помисли си мрачно. Студено. Стерилно. Като нея.

И като мен, добави горчиво, докато вървеше към кабинета си. Нямаше клиенти, нямаше срещи — денят се очертаваше пред него дълъг и спокоен. Сети се, че в банката имаше двеста хиляди долара. Защо не вземеше да ги изтегли и да изчезне? — запита се той.

Ако Барбара би се съгласила да тръгне с него, щеше да постъпи точно така, на мига. Нека Джанис си остане с ипотекираната къща. Ако се продадеше добре, тя би струвала поне два пъти повече от сумата на ипотеката. Справедлива подялба, помисли си той, като си спомни за банковото извлечение, което бе открил в куфарчето на съпругата си.

Но Барбара я нямаше. Едва започваше да го осъзнава. В мига, в който шефът на полицията Брауър си беше тръгнал онзи ден, на него му беше станало ясно, че тя ще напусне, фактът, че Брауър ги беше разпитал и двамата, я беше ужасил. Тя беше почувствала враждебността му и това бе решило всичко — трябваше да напусне.

Колко знаеше Барбара? — запита се Нортън. Седна зад бюрото си със скръстени ръце. Всичко беше толкова добре планирано. Ако договорът за покупко-продажба с Нюела беше влязъл в сила, той щеше да й даде двадесетте хиляди, които бе взел от пенсионното си осигуряване. Продажбата нямаше да приключи поне до деветдесет дни, така че щеше да има време да подпише споразумение с Джанис, а после да вземе заем, за да изплати договорената сума.

Само Маги Холоуей да не се беше появила, помисли си горчиво.

Само Нюела да не беше направила ново завещание.

Само да не му се беше налагало да каже на Джанис за промените в уетландските ограничителни закони.

Само…

Тази сутрин Малкълм бе минал с колата покрай дома на Барбара. Имаше пустия вид на къщите, когато дошлите за през лятото собственици ги затвореха за през зимата. Всички прозорци бяха със спуснати капаци; по верандата и по алеята се бяха натрупали непометени листа. Барбара трябва да бе потеглила за Колорадо в събота. Не му се беше обадила. Просто бе заминала.

Малкълм Нортън седеше в тъмния тих кабинет и обмисляше следващата си стъпка. Знаеше какво трябва да направи, единственият въпрос сега бе кога да го направи.

59

В понеделник сутринта Лара Хорган помоли помощничката си в кабинета по съдебна медицина да направи проверка на Зелда Марки, медицинската сестра, която работеше в „Латъм Майнър Резидънс“ в Нюпорт и бе открила тялото на мисис Грета Шипли.

Първите сведения се оказаха готови късно сутринта. Работните й характеристики бяха добри. Срещу нея никога не бяха правени оплаквания. През целия си живот бе живяла в Род Айлънд. През двадесетгодишната си практика бе работила в три болници и четири старчески дома, всичките в този щат. В „Латъм Майнър“ бе от откриването му.

Като се изключеше „Латъм“, доста се беше местила, помисли си д-р Хорган.

— Свържи се с отговарящите за персонала на местата, където е работила — нареди тя на помощничката си. — В тази жена има нещо, което ме безпокои.

После се обади на нюпортската полиция и поиска да говори с Брауър. За краткото време, откакто бе тук съдебен лекар, те бяха успели да се харесат и да започнат да изпитват уважение един към друг.

Попита Брауър за разследването около убийството на Нюела Мур. Той й каза, че нямат никакви важни улики, но са се насочили в няколко посоки и се опитват да разследват престъплението откъм всички възможни ъгли. Докато разговаряха, детектив Джим Хагърти подаде глава в кабинета на шефа си.

— Почакай, Лара — рече Брауър. — Хагърти прави известно проучване на доведената дъщеря на Нюела Мур. Изражението на лицето му ми подсказва, че е открил нещо.

— Може би — промърмори Хагърти. — А може би не. — Извади бележника си. — В 10. 45 тази сутрин доведената дъщеря на Нюела Мур отишла в архива на „Нюпорт Сентинъл“ и поискала да види некролозите на пет жени. Тъй като и петте били дългогодишни жителки на Нюпорт, на всяка от тях била посветена обширна статия. Мис Холоуей взела компютърните разпечатки и си тръгнала. Нося копия от тях.

Брауър повтори казаното от Хагърти пред Лара Хорган и добави:

— Мис Холоуей пристигна за първи път тук преди десет дни. Съвсем сигурно е, че не може да е познавала никоя от тези жени, с изключение на Грета Шипли. Ще проучим некролозите и ще видим можем ли да разберем какво в тях е събудило интереса й. Ще ти се обадя пак.

— Шефе, направи ми една услуга — помоли д-р Хорган. — Изпрати ми по факса копия от некролозите, окей?

60

Джанис Нортън отбеляза с нотка на сарказъм, че животът в „Латъм Майнър“ въпреки всичко успяваше да надмогне моментните сътресения, причинени от скорошна смърт. В приповдигнато настроение от щедрите похвали на своя племенник за помощта, която му бе оказала да се добере до финансовото състояние на Кора Гебарт, Джанис нямаше търпение отново да бръкне в папката на д-р Лейн с молбите за постъпване в дома, която той държеше в бюрото си.

Трябваше да внимава някой път да не я хванат, че рови в бюрото му. За да не стане това, тя планираше тайните си посещения в кабинета му във време, когато бе сигурна, че той ще е извън резиденцията.

Късно в понеделник следобед случаят бе именно такъв. Семейство Лейн потеглиха с колата за Бостън на някакво медицинско събиране — коктейл или вечеря. Джанис знаеше, че останалите служители щяха да се възползват от отсъствието на д-р Лейн и точно в пет часа щяха да изчезнат.

Моментът щеше да е идеален да отнесе цялата папка в собствения си кабинет и внимателно да я проучи.

Лейн наистина е в прекрасно настроение, помисли си тя, когато той надникна в кабинета й в три и половина, за да обяви, че тръгва. Скоро от самия него разбра причината за въодушевлението му — през уикенда бе дошъл посредник да огледа големия апартамент от името на свои клиенти и после им го бе препоръчал. Ван Хилърови се бяха обадили да съобщят, че ще пристигнат следващата неделя.

— Доколкото разбрах, те са много заможни хора и възнамеряват да използват резиденцията като своя база на североизток — каза д-р Лейн с очевидно задоволство. — Можем да си пожелаем повече такива гости.

Което ще рече по-малко грижи за всичките тези пари, помисли си Джанис. Явно е малко вероятно да бъдат от полза за нас с Дъг. Ако това място им хареса, те вече имат подходящ за тях апартамент. Но дори само да ги запишат в списъка на чакащите, много би било рисковано да измамиш двойка с големи авоари, реши тя. Несъмнено бяха заобиколени от финансови съветници, които бдяха над инвестициите им. Дори чаровният й племенник щеше да се затрудни да ги склони.

— Е, надявам се с Одил да прекарате приятна вечер, докторе — рече Джанис и побърза отново да се обърне към компютъра. Само би събудила подозренията му, ако противно на нрава си се разбъбреше.

Останалата част от следобеда мина ужасно бавно за нея. Знаеше, че не само очакването да се добере до папката, бе причина времето да се влачи, но също така и смътното, измъчващо я подозрение, че някой бе ровил в куфарчето й.

Нелепо е, каза си тя. Кой би могъл да го направи? Малкълм не припарва до стаята ми, да не говорим пък да се превърне в любопитко. После й хрумна нещо, което я накара да се усмихне. Ставам параноичка, защото именно така постъпвам аз с д-р Лейн, реши тя. Освен това, Малкълм няма достатъчно мозък, за да ме шпионира.

От друга страна, тя наистина имаше чувството, че той е намислил нещо. Реши отсега нататък да държи личните си банкови извлечения и копията от папките далеч от всички места, където би могъл да се натъкне на тях.

61

Двете ранни срещи на Нийл в понеделник сутринта го задържаха извън офиса му до единадесет часа. Когато най-сетне пристигна там, той моментално се обади на Маги, но никой не вдигна.

След това позвъни на Ван Хилърови и накратко им разказа какви бяха впечатленията му от „Латъм Майнър“, завършвайки с препоръката да отидат и сами да преценят.

Следващото му обаждане бе до един частен детектив, който извършваше поверителни разследвания за „Карсън & Паркър“, и поиска от него да му приготви досие на Дъглас Хенсън.

— Поразрови се — инструктира го той. — Знам, че има нещо там. Този тип е първокласен мошеник.

После отново се обади на Маги и се успокои, когато тя вдигна. Гласът й звучеше задъхано.

— Току-що влизам — каза му тя.

Нийл бе сигурен, че тя можеше да долови вълнението и безпокойството в гласа му.

— Маги, случило ли се е нещо? — попита той.

— Не, съвсем не.

Изрече го почти шепнешком, сякаш се страхуваше да не я чуят.

— Има ли някой при теб? — настоя той с нарастващо безпокойство.

— Не, сама съм. Току-що се прибирам.

Не беше в стила на Маги да се повтаря, но Нийл осъзна, че тя отново нямаше да му довери какво я тревожеше. Искаше да я засипе с въпроси като: „Къде си ходила?“, „Откри ли някакви отговори на нещата, за които спомена, че те безпокоят?“ и „Мога ли да ти помогна?“, но не го направи. Знаеше, че не бива.

Вместо това само каза:

— Маги, аз съм тук. Запомни го в случай, че искаш да поговориш с някого.

— Ще го запомня.

И няма да направиш нищо, помисли си той.

— Окей, ще ти се обадя утре.

Остави слушалката и дълго време седя, преди да набере телефонния номер на родителите си.

— Татко, намери ли заключващи механизми за прозорците на Маги?

— Току-що ги взех.

— Добре. Направи ми услугата да й се обадиш и да й кажеш, че искаш да ги поставиш днес следобед. Мисля, че се е случило нещо, което я притеснява.

— Ще се погрижа за това.

Едва ли бе особена утеха, помисли си мрачно Нийл, че Маги може би щеше да има по-голямо желание да се довери на баща му, отколкото на него самия. Но поне баща му щеше да си отваря очите дори за най-малкия знак за някакви проблеми.

Триш влезе в кабинета му в мига, в който той затвори телефона. В ръката си държеше куп съобщения. Докато ги оставяше на бюрото му, посочи най-горното.

— Виждам, че новата ти клиентка те е помолила да продадеш акции, които не притежава — отбеляза строго.

— За какво говориш? — попита стреснато Нийл.

— Нищо особено. От клиринговата къща ни уведомяват, че не им е известно Кора Гебарт да притежава акциите за петдесет хиляди, които си продал от нейно име в петък.

62

След края на разговора си с Нийл Маги затвори и отиде до печката. Без да мисли напълни чайника. Искаше усещането от горещия чай да я стопли. Имаше нужда от нещо, което би й помогнало да разграничи шокиращите с реалността си некролози от тревожните, дори откачени мисли, които се стрелкаха в главата й.

Направи бърз преглед на онова, което беше научила дотук.

Миналата седмица беше завела Грета Шипли на гробищата, бяха оставили цветя на гроба на Нюела и на гробовете на още пет жени.

Някой беше поставил звънчета на три от тези гробове, както и на Нюелиния. Тя самата ги бе открила там.

Имаше също така впечатлението, че близо до надгробната плоча на мисис Райнлендър едно звънче бе потънало дълбоко в земята, но по някаква причина това звънче липсваше.

Грета Шипли беше починала в съня си два дена по-късно и само двадесет и четири часа след погребението и на нейния гроб бе оставено звънче.

Маги сложи разпечатките от некролозите на масата и бързо ги прочете наново. Те потвърждаваха онова, което си беше помислила вчера: Уинифред Пиърсон, единствената жена от групата, на чийто гроб нямаше и следа от звънче, се бе радвала на голямо, любящо семейство. Бе починала в присъствието на личния си лекар.

С изключение на Нюела, която бе убита в собствения й дом, другите жени бяха починали в съня си.

Което означава, помисли си Маги, че никой не е бил до тях, когато ги е настигнала смъртта.

Всички те са били под текущото наблюдение на д-р Уилям Лейн, директор на „Латъм Майнър“.

Д-р Лейн. Маги се сети колко бързо Сара Къшинг бе отвела майка си при външен лекар. Дали тя знаеше нещо или само подсъзнателно подозираше, че д-р Лейн не бе достатъчно опитен лекар?

А може би беше прекалено опитен? — обади се заядлив вътрешен глас. Не забравяй, Нюела беше убита.

Недей да мислиш по този начин, напомни си тя. Но независимо как гледаше човек на това, резиденцията „Латъм Майнър“ бе донесла нещастие на много хора. Две от клиентките на мистър Стивънс бяха загубили парите си, докато са чакали да се преместят там, а пет жени, всичките обитателки на „Латъм Майнър“ — нито чак толкова стари, нито толкова болни — бяха починали в съня си в този дом.

Какво бе накарало Нюела да промени решението си да продаде къщата и да отиде да живее там? — зачуди се отново тя. И какво бе накарало Дъглас Хенсън, който бе продал акции на жените, загубили парите си, да се появи при нея с предложение за закупуване на къщата? Маги поклати глава. Трябва да има връзка, каза си тя, но каква?

Чайникът свиреше. Когато Маги стана да си приготви чая, телефонът иззвъня. Беше бащата на Нийл.

— Маги — рече той, — намерих онези заключващи механизми. Тръгвам към теб. Ако ти се налага да излезеш, само ми кажи къде мога да намеря ключа.

— Не, ще си бъда тук.

Двадесет минути по-късно той вече стоеше на прага й. След едно „Радвам се да те видя, Маги“, заяви делово:

— Ще започна от горния етаж.

Докато той сменяше механизмите, тя работеше в кухнята — подреждаше чекмеджетата и изхвърляше най-различни джунджурийки, които откриваше в повечето от тях. Звукът от стъпките му над нея й действаше успокояващо и тя използва, докато разчистваше, да обмисли отново всичко, което знаеше. Подреждайки всички парченца от пъзела, с които разполагаше до този момент, тя стигна до едно заключение: засега нямаше абсолютно никакво право да изразява подозрения към д-р Лейн, но нямаше причини да не говори за Дъглас Хенсън.

Робърт Стивънс се върна в кухнята.

— Окей, готова си. Няма да ти искам пари, но би ли ме почерпила чаша кафе? Може и нес. Лесно е да ми се угоди.

Настани се в един стол и Маги почувства върху себе си изпитателния му поглед. Нийл го е изпратил, помисли си тя. Разбрал е, че съм разтревожена.

— Мистър Стивънс — започна тя, — навярно не знаете кой знае колко за Дъглас Хенсън?

— Достатъчно, за да ми е известно, че е съсипал живота на няколко прекрасни жени, Маги. Вероятно се интересуваш дали съм го срещал? Не. Защо питаш?

— Защото и двете ви познати, които са загубили парите си заради него, са възнамерявали да се преместят в „Латъм Майнър“, което означава, че са можели да си позволят значителни суми. Моята мащеха също е планирала да се премести там, но в последния момент е променила решението си. Миналата седмица Хенсън се появи тук и ми предложи с петдесет хиляди долара повече за тази къща от сумата, за която Нюела едва не я е продала, а както разбрах, това е много повече от реалната й цена. Чудех се по какъв начин е успял да се свърже с вашите познати, инвестирали чрез него, чудех се и какво го е накарало да се появи тук. Предполагам, че става дума за нещо повече от съвпадение.

63

Ърл Бейтмън мина два пъти с колата си покрай къщата на Маги. На третия път видя, че колата с родайлънски регистрационни номера бе изчезнала; комбито на Маги обаче все така си стоеше на алеята. Намали и спря, после се пресегна към сложената в рамка снимка, която бе взел със себе си.

Нямаше никакво съмнение, че ако се беше обадил по телефона да й каже, че иска да я види, Маги би му отказала. Но сега нямаше да има избор. Щеше да й се наложи да го покани вътре.

Трябваше да позвъни два пъти, преди тя да отвори вратата. Очевидно бе изненадана да го види. Изненадана и нервирана, помисли си.

Той бързо й поднесе пакета.

— Нося ти подарък — рече ентусиазирано. — Прекрасна снимка на Нюела, направена на партито в „Дъ Фор Сийзънс“. Сложих я в рамка заради теб.

— Колко мило от твоя страна — отвърна Маги и се опита да се усмихне, но на лицето й се изписа неувереност. После протегна ръка.

Ърл дръпна пакета назад, като го задържа.

— Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той с леко шеговит тон.

— Разбира се.

Тя се отмести встрани и го пусна да мине, но за негово раздразнение отвори вратата широко и я остави така.

— На твое място бих я затворил — каза той. — Не знам дали си излизала днес, но духа силен вятър. — Отново видя изписаната на лицето й неувереност и се усмихна мрачно. — Независимо какво ти е надрънкал милият ми братовчед, аз не хапя — измърмори той, като най-накрая й подаде пакетчето.

Тръгна пред нея към дневната и седна в големия дървен стол.

— Сякаш виждам Тим, който се приютяваше тук с книгите и вестниците си, и кръжащата около него Нюела. Какви влюбени птички бяха! От време на време ме канеха на вечеря и аз винаги приемах с удоволствие. Нюела не беше особено добра домакиня, но готвеше отлично. Тим ми каза също, че често, докато седели сами и гледали вечерните новини, тя се свивала тук при него. Беше такава дребна дама.

Огледа се.

— Виждам, че вече слагаш отпечатъка си върху този дом — подхвърли той. — Одобрявам. Атмосферата е много по-уютна. От това двуместно канапе не те ли побиват тръпки?

— Ще направя някои промени в мебелировката — отвърна Маги, все още предпазливо.

Бейтмън я наблюдаваше как отваря пакета и се поздрави, че се беше сетил за снимката. Видът на светналото й лице потвърди колко умно беше постъпил.

— О, това е прекрасна снимка на Нюела! — забеляза въодушевено Маги. — Изглеждаше толкова хубава онази вечер. Благодаря ти. Наистина се радвам, че ще я имам. — Сега усмивката й беше искрена.

— Съжалявам, че с Лаям също сме на снимката — каза Бейтмън. — Може би ще успееш да ни изличиш.

— Не бих го направила — отвърна бързо Маги. — И ти благодаря, че си отделил време лично да ми я донесеш.

— Няма защо — отвърна той и се отпусна още по-назад в стола.

Не възнамерява да си тръгва, помисли си отчаяно тя. Изпитателният му поглед я караше да се чувства неудобно — така, сякаш бе осветена с прожектор. Очите на Бейтмън, прекалено големи зад кръглите очила, бяха приковани върху нея и не помръдваха. Въпреки явните си опити да се държи непринудено, той изглеждаше застанал почти нащрек, с напрегнато тяло. Не мога да си го представя уютно свит някъде, не мисля дори, че се чувства удобно в собствената си кожа, стрелна се в ума й.

Като жица е, пренатегнат, готов да се скъса, реши тя накрая.

Нюела беше такава дребна дама…

Не беше особено добра домакиня… готвеше отлично…

Колко често е идвал тук Ърл Бейтмън? — зачуди се Маги. Колко добре познаваше къщата? Може би той знаеше причината за решението на Нюела да не се мести в „Латъм Майнър“, заключи тя и се приготви да зададе въпроса, докато не й мина друга мисъл.

А може би е подозирал за причината — и я е убил!

Неволно подскочи, когато телефонът иззвъня. Извини се и отиде в кухнята да вдигне. Обаждаше се шефът на полицията Брауър.

— Мис Холоуей, чудех се дали ще е удобно да се отбия при вас по-късно този следобед — рече той.

— Разбира се. Нещо появило ли се е? Имам предвид за Нюела?

— О, нищо особено. Само исках да говоря с вас. А може и да доведа някого. Имате ли нещо против? Ще се обадя, преди да тръгна.

— Разбира се, че не — отвърна тя. После, подозирайки, че Ърл Бейтмън вероятно се опитваше да подслуша какво казва, леко повиши глас. — Шефе, в момента при мен е Ърл Бейтмън. Донесе прекрасна снимка на Нюела. До скоро виждане.

Когато се върна в дневната, забеляза, че отоманката пред стола на Ърл беше избутана встрани, което говореше, че е ставал. Наистина е подслушвал, помисли си тя. Добре. Подхвана усмихнато:

— Беше шефът на полицията Брауър. — Както вече ти е известно, добави наум. — Ще дойде днес следобед. Казах му, че си при мен.

Бейтмън кимна сериозно.

— Добър шеф е. Уважава хората. Не е като полицаите в някои държави. Знаеш ли какво става, когато почине кралят? По време на траура полицията поема контрола над правителството. Понякога дори убиват семейството на краля. Всъщност, в някои общества това ставало редовно. Мога да ти дам толкова много примери. Нали знаеш, че изнасям лекции върху погребалните обичаи?

Маги седна, странно очарована от този мъж. Забеляза промяната в изражението на Ърл Бейтмън, от който сега се излъчваше почти религиозна унесеност. От живия пример за неловък, завеян професор той се беше превъплътил напълно в сладкогласен месия. Дори начинът, по който седеше, се беше променил. Скованата ученическа стойка бе изчезнала и пред нея седеше мъж, който се чувстваше удобно, уверено и в свои води. Беше се привел към нея с подпрян на страничната облегалка ляв лакът и леко наклонена глава. Вече не гледаше втренчено в нея, вместо това погледът му бе прикован някъде малко вляво.

Маги усети как устата й пресъхва. Несъзнателно беше седнала на двуместното канапе и сега си даде сметка, че той гледаше точно зад нея, втренчен в мястото, където бяха открили изкривеното тяло на Нюела.

— Знаеше ли, че изнасям лекции върху погребалните обичаи? — попита отново той и тя сепнато осъзна, че не беше отговорила на въпроса му.

— О, да — отвърна бързо тя. — Не си ли спомняш? Каза ми го вечерта, когато се запознахме.

— Наистина бих искал да поговоря с теб за това — рече сериозно Бейтмън. — Разбираш ли, една кабелна компания проявява голям интерес и ми предлагат да направя телевизионна серия, при положение, че съм в състояние да осигуря теми поне за тринадесет предавания по тридесет минути. Това не е проблем. Имам предостатъчно материал, но бих искал да включа и някои нагледни неща.

Маги чакаше.

Ърл плесна с ръце. Сега гласът му бе станал придумващ.

— Човек не бива да се бави с отговора на подобно предложение. Много скоро трябва да започна работа по него. Ти си преуспяваща фотографка. Разбираш от нагледни материали. Би ми направила огромна услуга, ако ми позволиш днес да те заведа в музея си. В центъра е, точно до погребалния дом, който семейството ми някога притежаваше. Разбира се, ти знаеш къде се намира той. Би ли ми отделила един час? Ще ти покажа експонатите, ще ти ги обясня и може би ти ще ми помогнеш да реша кои да предложа на продуцентите.

Направи пауза.

— Моля те, Маги.

Лаям й беше споменал за поръчаните от Ърл копия на викторианските звънчета. Би трябвало да има дванадесет от тях. Ами ако са сред експонатите, помисли си тя. Ами ако сега са останали само шест?

Ако беше така, логично би било да се заключи, че е сложил останалите на гробовете.

— С удоволствие ще дойда — съгласи се тя след миг, — но нали очаквам шефът на полицията днес следобед. Ще трябва да му оставя бележка на вратата, ако случайно пристигне по-рано, че съм с теб в музея и ще се върна преди четири часа.

Ърл се усмихна.

— Много умно, Маги. Така ще имаме достатъчно време.

64

В два часа шефът на полицията Брауър нареди да извикат детектив Джим Хагърти в кабинета му, но разбра, че Хагърти е излязъл само преди няколко минути, като предал, че щял скоро да се върне. Когато той накрая се появи, носеше документи, еднакви с натрупаните върху бюрото на Брауър — копия от некролозите, които Маги Холоуей бе търсила в „Нюпорт Сентинъл“. Хагърти знаеше, че още един комплект бе изпратен на Лара Хорган в кабинета по съдебна медицина в Провидънс, както ги беше помолила.

— Какво откри, Джим? — запита Брауър.

Хагърти се отпусна в един стол.

— Вероятно същото като тебе, шефе. Пет от шестте починали жени са живеели в богаташкия старчески дом.

— Точно така.

— Нито една от петте не е имала близки роднини.

Брауър го погледна благосклонно.

— Много добре.

— Всички са починали в съня си.

— Ъ-хъ.

— И д-р Лейн, директорът на „Латъм Майнър“, е бил лекуващият лекар във всеки един от случаите. Което означава, че той е подписал смъртните актове.

Брауър се усмихна одобрително.

— Наистина бързо схващаш.

— Освен това — продължи Хагърти, — онова, което не го пише в статиите е, че когато умреш в „Латъм Майнър“ собствеността върху стаята или апартамента, който си купил, се връща към управата, тоест те могат да бъдат продадени отново и то бързо.

Брауър се намръщи.

— Не бях се замислил за тази страна — призна той. — Току-що говорих със съдебната лекарка. На Лара също й е направило впечатление всичко това. Прави проверка на д-р Уилям Лейн. Вече е проучила миналото на една медицинска сестра там, Зелда Марки. Иска този следобед да дойде с мен да поговорим с Маги Холоуей.

Хагърти като че се замисли.

— Познавах мисис Шипли, жената, починала в „Латъм Майнър“ миналата седмица. Много я харесвах. Сетих се, че най-близките й роднини още са в града. Поразпитах и разбрах, че са отседнали в „Харбърсайд Ин“, така че наминах натам.

Брауър зачака. Хагърти си бе придал възможно най-безпристрастно изражение, което, както той знаеше, означаваше, че се беше натъкнал на нещо.

— Изказах им съболезнованията си и поговорих малко с тях. Оказа се, че вчера кой мислиш е бил в „Латъм Майнър“? Маги Холоуей, разбира се.

— Защо е ходила там? — запита рязко Брауър.

— Гостувала е на възрастната мисис Бейнбридж и на дъщеря й. След това обаче се качила горе и говорила с роднините на мисис Шипли, които опаковали личните й вещи. — Въздъхна. — Мис Холоуей изказала странна молба. Обяснила, че мащехата й, Нюела Мур, която водела курс по изобразително изкуство в „Латъм“, помогнала на мисис Шипли да направи една скица и ги попитала дали ще имат нещо против да я вземе. Любопитното обаче е, че нея я нямало.

— Може би мисис Шипли я е скъсала.

— Малко е вероятно. Както и да е, по-късно някои от обитателите на резиденцията също се отбили да поговорят с роднините на мисис Шипли, така че те ги попитали за скицата. Една от възрастните жени казала, че я е виждала. Трябвало да представлява плакат от Втората световна война, на който шпионин подслушва двама работници от военната промишленост.

— И защо мис Холоуей би искала подобна скица?

— Защото Нюела Мур нарисувала собственото си лице и това на Грета Шипли над тези на работниците от военната промишленост, а на мястото на шпионина познай кого е нарисувала?

Брауър погледна Хагърти с присвити очи.

— Сестра Марки — рече детективът със задоволство. — И още нещо, шефе. По правило, когато някой умре в „Латъм Майнър“, веднага след изнасянето на тялото стаята или апартаментът се заключват, докато роднините не дойдат да приберат по-ценните неща. С други думи, никой не е имал работа да влиза там, така че да вземе скицата. — Направи пауза. — И ти се чудиш, нали?

65

Не отмени срещата за обед, която си беше определил и вместо това изяде един сандвич и пи кафе зад бюрото си. Беше инструктирал Триш да отклонява всички обаждания, освен много спешните, и трескаво работеше, за да разчисти ангажиментите си за следващите няколко дни.

В три часа, точно когато Триш влезе с нова купчина документи, той се обади на баща си.

— Татко, пристигам довечера — рече той. — Опитах се да се свържа с този Хенсън по телефона, но непрекъснато ми отговарят, че го няма. Така че ще дойда и сам ще го открия. Около този човек има много по-гнили неща от това, че дава лоши съвети на възрастни жени.

— Точно така каза и Маги и съм сигурен, че е намислила нещо.

— Маги!

— Тя изглежда смята, че има някаква връзка между Хенсън и жените, подали молби в „Латъм Майнър“. Говорих с Лора Арлингтън и с Кора Гебарт. Оказва се, че Хенсън им се е обадил съвсем неочаквано.

— Защо не са му затворили? Повечето хора не се забъркват по телефона с борсови посредници, които не познават.

— Очевидно му е помогнал фактът, че е използвал името на Алберта Даунинг. Накарал ги е да й позвънят и да я попитат за него. Но после — и именно тук започва интересното — разправял как някои хора имат инвестиции, които непрекъснато губят търговската си стойност поради инфлацията, и просто случайно давал като пример точно акциите и облигациите, които Кора Гебарт и Лора Арлингтън притежавали.

— Да — рече Нийл. — Спомням си, че мисис Гебарт спомена нещо такова. Трябва да разговарям с тази мисис Даунинг. Тук определено има нещо гнило. И между другото, очаквах да ми се обадиш веднага, след като си се видял с Маги — добави той и си даде сметка, че в момента гласът му звучеше раздразнено. — Тревожех се за нея. Добре ли беше?

— Възнамерявах да се обадя веднага, след като проверя подозренията й спрямо Хенсън — отвърна Робърт Стивънс. — Предположих, че това е по-важно, отколкото да ти докладвам — добави саркастично той.

Нийл завъртя очи.

— Извинявай — промърмори той. — И благодаря, че отиде да я видиш.

— Трябва да знаеш, че отидох веднага. Тази млада дама случайно много ми харесва. И още нещо: Хенсън се е появил при Маги миналата седмица и й е направил предложение за къщата. Говорих с агентите по недвижими имоти, за да поискам мнението им за стойността й. Маги смята, че предложената от него цена е прекалено висока, като се има предвид състоянието на къщата и е права. Така че, докато се занимаваш с тази работа, опитай се да разбереш каква игра играе с нея.

Нийл си спомни изненадата на Маги, когато бе споменал името на Хенсън, и че бе отговорила уклончиво на въпроса му дали го познава.

Все пак се оказах прав за едно: наистина се е отпуснала да говори пред татко. Когато пристигна в Нюпорт, ще отида право в дома й и няма да си тръгна, докато не ми каже в какво точно съм сгрешил.

След като затвори телефона, той погледна към Триш и документите в ръката й.

— Ще трябва ти да се погрижиш за тези неща. Аз си тръгвам.

— Леле, леле — рече Триш със заядлив, но изпълнен с топлота глас. — Значи тя се казва Маги и ти си се поболял от притеснение за нея. Колко поучително за теб. — После се намръщи. — Чакай малко, Нийл. Наистина се тревожиш, нали?

— Можеш да си сигурна в това.

— Тогава какво чакаш? Тръгвай веднага.

66

— Много се гордея с музея — обясняваше Ърл, докато отваряше вратата на Маги, за да излезе от колата си. Тя бе отклонила предложението му да седне при него и си даде сметка, че той се беше подразнил от отказа й.

Докато караше зад сивия му олдсмобил през града и после покрай погребалния дом „Бейтмън“, тя разбра защо не беше забелязала музея. Той гледаше към една странична уличка в задната част на големия имот и имаше свой собствен паркинг. Сега мястото беше празно, като се изключеше паркираната в ъгъла блестяща черна катафалка.

Ърл я посочи, докато вървяха към музея.

— На тридесет години е — заяви гордо. — Баща ми възнамеряваше да я продаде, когато постъпвах в колежа, но аз го уговорих да ми я подари. Държа я в гаража тук и я изкарвам само през лятото. Именно тогава каня посетители в музея си, макар и само за по два часа през уикендите. Някак си тя придава атмосфера на мястото, нали?

— Предполагам — отвърна неуверено Маги. През последните десет дни видях достатъчно катафалки за цял живот, помисли си тя. Обърна се да разгледа триетажната викторианска къща с широка веранда и пищна украса. Също като погребалния дом „Бейтмън“ и тя бе боядисана в искрящо бяло и имаше черни капаци на прозорците. Тънки черни дипли от креп обточваха външната врата и потрепваха от бриза.

— Къщата е построена през 1850 година от моя прапрадядо — обясни Ърл. — Това бил първият ни погребален дом и тогава семейството живеело на най-горния етаж. Дядо ми построил сегашния погребален дом, а баща ми го разширил. Тази къща известно време била използвана от иконома. Когато продадохме дома преди десет години, отделихме къщата и около четири декара от имота и аз ги получих изцяло. Отворих музея малко след това, макар да събирам експонатите от години.

Ърл улови Маги за лакътя.

— Приготви се да се позабавляваш и не забравяй, че трябва да преценяваш какво да предложа като нагледни материали. Нямам предвид само за отделните лекции, а може би и нещо като символ в началото и края на серията.

Намираха се на верандата. Край парапета бяха наредени саксии с теменужки и диви карамфили, които помагаха човек да се отърси от мрачното погребално настроение. Бейтмън повдигна най-близката саксия и измъкна ключ.

— Виждаш ли колко ти вярвам, Маги? Показвам ти скривалището си. Бравата е стара и ключът е прекалено тежък, за да го нося със себе си.

Спря до вратата и посочи крепа.

— В нашето общество е имало обичай вратата да се драпира по този начин като знак, че домът е в траур.

Господи, как се забавлява с тези неща! — помисли си Маги и леко потрепери. Осъзна, че дланите й бяха влажни и ги мушна в джобовете на дънките си. През главата й мина нелепата мисъл, че не бива да влиза в къща, където има траур, облечена с карирана риза и дънки.

Ключът изскърца в ключалката и Ърл Бейтмън отвори вратата, след което отстъпи встрани.

— Е, какво мислиш? — попита гордо, докато Маги минаваше бавно покрай него.

Фигура в естествена големина на облечен в черна ливрея мъж стоеше на пост във фоайето, сякаш готова да посреща гости.

— В публикуваната през 1922 година книга по етикеция на Емили Поуст, тя пише, че в случай на смърт икономът трябва да дежури до вратата с ежедневните си дрехи, докато не го смени лакей с черна ливрея.

Ърл измъкна нещо от ръкава на манекена, но Маги не можа да види какво.

— Знаеш ли — рече сериозно той, — в стаите на долния етаж са показани жалейните обичаи през този век; помислих си, че облечената в ливрея фигура ще бъде интересна на посетителите, когато влизат тук. Колко хора днес, дори и богатите, биха сложили до вратата облечен в черна ливрея лакей, когато някой от семейството почине?

Мислите на Маги внезапно отскочиха към онзи болезнен ден, когато бе десетгодишна и Нюела й бе казала, че си отива.

— Знаеш ли, Маги — беше й обяснила тя, — дълго време, след като почина първият ми съпруг, носех със себе си тъмни очила. Толкова лесно се разплаквах, че се смущавах. Когато усетех, че сълзите напират, бърках в джоба си, взимах очилата и си мислех: „Време е пак да си сложа жалейната екипировка“. Надявах се с баща ти да можем да се обичаме така. Много се старах, но не е възможно. А през останалата част от живота ми, всеки път, когато си помисля за годините, които ще пропусна да прекарам с теб, ще трябва да вадя жалейната си екипировка.

Споменът за този ден винаги изпълваше очите на Маги със сълзи. Иска ми се в момента и аз да имах някаква жалейна екипировка, помисли си тя, докато бършеше навлажнените си бузи.

— О, Маги, ти се трогна — рече Ърл с благоговение. — Колко си състрадателна. Та на този етаж, както ти казах, стаите показват погребалните обичаи на двадесетия век.

Дръпна една тежка завеса.

— В тази стая съм илюстрирал версията на Емили Поуст за много малко погребение. Виждаш ли?

Маги погледна вътре. Фигурата на млада жена, облечена в бледозелена копринена роба, бе положена върху тапициран с брокат диван. Дълги кестеняви къдрици се сипеха върху тясната сатенена възглавница. Ръцете й бяха сключени върху букетче изкуствени момини сълзи.

— Не е ли очарователно? Не изглежда ли така, сякаш е заспала? — прошепна Ърл. — И виж. — Посочи дискретно сложената близо до вратата сребърна поставка за книга. — В днешно време там биха се подписвали гостите. Вместо това ето какво направих аз — преписах една страница от оригиналната книга на Емили Поуст за грижите за опечалените. Нека ти я прочета. Наистина е много интересна.

Гласът му заехтя в твърде тихата стая.

— „Изпитващите мъка трябва да бъдат насърчавани, ако е възможно, да седят в слънчеви стаи и там, където има открит огън. Ако чувстват, че не им е по силите да седнат на масата, трябва да им се носи много малко храна на поднос. Чаша чай, кафе или бульон, тънка препечена филийка, варено яйце, мляко, ако го обичат горещо, или млечна баница. Студеното мляко не е подходящо за онези, които вече са сковани от студ. Готвачът би могъл да предложи нещо, което обикновено е било по вкуса им…“

Спря.

— Не е ли страхотно? Колко хора днес, независимо дали разполагат с пари или не, имат готвач, който да го е грижа какво е по вкуса им? Нали? Струва ми се, че от това ще излезе прекрасно нагледно средство, а на теб? Символите за началото и за края обаче трябва да са по-всеобхватни.

Улови я за ръката.

— Знам, че не разполагаш с много време, но те моля да се качиш горе с мен. Притежавам някои великолепни копия на архаични предмети от погребалните церемонии. Банкетни маси, например. Като че ли хората навсякъде по света подсъзнателно са разбирали, че смъртта трябва да включва банкет или празненство в края на ритуала, защото продължителното страдание е изтощително за индивида и за обществото. Имам на разположение типични примери.

— После следва посветената на самото погребение секция — продължи ентусиазирано той, докато изкачваха стълбите. — Споменавал ли съм ти за обичая на суданците да удушават водача си, когато станел стар или немощен? Нали разбираш, принципът бил, че водачът символизира жизнеността на нацията и никога не бива да умира, иначе и нацията щяла да умре с него. Така че когато водачът очевидно започнел да губи мощта си, тайно го убивали, а после го зазиждали в направена от кал колиба. Обичаят повелявал да се вярва, че не е умрял, а по-скоро е изчезнал. — Засмя се.

Бяха на втория етаж.

— В тази първа стая съм направил копие на изградена от кал колиба. И между нас да си остане, вече съм започнал да работя върху музей на открито, където погребалната секция би могла да изглежда дори още по-реалистично. На около двадесетина километра е оттук. Засега са направени само някои изкопи, главно с булдозери. Сам съм изготвил целия проект. Но когато го завърша, наистина ще бъде чудесно. На едно място ще имам миниатюрно копие на пирамида, част от която ще е прозрачна, така че хората да могат да видят как древните египтяни са погребвали фараоните си със златото им и безценните бижута, за да ги придружат в отвъдното…

Той бърбори откачени неща, помисли си Маги и усети как я обзема ужасно безпокойство. Той е луд! Умът й трескаво работеше, докато Ърл я водеше от стая в стая, във всяка от които пред очите й се разкриваше някаква грижливо подредена сцена. Сега Ърл я държеше за ръката и я дърпаше след себе си, докато сновеше насам-натам, опитвайки се да й покаже всичко, да й обясни всичко.

Намираха се почти в края на дългия коридор и Маги осъзна, че все още не беше видяла нищо, наподобяващо на звънчетата, които бе открила на гробовете.

— Какво има на третия етаж? — попита тя.

— Той още не е готов за посетители — отвърна отнесено Ърл. — Използвам го като склад.

После рязко спря, обърна се към нея и я погледна съсредоточено. Намираха се в самия край на коридора пред някаква тежка врата.

— О, Маги, това е една от най-хубавите ми експозиции!

Ърл завъртя дръжката и с драматичен жест отвори широко вратата.

— Свързах две стаи, за да получа желания ефект. Представлява аристократично погребение в древен Рим. — Дръпна я настрани. — Нека ти обясня. Първо изработват носилка, после слагат дивана върху нея. Върху него се поставят два матрака. Може би от това ще излезе добро начало за серията. Разбира се, в момента факлите светят с обикновени червени крушки, но ние бихме могли наистина да ги запалим. Старецът, който ми изработи тази носилка бе истински майстор. Направи я точно като на картинката, която му дадох. Погледни плодовете и цветята, които е скулптурирал в дървото. Пипни ги.

Сграбчи ръката й и я прокара по носилката.

— А този манекен е цяло съкровище. Облечен е точно както биха облекли мъртъв аристократ. Открих тези странни одежди в един магазин за маскарадни костюми. Какво ли шоу са представлявали тези погребения! Представи си. Глашатаи, музиканти, запалени факли…

Внезапно спря и се намръщи.

— Наистина се увличам, като се захвана с тази тема, Маги. Извини ме.

— Не, очарована съм — отвърна тя, като се опитваше гласът й да прозвучи спокойно и се надяваше той да не забележи, че дланта, която най-сетне освободи, бе влажна.

— О, добре. Е, има само още една стая. Ето я. Стаята с ковчезите. — Отвори последната врата. — Доста интересно е и тук, не мислиш ли?

Маги отстъпи назад. Не желаеше да влиза в тази стая. Само преди десет дни лично бе избрала ковчег за Нюела.

— Всъщност, Ърл, трябва вече да се връщам — промърмори тя.

— О, щеше ми се да ти бях обяснил за тях. Може би ще дойдеш пак. До края на седмицата ще получа най-новия. Оформен е като самун хляб. Бил направен за тялото на фурнаджия. Обичаят в африканските култури е починалият да се погребва в ковчег, който символизира начина на живот на мъртвеца. Включих тази история в лекцията си пред един женски клуб тук, в Нюпорт.

Маги осъзна, че може би така той й даваше повода, който тя търсеше.

— Често ли изнасяш лекции в Нюпорт?

— Вече не. — Ърл затвори бавно вратата на стаята с ковчезите, сякаш не му се искаше да я напуска. — Чувала си да казват, че никой не е пророк в собствената си страна, нали? Първо очакват да им работиш без хонорар, а после те обиждат.

Дали имаше предвид лекцията си в „Латъм Майнър“? — зачуди се Маги. Затворените врати на стаите не пропускаха светлина и коридорът бе изпълнен със сенки, но въпреки това тя видя, че лицето му бе почервеняло.

— Не вярвам някой да те е обидил? — попита тя с овладян и изпълнен със съчувствие глас.

— Случи се веднъж — отвърна мрачно той. — Ужасно се разстроих.

Не посмя да му каже, че Лаям й беше разказал за случката със звънчетата.

— О, чакай малко — рече бавно тя. — При посещението си при мисис Шипли в „Латъм Майнър“ май чух за някакъв неприятен инцидент, когато си бил така любезен да изнесеш лекция там. Нещо свързано с дъщерята на мисис Бейнбридж?

— Точно това имах предвид — отвърна остро Ърл. — Тя така ме разстрои, че престанах да изнасям една от най-ефектните си лекции.

След като слязоха по стълбите до първия етаж, минаха покрай облечения в ливрея манекен и стъпиха на широката веранда, където Маги осъзна, че дневната светлина бе някак си неочаквано силна след сумрачния интериор на музея. Бейтмън й разказа за онази вечер в „Латъм Майнър“ и й описа как раздал копията на викторианските звънчета.

— Бях ги поръчал специално за случая — рече той с ужасно разгневен глас. — Дванадесет на брой. Може би не беше много умно да ги раздавам на онези хора, но това не им даваше право да се държат с мен така, както се държа онази жена.

Маги внимателно заговори.

— Сигурна съм, че другите хора не реагират по този начин.

— Разстроихме се всички. Зелда беше бясна.

— Зелда? — попита Маги.

— Сестра Марки. Тя знае за проучванията ми и ме е чувала да говоря няколко пъти. Отидох там заради нея. Беше казала на отговорника за развлеченията в „Латъм“ колко интересни са лекциите ми.

Сестра Марки, помисли си Маги.

Очите му се присвиха, станаха предпазливи. Тя виждаше, че я изучава.

— Не обичам да говоря за това. Разстройвам се.

— Но на мен ми се струва, че лекцията е била вълнуваща — настоя Маги. — А може би тези звънчета биха станали чудесен символ за началото и за края на серията.

— Не. Забрави го. Всички са прибрани в една кутия горе в склада и там ще си останат.

Остави ключа под саксията.

— Не казвай на никого, че е тук, Маги.

— Няма.

— Но ако ти се прииска да дойдеш пак сама и да снимаш някои от експонатите, които според теб трябва да представя на хората от кабелната телевизия, би било чудесно. Знаеш къде да намериш ключа.

Изпрати я до колата й.

— Трябва да се връщам в Провидънс — рече той. — Ще помислиш ли върху нагледните материали, за да ми дадеш някои идеи? Мога ли да ти се обадя след ден-два?

— Разбира се — отвърна тя, докато се плъзгаше с облекчение зад волана. — И ти благодаря — добави, като знаеше, че в никакъв случай нямаше да използва ключа, нито щеше да дойде отново тук, ако зависеше от нея.

— До скоро, надявам се. Поздрави полицай Брауър от мен.

Тя завъртя стартера.

— Довиждане, Ърл. Много интересно беше.

— Гробищната ми експозиция също ще бъде интересна. О, това ми напомни да прибера катафалката обратно в гаража. Гробища. Катафалка. Странно как работи мозъкът, нали? — рече той и се отдалечи.

Докато излизаше на улицата, Маги видя в огледалото за обратно виждане, че Ърл седеше в катафалката с телефон в ръка. Главата му беше извъртяна в нейна посока.

Усещаше очите му, големи и блестящи, да я наблюдават съсредоточено, докато не излезе от полезрението му.

67

Малко преди пет д-р Уилям Лейн пристигна в хотел „Риц Карлтън“ в Бостън, където се даваха коктейл и вечеря в чест на един пенсиониращ се хирург. Съпругата му, Одил, бе пристигнала с колата си по-рано, за да обиколи магазините и да отиде при любимата си фризьорка. Както обикновено при такива ангажименти, тя бе наела стая за следобеда в хотела.

Докато минаваше през Провидънс, първоначалното добро настроение на Лейн постепенно се изпари. Удовлетворението, което беше изпитал, след като Ван Хилърови му се бяха обадили, беше изчезнало, и на негово място в мозъка му зазвуча предупреждение, не много различно от бибипкането на изтощена батерия в пожарен детектор. Нещо не беше наред, но още не беше наясно какво точно.

Сирената в мозъка му се беше включила, точно когато потегляше от резиденцията и Сара Бейнбридж Къшинг му се беше обадила, че пристига отново да посети майка си. Беше го осведомила, че Летиция Бейнбридж й позвънила малко след обеда, за да й каже, че не се чувствала добре и ужасно се била изнервила, тъй като сестра Марки влизала и излизала от стаята й, без да чука.

Вече беше направил забележка на Марки точно по този въпрос след оплакването на Грета Шипли миналата седмица. Какво беше намислила? — ядоса се д-р Лейн. Е, нямаше да я предупреждава отново; не, щеше да се обади в „Престиж“ и да ги накара да я уволнят.

Когато пристигна в „Риц“, Лейн бе направо вбесен. След като влезе в стаята на жена си, при вида на облечената в ефирна роба Одил, която тъкмо започваше да си слага грим, той още повече побесня. Не може да е пазарувала през цялото това време, помисли си с нарастващ гняв.

— Здравей, скъпи — изчурулика тя с усмивка и го погледна кокетно, когато той затвори вратата и тръгна към нея. — Харесва ли ти косата ми? Позволих на Магда да опита нещо малко по-различно. Измъкналите се къдрички не са прекалено много, надявам се? — Завъртя закачливо глава.

Наистина Одил имаше красива бяло руса коса, но на Лейн му беше омръзнало да го карат да й се възхищава.

— Изглежда добре — отвърна той с явно раздразнение.

— Само добре? — попита тя с широко отворени очи и трепкащи ресници.

— Виж, Одил, имам главоболие. Няма защо да ти напомням, че изкарах няколко тежки седмици в резиденцията.

— Знам, скъпи. Защо не си полегнеш за малко, докато аз приключа с боядисването на лилията?

Това беше друг скромен трик на Одил, който го вбесяваше — да казва „боядисвам лилията*“, след като повечето хора използваха израза „позлатявам лилията“. Много й харесваше, когато някой се опиташе да я поправи. Тогава тя бе щастлива да изтъкне, че изразът често е неправилно цитиран и че Шекспир всъщност е написал: „Да позлатяваш първокласно злато и да боядисваш лилията“.

[* Израз, който означава „излишно доизкусурявам“. — Б.пр.]

Голямата интелектуалка, помисли си Лейн и едва не скръцна със зъби. Погледна часовника си.

— Виж, Одил, партито започва след десет минути. Не мислиш ли, че ще е по-добре да побързаш?

— О, Уилям, никой не отива на коктейл в определения за начало час — отвърна тя, отново с глезен глас. — Защо си ми толкова ядосан? Знам, че си ужасно разтревожен от нещо и те моля да го споделиш с мен. Ще се опитам да ти помогна. И преди съм го правила, нали?

Тя като че ли бе готова да заплаче.

— Разбира се, че си ми помагала — съгласи се д-р Лейн, вече поомекнал и с по-мил глас. После й направи комплимента, който знаеше, че ще я успокои: — Ти си красива жена, Одил. — Опита се думите да прозвучат пламенно: — Дори без да боядисваш лилията, си красива. Можеш да отидеш на партито и така и да засенчиш всички присъстващи жени.

После, когато тя се усмихна, добави:

— Но си права. Наистина се безпокоя. Този следобед мисис Бейнбридж не се чувстваше добре и щях да съм много по-спокоен, ако бях наблизо, просто в случай, че се наложи. Така че…

— О! — Тя въздъхна, като знаеше какво щеше да последва. — Колко жалко! С такова нетърпение очаквах да видя всички довечера, да се повеселим заедно. Обичам гостите ни, но ми се струва, че им посвещаваме целия си живот.

Именно на такава реакция се беше надявал.

— Няма да позволя да си развалиш вечерта — рече той твърдо. — Ти остани и се повесели. Всъщност, задръж стаята и за през нощта и се върни утре. Не искам да шофираш през нощта, освен ако аз не карам след теб.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Само ще се появя на партито и ще тръгна обратно. Можеш да поздравиш от мен всички, които питат. — Предупредителният сигнал в мозъка му бе завил пронизително като сирена. Искаше му се да се втурне през глава, но спря да я целуне за довиждане.

Тя обгърна лицето му с ръце.

— О, скъпи, надявам се нищо лошо да не се случва на мисис Бейнбридж, поне още дълго време. Тя е много възрастна, разбира се, и не може да се очаква, че ще живее вечно, но е толкова мила. Ако ти се стори, че има някакъв сериозен проблем, моля те, извикай веднага личния й лекар. Не ми се иска да подписваш още един смъртен акт толкова скоро след предишния. Помисли си за всички неприятности при смъртен случай.

Той отстрани дланите й от лицето си и ги стисна. Искаше му се да я удуши.

68

Когато се прибра, Маги дълго стоя на верандата, като си поемаше дълбоко въздух, вдишвайки свежия, чист, солен аромат на океана. Струваше й се, че след посещението в музея миризмата на смърт е заседнала в ноздрите й.

Ърл Бейтмън се забавляваше със смъртта, помисли си тя, и усети как по гърба й пробяга тръпка на отвращение. Харесва му да говори за нея, да я пресъздава.

Лаям й беше споменал, че Ърл истински се наслаждавал, докато разказвал колко изплашени били обитателите на „Латъм“, когато ги накарал да вземат в ръце звънчетата. Тя разбираше уплахата им, макар че според версията на Ърл за инцидента той е бил разстроеният и това го е накарало да прибере звънчетата в склада на третия етаж.

Може би и двете неща са верни, помисли си тя. Може да му е било приятно да ги изплаши, но сто на сто се е вбесил, когато са го изхвърлили.

Беше изпълнен с такова желание да й покаже всичко в онзи странен музей. Защо тогава не й беше предложил да й покаже и звънчетата? — зачуди се тя. Сигурно не беше само заради болезнените спомени за случилото се в „Латъм Майнър“.

Дали пък причината не беше, че ги слагаше на гробовете на жени от резиденцията — жени, които може да са били сред публиката вечерта на лекцията? Хрумна й друга мисъл. Дали Нюела беше присъствала на тази лекция?

Маги осъзна, че притискаше здраво тялото си с ръце и всъщност трепереше. Когато се обърна да влезе в къщата, взе бележката, която беше оставила за шефа на полицията Брауър. Щом се озова вътре, първото нещо, което видя, бе сложената в рамка снимка, която Ърл й беше донесъл.

Взе я.

— О, Нюела — промърмори тя на глас, — Фин-ю-ела. — Взря се в снимката. Би било възможно да я изреже, така че Нюела да остане сама, а после щеше да я увеличи.

Когато бе започнала скулптурата на Нюела, бе събрала всъщност най-скорошните снимки, които успя да намери из къщата. Никоя обаче не можеше да се сравнява с тази; щеше да й е от голяма полза в последните фази на оформяне на бюста. Сега щеше да я отнесе горе, каза си тя.

Шефът на полицията Брауър беше я предупредил, че ще се отбие този следобед, но вече минаваше пет. Реши да отиде да поработи малко върху скулптурата. Но докато се качваше към ателието, Маги си спомни думите на Брауър, че щял да се обади, преди да тръгне. От ателието нямаше да чуе телефона.

Знам какво ще направя, помисли си Маги, докато минаваше покрай спалнята. Тъкмо сега е моментът да разчистя пода на гардероба. Само ще занеса снимката горе и ще се върна.

В ателието извади снимката от рамката и грижливо я прикачи за дъската, подпряна на масата. После включи подвижната лампа и внимателно огледа снимката.

Фотографът сигурно им е казал да се усмихнат, помисли си тя. Усмивката бе присъща на Нюела. Ако нещо липсва на тази снимката, то е, че не е направена в достатъчно близък план, за да си проличи онова, което забелязах в очите й онази вечер.

Застаналият до Нюела Ърл Бейтмън изглеждаше притеснен, напрегнат, с несъмнено пресилена усмивка. И все пак, помисли си тя, в него нямаше нищо, което да подсказва ужасната му вманиаченост, която се бе разкрила днес следобед.

Спомни си, че веднъж Лаям й беше споменал за някакви случаи на лудост, които от време на време се появявали в семейството. Тогава беше приела думите му като шега, но сега вече не беше сигурна.

Лаям вероятно никога през живота си не е излизал лошо на снимка, помисли си тя, докато продължаваше да оглежда фотографията. Има голяма прилика между братовчедите, най-вече в структурата на лицето. Но онова, което изглежда странно в Ърл, придава чар на Лаям.

Имах такъв късмет, че Лаям ме заведе на онова парти и забелязах там Нюела, размишляваше тя, докато слизаше надолу по стълбите. Спомни си как едва не я беше пропуснала, решавайки да се прибере вкъщи, след като Лаям се бе оказал толкова зает да тича от една група братовчеди към следващата. Наистина се беше почувствала пренебрегната онази вечер.

Със сигурност обаче той промени отношението си, откакто пристигнах тук, заключи тя.

Колко трябва да кажа на полицай Брауър, когато дойде? — запита се. Дори Ърл Бейтмън да е този, който слага звънчетата на гробовете, в това няма нищо незаконно. Но защо ще лъже, че звънчетата са в склада?

Влезе в спалнята и отвори вратата на гардероба. Единствените дрехи, които продължаваха да висят там, бяха синият вечерен костюм, с който беше облечена Нюела вечерта в „Дъ фор Сийзънс“ и бледозлатистият шлифер, който бе закачила вътре, когато Нийл и баща му преместваха леглото.

Всеки сантиметър от пода на гардероба обаче бе покрит с обувки и ботуши — повечето безредно нахвърляни.

Маги седна на пода и започна да ги сортира. Някои от обувките бяха доста износени и тя ги мяташе зад себе си, за да ги изхвърли. Други обаче като чифта, който, доколкото си спомняше, Нюела носеше на партито, бяха и нови, и доста скъпи.

Вярно, Нюела не беше подредена, но и никога не би захвърлила нови обувки по този начин, реши Маги. Изведнъж дъхът й секна. Знаеше, че чекмеджетата на бюрото бяха преровени от убиеца на Нюела, но дали не беше отделил време да рови и из обувките й?

Телефонът иззвъня и тя подскочи. Сигурно е полицай Брауър, помисли си тя, и осъзна, че изобщо нямаше да й е неприятно да се види с него.

Вместо Брауър обаче се обаждаше детектив Джим Хагърти, за да я уведоми, че шефът му би искал да отложат срещата за рано утре сутринта.

— Лара Хорган, щатската съдебна лекарка, иска да дойде с него, а в момента и двамата са навън по спешност.

— Всичко е наред — отвърна Маги. — Ще бъда тук утре сутринта. После, като си спомни колко спокойно се беше чувствала с детектив Хагърти, когато той се беше отбил да я види, тя реши да го попита за Ърл Бейтмън.

— Детектив Хагърти — започна тя, — този следобед Ърл Бейтмън ме покани да разгледам музея му. — Внимателно подбра думите си. — Това е много необичайно хоби.

— Бил съм там — отвърна Хагърти. — Доста интересно място. Предполагам, че все пак не е толкова необичайно хоби За Ърл, като се вземе предвид фактът, че е от семейство, което от четири поколения се занимава с погребална дейност. Баща му остана много разочарован, че не пожела да продължи бизнеса. Но може да се каже, че по свой собствен начин той го е направил. — Засмя се.

— Предполагам, че е така. — Маги отново заговори бавно, премервайки думите си. — Знам, че лекциите му имат голям успех, но разбрах, че се е случил един неприятен инцидент в „Латъм Майнър“. Чули ли сте за него?

— Дочух нещо и ако бях на възрастта на онези хора, не бих искал да слушам за погребения, а вие?

— Аз също.

— Не съм ходил на нито една от лекциите му — продължи Хагърти, после сниши глас. — Не съм клюкар, но хората тук сметнаха, че идеята за музея е откачена. Напук на всичко, Бейтмънови обаче могат да купят и да продадат повечето Мурови. Ърл може да няма вид на богат, но разполага с доста пари. Наследил ги е по линия на баща си.

— Разбирам.

— Кланът „Мур“ го нарича братовчеда куку, но според мен го правят, защото му завиждат.

Маги си помисли за Ърл — такъв, какъвто го беше видяла днес: втренчен зад нея към мястото, където бе лежало тялото на Нюела; френетично мъкнещ я от една експозиция към друга; седнал в катафалката с прикован в нея поглед.

— А може би е, защото го познават прекалено добре — забеляза тя. — Благодаря, че се обадихте, детектив Хагърти.

Затвори, като се благодареше, че беше решила да не говори за звънчетата. Бе сигурна, че Хагърти през смях би приписал призрачното им появяване на гробовете на друга ексцентричност на един богаташ.

Маги се зае отново със задачата да сортира обувките. Този път реши, че най-лесно би било просто да сложи повечето от тях в чували за смет. Износени обувки, при това малки и тесни едва ли щяха да са от полза на когото и да било.

Подплатените с кожа ботуши обаче си струваше да запази. Левият бе паднал, но десният стоеше изправен. Взе левия и го сложи до себе си, после се пресегна за другия.

Вдигна го и чу отвътре приглушен звън.

— О, Господи, не!

Още преди да се насили да бръкне в подплатената с кожа вътрешност, тя знаеше какво щеше да намери. Пръстите й се сключиха над хладен метал и докато издърпваше предмета, тя бе сигурна, че е открила онова, което убиецът на Нюела беше търсил — липсващото звънче.

Нюела го е взела от гроба на мисис Райнлендър, помисли си тя, докато мозъкът й работеше с непоколебимост, която не се влияеше от треперещите й ръце. Погледна го втренчено — бе точно копие на звънчето, което беше взела от гроба на Нюела.

По ръба му имаше засъхнала пръст. Миниатюрни частички мека пръст се изсипаха през пръстите й.

Маги си спомни, че в джоба на златистия шлифер също имаше пръст, а когато закачаше вечерния костюм онзи ден й се беше сторило нещо да пада.

Нюела е била облечена с шлифера, когато е взела това звънче от гроба на мисис Райнлендър, каза си тя. Сигурно се е изплашила. Оставила го е в джоба си нарочно. Дали в деня, когато го е открила, деня, преди да умре, е променила и завещанието си, зачуди се Маги?

Дали то по някакъв начин е потвърдило съмненията, които Нюела вече е имала спрямо резиденцията?

Ърл твърди, че поръчаните от него звънчета са в склада на музея. Ако и дванадесетте все още са там, то може би някой слагаше други върху гробовете, заключи тя.

Маги знаеше, че Ърл се беше върнал в Провидънс. И че ключът за музея се намираше под саксията на верандата. Дори да съобщеше на полицията за звънчетата, те нямаше да имат законно право да влязат в музея и да търсят дванадесетте звънчета, за които Ърл твърдеше, че са там, при положение, че приемеха думите й насериозно, разбира се, което вероятно нямаше да стане.

Но той наистина ми предложи да посещавам музея по всяко време, за да се опитам да измисля нагледни материали за телевизионните му предавания, помисли си Маги. Ще взема фотоапарата си. Това ще ми послужи като извинение, ако случайно някой ме види.

Аз обаче не искам никой да ме види, каза си тя. Ще изчакам да се стъмни, после ще отида с колата дотам. Има само един начин да бъда сигурна. Ще погледна в склада за кутията със звънчетата. Обзалагам се, че няма да намеря повече от шест в нея.

И ако е така, ще знам, че е лъжец. Ще направя снимки, за да мога да ги сравня със звънчетата на гробовете и с двете, които имам.

После утре, когато дойде полицай Брауър, ще му дам лентата, реши тя, и ще му съобщя, че според мен Ърл Бейтмън е намерил начин да си отмъсти на обитателите на „Латъм Майнър“. И го прави с помощта на сестра Зелда Марки.

Отмъщение? Маги замръзна, щом си даде сметка за какво по-точно мислеше. Да, оставянето на звънчета върху гробовете на обитателки на резиденцията, участвали в унижаването му, би било форма на отмъщение. Но дали това е било достатъчно за Ърл? Или по някакъв начин бе свързан и със смъртта им? А и онази сестра Зелда Марки — очевидно тя пък бе свързана по някакъв начин с Ърл. Дали би могла да му е съучастничка?

69

Въпреки, че времето, по което обикновено вечеряше, отдавна бе минало, шефът на полицията Брауър все още се намираше в управлението. През изтеклия следобед се бяха случили два нелепи, трагични инцидента. Кола, пълна с тийнейджъри, излезли да се позабавляват, беше блъснала възрастна двойка и сега хората бяха в критично състояние. После някакъв разгневен съпруг бе нарушил забраната да се доближава до бившата си жена и я беше застрелял.

— Поне знаем, че жената ще се оправи — каза Брауър на Хагърти. — И слава Богу! Има три деца.

Хагърти кимна.

— Къде беше? — попита кисело Брауър. — Лара Хорган чака да разбере по кое време Маги Холоуей може да се види с нас утре сутринта.

— Ще си бъде вкъщи цялата сутрин — рече Хагърти. — Но почакай малко, преди да се обадиш на д-р Хорган. Първо искам да ти разкажа за посещението, което направих на Сара Къшинг. Майка й, мисис Бейнбридж, живее в „Латъм Майнър“. Като момче бях в една скаутска група със сина на Сара Къшинг. Познавам я наистина добре. Симпатична жена. Доста впечатляваща. Много умна.

Брауър знаеше, че няма полза да притиска Хагърти, когато той започнеше подобни разкази. Освен това, изглеждаше особено доволен от себе си. За да ускори все пак нещата, Брауър зададе очаквания въпрос:

— Е, и какво те накара да отидеш при нея?

— Нещо, което Маги Холоуей ми спомена, когато й се обадих от твое име. Стана дума за Ърл Бейтмън. Казвам ти, шефе, тази млада дама наистина надушва неприятностите. Както и да е, побъбрихме си малко.

Както правиш в момента, помисли си Брауър.

— И останах с твърдото впечатление, че мис Холоуей е много изнервена от Ърл Бейтмън, може би дори се страхува от него.

— От Бейтмън? Та той е безобиден — сопна се Брауър.

— Точно така бих си помислил и аз, но може би Маги Холоуей има набито око, когато трябва да се открие какво дразни хората. Тя е фотограф, както знаеш. Така или иначе, спомена ми за един малък проблем на Бейтмън по време на негова лекция в „Латъм Майнър“, малък „инцидент“, който се случил не толкова отдавна. Обадих се на мой приятел, чиято братовчедка е камериерка там и от дума на дума тя накрая ми разправи за лекцията, която Бейтмън изнесъл в резиденцията един следобед и на която една от възрастните жени припаднала. Каза ми също така, че Сара Къшинг случайно се намирала там и направила Бейтмън на пух и прах.

Хагърти видя как шефът му присви устни — знак, че беше време да стигне до същността.

— Та затова отидох при мисис Къшинг, а тя ми каза, че изхвърлила Бейтмън, защото разстроил аудиторията с лекцията си за страховете на хората да не бъдат погребани живи, по време на която раздал звънчета, каквито слагали по гробовете през викторианската епоха. Изглежда към звънчето са прикрепяли въженце или тел, а другия край увивали около пръста на починалия. Въжето минавало през вентилационна тръба в ковчега и излизало на повърхността на земята. Така, ако се събудел в ковчега, погребаният можел да разклати пръст и звънчето щяло да зазвъни на гроба, а човекът, на когото се плащало да дежури там, щял да започне да копае. Бейтмън наредил на дамите да мушнат безименните си пръсти в примката в края на въженцето, да се престорят, че са заровени живи и после да започнат да звънят със звънчетата.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам, шефе. Очевидно тогава започнала и цялата врява. Една осемдесетгодишна жена, страдаща от клаустрофобия, взела да пищи и припаднала. Мисис Къшинг грабнала звънчетата, прекъснала лекцията и изхвърлила Бейтмън през вратата. След това се заела да разбере кой е предложил той да изнесе лекция там.

Хагърти направи малка пауза за по-голям ефект.

— Тази личност се казвала сестра Зелда Марки, дамата, която очевидно има навика да влиза и излиза от чуждите стаи, без да чука. Сара Къшинг разучила, че Марки се грижела за лелята на Бейтмън в един старчески дом преди много години, така че станала много близка със семейството им. Чула също, че Бейтмън много щедро я възнаграждавал за специалните грижи, които полагала за старата леличка.

Той поклати глава.

— Жените умеят да научават разни неща, нали шефе? И сега се поражда съмнението дали пък случайно няма някакъв мъничък проблем с всички тези жени, които умират в съня си в дома? Мисис Къшинг си спомня, че поне някои от тях са присъствали на лекцията, а макар да не е сигурна, смята, че всички починали наскоро, са били там.

Преди Хагърти да успее да довърши, Брауър вече звънеше на Лара Хорган. В края на разговора си с нея той се обърна към детектива.

— Лара ще поиска разрешение за ексхумация на труповете на мисис Шипли и мисис Райнлендър — двете починали най-наскоро в „Латъм Майнър“. А това ще е само началото.

70

Нийл погледна часовника си в осем часа. Минаваше през изхода „Мистик Сийпорт“ на шосе 95. Още един час и щеше да бъде в Нюпорт, помисли си той. Бе възнамерявал пак да се обади на Маги, но после се бе отказал, тъй като не искаше да й даде възможността да му каже, че не желае да се вижда с него тази вечер. Ако не си е вкъщи, просто ще паркирам пред дома й и ще я чакам да се върне, реши той.

Ядосваше се, че не беше тръгнал по-рано. И като че ли не стигаше натовареният трафик по целия път, ами го беше задържала и остроносата теснолинейка, която блокира шосе 95 — север за повече от час.

И все пак не беше напълно изгубено време. Най-сетне му се беше удала възможността да премисли какво го тормозеше във връзка с разговора му с мисис Арлингтън, клиентката на баща му, загубила парите си, инвестирайки чрез посредничеството на Хенсън. Потвърждението за закупуване: нещо там не беше наред.

Най-накрая осъзна какво е, след като си спомни думите на Лора Арлингтън, че току-що е получила потвърждение за закупуването на акциите. Тези документи се изпращаха веднага след трансакцията, така че би трябвало да ги е получила дни по-рано, каза си Нийл.

После, тази сутрин, бе научил, че няма данни мисис Гебарт да притежава акциите, които Хенсън твърдеше, че й е купил по девет долара едната. Днес тези акции бяха паднали до два долара. Дали играта на Хенсън не беше да кара хората да си мислят, че са купили акции на една цена — акции, за които знаеше, че ще паднат — а после да изчака и да ги закупи, когато цената им е станала много по-ниска? Така Хенсън можеше да си прибере разликата в джоба.

За постигането на тази цел трябваше да фалшифицира потвърждението от клиринговата къща. Не беше лесно, но не беше и невъзможно, помисли си Нийл.

Значи може би разбрах какво върши Хенсън, заключи той, когато най-после мина покрай знака „Добре дошли в Род Айлънд“. Но какво, по дяволите, бе накарало този мошеник да наддава за къщата на Маги? Каква връзка имаше това с кражбата на пари от лековерни възрастни жени? Тук сигурно се криеше още нещо.

Бъди си вкъщи, когато пристигна Маги, замоли се мълчаливо Нийл. С много неща си се захванала и аз няма да ти позволя да продължаваш да ги вършиш сама.

71

В осем и половина Маги отиде с колата до музея на Ърл Бейтмън. Преди да тръгне, беше взела откритото от нея в гардероба на Нюела звънче и го беше сравнила с онова, което бе изкопала от гроба й. Сега двете лежаха едно до друго на масата в ателието и светлината на подвижната лампа падаше право върху тях.

Почти в последния момент бе извадила полароидния фотоапарат и бе щракнала два пъти поставените едно до друго звънчета. Не беше изчакала да види снимката, а само я беше извадила от фотоапарата и я беше хвърлила на масата, за да я разгледа, когато се върне.

После с чанта, натежала от двата фотоапарата и всички филми и обективи, които беше взела, потегли. Ужасяваше се от мисълта да се върне на онова място, но като че ли нямаше друг начин да получи отговорите, които й трябваха.

Приключи с това, каза си тя, докато превърташе два пъти ключа на външната врата и се качваше в комбито.

Петнадесет минути по-късно мина покрай погребалния дом „Бейтмън“. Очевидно вечерта бе натоварена за собствениците. Поток от коли потегляше от алеята.

Ще има погребение утре… Е, поне не е на някой, свързан с „Латъм Майнър“, помисли си мрачно Маги. Вчера всички обитатели бяха живи и здрави.

Сви надясно в тихата уличка, където се намираше музея. Влезе в паркинга, като се благодари, че катафалката я нямаше, но после се сети — Ърл й беше споменал за намерението си да я прибере в гаража.

Докато се приближаваше към старата къща, с учудване забеляза процеждащата се иззад завесите на първия етаж светлина. Вероятно е на таймер и ще се самоизключи по-късно, помисли си тя, но поне ще ми помогне да се ориентирам. Все пак си беше взела фенерче, макар Ърл Бейтмън да й беше предложил да идва, когато пожелае, тя не искаше да известява за присъствието си, като пали лампи.

Ключът си стоеше под саксията, където го беше оставил Ърл. Както и преди той издаде силен, стържещ звук, докато го превърташе в старомодната ключалка. И както при предишното посещение, първото нещо, на което се спря погледът й, бе облеченият в ливрея манекен, макар сега той да я гледаше по-скоро недружелюбно, отколкото загрижено.

Наистина не ми се иска да съм тук, помисли си Маги, докато бързаше към стълбите, опитвайки се да не поглежда към стаята, където фигурата на младата жена лежеше на дивана.

Също така се опита да не мисли за експозициите на втория етаж, докато включваше фенерчето в края на първите стълби. С насочен надолу лъч тя продължи към следващия етаж. И все пак споменът за онова, което бе видяла тук при предишното си посещение, не й даваше мира — онези две големи последни стаи, едната изобразяваща погребение на аристократ в древен Рим и другата — стаята с ковчезите. И двете бяха страховити, но според нея най-неприятна бе гледката на всичките онези ковчези, натрупани в последната стая.

Беше се надявала третият етаж тук да прилича на третия етаж в къщата на Нюела — ателие, обградено от големи шкафове и рафтове. За съжаление и този етаж бе съставен от множество помещения. С отчаяние Маги си спомни думите на Ърл, че първоначално къщата е служила за жилище на пра-прадядовото му семейство.

Като се опитваше да запази спокойствие, Маги отвори първата врата. Внимаваше да държи фенерчето насочено надолу и видя, че това бе експозиция, която още не беше напълно готова: дървено, подобно на колиба съоръжение, поставено върху два пръта, се беше килнало на една страна. Един Господ знае какво означава, помисли си тя, потръпвайки, или за какво служи, но поне стаята бе достатъчно празна, за да й стане ясно, че нямаше какво да търси в нея.

Следващите две стаи бяха подобни, и двете като че съдържаха полуготови композиции на погребални сцени.

Последната врата се оказа тази, която търсеше. Водеше към голям склад, чиито стени бяха покрити с претъпкани с кутии рафтове. Два стенда с дрехи, вариращи от пищни роби до истински дрипи, скриваха прозорците. Тежки дървени сандъци, всичките очевидно запечатани, бяха безразборно натрупани един върху друг.

Откъде да започна? — запита се Маги, усещайки как я обзема чувството на безпомощност. Щеше да й отнеме часове да прегледа всичко и макар че бе влязла само преди броени минути, вече изгаряше от нетърпение да си тръгне.

Въздъхна дълбоко и се пребори с желанието си да побегне — смъкна чантата с апаратурата от рамото си и я остави на пода. Затвори неохотно вратата на склада, като се надяваше светлината да не проникне в коридора и да бъде забелязана през закритите с пердета прозорци в дъното му.

Всичките тези дрехи би трябвало да са достатъчна преграда, така че нищо да не може да се види през прозорците в стаята, каза си тя. И все пак усещаше, че трепери, докато вървеше предпазливо през голямата стая. Устата й беше пресъхнала. Всеки нерв в тялото й сякаш вибрираше и я караше да се махне от това място.

Вляво имаше подвижна стълба. Сигурно служеше, за да се стигне до най-горните рафтове, предположи тя. Изглеждаше стара и тежка и би означавало да изгуби още повече време, ако трябваше да я мъкне от място на място. Реши да започне търсенето от рафтовете точно зад стълбата и после да продължи нататък. Когато се изкачи и погледна надолу, видя, че на капаците на всички кутии бяха залепени спретнати етикети. Поне Ърл е надписал всичко, каза си тя, и за първи път изпита искрица надежда, че процесът на търсене нямаше да е толкова труден, колкото се боеше.

Въпреки това, кутиите като че ли не следваха някакъв определен ред. Цяла секция рафтове бе изпълнена с кутии с надписи: „Посмъртни маски“; други бяха с етикети: „Жалейни одежди“, „Ливреи“, „Барабани“, „Свещници“, „Медни цимбали“, „Ритуални рисунки“ и така нататък — но никакви звънчета.

Безнадеждно е, помисли си Маги. Никога няма да ги намеря. Беше преместила стълбата само два пъти, а часовникът й показваше, че беше стояла тук повече от половин час.

Отново премести стълбата, проклинайки стържещия й звук по пода. Започна да се качва, но когато сложи крак на третото стъпало, погледът й попадна върху дълбок кашон, сместен между два други, почти скрит от тях.

Беше надписан: „Звънчета/погребани живи“!

Хвана кашона, започна да го дърпа и най-сетне го измъкна. Едва не загуби равновесие, когато го извади, после слезе от стълбата и го остави на пода. С шеметна бързина коленичи до него и дръпна капака.

Хвърли настрана предпазното пликче и разкри първото метално звънче, загърнато плътно в найлон — покритие, което му придаваше измамен блясък. Пръстите й зашариха нетърпеливо сред пликчетата, докато не се увери, че в кашона нямаше нищо повече.

Намери само шест звънчета, еднакви с откритите от нея.

Етикетът от опаковката беше все още в кашона: „12 викториански звънчета, изработени по поръчка на мистър Ърл Бейтмън“ — пишеше на него.

Дванадесет — а сега само шест.

Ще ги снимам, както и етикета, а после мога да се махам оттук, помисли си Маги. Изведнъж почти отчаяно й се прииска да се намира в безопасност далеч от това място, навън, с доказателството, че Ърл Бейтмън несъмнено е лъжец, а може би дори и убиец.

Не беше сигурна какво първо я бе накарало да осъзнае, че вече не е сама.

Дали беше чула тихото отваряне на вратата или бе забелязала тесния лъч на друго фенерче?

Завъртя се в момента, в който той вдигна фенерчето си, чу го да говори, докато то се стоварваше върху главата й.

А после вече нямаше нищо, освен смътното впечатление за гласове и раздвижване и накрая, лишена от сънища забрава, докато не се събуди в ужасяващо тихия мрак на гроба.

72

Нийл пристигна пред къщата на Маги доста след девет часа, значително по-късно, отколкото се беше надявал. Силно разочарован, че комбито й го нямаше на алеята, той изпита малка надежда, като видя, че една от мощните лампи в ателието беше запалена.

Може би колата й беше на ремонт, каза си той. Но когато не получи никакъв отговор на настоятелното си звънене, той се върна в колата си да чака. В полунощ най-сетне се предаде и подкара към къщата на родителите си в Портсмут.

Завари майка си в кухнята да приготвя горещо какао.

— Неизвестно защо не можах да заспя — рече тя.

Нийл знаеше, че го бе очаквала да пристигне часове по-рано и изпита вина, че я беше разтревожил.

— Трябваше да се обадя — каза той. — Но защо ти не ме потърси на телефона в колата?

Долорес Стивънс се усмихна.

— Защото никой тридесет и седем годишен мъж не обича майка му да го проверява, понеже е закъснял. Реших, че сигурно си се отбил при Маги, така че наистина не се разтревожих чак толкова.

Нийл поклати мрачно глава.

— Наистина спрях пред къщата на Маги. Не си беше у дома. Чаках досега.

Долорес Стивънс се вгледа в сина си.

— Вечерял ли си? — запита нежно.

— Не, но не се си прави труда.

Без да му обърне внимание, тя стана и отвори хладилника.

— Може да е имала среща — предположи замислено.

— Излязла е със собствената си кола. Понеделник вечер е — отвърна Нийл и после направи пауза. — Мамо, безпокоя се за нея. Ще звъня през половин час, докато не се уверя, че се е прибрала.

Вместо да упорства, че наистина не е гладен, той изяде дебелия сандвич, който майка му приготви. В един часа позвъни у Маги.

Майка му все още беше с него, когато пробва пак в един и половина, после в два, в два и половина, и отново в три.

В три и половина баща му се присъедини към тях.

— Какво става? — попита той с натежали за сън очи. След като му обясниха, той се сопна: — За Бога, обади се в полицията и питай дали има някакви злополуки?

Дежурният полицай увери Нийл, че нощта е минала спокойно.

— Няма злополуки, сър.

— Дай му описанието на Маги. Кажи му каква кола кара. Остави името си и телефона тук — инструктира го Робърт Стивънс. — Долорес, будувала си през цялото това време. Върви да поспиш. Аз ще остана с Нийл.

— Е… — започна тя.

— Може обяснението да се окаже съвсем просто — рече нежно съпругът й. Когато жена му се отдалечи достатъчно, за да не го чува, добави: — Майка ти много харесва Маги. — Погледна сина си. — Знам, че не се виждаш с Маги кой знае от колко дълго, но защо тя ми се струва безразлична към тебе, понякога дори ледена? Каква е причината?

— Не знам — призна си Нийл. — Тя винаги е била сдържана и предполагам, че аз също, но съм убеден, че между нас има нещо. — Поклати глава. — Отново и отново премислях всичко. Със сигурност причината не е само в това, че не успях да й се обадя навреме, за да взема телефонния й номер, преди да дойде тук. Маги не е толкова тривиална. Но докато пътувах насам, доста разсъждавах по въпроса и стигнах до един извод, който може би обяснява всичко.

Разправи на баща си как бе видял Маги да ридае в едно кино по време на филма.

— Мислех, че не бива да й се натрапвам — рече той. — Тогава реших, че трябва да й дам време. Но сега ми се струва, че тя ме е видяла и може би й е станало неприятно, задето си тръгнах, без да кажа дума. Какво би направил ти?

— Ето какво бих направил — отвърна моментално баща му. — Ако бях видял майка ти в подобна ситуация, веднага бих отишъл при нея и бих я прегърнал. Може би не бих казал нищо, но щях да я накарам да почувства, че съм до нея.

Погледна строго Нийл.

— Бих сторил това независимо дали я обичам или не. От друга страна, ако съм се опитвал да отрека пред себе си, че я обичам, или ако ме е било страх да не се обвържа, тогава може би бих избягал. Има един знаменит библейски случай за измиването на ръцете.

— Хайде де, татко — измърмори Нийл.

— И ако бях на мястото на Маги и бях усетил, че си там, когато може би ми се е искало да се разкрия пред тебе, бих те отписал, след като си избягал — завърши Робърт Стивънс.

Телефонът иззвъня. Нийл изпревари баща си и грабна слушалката.

Беше дежурният полицай.

— Сър, открихме описаната от вас кола. Паркирана е на Марли Роуд. Мястото е усамотено и наоколо няма къщи, така че не разполагаме с никакви свидетели за това кога е била оставена там, нито от кого, дали от мис Холоуей или от друг човек.

73

Вторник, 8 октомври

В осем часа във вторник сутринта Малкълм Нортън излезе от спалнята си, слезе по стълбите и надникна в кухнята. Джанис вече беше там, седеше до масата, четеше вестника и пиеше кафе.

Направи му безпрецедентното предложение да му налее една чашка и попита:

— Препечена филийка?

Той се поколеба и отвърна:

— Защо не? — и седна срещу нея.

— Днес излизаш доста рано, нали? — попита тя. Виждаше, че е нервна. Несъмнено тя усещаше, че е намислил нещо.

— Снощи явно си вечерял късно — продължи тя и сложи изпускащата пара чаша пред него.

— Ъммм — отвърна той, наслаждавайки се на безпокойството й. Беше разбрал, че е будна, когато се беше прибрал към полунощ.

Отпи няколко глътки от кафето, после бутна стола си назад.

— Май ще се откажа от препечената филийка. До виждане, Джанис.

Когато стигна в офиса, Малкълм Нортън поседя няколко минути зад бюрото на Барбара. Щеше му се да може да й напише няколко реда, за да й напомни какво бе означавала за него, но нямаше да е честно. Не искаше да замесва името й в това.

Влезе в собствения си кабинет и отново погледна направените от него копия на документите, които бе открил в куфарчето на Джанис, както и копието на банковото извлечение.

Много ясно разбираше какво бе намислила. Досети се вечерта, когато видя онзи мошеник, племенникът й, да й връчва плик в ресторанта, до който я беше проследил. Банковото извлечение само потвърждаваше подозренията му.

Тя даваше на Дъг Хенсън поверителна финансова информация за кандидатите за „Латъм Майнър“, така че той да пробва след това да измами богатите възрастни жени. Вероятно нямаше да я осъдят за „опит за измама“, но със сигурност оттук нататък нямаше да може да си намери място в този град. И разбира се, щеше да загуби работата си.

Добре, помисли си той.

Хенсън бе човекът, направил по-изгодно предложение на Маги Холоуей. Беше убеден в това. А Джанис му беше подшушнала за предстоящата промяна в закона. Вероятно възнамеряваха да вдигат цената, докато Холоуей не се съгласи да продава.

Само Маги Холоуей да не се беше появявала на сцената, за да развали всичко, заключи горчиво той. Ако беше уверен, че ще може да направи убийствен удар с къщата, той би намерил начин да задържи Барбара.

Убийствен удар. Усмихна се мрачно. Това беше страхотно!

Разбира се, сега всичко беше без значение. Никога нямаше да купи къщата. Никога нямаше да върне Барбара в живота си. В действителност за него нямаше вече живот. Всичко бе свършило. Но поне си беше разчистил сметките. Щяха да разберат, че не беше нищожеството, с което Джанис се беше подигравала години наред.

Премести адресирания до шефа на полицията Брауър голям кафяв плик в края на бюрото. Не искаше той да се нацапа.

Посегна към пистолета, който държеше в дъното на най-долното чекмедже. Извади го и го вдигна нагоре за миг, като го гледаше замислено. После набра номера на полицията и поиска да разговаря с шефа Брауър.

— Малкълм Нортън е — рече дружелюбно и в същото време вдигна пистолета с дясната си ръка. Насочи го към главата си. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете тук. Смятам да се самоубия.

Докато дърпаше спусъка, чу последната, единствена дума:

— Недей!

74

Маги усещаше сплъстилата косата й кръв. Отстрани главата й бе чувствителна при допир и продължаваше да я боли.

— Успокой се — непрекъснато си повтаряше тя. — Трябва да се успокоя.

Къде съм погребана? — запита се. Вероятно на някое усамотено място в гората, където никой не би могъл да ме намери. Когато дърпаше завързаната за безименния й пръст връв, усещаше силното съпротивление в другия край.

Предполагам, че е прикачил връвта към едно от викторианските звънчета, каза си тя. Прокара показалеца си по вътрешността на тръбата, през която преминаваше връвта. Изглежда бе от твърд метал и около три сантиметра в диаметър. Би трябвало да й доставя достатъчно въздух за дишане, реши тя, освен ако не се задръсти.

Но защо му беше всичко това? — зачуди се. Бе сигурна, че езичето на звънчето е махнато, иначе би дочула поне някакъв слаб звън. Това означаваше, че никой не можеше да я чуе.

Дали се намираше в истинско гробище? И ако беше така, имаше ли вероятност да дойдат хора за погребение? Щеше ли да е в състояние да чуе дори приглушено шума на коли?

Направи си план! — каза си Маги. Трябва да си направиш план. Щеше да продължава да дърпа връвта, докато пръстът й не се изранеше, докато не останеше без сили. Ако бе погребана на място, откъдето някой би могъл да мине, тогава винаги имаше надежда движещото се звънче да привлече вниманието му.

Също така щеше да се опита да вика за помощ на интервали от около десет минути по нейна преценка. Разбира се нямаше начин да разбере, дали гласът й щеше да се чуе през тръбата, но трябваше да опита. Не биваше обаче да го изтощава за твърде кратко време, така чеда не е в състояние да привлече вниманието, ако наистина доловеше, че горе има някой.

Но дали той щеше да се върне? — зачуди се тя. Той бе луд, беше сигурна в това. Ако я чуеше да вика, можеше да засипе вентилационната тръба и да я остави да се задуши. Трябваше да внимава.

Разбира се, всичко можеше да е напразно, даде си сметка тя. Съществуваше голяма вероятност да е заровена на напълно отдалечено място, така че той да си я представя как дере с нокти капака на ковчега и дърпа връвта — също както според легендата са правили викторианците, след като осъзнаели, че са ги погребали живи. Само че в техния случай някой е бдял, за да чуе сигналите им. Където и да се намираше, тя със сигурност беше съвсем сама.

75

В десет часа Нийл и баща му седяха напрегнато в кабинета на шефа на полицията Брауър и го слушаха, докато сериозно им предаваше съдържанието на предсмъртното писмо на Малкълм Нортън.

— Нортън беше разочарован и мрачен човек — промърмори той. — Според написаното от него, поради промяна в законите за опазване на околната среда, имотът на мис Холоуей ще струва много пари. Когато направил предложението на Нюела Мур да закупи къщата й, очевидно е бил готов да я измами, като скрие истинската цена, така че е твърде възможно да е побеснял, задето тя е променила решението си и да я е убил. Може и да е претърсил къщата, опитвайки се да намери промененото й завещание.

Спря да препрочете един пасаж от обширното писмо.

— Очевидно е, че обвинява Маги Холоуей за целия провал и макар да не го казва, може да й е отмъстил. А освен това е навлякъл на жена си сериозни неприятности.

Не е възможно всичко това да е истина, помисли си Нийл. Усети дланта на баща си на рамото си и му се прииска да я махне оттам. Страхуваше се, че съчувствието щеше да подкопае решимостта му, а той нямаше намерение да позволи това да се случи. Нямаше да се предаде. Маги не беше мъртва. Беше сигурен в това. Не можеше да е мъртва.

— Разговарях с мисис Нортън — продължи Брауър. — Вчера съпругът й се е прибрал по обичайното време, после излязъл и не се върнал до полунощ. Тази сутрин, когато се опитала да разбере къде е бил, той не пожелал да отговори.

— Колко добре е познавала Маги този Нортън? — попита Робърт Стивънс. — Какво би я накарало да се съгласи да се срещне с него? Мислите ли, че би могъл да я принуди със сила да се качи в собствената й кола и после да я е отвел до мястото, където сте намерили колата? А какво е направил с Маги, и след като е оставил колата й там, как се е прибрал вкъщи?

Брауър клатеше глава, докато Стивънс говореше.

— Всичко това е малко вероятно, съгласен съм, но трябва да проследим и тази възможност. Ще доведем кучета, за да се опитат да открият мис Холоуей по миризмата, така че ако е в онзи район, ще я намерим. Все пак е доста далеч от дома на Нортън. Трябва да е действал заедно с друг човек или да е хванал на стоп минаваща кола, а честно казано, и двете версии ми се струват малко вероятни. Тази жена, по която е бил луд, Барбара Хофман, се намира в Колорадо при дъщеря си. Вече я проверихме. Там е от уикенда насам.

Интеркомът иззвъня и Брауър вдигна слушалката.

— Свържи ме — промърмори след миг.

Нийл стисна лице в шепите си. Дано не са открили тялото на Маги, замоли се мълчаливо.

Брауър разговаря само минута. След като затвори, каза:

— Мисля, че в известен смисъл получихме добри новини. Снощи Малкълм Нортън е вечерял в „Дъ Лог Кебин“, малък ресторант близо до мястото, където живее Барбара Хофман. Очевидно двамата често са го посещавали. Собственикът твърди, че Нортън е останал там до късно след единадесет, така че трябва да се е прибрал право вкъщи.

Което означава, помисли си Нийл, че той почти със сигурност няма нищо общо с изчезването на Маги.

— Какво ще правите сега? — попита Робърт Стивънс.

— Ще разпитам хората, към които мис Холоуей ни насочи — отвърна Брауър. — Ърл Бейтмън и сестра Зелда Марки.

Интеркомът му отново иззвъня. След като слуша известно време, без да продума нищо, Брауър затвори телефона и стана.

— Не знам какво е намислил Бейтмън, но той току-що се обади да ни уведоми, че снощи от музея му е бил откраднат един ковчег.

76

Д-р Уилям Лейн си даде сметка, че почти нямаше какво да каже на жена си този вторник сутринта. Леденото й мълчание показваше, че дори тя можеше да побеснее.

Само да не се беше върнала снощи у дома, само да не го беше заварила така, помисли си той. Не беше пил от векове, от инцидента на последното място, където беше работил. Лейн знаеше, че дължи тази длъжност на Одил. Тя се беше срещнала със собствениците на „Престиж Резидънс Корпорейшън“ на един коктейл и му беше издействала поста на директор в „Латъм“ — по това време още правеха ремонта там.

„Латъм Майнър“ щеше да е една от резиденциите на „Престиж“, взети под аренда, за разлика от онези, които не само изцяло ръководеха, но бяха и тяхна собственост. Те бяха се съгласили да се срещнат с него, а после бяха предложили документите му на арендатора. Забележителното бе, че получи поста.

И всичко това благодарение на Одил, както тя непрекъснато му напомняше, помисли си той горчиво.

Знаеше, че снощната проява на слабост бе знак, че напрежението започваше да му се отразява. Заповедите да прави така, че апартаментите да са пълни; да се продават отново не по-късно от месец, след като са били освободени. Вечната, подразбираща се заплаха да го разкарат, ако не се подчинява. Да го разкарат, помисли си той. И къде ще отиде?

След последния инцидент Одил го беше предупредила, че ако още веднъж го види да пие, ще го напусне.

Колкото и да го привличаше подобна перспектива, не можеше да позволи това да се случи. Истината беше, че имаше нужда от нея.

Защо снощи не беше останала в Бостън? — помисли си той.

Защото е заподозряла, че го е обхванала паника, заключи.

Права беше, разбира се. Намираше се в ужас от момента, в който научи, че Маги Холоуей търси скицата, на която е нарисувано как сестра Марки подслушва.

Трябваше да намери начин да се отърве от тази жена много отдавна, но я бяха изпратили от „Престиж“ и в повечето отношения тя беше добра медицинска сестра. Естествено, много от гостите я ценяха. Всъщност, понякога той се чудеше дали тя не беше прекалено добра медицинска сестра. За някои неща като че ли знаеше повече от него.

Е, независимо какво щеше да стане между тях с Одил, д-р Лейн знаеше, че трябва да отиде в резиденцията и да направи сутрешната си обиколка.

Завари жена си да пие кафе в кухнята. Противно на навиците си, тази сутрин не си беше направила труда да сложи поне малко грим. Имаше измъчен и уморен вид.

— Зелда Марки току-що се обади — посрещна го тя с гневни искрици в погледа. — От полицията са я помолили да бъде на разположение за разпит. Не знае защо.

— За разпит? — Лейн усети напрежение да обхваща тялото му, като стягаше всеки мускул. Всичко свърши, помисли си той.

— Също така ми каза, че Сара Къшинг е дала строго нареждане нито тя, нито ти да влизате в стаята на майка й. Изглежда мисис Бейнбридж не е добре и Сара Къшинг прави необходимото за незабавното й преместване в болницата.

Одил го погледна обвинително.

— Струва ми се, че снощи бързаше да се прибереш, за да навестиш мисис Бейнбридж. Не че щяха да ти позволят да припариш до нея, но чух, че не си се мярнал в резиденцията чак до единадесет часа. Какво си правил дотогава?

77

Нийл и Робърт Стивънс отидоха с колата до отдалеченото шосе, където все още беше паркирано комбито на Маги. Сега то беше оградено с полицейски ленти, а когато слязоха от колата си, чуха лая на полицейските кучета в близката гора.

И двамата не бяха проговорили от излизането си от полицейското управление. Нийл използва времето, за да обмисли всичко, което беше научил до този момент. А то беше твърде малко, даде си сметка той, и колкото повече продължаваше неведението му, толкова по-отчаян се чувстваше.

Съзнаваше, че присъствието и проявеното от баща му разбиране бяха от жизненоважно значение за него. Нещо, което не дадох на Маги, каза си с горчивина.

През гъстите дървета и обилната растителност различаваше фигурите на поне дузина мъже. Полицаи или доброволци? — зачуди се той. Знаеше, че засега не бяха открили нищо, така че претърсването бе обхванало по-широк район. Отчаяно си даде сметка, че те очакваха да открият трупа на Маги.

Мушна ръце в джобовете си и сведе глава. Накрая наруши мълчанието.

— Не може да е мъртва — промърмори той. — Бих го почувствал, ако беше така.

— Нийл, да вървим — отвърна тихо баща му. — Дори не знам защо дойдохме тук. Като стоим, с нищо не помагаме на Маги.

— Какво предлагаш да правим? — попита Нийл и в гласа му прозвучаха гняв и отчаяние.

— Според думите на шефа на полицията Брауър, полицаите още не са разговаряли с онзи тип Хенсън, но са разбрали, че трябва да се появи в офиса си в Провидънс към обед. В момента гледат на него като на дребна риба. Ще предадат дадената в писмото на Нортън информация за измамите на областния прокурор. Няма да е зле обаче ние да бъдем в офиса му, когато пристигне там.

— Татко, не можеш да очакваш от мен в момента да се тревожа за някакви си борсови сделки — отвърна сърдито Нийл.

— Не, в момента аз също не се интересувам от това. Но ти даде ход на продажбата на акции за петдесет хиляди, които Кора Гебарт не притежава. Несъмнено имаш правото да отидеш в офиса на Хенсън и да потърсиш отговора на някои въпроси — настоя Робърт Стивънс.

Вгледа се в лицето на сина си.

— Не разбираш ли какво имам предвид? Нещо в Хенсън доста е разтревожило Маги. Не вярвам да е само съвпадение, че той е направил предложението за купуване на къщата й. Можеш да го притиснеш заради акциите. Но истинската причина за желанието ми да се видим с него веднага е да се опитаме да разберем дали не знае нещо за изчезването на Маги.

Когато Нийл продължи да клати глава, Робърт Стивънс посочи към гората.

— Ако вярваш, че трупът на Маги лежи някъде там, тогава присъедини се към търсещите. Аз пък се надявам — вярвам, — че все още е жива и ако е така, обзалагам се, че похитителят й не я е оставил в близост до колата. — Обърна се да си върви. — Намери някого да те върне на стоп. Аз отивам в Провидънс да се видя с Хенсън.

Качи се в колата и тресна вратата. Докато завърташе стартера, Нийл скочи на мястото до него.

— Прав си — призна той. — Не знам къде ще я открием, но няма да е тук.

78

В единадесет и половина Ърл Бейтмън чакаше шефа на полицията Брауър и детектив Хагърти на верандата на музея си.

— Ковчегът беше тук вчера следобед — заобяснява разгорещено Бейтмън. — Знам, защото правихме обиколка из музея и си спомням, че го показах. Не мога да повярвам, че някой би имал наглостта да оскверни такава важна колекция просто на шега. Всеки предмет в музея ми е купен след обстойно проучване.

Наближава Хелоуин* — продължи той, като нервно удари десния си юмрук в лявата длан. — Сигурен съм, че някакви дечурлига са ми погодили този номер. И мога да ви кажа веднага, че ако наистина е така, ще заведа дело. Никакви извинения с „детински лудории“, разбирате ли ме?

[* Навечерието на празника Вси светии. — Б.пр.]

— Професор Бейтмън, защо не влезем вътре да поговорим за това? — предложи Брауър.

— Разбира се. Всъщност в офиса ми може би има снимка на ковчега. Той е доста интересна вещ и възнамерявах да го използвам като основа за една нова експозиция, когато разширя музея. Заповядайте насам.

Двамата полицаи го последваха през фоайето, покрай облечената в черно фигура, към онова, което очевидно някога е било кухнята. Мивка, хладилник и печка все още бяха подредени покрай стената в дъното. Под задните прозорци бяха поставени картотечни шкафове. Огромно старинно бюро бе сложено в средата на стаята, а повърхността му бе покрита с хелио копия и чертежи.

— Разработвам план за изложба на открито — каза им Бейтмън. — Имам един имот наблизо, който ще свърши прекрасна работа. Моля, седнете. Ще се опитам да намеря снимката.

Ужасно е превъзбуден, помисли си Хагърти. Чудя се дали е бил в такова състояние и когато са го изхвърлили от „Латъм Майнър“? Може би не е безобидният чудак, за който го смятах.

— Нека ви зададем няколко въпроса, преди да започнете да търсите снимката — подхвърли Брауър.

— Да, добре. — Бейтмън издърпа стола от бюрото и седна.

Хагърти извади бележника си.

— Липсва ли нещо друго, професор Бейтмън? — попита Брауър.

— Не. Като че ли нищо друго не е пипано. Слава Богу, че не са вандалствали. Трябва да знаете, че може да е извършено и от сам човек, защото катафалката също липсва, а не е било трудно да се изнесе ковчегът, тъй като е на колелца.

— Къде се намираше ковчегът?

— На втория етаж, но имам асансьор за пренасянето на тежки предмети нагоре и надолу. — Телефонът иззвъня. — О, извинете ме. Вероятно е братовчед ми Лаям. Беше на съвещание, когато се обадих да му съобщя за случилото се. Сметнах, че ще се заинтересува.

Бейтмън вдигна слушалката.

— Ало — рече той и се заслуша известно време, като кимна, за да покаже, че беше обаждането, което очакваше.

Брауър и Хагърти наддаваха ухо към откъслечния разговор, докато Бейтмън информираше братовчед си за кражбата.

— Много ценна антика — разправяше той развълнувано. — Викториански ковчег. Платих десет хиляди долара за него и смятам, че го взех на сметка. Имаше оригинална вентилационна тръба и беше…

Внезапно спря, явно прекъснат от братовчед си. После извика потресен:

— Как така Маги Холоуей е изчезнала? Това е невъзможно!

Когато затвори, изглеждаше зашеметен.

— Това е ужасно. Как е могло нещо да се случи на Маги? О, знаех си аз, знаех, че не беше в безопасност! Те са много близки, нали разбирате. Обади се от телефона в колата си. Каза, че току-що чул за Маги по новините и е тръгнал от Бостън за насам. — После Бейтмън се намръщи. — Знаехте ли, че Маги е изчезнала? — попита той обвинително Брауър.

— Да — отвърна кратко Брауър. — Знаем също и че е била тук с вас вчера следобед.

— Ами да. Занесох й снимка на Нюела Мур, направена на едно неотдавнашно семейно събиране и тя много се зарадва. Тъй като е опитен фотограф, я помолих да ми помогне да подбера нагледни материали за телевизионната серия върху погребалните обичаи, която готвя. Затова дойде да види експозициите — обясни им сериозно.

— Разгледа почти всичко — продължи той. — Останах разочарован, че не взе фотоапарата си, така че когато си тръгна, й предложих да дойде някои път отново сама. Показах й къде крия ключа.

— Това е било вчера следобед — забеляза Брауър. — Да не би да е дошла тук снощи?

— Не вярвам. Защо ще идва по тъмно? Повечето жени не биха го направили. — Изглеждаше разстроен. — Надявам се нищо лошо да не се е случило на Маги. Тя е симпатична жена и много привлекателна. Всъщност, доста ми харесваше.

Поклати глава и добави:

— Не, според мен можем да бъдем сигурни, че не тя е откраднала ковчега. Ами да, докато я развеждах из музея вчера, тя дори не пожела да надникне в стаята с ковчезите.

Дали това би трябвало да се възприеме като шега? — зачуди се Хагърти. Този човек като че ли си беше подготвил предварително обяснението, забеляза той. Десет към едно, че вече беше чул за изчезването на Маги Холоуей.

Бейтмън стана.

— Ще ида да потърся снимката.

— Не още — спря го Брауър. — Първо бих искал да поговорим за малкия ви проблем по време на една лекция в „Латъм Майнър“. Чух нещо за викториански гробищни звънчета и за това, че са ви помолили да напуснете.

Бейтмън сърдито удари с юмрук по бюрото.