Лунната светлина ти отива

— Не. Не мисля, че трябва. Но ще извикам ключар да сложи резета на вратите.

— Достатъчно голям егоист съм, за да се надявам, че това говори за намерението ти да постоиш още малко в Нюпорт.

— Поне две седмици, както възнамерявах първоначално.

— Ще се върна в петък. Ще вечеряш ли с мен?

— С удоволствие.

— Маги, извикай този ключар още днес, моля те.

— Ще го направя утре сутринта.

Лаям бавно остави слушалката. Колко трябваше да каже на Маги за Ърл, запита се той. Не искаше да прекалява с предупрежденията и все пак…

Очевидно това беше нещо, което трябваше да обмисли.

21

В пет без петнадесет Джанис Нортън заключи бюрото си в „Латъм Майнър Резидънс“. По навик дръпна дръжките на всички чекмеджета, за да се увери, че наистина са заключени. Не би било лошо и Уилям Лейн да взима подобни предпазни мерки, помисли си саркастично тя.

Секретарката на Лейн, Илейн Бърнс, работеше само до два часа, след което Джанис бе едновременно счетоводителка и секретарка. Усмихна се на себе си, като си мислеше, че свободният й достъп до кабинета на Лейн се бе оказал невероятно полезен през изминалите години. Сега, след като бе направила копия на информацията от още две папки, имаше чувството, че трябва да спре. Или по-точно предчувствие.

Сви рамене. Е, свършено беше и копията лежаха в куфарчето й, а оригиналите — на мястото си в бюрото на Лейн. Беше смешно да нервничи сега.

Очите й се присвиха със скрито задоволство, докато си мислеше за неприкрития потрес, изписал се по лицето на съпруга й, когато Ирма Уудс им бе съобщила за направеното в последната минута завещание на Нюела Мур. Какво удоволствие бе изпитвала след това, ругаейки го да изплати ипотеката върху собствената им къща.

Знаеше, разбира се, че той няма да направи нищо подобно. Малкълм бе орисан вечно да се движи из поле от разбити мечти. Беше й отнело доста време да разбере за тази му мечта, но работата й в „Латъм“ й бе отворила очите. Някои от гостите там може да не бяха от видни родове, но бяха смукали прословутата сребърна лъжица*; през живота си не се бяха притеснявали за пари. Други като Малкълм бяха от благородно потекло, което можеха да проследят много преди „Мейфлауър“** — до аристокрацията, та даже и до коронованите глави на Европа — и страстно се гордееха, че са пра-пра-племенници или нещо от този род от девето коляно на принца регент на някакво идиотско херцогство.

[* От израза — да се родиш със сребърна лъжица в устата, означаващ — в богато семейство. — Б.пр.]

[** Кораба, с който са пристигнали първите заселници в Америка. — Б.пр.]

Аристократите от „Латъм“ обаче се различаваха от Малкълм в едно много съществено отношение. Те не бяха почивали на генеалогичните си лаври, а си бяха направили труда да натрупат свое собствено богатство. Или се бяха оженили за пари.

Но не и Малкълм, помисли си тя. О, не, не и красивият, елегантният, изисканият, толкова добре възпитан Малкълм! На сватбата си тя бе обект на завист от страна на приятелките си — като се изключеше Ан Еверет. В онзи ден, в дамската тоалетна на яхтклуба, бе чула Ан да говори пренебрежително за Малкълм, като го бе нарекла „абсолютна кукла Кен“.

Тази забележка се беше запечатала в мозъка й, защото дори тогава, в онзи, както се предполагаше, най-щастлив ден в живота й, облечена като принцеса в купища метри сатен, бе осъзнала, че това беше истина. Казано с други думи, тя се беше омъжила за жабока. И после прекара повече от тридесет години, опитвайки се да измами реалността. Каква загуба на време!

Години, през които бе организирала задушевни вечери за клиенти и потенциални клиенти, само за да види как те поверяват доходните си сметки на други адвокати, оставяйки на Малкълм трохите. А сега нямаше даже и трохи.

Ето я накрая и последната обида. Въпреки цялата й лоялност към него през всичкото това време, след като знаеше, че би се справила много по-добре сама и все пак бе пазила упорито малкото гордост, която й беше останала, тя бе осъзнала, че той е лапнал по секретарката си и си прави планове да се отърве от нея.

Де да беше наистина мъжът, за когото вярвах, че съм се омъжила, мислеше си Джанис, докато избутваше стола назад и се изправяше, раздвижвайки схванатите си рамене. Нещо повече, де да беше мъжът, за когото той се смята! Тогава наистина бих имала принца.

Тя приглади полата си, изпитвайки известно удоволствие от усещането за тънката си талия и тесния ханш. В началото на брака им Малкълм я беше сравнил с породиста кобила — стройна, с дълга шия, хубави крака и добре оформени глезени. Красива породиста кобила, бе добавил той.

Като млада наистина бе красива. Е, и какво й бе донесло това, помисли си мрачно.

Поне тялото й все още беше в отлична форма. И то не защото редовно посещаваше минерални бани, нито пък защото прекарваше приятни дни на игрището за голф със заможните си приятелки. Не, тя бе прекарала съзнателната част от живота си в работа и то в усилена работа — първо като агент по недвижими имоти, а после, през последните пет години, като счетоводителка тук.

Спомни си как като агент по недвижими имоти, въздишаше по разни къщи, които се продаваха на безценица, защото хората имаха нужда от пари в брой: „Само да имах парите…“

Е, сега ги имаше. Сега можеше да действа. А Малкълм нямаше и най-малка представа за това.

И никога няма да ми се наложи да престъпя прага, на това място! — помисли си ликуващо. Независимо от килима „Старк“ и от брокатните пердета дори в офисите. Може да беше хубаво, но все пак беше старчески дом — чакалнята на Господ — а на петдесет и четири Джанис бързо се приближаваше към възрастта, когато самата тя щеше да стане кандидатка за постъпване. Е, щеше да се измъкне оттук дълго преди това да се е случило.

Телефонът иззвъня. Преди да вдигне слушалката, Джанис огледа стаята, за да провери дали случайно някой не се беше промъкнал на пръсти зад гърба й.

— Джанис Нортън — рече строго, като държеше слушалката близко до устата си.

Оказа се обаждането, на което се беше надявала. Той не си направи труда да я поздрави.

— Е, поне веднъж Малкълм е разбрал нещо както трябва — каза той. — Тази поправка на „Уетлънд Акт“ със сигурност ще мине. Имотът ще струва цяло състояние.

Тя се засмя.

— Тогава не е ли време да направим контрапредложение на Маги Холоуей?

22

След обаждането на Лаям Маги седна до кухненската маса и сега отпиваше от чая и хапваше от курабийките, които бе намерила в шкафа.

Кутията бе почти пълна и изглеждаше така, сякаш беше отворена наскоро. Запита се дали само преди няколко вечери Нюела не е седяла също тук на чаша чай с курабийки, като е планирала менюто за вечерното парти. До телефона бе намерила списък за покупки: агнешки бутчета, зелен фасул, моркови, ябълки, грозде, пресни картофи, различни видове бисквити. А после бе надраскана и типичната за Нюела бележка до себе си: „Нещо забравяш. Огледай се из магазина“. Очевидно Нюела бе забравила да вземе списъка.

Странно е, помисли си Маги, но по някакъв необясним, и разбира се, неочакван начин, това, че съм в къщата на Нюела, я връща при мен. Чувствам се почти така, сякаш съм живяла тук с нея през всичките тези години.

Малко преди това бе разгледала един албум, който бе открила в дневната, и бе осъзнала, че снимките на Нюела с Тимоти Мур датираха от годината след развода на Нюела с баща й.

Намери и по-малък албум, пълен с нейни снимки, направени през петте години, в които Нюела бе част от живота й. На последните страници бяха залепени всички бележки, които бе писала на Нюела през тези години.

На незалепената снимка в самия край бяха Нюела, баща й и тя на сватбата им. Тя се усмихваше щастливо, че ще има майка. Изражението на Нюелиното лице бе също толкова щастливо. Усмивката на устните на баща й обаче бе резервирана, въпросителна, точно в негов стил.

Не искаше да я допусне до сърцето си, помисли си Маги. Постоянно слушах, че бил луд по майка ми, но тя беше мъртва, а прекрасната Нюела бе там. Той бе загубилият, когато накрая тя си отиде, защото не можеше да издържа мърморенето му.

Загубих и аз, помисли си Маги, докато слагаше чашката и чинийката в миялната машина. Това просто действие извика друг спомен — за раздразнения глас на баща й: „Нюела, толкова ли ти е трудно да слагаш чиниите от масата право в миялната машина, вместо първо да ги трупаш в мивката?“

Известно време Нюела весело се смееше, че разхвърляността й била вродена, но по-късно отвръщаше: „За Бога, Оуен, правя го за първи път от три дена насам“.

А понякога, когато избухнеше в сълзи, аз изтичвах след нея и я прегръщах, помисли си тъжно Маги.

Беше четири и половина. Прозорецът над мивката обрамчваше хубавия дъб, който растеше встрани от къщата. Трябва да се подреже, помисли си Маги. При някоя буря тези сухи клони могат да се счупят и да паднат върху дома. Тя избърса ръцете си и се извърна. Но защо да се тревожи за това? Нямаше да живее тук. Щеше да огледа всичко и да подбере подходящи дрехи и мебели за благотворителни цели. Ако започнеше сега, щеше да приключи до времето, когато бе решила да си тръгне. Щеше, разбира се, да запази някои неща за спомен, но от повечето просто щеше да се освободи. Предполагаше, че след легализирането на завещанието щеше да продаде къщата „както си е“, но предпочиташе да бъде колкото се може по-празна. Не искаше непознати да оглеждат дома на Нюела, а може би да правят и саркастични забележки.

Започна от ателието на Нюела.

Три часа по-късно, потънала в праха от шкафчетата и по лавиците, наблъскани със засъхнали четки, празни тубички от маслени бои, парцалчета и малки стативи, Маги бе натрупала внушително количество пълни догоре торбички за боклук в единия ъгъл на стаята.

И въпреки, че едва започваше, дори това малко почистване променяше външния вид на помещението към по-добро. За да бъде справедлива си припомни — шефът на полицията Брауър я бе предупредил, че цялата къща е била щателно претърсена. Очевидно от службата за почистване не си бяха направили труда да направят нещо повече от това да набутат колкото може от нещата обратно в шкафчетата, а останалото бе натрупано върху тях. Резултатът бе усещане за хаос, което дразнеше Маги.

Самата стая обаче бе доста внушителна. През високите от пода до тавана прозорци, които изглежда бяха единствената по-значителна промяна, направена в къщата, влизаше прекрасната светлина на Севера, помисли си Маги. Когато Нюела бе настояла да донесе със себе си материалите си за скулптуриране, тя й беше обещала, че дългата маса ще й служи идеално за работно място. Въпреки увереността си, че нямаше да ги използва, за да зарадва Нюела, тя бе донесла двадесеткилограмова туба с мокра глина, няколко арматури — рамките, върху които се изграждаха фигурите, и инструментите си.

Маги спря за миг, размишлявайки. Можеше на тази маса да извае главата на Нюела. Наоколо имаше достатъчно скорошни нейни снимки, които да използва за модел. За какво ли пък са ми потрябвали, помисли си Маги. Струваше й се, че лицето на Нюела ще остане завинаги запечатано в паметта й. Нямаше никакви по-особени планове, освен да посещава Грета и да почисти къщата. Доколкото си спомням, ще бъда тук до другата неделя, така че няма да е зле да имам с какво да се занимавам, каза си тя, а какъв по-добър обект от Нюела?

Посещението в „Латъм Майнър“ и времето, прекарано с Грета Шипли, я бяха убедили, че безпокойството, което смяташе, че е доловила в поведението на Нюела, е било просто резултат от тревогата й за последиците от радикалната промяна в живота й, ако продадеше къщата си и се преместеше да живее в резиденцията. Изглежда няма какво друго да я е тормозило, реши тя. Поне аз не виждам такова.

Въздъхна. Е, за жалост няма как да бъда сигурна. Но ако наистина е било случайно нападение, не е ли било рисковано престъпникът да убие Нюела и после да се бави, за да претърсва къщата? Онзи, който е бил тук, не може да не е доловил уханията на храна и да не е видял подредената за гости маса. Логично е убиецът да се е страхувал да не би някой да пристигне, докато той претърсва къщата, каза си тя. Освен ако той вече е знаел, че вечерята е трябвало да започне в осем часа и че аз също ще пристигна горе-долу по това време.

Удобен момент, заключи тя. Без съмнение е бил такъв за някой, който е знаел плановете за вечерта — а може би дори е бил част от тях.

— Нюела не е убита от случаен крадец — промърмори Маги. Мислено си припомни хората, поканени на вечерята.

Какво знаеше за тях? Всъщност — нищо. Като се изключеше Лаям; той бе единственият, когото наистина познаваше. Той беше и причината отново да се срещне с Нюела, а за това щеше да му бъде благодарна до гроб. Радвам се, че и той е на моето мнение за братовчед си Ърл, помисли си тя. От появяването му тук наистина ме побиха тръпки.

Следващият път, когато говореше с Лаям, щеше да го попита за Малкълм и Джанис Нортън. Дори за краткия миг, когато тази сутрин бе поздравила Джанис в „Латъм Майнър“, тя бе доловила нещо странно в изражението на тази жена. Може би гняв. Заради провалилата се продажба? — зачуди се Маги. Но сто на сто в Нюпорт можеха да се купят много подобни къщи. Надали беше заради това.

Маги се приближи до дървената маса и седна. Погледна скръстените си ръце и осъзна, че я сърбяха да се захване с глината. Бе открила, че винаги когато се опитваше да разгледа задълбочено някой въпрос, работата с глината й помагаше да намери отговора или поне да стигне до някакво решение.

Днес нещо я беше озадачило — нещо, което беше забелязала подсъзнателно. Мозъкът й го бе регистрирал, но в дадения момент то не й беше направило впечатление. Какво можеше да е? — запита се тя. Миг след миг проследи деня си — ставането, бързия оглед на първия етаж на „Латъм Майнър“, срещата й с д-р Лейн и пътуването с Грета Шипли до гробищата.

Гробищата! Маги се изопна в стола си. Това беше! Замисли се. Последният гроб, на който отидоха, този на госпожа Райнлендър, която бе починала преди две седмици. Забелязах нещо там.

Но какво? Колкото и да се опитваше, не можеше да се сети кое бе станало причина за тревогата й.

Утре сутринта ще отида отново на гробищата и ще се огледам, реши тя. Ще си взема фотоапарата и ако не се сетя какво ме разтревожи, ще направя снимки. Може би онова, което не ми дава мира, ще изплува, докато ги проявявам.

Беше изморителен ден. Тя реши да се изкъпе, да си направи бъркани яйца, после да си легне и да почете пак от книгите за Нюпорт.

Докато слизаше на долния етаж, чу телефонът в спалнята на Нюела да звъни. Спусна се да вдигне слушалката, но бе възнаградена само с едно решително изщракване в другия край.

Който и да е бил, вероятно не ме е чул, но няма значение. Не се сещаше за някой, с когото да иска да разговаря точно в този момент.

Вратата на гардероба в спалнята на Нюела беше отворена и на идващата откъм коридора светлина се виждаше синия вечерен костюм от събирането в „Дъ Фор Сийзънс“. Беше небрежно метнат върху една закачалка, сякаш набързо прибран.

Костюмът беше скъп. Мисълта, че може да се повреди, ако бъде оставен така, накара Маги да отиде до гардероба и да го закачи, както трябва.

Докато оправяше плата й се стори, че чу леко тупване, сякаш нещо беше паднало на пода. Погледна надолу към плътно наредените едни до други чифтове боти и обувки и реши, че ако нещо наистина бе паднало, щеше да му се наложи да почака.

Затвори вратата на гардероба, излезе от стаята и тръгна да се къпе. Усамотението, което й беше толкова приятно вечер в нюйоркския й апартамент, не й харесваше в тази къща с несигурни ключалки и тъмни ъгълчета, в тази къща, където бе извършено убийство — може би от някой, когото Нюела бе смятала за приятел.

23

Ърл Бейтмън не бе имал намерението да се връща в Нюпорт във вторник вечерта. Докато се подготвяше обаче за лекцията, която щеше да изнася в петък, той си даде сметка, че като илюстративен материал трябваше да използва някои от диапозитивите, които държеше в музея на територията на погребалния дом „Бейтмън“. Домът на прапрадядо му — малката викторианска къща и четирите декара земя, на която бе разположена, бяха отделени от главния имот преди десет години.

Практически музеят беше частен и не бе отворен за посещения. Можеше да бъде разглеждан само след писмена молба и Ърл лично придружаваше малкото посетители. На подигравателните закачки, с които братовчедите му го обсипваха винаги, когато заговореха за „Долината на смъртта“, както наричаха малкия музей, леденият му и преднамерено сериозен отговор беше, че хората от всички култури и раси са придавали огромно значение на съпровождащите смъртта ритуали.

С течение на годините бе събрал внушително количество материали, свързани със смъртта: диапозитиви и филми, записи на погребални песни; гръцки епически поеми; картини и гравюри като например картината апотеоз на Линкълн, когото приемат на небето; макети на Тадж Махал* и пирамидите; местни мавзолеи от украсено с мед дърво; индиански погребални клади; съвременни ковчези; дубликати на тъпани; раковини, чадъри и мечове; статуи на коне без ездачи с обърнати стремена, както и образци на жалейно облекло от всички векове.

[* Величествен бял мраморен мавзолей в Индия, построен през 17 в. сред градина, цялата във фонтани. — Б.пр.]

„Жалейното облекло“ бе темата на лекцията, която трябваше да изнесе пред групата, току-що приключила с обсъждането на книгите върху погребалните ритуали. По този случай искаше да им покаже диапозитиви на костюмите в музея.

Нагледните материали винаги помагат за живостта на лекцията, реши той, докато шофираше по магистрала 138 над Нюпорт Бридж. До миналата година последният диапозитив, който показваше на лекциите си за жалейното облекло бе извадка от „Ръководство по етикет на Ейми Вандербилт“, 1952 г., където тя твърдеше, че лачените обувки никак не са подходящи за погребение. Като илюстрация на този текст той бе подготвил снимки на лачени обувки — от детските „Мери Джейнс“ до дамските лачени обувки деколте и мъжките бални пантофи — всичко това, според него разведряваше обстановката.

Но сега бе измислил нещо ново за края на лекцията.

„Чудя се какво биха казали бъдещите поколения за нас, когато разгледат снимки на вдовици в червени миниполи, както и на роднини на покойника в дънки и кожени якета. Дали ще видят в това облекло някакви социални и културни обичаи с дълбоко значение, каквито ние самите се опитваме да открием в облеклата от миналото? И ако е така, не бихте ли се зарадвали на възможността да подслушате разговорите им?“

Това му харесваше. Щеше да намали неудобството, което винаги долавяше сред аудиторията, когато обсъждаше факта, че в бюрейското общество обличали вдовицата или вдовеца в дрипи, защото вярвали, че след издъхването си душата на покойника моментално започва да броди и може да прояви враждебност към живите, дори и към онези, които той е обичал приживе. Както изглежда, дрипите отразявали мъката и подобаващата дълбока скръб.

В музея, докато взимаше необходимите му диапозитиви, продължаваше да мисли по този въпрос. Усещаше някакво напрежение между мъртвата Нюела и живата Маги. Имаше някаква враждебност към Маги. Тя трябваше да бъде предупредена.

Знаеше телефонния номер на Нюела наизуст и го набра в полутъмния офис на музея. Тъкмо се готвеше да затвори, когато чу задъханото „Ало?“ на Маги в слушалката. Въпреки това затвори.

Тя можеше да сметне предупреждението му за странно, а той не искаше да го мисли за луд.

— Аз не съм луд — каза си той на глас. После се изсмя. — Даже не съм и странен.

24

Четвъртък, 2 октомври

Обикновено Нийл Стивънс умееше да съсредоточава цялото си внимание върху непостоянните приливи и отливи на фондовата борса. Клиентите му — както фирми, така и частни лица, вярваха безрезервно в точността на прогнозите му и в проницателните му предвиждания за очакващите се тенденции. Но през петте дни, в който не бе успял да открие Маги, той бе установил, че е разсеян, след като трябваше да внимава, в резултат на което бе започнал да се държи неоправдано рязко с помощничката си Триш.

Накрая, като си позволи да покаже раздразнението си, тя го сложи на мястото му, вдигайки ръка с жест, който явно означаваше „Престани“, и занарежда:

— Има само една причина човек като теб да бъде в лошо настроение. Най-накрая проявяваш интерес към някоя жена, а тя не ти отвръща със същото. Е, предполагам, че трябва да ти кажа: „Добре дошъл в клуба“, но истината е, че съжалявам и ще се опитам да бъда търпелива към неоправданото ти мърморене.

След едно вяло и останало без отговор възражение: „Кой е шефът тук?“, Нийл се оттегли в кабинета си и отново започна да рови из паметта си за името на мащехата на Маги.

Раздразнението от натрапчивото усещане, че нещо не беше наред, го накара да се държи непривично нервно с двама от отдавнашните си клиенти — Лорънс и Франсис Ван Хилъри, които дойдоха в кабинета му тази сутрин.

Облечена в костюм на „Шанел“, който Нийл знаеше, че е от любимите й, Франсис приседна, елегантно изправена в края на кожения стол в „кътчето за разговори с клиенти“ и му разказа за съвета да инвестират в една петролна компания, който им бяха дали на някаква вечеря. Очите й светеха, докато му разправяше подробностите.

— Компанията е в Тексас — обясни ентусиазирано. — Но откакто Китай се отвори към Запада, те непрекъснато изпращат висококвалифицирани инженери там.

Китай! — помисли си ужасено. Нийл, но се облегна назад, опитвайки се да си придаде вид, че слуша с необходимото внимание, докато първо Франсис, а после и Лорънс развълнувано говореха за стабилизирането на политическата обстановка в Китай, за тревогите във връзка със замърсяването на околната среда там, за нефтените фонтани, чакащи да бъдат разработени, и разбира се, за парите, които щяха да се спечелят.

Нийл набързо изчисли наум и слисано осъзна, че говореха за инвестирането горе-долу на три четвърти от наличните си авоари.

— Ето го проспекта — завърши Лорънс Ван Хилъри и го побутна към него.

Нийл взе лъскавата книжка и откри, че съдържанието бе точно такова, каквото очакваше. В долната част на страницата, с букви, толкова малки, че почти не се четяха, бе написано предупреждението, че само хора, притежаващи най-малко половин милион долара, без да се смятат жилищата им, ще бъдат допуснати за участие.

Прочисти гърлото си.

— Окей, Франсис и Лорънс, плащате ми за съвети. Вие сте сред най-щедрите хора, с които някога съм работил. Вече дадохте огромни суми на децата и на внуците си, както и за благотворителни цели — в семейната компания, в компанията за недвижими имоти, пари под попечителство за внуците си, а също и за ИРА. Твърдо смятам, че онова, което сте оставили за себе си, не бива да бъде прахосано в такива съмнителни инвестиции. Рискът е прекалено голям и смея да твърдя, че от колата в гаража ви тече повече петрол, отколкото някога ще видите да изригва от тези така наречени нефтени фонтани. Съвестта не би ми позволила да ръководя такава трансакция и ви моля да не прахосвате парите си за нея.

Последва кратка тишина, нарушена от Франсис, която се обърна към съпруга си:

— Скъпи, напомни ми да закарам колата в сервиза.

Лорънс Ван Хилъри поклати глава и въздъхна примирено:

— Благодаря ти, Нийл. Предполагам, че няма по-голям глупак от дъртия глупак.

На вратата тихо се почука и Триш влезе, като носеше поднос с кафе.

— Все още ли се опитва да ви продаде онези акции на „Едзъл“, мистър Ван Хилъри?

— Не, спря ме точно когато се готвех да ги купя. Това кафе мирише хубаво.

След като обсъдиха няколко въпроса от инвестиционната им политика, разговорът се насочи към нещо, върху което Ван Хилърови умуваха.

— И двамата сме на седемдесет и осем — каза Лорънс, поглеждайки с обич към съпругата си. — Знам, че изглеждаме доста добре, но е ясно, че не можем да правим неща, които сме правили само допреди няколко години… Никое от децата ни не живее наблизо. Поддръжката на къщата в Гринич струва скъпо, а отгоре на всичко и старият ни иконом току-що се пенсионира. Сериозно обмисляме да се оттеглим в някой дом за възрастни хора някъде в Ню Ингланд. Ще продължим да ходим във Флорида през зимата, но няма да е зле да се отървем от отговорността по поддържането на къщата и на земята около нея.

— Къде по-точно в Ню Ингланд? — попита Нийл.

— Може би на Кейп Код. Или пък в Нюпорт. Бихме искали да сме близо до водата.

— В такъв случай може би ще успея да направя малко проучване през уикенда. — Накратко им разказа как няколко от жените, с чиито доходи се е занимавал баща му, са се преместили в резиденцията „Латъм Майнър“ в Нюпорт и се чувстват много щастливи там.

Когато станаха да си вървят, Франсис Ван Хилъри целуна Нийл по бузата.

— Никакъв петрол за китайските лампи, обещавам ти. И се обади да кажеш какво си научил за онзи дом в Нюпорт.

— Разбира се. — Утре, помисли си Нийл, утре ще бъда в Нюпорт и може би ще се натъкна на Маги.

Никакъв шанс! — обади се досаден глас от дъното на мозъка му.

Тогава дойде просветлението. Една вечер, когато вечеряха в „Ниърис“, Джими Ниъри и Маги се бяха заговорили за предстоящото й пътуване до Нюпорт. Тя бе казала на Джими името на мащехата си и той бе отвърнал нещо от рода, че било от най-прочутите келтски имена. Джими сигурно щеше да си спомни, каза си той.

В осем часа същата вечер, докато Нийл доволно довършваше задушените миди с картофено пюре, Джими Ниъри пристигна. Като стискаше мислено палци, Нийл го попита дали може да си спомни името на мащехата на Маги.

— Ъхъ — отвърна Джими. — Чакай малко. Прочуто име беше. Да видим. — Съсредоточавайки се, Джими смръщи пълничкото си лице. — Нийв… Сайобан… Мийв… Клойша… не, не тези. Беше… беше… Божичко, сетих се — Финюела! Означава „хубава“ на келтски. А Маги каза, че й викали Нюела.

— Това поне е начало. Ще ми се да те целуна, Джими — рече пламенно Нийл.

На лицето на Джими се изписа паника.

— Да не си посмял! — сопна се той.

25

Маги не беше очаквала да спи добре, но увита в пухения юрган и с глава, заровена в напълнените с гъши пух възглавници, тя не се събуди, докато в девет и половина телефонът в голямата спалня не иззвъня.

Чувствайки се свежа и ободрена за първи път от няколко дни насам, тя побърза да вдигне, като забеляза дори ярките слънчеви лъчи, които се процеждаха през процепите на щорите.

Обаждаше се Грета Шипли. Започна почти извинително:

— Маги, исках да ти благодаря за вчера. Това означаваше толкова много за мене. И моля те, не се съгласявай, ако ти самата не го желаеш, но ми спомена, че искаш да прибереш боите, четките и другите неща, които Нюела остави тук, така че… Нали разбираш, разрешено ни е, всеки на свой ред, да кани гости за вечеря. Мислех си, че ако нямаш някакви планове, можеш да вечеряш с мен довечера.

— Нямам абсолютно никакви планове и с удоволствие ще дойда — отвърна искрено Маги. После през ума й внезапно мина една мисъл — нещо като смътна картина. Гробищата. Гробът на мисис Райнлендър. Или пък не? Нещо там бе привлякло вниманието й вчера, но какво? Трябваше отново да отиде. Смяташе, че бе на гроба на мисис Райнлендър, но ако грешеше, щеше да й се наложи да посети отново всички останали гробове.

— Мисис Шипли — рече тя, — докато съм тук, трябва да направя някои снимки из Нюпорт за един проект, по който работя. Може да прозвучи зловещо, но „Сейнт Мери“ и „Тринити“ излъчват такова спокойствие и притежават такава древна атмосфера, че са идеални за целите ми. Спомням си, че зад някои от гробовете, на които вчера оставихме цветя, се откриваха прекрасни гледки. Бих искала да се върна там. Можете ли да ми кажете кои посетихме?

Надяваше се набързо измисленото извинение да не прозвучи прекалено неправдоподобно. Но аз наистина работя по проект.

Грета Шипли обаче изглежда не прие молбата на Маги като нещо странно.

— О, имат красиво разположение, нали? — съгласи се тя. — Разбира се, мога да ти кажа къде ходихме. Имаш ли лист и химикалка под ръка?

— Имам. — Нюела бе оставила малко тефтерче и химикалка до телефона.

Три минути по-късно Маги бе надраскала не само името и местонахождението на всеки гроб, но имаше сигурни указания как да открие парцелите. Сега й оставаше единствено да знае какво се надяваше да открие.

След като затвори, Маги стана, протегна се и реши да вземе бърз душ, за да приключи с процеса на събуждането. Топла вана вечер, за да те приспи, помисли си тя, и хладен душ, за да се разбудиш. Радвам се, че не съм се родила преди четиристотин години. Спомни си какво бе прочела в книгата за кралица Елизабет I: „Кралицата взима вана веднъж месечно, независимо дали й е необходима или не“.

Главичката на душа, очевидно допълнение към красивата вана с животински крака, пускаше остри като иглички и много приятни струйки. Загърната в плюшена роба, с увита в тюрбан все още влажна коса, Маги слезе на долния етаж и си приготви лека закуска, която отнесе в стаята си, за да си хапва, докато се облича.

Печално си даде сметка, че непретенциозните дрехи, които бе взела за ваканцията си при Нюела, нямаше да й бъдат достатъчни за двуседмичния престой тук. Този следобед щеше да й се наложи да потърси някакъв бутик или нещо подобно, за да си купи една-две поли и също толкова блузи или пуловери. Знаеше, че в „Латъм Майнър“ се обличаха доста официално за вечеря, а се беше съгласила да вечеря и с Лаям в петък, което вероятно означаваше, че ще трябва да бъде с подходящи дрехи. Винаги, когато излизаха за вечеря в Ню Йорк, Лаям избираше доста скъпи ресторанти.

Вдигна щорите, отвори предния прозорец и почувства топлия, нежен бриз, който потвърждаваше, че след вчерашното студено и влажно време, Нюпорт се радваше на прекрасно циганско лято. Днес нямаше да й е необходимо дебело яке, реши тя. Бяла тениска, дънки, син пуловер и маратонки — такъв беше изборът й.

След като се облече, Маги застана за миг пред окаченото над бюрото огледало и се взря в себе си. В очите й вече нямаше и следа от сълзите, които беше проляла за Нюела. Те отново бяха ясни. Сини. Сини като сапфири. Така беше описал очите й Пол вечерта, когато се запознаха. Като че ли се бе случило преди векове. Тя беше шаферка на сватбата на Кей Койлър, а той шафер.

Подготвителната вечеря беше в „Чеви Чейс Кънтри Клъб“ и Мериленд, близо до Вашингтон. Той беше седнал до нея. Разговаряхме цялата нощ, спомни си Маги. После, след сватбата, изтанцувахме всички танци. Когато ме прегърна, почувствах се така, сякаш внезапно бях намерила своя дом.

По онова време и двамата бяха само на по двадесет и три години. Той следваше във Военновъздушната академия, тя тъкмо завършваше Нюйоркския университет.

Всички казваха каква красива двойка сме, спомни си Маги. Пример за хармонията между контрастите. Пол беше толкова светъл, с права руса коса и светлосини очи — бе наследил северняшката външност на своята баба финландка. Аз, тъмнокосата келтка.

Пет години след смъртта му продължаваше да носи косата си така, както я харесваше Пол. Накрая, миналата година, я беше скъсила със седем сантиметра, така че сега едва докосваше яката й, но пък по-късата дължина подчертаваше естествената й чупливост. Освен това й трябваха много по-малко грижи, а за Маги това бе от огромно значение.

Пол също така харесваше факта, че Маги употребяваше само спирала за очи и червило с естествен цвят. Сега, поне за тържествени случаи, тя имаше по-голямо разнообразие от гримове.

Защо мисля за всичко това? — запита се Маги, докато се приготвяше да тръгва. Като че ли го разказваше на Нюела, осъзна тя. Това бе всичко, което й се беше случило през годините на раздялата им и за което тя искаше да поговори с нея. Нюела бе овдовяла млада. Щеше да я разбере.

След една последна мълчалива молитва към Нюела да използва своето влияние пред любимите си светци, така че Маги да разбере защо изпитва непреодолимо желание да отиде на гробищата, тя взе подноса от закуската си и го отнесе долу в кухнята.

Три минути по-късно, след като провери съдържанието на чантата си, превъртя два пъти ключа на външната врата и извади фотоапарата „Никон“ и останалите си принадлежности от багажника на колата, тя тръгна към гробищата.

26

Мисис Елеонор Робинсън Чандлър пристигна в „Латъм Майнър Резидънс“ точно в десет и тридесет, за колкото бе определена срещата й с д-р Уилям Лейн. Лейн посрещна гостенката си аристократка с чара и любезността, които го правеха идеалният директор и лекуващ лекар на резиденцията. Познаваше историята на мисис Чандлър наизуст, фамилното име бе добре известно из целия Род Айлънд. Бабата на мисис Чандлър бе една от гранд дамите на Нюпортското общество по време на зенита на града през деветдесетте години на деветнадесети век. Тя бе чудесна кандидатка за резиденцията и по всяка вероятност щеше да привлече и други желаещи измежду приятелите си.

Финансовото й положение, макар и внушително, бе малко разочароващо. Очевидно бе успяла да раздаде голяма част от парите си на многочленното си семейство. Седемдесет и шест годишна, тя явно бе внесла своя дял за увеличаване на населението на земята: четири деца, четиринадесет внуци, седем правнуци и несъмнено се очакваха още.

Мисис Чандлър бе облечена в плетен бежов костюм и носеше ниски обувки. Единствените й бижута представляваха перлена огърлица, малки перлени обеци, златна венчална халка и тесен златен часовник, но всяко едно от тези неща бе изумително. Класическите й черти, обрамчени от чисто бяла коса, излъчваха снизходителност и резервираност. Лейн прекрасно осъзна, че той бе човекът, подложен на проверка.

— Вие сигурно разбирате, че това е само предварителна среща — казваше мисис Чандлър. — Изобщо не съм уверена, че желая да се преместя в която и да било резиденция, независимо колко е привлекателна. Не мога да не призная — от онова, което видях досега личи, че тази стара къща е реставрирана с вкус.

Одобрението на сър Хюберт е чест, наистина, помисли си саркастично Лейн. Въпреки това се усмихна доволно:

— Благодаря — отвърна той. Ако Одил беше тук, щеше да започне да се превъзнася, че от устата на мисис Чандлър такава похвала означава много за тях и така нататък и така нататък.

— Най-голямата ми дъщеря живее в Санта Фе и много иска да отида при нея — продължи мисис Чандлър.

Но ти не искаш да отидеш там, нали? — помисли си Лейн и изведнъж се почувства много по-добре.

— Разбира се, след като човек е живял в този край толкова години, е малко трудно да направи такава рязка промяна, струва ми се — забеляза съчувствено той. — Много от гостите ни посещават близките си за седмица-две и после с радост се връщат към тишината и удобствата на „Латъм Майнър“.

— Да, сигурна съм. — Тонът на мисис Чандлър бе уклончив. — Разбрах, че имате няколко свободни жилища.

— Всъщност едно от най-привлекателните ни жилища току-що се освободи.

— Кой бе последният му обитател?

— Мисис Констанс Ван Сикъл Райнлендър.

— О, разбира се. Кони е била доста болна, както чух.

— Боя се, че да. — Лейн не спомена за Нюела Мур. Щеше да обясни за стаята, опразнена за ателието й, с това, че апартаментът се ремонтира основно.

Качиха се с асансьора до третия етаж. Мисис Чандлър дълго стоя на обърнатата към океана тераса.

— Прекрасно е — призна тя. — И все пак, предполагам, че този апартамент струва петстотин хиляди долара?

— Точно така.

— Е, не възнамерявам да похарча толкова много. След като видях това, бих искала да видя и останалите ви свободни жилища.

Ще се опита да се пазари с мен, помисли си д-р Лейн и сдържа желанието си да й каже, че опитът е напълно безсмислен. Основно правило на всичките резиденции на „Престиж“ бе „абсолютно никакви отстъпки в цените“. Иначе биха се получили нежелателни резултати, защото слуховете за специалните договаряния неминуемо стигаха до онези, които не бяха получили подобна привилегия.

Мисис Чандлър моментално се отказа от най-малкото, от средното, а после и от най-голямото едностайно жилище.

— Никое от тях не става. Боя се, че само си губим времето.

Намираха се на втория етаж. Д-р Лейн се обърна и видя Одил да върви към тях, хванала под ръка мисис Причард, която се възстановяваше от операция на крака. Тя им се усмихна, но за голямо облекчение на Лейн не спря. Дори Одил понякога разбира, че не бива да се натрапва, помисли си той.

Сестра Марки седеше зад бюрото си на втория етаж. Погледна ги с приветлива професионална усмивка. Лейн нямаше търпение да се заеме с нея. Тази сутрин мисис Шипли му беше казала, че възнамерява да сложи на вратата си резе, за да си осигури спокойствието.

— Тази жена гледа на затворената врата като на предизвикателство — беше се оплакала тя.

Минаха покрай апартамента на мисис Шипли. Камериерката току-що бе приключила с почистването му и вратата беше широко отворена. Мисис Чандлър надникна и спря.

— О, това е чудесно — искрено се възхити тя, докато гледаше широкото, обзаведено като дневна помещение с ренесансова камина.

— Заповядайте — подкани я д-р Лейн. — Знам, че мисис Шипли няма да има нищо против. Тя е на фризьор.

— Само за малко. Чувствам се като натрапница. — Мисис Чандлър огледа спалнята и прекрасните изгледи към океана от трите страни на жилището. — Мисля, че това е за предпочитане пред най-голямото жилище — каза му тя. — Колко струва подобен апартамент?

— Триста и петдесет хиляди долара.

— Е, толкова бих платила. Има ли свободно подобно жилище? На тази цена, разбира се.

— В момента не — отвърна той и добави: — Но защо не попълните молба за постъпване? — Усмихна й се. — Много бихме искали някой ден да станете една от гостенките ни.

27

Дъглас Хенсън се усмихна предразполагащо на Кора Гебарт, язвителната седемдесетгодишна жена, която очевидно се наслаждаваше на мидите върху задушена цикория, които си беше поръчала за обяд.

Тя бе разговорчива, помисли си той, не като някои от другите, които му се налагаше да обсипва с внимание, преди да успее да измъкне информация от тях. Мисис Гебарт се отваряше пред него като слънчоглед към слънцето и той знаеше, че преди да са им сервирали еспресото, ще е успял да спечели доверието й.

„Любимият племенник на всички“ беше го нарекла една от тези жени и той искаше да го приемат точно така: гальовно загриженият тридесетгодишен мъж, предлагащ им всички дребни любезности, на които не се бяха радвали от години.

Задушевни, изпълнени с клюки обяди в ресторанти, които бяха или за чревоугодници като този тук — „Бочардс“, или от които човек можеше да се порадва на забележителни гледки, докато си хапва омари. След обеда подаряваше кутия бонбони на онези дами, които си поръчваха нещо сладко за десерт, цветя — на жените, обичащи да си припомнят някогашните си ухажори, та дори разходка под ръка по Оушън Драйв на някоя скорошна вдовица, която замечтано му бе разказала как всеки ден с покойния й съпруг са излизали на дълги разходки. Знаеше точно как да го направи.

Хенсън уважаваше факта, че всички тези жени бяха интелигентни, а някои — дори хитри. Предложенията за инвестиране, които им правеше, бяха такива, че и въздържаният инвеститор не би могъл да отрече перспективността им. Всъщност, от едно от тях наистина беше излязло нещо, което в известен смисъл бе катастрофално за него, но накрая се оказа в негов плюс. Защото сега, за да хване жертвата си на въдицата, той предлагаше на вероятната клиентка да се обади на мисис Алберта Даунинг в Провидънс, за да потвърди качествата му.

— Мисис Даунинг инвестира сто хиляди долара и за една седмица получи печалба от триста хиляди — можеше да каже на бъдещата клиентка. И това бе истина, фактът, че цената на акциите беше изкуствено надута в последната минута и че мисис Даунинг му беше наредила да продава, противно на съвета му, по онова време му се беше сторило истинска катастрофа. Наложи се да извадят пари, за да й изплатят печалбата, но сега поне имаха препоръките на една истинска аристократка.

Кора Гебарт изискано изяде последния залък от яденето си.

— Превъзходно беше — обяви тя, докато отпиваше от шардонето в чашата си. Хенсън искаше да поръча цяла бутилка, но тя му беше отвърнала категорично, че една чаша на обяд е границата й.

Дъглас остави ножа си в чинията и внимателно постави вилицата до него с насочени надолу върхове — европейски стил.

Кора Гебарт въздъхна.

— Точно така оставяше приборите си и съпругът ми. И вие ли сте учили в Европа?

— Първи курс изкарах в Сорбоната — отвърна Хенсън със заучена небрежност.

— Прекрасно! — възкликна мисис Гебарт и моментално премина на безукорен френски, докато Дъглас отчаяно се опитваше да следи мисълта й.

След малко вдигна ръка усмихнато:

— Чета и пиша на френски свободно, но откакто бях там минаха единадесет години и се страхувам, че малко съм го позабравил. En anglais, jr’il vous plait*.

[* Да минем на английски, ако обичате. — Б.пр.]

Засмяха се заедно, но Хенсън пусна антената си. Проверяваше ли го мисис Гебарт? — зачуди се той. Бе отбелязала хубавото му сако от туид, както и цялостния му забележителен външен вид, казвайки, че е направо необичайно, след като толкова много млади мъже, включително и внукът й, изглеждат така, сякаш се връщат от къмпинг. Дали не му намекваше, че й е ясен? Може би усещаше, че не е завършил „Уилямс“, нито пък бизнес школата „Уортън“, както твърдеше?

Той знаеше, че стройното му тяло, русата коса и аристократичната му външност правеха впечатление. Те му бяха помогнали да започне работа не къде да е, а в „Мерил Линч“ и „Соломон Брадърс“, макар че не беше успял да изкара повече от шест месеца и на двете места.

Следващите думи на мисис Гебарт обаче го успокоиха.

— Мисля, че бях прекалено консервативна — оплака се тя. — Сложих голяма част от парите си в попечителски фондове, така че внуците ми да могат да си купуват повече избелели дънки. По тази причина не ми е останало много за самата мен. Смятах да се преместя в една от резиденциите за възрастни хора — дори неотдавна посетих „Латъм Майнър“ с това намерение — но би ми се наложило да се настаня в едно от по-малките жилища, а аз съм свикнала с повече пространство. — Направи пауза, после погледна Хенсън право в очите. — Склонна съм да инвестирам триста хиляди долара в акциите, които ми препоръчахте.

Той се опита да не покаже вълнението си, но се оказа доста трудно. Сумата, която тя спомена, бе значително по-голяма от онази, на която се беше надявал.

— Счетоводителят ми, разбира се, е против, но започвам да си мисля, че е старомоден глупак. Познавате ли го? Името му е Робърт Стивънс. Живее в Портсмут.

Хенсън наистина бе чувал името. Робърт Стивънс се грижеше за данъците на мисис Арлингтън, а тя бе изгубила много пари, инвестирайки в една компания, която той й беше препоръчал.

— Само че аз му плащам да се оправя с данъците ми, а не да ръководи живота ми — продължи мисис Гебарт, — така че без да го обсъждам с него, смятам да осребря облигациите си и да ви оставя да донесете печалба и на мен. Сега, след като решението е взето, може би наистина ще пия втора чаша вино.

Докато обедното слънце обливаше ресторанта с горещата си яркост, те вдигнаха тост.

28

Маги прекара почти два часа на гробищата „Сейнт Мери“ и „Тринити“. На няколко от местата, които искаше да снима, се извършваха погребения, така че тя изчакваше опечалените да си тръгнат, преди да извади фотоапарата си.

Хубавият топъл ден бе в пълен контраст със зловещото й проучване, но тя бе настоятелна и посети отново всички гробове, на които бяха ходили с Грета Шипли, като направи снимки от всевъзможни ъгли.

Владееше я главно чувството, че беше забелязала нещо странно на гроба на мисис Райнлендър — последният, на който бяха спрели. Затова обърна реда, който вчера бяха следвали с мисис Шипли, като започна от гроба на мисис Райнлендър и завърши с този на Нюела.

Именно там малко момиченце на около осем-девет години се появи и застана наблизо, наблюдавайки я внимателно.

Когато изщрака филма, Маги се обърна към момиченцето:

— Здрасти, аз съм Маги — представи се тя. — Ти как се казваш?

— Мериан. Защо ти е притрябвало да снимаш тук?

— Ами, фотографка съм и работя по някои по-особени теми, а тази е една от тях.

— Искаш ли да снимаш гроба на дядо ми? Ето го там. — Тя посочи наляво към мястото, където няколко жени бяха застанали пред висока паметна плоча.

— Не, не днес. Всъщност, вече приключих. Но ти благодаря. И съжалявам за дядо ти.

— Днес е третата му годишнина. Ожени се отново на осемдесет и две. Мама казва, че жена му го е уморила.

Маги се опита да не се усмихне.

— Е, може би понякога става и така.

— Татко твърди, че след петдесет години живот с баба поне се е повеселил две години. Дамата, за която беше женен, сега си има нов приятел. Татко казва, че и на него годинките му са преброени.

Маги се засмя.

— Струва ми се, че татко ти е много забавен.

— Така е. Добре, трябва да вървя. Мама ми маха. Довиждане.

Този разговор би харесал на Нюела, помисли си Маги. Какво всъщност търся аз? — запита се тя, като гледаше втренчено надолу към гроба. Оставените от Грета Шипли цветя бяха започнали да увяхват, но иначе гробът изглеждаше съвсем като останалите. Въпреки това тя изщрака още един филм за всеки случай.

Следобедът мина бързо. След като разгледа картата, сложена на съседната седалка, Маги подкара към центъра на Нюпорт. Като професионален фотограф винаги предпочиташе сама да проявява филмите си и с огромно нежелание ги остави в едно фотоателие. В действителност нямаше друг избор. Не си беше донесла оборудването за проявяване; би било твърде сложно за толкова кратко пътуване. След като й обещаха, че снимките ще са готови за следващия ден, тя хапна един хамбургер с кока-кола в „Блек Ели Пъб“, после откри някакъв бутик на Темза Стрийт, където купи два пуловера с качулки — един бял и един черен, две дълги поли и кремаво немачкаемо сако в комплект с панталон. Заедно с дрехите, които си беше взела, тези неща щяха напълно да задоволят нуждите й при всичко, което би изникнало в Нюпорт през следващите десет дни. А освен това наистина й харесваха.

Нюпорт е интересен град, мислеше си тя, докато караше по Оушън Драйв към къщата на Нюела.

Моята къща, поправи сетя, все още учудена от този факт. Както вече знаеше, Малкълм Нортън се беше споразумял с Нюела да я купи. Той спомена, че иска да говори с мен, помисли си. Разбира се, сигурно ще е за къщата. Искам ли да я продам? — запита се тя. До снощи бих отговорила: „Вероятно“. Но сега, в този момент, като гледам чудесния океан и този прекрасен, старинен град на този хубав остров, не съм много сигурна.

Не. Ако трябваше да реша сега, заключи тя, не бих я продала.

29

В четири и половина дежурството на сестра Зелда Марки свърши и тя отиде да докладва, според правилника, в кабинета на д-р Уилям Лейн. Знаеше, че ще и чете конско, знаеше също така и защо: Грета Шипли се беше оплакала от нея. Е, сестра Марки бе подготвена за разговора с д-р Лейн.

Я го виж, помисли си презрително тя, когато й се намръщи иззад бюрото си. Хващам се на бас, че не може да направи разлика между морбили и варицела. Или между сърцебиене и сърдечна недостатъчност.

Мръщеше се, но издайническите струйки пот по челото му ясно говореха на сестра Марки колко неудобно се чувства от този разговор. Тя реши да го улесни, защото добре си даваше сметка, че винаги най-добрата отбрана е нападението.

— Докторе — започна тя. — Знам точно какво смятате да ми кажете: мисис Шипли се е оплакала, че влизам при нея, без да чукам. Истината е, че мисис Шипли много спи, много повече, отколкото до преди няколко седмици и аз малко се безпокоя. Вероятно това е само емоционална реакция на смъртта на приятелките й, но ви уверявам, че влизам без покана единствено когато не отговори и на повторното ми почукване.

Видя как в очите на Лейн трепна неувереност, преди да започне.

— Тогава, мис Марки, бих ви посъветвал, ако мисис Шипли не ви отговори до известно време, да отворите леко вратата и да я повикате. Истината е, че е започнала ужасно да се дразни от това и аз бих искал да оправя нещата, преди да са се превърнали в проблем.

— Но, д-р Лейн, ако не бях в стаята й преди две вечери, когато й прилоша, можеше да се случи нещо ужасно.

— Прилошаването й мина бързо и се оказа, че не е нещо сериозно. Оценявам загрижеността ви, но не желая да има оплаквания. Разбрахме ли се, мис Марки?

— Разбира се, докторе.

— Мисис Шипли възнамерява ли да слезе за вечеря довечера?

— О, да, не само ще слезе, но ще има и гостенка, мис Холоуей, доведената дъщеря на мисис Мур. Мисис Лейн бе уведомена за това. Тя каза, че мис Холоуей ще прибере нещата на мисис Мур, като дойде.

— Разбирам. Благодаря ви, мис Марки.

Веднага, след като тя излезе, Лейн вдигна телефона да се обади на съпругата си вкъщи. Когато чу гласа й, той й се сопна:

— Защо не ме предупреди, че Маги Холоуей ще вечеря тук довечера?

— Какво значение има това? — попита озадачено Одил.

— Има значение, защото… — Лейн затвори уста и си пое дълбоко въздух. — Някои неща бе по-добре да не се казват. — Искам да зная за всеки гост, поканен за вечеря — измърмори той. — Най-малкото би трябвало да съм там, за да ги поздравя.

— Знам, скъпи. Уредих с теб да вечеряме в резиденцията довечера. Мисис Шипли отказа доста нелюбезно, когато й предложих с гостенката й да дойдат на нашата маса. Но поне ще можеш да си поговориш с Маги Холоуей преди това.

— Добре. — Направи пауза, сякаш се готвеше да каже още нещо, но бе променил решението си. — Ще се прибера след десет минути.

— Е, хубаво ще е да го направиш, ако искаш да се освежиш. — Звънкият смях на Одил го накара да стисне зъби.

— В края на краищата, скъпи — продължи тя, — ако правилникът изисква гостите да се обличат официално за вечеря, мисля, че директорът и жена му трябва да дават пример. Нали така?

30

Ърл Бейтмън имаше тесен апартамент в общежитията на Хътчинсън. За него малкият колеж за свободни изкуства, разположен в тихата част на Провидънс, бе идеалното място, от което да прави изследвания за лекциите си. Засенчен от останалите институти за висше образование в областта, Хътчинсън все пак предлагаше великолепни условия и курсът на Ърл по антропология се смяташе за голяма атракция там.

— Антропология: науката, която се занимава с първоосновите, с физическото и културното развитие, с расовите характеристики и със социалните обичаи и вярвания на човечеството — започваше Ърл всеки семестър, като караше студентите си да запомнят тези думи. Както обичаше да повтаря, разликата между него и много от колегите му бе, че по негово мнение истинското познаване на всеки народ и на всяка култура започва с изучаването на съпровождащите смъртта ритуали.

Тази тема никога не преставаше да го очарова. Нито пък слушателите му, както личеше от факта, че все повече го търсеха като лектор. Всъщност няколко национални бюра за набиране на лектори му бяха писали, предлагайки му значителни хонорари, за да говори на обед или на вечеря, които щяха да се състоят чак след година и половина.

Тези писма му носеха огромно удовлетворение. „Както разбрахме, професоре, вие представяте темата за смъртта по изключително интересен начин“ — обикновено започваха писмата, които постоянно получаваше. Отговорите, които пристигаха, също бяха удовлетворяващи. Сега хонорарът му за подобни ангажименти бе три хиляди долара плюс разходите, а получаваше повече предложения, отколкото можеше да приеме.

В сряда последната лекция на Ърл бе в два следобед, което му позволяваше през останалата част от следобеда да обработи лекцията си за един женски клуб и да отговори на получените писма. Едно от тях го беше заинтригувало до такава степен, че не му излизаше от ума.

От една кабелна станция му бяха писали и го питаха дали смята, че разполага с достатъчно материал за серия от половинчасови, онагледени телевизионни предавания върху културните аспекти на смъртта. Възнаграждението вероятно нямаше да е значително, но те бяха изтъкнали, че подобни предавания са се отразили благоприятно на много от другите гост водещи.

Достатъчно материал? — помисли си саркастично Ърл, като вдигна крака върху масичката за кафе. Разбира се, че имам достатъчно материал. Смъртните маски, например, сети се той. Никога не съм говорил по тази тема. Имало ги е при египтяните и при римляните, флорентинците започват да ги правят в края на четиринадесети век. Много малко хора знаят, че съществува смъртна маска на Джордж Вашингтон, запечатала вечността на спокойното му, дори благородно лице, без дори да загатва за хлопащите дървени зъби, които са разваляли външността му приживе.

Номерът бе винаги да се включва нещо човешко, така че обсъжданите личности да не бъдат приемани като обекти на зловещ интерес, а като будещи съчувствие човешки същества.

Темата на тазвечерната лекция бе насочила Ърл към много други възможности за лекции. Довечера, разбира се, щеше да говори за жалейното облекло през вековете. Но изследването му го бе накарало да осъзнае, че книгите по етикеция бяха богат източник за друг материал.

Някои от препоръките на Ейми Вандербилт, които беше включил, представляваха съветите й отпреди половин век да се заглушава езичето на входния звънец на дома, с което се щадеше скръбта на опечалените, както и избягването на думи като „смърт“, „умря“ и „убит“ в съболезнователните картички.

Езичето! Викторианците изпитвали ужас да не бъдат заровени живи и искали върху гроба им да се сложи звънче с връв или метална жица, която по вентилационна тръба да слиза до ковчега, така че човекът в него да може да позвъни в случай, че той или тя не е мъртъв. Но той не желаеше, не можеше да засегне тази тема отново.

Ърл знаеше, че има или може да намери материал за какъвто и да било брой предавания. Щеше да стане известен, помисли си. Той, Ърл, комуто цялото семейство се подиграваше, щеше да им покаже на тях — на тези свои разпуснати, шумни братовчеди, на тези презрени издънки на един откачен, алчен крадец, натрупал богатство чрез измами и тъмни сделки.

Усети как пулсът му се ускори. Не мисли за тях! — предупреди се той. Съсредоточи се върху лекцията и върху измислянето на теми за предаванията по кабелната телевизия. Имаше още една тема, която обмисляше и за която бе сигурен, че ще бъде приета с огромен интерес.

Но първо… щеше да пийне нещо. Само едно, обеща си той, докато си приготвяше много сухо мартини в помещението, служещо едновременно за кухня и за трапезария. Докато отпиваше първата глътка, се замисли върху факта, че често преди смъртта някой от близките на човека, който скоро щеше да умре, имаше предчувствие, нещо като безпокойство или предупреждение за онова, което предстоеше да се случи.

Когато отново седна, махна очилата си, разтърка очи и се облегна назад в разтегателния диван, който му служеше и за легло.

Някой от близките…

— Като мен — каза си на глас. — Всъщност не съм толкова близък с Маги Холоуей, но усещам, че тя не е близка с никого. Може би затова предчувствието осени мен. Знам, че Маги ще умре много скоро, точно както миналата седмица бях сигурен, че на Нюела й остават броени часове.

Три часа по-късно, под ентусиазираните аплодисменти на аудиторията, той започна лекцията си с лъчезарна и някак си неуместна усмивка.

— Не обичаме да говорим за това, но всички ние ще умрем. Понякога получаваме отсрочка. Всички сме чували за хора, клинически мъртви, които после са се върнали към живота. Но друг път боговете са си казали думата и библейското пророчество: „Прах от праха и пръст от пръстта“ е било изпълнено.

Направи пауза, докато аудиторията попиваше всяка негова дума. Лицето на Маги изплува в съзнанието му — онзи облак тъмна коса, обрамчващ дребните, изящни черти, подчертани от прекрасните, изпълнени с болка сини очи…

Поне, утеши се той, много скоро вече нямаше да изпитва никаква болка…

31

Анджела, любезната прислужница, която я беше посрещнала вчера, показа на Маги килерчето, където се пазеха принадлежностите за рисуване на Нюела. Типично за Нюела, помисли си с обич Маги. Нещата бяха натрупани в безпорядък по рафтовете, но с помощта на Анджела не й отне много време да ги сложи в кутии, а общият работник от кухнята й помогна да ги нареди в колата си.

— Мисис Шипли ви очаква в апартамента си — каза й прислужницата. — Сега ще ви заведа при нея.

— Благодаря.

Младата жена се поколеба за миг и огледа голямата зала за занимания.

— Когато мисис Мур провеждаше курсовете си тук, всички така се забавляваха. Нямаше значение, че повечето изобщо не умееха да рисуват. Преди две седмици тя започна с молбата всички да си спомнят по един лозунг от Втората световна война, от онези, дето ги имало по плакатите навсякъде. Дори мисис Шипли се включи, въпреки че толкова се беше разстроила преди това същия ден.

— Защо се беше разстроила?

— Мисис Райнлендър бе починала онзи понеделник. Те бяха добри приятелки. Както и да е, аз помагах при раздаването на материалите, а те се състояха от различни лозунги като: „Нека да се веят“, илюстриран от мисис Мур — знаме, развяващо се зад самолет — всички го прерисуваха. Тогава някой предложи: „Недей да бъбриш, друже ти, в устата дъвка «Tone» бутни“.

— Имало е такъв лозунг?

— Да. Всички се засмяха, но както обясни мисис Мур, това било сериозно предупреждение към заетите във военната промишленост хора да не казват нищо, което някой шпионин би могъл да чуе. Беше толкова интересно. — Анджела се усмихна, спомняйки си. — Беше последният час, проведен от мисис Мур. На всички ни липсва. Е, май ще е по-добре да ви заведа горе при мисис Шипли — промърмори тя.

Топлата усмивка на Грета Шипли, когато видя Маги, не скри факта, че кожата под очите и около устните й имаше сивкав оттенък. Маги забеляза също така, че когато се изправи, тя трябваше да потърси опората на облегалката на стола. Изглеждаше изморена и със сигурност по-слаба отколкото вчера.

— Маги, прекрасно изглеждаш. И колко мило, че дойде толкова бързо — каза мисис Шипли. — На масата ще бъдем много приятна компания и вярвам, че хората ще ти харесат. Реших да изпием по един аперитив тук, преди да се присъединим към останалите.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Маги.

— Надявам се, че обичаш шери. Боя се, че само това имам.

— Наистина обичам шери.

Без да чака да я помолят, Анджела отиде до шкафа, наля кехлибарената течност от каната в две старинни кристални чаши и им ги сервира. После тихо напусна стаята.

— Това момиче е съкровище — рече мисис Шипли. — Толкова много дребни любезности, за които останалите не биха се и сетили. Не, че не са добре обучени — добави бързо тя, — но Анджела е особена. Прибра ли принадлежностите на Нюела?

— Да — отвърна Маги. — Анджела ми помогна и ми разказа за един от часовете на Нюела, на който е присъствала, — когато всички сте рисували плакати.

Грета Шипли се усмихна.

— Нюела беше истински дявол! След като се качихме тук след часа, тя взе рисунката ми — която, разбира се, беше доста лоша — и добави нещо от себе си. Трябва да я видиш. Във второто чекмедже е — рече тя и посочи към масата до дивана.

Маги отвори посоченото чекмедже и извади тежкия лист кадастрон. Погледна и внезапно потрепери. Рисунката на мисис Шипли смътно напомняше за някакъв работник с каска от военната промишленост, който разговаряше с друг във влака или в автобуса. Зад тях се виждаше фигура с черна пелерина и шапка, която очевидно подслушваше.

Над работниците Нюела бе нарисувала своето лице и това на Грета Шипли, а над фигурата на шпионина се рееше образа на медицинска сестра с присвити очи и наострени уши.

— Има ли наистина такава сестра тук? — попита Маги.

— О, да. Онази отвратителна негодница, сестра Марки. Макар тогава да си мислех, че цялото й слухтене наоколо е само шега. Сега обаче, не съм толкова сигурна.

— Защо? — бързо попита Маги.

— Не знам — отвърна тя. — Може би само си въобразявам. Старите жени понякога са такива, нали знаеш. Е, мисля, че наистина трябва да слезем долу.

Маги забеляза, че големият салон бе прекрасно, привлекателно помещение със скъпи украшения и мебели. Въздухът бе изпълнен с бръмченето на добре възпитани гласове, принадлежащи на изискани възрастни хора, насядали край масите из залата. Доколкото виждаше, възрастта им варираше — някои бяха в края на шестдесетте, други в края на осемдесетте си години, макар Грета да й прошепна за една хубава жена в черен кадифен костюм с изправен като бастун гръб и жив поглед, че току-що е навършила деветдесет и четири.

— Това е Летиция Бейнбридж — прошепна тя. — Хората й казваха, че е луда да плати четиристотин хиляди долара за апартамента си, когато дойде тук преди шест години, но тя само отвърна: „Като се има предвид дълголетието в семейството ми, парите ще бъдат добре похарчени“. И, разбира се, времето доказа правотата й. Тя ще бъде на нашата маса и ще ти хареса, обещавам ти. Ще забележиш, че персоналът сервира на гостите, без да ги пита какво искат — продължи мисис Шипли. — Докторът е позволил на повечето гости да пият по чаша вино или някакъв коктейл. На онези, на които не им се разрешава, сервират перие или нещо безалкохолно.

Това заведение бе много внимателно планирано, помисли си Маги. Разбирам защо Нюела сериозно е обмисляла да се премести тук. Спомни си думите на д-р Лейн: той бил сигурен, че Нюела би потвърдила молбата си за постъпване, ако бе останала жива.

Огледа се и забеляза, че д-р Лейн и жена му идват към тях. Одил Лейн беше облечена с морскосиня копринена блуза и дълга пола в същия цвят — Маги бе видяла този тоалет в бутика, където бе пазарувала. При другите случаи, когато се бе срещала с мисис Лейн — вечерта, когато Нюела бе починала и на погребението — тя не й беше обърнала особено внимание. Сега осъзна, че Одил бе истински красива жена.

После отбеляза, че въпреки оплешивяването и едрото си телосложение, д-р Лейн също бе привлекателен. Изражението му бе едновременно дружелюбно и любезно. Когато стигна до нея, той взе ръката й и я поднесе към устните си, като спря точно преди да я докосне по европейски маниер.

— Какво огромно удоволствие — промърмори той с потръпващ от искреност глас. — Бих казал също така, че след един-единствен ден изглеждате значително по-отпочинала. Очевидно сте много силна млада жена.

— О, скъпи, трябва ли винаги да се държиш като лекар? — прекъсна го Одил Лейн. — Маги, толкова се радвам. Какво мислите за всичко това? — Тя направи широк жест с ръка, очевидно посочвайки елегантното помещение.

— Мисля, че в сравнение с някои от старческите домове, които съм снимала, това е рай.

— Защо сте снимала старчески домове? — попита д-р Лейн.

— По поръчка на едно списание.

— Ако някога пожелаете да „пощракате“ тук — мисля, че така се казва — сигурен съм, че би могло да се уреди — предложи той.

— Непременно ще го имам предвид — отвърна Маги.

— Когато разбрахме, че ще идвате, искрено се надявахме да седнете на нашата маса — рече Одил Лейн и въздъхна, — но мисис Шипли не щеше и да чуе. Каза, че иска да бъдете с нейните приятели на обичайната й маса. — Размаха пръст към Грета Шипли. — Лошо, много лошо — засмя се звънко тя.

Маги видя как устните на мисис Шипли се свиха.

— Маги — рече внезапно тя. — Искам да се запознаеш с някои от другите ми приятели.

След няколко минути тих звън предизвести сервирането на вечерята.

Грета Шипли улови Маги за ръката, докато вървяха по коридора към трапезарията и Маги нямаше как да не забележи, че тя видимо трепереше.

— Мисис Шипли, сигурна ли сте, че не сте болна? — попита Маги.

— Не, не съм болна. Толкова се радвам, че си тук. Сега разбирам защо Нюела беше толкова щастлива и така се вълнуваше, че отново си се появила в живота й.

В трапезарията имаше десет маси, всяка с прибори за осем души.

— О, тази вечер са сложили съдове от лиможски порцелан и белите покривки — каза доволно мисис Шипли. — Някои от другите сервизи са прекалено натруфени за вкуса ми.

Още една красива стая, помисли си Маги. От прочетеното за тази къща знаеше, че около оригиналната банкетна маса в това помещение са можели да седнат шестдесет души.

— Когато ремонтирали и премебелирали къщата, копирали драпериите от онези в трапезарията на Белия дом — каза й мисис Шипли, докато сядаха. — Сега да те запозная с компанията ни за вечеря, Маги.

Маги седеше вдясно от Грета Шипли. Жената до нея се казваше Летиция Бейнбридж и тя сложи начало на разговора, казвайки:

— Толкова сте хубава. От Грета разбрах, че не сте омъжена. Има ли някой привилегирован мъж в живота ви?

— Не — отговори усмихнато Маги, усещайки как я пронизва познатата болка.

— Прекрасно — отбеляза решително мисис Бейнбридж. — Имам един внук, с когото бих искала да ви запозная. Когато беше тийнейджър си мислех, че е малко безцветен. Дълга коса и китара, всички тези неща. Боже мили! Но сега, на тридесет и пет, той е всичко, за което може да се мечтае. Президент е на собствената си компания, която се занимава с компютри.

— Петиция е сватовница — каза някой от останалите и се засмя.

— Срещала съм внука. Откажи се — прошепна Грета Шипли на Маги, а после с нормален тон я представи на останалите — три жени и двама мъже. — Успях да привлека Бъклис и Креншоу на нашата маса — рече тя. — Проблемът на всички подобни домове е, че се превръщат в женско сборище, така че за мъжката компания се води истинска борба.

Компанията на масата се оказа интересна и приятна и Маги непрекъснато си задаваше въпроса защо Нюела внезапно се беше отказала да дойде да живее тук. Едва ли го е направила, защото е смятала, че имам нужда от къщата, реши тя. Знаеше, че татко ми е оставил малко пари и мога да се погрижа за себе си. Тогава защо?

Летиция Бейнбридж бе особено забавна, разказвайки истории за Нюпорт от времето, когато е била млада.

— Тогава съществуваше такава англомания — заяви тя и въздъхна. — Всички майки изгаряха от желание да омъжат дъщерите си за английски благородници. Горката Консуела Вандербилт — майка й заплашваше да се самоубие, ако не се омъжи за херцога на Марлборо. Накрая тя го направи и издържа двадесет години. После се разведе и се омъжи за френския интелектуалец Жак Балсан, та най-сетне позна щастието.

— А и онзи ужасен скуайър Мур. Всички знаеха за жалкия му произход, но като го слушаше човек, той бе пряк наследник на Брайън Бору. Наистина притежаваше известен чар и поне претендираше за титла, така че, разбира се, се ожени добре. Предполагам, че няма голяма разлика между обеднял благородник, който се жени за американска наследница, и обедняла потомка на пришълците от „Мейфлауър“, която се омъжва за новоизпечен милионер. Разликата е, че богът на скуайъра бяха парите и той би направил всичко, за да ги умножи. За съжаление тази черта се прояви и у много от потомците му.

По време на десерта Анна Причард, която се възстановяваше от операция на бедрото, се пошегува:

— Грета, познай кого видях, докато се разхождах с мисис Лейн тази сутрин? Елеонор Чандлър. Беше с д-р Лейн. Разбира се, знам, че тя не ме позна, така че не й се обадих. Но тя се възхищаваше на апартамента ти. Камериерката току-що го беше почистила и вратата беше отворена.

— Елеонор Чандлър — рече замислено Летиция Бейнбридж. — Тя беше съученичка на дъщеря ми. Доста напориста личност, ако не греша. Да не би да иска да се премести тук?

— Не знам — отвърна мисис Причард, — но не виждам друга причина да оглежда обстановката. Грета, по-добре си смени бравата. Ако Елеонор иска апартамента ти, няма да се посвени да те изгони.

— Нека се опита — промърмори Грета Шипли и се засмя от сърце.

Когато Маги си тръгна, мисис Шипли настоя да я изпрати до вратата.

— Предпочитам да не го правите — възпротиви се Маги. — Знам, че сте доста изморена.

— Няма значение. Ще поръчам утре да ми носят храната в стаята и ще помързелувам.

— Тогава утре ще ви се обадя и ще е добре да ви заваря да правите точно това.

Маги целуна меката, почти прозрачна буза на възрастната жена.

— До утре — рече тя.

32

Сряда, 3 октомври

През шестте дни, откакто Нюела Мур бе намерена убита в дома си, онова, което инстинктът първоначално бе подсказал на шефа на полицията Чет Брауър, се беше превърнало в увереност, поне в собствения му мозък. Престъплението не бе извършено от случаен крадец, в това беше сигурен. Трябва да беше някой, който е познавал мисис Мур, вероятно човек, на когото е вярвала. Но кой? И какъв беше мотивът? — запита се той.

Брауър имаше навика да обмисля подобни въпроси на глас с детектив Джим Хагърти. В сряда сутринта той извика Хагърти в кабинета си да обсъдят ситуацията.

— Мисис Мур може да е оставила вратата си незаключена, а в този случай всеки би могъл да влезе. От друга страна, съвсем спокойно може да е отворила на някой, когото е познавала. Така или иначе, нямаше признаци за влизане с взлом.

Джим Хагърти работеше с Брауър от петнадесет години. Знаеше, че го използват преди всичко за слушател, затова, въпреки че имаше собствени мнения, предпочиташе да изчака, преди да ги сподели.

Никога не беше забравил описанието, което му бе направил един съсед: „Джим може да прилича повече на бакалин, отколкото на ченге, но той мисли като ченге“. Знаеше, че тази забележка бе нещо като комплимент. Знаеше също така, че не е съвсем без основание — миловидното му, очилато лице не отговаряше много на насаждания от холивудските филми образ на суперченгето. Но това несъответствие понякога работеше в негова полза. Благото му изражение караше хората да се отпуснат и да се почувстват спокойни, така че те говореха по-свободно пред него.

— Да приемем варианта, че наистина е бил някой, когото е познавала — продължи Брауър и се намръщи замислено. — Така в списъка на заподозрените биха влезли почти всички граждани на Нюпорт. Мисис Мур бе доста обичана и активна личност. Последната й проява бяха уроците по рисуване в онова място — „Латъм Майнър“.

Хагърти знаеше, че шефът му не одобрява нито „Латъм Майнър“, нито други подобни места. Не му харесваше идеята възрастните граждани да влагат толкова много невъзстановяеми пари, залагайки на надеждата да живеят достатъчно дълго, за да си е струвало инвестицията. Според него Брауър, чиято тъща вече двадесет години живееше при него, просто завиждаше на всички, които имаха късмета родителите им да могат да си позволят да изживеят последните си години в луксозна резиденция, вместо в гостната на децата си.

— Мисля обаче, че можем да елиминираме повечето нюпортчани, като имаме предвид факта, че онзи, който е убил мисис Мур, и после е претърсил къщата й, не би могъл да не види подготовката, която е правела за вечерното парти — каза Брауър.

— Масата беше подредена… — започна Хагърти, после бързо стисна устни. Беше прекъснал шефа си.

Брауър се намръщи още по-силно.

— Тъкмо щях да стига до това. Значи онзи, който е бил в къщата, не се е притеснявал, че някой би могъл да пристигне всеки миг. Следователно има голяма вероятност убиецът да се окаже един от гостите за вечеря, с които разговаряхме в къщата на съседите в петък вечерта. Или, което е по-малко вероятно, някой, който е знаел кога са били очаквани гостите.

Направи пауза.

— Време е сериозно да се занимаем с всички тях. Изтриваме всичко. Забравяме какво знаем за тях. Започваме от нулата. — Облегна се назад. — Какво мислиш, Джим?

Хагърти започна предпазливо:

— Шефе, имах чувството, че мислите по този начин, а знаете, че обичам да прекарвам времето си сред хора, така че вече направих известни проучвания в тази насока. И ми се струва, че открих някои неща, които може би ще са ви интересни.

Брауър го погледна замислено.

— Давай.

— Е, сигурен съм, че забелязахте изражението на онзи ужасен бърборко Малкълм Нортън, когато мисис Уудс ни съобщи за промяната в завещанието и за отменената продажба.

— Видях го. Бих го описал като шокирано, слисано и допълнено от голяма доза гняв.

— Всички знаят, че адвокатската практика на Нортън се свежда до ухапвания от кучета и разводи, при които съпрузите се хващат гуша за гуша за покъщнината си и купената на старо кола. Така, че ми беше любопитно да открия откъде би намерил достатъчно пари, за да купи къщата на мисис Мур. Изрових също и една клюка за него и секретарката му, която се казва Барбара Хофман.

— Интересно. Е, та откъде е взел парите? — попита Брауър.

— Направил е ипотека върху собствената си къща, която вероятно е най-голямото му притежание. А може би дори единственото. Уговорил е жена си също да подпише.

— Тя знае ли, че той си има приятелка?

— Както научих, тази жена не пропуска нищо.

— Тогава защо ще рискува единствената им обща собственост?

— Това бих искал и аз да узная. Говорих с един човек в кантората за недвижими имоти на Хопкинс и получих мнението им за сделката. Честно казано, учудиха се, като разбраха, че Нортън е бил готов да плати двеста хиляди долара за къщата на Мур. Според тях мястото има нужда от основен ремонт.

— Приятелката на Нортън има ли пари?

— Не. Всичко, което можах да науча, е че Барбара Хофман е приятна жена — вдовица, която е отгледала и изучила децата си сама и притежава скромна банкова сметка. — Хагърти изпревари следващия въпрос. — Братовчедът на жена ми е касиер в банката. Мисис Хофман внася два пъти месечно по петдесет долара по спестовната си сметка.

— Тогава въпросът е защо Нортън е искал къщата? В имота да няма нефт?

— И да има, не може да го пипне. Прилежащата към океана част от имота е под закрила. Разрешената за застрояване част е малка, което пречи дори да се разшири къщата, а хубава гледка се открива само от най-горния етаж.

— Мисля, че ще е по-добре да си поговоря с Нортън — рече Брауър.

— Бих предложил да се разговаря и с жена му, шефе. От онова, което научих, ми стана ясно, че е прекалено умна, за да се съгласи да се ипотекира къщата, без да й е дадена основателна причина и то такава, от която тя да спечели.

— Окей, можем да започнем оттук. — Брауър стана. — Между другото, не знам дали си виждал резултатите от проверката, която направихме на Маги Холоуей. Изглежда е чиста. Баща й явно й е оставил малко пари, а и кариерата й като фотограф е доста успешна, носи и добър доход, така че не виждам мотива „печалба“ от нейна страна. Не може да има и съмнение, че ни е казала истината за времето, по което е потеглила от Ню Йорк. Портиерът на блока го потвърди.

— Бих искал да поговоря с нея — предложи Хагърти. — От телефонната сметка на мисис Мур се вижда, че е говорила с Маги Холоуей поне шест пъти през седмицата преди убийството. Може би ще разберем нещо, което мисис Мур й е казала за хората, които е възнамерявала да покани на вечеря, нещо, което може да ни наведе на следа.

Направи пауза и добави:

— Но шефе, онова, което ме подлудява, е че нямам представа какво е търсел убиецът на Нюела Мур, когато е претърсвал къщата. Бих заложил и последния си долар, че това е ключът към престъплението.

33

Маги се събуди рано, но изчака до единадесет часа, за да се обади на Грета Шипли. Безпокоеше я болнавия вид на Грета предишната вечер и се надяваше, че добре е поспала. Никой не вдигна телефона. Може би мисис Шипли се чувства много по-бодра и е слязла долу, каза си тя.

Петнадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Беше д-р Лейн.

— Маги, имам много тъжни новини — рече той. — Мисис Шипли помолила да не я безпокоят тази сутрин, но преди час сестра Марки решила, че ще е по-добре все пак да провери как е. По някое време през нощта е починала мирно в съня си.

Маги дълго седя след обаждането, вцепенена от тъга, но също така и ядосана на себе си, че не бе настояла мисис Шипли да потърси лекарска помощ — външна лекарска помощ, — за да се изясни какво й е. Д-р Лейн бе казал, че всичко сочело за сърдечна недостатъчност. Бе очевидно, че цялата вечер не се чувстваше добре.

Първо Нюела, после Грета Шипли. Две жени, най-добри приятелки, и двете мъртви само в разстояние на една седмица, помисли си Маги. Толкова се беше развълнувала, бе така щастлива отново да срещне Нюела. А сега това…

Маги си спомни времето, когато Нюела за първи път бе сложила в ръцете й парче мокра глина. Въпреки че Маги бе едва шестгодишна, Нюела бе разбрала, че ако тя имаше някакви артистични заложби, те не бяха на художник.

— Не си Рембранд — беше й казала Нюела през смях. — Но като те гледам да си играеш с този шантав пластилин, нещо ми подсказва…

Бе сложила пред нея снимка на миниатюрната й болонка Порджи.

— Опитай се да я изваеш — беше я подканила. Това се оказа началото. Оттогава започна любовното приключение на Маги с глината. Достатъчно рано обаче бе осъзнала, че колкото и задоволителни да бяха постиженията й от художествена гледна точка, скулптурата можеше да бъде за нея само хоби. За щастие проявяваше също така интерес към фотографията — област, в която имаше истински талант, — така че насочи кариерата си натам. Но страстта й към скулптурата никога не я напусна.

Все още помня прекрасното усещане от допира на ръцете ми с мократа глина, помисли си Маги, докато изкачваше със сухи очи стълбите към третия етаж. Бях несръчна, но чувствах, че нещо се случва, че докато държа глината от мозъка към пръстите ми протича някакъв ток.

Сега, след новината за смъртта на Грета Шипли, която още не бе успяла да преодолее, Маги знаеше, че трябва да хване в ръце мократа глина. Щеше да има терапевтичен ефект, а също така щеше да й даде възможност да помисли, да се опита да реши какво да прави.

Зае се с бюста на Нюела, но скоро осъзна, че лицето на Грета изпълваше мислите й.

Бе изглеждала толкова бледа миналата вечер, спомни си Маги. Опря ръка на стола, когато стана, а после ме хвана под ръка, докато отивахме от големия салон към трапезарията, усещах колко беше слаба. Днес възнамеряваше да си остане в леглото. Не искаше да го признае, но се чувстваше зле. В деня, когато отидохме на гробищата, спомена, че прекалено много й прислужвали, сякаш й липсвала енергия.

Така стана и с татко, спомни си Маги. Приятелите му й бяха казали, че трябвало да вечерят заедно, но той отклонил поканата, защото се чувствал уморен и си легнал рано. Никога не се събудил. Сърдечна недостатъчност. Точно каквото се е случило и с Грета, според думите на д-р Лейн.

Чувствам се толкова празна, помисли си тя. Толкова празна. Нямаше смисъл да се опитва да работи сега. Не усещаше вдъхновение. Дори глината й изневеряваше.

Мили Боже, стрелна се в ума й, отново погребение. Грета Шипли нямаше деца, така че на бдението сигурно щяха да присъстват само нейни приятели.

Погребение. Думата раздвижи паметта и. Сети се за снимките, които бе направила на гробищата. Сигурно вече ги бяха проявили. Трябваше да ги вземе и да ги разгледа. Но какво да търси? Поклати глава. Още не знаеше отговора, но бе сигурна, че такъв имаше. Бе оставила филмите в едно магазинче на Темза Стрийт. Докато паркираше колата, си помисли как едва вчера, само на една пресечка оттук, си бе купила тоалет, който да облече на снощната вечеря с Грета. Как само преди седмица бе потеглила за Нюпорт толкова развълнувана от предстоящата ваканция с Нюела. А сега и двете жени бяха мъртви. Имаше ли някаква връзка? — запита сетя.

Дебелият плик снимки я чакаше на фотографския щанд в дъното на магазина.

Продавачът вдигна поглед, като видя сметката.

— Наистина ли бяхте поръчали да ви увеличат всички тези снимки, мис Холоуей?

— Да, точно така.

Устоя на изкушението веднага да отвори пакета. След като се прибереше у дома, щеше да отиде право горе в ателието и внимателно да разгледа снимките.

Когато обаче пристигна пред къщата, видя едно БМВ последен модел да излиза на заден ход от алеята. Шофьорът, мъж на около тридесет години, побърза с маневрата, за да й направи място. След това паркира на улицата, излезе от колата и вече вървеше по алеята към нея, когато Маги отвори своята врата.

Какво ли иска? — зачуди сетя. Беше хубаво облечен, изглеждаше добре, дори първокласно, така че не се изплаши. И все пак агресивността, която излъчваше, я разтревожи.

— Мис Холоуей — започна той. — Надявам се, че не ви стреснах. Името ми е Дъглас Хенсън. Исках да се свържа с вас, но телефонът ви го нямаше в указателя. Така че, тъй като днес имах среща в Нюпорт, реших да намина и да ви оставя бележка. На вратата е.

Бръкна в джоба си и й подаде визитна картичка: Дъглас Хенсън, съветник по инвестициите. Адресът беше в Провидънс.

— Една от клиентките ми спомена за кончината на мисис Мур. Не я познавах много добре, но съм я срещал няколко пъти. Исках да ви изкажа съболезнованията си, но и да ви попитам дали възнамерявате да продадете къщата.

— Благодаря ви, мистър Хенсън, но още не съм взела решение — отвърна тихо Маги.

— Причината за настойчивостта ми да разговарям с вас, преди да обявите имота за продажба в някоя агенция, ако наистина решите да го продадете, е че имам клиентка, която би желала да й посреднича да го купи. Дъщеря й смята да се развежда и търси място, където да се премести, след като съобщи новината на съпруга си. Знам, че има много работа по къщата, но майката може да си позволи ремонта. Вероятно името ще ви бъде познато.

— Едва ли. Не познавам кой знае колко хора тук — отвърна Маги.

— Тогава да кажем, че името е добре известно. Затова ме помолиха да посреднича. Дискретността е много важна.

— А откъде разбрахте, че къщата е моя и мога да я продавам? — попита Маги.

Хенсън се усмихна.

— Мис Холоуей, Нюпорт е малък град. Мисис Мур имаше много приятели. Някои от тях са мои клиенти.

Очаква да го поканя вътре да обсъдим въпроса, помисли си Маги, но аз нямам намерение да го направя. Вместо това отвърна сдържано:

— Както ви съобщих, още не съм взела решение. Но ви благодаря за интереса. Ще запазя визитната ви картичка. — Обърна се и се запъти към къщата.

— Нека добавя, че клиентката ми е готова да плати двеста и петдесет хиляди долара. Струва ми се, че тази сума е значително по-висока от предложението, което мисис Мур е била готова да приеме.

— Изглежда знаете много неща, мистър Хенсън — подхвърли Маги. — Нюпорт трябва да е много малък град. Благодаря ви още веднъж. Ще ви се обадя, ако реша да я продам. — И продължи пътя си.

— Само още нещо, мис Холоуей. Искам да ви помоля да не споменавате за това предложение пред никого. Твърде много хора биха се досетили за самоличността на клиентката ми, а това би могло да се превърне в голям проблем за дъщеря й.

— Няма защо да се безпокоите. Нямам навика да обсъждам делата си с никого. Довиждане, мистър Хенсън. — Този път закрачи бързо по алеята. Но очевидно той бе решил да й досажда докрай.

— Доста дебел плик снимки — отбеляза, като посочи пакета под мишницата й и тя отново погледна назад. — Разбрах, че снимате реклами. Този район трябва да е рай за вас.

Маги не си направи труда да отговори, кимна с досада, обърна се и мина през верандата към вратата.

Бележката, за която Хенсън беше споменал, стърчеше мушната до бравата. Маги я взе, без да я прочете, после пъхна ключа в ключалката. Когато погледна през прозореца на дневната, видя Дъглас Хенсън да потегля. Изведнъж се почувства ужасно глупаво.

Дали не започвам да се плаша от собствената си сянка? — запита се тя. Този мъж трябва да ме е помислил за смахната, задето така побягнах насам. А определено не мога да пренебрегна предложението му. Ако наистина реша да продавам, това са петдесет хиляди долара повече от онова, което Малкълм Нортън е предложил на Нюела. Нищо чудно, че изглеждаше толкова разстроен, когато мисис Уудс ни каза за завещанието.

Маги се качи право горе в ателието и отвори плика със снимките. За душевното й спокойствие не бе никак добре, че първата, на която попадна окото й, бе от гроба на Нюела със започналите вече да увяхват цветя, които Грета Шипли бе оставила в основата на паметника.

34

Докато свиваше по водещата към дома на родителите му алея, Нийл Стивънс се порадва на обграждащите имота дървета, чиито листа сега горяха в златно и кехлибарено, във винено и яркочервено — цветовете на есента.

Спря и се възхити също на есенните насаждения около къщата. Новото хоби на баща му сега беше градинарството и всеки сезон насаждаше нов набор от цветя.

Преди Нийл да успее да излезе от колата, майка му отвори широко страничната врата на къщата и се втурна навън. Щом той стъпи на земята, тя го прегърна и се пресегна да приглади косата му — познат жест, който помнеше от детството си.

— О, Нийл, толкова е хубаво, че те виждам! — възкликна тя.

Баща му се появи зад нея с усмивка, която показваше удоволствието му, че го вижда, макар поздравът му да бе малко по-сдържан.

— Закъсняваш, приятелче. Игрището за голф е запазено за след половин час. Майка ти е приготвила сандвичи.

— Забравих си стиковете — отвърна Нийл, но се смили, като видя ужасеното изражение на баща си. — Извинявай, татко, това беше шега.

— И никак не беше смешна. Наложи се да уговарям Хари Скот да си сменим часовете. Ако искаме да поиграем достатъчно, трябва да сме там преди два часа. Ще обядваме в клуба. — Плесна Нийл по рамото. — Радвам се, че дойде, синко.

Едва когато стигнаха до деветата дупка на игрището, баща му поде въпроса, за който беше споменал по телефона.

— Едно от възрастните момичета, с чиито данъци се занимавам, е на ръба на нервен срив — каза той. — Някакъв млад тип от Провидънс я уговорил да инвестира в ненадеждни акции и сега тя е изгубила парите, на които е разчитала да осигурят старините й. Надяваше се да се премести в онази елегантна резиденция за възрастни хора, за която ти говорих.

Нийл прецени удара и си избра стик от торбата, която кедито* държеше. Внимателно потупа топката, завъртя се и кимна доволно, когато тя се издигна във въздуха, прелетя над изкуственото езерце и падна в тревата в близост до следващата дупка.

[* Човекът, който носи стиковете. — Б.пр.]

— По-добър си отпреди — рече баща му одобрително. — Но ще видиш, че моята топка е по-далеч, тъй като използвах железния стик.

Разговаряха, докато вървяха към следващата дупка.

— Татко, непрекъснато чувам за подобни случаи — каза Нийл. — Онзи ден двама съпрузи, с чиито инвестиции се занимавам от десет години, дойдоха пламнали от желание да хвърлят по-голямата част от спестяванията си в един от най-смахнатите и безразсъдни планове, за които някога съм чувал. За щастие успях да ги разубедя. Явно тази жена не се е консултирала с никого, така ли е?

— Със сигурност не и с мен.

— Акциите на някоя от борсите ли са били или е станало чрез посредник?

— На борсата.

— И са имали кратко, бързо покачване, след което са паднали като камък. А сега не струват и колкото хартията, на която са напечатани.

— Горе-долу така е.

— Нали си чувал израза: „Глупаците никога не свършват“. По някаква причина това важи в двойна степен за борсата, доста умни хора направо оглупяват, когато някой им подхвърли уж ценен съвет.

— Мисля, че в този случай е бил оказан голям натиск. Както и да е, ще ми се да поговориш с нея. Името й е Лора Арлингтън. Може би ще обсъдите останалите й авоари, за да видите как да увеличи доходите си. Казах й за тебе и тя ме помоли да поговорите.

— С удоволствие, татко. Само се надявам да не е прекалено късно.

В шест и половина, облечени за вечеря, седяха на задната веранда, пиеха коктейли и гледаха залива Неръгенсит Бей.

— Изглеждаш страхотно, мамо — каза с обич Нийл.

— Майка ти винаги е била хубава жена, а цялата нежност и любов, с които я обсипвам през последните четиридесет и три години, само са увеличили красотата й — обади се баща му. Като забеляза развеселените им изражения, добави: — На какво се усмихвате вие двамата?

— Знаеш много добре, че и аз съм ти слугувала неуморно — отвърна Долорес Стивънс.

— Нийл, виждаш ли се още с онова момиче, което доведе тук през август? — попита баща му.

— Коя беше? — учуди се за миг Нийл. — О, Джина. Не, всъщност не се виждаме. — Моментът му се стори подходящ да попита за Маги. — Има едно момиче, с което се срещам и което е на гости на мащехата си в Нюпорт за две седмици. Казва се Маги Холоуей, за съжаление замина от Ню Йорк, преди да успея да взема телефонния й номер.

— Как се казва мащехата й? — попита майка му.

— Не знам фамилията, но малкото й име е необичайно, Финюела. Келтско е, струва ми се.

— Звучи ми познато — каза бавно Долорес Стивънс, като ровеше из паметта си. — А на тебе, Роберт?

— Не мисля. Не, за мен е ново — отвърна й той.

— Не е ли странно. Имам чувството, че скоро съм го чувала — додаде замислено Долорес. — Е, добре, може би ще се сетя.

Телефонът иззвъня. Долорес стана да вдигне.

— Никакви дълги разговори — предупреди жена си Робърт Стивънс. — Трябва да тръгваме след десет минути.

Търсеха обаче него.

— Лора Арлингтън е — съобщи Долорес Стивънс, като му подаде подвижния телефон. — Звучи доста разстроено.

Робърт Стивънс слуша известно време, преди да заговори с утешителен глас.

— Лора, ще се поболееш заради това нещо. Синът ми, Нийл, е в града. Говорих с него за теб и той ще дойде да обсъдите всичко утре сутринта. Сега ми обещай да се успокоиш.

35

Последната лекция на Ърл Бейтмън бе в един този следобед. Той бе останал няколко часа в апартамента си в общежитието да оценява курсови работи. После, тъкмо когато се готвеше да потегли за Нюпорт, телефонът иззвъня.

Беше братовчед му Лаям и го търсеше от Бостън. Учуди се на обаждането на Лаям. Никога не бяха били особено близки. Какво е тази работа? — запита се той.

Отвърна на самоотвержените опити на Лаям да води общ разговор с едносрични отговори. Беше му на върха на езика да му каже за сериите по кабелната телевизия, но знаеше, че това щеше да се превърне просто в още една семейна шега. Вероятно трябваше да покани Лаям на едно питие и да остави последния чек за три хиляди долара от лекторското бюро на такова място, че да не може да не го забележи. Добра идея, реши той.

Но усети как гневът му нараства, когато Лаям постепенно стигна до причината за обаждането си, същината на което бе, че ако Ърл смята да се връща в Нюпорт през уикенда, не бива да се отбива просто ей така у Маги Холоуей. Посещението му онзи ден я разстроило.

— Защо? — изстреля въпросът Ърл с нарастващо раздразнение.

— Виж, Ърл, мислиш си, че умееш да анализираш хората. Е, аз познавам Маги от една година. Тя е страхотно момиче — всъщност, надявам се скоро да я накарам да осъзнае колко неоценима е за мен. Но мога да те уверя, че не е от хората, които биха си поплакали на нечие рамо. Тя е сдържана. Не е от праисторическите ти кретени и не би се самоубила само защото е нещастна.

— Изнасям лекции за племенните обичаи, а не за праисторически кретени — отвърна ядно Ърл. — И се отбих да я видя, тъй като бях искрено загрижен да не би като Нюела да е оставила вратата си незаключена.

Гласът на Лаям стана по-кротък.

— Ърл, явно не се изразявам добре. Опитвам се да ти обясня, че Маги не е пред умиране, както беше с горката Нюела. Не е необходимо да я предупреждаваш, особено когато това звучи по-скоро като заплаха. Виж, защо не се срещнем на по едно питие през уикенда?

— Чудесно. — Щеше да бутне чека под носа на Лаям. — Ела утре към шест вечерта у дома — рече Ърл.

— Не става. Ще вечерям с Маги. Какво ще кажеш за събота?

— Нищо против. Ще се видим тогава.

Значи все пак не е безразличен към Маги Холоуей, помисли си Ърл, затваряйки телефона. Човек никога не би го предположил от начина, по който я изостави на партито в „Дъ фор Сийзънс“. Но това бе типично за Лаям Добродушкото, реши той. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: ако той се виждаше с Маги от година, би й обръщал много повече внимание.

Отново го обзе странно усещане, предчувствие, че нещо щеше да се случи, че Маги Холоуей бе в опасност — същото чувство, което имаше миналата седмица относно Нюела.

За първи път бе получил подобно предчувствие, когато бе на шестнадесет години. По онова време се намираше в болница и се възстановяваше след операция на апендикса. Най-добрият му приятел, Тед, се бе отбил да го види, преди да отиде да прекара следобеда на лодката си.

Ърл бе изпитал желанието да помоли Тед да не излиза с лодката, но това би прозвучало глупаво. Спомни си как цял следобед се беше чувствал така, сякаш очакваше гилотината да падне върху врата му.

Два дена по-късно бяха открили лодката на Тед да се носи по течението. Имаше множество теории какво се беше случило, но не откриха отговора.

Ърл, разбира се, никога не спомена за инцидента, нито за това, че не бе предупредил приятеля си. А сега дори не си позволяваше да мисли за останалите случаи, в които предчувствието го беше обладавало.

Пет минути по-късно той пое по шестдесетте и пет километра до Нюпорт. В четири и половина спря пред малък магазин в града да си купи някои продукти и именно там чу за смъртта на Грета Шипли.

— Преди да отиде да живее в „Латъм Майнър“, пазаруваше тук — каза натъжено възрастният собственик на магазина, Ърнест Уинтър. — Много симпатична дама.

— Майка ми и баща ми бяха нейни приятели — промърмори Ърл. — Болна ли беше?

— Както чух, не се чувствала добре през последните две седмици. Наскоро починали две от най-близките й приятелки, едната в „Латъм Майнър“, а другата, мисис Мур, бе убита. Предполагам, че това я е довършило. Случва се, нали знаете. Странно е, че си го спомням, но преди години мисис Шипли ми каза една поговорка: „Смъртта покосява на тройки“. Изглежда е била права. И все пак човек го побиват тръпки.

Ърл взе пакетите си. Друга интересна тема за лекция, помисли си. Възможно ли е тази поговорка да има някакво психологическо основание, както е с много други? Близките и приятелки са починали. Дали нещо в душата на Грета Шипли не им е извикало: „Чакайте! Идвам и аз!“

Ето че само днес бе изнамерил още две нови теми за серията от лекции. Преди това Ърл бе прочел във вестника за един новооткрит супермаркет в Англия, където опечалените можели да си изберат всичко необходимо за погребението — ковчег, тапицерия, дрехи за покойника, цветя, книга за гостите, дори място за гроба, ако е необходимо — и по този начин да се отърват от посредниците и погребалните бюра.

Хубаво стана, че семейството ми излезе от бизнеса навреме, реши Ърл и се сбогува с мистър Уинтър. От друга страна, новите собственици на погребалния дом „Бейтмън“ се бяха заели с погребението на мисис Райнлендър, с погребението на Нюела, а сега несъмнено щяха да се заемат и с погребението на Грета Шипли. Така си беше и редно, тъй като баща му бе положил последните грижи за покойния й съпруг.

Бизнесът процъфтява, помисли си мрачно той.

36

Докато следваха Джон, метр д’отела, към трапезарията на яхтклуба, Робърт Стивънс спря и се обърна към жена си:

— Виж, Долорес, ето я Кора Гебарт. Хайде да минем покрай масата й да я поздравим. Боя се, че последният път, когато разговаряхме, бях малко рязък с нея. Говореше, че иска да осребри облигации, за да участва в едно от онези откачени, рисковани предприятия, а аз така се раздразних, че дори не я попитах за какво точно става дума, само й казах да забрави за това.

Вечният дипломат, помисли си Нийл, докато покорно следваше родителите си през ресторанта, макар да забеляза, че баща му не бе уведомил метр д’отела за смяната на посоката и сега той продължаваше бодро да крачи към една маса до прозореца, без да си дава сметка, че семейство Стивънс не го следва.

— Кора, дължа ти извинение — започна сърдечно Робърт Стивънс, — но преди това, мисля, че не си се запознавала със сина ми, Нийл.

— Здравей, Робърт. Как си, Долорес? — Кора Гебарт вдигна поглед към Нийл и в живите й очи се изписаха топлота и интерес. — Баща ви непрекъснато се хвали с вас. Доколкото знам, вие сте шеф на нюйоркския клон на „Карсън & Паркър“. Е, за мен е удоволствие да се запознаем.

— Да, шеф съм на клона, и ви благодаря, за мен също е удоволствие да се запозная с вас. Радвам се да чуя, че баща ми се хвали с мен. През по-голямата част от живота ми ме е критикувал.

— Напълно ви разбирам. И мен вечно ме критикува. Е, Робърт, не ми дължиш никакво извинение. Поисках ти мнението и ти ми го даде.

— В такъв случай всичко е наред. Би ми било ужасно неприятно да чуя, че още една от клиентките ми е загубила парите си, инвестирайки в много рискови предприятия.

— Този път не се притеснявай — отвърна Кора Гебарт.

— Робърт, горкият Джон ни чака с менюто на масата ни — подкани го майката на Нийл.

Докато вървяха през салона, Нийл се чудеше дали баща му бе забелязал с какъв тон мисис Гебарт му каза да не се притеснява за нея. Залагам си главата, че не е последвала съвета му, помисли си Нийл.

Бяха приключили с яденето и пиеха бавно кафе, когато семейство Скот спряха до масата им да ги поздравят.

— Нийл, трябва да благодариш на Хари — започна Робърт Стивънс, но всъщност това беше начин да ги запознае. — Той си размени часа за голф с нас днеска.

— Ни най-малко не ме притесни — отвърна Хари Скот. — Лин беше в Бостън през деня, така че и без това щяхме да вечеряме по-късно.

Съпругата му, жена с пълничко приятно лице, се обади:

— Долорес, спомняш ли си Грета Шипли? Запознахте се точно тук на благотворителния обяд в полза на екологичното дружество. Беше преди три или четири години, струва ми се. Седеше на нашата маса.

— Да, много я харесах. Защо?

— Снощи е починала в съня си, както изглежда.

— Много съжалявам.

— Онова, което не ми дава мира — продължи гузно Лин Скот, — е, че бе загубила две близки приятелки, както чух, а аз не намерих време да й се обадя. Едната бе онази нещастна жена, която бе убита в дома си миналия петък. Сигурно си чела за това. Доведената й дъщеря от Ню Йорк открила тялото.

— Доведената дъщеря от Ню Йорк! — възкликна Нийл.

Майка му го прекъсна развълнувано.

— Ето къде прочетох това име. Във вестника. Финюела. Нийл, тя беше убитата жена.

Когато се прибраха у дома, Робърт Стивънс показа на Нийл спретнатите вързопчета вестници, които чакаха да бъдат предадени за вторични суровини.

— Беше в съботния вестник, на 28-ми — каза баща му. — Сигурен съм, че е в тази купчина.

— Причината да не си спомня веднага името й е, че в статията я наричаха Нюела Мур — въздъхна майка му. — Едва някъде в края споменаваха цялото й име.

Две минути по-късно Нийл с нарастващо изумление четеше разказа за смъртта на Нюела Мур. През цялото това време мислено бе виждал щастието в очите на Маги, когато му съобщи, че отново е открила мащехата си и че възнамерява да я посети.

— Тя ми подари петте най-щастливи години от детството ми — беше му казала.

Маги, Маги, помисли си Нийл. Къде беше тя сега? Дали се беше върнала в Ню Йорк? Бързо се обади в апартамента й, но оставеното на телефонния секретар съобщение бе същото — ще отсъства до 13-ти.

Адресът на Нюела Мур го имаше в статията за убийството, но когато се обади на справки, му отговориха, че телефонният номер не е обявен.

— По дяволите! — възкликна той и тресна слушалката.

— Нийл — обади се нежно майка му. — Единадесет без петнадесет е. Ако тази млада жена все още е в Нюпорт, независимо дали в онази къща или на друго място, не е сега моментът да ходиш да я търсиш. Отиди дотам с колата утре сутринта и ако не я откриеш, тогава попитай в полицията. Провежда се криминално разследване и, тъй като тя е открила тялото, в полицията не може да не знаят къде се намира.

— Слушай майка си, синко — посъветва го баща му. — Е, денят ти беше дълъг. Предлагам да си лягаш.

— Май че е така. Благодаря и на двама ви. — Нийл целуна майка си, докосна ръката на баща си и тръгна обезсърчено по коридора към спалнята си.

Долорес Стивънс изчака синът й да се отдалечи достатъчно и тихо каза на съпруга си:

— Имам чувството, че Нийл най-сетне е срещнал момиче, което наистина да го интересува.

37

Дори болезненият за нея оглед на всяка една от уголемените снимки от гробищата не разкри пред Маги нещо, което би могло толкова много да обезпокои подсъзнанието й.

Всички гробове изглеждаха по един и същи начин: паметни плочи с различно количество засадени около тях цветя; все още кадифено зелена трева в началото на есента, като се изключеше гробът на Нюела, почвата върху който бе малко неравна.

Почвата. По някаква причина тази дума й подсказа нещо. Гробът на мисис Райнлендър също би трябвало да е с рохкава пръст. Тя беше починала едва преди две седмици.

Отново Маги огледа всички снимки от гроба на Констанс Райнлендър, използвайки лупа, за да изследва всеки сантиметър. Единственото нещо, което привлече вниманието й, бе малката дупчица, която се виждаше сред цветята до паметната плоча. Изглеждаше така, сякаш бяха махнали оттам камък или нещо подобно. Този, който го бе взел, не си беше направил труда да изравни земята.

Разгледа отново и най-добрите близки планове от надгробната плоча на гроба на Нюела. Почвата там бе равна до мястото, откъдето започваха цветята, но на една от снимките и се стори, че вижда нещо — камък? — точно зад цветята, които Грета Шипли бе оставила вчера. Дали това — каквото и да беше то — се дължеше на факта, че земята бе небрежно очистена от камъни й буци след заравянето на ковчега или бе някакъв вид знак? Излъчваше странен блясък…

Разгледа пак и снимките от останалите гробове, но не откри на никой от тях нещо, което би могло да е привлякло вниманието й.

Накрая остави фотографиите в ъгъла на масата и се пресегна за арматурата и съдчето с мокра глина.

Използвайки скорошните снимки на Нюела, които бе намерила из къщата, Маги започна да вае. През следващите няколко часа пръстите й представляваха едно цяло с глината и ножа, докато оформяше малкото, хубаво лице на Нюела, загатвайки големите, кръгли очи и гъстите мигли. Маркира знаците на възрастта в линиите около очите, около устата и по врата, както и върху приведените напред рамене.

Виждаше, че когато приключеше, щеше да е успяла да улови онези отличителни черти у Нюела, които толкова обичаше — непобедимия, весел дух зад лице, което у някой друг би било само хубаво.

Като на Одил Лейн, помисли си тя, и се смръщи при спомена за това как тази жена бе размахала пръст към Грета Шипли едва преди двадесет и четири часа.

— Лошо, лошо — беше й казала.

Докато почистваше, Маги си мислеше за хората, с които беше вечеряла предишната вечер. Колко ли са притеснени, запита се. Личеше си, че много харесваха Грета, а сега нея я нямаше. Толкова внезапно.

Маги погледна часовника си, докато слизаше долу. Девет часа: не е чак толкова късно, че да не може да се обади на мисис Бейнбридж, реши тя.

Летиция Бейнбридж вдигна при първото позвъняване.

— О, Маги, всички ужасно страдаме. Грета не се чувстваше добре от няколко седмици, но преди това състоянието й бе отлично. Знам, че вдигаше кръвно и взимаше лекарства за сърцето, но това бе от години и никога не е имала някакви сериозни проблеми.

— Толкова много я харесвах, макар да я познавах съвсем отскоро — рече искрено Маги. — Мога да си представя как се чувствате всички вие. Знаете ли какви са приготовленията за погребението?

— Да. Погребалният дом „Бейтмън“ се е заел с това. Предполагам, че всички ние ще свършим там. Заупокойната служба е в събота сутринта в единадесет в епископалната църква „Тринити“, след което погребението ще се извърши на гробищата „Тринити“. Грета е оставила нареждане да бъде изложена в „Бейтмън“ само между девет и десет и половина.

— Ще дойда — обеща Маги. — Имаше ли някакви роднини?

— Няколко братовчеда. Разбрах, че ще пристигнат. Знам, че е оставила ценните си книжа и мебелировката на апартамента си на тях, така че, естествено, са длъжни да й засвидетелстват уважението си. — Летиция Бейнбридж направи пауза и добави: — Маги, знаете ли какво не ми дава мира? Последното нещо, което казах на Грета снощи бе, че ако Елеонор Чандлър е била забелязана да разглежда апартамента й, то трябва да смени бравата.

— А тя само се развесели от тази забележка — възрази Маги. — Моля ви, не бива да позволявате това да ви разстройва.

— О, не това ме разстройва, а фактът, че сега, независимо кой още е в списъка на чакащите, Елеонор Чандлър ще получи апартамента — бих се обзаложила на всичко.

Специализирам се в късните вечери, помисли си Маги, докато слагаше чайника, приготвяше си бъркани яйца и пъхаше филийки в тостера — при това не особено вълнуващи, доуточни. Поне мога да разчитам, че утре вечер Лаям ще ми предложи свястна храна.

Щеше да й е приятно да го види. Винаги бе забавен по някакъв необичаен начин. Запита се дали беше разговарял с Ърл Бейтмън за неочакваното му посещение в понеделник вечерта. Надяваше се да го е направил.

Тъй като не желаеше да остава повече в кухнята, тя сложи всичко върху поднос и го отнесе в дневната. Независимо, че Нюела бе намерила смъртта си тук преди по-малко от седмица, Маги бе осъзнала, че за нея това е била една щастлива, уютна стая.

Задната и страничните стени на камината бяха почернели от сажди. Духалото и машата в огнището свидетелстваха за честа употреба. Маги можеше да си представи буйния огън в студените нюингландски вечери.

Книжните лавици бяха претъпкани с все интересни заглавия, много от тях — познати, а други би искала да прочете. Вече беше прегледала фотоалбумите — десетките снимки на Нюела с Тим Мур показваха двама души, които очевидно се радваха да бъдат заедно.

По-големи, сложени в рамки фотографии на Тим и Нюела — на лодка с приятели, на пикник, на официални вечери, на почивка — бяха окачени по стените.

Удобният, стар дървен стол с възглавничката за краката вероятно е бил негов, реши Маги. Спомняше си, че независимо дали се бе вглъбила в някоя книга, дали бъбреше или гледаше телевизия, Нюела винаги бе обичала да се свие като котенце на дивана, подпряна в ъгъла между задната и страничната облегалка.

Нищо чудно, че перспективата да се премести в „Латъм Майнър“ я е уплашила, помисли си Маги. За Нюела би било ужасно мъчително да се раздели с този дом, където очевидно бе живяла щастливо толкова много години.

Но бе ясно, че е обмисляла възможността да се премести там. През онази първа вечер, когато бяха вечеряли заедно, след като се срещнаха на събирането на Мурови, Нюела бе споменала, че току-що се е освободил апартамент, какъвто тя искала, в резиденцията за възрастни хора.

Но какъв точно апартамент? — зачуди се Маги. Това не бяха обсъждали.

Изведнъж Маги осъзна, че ръцете й треперят. Внимателно остави чашката и чинийката. Възможно ли бе освободилият се за Нюела апартамент да е онзи, в който бе живяла приятелката на Грета Шипли Констанс Райнлендър?

38

Онова, което искаше, бе малко спокойствие, но д-р Уилям Лейн знаеше, че това му желание нямаше да бъде удовлетворено. Одил бе превъзбудена като готова да гръмне тапа. Той лежеше в леглото със затворени очи, като се молеше на Бога поне да загаси тази дяволска лампа. Вместо това обаче тя седеше пред тоалетката и решеше косата си, докато устата й бълваше порой от думи.

— Последните дни са истински кошмар, нали? Всички толкова обичаха Грета Шипли, а и тя беше една от най-важните ни гостенки. Загубихме две от най-милите си дами за толкова кратко време. Разбира се, мисис Райнлендър бе на осемдесет и три, но иначе беше съвсем добре — и после изведнъж виждаш как започва да крее. Така става на определена възраст, нали? Животът започва да изтлява. Тялото спуска кепенците.

Одил изглежда не забелязваше, че съпругът й не й отговаря. Нямаше значение, така или иначе тя продължи.

— Разбира се, сестра Марки се тревожеше за прилошаването на мисис Шипли в понеделник вечерта. Тази сутрин ми каза, че вчера отново е говорила за това с теб.

— Прегледах мисис Шипли веднага след прилошаването й — отвърна измъчено д-р Лейн. — Нямаше причини за паника. Сестра Марки повдигна този въпрос само защото се опитваше да оправдае факта, че нахлува в апартамента на мисис Шипли, без да чука.

— Е, разбира се, ти си докторът, скъпи.

Д-р Лейн рязко отвори очи, осъзнавайки смисъла на казаното.

— Одил, не желая да обсъждаш пациентите ми със сестра Марки — рече рязко.

Без да обръща внимание на тона му, Одил продължи:

— Тази нова съдебна лекарка е доста млада, нали? Как се казваше? Лара Хорган? Не знаех, че д-р Джонсън се е пенсионирал.

— Пенсионира се от първи. Това беше вторник.

— Чудя се защо някой би избрал професията на съдебния лекар, особено пък такава привлекателна млада жена? Но наистина изглежда си разбира от работата.

— Съмнявам се, че биха я назначили, ако не си разбираше от работата — отвърна той язвително. — Дойде с полицаите, защото била наблизо и искаше да види обстановката ни. Зададе много компетентни въпроси относно здравето на мисис Шипли. А сега, Одил, ако не възразяваш, наистина трябва малко да поспя.

— О, скъпи, съжалявам. Знам колко си изморен и колко тежък бе този ден. — Одил остави четката и съблече робата си.

Вечната чаровница, мислеше си Уилям Лейн, като наблюдаваше приготовленията на жена си за лягане. През осемнадесетте години брак нито веднъж не я беше виждал с нощница, която да не е прозрачна. Някога го омайваше. Вече не обаче — не и след толкова години.

Онази млада съдебна лекарка беше доста различна от добрия стар д-р Джонсън. Той винаги бе преподписвал смъртните актове с нехайно движение на писалката. Внимавай, предупреди се Лейн. За в бъдеще трябва да си по-предпазлив.

39

Петък, 4 октомври

Когато се събуди в петък сутринта, Маги примижа към часовника и видя, че бе едва шест часът. Знаеше, че вероятно бе спала достатъчно, но още не й се искаше да става, така че отново затвори очи. След около половин час изпадна в неспокойна дрямка, в която идваха и си отиваха някакви неясни, тревожни сънища, докато не изчезнаха напълно, когато отново се събуди в седем и тридесет.

Стана уморена, с главоболие и реши, че една бърза разходка по Оушън Драйв след закуска вероятно щеше да й прочисти главата. Имам нужда от това, помисли си тя, особено след като тази сутрин отново трябва да отида на гробищата.

А утре ще бъдеш на гробищата „Тринити“ за погребението на мисис Шипли, напомни й един вътрешен глас. За първи път Маги си даде ясно сметка за думите на мисис Бейнбридж, че Грета Шипли щеше да бъде погребана там. Не че това имаше някакво значение. Днес така или иначе щеше да отиде и на двете гробища. След като толкова дълго бе разглеждала снимките снощи, нямаше търпение да провери какво издаваше онзи странен блясък на гроба на Нюела.

Взе душ, облече пуловер и дънки и изпи набързо портокалов сок и кафе, преди да излезе. Щом се озова навън веднага се зарадва, че бе решила да се поразходи. Ранният есенен ден бе великолепен. Слънцето ярко светеше, като се изкачваше по небето, но духаше студен океански бриз, така че тя се благодари задето си беше взела якето. Въздухът беше изпълнен с величествения грохот на разбиващи се вълни, както и с неповторимия, прекрасен мирис на солено и на морски живот.